Tag:тероризъм

Вчера завърши разказа за моето пътуване до Грузия в дните на Рождество Христово. След като се върнах в България - напрежението в тази прекрасна страна отново покачи градус: принуденият да напусне държавата президент Звияд Гамсахурдия се бе върнал. Лидерите Китовани, Йоселиани и Чантурия канят бившият министър на външните работи на СССР, Едуард Шеварднадзе да се върне в родината си и кандидатства за президент.

Ще минат месеци: Шеварнадзе ще нарече опозиционните лидери и военните формирования "криминални структури.
Един от лидерите ще загине от изстрелите на терористи - това е темата на разказа оттук нататък. Тема, в която има борби за влияние, борби за пътя на Каспийския нефт, самоубит политик от службите по сигурността.

Ирина Саришвили - Чантурия
, съпруга на Гия Чантурия, когото терористи разстрелват 1994 година и бе ранена в атентата срещу съпруга й, е нападната девет години по-късно. Много хора през 1994 виждат в Чантурия, човекът, достоен да замести Едуард Шеварднадзе, като лидер на Национално-демократическата партия в Грузия. След смъртта на Чантурия, на 3 декември 1994 година пред дома му, съпругата му оглавява партията, но след опита за нападение срещу нея самата - тя напуска лидерския пост.

Какво се е случвало в Грузия след моето заминаване?

Времето е на нелегалния петролен бизнес - основната причина за чеченската война. Времето е за влияние върху политиката на Грузия от страна на САЩ и Русия. Времето е за овладяване на напрежението в Закавказието...

Чеченци са поддръжниците на грузинския президент Звияд Гамсахурдия, в събитията в края на декември 1991 година. Някои руски изследователи твърдят, коментирайки събитията от Кървавата Коледа, че Китовани понесъл тогава големи загуби от жива сила на Националната гвардия, която ръководел, обстрелвайки Дома на правителството. Същият Дом, където се бяха скрили Звияд и поддръжниците му. Липсата на подготовка за бойни действия била причината за тези загуби според същите изследователи, чийто анализи четях след завръщането си от Грузия. Потресен от загубите, Китовани бил готов да пусне Звияд с парите извън Грузия. Бойците на Джаба Йоселиани от формированието "Мхедриони" се присъединили към желанието на Китовани да пусне Звияд да избяга. Бях свидетел на тези събития. Звияд избяга - Йоселиани и Чантурия бяха на свобода и в последните дни на декември 1991 бе сформирано временно правителство начело с Тенгиз Сигуа, а също така и Военен съвет, в който членуваха Йоселиани и Китовани. На 6 януари Гамсахурдия избяга от страната с милиони долари и рубли.

Йоселиани

Джаба Йоселиани бе поел според същите аналитици отговорността за стрелбата на митинга на метростанцията Дидубе в руския печат, въпреки че аз бях свидетел как на момчетата му раздаваха халосни патрони и ги учеха да стрелят във въздуха.

След бягството на Гамсахурдия от затвора изниква идеята да се повика Шеварднадзе, като авторитетен политик, който да помогне да бъде призната Грузия като независима държава. Разговорът на Йоселиани с Шеварднадзе трае пет минути. Шеварднадзе пита каква е ситуацията в Грузия, след което Йоселиани му казва следното: "Господин Едуард, защо да пускам в игра Нодия /местен футболист - бел. Л. М./, когато в отбора ми е Пеле". Така образно Йоселиани кани горбачовия външен министър да се върне в Грузия. На следващия ден Шеварднадзе излиза със свое Обръщение към грузинския народ, в което нарича току що приключения преврат - народна революция. Тази неискреност не се харесва на Китовани и Сигуа - те усещат, че връщането на Шеварднадзе няма да е за добро. Стига се дотам, че когато връщането е вече необратимо, двамата опозиционери са били готови да отстранят физически Йоселиани, само и само, за да попречат на това завръщане.

Йоселиани приема спокойно несъгласието им и в телефонен разговор с Шеварднадзе му казва: "Решавайте, или сега - или никога".

В утрото на 7 март 1992 година, от тбилиското летище излита ТУ-154 с нарочно подставени пътници, сътрудници на републиканската прокуратура, на които е заръчано да изкупят всички билети за този рейс. В същия ден самолетът довежда в Тбилиси Шеварднадзе и съпругата му.
На тбилиската аерогара, на стълбичката на самолета Шеварднадзе са посрещнати от Джаба Йоселиани и възторжена тълпа тбилисци. Скоро след това Шеварднадзе оглавява Държавния съвет на Грузия, а негов заместник става Йоселиани. Сигуа остава на креслото на премиер на Грузия, Китовани продължава да заема поста вицепремиер и министър на отбраната.
Оттук нататък властта на Шеварднадзе се опира единствено на авторитета на Йоселиани, което не се харесва особено на Шеварднадзе - изборите за парламент са насрочени, Сигуа и Китовани предчувстват края на политическата си кариера и се замислят за изход от ситуацията. На 14 септември гвардейците на Китовани навлизат в територията на Абхазия, и лидерът Ардзинба призовава народа си на война. Загубата в тази война е началото на края на отношенията на Йоселиани с Шеварднадзе. Шеварднадзе не се нуждае повече от авторитета и поддръжката на Йоселиани и е на крачка да стане легитимно избрания държавен глава на държавата. На негова страна са силовите структури, Йоселиани е разочарован от Шеварднадзе, когато той го отдалечава от себе си, а и затова, че е не прозрял по-рано, като Китовани и Сигуа играта на бившия съветски първи дипломат. На свой ред Джаба Йоселиани публично започва да иска ограничаване на пълномощията на Шеварднадзе - страната е на прага на нови избори. Междувременно на 22 февруари е отменена съветската конситуция и е възстановена тази на Грузия от 1921 година. В този момент вече мнозина се боят от укрепването на властта на човека на Москва, Шеварднадзе. На 29 август 1995 година, в деня когато Шеварднадзе излиза за обвявяването на новата Конституция, някаква кола се движи плътно до неговия автомобил и се взривява бомба. Шеварднадзе се спасява по чудо. За автори на терористичния акт са обвинени Джаба Йоселиани, а също така и мининстърът на националната сигурност, Игор Георгадзе, който успява да избяга овреме в Москва. Йоселиани остава единственият набеден за взрива, съден е и получава присъда от 12 години. От затвора, Джаба иронично ще каже: "Навярно Шеварднадзе си мисли, че аз съм врана и мога да живея 200 години." Скоро след това той и останалите набедени за заговорници са амнистирани, но Джаба вече е със сериозно влошено здраве.

Китовани

генерал Тенгиз Китовани "Едуард Шеварднадзе ще бъде съден като престъпник - заявява бившият министър на отбраната от началото на 90-те години, генерал Тенгиз Китовани. Китовани е фигурата, която изиграва ключова роля, заедно с Йоселиани в довеждането на власт на Шеварднадзе, след което обаче техните пътища се разделят. Шеварднадзе вече нарича Китовани "най-злия враг на грузинския народ".

"Оставам враг единствено на сегашния корумпиран режим в Тбилиси, който се оглавява от Едуард Шеварднадзе - заявява в интервю за руската преса Китовани. - Този президент ще бъде съден като престъпник за Абхазия, за чеченците, за това, че предаде Русия, за сълзите на нашите гладни деца. Руският и грузинският народ са братски народи - заявява Китовани и война между тях не може да има." Докато Китовани дава интервюто си на 18 септември 2002 година, доверени лица на Шеварднадзе водят преговори, с цел да намерят трета страна, която би била готова да приеме чеченските бойци, намиращи се на грузинска територия.

"Преди три години аз предупреждавах за опасността, която носят въоръжените чеченски бандитски формирования в Панкиси /Има такова дефиле - бел. Л. М./. Тогава Шеварднадзе отричаше факта, че терористите /чеченските банди - бел. Л. М./ се намират на територията на Грузия. Той бе готов да ги използва така, че в лицето на Русия да създаде външен враг и по този начин да укрепи нестабилното си управление в държавата..."

Китовани е за провеждането на силна антитерористична операция със силите на руската армия, тъй като бандитите са се пребазирали във вътрешните райони на Грузия..
Като какъв човек приемат грузинците след време, завърналият се от Москва Шеварднадзе - народът го нарича "хитра лисица", той като той е много внимателен в избора си на приятели и врагове. Шеварднадзе разиграва като основен свой коз, поддръжката на САЩ, срещу силно влошените отношения на Грузия с Русия.

За САЩ Грузия е удобна геостратегически за разполагане на военни американски бази, насочени срещу Русия и бившият външен министър на Горбачов не чака дълго, за да се включи в играта на американските интереси. Междувременно, вместо нещата в държавата да се успокоят - 800 000 грузинци напускат родината си в търсене на по-добър живот.
"Путин и Шеварднадзе трябва да седнат на масата за преговори, но не за сметка на народа на Грузия - заявява генерал Тенгиз Китовани. - Аз ще бъда противник на Шеварднадзе цял живот, защото заради този човек страда моята родина, а към това се прибави и неговата вина за смяната на отношението на Русия към Грузия... Ако Путин зависеше от американците, колкото Шеварднадзе, то те тогава щяха да се договорят и намерят общ език, но явно за руския президент няма подобна зависимост...
Шеварднадзе ще трябва да носи отговорност за вината си по разрастващата се криза с Русия и икономическия провал на развитие, който е факт за времето на неговото управление, но дали това ще се случи в близко време - аз не съм уверен - признава с горчивина генералът."
"Съюзът на националната гвардия е политическа организация обединяваща бивши войници и офицери - пояснява Китовани. - Ние сме действащата опозиция на режима на Шеварднадзе. Нашата цел е да дойдем на власт и поведем Грузия по мирен демократичен път, но за целта искаме оставката на президента и провеждане на предсрочни избори."

Грузинските специални служби организират шест пъти опити за покушение за отстраняването на генерал Тенгиз Китовани - последното е през 1999 в Австрия. Китовани е наясно, че е набелязан от режима на Шеварднадзе, но твърди, че не се страхува от него. " Нека Шеварднадзе се бои от мен" - заявява генералът по повод заплахите и опитите за покушение над него.
Началникът на антитерористичния център към Министерството на националната сигурност, Леван Кенчадзе коментира веднага интервюто на Китовани, като отхвърля категорично, че има 1 500 чеченски бойци в Ахметския район. Той признава единствено за опити на чеченци да навлязат в страната с цел да извършват терористични актове и създадат безредици.

*   *   *

Избягалият в Москва Георгадзе живее под засилена охрана, Шеварднадзе твърди, че са му известни връзките на Китовани с Федералната служба за безопасност на Русия и ГРУ. Според него, тези служби са помогнали на Китовани при остраняването на Гамсахурдия!

За още една смърт обвинява на глас бившият министър на отбраната на Грузия, Китовани Едуард Шеварднадзе. През февруари 2002 година е намерен мъртъв секретарят на Съвета по сигурността, Нузгар Саджая. "Имам информация, че Саджая не се е самоубил, а е бил убит - заявява Китовани, коментирайки тази смърт. - Саджая беше човек с проруска ориентация и работеше за запазване на добросъседските отношения на Грузия с Русия, а в този момент Шеварднадзе се беше заиграл с чеченците, с цел да отслаби Русия. Саджая се е опитал да разубеди Шеварднадзе, да не участва в подобна опасна игра, но явно не е успял да направи нищо. Убиват го." На това обвинение на Китовани Шеварднадзе не отговаря и не реагира.



Така равносметката от довеждането на Шеварднадзе на власт в Грузия е следната: Йоселиани е отдалечен от властта и след времето, прекарано в затвора по обвинение, че е организирал бомбения атентат срещу Шеварднадзе излиза с амнистия и много разклатено здраве. Китовани е низвергнат като криминален престъпник и не спира да се противопоставя на Шеварднадзе. 1994 година Чантурия е застрелян уж при терористичен акт, е съпругата му е ранена. Причината: Гия Чантурия е бил единственият, много сериозен опонент на Шеварднадзе за президентското кресло. Разигравайки картата с влияние в Абхазия и Осетия срещу Русия - Шеварднадзе продължава и извън Грузия да укрепва властта си.

Народът гладува, има режим на тока, магазините са празни, спекулата се шири, 800 000 грузинци напускат родината си.
След повторно завръщане в Грузия Звияд Гамсахурдия загива при неизяснени обстоятелства. Икономически страната е в колапс. За влияние в нея се борят САЩ и Русия. Откъде да мине петролопроводът от Каспийския нефт, какви да бъдат отношенията на Грузия с Осетия и Абхазия, каква да бъде съдбата на чеченците - в Грузия - напрежението и хаосът продължават да владеят страната.

Следва продължение
 

Разговор с католическа игуменка скандално преобръща версията на предполагаемата химическа атака в покрайнините на Дамаск

Бунтовници в акция - фейсбук на агенция СанаИгуменката Агнес Мериам ел-Салиб от манастира Свети Джеймс в Кара е дала интервю на 6 септември за международния сайт РТ, в което интервю изразява съмненията си, че широко огласената химическа атака в Дамаск изобщо се е състояла.

Изображение, взето от видеолип в You Tube, който показва мъж, който се опитва да успокои сирийско момиче, изпаднало в шок, докато крещи на арабски: „Жива съм!”

Това е кадър от атаката, за която от така наречената сирийска опозиция твърди, че са били използвани химически оръжия в квартал Гута, в покрайнините на Дамаск. /сн. АФП/.

Игуменката Агнес Мериам ел-Салиб, която се съмнява в достоверността на кадрите за химическата атака

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има доказателства че кадрите от предполагаемата химическа атака в Сирия са подправени твърди игуменката Агнес Мериам ел-Салиб. В интервю тя твърди, че възнамерява да представи в ООН своите заключения.

Майка Агнес е католическа монахиня, която живее в Сирия от 20 години. Тя твърди, че внимателно следи какво се случва в опустошената от войната страна и посочва като пример кадрите от видеото с участие на предполагаеми жертви от атака с химически оръжия в квартал Гута от м. август. Игуменката поставя под въпрос автентичността на въпросните кадри от видеоклипа след химическата атака, който обиколи световните агенции.

В интервю за сайта RT /http://rt.com/ майка Агнес изразява съмнения как е било възможно толкова много кадри да бъдат снимани в краткото време след така наречената химическа атака. Тя пита къде са родителите на предполагаемо мъртвите деца и заявява, че ще изпрати своите наблюдения и изводи в Доклад до ООН.

Монахинята е възмутена от световните медии, които си затварят очите за клането в Латакия, извършено от бунтовниците екстремисти, по време на което са били убити 500 цивилни, включително жени и деца.

Министерството на външните работи на Русия призова международната общност да обърне внимание на разкритията, направени от майка Агнес Мериам ел-Салиб.

РТ: САЩ използваха интеренеткадри и видеоматериал за предполагаема атака с химически оръжия в източна Гута, за да обвинят сирийското правителство. Успяхте ли да видите тези файлове и какво бихте могли да кажете за тях?

Майка Агнес: Внимателно разгледах въпросните кадри и възнамерявам да представя писмен анализ върху видяното по-късно. Аз твърдя, че цялата тази история е нагласена и е била предварително подготвена, за да може да бъде уличено сирийското правителство като извършител на химическа атака.

Разковничето в тези доказателства е фактът, че Reuters публикува въпросните файлове в 6.05 сутринта, а твърденията за проведена атака с химическо оръжие са за 3:00 до 5:00 часа сутринта в Гута.

Задавам си въпроса: как е било възможно да се съберат откъси от различни кадри за повече от 200 деца и 300 младежи на едно място, да им се окаже първа помощ и да ги интервюират пред видеокамера? И всичко това да се случи за по-малко от три часа? Реалистично ли е подобно нещо? Когато човек работи в новинарската индустрия е наясно колко време е необходимо, за да се организира всичко това.

Телата на децата и младежите, които показват въпросните кадри – навеждат на въпроса: кои са те? Какво стана с тях? Дали са били убити? Реално ли е всичко показано? И как е възможно да се случи това в навечерието на газовата атака?

Или ако не са били убити – откъде са дошли, къде са родителите им? Как така ние не виждаме никакви женски тела, сред тези показани предполагаемо мъртви деца?

Аз не твърдя, че не се използва химическа атака в тези територии, това вероятно е така,но въпреки това съм убедена, че кадрите,    които непрекъснато ни се показват като доказателство са били направени по-рано – изучавах внимателно видяното и ще изпратя Доклад в ООН, в Комисията за правата на човека със седалище Женева.

РТ: наскоро Сте посетила Латакия и прилежащите територии, успяхте ли да разговаряте с очевидци на избиването на цивилни граждани, извършени в Латакия от Джабхат ал-Нусра? /Фронт за подкрепа на сирийския народ, или фронт Нусра, който е ислямистка групировка и клон на Ал-Кайда в Сирия. Групировката обявява сформирането си на 23 януари 2012 година по време на гражданската война в Сирия и е най-агресивното и успешно крило на сирийските бунтовници според наблюдатели на конфликта.

През декември 2012 година САЩ обявяват фронта Джабхат ал-Нусра за терористична групировка. През април 2013 година групировката официално се обявява за клон на ал-Кайда – бел. Л. М./.

Какво можете да ни кажете да тази групировка?

Майка Агнес: Тук искам да запитам: как международната общност пренебрегна бруталните убийства в Латакия на Лайлат ал-Кадр, които бяха извършени рано сутринта на 5 август и жертвите бяха над 500 души, включително жени и деца. Те всички бяха зверски убити и извършеното зверство надвишава всякакъв друг пример от такъв род действия. В международните медии нямаше нищо по случилото се, само една малка информация излезе „Индипендънт”, струва ми се.

Ние изпратихме наши представители в този район и хората ни имаха възможност да видят и преценят лично ситуацията на място. Разговаряха с местни жители и оцелели от клането.

За мен е непонятно каква е причината западните медии да прилагат двойни стандарти в този случай – сега непрекъснато говорят за масовите убийства, от използване на химически оръжия, но не обелват и дума за клането в Латакия.

РТ: Знаете ли нещо за съдбата на заложниците, заловени в Латакия?

Майка Агнес: В село Естреба са били избити всички жители, а къщите им са били опожарени. В село Ал Кхрата почти всички 37 местни жители също са били убити, а само десет души са успели да избягат.

Общо дванайсет села са били подложени на ужасяващи убийства, било е истинско клане – хората са били обезглавявани и обезобразени. Съществува дори видеозапис, който показва как живо момиче е било разсечено! Живо! Окончателният брой на тези жертви надвишава 400 души, като от 150 до 200 са били заложници. По-късно част от заложниците също са били убити, а смъртта им е била заснета!

Сега ние издирваме вести за заложниците и се водят преговори за освобождаване на активисти, но досега няма никакъв резултат от усилията да се постигне каквото и да било.

РТ: Често чуваме за християни, подложени на преследване от така наречените бунтовници. Преди няколко дни имаше атака в село Маалула, където мнозинството от населението е християнско. Християните в Сирия изправени ли са пред смъртна опасност?

Майка Агнес: Всеки в Сирия сега е изправен пред сериозна опасност, всеки е застрашен. Имаше случаи и на мюсюлмански лидери, които бяха отвлечени и обезглавени. Някои от мюсюлманските лидери са били унижавани, измъчвани от ислямисти, а голяма част от местните християни биват убивани. Тук ще обърна внимание на това, че ако тези убийци нямаха международна подкрепа – никой от тях не би се осмелил да прекрачи границата между нормално и нечовешко, но сега сме свидетели на нарушаване на човешките права и провеждане на геноцид в Сирия. А това се крие на международно ниво. Настоявам международната общност да спре със субективните оценки на ситуацията в Сирия, само и само, за да удовлетворят интересите на на определена група от великите сили. Сирийци биват непрекъснато убивани и стават жертва на хора, които са снабдени с оръжия, изпратени в Сирия, за да може да бъдат убити колкото може повече от местното население. Истината е, че навсякъде в Сирия биват отвличани хора, които са измъчвани, изнасилвани и ограбвани. Тези престъпления остават ненаказани, тъй като великите сили използват международния тероризъм като начин за унищожаване на суверенни държави. Правено е и в други страни и ще продължат да го правят, докато международната общност не каже: „Стига!”

РТ: Доколкото знаем, Вие Сте успели да намерите важна информация за случващото се в Сирия. Това означава ли, че се страхувате за живота си, като човек, който държи документи, които могат да уличат така наречените бунтовници? Заплашвал ли Ви е някой?

Майка Агнес: Имате право – аз съм застрашена, опитват се да ме дискредитират доколкото знам в книга, която предстои да излезе във Франция съм определена като престъпник, който убива хора. Смятам, че всеки вярващ трябва преди всичко да се довери на своята съвест, на вярата си в Бога и това би помогнало да бъде спасен животът на невинни хора. Не е важен моят живот, животът ми не е по-ценен от този на което и да било сирийско дете, чието тяло може да послужи за доказателство за уличаване в закононарушение. Това е най-голямото престъпление, извършвано някога в историята.

РТ: Какво следва да се направи, за да спре за сирийците трагедията, която те преживяват?

Майка Агнес: Сирийците само не могат да направят нищо, за да спрат случващото се – те могат да разчитат на международната общност, на приятелски народи, на световни сили като Русия, Китай, и Индия. Поздравявам британския парламент, който гласува против участието на страната им в евентуална война в Сирия. В Сирия в момента върви война с тероризма и международната общност, приятелите на Сирия трябва да обединят усилията си и да кажат: „Стига!” Трябва да се използва всяка възможност това да се прави, в противен случай ситуацията, в която е изправена сега Сирия, ще се превърна в заплаха за световния мир.

РТ: Какво трябва да направят Ватикана и други центрове на християнството, за да се сложи край на тази трагедия?

Майка Агнес: Папата няма самолети, бомби и въоръжени сили. Вместо това той има силата на истината, и истината, както каза самият той. От всички посоки на света идват съобщения, които призовават за спиране на военната намеса в Сирия. Тези, които трябва да чуят това обаче не го чуват. Папата, патриарсите, носители на Нобелова награда, всички повтарят: „Спрете противопоставянето! Няма такъв конфликт, който може да бъде решен с военни средства! Спрете да сипвате масло в огъня!”

Много известни личности в света, чийто брой непрекъснато расте са  срещу войната. Всеки се изказва разумно, но Щатите предпочитат да не обръщат внимание на това, въпреки че становището на световното обществено мнение се обърна срещу САЩ! Това е първият случай, когато Америка е сама, въпреки че те твърдят, че са подкрепени от десет страни. Аз съм убедена, че не са, защото хората от тези държави не са съгласни с техните правителства. Дори американците не са съгласни с тяхното правителство.

РТ: Вярвате ли, че тази трагедия ще приключи и Сирия ще остане родина на всички сирийци, независимо от тяхната етническа или религиозна идентичност?

М.А.: Самата аз не съм сирийка, но живея от 20 години в Сирия. Бих искала да напомня на всички, че Дамаск е най-старата столица в света. Бих искала да напомня на всички, че Сирия е люлка на цивилизацията. Бих искала да напомня на всички, че това е най-святата земя, че ражда основните световни религии. Това, което се случва в Сирия трябва да послужи за урок на всички – имам в предвид в екзистенциалния, а не в политическия смисъл. Убедена съм, че с Божията помощ сирийският народ ще остане силен, ще излекува раните си, заедно ще прогони всички чуждестранни наемници и терористи. Вярвам, че ще има мир в Сирия. За целта обаче е необходима и помощта на международната общност.

Майка игуменка Агнес Мериам ел-Салиб показва снимка на Сирийската арабска информационна агенция САН от 20 август 2013 година, на която войници, лоялни на правителството на Башар Асад опаковат разложено тяло, за което се твърди, че било открито в масов гроб в северната част на Латакия, провинция на брега на Средиземно море.

 
За пореден път в медиите бе пусната предизборно темата за нов прочит на възродителния процес и влизането на тази тема в учебниците по история. Да се поставя въпроса възродителният процес "да влезе" в учебниците по история, е абсолютно излишно, тъй като от 1996-7 г. тъй като темата за възродителния процес присъства в учебниците. Що се отнася до това как е представена тази тема, тук вече има какво да се каже и още повече какво да се иска, за да може един ден поколенията, които са родени десетилетия след тези години да получат вярна и обективна представа за това как драматичните събития, случили се поради религиозно различие са довели до инспирирани тежки конфликти.

Явно съветниците на министъра на образованието не са наясно, че темата за така наречения възродителен процес я има в учебниците, след като самият министър Даниел Вълчев заяви, че тази тема не трябвало да се включва в учебниците. Историята се гради от случили се събития и не е работа на юрист, макар и министър, да казва какво трябва да се учи по история и какво не, т. е. дали ще се изтриват случили се събития от учебниците или не. Всъщност основният проблем е, че програмите на министерството не винаги позволяват задълбочено да се изучават тези страници от новата ни история. Учителите често стигат в материала до времето на Първата световна война и над всички събития след това, както се казва, "се прелита". На практика в българското училище не се изучава историята на България през ХХ век. Какво е предизвикало няколко кратно преименуване в 20 век на населението от българи мюсюлмани, всичко за възродителния процес, но и за подстрекателската роля на турските тайни служби още отпреди Втората световна война - много е широка темата, но тя, както и много други трябва най-после да заемат своето място в учебниците с обективен прочит. В противен случай поколения ще влизат в живота без информация за тези събития, което неминуемо ще доведе до бели петна и осакатяване в изграждане на позициите и отношението им за този период.

22 години след годишнината от двата взрива на гара Буново и Сливен от турски терористи през 1985 година, Общонароден комитет за защита на националните интереси /ОКЗНИ/най-после предприе реална стъпка да почете паметта на загиналите. Сред жертвите на има и българи християни, и българи - мюсюлмани, както неведнъж съм писала и подчертавала в материалите на тема възродителен процес, етнос и религиозни разлики.

След 22 години, на мястото на експлозията в Буново и ще бъде монтирана паметна плоча с имената на загиналите заяви пред Агенция "Фокус" Минчо Минчев, председател на ОКЗНИ. Той подчерта, че почитането на паметта на загиналите се оформя като традиция и "почти ежегодно ще се организира там поклонение, за да не се забравя това трагично събитие". На същото място ще бъде подготвен и Мемориал, който ще изразява отношението на Комитета срещу тероризма. Минчо Минчев бе категоричен, че трагичният инцидент е "жив спомен, който ще избледнее много трудно и очевидците много се вълнуват, когато говорят за това нещо". Минчев подчерта, че всъщност и годишнините се правят именно за това - "за да не се забравя". За 22 годишната забрава Минчев не обели и дума. Както мълчи вече втори мандат по въпроса и президентът на Република България, Георги Първанов, бивш член на ОКЗНИ и историк.

Трагичните събития опреди 35 години в доспатското село Барутин ДПС почете на възпоменателен митинг, като след митинга бе приета Декларация, че ще са нужни още 30-40 години, за обективен прочит на въпросните събития.

Оказва се, че според парламентарната група на ДПС, катарзисът и единението на нацията зависят от способността да се направи обективен прочит на историята отпреди 35 години и затова ще е нужно да се изчака още три-четири десетилетия напред във времето, след което вече историческата наука щяла да е в състояние безпристрастно да заложи случилото се като образователен стандарт в контекста на всеобщото зачитане на правата на човека.

Неясните, мъгливи и витиевати формулировки на Движението на Ахмед Доган всъщност имат далечен прицел, и той изобщо не е дали в учебниците по история ще присъства темата за възродителния процес или не. Данни за целта на ДПС се съдържат в следващите заложени в декларацията му мотиви.

"Има събития, които не се нуждаят от дистанцията на времето, за да бъдат осъдени като престъпления срещу човечеството, по които са се произнесли редица европейски институции в специални документи на Съвета на Европа, визиращи престъпността на комунистическите режими в Източна и Централна Европа." Що се отнася до тероризма - ДПС мълчи по въпроса, тъй като е известно, че тероризмът като поведение далеч не е приет в Европа и никой, даже в историческите учебници не би оправдал отнемането на човешки живот в името на каквато и да било кауза.

Ако се тръгне в тази посока за написване и допълване на историята, то учениците в Италия ще онемеят от коментарите за истините за Римската империя, френските младежи ще трябва сведат засрамени глава от обезглавяването на своите монарси и откритието на гилотината, да не отварям дума за американските ученици, които няма да имат самочувствието на членове на най-велика нация ако разнищят екзекуциите във виетнамското село Сонг Ми или годините, в които сенатор Джо Макарти започва своя лов на вещици, като заявява, че в Държавния департамент на САЩ има 205 комунисти. - изброяването на "срамните" събития от различни периоди на световната история за всички държави би се проточило дълго. Но вина за случилото се не може да пада върху следващите поколения - историята не търси вина.

Темата по смяна на имената в българската история ще трябва да започне от 1908 година, когато България сключва Договор с Турция, в който признава правото на южната ни съседка за намеса и застъпничество по отношение на българите мюсюлмани. Няколко години по-късно либералът Васил Радославов спечелва избори /1914 г. - бел. Л. М./ като обещава на същото това население, че ще им върне имената. През 1949 година Георги Димитров, Вълко Червенков и Антон Югов се срещат със Сталин и получават указанията му за "разселването на турците". По време на тези събития Турция разбира се не желае да се лишава от своята Пета Колона в България и уклончиво слуша, без да предприема мерки, за приемане на изселници български мюсюлмани. Към тази част от българските граждани по времето на управлението на Тодор Живков комунистическата партия ту предприема действия за приобщаване с привилегии, ту тръгва към преименуване и забрани на спазване на религиозни и битови ритуали и обичаи.

Причини за решенията на комунистическата партия в насока приобщаване на българските мюсюлмани също има и то не само вътрешнополитически, но и външнополитически. Като се започне от демографския проблем на намаляващото православно българско население, като се премине през активизиране на разузнавателния интерес на Турция чрез нейни резиденти сред българското население, та се стига до активизиране на протурски нелегални организации и антидържавни групи. Следва агресията и напрежението в Кипър /1974 г./, масираната протурска пропаганда и на този фон се прибавят сериозните икономически проблеми в последните години от Живковото властване.

Споменавам набързо горните причини като основание за вземане на последващи решения на държавната комунистическа върхушка, за да осветля по някакъв начин подбудите за повсеместно преименуване на българите мюсюлмани, като възможност за решаване на обективно възникнали проблеми в развитието на националния въпрос на съвременната българска държава. Никой не се заема да разграничи мюсюлманска религия от християнска религия, след като се изповядват от едно и също население. Решава се на база преименуване да се приобщят българите мюсюлмани към българите християни - въпреки че до този момент не е имало очертано кой знае какво религиозно разединение. Никой не се съобразява с обичаите, изискванията и традициите на съответната религия, мюсюлманската, за задължителното носене на имена, съответни с религиозното вероизповедание. По подобен начин се процедира в САЩ, на приемащите американско гражданство се сменя първото име, като с това се извършва един вид и преименуване и приобщаване, без зачитане на етнически и религиозни изисквания и традиции в кръщаването на съответния човек.

В България се начева със забрана за общуване на турски език на обществени места, забраняват се и религиозни и битови обичаи и ритуали, /погребения, обрязване, честване на празници/. Административните мерки са съпроводени със съдебни санкции.

"Едни взеха решението за преименуването, а други бяха натоварени с тежката задача по осъществяването му" - пише в книгата си Бончо Асенов "Възродителният процес и Държавна сигурност". Същото сочат и събитията от 1984 година. Твърденията за безпроблемно протичане на преименуването в окръг Кърджали се нереални - признава Асенов. - И дава конкретни примери, което стават известни чак след години: на 25 декември 1984 г. в с. Бенковски е организирана протестна демонстрация. Идват хора и от съседни села. Тълпа от 2000 души се стреми да нахлуе в селсъвета. Стрелба във въздуха охлажда желанието на тълпата за саморазправа.17 месечната Тюркян, е изпусната от майка си и стъпкана от тълпата. Тази жестока смърт бе направен опит да се препише на българите като убийство от депутата Васил Гоцев след свалянето на Живков от власт, което говори за изкривяване на историята с политически цели.

Преименуване БКП провежда още през 1973, за което се говори твърде малко. Живко Сахатчиев /автор на документалната книга "Второто потурчване на Якоруда -1990-1995 г."/, учител в град Якоруда, събитията от гоцеделчевското село Корница изглеждат по следния начин:

"... през октомври 1972 г. там е създадена нелегална организация от представител на турските тайни служби. На 14 декември 1973 г. тази организация завзема властта и обявява Корница за турска територия. Започва открит жесток терор и заплахи срещу всички, изразили несъгласие с поведението и действията на метежниците.

В продължение на два и половина месеца турското знаме се вее над Корница. Неколкократните опити за мирно прекратяване на метежа са безуспешни.

На 28 март 1973 г. милиция и група на разложкия доброволен отряд влизат в селото, за да възстановят българския суверенитет над територията на селището. Метежниците се нахвърлят яростно върху тях с ножове и брадви. Първа жертва е ст.лейтенант Благой Зайков - намушкан на 7 места с нож. В ръцете си е имал "Калашников", но не го е използвал, защото предварително е дадена заповед да не се стреля по хората. Главата на майор Рашков е разбита с камъни. Един пожарникар е намушкан с нож близо до сърцето.

При тези събития в Корница загиват и трима българи мохамедани - двама са убити от удар с дърво по главата от метежниците, единият, защото отказал да вземе участие в съпротивата и продължил да си сади тютюн, а другият, защото бил набеден, че е симпатизант на властта. Третият - ранен в крака, от фанатизъм не позволил да го превържат и умира от изтичане на кръвта, докато го закарат до болницата в Гоце Делчев...

В Момчилград, на 26 декември 1984 година местни националисти предизвикват демонстрации и намесата на МВР и Гранични войски, което довежда до стрелба, убит и ранени.

При безредици в с. Каялово разярен мъж взема автомата на МВР-служител и при последвалата борба мъжът е убит. В с. Груево пак МВР-служител в опит да се защити от двама протестиращи, взели автомата му, стреля с личния си пистолет и ги убива на място. Така загива и българин мюсюлманин в Кърджали - за общо 7 души пише Бончо Асенов като цифра за жертви в този окръг.

Съпротива от страна на българи мюсюлмани има и това принуждава службите на МВР, Гранични войски и Вътрешни войски да ограждат пътища, да ограничават междуселищни и международни разговори, кореспонденция се проверява и задържа, повишава се цифрата на доносите и пострадалите от тях. Протестиращи български мюсюлмани са изпратени в Белене. Поради наложеното табу за истинското състояние на нещата и последиците от проведеното преименуване, в което жертви дават и българи християни, и българи мюсюлмани, и невинни жени и деца, тези събития стават повод да се пуснат и тиражират неверни твърдения в международни медии, те са съпроводени с невероятни и неверни съобщения за масово избиване на хора, изнасилвания, мачкания с танкове, събличания, обливане с вода посред зима! Около преименуването се пускат лъжи за 5 000 жертви в Кърджали, които никой не доказва, но и не опровергава. Тиражират се слухове за разрушени джамии, трупове, които плуват в Дунав и Марица, за опожарени къщи! "Гласът на Турция" и "Свободна Европа" се надпреварват да излъчват "достоверни" данни, на не и да отразяват обективно случващото се. На митинги Сюлейман Демирел призовава "Войската да тръгне към София!" - друг въпрос е, че това не се случва. Друг турски политик, Тургут Йозал, в бежанския лагер в Гебзе нарича българите "свине".

Ескалацията на напрежението взема връх - никой не си прави труда да изнесе истината, никой не опровергава лъжите за трупове и убити с действителните причини и цифри на жертви от двете религии - и християнската, и мюсюлманската.

Никой не се замисля защо и какво прекъсва естествения ход на събитията, преименуването се извършва в края на 1984 година, а след пет години, през май 1989 започва протестното масово изселване от България на българи мюсюлмани. Пет години мюсюлманите чакат, за да се възмутят и обидени да напуснат страната? Защо, каква е причината? Защо си затварят очите на политици и журналисти за тези пет години необяснимо изчакване, а днес се говори направо за възродителен процес, след като точността изисква да се обясни и говори за възродителен процес с петгодишно прекъсване?

Следва продължение


 
На 12 януари 2016, в историческия център на Истанбул - площад "Султан Ахмед", терорист камикадзе, за когото се твърди, че е член на Ислямска държава (ИД), се самовзриви, причинявайки смъртта на десет чуждестранни туристи, а петнайсет други бяха ранени. За последната половин година това е вече третият, извършен от терорист-самоубиец, атентат в Турция, чиито следи водят към ИД. Проблемът с тероризма в страната обаче, не е свързан само с Ислямска държава. Днес Турция има множество врагове, привърженици на различни радикални идеологии.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

За съжаление, терористичното нападение, извършено от камикадзе на ИД на 12 януари, както и двете предходни терористични атаки, осъществени от бойци на организацията, бяха предсказуеми. В продължение на повече от четири години, т.е. откакто избухна гражданската война в Сирия, Анкара гледаше през пръсти на джихадистите, действащи в зоната на турско-сирийската граница. Нещо повече, тя им позволяваше да използват тази граница за осъществяването на плановете си за свалянето на сирийския диктатор Башар ал-Асад и смазването на национално-освободителното движение на сирийските кюрди. Преди две години Ислямска държава също реши да се възползва от уникалната ситуация в зоната на турско-сирийската граница. Турция обаче осъзна заплахата прекалено късно. Когато тя все пак взе решение да засили мерките си за сигурност, ИД вече беше установила контрол над два гранични сирийски града и беше вкарала свои бойци на турска територия, включително в Истанбул и Анкара.

Турция успяваше да прикрива този проблем в течение на четири години. Късметът обаче обърна гръб на Анкара през юли 2015, когато свързан с ИД терорист-самоубиец се взриви в турския град Суруч, близо до сирийската граница, в резултат от което загинаха 32 души. Турското правителство, което дотогава пасивно наблюдаваше борбата на международната коалиция срещу Ислямска държава, най-сетне реши да обяви война на джихадистката организация в граничната зона със Сирия. Само след по-малко от три месеца, по време на антивоенен митнг в Анкара, едновременно се самовзривиха двама терористи, причинявайки смъртта на над сто човека, което е най-кървавият терористичен акт в цялата турска история.

Ислямска държава обаче е само една от организациите, представляващи терористична заплаха за Турция. В отговор на последното терористично нападение, турският президент Реджеп Тайип Ердоган предупреди, че страната му е застрашена и от кюрдската националистическа Работническа партия на Кюрдистан (РКК) и близките до нея сирийски Отряди за народна самоотбрана (YPG), както и от марксистката турска Революционна партия-Фронт за национално освобождение (DHKP-C), като при това подчерта, че лично той не вижда разлика между тези врагове на турската държава.

Както е известно, кюрдските националисти отдавна застрашават националната сигурност на Турция, а сирийският конфликт вероятно им е дал по-голяма увереност, особено от сирийската страна на границата. Сравнително доскоро обаче се смяташе, че кюрдският конфликт вече е приключил. Управляващата Партия на справедливостта и развитието призна, че проблемът с тероризма в Турция не може да бъде решен само с военни средства и стартира проекта си за т.нар. "кюрдско отваряне", включващ разширяване на културните права на кюрдите, а през 2012 започна и мирни преговори с Кюрдската работническа партия.

Тези стъпки бяха предприети в рамките на по-мащабната политика за "нулеви проблеми със съседите", активно прокарвана от тогавашния външен министър, а днес премиер Ахмет Давутоглу. Целта и беше подобряване на отношенията с всички съседи на Турция. В течение на дълги години сложните отношения на Анкара с Иран и Сирия, съдействаха за изграждането на военни бази на военното крило на РКК на територията на тези страни, както и в Ирак. Опитвайки се да подобри политическите и икономически връзки със своите съседи, Турция си поставяше и още една задача - да укрепи сътрудничеството с тях в сферата на сигурността.

Стратегията на "нулеви проблеми" обаче, се провали. Заради необмислената политика на Ердоган и Давутоглу, проблемите на Турция с нейните съседи се влошиха до крайност. В резултат от войната, проточила се заради безумната гранична политика на Анкара, кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG) и джихадистката Ислямска държава овладяха граничните зони по сирийско-турската граница и така станаха новите турски съседи. Както твърдят местните медии, терористът-камикадзе, който се самовзриви в Истанбул на 12 януари, е дошъл в Турция от Сирия. С други думи, турската гранична политика вече не просто съдейства за ожесточаването на гражданската война в Сирия, но и създава проблеми за самата Турция.

Формирайки алианс с "Мюсюлманските братя" и другите, изповядващи подобни идеи опозиционни групировки в Сирия след началото на гражданските вълнения през 2011, Турция допълнително увеличи напрежението в отношенията си с Египет и Израел. В същото време, заради решението да подкрепи усилията за свалянето на Асад, Анкара влоши и отношенията си с амбициозния регионален хегемон Иран и стремящата се да възстанови ролята си на световна сила Русия. През ноември 2015 Турция свали руски бомбардировач, което провокира пълномащабна икономическа война между двете страни. Инцидентът със самолета накара Москва да започне да подкрепя с всички възможни средства, Отрядите за народна самоотбрана на сирийските кюрди, използвайки ги за да упражнява допълнителен натиск върху Анкара. В същото време терористичната активност на ИД се превърна в най-страшната заплаха за Турция - през последната година бойците на Ислямска държава са убили повече мирни турски граждани, отколкото всички други организации, смятани за терористични, включително ПКК.

Турското общество проявява нарастващо недоволство, както във връзка с последното терористично нападение от 12 януари, така и заради провала на цялата външна политика на Турция в региона. В същото време обаче, управляващата Партия на справедливостта и развитието отказва да признае своята роля - да не говорим за отговорността си - за провежданата от нея изключително рискована политика и провалите в сферата на сигурността. В съответствие с традиционната си драконова политика по отношение на медиите, превърнала турския режим в обект на презрителни и подигравателни коментари от страна на анализаторите в целия свят, непосредствено след терористичното нападение на 12 януари, Анкара забрани на турските средства за масова информация да публикуват информация за взрива, както и да съобщават за трагедията в Интернет. В обръщението си към нацията, Ердоган отдели на атентата само 45 секунди, затова пък посвети цели десет минути за нападки срещу турските интелектуалци и учени, критикуващи правителството му заради жестокостите в градовете, населени с кюрди.

Ердоган обаче е напълно прав за едно. Извършеният на 12 януари терористичен акт би могъл да е организиран от много терористични формации. Действително, заплахите, с които днес се сблъсква Турция са многообразни, но горчивата истина е, че повечето от тях са следствие именно от безотговорността и безразсъдството на Анкара.

