Tag:сунити

турският президент има топли отношения с висши политици на Саудитска АрабияОт разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Както е известно, на 20 февруари 2016 Съветът за сигурност на ООН не прие руското предложение за резолюция относно необходимостта да се спазва суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Против гласуваха шест от общо петнайсетте му члена, включително трима (от общо петимата), имащи право на вето: това са САЩ, Великобритания, Франция, Украйна, Нова Зеландия и Испания. Тоест, излиза, че тези шест държави открито се обявяват против защитата на териториалната цялост на друга държава, която също като тях самите, е пълноправен член на ООН. Ситуацията е парадоксална, тъй като подобна позиция е в очевиден разрез със самия Устав на Световната организация. Гласуването в Съвета за сигурност би могло да се тълкува само като открито поощряване на агресията срещу Сирия, свързана с желанието на редица регионални, а и глобални играчи, за разчленяването на тази страната в рамките на лансирания от САЩ проект за преформатиране на целия Голям Близък Изток. На първо място, става дума за Турция, защото именно Анкара се опитва поетапно да "усвои" отделни участъци от Северна Сирия, формално под предлог да създаде там т.нар. "зона за сигурност", а на практика за да реализира неоосманистките амбиции на управляващия тандем Ердоган-Давутоглу.

Освен Турция обаче, от разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).

Всъщност, истината е, че в момента Рияд се намира в дори по-тежка ситуация, отколкото Анкара. Управляващата там династия се сблъсква с изключително много проблеми - от ниските цени на петрола, опустошили хазната на Кралството (бюджетният дефицит през 2015 достигна почти 100 млрд. долара), до продължаващата гражданска война в Йемен, в която Саудитите за затънали до шия и която също поглъща гигантски ресурси и ангажира значителна част от армията на страната.

Въпреки това, плановете на саудитските власти за въоръжена намеса в Сирия продължават да са актуални, подкрепата за въоръжената сирийска опозиция не отслабва, да не говорим, че на 19 февруари външният министър Ал-Джубейр заяви, че тя трябва да бъде снабдена със средства за противовъздушна отбрана за да може да се противопостави успешно на военновоздушните сили на режима в Дамаск и подкрепящата го руска авиация. Не спират и призивите за свалянето на Башар Асад - ако не с преговори, то със сила (въпреки поетите от Саудитска Арабия ангажименти да подкрепя преговорния процес въз основа на Женевското комюнике от юни 2012 и Виенската декларация на Международната група за подкрепа на Сирия от ноември 2015).

Ако Турция, в лицето на тандема Ердоган-Давутоглу, не крие мечтите си за нова Османска империя, Саудитите биха искали да създадат нещо като "легален сунитски халифат" (т.нар. "Сунистан"), вместо одиозната и очевидно неприемлива за никого Ислямска държава. Според мнозина експерти, именно с тази цел в края на 2015 беше създадена и т.нар. Ислямска коалиция за борба с тероризма, формално включваща 34 мюсюлмански държави. Саудитските стратези планират този приемлив за международната общност "халифат" да включва Сирия или поне "сунитската" и част, т.е. източната част на страната, където се намира и сегашната "столица" на Ислямска държава Ракка, която Саудитите планират да овладеят с помощта на специалните си части. Ясно е, че предвид категоричното неприемане на режима в Дамаск от Саудитска Арабия, евентуалното овладяване на столицата на ислямистите едва ли ще предполага последващото и предаване на Асад. Неслучайно както в Дамаск, така и в Техеран, този план беше категорично отхвърлен с думите, че ако саудитските специални части влязат на сирийска територия ще я напуснат в ковчези.

След отказа да бъде одобрен руския проект за резолюция относно Сирия от 20 февруари става ясно, че всички тези ирационални планове на Турция и Саудитска Арабия, които няма как да се реализират без голяма война в региона, на практика се одобряват от Вашингтон, Лондон и Париж, където вероятно разчитат, че амбициозните лидери в Анкара и Рияд, увлечени от илюзорните си планове да създадат в региона собствени миниимперии, ще се сблъскат фронтално с руснаците в Сирия и по този начин ще стане възможно всички тези сили да се унищожат взаимно, което пък би решило геополитическите проблеми на Запада за десетилетия напред.

Какви са реалните възможности на Саудитите

В речта си пред Европейския парламент на 16 февруари (по време на посещението му в Белгия) иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф предупреди Саудитска Арабия да не изпраща сухопътни части в Сирия, тъй като така ще наруши международното право. Повечето анализатори оцениха предупреждението му като завоалирана заплаха срещу Рияд. В тази връзка е интересен въпросът, доколко въобще е възможно пълноценното участие на саудитската армия в подобна военна операция. Както е известно, до миналата 2015, тя беше участвала само в един мащабен въоръжен конфликт - операцията "Пустиння буря", осъществена през 1990-1991 от водената от САЩ коалиция срещу Ирак. Но, макар че сред командващите на половинмилионната армия на коалицията формално се числеше и саудитският принц Халед бин Бандар, цялата операция се ръководеше единолично от американския генерал Норман Шварцкопф. Що се отнася до принц Бандар, той стана известен най-вече с гигантските сделки за доставки на американско оръжие за Саудитска Арабия, като по някои данни само собствените му комисиони от тях са били 4 млрд. долара, което принуди тогавашния саудитски крал Фахд да уволни принца от поста министър на отбраната и да нареди разследване срещу него.

Втората голяма международна операция на саудитската армия бе нахлуването в Йемен, стартирало през март 2015. В резултат от него, само преките жертви сред мирните жители в страната достигнаха 2500 души, а икономиката и инфраструктурата на тази най-бедна арабска държава бяха напълно разрушени. Що се отнася да военните успехи на Саудитска Арабия в Йемен, експертите ги оценяват като повече от скромни. Последният от тях беше овладяването на южната столица на страната Аден през юли 2015. Саудитите не успяха да поставят под свой контрол дори областния център Таиз, въпреки, че местното население се отнася враждебно към бунтовниците "хуси", подкрепяни от Иран.

Ако Саудитите по-добре познаваха историята, сигурно щяха да си спомнят за провалите, които търпят в тази част на света португалците през ХVІ век, турците - през ХVІІ и ХІХ век, британците и египетската армия - през ХХ век, и едва ли щяха толкова лекомислено да се забъркат в йеменската гражданска война. На фона на нейното проточване и ожесточаване, евентуален опит на Рияд да се ангажира и с военни действия по суша в Сирия изглежда предварително обречен на неуспех.

Впрочем, липсата на боен опит и военна стратегия не е единствения проблем на Саудитите. Една голяма война изисква много пари, а заради спада на цените на петрола Кралството изпитва изключително сериозни финансови проблеми. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011, тогавашният крал Абдула обяви старта на грандиозни социални програми на обща стойност 72 млрд. долара. Те включваха създаването на държавна пенсионна система, строежа на голям брой евтини жилища, създаването на 90 хиляди нови работни места (предимно в държавния апарат и силовите структури) и развитие на най-изостаналите региони. Основната цел беше да се гарантира лоялността на масите към режима, предвид реалната заплаха от мащабни антиправителствени протести.

За степента, в която саудитската икономика зависи от петрола говори фактът, че бюджетът на Кралството за 2016 е планиран с цели 60 млрд. долара дефицит. Освен социалните програми, това поставя под въпрос и помощта за саудитските сателити в арабския свят, позволяваща на Рияд да си купува съюзници в геополитическата схватка с Техеран. По неофициални данни, въпросната помощ се равнява на 30 млрд. долара годишно. В нея влизат изгодните заеми за военния режим в Египет, кредитите за Пакистан, субсидиите, отпускани на монарсите на Бахрейн и Йордания (позволяващи им да съхранят своята крехка власт), както и подкупите за племенните вождове в Йемен. Отделно от тази сума е помощта за ислямистите в Сирия и Ирак. Наистина Кралството може да разчита на стабилизационните си фондове от 652 млрд. долара, но при сегашните разходи те ще се изпразнят в рамките на слесдващите 8-10 години. А след това?

Съзнавайки, че не може да разчита на собствените си сили, през декември 2015 Рияд обяви създаването на Ислямска коалиция за борба с тероризма, включваща 34 държави. Но макар че формално се води като "антитерористична", тази по-скоро формална коалиция не е насочено против Ал Кайда или Ислямска държава, а против основния геополитически противник на Саудитите - Иран. Но дори и в нейните рамки Рияд има проблеми с най-боеспособните си партньори. Така, още в началото на йеменската кампания, в нея отказаха да участват Пакистан и Египет. Първият трябва да се справя с прекалено много вътрешни проблеми, включително в крайно неспокойната си Северозападна провинция, освен това Исламабад не иска да си разваля отношенията със съседен Иран. Египет пък е ангажиран с борбата срещу терористите на Синайския полуостров и с опитите да включи изпадналата в пълен хаос Либия в своята сфера на влияние. Що се отнася до кралете на Йордания и Мароко, които формално са склонни да приемат предложенията на Рияд и разчитат на саудитската финансова помощ, те никак не бързат да изпращат своите военни като пушечно месо в Сирия. Така, остават само такива екзотични съюзници като Судан, Сомалия или Коморските острови, но те на практика не разполагат с реален военен потенциал.

Ето защо, декларациите за евентуалното участие на Саудитска Арабия в сухопътна операция в Сирия се оценяват от мнозина като блъф. Действително, Рияд съумя да се сдобие с доминиращо влияние върху сирийската въоръжена опозиция. Кралството има съюзници в почти всички групировки на противниците на режима: от сравнително умерения Сирийски революционен фронт до Джабхат ан-Нусра (макар че последната официално е обявена от Рияд за терористична организация и поданиците на Кралството нямат право да се сражават на нейна страна, без саудитска помощ бойците и нямаше да могат да превземат стратегическия сирийски град Идлиб през май 2015). В същото време последните успехи на сирийската армия сериозно разколебаха противниците на Асад. Те предават позициите си една след друга и вече не могат да мечтаят за завоюването на нови територии, а само за удържането на сегашните. Освен това военните поражения ограничават шансовете на опозицията за успех в преговорите. На този фон на саудитските им покровители на остава нищо друго, освен да заплашват с пряка военна намеса. Времето обаче ще покаже, дали тази тяхна тактика ще се окаже успешна.

Рияд като фактор за дестабилизацията на Близкия Изток

Предприеманите през последните седмици от Рияд стъпки във външнополитически план, потвърждават цитираните от британския "Гардиан" изводи, съдържащи се в един доклад на германското разузнаване (BND) от края на 2015 (1), в който се подчертава усилващата се роля на Саудитска Арабия за дестабилизирането на Близкия Изток. Анализаторите на BND свързват това с отказа от предпазливата дипломация на предишния крал Абдула и ориентацията към "импулсивна политика на намеса", реализирана от сина на сегашния крал и военен министър на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман чрез задълбочаването на противопоставянето с Иран, продължаването на войната срещу "хусите" в Йемен и подкрепата за джихадистите в Сирия в борбата им срещу режима на Асад.

Декларираното от Рияд намерение да изпрати свои сухопътни сили в Сирия в рамките на международната коалиция срещу ИД, оглавявана от САЩ, което се подкрепя от Турция и ОАЕ, не само илюстрира авантюристичните настроения в саудитското ръководство, но и стремежа му с всички възможни средства да ангажира западните държави в реализацията на неговите регионални амбиции.

Така Рияд прави всичко по силите си за да провали стартиралият в Женева пореден кръг на преговорите за решаване на сирийския проблем (приключил с решението за примире от 27 февруари), използвайки формираната под негов контрол делегация на ислямистката опозиция (т.нар. Висш комитет за претовори, включващ екстремисти от Ахрар аш-Шам и Джейш ал-Ислам), която настоява сирийската армия да прекрати настъплението си, като предварително условие за по-нататъшни разговори. Очевидно е, че след като не вижда особени шансове за успех нито на бойното поле, нито на преговорите, покровителствената от Рияд "непримирима опозиция" (за разлика от Сирийската опозиционна група Москва-Кайро, представляваща светската демократична опозиция в страната), вижда единствен изход в прехвърлянето на вината за провала на мирния процес върху Дамаск и провокирането на военна намеса на западните държави, Турция и монархиите от Залива в Сирия.

Декларациите на Рияд и Анкара за готовността им да стартират сухопътна операция зачестиха на фона на успехите на правителствените сили и кюрдите и очертаващата се възможност за провал на плановете за овладяване на Сирия от сунитските групировки и превръщането и в ислямска държава. Очевидно е, че целта на подобна намеса не е борбата срещу ИД, а по-скоро спасяването на покровителстваните от Турция и Саудитска Арабия джихадисти. Тоест, разчита се, че под прикритието на доминираната от САЩ международна коалиция турските и саудитските части ще се включат, съвместно с бунтовниците, в битката със сирийската армия и кюрдите, което несъмнено ще ескалира военните действия. Подобен опит за провокирането на локален конфликт обаче, може да има непредсказуеми последици. При положение, че липсва съответната санкция на ООН, появата на турски и саудитски войски в Сирия с основание ще бъде изтълкувано от противниците им като откровена агресия, а Асад ще може да разчита на допълнителна подкрепа, включително от страна на част от сегашната опозиция. При това трансформацията на сирийския конфликт в регионален и усилващата се опасност от избухването на глобален конфликт (предвид турското членство в НАТО) рискуват да превърнат ЕС в заложник на авантюристичната политика на тандема Ердоган-Давутоглу и саудитските му съюзници, в лицето на крал Салман (за който британското списание "Икономист" твърди, че страда от старческа деменция и алцхаймер (2)) и неговия син - военният министър Мохамед бин Салман (квалифициран от "Индипендънт" като наивен и арогантен, а от други анализатори като "психически неуравновесен" (3))

Така, докато Турция струпва по границата си със Сирия и Ирак 150-хиляден (заедно с тиловите части) експедиционен корпус, Саудитска Арабия (по данни на Би Би Си) сондира възможността на сирийска територия да бъдат разположени още толкова бойци на "Ислямската коалиция за борба с тероризма" (4), при това според "Гардиан", самият Рияд се готви да изпрати там само няколко хиляди души от своите специални части и разчита основната тежест на борбата със силите на режима и съюзниците му да се поеме от Турция, Египет, Йордания и ОАЕ. В Кайро и Аман обаче са убедени, че свалянето със сила на Асад само още повече ще дестабилизира региона.

На този фон, вече става ясно, защо през декември 2015 Рияд обяви за създаването на въпросната "Ислямска коалиция", а след това съвместно с Анкара формира Висш саудитско-турски стратегически съвет. Саудитската инициатива за обединяването в рамките на коалицията на 34 предимно сунитски държави (примамвайки ги най-вече с обещания за щедра финансова помощ), всъщност цели да накара съседите на Кралството да свършат мръсната работа в собствената му битка с иранското влияние в региона.

Според повечето анализатори, фактът, че държава-участник в оглавената от САЩ международна коалиция за борба с Ислямска държава формира собствена коалиция, която уж ще преследва същите цели, както и Вашингтон, може да означава само, че Саудитска Арабия всъщност си поставя различни от американските задачи в борбата срещу Ислямска държава. Доказателство за това са и думите на принц Мохамед бин Салман, че "Ислямската коалиция" няма да се ограничи само с тази борба. Тоест, битката с тероризма се използва от Саудитска Арабия за да получи одобрението на международната общност за намеса в съседните и държави и най-вече в Йемен, Сирия и Ирак. Истинските цели на "Ислямската коалиция" пораждат въпроси дори сред водещите държави в нея. Египетското ръководство например смята,  вместо Турция да бъде допусната в коалицията, тя би трябвало да бъде обявена за държава-спонсор на тероризма, както впрочем и Катар, който "също е пряко отговорен за разпространението на тероризма в Сирия и Ирак".

Както е известно, създаването на Ислямската коалиция за борба с тероризма беше персонална инициатива на принц Мохамед бин Салман, който буквално е обсебен от идеята за формирането на "арабска НАТО". Впрочем, в Брюксел предполагат, че последните действия на саудитската върхушка - от създаването на Ислямската коалиция до екзекуцията на 47 човека, обвинени че са терористи (в началото на януари 2016) са свързани, освен с всичко друго, и със стремежа на съперничещите си за властта официален престолонаследник Мохамед бин Найеф и сина на сегашния крал Мохамед бин Салман да се докажат като решителни политици, които не се колебаят да вземат трудни решения за да гарантират сигурността на страната. Изострянето на борбата за власт в Саудитска Арабия и антииранската истерия в Рияд показват, че самата Саудитска Арабия се е превърнала в генератор на кризи (както вътрешни, така и външни) и ще продължи да следва политика на нагнетяване на напрежението в региона. По този начин обаче, Саудитите сами тласкат към бунт потиснатото шиитско малцинство в страната.

Очевидно е, че нито САЩ, нито ЕС имат интерес да се поддават на провокациите на Рияд и Анкара, тъй като целите на двете държави се разминават с тези на Запада, включително по отношение на борбата с тероризма. Вместо това, те би следвало да поискат от Турция и Саудитска Арабия да спазват стриктно резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН от 2014, изискваща прекратяване на подкрепата за джихадистите в Сирия. Вместо да си затварят очите, те трябва да поставят ребром въпроса за спазването на човещките права в Кралството, както и за нарушаването от саудитска страна на международното хуманитарно право в Йемен, където нейната авиация редовно бомбардира различни граждански обекти, включително болници на "Лекари без граници". Предвид факта, че Рияд продължава да практикува масови екзекуции, включително чрез обезглавяване, в стил "Ислямска държава", би следва да се постави и въпросът за евентуалното изключване на Саудитска Арабия от Съвета на ООН по правата на човека.

Иранската реакция на саудитските планове

Както можеше да се очаква, декларацията на Рияд от началото на февруари, че съвсем скоро може да стартира сухопътна операция в Сирия, провокира острата реакция на Техеран. Така зам.началникът на иранския Генерален щаб бригаден генерал Масуд Джезайери официално декларира, че страната му е категорично против евентуална турско-саудитска операция с Сирия и заплаши, че ако тя стане факт, Иран рязко ще увеличи числеността и въоръжението на военния си корпус в страната, така че той да "може да разгроми агресорите". Според Джезайери: "няма да позволим да възникне още по-голяма заплаха за сигурността в една и без това разрушена страна. Убеден съм, че Саудитска Арабия вече е изчерпала военните си възможности. Сирия не е Йемен и ако имаха възможност, Саудитите отдавна щяха да са атакували армия на Асад". Той смята също, че без Рияд, Анкара едва ли ще предприеме голяма операция в Сирия. Квалифицирайки Турция и Саудитска Арабия като "държавите-парии" в близкоизточния регион, генерал Джезайери прогнозира, че те вероятно ще продължат да работят за разрушаването на Сирия, но в същото време са наясно и, че Иран и Русия са готови моментално да реагират и да стоварят цялата си мощ върху тях.

Малко по-рано, командващият Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал-майор Мохамед Али Джафари също изрази мнение, че "Саудитска Арабия няма да посмее да изпрати армията си в Сирия. Тя няма шанс срещу редовните ирански части, които ще бъдат прикривани от въздуха от руската авиация". В тази връзка, той прогнозира, че ако все пак дръзнат да предприемат сухопътна операция в Сирия, Саудитите ще провокират изключително тежък вътрешен конфликт, което ще предреши съдбата на Кралството.

На свой ред, по време на срещата си в Техеран с гръцкия премиер Ципрас, секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани изрази мнение, че "претенциите на Саудитска Арабия и Турция въобще не съответстват на военния им потенциал" и предупреди Европа, че я очаква още по-мащабна мигрантска криза, ако Анкара и Рияд все пак предприемат сухопътна операция в Сирия.

Впрочем, изглежда, че всичко това се осъзнава и от самите саудитски военни. Така, на арабския сайт NTHNеws.net беше публикувано писмо на група висши саудитски военни до престолонаследника и вътрешен министър принц Мохамед бин Найеф, в което те се противопоставят на изпращането на сухопътни войски в Сирия, оценявайки подобно решение като изключително опасно (в същото писмо, те определят саудитската операция в Йемен като "провал") (5).

Според въпросната група генерали, практически всички опозиционни групировки, подкрепяни от Рияд и Анкара, се командват от хора, които са граждани на Саудитска Арабия и Турция, което се отнася и за мнозина военни командири от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и други екстремистки организации, изповядващи уахабизма (т.е. държавната религия на Саудитското кралство). Освен това, стотици саудитски духовници също са в редовете на въпросните терористични организации. Между другото, уахабизмът е единственият предмет, който се преподава в училищата в "столицата" на Ислямска държава - сирийският град Ракка, при това учебниците са същите като тези в саудитските училища.

Това означава, че от една страна, войските на Рияд (ако все пак навлязат в Сирия) ще се окажат в изключително сложна ситуация, а от друга - политическата ситуация в самата Саудитска Арабия ще излезе изпод контрола на властите. Опозиционно настроените саудитски генерали твърдят, че фрагментацията на военната ситуация в Сирия на практика изключва воденето на бойни действия само против армията на Асад. В тази връзка те посочват, че ако саудитската армия реши да атакува и отрядите на Ислямска държава, тя ще окаже недопустима помощ на шиитската милиция и иракската армия, както и на армията на Иран и на руската авиация. От друга страна, ако реши да се ограничи само с действия срещу частите на Асад, Рияд рискува да се превърне в официален съюзник на Ислямска държава. При подобно развитие, САЩ ще бъдат принудени да вдигнат ръце от Саудитите и да оставят нещата да се решават от Москва и Техеран. Тоест, както се посочва в коментара на NTHNews.net, както вътрешната, така и външнополитическата ситуация не е благоприятна за Рияд.

От друга страна, както подчертава базираният в Техеран международен новинарски канал Alalam News Network, "Сирия, Иран и Русия вече отправиха твърдо предупреждение на Рияд, посочвайки, че на практика Саудитска Арабия възнамерява да спаси терористите, които напоследък търпят серия от тежки поражения, но те няма да допуснат това." (6).

Бележки:

1. http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/saudiarabia/12029546/Saudi-Arabia-destabilising-Arab-world-German-intelligence-warns.html

2. http://www.economist.com/news/middle-east-and-africa/21638134-generational-change-looms-ail-king

3. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/prince-mohammed-bin-salman-naive-arrogant-saudi-prince-is-playing-with-fire-a6804481.html

4. https://gloria.tv/media/LiovfSVQzZE

5. http://en.farsnews.com/newstext.aspx?nn=13941129000604

6. http://en.alalam.ir/news/1789285

---------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 
Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 

Кореспондентът на влиятелния Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер Херман прави на пух и прах официалните западни манипулации

Кореспондентът на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер ХерманЧленове на сирийската опозиция от района на Хула през последните дни успяха на реконструират най-вероятната последователност на събитията на основата на показания на автентични свидетели. Резултатът от това разследване е пълна противоположност на претенциите на бунтовниците, които обвиниха проправителствената сирийска милиция Шабиха, набеждавайки я, че е действала под закрилата на сирийската армия. Цитираните сирийски опозиционери, които отхвърлят използването на смъртоносна сила, извършили разследването, [в разговор с мен, РХ] поискаха имената им да не бъдат публикувани от съображения за сигурност.

Клането в Хула се е случило след петъчната молитва. Битката започва, когато сунитските бунтовници атакуват три сирийски армейски контролни пункта, разположени в околностите на Хула. Тези армейски КПП-та са били разположени там за да защитават от нападения алевитските села около населената предимно със сунити Хула.

Един от атакуваните контролно-пропусквателни пунктове вика на помощ части от сирийската армия, чиито казарми са само на 1500 м и получава веднага подкрепления. Дузини войници и бунтовници са убити по време на сражението около Хула, което е продължило 90 минути. По време на сраженията 3 села са откъснати от околния свят.

Според показанията на очевидците, клането е било извършено в рамките на това време. Били са избити почти изключително фамилии от алевитското и шиитското малцинства в Хула, чието население е над 90% сунитско. Няколко десетки членове на едно голямо семейство, което в последните години е преминало от сунитско към шиитско вероизповедание са били изклани. Убити са били членове на алевитската фамилия Шомолия и семейство от сунитски членове на сирийския парламент, които [според бунтовниците] били считани за колаборационисти със сирийския режим. Източници от правителството потвърдиха тази версия, но посочиха, че държавата предпочита да не се говори публично за сунити и алевити. Президентът Асад е алевит, докато опозицията е преимуществено от преобладаващото сунитско мнозинство.

Демография и религиозни секти:

Валентин Фъртунов, журналист, международен анализаторКакто може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо дузина вери и секти  и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити  и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Сирия, границиЧерешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитите”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

Хюман Райтс Уотч:

Хюман Райтс Уотч„Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”

Междувременно, организацията Хюман Райтс Уотч (Наблюдение за човешките права, б.р. ) също публикува доклад със заглавието „Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”, документирайки в него очебийни случаи на насилие, упражнявани от сирийската опозиция, която е обвинена в отвличания, незаконни задържания, изтезания и убийства военни и цивилни поддръжници на сирийското правителство. ХРУ съобщава, че атаките на опозиционни групи се извършват основно на сектанска основа, мотивирани от анти-шиитски и анти-алевитски настроения, като са цитирани насилия извършени от военизирани салафистки групи и членове на опозиционната Свободна сирийска армия. Въпреки, че наблюдателите на ООН заявяват, че не са в състояние да идентифицират виновниците за неотдавнашното клане в Кюбайр и без твърди доказателства на инкриминират за него сирийското правителство, шефът на ООН Бан Ки-мун декларира, че режимът на Асад е загубил легитимността си, давайки повод на президента Барак Обама, държавният секретар Хилъри Клинтън и премиера Камерън да призововат Асад да си отиде.

 
Бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен"Русия се завръща, това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност. Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите". Това пише бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен в своя статия във "Фигаро".
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Русия се завръща; това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност.

Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите. Споразумението за ядрено неразпространение с Иран беше доказателство за това, така както и разследването за употребата на химически оръжия в Сирия през лятото на 2013 г.

След като винаги съм пледирал и действал в полза на многополюсния свят, организиран на основата на мултилатерализма, не мога да не се радвам, че Русия се изказа силно в Общото събрание на ООН. По въпроса за Украйна успокояването създава днес условията за политически процес, който изисква да се включим още по-силно. Намаляването на насилието и отлагането на изборите в Източна Украйна са положителни сигнали за постепенното прилагане на споразуменията от Минск II. Напредваме по закона за украинския федерализъм и подновяваме диалога на сътрудничество между Русия и Европа.

Русия се завръща, но в какъв свят?

Русия се завръща, но в какъв свят? Неразбирателството между великите сили е в най-високата си точка, подхранвано от предразсъдъци и недоразумения. Ние не говорим на един и същ език и не гледаме на света с едни и същи очи. Да не бъдем наивни. Светът би могъл да се раздели на два блока, единият - западен, диктуващ своите норми, без винаги да ги спазва, другият - източен, китайски, както и руски, отказващ монополите, упражнявани от Запада във валутната, финансовата, технологичната сфера. Бихме могли да се събудим с двойна финансова система, двоен интернет, може би двойна система на световно управление. Възходът на юана, новите инструменти в интернет, създаването на многостранни финансови институции също са знаци за смяна на епохите.

