Tag:северна африка

На 19 октомври Амнести интернешънъл съобщава в свой доклад, че десетки държави от ЕС, САЩ, Русия са доставяли оръжие на диктаторските режими в навечерието на протестите в държави в Северна Африка.

Оръжейни трофеи за Близкия изток и Северна Африка са намерени като доказателство за добра търговия с оръжие, която са имали страни като Бахрейн, Египет, Либия, Сирия и Йемен от 2005 година до наши дни.

Протестиращите са се натъкнали на испански касетъчни боеприпаси, които са били открити в Либия.

Държави като САЩ, Русия и редица европейски страни, сред които и България, са доставяли големи количества оръжие на свалените в 2011 година и определени като репресивни правителства от Близкия Изток и Северна Африка.

Въпросните държави доставчици са търгували с оръжие и боеприпаси, въпреки, че били налице данни за бъдещи протести, преврати, въстания и размирици, съобщава Амнести интернешънъл.

Разкритията сочат за слаб и неефективен контрол на износа на оръжие, както и къде, доколко и как се извършва глобалната търговия с него, подчертава Хелън Хюз в доклада на Амнести Интернешънъл.

"Правителствата, които сега твърдят, че са солидарни с хората в целия Близък изток и Северна Африка са същите като тези, които доскоро са доставяли оръжия, куршуми, и военни и полицейски оборудване, които са били използвани, за да убиват, нараняват в държави като Тунис и Египет, а дори и сега се използват от силите за сигурност в Сирия и Йемен” – отбелязва доклада.

Като основни доставчици на оръжие и боеприпаси за пет африкански държави са посочени: Австрия, Белгия, България, Чешката република, Франция, Германия, Италия, Русия, Великобритания и САЩ.

Най-малко 11 държави са предоставяли военна помощ или са разрешавали износа на оръжия, боеприпаси и свързаното с тях оборудване за Йемен, където около 200 протестиращи са загубили живота си през 2011 г.. Сред тях са България, Чешката република, Германия, Италия, Руската федерация, Турция, Украйна, Великобритания и САЩ.

Въпреки продължаващите брутални репресии срещу протестиращите, международната общност не успя да предприеме сериозни действия за спиране на оръжейните трансфери в Йемен.

Авторите на доклада отбелязват, че получаването на данни доставено оръжие за Сирия е трудно, но е известно, че най-големият доставчик на оръжие в Сирия е Руската федерация, твърди Амнести интернешънъл и се позовава на факта, че Русия не публикува годишен доклад за износа на оръжие, което означава, че трансферите й на оръжия в региона не може да бъде достоверно засечено.

Друга държава, който се споменава в доклада е Индия, която разрешила доставката на бронирани превозни средства до Сирия, докато Франция, в периода между 2005 и 2009 г. е продала много боеприпаси.

Във цитирания доклад "Амнести интернешънъл" определя 10 държави, чиито правителства са лицензирани за доставки на оръжия, боеприпаси и свързаното с тях оборудване на либийския режим на полковник Муамар ал-Кадафи от 2005 г. като са цитирани: Белгия, Франция, Германия, Италия, Русия, Испания и Великобритания.

Испански касетъчни боеприпаси, МАТ-120, снаряди са били лицензирани за продажба през 2007 г., и същите са били намерени в либийския град Мисрата от "Амнести интернешънъл". Това оборудване вече е забранено от Конвенцията за касетъчните боеприпаси, която Испания е подписала по-малко от година след предоставяне на касетъчните боеприпаси в Либия.

Голяма част от тежките оръжия, намерени в Либия от изследователи на "Амнести интернешънъл" са били произведени по време на съветската ера - руски или съветско производство, особено ракетите Град, които по своята същност са били безразборно и широко използвани и от двете воюващи страни по време на конфликта.

Някои от намерените боеприпаси са китайски, български и италиански, като противотанкови мини, ракетни предпазители и артилерийски установки.

Най-малко 20 са държавите, които са продавали и доставяли оръжия, боеприпаси, сълзотворен газ и други средства за борба с масови безредици, каквито бяха използвани в Египет.

САЩ е посочена като най-голямата  държава доставчик на оръжия и боеприпаси за държавите от Близкия изток и Северна Африка с годишен дял от 1,3 милиарда долара. Другите държави доставчици според доклада на Амнести интернешънъл са: Австрия, Белгия, България, Италия, Швейцария и Швеция.

Докладът посочва че пушки с опустошителен смъртоносни ефект са били широко използвани от силите за сигурност, както в Египет, така и в Бахрейн.

Амнести интернешънъл признава в доклада си, че международната общност предприела някои стъпки през 2011 година, за да се ограничат международните трансфери на оръжия за Бахрейн, Египет, Либия, Сирия и Йемен. Но организацията признава, че въпреки съществуващия контрол върху износа на оръжие не е успяла да предотврати прехвърлянето на оръжия и боеприпаси през предходните години.

"Към ембарго на оръжие обикновено се пристъпва твърде късно, когато вече са налице кризи с правата на човека", коментира Хелън Хюз.

"Това, от което светът се нуждае е строга оценка за всеки отделен случай” се отбелязва в доклада. Необходима е също така и оценка на всяка сделка за доставка на оръжие, особено когато е налице значителен риск в съответната държава, че доставеното оръжие и боеприпаси могат да бъдат използвани за извършване или улесняване на сериозни нарушения на човешките права. В такива случаи съответните правителства трябва да спрат сделките – заключава Амнести интернешънъл в доклада си.

Крайно време е да се възобнови работата по проекта в ООН по отношение на доставките на оръжие и търговията с него – според проекта, ако най-големите оръжейни износители не приемат бъдещия проект след гласуването му и безразсъдно продължат "бизнеса си, както обикновено" – то това поведение ще подхранва други кризи, при които се нарушават правата на човека, такива, на които станахме свидетели в целия Близък изток и Северна Африка тази година – заключава Амнести интернешънъл. Това ще отнеме живота и разбие стотици хиляди човешки съдби, като ще се подкопае глобалната сигурност".

Бележка на „Хроники”.

Докладът на Амнести интернешънъл е интересен, но не ни съобщава нищо ново. Документът не уточнява дали държавата или частни фирми са търгували с оръжие и боеприпаси със страни от Северна Африка и Близкия изток. А това е съществен лемент за точност и коректност.

От друга страна липсват данни кой снабди протестиращите с оръжие, боеприпаси – кои бяха доставчиците след като даден конфликт в африканска държава вече бе факт.

Не без значение е и колко жертви от цивилното население бяха дадени от бомбардировките на страните на Алианса – техният живот също бе разбит и унищожен.

 
Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 
Мигранти в Европа"Днес пред очите ни се осъществява масова миграция, способна да промени лицето на европейската цивилизация - предупреди наскоро президентът на Унгария Виктор Орбан - Ако това се случи, то ще има необратими последици. Мултикултурна Европа няма път назад и ако сега допуснем грешка, вече няма да можем да я поправим".

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Самият Орбан вече предприе спешни мерки, съответстващи на собствените му възгледи по въпроса, и нареди изграждането на 177-километрова стена по границата със Сърбия, пренасочвайки по този начин стотици хиляди мигранти от Унгария към Хърватия, а оттам към Австрия и Германия.

Преди няколко дни, след като през територията и преминаха почти триста хиляди мигранти, Хърватия реши да смени управляващата в Загреб лявоцентристка партия с дясна коалиция. Малко по-рано партията на десните евроскептици "Право и справедливост" спечели голяма победа в Полша. Ангела Меркел, която отвори вратите на Германия за милионите мигранти, стремително губи подкрепа. Нейният коалиционен партньор -баварският Християнсоциален съюз вече открито се бунтува, защото именно Бавария се превърна в основната "врата", през която в Германия пристигат стотици хиляди "бежанци".

Европа преживява най-мащабната масова миграция от Втората световна война насам, когато 14 милиона германци бяха прогонени от Прусия и Източна Германия, както и от Централна и Източна Европа. Тогава това масово преселение трае две години. Краят на днешните миграционни потоци от Африка и Близкия Изток обаче, засега не се вижда.

Докато границите на Европа остават отворени, миграционната вълна няма да престане. При това, хората, които искат да се преселят на континента, не се изчисляват в милиони, а в десетки и десетки милиони. И те са наясно как да стигнат дотам. Основните им маршрути - по суша през Турция към Балканите, през Средиземно море до гръцките острови, от Либия до Лампедуза и Сицилия, през испанските анклави на мароканското крайбрежие или през Канарските острови - са трудни, но осъществими. Всъщност, защо тези хора да не се стремят да попаднат в Европа?

Нима не е естествено, че арабите и африканците искат да избягат от безбройните кървави разправи, тиранията, бедността и войните в своите страни на Стария континент за да живеят там нормално и да гарантират на семействата си достойните условия, осигурявани им от щедрите северноевропейските държави на "всеобщото благоденствие"? И какво би могло да ги спре? В тази връзка, "Лагерът на светците" на Жан Распай се оказва по-пророческа книга, отколкото "Този прекрасен нов свят" на Олдъс Хъксли или "1984" на Оруел.  Предвид кризите, с които се сблъсква съвременна Европа, въпросът вече не е, дали ЕС ще оцелее. Далеч по-актуален изглежда въпросът, поставен от Орбан: дали европейската цивилизация ще преживее сегашния век?

През 2015 валутният съюз на ЕС, т.е. еврозоната, избегна пълния разпад само благодарение капитулация на гръцкото правителство, което прие наложените му мерки за сурови икономии, а съзнаващите, че сключват неизгодна сделка германци, склониха да финансират програмата за извънредна помощ за Гърция. Колко дълго обаче ще могат гърците и другите, свикнали на лекия и спокоен живот държави от ЕС, да търпят подобни сурови мерки? Колко още германците ще са съгласни да спасяват нациите, които искат да работят по-малко, но да получават повече?

Според Шенгенското споразумение, в рамките на обединена Европа не трябва да съществуват прегради пред търговията и пътуванията, т.е. пред свободното движение на стоки и хора. Въпреки това днес из цяла Европа се издигат стени, възстановяват се границите и все повече хора подкрепят такива антиимигрантски и евроскептични партии като Националния фронт на Марин Льо Пен във Франция. Ако масовата миграция не бъде прекратена, възходът на националистическите режими, за сметка на европейските либерали и левицата, изглежда неизбежен. Показателите за раждаемостта, които на този най-малък и най-слабо населен измежду континентите от десетки години насам са под нивото на простото възпроизводство, говорят за това, че Европа остарява, намалява и умира, докато в нея се вливат други народи, необратимо променяйки облика и.

Оптимистите дават за пример Америка, която съумява да погълне 15 милиона имигранти, пристигнали там в периода между 1890 и 1920, в хода на "Голямата миграционна вълна". Те обаче не виждат разликата. Онези имигранти бяха европейци от държави с християнска култура, пристигащи в държава с дълга история на успешна асимилация. Освен това, през 1924 "Голямата миграционна вълна" е прекратена за период от 40 години.

За разлика от Америка, през последните 1500 години Европа никога не е познавала масовата миграция. Освен това онези, които в момента се преселват на континента, са араби, африканци и мюсюлмани, а не европейски християни или евреи. Тези хора произхождат от други цивилизации и култури. И те не толкова се асимилират, колкото създават в Европа свои собствени анклави, копиращи нравите и културата на земите, откъдето са дошли.

Миналата година швейцарците гласуваха за ограничаване на имиграцията. През тази година, в условия на растяща популярност на Партията за независимост на Обединеното кралство, британския премиер Дейвид Камерън поиска реформирането на ЕС, преди сънародниците му да гласуват на референдума за евентуалното излизане на Великобритания от Съюза. Виждайки как десетки хиляди мигранти се трупат в района на Кале и обсаждат тунела под Ламанш към Дувър, британците вероятно вече се съмняват, доколко разумно е било решението за прокопаването на въпросния тунел, свързващ острова им с континентална Европа.

Заплахите, породени от масовата миграция към Европа, вече придобиват екзистенциален характер. Дали една цивилизация е способна да преживее замяната на хората, които са я създали, с представители на други раси, религии и цивилизации? Най-добре питайте американските индианци.

Дали Европа ще продължи да бъде Европа, ако бъде заселена с араби, мюсюлмани, азиатци и африканци? Какво ще я обединява? Безмитната търговия?

През 1981, когато по заповед на Москва полският комунистически режим смаза работническия синдикат "Солидарност", американците издигнаха лозунга "Позволете на Полша да бъде Полша". Затова очаквам някой прекрасен ден - при това не след дълго - от противоположния бряг на Атлантика да чуем призив за прекратяване на сегашното имигрантско нашествие - ако е необходимо и с използването на сила - под лозунга "Позволете на Европа да си остане Европа!".

-------------------------------------

* Авторът е известен американски геополитик, бивш кандидат за президент от Републиканската партия, анализатор на American Conservative
 

Миранти, спрени пред поредната границаКакто е известно, през юни 2015 ЕС стартира операция срещу трафикантите на нелегални мигранти от Северна Африка. Брюксел увеличи драстично усилията си в тази посока след като през 2015 в Средиземно море потънаха няколко големи кораби с имигранти. По данни на ООН, от началото на годината в резултат от това са загинали над хиляда души.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През първия етап на операцията в нея ще бъдат ангажирани военни кораби, самолети, хеликоптери и безпилотни летателни апарати, които да събират информация за нелегалните трафиканти на хора. Вторият етап включва проверката на подозрителните кораби и лодки, плаващи без опознавателен флаг. На третия етап е възможно военни кораби на ООН да се появят в териториалните води на Либия, макар че това ще изисква предварителното съгласие на местните власти, както и съответната резолюция на Съвета за сигурност.

Такава резолюция обаче все още не е приета и съвсем не е сигурно, че може да стане факт. Руските представители в ООН например, многократно декларираха, че задържането на кораби в международни води противоречи на международното право. Както заяви в тази връзка говорителят на президента Путин Дмитрий Песков: "Въпросът за легитимността на обявените и дискутирани действия продължава да е актуален. Тепърва следва да се изясни, доколко подобни действия съответстват на принципите и нормите на международното право, особено ако се предприемат без съответните решения на Съвета за сигурност". Към сходна позиция впрочем, се придържа и Пекин.

Тук е мястото да напомня, че мащабното нарастване на броя на имигрантите стана факт след свалянето на режима на Кадафи в Либия (осъществено с активната намеса на самите европейски държави) и началото на гражданската война в Сирия. По данни на ООН, в момента в света има 59,5 млн. бежанци, половината от които са деца. Само през миналата 2014 бежанци са станали над 14 милиона души. Сред факторите за това бяха ескалацията на гражданската война в Сирия, както и началото на кръвопролитните конфликти в Украйна, Централноафриканската република и Конго.

За сравнение, преди десет години на планетата е имало 37,5 млн. бежанци. Между другото, най-много молби са получаване на бежански статут през 2014 са били подадени в Русия, където към Федералната миграционна служба са се обърнали 275 хиляди души, почти всички бягащи от Украйна.

Мащабите на миграционния поток

Разбира се, само част от бежанците се заселват в ЕС, но броят им постоянно нараства. Освен това към Стария континент се насочват не само бежанци, но и жители на бедни държави, търсещи по-добър живот. През 2014 на територията на Съюза са пристигнали 280 хиляди нелегални имигранти (а около 5,5 хиляди са се удавили в Средиземно море). Това е със 180% повече, отколкото през 2013. Рязко е нараснал и броят на молбите за политическо убежище. Така, през третото тримесечие на 2014 броят на молбите за убежище в държавите от ЕС е достигнал 164 хиляди, като повечето от подалите ги са сирийци (или се представят за такива).

Според британския министър на отбраната Майкъл Фелън, през 2015 броят на пристигащите по море в Европа нелегални имигранти ще надхвърли 500 хиляди (според други обаче, броят им ще варира между 800 хиляди и един милион). В тази връзка той призова "да прекъснем връзката между спасяването на хора в Средиземно море и разселването им, защото те ще продължат да пристигат, ако вярват, че ще бъдат разселени в Европа".

Не само Великобритания обаче се обявява против заселването на мигрантите. Така председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер лансира идеята за въвеждане на имигрантски квоти за страните от ЕС, съобразени с техния БВП, числеността на населението им, нивото на безработицата и други фактори. Това обаче породи бурно възмущение в редица европейски държави - в Словакия например, през юли 2015 се проведе масов митинг против миграционната политика на Съюза, чиито участници влязоха в сблъсъци с полицията.

В същото време, според редица анализатори, от чисто хуманитарна гледна точка, успехът на сегашния план на ЕС за борба с миграцията е под много сериозен въпрос, тъй като е изключително трудно хората, бягащи от войните в своите страни, да бъдат накарани отново да се върнат там, където ги очакват само смърт и лишения, да не говорим, че това би било в разрез с прословутите либерални ценности. По-важното обаче е, че именно държавите от ЕС провокираха с действията си сегашната ситуация, когато огромни бежански потоци се насочват през Средиземно море към Европа. Както е известно, те подкрепиха военната операция срещу диктатора Кадафи, унищожавайки един от най-устойчивите и икономически ефективни режими в Африка, и дестабилизираха целия Близък Изток. Тоест, Съюзът сам разпали войната до собствените си граници, а сега, вместо да работи за възстановяването на Либия и другите държави от региона, използвани в миналото като своеобразна преграда пред потока от нелегални имигранти, се опитва да реши въпроса по невъзможния начин.

Истината е, че имигрантският проблем е в състояние да застраши самото съществуване на ЕС. Както е известно, в момента в рамките на Съюза е налице своеобразно двувластие, т.е. съществуват национални правителства, както и наднационалната власт на Брюксел, опитващ се да диктува на Европа своите правила. Някогашната концепция на генерал Дьо Гол за "Европа на нациите", според която ЕС трябваше да се изгражда като алианс на суверенни национални държави, беше изместена от друга, целяща превръщането на Европа в конфедерация с център Брюксел, който да има решаващата дума по всички ключови въпроси, включително по този за имигрантите. В подобен ултралиберален модел няма място за националните и културни реалности. Това обаче може да доведе до провала на целия европейски проект, защото Брюксел едва ли ще може да подчини напълно всички държави от ЕС. Не е случайно, че Гърция беше на ръба да напусне Съюза или, че Великобритания възнамерява да проведе референдум по този въпрос, като не може да се изключва, че в резултат от него страната ще излезе от ЕС. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Брюксел е прекалил с "централизацията", т.е че ако ЕС се е оказал ефективен като икономически съюз, това не може да се каже за него, в качеството му на политически съюз.

Съществува ли обединена Европа

Всъщност, така наречената обединена Европа не съществува. Вместо това има група държави, опитващи се да диктуват волята си на останалите. Както е известно, ЕС покрива по-малко от половината територия на Стария континент, като само площта на Европейска Русия е по-голяма от тази на целия Съюз. В същото време сегашната концепция за обединена Европа не предвижда алианс между нея и Русия, вместо това напоследък ЕС работи в точно обратната посока, ориентирайки се към открита конфронтация с Москва.

Тоест, на практика, става дума за един по същество Западноевропейски съюз и тъкмо в това е основния проблем. Навремето САЩ се нуждаеха от европейска опора в глобалното си противопоставяне със Съветската империя, затова стимулираха обединяването на Западна Европа. След разпадането на СССР Европа опита да се позиционира като самостоятелна свръхдържава, но Вашингтон се нуждае от ЕС, само и докато той обслужва американските интереси. В този смисъл, сегашната политика на свръхцентрализация се подкрепя от САЩ, докато запазването на широките пълномощия на европейските национални правителства - не.