---------------------------------------------------

* Вицепрезидент на Фондацията за защита на демокрацията във Вашингтон, анализатор на National Interest

** Експерт по проблемите на Турция във Фондацията за защита на демокрацията във Вашингтон, анализатор на National Interest

 
Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Валентин Фъртунов, журналист, писател, международен анализаторПораженията от „Бургаският взрив” ще имат далеч по-големи национални последици за страната ни, отколкото трагичната смърт на израелски граждани

В 16.45 ч. в сряда на международното летище в Бургас каца самолетът със 154 израелски туристи, на които им предстои хазартна седмица в казината на туристическия комплекс „Слънчев бряг”. В 17.25 ч. те вече са минали през граничен контрол, багажът им е натоварен в автобусите и пътниците са заели местата си в тях. Според двама очевидци руски туристи в единия от автобусите се качва подозрителен мъж. Веднага следва експлозия. От взрива се подпалват и двата съседни автобуса. На паркинга пред терминала на бургаския аеропорт настъпва истински ад.

Трагедията за израелците е изключителна. Тя се случва 18 години след аналогичен атентат в Аржентина, извършен на същата дата. Отново разкъсани тела, кръв и ужас, смърт и осакатяване на невинни израелски граждани. Близките им за цял живот ще са почернени. И ние истински и дълбоко им съчувстваме.

Но, трагедията след „Бургаския взрив” не свършва и няма да се ограничи само с броя на жертвите. Това е национална трагедия за България, която вещае злокобно трудно описуеми във времето последствия както за националните ни интереси, така и за националната ни психика и самочувствие.

България не познава тероризма. Единствено средните и по-стари поколения носят още болезнения

спомен за гара Буново,

за разпарчетосаните майки и деца от атентата на турските терористи във вагона за майки с деца на влака София-Бургас. И когато си мислихме, че това ни е загърбило и никога повече няма да ни се случи, то взе, макар и след няколко десетилетия, че се случи отново.

Тепърва ще се водят следствия, ще се претакат версии. Това обаче, което е вън от всякакво съмнение за всеки, който познава израелските служби за сигурност е, че бомбата не е дошла от Тел Авив. Така че изказаното предположение, че самолетът се е приземил по-рано и поради това устройството не се е взривило в самолета, а вече в автобуса, и е било в багажа на туристите, последното тиражирано от така наречения вътрешен министър Цветан Цветанов, е нелепо. Но на Цветанов му е простено, все пак, то е физкултурник, а не специалист по сигурността.

Бомбата е била поставена тук – в Бургас, България. Или е внесена в автобуса от камикадзе тук – в Бургас, България…

И това автоматично означава, че ние носим отговорност за взривените си израелски гости. Като казвам ние, съвсем нямам предвид всички нас, обикновените българи, а имам предвид българската държава, политическата администрация като започнем от министър-председателя Бойко Борисов, през вътрешния министър Цветанов и шефовете на спецслужби до последния оперативен работник по сигурността на летище Бургас.

В тази връзка, забележете какво заяви Борисов на 25 януари 2011 г. по повод на атентата на летище Демодово в Москва – на въпрос за сигурността по летищата в България, премиерът отговори:

„Вижте, в държави, където службите са в пъти по-силни от нашата, се случва това (вероятно има предвид атентати, б.р.) и те не могат да предотвратят нищо. Така че ние разчитаме на балансираната си външна политика – с арабския свят, с Палестина и с всички държави там сме в изключително близки, приятелски отношения“.

Дори само това изречение е достатъчно да ни полъхне мъртвешки хлад – той, Бойко Борисов, о.р. генерал-летенант от МВР, министър-председател на България на практика предизвести „Бургаския взрив”. На практика обрече тези хора! Той свойски съобщи на струпалите го като грозд журналисти,

че се предава на тероризма без бой!

За да стане циркът пълен, допълни в характерния си стил:

„Арабският свят прави бизнес в България – на всеки ъгъл има дюнер. Надяваме се това да бъде отчетено от хората, които вземат решенията за подобни актове. Те се вземат централизирано, като се взема под внимание поведението на отделните държави.”

Представяте ли си! Премиер на държава, член на ЕС да обяснява, сякаш се умилква на терористичните централи, че трябвало да вземат под внимание поведението на неговата, бойковата държава! Какво унижение за България! Това е криминално мислене, но като му знаем биографията, няма защо да се чудим.

Към доктрината с дюнерите се присъедини и външният му министър Николайчо Младенов, което на практика оповести българската антитерористична стратегия – спасителен пояс от дюнери срещу бомбите!?

Да се смееш ли, да плачеш ли! Възможно ли е такъв инфантилизъм да управлява държавните работи!? И резултатът е налице или както се изразиха в предаването на Велизар Енчев тези дни: „Дюнерът като елемент на националната сигурност при такива атентати не работи”.

Да, не работи и затова сега на паркинга пред летището не можеш да се разминеш от локви кръв и разкъсани крайници и….

Тук ще ви цитирам изявлението на бившият ръководител на контра-терористичното бюро на Израел, който подаде оставка от поста си в началото на тази година – бригаден генерал Ницан Нуриел:

„Оперативните изпълнители на терористичните групировки са могли да извършат своята работа сред представителите на мюсюлманските общности в България, освен това терористите са могли да попаднат в България от Турция.

„Хисбулла” има свои представители в България и тя вече е правила опити за извършване на подобни терористични актове и преди, които обаче са били предотвратявани.

Както съобщават редица очевидци, взривното устройство е задействано от терорист-камикадзе, което сочи към „Хизбула”,които са  раздразнени от своята неспособност досега успешно да атакуват израелски обекти в Индия, Грузия, Тайланд, Азърбайджан, Турция, Кипър и Гърция. Всички опити за терористични атаки в тези страни са били предотвратени.”

Това, което съобщава бившият израелски антитерорист №1 са факти, г-н Борисов. Факти. А фактите гласят, че в половин дузина държава, при това не от грандовете – всички опити за терористични атаки са били предотвратени.

Денят сряда, 18 юли допълни гръмотевично:

Не и в България.

Защото България е разграден двор, нещо което езиците ни хванаха мазоли да повтаряме от години и за това вече заслугата не е нито на тройната коалиция, нито на предшестващите я кабинети, а основно на милиционерското правителство на ГЕРБ. Защото:

– Не можеш да превърнеш цялата държавна система за сигурност в политическа полиция

– Да се оплетеш и превърнеш във васал на ислямисткото правителство на Ердоган и да му подчиниш цялата си политика

– Вследствие на това да пуснеш безхаберно всякакви радикални ислямски мисионери да кръстосват нашир и надлъж България и да учат българските деца от мюсюлмански семейства на джихад и всякакви дивотии

– Да пуснеш минаретата да вият на умряло из българските градове и столицата и фундаменталистите да си разпъват килимчетата право на тротоара и да спъват гражданите

и накрая да кажеш на израелските евреи – добре сте ни дошли – тук в България сте в безопасност, нали помните, ние ви спасихме през Втората световна война…

 

Аматьорство и патриотизъм - контрасти

Словото на президента Дмитрий МедведевВ утрото на 7 май, докато стара Европа си отдъхваше от избори в три държави /Франция, Гърция и Сърбия/, по традиция, в парадната резиденция на Големия дворец в Кремъл започна инагурацията на новоизбрания президент Владимир Бившият канцлер на Германия, Герхард ШрьодерПутин. Сред гостите бяха: бившият канцлер ГерхардБившият италиански премиер, Силвио Берлускони Шрьодер, бившият италиански премиер Силвио Берлускони, класика на руската дипломация Евгени Примаков, първата жена космонавт Валентина Терешкова, бившият президент Михаил Горбачов и други представители на духовенството, науката, изкуството и културата, шефове на дипломатически мисии, журналисти - общо 3 000 поканени на тържествената церемония, както съобщи пресслужбата на Кремъл. Едни от гостите са били поканени служебно, докато на други е била отправена лична покана от Владимир Путин, уточни от руската столица пратеник на сайта „Хроники”.

Класиката в дипломацията, Евгений Примаков и първата жена космонавт, Валентина Терешкова са сред лично поканените гостиБившият италиански премиер Силвио Берлускони иРуският партиарх кирил и съпругите на двамата президенти - бивш и настоящ, зад тях е вдовицата на президента Елцин, Наина бившият съветски лидер Михаил Горбачов бяха сред 3000 специални гости на церемонията по полагането на клетва от Владимир Путин като президент на Русия.

Берлускони беше един от най-близките европейски съюзници на Путин, преди да падне от власт миналата година, и вече поздрави руския лидер за избирането му по време на частно посещение в руски ски курорт след вота на 4 март.

Бащата на перестройката, Михаил ГорбачовСред другите известни гости, събрали се в Големия кремълски дворец, беше и вдовицата на първия руски президент Борис Елцин - Наина, както и опонентите на току що проведените избори: милиардерът Михаил Прохоров, Генадий Зюганов и Владимир Жириновски.

По традиция на инагурацията няма действащи държавни глави на други държави, предаде АФП.

Инагурацията е определена като времетраене на 30 минути и точно толкова бе времето на полагането на клетвата, с всички действия по церемонията.

пътят, който извървява президента на Русия след полагането на клетва

На две летища на Москва – правителственото Внуково 3 и международното – Внуково 2 приемаха гостите за тържествената церемония. Очакваха се германският канцлер Ангела Меркел, посланици на различни държави, както и членове на правителството, членове на Съвета на федерацията, депутати от Държавната дума, съдии, представители на различни институции в държавата.

Дмитрий медведев, бивш държавен глава, предложен за премиер на РусияСилно и кратко бе словото на Дмитрий Медведев, в което досегашният държавен глава пожела успех на следващия президент Владимир Путин. Медведев предупреди, че тероризмът остава голяма заплаха.

В присъствието на председателя на Конституционния съд на Русия Валерий Зоркин, Владимир Путин положи клетва.

Какво направи впечатление в тази клетва – в залата присъстваха представители на различни вероизповедания: изповядващи исляма, евреи, католици, православни. Въпреки че, в мнозинство, вярващите в русия са източно-православни, Владимир Путин се закле само върху Конституцията, с което показа, че е държавен глава на светска държава, в която не се поставят в неравностойно положение заради клетва върху Библията различните вероизповедания. Клетва единствено върху Конституцията би поставила в неравностойно положение граждани на държавата, които не са източно-православни и би ги дискриминирала по вероизповедание, обясни за сайта „Хроники” виден учен по международно право.

Президентът Владимир Путин след клетватаСлед встъпването си в длъжност, Владимир Путин30 салюта в чест на новия държавен глава обеща да направи всичко възможно да оправдае доверието на гражданите на Русия, предаде Интерфакс. „Встъпвайки в длъжност президент на руската федерация, разбирам цялата своя отговорност пред родината. Нейните интереси, сигурността, благополучието на гражданите винаги са били и винаги ще бъдат за мен над всичко. Ще направя всичко, за да оправдая доверието на милионите наши граждани”, каза новият руски държавен глава.

„Смятам за смисъл на целия ми живот и свой дълг да служа на отечеството, нашата родина, подкрепата на което ме е вдъхновявала и ми е помагала в най-трудните и сложни задачи”, подчерта Путин.

Държавният глава на Русия подчерта, че близките години ще бъдат определящи за развитието на страната и обеща да укрепва демокрацията и разшири участието на гражданите в управлението на страната.

Президентът на Русия Владимир Путин отбеляза заслужите на своя предшественик Дмитрий Медведев, който, по думите му, е осигурил приемственост и устойчиво развитие на страната, предаде РИА Новости.

„Днес ние имаме всичко за движение напред, за съзидание... Дееспособна и развиващата се държава, стабилна икономическа и социална основа, активно и отговорно гражданско общество. Аз виждам в това голямата заслуга на Дмитрий Медведев”, каза Путин.

След това Президентът на Русия и върховен главнокомандващ получи контрола наВладимир Путин напуска Голямата тържествена зала на Кремъл след встъпването в длъжност огромния ядрен арсенал на страната минути, след като положи клетва за третия си мандат. Церемонията по връчването на управлението на стратегическата ядрена сила на страната, или така нареченото ядрено куфарче от Дмитрий Медведев на Путин, бе наблюдавана от руския министър на отбраната Анатолий Сердюков.

Преносимото комуникационно устройство, носещо кодовото название „Чегет”, позволява на главнокомандващия на армията да издаде команди, които да доведат до ядрена атака срещу чужда държава. Системата е била разработена през 1983 г. и за първи път е използвана от съветския лидер Константин Черненко през 1984 г.

Куфарчето придружава руския президент при всичките му пътувания в чужбина.

Двамата президенти приемат тържествения парад на президентските военни частиСлед получаването на куфарчето, бившият иКомандващият парада рапортува на двамата президенти настоящият президенти на Русия излязоха във вътрешния двор на Кремъл, за да приемат тържествения парад на президентските военни части, в които има представители на различните родове войски.

Представителния военен оркестър на президентския корпус

Президенския корпус Церемонията започна с прощаването на действащияПрезидентския военен корпус кавалеристи държавен глава Дмитрий Медведев с Президентския полк на Съборния площад в Кремъл, предаде РИА Новости.

В присъствието на съпругата си, Владимир Путин присъства на молебена в Благовещенския събор в Кремъл, като службата отслужи патриархът Московски и на цяла Русия, Кирил.

Два часа по-късно, Владимир Путин, внесе писмено предложение до председателя на Държавната дума, Сергей Наришкин, в което предлага Дмитрий Медведев да бъде избран за премиер на Русия, предаде РИА Новости.

Кандидатурата на Медведев бе внесена за гласуване в Държавната дума /долната камара на руския парламент/ и предстои да бъде проведено извънредно заседание на Думата за гласуване на тази кандидатура.

До гласуването на кандидатурата на Дмитрий Медведев, длъжността и. д. премиер ще се изпълнява от досегашния вицепремиер, Виктор Зубков.

Във връзка с 67-мата годишнина от Великата отечествена война, президентът Путин разписа Указ за отпускане на еднократна сума на ветерани, вдовици на загинали, военнопленници, концлагеристи и инвалиди.

„Русия има велика история, и още по-велико бъдеще – каза в краткото си слово Владимир Путин – и ние ще работим за това с вяра в душата и чисти и искрени помисли”.

На последното заседание на руското правителство Владимир Путин благодари на министрите за съвместната работа и призна, че четирите години в статута му на премиер са били за него сложни. След преодоляването на кризата имах чувството, че съм попаднал на курсове за повишаване на квалификацията, призна новоизбраният президент на последното правителствено заседание. Следващото ще бъде вече с нов премиер, като се предполага, че това ще е Дмитрий Медведев.

Не утопия и популизъм, а шестгодишен работен план

Русия през третия президентски мандат на Владимир Путин ще изкорени бедността и ще превърне средната класа в социално мнозинство, като даде възможност на гражданите директно да участват в управлението на държавата чрез механизмите на интернет-демокрацията. По време на мандата ще започне създаването за 25 млн. високотехнологични работни места и ще повиши средната заплата до 40 000 рубли, ще запази безплатно образованието и медицинските услуги, ще превъоръжи армията и ще направи военната служба „пътуване към живота”, а не задължение.

Два часа по-късно, в българската столица София

се състоя отчета на 100-те дни на президентската двойка Росен Плевнелиев-Маргарита Попова, която след церемонията по инагурацията на Владимир Путин изглеждаше като читалищно тържество със слова, на което по традиция липсваше съпругата на държавния глава.

Отчетът на българския държавен глава ни припомни, неговото признание, че е преродена ирландска пастирка. Той отчете...съгласие с всичко, което бе пропуснал да одобри като решение или мероприятие на парламента и правителството. Т. е. отчете, че ще продължава да бъде послушен и съгласен!

На фона на растящата безработица, на фона на отрицанието от мнозинството български граждани по спирането на АЕЦ „Белене”, на фона на повсеместното недоволство по използването на Сребърния фонд от министър Симеон Дянков, на фона на растящата безработица, мизерия, и все по-трудно оцеляване – Росен Плевнелиев се похвали как се возил на самолета на американското правителство до Афганистан, защото било необходимо, и как ще се скъса от работа, за да осъществи програма 2020!

Плевнелиев похвали Закона за конфискация на имуществото без да е наясно, че всъщност той не бе проектозакона на вицепрезидента Маргарита Попова, а някакво съчинение на група депутати от ГЕРБ!

Часове след приемането на този Закон стана ясно, че опозицията ще го вкара в Конституционния съд. В същото време научихме, че такъв закон в Германия – няма, както липсва и в Щатите!

Тъкмо се опитвахме да забравим унизителното признание на някаква депутатка от ГЕРБ, че е докладвала на американския посленик за приетия закон, и хоп! – Плевнелиев взе, че го похвали!

Не се притесняваме да бъдем много активни, дори да допускаме грешки. Това каза президентът Росен Плевнелиев при отчет за първите 100 дни от встъпването си в длъжност, предаде репортер на Агенция „Фокус” .

Ще се работи на принципа – проба-грешка, било полезно!

Работата ми по отношение на външната политика включва над 60 срещи с представители на над 20 държави – президенти, министър-председатели, министри, посланици, всеки божи ден, в президентската институция. Когато се говори за външна политика, за мен е важен неформалният подход. Ако във външната политика подхождаме само формално, аз се притеснявам че по този начин ще се отнасят и към нас – формално. По някой път дори грешките ни помагат да си свършим по-добре работата”, отбеляза Плевнелиев и припомни случая с грешката с чешкия президент. Седмица след срещата, имахме културна спогодба, каза президентът.

Какво друго ни остава освен да свикнем и приемаме за нормално незнанието на президента, неговата липса на елементарна подготовка преди срещи с други политици от чужди държави и нищо чудно някой ден да чуем как Плевнелиев нарича поредния президент Карабас- Барабас!

Не мина и без самохвалство

Президентът Плевнелиев се разхожда за снимка и говори с с Хамид Карзай„Бях първият президент от държава-членка на НАТО, който посети Афганистан през февруари, в един много труден момент... сподели пред репортерите Плевнелиев. - Реших да отида именно в този момент. Ако трябваше да чакам два месеца, за да ми осигурят коридор, нямаше да съм там навреме. И днес да се наложи да го направя в труден момент, ще го направя. Важно да президентът да е там, когато има нужда от него. Благодаря на нашия контингент, каза държавният глава. Получих високи оценки за работата на нашия контингент”, допълни той.

Каква нужда имаше от него в Афганистан, кое бе нередното в този крещящо скандален полет – държавен глава да се вози на самолет на чужда държава – президентът така и не обясни.

Смешно е да се замазва гаф на президент от самия него с някакво полуизвинение, полуобяснение, полуподвиг!

Надявам се до края на мандата си настоящият държавен глава да научи в подробности, кое е прието и кое – не в Протокола в президентството, а и в Протокола на един държавен глава, за да не ставаме за смях!

Необяснимо защо между самохвалството и самоизвиненията, президентът обяви за успех очакването на Закони на НРС и НСО!?

6 май, смяна на караула на ПрезидентствотоЕдинственото нормално нещо, което се случи околоПрезидентът Плевнелиев държи реч преди военния парад на 6 май 2012 Росен Плевнелиев бе, че на военния парад по случай Празника на българската армия бе поканен неговият предшественик, Георги Първанов.

За съжаление този парад свърши когато започна! Точно една цигара време както казват пушачите!

За още по-голямо съжаление, войниците бяха пълни, отпуснати, като взети от килера – всеки, който изгледа тържествения парад по случай инагурацията на руския президент ще констатира тези тъжни факти!

Вярно е, че като погледне човек министъра на отбраната, няма смисъл да търси как изглеждат войниците ни! Разликата не е кой знае каква!

И все пак: и Владимир Путин е президент на държава и Росен Плевнелиев е президент на държава!

Постът и в двете държави е еднакво висок, но... сравнението няма как да не натъжава!

Вижте церемонията по встъпването в длъжност на Владимир Путин.

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът

Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът.
Да поразсъждаваме заедно върху това. Ето я и първата информация:

Осама – убит пред очите на дъщеря си
Осама бин Ладен е бил убит пред очите на 12-годишната си дъщеря, твърдят пакистански вестници, цитирани от ДПА. Тя е единственият човек, потвърдил смъртта на лидера на „Ал Кайда“ след изявлението на американския президент Барак Обама, че американски военни са убили мозъка на атентатите от 11 септември при операция в Аботабад, на 60 км североизточно от столицата Исламабад. Вестник „Нюз“ цитира официални източници, според които дъщерята на Бин Ладен „потвърди, че баща й е бил заловен жив и застрелян от специалните части на САЩ през първите няколко минути от среднощната операция“. Това твърдение противоречи на американското уверение, че американските морски пехотинци са се опитали да заловят жив Бин Ладен, но са го убили, след като той оказал съпротива, отбелязва ДПА.

Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен
(Това е заглавие на друга информация по темата!)

И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря.
Оппа! Какво стана? Повреда в телевизора!? Къде е онзи глас, дето бръщолевеше допреди малко за ценностите на цивилизацията? И другият, дето му пригласяше за висшето достижение на човечеството – западната демокрация? За правото на всеки да получи честно и независимо правораздаване? Къде сте дърдорковци за демокрация, защо млъкнахте? Защо не искате да ми обясните, как така хамериканците, хем от 2009-та знаели къде е Осама, хем се размърдаха да го гръмнат чак през 2011-та? Дали друга една публикация озаглавена „Осама преизбра Обама (за президент 2012 – бел.моя ВФ)” не обяснява американската ленивост? И още един последен въпрос по казуса – Обама, възседнал световната медийна проституция за пълни идиоти ли ни взема с брадата лъжа, че мозъка на атентатите от 11 септември е Осама? Та то не се случи толкова отдавна и ние не сме забравили, а и архивите са живи – Осама Бин Ладен няма нищо общо с атентатите от 11 септември! Влизаш в интернет и за минути вадиш купища информация и анализи, които са категорични – саудитът е точно толкова изумен от случилото се с кулите-близнаци, колкото и всеки нормален жител на планетата…

Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
При въздушния удар по Триполи в събота загинаха един от синовете на Кадафи – Сейф ал Араб (на 29 години) и трима от внуците му – Сейф (на 2 годинки), син на Мохамад Кадафи, Картахена (на 2 годинки), дъщеря на Анибал Кадафи, и Мастура (на 4 месеца), дъщеря на Айша Кадафи. Убити бяха и техни приятели и съседи.
Сейф ал Араб, студент в Мюнхенския технически университет, имаше съвсем ограничена роля в структурата на властта в Триполи, посочва Ройтерс.
„Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата. Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните. Това е директен опит да бъде убит лидерът на страната“, каза либийски говорител.
От НАТО заявиха само, че са ударили по „командно-контролна сграда“, но настояха, че всички цели на алианса са военни и свързани със противодействие на систематичните атаки срещу цивилното либийско население от страна на силите на Кадафи.
Франс прес съобщава, че Бенгази, крепост на либийските бунтовници, е бил огласен от изстрели на радост след новината за убийството на сина на Кадафи. „Толкова са доволни, че Кадафи е загубил сина си при въздушен удар, че стрелят от радост“, заявил говорителят на Преходния съвет (политическия орган на бунтовниците) Ахмед Омар Бани.
Пак убийства, пак стожерите на западната демокрация, сипят ракети върху жилищни квартали, за да „защитят цивилните”. И убиват. И не се извиняват, а дебелооко твърдят, че са ударили по „командно-контролна сграда”, само дето една дузина съвсем цивилни, какъвто без съмнение е студентът в мюнхенската политехника Сейф ал Араб и други близки на Кадафи са убити. Западните демократи пазели цивилните, същите тези „цивилни”, които цяла канонада са направили с автоматично оръжие в Бенгази „от радост след новината за убийството на сина на Кадафи”.

Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни!
Шеста заповед (пардон, Пета за католика Саркози!): Не убивай!
Цивилизация на убийството. Демокрация на убийството. Кажете дърдорковци за демокрация, кажете ми за Шестата заповед? Това ли е – изсипваш един ескадрон каубои посред нощ и набързо без съд и присъда гръмват нечий баща в окото, грабват го и трупа в океана… Пращаш ескадрон железни птици, засипват с огън и жупел нечий син и после беж у дома… Едно уиски? Двойно? За блестящо свършеното човеколюбиво и богоугодно дело? Прозит! Още едно? Още думи? Нямам думи. Бездумен съм. Безсловесен…

Джулиан Асанж:
Фейсбук, Гугъл, Яху са шпионски инструменти на американското разузнаване

заяви в телевизионно интервю шефа на УикиЛийкс. „Фейсбук в частност е най-добрата шпионска машина изобретявана някога. В тази мрежа ние имаме най-представителната база данни в света за хората, техните връзки, техните имена, адреси, техните комуникации един с друг, за техните роднини. И цялата тази информация се намира в САЩ, напълно достъпна за американското разузнаване. Фейсбук, Гугъл, Яху – са все американски организации и имат интерфейси с американското разузнаване. Това не е въпрос на проучвания или мнения, те просто разработиха тези интерфейси специално за целта. Ясно е, че е много скъпо да се вадят записите един по един и затова всеки по света трябва да разбере, че всеки път, когато добави приятел в страницата си във Фейсбук, той върши безплатно работа за изграждането на световната база данни на американските шпионски ведомства.

 

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем.
Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди.
Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават.
В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”
 

Ще стане ли Европа мюсюлманска? Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1700-bitkata-mezhdu-radikalniya-i-qevropeyskiyaq-islyam

Терористите, излизат от автомобила срещу редакцията на Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).

Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.

Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Повечето европейски държави приеха промени в законодателството си и забрана да се ходи по улиците с покрити лицаОпирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогнози, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006].  На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].

Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.

На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.

В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и,  дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?

Ще стане ли Европа мюсюлманска?

Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман,  именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.

Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].

Действително, да се говори за ислямизацията или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).

Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.

Концептуалната "модернизация" на исляма

Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.

Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.

Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.

С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещена ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .

В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].

Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.

Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религиозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).

Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти

Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани  [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.

Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).

Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.

В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).

Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин].  В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.

Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в  атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.

На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.

Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].

Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.

Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.

Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.

Заключение

Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.

Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси  в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.

Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.

В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.

Бележки:

1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край 
Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.
2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското 
население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество
въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните
документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с
една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или
пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради
принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно
нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на
населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред,
някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни
достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на
следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009],
[Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1],
[Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].
3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони 
мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато
мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".  
4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.
(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.
shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.
(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на 
мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).
5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по 
[Кокшаров, Сумленный, 2008].
6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” 
не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна",
други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена,
която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат
специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид",
"ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].
7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които 
идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници".
Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.  
8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].
9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен 
министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в
междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в
европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато
отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на
мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство
сред френските мюсюлмани
[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].
[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, 
“екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].
[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].
[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].
[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.


Литература:

1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим
(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).
2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский 
анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.
3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.
4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_
692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/Themen
UndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.
5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. 
Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.
6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).
7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.
8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. 
Январь-апрель. Том 4. № 1(10).
9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, 
гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).
10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.
11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 
2002. №4.
12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // 
Полигнозис. 2010. №3.
13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: 
www.izvestia.ru/world/article33820/.
14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. 
Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.
16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.
17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, 
M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.
18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of 
the European Union, 2010.
19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). 
June 2006. Issue 229.
20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist 
voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York:
M.E. Sharpe, 2009.
21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: 
An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.
22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.
23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.
24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.
25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.
26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 
2004.
27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// 
Wall Street Journal. January 4, 2006.
28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizational
conflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges and
opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating 
Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.

* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
 

Кой ли провокира толкова войни, граждански войни, вълни на тероризма по целия свят? Кой носи „своя“ справедливост, без да обръща внимание нито на международното право, нито на решенията на ООН? Кой не се засрами да бомбардира Сърбия, въпреки че нямаше нито един документ в оправдание на това?

Публикация на в. "Атака"

Томислав Николич, президент на Сърбия

Радио „Спутник“: Господин президент, колко време Сърбия ще е на страната на Русия – сега, когато става дума за санкциите. Имайки предвид натиска, имайки предвид избрания от Сърбия път…

Томислав Николич: Ние нямаме друг път. Не можем, както гласи стария сръбски израз, „да продаваме вяра срещу вечеря“. Не можем да унищожим отношенията с Русия, слушайки чужди заповеди. Не мога да приема положение, при което, ставайки член на някаква организация, си губиш лицето. Не могат да разбера някои членки на Европейския съюз, които бяха против „Южен поток“, само защото така са били решили в Брюксел онези, на когото той не беше нужен.

Радио „Спутник: Онези, които вече си имат „Северен поток“.

Томислав Николич: Да, и те настояваха да имат и втора тръба, за пълна увереност. Защо мълчат Франция, Италия, Австрия, Унгария, Хърватска, Словения, България? Какво получават те в качеството на компенсация? А какво би получила Сърбия като компенсация за изгубени пари от въвеждането на антируски санкции? А компенсация за изгубена чест никога няма да получим. Не можем да си кажем пред огледалото, гледайки в очите на децата и родителите, че можело да се получи компенсация когато предаваш приятел или човек, който никога не те е нападал в живота, ако не си могъл да го защитиш. С една дума, щяхме да се обявим срещу своя народ, ако се бяхме присъединили към санкциите.

Радио „Спутник: Според германското издание „Шпигел“, положението сега е по-зле от това през епохата на Карибската криза. Как оценявате конфликта между Русия и САЩ?

Томислав Николич: „Шпигел“ би следвало да анализира положението и да си изясни причините. Допреди 2 години, особено в Германия, не можеше една лоша дума да се чуе за руснаците, защото се смяташе, че в края на краищата икономическите отношения ще станат основа на мира и сътрудничеството по целия свят. А кой ли провокира толкова войни, граждански войни, вълни на тероризма по целия свят? Кой носи „своя“ справедливост, без да обръща внимание нито на международното право, нито на решенията на ООН? Кой не се засрами да бомбардира Сърбия, въпреки че нямаше нито един документ в оправдание на това? Откъде се е взел тероризмът в арабския свят, в Африка? Кой е въоръжавал, продавал оръжия?

Радио „Спутник: Сега Сърбия е председателка на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Проблеми имат всички – и Русия, и Украйна, а и цяла Европа. Можем ли да направим нещо, изобщо зависи ли нещо от страната-председателка за уреждането на този сериозен проблем?

Томислав Николич: Ставащото в Украйна е трагедия. Това е страна, на която следва да се даде възможност да живее и работи, сама да си избира ръководство. И да се опази от хлъзгане до положението, което прекалено силно напомня разпадането на Югославия – това не води до нищо. Винаги има някакво друго решение – решение, което се постига чрез диалог.

 

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1663-rusko-iranskata-petrolna-sdelka-i-shansovete-na-geopoliticheskata-os-moskva-teheran

Руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане подписват петгодишен Меморандум за разбирателствоСамо няколко дни след като ЕС обяви, че е съгласувал т.нар. "трети пакет" от санкции срещу Русия, на 6 август 2014 Москва нанесе мощен контраудар, обявявайки, че руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане са подписали петгодишен Меморандум за взаимно разбирателство между правителствата на двете държави, който поставя основите за гигантско пакетно споразумение в търговската и енергийната сфера между тях.

Според източници от руското Министерство на енергетиката, цитирани от вестник "Комерсант", меморандумът предвижда разширяване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областите на строителството и модернизацията на генериращи мощности, развитието на електропреносната инфраструктура и петролногазовия сектор, както и доставката на машини и оборудване и потребителски стоки. Подробностите по конкретните договори бяха обсъдени в началото на септември в Техеран, по време на заседанието на междуправителствената комисия, чиито съпредседатели са министрите Новак и Зангане.

Иран - шах, аятоласи, размирици Според повечето анализатори, подписването на меморандума е било договорено на срещата между президентите на Русия Владимир Путин и Иран Хасан Рухани в Бишкек през септември 2013. В подготовката му са участвали министерствата на външните работи, енергетиката, индустрията и транспорта на двете държави, както и на Росатом, руските железници (РЖД) и иранските им партньори. Нерешените в Бишкек въпроси пък бяха уточнени на срещата между Путин и Рухани през май 2014 в Китай. Очаква се практическата реализацията на постигнатото споразумение да бъде ключовата тема на Каспийската среща на върха в Астрахан в последните дни на септември, където ще присъстват и двамата президенти.

Споразумението ще доведе до активизиране на руско-иранското икономическо сътрудничество по редица важни направления. На първо място, очаква се Русия да купи голямо количество ирански петрол, като първоначално се споменаваше гигантската цифра 500 барела дневно (1/4 от целия добив на страната), но вероятно става дума за 2,5-3 млн. т годишно, които ще бъдат купувани от специално създаден за целта "трейдър" (т.е. търговско дружество), контролирано от руската държава. Целта е да бъдат сведени до минимум евентуалните западни санкции. Всички средства, които Иран ще получава от продажбата на тези количества петрол, ще отиват за закупуването на руски стоки. Смята се, че става дума за около 2,35 млрд. долара годишно.

Като основен проблем пред сътрудничеството в петролната област се очертава намирането на такива варианти на доставките, които да са икономически целесъобразни и да отчитат действащото петролно ембарго срещу Иран. Затова първоначално е бил обсъждан вариант те да се осъществяват през Беларус и Украйна, където руските компании разполагат със сериозни мощности за преработка на петрол, но той е отпаднал след февруарската революция в Киев. Най-вероятно изглежда руснаците да се ориентират към спот доставки на закупения от тях ирански петрол за Китай и Африка (най-вероятно ЮАР).

Според директора по развитието на руската аналитична компания в сферата на енергетиката Argus Media Михаил Перфилов, "полученият от Иран петрол със сигурност може да бъде продаден и на спотовия пазар, въпросът опира само до цената". Той обаче подчертава, че в момента монополистът в износа на ирански петрол - държавната компания NIOC, не търгува на спотовия пазар и продава само на крайни потребители (най-вече на Китай, Индия и Япония), затова текущите котировки на иранския петрол са доста условни. Според него, това очертава редица интересни възможности, например за суапови сделки с този петрол в рамките на експортните задължения на руските компании, които в резултат от това, ще се сдобият със свободни количества петрол в Русия, които ще могат да преработват. Перфилов твърди, че Лукойл и Газпром Нефт вече добиват петрол в региона и са наясно с възможностите за търговия с него, но ако договорът за това бъде възложен на нов държавен трейдър, за него ще е по-трудно да продаде иранския петрол с достатъчна печалба.

На свой ред, руският посланик в Техеран Леван Джагарян твърди, че Иран може да доставя в Русия не само петрол, а и "петролнохимическа продукция, цимент, текстил и хранителни продукти". Според иранския посланик в Москва Мехди Санаи пък, иранците биха искали да купуват руско машинно оборудване, железопътни релси, тежки камиони, метали и пшеница.

Твърди се, че в сделката между Русия и Иран ще бъде включена и руската държавна корпорация Ростех, чиито предприятия могат да се превърнат в ключови доставчици на технологична продукция, имайки предвид, че корпорацията обединява голям брой заводи, произвеждащи високотехнологична продукция. Вероятно става дума за товарна техника (Растех държи 49,9% от акциите на КамАЗ), петролнопреработвателна и медицинска техника, както и оборудване за иранските летища.

Според посланик Санаи: "Иран би могъл да инвестира част от средствата от продажбата на петрол в строителството на втория блок на атомната си електроцентрала в Бушер, което се извършва от руски компании. Впрочем, подписаният между двете страни меморандум предвижда и участието на руски компании в различни проекти на иранска територия, свързани със строителството и модернизацията на електроцентрали и електропроводи. Техеран например е заинтересован от руското участие в електрификацията на железопътната си мрежа. Освен това иранците са склонни да купуват от Русия няколкостотин мегавата електроенергия. Те вероятно биха подкрепили и реализацията на съвместни проекти за създаването на малки нефтопреработвателни заводи на иранска територия и разработката за местните газови находища (например в Асалуя и Южен Парс, където в миналото работеха и руски компании).

Геополитическите основи на сближаването между Русия и Иран

Ислямската революция радикално промени външнополитическите подходи на Иран, както и приоритетите и съдържанието на основните направления във външнополитическата му активност, която придоби съвършено ново, идеологизирано съдържание. Въпреки това, водещ принцип на иранската външна политика си остава прагматизмът. Доказателство за това е и позицията на страната в споровете за каспийския петрол. Както е известно, появата след разпадането на Съветския съюз на нови независими държави в Каспийския регион породи проблема за статута на Каспийско море - дали то ще остане съвместно владение на всички държави, имащи излаз на него, или ще бъде поделено между Русия, Иран, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Подходите на Русия и Иран към новия правен статут на Каспийско море са много близки или съвпадат. Москва и Техеран смятат, че всички права по отношение на този воден басейн принадлежат само на каспийските държави и само те следва съвместно да определят правилата за осъществяване на различните видове активност в неговите води.

Що се отнася до Северен Кавказ, той не се смята от Иран за зона на неговите приоритетни интереси, тъй като Техеран гледа да избягва каквото и да било усложняване на отношенията с Русия. По време на двете чеченски войни, иранците всячески се стремяха да избегнат ангажирането си със случващото се там. Въпреки че в Иран имаше обществени организации, оказващи натиск върху правителството да се намеси в събитията в Северен Кавказ, управляващите успешно го отбиваха. Те бяха наясно, че Чечения се е превърнала в база на финансираните от основния ирански съперник - Саудитска Арабия, уахабити, затова мълчаливо подкрепяха усилията на Москва за ликвидирането на последните.

Тоест, в Северен Кавказ Иран и Русия имат повече общи интереси, отколкото поводи за съперничество. Налице е и друг важен фактор за заинтересоваността на Техеран от запазването на руския контрол над региона. Иранците се опасяват,  че ако той се откъсне от Русия, там може да се формира интегрирана с Турция и враждебна не само към Москва, но и към Техеран квазидържава, която да се превърне в генератор на напрежение в региона. Ето защо иранската активност в Северен Кавказ и най-вече в Чечения и Дагестан никога не е имала антируски характер. В общи линии, Иран преследва в региона следните цели: ограничаване на турското влияние и присъствие; събиране на стратегическа и текуща информация за активността в региона на различни чуждестранни специални служби и влиянието им върху местната мюсюлманска общност и борба срещу уахабитските движения и организации, съчетана с подкрепата на традиционните ислямски структури (в тази връзка, интерес за иранците представляват връзките на мюсюлманите от Северен Кавказ с Азербайджан и осъществяването на антитурска и антиазербайджанска пропаганда сред тях).

Като цяло, Иран е ключов партньор в усилията на Москва за поддържане на стабилността в Севернокавказкия регион. Както посочват, редица западни експерти, по време на двете чеченски войни иранците изиграха важна роля за смекчаване на негативното отношение на ислямския свят към Русия.

Впрочем, през 90-те години, с появата на ОНД и формирането на нова геополитическа реалност, възникна още една важна сфера на сътрудничеството между Иран и Русия - регионалната. Нестабилността на ситуацията в Южен Кавказ еднакво тревожи и руснаците, и иранците.

В съвременния свят стратегическото партньорство между толкова големи и близки в географски план държави, като Иран и Русия, играе сериозна роля за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност, което пък, на свой ред, формира благоприятни условия за развитие на взаимноизгодното икономическо и културно партньорство. То, освен това, ограничава влиянието на други големи политически блокове, които са по-отдалечени географски, но също преследват свои интереси в конкретния регион (особено ако последните не съвпадат с интересите на партниращите си държави).

Тук е мястото да напомня и за сходството между руската и иранската концепции за развитието на света през ХХІ век - така, руската идея за многополюсния свят има много допирни точки с иранската концепция за "диалога между цивилизациите".

Обяснимо е, че особено голям интерес, често примесен с известна тревога, поражда военно-техническото сътрудничество между Иран и Русия. Мнозина експерти подчертават, че съседните на Иран арабски държави се отнасят крайно сдържано към него, именно заради стремежа му да увеличи военната си мощ. Това обаче е необходимо на Техеран за да контролира морските си комуникации и да може да формира регионална система за колективна сигурност, в която да играе ключова роля.

Мощта на иранската армия е далеч по-голяма от тази на която и да било арабска държава, но изостава от тях по отношение качеството на въоръжението си. Тоест, Иран се нуждае от модернизация на въоръжените си сили. Поне на теория той би могъл да разчита да получи всичко необходимо в тази сфера от Русия, но сагата с провалените доставки на руски зенитни ракетни системи със среден радиус С-300 показва, че на практика това невинаги е така.

Предвид факта, че продължава да се намира в международни изолация и е притиснат между разполагащия с ядрено оръжие Пакистан, враждебно настроените афганистански талибани, опитващата да се превърне в регионален хегемон Турция, Израел, арабските петролни монархии и американския флот в Персийския залив, Иран очевидно смята, че единствения начин да гарантира сигурността си е да създаде собствено ядрено оръжие. В същото време, ако развитието на стратегическото партньорство с Русия се задълбочи до степен Москва открито да обяви Техеран за свой военен съюзник, поставяйки го под защитата на ядрения си "чадър", този проблем би отпаднал от само себе си.

На практика, позициите на Иран и Русия по всички основни проблеми (при това не само регионалните) са близки или съвпадат. Така, Техеран се обявява против разширяването на НАТО на Изток, не подкрепя кавказките сепаратисти и заема твърда позиция по отношение на Афганистан, което пък го превръща във враг на Пакистан и симпатизиращите му арабски държави, начело със Саудитска Арабия.

В Кремъл очевидно смятат, че като една от ключовите държави в региона Иран обективно (без оглед на политическата конюнктура и позицията на едни или други властови кланове) стои на близки до руските позиции. Това се отнася най-вече до такива комплексни проблеми като бъдещето на Афганистан, статута на Каспийско море, международния тероризъм, наркотрафика и нелегалния оръжеен трафик.

Иран притежава изключително изгодно военно-стратегическо положение, тъй като е едновременно и близкоизточна, и кавказка, и централноазиатска, и каспийска държава. Всички ключови точки в региона, по един или друг начин, са свързани с Иран. Всички на пръв поглед чисто вътрешни проблеми на отделните му части - етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или свързани с наркотрафика, тероризма и сепаратизма, могат ефективно да бъдат решени само с участието на Техеран. Затова тази страна традиционно е обект на много сериозно внимание не само от страна на Русия, но и на други сили и най-вече на САЩ и ЕС. Около Иран и за по-голямо влияние върху него се разгръща прикрита, но ожесточена борба. Според повечето анализатори обаче, именно руснаците имат най-добри шансове да установят стратегически отношения с Техеран. Причините за това са няколко.

На първо място сред тях е че руско-иранските връзки имат дълбоки исторически корени. На второ място, следва да изтъкнем географската близост, а на трето е фактът, че Русия и Иран са разположени на границата между две велики цивилизационни системи - християнската и мюсюлманската.

И все пак, основното, което сближава Русия и Иран - двете най-мощни държави от региона - е стремежът им да поемат отговорността за него, което предполага взаимни усилия за създаване на многопластова система за сигурност, включително военна, икономическа, екологична, политическа и т.н. Важно място в тази система заема съвместното противодействие на тероризма и наркотрафика, които, благодарение на афганистанските талибани, се сдобиха с опорна база в самото сърце на региона, превръщайки се в основната дестабилизираща го сила, застрашаваща не само държавите в него. Освен това, както Русия, така и Иран, се противопоставят на опитите на някои държави извън региона и най-вече САЩ да го превърнат част от собствената си зона на влияние.