Залогът на сирийската криза далеч надхвърля регионалната рамка и дори въпроса за общата борба срещу джихадизма.

Решава се новият световен ред.

Жизненоважно е да се избегнат грешките в съответните ни стратегии в Сирия и Ирак. Водени отчасти от наследството и опита си, ние и днес сме изкушени да възпроизведем миналото. Това важи за САЩ, от сунитския съюз със Саудитска Арабия през 70-те г. до едностранното нахлуване в Ирак. Това е вярно също и за Франция, бившата колониална сила, исторически защитник на християните в Ориента, белязана и от опита на войната в Алжир. Това е вярно, най-сетне, и за Русия, наследник на дългогодишни традиции в Близкия Изток, защитник на православните общности, белязана от конфликтите по южните си граници, от Екатерина II до Чечения, като се мине през Съветския съюз.

Да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия

Ние трябва да избегнем също едно второ общо изкушение, то е да заместим регионалните актьори и да ги лишим от отговорност. Трябва да се споразумеем по общите принципи, ако искаме да пресушим чернозема на тероризма.

Първият принцип е неприкосновеност на границите, защото преразглеждането на границите Сайкс-Пико, дори и с добри намерения, ще доведе единствено до взривяване на региона.

Вторият принцип е ненамеса. Нито една велика сила не трябва да се стреми към насилствена смяна на режими, но също така и до тяхното изкуствено задържане на власт.

Третият принцип е отказът от какъвто и да е ангажимент по суша, чийто рискове от затъване всички ние познаваме с плътта си - от Алжир до двете войни в Афганистан.

В замяна на това, ние можем да проявим единство и да покажем пътя на диалога и на мира, а именно като организираме постоянна конференция за регионална сигурност, чийто гаранти ще бъдат международните сили, подновявайки формата 5+1 от преговорите с Иран, като бъдат поканени Саудитска Арабия, Турция и Египет. Ние можем да упражним приятелски натиск, Русия върху Иран, Америка върху Саудитска Арабия, като същевременно насърчим диалога между тях. Днес трябва да се съсредоточим върху уязвимите държави, понякога на ръба на разрива, като Турция или Саудитска Арабия, защото завладяването на светите места на исляма е в линията на джихадисткия прицел.

Ключът днес е да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия, организирайки фактическото разделение във федерална цялост. Това предполага още днес да се приближим към локален мир и прекратяване на огъня в зоните, в които това е възможно: в Хомс, Идлиб, Алепо.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието

Става дума да се дадат гаранции на малцинствата и защитата на алауитите от Русия е добре дошла. Само една колективна гаранция ще може да обезпечи сигурността в района на Дамаск, мозайка от общности, която трябва да намери modus vivendi по ливански, при липса на нещо по-добро. Това споразумение трябва, най-сетне, да установи защитени хуманитарни зони на турската и йорданската граница. Това е единственият начин да се стабилизира притока на бежанци, особено към Европа.

Това споразумение трябва да бъде наблюдавано и гарантирано от постоянната намеса на конференция за регионална  и международна сигурност с участието на всички актьори.

При липса на такова споразумение, насилието ще бъде безкрайно. Милиони сирийци ще бъдат хвърлени по пътищата. “Ислямска държава” и Асад се засилват взаимно и гангрената ще обхване останалата част от сунитския свят.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието. В този дух искам да говоря на моите руски приятели на предстоящия форум във Валдай с Владимир Путин. Защото съм убеден, че Европа ще играе ключова роля за предотвратяване на разлома на света. Нейният авторитет не се дължи на уроците по морал и на санкциите, а на изискването за диалог, на опита и на служенето за пример. Трябва да спреем с неестествените ролеви игри и най-накрая да действаме в полза на равновесието, като отидем на среща с Русия, Китай и останалата част на света.

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Бившият министър на отбраната на Франция Жан-Пиер Шевенман"Днес аз не виждам как отстраняването на Асад няма да отвори вратите на Дамаск за “Ислямска държава”. Ударите, извършвани от международната коалиция, ръководена от САЩ, показаха своята недостатъчност. Не съществуват “умерени” съюзници. “Армията на завоеванието”, която държи Идлиб, в северозападната част на Сирия, е най-вече “Фронта ал Нусра”, филиал на “Ал Кайда”. Искаме ли да дадем Сирия на “Ал Кайда” вместо на “Ислямска държава”? За да има смисъл, цялата политика трябва да изхожда от реалността”.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

Бившият министър на отбраната на Франция Жан-Пиер Шевенман представя своята гледна точка за борбата срещу “Ислямска държава”, ролята на Владимир Путин, колебанията на Европейския съюз и кризата с бежанците. Строг с френската дипломация, той съжалява, че сме пленници на мита за Арабската пролет и пледира за фин и реалистичен подход в този твърде сложен регион. На онези, които защитават дипломацията на “човешките права”, той припомня, цитирайки Жорес, че “ако искаме да следваме идеала, трябва първо да разбираме реалността”.

- Въпреки напрежението между Барак Обама и Владимир Путин, идеята за международна коалиция срещу “Ислямска държава” се развива…

- Очевидно е, че тази коалиция е необходимост, дори и да среща трудности. Засегнати са всички страни, като се започне с мюсюлманските страни, които плащат най-тежкия данък на “Ислямска държава”. Какво е “Ислямска държава”? Това не е феномен, роден в Сирия, както често чуваме. Ал Багдади започна в Ирак с провъзгласяването на своя халифат, в западните райони, чието сунитско население се чувства отхвърлено от сектантската политика на правителството на Ал Малики. Впоследствие т.нар. “Ислямска държава” се разпростря в Сирия, възползвайки се от политическия вакуум, създаден от гражданската война.

Преди да се сформира коалиция, трябва да се определи политическата цел; тя не би могла да бъде друга освен възстановяване на държавите в техните исторически граници, фиксирани преди близо век, но като направи тези държави обитаеми за тяхното население.

В Техеран, където бях преди седмица, пледирах за федерален Ирак пред иранските ръководители, с които се срещнах - а именно с Велаяти (министър на външните работи на Иран от 1981 до 1997 г. и съветник на духовния водач Али Хаменей по международните въпроси - б.а.). Няма да се справим с “Ислямска държава”, ако не я разделим от населението. В Сирия трябва първо да се възстанови мира, а след това да се даде думата на сирийския народ. Да искаш да наложиш обратния ред, няма никакъв смисъл. Коалицията, за която се говори, трябва да бъде възможно най-широка. Първо, големите сили - САЩ и Русия на първо място -, след това регионалните сили - Иран, Турция, арабските страни, и разбира се иракското и сирийското правителство, каквото и да се мисли за тях.

На първо време, трябва да се създаде общ щаб, позволяващ да се споделя разузнавателна информация, координация на въздушните удари, и, добавям накрая и най-вече, контрол по границите. Трябва да се наложи сурова блокада на т.нар. “Ислямска държава”. Възникват два проблема: първо, Турция, която е по-разтревожена от ПКК, отколкото от “Ислямска държава”, и проблемът за арабската сила, която трябва да включва едновременно Саудитска Арабия и Египет. В този сложен Близък Изток трябва да се пазим от опростенческите идеи. Движението ще се създаде в ход.

- Съдбата на Башар ал Асад разделя международната общност…

- Що се отнася до Башар, ние сме пленници на една първоначална грешка, извършена в момента на появата на арабските революции. Лозунгът “Башар ал Асад трябва да си тръгне” беше неуместен за специфичната ситуация в Сирия. Прекратихме отношенията си с Дамаск през март 2012 г. по времето на Жюпе… Фабиюс не поправи траекторията… През месец юни 2012 г. съобщих на президента на Републиката и на министъра на външните работи моето озадачение - и това е литота - пледирайки Франция по-скоро да се опита да изиграе посредническа роля в сирийската гражданска война.

Днес аз не виждам как отстраняването на Асад няма да отвори вратите на Дамаск за “Ислямска държава”. Ударите, извършвани от международната коалиция, ръководена от САЩ, показаха своята недостатъчност. Не съществуват “умерени” съюзници. “Армията на завоеванието”, която държи Идлиб, в северозападната част на Сирия, е най-вече “Фронта ал Нусра”, филиал на “Ал Кайда”. Искаме ли да дадем Сирия на “Ал Кайда” вместо на “Ислямска държава”? За да има смисъл, цялата политика трябва да изхожда от реалността.

- Какво мислите за позицията на френската дипломация в сирийската криза?

- Не разбирам това наддаване, не виждам до какво може да доведе тази позиция “по на запад от Запада”, както имах случая да го кажа от трибуната на Сената през септември 2013 г., освен до изолацията на Франция. Струва ми се, че ние сме пленници на мита за арабските революции. През 2011 г. Франция трябваше да се защитава от обвиненията в снизходителност спрямо авторитарните режими в Тунис и Египет. Че Башар е брутален диктатор е очевидност, но не бива да се смесват морала и политиката. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Винаги трябва да си спомняме за Паскал: “Който иска да създаде ангел, създава звяр”. Истинският хуманизъм се състои в елиминирането на “Ислямска държава” в най-кратки срокове. Трябва да се установят ясно приоритетите. Както казваше Жорес, “ако искаме да следвам идеала, трябва първо да разбираме реалността”.

- За една година Владимир Путин се върна в центъра на дипломатическата игра…

- Съжалявам русофобията, която заслепява повечето коментатори, както по иракския, така и по сирийския въпрос. Владимир Путин не е дете, което пее в хора, а реалист. Той подкрепя Асад, защото Русия е ангажирана в борбата срещу джихадисткия тероризъм от близо 20 г., бил той в Кавказ, Централна Азия или в самата столица, където имаше ужасни атентати. Путин има ясна линия. За мен няма война срещу тероризма, ако нейните цели не са определени предварително. Изхождайки от това, те трябва да се постигнат, по възможно най-нежестикулиращия начин. В противен случай, играем играта на тероризма, който претендираме, че искаме да победим.

- Упрекват Русия, която започна да нанася въздушни удари, че не атакува “Ислямска държава”…

- Американският държавен секретар се пита наистина, но руснаците опровергаха. Допълнителна причина по-добре да се координират ударите…

- Нужна ли е сухопътна интервенция в Сирия?

- Трябва да внимаваме да не влезем в играта на “Ислямска дъроава”, която не иска нищо друго толкова, колкото война на цивилизациите, между мюсюлманите, обединени под нейното знаме, и целия Запад, въвлечен в нов кръстоносен поход. Изкореняването на “Ислямска държава” най-напред е работа на засегнатите народи. Трябва да помогнем на иракчаните и сирийците, които искат да се отърсят от “Ислямска държава”. Разбира се, можем да им помогнем чрез въоръжените сили, за предпочитане местни, при нужда подкрепени от великите сили в момента, в който има ясен мандат за това от ООН. Можем да си представим ударни операции, точни и временни, със смяна на местните или регионалните сили. Работата по военното планиране предстои да се направи. Днес аз не съм благосклонен  към неподготвена сухопътна операция, чийто цели са неясни. Рискът от затъване е очевиден. Във военните училища се учи, че идеята за маневра  ръководи останалото. Засега аз не виждам такава.

- Споразумението с Иран обърка “сунитската” стратегия на правителството…

- Франция не е и не бива да се ангажира в религиозна война между сунити и шиите. Тя трябва да бъде посредническа сила. Ядреното споразумение с Иран е добро споразумение, съобразено с Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Това, че Иран си върна доминиращата позиция в региона, е резултат от двете войни срещу Ирак от 1991 и 2003 г., които изиграха ролята на препятствие за арабския свят срещу Иран. Днес Ирак, населен главно с шиити, е до голяма степен в иранската орбита. Там също трябва да се държи сметка за реалностите, Иран е голяма страна, която идва от дълбините на историята, утре тя може да се окаже голяма сила. Населението й е многобройно и образовано. В Техеран открих благоразположение спрямо Франция. Посещението на Лоран Фабиюс на 29 юли е било полезно. В замяна на това, Рохани ще дойде в Париж в началото на ноември. Има благоприятен момент, за да се подновят отношенията на високо ниво, което отговаря на нашия взаимен интерес. Ние имаме интерес президентът Рохани да успее, защото той символизира за мнозинството от населението и за иранската младеж отварянето и подновяването на нормалните отношения със западните страни.

- Израелците са много разтревожени…

- Що се отнася до Израел, споразумението му дава сигурни гаранции в относно сроковете, които биха били необходими за създаването на ядрено оръжие от иранците; в този случай, твърде невероятен, ще има връщане на санкциите срещу тях. Няма алтернатива на това споразумение. Кой иска да прибави още една война към онези, които вече опустошават Близкия Изток? Израел има интерес да нормализира отношенията си с Иран, както с региона като цяло, който засега има най-вече нужда да бъде умиротворен, и на който Израел не е първата грижа. Разбира се, Франция остава силно привързана към сигурността на Израел, но тя ще бъде най-добре гарантирана, когато палестинският народ, както всеки друг народ, също се радва на държава, която му принадлежи.

- Тревожи ли ви слабостта на Европа, изправена пред кризата с бежанците?

- В Европа на 28-те тази слабост е неизбежна. Не можем да се държим така, сякаш Европа не е съставена от 28 нации, и няколко чиновници от Брюксел могат да налагат постоянни и принудителни квоти. Последствията от позицията на германския министър на вътрешните работи, след това на канцлера, не бяха разчетени правилно. Но Меркел стигна до здравословно заключение: трябва най-напред да се изгаси конфликта в Сирия и за това, както тя заяви, трябва да се говори с всички, включително с Асад. Защото какво представляват 300 хил. сирийски бежанци в Европа спрямо 4-те милиона, които се намират в трите съседни страни, Турция, Йордания и Ливан?

Най-доброто, което можем да направим, за тези нещастници, е да позволим да се върнат в страната си, за да участват в нейното възстановяване. Създаденият механизъм за прием е приемлив при спешната необходимост да се помогне на бежанците, които са стигнали до европейските брегове. Въпреки това, той не може да се увековечава: това е кризисен механизъм, нищо повече. Накрая, не може да се отрече това, което Европейската комисия е склонна да прави, а именно че всяка страна има свои специфики (ниво на безработица, демография, богатство на глава от населението, вътрешнополитическа ситуация и т.н.). За останалото, няма решение на въпросите на имиграцията извън едновременното развитие на страните източник на имиграция. Аз не съм привърженик на играта на Националния фронт, който разисква тези въпроси по демагогски начин.

- Мишел Онфре е нападан от част от левицата с мотива, че “играе играта на Националния фронт”. Той не крие симпатията си към вас. Какво мислите за тази полемика?

- Аз съм за свободата на изразяване и намирам за нетърпимо, че искат да затворят устата на човек като Мишел Онфре (френски философ - бел.пр.), чиято култура, интелигентност и щедрост са чест за нашата страна. Може и да не споделяш всичките му възгледи. Мишел Онфре критикува една политика, която от три десетилетия е спряла да се дефинира най-напред според аршина на интересите на френския народ. Това е негово право и дори негов дълг, ако мисли така. Основополагащият дебат трябва да живее. Когато убиваме дебата, участваме в играта на Националния фронт!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
САЩ използва Ислямска Държава за свое алиби, за да водят война, имаща съвсем различна цел

Въпреки че всички се придържат към ракурса на Вашингтон и съюзниците му по отношение на случващото се в Персийския залив, е напълно ясно, че това е просто оправдание за война, имаща други цели. Щатите заявяват, че искат да унищожат Ислямска държава.


Организация, която те самите създадоха, за да осъществи американската идея за етническо прочистване, необходимо за плана да се преструктурира „Широкия Близък изток”. Странното в случая е, че те искат да се бият рамо до рамо с “умерената” опозиция, съставена от същите джихадисти. На всичкото отгоре, американците и съюзниците им унищожиха сгради в град Рака, които два дни по-рано активисти на ИД вече бяха напуснали. За известния френски публицист Тиери Мейсън зад тези очевидни противоречия се крие факта, че газовата война продължава.

Американската военна кампания в Ирак и Сирия е объркваща: да унищожиш терористична организация само чрез въздушни нападения е невъзможно. На територията на Ирак САЩ и Страните по хартата на съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (тук в текста ще ги наричаме с приетата в България абревиатура – „ССЗ страни”) обединиха действията си с иракски трупи и кюрдски сухопътни части. В Сирия същите нямат сериозни военни сили за борба с ИД. Дори при тези обстоятелства „бомбардировките не са в състояние да засегнат ефективно Ислямска държава или действията й в други части на Ирак и Сирия”, според Генерал Уилям Мейвил, началник по операциите в Генералния щаб на американската армия.

Освен това и въпреки официалните декларации ИД е създадена от САЩ и ССЗ страните и служи безпрекословно на техните интереси:

  • През май 2013 година сенатор Джон МакКейн пристига нелегално в Сирия, за да се срещне с щаба на Свободната сирийска армия (умерените), в който са Абу Юсеф, по познат като Абу Ду`а и начиран още Ибрахим ал-Багдади: настоящият Халиф Ибрахим (лидерът на екстремистите)
  • През януари 2014 година Ройтерс разкриха, че президентът Обама е свикал тайно заседание на Конгреса, по време на което е гласувано решение да се финансират и въоръжат „бунтовниците” в Сирия, включително и тези от Ислямска държава. Решението е с давност до септември 2014 година. Заседанието е закрито, но не просто при закрити врата. Цялата американска преса се съгласява информацията да бъде прикрита.
  • Горди от това признание, Саудитска държавна телевизия раздува шумно факта, че ИД е оглавена от Принц Абдул Рахман ал-Фасал.
  • Междувременно Началникът на Израелското военно разузнаване Генерал Авив Кочави предупреждава за разпространението на анти-сирийски бойци. Той разкрива още, че членове на Ал Кайда, включително тези на Ислямска държава – организациите все още не са разделени, са били обучавани в три лагера в Турция, контролирани от НАТО. Местоположението им е Османие, Караман и Şanlıurfa.
  • През май 2014 Саудитска Арабия доставя оръжие и огромно количество нови джипове „Тойота”, закупени в Украйна, на Ислямска държава, за да нападне Ирак. Доставката е осъществена със специален влак и е поръчана от Турските тайни служби.
  • На 27-ми май Масуд Барзани, президент на Кюрдското регионално правителство в Ирак, отива в Аман, за да координира инвазия в Ирак между иракските кюрди и Ислямска държава. Пак в Аман на първи юни се състои допълнителна среща, на която присъстват и много партньори сунити
  • В началото на юни ИД и Местното правителство на Кюрдистан започват нападението. Ислямска държава ,в съответствие с мисията си, извършва терористичните си акции, за да завърши етническото прочистване, което американската армия не успява да постигне през 2003 година. Следователно се избира да бъде използван изразът, усвоен през 2001 година от Генералния щаб на американската армия: преструктуриране на „Широкия Близък изток”

Тук става ясно, че няма причина САЩ да унищожават Ислямска държава. Освен ако не става въпрос за публичната, но и съмнителна, смърт на трима американски граждани, което не може да послужи като оправдание за масирано нападение.

Официално обявената цел на въздушните нападения не е истинска, но засега не става ясно какво се опитват да разрушат посредством флота си САЩ и съюзниците. Сигурното е, че са бомбардирани току-що опразнени сгради и дузина рафинерии в източна Сирия.

Тиери  Мейсън е френски интелектуалец, основател на независимото издание „Voltaire Net“, автор на няколко книги и колумнист във френски, английски и руски ежедневници по въпроси свързани с геополитическите процеси.гу

Тогава какво значение имат тези рафинерии във война, за която се твърди, че е срещу тероризма? Според Пентагона те са контролирани от ИД и носят огромни приходи.

Отговорът очевидно е грешен. Всички опити на държави с ембарго да продават петрол или газ на международния пазар са неуспешни. Не е такъв случаят с Ислямска държава, въпреки резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014) на Съвета по сигурност (ООН?). Всеизвестно е, че ИД краде петрол в Ирак и Сирия, транспортира го по нефтопровода до турското пристанище в Сейхан, от където се заминава за Израел с танкери на Palmali Shipping & Agency JSC – турско-азерска компания на милиардера Мубариз Гурбаноглу. На пристанището в Ашкелон израелските власти осигуряват фалшиви сертификати за произход от Елиат, а след това го изнасят за Европейския съюз.. Където всички се преструват, че вярват в израелския произход на петрола.

Същата фирма изнася петрол и газ, откраднати от местното правителство на иракския Кюрдистан. Ако САЩ и ССЗ действаха съобразно резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014), би трябвало да нападат и Кюрдистан. Вместо това те я подкрепят – не срещу Ислямска държава, ами срещу централното правителство в Багдад.

Бомбардирането на тези обекти не може да бъде разглеждано като друго, освен желание за отнемане на рафиниращия обем на Сирия, когато се възцари мир.

В такъв случай се знае, че САЩ разчита на ССЗ страните и особено на Саудитска Арабия. В тази връзка, ако е ясно че саудитските самолети не излизат от собствената си страна, информацията на ирански медии, че те са базирани в Израел не само не е изключена, ами е вероятна.

Често сме забелязвали, че основната цел на войната срещу Сирия е контролът над огромните й запаси от естествен газ и територията й, през която може да мине тръбопровод от Иран или от конкуриращите Саудитска Арабия и Катар.

Европейският съюз се опитва да преодолее зависимостта си от руски газ. Това е трудно заради съпротивата на Новорусия и подкрепата от страна на Руската федерация. Отсега идеята на иракското правителство е да предлага газ на този пазар, както обяви заместник-министърът на петрола Али Мадежди на девети август. За Иран това е алтернативата на блокирания от ИД път към Сирия.

Този вариант, който защитава интересите на Иран, но е в разрез с анти-империалистическата борба на президента на Иран, може да бъде одобрена от Вашингтон като част от по-широко споразумение на преговорите 5 +1. Иран ще бъде готов да се откаже от ядрената си програма и ще освободи третия свят от зависимостта към петрол, докато западняците ще премахнат санкциите.

Ако това се случи, ще има значителна промяна в регионалното разпределение на силите. Ще бъде трудно да се продава на Русия, която току-що приветства Иран в Шанхайската кооперативна организация. В допълнение – ще бъдат необходими около $8.5 милиарда за построяването на тръбопровод от порядъка на 1800 мили, който да свърже местата на производство с Набуко. Иранския газ ще преминава през Азербайджан, Турция, България, Румъния и Унгария, за да достигне ЕС през Австрия. Това бе потвърдено от Шейх Хасан Рохани пред президента Ханс Фишер в кулоарите по време на Общото събрание на ООН.

Възраждането на Набуко би било благословия за Азербайджан, които ще улеснят транспортирането на своя газ от Шах Дениз. По този начин Баку ще може да се отдръпне от Москва и да се сближи с Вашингтон, което би обяснило внезапна покупка на оръжие от Израел.

От сирийска гледна точка промяна в енергийната политика на Иран няма да бъде обезателно лошо нещо: повечето врагове на Сирия – освен Израел – няма да имат за какво да продължават войната. Плюс това премахването на Иран ще подсили ползата на Русия от Сирия. Ако се подпишат споразуменията, Вашингтон ще цели нестабилност в сунитските райони на Ирак, за да запази разграничението между Техеран и Дамаск. И със сигурност САЩ биха продължили да подкрепят Даеш в Деир ез-Зор, но останалата част от Сирия ще бъде мирна.

Превод: Станислав Кертиков (Alter Information)

https://alterinformation.wordpress.com/2014/10/05/6547873474/

 
Митинг на кюрдиКюрдите населяват предимно планинския район, намиращ се между Турция, Иран, Ирак и Сирия, а най-големият им стремеж е създаването на независим Кюрдистан. В настоящия период той може да бъде реализиран в населения предимно с кюрди Северен Ирак. Както е известно, след падането на Саддам Хюсеин, иракските кюрди изградиха там автономен регион със собствени властови институции (Кюрдско регионално правителство – КРП) и въоръжени сили (Пешмерга).

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1756-sami-sred-valtsi-vazmozhna-li-e-nezavisima-kyurdska-darzhava-v-severen-irak

В периода след 2003 най-стабилната част от Ирак е именно Кюрдската автономна област (КАО), в която (с някои изключения) доскоро нямаше сблъсъци и терористични дейности, характерни за другите части на страната. Едва след появата на т.нар. Ислямска държава, действаща на територията на Ирак и Сирия, това се промени. Налагането на сигурност, предвидимост и стабилност в КАО позволи на кюрдите да се възползват от наличните петролни залежи и да привлекат големи чуждестранни инвестиции. През последните няколко години, водени от своите политически лидери, те са поели „прагматичния път” към развитието на Иракски Кюрдистан. Докато останалата част от Ирак оставаше в мъртвата хватка на въстанията и гражданската война, кюрдите успяха да напреднат в икономическото и политическото си развитие. Постепенно Иракски Кюрдистан се превърна в пример за останалата част от Ирак.

И все пак, по ред причини, иракските кюрди остават част от Ирак. Най-важните са статутът на спорните територии и географските особености на региона, които създават опасност един независим Кюрдистан, без излаз на море, да се окаже заобиколен изцяло от враждебно настроени към него съседи. Последните изглеждат готови на всичко, за да възпрепятстват просперитета и политическата независимост на кюрдите. Или поне така беше доскоро. В момента в региона се развиват някои нови процеси, които загатват, че скоро може да настъпи промяна в регионалния баланс на силите.

Факторите, определящи посоката на развитие, непрекъснато се менят. В момента иракските кюрди разполагат с много предимства. В същото време обаче има и немалко спорни въпроси и предизвикателства, на които КРП трябва да даде отговор, за да стане ясно бъдещето на Иракски Кюрдистан.

Състоянието на средата за сигурност, геополитическите процеси, икономическите проблеми и перспективи са само част от движещите сили, които допринасят или пречат на стремежа на кюрдите за собствена независима държава.

От създаването на модерната иракска държава, историята на Иракски Кюрдистан е свързана с изостаналост, политически и културни репресии, етническо прочистване и откровен геноцид. През дълги периоди от време кюрдите виждат в Багдад причината за всичките си неволи. На свой ред, ръководството на Ирак смята кюрдите постоянен източник на нестабилност.

Природни ресурси и бюджет

Днес ябълката на раздора между Багдад и Ербил е контролът върху петрола и природния газ в региона. Централното правителство настоява, че всички приходи от нефта трябва да отиват към централното правителство, което след това да ги разпределя към провинциите. Въз основа на своето население, Кюрдистан би трябвало да получава 17% от общия приход от петролния добив в Ирак.

Въпреки тези уговорки, полагащите се средства на КРП често не достигат в пълен размер до автономния регион. Ето защо КАО компенсира забавянето (или пълната липса) на средствата от централното правителство като изнася петрол без позволение от Багдад. Постепенно различни големи петролни компании, започват да  проучват и добиват петрол чрез директни споразумения с Ербил. Това е открито предизвикателство към Багдад и основна причина петролните спорове между кюрдите и централната власт да се смятат за заплаха за стабилността на страната[1] .