Да се върнем обаче към проблема с нелегалните имигранти. Както вече посочих, той възникна заради политическото късогледство на самите европейски лидери, които със собствените с ръце разрушиха преградите пред имигрантското нашествие, превръщайки проблема, който и преди това беше достатъчно сериозен, в истински кошмар.

Въпреки това обаче, в момента ЕС повтаря същата грешка и по отношение на Украйна. При това, правителството на Германия например, още в началото беше наясно, за "страничните последици" от свалянето на режима на Янукович. От което се налага изводът, че ирационалните действия на европейските държави, в разрез със собствения им интерес, изглежда се дължат на силния външен натиск на САЩ. Ако някой в Европа смята обаче, че провеждайки сегашната политика в Украйна води борба с Русия, много бърка, защото истината е, че просто обслужва американските интереси. В момента Вашингтон е на път окончателно да премахне опасността ЕС да се превърне в негов икономически конкурент, като не допусне създаването на "Голяма Европа".

Очевидно е, че в сегашния и вид Украйна няма как да бъде интегрирана в ЕС. Затова пък проблемите, които тя поражда за Съюза, са много: тази страна ще трябва да бъде финансово подпомагана, а украинските стоки да бъдат допускани до пазарите на ЕС, въпреки че не отговарят на европейските стандарти. И тези проблеми със сигурност ще се проточат с десетилетия. Що се отнася до мигрантите от Украйна, чиито брой в Европа е вече два милиона души, този проблем безпокои по-малко Брюксел, защото все пак става дума за хора с по-близка култура, при това притежаващи определена квалификация. За разлика от тях, африканските имигранти по правило нямат нито професия, нито образование, да не говорим, че културата им е много далеч от европейската. Въпреки това в Западна Европа няма как да не се опасяват и от неконтролирания приток на украински мигранти. И тъкмо поради това Брюксел не бърза да облекчи визовия режим за гражданите на Украйна, напротив - гледа да го усложни. Просто защото Европа отчаяно опитва да се "затвори" за притока на нежелани чужденци, откъдето и да идват те. Много е вероятно обаче, моментът за това вече да е пропуснат.

-----------------------------------------------------------------

* Национален консервативен форум

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1774-ikonomicheskata-voyna-s-rusiya-bavno-no-sigurno-rushi-evropeyskata-ikonomika

Както е известно, на 22 юни говорителят на руския премиер Медведев НаталияКарикатура по повод санкциите на ЕС срещу Русия Тимакова обяви, че правителството е подготвило нови мерки в отговор на решението за удължаване на санкциите, наложени от ЕС на страната. Така, продоволственото ембарго за европейската селскостопанска продукция ще бъде удължено с още половин година, т.е. с колкото бяха удължени и санкциите на Брюксел. Освен това, списъкът на стоките, чиито внос в Руската Федерация е забранен, вероятно ще бъде допълнен с шоколадовите изделия и живите цвета от държавите от еврозоната. Макар че на пръв поглед тези допълнителни мерки не изглеждат сериозни, те вероятно ще се окажат твърде болезнени за Франция, Белгия и Холандия например. Ще напомня, че първите две държави допуснаха блокирането на сметките на руските дипломатически мисии, а пък Арбитражният съд в Хага (Холандия) осъди Москва да плати рекордна глоба на акционерите на вече несъществуващия петролен гигант ЮКОС.

Какви са истинските размери на загубите

На този фон все повече европейци започват да осъзнават, че руските контрасанкции оказват разрушително въздействия върху икономиката на ЕС. Този извод се налага например от интервюто с група авторитетни експерти от Австрийския институт за икономически изследвания (WIFO), публикувано наскоро в германския Die Welt, в което те твърдят, че загубите на Европа във войната на санкциите са много по-високи, отколкото признава официалната статистика. При това ответните руски санкции имат мултиплициращ ефект. Така, по данни на Федералната асоциация на германската индустрия (BDI), 350 хиляди работни места в страната са пряко свързани с производството на стоки и услуги за руския пазар. Според коментара на австрийските експерти в Die Welt обаче, "ако се анализира внимателна цялата технологична верига, ще стане ясно, че тази цифра всъщност е много по-голяма". Те са стигнали до извода, че една четвърт от негативното въздействие върху австрийската икономика през последната година се дължи именна на факта, че германските и австрийските компании са започнали да продават по-малко стоки в Русия и заключават, че "санкциите са изключително скъп механизъм, чиято реална ефективност просто няма как да бъде доказана".

Разбира се, всички тези загуби, сами по себе си, не са от критично значение на икономиката на ЕС. Ситуацията се усложнява обаче от факта, че Съюзът и без това е изправен пред много сериозни проблеми. Гърция например, се превърна в своеобразен "воденичен камък" за Брюксел (така, на 23 юни стана ясно, че Европейската комисия възнамерява да предостави на Атина още 35 млрд. евро, които следва да бъдат изплатени от гърците до 2020, макар че това трудно ще стане). Друг такъв "камък" е Украйна, на която бяха обещани допълнително още един милиард евро, за да може да плати руските газови доставки през есента и зимата. Да не говорим за останалите мултимилиардни "вливания" в украинската икономика и финансов сектор, които обаче едва ли ще спасят тази страна от фалита. Както заяви на 25 юни украинският финансов министър Наталия Яреско, това може да се случи още през юли 2015.

Допълнително масло в огъня налива проблемът с вълната от имигранти, които масово бягат от обхванатите от конфликти Северна Африка и Близък Изток, насочвайки се към Италия, Гърция или Малта, а оттам се прехвърлят на север. За настаняването на десетките хиляди нелегални пришълци ЕС също ще се нуждае от огромни средства. Така, европейската икономика започва да се пропуква буквално пред очите ни. За да го разберем е достатъчно да анализираме мерките на Европейската централна банка (ЕЦБ) за насищане на пазара с ликвидност, както и изключително ниската доходност на еврооблигациите. На този фонд руските контрасанкции срещу ЕС само задълбочават песимизма на европейските експерти. Още повече, че те засягат най-вече държавите от тъй наречената група PIGS (Португалия, Италия, Гърция и Испания), чието състояние и без това е плачевно. И това, както изглежда, е само началото.

Разбира се, икономиките на редица измежду най-развитите държави от ЕС, като Германия, Франция и Австрия, функционират сравнително нормално и в сегашния кризисен период. В същото време обаче, влиянието на ответните санкции на Москва върху икономиките на аграрните европейски държави несъмнено е сериозно. Доколко тези негативни тенденции ще засегнат икономиката на ЕС, като цяло, остава открит въпрос, но дори ако глобалната икономика започне да демонстрира устойчив растеж, а програмата за количествени облекчения на ЕЦБ има положителен ефект, руските санкции ще забавят икономическия растеж на ЕС поне с няколко години.

Що се отнася до новия списък на забранените за внос в Русия стоки, включващи (както вече споменах в началото) шоколадовите изделия и цветарската продукция, очевидно Москва си е поставила за задача да открие онези сектори на европейската икономика, в които контрасанкциите ще ударят именно държавите, позволили си да запорират руско имущество. Така, по данни на Съюза на холандските производители на цветя (VGB), обемът на износа на цветарска продукция от Холандия за Русия достига 350 млн. евро. Всъщност, руснаците са четвъртия най-голям купувач на тази продукция, което означава, че холандските производители ще бъдат много болезнено засегнати от решението на Москва.

Тоест, Русия се опитва с икономически средства да накара Европа да се откаже от санкциите срещу нея. Брюксел неведнъж е давал да се разбере, че най-важното условие за отмяната на санкциите е прогресът в разрешаването на украинската криза. В същото време обаче, правителството в Киев все по-открито демонстрира, че не възнамерява да спазва споразуменията от Минск. Въпреки това, самият факт, че ЕС удължи срока на санкциите с половин, а не с цяла година (както прогнозираха някои) е позитивен сигнал, който говори за това, че Съюзът изглежда е склонен към постепенното смекчаване на "войната на санкциите".

Кой е големият губещ от "войната на санкциите"

Причините за подобно поведение за очевидни. Така, в интервю за German Economic News от началото на юни главният икономист на германската Bremer Landesbank Фолкер Хелмайер посочва, че заради санкциите, инициирани от Обама срещу Русия, през миналата 2014 германският износ е намалял с 18%, в сравнение с 2013, а през първите два месеца на 2015 е паднал с цели 34%. Според него обаче, "загубите са много по-мащабни, отколкото сочи статистиката", защото това е само "първичния ущърб", а тук следва да се отчитат и "вторичните ефекти", които, с течение на времето, само влошават ситуацията. В тази връзка той подчертава, че: "Европейските държави, поддържащи стабилни делови връзки с Русия, включително Финландия и Австрия, изпитаха тежки икономически сътресения. Съответно, тези държави започнаха да получават и по-малко поръчки от Германия. Нещо повече, имайки предвид, че европейските корпорации със сигурност ще започнат да заобикалят санкциите, създавайки в Русия свръхефективни производствени мощности, ние вероятно ще изгубим този потенциален "акционерен капитал", който е в основата на собствения ни просперитет. Истината е, че Русия печели въпросния "акционерен капитал" за сметка на ЕС, независимо от санкциите на Съюза срещу нея".

Освен това, от гледната точка на Москва, Германия и ЕС, като цяло, са загубили своята надеждност като стратегически партньори. Както посочва в тази връзка Хелмайер: "Доверителните отношения между Русия, от една страна, и Германия и ЕС - от друга, бяха разрушени. А за постигането на такива отношения са необходими години. В резултат, Siemens беше изхвърлен от големите руски транспортни проекти, а Alstom загуби възможността да се включи в изграждането на скоростната железопътна линия между Москва и Пекин. Ето защо потенциалните вреди са много по-големи, отколкото сочи официалната статистика, при това не само за Германия, но и за ЕС, като цяло".  Според него, по-малката загуба в случая е свързана със забавянето на икономическия растеж, замразяване на заплатите и спада на постъпленията в хазната, а оттам - ограничаване на възможностите за инвестиции в социалната система на европейските държави. Тоест, населението на Германия и Европа ще плати за провежданата от Брюксел политика на санкции срещу Русия (и последвалите контрасанкции на Москва) със загубата на част от досегашното си жизнено равнище и стабилност. Но най-голямата вреда от случващото се е повишаването на геополитическите рискове от ситуацията за държавите от ЕС (включително и за България).

Що се отнася до ситуацията в Украйна, която провокира и сегашната "война на санкциите" между ЕС и Русия, Хелмайер подчертава, че "тя действително поражда голяма тревога. Хората, които получават информация не само от големите западни медии, биват шокирани от това, как въпросните медии прикриват агресията на Киев и дискриминационните закони, приети от сегашното правителство на Украйна, които са напълно несъвместими със западните ценности и демокрацията".

Според германския икономист, "резултатът от санкционната война вече е ясен. Тя беше спечелена от оста Москва-Пекин-БРИКС. Западната доминация приключи. През 90-те години на ХХ век тези държави осигуряваха едва около 25% от световното производство, а днес делът им е цели 56%, като в тях живее 85% от населението на планетата. Те контролират 70% от глобалните валутни резерви, е средният им годишен икономически растеж е между 4% и 5%. И тъй като САЩ не пожелаха да споделят влиянието си в световен мащаб (включително като променят пропорциите в гласовете в такива ключови институции като Международния валутен фонд и Световната банка), сега тези държави се готвят да създадат нов сектор на развиващите се пазари на основата на собствената си финансова система. Това е бъдещето им. В момента ЕС е забъркан в един конфликт, провокиран от САЩ, които не искат да споделят хегемонията си никого. Но колкото по-дълго ние, европейците продължаваме да следваме тази американска политика, толкова по-висока цена ще ни се наложи да платим".

Очевидно, развиващите се държави постепенно се освобождават от контрола на САЩ. Илюстрация за това е създаването на конкурентни международни институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (създадена в противовес на Световната банка) или Новата банка за развитие на БРИКС (като алтернатива на МВФ). Това със сигурност не се харесва на САЩ. В този смисъл, сегашните горещи точки на планетата - Афганистан, Ирак, Сирия, Либия, Египет и Украйна са резултат от американската реакцията на случващото се. Тоест те формират фона на конфронтацията между САЩ и възходящите държави, които не са склонни да се примирят със сегашния еднополюсен модел на устройство на света. А със своята необмислена политика, Европа (т.е. ЕС) рискува да се окаже големия губещ в нея.

Всъщност, истината е, че когато САЩ и ЕС решиха да наложат санкции на Русия, никой - нито във Вашингтон, нито в Брюксел - не си направи труда да анализира сериозно възможните икономически и политически негативи от подобна стъпка. Смяташе се, че руснаците ще отстъпят сравнително бързо, тъй като по отношение на редица сектори зависимостта на Русия от западната икономика беше наистина огромна.

Само че вместо очаквания икономически провал и последвалата го готовност за възстановяване на отношенията с ЕС на всяка цена, Москва не само устоява на натиска, но и демонстрира икономически растеж в някои отрасли. Така надеждите на Запада, че ще може да осъществи своеобразен икономически "блицкриг" се провалиха, а войната на санкциите се проточи, придобивайки хроничен характер. При това с течение на времето тя нанася все по-големи загуби на икономиката на ЕС.

Разбира се, следва да сме наясно, че нито една от страните в този сблъсък не е заинтересована да разкрие истинската ситуация в икономиката си и никога няма да признае понесените мащабни загуби. Най-малкото, защото войната на санкциите има политическа основа и за ЕС и САЩ да признаят загубите си в нея означава да признаят и провала на провежданата от тях политика.

Но дори и в тази ситуация е очевидно, че редица европейски икономики понасят сериозни вреди от руските контрасанкции. Което е свързано най-вече с факта, че независимо от твърденията на някои западноевропейски икономисти, Русия представлява изключително привлекателен пласментен пазар за европейската продукция.

Очевидно ЕС все още не е осъзнал напълно високата съпротивителна способност на руската политическа система и икономика по отношение на санкциите. В Брюксел изглежда все още се опитват да установят, какви са границите на тази съпротива и докога Москва ще бъде в състояние да предприема болезнени за европейски контрамерки. Това означава, че ако руската икономика продължи активната си трансформация, демонстрирайки висока жизнеспособност, за ЕС (а вероятно и за САЩ) ще стане очевидно, че санкциите са се оказали изключително неефективни и контрапродуктивни, т.е. че налагането им било груба грешка.

Ясно е също, че евентуалната отмяна на санкциите ще става постепенно - най-малкото, защото иначе ЕС рискува да ерозира собствения си имидж. На този фон стремежът на Кремъл да работи по-активно с отделните европейски държави на двустранна основа, така че всяка от тях да може да осъзнае собствената си полза от сътрудничеството с руснаците, както и загубите от по-нататъшното участие във войната на санкциите, също допринася за това.

В крайна сметка, макар че "еврократите" в Брюксел все още си позволяват да държат остър тон на Москва, сегашната икономическа ситуация в ЕС е толкова тежка, че това едва ли ще продължи още дълго и те скоро ще бъдат принудени да потърсят общ език с руснаците.

------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
Мащабите на имиграцията в Гърция

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1660-novite-termopili-gartsiya-i-balkanite-v-ochakvane-na-porednoto-imigrantsko-nashestvie

Нелегални имигранти в очакване проверката преди настаняванеКакто знаем, Гърция е разположена в североизточната част на Средиземно море. На север тя граничи с Албания, Македония и България. На изток неин съсед е Турция, като двете страни имат къса сухопътна граница в Североизточна Тракия и огромна морска граница в Егейско море. На юг е Африка, а на Запад - Италия. Географското и положение превръща страната в югоизточната "врата" на ЕС. До края на 80-те години на миналия век Гърция беше сравнително "хомогенна" държава, като според официалната статистика православните гърци бяха 98% от населението, а останалите 2% включваха потомците на българите-мюсюлмани, живеещи в Източна Тракия, както и малките еврейска и католическа общности.

След краха на комунистическите режими, Гърция се превърна в обект на мащабни имигрантски потоци от север, като етническите гърци, решили да се завърнат в "родината-майка" бяха само малка част от тях, докато основната се формираше от албанците, българите и други източноевропейци. След 2008 значително нарастна потокът нелегални имигранти от Близкия Изток, Южна Азия и Африка, като след 2010 именно те станаха най-многобройни. Преди 2008 пък основният "доставчик" на нелегални имигранти в страната беше Албания.

Проблемът с имигрантите придоби толкова сериозни измерения, че през 2009 тогавашния зам. председател на Европейската комисия Жак Баро призна, че "съществува голяма опасност от дестабилизацията на Гърция поради напълно неконтролираните имигрантски вълни, които я заливат".

На свой ред, в доклада си за тероризма от 2012, Държавният департамент на САЩ подчертава, че "Пропускливостта на гръцките граници представлява проблем. Макар че граничните власти се опитват да направят нещо в тази посока, възможностите им да поставят под контрол мащабната нелегална имиграция през сухопътните и морските граници с Турция са ограничени. Последните събития в Северна Африка и Близкия Изток дадоха мощен тласък на нелегалната миграция към и през Гърция, която се осъществява през гръцко-турската граница и гръцките егейски острови".

Мащабите на имиграцията в Гърция

Имигранти, избягали от войната в ИракСпоред известния експерт по въпросите на нелегалната имиграция от Института за европейски и американски изследвания (RIEAS) Йоанис Коловос, който цитира данни на гръцкото Министерство на вътрешните работи, броят на легалните имигранти в страната (повечето от които са получили легален статут след като са се заселили в Гърция) е 537 237, като огромното мнозинство от тях (70%) са албанци. Липсват данни за нелегалните имигранти, но се знае, че в периода 2008-2012 гръцката полиция е задържала за нелегално проникване в страната 577 900 души. В тази връзка Коловос цитира данни на Гръцката фондация за европейска и външна политика (ELIAMEP), според които през 2010 в страната е имало около 470 000 нелегални имигранти. Според бившия шеф на гръцките специални служби, дипломат и депутат в парламента Йоанис Корандис обаче, през 2009 в Гърция е имало 1,8 млн. имигранти, като само 600 000 от тях са преминали или преминават през процес на легализиране. Както посочва Йоанис Коловос, ако тази оценка е точна, 1,2 милиона души (т.е. 15%-18% от цялото население) пребивават нелегално в страната. На свой ред, данните на Еуростат за 2012 сочат, че в Гърция живеят 956 000 чужденци (8,5% от населението), като само 153 000 са от държави от ЕС, докато останалите идват от страни, които не са членки на Съюза. В тази връзка Коловос подчертава, че докато средният дял на чужденците в страните от ЕС е 6,6%, а този на чужденците дошли от държави извън Съюза е 4,1%, при Гърция тези цифри са, съответно, 8,5% и 7,1%. Той отбелязва и, че демографските тенденции в страната допълнително се влошават заради понижаващия се коефициент на раждаемост, застаряващото коренно население и бързия демографски упадък. Според професора от Атинския университет за икономика и бизнес Манолис Дретакис, ако се запази сегашното ниво на имигрантския поток към Гърция, през 2060 имигрантите ще достигнат 21% от населението на страната.

