Tag:терористи

Робърт Пери, разследващ журналист, чието име стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство БушДали правителството на САЩ иска „Ислямска държава” и/или нейните последователи от „Ал Кайда” да контролират Сирия? Що се отнася до Държавния департамент, изглежда рискът си заслужава, тъй като това ще прекъсне снабдителния канал от Русия към сирийското правителство на президента Башар Асад. Дори с цената на разширяването на хватката на сунитски терористични групи върху сирийската територия.
Публикувано на сайта ГЛАСОВЕ
Превод от английски език: Пепа Витанова

Изглежда хардлайнерите в администрацията на Обама са поставили пред неоконсерваторите цел за „смяна на режима” в Сирия в навечерието на извънредните опасности, които може да предизвика черното знаме на сунитския тероризъм, отгледан в Дамаск.

Това най-вероятно ще бъде съпроводено с отрязани от „Ислямска държава” глави на християни, шиити и други „еретици”. И/или от превръщането на „Ал Кайда” в огромно близкоизточно средище на атаки срещу Запада.

И колкото и дестабилизиращ да е потокът от бежанци от Близкия изток към Европа, една победа на „Ислямска държава” или на „Ал Кайда” би наводнила Европа с милиони отчаяни хора, които бягат от Сирия и предизвикват политическа и хуманитарна криза.

В същото време това означава огромен натиск върху президента Барак Обама или върху неговия приемник за пълна инвазия в Сирия и кървава окупация.

Човешката и финансовата цена на този кошмарен сценарий са почти непонятни. Европейският съюз – това основно постижение в ерата след Втората световна война – вече страда от масова безработица и може да се разпадне. САЩ също могат да се претърпят трансформация в перманентно воюваща страна.

Въпреки това Вашингтон, изглежда, не може да се спре. Вместо да работи с Русия и ръководения от шиити Иран, за да помогне за стабилизирането на политическата и военна ситуация в Сирия, мачовците политици сипят обиди към двете страни, които биха могли да бъдат съюзници на Запада в опитите да бъде спрян сунитският тероризъм.

През последната седмица правителството притисна България и Гърция да спрат руските полети към Сирия. Планът на САЩ, изглежда, е да блокира сирийското правителство и да го лиши от външни провизии – без значение хуманитарни или военни, за да предизвика неговия колапс и да отвори портите на Дамаск за „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”.

Обяснението на това почти необяснимо поведение е странно. Правителството на САЩ „осинови” смешното неоконсервативно бръщолевене, като обвини Асад, а сега и Русия за създаването на „Ислямска държава”. Въпреки че кръвожадната група (която всъщност възниква като „Ал Кайда в Ирак” – AQI) бе отговор на американското нахлуване в Ирак през 2003 г. по времето на президента Джордж Буш. След което бе върната обратно с пари и оръжия от Саудитска Арабия, Катар и други американски „съюзници”. „Ал Кайда в Ирак” се премести в Сирия със задачата да премахне правителството на Асад.

Ал Кайда в Ирак” (AQI) по-късно прие името „Ислямска държава” (също позната като ISIS, ISIL или Daesh).

И въпреки всичко официалната позиция на американското правителство е, че „Ислямска държава” е грешка на Асад и Русия.

„Това, което казахме, е, че руснаците продължават да подпомагат режима на Асад, което води до разрастване на „Ислямска държава” (ISIL) в Сирия и влошава ситуацията – заяви говорителят на правителството Джон Кирби. – Ако те (руснаците) искат да бъдат полезни, трябва да спрат да въоръжават и подкрепят Башар ал Асад.”

А реалността е, че военните на Асад са главната опора както срещу „Ислямска държава”, така и срещу господстващите сунитски бунтовнически сили, филиала на „Ал Кайда”.

Така че, спирайки „захранването” на Асад, правителството на САЩ всъщност разчиства пътя за победата на „Ислямска държава” („Ал Кайда”). Ако стратегията на САЩ за унищожаване на защитата на Асад се окаже успешна, тогава наистина нищо няма да спре сунитските терористи при завземането на Дамаск и другите големи градове. Тогава американските въздушни удари по тези градове със сигурност ще убият много цивилни и допълнително ще радикализират сунитите. За да бъде изместена „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”, ще е нужна пълномащабна инвазия на САЩ. Тя може и да бъде неизбежна, но почти със сигурност ще се провали, както се провали иракската окупация по времето на Буш.

Плашещи фантазии

Колкото и да са плашещи тези опасности, остава огромна пропаст между истинския свят на Близкия изток и фантазиите на официален Вашингтон за региона. В зоната на въображаемото това, което има значение, е плямпането на амбициозни политици и лидери, формиращи общественото мнение – плямпане, което аз наричам „ъъъ” ръмженето на геополитическия подход.

Демократическата партия се присъедини към това ръмжене преди дни в Brookings Institution – дом на неоконсерватори като Робърт Кейгън и домакин на „либералните интервенти” като Майкъл О'Ханлън и Строб Талбот.

Макар че официално одобри ядреното споразумение с Иран, бившият държавен секретар Хилъри Клинтън обиди и иранците, и руснаците. Осъждайки подкрепата на Русия за сирийското правителство, тя призова за увеличаване на наказанието на Москва и на руския президент Владимир Путин – за да принуди Русия да се откаже от режима на Асад.

„Имаме нужда от съгласувани усилия, които да доведат до увеличаване на разходите на Русия и Путин. И аз съм в лагера на тези, които не сме направили достатъчно” – заяви Клинтън. И добави, че Русия се опитва да „осуети и да подкопае американската сила, когато и където може”.

Клинтън, изглежда, не е научила нищо от миналите си стратегии за подкрепа на „смяната на режима” в Ирак и Либия. И в двете страни американските военни продуцираха свалянето и убийството на топ лидерите на нациите. Но вместо обещания разцвет на идеални демокрации страните потънаха в анархия със сунитски терористи, свързани с „Ал Кайда” и „Ислямска държава”, които сега контролират големи части от територията им.

За Клинтън по-висшият приоритет е да се докаже като супертвърда пред влиятелните неоконсерватори и либералните ястреби от Вашингтон. Потенциалното влизане на Клинтън в Белия дом предполага още по-войнствена външна политика от тази на Обама, който наскоро се похвали с това, че е наредил военни удари в седем различни страни.

Клинтън изглежда жадна за още повече промени на режима в Сирия и дори в Русия въпреки екзистенциалните рискове, свързани с подобни безразсъдни стратегии. Неоконсерваторите и либералните ястреби винаги предполагат, че някои податливи „умерени” ще вземат властта в съответните държави. Но житейската практика показва, че американската интервенция често прави нещата по-лоши и се стига до поява на още по-екстремни лидери.

Къде е Обама?