Въпреки тези проблеми обаче, кюрдите все още не са се отделили от Ирак. Много пъти различни политици и лидери от КРП призовават за референдум за независимост, за да си спечелят електорална подкрепа от местното население, по-голямата част от което подкрепя идеята за независимост. Като цяло обаче, КРП преследва политика за договаряне оставането на Кюрдистан като част от Ирак, но при по-изгодни условия. Това не означава отхвърляне на възможността за отделяне на автономния регион, а по-скоро осъзнаване, че то, в крайна сметка, би довело до изолацията на Иракски Кюрдистан.

В началото на декември 2014 иракското правителство постигна поредна сделка с кюрдите, според която те имат право да продават 300 000 барела петрол на ден и да продължават да получават 17% от националния бюджет. В този критичен момент в историята на Ирак, един от факторите, препятстващи разпадането на държавата, са именно средствата от петролния износ и разпределянето им в бюджета през 2015[2].

Ислямска държава и кюрдските сили Пешмерга

Кюрдски бойциПрез лятото на 2014 Ислямска държава (ИД) успя да превземе значителна част от териториите на Ирак и Сирия. В този, застрашаващ стабилността на региона процес, Пешмерга и други етнически кюрди се оказаха единствената сила, способна да се противопостави на място на настъплението ИД. След 2003 слабостта на националната армия наложи в някои части на страната да се разчита на по-добре тренираните кюрдски отряди.

Провалът на иракската армия, чиито символ бе превземането на Мосул от Ислямска държава, предвещаваше необратим процес на разширяване на ислямисткото движение. Закономерно, в последна преграда пред него се превърна Пешмерга, сочена като единственото организирано военно формирование, което може да спре Ислямска държава в Ирак. Процесът обаче не беше безпроблемен. В началния етап на инвазията на ИД към Кюрдистан на преден план излезе значителният недостиг на оръжия, амуниции и оборудване. В един момент дори се заговори, дали Пешмерга наистина са достатъчно подготвени или силата им е просто мит. Кюрдите обаче успяха да преодолеят първоначалните трудности и с помощта на оказваната им външна подкрепа показаха, че са смели и организирани бойци, способни да се превърнат в преграда пред инвазията на ИД.

По-силни Пешмерга са от полза на региона, тъй като това създава възможност за налагане на стабилност в Северен Ирак и предотвратява по-нататъшна ислямистка агресия срещу Кюрдския автономен регион.

От една страна, създаването на ИД и ударите, които тя нанесе по иракския суверенитет, се смята за удобна възможност кюрдите да се възползват от нестабилността в държавата и да предприемат стъпки към независимост. От друга страна обаче, ИД се превърна в предизвикателство за сигурността и самото съществуване на КАО. Тоест, ислямистите са фактор с противоречиво влияние за бъдещето на иракските кюрди.

Държоави в Близкия изток и територии, контролирани от кюрди, Ислямска държава, оспорвани и земи, кюрдска автономия













Легенда:

Под контрола на кюрдите

Под контрола на ИД

Под контрола на правителството

Оспорвани

Присъствие на ИД

Кюрдска автономия

Спорните територии

Превръщането на Пешмерга в основна сила в Ирак и опора за съпротива срещу ИД, имаше и някои странични последици. Кюрдските сили за сигурност напредват все по на юг и превземат територии, окупирани от ИД. Такъв е случаят с Киркук, чиито контрол е от жизнено значение за развитието на независим Кюрдистан. Много коментатори предполагат, че с Киркук в ръцете си, Кюрдското регионално правителство вече може да обяви независимост[3] . Това е град с население от около един милион души, които живеят върху няколко милиарда барела петрол. Проблемът е, че той е извън зоната, управлявана от регионалното правителство на Кюрдистан. След като иракските сили за сигурност се провалиха и не успяха да защитят Киркук от експанзията на Ислямска държава, кюрдите поставиха града под свой контрол, слагайки ръка върху нефтените му ресурси.

КРП използва борбата срещу ИД като повод и инструмент за връщане на кюрдски територии, които по времето на Саддам Хюсеин бяха обект на „арабизация“. След 2003 КРП не успя да си върне тези територии с политически средства. Сегашнният момент обаче е повече от удобен кюрдите да установят контрол над тях. Развитието на ситуацията с овладяването на нови пространства, чрез изтласкване от от тях на ИД, е важен фактор, който ще определи бъдещето на региона. За първи път кюрдското правителство контролира всички населени предимно с кюрди територия в Ирак. В дългосрочен план, добиването на петрол от Киркукската област би могъл да гарантира финансова независимост на Кюрдистан[4] . Веднъж заели тези земи, кюрдите трудно ще бъдат изтласкани оттам. Кюрдското регионално правителство се стреми да използва паниката и проблемите в съвременен Ирак, за да извлече максимални ползи и отстъпки както от Багдад, така и от Турция, САЩ и Иран.

Геополитическият фактор: актуална ли е максимата „кюрдите нямат приятели, освен планините“

Регионалната и международната ситуация също са от значение за развитието на въпроса с кюрдската независимост. Иракски Кюрдистан е регион заобиколен от могъщи държави, които следват собствените си интереси и трудно биха приели създаването на граничеща с тях кюрдска държава. В кюрдската история не са рядкост случаите, когато ирански и турски въоръжени части пресичат границите за да атакува кюрдски бази на иракска територия. Техеран и Анкара се противопоставят на кюрдската независимост, опасявайки се, че техните собствени кюрдски „малцинства“ могат да бъдат вдъхновени от примера на иракските кюрди. Тези две регионални сили винаги са били против кюрдските стремежи за по-голяма автономия. За да получи пълноценна независимост Иракски Кюрдистан трябва да разчита на международно признание, което в момента е непосилна задача, тъй като САЩ и преобладаващата част от международната общност се противопоставят на евентуалната дезинтеграция на Ирак.

Кюрди пред лагер за бежанциОт ключово значение  е и поведението на Иран. Политиката на Техеран се влияе в немалка степен от усещането, че страната се намира в своеобразна "обсада" в региона, доминиран от сунитски държави. За иранците е от жизнено значение да успеят да разкъсат обръча, получавайки както допълнително геополитическо влияние, така и уважение. След 2003 Иран систематично прокарва влиянието си влияние в населения предимно с шиити Ирак. В проводник на това влияние се превърна предишното иракско правителство на Ал-Малики. И въпреки че той вече не управлява в Багдад, иранското влияние в Ирак остава значително. То обаче би могло да "избледнее", ако Ирак успее да се справи поне частично с многобройните си вътрешни проблеми, ситуацията със сигурността се подобри и арабско-персийските различия отново излязат на преден план. Това обаче е трудно постижимо. На този етап Техеран има една първостепенна цел в региона − да се спре напредването на ИД. Това е и причината за някои събития, които доскоро изглеждаха невъзможни - Иран например беше първата държава, която предостави оръжия на иракските кюрди за борбата им с ИД[5].

Техеран осъзнава, че ако не спре ислямистите в пределите на Ирак, рискува рано или късно да влезе открит конфликт с групировката  на своя територия. И все пак Иран е далеч от това да подкрепи евентуална независимост на иракските кюрди. Кюрдските активисти в Иран са потискани и дискриминирани от държавата, което е доказателство за подозрителното отношение на Техеран към тях. Ако кюрдите постигнат независимост от иракското централно правителство това би се превърнало в заплаха и за териториалния интегритет на Иран. Образуване на нова независима държава, граничеща с Иран ще увеличи опасността от сепаратистки движения на територията на Ислямската република и най-вече в населените с кюрди зони.

Позицията на Турция

В последната година се наблюдават промени в развитието на отношенията между Турция и кюрдската общност. Все по-често се говори и се предприемат действия за постигане на консенсус и поставяне на нов етап в отношенията между турци и кюрди. Турският елит възприема кюрдския въпрос като проблем на националната сигурност и тест за модернизацията на Турция по пътя и към ЕС.

Сътрудничеството между Анкара и Кюрдското регионално правителство в Северен Ирак директно поставя под въпрос надеждите на Багдад да запази целостта на страната. Кюрдско-турският тръбопровод и енергийните споразумения отразяват една различна визия за Ирак, като държава със силна регионална автономия и пропускливи граници. Неспособността на Багдад да гарантира сигурност и стабилност в страната е основната причина за свободните маневри на Ербил по отношение на Анкара. Турция е най-важният търговски партньор на Иракски Кюрдистан. Налице е дори сътрудничество между разузнавателните им служби[6]. Тези нови аспекти в отношенията между Турция и кюрдите в Ирак, не могат да засенчат обаче все още нерешените и дълбоко вкоренени проблеми, като този с Кюрдската работническа партия (ПКК), противоречивата роля на Анкара за сегашното развитие на ситуацията в региона и т.н. За Турция е от жизнено значение да предотврати всяка възможност за появата на независима кюрдска държава, граничеща с нейните територии. Такава е турската политика както по отношение на иракските кюрди, така и спрямо кюрдите в Сирия.

Един век след края на Първата световна война Иран и Турция са притеснени, че евентуалното създаване на независима кюрдска държава в Ирак ще насърчи „собствените“ им кюрдски политически и паравоенни формации да се присъединят към това независимо образувание[7]. Като цяло, Иран и Турция биха искали да предотвратят възможностите за кюрдските бунтове в района и да променят перспективите за решаването на Кюрдския въпрос.

Заключение

Войната в Ирак, която на практика продължава от 2003 насам, сирийската гражданска война и създаването на Ислямска държава направиха въпроса за евентуална кюрдска независимост твърде актуален. Кюрдите са принудени да се адаптират към усложнената обстановка и неясното бъдеще, както и да намерят адекватен отговор на заобикалящите ги заплахи и проблеми. В момента съществуват три основни фактора, които възпрепятстват независимостта на Иракски Кюрдистан: недостигът на финансови средства, спорните територии и нежеланието на международната общност да приеме разпадането на Ирак.

От друга страна, налице са няколко фактора, които могат да допринесат за постигането на кюрдската независимост.

На първо място е установяването на контрол над стратегически важни територии, които попадат извън административния контрол на КАО. Овладяването на Киркук е предпоставка за постигане на икономическо развитие и утвърждаването на Иракски Кюрдистан като символ на стабилност и просперитет в региона.

На второ място, кюрдите притежават сравнително силна, добре организирана и опитна въоръжен формация в лицето на т.нар. Пешмерга, която успешно защитава кюрдския народ от десетилетия насам. Ако КРП насочи повече усилия в модернизирането и подготовката на своите въоръжени сили, Пешмерга може да се превърне във важен фактор, съдействащ за постигането на кюрдска независимост.

На трето място, Иракски Кюрдистан е относително стабилен, което му гарантира по-добро икономическо развитие, в сравнение с останалата част на Ирак.

Много от съществуващите фактори имат двойствено значение за бъдещето на региона. В различни ситуации един и същи фактор може да съдейства или да пречи на стремежа на кюрдите за независимост. Тези фактори са взаимосвързани и си влияят както един на друг, така и на перспективите пред региона. Голямата въпросителна в тази сложна картина е бъдещето на Ислямска държава и доколко тя ще продължи да бъде фактор, диктуващ ситуацията в региона. Като цяло, в средносрочен план, превръщането на Иракски Кюрдистан в независима държава изглежда малко вероятно. Ако правителството в Багдад не направи отново завой към силна автократична власт, кюрдите биха имали по-голяма полза да останат в пределите на иракската държавата. За това има няколко основни причини.

На първо място, съседните държави няма да са така подозрителни към Иракски Кюрдистан, което ще позволи осъществяването на ползотворно икономическо сътрудничество.

На второ място, контролът над Киркук създава достатъчно условия за кюрдите да развиват своя регион в рамките на Ирак.

На трето място, международната общност ще е по-склонна да подкрепя Иракски Кюрдистан като част от Ирак.

Стабилното икономическо развитие, ресурсният потенциал, боеспособността на Пешмерга и успешното автономно управление постепенно повишиха значението на Иракски Кюрдистан  за неговите съседи и региона, като цяло. В съвременната ситуация, за да поддържа необходимото ниво на просперитет и сигурност, Кюрдското регионално правителство ще трябва да се справи с проблемите си в Ирак и да заложи на регионалното сътрудничество. Авантюристичните стремежи за независимост, поне за момента, би следвало да останат на заден план, защото цената за реализацията им би могла да се окаже твърде висока.

--------------------------------------------------

* Преподавател в УНСС

[1] Ottaway, M., How the Kurds Got Their Way, Foreign Affairs, May/June 2014 достъпно на: 
http://www.foreignaffairs.com/articles/141216/marina-ottaway-and-david-ottaway/how-the-kurds-got-their-way
[2] Knights, M. Iraq's future: It's the oil, stupid, Al-Jazeera, 10.10 2014, достъпно на: 
http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2014/11/iraq-future-it-oil-stupid-201411581225438586.html
[3] Salih, C., Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting, 07.07.2014, достъпно на: 
http://kurdpress.com/En/NSite/FullStory/News/?Id=8005#Title=%0A%09%09%09%09%09%09%09%09Kurdistan
isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting / Cale Salih%0A%09%09%09%09%09%09%09
[4] [4] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на: 
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZCcKWd
[5] [5] Collard, R., The Enemy of My Enemy: Iran Arms Kurds in Fight Against ISIS, 27.08.2014, 
достъпно на:http://time.com/3196580/iran-kurds-isis-erbil-iraq/
[6] [6] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на:
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZR08Yf
[7] Namazi, M., Why Iran Fears Iraq’s Kurds, The Daily Beast, 08.12.2014, достъпно на: http
://www.thedailybeast.com/articles/2014/08/12/why-iran-fears-iraq-s-kurds.html
 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1659-liberalniyat-islyam-kato-instrument-v-borbata-sreshtu-radikalniya-islyamizam-v-balgariya

Молитва на мюсюлманкаВ периода след падането на комунистическия режим мюсюлманската общност у нас е изправена пред предизвикателството на избора между традицията, реислямизацията, секуларизацията и радикализацията. По принцип, до 90-те години на ХХ век мюсюлманите в България (независимо дали става дума за такива с турски, ромски, български или татарски етнически произход, или пък за принадлежащи към сунитското или шиитското направления в исляма), изповядват т. нар. „традиционен” ислям, но след падането на комунизма в страната закономерно настъпва религиозно оживление и възраждане във всички конфесионални общности. Съвсем естествено и сред българските мюсюлмани започва процес на реислямизация, който макар и да е общ, демонстрира известна специфика във всяка отделна мюсюлманска „подобщност”.

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Този процес е силно повлиян от особеностите на т.нар. „български етнически модел” (1).  Както е известно, с това понятие се обозначава моделът на отношения между етническите общности у нас, установен след 1989, който се опира на традиционната толерантност на доминиращият етнос в страната (българският) към различните малцинствени общности и на принципите на „мултикултурализма”. След отказа от т.нар. „Възродителен процес”, представляващ опит за насилствено „интегриране” на малцинствените групи към основния етнос, управляващите в България се ориентират към стриктно гарантиране на основните културни, религиозни и политически права на принадлежащите към мюсюлманската общност в страната. Сред последиците от това обаче, е поставянето на значителна част от зоните, населени с мюсюлмани, под политическия контрол на партията Движение за права и свободи, превърнала се в основния им политически представител. При това се разчита, че доколкото въпросната политическа партия е светска, либерална и лоялна към българската държава, това ще помогне за преодоляване на опасността ситуацията у нас да се развие по югославския сценарий, или пък за да не се допусне използването на българската мюсюлманска общност за реализацията на чужди (и най-вече турски) интереси.

На, макар че тези надежди се оказват донякъде оправдани, утвърждаването на въпросния модел и стремежът на Движението за права и свободи да си гарантира постоянна електорална „база” (която, на свой ред, осигурява участието на партията във властта на национално равнище) съдейства за капсулирането на мюсюлманската общност и практическата и изолация от останалата част от българското население. В същото време, проточилите се проблеми на българския преход, пораждат масово разочарование от цялата политическа класа в страната, което пък дава възможност за възхода на различни популистки формации. В средите на частично изолираната мюсюлманска общност това разочарование от неизпълнените икономически обещания от страна на ДПС, ширещата се корупция и клиентелизъм (израз на което е и прословутата фраза на историческия лидер на Движението Ахмед Доган за „обръчите от фирми” около партията му), както и свързаната с това задълбочаваща се морална криза, създават благоприятна почва за проникването сред българските мюсюлмани на идеи, които се конфронтират със светския и либерален модел, олицетворяван от Движението за права и свободи, но дискредитиран заради корупцията и моралното разложение, характерни за българските партии, като цяло, и за ДПС, в частност.

Сред новите идеи, навлизащи в средите на българската мюсюлманска общност, са и тези, изповядвани от радикалните ислямисти. Проникването им се улеснява и от кризата на традиционния ислям. Неговите институции съзнателно са пренебрегвани от доминиращата партия в населените с мюсюлмани райони. Лишени от финансови средства и трудно приспособяващи се към промените, те все по-трудно могат да отговорят на очакванията на младите мюсюлмани и на много места сравнително лесно биват изместени от учили в чужбина (включително в Саудитска Арабия) проповедници, които привличат вниманието на младите мюсюлмани, виждащи в тях носители на промяна.

Всъщност, в самото Движение за права и свободи, още в момента на създаването му, има привърженици на „проислямската ориентация”, които обаче много бързо влизат в конфликт със светското и либерално ръководство на партията. Сред тях например е Ридван Кадьов, който попада под влиянието на ислямската религия още преди 1989, след посещението си в съветска Централна Азия, където се среща с местни ислямски проповедници (2). Опитите му да наложи на Движението за права и свободи своите идеи водят до неговото отстраняване от партията и политическата му маргинализация. Подобна е и съдбата на други, опитали се последват примера му. Това обаче не променя ситуацията в населените с мюсюлмани български региони. Те продължават да са до голяма степен изолирани от останалата част на страната, затова стремежът на младите хора там за промени твърде често ги насочват към идеите на радикалния ислям.

Основните обекти на ислямистката пропаганда у нас са общността на българите-мюсюлмани (помаците) и циганите-мюсюлмани. Тъй като представляват сравнително изолирани общности, на които българските турци гледат с известно пренебрежение, а от друга страна - изпитват определени проблеми с интегрирането си в българското общество, тези общности са твърде податливи на ислямистката пропаганда, чрез която биват „приобщавани” към глобалната мюсюлманска „умма”.

Спорно е доколко радикализацията на българите и циганите мюсюлмани може да доведе до появата на откровено джихадистки движения сред тях, но при определено развитие на общата ситуация в страната и региона, това може да стане факт, особено що се отнася до някои ромски общности, където ислямистката пропаганда е твърде активна и намира благоприятна почва.

В България (както показва примерът на съседна Гърция) можем да очакваме, че такива откровено джихадистки движения биха могли да се формират с течение на времето сред по-новата, но бързо разрастваща се напоследък общност на имигрантите-мюсюлмани от Близкия и Средния Изток и (Северна) Африка. Голяма част от последните идват от страни, където ислямистите разполагат с изключително силни позиции, а някои от тях са били свързани с различни ислямистки формации в родината си. При положение, че се очертае тенденция имигрантите да използват България не само като транзитен пункт по пътя си към по-богатите (западно)европейски страни, но и като краент пункт за заселване, поне според мен, основните опасности за бъдещи конфликти, провокирани от радикалния ислямизъм у нас, ще бъдат свързани именно с тази общност.

Методи за борба с радикалния ислямизъм

Борбата с радикалния ислямизъм следва да се води на различни равнища и с помощта на различни методи и средства. Поне според мен, от най-голямо значение е борбата на идейно равнище, чиято цел е утвърждаването на умерения и лоялен към държавата ислям в неговите две основни версии – традиционния (3) и либералния ислям.

Ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси.

Налице са определени дестабилизиращи националната сигурност на страната ни процеси. На първо място, това е реислямизацията на българите мюсюлмани, ислямизацията на част от ромската общност, както и етнокултурното изолиране на цялата мюсюлманска общност у нас. Така се стабилизират линиите на несъвместимост между двете най-големи религиозни общности у нас – християнската и мюсюлманската. Това разделение се задълбочава и заради икономическата нестабилност в страната през последните десетилетия. Но именно политическата и религиозна употреба на чисто икономическите проблеми поставя баланса на взаимоотношенията между общностите в постоянен риск. Включително, давайки възможност на фундаменталистките организации да представят икономическите трудности на мюсюлманите като резултат от икономическа дискриминация, твърдейки например, че християните са в благоприятно положение, а мюсюлманите – в неравностойно, което пък автоматично извежда следващия рисков фактор – икономическото капсулиране на религиозните и етнически общности. Следва внушението, че тези проблеми могат да се решат само „отвън”. Като устойчива тенденция се откроява използването на регионални икономически проблеми от длъжностни лица и общински администрации, както и от религиозни и политически лидери за формиране на предварително зададено етническо и религиозно поведение с цел постигане на краткосрочни политически резултати. Често тези лица получават солидни „социални помощи” от съответните организации с цел постигането именно на такива резултати.

Друг важен аспект в тази насока е мобилизирането на финансов ресурс по религиозен признак с цел монополизиране на отрасли и сфери на дейност, с активното участие на външни фактори и икономически субекти, често със съмнителна репутация. Този модел е пряко свързан с желанието на някои среди за приоритетно придобиване на собственост по етнически признак. По този начин икономическите проблеми много лесно се трансформират в религиозни, етнически и, като цяло, в политически. В райони с по-благоприятна икономическа ситуация (като Лудогорието например) междуетническите и междурелигиозни напрежения са по-слаби и и обратно – регионалната икономическа ситуация в Родопите и населените с българи-мюсюлмани райони в Пиринския край, както и в ромските гета в градове като Пазарджик и Пловдив, поддържа устойчиво и силно конфликтно поле между общностите (4). Именно там насочват и усилията си представителите на радикално-ислямистките организации, като първата им цел е да изместят представителите на традиционното мюсюлманско духовенство по-места, заменяйки ги със свои хора, проповядващи радикален ислям.

Именно поради това, подкрепата за традиционното ислямско духовенство следва да бъде приоритет на държавната ни политика в тази сфера.

В същото време, трябва да сме наясно, че традиционният ислям и неговите представители често не са в състояние да удовлетворят духовните потребности на младите български мюсюлмани, за които идеите им изглеждат демодирани и не отговарящи на техните стремежи. Освен това традиционното мюсюлманско духовенство не притежава подготовката нито пък уменията на проповедниците на радикалния ислям, затова обикновено губи битката с тях за „сърцата и умовете на мюсюлманската умма”.

Ето защо подкрепата за традиционния ислям и неговите представители от страна на българската държава е мярка, която е по-скоро палиативна и може да има само временни положителни резултати. Поне според мен, далеч по-перспективен подход е да се заложи на т.нар. „либерален ислям”, който от една страна отговаря в далеч по-голяма степен на съвременните реалности, а от друга представителите му са достатъчно добре подготвени и познават в тънкости мюсюлманската религия, т.е. поне на идейно равнище са в състояние да надделеят над проповедниците на радикалния ислям. Затова по-долу ще се спра накратко на особеностите, както и на основните представители на т.нар. „ислямски либерализъм”.

Ислямският либерализъм

Под либералният ислям или „евроислям” (араб. al-Islam al-Urubbiyy) обикновено се разбира ислямският либерализъм, или ислямът проникнат от европейската култура. Думата „евроислям” отразява произхода на това течение, но не и неговото съвременно разпространение, тъй като либерални течения съществуват и сред ислямските философи в Иран и арабските държави (5). В Югоизточна Европа терминът „ислямски либерализъм” често се отъждествява с понятието „просветен ислям”. Либералните мюсюлмани правят ясно разграничение между ритуалния елемент в своята религия (редовните молитви – намаз, носенето на хиджаб и т.н.) и морално-мистичния и не му придават съществено значение. Смята се, че зародишът на либералния ислям възниква в Турция по времето на Кемал Ататюрк на основата на суфизма, религиозния либерализъм, европейския пантеизъм и дори материализма.

Сред авторитетите на съвременния евроислям изпъква швейцарският гражданин от египетски произход Тарик Рамадан (6), който призовава за сближаване между европейската култура и исляма. Той, в частност, подкрепя идеята за демокрацията и призовава европейските мюсюлмани да овладеят езика на страната, в която живеят и активно да се интегрират в европейското общество. Според него, културата на исляма не бива да се отъждествява само с арабската култура. В България, привърженици на либералния ислям (евроисляма) има около списание „Ориенталия” (7).

В Иран е налице доста широка подкрепа за либералния ислям сред образованите млади хора, чиито кумир през 80-те и 90-те години на ХХ век е философът Абдулкарим Соруш – автор на концепцията за „религиозната демокрация” (8). Твърде близки до либералния ислям са възгледите на популярния египетски телевизионен проповедник Амр Халед (9), чиито проповеди са ориентирани към средната класа в арабските държави: при това той акцентира не върху сближаването с Европа (което трудно може да бъде разбрано от мнозинството араби), а върху ориентацията на исляма към практическите нужди на съвременния арабски свят, като категорично осъжда екстремизма на ислямистите.

Неслучайно либералният ислям бива осъждан от консервативното ислямско духовенство в такива държави като Иран и Саудитска Арабия. Следва да се отбележи, че и в арабските държави ислямският либерализъм се проявява под формата на културна глобализация - така в трудовете на такива изследователи като Идрис Шах (автор на книгата „Пътят на суфиите”) се съдържа дефиниция на либерализма и просвещението вътре в рамките на исляма (10). От политическа гледна точка, ислямският либерализъм допуска т.нар. „адат”, т.е. наличието на светски закон, отделящ религията от държавата, както и философския секуларизъм в рамките на ислямската култура.

Либералните движения в исляма олицетворяват различното разбиране за основите на тази религия в съвременните условия. Методологията на реформите в исляма може да бъде класифицирана в рамките на две групи: в зависимост от тълкуването на традиционните текстове и определяне на автентичността на тяхното прилагане.

Първата група методи за либерализация на исляма касае новия прочит, т.е. реинтерпретацията на традиционните текстове, които формират ислямското право. В основата на този процес е понятието „иджтихад”, което означава „усилие на мисълта”, т.е. правото на човека да стига субективно до истината.

Другата постановка на въпроса, определяща методиката на преобразуванията, засяга автентичността на прилагането на текстовете на традиционните учени – познавачи на исляма. В най-либералния вариант, например в рамките на съвременното течение в исляма „Само Коранът” (Quran Alone), мюсюлманите не приемат ислямските повествования за делата на Пророка Мохамед – т.нар. „хадиси”, които уж са създадени от неговите сподвижници (сахаби). Хадисите съставляват Суната, която пък е основата на ислямското право (Шариата) (11).