След разпадането на Съветската империя, Иран разчиташе, че ще се сдобие с важен съюзник в лицето на Русия, разполагаща както с ядрено оръжие, така и с право на вето в Съвета за сигурност на ООН. В Техеран престанаха да смятат, че тази страна представлява потенциална военна или идеологическа заплаха за ислямски Иран. Двете страни нямат обща сухопътна граница, но пък имат общи интереси в три района - Кавказ, постсъветска Централна Азия и Афганистан. И двете оценяват по сходен начин ситуацията в региона, до голяма степен съвпадат и опасенията им за бъдещото му развитие. Ето защо установяването на стратегическо взаимодействие между тях би могло да съдейства за мира и стабилността в Централна Азия.

Основните направления на очертаващото се стратегическо сътрудничество между Русия и Иран са свързани с проектите за изграждане на железопътни и автомобилни магистрали, съвместното усвояване на ключови морски маршрути, транзитът на природен газ и петрол към Европа, многостранана координация на действията в района на Каспийско море, включително съхраняване на екологичните му параметри, организирането на корабоплаването и добива на енергоносители от каспийския шелф. Освен това, Иран може да осигури на централноазиатските държави достъп до южните морета, което е важно и за Русия и ОНД, като цяло.

Перспективите пред оста Москва-Техеран

От казаното дотук се налага изводът, че евентуалната ос Москва-Техеран изглежда оправдана във всяко отношение. От гледната точка на Русия, нито ориентираният към Анкара пантюркизъм, нито спонсорираният от Риад уахабизъм, нито дискредитиралият се окончателно панарабизъм могат да са полезни за прокарването на нейните интереси. Иран обаче предлага такава възможност. Сближаването между Москва и Техеран до голяма степен решава изкуствения проблем за "несъвместимостта" между Русия и мюсюлманския свят. В Южен Кавказ интересите на двете страни до голяма степен съвпадат както по отношение на регионалните конфликти, така и в енергийната сфера. В Карабах например, иранците действат в синхрон с руснаците. Освен това, обективно погледнато, Иран препятства превръщането на прилежащите до южната граница на Русия територии в буферни зони на НАТО или в антируски "санитарни кордони". Освен това Иран може да осигури на руснаците достъп до "топлите морета". И Иран, и Русия са стратегически противници на атлантизма, ето защо, съвместно с Русия и другите държави от Митническия (Евразийския) съюз, Иран може да изиграе ключова роля за изграждането на мощен геополитически съюз на евразийския суперконтинент.

Всъщност, най-големият парадокс в най-новата иранска история е, че тъкмо ислямските революционери, свалили иранския шах преди 35 години, реализираха на практика, това, за което монархът-модернизатор можеше само да мечтае, превръщайки Иран в регионална суперсила. Обяснението за това е, че както шахът, така и аятоласите декларират, че водят Иран към т.нар. "велика цивилизация". Разбира се, схващанията им относно въпросната "велика цивилизация" се различават, но междинните цели по пътя към нея са едни и същи:

- на първо място, решаването на вътрешноиранските задачи и, в частност, гарантиране на военно-политическата стабилност на държавата, създаване на независима икономика с развита индустрия (включително военна) и изграждане на мощни въоръжени сили;

- на второ място, превръщането на Иран (без значение дали той ще бъде монархия или ислямска република) в регионален силов център, чрез постигането на военно-политическо, военно-икономическо и чисто военни лидерство в Близкия и Средния Изток.

При всички случаи, преследвайки собствените си цели в региона, Иран е в състояние да противодейства и неутрализира контролираното и направлявано от САЩ (с цел да омаломощи стратегическите им противници) разширяване на уахабизма, спонсорирано от Саудитска Арабия, както и на разпространението на идеите на панкюркизма с неговата непостижима мечта за обединяване на всички тюркски държави. По този начин, формирането на руско-иранската ос дава на Москва възможност да използва авторитета на Иран в ислямския свят за да възстанови позициите си в него, а на Иран - да се сдобие с изключително мощен съюзник, способен да го защити от многобройните му регионални и глобални противници и да улесни превръщането му в регионална суперсила.

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Съединените щати към руско-иранското сближаване, което, след подписването на меморандума между Москва и Техеран в началото на август 2014, започва да се превръща в оживял кошмар за Вашингтон. Според руски правителствени източници, цитирани от вестник "Комерсант", САЩ са се опитали да провалят сделката между Москва и Техеран, заплашвайки с нови санкции компаниите от двете страни. Във Вашингтон смятат, че рязкото активизиране на руско-иранското сътрудничество е в разрез с все още действащите санкции срещу режима на аятоласите и постигнатите през 2013 междинни споразумения относно иранската ядрена програма, в рамките на които американските санкции бяха смекчени, но не и отменени. В Белия дом очевидно се опасяват, че приходите от сделката с Москва могат да отслабят интереса на Техеран от постигането на дългосрочен компромис за ядрената му програма.

Според повечето експерти, подписването на руско-иранския меморандум именно в началото на август до голяма степен се обяснява с изострянето на отношенията между Русия и Запада. Така, според анализатора на Центъра за политически изследвания ПИР в Москва Андрей Баклицки: "Днес Русия в далеч по-малка степен е склонна да се съобразява с препоръките на САЩ, а Иран, чието значение за Запада нарасна значително, включително и заради случващото се в Ирак и търсенето на алтернатива на руските енергоносители, вече разполага с по-голямо пространство за маневриране. Освен това преди Москва трябваше да се съобразява със заплахата от американски санкции, ако наруши петролното ембарго срещу Иран, но днес, когато срещу руския петролен сектор също са наложени санкции, този фактор губи значението си".

Друга причина за ускорената реализация от Москва на плановете и по отношение на Техеран е изострящата се битка за иранския пазар. От края на 2013, когато стартира процесът на отмяна на санкциите срещу Иран, тази страна беше посетена от внушителни групи представители на бизнеса от Китай, Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Швеция и др. В началото на август 2014 пък Reuters и Wall Street Journal, цитирайки свои източници в германските индустриални среди, съобщиха, че заради ситуацията в Украйна и наложените от САЩ и ЕС санкции срещу Русия, германският бизнес може да пренасочи инвестициите си от руската към иранската икономика. На свой ред германската Търговско-промишлена палата прогнозира, че след като санкциите срещу Техеран отслабнат още повече, годишният износ на Германия за Иран ще достигне 10 млрд. евро (през 2013 той беше едва 1,85 млрд.). Според Щефани Спинер-Кьониг от германската компания Spinner GmbH, която произвежда компоненти за високотехнологично оборудване, "щом санкциите срещу Иран бъдат премахнати, пазарът там буквално ще експлодира".
----------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 
След 25 г. демокрация няма отменена присъда на Народния съд. Комисията по досиетата е позор за България, обрича на презрение и смърт честни хора. Ще има съд за хората, разкрили досиетата на чужди граждани. ДАНС и МВР имат нужда от ремонт. Това казва в интервю за Фрог бившия заместник-шеф на НСС и председател на национална асоциация "Сигурност" полковник Чавдар Петров.
Чавдар Петров, бивш заместник-шеф на НСС и председател на национална асоциация

Интервю на Красен Бучков

- Г-н Петров, нека да започнем с прословутия Закон за досиетата и работата на Комисията по досиетата?

- Нашето мнение, на хората които сме работили в специалните службите на България е, че на закона за досиетата трябва да се промени философията. И да престанат да изкарват хората виновни, защото всички те са работили за държавата България. А социалистическата система каква е била, е съвсем друг въпрос. И тук ще цитирам думите на един царски офицер, или както се казва офицер от съюза на негово величество. Та той каза следното на една среща с президента: Едни от офицерите са работили за царска България, други са работили за Народна република България, трети работят за демократична България или република България сега. Но навсякъде присъства България. Всичките са работили за България, а политическата система я правят други. Та да се върнем на философията на закона. Трябва да се промени. Нашето мнение е  да се създаде специален институт за национална или историческа памет, както искат така да го кръстят и материалите  да отидат в държавния архив. Нека да има историци, нека да има научни работници, да гледат, да ровят, но да показват истината. Защото сега се изкарва, че хората, които са работили в ДС, са някакви зверове и кръволоци, което изобщо не е така.
Друго – трябва да се разгледат и периодите, в които е работила Държавна сигурност. След 9-ти септември е било едно. Но ако се върнем на събитията преди 9-ти, сигурно ще намерим оправдание за това, което са вършили тези хора. Не съм адвокат на никого, но трябва да се погледне и от едната, и от другата страна. В тази връзка мога да кажа, че досега, 25 г. от демокрацията, няма отменена нито една присъда на Народния съд. Има отменени присъди  само по отношение на имуществото, на конфискацията на имуществото. Освен това всички тези присъди са одобрявани от междусъюзническата комисия, която е действала в България след Втората световна война. И в нея е имало не само комунисти и хора от СССР, а и представители от САЩ, Англия и Франция. Всичките тези присъди са одобрени от тази Междусъюзническа комисия. Та думата ми е, че периодите на ДС трябва да се разделят на периоди, след 9-ти, по време на Априлския пленум, периода около 1963 г. и след това. Когато започнах работа през 1975 г. в органите за сигурност на НРБ всичко си минаваше по абсолютно законен ред, оперативните дела се гледаха от следствието, прокуратурата и тя ги внасяше в съда. Присъдите се произнасяха от българския съд.Тези закони, по които се работеше, и този Наказателен кодекс, и в момента са същите. В НК е променена само глава първа и дори само части от нея. Всичко друго е старото. И ако някой твърди друго, да бъде любезен да извади фактологически материал и да осъди човека или групата от хора, които са нарушавали закона, Само че такова нещо няма 25 години, няма и да има.

Защо трябва да се промени философията на закона?  Защото с този закон сегашните  служби много трудно  могат да вербуват секретни сътрудници, които да вършат работа. Всички виждаме какво стана в Париж. Малко след това обаче излезе шефът на Европол и каза, че с технически средства могат да покрият не повече от 40% от хората, които представляват потенциална заплаха. Ами другите 60% ? Тук говорим за Европа. А в България възможностите ни са по-малки. Другите хора как ще ги покриваме ? Трябва да има форми и методи, по които да се знае кога терористите ще направят нещо. И това може да стане само с хора, които са проникнали в тези групи. Това е моята истина на човек, който е работил над двадесет години в службите и не е допуснал да се случи нито един терористичен акт в сферата, в която съм работил.

Знаем в какво тежко финансово положение е България. И аз бих помолил всички умни българи да помислят. Как ще има ДАНС информация за случващото се в КТБ например, като никой не желае да им сътрудничи ? И пак е заради закона за досиетата. В 99 % от случаите хората не желаят да сътрудничат, защото знаят, че утре или други ден и техните имена ще излязат  на бял свят и ще ги направят доносници, а те са работили за да не фалира банковата, финансовата система на страната. Ето затова трябва да се преосмисли този закон. Кой иначе ще провери всички преводи, всички фирми, други юридически лица, свързани с една банка? Нали трябва да има доверени хора, които да анализират,  да кажат кое е притеснително,  да съобщят. По мое време имахме оперативни работници на прикритие, нещатни работници и апарат от секретни сътрудници, които действаха в зависимост от задачите, които решава службата. Агентите се внедряваха, а секретните сътрудници се вербуваха и изпълняваха определени задачи. След изпълнението на задачата, намирахме начин тези сътрудници да бъдат освобождавани.

- Професионалисти твърдят, че и въпросът с тероризма ще се реши, като се върнат сътрудниците  в арабските държави ?

- Борбата с тероризма е сложна задача. Трябва да се намерят причините и да се тръгне от корена на тероризма. А той е един. Ние отиваме в дома на тези хора в Ирак, Иран, Сирия, Либия, където им казваме да живеят по начина, по който ние искаме. Защо не ги питаме тези хора, те как искат да живеят. Те си имат свои правила, традиции и национални особености. Какви сме ние, та ще ходим да им ползваме природните богатства?  Вместо да остават за местното население и народи, те отиват в мултинационални американски и европейски компании. България не получава нищо. И естествената реакция на  тези хората е да се борят Като нямат оръжие и подготвени армии, се насочват към тероризма. За съжаление загиват и много невинни хора. Терористите се опитват с тези свои действия да покажат, че тази власт, която в момента управлява, е неспособна да осигури нормална защита на населението и по този начин искат да предизвикат смяна на тази власт. Те искат да всеят страх и паника и да покажат, че този модел на Западния свят не е функционален. Това, което Западът прави с военна сила в техните страни, те го правят в Европа и Америка с терористични актове. За мен най-доброто решение ще дойде по дипломатически път. Затова има ООН, тия неща там да се решават, а не  НАТО и ЕС да налагат своята воля навсякъде. Затова трябва да се възстановят информационните източници на службите, които набират информация за тероризма. Цивилното и военното разузнаване, ДАНС и отчасти службата за борба с организираната престъпност – да  възстановят своите източници на информация и се набират и нови. Как ще стане? Има директори на служби, на които това им е работата. Силно се надявам, че сегашните колеги поддържат добри взаимоотношения с разузнавателните общности в НАТО и ЕС, имат такива връзки с Балканските страни- Турция, Албания, Косово, Македония, Сърбия. Дано не са скъсали отношенията с руските антитерористични служби, които са едни от водещите в това направление. Имат опит от Чечня и Афганистан, който е неоценим. В борбата с тероризма трябва да сме обединени всички, да сме заедно. Но преди това трябва да премахнем някои от причините, които предизвикват тези терористични актове.

- Преминаването на ГДБОП към ДАНС беше ли грешка !

- Още същия ден управителният съвет на Асоциацията излезе със становище , че недомисленото преминаване на ГДБОП към ДАНС ще има последствия, както и назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Едното не стана, но ГДБОП премина в ДАНС. Сега съм убеден, че едно прибързано връщане на ГДБОП в МВР пак ще има недобри последствия за държавата и за ведомствата. Защо ? ГДБОП е полицейска служба и мястото и е в МВР. По това спор няма. Въпросът е, че след като преминаха в ДАНС, хората видяха, че  там отношенията са по други, заплатите са по-високи, качеството на работа е на по-високо ниво. И затова ме притеснява факта, че с едно прибързано преместване ще се намалят заплатите, отношенията ще са други и много от хората няма да искат да се върнат в МВР. Ще търсят начини да останат в ДАНС. Това може да се оправи ако се седне и заинтересованите хора да направят прехода по-плавен и с по-малко загуби за хората. Страх ме е, че при тази демотивация на състава, ще се забави реализирането на оперативните дела. Към БОП има сериозни изисквания и по отношение на организираната престъпност, по отношение прането на пари, наркотрафика и др. Становището ни е този процес да стане плавно и управляващите да се съобразят с мнението на служителите, които участват в него. Та това са служители от висок държавен ранг !

- Някои експерти казват, че Писанчев и Лазаров трябва да се махнат, защото били ветропоказатели, служели на една власт, сега при друга.

- Това становище е елементарно и опростенческо. Писанчев го познавам, той започна работа през 1993 г. Мнението на асоциацията и хората, които са работели в службите е, че тази честа смяна на ръководния състав, специално в ДАНС, води до няколко неща. Първо – до демотивация на хората да работят, защото с идването на нов директор, започва почти тотална подмяна на ръководния състав. А това означава, че всеки започва да търси връзки, да си правят номера един на друг. Разваля се микроклиматът, и то много сериозно. А там без да имаш доверие на колегата си , с който работиш, просто работа не се върши. И в тази връзка смятаме, че такива промени трябва да се правят, колкото се може по-рядко. Малко хора знаят, но за двадесет и пет години са се изредили доста директори в НСС и ДАНС, средно на директор се пада по година и половина работа. Един човек тъкмо навлезе в работата и го махат, идва друг. И после казваме, че службите не работят. Ами ето един елемент, поради който не работят. Предложението , което сме дали, е директорът на ДАНС и Главният секретар да имат поне петнадесет години трудов стаж в МВР, да са минали по цялата кадрова стълбица- от най-ниското стъпало до всички длъжности, за да може да знае какви са мненията и изискванията към всеки човек и длъжност, и за да се вземат правилни управленски решения.А как да ги избират – дали да го назначава президентът, дали по предложение на МС и парламента това са вече второстепенни неща и всяка политическа партия налага своята воля, съобразно своите искания. Ние искаме да се фиксира и да се знае. Един директор на ДАНС трябва да е такъв минимум 5-8 години. И само при извънредни обстоятелства, извършване на престъпление , сериозно заболяване или смърт, да бъде сменен. А кой да е шеф – нека го определят политиците, не ние. Но пак казвам – да минат от най-ниското ниво, до високо ръководно ниво. Да покаже качества, че може да е ръководител. Същото се отнася и за Главния секретар.

- Ами нали сте чули,  че Писанчев бил човек на Делян Пеевски ?

- Така не може. Пусне се слух. Намери се някой журналист да го изкара и... Трябва да има  доказателства. Ако има такава връзка, то тя не е хубава. Не знам. Но не вярвам Писанчев да е податлив на външни внушения и да изпълнява чужда воля. Не го вярвам, но сигурно и не искам да го вярвам. Честно го казвам. Защото тези хора, които дойдоха 92-93 година на работа при нас, мисля, че сме ги научили на някаква честност и морал. Така си мисля, а дали съм прав, е друг въпрос.

- А как ще коментираш факта, че преди година премиерът Борисов говореше едно за Писанчев и Лазаров, а сега съвсем друго.

- Ами той май се вслуша в мнението на някои експерти. И това е мнението на цялата гилдия. И не само Борисов като министър председател, но и управляващите по принцип, трябва да се вслушват в мнението на професионалистите в дадена област. За Главния секретар ще кажа, че законът беше направен специално за него – да не се назначава от президента, а от министър-председателя. Пак казвам, кой ще е Главен секретар не е толкова важно, важни са критериите, на които трябва да отговаря. Те могат да се фиксират в закона и да бъдат за дълги години едни и същи. Може да е най-способният Лазаров, но се съмнявам, че е минал по цялата кадрова стълбица, за която говорих. А че някой трябваше да понесе отговорност за случая с Лясковец, трябваше. Тогава той не намери сили да си подаде оставка, а това трябваше да стане. Не е случайно, че новото ръководство на министерството сложи заместник на Главния секретар, за да го наблюдава, като не могат по друг начин да го махнат.

- ДАНС не трябваше ли да се включи по-активно в разкриването на показните убийства през този месец, в издирването на Петко Сертов. Слушам, че това не им било работа. Така ли е ?

- Предполагам, че по отношение на организираната престъпност има добро взаимодействие между МВР и ДАНС. Крайните мероприятия като арести се извършват от МВР и така трябва да бъде. Но съм сигурен, че си обменят информация. За разкриване на „Килърите 6” е имало информация и от МВР, и от ДАНС. А убийството на човек, независимо кой е той, и ако не е премиер или президент и т.н., е чисто криминален акт и няма отношение към националната сигурност на страната. Така че не виждам защо ДАНС трябва да излиза напред. Това са си криминални престъпления.  И ДАТО и ДАНС имат отношение, но реализацията е от МВР.

- Ами убийствата? Имаше коментари, че са станали, защото партия ГЕРБ пак е на власт, защото идват важни персони като държавният секретар на САЩ  Кери и т.н.

- Чак толкова дълбоко не трябва да се отива и да се правят с нищо необосновани внушения.Трябва внимателно да се проучат тези нови килъри. Защо ги свързват с името на бившия шеф на митниците Кулишев? Аз съм работил с него като заместник шеф на НСС и съм с добри впечатления от този човек. Доколкото знам, той се е развел с първата си жена, на която въпросната Мила е дъщеря и няма нищо общо с нея. Търси се сензация. Тези убийства не засягат сигурността на държавата, друг е въпросът ако беше станал терористичен акт като в Париж.

- Вашият коментар  за случилото се там ?

- Защо трябваше да се публикуват тези карикатури ? Защо да се дразнят мюсюлманите? Те са 17 процента от населението на света. Ако се обединят голяма част от радикалистите, какво ще стане? 17 процента мюсюлмани срещу 11 процента християни?! Вярно е , че християните сме по високо технологични, с по-добро оръжие и армия. Това ли трябва да се търси в света, да се върнем във времената на кръстоносните походи?  Писаха, че преди години това списание било спряно със заповед на вътрешния министър на Франция заради карикатури на де Гол. Защо тогава позволяваме гаврата с други религии без да отчитаме мнението на тези хора. И те са хора като нас?!

- Мнението ви  за обединението на двете разузнавания ? Има  активни хора в медиите, които подкрепят това. Други са на противоположно мнение ?

- Мнението на асоциацията е, че това не бива да се допуска. Мотивите не могат да обединят професионалната общност, че едно такова обединение е нужно. Всяка от службите си има своите специфични задачи и не виждам как могат да се обединят под една шапка. Затова нашето предложение е, да се засили функцията на отдел „Национална сигурност” към Министерския съвет, който да има много сериозна координираща функция, да наблюдава  службите и  ДАТО. Задачите да се поставят оттам на съответните директори на службите, които по съответния административен ред да ги спускат на своите колеги. Друг е въпросът, че тези служби се нуждаят от малка корекция на функции, задачи и щат. Затова час по скоро трябва да се приеме закона за националната сигурност на Р.България.

- Какво ще стане ако се разкрият тия 33 000 досиета на военното разузнаване ? Мненията са коренно противоположни – разузнавачите казват, че ще се разкрият външни агенти; а опонентите им, че ще станат ясни хората от ДС по високите етажи ?

- Аз не съм чул нито  един професионалист да подкрепи това нещо. Професионалист ли е Методи Андреев? Колко служба има генерал Атанасов като професионалист? Кога е работил? Генерал Атанасов има точно 6 години трудов стаж в МВР. От прокурор стана окръжен началник на Разград, после беше освободен от Любо Начев, Иван Костов го направи секретар на МВР, беше началник на НСС, мандатът му там бе четири години. А аз говоря за професионалисти с над 15 години служба, които да са минали по цялата стълбица на кариерно развитие. Какъв професионалист е Димо Гяуров? По времето на Костов го назначиха за шеф на разузнаването и от ефрейтор го направиха генерал. То по време на война не е ставало такова нещо. Май само по време на Втората световна война имаше един такъв съветски офицер, който печели важна битка и го правят генерал. Това не са  професионални експерти и специалисти.

- Е добре де, какво толкова ще стане ако се разкрият тези досиета ?

- По закон не могат да се разкрият, защото са досиета на чужди граждани, в по-голямата си част. По закон пише за принадлежност на българските граждани. Много от тези хора са базирани на съответните места в съответните страни - Ирак, Либия, Турция, в страните , които са представлявали интерес. Защо тия хора, които са сключили договор с държавата, трябва да ги подлагаме на разследвания, репресии? Аз дори смятам, че някои от тях ще влязат в затвора или ще бъдат убити в съответните държави. Защо трябва да  правим това? Кой носи отговорност за тия хора? И ако това стане, близките на тези хора ще заведат дела към българската държава и против Комисията по досиетата, която ги е разкрила. Ето защо трябва да се носи персонална отговорност за тези неща. Откъде - накъде някой си Евтим Костадинов ще си играе със съдбите на тези хора? В закона пише за българските граждани.

- А тия дето са български граждани, какво с тях ?

- Казах го, философията на закона трябва да се промени и този позорен акт трябва да спре. Всички тия хора са работили за България.

- За България, за България, ама военният министър казва, че има хора, които са работили за чужда държава и чуждо разузнаване?

- Нека да го докаже това нещо. За хора, които са работили за чужда държава и чуждо разузнаване, в наказателния кодекс няма срок за давност. Нека ги осъди за шпионаж в полза на чужда държава и сега в момента. След като има такива данни, след като еди кой си е работил за Съветския съюз, да бъде осъден за шпионаж. Тогава времето е било такова, а сега какво е. Тогава е имало Варшавски договор и са били подписани  междудържавни документи. Сега не се ли дава информация на НАТО, САЩ и ЕС, по силата на подобни договори? Да се говори на ангро е непрофесионално и неморално.

- Нека да завършим с юбилея на асоциацията, който отбелязвате  тази седмица?

- Тя е създадена като асоциация на контраразузнавачите преди двадесет години от четиридесет човека от бившето Второ и Четвърто управление на ДС – контраразузнаването срещу разузнаването на чуждите държави и нашето икономическо управление, което се бореше против икономическия шпионаж. Целта на асоциацията е била да се създаде една организация, която да защитава социалните права на пенсионираните от служба хора. В продължение на двадесет години асоциацията се развива. През 1998 г. е приета за колективен член на СОСЗР. През 2004 г., на общо събрание, името е променено на Национална асоциация „Сигурност”. Тя се отваря към хората и обществото и в нея започват да членуват и служители, които са работели и в други поделения на МВР плюс симпатизанти. В момента имаме изградени структури в 17 града в България. Една част от тях са регистрирани като юридически лица, друга част са в клуб „Сигурност” към СОСЗР. Сега сме около 1800 души. В  асоциацията членуват 6 души заместник-министри на МВР, всички директори на службата за сигурност след 1990 г. без Атанасов и Чобанов, имаме над 10 души, кито са били посланици в различно време и др. Уникалното при нас е, че имаме единственото дружество в подобни организации на участници в международни мироопазващи мисии, в които членуват над 50 човека, всички със сертификати от ООН и ОССЕ. В момента имаме наблюдатели, членове на асоциацията в Грузия и Украйна.

 

 

Точно преди една година публикувах поредица от 4 статии с общото заглавие „САЩ – Империята на залеза”*. Настоящата публикация е своеобразно развитие на темата и опит за прогноза, с помощта на световно известния норвежец проф. Йохан Галтунг, носител на Алтернативната Нобелова награда за мир.

$13, 172, 635, 234, 801

Можете ли да разчетете тази цифра?
Някои ще го направят като на шега, други може и да се затруднят, няма значение – в крайна сметка това са 13 трилиона, 172 милиарда, 635 милиона, 234 хиляди и 801 долара. Това беше цифрата отразяваща официалния национален дълг на Съединените американски щати малко малко преди средата на юли 2010 г., когато работех по този анализ. Тази цифра, както знаете може във всеки един момент да бъде видяна на така нареченият Часовник на дълга в Ню Йорк. Разбира се, както споменах това е само официално оповестеното, т.е. върха на айсберга, според някои източници, реалният дълг на Америка към света е вече над 60 трилиона долара и той не може посмъртно да бъде изплатен, не че някой въобще има някакво намерение да го изплаща. Накратко казано, САЩ с производството на 20% от БВП на планетата, консумира 40% от БВП на планетата, и при положение, че структурно приносът към БВП на сферата на услугите(непроизводителна сфера!) е над 70%! Ще се повторя като кажа, че най-големият длъжник на планетата никога няма да се издължи.

Официозната пропагандна машина на САЩ и приятели, каквито са почти без изключение и всички големи медии в България едни други си прилайват като селски псета нощем, одаични оптимистични цифри, които следва да уверят света, че Америка излиза от кризата, инфлацията е близка до нулата, а безработицата е само 9%…
А дали е така? Във всеки случай, чини ми се, че стъкмистиката не е българско изобретение, а има презокеански произход, но да не се отвличаме и да видим какво казват учените.
На една скорошна своя лекция асистентът от УНСС Митко Хитов заявява следното: „Инфлацията в САЩ в момента не е близо до нулата, а е около 10%, а безработицата не е 9%, а 22%. Данните са на база използваните допреди няколко години статистически методологии в САЩ. Статистическият трик е, че ако някой дълготрайно безработен продаде стария си шкаф чрез интернет, за да си купи хляб, статистиката го включва в графата на работещите като частни предприемачи. Статистическата методология в САЩ е била изменяна на два пъти в последните десетилетия”.**
Световният гуру на маркетинга проф. Филип Котлър направи изказване от което могат да ти настръхнат косите:

„Настъпва ерата на хаоса”.
Котлър говори за турбулентни полета, които създават несигурност и невъзможност за предсказуемост, затова новото нормално състояние е не просто криза, а турбулентност.
По този повод друг наш водещ учен доц. Боян Дуранкев е не по-малко мрачен: „Намираме се в ситуация на нестабилност, несигурност, недоверие към бизнеса, недоверие във възможността на финансовите организации да генерират идеи и да решават проблеми.” И отбелязва един особено показателен страничен ъгъл на зрение към проблема: „Една от причините за кризата са деформациите в мисленето, като най-големият враг е широко пропагандираната, особено в САЩ, „теорията за позитивното мислене“. Ако мислиш позитивно, всичко добро ще стане, като тази теория е голям проблем. Например Freddie Mac казваше, че може да нямаш доходи, но, ако мислиш позитивно, ти правиш инвестиция, купувайки жилище с ипотека за 1400 долара на месец, когато цялата ти месечна заплата е само 1500 долара. Това позитивно мислене изгони милиони[американци] от домовете им. Здравословното мислене трябва да заработи.”***
Правейки нова преценка на ситуацията в САЩ година по-късно, сами виждате, че нещата по никакъв начин не вървят на оправяне.

Ето ви погодишното нарастване на дългът на САЩ:
2007 – $8.350 трилиона
2008 – $10.718 трилиона
2009 – $11.265 трилиона(м.май)
2010 – $13.172 трилиона(м.юли)
Няма да ви заливам с повече цифри. Изводът е зловещ – положението на Щатите е неудържимо. Практически няма сериозен специалист, който поне малко от малко да споделя наперения оптимизъм на американската пропагандна машина.

Факти от международното досие на империята

Изследователят Уилям Блум има 300 страници изложение в пътеводителя си за единствената световна суперсила – факти и свидетелства за огромното страдание, жертви, лишения, съсипана природа, изпепелени култури от империята САЩ чрез – използване на пряка и косвена сила, открита(Пентагона) и прикрита(ЦРУ), с откритата или прикрита помощ на американските съюзници. Резултатът е достигане на международна класова структура с все по-увеличаващи се пропасти между богати и бедни страни, между богати и бедни хора.
Няма никакви признаци за широко прокламирания от имперската пропагандна машина – „сблъсък на цивилизациите”. Но е налице огромно мисионерско усърдие и огромно самодоволство. И разбира се, постоянно променяща се според обстоятелствата, но една и съща по мотивите си реторика – ту сдържане на съветската експанзия и борба срещу комунизма, ту срещу наркотиците, интервенции за насаждане на демокрацията и защитаване на човешките права, сега пък – срещу тероризма…
Цитираната книга на Блум представя само от 1945 г. до 2000 г. пълен списък на:
• Интервенциите на империята САЩ, представящ 67 случая
• Бомбардировки на 25 суверенни държави
• Намеса в изборите или провалени избори в 23 суверенни държави
• Политически убийства(или опити) в 35 държави
• Прилагани изтезания в 11 държави
Според статистиката на Блум това прави общо 167 случая на тежко политическо насилие извършено от империята по света, след Втората световна война. При което империята САЩ е убила

между 12 и 16 милиона души.
Ужасяващ световен рекорд!

И в този момент се сещаме за един наистина голям мъж, великолепен учен и човек – норвежецът Йохан Галтунг, който предрече рухването на Съветската империя през 1990 г. Прогнозата му се сбъдна напълно. През 2000-та обаче, той направи още едно предсказание и то гласи:

Империята САЩ загива през 2020-та

Кой е Йохан Галтунг?
Йохан Галтунг е роден на 24 ноември 1930 г. в Осло, Норвегия. И двамата му родители са лекари. Галтунг е женен два пъти. Има двама сина Харалд и Андреас от съпругата си Ингрид Айде. Втората му съпруга е японка, Фумико Нишимура; от нея има две деца – Фредерик и Ирене (и двете имена означават „мир“ съответно на норвежки и гръцки). Първата си докторантура защитава по математика, а втората – по социология в Университета в Осло. Галтунг е създател на Международния институт за изследвания на мира (РКЮ) в Осло през 1959. Преподавал е в много университети по цял свят, носител на редица награди между които и на Алтернативната Нобелова награда за мир. Успешен медиатор в редица международни конфликти…
Тук ви представяме част от пространното интервю дадено от проф. Галтунг на 15 юни 2010 във Вашингтон за независимото тв предаване „Демокрация сега” на Ейми Гудман, излъчвано от повече от 700 тв, радиостанции, кабелни мрежи:
Галтунг: – Това е империя, изправена срещу стената, империя в отчаяние, империя, бих казал в предсмъртна гримаса. Моето предсказание е тук, в тази книга, наречена „Залезът на империята САЩ и после какво?” и то е, че тя ще издържи до 2020-та година. През 1980 г. аз предсказах, че съветската империя ще се разпадне в най-слабата си точка – Берлинската стена за не повече от десет години и това се случи през ноември 1989, а съветската империя я последва. Моето предсказание сега е подобно, но за империята САЩ и, че това може да доведе до процъфтяването на Републиката САЩ.
Когато правих прогнозата през 2000 г., аз прогнозирах 25 години. Но междувременно за президент бе избран Джордж Уокър Буш, а неговите тесногръди възгледи са чист фундаментализъм, което ме накара да съкратя периода с пет години, защото този човек ускорява събитията… Започна три войни – война срещу тероризма, война срещу Афганистан и война срещу Ирак. И това се случва след като САЩ не победи във войната в Корея и загуби войната във Виетнам. Това прави вече 5 войни от голям мащаб – много типично е за залеза на империите, когато нещата тръгнат по този начин. Когато ме попитахте как съм определил времето, трябва да ви кажа, че съм правил сравнителни анализи на упадъка и гибелта на много империи… И трябва да ви кажа, че империите изгряват и залязват много по-бързо в наше време… Двете римски империи – западната и източната преживяха векове, но днес всичко става по-бързо. Американската империя се появи през 1898 навличайки си обущата на вече умиращата или дори мъртва вече испанска империя, така че разглеждаме феномен на възраст 110 – 112 години, който ще бъде мъртъв, както вече казах към 2020 г.
Гудман: – Вие задавате в книгата си един реторичен въпрос – Фашизмът на САЩ или процъфтяването на САЩ? – какво точно имате предвид?
Галтунг: – Това което наблюдаваме в момента е интензификацията, разширяването[на имперските позиции] – специални части, увеличаващи присъствието си във от 30 до към 45 държави. И това е точно каквото трябва да се очаква, усилие да се пробва експорт на проблемите, казвайки, враговете са навън и ни дебнат, вместо да се признае очевидното – ние изградихме конструкция, конструкция, която отмира от само себе си… Ако ти се опиташ да доминираш над света икономически, военному, политически и културно едновременно, в такова усилие, не можеш да издържиш твърде дълго. И тъкмо това е ситуацията в момента. Сега, в този период, който следва, ще има фашистки реакции, не е невъзможно да има и военен преврат в САЩ от десни сили, не е невъзможно в този период.
Вижте аз съм по-скоро оптимистичен… Аз мисля, че[след гибелта на империята] щатите ще влязат в процъфтяващ период – вижте какво стана с Англия, която се раздели със своята империя през 1965 г. – процъфтява. Русия се раздели със своята империя през 1991 г, и макар да имаха тежък период по времето на Елцин, сега Русия е добре, великолепно се развива!..

14-ТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ КОИТО ЩЕ УСМЪРТЯТ ИМПЕРИЯТА САЩ
(по Галтунг)
І. Икономически противоречия
1. Между икономическия растеж и разпределението на доходите
2. Между производствената и финансова икономика
3. Между производство/разпределение/потребление и природата
ІІ. Военни противоречия
4. Между американския държавен тероризъм и тероризма
5. Между САЩ и съюзниците им
6. Между стремежа на САЩ за хегемония в Евразия и триъгълника Русия-Индия-Китай
7. Между доминираното от САЩ НАТО и армията на ЕС
ІІІ. Политически противоречия
8. Между САЩ и ООН
9. Между САЩ и ЕС
ІV. Културни противоречия
10. Между американското юдео-христианство и исляма
11. Между САЩ и старите цивилизации
12. Между САЩ и европейската елитна култура
V. Социални противоречия
13. Между щатските корпоративни елити и работническите класи от безработни и самоосигуряващие се
14. Между старата генерация и младежта

И така, уважаеми читатели, следващите 10 години ще са цяла епоха на хаос и безпътица за народите – всички ще изплащаме греховете и алчността на финансовия капитал и световните банкови кърджалии, действащи под знамето на империята САЩ. Не бива да се заблуждаваме – империята няма да рухне в 10 ч. и 35 м. на 10 юли 2020 г. Това е процес, който се развива продължително, включително и в момента. Вследствие на това развитие, нещата ще се влошават все повече, и за съжаление, страданията за цялото човечество все повече ще нарастват, включително и особено за нас българите. Подчертавам последното, защото имперската пета колона в България, боклука на българската нация, титлуващ себе си „политически елит”, от 20 години ни е прикачил към имперската каляска, а ние, като народ не можем да намерим сили да се обединим за да излъчим качествени водачи на нацията. И както винаги в новата ни история, сме на страната на губещите…

Повече подробности по темата можете да проследите в едноименното издание на авторското предаване на Валентин Фъртунов «10-та степен по Рихтер» по тв- канал СКАТ+, в онлайн версията на www.valentinfortunov.com (ТВ предавания)

——————————————————————————-
* Статиите можете да прочетете в сайта www.valentinfortunov.com, както и в настоящия сайт Хроники на Люба Манолова
** Митко Хитов е цитиран по блога му Krizata.Blog.bg
*** Цитата на доц. Боян Дуранкев е от статията на Мариян Йорданов в Investor.bg

Допълнително четиво:

ТАКА ФУНКЦИОНИРА СИСТЕМАТА
Интервю с Йохан Галтунг пред немския вестник Junge Welt(със съкращения)

JW: – След разпадането на Източния блок вие предсказахте, че като враг на Запада неговото място ще заемат „зелените” или исляма.
Галтунг: – Още през 1980 г. аз се осмелих да заявя, че през 1990 г. ще падне Берлинската стена, а след нея ще се разпадне и Съветската империя. Тази прогноза се оказа вярна, също както и прогнозата ми за ислямския образ на новия враг. Гибелта на Съветската империя беше в известен смисъл само част от прогнозата – ако тази империя престане да бъде враг, то следва да се намери нов. В крайна сметка е така ако се мисли апокалиптически, което е свойствено на американците.
– Нима така мислят само в САЩ?
– Да, само там. Останалите страни повтарят след щатите като папагали, защото са членове на НАТО. Именно така функционира системата. Във външната политика на САЩ трябва да се отчитат две неща: глобалните цели и актуалните предпоставки за практически действия. Така че, следва да разграничаваме нещата – към какво се стремят САЩ и какви поводи си намират за да го достигнат. Аз далеч не съм уверен, че те считат исляма за толкова враждебен, че да се налага да го унищожат. Що се отнася до глобалните цели, те винаги са били очевидни. Първо, на САЩ са нужни пазари и суровини и второ, военни бази за да контролират тези пазари и суровини.
– Имате ли нови прогнози?
– Да, те се отнасят за гибелта на империята САЩ. За първи път аз публично заявих за това през 2000 година и предположих, че това ще се случи през 2020 – 2025 година. След като президент стана Буш-младши, съкратих срока с пет години, т.е. до 2020 г., защото този човек ускорява събитията. Това разбира се, въобще не означава, че Щатите ще изчезнат от картата на света. Става реч за освобождаването на Америка, която буквално ще разцъфне, веднъж избавила се от империята.
– Марксистката теория утвърждава, че буржоазните производствени отношения са безпощадни. От друга страна световният пазар ще способства за всеобщото освобождения, ако тези отношения бъдат ликвидирани?
– Основният тезис на Маркс е в това, че към освобождение се стремят най-бедните слоеве на населението. Ако разглеждаме капиталистическата система като световна система, то действително, бедността е особено много в страните на Юга. Маркс обаче е мислил с икономически категории, пропускайки да види военната страна на въпроса. Например, след Втората световна война, Щатите са извършили 70 интервенции за защита на системата, което преидизвика протестите на ислямските страни, които най-често са били подлагани на нападение. Поради това, Американската империя заплашва не толкова така наречената пролетарска революция, колкото тези, които не искат да бъдат жертви на интервенция. А такива има много. Според някои данни, след 1945 година САЩ са унищожили между 12 и 16 милиона човека, за да съхранят своя икономически натиск…

Превод: В. Фъртунов

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1324-tretoto-pokolenie-na-globalniya-dzhihad

Бестселъра за третото поколение на глобалния джихадSageman Mark, Leaderless Jihad: Terror Networks in the Twenty-First Century.

Philadelphia (Penn.), University of Pennsylvania Press, 2008. 208 p.


Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” на Марк Сейджман, разглежда организационната структура на „третата вълна” (т.е. третото поколение) ислямски радикали от подчертано транснационален тип, формирали се в периода след терористичните нападения от 11 септември 2001.

Според автора, който е бивш агент на ЦРУ, а днес известен американски социолог и психолог, експерт по тероризма и професор в Университета на Пенсилвания, за разлика от първото и второто поколения, които все още представляваха т.нар. „централна Ал Кайда”, принадлежащите към третото поколение, т.е. съвременните „джихадисти на свободна практика”, са част от по-широко транснационално социално движение, вдъхновено (но не и контролирано) от Ал Кайда.

Джихадистите имат най-съвременно оръжиеСейджман анализира съвременното състояние на транснационалното джихадистко движение, прилагайки теорията за социалните мрежи към събраните от него данни за 500 подобни „джихадисти”. Нахвърляният от автора портрет на „средния” стандартен терорист от този тип ни представя млад, но вече самостоятелен индивид от нерелигиозно семейство, принадлежащо към средната класа. Средната възраст, на която тези хора влизат в терористичната мрежа, е около 25 години. Те по правило имат незавършено висше или специално образование, най-вече инженерно-техническо, медицинско или в сферата на природните науки. Напук на наложилия се стереотип, много от тези хора вече са женени и имат деца. Повечето от тях никога не са привличали вниманието на полицията и не страдат от психически разстройства. Мнозинството влизат във формациите на джихадисткото движение (или пък създават свои собствени), в качеството си на емигранти или пребивавайки временно в чужбина, а не в родните си страни. Изводът на Сейджман за основната насочваща и вдъхновяваща сила на това движение е, че неговите разпръснати ядра се ръководят от салафитския идеализъм, т.е. от утопичната мечта за създаването на глобална теократична държава.

Може би най-ценният принос на книгата в психосоциологичния анализ на въпросния феномен е опитът на Сейджман да деконструира процеса на индивидуалната радикализация, която, в крайна сметка, води до приобщаването към движението на транснационалния джихад. Макар че не е задължително този процес да има линеен характер, той почти винаги се реализира под влиянието на четири основни фактори:

  • изключително високото лично морално негодувание от реалните или въображаеми страдания на събратята-мюсюлмани по света;
  • интерпретирането на несправедливостта и обидите, нанесени на мюсюлманите „по цели свят”, като проява на „глобалната война срещу исляма”;
  • съчетаването на това негодувание с личния опит от социалното и индивидуално недоволство;
  • мобилизация с помощта на мрежовите структури и механизми.