Противоречивата имигрантска политика на Атина

Въпреки плахите опити на гръцките власти да ограничат мащабния имигрантски поток, залял страната след 1990 (включително предприетите депортации на нелегални имигранти), делът на имигрантите в населението на страната продължи да нараства, което доведе до формирането на процъфтяващ черен пазар на работна ръка. Това принуди управляващото в Гърция през 1993-2004 Общогръцко социалистическо движение (ПАСОК) да предприеме мерки за облекчаване на ситуацията. Препоръките на експертите към правителството бяха  да бъдат регистрирани всички нелегални имигранти в страната, но да се даде възможност за легализация само на онези от тях, които не идват от съседните на Гърция държави (Албания, Македония и България), при това тази легализация трябва да е само за определен кратък срок и да е съобразена с нуждите на местния пазар на труда. Вместо това обаче, през 1997 властите решиха да дадат шанс за легализация на всички нелегални имигранти (смяташе се, че по онова време броят им е 500 000). Усилията им обаче се оказаха неуспешни, тъй като бяха легализирани само половината от тези хора, докато притокът на нелегални имигранти продължи с пълна сила.

Правителството реши да даде втори шанс на нелегалните имигранти през 2001 (тогава броят им се оценяваше на 650 000), но и този път нещата не се получиха, поради непрекъснато нарастващият брой на имигрантите и неспособността на гръцката администрация да се справи с поставената и задача. Въпреки това, следващите правителства на страната още на два пъти (през 2004 и 2007) се опитаха да осъществят легализация на незаконно пребиваващите на територията и имигранти, но отново безуспешно, като в резултат от това ситуацията само се влоши.

В същото време, както посочва Йоанис Коловос, ЕС достатъчно ясно беше заявил, че решенията за приемане на имигранти, както и определянето на броя им, са изцяло в прерогативите на съответната страна-членка. Нещо повече, Съюзът продължава и днес твърдо да се обявява против мащабните легализации на нелегалните имигранти, като посочва, че "в контекста на политиката за регулиране на имиграцията, единственият подходящ подход е да се работи за връщането им в тяхната родина". Освен това ЕС посочва, че "мащабните мерки за легализация не оказват дългосрочен ефект по отношение съкращаването на количеството на нелегалните имигранти. Точно обратното, те често дават допълнителен тласък на нелегалната имиграция". В резултат от тази "самоубийствена", според Коловос, имигрантска политика, през следващите години броят на нелегалните имигранти в Гърция експлозивно нарасна.

Със сбърканата си политика на "регулиране" и легализация правителствата в Атина изпращат погрешно послание към държавите, генериращи основния поток от нелегални имигранти в страната. Там остават с впечатление, че Гърция се очертава като "слабо място" във веригата на държавите от ЕС и ако човек успее по някакъв начин да се промъкне в нея, може да разчита, че рано или късно ще се сдобие с легален статут. Нещо повече, с периодичните си кампании за легализация, гръцките правителства на практика създадоха "вратичка в закона" както за нелегалните имигранти, така и за тези, които незаконно ги наемат на работа. В редките периоди, когато властите предприемаха ефективни мерки за защита на границите (например по време на Олимпийските игри в Атина през 2004) това водеше до значителен спад в броя на нелегалните имигранти.

В резултат от всичко това, проблемът с нелегалната имиграция постепенно се превърна в постоянна и многопластова заплаха за националната сигурност на страната. Сред най-очевидните измерения на тази заплаха е присъствието в Гърция на огромен брой хора с неизвестен произход и неясни мотиви, които могат да бъдат како чисто икономически (търсене на работа или на по-висока заплата), така и откровено криминални и дори по-лоши (осъществяване на терористични действия). Според Йоанис Коловос, тази заплаха за националната сигурност, свързана с нелегалната имиграция, се проявява в пет основни форми:

Криминализация и гетоизация

Неконтролираният приток и установяването на огромен брой нелегални имигранти в големите гръцки градове доведе до появата на имигрантски гета в тях, включително в центъра на Атина. Съответно, в тези зони се наблюдава взрив на криминалната активност, а етническите сблъсъци и бунтове са все по-често явление. Друга последица от сбърканата имигрантска политика на управляващите е много значителният дял на извършените от чужденци престъпления в страната (37% от изнасилванията и 46% от обирите, през 2012). Според Министерството на вътрешните работи, 63,2% от затворниците в Гърция са чужденци, като най-много са албанците. Според таен доклад на гръцката полиция, цитиран от Коловос, в момента в страната действат 42 албански престъпни организации (3000 албанци са тясно свързани с наркотрафика, а 2500 техни сънародници биват арестувани всяка година за обири и мошеничество).

Според данни на Министерството на обществения ред, през последните 15 години броят на регистрираните криминални елементи-чужденци е нараснал драматично (докато през 1998 те са били 6094, през 2012 са три пъти повече). При това делът на албанците сред тях е паднал от 54% на 41% заради нарасналата активност на престъпни елементи от Пакистан, България, Румъния и т.н.

Все по-трудната интеграция

Фактът, че в Гърция проникват все повече нелегални имигранти, които успяват да се задържат в страната, прави интеграцията им все по-проблематична. Сред причините за това е и, че повечето от тях идват от държави извън ЕС. Според Коловос, предвид горчивия опит на страни като Великобритания, Франция или Холандия, фактът, че повечето имигранти идват от мюсюлмански държави е още една пречка пред усилията за пълната им интеграция.

Впрочем, интеграцията на имигрантите търпи неуспех и, защото огромното мнозинство от тях са влезли в Гърция нелегално и едва впоследствие са получили легален статут. Поради това отношението на коренното население към тях е изключително негативно, като то се подхранва и от участието им в различни видове криминална активност и от постепенната гетоизация на обитаваните от тях райони на големите гръцки градове. Така, социологическите проучвания сочат, че 74% от гърците смятат, че присъствието на имигрантите води до ръст на насилието и престъпността, а 76% подкрепят предприемането на по-активни мерки срещу тях (48% подкрепят депортацията на нелегалните имигранти, а 8% искат от страната да бъдат изгонени всички имигранти).

Ето защо, посочва Йоанис Коловас, не е чудно, че значителна част от имигрантската общност в страната (включително второто поколение имигранти) не могат да се интегрират в гръцкото общество. Така, според изследване на Атинския национален университет, голямото мнозинство от първото поколение имигранти и 40-50% от второто изпитват сериозни трудности при интеграцията си.

Впрочем, интеграцията се затруднява и от факта, че безработицата сред имигрантите е много по-голяма (и продължава да нараства), отколкото сред коренното население. По данни на националната статистика от края на 2012 например, безработицата сред имигрантите е била 37%, а при гърците - 25%. Близо 60% от имигрантите живеят в бедност, докато това се отнася за 29% от гърците.

Опасността от "Велика Албания"

Според изследване на Gallup Balkan Monitor от 2012, 75% от албанците подкрепят идеята за създаването на "Велика Албания" и смятат за част от нея Североизточна Гърция (наричана от тях Чамерия). Ето защо присъствието на непрекъснато нарастващ брой албанци в Гърция дава възможност на крайните албански националисти да вербуват сред тях бъдещи бойци за "освобождението" на Чамерия. Неслучайно проучванията сочат, че гърците демонстрират най-негативно отношение именно към албанските имигранти (през септември в последвалите един футболен мач масови сблъсъци между гърци и албанци в Атина, Солун, Корфу, Родос, Лариса, Волос, Коринт, Триполис и Нафплион доведоха до един убит и десетки ранени). Между другото преди няколко години гръцкият вестник "Прото Тема", цитира данни на Министерството на обществения ред, че 3000 албанци, живеещи в Гърция, притежават автомати "Калашников" и боеприпаси за тях.

Радикалният ислямизъм

Доскоро изглеждаше, че в Гърция не съществува сериозна опасност от прояви на радикален ислямизъм. Въпреки това, в доклад от 2009 на американския Държавен департамент, посветен на тероризма, се посочва, че: "тъй като Гърция се превръща в една от основните "врати" към Европейския съюз за имигрантите от Близкия Изток и Южна Азия, съществуват опасения, че тя може да бъде използвана като транзитна страна от терористи, насочващи се към Европа и САЩ. Броят на нелегалните имигранти, влизащи в Гърция нараства драматично, като през 2008 и 2009 полицията е арестувала по 100 000 нелегални имигранти годишно, половината от които идват от Северна Африка, Близкия Изток и Южна Азия".

През последните няколко години в Гърция се случиха редица знакови събития, очертаващи тенденция за формирането на разширяваща се мрежа от квазирадикални ислямистки елементи в гръцкото общество. Така, през декември 2008 в Атина и други големи градове в страната имаше улични бунтове и безредици, като половината от арестуваните участници в тях бяха пакистански и афганистански имигранти, които са признали пред полицията ,че им е било платено за да се включат в демонстрациите.

През май 2009 пък бяха организирани т.нар. „демонстрации в защита на Корана”, по време на които групи от представители на различни мюсюлмански имигрантски общности в Атина излязоха на улиците, обвинявайки полицията че е „осквернила свещената книга на Исляма” по време на рутинен обиск на уличен търговец от сирийски произход.

Ръстът на броя на нелегалните имигранти от мюсюлмански държави, където радикалните ислямисти разполагат със силни позиции (Пакистан, Бангладеш, Афганистан) формира благодатна почва за пропагандата на екстремистки настроените имами. Според гръцкия вестник "Катимерини", през 2010 в страната са функционирали 75 незаконни джамии, чиито брой непрекъснато нараства, като повечето са създадени от имигранти от Пакистан и Бангладеш. Междувременно се появиха данни, че само в района на Атика живеят 150 000 имигранти мюсюлмани, като едва 28 000 от тях имат разрешение за пребиваване в страната.

Албанско-ислямистският алианс

Както е известно, около 70% от албанците са мюсюлмани. Те разбира се не са толкова религиозни, като мюсюлманите от Пакистан или Египет например, но според Йоанис Коловос можем да очакваме формирането на своеобразен алианс между албанския национализъм и ислямския фундаментализъм, който да се опита да дестабилизира Гърция. Той посочва, че от формирането на подобен съюз интерес имат и двамата потенциални участници в него. Албанските сепаратисти ще си гарантират по-голяма подкрепя за реализацията на своите цели, включително от различни джихадистки формации (каквито действаха и в Косово по време на битката му за незавасимост). Фундаменталистите пък ще се сдобият с нов опорен пункт в Европа (след Босна и Косово). Макар да не изглежда особено вероятен, подобен алианс не е невъзможен.

Какво решение предлага Брюксел

Както е известно, през 2008 държавите от ЕС (включително България и Гърция) подписаха Европейски пакт за имиграцията и убежището. В него се посочва, че имигрантската политика следва "да се съобразява с приоритетите, нуждите и капацитета да приема имигранти на всяка страна-членка". Имигрантската политика трябва да се съобразява с "наличния потенциал от човешки ресурси на ЕС, както и с нуждите на трудовия пазар на всяка отделна страна-членка". Ключово изискване на пакта е, че "нелегалните имигранти в държавите от ЕС трябва да напуснат територията им", както и че "страните-членки трябва да разглеждат всяка молба за легализация поотделно, а не да се ориентират към масова легализация на статута на дошлите в тях имигранти".

Очевидно, имигрантската политика на Гърция през последните 20 години се осъществяваше в разрез с тези препоръки. Както посочва Йоанис Коловос,  правителството в Атина въобще не е направило опит да оцени реалните нужди на местния трудов пазар от имигранти, нито  да прецени капацитета на наличната инфраструктура за тяхното поемане. В крайна сметка, управляващите продължават да не са наясно за броя на имигрантите, които страната би могла да приеме, да не говорим, че пропусна няколко удобни възможности за депортирането на поне част от тях обратно в родината им, като вместо това се ориентира към самоубийствената според мнозина политика на ex-post facto легализация.

Едва напоследък гръцките власти се опитват да променят тази политика, като минимизират притока на нелегални имигранти (сред примерите за това е и изградената стена по гръцко-турската сухопътна граница) и увеличат драстично броя на депортираните. В същото време, както посочва друг известен експерт в сферата на сигурността - Йоанис Михалетос от Института за анализ на сигурността и отбраната в Атина, обратите и радикалните промени в геополитическия пейзаж в зоните около Югоизточна Европа, пораждат нарастващи опасения, че регионът може да бъде залят от нов мощен поток от нелегални имигранти, идващи предимно от бойните полета в Близкия Изток, които през следващите месеци и години ще нахлуят в него по суша и вода. Неслучайно, както гръцкото председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2014, така и италианското - през втората и половина, поставиха във фокуса на своя дневен ред именно нелегалната имиграция в Съюза. На свой ред гръцкото правителство стартира мащабна програма на стойност няколкостотин милиона евро за модернизиране на бреговата охрана, граничните служби и специалните части, които трябва да предотвратят очакваното поредно имигрантско нашествие в страната.

След белезите, че то неминуемо предстои, е и последното развитие на ситуацията в Ирак, където се практикува изключително брутална форма на "джихадизма", довело до появата на огромен бежански поток, който отчаяно търси начини да се измъкне от региона. Паралелно с това, експертите смятат, че разпространяващият се в него хаос ще стимулира и нелегалния трафик на оръжие и наркотици, през Балканите, към Европа.

Нелегалните имигрантски потоци в Европа

Легенда:

Шенгенско пространство

Държави, асоциирани с ЕС

Членки на ЕС, извън Шенген

Основни "врати" за имигрантите

Основни пътища към ЕС

Нови марщрути

Зона на концентрация на потенциални имигранти

Миграцията вътре в ЕС

Възможният регионален отговор

При тези обстоятелства изглежда съвършено наложително държавите от региона, върху които първо ще се стовари тази комплексна заплаха, а именно България, Гърция, Македония и Сърбия, да засилят сътрудничеството помежду си в тази сфера, формирайки своеобразен алианс за борба с очертаващия се нов мощен поток от нелегални имигранти, водещ до крайно негативни демографски и политически последици за тях.

На един последващ етап, към този "алианс" трябва да бъдат убедени да се присъединят и такива държави от Западните Балкани, като Албания, Черна гора и Босна, още повече, че те традиционно се смятат за "слабо звено" в борбата с мрежите на регионалната организирана престъпност, част от които са ангажирани и с трафика на хора, включително на нелегални имигранти.

По-нататък, в битката на балканските нации срещу надигащата се нова вълна от нелегални имигранти следва да бъде ангажирана и Италия - тази страна, която в момента поема основната част от преминаващите през разрушената Либия имигранти към Европа, се чувства тясно свързана със случващото се в Югоизточна Европа, включително заради близостта си с Гърция и Албания, откъдето в нея също проникват нелегални имигранти от Азия и Африка.

Според повечето експерти, всички споменати по-горе държави следва съвместно да предприемат следните ключови мерки за борба с нелегалната имиграция и свързаните с нея криминални активности:

- Да инвестират повече средства за усъвършенстване на своите човешки и технически ресурси, системи, организация и методи,         използвани в тази сфера;

- Да задълбочат сътрудничеството помежду си, включително провеждайки съвместни операции за ограничаване на потока от нелегални имигранти в засегнатите страни;

- Да обединят дипломатическите си усилия с цел оказване на натиск върху Турция, която продължава да е основната транзитна държава за очертаващите се нови мощни имигрантски вълни, да не говорим, че е пряко отговорна (наред с редица други играчи разбира се) за сегашната дестабилизация на Близкия Изток;

- Формиране на нови съвместни и финансирани и подкрепяни от ЕС структури за борба с нелегалната имиграция;

- Осъществяване на мащабни съвместни разследвания с цел да бъдат разкрити криминалните синдикати, ангажирани с трафика на хора, изготвянето на фалшиви документи и подпомагането на нелегалната имиграция.

В същото време, всяка от застрашените от новата имигрантска вълна държави би следвало да възприеме по-реалистичен подход към решаването на проблема, който да включва:

- Изясняване потребностите на националните трудови пазари от имигранти;

- Изясняване на въпроса, какво количество имигранти може да поеме съответната държавна инфраструктура;

- Много по-ефективна защита на сухопътните и морски граници;

- Драстично увеличаване броя на депортираните обратно в родината им имигранти, което може да стане чрез комбинация между дипломатически усилия, двустранни споразумения и изготвяне на програми за депортиране. От особено значение е постигането на споразумения с Турция, която е основната транзитна държава за имигрантския поток към България и Гърция и, оттам към Европа;

- Рационализиране, т.е. съкращаване броя на легализираните имигранти, включително като не се издават (или продължават) разрешения за работа на граждани от държави извън ЕС и лансиране на програми за доброволна репатриация;

- Налагане на много по-сурови наказания на онези, които наемат на работа нелегални имигранти.

- Въздържане от каквито и да било масови акции по легализирането на вече пристигналите в съответната страна имигранти.

- Превръщане на защитата на националната сигурност и единството на нацията в основен критерий при формулиране на имигрантската политика на всяка конкретна страна.

Залозите в тази битка са големи. Нов мащабен приток на имигранти на Балканите и в Европа, като цяло, ще има крайно дестабилизиращи политически ефекти в повечето страни, пораждайки в тях много сериозни икономически, социални и здравни проблеми. Нещо повече, верижният ефект от него ще заложи основите на продължителен (вероятно в течение на десетилетия) процес на дестабилизиране както на Балканите, така и на останалата част от Европа, изостряйки тлеещите в региона междуетнически напрежения.

Вече е ясно, че мултикултурализмът, като понятие, е мъртъв и без всякакви шансове скоро да възкръсне на фона на драматичните промени в Близкия Изток, които са на път да отворят нова глава в историята на насилието по света. Европа следва да концентрира усилията си за запазването на мира в региона, вместо пасивно да набюдава как цяла Африка и половината Азия опитват да се преселят на Стария континент. Подобно поведение не решава нито един от острите проблеми, пред които ние, европейците сме изправени и на практика ще доведе до прехвърлянето на сегашните кръвопролитни конфликти в Близкия Изток по улиците на европейските градове - процес, който всъщност вече е стартирал.

----------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 



 
Петрол или запазване на политическото статукво...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1474-neyasnoto-badeshte-na-arabskite-monarhii

Размириците в Близкия изток всъщност са борба за преразпределение на природни ресурсиНезависимо от цялата и външна хомогенност, разчитащата на петролния износ част от арабския свят се характеризира със забележими различия, имащи икономически, политически и социокултурен характер. Всъщност, единственото, което ги сближава, е именно петролният пазар, стимулиращ формулирането на, повече или по-малко, сходни позиции относно необходимостта от поддържането на постоянно търсене на енергоносители и високото ниво на цените им на световните пазари.

В останалите сфери пътищата им могат съществено да се разминават, особено, когато става дума за вътрешната еволюция в условията на усложнена геополитическа и геоикономическа ситуация, активно протичащите процеси на глобализация и турбулентността в Близкия Изток и Северна Африка на фона на нарастващите противоречия между развития и развиващия се свят, както и между самите глобални играчи. Очевидна е възможността от възникването на случайни и неочаквани обстоятелства и фактори, способни да коригират вектора на развитие на държавите-износителки на петрол или дори да променят тяхната парадигма на развитие. В подобни обстоятелства вътрешната им стабилност следва да се разглежда като променлива величина.

Новите предизвикателства пред арабските петролни държави

Като цяло, целият арабски петролнодобивен ареал се сблъсква със съвсем осезаеми предизвикателства и заплахи. Разликата е само, че в някои негови части те вече са напълно реални, или все още съзряват за да се проявят съвсем скоро, при това с голяма интензивност. В други зони пък, тези предизвикателства се прикриват с помощта на гигантските и грамотно използвани и разпределяни приходи от петрола, развитата инфраструктура и комфортните условия за живот на коренното население и, частично, на "гастарбайтерите", както и благодарение на обширните връзки в рамките на глобалната икономическа активност и покровителството на Запада. Всичко това формира достатъчно сериозен "буфер на сигурност", но той не бива да се смята за безсрочно действащ компонент на националната сигурност и гарант на жизненото равнище.