Сега в официален Вашингтон се редят на опашка в подкрепа на блокадата на руската помощ на сирийското правителство – дори ако това би означавало победа на „Ислямска държава” или „Ал Кайда”.

Голямото неизвестно е къде стои президентът Обама във всичко това.

Източник, запознат със задкулисието в отношенията между Белия дом и Кремъл, ми каза, че Обама е насърчавал Путин да засили руската помощ за изстрадалото сирийско правителство като част от борбата срещу „Ислямска държава”. Руснаците вече били объркани. Те не разбирали защо Държавният департамент на Обама се опитва да саботира тези усилия.

Колкото и странно да звучи, на Обама не му било за първи път при задкулисни договорки да се отнася благосклонно към по-малко конфронтационен подход спрямо кризите в чужди държави, а после да остави неоконсерваторите и либералните ястреби от собствената си администрация да действат в обратна посока. Така например през 2009 г. Обама се подчини на исканията да бъде извършен безполезният „скок” в Афганистан, а през 2014 г. остави неоконсерваторката и помощник държавен секретар Виктория Нуланд да започнете нова студена война с Русия, подпомагайки „смяната на режима” в Украйна.

Като помощник държавен секретар по европейските въпроси, Нуланд вероятно е била в центъра на неотдавнашното извиване на ръце в България и Гърция – за да ги накара да блокират руските полети до Сирия, която е дългогодишна мишена на неоконсерваторите.

Обикновено, когато подчинените му го притискат, Обама отстъпва и залага на подхода на протакането. След това прибягва към истинската дипломация – какъвто пример е споразумението със Сирия през 2013 г. за предаване на арсенала от химически оръжия, а също и иранската ядрена сделка от 2015 г. (и двата случая са постигнати със значителна помощ от Путин).

Обама се е доказал като ненадежден партньор във външната политика заради огъването под войнствения натиск на много от своите подчинени. Той дори влиза в тяхната реторика на обиди и заплахи.

Днес Обама може би чувства, че е отишъл толкова далече, колкото му стига смелостта с ядрената сделка с Иран. Всяка външна политика на сътрудничество с Иран или Русия преди 17 септември, когато Конгресът трябва да реши съдбата на споразумението, може да доведе до отбой сред ключовите демократи.

След като докладът на Конгреса мине, Обама може да се заеме сериозно със сътрудничеството с Иран и Русия, за да се стабилизира ситуацията в Сирия. Чрез засилване на войската на сирийското правителство – която защитава християни, шиити и други малцинства – и чрез привличане на разумните сунити за договаряне на споделено управление. Това би било шанс за стабилизирането на Сирия, провеждането на избори и конституционни реформи. Но ще изисква да отпадане лозунгът „Асад трябва да си ходи”.

Докато президентът Обама говори малко за своите сирийски планове, Държавният департамент задейства своя агресивен ход с надеждата най-накрая да се постигне мечтата на неоконсерваторите и либералните ястреби за „смяна на режима” в Сирия.

Независимо от кошмарите, които могат да последват.

------------------------------------------

*Името на разследващия журналист Робърт Пери стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство Буш.

----------------------------------------------

Текстът е публикуван в сайта: http://www.globalresearch.ca

 
Боян Чуков, експерт по геополитика, бивш съветник на правителството на Сергей СтанишевКРОСС/ С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия. Брюксел оставя неприятното усещане за déjà vu. Защо Ф. Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите, каза Боян Чуков, съветник на бившия премиер Станишев по външнополитическите въпроси, в интервю за Агенция КРОСС

- Г-н Чуков, очевидни ли са аналогиите с ноемврийските удари в Париж, или вчерашните атентати в Брюксел са по-различно нюансирани?


Боян Чуков: Не мисля, че между атентатите в Париж и Брюксел може да се прави елементарна аналогия. Във френската столица терористите ползваха стрелково оръжие и застреляха мирни граждани, които си почиваха по кафенетата. В Брюксел бе нанесен удар върху огромен транспортен център, който има ключова роля не само в Белгия, но и в света. Ударът върху брюкселското летище бе прибързан и лошо организиран. Задържането от белгийските сили за сигурност на атентатора Салах Абдеслам и искането от френска страна той да бъде екстрадиран във Франция застраши разкриването на една от джихадистките мрежи, която оперира на френска територия. Това накара бързото нейно утилизиране на белгийското летище преди да бъде унищожена от службите за сигурност. По принцип Белгия служи за тилова база на джихадистите, които подготвят терористични актове във Франция. В Париж все още имаме спорадичен терористичен удар. С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия.

- В коментар на атентатите в Брюксел премиерът Борисов изрази увереност в убедителното противостоене на атаката срещу общите европейски ценности, морал и култура, но едновременно с това оцени европейската външна политика в Ирак, Либия и Сирия като провал. Склонен ли сте да видите в този жест на премиера отражение на нови външно- и вътрешнополитически тенденции?
Боян Чуков: За съжаление европейските управляващи като цяло продължават да говорят с клишета. Това показва, че повечето от тях не си дават сметка, че светът днес е друг. След кървавия хаос в Брюксел имаме неприятното усещане за déjà vu. Същите тиради за „европейско единство", „европейски ценности и морал" и други подобни. Същите боядисвания с националния флаг на пострадалата държава. Същите „фамилни снимки" на европейския елит, изпаднал в дълбок маразъм. Същите лицемерно проронени сълзи за жертвите. Да, всички ние скърбим за жертвите в Белгия. Да, това е огромна човешка трагедия. Но защо Федерика Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Да припомня. През 2011 г. , когато на летище Домодедово в Москва избухна бомба и бяха убити обикновени пътници, в Брюксел никой не рева. Напротив. Бе казано, че виновна за случилото се е Москва и нейната политика в Кавказ. Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите? А стотиците взривени и изклани цивилни в Африка? Нима те не са човешки същества?

Естествено, че случващото се в Брюксел и Париж е последица от Либия, Афганистан, Ирак и Сирия. Въпросът е кога стигнахме до този извод - когато подкрепяхме бандитското нахлуване в Ирак в разрез с международното право? Нима не разбрахме, че демокрация не се експортира. Експортират се само революции и тероризъм. Сега ще си сърбаме надробената попара. Колкото и да ми е неприятно, нашият премиер следва събитията. За съжаление държавното ни ръководство няма ясна представа за случващото се по света и действа „слепешком" за сметка на българските национални интереси.

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Дим, локви кръв и отрязани човешки крайници – това е картината, която се открива след разпръсването на дима от експлозията на летище Домодедово на 24 януари.

Камерата за видеонаблюдение е запечатала терорист смъртник, който се смесва с тълпата посрещачи в залата на летището. Следва гръм и таванът на залата пада върху тълпата посрещачи, пристигащи и изпращачи, намиращи се на мястото на атентата.