Според Сейджман, най-важното е, че самият процес на радикализация има социално-групов, колективен, а не изцяло индивидуален,характер. Тази част от теорията на автора е по-известна като „джихад по приятелска линия” или „халялен джихад”, а същността и е, че джихадистките ядра от този тип, по правило, се формират на основата на вече съществуващи групи от близки приятели-съмишеници, като понякога (но не задължително) определена роля играят и роднинските връзки.

Според Сейджман, ако в миналото преходът на едни или други радикални групировки към „лишена от лидери форма на тероризъм” е бил по-скоро израз на тяхната слабост или отслабване, днес това вече не е така – преди всичко заради спецификата и технологиите на „информационното общество”, и най-вече на Интернет, позволяващ дори на една съвсем „сурова” социално-политическа мрежа, чиито ядра са пръснати в различни страни по света, да поддържа определена степен на координация и единство.

Аргументите на автора относно Интернет, като свързваща сила на многобройните малки неформални екстремистки групи, стремящи се да използват терористични методи, звучат убедително. Той обаче не посочва, че само потенциалът на новите информационно-комуникационни технологии очевидно не е достатъчен за реалното осъществяване на успешни терористични действия от въпросните ядра. Така например, опитът за осъществяване на терористично нападение във Форт Дикс (САЩ) от група албански (включително един от Косово) ислямисти през 2007, както и много други терористични акции на участници и ядра на „джихада без лидери”,приключва с неуспех. Връзката чрез Интернет се оказва важен механизъм за радикализацията на участниците в тази група (както и в други подобни ядра), но не изиграва значима роля за гарантиране ефективността на конкретното терористично нападение. Като цяло, ако се доверим на лансирания от Сейджман модел на транснационалния „джихад без лидери”, неформалните групировки, формиращи това мрежово движение, не разполагат със съществен боеви потенциал.

Сейджман не оспорва тезата, че подемът на „джихада без лидери” не означава, че „централната Ал Кайда”, модел 2001, вече не съществува и не представлява заплаха. Няма съмнение, че новото поколение терористи от този тип решават да се присъединят към „джихада” благодарение на саморадикализацията си в средата на диаспората в западните държави, а не вследствие на преминатата от тях специална подготовка и промиване на мозъците им в лагерите на Ал Кайда в отдалечени конфликти зони на света (както беше при първото и второто поколение). Трудно обаче можем да се съгласим с опита на автора да разшири обхвата на понятието „джихад без лидери” върху цялата терористична мрежа, обединяваща ядрата, вдъхновени от идеологията и практиката на Ал Кайда – разбира се, ако не става дума само за представата за наличието на някаква ясна йерархична „централизирана ръководна структура”, която отдавна не е валидна по отношение на мрежата на покойния Бин Ладен. Спорно изглежда и категоричното твърдение на Сейджман, че тероризмът от този тип (или типове), който се практикува от първото и второто поколение джихадисти, окончателно и изцяло е останал в миналото. Авторът не допуска възможността за едновременното съществуване на различни типове транснационален дхихадистки тероризъм. Според друг известен експерт по тероризма – Антъни Фийлд обаче, терористичните мрежи, до голяма степен, „функционират подобно на секторите на икономическия растеж. Във всеки отделен момент, едни сектори отмират, други възникват, а трети продължават да съществуват, преживявайки период на стабилен, нормален растеж”.

Идеологията и организационната система на Ал Кайда имаше наднационален характер още при създаването на тази мрежа. Затова разпространението на нейните ядра в глобален мащаб, до голяма степен, беше неизбежно. Същото се отнася и за децентрализацията и недостига, или просто липсата, на централно ръководство, в традиционното разбиране за него. В памфлета си „Призив за глобална ислямска съпротива”, един от видните теоретици и стратези на „глобалния джихад” Абу Масаб ал-Сури лансира тезата за „лишената от явни лидери съпротива”, в чиято основа не е формалната организация, нито формалната мрежа, а системата. Тази система, външно, е близка до онази, която описва Сейджман: тя е самоорганизираща се и включва несвързани пряко помежду си ядра от убедени джихадисти. Но, макар Сейджман да е прав, че подобни ядра мога и да не поддържат връзки с лидерите и идеолозите на движението, освен чрез Интернет и радикалните медии, опитите му да сведе тези ядра само до групи от неумели дилетанти- идеалисти не са убедителни. Истината е, че въпросните автономни саморадикализиращи се ядра представляват поредния етап от естествената еволюция на движението на „глобалния джихад”, който можеше да се очаква и беше напълно прогнозируем.

--------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi5-2012/1324-tretoto-pokolenie-na-globalniya-dzhihad

Марк Сейджман, автор на книга за тероризма на джихадSageman Mark, Leaderless Jihad: Terror Networks in the Twenty-First Century.

Philadelphia (Penn.), University of Pennsylvania Press, 2008. 208 p.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” на Марк Сейджман, разглежда организационната структура на „третата вълна” (т.е. третото поколение) ислямски радикали от подчертано транснационален тип, формирали се в периода след терористичните нападения от 11 септември 2001.Според автора, който е бивш агент на ЦРУ, а днес известен американски социолог и психолог, експерт по тероризма и професор в Университета на Пенсилвания, за разлика от първото и второто поколения, които все още представляваха т.нар. „централна Ал Кайда”, принадлежащите към третото поколение, т.е. съвременните „джихадисти на свободна практика”, са част от по-широко транснационално социално движение, вдъхновено (но не и контролирано) от Ал Кайда.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” Сейджман анализира съвременното състояние на транснационалното джихадистко движение, прилагайки теорията за социалните мрежи към събраните от него данни за 500 подобни „джихадисти”. Нахвърляният от автора портрет на „средния” стандартен терорист от този тип ни представя млад, но вече самостоятелен индивид от нерелигиозно семейство, принадлежащо към средната класа. Средната възраст, на която тези хора влизат в терористичната мрежа, е около 25 години. Те по правило имат незавършено висше или специално образование, най-вече инженерно-техническо, медицинско или в сферата на природните науки. Напук на наложилия се стереотип, много от тези хора вече са женени и имат деца. Повечето от тях никога не са привличали вниманието на полицията и не страдат от психически разстройства. Мнозинството влизат във формациите на джихадисткото движение (или пък създават свои собствени), в качеството си на емигранти или пребивавайки временно в чужбина, а не в родните си страни. Изводът на Сейджман за основната насочваща и вдъхновяваща сила на това движение е, че неговите разпръснати ядра се ръководят от салафитския идеализъм, т.е. от утопичната мечта за създаването на глобална теократична държава.

Може би най-ценният принос на книгата в психосоциологичния анализ на въпросния феномен е опитът на Сейджман да деконструира процеса на индивидуалната радикализация, която, в крайна сметка, води до приобщаването към движението на транснационалния джихад. Макар че не е задължително този процес да има линеен характер, той почти винаги се реализира под влиянието на четири основни фактори:

  • изключително високото лично морално негодувание от реалните или въображаеми страдания на събратята-мюсюлмани по света;
  • интерпретирането на несправедливостта и обидите, нанесени на мюсюлманите „по цели свят”, като проява на „глобалната война срещу исляма”;
  • съчетаването на това негодувание с личния опит от социалното и индивидуално недоволство;
  • мобилизация с помощта на мрежовите структури и механизми.

Според Сейджман, най-важното е, че самият процес на радикализация има социално-групов, колективен, а не изцяло индивидуален,характер. Тази част от теорията на автора е по-известна като „джихад по приятелска линия” или „халялен джихад”, а същността и е, че джихадистките ядра от този тип, по правило, се формират на основата на вече съществуващи групи от близки приятели-съмишеници, като понякога (но не задължително) определена роля играят и роднинските връзки.

Според Сейджман, ако в миналото преходът на едни или други радикални групировки към „лишена от лидери форма на тероризъм” е бил по-скоро израз на тяхната слабост или отслабване, днес това вече не е така – преди всичко заради спецификата и технологиите на „информационното общество”, и най-вече на Интернет, позволяващ дори на една съвсем „сурова” социално-политическа мрежа, чиито ядра са пръснати в различни страни по света, да поддържа определена степен на координация и единство.

Аргументите на автора относно Интернет, като свързваща сила на многобройните малки неформални екстремистки групи, стремящи се да използват терористични методи, звучат убедително. Той обаче не посочва, че само потенциалът на новите информационно-комуникационни технологии очевидно не е достатъчен за реалното осъществяване на успешни терористични действия от въпросните ядра. Така например, опитът за осъществяване на терористично нападение във Форт Дикс (САЩ) от група албански (включително един от Косово) ислямисти през 2007, както и много други терористични акции на участници и ядра на „джихада без лидери”,приключва с неуспех. Връзката чрез Интернет се оказва важен механизъм за радикализацията на участниците в тази група (както и в други подобни ядра), но не изиграва значима роля за гарантиране ефективността на конкретното терористично нападение. Като цяло, ако се доверим на лансирания от Сейджман модел на транснационалния „джихад без лидери”, неформалните групировки, формиращи това мрежово движение, не разполагат със съществен боеви потенциал.

Сейджман не оспорва тезата, че подемът на „джихада без лидери” не означава, че „централната Ал Кайда”, модел 2001, вече не съществува и не представлява заплаха. Няма съмнение, че новото поколение терористи от този тип решават да се присъединят към „джихада” благодарение на саморадикализацията си в средата на диаспората в западните държави, а не вследствие на преминатата от тях специална подготовка и промиване на мозъците им в лагерите на Ал Кайда в отдалечени конфликти зони на света (както беше при първото и второто поколение). Трудно обаче можем да се съгласим с опита на автора да разшири обхвата на понятието „джихад без лидери” върху цялата терористична мрежа, обединяваща ядрата, вдъхновени от идеологията и практиката на Ал Кайда – разбира се, ако не става дума само за представата за наличието на някаква ясна йерархична „централизирана ръководна структура”, която отдавна не е валидна по отношение на мрежата на покойния Бин Ладен. Спорно изглежда и категоричното твърдение на Сейджман, че тероризмът от този тип (или типове), който се практикува от първото и второто поколение джихадисти, окончателно и изцяло е останал в миналото. Авторът не допуска възможността за едновременното съществуване на различни типове транснационален дхихадистки тероризъм. Според друг известен експерт по тероризма – Антъни Фийлд обаче, терористичните мрежи, до голяма степен, „функционират подобно на секторите на икономическия растеж. Във всеки отделен момент, едни сектори отмират, други възникват, а трети продължават да съществуват, преживявайки период на стабилен, нормален растеж”.

Идеологията и организационната система на Ал Кайда имаше наднационален характер още при създаването на тази мрежа. Затова разпространението на нейните ядра в глобален мащаб, до голяма степен, беше неизбежно. Същото се отнася и за децентрализацията и недостига, или просто липсата, на централно ръководство, в традиционното разбиране за него. В памфлета си „Призив за глобална ислямска съпротива”, един от видните теоретици и стратези на „глобалния джихад” Абу Масаб ал-Сури лансира тезата за „лишената от явни лидери съпротива”, в чиято основа не е формалната организация, нито формалната мрежа, а системата. Тази система, външно, е близка до онази, която описва Сейджман: тя е самоорганизираща се и включва несвързани пряко помежду си ядра от убедени джихадисти. Но, макар Сейджман да е прав, че подобни ядра мога и да не поддържат връзки с лидерите и идеолозите на движението, освен чрез Интернет и радикалните медии, опитите му да сведе тези ядра само до групи от неумели дилетанти- идеалисти не са убедителни. Истината е, че въпросните автономни саморадикализиращи се ядра представляват поредния етап от естествената еволюция на движението на „глобалния джихад”, който можеше да се очаква и беше напълно прогнозируем.

----------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

 

 

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1255-centralnata-aziq-kato-strategicheski-placdarm-na-rusiq

Самарканд - град, запазил миналотоСледващата стъпка към възраждането на Русия ще бъде направена в Централна Азия. За Москва, държавите от региона: Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан и Таджикистан, играят важна роля като защитен заслон между Русия и ислямския свят и Азия, както и като енергийни и икономически партньори.

Казахстан вече е тясно свързан с Русия и е член на Митническия съюз, заедно с Беларус. Туркменистан се опитва, доколкото може, да запази изолацията си, а Узбекистан активно се противопоставя на опитите за възраждане на руското влияние. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан вероятно са склонни да подкрепят Москва, но вътрешната нестабилност и проблемите със сигурността в двете държави представляват определен проблем за руснаците.

Казахстан

Казахстан - съвременен и древенМестоположението на Казахстан го обвързва с вътрешната сигурност на Русия, защото страната е разположена по традиционния маршрут от изток и юг и по този начин представлява своеобразна защита от азиатските държави. Освен това Казахстан е ключов маршрут за Русия към останалите страни от Централна Азия. Руско-казахстанската граница е дълга пет хиляди мили и почти не се охранява, така че евентуална нестабилност в Казахстан бързо може да се прехвърли и на територията на Русия. Казахстан разполага и с богати запаси от петрол и природен газ и е своеобразен „балансьор” на Узбекистан – сравнително влиятелна централноазиатска държава, която не е много склонна да се подчинява на Москва.

Лостовете на Русия

Системата за колективна сигурност на ОДКСВ политически план, Москва поддържа тесни връзки с казахстанския президент Нурсултан Назарбаев и други представители на политически, военния и деловия елит, включително с премиера Карим Масимов и с евентуалния приемник на Назарбаев Тимур Кулибаев.

В социален план, руснаците са почти 25% от населението на Казахстан, като по-голямата част от тях живеят в северната част на страната. Руският е официален държавен език в Казахстан, а 20-30% от населението са православни.

По отношение на сигурността, Казахстан е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминиран от Русия. Руснаците разполагат с радарна станция в Балхаш и с космодрум в Байконур. Повечето офицери в казахстанската армия са етнически руснаци, а почти всички военни подразделения използват руска или съветска техника.

В икономически план, Казахстан е член на Митническия съюз и Единното икономическо пространство. По-голямата част от икономическата инфраструктура на Казахстан – жп мрежата, магистралите, тръбопроводите и енергийните обекти – са свързани с Русия. Почти 10% от казахите работят в чужбина, най-вече в Русия.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи алианса си с Казахстан чрез Митническия съюз, през 2010, и Общото икономическо пространство, през 2012. Макар че междувременно Казахстан разшири отношенията си в енергийната сфера с редица други държави, особено с Китай, по-голямата част от износа на енергоносителите му все още е свързана с Русия и Москва все още влияе върху казахстанската система за разпределяне на енергоносителите.

Руските цели в Казахстан са: продължаване на интеграцията с централноазиатската държава, чрез Единното икономическо пространство и, в крайна сметка, чрез Евразийския съюз, както и да съдейства процесът на предаването на властта в страната да протече благоприятно за Москва.

Позицията и стратегията на Казахстан

Площта на Казахстан се равнява на почти 1/3 от тази на САЩ, но населението на страната е едва 15 млн. души, които са „разпръснати” в различните и части. Това прави вътрешната консолидация трудна задача, която президентът Назарбаев се опитва да реши чрез централизацията на политическата система и службите за сигурност.

Заради дългата си и отворена граница с Русия, Казахстан трудно може да поддържа някакъв баланс във външнополитическите си отношения и е свързан с Москва както политически, така и от гледна точка на сигурността (страната е сред учредителите на ОНД, ОДКС и Митническия съюз). В икономически план обаче, Казахстан съумя да диверсифицира партньорите си, благодарение на огромните запаси от енергоносители и полезни изкопаеми, за което впрочем му помогна и Западът през 90-те и началото на 2000-те, когато Русия все още беше слаба.

Казахстан изнася петрол на запад, през Азербайджан, и на изток, в Китай, макар че по-голямата част от казахстанския петрол и газ все още са свързани с Русия, или чрез директния износ, или чрез разпределителната система в Централна Азия. Това превръща страната в полезен и лоялен партньор на руските планове за интеграция, макар че тя не бива да се смята за „пешка на Москва”. Усилващото китайско икономическо присъствие в Казахстан е проблем за руското влияние там, както впрочем и нарастващата активност на ислямските екстремисти в страната и съперничеството и с Узбекистан.

Казахстан ще продължи да подкрепя усилията на Русия за интеграция, макар че оттеглянето на Назарбаев от политическата сцена ще породи неопределеност и нестабилност (в сферата на политиката и сигурността) в страната. Затова пред Москва стои трудната задача да не допусне всичко това да попречи на нейното възраждане.

Узбекистан

Узбекистан - между Русия и азиатските държавиУзбекистан представлява „буфер” между Русия и азиатските, и ислямски държави, както и зоните на конфликт, като Афганистан. Това е най-гъстонаселената страна в Централна Азия, а разположението и в самия център на Ферганската долина превръща Узбекистан в естествен регионален лидер и потенциален съперник на Русия. Освен това, страната е производител на енергоносители и важна част от руската регионална енергийна мрежа.

Лостовете на Русия

В политически план, Москва поддържа тесни връзка с военния и регионален елит на Узбекистан. В същото време, отношенията и със стремящия се към по-голяма самостоятелност узбекски президент Ислам Каримов не са особено близки.

В социален план, Русия разполага с ограничено социално влияние в Узбекистан, където по-голямата част от населението са етнически узбеки и мюсюлмани, а само 5% са руснаци.

Що се отнася до сферата на сигурността, Узбекистан е член на ОДКС, но не демонстрира особена активност в рамките на организацията, за разлика от другите централноазиатски държави (например, не участва в Силите за бързо реагиране на ОДКС). Русия не разполага с военни части в Узбекистан, но има такива в Киргизстан и Таджикистан, както и стабилни политически връзки във Ферганския регион.

В икономически план, почти 20% от целия износ на Узбекистан (включително 57%: от природния газ) е предназначен за Русия. Узбекистан зависи от руския внос, като се започне от петролните продукти и се завърши с готовите стоки. Паричните преводи от узбеките, работещи в Русия, също са фактор за узбекската икономика, като през 2010 тези преводи достигнаха 3 млрд. долара.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи военното си присъствие в Киргизстан и Таджикистан за да предотврати евентуални проблеми със съседите (особено след възобновяване на етническите конфликти през 2010). Освен това, Москва включи Узбекистан в Северната мрежа за доставки на товари за частите на САЩ и НАТО в Афганистан. В същото време, Узбекистан съумя да запаси независимостта си и демонстрира интерес към закупуване на оръжие от западните държави.

Руските цели по отношение на Узбекистан са да не се допусне страната да установи по-тесни контакти със Запада и Москва да може да оказва по-сериозно влияние върху политиката и, като за целта укрепи алиансите си с другите централноазиатски държави, както и да въздейства върху процеса на смяната във властта, така че в крайна сметка той да се окаже в интерес на Русия.

Позицията и стратегията на Узбекистан

Не е чудно, че Узбекистан има собствена визия за бъдещето на Ферганската долина, предвиждаща по-голям контрол над Южен Киргизстан и Северен Таджикистан (където живеят значителен брой узбеки). Узбекистан използва многобройното си население и наличието на енергоносители и други природни ресурси за да остане независим от Русия и други държави. Узбекистан обаче не е достатъчно силен, за да отправи открито предизвикателство към Кремъл. Затова, също както и в случая с Азербайджан, Москва може да контролира тази страна косвено, чрез военното си присъствие в съседните страни.

Узбекистан има и други проблеми, като например проникването на терористи от Афганистан, както и активността на местните терористични групировки, които напоследък претърпяха сериозни загуби, но не са ликвидирани. Всичко това само усилва централизирания контрол в страната и я кара да се противопоставя на влиянието на външните сили.

Една от тези външни сили – Китай – насочва вниманието си към Централна Азия, с оглед да удовлетвори своята нарастваща нужда от енергоносители и диверсификация на маршрутите за доставката им. Пекин засили влиянието си, особено в Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, инвестирайки в проекти за доставка на енергоносители. Русия и централноазиатските държави са обезпокоени от възможността китайското икономическо проникване да придобие още по-големи размери и да „прелее” в други сфери, като сигурността например.

Също както в Казахстан, още от обявяването на независимостта, в Узбекистан управлява един и същи човек, а неяснотата относно наследника на Каримов, поставя под съмнение цялото бъдеще на страната. Русия продължава да използва ограничените си лостове за оказване на натиск върху Узбекистан, който засега устоява на този натиск, докато Каримов все още уточнява плановете за приемника си. Което означава, че Узбекистан ще остане най-непредсказуемата държава в плановете за възраждане ролята на Русия в Централна Азия.

Туркменистан

Местоположението на Туркменистан превръща тази страна във важен фактор за сигурността на Русия. Страната отделя Руската Федерация от Иран и нестабилността в Афганистан и Пакистан. Туркменистан разполага с богати природни ресурси, включително природен газ и петрол, и Москва иска транзитът им да минава през руска територия. Освен това, Туркменистан е разположен „по фланга” на Узбекистан и е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа връзки с туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов, както и с военния и делови елит на държавата. Руснаците поддържат връзки и с населението в южната част на страната.

В социален план, руснаците са малка част от населението на Туркменистан, доминираща част от него са туркмените, почти всички от които са мюсюлмани.

В сферата на сигурността е важно да напомним, че Туркменистан не е член на ОДКС, но разчита на Русия като гарант за сигурността си пред Иран, Запада и Узбекистан. Москва оказва военна подкрепа на Туркменистан, доставяйки му въоръжение и подпомагайки обучението на въоръжените му сили.

В икономически план, Туркменистан има най-малко трудови мигранти, работещи в чужбина, измежду всички централноазиатски държави, така че преводите от емигрантите в Русия не са чак толкова важни за него. Туркменистан традиционно изнася по-голямата част от енергоносителите си в Русия, макар че напоследък тази тенденция се промени – така, през 2010 страната е изнесла 10 млрд. куб. м природен газ в Русия, 15-17 млрд. куб. м – в Китай и 8 млрд. куб. м .- в Иран. Русия би искала да блокира всички каспийски проекти (като този за Транскаспийския газопровод например), тъй като не отговарят на интересите и.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Москва претърпя известен неуспех в Туркменистан, когато опитът и да „изолира” туркменистанските енергоносители, принуди страната да увеличи износа си за Китай и Иран. В случая, особено значение има централноазиатския тръбопровод, даващ шанс на китайците не само да се възползва от диверсификацията на туркменския износ, но и да укрепят лостовете си за влияние срещу Русия. По-важното обаче е, че Русия съумя да попречи на Туркменистан да се ангажира в съвместни енергийни проекти със Запада, което противоречи на интересите на Москва.

Русия ще продължи да пречи на Туркменистан да укрепва връзките със Запада и ще се стреми да контролира енергийните му връзки с Китай и Иран. Москва не би искала Туркменистан да попадне под влиянието на другите големи играчи в региона и желае да го види в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Туркменистан

Голяма част от територията на Туркменистан представлява пустиня, а основната част от населението му е концентрирана в двата речни оазиса в северната и южната част на страната – река Амударя, и канала Каракум. Неголямото население облекчава процеса на вътрешна консолидация, превръщайки тази страна в най-консолидираната държава, контролирана от силно централизирана система. Въпреки това, концентрацията на населението около границите на две по-големи държави – Узбекистан и Иран – води до това, че Туркменистан възприема позиция на изолация и противопоставяне, а пък централизираният политически контрол ограничава сътрудничеството на страната със Запада. Русия се разглежда като гарант за сигурността на Туркменистан по отношение на тези държави, но в същото време се смята и за потенциална заплаха. Тъкмо поради това Туркменистан предпочита да следва политика на неутралитет и отказ от участие в различни алианси.

Друг основен двигател на туркменистанската външна политика са огромните запаси от енергоносители и най-вече природен газ. Доскоро те бяха почти напълно интегрирани в руската енергийна система. Но съкращаването на руския внос на туркменски газ принуди страната да търси други пазари, в частност Китай и Иран. Туркменистан предпочита да използва енергоносителите си за запазване на баланса между Русия и Иран, с цел да съхрани неутралитета (т.е. изолацията) си и да максимизира приходите от газовия износ.

В този смисъл, диверсификацията на износа на туркменски газ ще се превърне в ключов проблем за Москва, макар че Русия ще запази позициите си в Туркменистан, предвид проблемите със сигурността и изолационистката му политика. Туркменистан обаче ще е сред последните държави от региона, които ще се включат в усилията на Русия за интеграцията му под своята егида.

Киргизстан

Киргизстан осигурява на Русия защита от юг от Китай и Афганистан. Той е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия. Разположението му в по-високата част на Ферганската долина, позволява да се държи под контрол Узбекистан.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия е свързана с политическия, военния и бизнес елита на Киргизстан. Сегашният президент на страната Алмазбек Атамбаев е стратегически партньор на Москва.

В социален план, следва да посочим, че до 9% от населението на страната са етнически руснаци, т.е. представляват сериозно малцинство. Руският е сред официалните езици в държавата.

По отношение на сигурността, ще напомня, че Киргизстан е член на ОДКС. Русия разполага с военна база в Кант и други военни обекти в Карабалта, Бишкек и Каракол. През юли 2009, Киргизстан разреши на Русия да изгради още една база в Ош, близо до границата с Узбекистан.

Що се касае до икономическия аспект, Киргизстан официално поиска да стане член на Митническия съюз. Руснаците плащат на Киргизстан наем за военновъздушната база в Кант и покриват нуждите на страната от горивно-смазочни материали. Освен това Москва оказва финансова помощ на Киргизстан чрез заеми и грантове. Мнозина киргизски мигранти се трудят в Русия, а изпращаните на семействата им средства нахвърлиха 15% от националния БВП, през 2009.

Успехите, препяствията и амбициите на Русия

Русия помогна за успеха на априлската революция от 2010, в резултат от която беше свален президентът Курманбек Бакиев и на власт дойдоха прокремълски настроени политици. Москва увеличи и военното си присъствие в страната, като и отпусна сериозна финансова помощ, за да си гарантира лоялността на новите власти.

През 2012 и след това, целите на Русия ще включват укрепване на военното и присъствие в страната, особено в нейната южна част. Освен това, Москва разчита на присъединяването на Киргизстан към Митническия съюз и бъдещото му участие в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Киргизстан

Киргизстан е планинска страна, което силно пречи на вътрешната и консолидация, независимо кой управлява. Планините разделят отделните региони, формирайки разделение между Севера и Юга. Редица други фактори, като наличието на значително узбекско малцинство в южната част на страната и усилващата се сепаратистка активност, също ерозират вътрешната консолидация на киргизската държава.

Вътрешната нестабилност в Киргизстан усложнява външната политика на страната и я прави още по-зависима от Русия, като гарант за сигурността и по отношение на Таджикистан и Узбекистан. Предишните лидери на Киргизстан – Бакиев и Аскар Акаев, преди него, се опитваха да поддържат баланс между външните сили и, в частност, между Русия и САЩ, и донякъде поради това загубиха властта. Киргизстан задълбочи икономическите си връзки с Китай, но Русия продължава да играе най-важната роля, тъй като именно тя снабдява страната с гориво и я подкрепя финансово. Киргизстан е сред най-лоялните към Москва централноазиатска държава. Затова той най-вероятно ще подкрепи руските усилия за интеграцията на региона, както впрочем и на постсъветското пространство, макар че хроничната вътрешна нестабилност прави страната несигурен партньор на Русия.

Таджикистан

За Русия, Таджикистан играе ролята на южен„буфер” в Памирските планини по отношение на Китай и южноазиатските държави. Заради географското положение и границата му с Афганистан, през Таджикистан минава основният маршрут на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа тесни връзки с политическия и военен елит на страната и, въпреки случайните дипломатически сблъсъци, подкрепя таджикския президент Емомали Рахмонов.

В социален план, следва да посочим, че етническите руснаци бяха значително малцинство в Таджикистан, но по-голямата част от рускоезичното население напусна страната след обявяването на независимостта и сега там живеят най-вече мюсюлмани и етнически перси.

Важно по отношение на сигурността е, че Таджикистан е член на ОДКС. Русия разполага с няколко военни бази в страната и съдейства на местните власти в осъществяваните от тях антитерористични операции и прочиствания.

В икономически план, трябва да отбележим, че паричните преводи от трудовите мигранти в Русия формират до 35% от националния БВП. Освен това Москва оказва ежегодна продоволствена и финансова помощ на Таджикистан и играе ролята на посредник между него и съседите му по въпросите за електроснабдяването в региона.

Успехите, пречките и амбициите на Русия

През последните няколко години Русия засили военното си присъствие в Таджикистан. Наистина, засега тя не успява да възобнови използването на военновъздушната база Айни и съвместното патрулиране по таджикско-афганистанската граница, но възнамерява да постигне и едното, и другото.Освен това, руснаците искат да подготвят присъединяването на Таджикистан към Митническия, а в крайна сметка и към Евразийския съюз, след присъединяването на Киргизстан.

Позицията и стратегията на Таджикистан.

Подобно на Киргизстан, Таджикистан почти изцяло е покрит с планини, затова вътрешната му консолидация е сложна задача. Веднага след като като стана независима, страната бе обхваната от гражданска война, прекратена едва през 1994, с идването на власт на Рахмонов. Източната част на Таджикистан и, в частност, районът на долината Ращ, си остава опорна база на бунтовниците, а в много други райони правителството разполага само с ограничен контрол. Терористите, сепаратистите и близостта до Афганистан, допълнително ерозират процеса на вътрешна консолидация.

Пак подобно на Киргизстан, Таджикистан зависи от Русия, която е гарант за сигурността му по отношение на Узбекистан и другите външни заплахи. На територията на страната има няколко руски военни бази. Китай демонстрира нарастващо икономическо присъствие, а Иран поддържа тесни културни и социални връзки с нея. Всички тези връзки обаче, бледнеят на фона на руското влияние. Таджикистан се стреми да компенсира руското военно присъствие с доставки на гориво на по-ниски цени, както и с участието на Русия в местните хидроенергийни проекти. В същото време, ръководството на страната не е склонно да предостави на руснаците базата „Айни”, или да върне руските граничари по границата с Афганистан.

Възраждането на руското влияние в Таджикистан ще бъде бавно и трудно, заради наличието на такива заплахи като ръста на екстремизма и наркотрафика от Афганистан, както и заради нежеланието на Рахмонов да предостави на Москва пълен достъп до страната си. Въпреки това руското влияние в Таджикистан ще продължи неотклонно да нараства.

---------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1249-moskva-i-pekin-sa-poslednata-pregrada-pred-masovo-kryvoprolitie-v-blizkiq-iztok

Такнове за така наречената опозиция в Сирия, изпратени от Турция и КатарГорчивата истина е, че само руснаците и китайците, съпротивляващи се на самоубийстваната глупост на Запада, стоят днес между Израел, алауитското малцинство и християните в Сирия – и масовото кръвопролитие, което им готвят ислямистите в региона.

Много е вероятно християнската църква в Сирия да мине по същия ужасен път, по който вече минаха нашите братя-християни в Ирак, където американско-британската военна инвазия и свалянето на диктатора Саддам Хюсеин доведоха, освен всичко друго, до масови и систематични преследвания и атаки срещу местната християнска общност и, на практика, я ликвидираха. Във всяка от страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, по стените могат да се видят заплашителни надписи, касаещи християните (очевиден намек за библейскиия надпис „мене, текел, фарес” – б.р.). По същия начин и в Сирия, ако ислямските фундаменталисти овладеят властта, местните християни са обречени на постепенно унищожение.

Впрочем, същата участ очаква и алауитите, ако падне светският режим на президента Асад - най-известната фигура, принадлежаща към тази общност.

А пък, ако сирийските запаси от химическо и биологическо оръжие попаднат в ръцете на ислямските бунтовници, кървавото клане ще засегне не само Сирия, но и Израел. Неслучайно там вече се отбелязва бум в продажбата на противогази.

Великобритания разпалва насилието

Кадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1Както посочва израелската агенция Nation News, Русия не спира да повтаря, че призивите на Запада и Саудитска Арабия за оставка на сирийския президент Башар Асад блокират усилията за прекратяването на проточилите се вече година и половина безредици в страната. Така, руският външен министър Сергей Лавров предупреди, че тези призиви, идващи от Съединените щати, Великобритания, редица европейски и арабски правителство и Турция, само „разпалват насилието”. „Подкрепата за сирийските бунтовнически групировки е равносилна на подкрепа за тероризма” – посочва той. „Ние предлагаме стъпки, които биха довели до незабавното прекратяване на огъня, но отсреща ни отговарят „не, или режимът ще капитулира, или ще продължим да подкрепяме въоръжената съпротива на опозицията” – твърди Лавров.

Джордж Сорос, международен политически спекулант с петролни интересиРуснаците и китайците са единствените, които се противопоставят на формулираната и финансирана от Джордж Сорос доктрина “Responsibility to Protect” (R2P – „Отговорност за защита”), с чиято помощ държавите, самопровъзгласили се за „глобални полицаи”, могат да свалят управляващите режими в онези държави, които, според тях, не са „достатъчно демократични”. Миналата година, тази доктрина успешно беше реализирана в Либия, пак тя беше използвана като оправдание за изпращането на американски военни в Уганда – уж за да заловят водача на т.нар. „Божия армия за съпротива”, а на практика – за да защитят петролните интереси на самия Сорос в региона.

Израел ще удари, ако бунтовниците се сдобият с оръжия за масово унищожение

Както съобщи преди време агенция Асошиейтед Прес, външният министър на Израел Авигдор Либерман предупреждава, че страната му ще действа светкавично, ако стане ясно, че ислямските бунтовници са атакували складовете с химичечско или биологично оръжие на сирийската армия.

Израелските политици и военни, както и службите за сигурност с нарастваща тревога следят разрастващите се мащаби на кръвопролитието в съседна Сирия, опасявайки се, че ако правителството в Дамаск падне, ливанската „Хизбула” и други терористични групировки могат да овладеят тези арсенали. В тази връзка, наскоро израелските лидери обявиха, че са готови да нанесат въздуши удари по складовете с оръжие за да не допуснат то да попадне в ръцете на бунтовниците.

„Унищожете всички църкви!”

На 12 март 2012, великият мюфтия на Саудитска Арабия шейх Абдул Азиз бин Абдула, обяви, че е „необходимо да бъда унищожени всички християнски църкви в региона”. В оправдание на призива си, мюфтията цитира думите, изречени от пророка Мохамед, малко преди смъртта му, че „не може да има две религии на Арабския полуостров”.

Впрочем, в Саудитска Арабия християнските (а и всякакви други немюсюлмански) храмове винаги са били забранени, но в Ирак на Саддам Хюсеин, в Сирия, както и в редица други мюсюлмански държави, преди последните да попаднат под властта на финансираните от Джордж Сорос „Мюсюлмански братя”, християните имаха възможност да изповядват вярата си и представляваха, макар и малки, но проспериращи общности.

Ето как „Вашингтон Таймс” коментира призива на Абдул Азиз бин Абдула: „Тук не става дума за дребен радикален имам, опитващ се да пробуди задрямалите си последователи с пламенна реч, изпълнена с ненавист. Това е обмислено и претеглено указание на един от най-известните лидери в ислямския свят. Не става дума просто за формулиране на религиозния дълг на онези, върху които мюфтията упражнява пряка власт, това е и сигнал за всички останали в мюсюлманския свят, че разрушаването на християнските църкви не само е разрешено, но и се приветства”. След всичко това, можем ли да се учудваме, че именно Саудитска Арабия е сред основните спонсори на сирийските бунтовници, снабдявайки ги с пари и оръжие.

Наивен и опростенчески подход

Подходът, възприет на сегашното британско правителство към случващото се в Сирия, е едновременно и наивен, и опростенчески. Сляпо следвайки идеята за прокарването на демокрацията на всяка цена (широко рекламирана и финансирана от „Отворено общество” на Сорос), то, на практика, поощрява сунитското мнозинство в Сирия да унищожи всички останали общности. Господин Хейг (британският външен министър Уйлям Хейг – б.р.) вероятно смята Асад за „абсолютното зло”, а бунтовниците – за положителните герои в сирийската драма, но подобен подход, освен, че е крайно опростенчески, е и погрешен. Не можем изцяло да се доверяваме на твърденията на бунтовницити, нищо, че Би Би Си непрекъснато ги цитира. Всички страни в този конфликт буквално ни заливат с фалшификации и лъжи. В писмо до свой избирател от 24 юли, г-н Хейг пише: „вие изразявате загриженост във връзка с преследванията и репресиите срeщу християните в Сирия. След началото на въстанието в тази страна, преди повече от година, режимът на Асад неведнъж демонстрира, че не иска да защитава правата, свободата и интересите на всичките си граждани”.

Това твърдение на г-н Хейг е лицемерно. Защото Асад не преследва и никога не е преследвал християните. Затова път бунтовници вече го правят и можем само да гадаем за мащабите на тези репресии, след като вземат властта в Дамаск. Освен това, президентът Асад е представител на алаутското мнозинство – религиозна общност, презирана от радикално настроените представители на сунитското мнозинство (3/4 от населението на Сирия са сунити), почти колкото и християнската. Впрочем, ето какво твърди още г-н Хейг във въпросното писмо: „В постоянния ни диалог с опозицията, ние (т.е. британското правителство) призоваваме сирийските бунтовници да протегнат ръка и да си взаимодействат с представителите на малцинствата, включително с християнската общност, и да се придържат към един мирен и нерелигиозен подход”.

И така, г-н Хейг признава, че поддържа постоянни контакти с бунтовниците. Поражда тревога очакването му, че те ще се държат, сякаш са поканени на чай у енорийския свещеник. Той говори така, сякаш светът прилича на гостната в някой цивилизован дом. Може би наистина мисли така, а може и да се преструва. При всички случаи, подкрепяйки бунтовниците, нашето правителство, както и правителствата на САЩ и повечето европейски държави, подготвят почвата за кърваво клане в Близкия Изток, първите жертви на което ще станат местните християни.

Да благодарим на Бога за упоритостта на руснаците и китайците

Ето защо призовавам съотечествениците си да се молят, Великобритания да се откаже от безусловната си подкрепа за сирийските бунтовници и да осъзнае, че режимът на Асад, независимо от всичките му недостатъци, си остава последния защитник на християнското и алауитското малцинства в Сирия. Молете се за по-балансирани и безпристрастни съобщения за конфликта. Молете се и за това, руснаците и китайците да продължат твърдо да се противопоставят на лицемерието на Запада и Саудитска Арабия.

Поискайте от вашия представител в Парламента да се обърне към министъра на външните работи с въпрос, какви точно контакти поддържа правителството на Нейно Величество със сирийските бунтовници и каква политическа, финансова и военна помощ им оказва. Поискайте от него да изиска от външния ни министър да коментира информацията за преследванията и репресиите срещу сирийските християни и алауити от страна на въоръжената опозиция. Вероятно той няма да поиска да отговори, нито пък ще коментира помощта, оказвана от правителството, но поне ще знае, че ви има и, че сте разтревожени.

--------------------------------------------------

* Авторът е национален директор на британската християнска организация Christian Voice, чиито президент е лорд Ашбърн

 
В продължение на няколко седмици ще припомняме и публикуваме геополитически анализи за тероризма и исляма, написани преди няколко години от видна автори по геополитика, национална сигурност и глобализъм.
Целта е да припомним събития и факти и запознаем читателите на "Хроники" с развитието на феномена "тероризъм", корените му и как той се вписа в 21 век.
Причини, финансиране, цели - всичко, което касае темата "Тероризъм", ще може да прочетете в сайта "Хроники".
"Хроники"

Мюсюлмански братяПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2005/371-kak-myusyulmanskite-bratya-zavoyuvaha-stariya-kontinent

От основаването си през 1928 “Мюсюлманските братя” (“Хизб ал-Икхван ал-Муслимун) оказват изключително силно влияние върху политическия живот в Близкия изток. Лозунгът на тази организация е “Аллах е нашата цел, Пророкът е нашият водач, Коранът е нашият закон, а Джихадът е нашия път. Да умрем в името на Аллах е най-голямата ни надежда” (1).

Лоренцо Видино, работи Института за борба с тероризма Investigative Project във Вашингтон, САЩ Макар че радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” оставиха изключително дълбока следа в съзнанието на няколко поколения ислямисти, през последните две десетилетия те загубиха част от позициите и влиянието си в Близкия изток, най-вече поради жестоките удари, които им нанесоха местните режими, а и защото новата генерация ислямски радикали често предпочитат да се ориентират към още по-екстремистки настроени формации.

Близкият изток обаче, е само част от мюсюлманския свят. Междувременно, през последните години Европа се превърна в своеобразен инкубатор на ислямистката идеология и политическо действие. От началото на 60-те години на миналия век много членове и симпатизанти на “Мюсюлманските братя” емигрираха в Европа и постепенно изградиха там широка и добре функционираща мрежа от джамии, благотворителни дружества и ислямски фондации. Като за разлика от повечето членове на мюсюлманската общност на Стария континент, крайната цел на “Мюсюлманските братя” не е “да помогнат на мюсюлманите да станат по-добри граждани”, а “да наложат ислямските закони в Европа и Съединените щати” (2).

Мюсюлмански братяДнес четирите десетилетия пропаганда и култивиране на ислямистките идеи вече дават своите плодове. Студентите-бежанци, които имигрираха в Европа преди 40 години, както и техните наследници, сега ръководят повечето организации, официално представляващи интересите на местните мюсюлмански общности пред европейския политически елит. Щедро спонсорирани от монархиите в Персийския залив, те стоят начело на централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни.

Тези организации се представят за изразители на интересите и възгледите на милионите мюсюлмани в Европа, въпреки че продължават да изповядват радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” и поддържат връзки с откровено терористични организации. Със своя умерен тон и добро владеене на основните европейски езици, те са добре приети както от правителствата в повечето западноевропейски държави, така и от медиите. Политици от целия спектър търсят тяхната подкрепа, дори в случаите, не касаещи интересите на мюсюлманската общност, просто защото разчитат на значителния брой гласове, които те биха могли да им осигурят.

Но, когато си говорят на арабски или турски със своите “братя мюсюлмани”, тези хора свалят маските си и заемат крайно радикални позиции. Докато разсъждават в медиите за “диалога между религиите” и “интеграцията”, в джамиите те проповядват омраза и предупреждават молещите се за опасностите и злото, които крие западното общество. Докато публично заклеймяват терористичните акции в Мадрид и Лондон или убийството на деца в Беслан (Русия), те тайно спонсорират Хамас и други терористични и ислямистки организации. Мнозина европейци, отчаяно опитващи се да установят разумен диалог със своите все по-недоволни мюсюлмански малцинства, не осъзнават това двуличие. Проблемът е особено очевиден в Германия - страна, чието значение за бъдещето на Европа продължава да е изключително голямо, не само защото е разположена в сърцето на континента, но и защото навремето приюти първата голяма вълна имигранти, свързани с “Мюсюлманските братя”, които днес разполагат с най-мощната си и добре организирана мрежа именно тук. Германското правителство обаче, реагира само когато открито се сблъска с откровената ислямистка пропаганда на тази мрежа, упорито пренебрегвайки огромния спектър от дейности на “Мюсюлманските братя” в страната.