Друг въпрос е, ако става дума за оценка на най-общите възможности и варианти на развитие, която позволява да се очертае някаква генерална тенденция, според която държавите-износителки на петрол ще акумулират потенциал за растеж и ще реализират предимствата на собственото си място в системата на международното разделение на труда.

В рамките на визията за общата тенденция можем да предположим, че запазването на сегашния политически курс в арабските държави-износителки на енергоносители (дори и при наличието на известни отклонение от формиралата се резултата в тяхното развитие и динамика) може да се приеме като доста вероятно. Има основания да смятаме също, че дори и с течение на времето държавата едва ли ще се отдръпне от управлението на значителни сегменти на икономическите и социални процеси. Това следва да се очаква включително и заради утвърдилите се в местните общества идеи за централизираното управление на икономиката, от една страна, и интуитивно негативното отношение на арабския капитал към приватизацията на големите и, особено, на най-големите производствени обекти, от друга. В полза на подобно развитие говори и фактът, че на фона на продължаващата световна криза именно монархиите от Персийския залив съумяха (в края на първото десетилетие на ХХІ век) да мобилизират силите си за да пресекат решително финансовите проблеми още в техния зародиш. Това обстоятелство ще се отчита в масовото съзнание и в перспектива като действено средство за преодоляване на макроикономическите проблеми, решаване на социалните задачи и като инструмент за оптимизиране на националните системи за регулиране, разпределение и инвестиционно планиране. В подобна ситуация частният капитал едва ли ще излезе извън привичните (доста ограничени) рамки.

Неслучайно в арабските монархии, именно със силите на държавата, последователно се изгражда взаимносвързана вътрешнорегионална инфраструктура. Именно тя, във все по-голяма степен, се превръща в системообразуващ елемент при формирането на съвременните производителни сили и разширява хоризонтите на развитие - нещо, което би било непостижимо само по пътя на концентрацията на усилията на частните икономически субекти.

Стремежът към "монополизиране" на региона

Доскоро само материалното производство притежаваше изключителния приоритет върху формирането на базовите клъстери в икономиката. Днес тази функция все повече преминава към икономическата и социална инфраструктура. В специфичните условия на Персийския залив именно тя се очертава като моста, който свързва вътрешните пазари на региона и повишава външния интерес към него. Самият регион пък, не само че ще продължи да се формира като финансово-икономически анклав, но и като транзитен хъб за чуждестранните инвеститори, стокопроизводителите и международните доставчици на продукция и услуги. Очертава се стремеж на арабските монархии тотално да монополизират "своя" регион, превръщайки се в безспорно доминиращ в него икономически фактор (като допълнение към огромните им финансови възможности). Това им е необходимо за да могат и те самите да излъчват импулси към външния свят и да минимизират силния натиск от страна на влиятелните чуждестранни партньори чрез диверсификацията на своите външноикономически и външнополитически връзки, разширяване на контактите с другите контрагенти и максималния стопански и политически възход на собствения ареал.

Мащабните усилия в тази посока показват, че държавата едва ли ще се откаже от присъщата и в момента роля и, най-вероятно, ще се опита да я проектира и в бъдещето. Още повече, че управлението на нарастващите активи изисква мобилизация именно на властовите ресурси, на фона на недостатъчната бизнес активност на националните капитали.

Задълбочаването на тази тенденция само укрепва убедеността на източното общество във всесилието на държавата. В очите му, тя изглежда единствено способна в сложната ситуация на границата между две епохи да мобилизира ресурсите, да концентрира всички налични резерви и, използвайки инструментариума на държавното регулиране и държавната подкрепа, да създаде алтернатива на структурните реформи и мерките за макроикономическа стабилизация, които бяха реализирани в някои държави от Арабския Изток по рецептите на наднационалните структури и глобалните корпорации и, в крайна сметка, имаха разрушителни последици за тях. Това нагледно демонстрира на евентуалните им последователи истинската същност на т.нар. "подражателна модернизация", доколкото транснационалните субекти на икономическата активност, в крайна сметка, са заинтересовани единствено от ресурсите, включително (и най-вече) от арабските енергоносители и (само в тази връзка), на второ място, от съхраняването на политическото статукво в този регион.

Не е изключено, че на този фон днешният патримониализъм и монархизъм (особено при задълбочаване на неуправляемите процеси в обществено-политическия живот) могат да бъдат легитимирани в леко променена или пък в нова авторитарна форма. Твърде е вероятно това да доведе до осъществяването на твърд контрол и централизирано разпределяне на обществения продукт в условията на изострящи се екологични проблеми, свиване на жизненото пространство заради съкращаването на продоволствените и водните ресурси, нарастване значението на демографския фактор и появата на различни нови заплахи, генерирани от конкурентните силови центрове. Възможно е обаче, всичко това да се реализира и под формата на "просветен", "целесъобразен" или някакъв друг авторитаризъм, който, в една или друга степен, ще бъде склонен да се съобразява с обществените потребности. При това положение обаче, той ще трябва да върви към постигането на заложените цели, търсейки по-адаптивни модели и инструменти за управление, залагащи на макар и ограничения национален диалог, компромисите и съгласието с цел запазване на социалния мир и на постъпателното движение в руслото на модернизацията на икономическите структури, чието съдържание в по-голяма степен да съответства на националните интереси. Съчетаването на толкова голям брой задачи, прави този път твърде трънлив и криволичещ, изисква отчитането на множество външни фактори и породените от тях "тактически капани" и създаването на развита система от усложняващи взаимодействието разнообразни сдържания и противотежести, която може до безкрайност да отлага във времето постигането на поставените цели.

По-отдалечената перспектива

За едно по-отдалечено бъдеще обаче, пряката екстраполация на сегашната динамика и реалности би била погрешна. За това има поне три причини. На първо място е прекалено силната зависимост от външния фактор (примерът с Либия, Ирак или Сирия), който, в комбинация с хиперболизираните обвинения в авторитаризъм, отправяни от Запада към управляващите, доведоха до ужасяващи последици за населението. Липсват гаранции, че такива действия няма да се предприемат и в бъдеще към неудобните режими. На второ място следва да посочим мащабните глобални трансформации, водещи до установяването на нов технологичен ред, способен да промени традиционните представи за съвременния капитализъм и да демонстрира съвършено нови ракурси на глобалното гарантиране на условията за живот, Това може да измести акцентите в геополитиката и геоикономиката така, че те радикално да трансформират пространството и взаимодействията в глобален план и да доведат до непредсказуеми промени в системата на световния ред, в която на всички държави, включително и на богатите арабски петролни монархии, ще се наложи да си търсят нови места.

Арабските държави-износителки на петрол ги очаква тежка съдба. В обозримо бъдеще дефицитът на капитали ще започне във все по-голяма степен да определя тяхното съществуване, а изоставането им по основните жизнени показатели ще нараства прогресивно. Всъщност, индикативното планово минало от епохата на социалистическата ориентация (а, на практика, на лишен от редица компоненти капитализъм) и съществените елементи на държавно разпределяне в икономическата и социална сфери и преди можеха да гарантират само сносен режим на възпроизводство, удържайки населението на ръба на бедността. Подобна ситуация се очертава и в предстоящия период, тъй като сериозна алтернатива на държавата, като организатор и участник в процесите на развитие и ключов работодател, засега не се очертава.

Независимо от сходството в тенденциите обаче, тяхната неравномерност не поражда съмнение. Скоростта и мащабите на икономическите и социални процеси в "не-петролната" част от арабския свят ще се определят и от характера и темповете на мобилизация на вътрешните и външни източници на натрупване и необходимото материално-техническо и финансово обезпечаване на развитието. А тези ресурси за всеки конкретен случай, априори, не са съизмерими с потребностите. Затова стабилността на усилията не може да бъде постигната дори и само заради силно индивидуализираните пътища на еволюцията. Сближаването на показателите на растежа едва ли може да се очаква, включително и, защото координатите на отправните точки за това още днес са прекалено отдалечени една от друга поради ерозията на материалната производствена база, краха на вътрешния пазар, унищожаването на икономическата и социална инфраструктура при едните, и същественото влошаване на качествените показатели в тези сфери - при другите, като този процес въобще не е приключил.

В тези условия техническият и социален прогрес може да бъде постигнат предимно по пътя на естественото, т.е. постепенното акумулиране на съответните признаци, без сериозни "скокове", но при наличието на сериозна тенденция към забавяне по основните направления. Във връзка с това арабските държави със средно или под средното ниво на развитие продължават да се движат по разминаващи се маршрути, но използвайки предишните методи на управление.

И все пак, в тази си част, арабският свят (така или иначе) се движи в руслото на глобалните процеси, повтаряйки, на своето собствено ниво, определени особености на световната динамика, определяща вектора на еволюцията на западното общество. Това обстоятелство е сред малкото, които дават надежда, че в бъдеще арабските държави "от средна ръка" ще се удържат в руслото на световните тенденции и постепенно ще започнат (в една или друга последователност) да се придържат към политическите, социални и културни стандарти, в стремежа си да преодолеят преходността на своето състояние и да си извоюват достойно място в бъдеще.

Практиката обаче показва, че, като цяло, отношението на разглежданата група от държави към много съвременни въпроси изглежда по-скоро реактивно, т.е. те не се стремят към изпреварващо развитие, а склонността им към палиативни решения, дори и на сложните проблеми, очевидно ще се запази и в обозримо бъдеще. Предвид това, за трудноподвижната част на арабския свят преодоляването на пропастта от няколко десетилетия в развитието им по естествен (т.е. еволюционен) път, който далеч не е най-икономичния, вероятно изглежда най-приемлив. Именно този подход към социално-икономическия процес може най-добре да бъде защитен от цялостното традиционно наследство, арабския национализъм и патриотизъм, които формират скелета на общественото съзнание и защитават населението от последиците на прозападната модернизация. Всеки арабски режим (светски или теократичен) всячески подчертава специфичния си път - от подкрепата за загиващото занаятчийско производство до култивирането (в рамките на собствените граници) на реанимираната от арабските монархии идея за т.нар. "ислямско банкиране". Успешният пример на прогресиращите ислямски финанси и в бъдеще ще продължи да олицетворява "жизнеспособността" на арабските пари, подхранвайки илюзията за самостоятелното функциониране на несъществуващата "ислямска икономика" в рамките на световната икономическа система. По този начин и лишените от петролните доходи араби се опитват да открият необходимите опорни точки, които да им гарантират съхраняването на тяхната самобитност и обичайната им социокултурна ориентация в противовес на постоянната заплаха от настъплението на западната пазарна идеология и неприемливите духовни ценности на Запада.

Защитната функция на традициите в арабския свят едва ли ще отмре скоро и в следващия период този процес ще продължи да се развива изключително болезнено. Днес политическата и икономическа същност на традициите се проявява (и ще се съхрани в обозримо бъдеще) в аморфния характер на икономическия организъм, в изкривяванията на макроикономическата стабилизация и структурните реформи, в склонността към етатизъм, в твърде интензивните и утвърдили се с течение на времето корпоративни връзки вътре в самите икономически субекти, в неформалните бизнес отношения и сенчестите структури на племенна основа, активно участващи в неявното разпределяне не само на икономическия, но и на политическия ресурс.

Някои изводи

Всички тези моменти позволяват да направим определени изводи за степента на готовност на арабските държави към възприемането на съвременния многомерен икономически и политически ред. Тя очевидно не е никак висока. Дори привържениците на по-голямото икономическо "отваряне", гледат твърде предпазливо на перспективите пред него: на активните действия в тази посока пречи архаичността на подходите, които обикновено се използват за целта. В същото време, диверсификацията на институциите и управленските функции поражда определени опасения относно качеството на изпълнителните механизми и мащабите на новите задачи. Дори ако приемем, че става дума за очевидно предвзето отношение, то не може да бъде преодоляно само чрез отделни манипулации, осъществявани на сравнително тесен фронт, да не говорим за по-дълбоките причини за съществуването му. За целта са необходими настойчиви и системни мерки, за каквито обаче нито властта на някой арабски монарх, нито просветената арабска интелигенция, още повече пък държавната бюрокрация с многобройните и недостатъци, нито дори арабските маси, като цяло, не са готови. Особено днес, когато в доскоро ключовите умерено проспериращи арабски държави ставаме свидетели на колосален крах на системите на възпроизводство и нарастваща неуправляемост на процесите на развитие, което означава, че преди да се върви напред се налага, като минимум, да бъде възстановено състоянието отпреди "арабската пролет". Това обаче, само по себе си, ще отнеме немалко сили и ще окаже влияние върху общите срокове на възстановителния период, който спокойно може да се проточи с десетилетия.

Всички тези и ред други моменти в хода на и без това неособено бързия растеж и недостатъчната политическа воля предсказуемо дълго ще консервират в поразената от множество недостатъци близкоизточна икономика допълнително възникналите негативни феномени. На практика, те не могат да бъдат премахнати с мерките на традиционната бюрократична "терапия", тъй като прилагането им и в по-спокойните предкризисни времена водеха до ерозия на икономиката, ограничавайки коефициента и на полезно действие.

Все пак, може да се прогнозира, че в един по-продължителен период новите тенденции, по един или друг начин, ще започнат да проникват все по-дълбоко в болната тъкан на арабското битие. Те обаче няма как да не се сблъскат (при това жестоко) със старите навици, генерирайки непреходен антагонизъм, който изглежда още по-вероятен в условията на очертаващ се дефицит на финансови средства и ресурси. Старите вражди няма да заглъхнат бързо, в същото време ще възникнат редица остри проблеми и предизвикателства, чието преодоляване ще изисква от арабското общество да мобилизира последните си сили и ще попречи на тяхната консолидация и мобилизация на една позитивна основа.

------------------------------------------------

* Авторът е водещ научен сътрудник в Центъра за арабски изследвания към Института по изтокознание на Руската академия на науките и анализитор на "New Eastern Review"

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1137-situaciqta-v-siriq-i-posledicite-ot-prehvurlqneto-na-arabskata-revoliuciq-na-iztok-ot-suec

Както е известно, първият етап от парламентарните избори в Египет беше спечелен (с почти две трети от гласовете) от представителите на ислямистките партии, в техните две основни „версии”. Така, смятаната за „умерена” Партия на справедливостта и свободата (която на практика е филиал на „Мюсюлманските братя”) събра около 35% от гласовете, а „радикалите” от „Алианс за Египет” (смятани за откровени салафити) неочаквано получиха почти 25%. В същото време, светският „Египетски блок” може да се похвали едва с 20%, а либералите от алианса „Революцията продължава” не събраха и 10%. Разбира се, предстоят още два (при това решаващи) етапа от изборите, но тенденцията е ясна.

Тези резултати, както и кървавите сблъсъци в навечерието на изборите, в които загинаха над 30 души, а около 2000 бяха ранени, показват, че възторжените изявления на редица западноевропейски и американски политици за успехите, постигнати в процеса на демократизация на т.нар. Голям Близък Изток и, в частност, на Египет, са били най-малкото прибързани. В същото време сдържаната реакция на западните медии към проявите на насилие в Египет, в сравнение с острите критики, отправяни към действията на режима в Сирия например, говорят за продължаваща политика на „двойните стандарти” в региона и потвърждават, че т.нар. „арабски революции” се използват от Вашингтон и някои други държави (най-вече Великобритания и, отчасти, Франция) за смяната на неугодните им правителства, като следващата „междинна” мишена очевидно е режимът на Башар Асаад в Дамаск, а окончателната е този на аятоласите в Техеран.

В същото време обаче, истината е, че лавинообразното разпространение на масовите вълнения и хаоса в държавите от Близкия Изток и Северна Африка се контролира твърде слабо от САЩ и ЕС, които отдавна би трябвало да осъзнаят огромните недостатъци и рискове от реализиращия се в момента вариант на преформатиране на близкоизточния регион, който ги принуждава да „жертват” лоялни към Запада светски режими (Египет, Тунис, Йемен, а скоро вероятно и Алжир), улеснявайки идването на власт там на ислямистите. Все по-съмнително изглежда и, че тези жертви ще се окажат оправдани с падането на антизападните режими в Либия и, евентуално, в Сирия и Иран.

Никак не бе случайно, че инициатори на кървавите многохилядни демонстрации на каирския площад Тахрир в навечерието на парламентарните избори бяха водачите на египетските „Мюсюлмански братя”, предвкусващи предстоящата си победа, която трябва не просто да ги доведе на власт, но и да им позволи, следвайки турския модел от последните десетина години, да поставят под свой контрол армията и специалните служби. В същото време е очевидно, че Висшият съвет на въоръжените сили на Египет не гори от желание да отстъпи властта на ислямистите. Показателно е също, че египетските либерални и леви партии се разграничиха от случващото се на площад Тахрир, нежелаейки да делят отговорността за организираната от ислямистите демонстрация на сила. Всичко това свидетелства, че събитията в Египет се развиват по много по-лош сценарий от сирийския.

На практика, активно поощряваната от Запада, Турция и арабските монархии от Залива, т.нар. „арабска пролет” ускорява формирането на своеобразен фронт от държави, в които светските полувоенни режими водят битка за оцеляване с настъпващите ислямисти. Очертаващите се граждански конфликти в Египет, Тунис, Либия, Алжир и Сирия неизбежно ще се стоварят, подобно на бумеранг, и върху инициаторите на сегашната вълна на „демократична трансформация на Големия Близък Изток”. Като началото на тоталната дестабилизация на региона най-вероятно ще бъде дадено от подготвяната от САЩ и някои западноевропейски държави (с активна турска подкрепа) операция срещу сирийския режим, който, подобно на египетските военни, все още сдържа разпространението на „революционния хаос” на изток от Суец. Неслучайно редица американски и израелски анализатори с тревога посочват, че днес основният сблъсък в Сирия не е между диктатора Асад и демократичната опозиция, а между светския полувоенен режим и ислямистите, начело с местния филиал на „Мюсюлманските братя”, които са готови да използват всички средства за завземането на властта, след което най-вероятно ще последва кървава баня за представителите на многобройните в тази страна конфесионални малцинства.

В така очерталата се ситуация, подкрепата на антисирийската позиция в Арабската лига от страна на такива държави като Египет, Алжир, Йордания, Бахрейн и Кувейт (а вероятно и Саудитска Арабия) изглежда като своеобразен опит за политическо самоубийство, който не може да бъде обяснен дори от иначе разбираемия им стремеж да откъснат Дамаск от Техеран. По отношение на сирийския проблем, трудно може да се приемат като искрени твърденията на Катар, който, в качеството си на председател на Арабската лига, изисква спиране на огъня само от едната страна (правителството в Дамаск) и паралелно с това поощрява непримиримите позиции на другата. Защото превърналият се в политическо прикритие на сирийския клон на „Мюсюлманските братя” т.нар. Национален съвет на Сирия, който САЩ, Франция и Турция всеки момент могат да признаят за „законен представител на сирийския народ”, демонстративно отхвърля всякакъв диалог с режима на Асад.

На този фон, доста по-премерена и независима изглежда позицията на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), която се обявява за поставяне началото на истински диалог, вместо само да се търси повод за война срещу Сирия. Както заяви на 1 декември 2011 в Джеда генералният секретар на ОИС Екмеледдин Ихсаноглу, организацията отхвърля чуждестранната намеса във вътрешните работи на Сирия, като в същото време призовава правителството в Дамаск да се съобрази с решенията на Арабската лига. Извънредното заседание на външните министри на държавите-членки на ОИС, провело се в саудитското пристанище на Червено море, беше посветено именно на ситуацията в Сирия, която беше представена на него от своя първи дипломат Уалид Муалем.