31 загиват на място веднага, трима умират в болница и един издъхва в линейката на “Бърза помощ”.

“Взривната вълна разкъса човешки тела на парчета” – свидетелства пред в. “Комсомольская правда” очевидец, оцелял от самоубийствения атентат в залата на международния летищен терминал. Изданието пуска на първата си страница и  видео от мига на трагедията.

Мощна саморъчно направена бомба с парчета метални късове, тел, арматура избухва миг след вика на самоубиеца терорист: “Всички ви ще убия!”.

Първоначално хората, оцелели от експлозията решават, че самолет е паднал върху сградата – такова е усещането им след като постепенно се разнася димът от избухналата бомба и в залата отново светват светлини – картината е ужасяваща.

На пода лежат хора в локви кръв и части от човешки крайници, а наоколо са избити стени, асансьори, врати” - разказва за КП кореспондентът й, Дмитрий Илин. На метри от кафене “Азия” се търкаляли отломки от багаж, разкъсани посрещачи – живи, но ранени и мъртви хора, носят се писъци.

“Видях бягащ мъж, от когото висяха парчета месо, а той крещеше: “Спасен съм, Спасих се!”,” разказва друг оцелял очевидец на случилото се.

Жерта на терористичния акт става и кинодраматурга Анна Яблонская която долетяла от Одеса, за да получи престижна награда, за която работила цял живот! Тя победила в конкурс за киносценарии с “Лично дело 2010”, като журито отбелязало нейния изключителен талант!

Президентът Дмитрий Медведев е лаконичен: “Ако се съди по мястото на локализация и други косвени доказателства, по всичко личи, че става дума за добре подготвена атака, насочена към убийството най-много хора, което доведе и до национална трагедия...”

Президентът Дмитрий Медведев заяви, че за атентата на летище Домодедово трябва да се потърси отговорност на ръководството на летището, предаде Интерфакс.

“Това, което се случи, показва че е имало ясни пробиви в системата за сигурност на летището. Някой би трябвало да положи много усилия, за да успее да внесе толкова голямо количество експлозиви.”, е заявил Медведев.

„Всеки, свързан с компанията, вземаща решения там, както и ръководството на летището, трябва да отговори на всички въпроси.”, е добавил той.

Според Медведев терористичната заплаха в Русия е по-висока от тази в САЩ, предаде ИТАР-ТАСС.

„На нашето общество и на цялата ни държава бе хвърлено поредно и много жестоко предизвикателство. Трябва да бъде направено всичко за това бандитите, които са извършили това престъпление, да бъдат разкрити, изобличени и предадени на съда”, каза руският президент.

Медведев подчерта, че тези, които окажат съпротива, трябва да бъдат ликвидирани на място.

“Телефоните на мъртвите звънят в моргата” – така пише днес в. “Комсомольская правда за атентата и трагедията, разиграла се на летище Домодедово. Братът на Кирил Байбуз го търсил 163 пъти, любимата му – 20 пъти

Докато върви опознаването на телата на загиналите, телефоните им продължават да звънят, разказват пред "Комсомолская правда" съдебни медици, цитирани от българската ИА “Блиц”.

На мобилния на 23-годишния Кирил Байбуз имало 163 пропуснати повиквания - звънил е брат му. Има и 20 есемеса подписани с "Любимата". Тя го пита къде е, наред ли е всичко.

Мъж с българско име е сред загиналите при атентата в Москва. Това показа справка в списъка на Министерството на извънредните ситуации на Русия. Весела Чернева, говорител на Министерството на външните работи потвърди, че официалните руски власти са съобщили за българин, чиито имена са Николай Иванов Иванов 44-45-годишен.

“Московското летище, най-натовареното край руската столица бе разтърсено от експлозия” съобщи Би Би Си в своя първи репортаж за трагедията.

Президентът Дмитрий Медведев обеща, че тези, които стоят зад нападението ще бъдат издирвани и заловени.

Той нареди повишаване на сигурността в столицата на Русия, нейните летища и други транспортни центрове, и свика извънредна среща с висши служители, а също така отложи планираното си отпътуване за тази седмица Световния икономически форум в Давос – отбелязва Би Би Си.

Изданието припомня атентата в Московското метро, извършен от терористи от Кавказкия район и коментира, че Москва е място, където можете да скриете лесно, тъй като е много по-трудно да се намерят хора в столицата, отколкото в Северен Кавказ.

Черна хроника припомни Би Би Си

• Март 2010 - самоубийствени бомбени атентати на две метростанции в Москва убиват 40 души; Обвинени са екстремисти от Северен Кавказ;

• Ноември 2009 г - бомбен атентат удря експреса “Москва-Санкт Петербург”, убивайки 26 души; Ислямистка групировка от Северен Казваз поема отговорността за атентата;

• Първи септември, 2004 - чеченски бунтовници нахлуват в училището в Беслан и вземат 334 заложници, включително и много деца. При освобождаването им загиват много заложници и терористите;

• август 2004 година - атентатор самоубиец взривява себе си в метростанция в Москва, убивайки 10 души;

• август 2004 година - Два самолета Туполев, излетели от Домодедово са взривени във въздуха от атентатори-самоубийци, причинявайки смъртта на 89 пътници и екипаж...

“Ню Йорк Таймс” съобщи още вечерта след атентата за “смъртоносна заплаха на едно от основните летища на Москва”.

Изданието използва публикацията, за да коментира, че в момент, когато Русия е била готова да привлече инвеститори за икономиката си на Световния икономически форум в Давос, точно тогава се е случил атентата.

За разлика от “Ню Йорк Таймс”, външният министър на великобритания Уйлям Хейл заяви: “Аз съм дълбоко шокиран и натъжен от днешната експлозия на летище Домодедово в Москва, която причини загубата на живота на много хора.

Хейг изпрати "От името на Великобритания, съболезнования на всички, които са загубили близки или са били ранени”.

“Дейли Телеграф”, който само часове след атентата писа, че е било самоубийствана терористична атака дава свидетелството на Марк Грийн, пътувал в “Бритиш Еъруейз”: “Имаше експлозия, гръм и трясък. След това видях един полицай, с разпокъсани дрехи и висящи парчета месо, целият в кръв, който крещеше: “Жив съм!, “жив съм”!

“Самоубийствен бомбен атентат на летището в Москва уби 35-тима, съобщи Си Ен Ен още вечерта след трагедията.

Каналът Си Ен Ен се позовава на Държавната руска телевизия, която е съобщила, че взривът е избухнал на международния терминал на най-натовареното руско летище и то в залата, където е имало и пристигащи, и заминаващи, и изпращачи, и посрещачи. Т. е. терористите са използвали пиков час, когато е имало най-много хора.