“Мюсюлманските братя”

Мюсюлмански братя, вземат властта в ЕгипетСитуацията в Германия действително е много показателна. Тук, “Мюсюлманските братя” разполагат с влияние и позиции в обществото, по-големи откъдето и да било другаде в Европа. Нещо повече, ислямистките организации на континента старателно следват именно модела, изработен от съмишлениците им в Германия.

През 50-те и 60-те години на миналия век, хиляди студенти-мюсюлмани напуснаха Близкия изток за да учат в немските университети, привлечени не само от тяхната добра репутация, но и за да избягат от репресиите, на които бяха подложени в родината си. Режимът на Гамал Абдел Насър в Египет действаше особено сурово в стремежа си да изкорени местната ислямистка опозиция. Затова след 1954 редица членове и лидери на “Мюсюлманските братя” предпочетоха да напуснат страната, за да избегнат евентуален арест или дори разстрел. Тогавашната Западна Германия им предложи убежище. Разбира се, Бон съвсем не се ръководеше от чисто алтруистични мотиви. Както посочва известният експерт по борба с тероризма Халид Дуран в своите анализи на “джихадизма” в Европа (3), западногерманското правителство решава да скъса отношенията си с всички държави, признали комунистическата Източна Германия (ГДР). И когато Египет и Сирия установяват дипломатически отношения с комунистическото правителство в Берлин, Бон решава да приюти хилядите египетски и сирийски бежанци, повечето от които са радикални ислямисти. Впрочем, мнозина членове на “Мюсюлманските братя” вече са били в Германия и преди това. Някои са сътрудничели още с нацисткия режим преди и по време на Втората световна война (4) и дори са се сражавали в редовете на печално известната босненска СС-дивизия “Ханджар” (5).

Мюсюлмански братяСред “пионерите” на организацията в Германия е Саид Рамадан, личен секретар на основателя на “Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана (6). Египтянинът Рамадан, който ръководи доброволческите отряди на организацията в Палестина по време на войната с Израел от 1948 (7), се преселва в Женева през 1958, а после следва право в Кьолн (8). Във Федералната република той основава т.нар. “Ислямска общност в Германия”, която днес е една от трите най-големи мюсюлмански организации в страната, и която се ръководи от него между 1958 и 1968 (9). Рамадан е и сред създателите на Световната мюсюлманска лига (10), щедро финансирана организация, която Саудитският режим използва за да лансира своята радикална версия на исляма (т.нар. “уахабизъм”) по света. Американското правителство наблюдава изключително внимателно дейността на Лигата, която според него е сред основните спонсори на международния ислямистки тероризъм. Така, през март 2002 финансовото министерство на САЩ нареди специално проверка на нейните офиси в Северна Вирджиния, търсейки документи, потвърждаващи връзките и с Ал Кайда, Хамас и палестинската формация Ислямски джихад. През януари 2004 Комитета по финансите на Сената поиска данни за доходите на Световната мюсюлманска лига, “като част от разследването на възможните връзки между някои неправителствени организации и финансовите мрежи на терористичните организации” (11). Тези привилегировани отношения с петролното кралство на Саудитите гарантираха на Рамадан постоянен приток на финансови средства, които той използва за създаването на влиятелния Ислямски център в Женева, както и за да спонсорира редица финансови и религиозни проекти на европейските ислямисти. Днес Ислямският център се ръководи от неговия син Хани Рамадан, а сред членовете на директорския борд е другият син на Саид – Тарик Рамадан, чието име нашумя наскоро, след като американския Департамент по националната сигурност отказа да му издаде виза за да преподава в Университета Нотр Дам (12). Случаят със Саид Рамадан съвсем не е единственият (13).

След като през 1968 Саид Рамадан напусна ръководството на Ислямската общност в Германия, то бе поето за кратко от пакистанеца Фесал Яздани, наследен от сириеца с италианско гражданство Халеб Химмат. По време на дългото си управление (1973-2002), Химмат постоянно сновеше между Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ (14). Много световни разузнавателни агенции потвърждават тесните му връзки с различни терористични организации. Той бе сред основателите на банката Ал-Таква, мощен финансов конгломерат, който италианското разузнаване смята за “банката на Мюсюлманските братя”, спонсорираща много терористични групи от средата на 90-те години (ако не и преди това)насам (15). Така, Химмат помогна на Юсеф Нада, един от финансовите “мозъци” на “Мюсюлманските братя” да поеме ръководството на Ал-Таква, както и на цяла мрежа от финансови дружества, чиито централи са разположени в Швейцария, Лихтенщайн или Бахамските острови, и чиито операции (както и произходът на средствата им) са покрити с мъгла. Както Химмат, така и Нада са засичани да превеждат големи суми на групи като Хамас и алжирския Ислямски фронт за спасение (16). Смята се също, че двамата са в основата на тайната кредитна линия, с чиято помощ се осъществява финансирането на мрежата на Бин Ладен (17).

През ноември 2001 американското финансово министерство официално обяви Химмат и Нада за финансови спонсори на международния тероризъм. Според италианските разузнавателни служби, мрежата на Ал-Таква е финансирала и редица ислямистки центрове в Европа (19), както и много радикални мюсюлмански издания, включително официалното издание на “Мюсюлманските братя” - списанието “Рисалатул Икхван” (20). След американските обвинения, Химмат напусна ръководството на Ислямската общност в Германия. Негов наследник стана Ибрахим ел-Заят, 36-годишен египтянин, известен като харизматичен водач на няколко ислямистки студентски организации.

Фактът, че водачите на Ислямската общност в Германия Рамадан и Химмат са сред най-известните активисти на “Мюсюлманските братя” през последния половин век, потвърждава връзките между общността и “братята”. Нещо повече, докладите на разузнавателни служби на различни немски провинции директно сочат Ислямската общност като филиал на “Мюсюлманските братя” (21). В един от тези доклади например, се твърди, че египетският клон на “Мюсюлманските братя” доминира в Ислямската общност още от основаването и (22).

Ръководени от Рамадан и Химмат (23), “братята” финансираха изграждането на внушителния Ислямски център в Мюнхен през 1960 (24), ползвайки и щедрата помощ на различни близкоизточни режими, включително този на саудитския крал Фахд, който според немския “Зюддойче цайтунг” е отпуснал за целта 80 хиляди марки (25). Според Министерството на вътрешните работи на провинция Северен Рейн-Вестфалия, Ислямският център в Мюнхен се е превърнал в щаб-квартира на “Мюсюлманските братя” (26). Центърът издава списанието “Ал-Ислям”, което (според доклад на италианските тайни служби)(27) се финансира директно от банката “Ал-Таква”. Според вътрешния министър на провинция Баден-Вюртенберг, статиите в “Ал-Ислям” ясно показват, че немският клон на “братята” отхвърля самата концепция за светската държава” (28). Така например, в един от броевете на списанието се твърди, че “В дългосрочен план мюсюлманите не могат да приемат нито принципите на немското семейство, нито тези, от които се ръководи немската държава, нито пък немското наказателно право… Мюсюлманите следва да се борят за постигане на споразумение с немската държава, което да гарантира отделна юрисдикция за тях”.

Ислямската общност в Германия, сред чиито членове е и Ислямският център в Мюнхен, е основният филиал на “Мюсюлманските братя” в страната, но тя е и великолепен пример за това, как тази организация печели позиции в Европа. Ислямската общност в Германия нарасна значително през последните години и днес в нея членуват десетки ислямски организации от цялата страна. В сянката и са се приютили ислямски центрове на повече от трийсет немски градове (29). Днес реалната мощ и влияние на общността се крепят на сътрудничеството и финансовата подкрепа за много ислямски младежки и студентски организации в цяла Германия.

Съсредоточаването на усилията към привличане именно на младежките организация става факт след идването на Заят. Той очевидно съзнава, колко е важно да бъде спечелено следващото поколение немски мюсюлмани и полага значителни усилия за привличането на повече млади хора в ислямските организации. Немската полиция обаче смята, че в същото време Заят поддържа и други опасни връзки. Властите открито го обвиняват, че е член на “Мюсюлманските братя” и го свързват със Световната асамблея на мюсюлманската младеж (САММ), саудитска неправителствена организация, опитваща се да пропагандира уахабизма – радикалната и нетолерантна саудитска версия на исляма, чрез своята мрежа от печатни издания и училища (30). САММ, която е част от Световната мюсюлманска лига, си поставя за цел “да внуши на младите мюсюлмани увереност, че ислямския модел превъзхожда всички останали”. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и разполага с огромни ресурси (31). През 1991 САММ публикува книгата “Ислямските възгледи” (Тауджихат Исламия), в която се казва: “Внушавайте на децата си, че трябва да отмъстят на евреите и потисниците, както и, че на тях е съдено да освободят Палестина и Ал-Кудс (Йерусалим), но за целта трябва да се върнат към чистия ислим и да се включат в свещената война в името на Аллах” (32). Всъщност, онова, което внушава въпросната книга е по-скоро правило, отколкото изключение, защото много други издания на САММ също са пълни с антиеврейска и антихристиянска реторика.

Полицията в немския град Мекенхайм свързва Заят и с дейността на т.нар. Европейски институт за хуманитарни науки, френски център за подготовка на имами. Много европейски разузнавателни служби твърдят, че в института преподават редица известни с крайния си радикализъм ислямски духовници, проповядващи омраза към “неверниците” (33). Според немските власти, той се използва от международната ислямистка мрежа и като "пералня за пари” (34). Самият Заят досега не е бил официално обвиняван за терористична дейност, но върша съмнителни финансови сделки и поддържа тесни връзки с много организации, пропагандиращи религиозна омраза. Което означава, че промените в ръководството на Ислямската общност в Германия, извършени под американски натиск, въобще не са променили характера на дейността и.

Докато египетският филиал на “Мюсюлманските братя” е избрал Мюнхен като основна база за дейността си в Германия, сирийският филиал на организацията е разположил централата си в Аахен, недалеч от границата с Холандия. Бившата столица на Карл Велики, известна с прочутия си университет, днес се населява от много мюсюлмански имигранти, сред които изпъква скандалната сирийска фамилия Ал-Атар. Първият и представител в Аахен е Исам Атар, който се преселва в Германия още през 50-те години на миналия век, спасявайки се от преследванията на своето правителство тъй като е лидер на “Мюсюлманските братя” в Сирия. Скоро го последват и други активисти на организацията. С течение на времето създадената от Аттар джамия “Билял” в Ааахен се превръща в център, обединяващ и много имигранти-ислямисти от други страни (35). През последните години, дейността на ислямистката централа в града, включваща предоставяне на убежище за алжирски терористи (36) или на финансова подкрепа за формации като Хамас (37), привлича вниманието на много западни разузнавателни служби.

Сирийският филиал на “Мюсюлманските братя”, разположен в Аахен поддържа тесни връзки с египетските си колеги. Нещо повече, съвсем в духа на традицията да се сключват бракове между представители на различните кланове в организацията за да се укрепи структурата и, преди време синът на Исам ал-Атар се ожени за дъщерята на президента на ислямската банка Ал-Таква Юсеф Нада (38). Впрочем, връзките между двата филиала на “Мюсюлманските братя” не се изчерпват с подобни, макар и знакови, събития. Ислямският център в Аахен се финансира щедро от Ал-Таква (39). Редица високопоставени служители от Ислямския център в Мюнхен често биват прехвърляни в центъра в Аахен и обратно. Така например, Ахмед фон Денфер, главен редактор на списанието “Ал-Ислам”, издавано от мюнхенския Ислямски център, бе изпратен в баварската столица именно от сирийския клон на “братята” в Аахен (40). Въпреки това, между двата филиала се запазват и известни различия. Така, сирийските “братя” отказват да се присъединят към Ислямската общност в Германия, предпочитайки да запазят своята самостоятелност.

Турската връзка

Разследвайки финансовата дейност на Заят, немските власти бяха крайно обезпокоени от данните за тесните връзки, които водачът на Ислямската общност в Германия поддържа с водачите на “Милли Гюрю” (“Национална визия”) – организация, разполагаща с 30 хиляди членове и 100 хиляди симпатизанти (41)и претендираща, че защитава правата на турската имигрантска общност в Германия като им дава възможност да участват в политиката, съхранявайки “своята мюсюлманска идентичност” (42). Немските специални служби обаче смятат, че “Милли Гюрю” преследва други цели. Заявявайки публично, че се стремят към демократичен дебат и подкрепят интеграцията на турските имигранти в европейските общества, част от лидерите на организацията не крият презрението си към демокрацията и западните ценности. Германската разузнавателна служба (Bundesverfassungsschutz) неколкократно предупреждава за някои аспекти от дейността на “Милли Гюрю”, квалифицирайки я в годишните си доклади до правителството като “чужда екстремистка организация” (43). В докладите се посочва, че “макар в официалните си изявления активистите на “Милли Гюрю” да декларират привързаност към фундаменталните принципи на западната демокрация, това не им пречи да призовават за превръщането на Турция в ислямска държава” (44).

Самата история на тази организация е доказателство за екстремисткия и характер. Неин неоспорим водач и днес си остава бившият турски премиер Неджметтин Ербакан (макар че официално президент на организацията е племенникът му Мехмед Сабри Ербакан), чиято партия Рефах беше забранена от турския конституционен съд през януари 1998, заради “дейността и срещу светския режим в страната” (45). Състоялият се през 2002 в холандския град Арнем Европейски събор на “Милли Гюрю”, където Неджметин Ербакан бе основния оратор, дава известно впечатление за идеите на тази формация. След дългата си тирада срещу политиката на САЩ и Запада, като цяло, Ербакан обяви, че “след падането на Берлинската стена, Западът откри своя нов враг в лицето на Исляма”(46). На свой ред, един доклад на немските служби за сигурност определя истинските цели на “Милли Гюрю” така: “макар в последно време водачите на организацията да подчертават готовността на членовете и да се интегрират в германското общество и да приемат немските закони, това се дължи на чисто тактически съображения и не означава промяна в нейната дългосрочна стратегия” (47).

Всъщност, “Милли Гюрю” следва цели, сходни с тези на Ислямската общност в Германия, макар сферата и на действие да е по-ограничена. Неслучайно двете организации тясно си сътрудничат и реализират редица общи инициативи.Между другото, и тук е налице традиционната за тези среди семейна връзка – наскоро лидерът на Ислямската общност Заят се ожени за Сабия Ербакан, сестра на президента на “Милли Гюрю” Мехмед Сабри Ербакан (48). Майката на младоженката също е известна политическа активистка и ръководи влиятелната Ислямска женска организация в Германия. Не по-малко активно е и семейството на самия Ибрахим ел-Заят. Баща му е имам на джамията в Марбург, а други членове на клана са активисти в различни ислямски организации. Както отбелязва Удо Улфкьоте, професор в Университета на Люнебург и експерт в сферите на контрашпионажа и ислямския тероризъм, фамилиите Ербакан и Заят ръководят широка мрежа от организации, чиято цел е радикалазицията и реислямизацията, респективно, на турската и на арабската общности в Германия (49).

Междувременно Ислямската общност в Германия и “Милли Гюрю” демонстрират растяща активност в усилията си за укрепване на своето политическо влияние и превръщането им в официални представители на цялата мюсюлманска общност в страната. Разполагащи със значителни финансови средства, свързаните с тях джамии и центрове отпускат социални помощи, организират конференция и разпространяват ислямистка пропагандна литература из цяла Германия. И, както отбелязва Службата за защита на конституцията в провинция Хесен (50): “Днес ислямистката опасност в Германия се олицетворява най-вече от “Милли Гюрю” и други, свързани с нея групи, опитващи да разпространяват ислямистките идеи, действайки на ръба на закона… Те се стремят да наложат на всички мюсюлмани в Германия собствената си фундаменталистка интепретация на Корана и Шариата… Що се отнася да публичните им призиви за толерантност и религиозна свобода, към тях следва да се отнасяме крайно предпазливо” (51).

Голям проблем в случая представлява обстоятелството, че политиците често гледат на Ислямската общност и на “Милли Гюрю” по-различно, отколкото специалните служби. Както подчертава професор Улфкьоте в книгата си “Войната в нашите градове” (52), “немските политици от всички идейни течения и партии се стремят да поддържат добри отношения с хора като Заят” (53). Така престижната Берлинска католическа академия го покани да представи мюсюлманската позиция на срещата на представителите на различните вероизповедания, организирана от нея през октомври 2002 (54). Много немски политици и християнски организации редовно си партнират с “Милли Гюрю” в осъществянатего на различни инициативи. Според “Милли Газет” (официалният орган на организацията): ““Милли Гюрю” играе ролята на своеобразен “щит”, защитаващ сънародниците ни от асимилацията на варварска Европа” (55). Въпреки това, много немски политици продължават да обсъждат с лидерите на формацията проблемите свързани с имиграцията и интеграцията. Самият факт, че личност като Ахмед ал-Халифа, който е генерален секретар на Ислямската общност в Германия, представлява мюсюлманското вероизповедание пред депутатите в Бундестага, дискутиращи религиозната толерантност (56), илюстрира успешните усилия на свързаните с “Мюсюлманските братя” организации да бъдат признати за единствени представители на германските мюсюлмани. Впрочем, Службата за защита на конституцията достатъчно добре характеризира тези усилия, посочвайки, че “Милли Гюрю”, както и Ислямската общност в Германия, “съзнателно се стремят да доминират във всички регионални и национални мюсюлмански организации, превръщайки се в единствен представител на цялата общност пред правителството и увеличавайки реалното си влияние в немското общество” (57).

Ислямисткият чадър

През 1989 саудитското правителство спонсорира създаването т.нар. “Ислямски съвет в Германия”, действащ под егидата на Абдула ал-Турки (влиятелният ректор на Университета Бин Сауд в Риад). Ал-Турки пое президентския пост в Съвета, в чието ръководство участват и други знакови фигури като Ибрахим ел-Заят, Хасан Ердоган (високопоставен член на “Милли Гюрю”)и Ахмад Халифа от Ислямския център в Мюнхен (58). Фактът, че в официалния доклад на Бундестага Ислямският съвет е квалифициран като “поредната сунитска организация в Германия” говори за опасно подценяване на връзките между Саудитския режим и немските ислямисти (59).

Тенденцията към консолидация на усилията на всички ислямистки организации се очерта още през 1994, когато немските ислямисти осъзнаха, че обединявайки се ще разполагат с далеч по-голямо политическо влияние в страната. Тогава 19 организации, включително Ислямската общност в Германия, Ислямският център в Мюнхен и Центърът в Аахен създадоха т.нар. Централен съвет на мюсюлманите. Според висш служител на немските разузнавателни служби, най-малко 9 от тези 19 организации са филиали на “Мюсюлманските братя” (60). Наскоро немската преса изнесе интересни данни за президента на Съвета Надим Елиас, завършил образованието си в Германия саудитски физик, който е и един от ръководителите на Ислямскя център в Аахен. “Ди Велт” свързва Елиас с Кристиян Ганчарски, активист на Ал Кайда, арестуван като организатор на нападението срещу една синагога в Тунис през 2002 (61). Ганчарски, който е немски гражданин от полски произход, приел исляма, призна, че Ал Кайда го е вербувала в Ислямския университет в Медина, където именно Елиас го е изпратил да учи (62). Самия Елиас също не отрича този факт (63), както и обвинението, че е изпратил стотици други немски граждани да изучават радикалната уахабитска версия на исляма в саудитските университети (65). Саудитските власти са поели всички разходи на Ганчарски (64), чиито случай съвсем не е единичен.

Днес Централният съвет, претендиращ за ролята на “чадър” на всички мюсюлмански организации в Германии, на практика се е превърнал, заедно с Ислямската общност и “Милли Гюрю”, в основен представител на близо четирите милиона немски мюсюлмани.

Впрочем, фактът, че Ислямската общност в Германия е член на Централния съвет, не пречи на двете организации да действат и независимо една от друга. Тази привидна независимост обаче е щателно планирана. Контролирайки множество различни организации, “Мюсюлманските братя” съзнателно заблуждават немските политици, че уж общуват с целия спектър на мюсюлманската общност в страната (66). Така, немските медии се обръщат към водачите на Централния съвет за да научат мнението на мюсюлманите по всички касаещи ги въпроси – от носенето на забрадки (хиджаб) в държавните училища, до войната в Ирак и т.н. На свой ред, политиците също търсят одобрението на Съвета, когато искат да се обърнат към мюсюлманската общност. Много от тях не знаят почти нищо за исляма и не осъзнават, че версията на тази религия, която изповядват лидерите на Централния съвет на мюсюлманите (същото се отнася и за Ислямската общност и “Милли Гюрю”)съвпада с онази на “Мюсюлманските братя”, а не с традиционния ислям. Съответно, Централният съвет категорично отхвърля забраната за носенето на “хиджаб”, подкрепя повлияното от уахабизма обучение в мюсюлманските училища и се придържа към крайно радикални позиции по отношение на ситуацията в Близкия изток (67). Макар че много немски мюсюлмани също споделят подобни възгледи, проблемът е, че Централният съвет нито признава, нито толерира онези, които мислят различно. Истината е, че умерените мюсюлмански организации в Германия въобще не разполагат със средствата и възможностите на онези, свързани с „Мюсюлманските братя”. Със своето влияние, Централният съвет и двете най-големи съставляващи го организации (Ислямската общност и „Милли Гюрю”) тотално доминират на сцената. С мощната саудитска финансова подкрепа „Мюсюлманските братя” окончателно се превърнаха в единствения представител на ислямската общност в Германия. Наскоро немската общественост бе шокирана, научавайки какво точно се проповядва в спонсорираните от Риад джамии и училища. В края на 2003 телевизионната компания ARD успя да вкара скрита камера в построената със саудитски пари Академия „Крал Фахд” в Бон и да заснеме, обучението на младите мюсюлмани в нея, показвайки как преподавателите им ги призовават към „джихад” срещу неверниците (68). Но макар че този факт бе осъден от редица немски политици, истински дебат за саудитското влияние върху мюсюлманите в Германия, така и не се проведе. Затова и днес официалните саудитски, или пък финансирани от Риад, организации продължават да формират гръбнака на мрежата на „Мюсюлманските братя” в тази страна.

Първо Германия, после Европа

Макар че „братята” и техните саудитски банкери продължават усилено да работят за укрепването на ислямисткото влияние в немската мюсюлманска общност, те съвсем не мислят да се ограничат само с Германия. Благодарение на щедрата финансова подкрепа отвън, отличната си организация и наивността на европейските елити, свързаните с „Мсюлюлманските братя” организации съумяха да си извоюват сериозни позиции в цяла Европа. Така, във Франция, екстремисткият Съюз на ислямските организации доминира тотално в създадения от правителството „Ислямски съвет” (69). В Италия пък, не по-малко радикалният Съюз на ислямските общности и организации е основния партньор на управляващите, в диалога по проблемите на италианските мюсюлмани (70).

Успоредно на интеграционните усилия на ЕС, „Мюсюлманските братя” също се стремят да интегрират многобройните си европейски филиали. През последните петнайсет години те формираха няколко пан-европейски организации, като например Федерацията на ислямските организации в Европа, в която представители на националните формации се срещат и планират съвместни инициативи (71). Но може би най-големия паневропейски проект на „Мюсюлманските братя” е свързан с младите мюсюлмани, живеещи на континента. През юни 1996,

младежки ислямски организации от Швеция, Франция и Великобритания обединиха усилията си с Федерацията на ислямските организации в Европа и Световната асамблея на мюсюлманската младеж за да формират Европейската ислямска младежка организация (72). Три месеца по-късно трийсет и пет делегати от 11 страни се срещнаха в британския град Лейчестър за да обявят създаването на Форума на европейските мюсюлмански младежки и студентски организации (FEMYSO), чиято централа днес се намира в Брюксел (73).

Според официалните бюлетини на организацията, тя представлява „мрежа от 42 национални и интернационални формации, обединяващи млади хора от 26 различни страни. През 2003 лидерите на FEMYSO с гордост обявиха, че през последните години са се превърнали в основен рупор на младите мюсюлмани от Европа. Към Форума се обръщат по всички въпроси, касаещи европейските мюсюлмани, от Европейския парламент, ООН, Младежкия форум на Европа, както и много неправителствени организации, действащи на на континентално ниво (74).

Ибрахим ел-Заят, който заемаше президентския пост на Форума преди скандалните разкрития в Германия да го принудят да се оттегли, използваше тази организация за установяване на тесни контакти с определени среди в Европейския парламент (75). Впрочем, доколкото „Мюсюлманските братя” контролират повече организации, членуващи във FEMYSO, очевидно тъкмо те представляват днес и младите мюсюлмани пред основните европейски институции. И макар някои лидери на Форума да обявяват, че се „борят с предразсъдъците на всички нива и подкрепят Европа на многото култури и на интеграцията” (76), подобни фрази звучат кухо на фона на радикалните позиции на неговите основни спонсори като Световната асамблея на мюсюлманската младеж например, които вярват, че „евреите са врагове на правоверните, на Аллах и на ангелите, нещо повече – те са врагове на човечеството... Всяко нещастие, сполетяло мюсюлманите е причинено от тях” (77).

Щедрото финансиране и отличната организация спомогнаха много за успеха на „Мюсюлманските братя” в Европа. Но техният възход и инфилтрацията на филиалите им едва ли биха били възможно, ако европейските елити се отнасяха малко по-предпазливо към тяхната реторика, опитвайки се да разберат, що за мотиви ръководят онези, които финансират и изграждат тези ислямски организации. Защо европейците са толкова наивни? Бассам Тиби, немски професор от сирийски произход и известен експерт по проблемите на европейския ислям, смята, че европейците (и, особено, германците) прекалено се боят от обвиненията в ксенофобия. А всяка критика срещу дейността на „Мюсюлманските братя” и техните филиали, бива последвана от поток обвинения в расизъм и предубеждение към мюсюлманите. Журналистите, които не се спират пред тях, често са принудени да водят дълги и скъпи съдебни дела.

В редица случаи европейските политици просто не желаят да научат нещо за миналото и идеите на онези, които претендират да представляват мюсюлманската общност на континента. Както и в САЩ, така и в Европа, самозваните представители на тази общност са далеч по-радикални, отколкото редовите и членове. В други случаи политическите елити са наясно, че въпросните организации не са идеалните партньори за установяването на конструктивен диалог, но не желаят да хабят усилия и време за да открият по-умерени формации, които, по правило, са по-незабележими и обикновено действат само на локално равнище, заради сериозните си финансови проблеми.

Това което повечето европейски политици също не разбират е, че срещайки се с представители на радикалните ислямистки организации те укрепват позициите им, предоставяйки на стоящите зад тях „Мюсюлмански братя” необходимата легитимация. Подобно поведение обаче стимулира по-нататъшната радикализация, защото политическото легитимиране на „Мюсюлманските братя” дава още по-големи възможности на техните легални филиали да укрепват влиянието си и да радикализират ислямските общности в различните европейски държави.

Създателят на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана е мечтаел да разпространи радикалния ислямизъм първо в Египет, а след това и в целия мюсюлмански свят. Той обаче със сигурност не си е представял, че идеите му могат да се превърнат в реалност в Европа.

* Авторът е заместник директор на Института за борба с тероризма Investigative Project във Вашингтон, САЩ

Бележки:

[1] "Homepage," Muslim Brotherhood Movement website, accessed Dec. 22, 2004.

[2] The Chicago Tribune, Sept. 19, 2004; виж също Daniel Pipes, The Islamic States of America?, FrontPageMagazine.com, Sept. 23, 2004.

[3] Khalid Duran, "Jihadism in Europe," The Journal of Counterterrorism and Security International, Fall 2000, pp. 12-5.

[4] Richard Labeviere, Dollars for Terror: The U.S. and Islam (New York: Algora Publishing 2000), p. 141.

[5] Georges Lepre, "Himmler's Bosnian Division: The Waffen SS Handschar Division 1943-45," Schiffer Aviation History, Jan. 2000, pp. 31-4.

[6] M. H. Faruqi, "Les Freres Musulmans. Politique de 'rabbaniyya,' les prieres avant le pouvoir Dr. Saпd Ramadan, 1926-1995," Historique du Centre Islamique, Islamic Center of Geneva.

[7] Ibid.

[8] Ibid.

[9] "Prasidenten der IGD," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004.

[10] Faruqi, "Les Freres Musulmans," Historique du Centre Islamique.

[11] "Senators Request Tax Information on Muslim Charities for Probe," U.S. State Department news release, Jan. 14, 2004.

[12] Fouad Ajami, "Tariq Ramadan," The Wall Street Journal, Sept. 7, 2004.

[13] Labeviere, Dollars for Terror, p. 122.

[14] Official dossier on Ahmed Nasreddin (hereafter Nasreddin dossier), Servizio per le Informazioni e la Sicurezza Democratica (Italian secret service, SISDE), Apr. 6, 1996, p. 10.

[15] Ibid., p. 24.

[16] Ibid., p. 31.

[17] Newsweek, May 12, 2004.

[18] "Recent OFAC Actions," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, Nov. 7, 2001.

[19] Nasreddin dossier, p. 31.

[20] Ibid.

[21] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland" Innenministerium,

Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004; "Islamismus,"

Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen website, accessed Dec. 22, 2004.

[22] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[23] Official Guide to the Munich Mosque (Munich: The Islamic Center of Munich), purchased by the author at the Milli Gоrus' bookstore, Cologne, Feb. 2004.

[24] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[25] Sueddeutsche Zeitung (Munich), July 29-30, 1967.

[26] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.

[27] Nasreddin dossier, p. 31.

[28] Report on radical Islam, Baden Wurttenberg state Verfassungsschutzbericht, 2003, p. 48.

[29] "Koordination mit Zentren in folgenden Stadten," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004. [30] Report on Ibrahim el-Zayat, Cologne police, Aug. 27, 2003, p. 3.

[31] David Kane, FBI senior special agent, affidavit in "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention," United States of America v. Soliman S. Biheiri, U.S. District Court for the Eastern District of Virginia. The affidavit also details WAMY's links to the Palestinian terrorist organization Hamas.

[32] Kane, "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention."

[33] The Wall Street Journal, Apr. 15, 2003.

[34] Report on el-Zayat, Aug. 27, 2003, p. 4.

[35] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[36] Klaus Gruenewald, "Defending Germany's Constitution," Middle East Quarterly, Mar. 1995, p. 10.

[37] See Al-Aqsa Foundation, "Recent OFAC Reports," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, June 6, 2003.

[38] Nasreddin dossier, p. 9.

[39] Ibid., p. 30.

[40] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.

[41] "Islamische Gemeinschaft Milli Gorus," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004.

[42] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 2000, Cologne, p. 174.

[43] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 1999, Cologne, p. 165.

[44] Ibid.

[45] Agence France-Presse, Jan. 16, 1998.

[46] Mehmet Ulger, "Manifestatie Milli Gorus in Arnhem," De Humanist, July 2003.

[47] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 198.

[48] Udo Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten (Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003), pp. 32-3.

[49] Author interview with Udo Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[50] В немската федерална система, всяка провинция има собствена Служба за защита на Конституцията (Landesverfassungsschutz), която е независима от националната Bundessverfassungsschutz.

[51] "Islamismus," Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen.

[52] Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003.

[53] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[54] "Christentum und Islam," German Association of Muslim Social Scientists (GMSG), Oct. 26, 2002.

[55] Anti-Semitism Worldwide 1998/9 (Tel Aviv: Stephen Roth Institute, Tel Aviv University, 2000).

[56] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.

[57] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 174.

[58] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 164.

[59] Ibid., p. 162.

[60] Hartwig Mueller, head of the Verfassungsschutz of Nordrhein Westfahlen, interview on German television SWR, Mar. 21, 2003.

[61] Die Welt (Berlin), May 6, 2003.

[62] Michael Waller, testimony before the Senate Judiciary Committee Subcommittee on Terrorism, Technology, and Homeland Security, Oct. 14,

2003.

[63] The Wall Street Journal, Feb. 21, 2003.

[64] Die Welt, May 6, 2003.

[65] Ibid.

[66] Author interview with Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.

[67] Ibid.

[68] Time, Nov. 2, 2003.

[69] Ibid., Apr. 27, 2003.

[70] Renzo Guolo, Xenofobi e Xenofili. Gli Italiani e l'Islam (Bari:

Laterza Publishing, 2003), p. 14.

[71] "The Global Community," MABOnline, Muslim Association of Britain,

Dec. 20, 2004.

[72] Forum of European Muslim Youth and Student Organizations brochure, emailed to author by a representative of FEMYSO, Jan. 2004.

[73] Ibid.

[74] Ibid.

[75] "L'Islam en Europe ou L'Islam d'Europe," conference program, European

Parliament, Brussels, Dec. 11, 2002.

[76] FEMYSO brochure.

[77] "Animosity toward the Jews, " A Handy Encyclopedia of Contemporary Religions and Sects (WAMY), FBI translation from Arabic; Steven Emerson, statement to the National Commission on Terrorist Attacks upon the United States, July 9, 2003; Kane, "Supplemental Declaration in Support ofPre-Trial Detention."

[78] Bassam Tibi, Islamische Zuwanderung, Die gescheiterte Integration (Munich: DVA, 2002), p. 135.

 
В продължение на няколко седмици ще припомняме и публикуваме геополитически анализи за тероризма, написани преди няколко години от видна автори по геополитика, национална сигурност и глобализъм.
Целта е да припомним събития и факти и запознаем читателите на "Хроники" с развитието на феномена "тероризъм", корените му и как той се вписа в 21 век.
Причини, финансиране, цели - всичко, което касае темата "Тероризъм", ще може да прочетете в сайта "Хроники".
"Хроники"

Пожарникар гаси пламъци следтерористичен актПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2006/472-globalniyat-kriminalno-teroristichen-alians

Бойци на Ал КайдаВ края на миналата година италианските специални служби потвърдиха, в специален доклад, наличието на крайно обезпокоителна тенденция в борбата с международния тероризъм – постепенното сливане на тероризма с организираната престъпност. Докладът, който е изготвен от специалното звено, разследващо връзките между престъпността и политиката в Италия (DIGOS), разкрива, че през последните години Ал Кайда редовно е ползвала мрежата на неаполитанската мафия, известна като Камора, както и нейните лаборатории за изготвяне на фалшиви документи, за прехвърлянето на свои активисти в Париж, Берлин, Лондон и Мадрид. Според DYGOS, броят на въпросните активисти, преминали през Неапол, е повече от хиляда. Според неаполитанския вестник „Ил Матино”: „мрежата на Камората е осигурявала подслон на хората от Ал Кайда на територията на Италия, след което ги е прехвърляла в други европейски държави, често използвайки за целта същите кораби, с които се осъществява контрабандата на цигари, наркотици и други стоки”.

Заловена пратка кокаинАлиансът между Камората и Ал Кайда е поредния пример за мащабите на новото предизвикателство пред глобалната сигурност, което е колкото обезпокояващо, толкова и комплексно явление. В миналото пътищата на организираната престъпност и политическия тероризъм се пресичаха далеч по-рядко, днес обаче те са рамо до рамо от другата страна на барикадата във войната на цивилизования свят срещу „силите на злото”. На пръв поглед, подобен съюз изглежда странен. В края на краищата, бизнесът на мафията има своята специфика, която изисква всички свързани с него операции да бъдат пазени в дълбока тайна, т.е. да се прави всичко възможно за да не се привлича вниманието на властите. На свой ред, терористите искат техните акции да бъдат забелязани от възможно най-голяма брой хора, тъй като насаждането на страх и несигурност в обществото е сред основните им цели.

Епохата на глобализация обаче, породи една качествено различна ситуация, в която дейността на терористичните групировки и тази на организираната престъпност все по-тясно се преплита и обединява. С края на студената война, през 90-те години на миналия век, терористичните и бунтовнически групи, разчитащи дотогава на финансовата подкрепа на съветския режим, спешно трябваше да потърсят нови източници на средства за да продължат дейността си. Христоматиен пример за еволюцията на този тип организации са т.нар. Революционни въоръжени сили на Колумбия (FARK) – най-голямата марксистка партизанска групировка в страната. От началото на 90-те FARK активно се включи в кокаиновия бизнес, като първоначално пое „охраната” на полетата с кока, нарколабораториите и тайните самолетни писти в колумбийската джунгла, а след това активно се включи и в самия наркотрафик. Според американските служби за борба за наркотиците, днес годишните доходи на FARK от този бизнес са над 400 млн. долара.

Служител на DIGOS в акцияТака колумбийските партизани запълниха празнотата, възникнала след разгрома на големите наркокартели от Кали и Меделин. „Марксистите от FARK просто заеха мястото на ликвидираните от властите наркобарони – подчертава експертът по проблемите на наркотрафика в Латинска Америка Брюс Бъгли от Университета на Маями – а огромните средства, които получават от търговията с наркотици, им осигуриха необходимата самостоятелност за да продължат спокойно и политическата си дейност”.

Смята се, че от доста години насам колумбийските партизани заплащат с дрога оръжието, което им доставят различни други терористични организации и най-вече нелегалното въоръжено крило на Ирландската републиканска армия (ИРА). Междувременно, разузнавателните служби на редица латиноамерикански държави смятат, че поне една организирана престъпна групировка – чеченската мафия, използва активно Аржентина като „транзитен център” за доставките на колумбийски кокаин в Европа. Срещу това, чеченците продават оръжие на криминалните синдикати в Бразилия и Колумбия, включително и на FARK.

Алиансът между тероризма и организираната престъпност вече действа и в много други страни от Латинска Америка. В Еквадор например, местната полиция разкри наскоро международна наркотрафикантска мрежа, ръководена от ливанеца Ради Зайтер, собственик на верига от арабски ресторанти в столицата Кито. Според местните власти, Зайтер е предоставял 70% от печалбите от наркотрафика на радикалната ислямистка организация Хизбулла, действаща в Близкия изток. По време на ареста на 19 членове на мрежата на Зайтер в Бразилия, полицията откри и конфискува наркотици на стойност над 65 млн. долара.

Връзките между терористите и наркотрафика в Латинска Америка са много сериозно предизвикателство пред американското правителство, както и за вътрешната сигурност на САЩ. Докладите на американските специални служби сочат, че през последните години Ал Кайда поддържа връзки и работи съвместни с мексиканските наркотрафиканти и организирани престъпни групировки, които помагат за прехвърлянето на хората на Бин Ладен през мексиканската граница. Ако това е така, то означава и, че активистите на Ал Кайда имат възможността да се «разтворят» и действат в голямата латиноамериканска общност в самите Съединени щати.

Наркотрафикът обаче, съвсем не е единствената криминална дейност, в която терористите и организираната престъпност обединяват усилията си. Отвличанията, нелегалният трафик на хора и контрабандата, както и производството на фалшиви пари, нелегални компактдискове и софтуер и различните видове мошенически операции (с кредитни карти, мобилни телефони и т.н.), дори изнудването и въоръжените грабежи, са сфери, в които едните и другите все по-често обединяват усилията си и действат заедно. Така например, преди ареста им през 2002, членовете на нелегалната клетка на Хизбулла, базираща се в Шарлота, Северна Каролина (САЩ), е финансирала дейността си чрез мошеничества с кредитни карти и контрабанда на цигари и дори е използвала част от средствата за да подпомогне централата на организацията в Ливан (ще припомня, че Хизбула бе включена в официалния списък на терористичните организации на американския Държавен департамент).

Междувременно, от известно време насам, най-търсеният индийски криминален бос Дауд Ибрахим също работи в тясно сътрудничество с Ал Кайда и други терористични групировки, предоставяйки им каналите, по които върви контролираният от него контрабанден трафик от Индия за Европа. Смята се, че Ибрахим е организирал и терористичния атентат в Момбая, който отне живота на 257 индийци през 1993.

Според Арно дьо Борчгрейв, който ръководи Центъра за стратегически и международни изследвания, «най-печелившият бизнес за новия алианс между тероризма и организираната престъпност е търговията с бели робини». Борчгрейв твърди, че всяка година в различни страни по света изчезват почти седем милиона жени, както и, че «значителна част от тези жени биват отвличани или примамвани от бившите съветски републики, Китай, Бирма и т.н. и превръщани в проститутки в Западна Европа. Като печалбата от този бизнес е сравнима с тази от наркотрафика.

Привържениците на глобализацията обикновено смятат, че породените от нея икономически тенденции – свободната търговия, икономическата интеграция и разпространението на високите технологии, имат изцяло положителен характер. Истината обаче е, че (наред в всичко друго) те формират и подходящите условия за взаимодействие между терористите и криминалните структури. Или, както обяснява Кимбърли Тачук, директор в Института за национална стратегически изследвания в Университета за национална отбрана във Вашингтон: «Криминалните мрежи и терористичните групировки просперират в условията на непрекъснато нарастващата взаимозависимост, разширяващата се глобална търговия и бурно развиващите се транспорт и комуникации».

Според повечето експерти, задълбочаващите се връзки между тероризма и организираната престъпност променят самия характер на войната с тероризма, максимално изостряйки заплахата срещу глобалната общност и поставяйки на дневен ред необходимостта от нова парадигма в сферата на стратегическото мислене. На състоялия се през 2005 във Вашингтон форум, носещ показателното име «Смъртоносната ос – връзките между организираната престъпност и тероризма», участниците предупредиха, че САЩ и техните съюзници следва спешно да приемат нова стратегия за борба с очертаващият се глобален алианс между терористи и мафиоти. Като, според тях, вниманието трябва да се концентрира върху финансовите връзки между двете групи и все по-мащабното използване на Интернет за осъществяването на техните престъпни цели.

Разбира се, не по-малко важно е укрепването на законодателните, социални и политически институции в страните, особено засегнати от новия глобален криминално-терористичен алианс. Освен това, както отбелязва и бившият специален помощник на американския президент по въпросите на вътрешната сигурност Франк Джилуфо: «САЩ не са в състояние да се справят с този проблем сами, но поне могат да помогнат на особено пострадалите от дейността на криминално-терористичните мрежи държави, предоставяйки им необходимите средства за борба с тях».

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2012/1240-osnovnite-napravleniq-na-kitaiskata-geopolitika-do-2020

Историята и традициите са в основата на стабилността на Китай като държаваВъншнополитическото прогнозиране е сложен, труден и невинаги адекватен на бъдещите реалности процес. Още повече, когато става дума да такава „мега-система”, като Китай.

Както е известно, през есента на 2012 ще се осъществи поредната „смяна на поколенията”: ХІІІ конгрес на Китайската компартия ще утвърди ключовите фигури в партийното ръководство и най-вече новия генерален секретар Си Цзинпин. От сегашния състав на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на Китайската компартия ще останат само Си Цзинпин и Ли Къцян. Останалите седем ще напуснат комитета. Нови лица ще оглавят правителството (Държавния съвет), Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП) и другите ръководни структури.