„ОИС категорично не приема чуждестранната намеса в Сирия, но настояваме властите де прекратят нарушаването на човешките права” – подчерта Исханоглу, според който в заключителния документ от срещата на организацията ва Джеда, Дамаск се призовава да подпише протокола за разполагане в страната на наблюдатели от различни арабски държави.

Както е известно, сирийските власти приеха, по принцип, разработения от Арабската лига план за преодоляване на кризата в страната, но поискаха условията за пребиваване на чуждестранните наблюдатели в страната да бъдат съгласувани предварително с правителството в Дамаск, което пък не бе прието от ръководството на Лигата. Сега обаче, постигането на разумен компромис наистина се превръща във въпрос на живот и смърт, и то не само са Сирия, а и за целия близкоизточен регион.

--------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1091-zakonomernostite-na-revoliucionniq-haos-posledicite-ot-sybitiqta-v-arabskiq-svqt-i-predizvikatelstvata-pred-bylgariq

Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и коригира след броени седмици, а някои  прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможните сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията, в геополитически план, и необходимата реална политика  в близко бъдеще, включително и на България.

Причини за събитията

Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, станал арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт (и застрашаване на енергийните доставки) на радикално ислямистки режими, т.е. на враждебни на европейската цивилизация сили. Действителните причини обаче, се оказаха (а за експертите винаги бяха) съвсем други:

-  Социално–икономически, а не религиозни;

-  Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали се на власт няколко десетилетия (Либия– 42 години., Йемен–33, Египет– 30,  Тунис– 23, и т.н.) ;

-  Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори (например в Египет и Йордания, през есента на 2010);

-  Демографски: постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст (където е имало такъв) и, вследствие на това, безперспективност за развитие и живот на младите хора.

-  Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки;

-  Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и  ролята на новите медии;

-  Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан.

Разбирането за основната причина – социално-икономическата – изисква, като начало, един по-далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източно азиатските например, междувременно го изпревариха. Освен това, тези страни останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче, трябва да признаем наличието на културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими.

След кризата през 2008, когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше (през последните пет години в страните от Северна Африка и Близкия Изток имаше три увеличения на цените на хранителните стоки). Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност, до 2015, ще се удвои, вместо да намалее. На 12 август 2008 държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време  беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН  с ½ – от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства.  Само от юни 2010, 44 милиона души попаднаха в огромната маса на  екстремно бедните.  Фактът, че на всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение.

Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011?

Истината е, че имаше редица  предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид:

-  Докладът на Програмата  по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010, че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни.

-  На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения.

- Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например, не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010, в Женева, представителката на ООН  Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”.

- Още през септември 2010 в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мапуто. Впрочем, от 2007 до 2009, включително, зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и  бедност и предвещаващи ефект на доминото, са над 60.

Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа отпреди 21 години бяха неверни и неоснователни именно поради горните  причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава.

Прибързано, повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетeли на „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива.

Втората заблуда, след въвеждането на понятието „революции”, е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започналите като „демократични” протести, бяха овладени от  елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси (например в Йемен).

Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче, до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да се идентифицират като носители на революционни и демократични промени.

За характера на протестите е особено важно да отбележим, че те не съдържаха анти западни, анти израелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха да вземат властта, а по-скоро да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи.

Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързаните с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха подобни хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати.

Стихийни или планирани и режисирани събития

Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий:

За планирани и предизвикани събития:

-  САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Хосни Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008, като в тези планове се е посочвало дори и времето за това – 2011. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи;

-  Преди повече от три години САЩ са сондирали, под формата на семинарни занятия, председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни (общо 84 души) с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна могат да се премахнат диктаторските режими и да се утвърди демокрацията;

- Противно на коментарите за Египет, като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промените в Египет, които стояли на дневен ред от три години насам, ще окажат въздействие върху целия регион, т.е. страната е считана за ключов фактор в това отношение.

Против конспиративните теории за подготвен сценарий

- Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници, като Израел, което прави малко вероятна съпричастността им към тях.

- Застрашени бяха важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ – Иран.

- Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, и декларираната от Вашингтон подкрепа за демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света.

- Забавената реакция и колебливостта при вземането на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий.

- Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интернет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия (впрочем дори това се оказа неуспешно – кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени, да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност).  Египетските младежи бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook. Изглежда, че тази „играчка” избухна в ръцете на американците и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе.

- Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото, освен взривяването на стабилността в един регион с изключителна стратегическа важност,  Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателна загуба на авторитет, след Ирак и Афганистан (при извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН, разбира се, нещата биха придобили друга характеристика и ограничената военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна).

След атентатите в САЩ на 11 септември 2001, конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман например обясни, че с блокирането на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, а доларът ще спечели. При крайни ситуации, като затварянето на Суецкия канал обаче, е спорно дали най-големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци, се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория е за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвя света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но и защото отсега е трудно да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори, през 2012–2013, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н.

Изводът от претеглянето на горните аргументи „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и, ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или  е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход.

Затова тук по–скоро трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но имащи напълно рационални обяснения, сякаш са били очаквани.

Очаквания, временни резултати и прогнози  – различия между страните

Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите наистина могат да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите, по принцип, предполагат по–голяма стабилност и възможности за  превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунизийците са по–подготвени в това отношение, на базата на по–доброто образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир пък има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му, под прекия контрол на  финансиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значително по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а  и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структура и интереси в страната предопределят много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона.

Египет

Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали те ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, т.е. отстраняването на президента Мубарак, не бе постигната толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат само с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент, не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията,  и  отмяната на самата Конституция, показват, че в хода на събитията един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак.  Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно, не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии.  Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите, отчитаха в най–добрия случай, че САЩ ежегодно финансират египетската армия с 1,3 млрд. долара, но не вземаха предвид, че тя самата, и по–точно генералите и висшите офицери, имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост – водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването им след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията или, че тя е гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии.

Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Движението „Мюсюлмански братя”1 заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не разчита на повече от 30% от местата. „Братята” не криеха намеренията си да регистрират своя политическа партия, с която ще участват на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план и при такъв модел, „Мюсюлмански братя” ще ерозират ролята на армията. Освен това,  самото им участие във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми, може да се окаже по–умна тактика, отколкото протакането, изострящо съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 8 март 2011, при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които нямаше достатъчна информация, също предизвиква тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там.

Проведеният през март 2011 референдум за промени в конституцията, със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна текстовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по-късно и президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяването на „революционерите” и опасенията, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлманските братя” и Национал–демократичната партия,  разполагащи със свои мрежи в страната, ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола.

Либия

Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за мъст. Но и залогът на Муамар Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща за либийците, за разлика от египтяните. Само че Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът е, дали този малоброен елит и твърде малобройната средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става.

Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации, като самообявилият се Национален съвет на страната. При това, те са  против външна намеса (или поне доскоро бяха, преди частите на режима да ги притиснат сериозно) за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителство и ясни намерения за реформи.

Потвърди се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи клана15. Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата му беше стремежът за овладяване и поставяне под контрол  на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. Но, ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, ислямът - религията на почти всички либийци, може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава.

Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцидът срещу либийския народ даде оправдателен повод за решението на Съвета за сигурност на ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства доводът, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан.

Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса, с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на подобна въздушна зона е, по същество, военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети (страната притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ и 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение; на въоръжение имат руски зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети), загуби на техника, жертви на хора. Немаловажен факт е, че съседни страни, като Тунис и Судан,  бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към Съвета за сигурност на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчисли, че за 6-месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, заслужаваше да се анализира, доколко това е приемливо.

Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция  обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това, какъв вид военна операция – само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете за населението и за участващите в операцията. И най–вече – какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не  показаха, че са направили това.

В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното (с голямо закъснение) от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземането на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО, да има ясни правни основания и да има твърда регионална поддръжка.

Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, съзнавайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желаният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа, и обезпечаване на нефтените доставки.

Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръжение и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението на американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация Ал Кайда, естествено, внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка на бунтовниците пък предопредели серията от поражения и многобройните жертви. Западът пое риска да представя тези хора като борци за демокрация, без да дава гласност на изготвените от тях списъци на 7500 души от режима на Кадафи, набелязани за екзекутиране.

На този етап обаче, можеха да се прогнозират три сценария за развитие на обстановката:

-  Продължителна и унищожителна гражданска война, с уточнението, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустиня, а в урбанизираните центрове няма как да водиш скрити партизански действия, затова такава гражданска война по-скоро ще е унищожителна, но не безкрайна.

-  Външна намеса със санкция на Съвета за сигурност на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап – наземна операция.  Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намесата на Запада в Либия, на който трябваше предварително да се отговори.

-  Не се изключваше вариантът, след физическо отстраняване на Кадафи или оттеглянето му, неговите последователи, начело с един от синовете му (вероятно Сейф Ал Ислам) да предприемат опит за установяване временно управление и да осъществят някакви реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий.

Всъщност, сценариите можеха да бъдат само два: сравнително бързо възстановяване, без Кадафи и с провеждане на повърхностни реформи, или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено,  и продиктувано от стремежа на Съвета за намеса на международната общност. Не е изключено новият режим, дори и след Кадафи, да функционира в условия на нестабилност и терористични актове.

С резолюция № 1973 на Съвета за сигурност от 17 март 2011, подкрепена от 10 държави, при 5 въздържали се (Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия), всъщност се даде по-широк мандат, отколкото създаването само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилното население. Резолюцията обаче изрично изключва навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение и цялата резолюция. Стартиралата само два дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: липсваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията.

С военната операция бяха поети определени рискове, като по-съществени измерения имаха не военните, а политическите.

Първият политически риск беше у либийците да се наложи усещането, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там и има доста силни настроения срещу тях.

Свързан с това е и вторият политически риск, интервенцията отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”.

Третата политическа заплаха, която възникна, са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това.

Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, според който Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено, хората видяха потвърждение на неговите думи.

Задава се безпредметният, след свършен факт, въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи, най-малко две неща: на първо място тотална блокада, осъществена на много по–ранен етап - икономическа, финансова, военна, която да не позволява на режима да продава петрола си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези държави, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови петролните доставки (опозицията в Бенгази  се съгласи и възобнови доставките).

Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, включително за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако сблъсъците продължат нищо чудно Либия да се превърне в полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави. Това не се случи в Египет, защото там армията много бързо изигра своята стабилизираща роля, докато либийската армия предизвика, до голяма степен, хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н.

След приключването на  военната операция  ще бъдем изправени пред съпротива, организирана от две основни групировки. Едната ще обединява последователите на Кадафи, защото те няма как да изчезнат или всички да бъдат унищожени физически, нито пък да бъдат  убедени в  добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е Ал Кайда, която вече заяви, че ще се възползва от ситуацията. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, където дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили.

Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към петролните находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои среди в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при  други сценарий: независимо дали при победа на опозицията, или при оцеляването й, поне в източните провинции, след продължително поддържане на зоната за забрана на полети,  не се знае какво ще поискат  племената (най–вероятно разделяне на отделни републики)16. Дори и при третия вариант, т.е. ако Кадафи оцелее след военната намеса на Запада, колкото и малко вероятно да е това, вече ще му е много трудно (почти невъзможно) да постави под контрол цялата страна. Тоест, ще се очертае продължителна нестабилност.

Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да се изгражда наново като държава, поради липсата на функциониращи институции, разпада на държавните структури и органи за сигурност и факта, че страната няма конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на Либия обаче, ще се ръководят на първо място, от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място – от създаването на основите на държавност, в съответствие с първостепенния си интерес.

Йемен

Тази страна е най–често посочвана като следващата, чиито режим ще рухне. Всъщност той почти  е рухнал, защото контролът върху по–голяма част от страната е изгубен (само 35% от територията се контролира пряко от правителството). Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията процъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, а сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението (по 4 огнестрелни оръжия на човек).

Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва позициите си, благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 „Ал Кайда в Саудитска Арабия” и „Ал Кайда в Йемен” се обединиха в „Ал Кайда на Арабския полуостров”, активността й доста нарасна.

Събитията в Йемен станаха пример за това, как, макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня, обединени в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на Салих. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генералът, командващ Източната дивизия, контролираща износа на нефт и газ в Южен Йемен.

Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намесата на външни сили, твърдейки, че Израел и САЩ са истинските организатори на народното въстание, също както либийският диктатор Кадафи обвини за бунтовете  Израел и Ал Кайда. Подобно на други държавни ръководители в обзетите от революционен хаос държави, и Салех, който заема президентския пост от 1978, обеща да не се кандидатира на изборите 2013 и  да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ (нефтените находища ще се изчерпат най–късно до 2020).

Бахрейн

Това е малка, но ключова страна, както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения, шиитите (70% от населението на Бахрейн) да не бъдат използвани като „пета колона” от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия още отначало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и в нея служат много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара, през 2009, на 20 млн., през 2010.

Управляващите обещаха някакви половинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава премиерът, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18 февруари 2011, от Саудитска Арабия дойде много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи безусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на вълненията са участвани специални сили от Саудитска Арабия. На 14 март пък дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив, в страната вече са влезли първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от ОАЕ17. Това бе първата въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и бунтове регион. Искането за помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот и обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за наличието на големи опасения, но и за известна безпомощност.

Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост (проявени през февруари) водят до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима – надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитските организации между които досега имаше чувствителни различия (Al Wefag, приемана за по-модерна, и радикалната Haq).

Най-важни обаче, са две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитския бунт. На второ място, военните сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизане на чужди части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (освен Бахрейн, нова са  Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман). В отговор на писмото на Иран до Съвета за сигурност на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със собствена декларация, в която призовава международната общност ООН да спрат иранската намеса и провокации в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски държави поема твърд курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък (като негови огнища могат да бъдат не само Бахрейн, но Ливан, Йемен и други), с елементи на провокиране от подкрепящия ги Иран.

Саудитска Арабия

Това е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си в нефтените доставки, тя е от значение и като единствената държава способна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го кара да подкрепя сегашния режим.

Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара регентът Абдула да обяви, че отпуска 36 милиарда долара за „повишаване на жизненото равнище” и за повишаване на заплатите с 15%, като от тях 10 милиарда са за социални нужди на младите хора – покупка на дом, развитие на бизнес и т.н. Това обаче може само временно да забави и отложи настъпващите в региона революционни промени.

Някои оптимистично настроени автори, като Мадауи ал-Рашид от Кралския колеж в Лондон, смятат, че „дори и Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото, въпреки богатствата си, режимът наистина не създава работни места за младите - почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това, трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата младото поколение картина3.

Във външен план, Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни – Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападно ориентирани страни, срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля. Не е изключено в определен момент някои местни сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усилят „революционния натиск” върху управляващите.

Сирия

Протестите в странато избухнаха след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук е налице съчетание на социално-икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителната жестокост при потъпкване правата на гражданите. Езекутирани бяха дори военни, отказващи да стрелят срещу демонстрантите (например в пристанищния град Баняс). Едва в началото на април 2011, в протестите се  включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. В резултат правителството склони да отмени въведеното още през 1963 извънредно положение.

Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да прекратят подкрепата й за Иран и проиранските организации в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по-мощна във военно отношение от Либия, затова, въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, международната общност въобще не обсъжда евентуална хуманитарна операция.

Мароко

Страната е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали, до голяма степен, премълчани от западните медии. На 20 февруари например, имаше демонстрации в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас, във връзка с подписката, организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС ("Statut Avancé"). През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия със Съюза.  От 2008 монархията е и привилегирован партньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Берлин например, залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на  милиарди евро.

Портът на Танжер (Tanger Med) ще се превърне в най-голямото дълбочинно пристанище за контейнери в Африка. От него ще се възползва френския концерн Рено, който, от 2012, ще произвежда по 170 000 коли, а от 2014 - по 400 000 коли, тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат едва тогава, когато те успеят сами да свалят режима.

Оман

Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме, какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабус управлява от 1970, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции и е забранено създаването на  партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато султанът идва на власт, в цялата страна има само три училища. През 2006, четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение, в Египет те са около 70%. Оманското правителство влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. Хората обаче протестират за работни места и политически права. Макар да няма съмнение, че обещанията дадени им от султан Кабус, ще бъдат изпълнени, не е ясно, дали сметките му ще излязат верни. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администрация и да изплаща по 280 евро на безработните, имащи диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари колегите си от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за вижда реалните нужди на хората и бързи реакции. Затова е малко вероятно да очакваме силови промени, по подобие на други страни.

Радикалният ислям като фактор

Когато разглеждахме по–горе особеностите и новото в характера на тези предреволюционни действия не може да не ни прави впечатление, че сред исканията на протестиращите (свобода, демокрация, правова държава, работа, храна, премахване на насилието и корупцията) отсъстваше религиозният фактор. Следователно, тук не може да става дума  за ислямска революция, целяща създаване на религиозна държава.

От друга страна обаче, прибързаните изводи на някои политолози (например Оливие Рой8), че мюсюлманските революционни движения са „постислямистки”, както по целите, така и по проявлението си и едва ли не сме в началото на „реислямизация” на арабските общества, не са приемливи и не бива да ни заблуждават. Все още,  както сочи статистиката, 80% мюсюлманите в Египет желаят приемането на шериата.

Но ако става дума за радикализъм, трябва да подчертаем, че в египетското общество няма мнозинство за радикален ислям. Промените в страната дават надежда, че ще има промени в застиналата теология. А ставащото в Египет влияе върху целия арабски свят. Голямо значение ще има способността на теолозите да се преборят за един модерен ислям. Защото, преди събитията в Египет, те бяха прогонвани за критичното му интерпретиране, тоест не само политиката беше репресивна.

Организацията „Мюсюлмански братя”1, за която стана дума по-горе, наистина е доста умерена, в сравнение с афганистанските талибани или алжирските бунтовници от 90–те години. Те изрично подчертават, че не се борят за създаване на религиозна държава. Следва да се запитаме обаче, дали предпочитаният от тях „турски модел” е най–сполучливият. Очевидно не, ако анализираме какво се случва в нашата съседка. Интересно е, че докато американските експерти не вярват в „модерността” на „Мюсюлманските братя”, службите в Израел потвърждават, че организацията не представлява религиозна опасност. Това е особено показателно, имайки предвид, че „братята” не се отказват от идеята за премахването на Израел. Но трезвата оценка изисква да подчертаем, че ако те не станат част от властта, т.е. от силите, които ще изграждат новата държава, поведението им може да се обърне в агресия срещу бъдещия режим.

Налага се изводът, че би било наивно да отричаме бъдещо влияние на исляма върху политиката. Но колкото повече демокрация постигат промените, толкова по–малко ще е това влияние. Следователно, важно е, каква роля ще заеме, или ще бъде позволена, на по-радикалния ислям в страните от региона през постреволюциония период.