Тоест, реформаторите от това направление признават като авторитет само съдържанието на Корана и не признават, че днешните мюсюлмани следва да изпълняват стриктно древните предписания на законите на Шариата, за разлика от традиционните сунити и шиити, почитащи Суната наравно с Корана. Може да се каже, че тези реформатори представляват своеобразен ислямски вариант на християнския протестантизъм, който също признава само Библията.

Някои либерални мюсюлмани твърдят, че се връщат към принципите на ранната мюсюлманска общност (умма) и към етиката и плурализма на Корана. Те се дистанцират от традиционните и по-малко либерални интерпретации на ислямското право, тъй като ги разглеждат на културна основа, т.е. не приемат, че те имат универсално приложение.

Сред най-известните либерални мюсюлмани са:

Саид ал-Кимни (1947) е египетски мислител, противник на ислямския фундаментализъм, подкрепящ принципите на търпимостта (толерантността) и секуларизма (т.е. отделянето на държавата от религията). Обвинен е в ерес, чрез специално издадена фетва (решение на експертите по законите на Шариата), което на практика означава смъртна присъда (12).

Насър Абу Заид (1943-2010) е египетски мислител, един от водещите либерални ислямски теолози, известен с проекта си за „хуманистична интерпретация” на Корана. Обвинен е във вероотстъпничество, което го принуждава да търси убежище в Испания, след което се преселва в Холандия (13).

Абдулкарим Соруш (1945) е ирански мислител, който се смята за най-влиятелната фигура на религиозното интелектуално движение в Иран. Като реформатор го сравняват с Мартин Лютер в християнството. Обявава се за толерантност и плурализъм и против клерикализма. От 2000 насам преподава в Харвардския университет (14).

Мохамед Аркун (1928-2010) е роден в Алжир и се смята за един от най-влиятелните изследователи на исляма, борещи се за религиозни реформи и проповядващ модернизъм и хуманизъм. Бил е преподавател в различни университети във Франция, Германия и САЩ (15).

Мохамед Шахрур (1938) е сириец и последовател на течението „Само Коранът”. Придържа се към плурализма и смята, че Коранът следва да бъде преосмислен в съответствие със съвременните реалности. Обвинен е във вероотстъпничество (16).

Ахмед Сабхи Мансур (1949) е египетски теолог, шейх. Той е основателят на движението „Само Коранът” в Египет, обявява се за демокрация и защитава човешките права. Подложен е на преследвания от ислямските екстремисти и властите, които го пращат в затвора, след това е прогонен от Египет и става политически емигрант в САЩ (17).

Едип Юксел (1957) е американски интелектуалец-мюсюлманин от турски произход. Смята се за един от основните идеолози на реформаторското течение в исляма и е част от течението „Само Коранът”. Автор на много книги за Корана и исляма, чиято основа цел е разпространението на тезата, че ислямът може да бъда разбран като разумна, прогресивна и хуманна религия, ако Коранът се приема като единствения Божествен авторитет. Споделя идеята за „теистичния еволюционизъм” (т.е. религиозното признаване на еволюционната теория), като възможно съчетание на кораничното и научното познание (18).

Джамал ал-Банна (1920-2013) е египетски теолог, известен с критиката си на „хадисите”, които смята за противоречащи на Корана и неговото послание за справедливостта , свободата и търпимостта. Призовава мюсюлманите да не се доверяват на традиционните авторитети, а да формират свое собствено, ново мислене на основата на Корана. Подкрепя т.нар. „ислямски феминизъм”, т.е. движението на равенство между половете и за правата на жените мюсюлманки, както и политическия либерализъм и секуларизма (отделянето на религията от държавата) (19).

Абдулахи Ахмед Ан-Наим (1946) е роден в Судан и е професор в САЩ. Той е специалист по право, автор на много трудове за исляма и човешките права, в които утвърждава взаимодействието и взаимозависимостта между правата на човека, религията и секуларизма, вместо тяхното противопоставяне (20).

Ахмед Ал-Кубайши (1958) е иракски либерален мюсюлмански теоретик. Лансира идеята за „цивилизования ислям”, който се вписва в принципите за справедливост и човешки права. Според него, причината консервативният ислям да не отговаря на съвременното ниво на развитие е буквалното тълкуване на Корана и традиционните ценности (21).

Махмуд Мохамед Таха (1909-1985) е судански мислител и създател на нова концепция за исляма. Автор на много книги, най-известна от които е „Второто (или Другото) послание на Исляма” (The Second Message of Islam). Обвинен е във вероотстъпничество в родината си и е екзекутиран (22).

Фараг Фода (1946-1992) е египетски мислител и защитник на човешките права, писател и журналист, известен с критичните си статии срещу ислямския фундаментализъм. Обявен е за вероотстъпник и враг на исляма, след което бива застрелян от двама ислямисти (23).

Както се вижда, повечето от споменатите по-горе забележителни изследователи и реформатори на исляма са били обвинени във вероотстъпничество от традиционалистите, а последните двама са убити по тази причина.

Налагането на идеите на либералния ислям в средите на българската мюсюлманска общност би променило радикално ситуацията във вреда на проповедниците на радикално-ислямисткото учение у нас. Това обаче е труден процес, който следва да стартира с коренна промяна на отношението на държавата към ислямското образование и мюсюлманските учебни заведения у нас. Вместо да изучават исляма в държави, където доминира неговата фундаменталистка версия (като Саудитска Арабия например), българските мюсюлмански духовници следва да получават образованието си в средни и висши учебни заведения в (Западна) Европа и България, където доминират именно идеите на либералния ислям. Както е известно, в България има няколко богословски факултети, даващи възможност за получаване на висше образование. Няма обаче нито едно за мюсюлмани. А мюсюлманите в България са наши съграждани и също имат нужда от своите молитвени домове – от джамиите и от своите духовни водачи – имами. Те също имат нужда от кадрите, от които изпитва нужда и Българската православна църква, и католическата, и протестантската деноминации. Окончателните данни от преброяването през 2011, с мюсюлманско вероизповедание у нас са 577 139 души, или 10% от тези, които се самоопределят като такива. Тези хора нямат нито един висш институт – училище, което да им даде нужните кадри, за да практикуват своята религия. Защо проповедниците на радикалния ислям намират добра почва за своята активност и нас? Включително и защото нямаме наш Български ислямски университет (сега съществуващият Висш ислямски институт в София и неговите специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет), а средните мюсюлмански училища не са на достатъчно високо ниво. Погрешно е да смятаме, че е вредно България да произвежда водачи за своите мюсюлмани и е много по-полезно да ги вкарва от Саудитска Арабия, от Пакистан, от Иран и от Турция и Египет, т.е. от всякакви места, където е налице мащабно проникване на радикален ислям. Това е в разрез с националната ни сигурност. Единственият начин българските мюсюлмани да получат това, което им се полага и правилната за държавата политика, единственият начин държавата да е спокойна за своята сигурност, е да знаем (както знаем кои са свещениците в нашите църкви), кои са имамите в джамиите и те да изповядват исляма, който е традиционен за нас, да отговарят на духовните нужди на българските мюсюлмани, вместо да внасяме тези, от които се опасяваме. Ако държавата помогне за създаването на официално акредитиран Български ислямски университет и за подбора на такива преподаватели в него, които са привърженици на либералния ислям, това постепенно би пречупило сегашната тенденции за укрепване позициите на радикалните ислямисти в средите на българската мюсюлманска общност. Постепенно следва да бъде променена и ситуацията в средните мюсюлмански училища. Към това трябва да добавим и въвеждането на механизъм, стимулиращ обучението в чужбина на онези, които искат да изучават исляма, да става не в доминирани от ислямистите университети в Близкия Изток, а в европейски висши учебни заведения, където те ще получат възможност да се запознаят с идеите на либералния ислям.

За тази фундаментална промяна би могла да помогне и основната политическа партия, представляваща интересите на българската мюсюлманска общност – Движението за права и свободи, която твърди, че е либерална политическа формация и е член на Либералния интернационал и на групата на либералните партии в Европейския парламент.

Традиционният ислям е полезен в борбата срещу проникването на ислямизма, но следва да сме наясно, че неговите представители не могат да си съперничат с проповедниците-ислямисти, защото са по-зле подготвени от тях и не предлагат нищо ново за младите мюсюлмани. За разлика от тях, представителите на либералния ислям успешно могат да се противопоставят на ислямистите на идейно равнище, освен това тяхната концепция за интегриране на мюсюлманите в европейските общество много по-добре отговаря на нуждите на българските мюсюлмани, които искат да бъдат интегрална част от нашето общество, а не изолирана общност. Въпреки това, докато духовното ръководство на мюсюлманската общност в България не премине в ръцете на представители на либералното течение в исляма, традиционният ислям също следва всячески да бъде подкрепян от държавата, доколкото в рамките на възможностите си се противопоставя на екстремизма и радикализма.

Ако на духовно и културно ниво бъде постигната подобна победа над радикалния ислям, това би формирало необходимата основа за качествена промяна в ситуацията у нас и постепенното изтласкване на радикално ислямистките идеи, за сметка на тези на либералния ислям, който проповядва интегрирането на мюсюлманските общности в европейските общества и необходимостта мюсюлманите да се съобразяват с утвърдените в тях демократични ценности, отхвърляйки проповядваната от ислямистите враждебност, към всичко „различно” от това, което самите те смятат за „истински ислям”.

Други мерки за борба с радикалния ислямизъм

Утвърждаването на либералния ислям е фундаментална предпоставка за коренен обрат в борбата с радикалния ислямизъм у нас, но с това не се изчерпват мерките за довеждането на тази борба до успешен край. Следва обаче да сме наясно, че всички тези мерки са вторични, в сравнение с нея и без нейното постигане те биха имали само временен и частичен успех.

На първо място сред тези допълнителни мерки следва да бъдат усилията за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и преодоляване на сегашната им (частична) изолация. В този смисъл е полезно да бъде подкрепена тенденция за превръщането на ДПС (като основната политическа формация, представляваща мюсюлманската общност у нас) от партия на етническо-религиозна основа в „нормална” българска партия, включително чрез увеличаване на нейните членове от други вероизповедания, особено в ръководството на партията (24). Следва също така да се стимулира „проникването” на другите български партии в средите на мюсюлманската общност, така че тя да се чувства представена политически от тях, което би съдействало за прекратяване на сегашната и частична изолация.

Специално внимание следва да се обърне на образователните и културни институции и качеството на образованието в районите, населени с компактни маси български мюсюлмани. Това качество трябва да бъде значително повишено, като целенасочено се работи за интегрирането на младите мюсюлмани в българското общество.

Връзката между интеграцията на малцинствата в гражданското общество и националната сигурност е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. „Възродителен процес” от тоталитарния режим, както и в контекста на евроинтеграцията на нашата страна. От друга страна, съобразно доминиращите нагласи на обществено-политическата среда, трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите малцинства в гражданското общество. По стечение на ред исторически обстоятелства в рамките на всяка една държава живеят малцинства. Известно е, че във формирането на българската нация участват много етнически общности.

Интеграцията е изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията трябва да бъде насочен към усъвършенстване на социално-икономическото и културно единство на българския народ в условията на демократичните промени, към активното въвличане на представителите на етническите общности в управлението на стопанския, културния и политическия живот (25).

Интеграцията ще се реализира не когато малцинствата се поставят в положението на обект на въздействие, а като се превърнат в реални съсубекти на останалото население, в условията на толерантност и равнопоставеност в упражняването на властта по всички нейни етажи, включително и като са солидарни в носенето на политическа отговорност за просперитета на страната по правилата на демокрацията, т.е. не само равни права и възможности, но и равни задължения и отговорности. Това означава интеграционните процеси да се развиват не по пътя на едностранни привилегии или чрез налагане на тъй наречения квотен принцип, а на основата на личностното себедоказване в условията на професионална конкуренция. Само по този начин е възможно прилагането на принципа за равнопоставеност. Това задължава обществото да се грижи за подготовката на пълноценни кадри от различните етнически общности за всички сфери от живота. Казано с други думи, интеграцията означава създаване на еднакви условия за пълноценна реализация на всеки и всички без оглед на етнически и религиозни различия (26).

Специализираните институции следва да имат ясна представа за това, какви чуждестранни и местни неправителствени организации работят сред българските мюсюлмани, с кого са свързани и от кого се финансират и дали не работят за дезинтеграцията на мюсюлманската общност от останалата част от обществото. Необходимо е много по-решително (разбира се със законни средства) да бъдат парирани още в зародиш опитите за осъществяването на радикално ислямистка пропаганда, включително чрез изграждането на достатъчно ефективни законови механизми за целта.

Следва драстично да се повиши качеството на подготовка, познанията и уменията на служителите в специалните служби, пряко ангажирани в борбата с радикалния ислямизъм (включително езикова и теоретична), като за целта към този процес бъдат привлечени най-добрите български специалисти по исляма и редикалните движения в мюсюлманския свят.

Специално място трябва да се отдели на подготовката на необходимия агентурен апарат, който да е в състояние да подава навременна и вярна информация за настроенията в българската мюсюлманска общност и активността на радикалните ислямисти у нас. В същото време е необходимо да се поддържат тесни и постоянни връзки с партньорски (и други) специални служби в чужбина, ангажирани с борбата срещу радикалния ислямизъм, включително с такива в мюсюлманския свят. Това би позволило получаването на бърза и достоверна информация за участието на български граждани в активността (включително терористична) на радикалните ислямисти в други държави. В тази връзка ще напомня, че сред убитите по време на сраженията в Сирия активисти на местния филиал на Ал Кайда (Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) вече има и българския гражданин (именно от средите на имигрантите-мюсюлмани) (27).

Следва да сме наясно, че активността на ислямистките проповедници в средите на българските мюсюлмани цели (освен всичко друго) да създаде необходимата благоприятна почва за изграждането на „спящи клетки” на различни терористични организации, които в определен момент да бъдат използвани за нападения на територията на различни европейски държави или в самата България. При това най-вероятно е, последните да бъдат създадени не сред коренните жители-мюсюлмани, а в имигрантската мюсюлманска общност у нас, поради което тя изисква специалното внимание на българските служби за сигурност.

Накрая, очевидно е, че борбата с радикалния ислямизъм е сложен, продължителен и скъп процес, който изисква не само наличието на добре обмислена стратегия, но и много упорити усилия и средства за да не допуснем проникването на радикално ислямистките идеи да доведе до превръщането на страната ни в едно от бойните полета на т.нар. „глобален джихад” или, най-малкото, в транзитна база и плацдарм, откъдето ислямистите да осъществяват атаките си срещу своите основни противници – големите западни държави и Русия.

Няма съмнение, че проблемът с радикалния ислямизъм е изключително сериозен. Не бива да се допуска обаче, борбата срещу него да се изроди в борба срещу самия ислям, защото, в крайна сметка, не става дума за „ислямска заплаха”, а за заплаха, която е насочена на първо място срещу самия ислям, а едва след това срещу другите общности (28).

-------------------------------------------------------

Бележки:

1. Велчева, Н. Българският етнически модел и обществената рефлексия, 
www.pueron.org/pueron/ucenivdeistvie/nadia_doklad.doc
2. http://islambgr.blogspot.com/2010_06_01_archive.html
3. Kasper Mathiesen, Anglo - American ‘Traditional Islam’ and Its Discourse of Orthodoxy Journal 
of Arabic and Islamic Studies •13 (2013) 191-219.
4. Алекс Алексиев, Хайри Шерифов, Две мнения за радикалния ислям и делото в Пазарджик, 
Либерален преглед, 05.07.2013, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2105-2013-07-05-08-45-53
5. Andrew E. Harrod, "Euro-Islam" and Its Problems:"Playing Two Different Pianos", 
Gatestone Institute, 12.03.2013, http://www.gatestoneinstitute.org/3619/euro-islam
6. Tariq Ramadan, Dépasser l’islamisme, 05.08.2013, http://tariqramadan.com/blog/2013/08/05/
depasser-lislamisme/
7. http://www.nbu.bg/index.php?l=1449
8. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
9. Patrick Haenni and Husam Tammam, Egypt’s air-conditioned Islam, Le Monde Diplomatique, 
September 2003. http://mondediplo.com/2003/09/03egyptislam
10. Idries Shah, Short biography, http://www.katinkahesselink.net/sufi/idries-shah-biography.html.
11. Aisha Musa, The Qur'anistsmore, Religion Compass, 4/1, 2010, 
http://www.academia.edu/1035742/The_Quranists
12. Sayyid Al-Qimni: We Have Tried Islamic Rule for 1,400 Years and It Has Failed, 
http://www.archive2012.faithfreedom.org/videos-features/egyptian-author-sayyid-al-qimni-we-
have-tried-islamic-rule-for-1400-years-and-it-has-failed/
13. Michael Teague, The Modesty of the Intellectual: Waiting For Abu Zayd, Al Jadid, Vol. 16, 
no. 63, 2011. http://www.aljadid.com/content/modesty-intellectual-waiting-abu-zayd
14. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
15. Mohammed Arkoun, A Modern Critic of Islamic Reason, 
http://en.qantara.de/content/mohammed-arkoun-a-modern-critic-of-islamic-reason
16. Peter Clark, The Shahrur Phenomenon: A Liberal Islamic Voice from Syria. 
http://www.wluml.org/node/287
17. "The Roots of Democracy in Islam", National Endowment for Democracy, December 16, 2002. 
http://www.ahl-alquran.com/English/show_article.php?main_id=4145
18. Yüksel, Edip. "In The Name Of Allah: The Saga of an Islamic Dissident and Reformer". 
http://www.19.org/?main_page=product_info&cPath=1&products_id=5
19. Timothy Garton Ash, Guardian, 15 March 2007 "We are making a fatal mistake by ignoring the 
dissidents within Islam". http://www.theguardian.com/commentisfree/2007/mar/15/religion.comment
20. Priscilla Álamos-Concha, Abdullahi Ahmed An-Naim, Islam and the Secular State: Negotiating the 
Future of Shari`a. http://www.academia.edu/1064874/ABDULLAHI_AHMED_AN-NAIM_Islam_and_
the_Secular_State_Negotiating_the_Future_of_Sharia
21. Valentina Colombo, Europe: Behind the Burqa Debate. http://www.gatestoneinstitute.org/1104/behind-
the-burqa-debate-in-europe
22. Mahmud Muhammad Taha and the Crisis in Islamic Law Reform. 
http://www.law.emory.edu/aannaim/pdfiles/dwnld16.pdf
23. Soage, Ana Belén. "Faraj Fawda, or the Cost of Freedom of Expression". Middle East Review of 
International Affairs, 11, 2007. http://www.gloria-center.org/2007/06/soage-2007-06-03/
24. Платформа на ДПС, http://www.dps.bg/elections/platforma-2013.aspx
25. Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България, Иврай, 2010
26. Етнически измерения на социалната интеграция (В.Златанова, съст.), 2013,
27. Чуков, В., Сирийската ислямистка опозиция: от конформизъм към джихадизъм, сп.”Геополитика”, 
бр.5/2013. http://geopolitica.eu/2013/broi5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-
dzhihadizam
28. „Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”, материали от научна конференция, 
организирана от Националнен консервативен форум, Българско геополитическо дружество и
списание „Ние” на 24 април 2003 в София.

 

* Магистър по международна сигурност, член на Българското геополитическо дружество

 

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1649-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВ*На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бойци на ИДИЛПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

  • Петролни полета
  • Петролопроводи
  • Рафинерии
  • Експортен терминал
  • Окупирани
  • Наскоро атакувани
  • Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

 


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy,
 http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо 
на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски,
ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия
е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, 
http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, 
http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....
Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат”
 по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A,
21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк 
ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н.,
Абу Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф,
http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република
Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир
саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и
плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през
ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
 http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999.
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1584-prints-bandar-i-geopolitikata-na-terora

Ансар-ал-сунаНа 18 януари 2014 в Youtube се появи декларация на неизвестната до този момент организация "Ансар ал-Суна", в което тя поема отговорността за атентатите в руския градАнсар ал Суна Волгоград през декември 2014, довели до гибелта на десетки невинни хора. Досега въпросната организация не е свързвана с каквито и да било знакови терористични нападения, извършвани от нелегалните терористични групи в Северен Кавказ. Затова пък организация с подобно име (Джамаат Ансар ал-Суна) е активна от септември 2003 насам в Северен и Централен Ирак, като действията и там първоначално бяха насочени срещу военното присъствие на САЩ и съюзниците им страната, а след това и срещу властите в Багдад.

Макар че липсва релевантна информация за наличието на стабилни или поне на фрагментарни връзки между иракската "Ансар ал-Суна" и севернокавказките екстремисти, ясно е, че активизацията на руските усилия в Близкия Изток през последните години (особено по отношение на сирийската криза) потенциално би могла да генерира нови опасности за Москва от страна на онези среди, които не приемат нейната политика в подкрепа на светските режими в региона, негативното и отношение към "революционните сътресения" и чуждестранните военни намеси, както и стремежа и за съхраняване на регионалното статукво. Те освен това са противници на прагматичното сближаване между Русия и Запада, доколкото запазването и дори задълбочаването на противоречията между Москва, Вашингтон и Брюксел отвлича вниманието им от новите заплахи и предизвикателства и дава възможност да се използват тези противоречия за прокарването на собствените политически цели на въпросните играчи.

Новата геополитическа роля на Саудитска Арабия

Екстремистите, които искат да сложат ръка на енергоносителитеС най-големи възможности сред тях несъмнено разполага Саудитска Арабия. Както е известно, тази страна се управлява от семейна диктатура, която не търпи никакви опозиция и сурово се разправя с всички политически дисиденти и защитници на човешките права. Кралското семейство напълно контролира стотиците милиарди долари, получавани от продажбата на енергоносители, използвайки ги за спекулативни инвестиции в различни точки на света. Стремейки се максимално да защити съществуващия модел, саудитският елит разчита на огромните количества оръжие и военна техника, които режимът купува предимно от Запада, както и на американските военни бази в страната и около нея. В същото време именно този елит финансира най-фанатичната, реакционна и антихуманна версия на сунитския ислям - т.нар. "уахабизъм".

Сблъсквайки се нарастващата съпротива на вътрешните противници на този модел (и особено на представителите на местните религиозни малцинства, най-многобройни сред които са шиитите), управляващите виждат заплахи за себе си навсякъде: така в чужбина техни врагове са светските националистически и шиитски режими, а вътре в страната - умерените сунитски националисти, демократите и защитниците на човешките права, както и съществуващите в рамките на самия режим монархистки групи, традиционалистите и реформаторите. За да се справи с тях, той  нерядко прибягва до финансирането, подготовката и въоръжаването на международна мрежа от ислямистки терористи, които биват използвани за ерозиране позициите на режимите, противопоставящи се на саудитския клерикално-диктаторски модел. Според мнозина западни анализатори, като американския професор Джеймс Петрас например, вдъхновител на тази терористична мрежа е шефът на саудитските разузнавателни служби принц Бандар бин Султан. 65-годишният член на управляващата фамилия е завършил Университета Джон Хопкинс в Балтимор, а по-късно преминава военна подготовка в базата на американските ВВС в Максуел. Повече от двайсет години (1983-2005) принцът беше посланик на страната си във Вашингтон, след което стана секретар на Националния съвет за сигурност, а през 2012 беше назначен за генерален директор на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия. Още в ранните години на кариерата си, Бандар натрупва богат опит в сферата на тайните терористични операции. Сред многобройните му "мръсни операции", осъществени съвместно с ЦРУ през 80-те години на миналия век, е прехвърлянето на 32 милиона долара за никарагуанската въоръжена съпротива (т.нар. "контрас"), опитваща се да свали прокубинското сандинистко правителство в Никарагуа. Според споменатия по-горе проф. Петрас, Бандар, както и някои други членове на саудитското кралско семейство, са имали информация за подготвяното предимно от саудитски терористи (11 от общо 19-те) нападение от 11 септември 2001 срещу САЩ. Петрас твърди, че документите, касаещи тази връзка, са представени за разглеждане на Конгреса на САЩ.

Именно благодарение на богатия си опит в осъществяването на тайни терористични операции, натрупан през двайсетте години на тясно сътрудничество с американските специални служби, принц Бандар съумява да организира своя собствена глобална терористична мрежа, чиято цел е защитата на изолираната, ретроградна и уязвима саудитска монархия.

Мрежата на принц Бандар

Бандар бин Султан превръща Саудитска Арабия от затворен режим на племенна основа, чието оцеляване изцяло зависи от американската военна мощ, в мащабен регионален център на обширна разузнавателна и терористична мрежа и активен финансов спонсор на светски военни диктатури (като управляващата в момента египетска военна хунта) и клиентелистки режими (Йемен), както и във военен гарант на статуквото в държавите от Персийския залив (военната намеса в Бахрейн). Принцът финансира и осигурява с оръжие голям брой терористични операции, използвайки свързани с Ал Кайда ислямисти, контролирани от уахабитите местни секти, както и голям брой други въоръжени сунитски групировки. Именно той е "прагматичният координатор" на терористите, потискащ противниците на Ал Кайда в Саудитска Арабия и финансиращ терористите на мрежата в Ирак, Сирия, Афганистан и на други места. При това, макар че отдавна е свързан с американските разузнавателни служби, напоследък принцът пое собствен независим курс, който се разминава с интересите на САЩ. По същия начин, въпреки традиционната вражда между Саудитска Арабия и Израел, Бандар бин Султан установи с правителството на Нетаняху работни отношения, базиращи се на общата им омраза към Иран и отказа да приемат очерталото се сближаване между Обама и новия ирански лидер Рухани.

Принцът активно участва (пряко или косвено) в процесите на реконфигурация на регионалните политически алианси, дестабилизирайки противниците и укрепвайки и разширявайки сферата на саудитското политическо влияние от Северна Африка от Южна Азия и от руския Северен Кавказ до Африканския Рог - понякога съвместно с САЩ и съюзниците им, а понякога играейки собствена игра.

Саудитската геополитика в Северна Африка

Бандар бин Султан наля милиарди за укрепване позициите на проислямските режими в Тунис и Мароко, като така успя да постигне маргинализирането и дори ликвидирането на масовите местни движения за демокрация. В същото време на ислямските екстремисти, получаващи финансова помощ от Саудитска Арабия, се внушава да подкрепят "умерените" ислямисти в правителството, включително и чрез физическото отстраняване на светските демократични лидери на опозицията и местните синдикати. Тази политика на принца в общи линии съвпада със стратегията, следвана от САЩ и Франция в Тунис и Мароко, но не и в Либия и Египет.

Както е известно, саудитската финансова подкрепа за ислямистките терористи и свързаните с Ал Кайда групировки, въстанали срещу либийския диктатори Кадафи, съвпадаше с целите на военната кампания, водена от НАТО срещу режима. След падането на Кадафи обаче, тези цели вече силно се разминават - така подкрепяният от САЩ и съюзниците им клиентелистки режим, включващ предимно либерално ориентирани бивши емигранти, се сблъска с подкрепяните от Саудитите филиал на Ал Кайда в Магреб и другите терористичните групировки, както и с племенните опълчения и криминалните банди. Финансираните от мрежата на принц Бандар ислямски екстремисти по-късно бяха използвани и за разпалването на гражданската война в Сирия, където саудитският режим организира мащабна военна операция за свалянето на Башар Асад. Междувременно, конфликтът между НАТО и просаудитските въоръжени групировки в Либия излезе от контрол и доведе до убийствата на посланика на САЩ и неколцина служители на ЦРУ в Бенгази. След като свали Кадафи, Бандар бин Султан на практика загуби интерес към последвалото кръвопролитие и хаоса, провокирани от подкрепяните от него въоръжени формации. Така те бяха принудени да се "самофинансират", включително чрез банкови обири, конфискация на големи количества петрол и присвоявайки си държавни средства като постепенно станаха сравнително независими от Саудитите.