Домодедово е на 22 мили от руската столица Москва и е едно от най-натоварените, съобщава Си Ен Ен в първата си кореп.спонденция от мястото на трагедията. “Опостушителна атака, добре планирана, с максимален трагичен резултат и човешки жертви” – така характеризира изпълените цели на терористите Си Ен Ен.

“Вашингтон Поуст” също само часове след атентата писа за трагедията на московското летище, предизвикала толкова смърт и ранени.

Експлозия на недостатъчно обезопасено от гледна точка на сигурността летище в Москва причини смъртта на най-малко 31 души и рани 130 предаде Асошиейтед прес, цитирана от “Вашингтон Поуст”,“Тайм” и други западни издания в Европа, като "Берлинер цайтунг", "Дер Щандарт" и други.

 

Интерфакс съобщи, че полицията издирва трима мъже във връзка с атентата, но не предостави подробности. Асошиейтед прес съобщи, че атентатор самоубиец е бил отговорен за взрива, продължават изданията, като уточняват, позовавайки се на свои източници, че взривът не е бил транспортиран със самолет, а е бил внесен в летището отвън.

Експлозията е настъпила в 16:37 местно време, според Руската агенция за въздушен транспорт. Самолети от Дюселдорф, Германия и Одеса, Украйна, са били пристигнали и разтоварени в предишния половин час. Точно преди взрива,  е пристигнал и един самолет от Лондон.

Елена Бактина, работеща в кафенето на залата разказва как след взрива са започнали да падат върху нея късове мазилка, а много от стъклата са били потрошени.

Друг свидетел описва пред изданието как първоначално хора са започнали панически да бягат навън, очаквайки друг взрив, но след това се върнали вътре поради ниските температури. Мнозина били с окървавени лица и в шок.

Три от водещите английски издания веднага отразиха случилото се на летище Домодедово. Десетки убити при взрив летището от самоубийствен терористичен акт писа “Индипендънт”.

Терористичната атака веднага засили мерките за сигурност в руската столица, - по предваротелна информация, която имаме заявявам, че това е терористична атака” – заяви президентът Дмитрий Медведев отбеляза “Индипендънт”.

Любителски видеозапис показа разпръснати трупове и части от човешки тела. Никой не пое отговорността за атентата.

Чеченски бойци поеха навремето отговорност за предишни терористични атаки в Москва, припомня изданието, включително отговорността и за двойния самоубийствен атентат в метрото март 2010 г, който уби 40 души и раниха над 100 души.

Мащабните сражения в Чечня приключиха преди години, след две опустошителни войни между Русия и сепаратисти от региона, но ислямистите продължават да извършват самоубийствени атентати.

Повечето от тях са в Чечня, а други в предимно мюсюлмански провинции в южната част на Кавказ. Има и такива, които се извършват в Москва - под земята, в автобуси и във влакове, като целят максимален брой жертви.

Собственикът на автомобили под наем, Алексей Спиридонов споделя пред изданието: “Експлозията бе толкова силна, че ме блъсна в стената... Хората, паникьосани, крещаха и тичаха из залата да търсят близките си, а други останаха да лежат на земята в кръв.”

Елена Зацерковная, работеща за Луфтханза разказва: “Имаше много кръв, отрязани крайници, плаващи наоколо!”

Изданието уточнява, че летище Домодедово е построена през 1964 година югоизточно от руската столица и през миналата година през него са преминали над 22 млн пътници.

Експерти от Авиационна сигурност експерти предупреждават, че след терористичните атаки на 11-ти Септември, 2001 г. летищата преставляват с тълпите съсредоточени на тях - примамлива цел за атентатори-самоубийци.

"Летищата по своя характер са оживени места, с което са и уязвими” - заявява за изданието Филип Баум, главен редактор на авиационна сигурност International, базирана в Лондон, където се публикуват материали, посветени на проблемите на сигурността.

“Ассошиейтед прес” също отбеляза терористичния акт на летище Домодедово и използва случая, за да коментира: “Нападението също така поставя под съмнение способността на Русия да е безопасен домакин на предстоящите големи международни спортни събития като 2014 г. Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 година и състезанията за Световната купа през 2018 г..

Международният олимпийски комитет (МОК) не се съмнява във възможностите на Русия да гарантира сигурността на Зимните Олимпийски игри в Сочи през 2014 година, съобщи на 25 януари „Газета ру” .

“Терористите са хит на летище Домодедово” пише АП в своя критичен репортаж за недостатъчно обезпечената сигурност на най-натовареното руско летище. През 2004 г. други атентатори самоубийци проникнаха и недобре уредената сигурност там, убивайки 90 души, тъй като атентаротите взривиха два самолета”.

Агенция Интерфакс с подробен репортаж от мястото на събитието съобщи, че взривът е бил толкова силен, че на едни от присъстващите ранени се е видял като огнено кълбо, а снегът от покрива на залата бил разтопен!

В най-подробен репортаж английският “Гардиън” отбеляза терористичния взрив на Домодедово така:

Първоначално бе прието, че атентата е дело на така наречените “черни вдовици”, жени самоубийци, използвани от терористите.

Мерките за сигурност на Домодедово са засилени след атентата от 2004 година, когато в два излетели самолета бяха взривени и загинаха 89 пътници.

Като едно от най-сигурните летища в света определя и експертът по сигурността Норман Шийкс, Домодедово. Скенери, камери за денонощно видеонаблюдение, европейски мерки за безопасност са характерните за Домодедово, споделя пред “Гардиън” Шийкс.

На “Хийтроу” вече се следяло неадекватно, подозрително поведение на хора в залите на летището, а специално обучен персонал проверявал заподозрените, но това довело до много дела и искове, отбелязва изданието.

“Гардиън” публикува смяната на обстановката след атентата по часове, като ползва и свидетелства на очевидци. Освен публикуваните дотук сцени от мястото на трагедията от други западни издания, “Гардиан” съобщава за хаос, сирени, писъци и бягащи хора, с окървавени лица и разкъсани тела. Като се позовава на Интерфакс” изданието съобщава, че следователи са намерили след експлозията откъсната, главата на атентатора смъртник, а чертите на лицето били на мъж от Близкия изток.

Пристигналите бързо на мястото на взрива линейки поемали ранени, сложени от персонала на латището в колички за багаж.

“Гардиан” цитира агенция РИА Новости, която на 24 януари съобщи, че руските служби за сигурност са били предупредени за предстоящия атентат, но не взели никакви мерки. Информация, която веднага бе опровергана от официалните власти и служби за сигурност.

Изданието посочи, че информацията за предварително получена информация за атентата е била опровергана, но уточни, че един е бил атентаторът смъртник, проникнал в летището, докато други двама го наблюдавали отстрани.

Екип от следователи е иззел касети от камерите за видеонаблюдение и е поискал списък на потребителите на мобилни телефони в района на летището около часа на експлозията.