Отделен и по–задълбочен анализ е необходим за потенциала на младото поколение в страните от този регион. Досегашни изследвания безспорно показват, че младите хора, лишени от перспектива, са най-уязвими за влиянието на фундаменталистите. Днешните тенденции обаче сочат по-скоро друго. Израстващото по-образовано и модерно младо поколение вероятно скоро ще стигне до древната мъдрост, че това, което прави една страна богата, не са парите (в случая – привършващият петрол или престъпността), а знанието. И именно благодарение на знанието, техните страни  ще могат да тръгнат по пътя на просперитета.

Отношението на Ал Кайда към събитията

Може да се говори и за изненада в средите на терористите, които посрещнаха мълчаливо началото на протестите в Северна Африка. Официална декларация за събитията в Тунис се появи със закъснение, а за тези в Египет въобще нямаше такава, освен някои изказвания на отделни идеолози на джихада.  На 23 февруари 2011, „Северноафриканското крило на Ал Кайда” заклейми Кадафи и изрази солидарност с въстаналите срещу него. През втората седмица на март, либийски командир от Ал Кайда призова, вече конкретно, за „установяване на ислямско управление” в страната. Което е показателно, че когато протестите напуснат мирното си русло и една страна изпадне в хаос, се създават благоприятни условия за терористите.

Във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия Изток се появи една логична теза (изразена например от норвежкия историк Бриняр Лияр), според която прогнозата е, че идват трудни времена за Ал Кайда, по отношение на позиционирането й спрямо сегашните протестни движения, които са ненасилствени, популярни, интерактивни и разполагащи с огромна човешка база. Някои очакват, че Ал Кайда ще има по–важна роля след революциите. По–вярно е обаче да се каже, че терористите ще използват всяко кризисно развитие, насилие, настъпване на хаос и липса на държавност за да се намесят и ги използват за своята кауза. Ако арабският свят бъде обхванат изцяло от ислямизация, това ще бъде представено, включително и от експертите, като поражение на Запада. А това ще е победа за „Ал Кайда”, следователно е в нейн интерес. Освен това, подобно развитие ще се отрази на развитието на ислямизацията и в съседни региони, например в Южна Русия. Обратното, колкото повече демократични условия се създават в страните от региона, толкодва по–малка е вероятността хората да се подадат на призивите на Ал Кайда и да посегнат към насилието. Евентуалното разочарование от „революциите” обаче, ще даде нови шансове и възможности на Ал Кайда. Подготовката на ислямистите за подобно развитие се разчита още сега в последните изявления на водачите на терористичната организация: „Не е достатъчно да се свалят диктаторите. Справедливост, свобода и независимост може да се постигнат с джихад и съпротива до установяването на ислямски режим.”

Името на Ал Кайда се използва, особено от либийския режим, за внушаване на страх у Запада от последствията след евентуалното му падане. Но, докато Кадафи говори, че неговите сили се сражават с Ал Кайда, либийски дипломат например твърди, че терористичната организация разчитала събитията в Либия да се развият по афганистанския вариант, където, след падането на режима, на власт дойдоха ектремистките талибани, които си служат и с терористични средства. Това е абсолютно некомпетентно, защото разликата е, че днешните протестиращи в арабския свят, с изключение на либийцитие, залагат на мирни средства, докато талибаните – на силовите методи, на които ги бяха обучили американците за борба срещу руснаците.

В същото време, склонността на населението в засегнатите от протестите страни да подкрепят организации, използващи силови средства, не бива да се подценява. Така например,  според допитване до населението в Египет, през декември 2010, 30% от египтяните симпатизират на „Хизбула”, а 49% – на ХАМАС. Впрочем, следва да се отчитат не само настроенията в тези страни, но и склонността на мюсюлманите в Европа към радикализъм: така 33% от турците в Германия са готови вършат насилия в името на исляма. Във Великобритания, 16% от мюсюлманите са готови на същата стъпка, посочва Алекс Алексиев, в лекцията си в Дипломатическия институт към българското Външно министерство. Статистиката на 42 предотвратени терористични актове в САЩ, при които всички атентатори са били родени в страната, е показателен сигнал за източника на истинската заплаха в американските градове, за разлика от заплахата за геополитически и икономически интереси в Близкия Изток.

Ролята на медиите

Използването на Twitter  и Facebook, като фактор за организиране и провеждане на демонстрациите2, беше надценено, Реалистичният извод е, че новите медии просто направиха това по-лесно. До събитията в Тунис и Египет щеше да се стигне и без използването на Twitter и Facebook. Когато управляващите блокираха интернет-мрежата, информацията се предаваше от уста на уста, жени се маскираха ато бременни за да пренесат материали през контролните пунктове и т.н. Това е безспорен факт, независимо, че групата във Facebook „Движение 6–ти април”, събрала 80 000 съмишленици в защита на малтретирания младеж Ахмад Махер, изигра своята мобилизираща роля на 25 януари 2011, в Кайро.

Телевизионният канал „Ал Джазира” с централа в Катар се оказа отново най–въздействащият фактор. Оценката за нея най–сполучливо и само в едно изречение дава професорът от Вашингтон Марк Линч: „Нейните предавания не предизвикаха сегашното развитие на събитията, но е почти невъзможно да си представим случилото се без Ал Джазира”. Информативна, спорно обективна, представяща различни мнения, защищаваща правата на демонстриращите, телевизията отразява събитията непрекъснато, има почти хипнотично въздействие върху зрителя, а милиони араби се чувстват наблюдатели „от първия ред”, както се изрази един арабски медиен експерт. Това се отразява и върху национални телевизии в други страни, които, по примера и, вече се осмеляват да пускат дискусионни предавания. Експерти подхвърлят, че истинското изпитание за „Ал Джазира” ще настъпи, ако искрите на революцията прескочат в Сирия, на която Катар симпатизира. Ако тогава „Ал Джазира” не застане на страната на протестиращите, тя ще загуби доверието на арабския свят за една секунда, твърди медийният експерт Кхадер Кхадер.

Обективното отразяването на събитията от световните медии, което е предпоставка за верни оценки, заемане на позиции и формиране на адекватна политика, беше проблем в Египет, където не можеше да се работи свободно. Забранени  бяха и предаванията на телевизия „Ал Джазира”. В Тунис се работеше значително по–лесно. В Либия пък имаше пред пълно затъмнение за това, къде и какво се случва. Тук станахме свидетели и на най-широката дезинформационна война. В туниския случай, първите реакции на западните медии закъсняха с цели две седмици, макар че имаше демонстрации и убити. В случая с Египет, медиите реагираха значително по-бързо. Остава обаче въпросът, защо световните медии напълно изпуснаха от вниманието си случващото се в тези страни през последните няколко години, защото събитията не възникнаха изведнъж от нищото.

Възможното разширяване на нестабилността в други страни и региони

Освен продоволствената криза и безработицата, страните от региона са застрашени и от криза за вода, която ще допринесе за дестабилизацията им. Алжир, Тунис, ОАЕ, Мароко, Ирак и Иран и сега страдат от недостиг на вода. В Йемен, на един жител се падат 200 куб.м вода, при граница на бедност от 1000 куб.м. вода годишно. В доклад за ЕС, представен от швейцарското Външно министерство, се твърди, че „в бъдеще най–важните геополитически ресурси в Близкия Изток ще са водата и петрола. Ситуацията е алармираща в седем страни, между които Турция, Ирак, Йордания, Палестинските територии и Израел” 4.

Защитата на принципа „държавата да ми служи, а не да ме ограбва и мачка” може да предизвика вълнения, бунтове и революции навсякъде по света, където се премине определена граница на търпимост. Което напомня за известната мисъл: „демокрацията е като въздуха, усещащ я, когато ти липсва.”

В Централна Азия напълно узрели за такива събития са Узбекистан , Таджикистан и Киргизстан. Разликата обаче е, че в тези страни протестите все повече преминават във въоръжена борба и евентуални бъдещи събития обещават кървави последици. Увеличаване на населението, бедността и безработицата, недостигът на ресурси, семейно-родствените кланове, окупирали националната икономика - това са все сходни показатели между Узбекистан, Таджикистан, от една страна, и Египет например, от друга.

Нестабилността в Пакистан отдавна е налице, а след наводненията през миналата година 11 милиона души бяха прогонени от родните им места. Голяма част от плодородните земи са неизползваеми. Растящите цени на хранителните стоки неизбежно ще предизвикат социални недоволства. Още два фактора правят изключително важна страната за сигурността в региона: талибанските групировки, които имат своите бази на пакистанска територия и оперират в Афганистан, и двойно нарастналият ядрен потенциал на Пакистан, както и контролът над него. Проблемът е, че Пакистан бе ислямизира и днес в него има по-малко жени, които пишат и четат, отколкото през 1947 например, припомни Алекс Алексиев в лекцията си в нашия Дипломатическия институт. 20 000 радикални медресета в Пакистан произвеждат десетки хиляди джихадисти.

Не е без значение какво отражение могат да имат събитията в региона върху израелско–палестинския конфликт. Справедлив е въпросът, какво ще се случи, ако палестинците изберат тактиката на невъоръжени масови действия срещу Израел. Същият въпрос задава и един израелски автор (Ури Авнери в анализа си от 28 февруари 2011): „Ако стотици хиляди палестинци един ден срутят стената? Ако половин милион палестинци или палестински бежанци в Ливан се насочат към северната граница на Израел пред работещите телевизионни камери на „Ал Джазира” и световните медии?”. А изводът му е, че „ако Израел не сключи мир, докато още може”, това все някога ще се случи. Мирът с палестинците става абсолютно необходим. Ако се освободим от емоцията на въпросния автор обаче, трябва да направим извода, че Израел може да се възползва от хаоса и дестабилизацията в региона и притиснат от заплахата за своята сигурност да предприеме силови мерки за  постигне на целите си, поставяйки света пред свършен факт.

В Ливан опасенията на Израел идват от подкрепяната от Иран и Сирия шиитска организация „Хизбула”. Въоръжени сблъсъци, инициирани от Израел или „Хизбула”, могат да доведат до разрастване на войната в целия регион. Израелците твърдят, че „Хизбула” е увеличила броя на ракетите си с обсег 30 км на 40 000 броя, както и че Иран и Сирия са й доставили ракети с обсег от 250 км. Проведено е било обучение в Сирия на представители на „Хизбула” с руски системи за ПВО. Ако това е вярно, Израел рискува да загуби сегашното си военно-оперативно превъзходство във въдздуха.

Избирането за премиер на Наджиб Микати, който е близък с президента на Сирия Башар ал–Асад и макар да не е член на „Хизбула”, е техен доверен човек, е още една причина за Израел да реагира превантивно със сила. Във вътрешен план нараства опасността от въоръжен сблъсък между сунитските привърженици на предишния ливански премиер Харири и шиитските активисти на „Хизбула”.

Страховете на Израел очевидно могат да предизвикат най–сериозните взривоопасни събития в региона. Изолацията му в света подсилва търсенията на защитни варианти. Проблемът се задълбочава от това, че събитията го завариха с държавно ръководство, което не показва способност да използване на съществуващите шансове. Първата му реакция бе да увеличи извънредно военния бюджет. Израел се опасява, че лидерите на арабските държави могат да пренасочат гнева на народите си срещу него. Вече е факт, че в пропаганден план събитията в Тунис и Египет бяха обяснени с подготовка и намеса от страна на Израел. Докато противниците му  са слаби, Израел ще бърза да утвърди и собствеността си върху новото находище на нефт в морето, което всъщност не му принадлежи, но ще има огромно значение за бъдещата енергийна независимост на страната. Призивите на автори, като Рами Хури от Американския университет в Бейрут, че „Израел трябва да приветства пробуждането” на страните от региона могат  да ни изглеждат днес също толкова наивно, колкото и горното твърдение, че мирът с палестинците става абсолютно необходим, но дали Израел няма да се окаже изправен пред нестандратна за досегашната си политика опция? При всички случаи, специалните му служби са доказали способността си да гледат и отвъд хоризонта.

Прогнозите на експертите са, че азиатският колос Китай също може да бъде застигнат от подобни събития, но далеч по-нататък във времето. Страхът на управляващите обаче, вече стана причина за непремерената им реакция при опита да се предотвратят демонстрации в 13 китайски града, предизвикани с призив в сайт от чужбина, което си беше очевиден опит за сондиране на подобна възможност. При изпреварващите действия на китайските служби обаче, се оказа, че някои от арестуваните дисиденти дори още не бяха чули за подготвяните протести.

На въпроса, дали и в Русия са възможни събития като тези в Северна Африка и Близкия Изток категоричен отговор даде лично президентът Медведев, като в думите му се съдържат поне два заслужаващи внимание момента. Така, той даде оценката, че обстановката в Близкия Изток и в арабския свят може да доведе до дезинтеграция на „гъсто населените държави” и идването на власт на фанатици, което да предизвика „пожари за десетилетия и по-нататъшно разпространение на екстремизма. Подобен сценарий е имало и за Русия, но той не може и няма да мине.” От това може да направим извода, на първо място, че руският президент е склонен да приеме конспиративната теория за наличието на предварителен сценарий и, на второ, че преувеличавайки шансовете на екстремистите днес, си служи с внушаване на  заплахи (подобно на лидерите на страните от засегнатите страни) за външна намеса.

Бившият руски президент Михаил Горбачов в изненадващо остро изказване обаче посочи, че „това политическо ръководство, което има Русия в момента, може лесно да повтори съдбата на правителството в Египет, при това в значително по-жестока форма.” Не става ясно обаче, дали подобно развитие би означавало поемане на властта от армията, защото така стана в Египет (засега временно).

Русия твърди, че не се опасява от оказване на външно влияние върху 20-милионното й мюсюлманско население. Така ли е обаче наистина? На първо място, това население не е имунизирано, особено ако в държавите от Близкия Изток нарастне ислямското влияние и се отключи факторът „ислямска солидарност”. На второ място, огнищата на истинска заплаха са радикалните уахабити, концентрирани в Татарстан и Башкортостан. Като сериозен симптом, че се подготвя нещо в средносрочен план, трябва да се оцени фактът, че редица ислямски духовници, завършили в Саудитска Арабия или в Египет и проповядващи крайно радикален ислям, масово се завръщат в тези райони5.

Позицията на Русия за ненамеса в Либия изрази премиерът Вл. Путин по време на  посещението си в Брюксел: „Да се отнасяме с уважение към онова, което става  и в никакъв случай да не се намесваме.”

В потока от информация за реакциите на западните страни останаха некоментирани фактите, че Русия губи много сделки в засегнатите от безредиците и бунтовете арабски държави, включително и на военната си индустрия, която изнасяше оръжия в този район за няколко милиарда долара (според шефа на „Рособоронекспорт” - 4 млрд долара) 14.

Реакциите, влиянието и двойнствената политика на Европа и САЩ

Първоначалните реакции на „арабските революции” и от двете страни на океана бяха белязани от изненада и неподготвеност. Дълго време отсъстваше единно послание на западните страни, което най-отчетливо се видя на ежегодната Европейската конференция за сигурност в Мюнхен, в началото на февруари 2011.

Очевидно стана неудобството в преодоляването на двойнствеността в политиката на западните страни към диктатурите от региона и търсещите справедливост демонстранти. Защото Западът помогна например на Бен Али в Тунис да си присвои местната икономика, на Кадафи в Либия да въоръжи специалните сили с оръжията, които сега използва срещу противниците си, и т.н. Освен това, половин тон злато на Бен Али и до днес се пази редом със златните резерви на САЩ във Форт Нокс.

От друга страна, ако Европа изоставеше протестиращите в Египет например, съществуваше опасността те да се радикализират. Тоест, тя бе длъжна да заяви подкрепа за демонстрантите. Пропуска се обаче фактът, че протестиращите в тези страни излязоха на площадите главно заради несправедливостите към тях, заради социално–икономическите проблеми, но и срещу дългогодишната подкрепа на западните страни за диктаторските режими. Защото въпросните диктатори са изнасяли ежегодно нелегално между 20 и 40 млрд. долара, от които 30% в швейцарски и 25% в английски банки. Приемайки тези средства, банките съдействаха на режимите да плащат за политически приятелства, да фалшифицират избори и т.н. В същото време, само 100 милиона долара са достатъчни за едногодишното лечение на 600 000 болни от СПИН.

След като либийският ръководител Кадафи използва оръжия срещу опозицията, въпросът с щедрите военни доставки от Запада за тези страни стана още по–болезнен. Разбира се, ставаше дума и за огромни печалби. Само през 2009 износът на оръжия от 27-те членки ЕС за Либия е възлязъл на 344 млн евро. Само Италия е издала лиценз за износ на самолети, хеликоптери и оръжия за 112 млн евро, Германия – за 53 млн евро, Франция – за 30,5 млн евро, а Великобритания – за 25 млн евро. През 2010, договорените но нереализирани доставки от Русия за Либия достигат 1,4 млрд евро.

Ако вълната на протестите достигне Саудитска Арабия и се употреби оръжие, вероятно ще си припомним за 60-милиардня проект, включващ 84 изтребители F-15 и хеликоптери „Апачи”, „Блек Хоук” и „Литъл бърд” от САЩ. На свой ред, от 2003 досега, правителството на Великобритания е увеличило 4 пъти броя на лицензиите за продажба на оръжие за Саудитска Арабия. Последното правителство в Лондон дори се намеси в британската правораздавателна система и спря разследването на корупционни сигнали при оръжейните сделки с Ер Риад.

Най–големите получатели на оръжие в региона са Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Ирак и Кувейт. При подобни на сегашните бунтове и въоръжени сблъсъци, се използват предимно леки стрелкови оръжия. За тях председателят на Лигата за човешки права в Белгия Беноя ван дер Меершен казва: „Леките оръжия убиват всяка година около 500 000 души в цял свят, като 90% от тях са цивилни.”

Западът продължи да демонстрира двоен морал и след като събитията в Северна Африка и Близкия Изток бяха в разгара си и официално беше обявена „подкрепа” за „демократичните революции”. В края на февруари се проведе голям международен панаир в Дубай, предназначен за клиенти от Средния Изток и Африка, на който се предлагаха последните постижения на техниката за подслушване, следене, блокиране на интернет, достъп  до компютърни дискове, следене на електронна поща, засичане на местонахождение на обект по GSM и т.н.Тоест инструмените, с които се държат под контрол демократичните движения - технологии, които вече бяха използвани в Иран и други страни.  По експертни данни, световният пазар на тази техника в момента се оценява на 100 млрд. евро. Германски експерт пък изчисли, че до 2018, само в Саудитска Арабия (където Берлин държи 10% от този пазар), обемът му ще нарастне на 90 млрд. долара. Повечето от фирмите, представени на изложението, имат свои филиали в страни като Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и др.

Военната операция в Либия се превърна в полигон за демонстрация и изпитване на нови въоръжения. Европейският концерн EADS например, беше изключително доволен от факта, че многоцелевият изтребител „Юрофайтър” за първи път влезе в реални бойни действия. Липсата на подобен опит досега се оказваше проблем в разговорите с потенциални клиенти, включително и с България. Използвано бе информационно и кибероръжие за парализипране на комуникациите и управлението на въоръжените сили на Кадафи.

Икономическите интереси на европейските страни и стратегическите интереси на САЩ се оказа определящи за поведението им. За САЩ, от изключителна важност беше запазването на стабилността на Египет, което е от значение за целия регион и за сигурността на Израел, като главен американски партньор. Инициативите на три страни  (Израел, Йордания, Саудитска Арабия и ОАЕ) пред американското правителство да намали натиска върху египетския режим, всъщност очерта и единствените му регионални съюзници. Впрочем, както предупреди преди време американският експерт по Близкия Изток Роберт Баер: „Западът трябва да си даде сметка, че всички негови съюзници вече не съществуват”.