В Египет принцът действаше съвместно с Израел (макар и по различни причини), следвайки стратегия за отслабване на сравнително независимото и демократично избрано управление на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси. Бандар бин Султан и кралското семейство подкрепиха финансово военния преврат и диктатурата на генерал Сиси. Така американската стратегия за съгласувана подялба на властта между "Мюсюлманските братя" и военния режим и съчетаване на процеса на демократизация със запазване на произраелската и прозападна ориентация на страната (гарант за която са именно военните) се провали. Предоставяйки 15 милиарда долара и обещавайки още повече в бъдеще, Бандар бин Султан осигури на военните необходимия финансов спасителен пояс, гарантиращ им икономически имунитет от евентуални международни финансови санкции. Така армията разгроми "братята" и прати в затвора (заплашвайки да ги екзекутира) техните лидери. Парелелно с това военните поставиха извън закона и ляво-либералния сектор на опозицията, който преди това използваха като пушечно месо за да оправдаят извършения от тях преврат. Подкрепяйки преврата, принц Бандар отстрани съперника си - демократично избрания ислямски режим, който не устройваше Риад. Вместо него в Кайро днес управлява просаудитски диктаторски режим, независимо че египетските военни се придържат към по-светски, прозападни и произраелски възгледи, отколкото "Мюсюлманските братя". Успехът на принца в Египет му гарантира регионален политически съюзник, чието бъдеще обаче остава неясно.

В случай че в тази страна отново възникне антидиктаторски масово движение, сред мишените му несъмнено ще бъде и просаудитската ориентация. Нещо повече, Бандар ерозира и постави под въпрос единството на арабските монархии от Персийския залив - Катар например, финансираше режима на Морси и загуби петте милиарда долара, инвестирани в него.

Появата на терористичната мрежа на принц Бандар е най-видимия резултат от дългосрочното саудитска финансиране, въоръжаване, подготовка и прехвърляне на десетки хиляди ислямски терористи - "доброволци" от САЩ, Европа, Близкия Изток, Кавказ, Северна Африка и други части на света. Терористите от Ал Кайда от Саудитска Арабия се превърнаха в "мъченици на исляма" в Сирия. Десетките ислямистки въоръжени групировки в тази страна яростно се конкурират за саудитското оръжие и пари. В Йордания, Пакистан и Турция бяха създадени тренировъчни лагери с американски и европейски военни инструктори, финансирани от Саудитска Арабия. За осъществяване на трансграничните си операции Бандар инвестира в основната бунтовническа групировка на ислямските терористи в региона - т.нар. „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ).

В отговор на подкрепата за Асад от страна на Хизбула, Бандар бин Султан започна да изпраща пари и оръжие на бригадите "Абдула Азам" в Ливан, организирали взривовете в Южен Бейрут и Триполи и атаката срещу иранското посолство. Принцът прехвърли 3 млрд. долара и на ливанските военни, опитвайки се да разпали нова гражданска война между тях и Хизбула. Взаимодействайки си с Франция и САЩ, но използвайки много по-големи финансови средства и разполагайки с по-голяма свобода за привличане на ислямските терористи, Бандар пое водещата роля и се превърна в своеобразен главнокомандващ на военното-дипломатическата офанзива, осъществява едновременно на три различни фронта - против Сирия, против Хизбула и против Иран. Принцът разчиташе, че ислямисткият преврат в Сирия ще бъде последван от навлизане на сирийските ислямисти в Ливан, които да подкрепят там частите на Ал Кайда и да разгромят Хизбула, което пък би довело до пълната изолация на Иран. При подобно развитие Техеран би се превърнал в мишена на съвместното настъпление на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.

Разминаването между Бандар и Обама и саудитското настъпление срещу Ирак и Иран

Саудитска Арабия доскоро беше изключително полезен, макар и понякога неуправляем сателит на Вашингтон. Поне докато принц Бандар не оглави разузнаването на Кралството. Макар че дълги десетилетия тясно си сътрудничи с ЦРУ, принцът нерядко използва тесните си връзки с управлението за да улесни собствената си кариера. Така например, именно тези връзки му помогнаха да осигури доставката на самолети AWACS за Саудитска Арабия, въпреки съпротивата на израелското лоби в САЩ (АІРАС) срещу сделката. Пак те позволиха на принца да организира спешното изтегляне на няколкостотин члена на саудитското кралско семейство от САЩ, веднага след атаката от 11 септември, въпреки забраната за полети, наложена от Белия дом.

Както посочва проф. Джеймс Петрас обаче, с течение на времето действията на Бандар бин Султан започват все повече да се разминават с американската политика – принцът упорито изгражда собствена терористична мрежа, целяща да укрепи и разшири саудитската хегемония, дори ако това влиза в противоречие с интересите на регионалните съюзници и „клиенти” на САЩ.

Така, докато в Ирак например САЩ подкрепят консервативния режим на Нур ал-Малики, принц Бандар оказва политическа, финансова и военна помощ на терористичната сунитска организация ИДИЛ. Докато Вашингтон договаряше междинното споразумение с Техеран,

принцът се обяви против смекчаването на санкциите срещу Иран и си „купи” подкрепата на Франция като по време на посещението на френския президент Оланд в Риад саудитците подписаха с него оръжейна сделка за милиард долара срещу налагането на още по-сурови санкции срещу режимаа на аятоласите. Освен това Бандар бин Султан изрази подкрепата си за усилията на произраелското лоби в Конгреса, опитващо се да провали преговорите между САЩ и Иран.

Така принцът постепенно се освободи от ангажиментите си към американските служби. Тесните му връзки с предишните (а и със сегашните) лидери на САЩ и ЕС, го стимулираха да се опита да повиши геополитическия статут на Саудитска Арабия. Така, той се срещна  през лятото на 2013 с руския президент Путин, опитвайки се да го убеди да прекрати подкрепата за Сирия. Според някои руски анализатори, срещу това принцът е предложил на Кремъл страната му да купи руско оръжие за няколко милиарда долара, заплашвайки, че в противен случай вече няма да възпира чеченските ислямисти да атакуват обекти в Русия (включително по време на Олимпийските игри в Сочи). В сощото време той успя да накара турския премиер Ердоган да преориентира подкрепата си от умерените противници на Асад, към крайните ислямисти от ИДИЛ, свързани тясно с Ал Кайда. При това принцът си затвори очите за „опортюнистичните” усилия на Ердоган за сключване на петролни сделки с Ирак и Иран, ангажиментите му в НАТО и подкрепата му за сваления режим на Морси в Египет, само и само да си гарантира подкрепата на турския премиер за безпрепятствения транзит на голям брой обучени от саудитите терористи в Сирия, а вероятно и в Ливан.

Паралелно с това, Бандар бин Султан укрепи връзките си с Движението „Талибан” в Афганистан и Пакистан, снабдявайки го с оръжие и финансирайки съпротивата му срещу частите на САЩ и НАТО и, в същото време, предлагайки на американците „коридор за организираното им изтегляне от страната”.

Според Петрас, Бандар най-вероятно подкрепя и въоръжава и уйгурските мюсюлмански терористи в Западен Китай, както и чеченските и други ислямски екстремисти в Русия, независимо от факта, че Саудитите разширяват петролните си споразумение и сътрудничат с руския гигант Газпром.

В същото време единственият регион, в който Риад се ангажира с пряка военна намеса, е малкото кралство от Персийския залив Бахрейн, където саудитските специални части смазаха бунтовете на продемократичното шиитско движение, обявило се против местния владетел сунит.

Външната експанзия и вътрешните проблеми

Както посочва проф. Джеймс Петрас, през последните години принц Бандар осъществи фундаментална трансформация на саудитската външна политика, опитвайки се да разшири влиянието и в света. Навсякъде в Големия Близък Изток, където възникне ислямистка терористична мрежа, опитваща се да свали местния националистически, светски или шиитски режим, тя може да разчита на саудитските фондове и оръжейни доставки. Това, което някои западни анализатори лицемерно определят като „плахи усилия за либерализация и модернизация” на реакционния саудитски режим, всъщност представлява военни мерки за усъвършенстване на неговата терористична мрежа в чужбина. Принц Бандар залага на съвременните терористични методи, опитвайки се да натрапи средновековния саудитски модел на управление на редица по-близко или по-далеч разположени мюсюлмански държави.

Проблемът обаче е, че тези мащабни авантюристични операции, осъществявани от принца в чужбина, влизат в противоречие с „интровертния” стил на управление на някои ключови членове на кралското семейство. Те искат да бъдат оставени спокойно да трупат стотици милиарди от петролния добив и да ги инвестират по целия свят в скъпи недвижими имоти и производства, да водят скандален живот в чужбина и в същото време да съхранят имиджа си на благочестиви пазители на свещените градове на исляма Мека и Медина. Доскоро Бандар бин Султан избягваше открития сблъсък с тези среди, тъй като действаше изключително предпазливо и всячески демонстрираше уважението си към краля и най-близкото му обкръжение, включително като щедро спонсорираше посещенията в Реад на редица западни и източни политически лидери, дошли за подписването на изгодни за тях сделки и изразяващи почитта си към управляващата династия. Въпреки това обаче, прекаленият му интерес към задграничните операции на Ал Кайда и стимулирането на саудитските екстремисти да участват в различни терористични войни в чужбина тревожат консервативните монархически кръгове в страната. Те се опасяват, че някой ден тези образовани, обучени и въоръжени от саудитите терористи, придобили междувременно ореола на „бойци за правата вяра”, могат да се върнат в Кралството и да се обърнат срещу монархията. Възможно е също, чуждестранните режими, оказали се мишена на саудитските терористични мрежи, да решат да им отвърнат със същото – т.е. иранците, руснаците, иракчаните, сирийците, египтяните или пакистанците биха могли да финансират собствени „оръдия на възмездието”. А истината е, че въпреки стотиците милиарди, похарчени за закупуване на оръжие, саудитският режим е изключително уязвим на всички нива. Дори ако оставим настрана племенните легиони, които са гръбнака на армията, кралското семейство се ползва с твърде слаба подкрепа сред масите и с още по-малка легитимност. Страната е тотално зависима от чуждестранната работна ръка, чуждите експерти и военната подкрепа на САЩ. Освен това, повечето представители на уахабитското духовенство се отнасят с презрение към управляващия елит, защото е допуснал „неверниците” на свещената територия на Кралството. Затова, докато принц Бандар разширява саудитското влияние в чужбина, вътрешните опори на властта са подложени на ерозия. Макар принцът да си позволява да отправи предизвикателство към американската стратегия в Сирия, Иран и Афганистан, режимът в Риад зависи от защитата на VІІ американски флот и ВВС на САЩ, а междувременно броят на външните му противници непрекъснато нараства.

Възможно е, посочва проф. Петръс,  принц Бандар наистина да си въобразява, че е „новия Саладин”, изграждащ основите на съвременна Ислямска империя, но истината е, че само с едно махване на ръка, кралят, който засега все още го покровителство (или просто го търпи), може да го изпрати в забвение. В същото време, прекалено наглата намеса в работите на другите държави от региона на Големия Близък Изток може да провокира международна криза, в резултат от която имиджът на Саудитска Арабия да пострада безвъзвратно.

Впрочем, има и друга възможност. На 17 февруари 2014 иранската телевизия съобщи, че съвсем скоро принц Бандар може да бъде отстранен от ръководството на саудитските специални служби. По това време принцът се намираше във Вашингтон, където трябваше да премине лечение в болницата "Джон Хопкинс", както и да се срещне със сенатор Джон Маккейн. Малко по-късно редица електронни медии лансираха версията, че мястото му може да бъде заето от 54-годишния принц Мохамед бин-Наиф. Можем само да гадаем обаче, дали подобна промяна би сложила край на саудитската "геополитика на терора", или просто би означавала продължаването и под други форми.

----------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-dzhihadizam

проф. Виктор ЧуковГражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. При това изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи, в много голяма степен, съвпадат с тези на властта в Дамаск. Разликата е единствено в изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай, обвинението е „диктатор”, а във втория - „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, протекли в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и, най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.

Религиозният проспект в Сирия

Генезисът на сирийския етатистки „естаблишмент” има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация притежава доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етноконфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.

Бойци от опозициятаВ страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така, макар и външно да изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифуркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди членове. Така например, алауитите - конфесията на сирийския президент Башар Асад, приела го и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа - племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно, на промяната на политическия режим, особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство е декларираното доскоро нежелание на Вашингтон да поеме военен ангажимент в Сирия и, респективно, силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.

Заловен терористКонфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че невинаги рационализмът, характерен за западните анализатори, е най-сполучливия за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” - египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги присъства достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е, дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в своеобразна „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона?

Според израелския аналитичен сайт „Debka”, Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да избавят от главоболия местните правителства[1]. Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти.

Бойци на Ал Кайда в СирияТрудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 2012 бившият лидер на „Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Номан Бенотман твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души[2]. Все пак той си запазва правото да твърди, че мнозинството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро, пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности[3]. Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на декември 2012, когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция - фронта „Нусра”, за терористична организация, Държавният департамент изчисли неговите бойци на около 9% от състава на Сирийската свободна армия (ССА)[4]. Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент, такава е била приблизителната численост на бойците на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на съществуването и. Паралелно с това, представители на ССА отричат фронтът „Нусра” да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки бойците му на около 1 000 души[6]. Според различни източници, другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души)[7], „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите деветима участници в т.нар. „Сирийски ислямистки фронт”, обявен в края на декември 2012[9]. Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”[10]. На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждане на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, докато „Нусра” разполага с ясно очертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации в Сирия[11].

Ислямисти в СирияИнтересно е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа Youtube, на 1 януари 2013 е била създадена бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото и военно комюнике, тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник „Шарк ал аусат” отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас налага извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракската Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, носещи имена на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример с престрелките между въпросната шиитска бригада "Абу Фадел Абас" и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск[12].

Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на „Мюсюлманските братя” (МБ), основано през 1928 от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят първото проникване на идеите им в съседна Сирия към 1933. Две години по-късно те пращат там първите си емисари, но едва през 1937 откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура[13]. Първите активисти на „Мюсюлманските братя” са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето, ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945[14].

Именно движението на МБ е абсолютния монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи, тъй като прониква в местните нискостатусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или, по-късно, от националното правителство. Те са привлекателни за населението със социалната си насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в днешното арабско общество се дължи на тази тяхна вкоренена социална интуиция.

Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като пропагандата му се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това, структурата прави обструкция на политическия живот[15]. Все пак, през 1999, в последните дни от управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт[16]. С появата на младия президент Башар Асад обаче, всички тези групи насочват поглед към политиката и вземат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или пък отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и откъдето тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.

Настъпилите през 2011 събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието му в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно, сегашните ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големите градове, но се натъкват на сериозна съпротива в тях самите.

МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, наложила своето ръководно място в задграничния опозиционен център - Сирийския национален съвет, а впоследствие и в разширената му версия – Националната коалиция. През октомври 2012 те публикуваха фундаменталния си документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, където излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт -  „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям”, в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация[18]. Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”. Египетските „братя” също грижливо избягват термина „ислямска държава”, предизвикващ неодобрение сред широки слоеве в обществото. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат до яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като именно в съседна Турция намират основно поле за изява,както и убежище.

Традиционният салафизъм

Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в родината си. Така, през 1924 шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, което открито пропагандира антизападни идеи. Макар и маргинална структура,въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 и така успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.

Политически успех регистрира и друга салафитска група - „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от редовете си Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982.

Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията БААС през 1963 салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от специфичните си разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на своите най-важни обществени рупори - шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията на преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), както и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги, създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори за повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.

Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето, през 2003, на иракския диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, обърнал се към към вярващите с призив да осъществят джихад в защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.

Завръщащите се от Ирак сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групировки. Нужни са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която поема неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща се „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни радикални групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно в областта на Дамаск, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.

Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е само резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център Ком в Иран издава фетва, в която определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време, само в региона на столицата на Сирия, през периода 2001-2007, се създават 12 шиитски духовно-образователни центъра и три факултета, образоващи младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това са три пъти повече образователни институции, в сравнение с предходния 25-годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 броят на местните последователи на тази доктрина се е увеличил, за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити), цели 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 е по-голяма цели 142 пъти[19]. Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура, сходна с Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответна реакция сред определени кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.

Конформисткият салафизъм

Кървавите събития в Хама през 1982 и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилствено течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двама ислямски реформатори - пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира идеите си още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и активност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее[20].

Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче, екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава елитарен кръг с по-сериозни позиции в средите на жените - религиозни активистки. Това се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.

Всъщност, този ден изиграва важна роля в пропагандната активност на шейх Саид. Оттогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Шейхът внушава на събеседниците си, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти[21]. Така той стига до подписването на известната „Дамаска декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от идейната им насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на множеството мирни демонстрации, залели Сирия с началото на „арабската пролет”. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче, след радикализирането на протестите (след около десет месеца от началото на събитията), идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпва пред радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.

Битката между салафизма и ислямския мистицизъм

Наличието на различни вътрешногрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една и тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.

Според ливанския журналист Ала Халаби, убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододела на сблъсъка между двете течения. Ал Бути е известен с фундаменталната си лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за ерозирането на ислямското единство”. Много интересна е тезата му, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите - да се избият по между си....”[22]. Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антиуестърнизъм, като фикция на редица ислямистки мислители.

Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че режимът в Дамаск всъщност силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма, или в идеите на МБ. Паралелно с физическото ликвидиране на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Паралелно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който чете лекции, пропагандиращи учението на Мохамед бен Абдел Уахаб, в селата около Халеб, Едлиб и Латакия[23]. Става въпрос за доминация над определени територии хора, които салафитите разглеждат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.

Салафито-джихадизмът

Огромното мнозинство от сирийските ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се е наложил под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията Ал Кайда. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000, повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация се планира чрез режима, а не против него. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.

Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам” или „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”. Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план, към тях принадлежат и невероятни алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други[25]. Няма да навлизам в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи, като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други, твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като идеен хибрид между възгледите на МБ и салафизма[26]. Несъмнено, безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за липсата на компактна маса последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време, своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил на традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.

Поли(кака)фонията на ислямисткия глас

Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява я единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчно за оформянето на конкретния и облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, който носи брада, е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”[27]. Не всеки ислямист, който носи брада, е салафит, допълва той. В същото време, всички използват религиозния дискурс и насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически, въпросните субекти полагат усилия да привлекат към редовете си хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност, признание за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия БААС въведе текст в новата, приета през 2012 конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в стария основен закон. Това е своеобразен флирт със средите, използващи инструментите на политическия ислям в дейността си.

Понастоящем, хетерогенната сирийска ислямистка общност може, съвсем условно, да се раздели на три отделни групи. Критерият за селекционирането им е смесица от политико-идеологически мотиви и, в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начинът на създаването на специфичния тип държавност разграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.

Традиционният салафито-джихадизъм

На първо място могат да бъдат поставени субектите, използващи умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Членовете на отделните бойни групи са обединени от предимно несоциални връзки, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога, единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, били в затвора и впоследствие освободени от бунтовниците. Същите продължават грабежите, отвличанията, извършват дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция[28].

Тези групи са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични формации изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази, тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур[29]. Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антиуестърнизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими (Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия). Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно в него смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко разполагат със собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.

Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя стартира въоръжената си дейност през март 2012. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитски вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия съобразно принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни, на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина в болница във Виена по „неизвестни причини”.

Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба” и „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата дейност, паралелно с въоръжената борба.

Прагматичният салафито-джихадизъм

Второто ниво е представено от салафитите, призоваващи за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях, границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.

Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране[30]. Принципно, идеите и практиките на салафизма се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са наясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време, те демагогски се самообявяват за салафити, или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.

Представители на това течение са формираните през юли 2012 бригади „Ахрар аш шам”, които от февруари 2013 се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите му, неговите членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Отделните му отряди са съсредоточени предимно в районите на градовете Едлеб и Халеб. Така те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрола над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други[32]. Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, изучавал теология в университета в Халеб, мнозина от бившите му колеги понастоящем са именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро до традиционния салафизъм, а не до салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е сред причините фонът на знамето на тази групировка да е бял, за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение може да се приеме за вярно, тъй като лидерите им поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният, като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и заимстван от Ирак, се реализира в Сирия най-вече от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата, за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, оприличаващи религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на „Мюсюлманските братя”, тъй като професионалният им генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на „Мюсюлманските братя” в районите, контролирани от нея.[33]

Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецепиент на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например, източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организацията (тази в Саракаб) е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче, говорителят на групировката Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост[34].

Друга джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секции, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.

От издадените военни комюникета е видно също, че групата най-вероятно не разполага с отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” липсват ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад[35]. Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава - президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата следва да бъдат гарантирани като на пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в която сунитското мнозинство ще играе доминираща роля.

Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията включва терористи-самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Youtube, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил[36]. Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия, показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай - от „Нусра”.

Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния  и сайт, членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб[37]. Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога преди революцията не е използвал оръжие. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдеще на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира”, бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче, „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти[38]. Изключително „модерно” и „граждански” звучи искането на ръководни постове в бъдеща Сирия да бъдат назначавани само хора, имащи професионалните качества за това. Подобни тези са в пълен синхрон с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното при този бунтовнически отряд е, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.

Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени през октомври 2012, бригадите „Боен авангард”, формирани през август 2012, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012, бригадите „Ал Хак”, възникнали през август 2012, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011, и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в редовете си чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представен най-категорично във фронта „Нусра”.

Екстремисткият салафито-джихадизъм

Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент и идеологически клонинг – „Ислямска държава в Ирак и Сирия” (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс. Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия. Някои от тях дори са били заедно с аз Заркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той осъществява джихада в Афганистан. През 2003 те са изпратени от Сирия и Ливан за да създадат контрабандни канали и, респективно, първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.

Сирийското правителство отчита грешката си, но едва през 2007 официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери - шейх Абу Каакаа, което обаче се оказва недостатъчно за да спре набралите скорост подривни процеси. Мрежата от незаконни канали за прехвърляне на хора не е разрушена, а един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013, в официално видеопослание, ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.

Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и формулирана цялостна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. Лидерите и изготвят специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа[39]. Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията (истратежия ат тахарок) частично разочарова по отношение на своята оригиналност. Набелязаните в нея три етапа, а именно гъвкавост на операциите (мурунат ат тахарок), оперативна роля (ад даур ал уазифи) и продължаваща борба (истимрар ас сираа) до голяма степен напомнят наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакр Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане (бина), битка (китал) и овладяване на положението (тамкин)[40].

Както всяка салафито-джихадистка структура, ръководството използва шариатообразни аргументи за да мотивира терористичната си активност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове за да легитимират дейността си. В тази светлина, в едно свое видеопослание от 24 януари 2012, „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях, събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск”[41]. Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни, което повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.

Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”, като се обосновават с шариатски аргументи. В същото време действията им, както и моделите на реално упражняваната от тях власт в териториите, които контролират (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че имплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например, местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението[42].

Радикалите от „Нусра” очевидно са извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например, те подбират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло (ал куфар), т.е. неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакр ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според него, ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време, Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите атаки по между си”[43].

Трудно е да се прецени, какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, т.е. фронтът (така за по-кратко наричат „Нусра”) започва да губи позиции спрямо ад даула, т.е. държавата (така за по-кратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на ИДИС, основните разлики са две, въпреки че двата субекта всъщност са лица на една и съща монета:

Етническият състав. След разцеплението, бойците на „Нусра” са предимно сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход. Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, „Луа таухид” и т.н.. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време, в очите на местното население, както посочва един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке (Източна Сирия), в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, на съвестта им тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците се сражават много по-отчаяно от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят[44].

Точният момент за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и ас Заухири, отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а едва след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.

Сирийските алкайдисти от „Нусра” опитват да се предпазят и от друга грешка, допусната от иракските им съмишленици. Най-вероятно, сирийците се страхуват от организирана обструкция от страна на местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил („възраждане на племената”) или ас сахуа ал исламия („ислямско възраждане”), които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически, на местните племенни лидери им беше платено, а някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Част от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, т.е. „ислямското възраждане”. Като цяло, „Нусра” смята, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Ръководството и си дава сметка за ограничената подкрепа от сирийското население. Затова радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност, и по отношение на тактическото си поведение към населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един и същи принцип – този на „тоягата и моркова”. В същото време обаче, „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.

Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, като организацията запазва стриктно йерархизирана структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използван. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Ето защо операциите на „Нусра” се делят на такива „за обезпечаване на сигурността” (амния) и военни (аскария). Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът е концентрирал много военни сили в столицата. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В свои щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида активности в сферата на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.

Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет (мажлис аш шура). Той легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от мнозина местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например, редица източници твърдят, че висше духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия (ал кади ал аам). Други източници пък твърдят, че религиозната организация на „Нусра” се ръководи от иракчанина Мейсар Али Муса. Не е ясно, докъде се простира духовната му юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, за които не е ясно, дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче, всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва за да легитимира конкретната операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който на практика е част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012.

За да докаже, че създава нова държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да раздават правосъдие по отношение на пленени противници на организацията.

Начинът на набиране на нови членове силно напомня този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, т.е. персоналната гаранция, включваща препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит е участието му на бойното поле, полага бия, т.е. клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира изцяло и себе си, и своите права на лидера. Това му отнема възможността да напусне групата, тъй като това би противоречало на шариата. В същото време, според западен социолог, пребивавал известно време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него, цели бойни части от „Ахрар аш шам” са преминали на страната на „Нусра” заради по-ясната идеологическа и визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за военната плячка от режима е причина за кръвопролития между „Нусра” и някои от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример за това са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук”, за налагане контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. „Нусра” използва три основни инструмента за да наложи надмощието си в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението, чрез овладяването на дейностите по раздаването на помощи, и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, но е отстъпила тези позиции на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града[45].

Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка за осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС, „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в редовете си, като всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, играещи важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че той е пристигнал в Сирия за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението, Омаров е довел със себе си бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ[46]. Вестник „Шарк ал аусат” съобщава, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света”[47]. В тази връзка, на конференция в столицата на Татарстан Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.