Великата китайска стена, едно от чудесата на светаКак и на какви принципи ще се гради външната политика на Китай до 2020? Сумирайки анализите на западните, китайските и руските експерти, можем да формулираме четири проблема, които макар да се очертават и днес, тепърва ще се изправят в пълния си ръст пред новото ръководство на страната:

- Проблемът за съхраняването в китайската външна политика на специфичния баланс между сдържаната политика на „развиваща се държава” (за каквато официално продължава да се смята Китай) и активната настъпателна политика на зараждащата се свръхдържава. Дали това ще бъде синтез на едното и другото, или пък глобалният външнополитически манталитет на новата световна държава ще надделее напълно?

- Вариантите за решаването на дилемата в отношенията със Запада – когато, от една страна, в резултат от икономическата глобализация, Китай са сдобива (и ще продължи да го прави) с големи ресурси за реформирането си, а от друга – се сблъсква с нарастващия политико-идеологически натиск на Запада.

Възможностите на Китай и занапред да се дистанцира от познатите американски предложения за „подялба на света” (вариантите Г-2 и други). С това е свързан и въпросът, дали страната ще може да предложи на световната общност собствена версия за устройството на постбиполярния свят.

- Какви ключови външнополитически инструменти ще са необходими на китайското ръководство за реализацията и прокарването на сегашната концепция на Ху Цзинтао за създаването на „хармоничен свят”?

Истината е, че засега липсват ясни отговори на така поставените въпроси, като вместо това се предлагат само експертни версии и анализи.

Ключови компоненти на китайската геополитика

В момента, в китайската геополитика присъстват два ключови компонента, които (макар и неявно) си противоречат един на друг.

От една страна, остават в сила фундаменталните външнополитически принципи на Дън Сяопин, заложени през 90-те години: „не присъединение”, „не изпъкване”, „сдържаност и скромност” и др.

Чудото на високите технологии - съвременен КитайОт друга страна, след като през 2010 Китай излезе на второ място в света (на първо са САЩ) по размер на своя БВП, някои външнополитически постановки на големия китайски реформатор вече не са особено актуални. На фона на общата промяна в качеството и мащабите на китайската външна политика, в китайското политическо ръководство и в експертната общност възникна потребност от формулирането и възприемането на нови идеи и подходи. Сред тях следва да подчертаем следните:

- Съвместно развитие. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни. В идеалния случай, не бива да има „изкривявания” или пък едни страни да се развиват за сметка на други. Подобно „съвместно развитие”, на свой ред, поражда допълнителния ефект на взаимната заинтересованост от партньорство и съхраняване на стабилността;

- „Фундаментални промени”, обективно изискващи определена пренастройка на китайския външнополитически механизъм;

- „Хармоничен свят”. Тази концепция има както външнополитическо измерение – развитието на хармонични отношения между Китай и държавите от неговото близко и далечно обкръжение, така и вътрешнополитическо – изграждането на „хармонично общество” в самия Китай;

- „Съвместна отговорност”. Това означава опит на Пекин да се дистанцира от американския модел за отговорността в света, половината от която (в рамките на Г-2), САЩ биха искали да възложат на Китай;

- „Активно участие”. В тази постановка се съдържа скрито послание за смяна на акцентите в китайската външна политика и преход към по-активно позициониране в света – както в двустранните, така и в многостранните формати: в рамките на ООН, ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, АСЕАН+1, АСЕАН+3, триъгълника „Китай - Южна Корея - Япония” и др.

Всички изброени по-горе пет идеи са свързан с обща логическа нишка. От тях произтичат официално формулираните задачи пред Пекин: „преодоляване на тесния регионализъм във външната политика” и „преодоляване комплекса на развиващата се държава”.

По отношение на първото „преодоляване” (на „тесния регионализъм”), следва да подчертаем, че още преди официално да формулира тази задача, Китай стремително разширяваше географията на националните си интереси, активно придавайки нови глобални измерения на своята външна политика. Така, ако преди терминът „добросъседство” се интерпретираше в китайската политология като касаещ отношенията с 14-те съседни на Китай държави, напоследък все по-често се използва едно друго понятие „голямото съседско обкръжение на Китай”. В него влизат не само прилежащите му държави, но и всички страни от Централна Азия, Южна Азия, Югоизточна Азия, Западна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион, включително САЩ, Австралия и Нова Зеландия. И в терминологичен, и в политически план се очертава тенденция към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. При това то не става спонтанно, а в съзвучие с формулирания „глобален дневен ред”, в чиито рамки можем да откроим следните постановки:

- борба със световната финансова криза, съвместно с водещите държави, и формиране на нова, по-адекватна на международните реалности глобална финансова архитектура;

- участие в противодействието на тероризма, наркотрафика, морското пиратство, както и в борбата с екологичните, климатични, енергийни, продоволствени и други нетрадиционни предизвикателства и заплахи;

-  икономически и политически пробив на Китай на пазарите и държавите, където той доскоро или не присъстваше, или присъствието му беше незначително: в Латинска Америка, Африка, Централна (постсъветска) Азия и др.;

- навлизането на Китай в географски отдалечени, но перспективни и важни в глобален план проекти: усвояването на Арктика и Северния морски път, енергийните и транспортни магистрали в Близкия Изток, Тропическа Африка, Латинска Америка и др.;

- активна подкрепа на инициативите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят: ШОС, РИК, БРИКС.

Анализът на споменатите по-горе „преодолявания” позволява да очертаем относително новите тенденции в китайската външна политика, които или са в начален стадий на реализация, или едва сега се формират.

Лидерите на БРИКС- Бразилия, Русия, Индия, КитайНа първо място, променя се отношението на Китай към проблема за глобалната отговорност в света. Заради своя икономически и политически „възход”, Китай вече не може да игнорира решаването на много глобално значими въпроси или да се дистанцира от тях, както правеше преди. Китайското ръководство обаче, разглежда тази отговорност най-вече през призмата на укрепването на собствената сигурност, независимост и суверенитет. Тоест, активното участие в икономическата глобализация не бива да нарушава вътрешната стабилност и вътрешните приоритети на успешното реформиране и развитие на Китай.

Едновременно с това, въпреки надеждите на западните политолози, осъзнаването на глобалната му отговорност не поражда у Китай желание да поеме част от „вината за стореното от САЩ”, поделяйки си с тях отговорността за съдбините са света. Пекин схваща тази своя мисия най-вече като отговорност за съдбата на собственото си, над 1,3-милиардно население, а едва след това и за съдбата на останалия свят.

На второ място, променя се отношението на Китай към собствения му имидж, който придобива все по-релефните очертания на бъдеща свръхдържава. Причините за тази трансформация са добре известни, като на първо място са смайващите икономически резултати, постигнати от китайците в периода на реформи. Проектирайки успехите на вътрешните реформи върху динамиката на промяната на китайския имидж, мнозина по света възприемат Китай като вече утвърдила се свръхдържава, или като страна, която съвсем скоро ще се сдобие с такъв статут. Оттук и идеологизираните кампании за раздухване на т.нар. „китайска заплаха”, които периодично биват инициирани в САЩ, държавите от ЕС и дори от някои руски медии. Независимо от степента на готовност на Китай за статута на „глобална държава”, основен приоритет в отношенията му с външния свят ще продължи да бъде принципът за запазване на стабилността и баланса и избягване на хаоса на всяка цена.

Що се отнася до степента и качеството на готовността за този статут – въпреки огромната си съвкупна мощ и феноменалните постижения в икономическите реформи, Китай, по редица параметри на социално-икономическото си развитие, все още не може, а и в близко бъдеще няма да може да постигне нивото на истинска свръхдържава. Това се потвърждава от редица нови политологични и икономически изследвания в Китай, САЩ, Западна Европа и Русия.

В частност, по своя БВП на глава от населението, днес Китай дори не е сред първите сто държави в света. Едва през 2020, в рамките на реализацията на доктрината за формиране на „средно богато общество”, Китай планира радикално да промени този показател и да се изкачи на по-престижно място в световния рейтинг.

Друг обективен критерий е военно-стратегическия потенциал (количество ядрени бойни глави, стратегически носители, атомни подводници и т.н.). По този показател, Китай все още е несъпоставим с водещите световни държави, като потенциалът му е с цял порядък по-нисък от този на САЩ и Русия. Едва ли този разрив може да бъде преодолян в близка перспектива (2012-2017).

Третия показател, по който Китай също изостава значително, е нивото на социалните стандарти на населението (пенсионна система, здравеопазване, социални помощи и т.н.).

Това изоставане обаче не означава, че Китай не си поставя дългосрочната амбициозна задача да се превърне в свръхдържава. Точно обратното, сегашните вътрешни проблеми го мотивират за по-бързото им решаване. При това в Пекин са наясно, че нито сегашният американски, нито рухналият преди повече от двайсет години съветски модел, са подходящи за страната. Как точно ще изглежда бъдещата китайска свръхдържава днес не могат да кажат нито в Китай, нито извън него. Въпреки това, въз основа на сегашните процеси и тенденции, можем да се опитаме да очертаем някои предварителни рамки.

Как ще изглежда китайската свръхдържава

Природата е чиста и неразрушена от цивилизационни приумициНай-вероятно, тя няма да бъде ориентирана (нито идеологически, нито политически) към осъществяването на глобална външна експанзия, агресивност и формиране на нова „световна китайска империя”. В хилядолетната история на Китай липсва традиция да се създават световни империи. Точно обратното, самата китайска цивилизация периодично става обект на външни експанзии, като ту се свива, ту се разширява, достигайки до река Амур, на север, Тибет и Синцзян, на югозапад и северозапад и река Меконг, на юг. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.

Възможно е, елементите на конвергенция (между социализма и капитализма, регионализма и глобализма) значително да се усилят, и да започнат да доминират във вътрешното и външното развитие. Сегашната политика на „мека сила”, практикувана от Пекин, може да придобие системен и по-мащабен характер, превръщайки се в своеобразен компенсатор на силовата политика, характерна за великите държави.

В същото време се очертава (при това още днес) значително укрепване на национално-патриотичната мотивация, на вълната на общия успех. „Медалът” обаче има две страни. Едната е позитивна – формирането в китайското общество на обединяваща идея за възраждането на китайската нация, която генерира гигантска енергия, сплотява страната и дава перспектива за „велико бъдеще”. Върху това работят днес медиите, филмовата индустрия и другите изкуства. Другата страна на медала е формирането на достатъчно опасни за китайското ръководство и за Китай, като цяло, националистически настроения и визии. Част от тези възгледи могат да се видят в китайския Интернет (около 500 млн. ползватели) или в печатните медии. Засега, национализмът все още не се е превърнал в системно явление, засягащо всички етажи на китайското общество и държавата, да не говорим за Компартията. Такава перспектива не се очертава и за периода 2012-2017. В бъдещия модел на китайската свръх държава обаче, елементите на националния патриотизъм значително ще се усилят и, възможно, ще придобият системен характер.

Очертават се също: запазване на управленската вертикала „партия – държава – общество”; големите мобилизационни възможности на държавата на всички равнища; развити валутно-финансови механизми и ресурси; запазване и по-нататъшно развитие на уникалния опит в адаптиране методите на либералната икономика; умелото използване на целия набор от стратегии за текущата, средно срочната и дългосрочната вътрешна и външна политика, даващи възможност на Китай да съчетае тактическата гъвкавост със стратегическата насоченост.

Разбира се, в хода на развитието на Китай, много от посочените по-горе параметри и тенденции могат да отидат на заден план или напълно да изчезнат, като вместо тях се появят нови, все още неоформили се напълно днес (икономически, политически и идеологически), в качеството си на фиксирани системни явления.

На трето място, в рамките на политиката на „преодоляванията”, се променя отношението на Китай към такъв ключов дипломатически инструмент като партньорството. Ако в миналото това понятие имаше почти еднакво значение за всички китайски партньори, днес във външната политика на Пекин очевидно се налага диференциран подход към държавите в рамките на формиралите се модели на партньорства.

Така, водещите китайски политолози разграничават четири основни групи държави-партньори на Китай. Основният критерий е степента на приоритетността и значението на партньорството за Пекин. При това се вземат предвид не толкова икономическите критерии (ниво на развитие на търговията, инвестиционно сътрудничество и т.н.), колкото политическите параметри.

Според тази типология, на първо място (т.е. като висша форма или първа група) се поставя „руско-китайското стратегическо партньорство и взаимодействие”, което, както смятат китайците, „не се влияе от времето и идеологиите и се основава на единството или близостта на двете държави по ключовите (стратегически) въпроси на международната политика”.

Още в края на 90-те години, в Китай беше възприета стратегемата: да се опрем на Севера (т.е. на Русия), да стабилизираме Запада (ЕС и САЩ) и да се насочим на Юг (т.е. в държавите от Третия свят – Азия, Африка и Латинска Америка). По принцип, тази стратегема се запазва и днес, като въпреки значително по-малките обеми на двустранната търговия (в сравнение с ЕС, САЩ, Япония и АСЕАН и др.) отношенията с Русия продължават да се ценят много повече от китайското ръководство, отколкото тези с която и да била друга държава.

Втората група китайски партньори включва Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна Беларус, Мексико, Аржентина и редица други държави. Отношенията с тях се характеризират от китайските експерти като „партньорски отношения от приятелски тип”. С държавите от тази група Китай няма противоречия по ключовите интереси, но са налице локални (териториални и други) разминавания.

В третата група са включени държавите от ЕС и АСЕАН. С тях Китай има много общи (икономически) интереси, но има и политически различия по редица ключови въпроси, както и териториални спорове (с някои членки на АСЕАН). В Пекин подчертават необходимостта от значително повишаване нивото на доверие в тази група и определят партньорството с държавите в нея като „съгласувано или координирано”.

Накрая, в четвъртата група влизат САЩ и Япония, които се разглеждат от Китай като потенциален стратегически противник. Между тях и Пекин има очевидни разногласия по редица дългосрочни проблеми, в същото време обаче, са налице и важни икономически и отчасти политически (борбата с тероризма и др.) общи интереси. Отношенията с тях се дефинират като „прагматично партньорство”. Въпреки експертния характер на тази терминология относно партньорството, тя вече присъства в официалните китайско-руски, китайско-индийски, китайско-японски, китайско-американски и други двустранни документи. В бъдеще, всяка от изброените групи може да променя състава и броя на участниците си, в зависимост от характера на формиращите се отношения.

Глобалните и регионални измерения на китайската геополитика

В рамките на анализа на китайската външна политика е важно да се акцентира върху новите (или качествено променените стари) тенденции. Ето някои от най-интересните в този смисъл направления.

Китай - ООН

От 2005 насам Китай реализира, посредством ООН, редица системни проекти за подпомагане на най-бедните държави в света. В същото време, Пекин по-широко използва правото си на вето в Съвета за сигурност. Ако преди китайците налагаха вето предимно на резолюциите, прокарвани от държави, поддържащи дипломатически отношения с Тайван, днес Китай (заедно с Русия и редица други държави) редовно гласува против резолюции, предложени от водещи световни сили (САЩ, Великобритания, Франция и др.), които, според него, биха довели до дестабилизация в ключови региона на планетата (1). Сред скорошните примери е гласуването (през октомври 2011) на Китай и Русия срещу френския проект за резолюция относно Сирия в Съвета за сигурност на ООН.

Позиционирането в БРИКС

За разлика от групата РИК (Русия, Индия, Китай), в този проект липсва ясно изразен евразийски дневен ред. Днес можем да очертаем пет основни теми, превърнали се в обща основа за формирането и дискусиите на дневния ред на БРИКС:

- превръщането на БРИКС в официално оформено международно обединение чрез създаването на „механизъм за диалог”;

- взаимодействие за преодоляването на световната финансова криза и създаването на нова глобална финансова архитектура;

- търсене на решение за проблемите, касаещи енергийната сигурност и климатичните промени;

-   развитие на сътрудничеството в сферата на търговията и индустрията;

-  хуманитарно сътрудничество в сферите на образованието, културата и науката.

Най-голямо съвпадение между позициите на участниците в проекта се очертава по отношение на глобалните проблеми. Сред тях са задачите, свързани с по-бързото трансформиране на международната банкова и финансова системи, включително реорганизацията на управляващите структури на Световната банка и Международния валутен фонд. Всички държави от БРИКС са единни за необходимостта да се обърне специално внимание на създаването на „алтернативна резервна валута или пък на нова глобална валута”, задължително отчитайки и възможните последици от това.

Ако обобщим изказванията на китайския президент Ху Цзинтао за проекта БРИКС през последните три години, можем условно да изведем 8 основни тези:

-  съвместни усилия за възстановяването на световната и собствените икономики;

- реформиране на глобалната финансова система въз основа на нов, справедлив международен финансов ред.

-  съвместна защита на интересите на развиващите се страни;

- гарантиране на сигурността: продоволствена и енергийната, както и на общественото здравеопазване;

-  използване предимствата на БРИКС по отношение на ресурсите, пазарите и работната сила;

-  съвместна борба с климатичните промени, развитие на научно-техническото партньорство и изследванията в сферата на високите технологии, включително новите енергийни източници;

- стимулиране на хуманитарните обмени: развитие на сътрудничеството в културната, туристическата и спортната сфери, образованието и здравеопазването;

-  съхраняване и укрепване на спецификата и стратегия за развитие на всеки от петте модела за модернизация в рамките на БРИКС.

Ако сравним общия съгласуван формат и китайската платформа на Ху Цзинтао, ще видим, че последната е доста по-широка и фундаментална. На практика, тя отразява основните глобални и национални теми, отчитайки особеностите на китайската стратегия и тактика в света: последователно решаване на въпросите за обновяване на глобалната финансова архитектура, борба с кризата, защита на интересите на развиващите се страни (към които Китай,           формално, все още се причислява), гарантиране на сигурността в нетрадиционните сфери (продоволствие, енергетика и т.н.), проблемът за климатичните промени и укрепване на националните модели на модернизация. В рамките на проекта, Китай акцентира най-вече върху формирането на „по-справедлив свят”.

Активизацията в Централна Азия – на двустранно равнище и по линия на ШОС

Китай залага на бързата и ефективна реализация на своите транспортни, енергийни и инвестиционни проекти в двустранен формат. В политически план, Пекин признава централноазиатските приоритети на Москва. Китай разглежда формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) както в регионален (централноазиатски), така и в глобален аспект.

Енергийният аспект. След арабските революции традиционните маршрути за доставка на петрол и газ за Китай от Близкия Изток стават все по-опасни и нестабилни. В тези условия рязко нараства ролята и цената на сухопътните енергийни коридори от Централна Азия и Русия. Въвеждането в експлоатация (през 2009) на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай промени стратегическите приоритет на държавите-износителки на газ от Централна Азия. През първата година и половина от експлоатацията на тръбопровода, Туркменистан е изнесъл за Китай над 10 млрд. куб. м природен газ, като само за първите пет месеца на 2011 са изнесени над 5,7 млрд. куб. м. В момента този внос покрива над 10% от вътрешното потребление на газ и над половината на целия внос на газ в Китай. Това породи известна конкуренция за износа на централноазиатския газ между Москва и Пекин. Китай купува туркменския газ по цени, които са под пазарните, като това автоматично оказва влияние върху руско-китайските преговори за цената на сибирския газ за Китай. Предлаганата от китайците цена прави износа на този газ нерентабилен. Руските предложения за продажбата му по пазарни цени се отхвърлят от Пекин, който използва като аргумент именно газовите си споразумения с Туркменистан.

Инвестиционният аспект.Усвояването на китайските инвестиции, без оглед на предназначението им (през 2010 общият им обем в централноазиатските държави надхвърли 15 млрд. долара), стимулира товарооборота и подобрява някои макроикономически показатели в страните от региона. В същото време обаче, фокусирането върху суровинната сфера отвлича ресурси от клъстъра на обработващата индустрия, без който формирането на балансирана икономическа структура в региона е крайно проблематично.

Казахстан продължава да е основния китайски приоритет в Централна Азия по отношение на двустранното сътрудничество. На него се падат около 80% от товарооборота между Китай и всички централноазиатски държави-членки на ШОС. Основните пера в казахстанския износ за Китай са суровините: енергоносители (петрол и газ) – 63%, черни и цветни метали (най-вече като скрап) и стомана – 24%. Срещу това Казахстан получава продукти на машиностроенето и металообработката (72%), храни (11%), както и стоки за масова употреба, значителна част от които спокойно биха могли да се произвеждат и в Казахстан. През 2008, обемът на двустранната търговия надхвърли 14 млрд. долара.

Обликът на ШОС в света стремително се променя. Организацията вече е сред световните центрове на влияние и част от „неамериканския свят”. В рамките на ШОС съществуват три нива: това на постоянните членове (Русия, Китай, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан), на страните-наблюдатели (Индия, Пакистан, Иран и Монголия) и на държавите-партньори в диалога (Беларус и Шри Ланка). В рамките на проекта все по-ясно се очертава и военно-политически компонент. Във Вашингтон и Брюксел започват да осъзнават, че са пропуснали появата на нова и все още не съвсем ясна за тях организация. Днес САЩ и ЕС оценяват по различен начин ШОС. Вашингтон например, веднага след като разбра, че съюзниците му Индия и Пакистан са подали официални заявления да станат членове на ШОС, поиска да бъде приет в групата на партньорите в диалога. Аналогични желания декларираха Сеул и Токио. Брюксел, обратното, подчертава отрицателното си отношение към организацията, критикувайки я по редица хуманитарни и политически въпроси. Тази позиция на ЕС изглежда, най-малкото, недалновидна и отразява общата европейска криза на политическото мислене.

Комплексно присъствие в Африка и Латинска Америка

През 2011 китайските корпорации подписаха 54 големи договора в Латинска Америка и 69 – в Африка. Обемът на търговията на Китай с Латинска Америка през 2010 беше 163 млрд. долара, а с Африка – 119 млрд. долара. Всека година китайците инвестират в Латинска Америка по 10 млрд. долара. Пекин разреши на Аржентина да продава пшеницата си за юани, с които аржентинските фирми купуват китайска селскостопанска техника. През 2010 Китай откри вътрешен междубанков пазар на своите ценни книжа за чуждестранните банки, разполагащи с резерви в юани. По тези направления (Африка и Латинска Америка) особено отчетливо могат да се проследят ресурсните, инвестиционни, хуманитарни (формирането на положителен имидж) и политически интереси на Пекин. Фактът, че Китай опрости дълговете на 33 африкански държави, както и създаването на Форума „Китай-Африка”, несъмнено, укрепиха китайските позиции на Черния континент.

Политиката на „меката сила”

Добре известен е глобалният (мрежови) проект на Китай – създаването на т.нар. институти Конфуций, които разпространяват в почти 50 държави по света китайския език и култура. Пекин акцентира върху „моралната привлекателност” на едни или други (икономически и политически) стъпки на китайската дипломация, особено в държавите от Третия свят. В рамките на „мекото взаимодействие”, на практика, се реализира разширяването на китайското културно влияние в света.

Китай – САЩ

Постепенно, се формира своеобразен „двуполюсен модел” на китайско-американските отношения. От една страна е полюсът на нарастващата взаимозависимост. В него се концентрират общите икономически интереси на двете държави, включително търговията и инвестициите (Китай купи американски дългови книжа за 2 млрд. долара). От друга страна, укрепва полюсът на потенциалните конфликти и противоречия, свързани с американския натиск върху юана, геополитическите „разминавания” в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света, включително Арктика, Тайван, Тибет, Синцзян, или пък свързани с използването на космоса, традиционната тема за човешките права и т.н. Този модел отразява неразрешимото, поне за момента и за двете държави, противоречие - „заедно е трудно, а по отделно невъзможно”. Изходът от него засега не се очертава.

Китай-Южна Азия

В китайско-индийските отношения е налице „класическият” комплекс на междудържавните връзки (икономически, политически и културни), характерен за всеки двустранен модел на отношения. При това усилват значението си елементите, свързани с регионалното влияние на Китай и Индия, съответно, в Североизточна и в Южна Азия. В качеството си на неформални лидери на „своите” региони, те, волно или неволно, внасят в двустранните си отношения както елементи на междурегионално сътрудничество, така и на съперничество. Обективно погледнато, общата позиция по проблема за ядрените оръжия сближава Пекин и Делхи. Ориентирайки се, в разумни граници, към стратегия на ядреното сдържане, двете държави я разглеждат не толкова като средство за водене на война, колкото за наложен им от ситуацията политически инструмент, необходим за усилването на техните регионални и глобални позиции.

Върху отношенията между Китай и Индия влияят и трети държави от географски близките им региони. Пакистан например оказва негативно влияние върху двустранните китайско-индийски отношения – те придобиват по-малко доверителен характер, нараства и конфликтният им потенциал. Русия пък, точно обратното, съдейства за стабилизиране на отношенията между Пекин и Делхи. Формирането на известния „триъгълник” РИК (Русия, Индия, Китай) позволи, освен решаването на задачите на икономическото и политическо сътрудничество, сближаването между Пекин и Делхи, в рамките на развитието и задълбочаването на тристранния диалог. Резултат от индийската политика на Китай трябва да стане постигането на стратегическо партньорство с Делхи. В основата му е взаимният икономически интерес. През 2010, обемът на търговията между двете страни, надхвърли 60 млрд. долара (2). В същото време са налице и определени пречки, като например китайските претенции за територията Аруначал-Прадеш.

Пакистанският вектор е сред приоритетните за Пекин в регионите на Южна Азия и Средния Изток. Между двете страни се формира система на взаимно подкрепа за приемането им в различни регионални организации. Така, през 2005 Китай получи статут на наблюдател в СААРК (Асоциацията на държавите от Южна Азия), а Пакистан – в ШОС. В Исламабад се опитват да стимулират Пекин да се ангажира по-активно в Южна Азия. Китайско-пакистанското сътрудничество обхваща химическата индустрия, инженеринга, доставките на подвижен жп състав, изграждането на инфраструктурни обекти, шосета, пристанища, мостове, жилища и т.н. Сред ключовите обекти на китайските инвеститори е пристанището Гуадар, в първия етап на чието изграждане (до 2006) Китай вложи 2 млрд. долара, а във втория – 600 млн., което позволи построяването на 9 морски пристана.

Активизацията в прилежащите региони на Източна Азия

Това направление си остава приоритетен регионален вектор в интеграционен и търговско-икономически аспект.

В региона все още се запазва системата за сигурност, формирала се през студената война и ориентирана към САЩ и техните съюзници (Южна Корея, Япония и др.). При това, косвено признавайки стабилизиращата роля на американското военно-политическо присъствие в региона, Пекин разработва алтернативни проекти (3). Остър проблем си остават неразрешените териториални спорове в китайско-японските, руско-японските, китайско-виетнамските и японско-южнокорейските отношения за едни или други групи острови- Икономическите и екологични аспекти, свързани с бързия възход на Китай и увеличаващото се ресурсно-екологично „бреме” в прилежащите територии на държавите от АСЕАН (басейна на река Меконг), руския Далечен Изток (басейнът на река Амур) и Казахстан (басейна на река Черен Иртиш). Каскадите от ВЕЦ-ове и канали на река Меконг, изграждани от китайците, освен икономическа полза, поставят и сериозни екологични предизвикателства както пред отделни държави от Югоизточна Азия (Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма, Виетнам), така и пред южните китайски провинции.

За водещите държави от региона (Япония, Русия, Южна Корея), Китай се превръща в изключително изгоден търговски и инвестиционен партньор. През 2010, обемът на китайско-японската търговия надхвърли 300 млрд. долара, а японските инвестиции в Китай достигнаха 70 млрд. Обемът на търговията с държавите от АСЕАН пък надхвърли 280 млрд. долара. На 1 януари 2010 беше открита зоната за свободна търговия Китай-АСЕАН. За създававнето и бяха необходими осем години. Тя включва 11 държави, в които живеят 1,9 млрд. души. След откриването и, средните нива на митата между Китай и държавите от АСЕАН намаляха от 9,8% до 0,1%. В рамките на зоната успешно се развива субрегионалният проект за сътрудничество в басейна на река Меконг между Китай, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма и Виетнам. Според китайски експерти, в зоната за свободна търговия ще бъдат освободени от такси и мита над 7000 вида товари, което е почти 90% от цялата номенклатура на товарния обмен между Китай и АСЕАН. Освен това, този проект предвижда разширяването на сътрудничеството на Пекин с държавите от АСЕАН в сферата на услугите и инвестиционните споразумения.

Основите на тази политика бяха заложени още по времето на Дън Сяопин: курс към стабилизиране на близката китайска периферия и подобряване имиджа на Китай сред държавите от нея. Това не беше насочено към формирането в Източна Азия на „китаецентричен модел”, както, между другото, очакваха и противниците, и приятелите на Китай. Пекин започна да се отнася към малките и средни държави от региона не като с „верноподаници”, а като с прагматични партньори. „Защитният национализъм”, възприет от отделни държави-членки на АСЕАН, не се оказа пречка за китайската политика. Напротив, той се оказа пречка тези държави да бъдат включени в инициираните от някои западни държави антикитайски кампании, критикуващи „несъвършената политическа система” и „пренебрежителното отношение към човешките права”.

След 2012, външната политика на Китай в Източна Азия, най-вероятно, ше се развива в условията на по-нататъшен ръст на китайското икономическо и политическо влияние. Постепенната икономическа интеграция на Тайван и Китай, както и развитието на регионалните интеграционни връзки с АСЕАН, Япония и Южна Корея ще позволят на Пекин плътно да се доближи до реализацията на проекта за т.нар. „Голям Китай” в Азия. Контурите и съдържанието на този проект все още не са съвсем ясни, което се отнася и за възможните рискове за големите и малки държави от региона. Русия например, съобразно собствените си интереси и чрез реализацията на своите енергийни и транспортни проекти и укрепването на сигурността, както и използвайки възможностите на зоната около Владивосток в рамките на Форума за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество, през 2012 може да разшири присъствието си в региона. На теория, Китай би могъл да лобира за прокарването на руските интереси в Североизточна и Югоизточна Азия. Колко перспективно би могло да бъде подобно руско-китайско обвързване в региона ще покаже съвсем близкото бъдеще.

На фона на нарастването на конфликтния потенциал в региона (Корейския полуостров, Тайванския пролив, Южнокитайско море и др.) и на нетрационните предизвикателства и заплахи, Китай намира възможности за бързото и успешно прокарване на мащабни интеграционни проекти (откриването през 2010 на свободната икономическа зона Китай-АСЕАН и др.). Въпреки политическите и териториални спорове с Япония и отделни държави от АСЕАН, все по-ясно се очертават перспективите за по-нататъшното укрепване на тристранния проект „Китай – Япония – Южна Корея”, проектите АСЕАН+3 и АСЕАН+1, задълбочаването на китайско-тайванската икономическа интеграция и сътрудничество, както и кооперирането на сибирските и далекоизточни руски региони с китайските североизточни провинции.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, можем да направим следните изводи.

Във външната политика на Китай се очертава тенденция към по-нататъшно намаляване ролята и влиянието на традиционните принципи за „голямата развиваща се държава” и укрепване глобалните елементи на „великата сила”. Едва ли обаче може да се говори за пълна и бърза трансформация на Китай в свръхдържава. През следващите пет години ще се наблюдава съчетание на различни политически елементи. В някои случаи китайската дипломация ще продължи да използва инструментариума и терминологията на „голямата развиваща се държава”, в други ще действа от позицията на „голяма регионална държава”, а понякога – като глобална сила. Тези варианти, най-вероятно, ще се наблюдават достатъчно дълго, т.е. и в средно срочна перспектива.

През следващите години не може да се изключва засилване на политиката за неутрализация на Китай и опитите да му бъдат натрапени различни политико-идеологически (либерални) проекти (под формата на „цветни” или други революции). Бъдещият китайски лидер Си Цзинпин още днес прави някои доста твърди изказвания, свидетелстващи за безкомпромисната му позиция по този въпрос. Така, през февруари 2009, по време на посещението си в Латинска Америка, той подчерта: „На първо място, Китай не изнася революция, на второ не изнася глад и бедност, а на трето не ви безпокои (имат се предвид САЩ и Западът – б.а.), така че няма какво да говорим”.

Доминираща за новото китайско ръководство ще си остане необходимостта да бъде съхранена стабилността както вътре в страната, така и отвъд границите и, което е условие за по-нататъшното реформиране и развитие на Китай.

Скоростта на формиране на китайската „глобална отговорност” ще зависи пряко от скоростта на възхода на самия Китай в света. При всички случаи това ще бъде достатъчно продължителен и сложен процес, който може да бъде изцяло реализиран само в дългосрочна перспектива. Затова през следващите пет години ще става дума по-скоро за това Китай да подкрепи някой от вариантите за реализация на „колективната глобална сигурност”, посредством усилване ролята на БРИКС и ШОС и реформиране Съвета за сигурност на ООН и други международни институции.

Идеята за създаването на „хармоничен свят”, най-вероятно, ще продължи да бъде част от инструментариума на новите китайски лидери. По-диференциран ще бъде китайският подход към едни или други държави, в рамките на формиралите се модели на партньорство. Очевидно е, че високото ниво на руско-китайското стратегическо партньорство изцяло ще се запази. Не може да се изключва нова ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и отделни членки на АСЕАН, особено във връзка с териториалните спорове в Южнокитайско море. По това направление (Китай-Източна Азия), Пекин ще се сблъска с най-сериозните предизвикателства, свързани с нерешения корейски проблем, тайванския въпрос, запазването на едностранната „американска” система за регионална сигурност и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти в Южнокитайско море (китайско-японският, китайско-виетнамския и др.).

------------------------------

Бележки:

1. През януари 2007, Китай, Русия и ЮАР гласуваха против предложената от САЩ и Великобритания резолюция „За ситуацията в Мянма” (с мотив, че сигурността в региона не е застрашена). През юли 2008, Китай и Русия се обявиха против американско-британската резолюция „За политиката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе” (със същия мотив).

2. http://www.china.org.cn/opinion/2010-03/28/content_19702391_2.htm

3. Китайският анализатор Ян Сюетън смята за възможно «превръщането в средносрочна стратегически цел на китайското военно строителство предоставянето на гаранции за сигурност на съседните държави». (Ян Сюэтан. Направления развития мировой архитектоники и возможности для Китая //Современный Азиатско-Тихоокеанский Регион, 2008, №5.

* Авторът е зам. директор на Института за Далечния Изток и ръководител на Центъра за стратегически проблеми в Североизточна Азия и ШОС в Москва

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1128-geopoliticheskite-mitove-na-djordj-fridmyn

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

-------------------------------------------------------

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1133-arabskata-esen-i-neoosmanistkata-strategiq-na-turciq-v-blizkiq-iztok

От гледна точка на първоначално поставените цели и реално получените резултати, социалният бунт, обхванал арабските държави от Северна Африка и Близкия Изток, се оказва доста сложен и нееднозначен феномен. Всички станахме свидетели, как масовите демонстрации и уличните бунтове бяха представяни от повечето медии като стремеж към по-голяма либерализация и демократизация на мюсюлманското общество. Бяха свалени диктаторските режими в Египет, Либия и Тунис, мнозина смятат, че сега идва редът на Сирия. В същото време, същите тези медии кой знае защо избягват да коментират въпроса за възможните промени в арабските монархии от Персийския залив, които също не могат да се похвалят с особена привързаност към демокрацията и с кой знае колко активна борба срещу ислямисткия тероризъм. Нещо повече, както е известно, радикалните ислямисти, включително онези, залагащи на терора, получават значителна финансова подкрепа именно от тези държави. Достатъчно е да си припомним списъка с участниците в терористичните нападения срещу САЩ отпреди десет години (т.е. от 11 септември 2001), както и в големите терористични акции на територията на ЕС и Русия, за да ни стане ясна ролята на терористите, произхождащи от въпросните страни в организацията на терористичната война, водена далеч отвъд техните граници.

Днес, когато от началото на т.нар. „арабска пролет” изминаха вече над десет месеца, можем не само да оспорим името, с което се обозначава този феномен, но и неговите резултати. Неслучайно мнозина анализатори вече предпочитат да характеризират въпросните събития като „арабска есен”, подчертавайки по този начин необходимостта от радикалното им преосмисляне, въз основа на реалните резултати от тях.

И така, какви са тези резултати? Някои от диктатурите (и диктаторите) вече ги няма, но за мястото им претендират сили, чието идване на власт може на само драматично да промени ситуацията в самите тези държави, но и формиралият се силов баланс в региона, при това със сигурност не в полза на демокрацията и икономическия просперитет в него. След падането на диктатурите на свобода се оказаха десетки хиляди ислямски екстремисти и терористи, с които бившите диктатори (колкото и странно да изглежда това за някои) водеха безкомпромисна борба, принуждавайки ги да преминат в дълбока нелегалност.

А може би ислямският екстремизъм се е превърнал в нова форма на самоидентификация на мюсюлманските държави, в чиито рамки ислямистката идеология окончателно ще измести национализма? Вековните контакти на Запада с мюсюлманския Изток показват, че западните културни и духовни ценности, включително демокрацията, са му доста чужди. Неоспорим факт е, че в държавите от Близкия Изток, местните християни, именно заради религиозната си принадлежност, са търпели много притеснения от мюсюлманските мнозинства и то не само в Средните векове, но и днес (пореден пример са последните бунтове на християните-копти в Египет), при това географският ареал, който обитават, с всяка изминала година намалява. Въпросът за религиозната толерантност в Близкия Изток е доста условно понятие – много е съмнително например, ако бъде поставен въпросът за строителството на нов християнски храм в някоя мюсюлманска държава от региона, дали отговорът на властите ще бъде еднозначно положителен.

Що се отнася до положението на мюсюлманските общности в Европа, следва да сме наясно, че огромните потоци хора от мюсюлманските държави в арабския и неарабския Изток се насочват към Стария континент, не защото са привлечени от европейските, „общочовешки” културни и духовни ценности, а опитвайки се да удовлетворят социалните и материалните си потребности. При това те влизат в европейското общество без да се отказват от традиционния си начин на живот, стриктно придържайки се към религиозно-правните норми на исляма. Заселват се компактно, защото продължават да се смятат за интегрална част от мюсюлманската общност (т.нар. умма) и трудно приемат европейския индивидуализъм и свободата на личността. При това положение, когато в градовете на Европа се създават мюсюлмански гета, няма как да се надяваме, че мюсюлманската умма, може успешно да се интегрира в европейското общество. Характерни в тази връзка са диаметрално противоположните изказвания на германския канцлер Ангела Меркел и турския премиер Реджеп Ердоган за ролята на турската общност в Германия. Така, докато Меркел призовава живеещите в страната и турци да се превърнат в интегрална част на немското общество, Ердоган, който сравнително неотдавна посети Германия, призова там своите съотечественици твърдо да се придържат към национално-религиозните си корени и да не позволяват да бъдат асимилирани.

Въпросът, защо Европа изглежда толкова безпомощна пред възхода на ислямизма, изисква отделен анализ. Въпреки това е очевидно, че загубвайки своята национално-духовна идентичност, „обединената” аморфна Европа се превръща в лесна плячка на настъпващия ислямизъм. Междувременно, несъмнените признаци за ръст на национализма в „унифицираната” Европа хвърлиха в паника изпадналите в летаргия адепти на мултикултурализма. Но, макар спорадичните изблици на исламофобия да са характерна особеност на европейската култура, днес те се дължат най-вече на мащабното засилване позициите на исляма (и в частност на радикалния ислям) на Стария континент. Хиперболизирайки тази концепция, можем да обрисуваме съвсем накратко ситуация така: онова, което арабите не можаха да постигнат през VІІІ век, достигайки Париж, а османските турци през ХVІІ век, обсаждайки Виена, т.е. завоюването на Европа, сега може да бъде постигнато, при това без проливането на кръв, чрез постепенната и ислямизация.

Едва ли е нужно да напомням, че укрепването на позициите на ислямистките сили в света последва нарушаването на формиралия се силов баланс между Запада и Изтока. Разпадането на Съветската империя постави началото на постепенния преход към многополюсен свят. На този фон, едновременно няколко държави от западното и източното полукълбо изявиха претенции за ролята на стремително развиващи се нови сили, чието влияние в международната политика също започна бързо да нараства. В същото време обаче, съветският разпад даде старт и на ислямисткия тероризъм, при това не само в постсъветското пространство. Той имаше далеч отиващи последици, довели до промяната на геополитическата ситуация в региона, включително и в т.нар. Голям Близък Изток.

Турският възход

Турция се превърна в един от големите печеливши от променилата се геополитическа реалност. В началото на 90-те години, Западът делегира именно на тази държава правото да проникне първа в постсъветски Южен Кавказ и Централна Азия и да се опита да осъществи там „свещената” задача за демократизацията на нововъзникналите независими държави от двата региона. Нямам намерение да дискутирам тук турският „принос” за налагането на демократичните институции в Южен Кавказ и Централна Азия, но е безспорно, че Анкара се възползва максимално от предоставената и възможност да прокара собствените си финансово-икономически и политически интереси в региона. Несъмнено е също, че появата на Турция в този нов и оказал се свободен потребителски пазар в една толкова обширна зона даде мощен тласък за развитието на турския аграрно-индустриален комплекс. Прокарването на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и перспективата за превръщането на Турция в най-големия център за транзит на енергоносители от Кавказ и Централна Азия към Европа не само и донесе големи икономически дивиденти, но и повиши значението и в системата на международните търговско-икономически отношения. Паралелно с това се повиши и турският политически рейтинг, което пък позволи на Анкара да претендира за лидерските позиции в Източносредиземноморския регион.

В същото време е доста симптоматично, че Турция продължава да играе ролята, възложена и още по време на студената война – тя все още е предния пост на НАТО на Изток. Членството в пакта обаче въобще не и пречи все по-ясно да декларира лидерските си претенция, като „локомотив” на целия мюсюлмански свят.

Този турски стремеж се очерта особено ясно в близкоизточната политика на Анкара, в която поне от година и половина насам сериозно място заемат отношенията и с Израел, а през последните месеци и тези със Сирия. Използвайки оптимално вълната на укрепване на ислямизма в региона, Турция вече се вижда в ролята на регионална суперсила. Демонстративните нападки на турското ръководство срещу Израел, затвърдени със сключения през септември 2011 стратегически съюз с прогресивно ислямизиращия се след свалянето на Мубарак Египет, обслужват основната стратегическа цел на Турция – да се превърне във водещата държава в източната част на Средиземно море. Разбира се, фактът, че една държава-членка на НАТО и бивш израелски съюзник, сега демонстрира готовност да скъса дипломатическите, икономическите и военните си отношения с еврейската държава и дори предприе някои практически стъпки в тази посока, е учудващ. Като цяло, ситуацията поражда много въпроси.