“Гардиан” изказва предположение, че атентатът може да е свързан с предстоящите избори в Русия. В същото време изданието набляга на версията, че не става дума за намалени мерки за безопасност на Домодедово, а за използване на съсредоточаване на много хора на едно място – удобна причина за терористи, които търсят максимален брой ефект от злодеянието си.

“Гардиан” проследява и съдбата на пътниците от полет 872 – от Лондон до Москва с 165 души на борда, за да информира читателите си дали всички пътници са в безопасност.

Друг полет с 97 пътници и шест души екипаж също е кацнал преди експлозията. Изданието информира, как са кацнали пътниците и че едиинствено хаосът след атентата възпрепятствал влизането на пътниците им в зоната на летището за известно време.

Руското издание “Газета ру” в серия от репортажи отрази както терористичния акт, така и последиците от него, и взетите от властите мерки.

Президентът Медведев създаде специална комисия за разследване на терористични нападения и поиска отчет за мерките за безопасност, дали има пропуски в тях и ако са налице пробойни – то виновните да бъдат разследвани и най-строго наказани съобщи Взгляд ру.

Сряда, 26 януари, беше обявена за ден на траур в Москва и Московска област предаде агенция Интерфакс.

Същата агенция уточни, че седем от пострадалите са в критично състояние.

Цял свят изказа съболезнования и предложи помощ на Русия

Президентът на САЩ Барак Обама осъди това, което той нарича "скандално е терористичен акт", а НАТО е изпратил послание на солидарност към правителството на Русия.

Президентът на ЕС Херман ван Ромпой призова тези, които стоят зад нападението да бъдат наказани.

От британското Министерство на външните работи дипломат №1Уилям Хейг изпрати съболезнования на британското правителство и на всички онези, които са загубили свои близки.

"Британските власти са в спешен контакт с руските власти, за да установят фактите и да предоставят консулска помощ на всички британски граждани, които може да са били засегнати", каза г-н Хейг, цитиран от изданието.

Още часове след атентата американският президент Барак Обама разкритикува „предизвикващия гняв” бомбен атентат на московското летище Домодедово, коствал живота на 35 души.

„Остро критикувам този предизвикващ гняв” акт, е заявил американският държавен глава, съобщи говорителят на Белия дом Робърт Гибс.

Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен изказа „солидарността” на западния Алианс към Русия след предполагаемия самоубийствен атентат, отнел живота на най-малко 31 души на най-напрегнатото летище на Москва.

„Ние сме заедно в тази битка”, заяви Расмусен в изявление след експлозията, разтърсила летище Домодедово.

„Шокираният” Расмусен подчерта: „Това е обща заплаха, която трябва да посрещнем единни. НАТО изказва солидарността си към руския народ и правителство”.

Разгневеният председател на Европейския съвет Херман ван Ромпой призова хората, стоящи зад осъществяването на терористичния акт срещу московското летище Домодедово да бъдат „наказани”.

Германският канцлер Ангела Меркел заклейми като „страхлива” самоубийствената атака срещу най-голямото московско летище, отнела живота на най-малко 35 души и ранила около 130 други.

„Научих с ужас и отвращение, че много хора са загинали при страхлива атака срещу московското летище Домодедово и много други са ранени”, коментира Меркел в съболезнователно писмо до руския президент Дмитрий Медведев.

Германският министър на външните работи Гидо Вестервеле осъди атентата на най-голямото руско летище Домодедово. Встервеле нарече терористичната атака, причинила смъртта на над 30 души, „варварски акт”.

„Категорично осъждам тази ужасяваща и кървава атака. Нищо не може да оправдае този варварски акт”, се посочва в изявление на Вестервеле.

Германският външен министър изрази своите съболезнования на приятелите и семействата на жертвите.

Испания осъди терористичния акт на най-голямото летище в Москва, при който загинаха най-малко 35 души.

Френският президент Никола Саркози осъди „отвратителния” атентат, извършен днес на московското летище Домодедово.

„Президентът уверява Русия в пълната солидарност на Франция пред лицето на този варварски и страхлив акт”, заявиха от канцеларията на Саркози.

На 25 ануари президентът Георги Първанов изпрати съболезнователно писмо до президента на Руската федерация Дмитрий Медведев по повод взрива на летище Домодедово, в резултат, на който са загинали десетки невинни граждани и много други са били ранени.

Българският премиер Борисов написа писмо до Владимир Путин, изказвайки съболезнования по повод случилото се, като предложи на Русия помощ за пострадалите.

Пака Бенедикт XVI осъди атентата на летище Домодедово. Различни агенции и издания съобщават от Москва, че следствието по терористичния акт продължава с усилени темпове, а на обществени места, където се струпват много хора са взети безпрецедентни марки за сигурност.

 
Терористи в СирияТерористите и наемниците в северните части на Сирия започнаха да търгуват и да се разплащат само в турски лири, вместо със сирийски паундове, докато в същото време там Турция създава своята т.нар. „зона свободна от Ислямска Държава“

Наемниците и терористите в контролираните от Турция северни части, в които тя имитира борба срещу „Ислямска Държава“, а главно се саморазправя с биещите се срещу тях кюрди започнаха да се разплащат и да получават заплати само в турски лири.

Изглежда че в зоната, която Турция се опитва да постави под свой контрол в Северна Сирия наемниците там ще използват и нейната собствена валута.

Целта на този ход е да се наложи икономически натиск над режимът в Дамаск до неговото окончателно сваляне и въвеждането на нова сирийска валута. Така, например, в Алепо т.нар. „Ислямски съд“ вече получи месечните си заплати в турска валута:

{youtube}74R6nYOVqiY{/youtube}

Боевете в Сирия претърпяха известна трансформация през изминалата седмица. След като Турция и САЩ се договориха американски изтребители да използват турското въздушно пространство и базата „Инджерлик“ на турска територия, а Турция обяви, че ще създава „зона свободна от Ислямска Държава“ – практически ще окупира северни територии на Сирия и ще ги постави под свой контрол, като успоредно с това избива биещите се срещу ИД кюрди, сирийския клон на Ал Кайда – Фронт Ал Нусра започна да се оттегля от зоната между Алепо и границата с Турция, изоставяйки своите позиции, които имаше там срещу „Ислямска Държава“, с която водеха сражения помежду си. Такфиристите от Ал Нусра заявиха същевременно, че реалната цел на Турция е да създаде буферна зона, разпрострираща се от Алепо до граничния град Кобани, за да предотврати възникването на Кюрдската държава.

Публикация на сайта

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/15/89491851/

 

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

 

Натискат ни да обвиним „Хизбулла” за взрива на Сарафово!