Изглежда че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни, именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб - последният голям град, контролиран от опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не вземат пленници), ги отличава от останалите чужденци-муджахидини. Сред версиите за отвличането (а може би и убийството), на 22 април 2013, на двамата епископи на Халеб - Булос Язаджи и Йохана Ибрахим, е и тази, че то е извършено от чеченците. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти[48].

Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая”, много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”, като само ликвидираните от силите на режима албанци са поне десетина[49]. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс лансира твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120[50]. Според американска неправителствена организация, сред убитите противници на режима има и един български гражданин[51]. Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, т.е.емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.

Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която разполага с дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващите, който е особено добре развит в столицата Дамаск.

Заключение

Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет”, за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен по своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат масите и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всяка друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка в общество като сирийското.

Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейният салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът, като система от поведенчески черти, остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът, дали в Сирия разпокъсаните и често недотам искрени салафити ще успеят да създадат значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. Прогнозите са по-скоро отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се интегрира в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на собствени политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, осъществяващи обществени функции с политически характер. Големият въпрос е, как все пак ще изглежда държавата в очите на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от „арабската пролет”, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръглата маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.

----------------------------------------------------------------------------

Бележки:


[1] Bolstered by 16 Russian Warships, Assad nixes Dialogue with “Western Puppets”, Debka,
 http://www.debka.com/article/22663/Bolstered-by-16-Russian-warships-Assad-nixes-dialogue-with-%E2%80%
9CWestern-puppets%E2%80%9D, 6.01.1013.
[2] Масуул сабик фи ал Кайда: Ас сираа ас сури саяздад татарофан, Бивш лидер 
в Ал Кайда: Борбата в Сирия ще се ожесточава, ас Сафир, Бейрут, 
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2254&ChannelId=54083&ArticleId=1282&Author=,
13.09.1012.
[3] Danger UXB: Dug Bomb Drops in Syria Civil War, Mail Online, 
http://www.dailymail.co.uk/news/article-2251170/U-N-accuses-sides-atrocities-Syrian-civil-war-foreign-
mercenaries-fuel-sectarian-fighting-destroying-country.html, 21.12.2012.
[4] Уошингтон тудаа джабха ал нусра ала каимат ал ирхаб баад киамиха би 600 худжум 
интихари
, Вашингтон поставя фронта „Нусра” в терористичния списък след като е
осъществил 600 самоубийствени атентати, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433, 12.12.2012.
[5] Syria on Cliff Edge between Asad and Al Kaida, Debka, 
http://www.debka.com/article/22485/Syria-on-a-cliff-edge-between-Assad-and-Al-Qaeda, 30.10.2012.
[6] Уошингтон якхша мин „муасалата мутатарифи сурия ал китал”, Вашингтон се страхува, 
че „екстремистите в Сирия ще продължат битката”, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=712524&issueno=12462, 10.01.2013
[7] Inside Syria: You will never guess who arm the rebels, Global Post, 
http://www.globalpost.com/dispatch/news/regions/middle-east/syria/120606/syrian-rebels-weapons-
arms-revolution, 7.07.2012.
[8] Катайб ахрар аш шам, Бригадите „Ахрар аш шам”, официален сайт, 
http://www.ahraralsham.com/, 13.01.2013.
[9] Въпросната организация включва бригадите „Ахрар аш шам”, бригадата „Ал Хак” 
(Хомс), движение „Ислямска зора” (Халеб), групировката „Ислямски авангард”
(Едлеб и околностите), бригадите „Ансар аш шам”(Латакия и околностите),
бригадата „Муса бен Омейр” (околностите на Халеб), армията „Таухид” (Дейрезор),
бригадите „Сукур аш шам”, бригадите „Иман мукатила”, части за специални задачи,
бригада „Хамза бен Абдел Муталиб” (Дамаск и околностите), 11 катиба мукатила тоолину
ташкил ал джабха ал сурия ал ислямия
....11 бойни бригади обявяват създаването на
сирийски ислямски фронт...Ал Хая, Лондон, 22.12.2012.; 11 катиба исламия сурия
татауахад
..., 11 сирийски ислямски бригади се обединяват...., Ал Хиуар,
http://www.ahewar.org/news/s.news.asp?nid=939771, 20.01.2013
[10] Това е цялото наименование на ислямистката организация. Jebhat Al-Nusra, 
Quilliam Foundation, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-
al-nusra-a-strategic-briefing.pdf., 8.01.2013.
[11] Паралелно с колективната санкция, финансовото министерство на САЩ налага 
замразяването на средствата на двама от лидерите на „Нусра” – Муса ал Джабури и
Анис Хатаб. Освен това американското правителство налага санкции и на двама
ръководители на проправителствените милиции „шабиха”, които също са сочени за
отговорни за насилието в Сирия. За повече информация виж: Уашингтон тудаа джабха
„нусра
”....Вашингтон поставя фронта „нусра”....Шарс ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433#.UdAH4diZDEQ,,
12.12.2012.
[12] Абу Фадел Абас е син на създателя на шиитската деноминация в исляма 
Али бен Аби Талиб. Той е брат на двамата преки наследници и носители на
„непогрешимостта” на шиитските имами Хасан и Хюсеин и също така - син на втората
съпруга на Али. Според шиитската секта „Дванадесетте”, доминираща в Иран, Абу Фадел
е носител на „малка непогрешимост”, а не на пълна такава, каквато е от компетенциите
единствено на наследниците на Али и първата му съпруга Фатима Захра, дъщеря на
пророка Мохамед. В същото време Айша, втората съпруга на пророка Мохамед, е
един от символите на сунизма и обект на отрицание от шиитите. Последните я
обвиняват в създаването на практики, довели до недоверие и неприязън към
представите за „имамизма”, характерни за тази деноминация. За повече информация виж:
Ислямската енциклопедия „Мешкат”, http://www.almeshkat.net/vb/showthread.php?p=327380,
19.01.2013, Мукатилун шия ятасадарун....Шиитски бойци предвождат....Шарк ал аусат,
Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=713811&issueno=12472, 20.01.2013.
[13] Неслучайно на 11.08.2013 МБ отново откриха свое официално представителство 
именно в град Халеб след дългите години забрана на движението от правителството в
Дамаск. За повече информация виж Шарк ал аукат, Л., 12.08.2013.
[14] Икхуан муслимун Сурия, Мюсюлманските братя на Сирия, http://ikhwansyria.com/, 
9.01.2013
[15] Ал Хадж, А., Ал харакат ал ислямия уа ат таура фи Сурия, Ислямските движения и 
революцията в Сирия, Марказ аш шарк ал араби,
http://www.asharqalarabi.org.uk/markaz/m_abhath-22-05-12.htm, 23.05.2012.
[16] Пак там.....Мунира ал Кубейси е последователка на бившия Главен мюфтия Ахмед 
Кафтару, чиято биография е тясно свързана с политиката на властите. Неговият син
Мохамед завършва медицина в България, по линия на обмена на студенти между
двете страни.
[17] The World Factbook, Syria, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sy.html, 
7.01.1013.
[18] Ал машруа ас сияси ли сурия ал мустакбал, Политически проект на Сирия на бъдещето, 
Визия на групата Мюсюлмански братя в Сирия, 2004,
http://ikhwansyria.com/Portals/Content/?Name=%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B4%D8%B1%D9%88%
D8%B9%20%D8%A7%D9%84%D8%B3%D9%8A%D8%A7%D8%B3%D9%8A%20%D9%84%D8%B3%
D9%88%D8%B1%D9%8A%D8%A9%20%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B3%D8%AA%D9%82%D8%
A8%D9%84&info=YVdROU16RTVOekltYzI5MWNtTmxQVk4xWWxCaFoyVW1kSGx3WlQweEpuaHRiR2xrUFNZPSt1.
Syr, 15.01.2013.
[19] Хашеми, А., Ат ташии фи Сурия, Шиитизирането в Сирия, 
http://majles.alukah.net/showthread.php?15039-%D8%. 28.05.2013
[20] Саид, Д., Ислам дин ля онф, Ислямът – религия на ненасилието, 
http://ar.qantara.de/wcsite.php?wc_c=13033, 30.5.2013.
[21] Саид, Д., Лимада ля онф, Защо ненасилие, http://www.jawdatsaid.net/index.php?title=%D9, 
30.05.2013.
[22] Бути, М., Ал асафин ал британия ат талета ли тафтит ал уахда ал исламия, Трите клина, 
които раздробяват ислямското единство, http://naseemalsham.com/ar/Pages.php?page=
Lessondetails&pg_id=36235&bk_id=, 5.9.2003.
[23] Халеби, А., Махшад аамак мин азма сурия: хабр ал уахабия ала ал ислам суфи, 
По-задълбочен поглед към кризата в Сирия: войната на уахабизма срещу софитския ислям,
Сафир, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2452, 3.5.2013.
[24] Илян ан ат таасис тияр ал умма фи билад аш шам, Декларация за създаването 
на течението „Умма фи биляд аш шам”, Маджела моатамар ал умма,
http://www.ommahconf.com/Portals/Content/?info=YVdROU1URTFNeVp6YjNWeVkyVTlVM1ZpVUdGblp
TWjBlWEJsUFRFbSt1.plx, 6.9.2011.
[25] Абу Мусааб ас Сури е един от най-влиятелните идеолози на Ал Кайда. 
Той е автор на фундаменталния салафито-джихадистки труд „Призив на световната
ислямска съпротива”. За повече информация виж „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад,
2007.
[26] Абед, Ш., Ас сурурия...ликаа ал икхуани-ас салафи, Суриризмът...среща 
Мюсюлмански братя – салафизъм, Кхабар, http://www.elkhabar.com/ar/islamiyat/261386.html,
7.08.2011.
[27] Ал Абд, Т., Машхад ал месалахан фи Адлеб...ат дин яжмааухум уа юфрикухум, 
Профил на въоръжените бунтовници в Адлеб.....религията ги обединява и ги разделя,
Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2322&articleId=
150&ChannelId=55784&Author=%D8%B7%D8%A7%D8%B1%D9%82%20%D8%A7%D9%84%D8%B9%D8%
A8%D8%AF, 3.12.2012.
[28] Исабат кайд „лиуа асифа аш шамал....” Раняване на командира на бригадата 
„Асифа аш шамал”..... http://www.syrianow.sy/index.php?d=26&id=68582, 28.12.2012.
[29] Хиджази, А., Зухур ас салафия ал джихадия кафайл истратежи даули....
Появата на салафито-джихадизма като стратегически световен фактор....конференция
Въведение към салафито-джихадизма и джихадисткия й проект,
http://www.hanein.info/vbx//showthread.php?t=55773&langid=1, 23.2.2008.
[30] Ал Хадж, А., Ас салафия уа ас салафиуюн фи Сурия....Салафизмът и салафитите 
в Сирия, Марказ ал джазира лил дирасат,
http://studies.aljazeera.net/reports/2013/05/2013520105748485639.htm, 26.05.2013.
[31] Битката при селището Кадесия през 636 е историческа. При нея арабо-мюсюлманите, 
водени от пълководеца Саад бен Аби Уакас, побеждават войските на сасанидска Персия,
предвождани от император Яздегирд ІІІ. Така се слага край на персийската държавност
и халифатът се разпростира върху нейните територии.
[32] Ислямското движение „Ахрар аш-шам”, официален сайт,  
http://www.ahraralsham.com/?cat=2, 27.06.2013.
[33] Амин, Х., Едлиб: Лахия махалия ли „катаиб ахрар аш-шам”....Едлиб: 
Местната брада на бригадите „Ахрар аш-шам”....., Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/427912,
31.08.2012.
[34] Ахрар аш шам тоолин даам...Ахрар аш шам обявява подкрепата....муфакират 
ал ислам, http://www.almokhtsar.com/node/110437, 5.2.2013.
[35] Сукур аш шам, официален сайт, http://shamfalcons.net/ar/page/about-sham-falcons.php, 
30.06.2013.
[36] http://www.youtube.com/watch?v=5ie-byNJpAU, 30.06.2013.
[37] Лиуа таухид, официален сайт, http://lewaaltawheed.com/?page_id=2&lang=en, 30.06.2013.
[38] Ал Джазира, Кайд лиуа таухид:....Ръководителят на бригадата „таухид”...., 
http://www.aljazeera.net/news/pages/e258b0ba-45d9-4e6e-acd0-1ef4de7654a0, 16.06.2013.
[39] Истратежият ал харб ал аклимия ала ард аш-шам, Стратегия за регионална война 
на територията на Сирия, http://www.muslm.net/vb/showthread.php?490462-, 24.8.2012.
[40] Мохамед, А., Ал джихад ала ард аш Шам...кайфа, лимада и мата?, 
Джихадът на територията на Сирия...Как, защо и кога?, шабака ал уотания ал кувейтия, 
http://www.nationalkuwait.com/vb/showthread.php?t=194699, 13.6.2011.; За повече информация виж:
Чуков Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.
[41] Quilliam, Jabhat al-Nusra, A Strategic Briefing, 
http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.
pdf, 18.06.2013.
[42] Шарк ал аусат, Л., 18.3.2013.
[43] Асам, У., Сираа бейна аджниха ал джабха ал нусра фи Сурия....
Битка между крилата на фронта Нусра в Сирия.....Шарк ал аусат, Л.,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=731968&issueno=12614#.UcyOMdiZDER, 14.07.2013.
[44]Ад даула” уа „ал нусра”: итифак ала истратежия....”Държавата” и „Нусра”: 
Споразумение за стратегията....Шарк ал аусат, Л., 1.08.2013.
[45] Балут, М., Ал Нусра уа Хиту ятанафисан ала идара Сурия, 
Ал Нусра и Хиту се конкурират за управлението на Сирия, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?, 12.04.2013.
[46] Рида, Н., Усул амир ал Куказ” ли Сурия....
Пристигането на „емира на Кавзакз” в Сирия...Шарк ал аусат, Л.,
 http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=718257&issueno=12505#.UcyhGtiZDER,
22.02.2013. Повечето наблюдатели се съмняват, че чеченският терорист наистина е
пристигнал в Сирия. Подобен медиен шум е по-скоро пропаганден ход на „Нусра”,
за да повдигне духа на своите бойци и да сплаши правителството в Дамаск.
[47] Шишениюн уа араб....Чеченци и араби.., Шарк ал аусат, 
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=728852&issueno=12589#.Uc_78NiZDER, 17.05.2013.
[48] Счита се, че основната причина за това отвличане е позицията на 
сирийската християнска общност в подкрепа на правителството на Башар Асад
и най-вече, заради твърдата подкрепа на Руската православна църква
за сирийските й едноверци. Това е послание към правителството на Русия,
с което чеченските ислямисти воюват от години. За повече информация
виж Булут, М., Хакада кхтутифу ам матранан Булус Язаджи уа Йохана Ибрахим,
Така бяха отвлечени двамата епископи Булус Язаджи и Йохана Ибрахим, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2537&articleId=1022&ChannelId=61231&
Author=%D9%85%D8%AD%D9%85%D8%AF%20%D8%A8%D9%84%D9%88%D8%B7#.UgniU3-ZDEQ,
13.08.2013,
[49] Арнаут, М., Мазид мин ал балканиин иля „джабха ал нусра”, Още повече балканци 
във фронта „Нусра”, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/516658, 24.05.2013
[50] Ал кашаф ан 200 руси уа 600 ауропи...Разкритие, че 200 руски граждани и 
600 европейци...ал мохтасар, http://www.almokhtsar.com/node/160212, 7.6.2013.
[51] Цит. по БНТ, 13.06.2013. След получаване на подробна информация се оказва, 
че убитият е български гражданин от сирийски произход.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

ИслямистиНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която позволи на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбула» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представят сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Що се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представаа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1422-shiitsko-sunitskata-voyna-i-fatalnata-greshka-na-zapada

Жените на ислямистите са с покрити лицаНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която ползвали на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

Вдовици на загинали ислямисти«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбулла» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представятг сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Религиозни фанатициЩо се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2013/1390-tieri-dyo-monbrialarabskite-buntove-podgotvyat-pochvata-za-nov-sblasak-mezhdu-iztoka-i-zapada

Тиери дьо МонбриалТиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.
Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.
През 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения (IFRI), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация (CEPII), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Антоан Ажури

- Каква, според Вас, е същността на бунтовете в арабския свят? Дали те са повече резултат от  икономическата криза (бедността, безработицата и социалното неравенство), или пък от стремежа към свобода и демокрация?

В Близкия изток протести и репресии вървят ръка за ръка- От времето на Първата световна война насам, арабският свят не може да постигне равновесие и се намира в състояние на постоянна криза. През този период той успя да премине през множество илюзии и разочарования. Първоначално това беше илюзията за независимостта и арабската национална кауза, която така и не доведе до нищо. След това дойде времето на мандатите на Обществото на народите и деколонизацията след Втората световна война, която, на практика, доведе почти навсякъде до формирането на диктаторски режими, прикриващи се (поне в началото) с привързаността си към западните ценности. Така беше и с партиите БААС в Сирия и Ирак, които изградиха своята система върху заимстваните от Европа и Франция идеологически понятия - като светската държава и социализма например. Разбира се, имаше и други заимствания: Алжир например се опита да пренесе на своя територия съветския модел. С течение на времето тези режими постепенно усвоиха до съвършенство технологията на запазването на властта. Днес тази фаза вече е към края си.

Сред основните причини за случващото се, следва, разбира се, да посочим икономическия крах, неспособността да бъде осигурена работа на младите хора и т.н. Така например, при последните си пътувания в Египет бях буквално поразен от натрапчивото впечатление, че търпението на местните хора вече се е изчерпало. Младите египтяни познаваха само Мубарак и това беше непоносимо. Усещаше се някаква застиналост, някакво физическо осезаемо бреме, зад които се криеше именно икономическият провал. Сегашната ситуация може да се сравни със земетресение. С други думи, фундаменталните причини за мащабните промени (без значение, дали ги наричаме политически земетръс, или просто революция) са нещо малко по-различно от непосредствените причини за случващото се. Дори и днес, науката и технологиите не са в състояние да прогнозират едно земетресение, дори и пет минути преди то да настъпи. Същото се отнася и за революциите. Добре известно е, че империите и диктатурите не могат да съществуват вечно. Но не можем да предскажем, кога точно ще рухнат. Да вземем например Северна Корея - и днес, както и преди десетина години, всичко, което можем да кажем е, че режимът в тази страна все някога ще рухне.

Освен това, съществуват различни видове диктатури. Режимът на Бен Али в Тунис например, нямаше нищо общо с този на Кадафи, който пък, на свой ред, беше съвършено различен от режимите на Мубарак и Асад. Тоест, всяка ситуация има собствена специфика. От друга страна, някои авторитарни режими успяват да се реформират отвътре. Китай например, представлява прекрасен пример за мека еволюция, опираща се на впечатляващи икономически постижения.

- Може ли да се прави паралел между "арабската пролет" и "нежните революции" в Източна Европа?

Така наречената - Сегашните бунтове в арабския свят нямат нищо общо със ситуацията в Източна Европа отпреди двайсет години. Налице са поне две сериозни разлики. На първо място, събитията от 1989-1991 се осъществиха в Европа, т.е. на точно определен континент. Освен това, ставаше дума за разпадането на формиралата се от ХVІ век насам Руска империя и за краха на комунистическата система, която се изроди в своеобразен упадъчен авторитаризъм. Тоест, разпадането на Източна Европа в онзи момент свидетелстваше за разпада на една империя, което със сигурност не може да се каже за сегашната ситуация в арабския свят.

Освен това, икономическите възможности на Европа да окаже някаква помощ на държавите от Южното Средиземноморие са твърде ограничени, което има определени последици и на първо място – това, че въпросните държави започват да разчитат на подкрепата на петролните монархии, като Саудитска Арабия и Катар, което пък укрепва позициите на ислямистите и салафитите.

- Тоест, както изглежда, „арабската пролет” наистина се трансформира в „ислямистка есен”…

- В течение на почти цялата последна година ставаме свидетели на това, как се потвърждава класическото правило на всяка революция: онези, които я започват, на практика никога не се оказват истинските победители в нея. Ако става дума за Египет, режимът там беше дестабилизиран и свален благодарение на усилията и саможертвата на младите хора от площад Тахрир. Къде обаче са те сега? Няма ги във властта, те пак са на площадите. Може да се каже, че тези младежи се оказаха прекалено наивни, защото днес реалната сила в страната е в ръцете на военните и на „Мюсюлманските братя”. И всички, които анализират ситуацията в страната през последната година и половина, посочват, че нейното бъдеще ще зависи от съотношението на силите между тези два „полюса”. Като в момента нещата се развиват по-скоро в полза на „Мюсюлманските братя”, особено след появата на новия президент, който е много по-хитър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Могат ли арабските бунтове да доведат до истинска демокрация?

- Всички говорят за демокрация, но никой не уточнява, какво точно се разбира под това понятие. Свалянето на един диктаторски или авторитарен режим с помощта на уличните протести съвсем не означава неизбежен преход към демокрация. Демокрацията е неразривно свързана с три фундаментални понятия. На първо място, тя изисква да се гарантира възможност за редуване във властта, т.е. за законово регламентирана смяна на държавното ръководство. На второ място, необходимо е да са налице съответните законодателни, политически и икономически институции. При липсата на ясни структурни рамки, всеобщите избори мога да доведат на власт диктатури, както навремето става с Хитлер в Германия. За да се избегне подобно развитие, се изисква да съществува правова държава, разделение на властите, ефективни икономически институции и т.н. Тук стигаме до ключовия въпрос: за формирането на легитимни институции е необходимо време. Демокрацията не може да се зароди спонтанно.

На трето място, от гледна точка на идеологията, демокрацията предполага наличието на либерална идеологическа основа, опираща се на принципа на свободата. В същото време, в много региони по света идеята за свободата няма дълбоки културни корени.

Поради всички тези причини ми се струва, че не бива наивно да се радваме на „арабската пролит”, макар че падането на диктатурите може само да бъде приветствано.

В състояние ли са ислямистите да наложат демокрацията?

- Струва ми се, че проблемът за съществуването на демокрацията, до голяма степен, е въпрос на време. В близко бъдеще, отговорът на вашия въпрос очевидно ще бъде отрицателен. Тук е мястото да напомня, че не чак толкова отдавна християнството също не изглежда особено съвместимо с демокрацията, но постепенно нещата се променят. Днес „Мюсюлманските братя” и ислямистите си извоюваха мнозинство на изборите в редица арабски държави. По време на пътуванията ми в арабския свят и, в частност, в Египет, при разговорите ми с местните ислямисти винаги ме е поразявала неспособността им да разберат принципите на светското общество. За тях тази концепция няма никакъв смисъл, а водещата роля се отрежда на принципите на шариата. Подобна липса на характерната за демократичните общества толерантност към различията поражда сериозен проблем. Във всеки случай, днес все още е твърде рано да твърдим каквото и да било със сигурност, по-добре е да изчакаме да видим, какви конкретни преобразувания ще бъдат предприети. Вече споменах за илюзиите и разочарованията, а днес арабският свят се опитва да изпробва онова, което досега не е имал, т.е. ислямистките правителства. При това в различна степен и във всяка страна по различен начин. Така египетският модел се отличава от туниския, мароканския и т.н. При всички случаи обаче, след известен период на еуфория, хората ще поискат хляб, работни места и образование за децата си. И, ако новите правителства не могат да удовлетворят тези искания, съществува рискът, че и те самите могат да се превърнат в стремящи се към запазване на властта на всяка цена авторитарни режими, провокирайки по този начин нова фаза на провали и разочарования.

Ако пък, обратното, някои от тях се окажат достатъчно умни за да маневрират, да търсят и намират необходимия компромис и да продължат движението си към това, което наричаме съвременност, подобно развитие ще означава началото на нова историческа фаза, която, вероятно, ще се окаже изключително интересна. Само че е твърде рано да говорим за това. Така или иначе, днес най-интересният въпрос е, ще се формират ли в тези държави нов тип режими, способни да поведат страните си по пътя на икономическия и социален просперитет. Защото, ако това не се случи, ни очакват драматични ситуации. Но, ако те все пак постигнат успех в икономическата сфера, процесът може да се развие много бързо с разпространението на новите идеи, интернет и т.н. Това пък ще доведе до формиране на средна класа и елити, които ще пътуват все по-често, откривайки за себе си света, и в определен момент ще започнат да се съмняват в идеологическите постулати на ислямистките режими.

- А доколко приложим в арабския свят е турският модел?

- За турския модел се говореше много в началото на 2011, днес обаче го споменават много по-рядко. Проблемът е, че става дума за уникален модел. Турският модел е резултат от специфична историческа еволюция, която ни отпраща, в частност, към забележителните постижения на Мустафа Кемал. Новият египетски президент Мурси обаче не е Ататюрк, а силите, дошли на власт в Тунис, не могат да се сравняват с турските ислямисти. Дори и сравнението между турската и египетската армия едва ли е уместно, заради съвършено различната ситуация в двете страни. Накрая, да не забравяме, че турците не са араби.

- Защо сирийската криза все още не може да бъде разрешена, макар че от началото на бунтовете мина вече година и половина?

- Западът разглежда ситуацията в Сирия изключително от идеологическа гледна точка, докато тя всъщност е много по-сложна. В тази страна се създаде една много нетипична ситуация. Още по времето на Хафез Асад, експертите в един глас твърдяха, че след смъртта на сирийския лидер в страната ще настъпи хаос. През 2000, когато Хафез умря, управлението се оказа в ръцете на офталмолога Башар Асад, който не беше готов да поеме властта. Независимо от това, системата можа да просъществува през следващите десет години, благодарение на добре функциониращия апарат за управление. Но, без наличието на опитен лидер този апарат нямаше как да се развива и адаптира към променящата си ситуация. Така, това, което не се случи през 2000, се случва днес заради ударната вълна на „арабската пролет”.

Нека напомня, че към алауитското малцинство принадлежат почти 10% от сирийците (а към тях трябва да добавим и известен брой верни или купени от режима местни сунити), които се опират на държавния апарат, формирал се в течение на десетилетия и концентриращ всички лостове на управлението. Въпреки това и паралелно с това, в Сирия не се осъществяваше истинско икономическо развитие. Всичко в тази страна се случваше при пълната липса на противодействие на властта, така че сегашното въстание не може да разчита на някаква истинска организирана опозиция. Основният проблем на т.нар. Сирийски национален съвет е недостатъчната му представителност – независимо, че в самата страна част от младите хора смело се хвърлят в борбата с режима, без да разполагат с необходимата организационна структура. Всичко това не представлява сила, способна сама да свали сегашната власт в Дамаск.

Това означава, че без мащабна външна намеса за свалянето на режима, Асад или ще успее, с цената на голямо кръвопролитие, да възстанови диктатурата си, или в страната ще започне продължителна гражданска война, в която опозицията няма особени шансове за победа. Въпреки това, поне за момента, мащабната външна намеса против режима на Асад не изглежда особено вероятна, най-малкото по двете причини.