От една страна, съгласието на Турция за инсталирането на радар на спорната американската система за ПРО в Малатия (в югоизточната част на страната), която уж цели да предотврати евентуална иранска ракетна атака, говори за желанието на Анкара да остане под „чадъра” на НАТО, от друга обаче, сближаването с ислямистките сили поражда сериозни опасения. Не е трудно да си представим, каква цел би могла да преследва Турция, установявайки тесни военно-икономически и политически отношения с ислямизиращия се Египет. Няма да избързваме, но е напълно възможно, че целта на новосформирания турско-египетски стратегически алианс е оказването на масиран натиск върху Израел с цел да му бъде наложено неизгодно за него решение по палестинския въпрос, както и улесняването на евентуална турска намеса в Сирия, целяща превръщането на тази държава в сателит на Анкара.

Все по-активната позиция на правителството на Ердоган по отношение на сирийската криза, която е интегрална част от стратегията за постигане на регионално лидерство с всички възможни средства (включително и възползвайки се от резултатите на т.нар. „арабска пролет”) поражда все по-сериозна тревога у турските съседи. Още повече, че все по твърдата реторика срещу управлението на Башар Асад и разширяващата се турска подкрепа за сирийските ислямисти (и, най-вече, за „Мюсюлманските братя”) показва, че Анкара действително се стреми да постигне падането на режима в Дамаск и въвличането на Сирия в турската орбита.

Тази активност на най-големия евроазиатски член на НАТО се посреща с удовлетворение от администрацията на Барак Обама, още повече, че на фона на задълбочаващите се проблеми в американската икономика и спада на влиянието на САЩ в света, Вашингтон вижда реален шанс да повиши рейтинга си, чрез преформатирането на арабско-мюсюлманския свят. При това, за американските стратези не е от особено значение, че „демократизацията” на Големия Близък Изток и породеният от нея хаос могат да приключат с голяма война и идване на власт в редица държави от региона на откровени ислямисти. Причината е, че свързаните с това заплахи, като разпространяването на радикалните и екстремистки форми на исляма, новият подем на международния тероризъм и появата на огромни бежански потоци ще се стоварят най-вече върху страните от региона и тези от Европейския съюз. В този смисъл, Вашингтон трябва само да нанесе някои „корекции” в поведението на своя свръхактивен турски съюзник, насочвайки го в нужната посока и, в същото време, ясно обозначавайки „червените линии”, ограничаващи експанзията на Турция в региона.

В Дамаск и Техеран са наясно, че въпреки наложеното наскоро от Русия и Китай вето в Съвета за сигурност на ООН, въпросът за въоръжената външна намеса във вътрешносирийския конфликт продължава да стои на дневен ред и вече се подготвят да дадат въоръжен отпор на Турция и частите на НАТО. Очевидно е също, че управляващите в Техеран няма да чакат пасивно унищожаването първо на регионалните им съюзници, в лицето на Сирия и „Хизбула”, а след това и на тях самите. В Анкара сякаш са забравили, че между Дамаск и Техеран има договор за съвместна отбрана. И, ако в сравнение със сирийския потенциал турската военна мощ изглежда страховита (в евентуален проблем биха могли да се превърнат само сравнително модерните средства за противовъздушна отбрана, руско производство, с които разполага Дамаск), намесата на иранската армия може да обърка не само картите на Ердоган, но и на стоящите зад гърба му Вашингтон, Париж и Лондон.

В същото време, евентуален турски успех (в сътрудничество с други държави от НАТО) в усилията за сваляне режима на Асад би създал много сериозни проблеми на Европа, която ще се окаже заобиколена от цяла група ислямистки режими, ориентиращи се към Анкара, както и към Ер Риад и Доха. При това положение, в следваща мишена ще се превърне светското и прозападно управление в Алжир.

ЕС не може да разчита, че Турция ще се съобрази с интересите на Европа (и Запада, като цяло) при формирането на ново сирийско правителство, като ограничи влиянието на „Мюсюлманските братя” или допусне в него нелоялни към Анкара водачи на т.нар. „демократична опозиция”. В същото време, укрепването на позициите на добре настроените към Турция ислямисти в Египет, Либия и Тунис и гарантираното при подобно развитие обръщане на „Хамас” с лице към Анкара, окончателно ще убедят правителството на Ердоган в реалната осъществимост на идеята му за създаване на своеобразна съвременна версия на някогашната Османска империя. Истината е, че при подобно развитие, в Анкара ще предпочетат да се вслушат във внушенията на финансовите спонсори на „арабските революции” от Саудитска Арабия и Катар, вместо в тези на Брюксел.

Междувременно, следващото направление, в което ще бъдат концентрирани военно-политическите усилия на сегашното турско ръководство вече е съвсем ясно и това са енергийните ресурси на Средиземноморския регион. Вероятно именно с тази цел е разработена и новата турска военно-морска стратегия „Барбароса”. Както е известно, в края на септември, Анкара обяви, че увеличава до 8 броя на своите фрегати, изпълняващи бойно дежурство в Средиземно море. По този начин се заздравява морската блокада на Кипър, която турците наложиха за да поставят под контрол добива на петрол и природен газ, който Никозия възнамерява да осъществи в шелфа около острова. Освен това, Анкара активно подкрепя ливанските претенции към израелските находища „Левиатан” и „Тамар” в Източното Средиземноморие.

Впрочем, Анкара още днес заплашва да замрази отношенията си с ЕС, ако през 2012 председателството на Съюза действително се поеме от Кипър, без преди това да бъде разрешен т.нар. „кипърски проблем”. Можем само да гадаем, какви условия ще започнат да диктуват турците на Брюксел, ако междувременно успеят да блокират кипърските и израелските разработки на петролните и газови находища в Източното Средиземноморие и да получат в свое разпореждане (по-късно, разбира се) такъв допълнителен „инструмент” като газопровода „Набуко” например.

Имайки предвид постепенното отстъпление на правителството на Ердоган от концепцията за „нулеви проблеми със съседите” за сметка на агресивно-силовия модел за разширяване на турското влияние в региона, европейските, а това означава и българските политици би трябвало да се ориентират към един по-премерен и балансиран подход към развитието на ситуацията в и около Сирия. Още повече, че сегашният сирийски режим се опитва да демонстрира гъвкавост и готовност да осъществяване на реформи. Така, на 1 ноември Сирия и Арабската лига постигнаха споразумение относно пътя за изхода от кризата в страната. Освен това, през октомври беше взето решение за провеждането на местни избори на 12 декември, а междувременно в сирийския парламент продължават да се обсъждат проектозакони за партиите, парламентарните избори и медиите, подготвени след като беше взето под внимание и мнението на представители на опозицията, участвали в провелите се из цялата страна срещи.

В европейски и български интерес е да бъде ограничена прекалената турска активност по отношение на близкоизточните проблеми и да се заложи на „меката трансформация” на режима в Дамаск, като се потърси компромис с позицията по този въпрос на държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), още повече, че голямото мнозинство от лидерите на опозицията в самата Сирия се обявяват против въоръжената външна намеса.

Между другото, това би било и в интерес на Израел, който се чувства все по-застрашен от панислямистката и панарабска реторика, използвана напоследък от турския премиер по негов адрес. Така, скорошните изказвания на Ердоган за евентуален пробив на морската блокада на Газа и призивите му за „обуздаване” на Израел, непосредствено след погрома на израелското посолство в Кайро, бяха посрещнати с възторг от египетските привърженици на „Мюсюлманските братя”, които побързаха да нарекат турския премиер „новият Саладин” (между другото, навремето с това прозвище се кичеше покойният иракски диктатор Саддам Хюсеин).

Някои прогнози

Анализирайки динамиката на преместването в географското пространство на т.нар. „арабска пролет” (както вече споменах, „арабска есен” изглежда по-точното наименование), можем да предположим, че тя ще излезе от тесните арабски национални рамки и ще продължи да се измества все по на изток. Още повече, че там има изключително плодородна почва за възхода и победата на ислямистския екстремизъм.

Твърде вероятно е, в близко бъдеще Афганистан отново да се превърне в плацдарм за налагането на ислямския фундаментализъм в най-реакционната му форма. Както е известно, коалиционните сили се готвят скоро да напуснат тази страна, така и без да са постигнали стратегическата си цел – ликвидирането на тероризма. Последните акции на афганистанските бунтовници в столицата Кабул, чиято мишена станаха силите на коалицията, свидетелстват за неспособността и да постигне военния разгром на ислямисткото Движение „Талибан”. В условието на враждебно обкръжение и сложен ландшафт, както и на липсата на безопасни маршрути, масовата евакуация на коалиционните сили от Афганистан несъмнено ще провокира ръста на военно-терористичната активност на талибаните в страната, както и в съседен Пакистан. Предвид упоритите слухове за отделни опити на представители на силите на коалицията да преговарят с талибаните, тезата за необходимостта от постигането на компромис с тях може и да не се окажат съвсем безпочвена, което напълно се вписва и начина по който се развиват събитията в мюсюлманския свят напоследък.

И така, ако обобщим резултатите от „арабската пролет” (или по-скоро „есен”) в Близкия Изток можем да констатираме следните три закономерности:

- В държавите, оказали се в зоната на „арабската пролет”, се осъществява легално изграждане на ислямистки военно-политически, включително и терористични, структури;

- Предоставената за първи път на всевъзможните ислямисти възможност да участват легално в политическия живот на своите страни може да се окаже опит по тази начин да бъде отстранена заплахата от ислямисткия тероризъм, както вътре в тези страни, така и извън тях;

- Ако компромисът с ислямистките сили в рамките на Големия Близък Изток се окаже успешно решение, не е изключено по аналогичен сценарий да се развият събитията и в другите, населени предимно с мюсюлмани, региони.

-----------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/993-irakskata-kampaniq-i-geopoliticheskite-i-posledici

Военната кампания на САЩ в Ирак, на практика, приключи. Изтеглянето в Кувейт на американските части беше осъществено предсрочно, още на 19 август 2010, т.е. десетина дни преди 31 август, която официално се смяташе за последната възможна дата това да се случи. Президентът Обама тържествено обяви края на военните действия в Месопотамия. Наистина, в Ирак остават 50 хиляди американски войници и офицери, но те ще се намират там до декември 2011 само като съветници при подготовката на иракските военни, охрана на американските обекти на иракска територия и на дипломатическия персонал на САЩ в страната. Все пак, да не забравяме, че в състава им влизат две бригади на специалните части, които пряко ще участват в антитерористичните операции срещу Ал Кайда и съюзниците и.

На теория, изтеглянето на тези американски части е планирано за края на 2011. Редица висши американски военни обаче директно заявяват, че антитерористичните подразделения могат да останат в Ирак и след 2011. Разбира се, президентът Обама не би искал това. В момента той отчаяно се опитва да убеди американската и световната общественост, че американската мисия в Ирак е приключила и тероризмът е победен. Ситуацията в тази страна обаче, съвсем не е толкова оптимистична, колкото се опитва да я представи Белият дом.

Ирак без американците?

Изтеглянето на основните военни части на американската армия от Ирак беше съпроводено от очевиден бум на терористичната активност, особено в Багдад. Неслучайно, юли 2010 стана най-кървавия месец в Ирак за последните две години. Тогава терористите убиха 535 души и раниха над хиляда. Ръководството на иракските силови структури откровено признава, че без американска подкрепа те нямат да могат да се противопоставят ефективно на терористите поне до 2020. И, което е още по-лошо, почти седем месеца след парламентарните избори, в Багдад все още не може да се сформира стабилно коалиционно правителство.

Но, ако нестабилността в Ирак, в крайна сметка, отново се трансформира в хаос, това ще принуди американския президент да пренебрегне собствените си обещания и да върне някои бойни подразделения в страната. Без съмнение това ще бъде непопулярна стъпка, но тя не може да се сравнява с безнадеждната ситуация, в която би се оказал Обама по време на президентските избори през 2012, ако тогава противниците му го обвинят, че е загубил Ирак. Между другото, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс вече намекна, че Вашингтон има готовност да разгледа варианта с удължаване мандата на своите войски в Ирак, ако за това го помоли новото правителство в Багдад. Както вече споменах обаче, проблемът е във формирането на действено и ползващо се с широка подкрепа иракско правителство. Междувременно, беше лансирана идеята, освен 50-хилядния корпус, в Ирак да бъдат оставени още 7 хиляди американски военни, под формата на частни охранители, които да защитават мирните иракчани от терористите, действайки като своеобразни „сили за бързо реагиране”.

Разбира се, подобни идеи не изглеждат реалистични. Едно е да се охраняват конкретни обекти, като дипломатически мисии или хотели, пък макар и с риск за живота, и съвсем друго – ежедневно да рискуваш оцеляването си, ангажирайки се с активни действия срещу терористите. Да се иска подобно нещо от цивилни „охранители”, пък дори и снабдени с хеликоптери и бронирана техника, е невъзможно. Друго нещо са професионалните военни, които са обвързани от военната си клетва и са защитени от гаранциите на американската държава.

В този случай се очертават две възможности. Или става дума за чисто пропаганден проект, който цели да сондира настроенията на американското обществено мнение, като, ако реакцията му е положителна, следващата стъпка ще бъде разгръщането на кампания за връщане на някои бойни поделения в Ирак за да продължат там борбата с терористите. Напълно вероятно е обаче и, че на практика под формата на „цивилни охранители” в Ирак ще бъдат изпратени професионални „зелени барети”. Само че подобна мисия трудно може да бъде запазена в тайна. Да не говорим, че американските „частни охранители” (както показва опитът от последните години) пораждат у иракчаните още по-голяма враждебност, отколкото редовната армия.

Както вече споменах, оставащите в Ирак 50 хиляди американски военни ще трябва да оказват „помощ и подкрепа” на иракската армия и силите за сигурност. На практика обаче, както посочват редица източници във Вашингтон, става дума за бойни части, които след 1 септември 2010 просто бяха преименувани и формално вече няма да участват във военните действия. Истината е, че операцията по изтеглянето на американските войски доста напомняше добре планирана PR-акция. Основната задача на администрацията беше да не се допусне връщането на допълнителни американски военни контингенти в Ирак до ноември 2010, т.е. до частичните избори за Конгреса. Тази задача беше постигната. Не е никак сигурно обаче, дали до края на 2011 наистина ще бъдат изтеглени всички американски части от Ирак, както и, дали в навечерието на президентските избори, през 2012, няма да се наложи изпращането там на нови контингенти.

Неслучайно командващият американските войски в Ирак генерал Рей Одиерно допуска, че те могат да се върнат в страната, ако се окаже, че местните силови структури са напълно безсилни да се справят с Ал Кайда. В същото време, дежурните фрази, че „в продължение на дълъг период иракската армия действаше толкова успешно, че подобен провал е малко вероятен” не звучат особено убедително. Още повече, че през последните месеци не се чува за никакви по-сериозни успехи на иракската армия.

Проблемите на американската стратегия в Ирак

Проблемите на американците в Ирак са свързани преди всичко с това, че не им се отдаде да сформират там повече или по-малко широка коалиция, готова за джентълменско сътрудничество със САЩ. От трите основни етноконфесионални групи в Ирак: арабите-шиити, арабите-сунити и кюрдите-сунити, най-проамерикански настроени са именно последните (макар че и те не могат да се смята за изцяло проамериканска сила). Кюрдите обаче са само 10% от иракското население, да не говорим че са в много лоши отношения с ключовия американски съюзник в региона – Турция, където сънародниците им вече дълги години водят кървава битка за автономия. Сегашното правителство в Багдад, ръководено от Нури ал-Малики, е предимно шиитско, докато основният му опонент в избрания през март 2010 парламент – бившият премиер Аяд Алауи, макар също да е шиит, се подкрепя от редица умерени сунитски групировки. На правителството на Ал-Малики се противопоставя по-голямата част от сунитската общност, в чиито среди намира подкрепа и Ал Кайда. По принцип, за САЩ, като лидери на Ирак, са приемливи и Ал-Малики, и Алауи, но сформирането на чисто шиитско правителство изглежда рисковано за Вашингтон, най-малкото заради влиянието, с което разполага Иран в иракската шиитска общност. Неслучайно генерал Одиерно стоварва именно върху Техеран вината за известното влошаване на ситуацията в Ирак напоследък, тъй като режимът на аятоласите „не иска да допусне Ирак да стане силна демократична държава” и е заинтересован в страната да се запазят „слабите правителствени институции”. Освен това, различните общности и партии в Ирак засега не изглеждат особено склонни да постигнат споразумение помежду си.

Липсата на истински проамерикански сили в Ирак, също както и на що-годе влиятелни сили, заинтересовани от демократичното устройство на страната, затруднява постигането на вътрешна стабилност в отсъствието на американските войски. Недостигът на политически опит сред водещите иракски политици, които нямаше как да се сдобият с такъв опит по времето на Саддам Хюсеин, и острите противоречия между различните етно-конфесионални групи също съдействат за слабостта на правителствените структури.

Сред причините американците да намалят и сведат до минимум военното си присъствие в Ирак е и все по-влошаващата се военно-политическа ситуация в Афганистан, където е необходимо значително нарастване на американските военни усилия. В същото време е много трудно да бъде оправдано пред американското обществено мнение едновременното ангажиране на САЩ в две различни войни, нито една от които не обещава скорошна победа и всяка от които води до, макар и относително малки (в сравнение с войната в Индокитай), но постоянни жертви, както сред американските военни, така и сред мирното иракско и афганистанско население. Затова Белият дом се опитва да убеди американците, че войната в Ирак, на практика, вече е спечелена, а с осъществяването на необходимите в тази страна полицейски операции спокойно могат да се справят иракската армия и силите за сигурност. Ако пък Иран започне прекалено активно да подкрепя антиамериканските и антиправителствени сили в Ирак, това също може да послужи като предлог за връщането там на част от американските сили.

В същото време, част от изтеглените от Ирак сили могат евентуална да бъдат прехвърлени в Афганистан, за да притиснат активизиралите се отново бунтовници-талибани. Проблемът тук е, че и в Афганистан американците не разполагат с надеждна опора. Президентът Хамид Карзаи не е особено популярен дори сред съплеменниците си пущуни. Освен това, той е склонен да търси компромис с талибаните и очевидно не е в състояние да  се бори ефективно срещу корупцията и наркотрафика. Северният алианс, в съюз с който водената от САЩ международна коалиция започна преди девет години войната с талибаните, в момента е твърде слаб и се раздира от вътрешни противоречия. В чисто военно отношение, афганистанските талибани са по-слаби от Ал Кайда и подкрепящите я бунтовнически групировки в Ирак, но противопоставящите им се сили, в лицето както на американските и съюзнически части, така и на местните правителствени военни и политически структури също са много по-слаби от иракските. Това породи и сегашната ситуация в страната, където успехите на талибаните изглеждат много по-внушителни, отколкото тези на Ал Кайда в Ирак.

В момента, американците се опитват да преодолеят този дисбаланс и, отслабвайки групировката си в Ирак, да укрепят тази в Афганистан. Наистина, по време на предизборната си кампания, Обама обеща да сложи край не само на иракската, но и на афганистанската война. Напоследък обаче, във Вашингтон предпочитат да не споменават за необходимосттта от изтегляне на американските войски от страната. Суровата истина е, че САЩ могат да разчитат на истински успех, както в Афганистан, така и в Ирак, едва когато решат не само военните, а и политическите им проблеми. Засега обаче те изглеждат много далеч от решаването на тази задача както в Багдад, така и в Кабул.

Нито победа, нито поражение

Сега, нека се опитаме да анализираме резултатите от иракската кампания, проточила се цели седем и половина години. Както е известно, след терористичните нападения от 2001, администрацията на президента Буш-младши стартира т.нар. „глобална война срещу тероризма”. В края на 2001 беше осъществена интервенцията в Афганистан, довела до падането на управляващия там режим на Движението Талибан. Тази операция не предизвика кой знае какво неодобрение сред световната общност, тъй като управлението на ислямските фанатици не се подкрепяше почти от никого. Освен това, свалянето на талибаните стана с минимални жертви, както сред американските военни, така и сред мирното население. След Афганистан обаче, на дневен ред бе поставено нахлуването в Ирак, което се оказа доста неочаквано за мнозина. Всъщност, причините за това решение на Вашинггон бяха доста прости – след 11 септември, Америка беше твърдо решена да смаже всеки, за когото подозираше, че е свързан с атентаторите-ислямисти и дори ако изпитваше минимални съмнения към някого в това отношение, той автоматично се превръщаше в потенциална мишена. По онова време Вашингтон виждаше заплаха в това, че Саддам Хюсеин би могъл да притежава оръжия за масово унищожение, като Белият дом се опасяваше, че те могат да бъда предадени на ислямските терористи и да бъдат използвани срещу Америка, или пък, че самият Хюсеин би могъл да ги използва.

Що се отнася до поведението на иракския диктатор през 2002-2003, целта му беше да държи в напрежение, както САЩ, така и собствените си съседи. Той откровено блъфираше, държейки се така, сякаш действително разполагаше с оръжие за масово унищожение и даваше двусмислени отговори на въпросите, които му отправяше световната общност. Нещо повече, Саддам съумя да заблуди дори голяма част от собствените си генерали, които вярваха, че той наистина разполага с подобни оръжия. Истината е, че до последния момент (както се изясни впоследствие) диктаторът най-много се е опасявал не от Америка, а от Иран, а ядреният му блъф трябваше да впечатли най-вече режима на аятоласите в Техеран. Той до последно не вярваше, че може да стане обект на американска военна интервенция. Тази двусмислена политика на Багдад, наред със стремежа на Вашингтон да се презастрахова, тласна Буш-младши към окончателното решение да влезе в Ирак. Тук е мястото да отбележим, че второстепенна (и необявена официално) цел на американците беше да се опитат да експериментират с установяването на демократични режими в Близкия изток, като започнат именно с Ирак.

Само три седмици се оказаха достатъчни за разпадането на баасисткия режим, който рухна като къщичка от карти. И тази военна операция на САЩ беше осъществена с минимални загуби и максимална ефективност. В известен смисъл, операцията от 2003 се оказа по-успешна дори от кампанията от 1991 за освобождаването на Кувейт.

Както стана ясно обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Своеобразно предзнаменование за очертаващата се трагедия стана разграбването на националния музей в Багдад, още в първата нощ след падането на столицата. Тоест, оказа се, че за „иракчаните” свободата означаваше най-вече освобождаването им от властта на закона. След около половингодишна пауза в страната избухна истинска гражданска война, която беше едновременно и етнически, и религиозен конфликт, и партизанска война против окупационната армия на САЩ и съюзниците им (сред тях и България). Почти моментално на повърхността изплуваха всички онези противоречия, които по времето на диктатурата бяха потискани и „интериоризирани”. Оказа се, че американците не разполагат с предварително разработена стратегия за това, как следва да действат след свалянето на Саддам. Докараните от тях в страната активисти на иракската опозиция пък не притежаваха какъвто и да било авторитет и, съответно, не можеха да влияят върху ситуацията в страната.

Ще напомня и, че Ирак е държава пълна с противоречия. Най-голямата религиозна общност тук са шиитите, но до свалянето на Саддам, властта се контролираше от сунитското малцинство. Наред с тези две мюсюлмански конфесии, в страната живеят и немалко християни, както и представители на екзотични религиозни култове – йезиди, мандейци и т.н. Освен това, е налице ясно разделение на етнически принцип – между араби и кюрди. Последните компактно населяват северните части на Ирак и водят борба за независимост вече повече от половин век. При това, и шиитите, и сунитите, и кюрдите съвсем не са единни, а са разделени на противопоставящи се групировки и партии.

Американците допуснаха още една груба грешка, ликвидирайки предишния баасистки апарат и органите му за поддържане на реда. Това моментално формира в страната атмосфера на хаос и анархия и настрои срещу САЩ голяма част от местното население. В тази ситуация към Ирак се насочиха ислямски екстремисти от всички точки на арабския свят. Ал Кайда създаде там собствен въоръжен филиал, начело с йорданеца Ас-Заркауи (убит през 2006). От началото на 2004, американските войски се оказаха ангажирани в непрекъсната война срещу шиитското въстание на юг и против бунтовниците-сунити, водени от Ал Кайда, в центъра на страната. Ситуацията се влоши толкова драматично, че в началото на 2007, президентът Буш-младши беше принуден да нареди изпращането на допълнителни войски в страната.

Положението допълнително се утежняваше от факта, че дълго време американците не съумяваха да формират действена централна власт в Ирак. В същото време, Иракски Кюрдистан, на практика, излезе изпод контрола на правителството в Багдад. Страната започна да се разпада, докато в самите САЩ иракската война ставаше все по-непопулярна, като ръстът на антивоенните демонстрации накара мнозина да си припомнят времената на войната във Виетнам. Отношенията на Вашингтон с такива ключови американски партньори, като Германия и Франция, рязко се влошиха, на имиджа на САЩ бе нанесена непоправима вреда, а популярността на Джордж Буш-младши падна до рекордно ниски показатели.

Иракската война в светлината на плановете за удар срещу иранските ядрени обекти

Анализирайки резултатите от иракската кампания на САЩ обаче, следва да направим ясно разграничение между емоциите и отношението на световното обществено мнение и реалните факти и геополитическите последици от нея. През продължилите седем и половина години военни действия, американците загубиха по-малко от 4500 убити (да не забравяме, че от началото на 2008 техните части почти не участваха в бойните действия и, съответно, не понасяха загуби, т.е. изпращането на допълнителния военен контингент от администрацията на Буш даде бързи резултати). Малко над 300 души загубиха съюзниците на САЩ (сред тях 13 български военни), като най-много жертви дадоха британците. Тоест, в сравнение с виетнамската война, американските загуби се оказаха над десет пъти по-малки. Освен това, армията на САЩ се сдоби в Ирак (също както и в Афганистан) с безценен боен опит. В момента тя разполага с най-големия в света контингент от участвали в реални сражения войници, офицери и генерали. В полеви условия, Пентагонът можа да изпробва най-новите си видове оръжие и военна техника.

Режимът, който САЩ наложиха в Багдад, въпреки всичките му недостатъци и проблеми, функционира в далеч по-стабилна ситуация, отколкото правителството на Южен Виетнам, при изтеглянето на американския корпус оттам (през 1973). През последната година и половина ситуацията в Ирак вече не е в центъра на вниманието на световните медии. В същото време, не можем да сравняваме Иран, който се опитва да води собствена игра в Ирак, със Северен Виетнам. Последният се стремеше да завладее Юга (и успя да го направи само две години след изтеглянето на американците), докато Техеран не се опитва да стори същото с Ирак, нито пък е заинтересоват от продължаване на хаоса и анархия в тази страна. Режимът на аятоласите би бил най-доволен, ако Ирак се превърне в слаба, но горе-долу стабилна държава, в която съхраняването на крехкото равновесие да зависи от добрата воля на Иран.

И така, войната в Ирак не може да се смята нито за победа, нито пък за поражение на Америка. По-правилно би било за говорим за промяна на геополитическата ситуация в региона, като цяло. Защото тази ситуация не стана по-добра или по-лоша, тя просто стана друга. Ирак изглежда задълго обречен да си остане нестабилна държава – за огромна радост на всичките си съседи. И Сирия, и Саудитска Арабия, и (разбира се) Кувейт и Иран, не биха искали да имат в съседство силна държава, имайки предвид историческите събития през последните трийсетина години и съществуващите гранични проблеми. Багдад, който в продължение на векове е център на арабския свят и на исляма, представлява естествен притегателен център в Близкия и Средния Изток, което обуславя и експанзионизма на всички иракски правителства. Мнозина експерти смятат, че ако не беше юлската революция от 1958, довела до свалянето на иракската монархия и нарушила естествения ход на историята, днес Ирак несъмнено би бил регионална свръхдържава, превъзхождаща Саудитска Арабия в политическо и военно отношение, а ОАЕ, Катар и Бахрейн – в икономическо. Дори Турция, която по принцип е заинтересована от силен Ирак, способен да се справи с кюрдския сепаратизъм, има исторически претенции към Мосул и някои други райони в северната част на страната.

Впрочем, иракската кампания има голямо значение и с оглед на перспективите за евентуален удар срещу иранските ядрени обекти. Разбира се, администрацията на президента Обама би трябвало много сериозно да прецени, какво точно би постигнала, ако предприеме подобни действия. Струва ми се обаче, че основният въпрос, който постави пред Вашингтон иракската кампания е, дали страничните ефекти от тази война не натежават над постигането на нейната основна цел?

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1012-kak-moje-da-byde-pobeden-terorizma

Докато всички нормални хора демонстрират солидарността и подкрепата си за Русия в борбата и с международния тероризъм, за определени политически среди в някои държави, терористичното нападение в московското летище Домодедово се превърна в повод за поредни нападки срещу Кремъл. Така, някои западни медии (като New York Times и други) използваха самоубийствения атентат за да извадят отново традиционния набор от упреци и обвинения, които отправят през последните поне десет години. Говори се например за „неуспешната руска политика в Северен Кавказ”, за съмненията „в способността на Русия да гарантира сигурността по време на провеждането на Олимпиадата в Сочи, през 2014, и на Световното първенство по футбол, през 2018”, или пък за „невъзможността хората да разчитат, че държавата ще гарантира сигурността им”. Впрочем, бяха отправени нападки дори и към руските телевизионни компании, че „прекалено вяло са отразили събитията на московското летище”.

Интересно е, че навремето, т.е. през 1996-1999, когато т.нар. „независима Ичкерия”, ползваща се и с подкрепата на някои активни „борци за човешките права” на Запад, тероризираше целия Северен Кавказ, а самата Русия изглеждаше на ръба на разпадането, това не вълнуваше особено въпросните политически кръгове.

За всички в Русия, както и за повечето хора, които не живеят в тази страна, е очевидна разликата между блатото, в която тя беше затънала през 90-те години на миналия век и начина, по който се развива днес. Войната в Чечения беше приключена успешно, ситуацията в Северен Кавказ е несравнимо по-добра, отколкото преди десетина години, а терористите бяха принудени да преминат в дълбока нелегалност, като голяма част от историческите им лидери бяха ликвидирани. Всяка година службите за сигурност съумяват да предотвратят десетки терористични нападения. В това отношение, ситуацията действително изглежда много по-добра, макар че терористите не спират да напомнят за себе си. Междувременно, Русия влезе в групата на най-динамично развиващите се държави в света, поставяйки си все по-амбициозни задачи и цели. Дори последната финансова криза не се отрази сериозно на руската икономика.

Ще припомня, че Израел например, вече над 60 години съществува и се развива с условията на непрекъснат терористичен натиск. Всяка година там се извършват мащабни терористични акции, като преди години беше убит дори израелският премиер. Никой обаче не си прави от това извода, че Израел не е в състояние да защити гражданите си или, че осъществява „погрешна политика”. Обратното, мнозина на Запад се възхищават от мъжеството на жителите му и го дават за пример.

Когато, през 2001, терористите атакуваха кулите-близнаци в Ню Йорк, Русия протегна ръка за помощ на САЩ. Тогава на никой в Кремъл не му хрумна да постави под въпрос правото на Вашингтон да накаже престъпниците и да започне война срещу международния тероризъм. Лондон (взривовете в метрото), Париж (взривовете по улиците), Мадрид (терористичното нападение срещу влака в Аточа), Рим, Токио – нито една столица на водещите световни държави не е гарантирана от евентуална терористична атака.

Защо обаче, когато терористите взривяват някой търговски център на Запад, всички в един глас осъждат организаторите на престъплението, обвинявайки ги в „нечовешко отношение”, а когато нещо подобно се случи в Русия, акцентът моментално се измества към обвиненията срещу местните власти, че „осъществяват неправилна политика”? Определени кръгове на Запад продължават да използват всеки повод за да обвинят Москва във всички смъртни грехове. И, в същото време, да отклонят вниманието на световното обществено мнение от случващото се в Ирак и Афганистан. Защото именно там сме свидетели на истинска катастрофа и провал: всяка седмица се осъществяват терористични нападения, краят на сраженията не се вижда, а жертвите сред мирното население се изчисляват със стотици хиляди, ако не и с милиони.

Онези, които организираха терористичното нападения в Домодедово, би трябвало да са много доволни. Защото получиха това, към което се стремяха и, най-вече, множество истерични реакции и коментари в западните медии. Едва ли можем да се съмняваме, че това ще ги вдъхнови да осъществят подобни терористични акции и в бъдеще. Общоизвестно е, че сред основните цели на всяко терористично действие е да предизвика колкото се може по-голям шум в медиите. Колкото повече ужасни подробности се появят там, толкова по-голямо ще е напрежението в обществото и толкова повече ще са тревожните въпроси, от типа на: „кога най-сетне това ще свърши?”.

Всеки експерт по борба с тероризма ще потвърди, че най-важното условие за успешно справяне с това зло е, при никакви обстоятелства и за нищо на света, да не се отстъпва пред терористите. Всяка отстъпка само би ги стимулирала да вършат нови и нови престъпления, тъй като подхранва илюзиите им, че могат да постигнат целите си с помощта на терора. В този смисъл, всяка подобна отстъпка, сама по себе си, е престъпление. Неслучайно Израел по принцип не преговаря с терористите, като по този начин прави безсмислени отвличането на заложници или самолети, или пък завземането на някакъв важен обект, с цел да бъде шантажирано правителството. Друго важно условия за успешната борба с терора е неотвратимото възмездие. Терористите следва да бъдат унищожавани винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства. Като в никакъв случай не се обръща внимание на опитите им да оправдаят действията си и да не им се дава възможност за достъп до медиите.

Изходът от борбата с тероризма не в това, да се удовлетворяват исканията на терористите, наивно разчитайки, че това ще ги „успокои” и ще намали активността им. Да се разсъждава по този начин е, най-малкото, глупаво. Подобен начин на действие може да доведе до това, че целият свят ще трябва да се съобразява с претенциите на малки групи полупобъркани хора. Разбира се, изходът не е и в това, навсякъде да бъдат поставени скенери друга подобна техника, или пък всеки да пътува в индивидуална бронирана капсула.

Терористите използват разединението сред международното общност и стремежа на отделни политици или държави да извлекат конюнктурна изгода, базираща се на тясно тълкувания национален интерес. Да сте чули наскоро ООН, ЕС, ПАСЕ, или ОССЕ да са лансирали сериозни международни инициативи по въпроса за борбата с транснационалния тероризъм? Затова пък тези организации намират достатъчно време за да обсъждат такива „проблеми”, като правото на сексуалните малцинство да провеждат редовните си „паради на любовта” в различни градове на света.

Деградацията, изолираността от реалните проблеми и необоснованият снобизъм на западния свят и особено на еврочиновниците от всякакъв ранг – всичко това са симптоми за това, че терористите все пак имат някакъв шанс да унищожат съвременния цивилизован свят, по същия начин, по който навремето варварите сриват със земята разлагащата се Римска империя.

В същото време, за да бъдат ерозирани основите на съвременния международен тероризъм и да бъдат спасени жителите на планетата от заплахата да станат жертва на религиозни и всякакви други фанатици, е необходимо да се направят три простички неща:

- Всички водещи световни държави да опитат да се издигнат поне малко над собствените си тяснонационални интереси и поне временно да се откажат от опитите да използват действията на терористичните организации за своите конюнктурни цели;

- Да бъде нанесен достатъчно силен удар по интелектуалния център на международния тероризъм и, най-вече, на ислямисткия, мнозина от чиито идеолози са избрали за  свое убежище Лондон. Наистина, напоследък британските власти предприеха действия, които правят престоя им там не чак толкова комфортен. Въпреки това обаче, и в момента в столицата на Великобритания действат поне 200 ислямистки центрове, асоциации и „благотворителни” организации, в чиито рамки се осъществява много сериозна работа по организацията и координацията на терористичните войни по целия свят;

- Да бъде принудена Саудитска Арабия да прекрати финансирането на религиозните терористични организации. Защото всяка година тази страна харчи в тяхна подкрепа десетки милиарди долари.

Ако това бъде направено, тероризмът значително ще ограничи активността си. Без пари, без интелектуален център и без подкрепа, той просто няма да има шансове. Дотогава обаче ни остава само да чакаме, къде ще бъде следващият голям взрив.

Дали САЩ ще се решат да скъсат с основния си мюсюлманския съюзник в Близкия изток, както и, дали британците ще преодолеят изкушението да използват ислямистите за собствените си интереси – например против Русия в Кавказкия регион, в рамките на новата „Голяма игра”? Засега няма ясен отговор на този въпрос.

Рано или късно обаче, Лондон и Вашингтон би трябвало да се замислят върху него. Защото, ако продължат прекалено дълго да протакат с отговора, могат да бъдат изненадани от ново терористично нападение, в сравнение с което не само атентатът в Домодедово, но и въздушната атака срещу кулите-близнаци, ще се окаже жалка самодейност.

* Институт за религия и политика


 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/995-irak-amerikancite-se-izteglqt-al-kaida-ostava

Както е известно, от началото на 2010 насам, иракският филиал на Ал Кайда понесе значителни загуби. Така, през януари, американските специални части ликвидираха Абу Халафа – един от високопоставените полеви командири, отговарящ за прехвърлянето на чуждестранни моджехидини в Ирак. През март, иракските служби за сигурност арестуваха „емира” на Ал Кайда в Багдад Манаф Абдул Рахим ар-Рауи, с чиято помощ попаднаха по следите на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” (прокламираното от радикалните бунтовници-сунити „държавно образувание”, което в същото време е и основната бунтовническа организация, обединяваща няколко местни джихадистки формации, включително иракския клон на Ал Кайда) (1) Абу Аюб ал-Масри и Абу Омар ал-Багдади. В края на април пък, беше убит шефът на Ал Кайда в Северен Ирак Ал-Убайда. Паралелно бяха ликвидирани няколко десетки водачи от средния ешалон на иракския филиал на Ал Кайда, отговарящи за икономическите аспекти на дейността му, включително за доставките на оръжие и боеприпаси.

Смъртта на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” Абу Омар ал-Багдади и Абу Аюб ал-Масри, в резултат от съвместната операция на американската армия и иракските специални служби постави въпроса за бъдещето на бунтовническата „държава в държавата”.

В същото време, въпреки нарастващата численост на иракските сили за сигурност, както и относителните им успехи в борбата с тероризма, те, както и преди, зависят от американската военна подкрепа. Мнозина експерти подчертават силната им корумпираност, както и наличието в техните редове на хора, свързани с радикалните групировки. Изтеглянето на американските войски от Ирак, обявено от президента Обама на 1 септември 2010, беше оценено от Ал Кайда и представено от нея пред мюсюлманския свят като победа на салафизма. Тоест, както можеше да се очаква, ислямистите използваха това знаменателно събитие за целите на собствената си пропаганда и привличането на нови привърженици.

Тъкмо поради това, Ал Кайда се опитва да демонстрира военните си възможности, както и способността си да осъществява мащабни терористични действия. Така, на 10 май 2010, мрежата на Бин Ладен реализира серия от диверсионни операции в Мосул, Фалуджа, Багдад, Хила и Басра, в които загинаха 120 и бяха ранени 350 души. При това организацията постоянно импровизира, използвайки различни типове взривни устройства, както и безшумни оръжия, а в основни цели се превръщат правителствените обекти, контролно-пропускателните постове и шиитските джамии.

След краткото мълчание, последвало убийството на Ал-Масри и Ал-Багдади, иракският филиал на Ал Кайда представи новия си водач Ал-Насър Лидийн Аллах Абу Сюлейман (Абу Сюлейман), който още в първото си официално обръщение отправи заплахи към иракските шиити, управляващия режим и коалиционните части, подчертавайки, че ще продължи да следва курса на предшествениците си.

Новата стратегия на Ал Кайда в Ирак

Междувременно, на един от салафитските интернет-сайтове, беше публикуван т.нар. „Стратегически план за подобряване на политическата ситуация в Ислямската държава Ирак”. В този документ, включващ пет глави, се анализират сценариите и приоритетните направления на борбата, водена от Ал Кайда. След частичното изтегляне на американските сили (да не забравяме, че в страната остават над 50 000 американски военнослужещи, под формата на обслужващ персонал и военни съветници), ислямистите очевидно ще се стремят по-активно да използват религиозните и етнически противоречия в страната, опитвайки се да привлекат на своя страна част от племенните лидери. Според авторите на въпросната програма, именно по този начин Ал Кайда ще може да укрепи позициите си в Ирак.

В първата глава - „Сериозни опити за обединение”, се посочва, че Ал Кайда ще продължи да работи за обединяването на джихадистките групировки в една структура – тази на „Ислямската държава в Ирак”. Сред първите организации, които ще влязат в това обединение вероятно ще бъде „Ансар ал-Ислам”, чиито водач Абу Абдала аш-Шафи беше един от претендентите за мястото на убития Ал-Багдади (тук е мястото да напомня, че през лятото на 2010 Аш-Шафи беше арестуван при съвместна операция на американските и иракските специални части). Сред възможните съюзници на Ал Кайда можем да посочим също организацията „Джеиш Абу Бакр ас-Сидик ас-Салафи”, която много тясно си взаимодейства с иракския клон на Мрежата при осъществяването на диверсионни операции.

Във втората глава „Балансирано планиране на въоръжените сили” пък се посочва, че Ал Кайда ще концентрира усилията си за ликвидирането на активистите на т.нар. „сахва” („съвети за пробуждане” – една от сунитските милиции), често отказващи да сътрудничат със салафитите. Сред приоритетните цели на бъдещите въоръжени нападения остават водещите иракски политици, като се посочва, че „90% от куршумите ни са предназначени за „вероотстъпниците” (активистите на „сахва”, политиците, високопоставените военни), а 10% - за американците”. Като образец за бъдещите действия, ислямистите предлагат да се използва терористичното нападение, осъществено в Афганистан от йорданския атентатор-самоубиец Хумам Халил Абу Мулал ал-Балауи, против група служители на ЦРУ. За целта, авторите на документа предлагат да се вербуват сътрудници на иракските служби за сигурност в ключовите обекти на страната.

В същото време, водачите на иракския клон на Ал Кайда смятат за контрапродуктивно да водят активни бойни действия срещу иракската армия, поне докато американците не напуснат окончателно страната. В момента те целят най-вече укрепване на позициите си сред иракските сунити, като планират първо да поставят под контрол териториите, напуснати от американската армия.

От анализа на третата глава – „Подтикване на съветите към джихад”, може да се заключи, че ислямистите възнамеряват постепенно да сформират, на базата на бившите бойци на т.нар. „сахва”, въоръжени отряди (в стратегията те се наричат „джихадистки съвети за пробуждане”) за борба с иракската армии и шиитите. Според авторите на стратегията, днес, както и в обозрима перспектива, основната опасност за салафитите е свързана именно с шиитските групировки и, в частност, с „Хизбула”.