Вицепремиерът на Израел, Моше Яалон обвини в софийската Синагога Иран и Хизбулла за взрива в СарафовоВ централната Синагога в българската столица София, по време на възпоминателната траурна церемония, вицепремиерът и министър по стратегическите въпроси на Държавата Израел, Моше Яалон дръпна обвинителна реч против Иран и „Хизбулла”!

Поръчителят на атентата в Бургас се казва Касем Солеймани - шеф на бригадите "Ал Кудс" в Иранската революционна гвардия, заяви пред "24 часа" израелският вицепремиер и министър по стратегическите въпроси Моше Яалон след среща с вътрешния министър Цветан Цветанов.

Това се случи по време на  траурна възпоменателна церемония в памет на жертвите от взрива на паркинга на летище „Сарафово”, на 40 ден от взрива.

„Най-общо казано, ние знаем кой стои зад атентата - това е Иранската революционна гвардия и по-специално бригадите "Ал Кудс", ръководени от Касем Солеймани. Този човек е поръчителят. Той е отговорен за цялата кампания на терор срещу израелци, без значение от мястото - дали е Грузия, Азербайджан, Кения, Кипър, или пък Тайланд. Всичко това е част от една и съща кампания. Както при намерението за атентат в Кипър, така и зад бомбената атака в Бургас сме сигурни, че "Хизбула" играе ролята на подизпълнител” поясни вицепремиерът на Израел.

Иранското посолство в България обвини държавата Израел, че се опитва да дискредитира Техеран и да навреди на двустранните му отношения със София, с коментарите, че Иран стои зад наскорошното смъртоносно нападение срещу израелски туристи.

В специално изявление посолството на Иран обвини Израел в злоупотреба, "насочена към компрометирането на ислямска република Иран и създаването на проблеми в исторически приятелските връзки" между България и Иран.

Подобни коментари са „необосновани и абсурдни, и са насочени към всяване на страх в обществото", се казва още в позицията на посолството на Иран в София.

Вицепремиерът на Израел Моше Яаалон осъди „тероризма, чийто произход, планиране, финансиране и въоръжаване идва от Иран и често е подпомаган от жестоките „Хизбулла", припомни агенцията.

„Не трябва да се позволява на Иран да има ядрено оръжие... Ние, просветените западни страни, сме длъжни да обединим усилия и да се борим с ислямския тероризъм, чиито корени, финансиране, планиране и въоръжаване идва от Иран. Много често тази организация действа чрез клонове на жестоката организация Хизбула”, каза Яалон.

Посланикът на Израел, Н. Пр. Шаул Камиса-РазПосланикът на Н. Пр. Шаул Камиса – Раз не каза нещо по-различно от вицепремиера на Израел: „Усилията на фундаменталисткия тероризъм и техните клонове бяха насочени, както никога досега, да причиняват жертви, щети и разрушения срещу израелци и членове на други общности – без да се прави разлика между нации – те се опитаха да направят това и на много други места по света”, каза посланикът.

„Терористичният акт е направен от чудовище – радостта бе прекъсната в самото начало. Те ще се стремят да извършват нови атаки. Това е само въпрос на време, възможност и решителност - особено, когато страните от оста на злото, която подхранва тероризма и неговите изпълнители – страни като Иран, Сирия и други - са в международна изолация”, каза още Н. Пр. Шаул Камиса – Раз.

Свещ за загиналия шофьор Мустафа Кьосов редом до свещите на загиналите в Сарафово евреиРедом до свещите, запалени за загиналите евреи, бе поставена свещ и надпис с името на единствения българин Мустафа Кьосов, на чието погребение не се весна нито един представител на българската власт!


Същия ден, в българската преса се появи следната информация:

„България ще обвини "Хизбула" за атентата срещу израелски туристи на бургаското летище от 18 юли. Това написа опозиционният ливански вестник "Ал Джумхурия". Според изданието, след като София посочи "Хизбула" за автор на атентата, ще последват и обвинения от Европейския съюз и САЩ, които сътрудничат на България в разследването на терористичния акт. Така "Хизбула" ще бъде поставена на картата на терористичните организации в Европа, което вероятно ще доведе до скъсването на дипломатическите отношения между Запада и Ливан, тъй като правителството в Бейрут е доминирано от "Хизбула". Според вестника при този сценарий, пред ливанския премиер Наджиб Микати няма да остане друг избор освен да подаде оставка.

Повече от месец след атентата в Бургас българските власти все още не са обявили резултати от разследването и именно липсата на яснота получи отзвук в чуждата преса.

Държавата Израел поиска от българските служби всички улики

от местопрестъплението, искане, за което „Хроники” съобщи предварително, че предстои.

Вицепремиерът Яалон обясни това обстоятелства така: "За жалост ние сме доста по-опитни от българските служби и българските власти по отношение на терористичните атентати. Това е разбираемо".

Близки на загиналите от взрива в Сарафово полагат цветя пред портретите на жертвитеНе можем да си затваряме очите, че взривът на летище Сарафово показа липсата на добре работеща Концепция за национална сигурност, показа и липсата на каквато и да било компетентност на правителството на ГЕРБ по отношение на задачите, които трябва да се обсъдят и поставят пред българските спецслужби.

Взривът показа, че е най-малкото опасно и рисково министър на вътрешните работи да е човек, който е учил за даскал по физическо и е носил папките на началниците си.

Министър Цветанов вече поназнайва английскиВярно е, че амбициозният Цветан Цветанов е залегнал здраво на английския откакто е министър /за разлика от лидера и премиера Борисов-бел. Л.М./и езикова бариера за него в най-скоро време няма да има при контактите му с негови колеги зад граница.

Но английски знае е всяко дете в отделенията вече – познанията на чужд език далеч не се покриват с професионална компетентност за ресора сигурност и вътрешен ред.

Обществена тайна е, че на родния си български език Цветанов не е в състояние да говори разбираемо.

Обществена тайна също така е и фактът, че МВР-министърът няма понятие от действащите закони и Конституцията. Това му дава една свобода, озарен с партийния ореол на управляващата партия ГЕРБ да гази закони и Конституция без да му мигне окото!

Президентът Плевнелиев наглася традиционната еврейска шапчица, за да не падне от главата му по време на словото в памет на жертвите в Сарафово„България трябва да си направи своите изводи, да действа адекватно и гъвкаво след атентата в Бургас” - каза пред журналисти президентът Росен Плевнелиев след възпоменателна церемония в памет на жертвите на атентата на летище „Сарафово” в Централната софийска синагога... Затова и аз събрах Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС), затова и се разбрахме, че Министерски съвет ще свърши работа по няколко много важни теми, които бяха не само поставени на Консултативния съвет, но и ние постигнахме пълен политически консенсус – абсолютно всички парламентарно представени партии ни казаха – да, ние искаме да се ревизира Националната стратегия за борба с тероризма, искаме да се направи нов план за действие”, обясни държавният глава.