На първо място, Съветът за сигурност на ООН не може да постигне консенсус за предприемането на подобни действия, освен разбира се ако сегашната власт не реши да използва химическо оръжие. Западът подтвърди намерението си да се намеси при такова развитие, но какво ще се случи след намесата му? Това е големият въпрос. Освен това, нито една западна държава не гори от желание за намеса. Операцията в Либия нагледно ни демонстрира пределите на този тип действия.

- Защо Русия и Китай действат против Запада в Съвета за сигурност?

- На първо място, руснаците твърдят (което си е точно така), че са били подведени в случая с Либия. Макар че всичко това са, общо взето, дипломатичеки аргументи. Не си струва обаче, Западът да се ограничава с обобщеното възприемане на руската и китайска позиции. Що се отнася да позицията на Москва, не бива да се подценява значението на следния аргумент: руснаците искренно смятат, че Западът е съвършено обезумял в заиграването си с ислямистите. От тяхна гледна точка, Западът не осъзнава, колко опасно може да се окаже това, че е позволил на Катар и Саудитска Арабия да финансират радикалния ислямизъм. В Москва смятат, че с подобни действия западните държави сами затягат примката около шията си. Тоест, на това ниво е налице фундаментално различие между Запада и Русия в отношението им към ислямистите.

Върху тези разногласия се наслагва и фактът, че руснаците още не могат да забравят една друга „пролет” – оранжевата революция в Украйна (предшествана от „революцията на розите” в Грузия). Москва и Пекин са обезпокоени от това, че Западът непрекъснато говори за демокрация, но в същото време съдейства за дестабилизация на ситуацията. В тази връзка и двете страни се опасяват за собственото си бъдеще. Според руснаците и китайците, стремежът на някои западни държави към кръстоносен поход за смяна на редица съществуващи политически режими може да доведе само до хаос и то (което е особено важно) именно в техните държави. Тоест налице са изключително сериозни разногласия, засягащи самата природа на международните отношения.

В момента сме свидетели на формирането на нов конфликт между Изтока и Запада. Въпреки това, той няма да е толкова открит, като онзи по време на студената война. Сред важните аспекти на този конфликт е позицията на Иран, който все повече се ориентира към Русия и Китай. Зад всичко това, разбира се, се крият изключително важни енергийни интереси. Само че Западът, който следва една изключително повърхностна стратегия по тези проблеми, все още не го осъзнава напълно.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/51-broi4-2012/1290-arabskata-revoliuciq-kato-generator-na-nestabilnost-v-blizkiq-i-sredniq-iztok

Разбуненият Близък ИзтокПрез последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяването на „арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.

 

Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.

Риад и Техеран: двамата основни съперника

Ислямистите настъпватПротивопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.

Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.

Сирийската опозиция, в която се бият бойци на Ал Кайда, крайни ислямисти, както и военни от КосовоДруг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядрено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.

Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентарни избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.

В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.

Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.

Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.

Кой е готов за война и за каква война?

Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.

Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.

Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.

Синайският полуостров

Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.

За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.

Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.

Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.

Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.

На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.

Какво се случва в Сирия

Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.

Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.

На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.

Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.

Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.

Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.

Позицията на Ирак

Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.

Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.

За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.

Мястото на Турция

Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.

Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.

Северна Африка

Протести срещу египетския президент МурсиАлжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.

В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.

----------------------------

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1249-moskva-i-pekin-sa-poslednata-pregrada-pred-masovo-kryvoprolitie-v-blizkiq-iztok

Такнове за така наречената опозиция в Сирия, изпратени от Турция и КатарГорчивата истина е, че само руснаците и китайците, съпротивляващи се на самоубийстваната глупост на Запада, стоят днес между Израел, алауитското малцинство и християните в Сирия – и масовото кръвопролитие, което им готвят ислямистите в региона.

Много е вероятно християнската църква в Сирия да мине по същия ужасен път, по който вече минаха нашите братя-християни в Ирак, където американско-британската военна инвазия и свалянето на диктатора Саддам Хюсеин доведоха, освен всичко друго, до масови и систематични преследвания и атаки срещу местната християнска общност и, на практика, я ликвидираха. Във всяка от страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, по стените могат да се видят заплашителни надписи, касаещи християните (очевиден намек за библейскиия надпис „мене, текел, фарес” – б.р.). По същия начин и в Сирия, ако ислямските фундаменталисти овладеят властта, местните християни са обречени на постепенно унищожение.

Впрочем, същата участ очаква и алауитите, ако падне светският режим на президента Асад - най-известната фигура, принадлежаща към тази общност.

А пък, ако сирийските запаси от химическо и биологическо оръжие попаднат в ръцете на ислямските бунтовници, кървавото клане ще засегне не само Сирия, но и Израел. Неслучайно там вече се отбелязва бум в продажбата на противогази.

Великобритания разпалва насилието

Кадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1Както посочва израелската агенция Nation News, Русия не спира да повтаря, че призивите на Запада и Саудитска Арабия за оставка на сирийския президент Башар Асад блокират усилията за прекратяването на проточилите се вече година и половина безредици в страната. Така, руският външен министър Сергей Лавров предупреди, че тези призиви, идващи от Съединените щати, Великобритания, редица европейски и арабски правителство и Турция, само „разпалват насилието”. „Подкрепата за сирийските бунтовнически групировки е равносилна на подкрепа за тероризма” – посочва той. „Ние предлагаме стъпки, които биха довели до незабавното прекратяване на огъня, но отсреща ни отговарят „не, или режимът ще капитулира, или ще продължим да подкрепяме въоръжената съпротива на опозицията” – твърди Лавров.

Джордж Сорос, международен политически спекулант с петролни интересиРуснаците и китайците са единствените, които се противопоставят на формулираната и финансирана от Джордж Сорос доктрина “Responsibility to Protect” (R2P – „Отговорност за защита”), с чиято помощ държавите, самопровъзгласили се за „глобални полицаи”, могат да свалят управляващите режими в онези държави, които, според тях, не са „достатъчно демократични”. Миналата година, тази доктрина успешно беше реализирана в Либия, пак тя беше използвана като оправдание за изпращането на американски военни в Уганда – уж за да заловят водача на т.нар. „Божия армия за съпротива”, а на практика – за да защитят петролните интереси на самия Сорос в региона.

Израел ще удари, ако бунтовниците се сдобият с оръжия за масово унищожение

Както съобщи преди време агенция Асошиейтед Прес, външният министър на Израел Авигдор Либерман предупреждава, че страната му ще действа светкавично, ако стане ясно, че ислямските бунтовници са атакували складовете с химичечско или биологично оръжие на сирийската армия.

Израелските политици и военни, както и службите за сигурност с нарастваща тревога следят разрастващите се мащаби на кръвопролитието в съседна Сирия, опасявайки се, че ако правителството в Дамаск падне, ливанската „Хизбула” и други терористични групировки могат да овладеят тези арсенали. В тази връзка, наскоро израелските лидери обявиха, че са готови да нанесат въздуши удари по складовете с оръжие за да не допуснат то да попадне в ръцете на бунтовниците.

„Унищожете всички църкви!”

На 12 март 2012, великият мюфтия на Саудитска Арабия шейх Абдул Азиз бин Абдула, обяви, че е „необходимо да бъда унищожени всички християнски църкви в региона”. В оправдание на призива си, мюфтията цитира думите, изречени от пророка Мохамед, малко преди смъртта му, че „не може да има две религии на Арабския полуостров”.

Впрочем, в Саудитска Арабия християнските (а и всякакви други немюсюлмански) храмове винаги са били забранени, но в Ирак на Саддам Хюсеин, в Сирия, както и в редица други мюсюлмански държави, преди последните да попаднат под властта на финансираните от Джордж Сорос „Мюсюлмански братя”, християните имаха възможност да изповядват вярата си и представляваха, макар и малки, но проспериращи общности.

Ето как „Вашингтон Таймс” коментира призива на Абдул Азиз бин Абдула: „Тук не става дума за дребен радикален имам, опитващ се да пробуди задрямалите си последователи с пламенна реч, изпълнена с ненавист. Това е обмислено и претеглено указание на един от най-известните лидери в ислямския свят. Не става дума просто за формулиране на религиозния дълг на онези, върху които мюфтията упражнява пряка власт, това е и сигнал за всички останали в мюсюлманския свят, че разрушаването на християнските църкви не само е разрешено, но и се приветства”. След всичко това, можем ли да се учудваме, че именно Саудитска Арабия е сред основните спонсори на сирийските бунтовници, снабдявайки ги с пари и оръжие.

Наивен и опростенчески подход

Подходът, възприет на сегашното британско правителство към случващото се в Сирия, е едновременно и наивен, и опростенчески. Сляпо следвайки идеята за прокарването на демокрацията на всяка цена (широко рекламирана и финансирана от „Отворено общество” на Сорос), то, на практика, поощрява сунитското мнозинство в Сирия да унищожи всички останали общности. Господин Хейг (британският външен министър Уйлям Хейг – б.р.) вероятно смята Асад за „абсолютното зло”, а бунтовниците – за положителните герои в сирийската драма, но подобен подход, освен, че е крайно опростенчески, е и погрешен. Не можем изцяло да се доверяваме на твърденията на бунтовницити, нищо, че Би Би Си непрекъснато ги цитира. Всички страни в този конфликт буквално ни заливат с фалшификации и лъжи. В писмо до свой избирател от 24 юли, г-н Хейг пише: „вие изразявате загриженост във връзка с преследванията и репресиите срeщу християните в Сирия. След началото на въстанието в тази страна, преди повече от година, режимът на Асад неведнъж демонстрира, че не иска да защитава правата, свободата и интересите на всичките си граждани”.

Това твърдение на г-н Хейг е лицемерно. Защото Асад не преследва и никога не е преследвал християните. Затова път бунтовници вече го правят и можем само да гадаем за мащабите на тези репресии, след като вземат властта в Дамаск. Освен това, президентът Асад е представител на алаутското мнозинство – религиозна общност, презирана от радикално настроените представители на сунитското мнозинство (3/4 от населението на Сирия са сунити), почти колкото и християнската. Впрочем, ето какво твърди още г-н Хейг във въпросното писмо: „В постоянния ни диалог с опозицията, ние (т.е. британското правителство) призоваваме сирийските бунтовници да протегнат ръка и да си взаимодействат с представителите на малцинствата, включително с християнската общност, и да се придържат към един мирен и нерелигиозен подход”.

И така, г-н Хейг признава, че поддържа постоянни контакти с бунтовниците. Поражда тревога очакването му, че те ще се държат, сякаш са поканени на чай у енорийския свещеник. Той говори така, сякаш светът прилича на гостната в някой цивилизован дом. Може би наистина мисли така, а може и да се преструва. При всички случаи, подкрепяйки бунтовниците, нашето правителство, както и правителствата на САЩ и повечето европейски държави, подготвят почвата за кърваво клане в Близкия Изток, първите жертви на което ще станат местните християни.

Да благодарим на Бога за упоритостта на руснаците и китайците

Ето защо призовавам съотечествениците си да се молят, Великобритания да се откаже от безусловната си подкрепа за сирийските бунтовници и да осъзнае, че режимът на Асад, независимо от всичките му недостатъци, си остава последния защитник на християнското и алауитското малцинства в Сирия. Молете се за по-балансирани и безпристрастни съобщения за конфликта. Молете се и за това, руснаците и китайците да продължат твърдо да се противопоставят на лицемерието на Запада и Саудитска Арабия.

Поискайте от вашия представител в Парламента да се обърне към министъра на външните работи с въпрос, какви точно контакти поддържа правителството на Нейно Величество със сирийските бунтовници и каква политическа, финансова и военна помощ им оказва. Поискайте от него да изиска от външния ни министър да коментира информацията за преследванията и репресиите срещу сирийските християни и алауити от страна на въоръжената опозиция. Вероятно той няма да поиска да отговори, нито пък ще коментира помощта, оказвана от правителството, но поне ще знае, че ви има и, че сте разтревожени.

--------------------------------------------------

* Авторът е национален директор на британската християнска организация Christian Voice, чиито президент е лорд Ашбърн

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1205-siriq-iran-i-siloviqt-balans-v-sredniq-iztok

Митинг в ТехеранВ края на декември 2011 американската армия приключи отстъплението си от Ирак. Тепърва ще обобщаваме последиците от това, като анализът трябва да засегне и потенциала за мащабно изместване на силовия баланс в региона, където Иран стремително се трансформира от маргинална в доминираща сила.

И след като този процес тече, САЩ и Израел се опитват да му се противопоставят. Проблемът се дискутира изключително интензивно в американската аналитична общност. Под въпрос е обаче, дали «контрамерките» на САЩ и Израел са в състояние да стабилизират региона, както и, колко далеч е готов да отиде Иран в отговор на тях.

Истината е, че Иран се беше подготвил за отстъплението на САЩ. И макар че иранците едва ли ще доминират тотално в Ирак, трябва да признаем, че Техеран ще разполага с огромно влияние в Багдад, даващо му възможност да блокира всички неизгодни за него иракски инициативи. И това влияние само ще се усилва в хода на продължаващото отстъпление на САЩ, особено когато окончателно се изясни, че тази американска политика няма да бъде прекратена. Иракските политици вече са осъзнали, че иранската мощ е съвсем близо, докато американската се отдалечава и става все по-неуместна.

При подобно разположение на силите, съпротивата срещу Иран става неефективна и опасна. Разбира се, някои, като например иракските кюрди, вярват, че след като имат американските гаранции и са налице значителни инвестиции на американски компании в кюрдския петрол, постигнатите споразумения ще бъдат спазени. Дори бегъл поглед върху географската карта обаче е достатъчен за да се убедим, колко трудно ще бъде за САЩ да ги изпълнят. Междувременно, режимът в Багдад арестува редица сунитски лидери, а пък шиитите (не всички от които са проирански настроени) са наясно с цената на прекалено ентусиазираната съпротива.

Сирия и Иран

Всички тези проблеми се усложняват допълнително от ситуацията в Сирия. Алауитското малцинство доминира в сирийското правителство от 1970 насам, когато бащата на сегашния президент, възглавяващ по онова време сирийските военновъздушни сили, овладя властта. Алауитите са ортодоксална мюсюлманска секта, близка до шиитите, и са около 7% от населението на страната, което е предимно сунитско. Поелият властта преди повече от 40 години алауитски режим е «насъристки» по характера си, което означава – светски, «социалистически» и крепящ се на военните.

Когато ислямът се очерта като реална политическа сила в арабския свят, сирийците (които междувременно се разграничиха от режима на Садат в Египет) откриха подходящ съюзник в лицето на Иран. Иранският ислямистки режим гарантира на сирийският светски режим своеобразен имунитет срещу шиитските фундаменталисти в Ливан. Освен това иранците подкрепиха Сирия в нейната експанзия в Ливан и, което беше още по-важно, за подчиняването на сирийското сунитско мнозинство от режима в Дамаск.

И Сирия, и Иран имат ключови интереси в Ливан. В началото на 80-те години, след революцията на Хомейни, иранците се опитаха да разширят влиянието си в ислямския свят, подкрепяйки радикалните шиитски групировки. Една от тях беше Хизбула. Сирия пък влезе в Ливан на страната на християните, противопоставяйки се на Организацията за освобождение на Палестина. Усещате ли цялата сложност на ситуацията?

Сирия смята Ливан за своя историческа провинция и се надяваше да наложи влиянието си в тази страна. С посредничеството на Иран, Хизбула се превърна в инструмент на сирийската стратегия в Ливан.

Пазарна улица в Дамаск, в мирно времеМеждувременно, Техеран и Дамаск формираха дългосрочен стабилен алианс, който продължава да съществува и днес. По отношение на сегашното въстание в Сирия, и саудитците, и турците, да не говорим за американците, заеха откровено враждебна позиция към режима на президента Башар ал-Асад, докато Иран е единствената регионална сила, която продължава да подкрепя сирийското правителство.

Впрочем, иранците имат достатъчно добра причина да го правят. Преди въстанието, отношенията между Сирия и Иран преживяваха известни колебания. Дамаск можеше да действа сравнително автономно в сделките си с Техеран и да използва иранските връзки в Ливан. В качеството си на важен източник на подкрепа за Хизбула, режимът на Асад многократно имаше възможност да изпробва на практика силата на организацията в Ливан, където сирийците играеха доминираща роля. Въстанието в Сирия обаче принуди Асад да се оттегли в глуха защита, принуждавайки го да поддържа още по-здрави връзки с Иран. Дамаск се оказа изолиран в сунитския свят, където и Турция, и Арабската лига са настроени против него. В същото време Иран (и, което е особено интересно – иракският премиер Нури ал-Малики) формира външната подкрепа за режима на Асад.

Досега сирийският президент сравнително успешно се съпротивляваше на враговете си. Макар някои сунити, заемащи ниски или средни позиции във военната йерархия на режима, решиха да го изоставят, армията не се разпадна, тъй като алауитите контролират ключовите и подразделения. Събитията в Либия показаха на сирийския лидер (както и на военното му обкръжение) какво точно го чака, ако претърпи поражение. В резултат военните се сплотиха около президента, а невъоръженото или зле въоръжено население, колкото и да е многобройно, не може да победи една дисциплинирана армия. Така че ключът към падането на Асад е евентуалното разцепление сред военните.

Но, ако Асад оцелее (а погледнато отстрани, поне в момента изглежда, че той ще оцелее), Иран ще се окаже победител. Ако пък Ирак се окаже под иранско влияние, а режимът на Асад (изолиран от повечето държави от региона, но подкрепян от Техеран) продължи да управлява в Дамаск, иранците ще разполагат със собствена сфера на влияние от Западен Афганистан до Средиземно море (и дори още повече, с помощта на Хизбула).

При това постигането на тази цел няма да изисква разгръщането на ирански конвенционални сили - оцеляването на Асад, само по себе си, ще се окаже достатъчно. Междувременно, перспективата за появата на ангажименти на Сирия към Иран открива възможността за разгръщане на иранската армия на запад, като тази възможност, сама по себе, ще има много значителни последици.

Ирак и съседните държави

Да приемем, че горната карта отразява съществуващата сфера на иранското влияние, до която опират северните граници на Саудитска Арабия и Йордания, както и южните граници на Турция. Остава неясно, доколко добре Иран може да използва тази сфера, т.е. какъв тип сила може да проектира върху нея. Сами по себе си, картите не дават яснота и разбиране относно потенциала за създаване на блок, доминиран от Техеран, който да обхваща достатъчно голяма стратегическа територия. Не бива да се забравя, че освен наличието на иранска мрежа от скрити военни инфилтранти, конвенционалните войски на Иран също са значителни. И макар че те не могат да се противопоставят ефективно на американските бронирани дивизии, суровата реалност е, че на територията между Иран и Ливан такива дивизии просто няма. Способността на Техеран да въведе свои сили в тази зона, на свой ред, увеличава рисковете за Саудитска Арабия. Затова цел на Иран ще бъде тези рискове да нарастват така, че Саудитска Арабия да стигне до извода, че сътрудничеството с Техеран е за предпочитане пред откритото противопоставяне. Промяната на картата би помогнала на иранците да го постигнат.

Съзнавайки това и опасявайки се от така очертаните перспективи, САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Турция ще се стремят да вкарат иранците в ъгъла. При това, поне за момента, точката, в която Иран трябва да бъде блокиран, не е Ирак (където Техеран вече разполага с предимство), а именно Сирия. Ето защо, от гледната точка на американците и регионалните им съюзници, сирийските бунтовници трябва да направят всичко възможно за да свалят Асад.

Междувременно, през последните седмици сирийското бунтовническо движение придоби нови измерения. Досега най-активна беше опозицията, действаща извън Сирия, а и най-много репортажи за съпротивата срещу Асад се излъчваха от външните бази на опозицията. Мащабите на ефективната опозиция не бяха ясни. Разбира се, голяма част от сунитското мнозинство се противопоставя на режима. Само че пасивната опозиция и голите емоции не могат да свалят режими, съставени от хора, борещи се за живота си. Тоест, не беше ясно, дали реалната опозиция е толкова силна, както твърдеше външната пропаганда.

Нещата обаче започнаха да се променят, след като от края на ноември 2011 т.нар. Свободна сирийска армия (група дезертьори от сирийската армия, действащи от териториите на Турция и Ливан) заяви, че е организирала и осъществила атаки срещу правителствени учреждения, като се започне от една база на въздушното разузнаване (особено чувствителна точка, имайки предвид историята на режима) и се свърши с централата на управляващата партия БААС в една от областите около Дамаск. Това не са първите нападения, за които въоръжената опозиция поема отговорност, но около тях беше вдигнат голям медиен шум. Малко по-късно пък Свободната сирийска армия обяви, че вече има своя „революционна територия” около град Джебел ал Зауия в северозападната част на страната. Всъщност, най-важното в тези атаки, които иначе са доста незначителни и очевидно преекспонирани е, че показват желанието на част от дезертьорите да се сражават със силите на режима, вместо просто да избягат в Турция или Ливан и да си кротуват там. Интересно е, че тази активизация на въоръжената опозиция (както и появата на нови сили) се осъществява в период, когато отношенията между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга,  силно се влошават. Като поредното влошаване започна с обвиненията за разкрита тайна иранска операция за убийството на саудитския посланик в САЩ, последвани от твърдението на бахрейнското правителство, че ирански специални части готвят нападение срещу страната. Последва доклада на МАГАТЕ за прогреса, постигнат от Иран в създаването на ядрено оръжие, както и взривът от 19 ноември 2011 на една иранска ракетна база, който вероятно е дело на израелските специални служби. Независимо дали всичко това е истина, психологическият натиск върху Иран нараства и очевидно е организиран от някого.

От всички участници в тази игра, позицията, в която се намира Израел е най-сложна. Тази държава поддържа отдавнашни, макар и тайни, работни отношения със сирийците, коренящи се в някогашната им споделена враждебност към Ясер Арафат. За израелците, Сирия е „познатото зло”. Мисълта за появата на сунитски режим, контролиран от „Мюсюлманските братя” на североизточната им граница ги плаши и те със сигурност предпочитат Асад. Но, постепенно възприемайки промените в регионалния силов баланс, гледната точка на Израел също се променя. През последните години сунитската ислямистка заплаха отслабна в сравнение с иранската шиитска опасност. Затова, опитвайки се да прогнозират какво ги очаква в бъдеще, израелците вече се тревожат по-малко от евентуалната поява на враждебна сунитска сила в Сирия, отколкото от усилването на иранското присъствие по северната граница на Израел. Това обяснява, защо архитектите на израелската външна политика, като например военният министър Ехуд Барак твърдят, че „искат да видят бързото падане на режима”. Но без значение, какво развитие би предпочел Израел, той не може да влияе върху събитията в Сирия. Вместо това, Израел трябва да се приспособява към съществуващата реалност, в чиито рамки иранската заплаха радикално променя политиката в региона.

Иран, разбира се, е свикнал с психологическия натиск. Лично аз продължавам да вярвам, че иранците вероятно са близо до създаването на ядрено оръжие, което може да се взриви само при щателно контролирани условия, но способността им да създадат наистина стабилно и надеждно ядрено оръжие, което да може да функционира извън лабораторни условия, е много съмнителна. Защото това би изисквало инсталирането на крехката експериментална система върху преносното устройство с надеждата, че ще сработи. Това може и да стане, но е също толкова вероятно, че няма да се получи. Възможно е дори да бъде прехванато и така ще се окаже „casus belli” за нанасянето на контраудар. Всъщност, истината е, че най-голямата заплаха, свързана с Иран, не е ядрена. Тя може да придобие и ядрени измерения, но дори и без да разполага с ядрено оръжие Техеран си остава заплаха. Текущата ескалация е породена от решението на американците да се изтеглят от Ирак и беше ускорена от събитията в Сирия. Дори ако утре Иран реши да се откаже от ядрената си програма, ситуацията ще си остане сложна. В момента иранците разполагат със сериозно предимство, а САЩ, Израел, Турция и Саудитска Арабия отчаяно се стремят да променят това.

В тази част на света те могат да следват два стратегически курса: да продължат да засилват натиска върху Иран, за да му покажат колко уязвим е всъщност, и да свалят сирийския режим, за да ограничат последиците от иранското влияние в Ирак. Само че свалянето на правителството в Дамаск изглежда доста проблематично. В тази връзка ще припомня, че либийският лидер Муамар Кадафи вероятно щеше да оцелее, ако НАТО не се беше намесила. На теория, НАТО би могла да се намеси и в Сирия, но там ситуацията е много по-сложна. Нещо повече, повторна атака на НАТО срещу арабска държава, целяща свалянето на нейното правителство, може да има непредсказуеми последици, без оглед на страха, който арабите изпитват от иранците в момента. Войните винаги са непредсказуеми и със сигурност не са най-добрия избор.

Затова най-доброто решение за САЩ и съюзниците им в региона е оказването на скрита подкрепа на сунитската опозиция чрез Ливан и, възможно, Турция и Йордания. Интересно е, дали турците ще се намесят открито в Сирия. Много по-интересно обаче е, дали това ще сработи. Защото сирийското разузнаване, в продължение на десетилетия, активно се инфилтрираше в редовете на сунитската опозиция. Тоест, провеждането на тайна кампания срещу режима ще се окаже сложно, а и успехът изглежда съмнителен. И все пак, това е най-вероятният следващ ход. Той обаче няма да е последен. За да бъде поставен на място Иран, се налага да се направи нещо за промяната на политическата ситуация в Ирак. Само че, след изтеглянето си, Вашингтон загуби почти цялото си влияние в тази страна. Всички отношения, които американците градяха там, се основаваха на наличието на американска военна сила, в качеството на техен гарант. С изтеглянето на американците, основата на тези отношения рухна. Като дори по отношение на Сирия, силовият баланс започва да се променя.

В крайна сметка, пред САЩ има три възможни избора. Първият е да се примирят със ситуацията и се постараят да действат, съобразявайки се с нея. Вторият е да опитат да сключат сделка с Иран, която ще бъде много болезнена и скъпа за тях. А пък третият е да започнат война. Първият избор ще означава, че САЩ признават, че вече не могат да променят обстоятелствата, а трябва да се съобразяват с тях. Вторият зависи от това, доколко е заинтересован Техеран от сделка с американците. Третият пък изисква САЩ да разполагат с достатъчни сили за пълномащабна война, както и да могат да отразят ответните удари на иранците, в частност през Ормузкия пролив. Истината е, че и трите варианта са съмнителни и тъкмо затова свалянето на Асад се оказва критично важно за САЩ. Това би променило и ситуацията, и играта. Само че подобна „операция” е изключително сложна и пълна с рискове.

Така или иначе, днес сме във финалната сцена на иракската драма и тя се оказва много по-болезнена за САЩ, отколкото можехме да си представим. А пък, ако прибавим към това и задълбочаващата се европейска криза, тезата за наличието на системна криза на глобалния модел започва да изглежда съвсем реалистична.