Тоест, на сегашния етап Ал Кайда очевидно вече не разглежда редовите членове на „сахва” като основна заплаха. Напротив, ислямските радикали се ориентират към търсене на сътрудничество с техните лидери. В тази връзка се планира провеждането на масирана информационна кампания в подкрепа на осъществяваните от Ал Кайда операции, с цел дистанцирането им от терористичните акции на криминалните групировки или на отделни националистически съпротивителни организации, които са съпроводени с големи жертви сред мирното население. В същото време Ал Кайда планира да отдели сериозни финансови средства за привличане на своя страна на племенните вождове и ръководителите на „сахва”.

Четвъртата глава – „Грижата за политическия символ”, в по-голямата си част, е посветена на анализ на кризисната ситуация, в която се намира иракският филиал на Ал Кайда и която, според авторите на документа, е възникнала след смъртта на Ас-Заркауи, ползващ се със сериозната подкрепа на редица финансови структури от Персийския залив, за разлика от наследника му Ал-Масри. Посочва се, че един от сериозните проблеми, с които се сблъскват в момента радикалните ислямисти, е липсата в редовете им на харизматични личности, подобни на Ас-Заркауи, способни да повдигнат бойния им дух.

Важно място в стратегията се отделя на анализа на ответните действия на лансираната от американците пропагандна кампания срещу „Ислямската държава в Ирак”, чиято цел е да се внуши на иракчаните, че тя има само виртуален (а не реален) характер, като в същото време върху нея се стоварва отговорността за почти всички терористични нападения, осъществяващи се в страната.

В последната глава на стратегията – „Уверения към противниците”, се съдържа обръщение към представителите на религиозните малцинства в Ирак и, на първо място, към християните. В него се посочва, че Ал Кайда ще гарантира правата и сигурността им, ако решат да подкрепят „моджехидините”, действащи в районите, компактно населени от тях. В същото време се подчертава, че, поне в краткосрочна перспектива, шиитите ще продължат да се смятат за врагове на „истинския ислям”, с които ислямистите ще водят непримирима борба.

Шансовете на Ал Кайда след изтеглянето на американците

Налице са няколко фактора, даващи възможност на радикалните ислямисти да разчитат, че ще могат да укрепят позициите си в Ирак. На първо място, изтеглянето на американските войски от редица населени пунктове гарантира на групировките на Ал Кайда допълнителна мобилност.

На второ място, определен брой освободени от иракските затвори „моджехидини” отново се връщат в редовете на организацията. От януари до септември 2010, иракските власти са освободили над 6000 души, много от които бяха осъдени заради принадлежността си към екстремистки организации. При това, част от амнистираните са станали привърженици на „чистия ислям” именно в затворите, попадайки под влиянието на ислямистите. Сред освободените бе Мохамед Али Мурад, в миналото помощник на Ас-Заркауи във Фалуджа, който е отговорен за организацията на редица терористични акции в Багдад, както и специалистът на Ал Кайда по изготвяне на взривни устройства Ясер Гафур.

Друг фактор, който, в перспектива, може да доведе до укрепване позициите на Ал Кайда, може да се окаже нестабилността на иракската икономика. Въпреки известното подобряване на условията за живот, Ирак беше много сериозно засегнат от световната криза. Както е известно, страната на 90% зависи от износа на петрол и спадът на цените му на световния пазар значително намали приходната част на националния бюджет. Това принуди правителството на Нури ал-Малики да ограничи държавните разходи, през 2010, от 79 до 59 млрд. долара. Което, на свой ред, доведе до намалено финансиране на армията и полицията. В Мосул например, в резултат от ограничаването на инвестициите в отбраната и сигурността, числеността на полицаите в региона намаля до 5300 души, което е два пъти по-малко от необходимото за адекватно противодействия на терористите.

Освен това, икономическите трудности съдействат за ръста на корупцията и безработицата в страната. Ал Кайда активно използва създалата се ситуация за осъществяване на терористичните си операции. В Ирак вече е масова практика подкупването на полицейски служители и офицери от ислямистите, които по този начин проникват в различни обекти и осъществяват там акциите си. Така например, стана известно, че Ал Кайда е платила около 10 хиляди долара за да осигури безпрепятствено проникване на свои терористи-самоубийци през контролно-пропускателния пункт на иракското Външно министерство. Жертви на това терористично нападение, осъществено през декември 2008, станаха няколкостотин души. Не са редки случаите, когато организацията плаща на администрациите на затворите за освобождаването на свои активисти и заличаването им от затворническите регистри.

Насилието и терорът пречат за реалната стабилизация на управляващия режим и възстановяването на Ирак. Както е известно, сунитите традиционно не изпитват доверие към правителството, смятайки че то е наложено от окупаторите. В същото време обаче, самите те не разполагат с авторитетни лидери, способни достойно да представляват сунитската общност и да водят диалог с шиитското мнозинство. На свой ред, шиитите са твърдо решени да се възползват от историческия шанс да заемат лидерските позиции в Ирак. Кюрдите пък смятат за своя основна задача да укрепят максимално автономията си в северната част на страната и поставят под пълен контрол т.нар. „спорни територии” и най-вече Киркук.

В така създалата се ситуация, Ал Кайда ще направи всичко възможно за да съхрани позициите си в Ирак. Първоначално, организацията се стремеше да печели време до изтеглянето на основните американски сили от Ирак. Сега, когато това вече е факт, ислямистите се надяват, че в страната рано или късно ще избухне мащабна гражданска война и планират да се възползват от нея за да превърнат Ирак в своя сигурна база.

Бележки:

1. Провъзгласената през 2006 от радикалните ислямисти „Ислямска държава в Ирак” (ИДИ) трябваше да стане отговор на фактическата поява на кюрдска и шиитска държава в Ирак. Освен това, ИДИ беше създадена за да обедини сунитските бунтовнически групировки и да предотврати конфликтите помежду им. По същество, създаването на ИДИ бе реакция на многобройните декларации на лидерите на местните ислямистки организации, че Ал Кайда, състояща се от „чужденци”, се стреми да доминира в иракското съпротивително движение. Сега, в рамките на новата структура, в иракския клон на Ал Кайда бяха включени повече иракчани, а самата тя стана просто една от групировките, участващи в ИДИ и подчиняваща се на лидера и Омар ал-Багдади. Така, статутът на иракският клон на Ал Кайда формално беше сведен до нивото на редова бунтовническа организация. Въпреки принципните идеологически различия между националистическите бунтовнически групировки и Ал Кайда, общата им заинтересованост от  активизиране на борбата с окупационните сили и дошлите на власт в Ирак шиити, направи възможно сътрудничеството между радикалите и националистите. В същото време, ръководството на иракския клон на Ал Кайда изпитваше сериозни опасения, че местните бунтовнически групировки и правителството могат да се споразумеят и така привържениците на „глобалния джихад” да останат извън властта (както се получи навремето в Йемен). Сред целите, които си поставяха ислямистите със създаването на ИДИ беше поставянето под контрол на иракската съпротива и тя да получи облика на глобална борба с неверниците за създаване на световен халифат.

---------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/962-rusiq-i-novata-strategiq-na-nato-v-afganistan

Последната среща на върха на НАТО, провела се на 19-20 ноември в Лисабон, имаше знаков характер. Очевидно под натиска на европейските си съюзници, Вашингтон склони да бъде преразгледана основната стратегическа концепция на пакта. Условно казано, САЩ и останалите членки на НАТО бяха принудени да признаят краха на „еднополюсния свят” и да започнат да се съобразяват с този факт.

Не по-малко важно обаче е нещо друго, което се случи в Лисабон, а именно декларираното от НАТО намерение да преразгледа концепцията си за „основния противник”. Става ясно, че като такива вече се смятат радикалните ислямисти, във всичките им разновидности, както и Иран, заради плановете му да се сдобие със собствена „малка” атомна бомба.

Афганистанската стратегия на НАТО след срещата в Лисабон

В Лисабон, Северноатлантическият алианс ясно очерта и новата си концепция за войната в Афганистан. Според нея, Международните сили за поддържане на сигурността в страната (ISAF) ще останат там, най-малкото, до 2014. Най-малкото, защото днес никой не се наема да прогнозира, в какво състояние ще се намират тогава режимът в Кабул и толкова усилено подготвяните афганистанска национална армия и полиция. В момента това състояние е по-скоро жалко. В тази връзка, отново бяха лансирани и приети предложения за ускоряване темповете на подготовка на националните кадри в сферата на сигурността. Но, дори ако целия им личен състав (който трябва да достигне няколкостотин хиляди души) мине през обучение в чужбина, няма никаква гаранция, че ще може да спре талибаните. В тази връзка, възниква и въпросът за финансирането на националните сили за сигурност.

Финансирането на преките военни действия и системата за подготовка на националната армия и полиция беше сред най-трудните въпроси на срещата на НАТО в Лисабон, като САЩ не пропуснаха да се възползват от това. Както е известно, в момента само пет страни-членки (от всичко 28) плащат вноски, съобразени с изискванията на Устава на пакта – 2% от БВП. Като основното бреме се поема от американците (26%) и германците (13%). Очевидно беше, че Вашингтон не можеше да се примири с тази ситуация. Именно това породи ожесточените споровете в кулоарите на срещата в Лисабон, както и промяната в „правилата на играта”. Тоест, бяха очертани много по-твърди рамки за вноските в „касата” на НАТО, които ще отиват най-вече за войната в Афганистан. Опитът на част от държавите-членки да прехвърлят акцента върху „прекалената корупция”, вихреща се в тази страна, нямаха особен успех. Финансовият проблем е най-важният за оцеляването на режима в Кабул, което обяснява и твърдата позиция на Вашингтон. Сама по себе си, тази ситуация за пореден път илюстрира нагледно пропастта отделяща САЩ, Великобритания и Германия, от една страна, и останалите членки на пакта – от друга. Казано накратко, позицията на последните може да се сведе до следното: „след като сами се забъркахте в тази каша, сега се оправяйте с последиците”. Истината е, че в повечето европейски столици не вярват в успеха на афганистанската кампания и дори не се опитват да го крият при неофициални разговори на най-високо ниво.

След срещата в Лисабон тази ситуация би трябвало да се промени, което обаче никак не е сигурно. Мнозинството членове на НАТО въобще не бързат да окажат военна подкрепа на американците и британците, да не говорим, че бойните качества на военните им части никак не са високи. Имайки предвид, че дори сравнително добре подготвените британци не издържаха изпитанието, осъществявайки военната операция в провинция Гилменд, и трябваше да отстъпят мястото си на американците, за останалите участници в ISAF дори няма смисъл да говорим. В Пентагона са напълно наясно с това, затова акцентират, в исканията си към съюзниците, на увеличеното финансиране и изграждането на тиловите структури (например на полеви болници).

Тук е мястото да посоча, че самата логика на събитията в Афганистан принуждава САЩ, в заключителния етап на присъствието си в страната, да концентрират своите сили именно в северната и част, т.е. в зоната, доминирана от т.нар. Северен алианс. Тоест, в общи линии, нещата постепенно си идват на мястото. Защото подобна стратегия е обречена на провал, без укрепване позициите на НАТО в Централна Азия. Затова именно укрепването на собственото влияние в региона беше фиксирано като официална цел на срещата на пакта в Лисабон. Какво означава това на практика? Увеличаване „пропускателната” способност на вече съществуващите там бази и укрепване на военновъздушната мощ. НАТО разглежда въпросните бази като най-важните летища за организиране на въздушни нападения и операции с използване на безпилотни самолети, имайки предвид доста голямата вероятност пактът да загуби в бъдеще основните си въздушни бази в самия Афганистан. А да се разчита на такива бази в Пакистан или Индия не изглежда сериозно.

Необходимият съюз с Русия

Всичко това кара НАТО да обърне поглед към Русия. Защото само Москва (все още) е в състояние да упражни достатъчно сериозно влияние върху централноазиатските си съюзници в необходимата за пакта посока. Оттук и готовността на НАТО за толкова сериозни отстъпки към Русия по въпроса за т.нар. „европейска система за противоракетна отбрана” (ПРО). Москва, разбира се, склони да си партнира с НАТО в изграждането на съвместна ПРО, защото това напълно отговаря на дългосрочните и геополитически интереси.

Суровата истина е, че мисията на НАТО в Афганистан може да стане наистина ефективна и полезна, само чрез разширяването и задълбочаването на сътрудничеството със съседните на Афганистан държави и, най-вече, с Русия. Борбата с международния тероризъм в региона се оказва невъзможна без тесни контакти със съответните руски структури. Своевременният обмен на информация и военно-техническото сътрудничество с Москва по афганистанското направление, биха направили операциите на ISAF далеч по-целенасочени и резултатни. Пример за това беше осъществената през октомври съвместна руско-американско-афганистанска операция за ликвидирането на няколко лаборатории, произвеждащи хероин, в Южен Афганистан.

Както е известно, в края на октомври 2010, оперативните служби за борба с наркотиците на Русия, САЩ и Афганистан ликвидираха в района на селцето Зарасари (район Ачин, на правинция Нангархар) четири нелегални нарколаборатории, като конфискуваха 932 кг хероин, 156 кг опиум и голямо количество химикали, използвани за производството на наркотици.

И Русия, и САЩ декларираха задоволството си от тази операция. Според  говорителя на американското федерално Управление за борба с наркотиците (DEA) Ръсти Пейн, Вашингтон разчита да продължи сътрудничеството с Москва в тази сфера. „Радваме се да работим с руснаците. Те свършиха чудесна работа, ние също се справихме добре” – заяви той.

На свой ред, руският външен министър Сергей Лавров съобщи, че САЩ и Русия са се споразумели да продължат сътрудничеството си в борбата срещу наркотрафика и тероризма в Афганистан. Това стана непосредствено след срещата му с държавния секретар Хилари Клинтън, провела се на 30 октомври във виетнамската столица Ханой. Той подчерта: „Споразумяхме се да продължим в същия дух и в борбата с наркотиците и с тероризма, както и за обмен на информация и получаване на точни сведения, позволяващи ни ефективно да пресичаме тези заплахи”.

Меко казано неочаквана се оказа реакцията, на руско-американската операция, на афганистанския президент Карзаи, който официално поиска разяснения от НАТО, като, на практика, обвини и руснаците, и пакта, че са нарушили суверенитета на страната му. Впрочем, малко по-късно, Карзаи се отказа от претенциите си. Междувременно обаче, реакцията му породи сериозно недоумение, както в Москва, така и във Вашингтон. В тази връзка, руската Федерална служба за контрол на наркотрафика посочи, че „афганистанските власти бяха информирани за операцията, военни и полицейски части на тази страна също участваха в нея, затова подобна реакция ни изглежда странна”. Както вече споменах обаче, скандалът с изказването на Карзаи бързо беше потушен.

Участието на руски специалисти по борбата с наркотрафика във въпросната операция на афганистанска територия постави въпроса за това, колко далеч са готови да отидат руските власти и, дали Русия няма да се върне в Афганистан (откъдето се изтегли преди 21 години), още повече, че известни предпоставки за това са налице.

Руският външен министър Лавров обаче, твърде бързо разсея всички съмнения по този въпрос, заявявайки, че „войските ни няма да се връщат и отново да влизат в Афганистан и това е твърда наша позиция”, и подчертавайки, че „ако тези спекулации са се появили след съвместната операция по ликвидирането на нарколабораториите, те очевидно са злонамерени”.

Коментирайки въпросната операция, Лавров съобщи, че руската роля в нея „се изчерпваше изключително до предоставянето на информация, помогнала за уточняване местоположението на лабораториите, произвеждащи хероин и морфин”. „Убеден съм, че това сътрудничество, с активното участие на афганистанското Вътрешно министерство, ще продължи, защото наркотичната опасност, свързана с Афганистан, се превърна в реална заплаха за световния мир и сигурност” – допълни той.

Тези думи на Лавров изясняват степента на руските ангажименти в процеса на стабилизиране на ситуацията в Афганистан, като повечето анализатори (включително американски и руски) признават, че сегашният формат на сътрудничеството между Русия и НАТО по това направление, изцяло отговаря на интересите на Русия, за която напоследък наркотрафикът от Афганистан се е превърнал в изключително сериозен проблем.

Впрочем, налице са и редица други причини, каращи НАТО и ISAF да търсят подкрепата на Москва. Както е известно, в Афганистан настроенията срещу пакта са много силни, като преобладаващата част от местното население смята чужденците за агресори, а не за освободители. Сред причините за това е и нежеланието на командването на ISAF да осъществява дори елементарни обучаващи програми за страната и нейните традиции и обичаи сред личния състав на новопристигналите военни части. Последните парламентарни избори в Афганистан (през септември 2010) за пореден път илюстрираха популярността на лозунга „НАТО – вън от страната” сред местното население. Както вече споменах, за това допринася и поведението на бойците на ISAF. Така, още през 2006, германският Bild публикува снимки на неколцина германски войници, играещи си с череп, изровен от близкия масов гроб.

През последните години стана ясно, че командването на НАТО в Афганистан не може да се справи с възложената му задача да използва ефективно контингента на ISAF за борба с бунтовниците талибани и Ал Кайда. В същото време, то очевидно не провежда и достатъчна разяснителна и възпитателна работа сред личния състав на отделните части. Така, през януари 2009, командването на ISAF обяви, че неговите бойци са унищожили 15 бунтовници в провинция Лагман, в хода на операцията за ликвидиране на един от водачите на Движението Талибан в района. По-късно обаче, местните власти обвиниха частите на ISAF, че са убили 21 мирни жители, включително жени и деца, като са се опитали да прикрият престъплението, заравяйки телата им на различни места.

Някои изводи

И така, плачевната ситуация, в която се оказа НАТО в Афганистан, беше използвана, както се казва „на 100%”, от Москва. На срещата в Лисабон Русия, на практика, получи всичко, към което се стремеше: участие в колективната система за ПРО, откъдето има само една крачка до формирането на система за колективна сигурност в Европа, като цяло, за което преди време призова президентът Медведев. Срещу това, Москва ще помогне на пакта да не претърпи позорно поражение в Афганистан, още повече, че няма никакъв интерес това да се случи, понеже, при подобно развитие, ще възникне риск от разрастваща се експанзия на ислямизма в целия централноазиатски регион. От тази гледна точка, сегашният съюз с НАТО и „пробивът” в отношенията между пакта и Русия бяха предопределени. Интересите на Москва изискват пактът да продължи да присъства в Афганистан, но това присъствие да бъде съгласувано и съобразено с интересите на Русия, централноазиатските съседи на Афганистан, а също на Китай и Индия. Впрочем, това би било в интерес и на самия Афганистан. Първа стъпка в тази посока стана споразумението за активизиране на съвместната борба с афганистанската наркотрафик.

В същото време, НАТО получава възможност да разшири пропускателната способност на логистичния си канал през руска територия. Следва обаче да сме наясно, че този канал не може да се разглежда като реална алтернатива на коридора през Пакистан. В тази връзка, както изглежда, САЩ най-сетне са разрешили (поне частично) проблемите с пакистанските си посредници. Напоследък, вече не се чува за взривени и подпалени цистерни с бензин, пътуващи за Афганистан, бяха подновени и операциите с използване на безпилотни самолети в Северен Пакистан.

Като цяло, тактиката на американските войски в Афганистан, едва ли ще претърпи някакви радикални промени. Поне новата концепция на САЩ не предвижда подобно нещо. Тя цели да гарантира оцеляването на сегашния режим в Кабул поне през следващите четири години, а след това перспективите пред него отново ще бъдат анализирани. В тази връзка, на срещата на НАТО в Лисабон, през ноември, афганистанският президент Карзаи получи „карт бланш” да реформира правителството, като се опита да привлече в него пущунските вождове, чието присъствие би гарантирало поне някаква минимална стабилност. Защото без нея всички усилия на пакта ще бъдат обречени. И тъкмо тази постановка ще се превърне в крайъгълен камък на новата стратегия на НАТО в Афганистан.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/948-obetovanata-zemq-na-miusiulmanskite-bratq#_ftnref1

През 70-те години на миналият век, членовете на „Мюсюлманските братя” и техните симпатизанти насочват вниманието си към Европа, като постепенно изграждат в западната и половина широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации. Провалили се в опитите да завземат властта в Египет, „братята”, превръщат Стария континент в свой основен приоритет. В резултат на това и благодарение финансирането от богатите на петрол държави от Персийският залив, днес членовете на Братството ръководят добре организирана, централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни. Ролята на принадлежащите към нея европейски мюсюлмански организации може да се определи като двойнствена:

„Те се представят за модерни и съвременни, дори и да продължават да изповядват радикалната идеология на Братството и да поддържат връзки с терористите. Умерената им реторика и доброто владеене на немски, холандски и френски език отваря за тях вратите на европейските правителства и медии… Но, когато говорят на арабски или турски пред последователите си, хвърлят маските и прегръщат радикализма. И макар че по телевизията призовават за междурелигиозен диалог и интеграция, в джамиите им се проповядва омраза, а на богомолците непрекъснато се говори за злините на западното общество”[1].

Европа като част от „Дома на Исляма”

1989 се оказва повратен момент за „Мюсюлманските братя”, тъй като пред тях се разкрива възможността да запълнят идеологическата празнина, възникнала след рухването на комунизма. Друга фундаментална промяна е, че привържениците на движението престават да разглеждат Европа като част от Дар ал-Куфр (т.е. „Дома на неверниците”) и на практика я включват в Дар ал-Ислам (т.е. Дома на исляма), приемайки, че „шариатът трябва да се прилага от мюсюлманите, установили се на европейска територия, тъй като и Европа е част от земята на исляма”[2]. Тази теологическа рамка е от ключово значение за да разберем, как „Мюсюлманските братя” се вписват в рамките на ислямският спектър днес. Както е известно, в традиционната ислямска политическа доктрина, светът се разделя на две сфери – Дар ал-Ислам, т.е. земите управлявани от мюсюлманските правителства и Дар ал-Куфр, т.е. територии, администрирани от неверници (немюсюлмански правителства). За най-стриктните привърженици на салафитския ислям, Европа принадлежи към втората сфера. За тези, които френският изследовател Жил Кепел нарича „набожните” и свързва с мирната версия на исляма, Европа е Дар ал-Сул (т.е. Дом на примирието) – земя, където младите мюсюлмани трябва да се откажат от войнствения джихад и да съжителстват съвместно с друговерците, като същевременно продължават да се придържат към строгите религиозни доктрини. Друго измерение на Дал ал-Куфр обаче е известно като Дар ал-Харб, т.е. Дом на войната. Тази рамка се използва от привържениците на войнственият джихад, чиято цел е да разширят границите на Дар ал-Ислам и да се създаде универсална ислямска умма (общност, държава)[3].

Мястото на „Мюсюлманските братя” в тази картина е специфично, като организацията привлича предимно консервативно настроени мюсюлмани, които интегрира към своите принципи, но без да ги асимилира. Членовете на Братството се стремят да организират мюсюлманите в активни общности и институции, като същевременно се насърчават образователните и социални услуги[4]. „Братята” търсят сътрудничеството на приемащата страна и насърчават дискусиите и преговорите с общинските организации относно правото на застъпничество по такива важни въпроси като носенето на забрадка, или консултациите по етнически проблеми. В дългосрочен план, организацията цели признаването и интегрирането си в европейското политическо пространство, чрез институции и лидери, които са добре познати и, общо взето, приети в европейските среди, въпреки че често ги свързват с насърчаване на екстремизма на местно и глобално равнище.

Днес идеологически лидер на движението е теологът шейх Юсуф ал-Кардауи. Роденият в Египет духовник, който живее в Доха (Катар), води седмично предаване на религиозна тематика,  излъчвано по катарската телевизия „Ал Джазира”. Там той се изявява като умерен и модерен теоретик на исляма. Издирван по обвинения в тероризъм в родният си Египет[5], Кардауи се рекламира от „Ал Джазира” като „почитан в голяма част от мюсюлманският свят заради интелекта си и способността да адаптира основните принципи на исляма към реалностите на съвременнния свят”[6].

Кардауи ръководи организацията „Европейски съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), който е важен и много ефективен инструмент на „Мюсюлманските братя”, достъпен във виртуалното пространство чрез електронната си страница www.islamonline.net. През 2003, Кардауи създава „Световен съвет за мюсюлмански духовници”, със седалище в Дъблин. Ежегодните му заседания се провеждат из цяла Европа, като на тях се обсъждат и публикуват напътствията на исляма (фетви), особено такива, касаещи живота на мюсюлманите в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Като духовен лидер на тези организации, той подкрепя основния принцип на „Мюсюлманските братя”, че всички мюсюлмани следва да се дистанцират от либералната демокрация, практикувана на запад, като в същото време максимално се възползват от нейните привилегии и предимства[7]. Макар че пред немюсюлманите използва умерена риторика, поведението му е съвършено различно, когато проповядва пред арабскоговоряща аудитория. През 2002, в предаването си, излъчвано от „Ал Джазира”, Кардауи заяви: „Вече завладяхме Константинопол, сега остава да се изпълни втората част от пророчеството – завладяването на Ромийа (Рим). То ще означава, че ислямът ще се завърне в Европа. В едно от предишните предавания посочих, че това няма да е завладяване със сила, а с проповеди и идеология. Европа ще осъзнае, че страда от материалистичната култура и ще потърси алтернатива… Ислямът ще се завърне в Европа и европейците ще приемат исляма. След това те самите ще започнат да разпространяват исляма по света, дори по-ревностно от нас – старите мюсюлмани. Това е във възможностите на Аллах”[8].

По отношение на тероризма, Кардауи изказва различни и взаимно противоречащи си мнения. Така, той осъди разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк и атентата в мадридското метро, като актове на терор[9], но напълно подкрепя тероризма срещу Израел и израелските граждани, които смята за „законно обосновани”. От теологична гледна точка, разглежданите обекти са част от Дар ал-Куфр, което предопределя и крайното им елиминиране. Тоест, те подлежат на религиозно прочистване, тъй като, по презумция, цялото израелско общество се състои от противникови бойци, защото всички израелци - мъже и жени, са „обучени да убиват палестинци”.

Подобно на други лидери на „Мюсюлманските братя”, Кардауи осъжда джихадизма и организации като „Ал Кайда”. Позицията му обаче е диаметрално противоположна, когато става въпрос за дейността на „Хамас” – инструментът на „братята” на палестинска територия. Дейността на „Хамас” се легитимира с религиозните постановления (фетвите), които Кардауи издава, и които оправдават извършването на самоубийствени атентати срещу цивилни граждани. Това ясно илюстрира двойнствената риторика и позиция, която теологът заема, в зависимост от засегнатите страни.

Подобен подход Кардауи използва и когато става въпрос за западни понятия като демокрация, свобода на словото и вероизповеданията, правата на жените, хомосексуалистите и антисемитизма. Те могат да бъдат разбрани само, ако първо се пречупят през призмата на изповядвания от Братството ислям. Когато обаче говори пред европейските медии, тези несъответствия и противоречия се прикриват с използването на лексика и терминология, доближаваща се до идеята за „Еврабия”: „Като мюсюлманско общество, трябва да приемем демокрацията в ислямския и контекст… общество движещо се от законите на шариата, което е съвместимо с ценностите на свободата, човешките права, правосъдието и равенството… Трябва да вземем доброто и да се откажем от лошото. Например, много демократични страни са разрешили разпространението на форми на сексуално отклонение… Ислямът не е антидемократичен. Това, което искаме, е свободно общество, приемащо правилата и законите на шариата, който е съвместим с ценностите на демокрациите, човешките права, правосъдието, развитието и просперитета.”[10]

В същото време, името на Кардауи се свързва с организации, финансиращи ислямистките терористични мрежи. Той например е член на шариатския борд на банката „Ал Таква”, като е и един от най-значимите и акционери[11]. Държавният департамент на САЩ определя тази банка като: „специално създадена организация за глобален тероризъм”. Авоарите и бяха замразени от американските власти на 7-ми ноември 2001, след разкритията, уличаващи банката, че финансира Ал Кайда[12]. Кардауи е и председател на благотворителната коалиция „101 дни”, която властите в Палестинската автономия определиха като „едни от поддръжниците – с пари и продоволствие, на движението „Хамас”. В тази връзка, през ноември 1999, на Кардауи бе забранено да влиза на територията на САЩ.

През март 1997 „Федерацията на ислямските организации в Европа” (ФИОЕ), спонсорира първото заседание на „Европейският съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), провело се в Лондон с участието на над петнайсет известни ислямски учени. Те одобряват изготвеният проект за Конституция на Съвета. В нея той е описан като „ислямски, специализиран и независим орган”, имащ правото да издава всеобщо валидни фетви, „отговарящи на нуждите на мюсюлманите в Европа”[13]. На практика, Съветът е правен орган, който изготвя за европейските мюсюлмани необвързващи правни съвети по въпроси, пред които те се изправят, живеейки в немюсюлмански държави. Седалището на Съвета е в Дъблин, като той работи съвместно с „Ислямския културен център”. И двете институции се ползват с щедра финансова подкрепа от организацията „Ал Мактум”, оглавявана от финансовият министър на Дубай, шейх Хамдан ал Мактум.[14] Съветът заседава два пъти годишно и  включва 32 ислямски теолози, повечето от които живеят в Европа.

Всъщност, Съветът е орган създаден и доминиран от глобалната мрежа на Братството. Някои от членове му са авторитетни теолози от арабските страни на Персийският залив, като повечето са тясно свързани с мрежата Икван. Както признава лидерът на туниската ислямистка формация „Ал Нахда” Рашид Ганучи: „някои от членовете на Съвета са членове и на Братството, някои не са. В случая е важна идеологията, а не движението”[15].

Независимо, че Съветът е изграден като демократичен орган, в който управлява мнозинството, членовете му гледат да избягват разногласията и обикновено следват позицията на Кардауи и другите влиятелни фигури в тази институция. Шейхът е харизматична личност, чиито авторитет е от решаващо значение за Съвета. Въпреки, че се стреми да използва умерена риторика, той многократно е подкрепял самоубийствените атентати срещу Израел и американските сили в Ирак и редовно декларира подкрепата си за организации като „Хамас” и палестинската „Ислямски джихад”. Кардауи определя близкоизточния мирен процес като „заговор за прекратяване на палестинската съпротива” и заявява открито, че „джихадът е задължение на целия мюсюлмански народ за да освободи Палестина, Йерусалим и джамията „Ал Акса”[16]. Така през 2004 Карадауи издаде фетва, оправдаваща атаките срещу всички американски граждани в Ирак, включително и цивилни, посочвайки че „няма разлика между цивилните американци и военните, защото и едните и другите нахлуха в страната”, а „цивилните са там за да служат на американските окупационни сили“.[17]

Саид Рамадан и походът на „братята” в Европа

След 1960, членовете на „Мюсюлманските братя” създават широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации, като крайната им цел е „въвеждане на ислямското право в цяла Европа и САЩ”[18].

Във Франция, екстремисткият „Съюз на ислямските организации в Европа” (СИОЕ) си извоюва доминиращи позиции във формирания от правителството „Ислямски съвет”, а в Италия радикалният „Съюз на ислямската общност и организации в Италия” (СИИОИ) е партньор на управляващите в диалога с местната мюсюлманска общност.

От всички страни в Европа, Германия се оказва най-подходяща за активността на „Мюсюлманските братя”. Откривайки благоприятна среда в тогавашната Западна Германия, още през 50-те години на миналият век, интелектуалците от Братството необезпокоявани развиват дейността си там. Заради ключовата си позиция в сърцето на континента, Германия се превръща във важна опорна точка за разпространението на радикалния ислям в Европа. Зетят на основателя на „Мюсюлманските братя”  Хасан ал-Бана и негов личен секретар - Саид Рамадан, се премества от Саудитска Арабия в Германия и създава там организацията „Ислямско общество в Германия” (ИОГ), която ръководи от 1958 до 1968. Рамадан е роден през 1926 в едно село, северно от Кайро. Присъединява се към Братството на 14-годишна възраст, след като присъства на проповед на Хасан ал-Бана[19]. През 1946 Рамадан завършва право в Университета на Кайро и започва издаването на „Ал Шихаб” – официалното списание на организацията, като паралелно с това става и личен секретар на ал-Бана. През 1948 е сред арабските доброволци, сражаващи се в Палестина, като дори е назначен за ръководител на военния корпус в Йерусалим от краля на Йордания Абдулах. След кратката си военна кариера се отправя към току що създадената държава Пакистан, където, въпреки младостта си, се кандидатира за генерален секретар на „Световният мюсюлмански конгрес”.

След забраната на Братството от египетските власти, през декември 1948, и убийството на ал-Бана година по-късно, положението на „Мюсюлманските братя” доста се усложнява, което принуждава Рамадан да остане в Пакистан, където работи като културен посланик на страната в арабският свят. Когато (през 1950) забраната на организацията му е отменена, той се връща в Египет и започва да издава „Ал Муслимун” – едно от най-важните списания, пропагандиращи радикалния ислям. След преврата през 1952 и краткотрайното сътрудничество между националистическото правителство на Насър и „Мюсюлманските братя”, репресиите на властите отново се стоварват върху Братството, което принуждава Рамадан да напусне страната, заедно със съпругата си Уафа – най-голямата дърщера на Хасан ал-Бана.Семейството се установява в Женева, а Рамадан се записва да учи в Университета в Кьолн, където се дипломира като юрист и защитава дисертация по ислямско право.

През 1961, в Женева, заедно с индийските учени Мохамед Хамидулах и Маулана Мохамед Абдул Али Хасан ал-Надви, Рамадан създава организацията „Ислямски център на Женева”. Първоначално централата и е в една вила, дарена от арабски принц, след което се премества в сграда в близост до езерото Леман. Привилегированите отношения на Рамадан със саудитците, му дават възможност да финансира разрастващата се дейност на центъра.  Появата му е важна индикация за целите на Рамадан, който го превръща в първият щаб на „Мюсюлманските братя” в Европа, чиято дейност (благодарение финансовата подкрепа на Саудитското кралство) бързо се разпространява и в други европейски страни. Днес, Центърът се управлява от неговия син, Хани Рамадан, а в управителния му съвет участва и другият син на Саид, Тарик Рамадан. През август 2004 последният получава виза за да преподава в университета в Нотр Дам, която обаче впоследствие му е отнета от американския Департамент по вътрешна сигурност[20].

През 1962 Саид Рамадан активно участва в създаването (и пише устава) на финансираната от Саудитите „Световна мюсюлманска лига” – транснационална организация, чиято цел е разпространението на крайната салафитска идеология, и която беше разследвана през 2004 от Сената на САЩ за връзки с финансовите мрежи на тероризма[21]..

Разчитайки на мощната саудитска финансова подкрепа, Саид Рамадан се заема с разпространението на идеологията, изповядвана от „Мюсюлманските братя”, и в други европейски страни. Първата възможност за това му дават група арабски студенти, които се обръщат към него с молба да помогне за изграждането на джамия в Мюнхен. Студентите се борят за контрола над т.нар.  „Комисия за строеж на джамии”, опитваща се да събере средства за строителството на нова джамия в баварската столица,[22] като основните им конкуренти са група бивши мюсюлмански военни, които се сражават редом с нацистите през Втората световна война и остават в Мюнхен след края на войната. Произхождащи от Централна Азия и Кавказ и изповядващи умерения ислям, те се сблъскват с далеч по-радикално настроената арабска общност.

През 1960, благодарение на саудитските пари, Рамадан става председател на комисията и през 1973, когато джамията най-сетне е завършена, Братството вече е отстранило всички други групи, претендиращи за контрол върху нея. Така Женева се превръща в база за разгръщане на европейските операции на Братството, а джамията в Мюнхен – в техен щаб. Доминиращата позиция на Саид Рамадан в „Комисията за строеж на джамии”, преименувана по-късно на „Ислямско общество на Германия” (ИОГ), продължава до 1973, когато управлението и се поема от сириеца с италиански паспорт Халеб Химат.

Химат оглавява ИОГ чак до 2002, като постоянно пътува в Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ. Той е сред основателите на вече споменатата банка „Ал Таква” (заедно с Кардауи и египетският банкер Юсеф Нада), превърнала се в мощен конгломерат, финансиращ дейностите на „Мюсюлманските братя”. С помощта на Химат, Юсеф Нада  развива клоновете на „Ал Таква” в Швейцария, Лихтенщайн и Бахамските острови. Банката финансира и няколко ислямски центрове в Европа (включително създадения през 1960 Ислямски център в Мюнхен и списанието му „Ал Ислам”), както и официалното списание на Братството, „Рисалатул Икван”. През 2001, американският Департамент по финансите определя Химат и Нада като лица, финансиращи тероризма и пряко свързани с „Хамас” и Ал Кайда[23].

ИОГ, чиито най-важен център е в Мюнхен, е основния филиал на египетското братство в Германия. Организацията се е разраснала значително през изминалите години и днес си сътрудничи с десетки ислямски формации в страната. Досега към ЙОГ са се присъединили ислямски центрове от над трийсет немски града, като организацията тясно съдейства и спонсорира много ислямски, младежки и студентски организации в Германия.

Голяма заслуга за това има египтянинът Ибрахим ел-Зеят, роден в Германия и лидер на многобройни студентски организации. Той поема ръководството на ИОГ, след като Халеб Химат подава оставка. Зеят е наясно с възможностите и ролята на младите поколения немски мюсюлмани и осигурява участието им в младежките и студентските ислямски организации. Германските власти обаче свързват Зеят с Братството, както и със „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) – саудитска неправителствена организация, работеща за разпространението на уахабизма и радикалното тълкуване на исляма по света, чрез своята мрежа от училища и издаваната от нея литература. Асамблеята, която действа под егидата на „Световната мюсюлманска лига”, цели да внуши на младите европейски мюсюлмани идеята за пълното превъзходство на ислямската система над останалите. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и може да се похвали със солидни ресурси. През 1991 САММ публикува книгата „Таджихат Исламиа” („Ислямски възгледи”), в която се казва: „Накарайте децата си да прегърнат отмъщението към юдеите и подтисниците и ги научете, че нашите младежи ще освободят Палестина и Ал Кудс (Йерусалим), когато се върнат към исляма и извършат джихад в името на Аллах”. Присъствието на подобни идеи в „Таджихат Исламиа” е по-скоро правило, отколкото изключение. В  много други публикации на САММ също присъства силна антисемитска и антихристиянска риторика.

Дейността на Зеят се свързва и с „Европейския институт за хуманитарни науки”, занимаващ се с обучението на имами. Според европейските разузнавателни служби, в училището се изнасят радикални духовни проповеди и се разпространява религиозна омраза. Самият Зеят никога не е бил обвиняван в извършването на терористична дейност, но осъществява съмнителни финансови сделки и сътрудничи с много организации, разпространяващи религиозна омраза.

ИОГ разполага с широка мрежа от ислямски организации в повече от 30 немски града. Освен това поддържа тесни връзки и с турската организация „Милли Гуруш”, която има 30 000 члена и около 100 000 симпатизанти. Официално, тя защитава правата на турското имигрантско население в Германия, като набляга особено на правото му на глас на демократичната политическа сцена и „запазване на ислямската му идентичност”[24]. „Милли Гуруш” обаче има и екстремистка насоченост. Според немските специални служби, „въпреки, че в публичните си изявления организацията твърди, че се придържа към принципите на западната демокрация, сред целите и са премахването на сегашното светско правителство в Турция и установяването на ислямска държава и социална система”[25].

Франция също е важен обект в похода за разпространяване идеологията на Братството на континента. Индийският интелектуалец и автор на близо двеста разработки, касаещи ислямската история, култура и право, Мохамед Хамидулах създава именно в Париж първата ревивалистка „Асоциация на ислямските студенти във Франция” (АИСФ). Въпреки че самият Хамидулах изповядва умереното тълкуване на Корана, скоро след създаването и АИСФ се превръща в база на малка група радикални мюсюлмански студенти, обучаващи се в парижките университети. Сред тях е и Хасан ал-Тураби, тогава млад студент по право от Судан, който впоследствие става един от най-видните ислямски „ревивалисти” в новата европейска история и духовен лидер на ислямистите в родния си Судан[26] . Впрочем, по същото време, в редиците на АИСФ можем да среещнем и други добре познати фигури, като Аболхасан Банисадр – първият президент на Ислямска република Иран[27], Саид Рамадан ал-Боутих, който е сред най-авторитетните сирийски теолози, и Исам ал-Атар – един от най-известните лидери на „Мюсюлманските братя”, избягал от Сирия за да се установи в немският град Аахен, където създава джамията „Билал”.

През 1979, малка група членове на АИСФ, възприела визията на „Мюсюлманските братя” и работеща за разширяване влиянието на движението сред мюсюлманското население на Франция, създава нова организация – „Ислямска група във Франция” (ИГФ), която четири години по-късно се преименува в „Съюз на ислямските организации във Франция” (СИОФ)[28]. За учредители на организацията се смятат иракчанинът Зухаир Махмуд и тунизиецът Абдалах бен Мансур, но истината е, че зад нея стоят далеч по-важни фигури като Файсал Маулауи, който, при престоя си в Париж, е член на АИСФ, но после се връща в родния Ливан за да оглави радикалната политическа партия „Ал-Джамаа ал-Исламиа”. Втората важна личност е Рашид Ганучи, който е секретар на АИСФ от 1968 до 1969, след което оглавява „Ал Нахда” – ислямистко движение, борещо се със светския режим в Тунис[29]. Ганучи и Маулауи са умни политици, съумяващи успешно да адаптират идеологията към обстоятелствата. Те са наясно, че Братството се нуждае от добре структурирана организация, способна да влияе върху политическият дебат и, едновременно с това, да радикализира мюсюлманското малцинство в европейската държава с най-многочислена ислямска общност.

През последните две десетилетия, СИОФ се оформя като най-влиятелната и активна организация сред мюсюлманската общност във Франция, контролираща голям брой джамии и привличаща десетки хиляди посетители на ежегодните си събрания в Льо Борже. СИОФ постепенно достига ниво, позволяващо й поддържането на собствени образователни институции като „Европейския институт за хуманитарни науки” (ЕИХН)[30]. Сред основните цели на организацията е да обучава имами, които, освен нужната богословска и научна основа, получават и представа за ценностите, залегнали в основите на западната цивилизация. Институтът е създаден от такива ключови за СИОФ фигури, като Ахмед Джабала и Зухаир Махмуд, и често се посещава от най-видните представители на международната мрежа на Братството[31]. Научният му съвет се оглавява от Файсал Маулауи и шейх Юсуф ал-Кардауи, като духовният лидер на СИОФ и „Мюсюлманските братя” е чест гост и лектор.[32] [33]

Френските власти демонстрират двойнствено отношение към СИОФ. От една страна, показателно е, че Френският държавен съвет отказа да удовлетвори молбата за натурализация на Бен Мансур (един от основателите на Съвета), посочвайки, че той оглавява „федерация, с която са свързани много екстремистки движения, отхвърлящи основните ценности на френското общество”[34]. От друга страна, Никола Саркози, който по това време е министър на вътрешните работи, публично заявява, че СИОФ винаги е заемал позиции,