Показателно е, че големите икономически интереси бяха в основата на активноста на най–високо държавно ниво в разгара на събитията и задълбочаването на нестабилността в региона. Така президентът на Германия посети Катар за да подкрепи печеливши сделки на немската индустрия, но бе принуден да съкрати визитите си в Кувейт и Бахрейн поради нестабилността там. В Мароко обаче посещенията бяха много активни.

Западни фирми могат да замразят за няколко години участието си в големи проекти, от което ще загубят. Само в Либия например, дъщерни фирми на BASF, RWE и Siemens са инвестирали милиарди, а някои проекти, като този за питейна вода, са най–големите в света7.

Западните разузнавателни служби, до голяма степен,  не можаха да се представят убедително пред своите правителства. Можеше да се очаква, че САЩ и Германия са по в час със събитията, защото имаха най–добрите информационни възможности в Египет. Не само заради агентурата на ЦРУ на високо ниво в египетската армия, а и защото германски експерти, повечето с минало във Веермахта, създадоха навремето египетското разузнаване и полиция, още след Втората световна война9. Качеството на докладите на американското разузнаване до президента обаче е било ниско, твърдят американски конгресмени. И наистина, след събитията в Северна Африка, Барак Обама изрази разочарование от специалните служби. В едни от последните им доклади дори се е твърдяло, че протестите няма да доведат до сваляне на местните режими. Израелското разузнаване като че ли реагира много по-бързо, което означава, че е имало и ресурсите за това. Израелски генерал не пропусна да се похвали, че навсякъде в региона са били задействани израелски разузнавателни групи, които да следят и информират за развитието на обстановката.

Освен разузнавателните служби, от значение е и дипломатическата активност в тези страни. Тук като че отново се прояви безсилието на американските дипломати от началото на миналото десетилетие в Афганистан, когато освен на приеми, в рамките на дипломатическия корпус, те нямаха никакви други контакти. В интерес на истината обаче, САЩ бяха пренесли акцента върху публичната дипломация, концентрирайки се върху обучение на младежи до 25 години и инструктирането им за работа с интернет.

Все пак има и по-лошо - докато посолствата на САЩ в Северна Африка бяха донякъде открити към опозиционни представители, френските дипломатически представителства се бяха напълно изолирили от тях.  За разлика от представителствата на САЩ и Франция  посолството на Германия в Кайро  показа изключителна компетентност и активност. Немските дипломати са провели срещи не само с представители на демонстриращите, но и на движението „Мюсюлмански братя”, което предизвикваше толкова въпросителни. Нещо повече, високопоставен немски дипломат е издействал спонсорство от представителства на немска фирма и банка (”Сименс” и „Комерцбанк”), с което е изкупил огромни количества медикаменти от аптеките, предоставяйки ги на протестиращите. Можем само със съжаление да си припомним за бедните контакти на нашите дипломати и пълната им пасивност и страх да предприемат действия, срещи и разговори, без изрично да им е наредено от София.

Освен разузнавателните служби и дипломацията, събитията показаха колко голямо значение имат неправителствените организации. Близката до германската СвДП фондация „Фридрих Науман” поддържаше от години връзки със сегашната опозиция в Египет. В Либия обаче, Кадафи не позволяваше откриването на представителства и осъществяване на дейността на западните фондации, което сега затруднява търсенето на контакти с нови партньори.

Комплексираното, в известна степен,  и белязано от собствени страхове поведение на европейците прозира и в следния момент от оперативните неодглеждания в политиката: Вместо да се захваща първо с блокиране на сметки на диктаторите и техните семейства и с издаване на заповеди за забрана на пътуванията им, както да се правят панически изявления за бежанците, които щяли да залеят Европа, трябваше да се влезе в положението на съседите на Либия, отчитайки, че работещите в либийски фирми 1,5 млн души, в опитите си да напуснат страната, ще създадат трудности главно на границата с Тунис и Египет - две съседки, които и без това си имат достатъчно проблеми със започналите в тях промени.

По-бързи и решителни реакции имаше едва след изостряне на ситуацията в Либия, но и след по-остри сблъсъци на мнения. Сред официалните реакции на международните организации, като ООН,  ЕС и НАТО, е важно да се отбележат въздържането на петте страни в Съвета за сигурност на ООН при приемане на резолюцията му за Либия, позицията на Русия за ненамеса в Либия, откроилото се несъгласие на редица западноевропейски страни с прибързаните действия и т.н. В същото време обаче, нямаше никакви противоречия при решенията за изключване на Либия от Комитета по правата на човека, при налагането на забрана за внос на оръжие и при призива за незабавно прекратяване на насилието. Но разнобоят бе демонстриран най-отчетливо в навечерието на срещата на министрите на външните работи на ЕС, на 10 март 2011. Франция, без да изчака заседанието, се обяви за подкрепа на едно от бунтовническите формирования (макар и самообявило са за национално), което бе неадекватна реакция, предвид на това, че ЕС подкрепя държави, а не партии или неясни формирования. Не може да не прави впечатление и фактът, че независимо от ясното становище, изразено от главния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в полза на военна намеса, страни–членки на алианса изразиха, в рамките на ЕС, коренно противоположно мнение, като за военна намеса се обявиха само Франция и Великобритания. Въздържането на Германия, което раздразни Вашингтон, се дължеше на комплекс от причини - конкуренцията с Франция, различната оценка на разузнаването, вътрешнополитически съображения и др. Турция пък премина през няколко етапа – от обидата, че първоначално не бе поканена от Франция, през блокирането на решения, до активни действия за позиционирането си като основен посредник в преговорите с либийската опозиция и с принос в хуманитарната операция. Франция обаче, сама се вкара в безизходна ситуация, защото всяко нейно следващо действие ще води до влошаване на положението й. По същество, спорните моменти се оформиха около начина за налагането на зоната, забранена на полети, средствата за постигане на крайните цели, дали да се преодоставят, или не, оръжия и военна техника на бунтовниците и т.н. Фактът, че само 6 от 28-те страни-членки на НАТО (Белгия, Канада, Дания, Франция, Норвегия и Великобритания) се включиха във военната операция бе достатъчно показателен. Обвиненията, че НАТО не се справя са само предвестник на предстоящи, в близко бъдеще, дебати за ефективността и рентабилността на алианса18. Всичко това оказа въздействие върху опозиционните сили и действията на силите на Кадафи, както и върху общественото мнение в западните страни.

Оттеглянето на САЩ от въздушната и военноморска военна операция срещу Либия може да доведе до въвличането на европейските страни в неизбежна наземна операция, а тогава противоречята между последните ще се разразят с още по–голяма сила.

Фундаментални въпроси, предизвикани от събитията

Процесите в Северна Африка и Близкия Изток активизираха водещите се вече дискусии по следните фундаментални въпроси, които изискват отделно и много по–задълбочено изследване:

-  Съвместими ли са ислямът и свободата, исляма и демокрацията?

-  Ще вземат ли инициатива и надмощие  радикалните ислямисти?

-  Ще се справят ли сами теолозите, преодолявайки днешните проблемите в исляма?

-  Ще се промени ли отношението на САЩ и Запада към мюсюлманите?

-  Възможен ли е  оздравителен ефект върху европейските общества, в средносрочен план, в резултат на промените в Северна Африка и Близкия Изток?

Ако се стигне до истинско модернизиране на мюсюлманския свят:

-  ще се промени коренно положението на мюсюлманите;

-  ще се намали миграцията към Европа;

-  ще се възстанови самочувствието на мюсюлманите.

Осъзнаването на факта, че диктаторските режими, до голяма степен, носят вината за формираните комплекси за малоценност у мюсюлманите и за гнева им срещу Запада, както и, че Западът носи вина за двуличието, с което проповядваше спазването на човешките права докато подпомагаше икономически и военно диктаторите, крие обновителна енергия за европейските общества и мюсюлманските емигранти сред тях10.

Регионални и геополитически последици

Предвид на това, че сме в началото на фундаментални промени в региона, може да се прогнозира, че през следващите години ще станем свидетели на продължителната му дестабилизация, с всички произтичащи от това последствия за сигурността, икономиката и политиката.

Повишаването на цените на суровините, което вече е факт, ще зависи от размера на „разлива” на революционния хаос, както и от това, дали той ще обхване и страни като Саудитска Арабия. Критичния праг за цената на един барел петрол е този, който беше достигнат 2008 – 147 долара за барел. Нива от 220 долара на барел могат да се очакват само, ако след срив и в Саудитска Арабия се стигне до блокиране на проливи и терористични актове срещу нефтопроводи. Ясно е, че това ще доведе до значително забавяне в развитието на световната икономика. Въпросът е, дали досегашното правило, че 10%-но увеличаване на цената на нефта води до 0,25%-но намаляване на глабалния икономически ръст, ще остане валидно, още повече, че някои страни ще бъдат по–засегнати от други.  В дългосрочен план обаче, ще се стигне до нови кризи и това беше ясно още преди събитията в Северна Африка и Близкия Изток, защото повечето източници се намират в нестабилни страни, а търсенето ще започне да превишава предлагането. Затова и преди кризата в този регион беше ясно, че трябва да се търсят решения, водещи към намаляване на зависимостта от нефтените доставки.

При евентуална крайна ситуация, като затваряне на Суецкия канал, чувствително би нараснала зависимостта на ЕС от доставките от Русия, която пък може би ще прокарва по–лесно интересите си в постсъветското пространство.

Събитията ще се отразят върху бъдещето на инфраструктурни проекти. Така например, реализацията на „Набуко” би изостанала още повече, ако следваме логиката, че при него се разчита на доставки от мюсюлмански страни.

Може да се очаква временно изтегляне на чужди инвеститори, като вече е факт насочването им към съседни, но по-стабилни страни.

Израел, който имаше мирни договори единствено с Египет и Йордания, ще бъде принуден, в условията на дестабилизация и засилващи се опасения, или да предприеме силови ходове, за което свидетелства извънредното увеличаване на военния бюджет, още в началото на събитията в Египет, или, в ускорен порядък, да постигне мир с палестинците.

Евентуалната опасност от разпалване на военни действия, които да обхванат целия регион, произтича не от военни действия, като тези в Либия, които могат да бъдат и капсулирани, а от възможен шиитско-сунитски сблъсък, провокиране на Иран, или война в Ливан и Палестина. Възможно е Израел да „накаже” Сирия, но също да удари и по ядрения потенциал на Иран.

Равновесието на силите в региона ще претърпи сериозни промени. Ролята на Иран и неговото влияние ще нарастват, а възможностите за въздействие върху него от Запада ще намаляват. „Иран е големият печеливш”, заяви американски експерт по региона.  Духовният лидер на Иран Али Хаменей пък открито заяви: „Влиянието на Израел и САЩ в региона отслабва и това дава историческа възможност на ислямските държави да станат по–силни.” Самочувствието на шиитите ще нараства (в Бахрейн, Кувейт, ОАЕ, Ирак, Сирия и Ливан), ролята на Саудитска Арабия ще отслабва.

Турция получава благоприятна възможност да продължи новата си политика спрямо мюсюлманските страни, търсейки утвърждаване на своята роля, в резултат на което ще действа с все по-високо самочувствие и все по-честоще отстоява на международните форуми позиции, различни от тези на Европа и САЩ.

Очакването Китай да се намеси в „голямата игра”13 противоречи на принципните положения на външната му политика, но той може да се намеси косвено, защото трябва да защити своите, преди всичко икономически, интереси. Имайки предвид, че през Ормузкия пролив се осъществяват голяма част от нефтените доставки за Китай, става ясно, че при изостряне на ситуацията, засягащо проливите, може да има последици и за Китай11. В стратегически план, продължителния икономически растеж и предимството на евтините китайски стоки може да бъде поставено под въпрос, ако новите държави, които ще бъдат изградени в Северна Африка и Близкия Изток, се превърнат в производител и изгоден износител на широк кръг продукти.

Отслабване на влиянието на САЩ и Европа в региона, което само усилва очакваното отслабване на това влияние, през следващите десетилетия, и в света, като цяло. Степента на нарушаване на баланса, поддържан от геополитическата ос САЩ – Израел – Египет - Саудитска Арабия, ще предопредели трудностите при преформулирането на американската политика. Една от предлаганите от американски експерти насоки е сближаването с Техеран, за да не се рискува загуба на влияние в Средния Изток. Такава промяна обаче би била трудна, имайки предвид, че неизбежното постигане на иранската амбиция за регионално надмощие се сблъсква с интересите на Запада за контрол на ресурсите в региона на всяка цена.

Силно затруднена може да се окаже борбата срещу тероризма. Така например, САЩ ползваха информация от египетското разузнаване, което разполага с по-широки разузнавателни възможности в някои територии, където американците трудно проникват със своя агентура (ивицата Газа, Судан и др.). Водещи офицери от германското разузнаване пък са имали дори общи с египетските агентурни източници в ислямисткия контингент. Независимо от сегашното оставане на терористичните организации на заден план, те, във всички случаи, ще се възползват в бъдеще от ситуацията в региона за да се намесят в протичащите процеси. Ако има продължителна гражданска война в Либия, или страната се разпадне, тя би се превърнала в притегателна точка за радикалните ислямисти, на което сме свидетели при толкова други „провалени” държави. Това пък, от своя страна, ще дестабилизира региона и ще увеличи потенциала на тероризма, застращаващ и развитите държави.

Ще възникне нова ситуация за някои, и без това буксуващи, инициативи, като тази на френския президент Саркози за Средиземноморски съюз, опираща се на подкрепата на вече бившите президенти на Египет и Тунис, а в икономически план под въпрос остава проектът за електроенергийна преносна мрежа, обхващаща Средиземноморския регион.

Можем да очакваме разместване на силите на влияние: Париж губи пред Берлин, а пред последния се разкриват нови шансове в Северна Африка. Някои европейски страни ще загубят някои свои партньори, а други ще спечелят нови, в рамките на една нова борба за влияние.

Очертава се императивна необходимост от формулиране на нова политика на ЕС към региона.

Набиращата сила групировка BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), която осъди военната операция в Либия, може да се превърне в нов център на световната политика и глобалната икономика.

България и събитията в Сеферна Африка и Близкия Изток

На настоящия етап се дискутират само две последствия за България - повишаването на цените на петрола и евентуална поява на бежански вълни. Всъщност, за страната ни се очертават последствия поне в още 5–6 направления.

Влиянието, което увеличаването на цените на петрола ще окаже върху Европа, неизбежно ще се отрази и в България като страна зависеща както от търговския обмен с европейските страни, така и от доставките на енергоносители.

В зависимост от разрастването на дестабилизацията в страните от Северна Африка и Близкия Изток и появата на бежански вълни, България ще бъде засегната и неизбежно ще се превърне не само в транзитна страна за тях, но и  в държава-приемник на определен брой граждани от страни, преживяващи революционна трансформация. Евентуалното въвеждане на по-строги критерии за опазване на европейските граници и отлагане на приемането ни в Шенген ще се превърне в ново предизвикателство за България. Защото нещата не се свеждат само до техническо осигуряване. В Европа отдавна не се практикува "линейният" граничен контрол, а се реализира стратегията на изнесения контрол и защита в страните на произход на заплахата и в транзитните страни. А за това е необходим кадрови капацитет и двустранни договорености.

Въвличане на страната ни в умиротворителни операции, като член на НАТО и ЕС (както предвижда Планът за евентуално решаване на израелско-палестинския конфликт) или в наблюдателски мисии (както се очертава в една ранна фаза на събитията в Либия).

Заделяне на средства в евентуален мащабен план на Запада за финансова подкрепа, а преди това за текущи хуманитарни операции.

Загуби за българската военна промишленост, която имаше клиенти сред арабските страни, и отказа на съответните поръчки ще и се отразят негативно заради и без това трудните условия на нейния бизнес. Цялата  и годишна продукция е за около 200–250 милиона долара, а с цивилната– общо над 400 млн долара.

Негативи от неизпълнението на договора с Египет за доставки на природен газ.

Загуби за туристическите фирми. Те обаче частично биха могли да бъдат компенсирани от пренасочване на туристи от Западна Европа  от арабските страни към Балканите, включително към България.

Останалият двустранен бизнес, колкото и малък да е той, в повечето случаи ще бъде прекратен или сведен до минимум поне през следващите няколко години. Това е становището и на големи европейски компании, които работеха в региона и то по значително по-големи проекти от нашите. В бъдеще обаче, регионът ще продължава да е инетересен за България. Водната криза например, позволява да се разширят доставките на български минерални води. Има шансове за завръщане на строителните ни фирми в страните от региона, където в миналото те се ползваха с висок авторитет.

Ако западните страни признаят за легитимен самообявилия се Национален съвет на Либия, начело с бившия правосъден министър, а нещата вече вървят натам,  България ще има проблем с присъединяването си към позицията на страните-членки на съюзите, в които членува (ЕС и НАТО, тъй като въпросното лице е свързано с мъченията на българските медици и получи министерския си пост на гърба на тяхното страдание.

Необходими действия и инициативи на българската страна

Необходимо е, на базата на приетата вече Концепция за национална сигурност, да се разработи Външнополитическа стратегия на страната, която да гарантира основните направления на външната ни политика, независимо от смяната на правителствата, като в нея Близкият Изток и Африка заемат подобващо място, в съответствие с перспективите им за развитие и нашите национални интереси.

Динамичното развитие на събитията и решенията на международната общност изискват България да има готови или изработва бързо ясни свои позиции. Не е достатъчно да правим това, което правят другите. Необходимо е ясно да кажем, защо се присъединяваме към определени санкции, дали подкрепяме или не военна намеса, дали сме готови да приемем повече от допустимия брой бежанци и т.н. Ако Външното ни министерство няма капацитетът за това, Министерският съвет може да създаде временен център за следене на обстановката и прогнозиране на промените в регионален и в геополитически план.

Ако се развие най-негативния вариант за широка ислямизация на Близкия Изток и се сбъдне прогнозата на един български професор (Владимир Чуков) за формиране на ос Израел - Балканите, като противовес на оста Турция - Арабския свят, България ще изпадне в твърде неизгодна ситуация, което ще затрудни развитието на пълноценни отношения с арабските страни.

България не трябва да изчаква и се присъединява към позициите на другите, а да иницира и подкрепи, в обсъжданията и споровете, една реалистична и перспективна политика на ЕС, изразяваща се в партньорство и отваряне на страните от Северна Африка и Близкия Изток, плюс мащабна международна финансова помощ за тяхното модернизиране.

Необходима е твърда политика за недопускане приемането на повече бежанци, отколкото имаме капацитет да подслоним и осигурим. Внимателно трябва да се преценят негативите, които могат да произтекат от „милитаризирането” на Frontex (изграждане на военно–цивилна гранична система) за възпрепятстване на бежанския поток, защото става дума не само за общата сума от 30 млн евро, но и за въвеждане на премахнат вече по Шенген контрол и създаване на централизирани структури в нарушение на Шенгенския граничен кодекс.

Известно компенсиране на загубите на отбранителната ни индустрия може да се постигне чрез по-голяма подкрепа на държавата за нея - ускоряване приемането на Стратегия за развитие на отбранителната индустрия през следващите 15 години, подкрепа за включването й в проекти на Европейската агенция по отбрана, увеличаване бюджета за научно-техническа и изследователска дейност и т.н.

При очертаващия се процес срещу Муамар Кадафи, ще бъде възможно предявяване на обвинения и във връзка с българските медицински сестри, за което ще трябва отново да се отворят делата и подготвят материалите за такова развитие.