В свой Доклад ДАНС въобще не са разписали изречение, че има някаква опасност от тероризъм!

Тогава за каква Национална стратегия за борба с тероризма говори в Синагогата президентът Плевнелиев? Не един и двама експерти по национална сигурност и антитероризъм заявиха недвусмислено, ЧЕ ТАКАВА СТРАТЕГИЯ НЯМА!

Тогава за какъв нов план на действие говори Плевнелиев в Синагогата? На какво основание Цветанов твърдеше, че в ДАНС има изграден център, който е изцяло с компетентност относно действия за борба с тероризма?

Тръгвам по обратния път по темата

В случай, че е имало Национална стратегия за борба с тероризма, защо във връзка с този документ от „изградения” център в ДАНС, компетентен за борба с тероризма:

  • никой не обърна внимание, че в Кипър е бил предотвратен терористичен акт срещу израелски туристи?
  • защо никой не провери мерките за сигурност на летищата по морето, след като бяха дадени на концесия. Там кацат десетки чартърни полети от Израел през летния сезон?
  • Струва ли си да говорим по проблема, след като министърът на вътрешните работи обвини опозицията в парламента: „Вие не сте внесли нито едно предложение по Закона за НРС”! при положение, че такъв закон просто не е внасян в Народното събрание?!?

„Мерките за сигурност на израелските туристи няма да са временни, а ще останат постоянни”, съобщи министърът на икономиката Делян Добрев на среща със семействата на загиналите в терористичния акт на летище Сарафово на 18 юли.

Министър Цветан Цветанов открива първите електронни гишета за граничен контрол на летище СофияДобре, че най-после се въведоха някакви мерки все пак, макар и тихомълком! Досега всеки що годе високопоставен чиновник и най вече министър Цветанов и близките до него депутати от ГЕРБ, се кълняха, че сигурността ни е гарантирана, че няма пробив, че всичко е наред, а ето че министър Добрев призна, че са въведени временни мерки, които ще останат постоянни!?

Т. е. вече има някакви въведени мерки, след като преди взрива в Сарафово е нямало никакви!

И за Шенген бяхме готови, а вчера, на 28 август стана ясно, че за първи път на летище София бяха открити автоматизирани електронни гишета за граничен контрол!

Засега апаратурата на гишетата е програмирана да проверява само паспортите с биометрични данни на пристигащите граждани от Европейския съюз, Европейската икономическа зона и от Швейцария, т. е. – ще се проверяват за 7 секунди максимум дали личните документи на преминаващите границата лица са фалшиви, както и дали лицата фигурират в базата данни на страните от Шенген.

Това бе открито едва 40 дни след взрива в Сарафово и важи само за летище София засега! За летище Бургас тепърва предстои да се монтират подобни електронни гишета следващата, 2013 година!

След това събитие идва логично въпросът: за какъв Шенген имахме досега претенции и Цветанов би тъпана, като тепърва ще оправя граничните пунктове?

По повод взетите мерки за сигурност ще споделя свое лично наблюдение от летище София: пътуващите за други страни са принудени да стоят и чакат на опашка, за да бъдат пропуснати, като често опашката добива внушителни размери. Т. е. въпросната опашка е лесна мишена за чакащите пред вратите на летищния терминал с багажа си граждани, за да бъдат пропуснати!

Защо мълчат управниците ни за провокациите срещу Иран и Хизбулла?

Опозицията в Сирия, която се вдигна, както твърдят на Запад, срещу Башар Асад, носеше плакати: ”Всички шиити в гробищата!”

Да не забравяме, че именно шиитите са в основата на Хизбулла, или така наречената партия на Бога.

Аналогът при исляма това са шиитите, така както е източното православие в християнството. Зад паравана на битката за някаква арабска демокрация, се води една между религиозна война от десетилетия в Близкия Изток.

Шиизмът не е някакъв непримирим радикален ислям, тук не трябва да се бъркат нещата, въпреки че външният министър Николай Младенов покани именно врагове на шиитите, представители на така наречените бунтовници в Правец, без да е запознат, даже без да си дава сметка какво точно върши и подкрепя.

Ливанската „връзка” с взрива в Сарафово не е от вчера. Преди три седмици израелски официален представител бе заявил за „Ню Йорк Таймс", че израелските разузнавателни служби са прихванали голям обем от телефонни разговори между Бургас и Ливан в дните преди терористичния акт на летище Сарафово.

Знаем източниците в Ливан, но нямаме информация за самоличността на действащите лица в България, бе казал източникът пред Таймс.

Той бе съобщил, че разговорите Бургас-Ливан значително са зачестили три дни преди терористичния удар.

Получих по пощата от читател на сайта "Хроники" следния текст:

Стотици израелски пилоти са подписали и отказват поръчки да бомбардират Иран

В Университета в Тел Авив професори по право са сред подписали онлайн петиция, която предупреждава, че всяко решение да се удари Иран би било "изключително погрешно и представлява хазарт."

Томер Цархин и Дан Дори публикуваха информация, че повече от 400 израелци, включително и от университета в Тел Авив, професорите по право Менахем Маутнер и Хаим Ганс подписаха онлайн петиция, призоваваща на пилотите на Израел от отбранителните сили да откажат да се подчинят, ако им бъде наредено да бомбардират Иран.

Петицията определя решението да се нанесе удар срещу Иран като "силно объркано и хазарт", което ще може само да забави ядрената програма на Иран, без да я спре, и ще се наложи да се плати прекомерно висока цена".

Имате възможност да кажете "Не", гласи петицията, адресирана до пилотите. "Разбира се, това не е просто въпрос на избор, Петицията включва дълбоки професионални и морални дилеми и носи риск от загуба на кариера, което е важно за вас, а също и възможността да бъдете преследвани. Въпреки това, Ваше задължение е да разгледате най-внимателно и сериозно възможността, че като казва думата "Не", ще направите важна и жизненоважна услуга на Държавата Израел и всички, които живеят тук. Тази услуга ще бъде много по-важна от сляпо подчинение на тази цел. "

Петицията предупреди, че в случай на нападение срещу ирански ядрени съоръжения, ще причини разпръскването на радиоактивни материали сред цивилното население, а "Израел като държава, заради извършването на бомбен атентат може да бъде обвинен във военни престъпления".

Проф. Maутнер за "много сериозни и дълготрайни последствия" за Израел, ако той атакува Иран без сътрудничеството на САЩ.

Професор Ганс, за разлика от колегата си, смята, че за да удари Израел Иран, без първо да са изчерпани всички други възможности, че  за да се попречи на Техеран по разработването на ядрени оръжия би било незаконно и необосновано. "Ясно е, че последиците от една такава война ще бъдат деструктивни по всеки един възможен начин".