------------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1190-bivshiqt-shef-na-mosad-efraim-halevi-siriq-trbqva-da-ostane-v-ruskata-sfera-na-vliqnie

Пазар в провинцията, в СирияСпоред бившия шеф на „Мосад” и някогашен директор на Съвета за национална сигурност на Израел Ефраим Халеви, гражданската война в Сирия може да бъде прекратена, а проблемът с иранската ядрена заплаха да бъде решен, само ако Западът склони да се съобрази с интересите на Русия в региона. В противен случай, Иран съществено ще усилия позициите си в Близкия Изток, а светът ще бъде заплашен от нова студена война.

„Битката в Сирия се води едновременно на няколко равнища. В основата и е конфликтът между алауитското малцинство (7%), изповядващо доста близка да шиитската версия на исляма, и сунитското мнозинство, което е 75% от цялото население. На по-високо равнище е съперничеството между сунити и шиити за хегемония в Близкия Изток. Начело на сунитите са Египет и Саудитска Арабия, а напоследък и Катар, против които се обявяват Иран, шиитското мнозинство в Ирак и шиитските общности в държавите от Персийския залив и най-вече в Бахрейн, както и в източната част на Саудитска Арабия. На най-висото равнище пък е противопоставянето между Запада, от една страна, и Русия и Китай – от друга, за влияние и контрол над стратегическите райони в Близкия Изток и Средиземноморието” – посочва на страниците на „Едиот Ахронот” Халеви, който през 1998-2002 беше директор на „Мосад”, а преди това дълги години ръководи аналитичния отдел на израелското разузнаване.

Според него, ако не бъдат решени споровете на най-високото равнище, не може да се намери решение и на сирийския конфликт. Но, ако то не бъде намерено, Халеви смята, че това ще позволи на Иран съществено да усили позициите си в региона.

Пазар в Дамаск преди размириците„На всичките три равнища на противопоставяне, Иран заема достатъчно видно място. Съдбата на далеч отиващите му амбиции, включително и по отношение на Израел, ще зависи от изхода на битката за Дамаск. Сирия представлява своеобразна ахилесова пета на Техеран. Ако сирийската драма завърши с падането на Асад и идване на власт на режим, който ще сложи край на нарастващото иранско присъствие в страната, силовият баланс в региона ще се промени. При подобно развитие, върху режима на аятоласите ще бъде нанесен силен удар, който може дори да го принуди да се откаже от своята ядрена програма в името на собственото си оцеляване. Но, ако Асад съумее да запази властта си с подкрепата на Русия, Китай и Иран, светът следва да се подготви за мащабна междублокова конфронтация, подобна на онази, в която живяхме през втората половина на ХХ век. В същото време, това би било голямо постижение за иранците” – предупреждава Халеви.

„Сегашната криза не може да бъде приключена в интерес единствено на сунитските държави от региона, включително на Турция, както и на западните страни, без да бъдат удовлетворени интересите на Русия и Китай. Още повече, че през последното десетилетие, руснаците претърпяха два стратегически удара в региона – двама от ключовите им „клиенти” – светските режими в Ирак и Либия, бяха свалени и Русия беше принудена да отстъпи.

Затова Москва не може да си позволи още едно поражение. Сирийската криза и дава възможност да възстанови, поне частично, понесения ущърб. Позицията, която заемат в момента Русия и Китай в подкрепа на Асад, им позволява да демонстрират пред Запада, че без сътрудничество с тях, тази криза няма как да бъде разрешена” – посочва бившият шеф на „Мосад”, според който проблемът с иранската ядрена програма също може да бъде решен без да се налагат още по-сурови санкции, нито пък да се използват военни методи срещу Техеран.

„Има и трети вариант: да се гарантира добро бъдеще на Сирия без иранско присъствие. Това би нанесло съкрушителен удар по Техеран – смята доскорошният началник на израелското разузнаване – САЩ и Русия са длъжни да се споразумеят по този въпрос, тъй като това ще е изгодно и за двете държави. Вашингтон обаче ще трябва да плати определена цена, като запази ориентацията на бъдещия режим в Дамаск към Москва, най-малкото във военната сфера. Срещу това руснаците може би ще склонят да подкрепят смяната на Асад. При подобно развитие, иранската заплаха ще отпадне от само себе си…”.

Впрочем, в средата на февруари, коментар на същата тема в „Израел Хайом” публикува и бившият съветник на премиера Бенямин Нетeняху и бивш представител на Израел в ООН (1997-1999) Дори Голд. Според него, острата реакция на САЩ на руското вето в Съвета за сигурност, наложено на резолюцията относно ситуацията в Сирия, „беше възприета от мнозина като възраждане на студената война”.

В тази връзка, Голд напомня, че разногласията между Русия и Запада относно намесата на ООН в регионалните конфликти не спират от войната в бивша Югославия (през 90-те години на миналия век) насам. Той подчертава също, че позицията на Москва по тази тема е свързана с опасенията за евентуална външна намеса в севернокавказките авнотомни републики, които са част от Руската Федерация. Както и че, базирайки се опита от последните двайсетина години, тези опасения са съвсем основателни.

-------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1135-izteglqneto-na-amerikanskite-chasti-i-porajenieto-na-sasht-v-irak

Вече беше официално обявено, че всички американски военни ще бъдат изтеглени от Ирак до 31 декември 2011. Това събитие се интерпретира по два начина. Първият отразява гледната точка на президента на САЩ Обама, който обяви, че по този начин изпълнява предизборното си обещание, направено по време на кампанията през 2008. Вторият пък е този на кандидатите за президент от Републиканската партия, които единодушно порицаха Обама за това, че не е изпълнил (според тях) желанието на американските висши военни да запазят част от армейския контингент в Ирак и след 31 декември, под формата на инструктори на иракската армия. Така, според Мит Ромни, решението на Обама е или „плод на чисто политически и електорални съображения, или просто проява на обикновена некадърност в преговорите с иракската правителство”.

Всъщност, и двете твърдения не са верни и се лансират с цел да бъде намерено някакво оправдание пред американския електорат. Съвместно с висшето военно командване, Обама правеше всичко по силите си за да удължи пребиваването на американските войски в Ирак. И причината, че не успя да го постигне не е свързана с неговата „некадърност”, а с това, че иракските политически лидери принудиха американските части да напуснат страната им. Изтеглянето на войските представлява кулминационния момент на американското поражение в Ирак, което е сравнимо с поражението на САЩ във Виетнам.

И така, какво всъщност се случи? Най-малкото през последната година и половина американските управляващи се опитваха, с всички възможни средства, да постигнат споразумение с властите в Багдад, отменящо договора, подписан от Джордж Буш за изтеглянето на всички войски до 31 декември 2011. Това не им се отдаде и то не заради липсата на желание да го постигнат. Каквито и критерии да използваме, истината е, че единствените проамерикански формации в Ирак са сунитските организации, начело с Аяд Алауи, както и партията на Джелал Талабани – президентът-кюрд на Ирак. Но дори и те, в крайна сметка, декларираха (без съмнение, с огромно нежелание), че е по-добре американските войски да напуснат страната. Всъщност, човекът, който най-силно се стремеше да се споразумее за оставането на американците, беше премиерът на Ирак Нури ал-Малики. Той очевидно се опасява, че неспособността на иракската армия да поддържа реда в страната, ще доведе до нови избори, в които позициите му ще се окажат сериозно ерозирани и вероятно ще трябва да напусне министър-председателския пост.

САЩ правеха непрекъснати отстъпки, постоянно намалявайки количеството военни части, които трябваше да останат в страната. В крайна сметка обаче, в препъни камък се превърна настойчивото искане на Пентагона американските войници (и наемници) в Ирак да се ползват с имунитет за всички извършени от тях престъпления, за които биха могли да ги обвинят според иракското законодателство. Премиерът Малики беше готов да се съгласи и с това, но останалите не. В частност, привържениците на шиитския лидер Ал-Садр обявиха, че ще прекратят подкрепата си за правителството, ако Малики приеме американското искане. А без тази подкрепа, премиерът щеше да загуби мнозинството си в парламента.

В такъв случай, кой, в крайна сметка, победи в Ирак? Истината е, че изтеглянето на американските войски е голяма победа за иракския национализъм. А в момента той се олицетворява, не от някой друг, а от Муктада ал-Садр. Наистина, Ал-Садр оглавява шиитското движение, което в исторически план, се придържа към твърди антибаасистки позиции, а последователите му се смятат за „правоверни”, борещи се със сунитите. Самият Ал-Садр обаче, отдавна се отказа от това схващане за да позиционира и себе си, и своето движение начело на борбата за изтегляне на американските части. За целта той се обърна към водачите на сунитите и кюрдите, надявайки се да формира паниракски националистически фронт, чиято главна цел да стане възстановяването на пълната автономия на страната. И, в крайна сметка, успя.

Както е известно, Ал-Садр, както и Малики и мнозина други шиитски политици, прекараха значителна част от живота си в изгнание в съседен Иран. Но дали въз основа на това би могло да твърди, че победата на Ал-Садр е победа на Иран? Несъмнено, доверието към Иран, вътре в страната, нарасна. Но би било сериозна аналитична грешка да смятаме, че в резултат от случилото се Иран ще може по някакъв начин да замени САЩ, като доминираща сила в Ирак.

Между иранските шиити и иракските сунити съществува напрежение по редица фундаментални въпроси. На първо място, иракчаните винаги са смятала именно Ирак, а не Иран за духовен център на шиитския свят. Наистина, през последния половин век, промените в геополитическото устройство позволиха на иранските аятоласи да наложат впечатлението, че именно те играят водещата роля в шиитското религиозно пространство.

Всъщност, нещата доста приличат на развитието в отношенията между САЩ и Западна Европа след 1945. Тогава геополитическата мощ на САЩ доведе до промени в културните отношения между двата бряга на Атлантика. На европейците се наложи да възприемат както новата култура, така и политическата доминация на Съединените щати. Те склониха да го направят, но това никога не им е харесвало. И днес търсят възможности да възстановят доминиращите си позиции в културната сфера. По същия начин стоят нещата с Ирак. През последния половин век иракските шиити бяха принудени да признаят културната доминация на Иран, но това никога не им е харесвало. И ето че днес работят усилено за да си върнат доминиращите позиции в културната сфера.

Въпреки публичните им изявления, както Обама, така и републиканците са наясно, че САЩ претърпяха поражение в Ирак. Единствените американци, които все още не вярват в това, са малцината левичари, които упорито не искат да осъзнаят факта, че Съединените щати невинаги и не навсякъде побеждават, от геополитическа гледна точка. Тази малка и непрекъснато смаляваща се група, прекалено се е отдала на критиките си срещу Америка, за да приеме реалността, че САЩ всъщност преживяват много сериозен упадък.

Принадлежащите към въпросната група левичари смятат, че нищо не се е променило, защото САЩ просто са заменили ключовия си играч в Ирак, като вместо на Пентагона, са заложили на Държавния департамент, който е ангажиран най-вече с две неща: да изпраща все повече морски пехотинци за охраната на американското посолство в Багдад и да наема на работа инструктори за подготовката на иракските полицейски сили. Всъщност, само по себе си, увеличаването на броя на морските пехотинци е очевиден знак за слабост, а не на сила. Защото това означава, че дори отлично охраняваното американско посолство не е защитено достатъчно от евентуални атаки. Между другото, САЩ отмениха планираното отваряне на допълнителни консулски служби в Ирак именно по тази причина.

Що се отнася до инструкторите, оказва се, че става дума за 115 полицейски съветници, за чиято „защита” ще са необходими хиляди частни охранители. Ясно е, че полицейските инструктори ще трябва да са изключително внимателни в редките случаи, когато напускат територията на посолството за да подготвят иракските си колеги, както и, че ще бъде много трудно да се наемат достатъчен брой охранители, при положение, че те вече няма да разполагат с имунитет пред местното законодателство.

Затова едва ли някой ще се учуди особено, ако в резултат на следващите избори в Ирак, министър-председател на страната стане Муктада Ал-Садр, което при всички случаи няма да се посрещне с възторг нито в САЩ, нито в съседен Иран.

----------------------------------------------------

* Преподавател в Университета Бингамтън, в Ню Йорк, САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1086-miusiulmanskiqt-svqt-prez-2030

В публикувания през януари 2011 доклад на Pew Research Center се твърди, че през следващите 20 години, броят на мюсюлманите в света ще нарасне с около 35%, т.е. от 1,6 млрд. души, през 2010, ще достигне да 2,2 млрд., през 2030.

Според прогнозите на центъра, в глобален план, през следващите две десетилетия, мюсюлманското население ще нараства около два пъти по-бързо, отколкото немюсюлманското, като средногодишният темп на нарастване ще бъде 1,5%, за мюсюлманите, в сравнение с 0,7%, за немюсюлманите. Ако сегашните тенденции се запазят, през 2030, мюсюлманите ще бъдат 26,4% от прогнозираната обща численост на световното население (8,3 млрд. души), докато през 2010, те са били 23,4% от населението на планетата (наброяващо 6,9 млрд. души).

Макар че мюсюлманското население ще нараства с по-бързи темпове, отколкото немюсюлманското, през следващите две десетилетия този ръст ще се осъществява с по-бавни темпове, в сравнение с предходните две (1990-2010). Между 1990 и 2010, глобалното мюсюлманско население е нараснало средно с 2,2%, в сравнение с прогнозираните темпове от 1,5%, за периода 2010-2030.

Това е един от основните изводи в доклада на центъра за мащабите на разпространението на исляма и нарастване дела на мюсюлманското население в света. В него Pew Research Center се стреми да даде достоверна оценка за броя на мюсюлманите през 2010 и прогнозира нарастването им, през следващите двайсет години, т.е. до 2030. Прогнозите се базират както на досегашните демографски тенденции, така и на предположенията за това, как тези тенденции ще се променят в бъдеще. Естествено, изготвянето на прогнозите неизбежно води след себе си множество недоизяснени въпроси, включително и в чисто политически план. Така например, промените в политическия климат в САЩ или в европейските държави могат съществено да повлияят върху моделите, по които се реализира в момента мюсюлманската миграция.

Ако текущите тенденции се запазят, през 2030, в 79 държави по света ще живеят по милион и повече мюсюлмани, докато днес това може да се каже за 72 страни (1). Повечето мюсюлмани на планетата (около 60%) ще продължат да живеят в Азиатско-Тихоокеанския регион, докато около 20% ще обитават Близкия изток и Северна Африка, както е и днес. Очаква се обаче, Пакистан да изпревари Индонезия, превръщайки се в страната с най-многобройно мюсюлманско население в света. Според прогнозите, онази част от глобалната мюсюлманска общност, обитаваща африканските държави, южно от Сахара, ще нарасне, като след двайсетина години в Нигерия вероятно ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в Египет. Мюсюлманите ще продължат да бъдат сравнително неголямо малцинство в Европа и Америка, но, както се очаква, делът им в общата численост на населението в тези региони ще нарасне.

Що се отнася до САЩ например, демографските прогнози сочат, че броят на мюсюлманите ще нарасне повече от два пъти, през следващите двайсетина години, достигайки 6,2 млн., през 2030 (срещу 2,6 млн., през 2010), като това ще се дължи най-вече на миграцията и ръста на раждаемостта сред мюсюлманите. Според прогнозите, делът на мюсюлманското население в САЩ (възрастни и деца) ще нарасне от 0,8%, през 2010, до 1,7%, през 2030, т.е. мюсюлманите ще настигнат по численост американските евреи, или пък привържениците на епископалната църква в САЩ днес. Макар че сред населението на някои европейски държави ще има доста по-голям дял мюсюлмани, прогнозите сочат, че през 2030 в САЩ ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в която и да било европейска държава, като изключим Русия и Франция.

В Европа, като цяло, делът на мюсюлманското население ще нарасне почти с 1/3, през следващите двайсет години – от 6% от жителите на континента, през 2010, до 8%, през 2030. В абсолютни цифри, европейската мюсюлманска общност ще нарасне от 44,1 млн. души, през 2010, до 58,2 млн., през 2030.

Най-голямо увеличение – преди всички заради продължителната миграция – се очаква в Западна и Северна Европа, където делът на мюсюлманите сред местното население ще достигне двузначни проценти в редица държави. Във Великобритания например, мюсюлманите ще достигнат 8,2% от цялото население, срещу 4,6% днес. В Австрия, те ще станат 9,3% през 2030, срещу 5,7% днес, в Швеция – 9,9% (срещу 4,9% днес), в Белгия – 10,2% (срещу 6% днес), а във Франция – 10,3% (срещу 7,5% днес).

Няколко са факторите, обуславящи по-бързия прогнозен ръст сред мюсюлманското население, в сравнение с немюсюлманите в целия свят. По правило, мюсюлманското население има по-висок коефициент на раждаемост (повече деца на една жена), отколкото немюсюлманското. Освен това, значителна част от мюсюлманското население вече е, или скоро ще навлезе, в репродуктивна възраст (15-29 години). Подобряването на здравеопазването и икономическите условия в страните с мюсюлманско мнозинство доведоха до по-голямо от средното понижаване на показателите на смъртността при раждане и детската смъртност, а продължителността на живота нараства по-бързо в държавите с мюсюлманско мнозинство, отколкото в другите, по-слабо развити страни.

Нарастване, но със забавени темпове

Нарастването на мюсюлманското население в света не бива обаче да засенчва някои други не по-малко важни демографски тенденции: например, че темповете на нарастване сред мюсюлманите се забавят през последните десетилетия и, вероятно, ще продължат да спадат през следващите 20 години, както се вижда и на долната графика.

От 1990 до 2000 мюсюлманското население е нараснало средно с 2,3%. Между 2000 и 2010, темповете на нарастването му спаднаха до 2,1%, а според прогнозите, ще спаднат до 1,7%, през 2010-2020, и до 1,4%, през 2020-2030 (т.е. с 1,5% годишно в течение на двайсетгодишния период между 2010 и 2030, както вече бе отбелязано).

Понижаването на темповете на нарастване се обуславя най-вече от спада на раждаемостта в много страни с мюсюлманско мнозинство, включително такива гъстонаселени като Индонезия и Бангладеш. Раждаемостта пада, тъй като все повече жени в тези държави получават средно образование, нараства жизненото равнище и хората се преместват от селата към градовете.

Забавянето в темповете на нарастване на мюсюлманското население е най-силно изразено в Азиатско-Тихоокеанския регион, Близкия Изток и Северна Африка, както и в Европа, а по-слабо в африканските държави южно от Сахара. Единственият регион, където ръстът на мюсюлманското население ще се ускори до 2020, е Америка, най-вече заради имиграцията.

В крайна сметка, спадът на раждаемостта ще доведе до съществени промени във възрастовата структура на мюсюлманското население. Макар че днес в целия свят мюсюлманското население е относително младо, т.нар. „мюсюлмански демографски взрив” – т.е. високият процент мюсюлмани в тинейджърска възраст и около 20-годишни, достигна пиковата си точка още през 2000 и в момента бележи спад.

През 1990 над 2/3 от общата численост на населението на мюсюлманските държави беше на възраст до 30 години. Днес, хората на тази възраст са около 60% от населението, а към 2030, прогнозният им дял ще падне до 50%.

В същото време, в много държави с мюсюлманско мнозинство ще се наблюдава застаряване на населението, като се очаква, в периода 2010-2030, делът на хората на възраст над 30 години в тях да нарасне от 40% до 50%, а този на хората над 60 години почти ще се удвои (от 7% до 12%).

Държавите с мюсюлманско мнозинство обаче, не са единствените, където населението остарява. Тъй като раждаемостта спада и хората в целия свят вече живеят по-дълго, населението на планетата остарява. В резултат, световното мюсюлманско население ще продължи да бъде сравнително младо още десетилетия наред. Така например, средната възраст в страните с мюсюлманско мнозинство нарасна от 19 години, през 1990, до 24, през 2010, а през 2030 вероятно ще достигне 30 години. Все пак, тя ще е по-ниска от средната възраст в Северна Америка, Европа и други по-развити региони, която нарасна от 34 до 40 в периода между 1990 и 2010, а според прогнозите ще достигне до 44 години, през 2030. Дотогава, почти 1/3 от младите хора по света (29,1% от хората на възраст между 15 и 29 години) ще бъдат мюсюлмани, в сравнение с ¼ (25,8%), през 2010, и 1/5 (20%), през 1990.

Другите основни изводи от доклада

Според доклада на центъра, мюсюлманите-сунити ще продължат да формират доминиращото мнозинство в мюсюлманската общност и през 2030 (87-90%). Делът на шиитската мюсюлманска общност може би ще намалее незначително, най-вече заради ниската раждаемост в Иран, където живеят над ¼ от шиитите в света.

През 2010, около ¾ от мюсюлманите в света (74,1%) са живели в 49 държави, в които изповядващите исляма са мнозинство от населението. Над 1/5 от всички мюсюлмани (23,3%) живеят в немюсюлмански страни от т.нар. развиващ се свят. Около 3% от всички мюсюлмани в света, живеят в по-развити региони, като Европа, Северна Америка, Австралия, Нова Зеландия и Япония.

Нивото на раждаемостта в държавите с мюсюлманско мнозинство е тясно свързано с образователното равнище при жените. В осем мюсюлмански страни, където момичетата обикновено посещават училище най-малко години, средният коефициент на раждаемост (5 деца на една жена) е над два пъти по-висок от средното равнище (2,3 деца на една жена) в девет други мюсюлмански страни, където момичетата ходят на училище най-много години. Сред изключенията е Палестинската автономия, където средното ниво на раждаемост (4,5 деца на една жена) е сравнително високо, макар че повечето момичета, родени там, могат, поне формално, да разчитат на 14-годишно образование.

Под половината (47,8%) от омъжените жени на възраст 15-49 години в държавите с мюсюлманско мнозинство използват едни или други средства за контрол на раждаемостта. За сравнение, в по-слабо развитите страни с немюсюлманско население, почти 2/3 (63,3%) от всички омъжени жени в тази възрастова група използват някакви средства за контрол на раждаемостта.

Азиатско-Тихоокеанския регион

През 2030, почти трима от всеки десетима жители на Азиатско-Тихоокеанския регион ще бъдат мюсюлмани (27,3%), докато през 2010 те са били 1/4 (24,8%), а през 1990 – 1/5 (21,6%).

Мюсюлманите са само 2% от жителите на Китай, но тъй като страната е с толкова голямо население, можем да очакваме, че по брой на мюсюлманите той ще бъде на 19-то място в света, през 2030.

Близкият Изток и Северна Африка

Страните от тези два региона ще продължат да имат най-високия процент сред държавите с мюсюлманско мнозинство. Според прогнозите, през 2030, от 20 държави и територии в двата региона, всички, освен Израел, ще имат не по-малко от 50% мюсюлмани, а в 17 се очаква мюсюлманите да бъдат над 75% от цялото население. Единствените изключения ще бъдат Израел, Ливан и Судан (който в момента се разделя на мюсюлманска и християнска части).

Очаква се, почти ¼ от израелското население (23,2%) да изповядва исляма през 2030, в сравнение със 17,7%, през 2010 и 14,1%, през 1990. През последните 20 години мюсюлманското население в Израел е нараснало над два пъти – от 0,6 млн. души, през 1990, до 1,3 млн., през 2010. Прогнозите са, че през 2030 това население (включително в Йерусалим, но без Западния бряг и сектора Газа) ще достигне 2,1 млн. души.

В момента, Египет, Алжир и Мароко разполагат с най-голямото мюсюлманско население в Близкия Изток и Северна Африка. През 2030 обаче, се очаква Ирак да стане втората по численост на мюсюлманското си население държава в региона (отстъпвайки само на Египет), най-вече, защото страната демонстрира по-висок ръст на раждаемостта, отколкото Алжир и Мароко.

Африка на юг от Сахара

Според прогнозите, мюсюлманското население на Африка, южно от Сахара, ще нарасне с почти 60% през следващите 20 години – от 242,5 хиляди, през 2010, до 385,9 хиляди, пред 2030. Но тъй като немюсюлманското население в региона също нараства с бързи темпове, можем да очакваме, че делът на мюсюлманите няма да се увеличи кой знае колко до 2030, достигайки 31% (срещу 29,6%, през 2010). Различните изследвания дават различни данни за числеността на религиозните групи в Нигерия, в която, както изглежда, през 2010, са живели приблизително еднакъв брой християни и мюсюлмани. Очаква се, през 2030, в тази страна да се формира, макар и неголямо, мюсюлманско мнозинство (51,5%).

Европа

Според прогнозите, през 2030, мюсюлманите ще бъдат над 10% от цялото население в десет европейски държави: Косово (93,5%), Албания (83,2%), Босна и Херцеговина (42,7%), Македония (40,3%), Черна гора (21,5%), България (15,7%), Русия (14,4%), Грузия (11,5%), Франция (10,3%) и Белгия (10,2%).

И през 2030 Русия ще продължи да има най-многобройното мюсюлманско население (в абсолютни цифри) в Европа. Броят на нейните мюсюлмани ще нарасне от 16,4 млн., през 2010, до 18,6 млн. души, през 2030. В същото време, според прогнозите, през следващите две десетилетия, темповете на нарастване броя на мюсюлманите в Русия ще достигнат 0,6% годишно, докато през същия период немюсюлманското и население ще намалява с 0,6% годишно.

Франция регистрира чист приток от 66 000 имигранти-мюсюлмани, през 2010, най-вече от Северна Африка. През миналата година, мюсюлманите бяха 2/3 (68,5%) от всички нови имигранти в страната. Испания пък прие 70 хиляди имигранти-мюсюлмани през 2010, но те се оказаха само 13,1% от всички нови имигранти в тази страна. Чистият приток на мюсюлмански имигранти във Великобритания през 2010 (около 64 000), беше почти колкото и този във Франция. Над ¼ (28,1%) от всички нови имигранти във Великобритания през 2010 са мюсюлмани.

Америка

Очаква се, че броят на мюсюлманите в Канада почти ще се утрои през следващите двайсет години, като от 940 хиляди, през 2010, ще достигнат почти 2,7 млн., през 2030. През тази година, мюсюлманите ще бъдат 6,6% от цялото население на страната, в сравнение с 2,8% днес. Прогнозите сочат, че Аржентина ще се окаже третата по брой на мюсюлманското население американска държава, след САЩ и Канада. През 2010 в нея живееха около 1 млн. мюсюлмани, което я постави на второ място, по този показател, непосредствено след САЩ.

Децата на възраст до 15 години са сравнително малка част от мюсюлманското население на САЩ днес. Само 13,1% от мюсюлманите там са на възраст от 0 до 14 години. Това се дължи на факта, че значителна част от мюсюлманите в Съединените щати са нови имигранти, т.е. не са израснали в страната. През 2030 обаче, много от тях вече ще са създали семейства и, ако сегашните тенденции се запазят, броят на американските мюсюлмани на възраст до 15 години ще нарасне повече от три пъти – от 500 000, през 2010, до 1,8 млн., през 2030. Броят на децата-мюсюлмани, на възраст от 0 до 4 години, живеещи в САЩ пък ще нарасне от по-малко от 200 000, през 2010, до над 650 000, през 2030.

Днес около 2/3 от мюсюлманите в САЩ (64,5%) са имигранти от първо поколение (т.е. не са родени в страната), а малко над 1/3 (35,5%