Необходимо е  създаване на кадрови потенциал в дипломацията ни по страните от Северна Африка и Близкия Изток, който беше разпилян в периода на прехода. Днес не само че няма достатъчно експерти по Близкия Изток, но няма и хора с турски език и познавачи на страната, разбира се, за дипломатическите ни представителства в Турция. Както след 11 септември 2001 настъпиха промени в работата на разузнаватевлните служби, така и сега това ще се наложи и ще изисква и от България известни усилия. Те трябва да бъдат насочени в четири основни направления: повишаване ефективността на дейността им, включително възстановяване на предишни възможности в района на Близкия Изток, и подобряване на анализаторската дейност, активизиране на партньорските връзки и  подобряване на целевото финансиране чрез бюджетите им, особено в агентурния апарат и техническите му възможности.

Целесъобразно е България да се превърне отново в едно от местата в Европа за обучение на идващото ново поколение в арабските страни, като се възползваме в бъдеще от тях за едно по-конструктивно сътрудничество, отколкото с предишното поколение, минало през университети на България и заемало дори министерски постове в родината си, без политиците в София дори да знаят за това.

Бележки:

1. Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 и забранена през 1954. На изборите през 2000 печели 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 – 88 места, което е и най–добрият му резултат. През 2008 „братята” се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато той осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права.

2. Още по време на протестите в Иран, през лятото на 2009, опозиционните групи използваха Twitter, Facebook и силно разпространената в Иран Frienster.

3. Yes, It Could Happen Here Why Saudi Arabia is ripe for revolution. By Madawi al-Rasheed, February 28, 2011,  Foreign Policу

4. John Vidal, Öl kann man nicht trinken, Der Freitag, 23.02.2011

5. Александр Шустов, Египетский сценарий для СНГ, http://www.stoletie.ru/geopolitika/ jegipetskij_scenarij_dla_sng_2011-02-09.htm

6. Anja Hoffmann, Gegen den Absolutismus www.taz.de , 03.03. 2011

7. Дъщерната фирма на BASFWintershall, реализира в Либия инвестиции от 2 млрд. евро, което  е най–голямата петролна чуждестранна инвестиция. Дъщерната фирма на RWE – DEA, има концесии за добив на нефт и газ в област от 40 000 кв км. Siemens пък участва в либийски проект за водоснабдяване, който е най–големия в света за питейна вода.

8. Oliver Roy, „Paris hat viel Credit verloren”, http://www.nzz.ch/nachrichten/kultur/aktuell/paris_hat_viel_kredit_verloren_1.9749866.html

9. Влиянието на Германия върху репресивния апарат на Египет и разузнавателните му служби почива на исторически събития от времето след Втората световна война. Тогава офицери от Вермахта възстановяват не савмо армията и военната индустрия , но и полицията, разузнаването и пропагандния апарат на Египет. За целта германците са освободени от английски плен и остават в Египет. Ото Скорцени подбира над 100 съветници за подготовка и изграждане на египетския репресивния апарат. Работата им е съгласувана със САЩ. Продадено е и значително количество немско оръжие.

10. Thomas Hanke, Europa profitiert vom Islam, Handelsblatt, 24.02.2011

11. На изхода от Персийския залив се намира Ормузкият пролив, със 195 км дължина,  през който се осъществява една трета от световния експорт на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай.

12. На 25 февруари 2011, САЩ, Великобритания, Франция и Германия внасят проект на резолюция на Съвета за сигурност на ООН

13. Станислав Тарасов, Кой управлява „революционния хаос”, regnum.ru

14. Последните договорени количества въоръжение от Русия за Либия: 12 многоцелеви изтребителя Су–35, 42 танка Т–90, зенитноракетни комплекси, включително С–300, подводници „Кило”, морски мини, лекострелково оръжие и боеприпаси.

15. В Либия има 140 племена и големи фамилии. От тях 30 имат влияние в страната и региона Част от тях живеят в Тунис, Египет и дори Чад.

16. Преди Либия да извоюва независимостта си през 1951 e имало три автономни провинции: Триполитания, Фезан и Киренайка. Крал Идрис плаща скъпо за независимостта на страната, предоставяйки военни бази и право на експлоатация на нефтените и газови находища на САЩ и Великобритания. Истинска независимост Либия получава едва при Кадафи.

17. В Съвета за сътрудничество в Персийския залив членуват Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени арабски емирства и Оман.

18. Steven Metz, www.tnr.com , The New republic, 15.04.2011

--------------------------------------------------------------------------

* Директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Kostov.htm

Както е известно, в края на миналата 2009 се навърши една година от създаването на Африканското командване на САЩ (AFRICOM). Първоначално, то се формира като временно военно подразделение, действащо под егидата на Европейското командване (ЕUCOM), а след това (през 2008) се трансформира в независимо. Създаването на AFRICOM символизираше стремежа на САЩ към разширяване на военното си присъствие на Черния континент.

AFRICOM е първото американско регионално военно формирование, създадено извън пределите на Северна Америка, след края на студената война. Наистина, през 2002, в отговор на събитията от 11 септември 2001, Пентагонът създаде т.нар. Северно командване, но то покриваше САЩ, Мексико и Канада. „Зоната на отговорност” на AFRICOM покрива територията на 53 държави, което надхвърля броя на държавите в „зоната на отговорност” на което и да било друго американско командване. Така например, EUCOM „отговаря” за 51 страни, сред които са и 19-те нови държави, появили се след разпадането на Съветския съюз, Чехословакия и Югославия. Тихоокеанското командване (РАСОМ) „контролира” 36 държави. Централното командване (CENTCOM) пък „отговаря” в момента за 20 държави, разположени в Близкия изток и в непосредствена близост до този регион. На свой ред, Южното командване (SOUTHCOM) „покрива” 32 страни (14 от които са американски или европейски „територии”): 19 са в Централна и Южна Америка, а 13 – в Карибския басейн.

AFRICOM е единственото американско регионално формирование, поело отговорността за държави, които преди това се намираха в зоната на отговорност на други командвания. Така Европейското командване предаде на Африканското 42 държави, включително Западна Сахара, срещу признаването на чиято независимост Западът упорито се съпротивлява още от окупирането на тази бивша испанска колония от Мароко, през 1975. Държавите, разположени в района на Африканския Рог (Джибути, Еритрея, Етиопия, Сомалия и Судан) пък бяха прехвърлени към AFRICOM от CENTCOM, като за „компенсация” Централното командване получи Ливан и Сирия, за които дотогава отговаряше EUCOM. Обединените съвместни сили на САЩ в Африканския Рог (около 2 хил. войници и офицери), използващи базата Льомони в Джибути, в чиято зона на действие са Етиопия, Кения, Сейшелските острови, Сомалия, Судан, Танзания, Уганда и Йемен, също влязоха в AFRICOM. От PACOM пък бяха „изтеглени” Коморските острови, Мадагаскар, Мавриций и Сейшелите, които преминаха към новото командване.

Досега, като изключим въздушното нападение срещу Либия и военните операции в Сомалия, в Африка нямаше директна военна намеса на САЩ, а до създаването на постоянната военна база в Джибути, на континента нямаше и постоянно американско военно присъствие. Както изглежда обаче, Пентагонът планира да изгради тук разклонена военна структура, по модела, който американците реализираха по време на студената война в Европа, Азия и Латинска Америка.

През есента на 2009, AFRICOM забележимо активизира действията си, най-вече в западните и източни райони на континента. В края на септември и началото на октомври, Африканското командване проведе 10-дневни маневри в Габон, недалеч от крайбрежието на Гвинейския залив, в които участваха военни контингенти от 30 африкански държави. Официалната цел на маневрите беше подобряване на взаимодействието между армиите от континента при осъществяване на съвместни умиротворителни или антитерористични операции. Финансирането и подготовката бяха осигурени от САЩ.

В сравнение с военните учения от 2008, проведени от EUCOM с участието на контингенти от 21 африкански държави (Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо Верде, Чад, Габон, Гамбия, Гана, Кения, Лесото, Малави, Мали, Намибия, Нигерия, Руанда, Сенегал, Сиера Леоне, Уганда и Замбия), а също на части на Африканския съюз, ЕКОВАС (Икономическата общност на западноафриканските държави), Швеция и САЩ, ученията от 2009 се откроиха с по-голямия брой африкански участници и по-наситената си подготвителна програма.

В средата на октомври 2009, Вашингтон стартира и друго военно учение – „Natural Fire 10”, което се проведе на територията на Уганда с участието на над 1000 военнослужещи от САЩ (450 души), Кения, Танзания, Уганда, Руанда и Бурунди. В рамките му, участниците тренираха, как да осъществяват проверки по пътищата, да охраняват конвои и да потушават масови вълнения и бунтове. В тази връзка, редица африкански медии предположиха, че провеждането на ученията в Северна Уганда е свързано с евентуална операция срещу бунтовническата „Божия освободителна армия” (действаща вече над две десетилетия в джунглите и ръководена от Джоузеф Кони – б.р.). Дори това да не се окаже вярно, провеждането на подобно учение в тази източноафриканска държава говори за задълбочаване на военното сътрудничество между САЩ и Уганда и милитаризацията на американското присъствие на континента, като цяло.

Ученията  „Natural Fire 10” дадоха силен тласък на плановете за създаване (с помощта на американски военни съветници) на обединена източноафриканска „регионална армия”, чиято основна задача ще бъде провеждането на умиротворителни операции. Тоест, Пентагонът се опитва да създаде в Африка въоръжена формация, върху която ще упражнява (макар и негласно) определен контрол.

Паралелно с активизирането на регионалната военна политика, САЩ предприеха и редица стъпки за укрепване на двустранното си военно сътрудничество с африканските държави. Така, по време на посещението си в Руанда (на 20 октомври 2009), командащият армейските съединения на AFRICOM – генерал-майор Уйлям Гарет ІІІ заяви, че САЩ са заинтересовани да разширят сътрудничеството си с руандийските сили за отбрана. Между другото, американците вече помогнаха за разполаганаето на части на руандийската армия (обучени и въоръжени от тях) в Дарфур и Сомалия.

Пак на 20 октомври 2009, американският посланик в Мали предаде на правителството на тази западноафриканска държава значително количество военно-транспортни средства, както и оборудване, на обща стойност над 5 млн. долара. Тук е мястото да припомня, че две години преди това Пентагонът оглави многонационалното военно учение „Операция Флинтлок 2007”, провело се в малийската столица Бамако с участието на 13 африкански и европейски държави. Предишното подобно учение („Флинтлок 2006”) пък се проведе в рамките на Транссахарската антитерористична иициатива (ТАИ), с участието на Алжир, Буркина Фасо, Либия, Мароко, Тунис, Чад, Мали, Мавритания, Нигер, Нигерия и Сенегал. През 2005, в рамките на същите учения, САЩ задействаха над 1000 свои „зелени барети”, които трябваше да демонстрират уменията си пред военни от Сенегал, Нигер, Чад, Мали, Мавритания, Алжир и Тунис. Тоест, Вашингтон разжлежда района на Сахара като едно от „възможните бойни полета” на Черния континент и досега са вложили в проекта ТАИ над половин милиард долара. Според редица високопоставени американски военни, именно операциите „Флинтлок” са поставили началото на дългосрочното военно присъствие на САЩ в Африка.

Налице са достатъчно конкретни примери за военната помощ, оказвана от Съединените щати на африканските държави. Така, през 2007, поделения на малийската редовна армия, останали без продоволствие, бяха обкръжени от бунтовниците-туареги във военната база Тин-Заотен (недалеч от границата с Алжир). Тогава правителството на Мали помоли САЩ да осигурят снабдяването на обкръжените части по въздуха. Няколко дни след края на „Операция Флинтлок 2007”, американски военно-транспортен самолет, снабдяващ с хранителни продукти бойци на малийската армия, беше свален от бунтовниците. Между другото, туарегите от Мали и Нигер (две страни, чиито армии получават военно-техническа помощ от САЩ) се обявиха против „нашествието” на тяхна територия на правителствени войски и чуждестранни (най-вече американски) компании. Всъщност, каква е причината за неочакваното внимание на Вашингтон към тези франкофонски западноафрикански държави, които, по традиция, се намират във френската зона на влияние? Навремето, Пентагонът излезе със стандартната декларация за опасността въпросните страни да бъдат използвани от Ал Кайда като бази за разполагане и подготовка на терористи. Истината обаче е, че Мали е интересна за САЩ най-вече заради третите по големина в света запаси от злато, както и заради възможните петролни залежи в северната и част, т.е. именно в земите на номадите-туареги. Неслучайно американските геолози толкова активно проучват района на Тимбукту и други градове в Северно Мали. В доклада си от 2008 Международният Червен кръст посочва, че над хиляда невъоръжени туареги са преминали в съседната Буркина Фасо за да избегнат военната заплаха на редовната малийска армия, подкрепяна от самолети на САЩ.

Както изглежда, основната задача на AFRICOM в Западна Африка е осъществяването на антибунтовнически операции с цел да бъдат защитени жизненоважните за САЩ и някои техни съюзници находища на петрол, природен газ, злато, скъпоценни камъни и уран.

Междувременно, Вашингтон се активизира и в района на Източното африканско крайбрежие. Така, САЩ вече снабдиха военновъздушните сили на Сейшелските острови с безпилотни разузнавателни апарати, за чието общо количество липсва информация. Според Пентагона, те са необходими за борба със сомалийските пирати. Интересно е обаче, че тази сделка се реализира на следващия ден, след като малийската армия получи американско военно оборудване и техника за борба с местните бунтовници.

Според един ирански анализатор, „тази активност на AFRICOM вероятно е част американски план за действие в Африка, предвиждащ изпращането на безпилотни разузнавателни апарати от американските военни кораби в района на Сейшелските острови (още преди време в някои западни медии се появиха съобщения, че жителите на сомалийското пристанище Кисмайо редовно виждат подобни апарати в небето над града, а един от тях дори е бил свален от местните паравоенни групировки, както и че те вероятно се изстрелват от кораби в Индийския океан). Разширяването на сътрудничеството на САЩ със Сейшелите, Мали и други африкански държави се осъществява тъкмо когато Белият дом усилено търси причини за увеличаване на военното си присъствие в Африка, също както навремето го правеше за да оправдае интервенцията в Афганистан, ракетните нападения срещу отделни райони на Пакистан или военните действия в Ирак”

На свой ред, Интернет-сайтът на Пентагона отдели специално място на провелите си, през 2009 в Египет, най-продължителни досега военни учения на CENTCOM, под надслов „Ярка звезда”: на 12 октомври, американските моряци и морски пехотинци участваха в разиграването на мащабна десантна операция, като част от коалиция с няколко други държави. В тези учения, провели се от 10 до 20 октомври, освен 22-ри отряд на морската пехота и Десантната група на американския флот, взеха участие армията и флотът на Египет, военноморските сили на Пакистан и Кувейт, както и военни части от Франция, Гърция, Италия, Йордания, Саудитска Арабия, Турция и Великобритания. Разузнавателните операции, предшестващи десанта, бяха осъществени от египетските специални части, а в основата на самия десант бе американската морска пехота. Ученията приключиха с тренировъчни парашутни скокове, в които участваха военни от Египет, Германия, Кувейт и Пакистан.

Формирането на AFRICOM стартира след като, през 2002, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заяви, че е необходимо да бъдат създадени Сили за бързо реагиране на НАТО. Предложението му беше одобрено от Брюксел през 2003, а през 2006, в рамките на същата инициатива, Ръмсфелд създаде групата за планиране на новото Обединено командване в Африка. Както е известно, командващият EUCOM е и командващ силите на НАТО в Европа, а по времето, когато се създаваше AFRICOM тези военни организации се командваха от флотския генерал Джеймс Логън Джоунс (2003-2006) и армейски генерал Джон Кредок (2006-2009). Първият от тях в момента е съветник на президента Обама по националната сигурност.

Силите за бързо реагиране на НАТО проведоха първото си учение, под надслов „Решителен ягуар” в района на Кабо Верде (Западна Африка), от 14 до 28 юни 2006, като в тях участваха 7800 войници и офицери на пакта. Това бе и първата му мащабна проява на африканска територия.

Освен това, в рамките на програмата „Глобална база за флота”, американският боен кораб „Форт Макхенри”, в продължение на шест месеца, патрулираше край бреговете на Западна Африка. Самата програма пък цели да гарантира военното присъствие на САЩ в регионите, където американците не разполагат с военни бази на сушата. Така Африка постепенно се превръща в своеобразна тренировъчна площадка на Силите за бързо реагиране на НАТО и проекта „Глобална база за флота”.

През 2007, още преди официално да бъде обявено за създаването на AFRICOM, американското специализирано издание Defence News съобщи, че Пентагонът е взел решение да раздели континента на пет региона – Север, Юг, Запад, Изток и Център, като една група ще поеме отговорността за северните райони – от Мавритания до Либия, друга – за групата източноафрикански държави (Судан, Етиопия, Сомалия, Уганда, Кения, Мадагаскар и Танзания). Третата, ще контролира африканския Юг, включително ЮАР, Зимбабве и Ангола. Четвъртата ще концентрира усилията си върху групата централноафрикански държави – Чад, Демократична република Конго и други, а петата ще поеме контрола над Западна Африка – Нигерия, Либерия, Нигер и т.н. Затова, веднага след като бе обявено за създаването на AFRICOM, редица експерти от САЩ и Западна Европа коментираха, че зад декларациите, че новото командване  цели да гарантира сигурността в Африка стоят геостратегическите интереси на Вашингтон.

Според редица нигерийски, алжирски, китайски и други анализатори, основното, което привлича Съединените щати в Африка, е петролът. Освен Близкият изток, в света има само два региона, които изглеждат достатъчно перспективни, от гледна точка покриване на глобалните потребности от „черно злато” – районът на Каспийско море и Гвинейският залив. При това, наличието на определени проблеми с петролния добив в Каспийския регион, дава предимство на Гвинейския залив, в чиито шелф има много значителни петролни залежи. Западноафриканският петролен регион има и други предимства, едно от които е близостта му до нефтопреработвателните заводи в източната част на САЩ; наличието на най-големите доказани запаси на дълбоководен петрол, както и възможността за бързи доставки на оборудване от зоната на Мексиканския залив. Затова, съдейки по всичко, именно Гвинейският залив ще бъде зоната на най-активни действия на AFRICOM.

Военните учения в района на Кабо Верде и сътрудничеството със Сейшелите доказаха, че основната цел на САЩ в региона е контрола над морските и въздушни маршрути в зоните, където се добиват енергоносители и други природни ресурси. Според директора на Военната академия на Китай, американското военно присъствие в Африка ще позволи на Вашингтон, освен африканските ресурси, да контролира и южната част на Евразия, а също басейните на Атлантическия и Индийския океани.

Впрочем, плановете на САЩ включват също изграждането на опорни военни бази в Сенегал, Сан Томе и Принсипи и други африкански държави, а в перспектива, създаването на мрежа от бази, покриваща цяла Африка. Тоест, създаването на AFRICOM бе важен момент в реализацията на програмата за глобално преразпределяне на американското военно присъствие. В момента, центърът на тежестта на военната машина на САЩ се измества от Европа към източните и южни региони на земното кълбо, като основните им сили се концентрират покрай т.нар. „дъга на нестабилността”, разпростряла се от Африка, през Близкия изток, Кавказ, Централна и Южна Азия, чак до Корейския полуостров.

* Българско геополитическо дружество

 
Powered by Tags for Joomla