Междувременно, членовете на борда на директорите на „Лекари за човешки права” - Израел, включително  и лекари са изпратили писмо до премиера Бенямин Нетаняху и министъра на отбраната, Ехуд Барак, в което те изразяват страховете си относно последиците от потенциална израелска атака срещу Иран.

Истината по разследването на взрива на паркинга в Сарафово е, че разследването не напредва особено много – поне в България, съобщиха запознати за „Хроники”.

Бившият външен министър Соломон Паси„Бих казал, че сегашният терористичен акт е провал на дюнердипломацията на министър-председателя – заяви в студиото на Нова телевизия бившият външен министър Соломон Паси. – Не може да казваш: „Ние продаваме дюнери затова сме застраховани!” Това е лично, безотговорно изявление на българския министър-председател, г-н Бойко Борисов. – Помислете си през всички тези месеци какво прави той: ходи, снима се с Мосад, ходи, снима се с ЦРУ, обявява, че директорът на ЦРУ му бил личен гост, но ето, американското посолство го опровергава, че няма такова нещо… Не може всичко у нас да е наред, след като в целия свят не е наред. Ние трябва да търсим някаква консолидирана защита срещу световния терор. В същото време какво прави българското правителство: българското правителство освободи всички дипломати, които са били свързани по някакъв начин с тайните служби – хора, които са работили за разузнаване, за контраразузнаване, за военно разузнаване, контраразузнаването, военното разузнаване Държавна сигурност ли е? Ние си отрязахме абсолютно всички очи и уши, извадили сме очите и сме отрязали ушите и се чудим защо всичко това ни се случва…”.

Как да забравим, че според премиера Борисов Иран е арабска страна, като не е арабска?

Николай Младенов, синът на радиста, който изгони всички професионални дипломати от МВнРПри дефицита на достатъчен интелектуален капацитет при вътрешния министър, при липсата на пълно неведение за това кой кой е, какво е било, какво се случва и какво предстои у премиера Борисов – външният министър Николай Младенов си прави каквото му кажат отвън, даже мисли каквото му внушат чужди високопоставени чиновници извън границите на държавата ни.

Светът на правоверните за Борисов, Младенов и Цветанов е тема непозната, за да имат представа какво се случва в Близкия Изток и защо.

Не спазването на основни правила, незнанието на основни външнополитически процеси, скъсването на връзката дипломация – разузнаване е лукс, който в най-неразвитите държави правителствата им не си позволяват.

Скъсаната връзка доведе до пробива в националната сигурност, чистката във външно министерство, в разузнаването и контраразузнаването доведе до изличаване на институционалната памет в жизненоважни ведомства.

Натрупаната информация познанията, опитът, базата данни в паметта и уменията на уволнените служители от спецслужбите и дипломацията си отиде с тях, а партията ГЕРБ заложи на послушанието, външнополитическия диктат и зависимост. И резултатът е налице – липсата на каквато и да било превантивна дейност и подсигуряване по летища, гари и пристанища доведе до човешки жертви.

Няма как за това да се мълчи, или да се търси сметка внимателно от страна на опозицията – взривът в Сарафово е начало и в това едва ли някой се съмнява!

Няма място към днешна дата от политическа саморазправа на управляващи партийци с хора от институции, които са свързани с националната сигурност. Това ГЕРБ не пожела да разбере и удари дипломатите и разузнавачите, като ги изхвърли от системата, за да постави на тяхно място верни партийно люде с познания на чужд език!

По-голяма глупост, по-голяма беля едва ли някой би могъл да стори в държавата.

Саморазправата не направи Цветан Цветанов по-знаещ и начетен професионалист.

Уволненията и партийният хъс не превърнаха Николай Младенов в дипломат №1 в държавата.

Знае ли етапите на противопоставяне между Иран и Израел в различните години Младенов?

Наясно ли е външният ни министър с развитието на тероризма в Близкия, Далечния Изток, Европа и Америка? Какви бяха целите на терористите, какво очакваха да постигнат? В чий интерес бяха терористичните актове?

Само приличието на висши политици от държава като Израел спести назидателното отношение, което родните управници заслужават.

В България няма единна антитерористична структура, а проблемите и задачите по превенция на тероризма попадат в обсега на три ведомства: ДАНС, жандармерията и ГД БОП.

В устрема си да се разправят с хора, работили за националната сигурност преди 10 ноември 1989 година, редица правителства, политически партии и парламентарни мнозинства обезкървиха днешната национална сигурност на страната.

Израел е твърдо решен да използва взрива за една бъдеща война срещу Иран, и това премиерът Бенямин Нетаняху започна като внушение още часове след взрива. На 40 ден неговият заместник продължи тази тенденция, въпреки категоричното отрицание от страна на Иран за някаква съпричастност в трагичните събития на летище Сарафово и дадените жертви.

Инсинуациите, че взривът е дело на самотен атентатор терорист или двама души продължават с всичка сила, въпреки че бивши разузнавачи и експерти по антитерористични атаки са твърдо убедени, че зад случилото се в Сарафово стои високопрофесионална тайна служба.

Коя официално съществуваща чужда специална служба стои като поръчител, на прикритие зад извършителите на взрива в Сарафово – това трудно ще бъде разгадано, коментира категорично бивш разузнавач за „Хроники”.

Акцията е била добре, професионално планирана и организирана – обясни нашият събеседник, и в случая изобщо не става дума за самоубийствен атентат в трагедията.

Версиите и хипотезите на вътрешния министър, разказвани от сутрин до вечер от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов категорично не кореспондират с истинския поръчител и извършител.

Коментарите на Цветанов олекотиха разследването и го компрометираха са на мнение бивши служители от спецслужбите.

Каква е целта на Цветанов в тази роля: да проясни неясното, да парадира с факти от кухнята на следствието, да го снимат телевизиите непрекъснато, или да не оневини по един нелеп начин за несвършената от неговите подчинени дейности по обезопасяването на такива важни  обекти като международно летище Сарафово.

Без да има проведени разпити, без да са извършени изследвания и анализи – да се говори утвърдително за нещо недоказано бе повече от смехотворно и глупаво.

България трябва да си направи своите изводи, да действа адекватно и гъвкаво след атентата в Бургас каза пред журналисти президентът Росен Плевнелиев след възпоменателната церемония в памет на жертвите на атентата на летище „Сарафово” в Централната софийска синагога.

Как ще действа адекватно и гъвкаво България, след като й липсва кадрова обезпеченост, липсват и необходимите професионалисти, които да работят в тази посока! Та самият президент не е наясно какво конкретно, какво точно означава да се действа адекватно и гъвкаво – камо ли въпросните действия да се осъществяват от името на България…

Ще обвини ли България Хизбулла за взрива на летище Сарафово? Всеки що годе разумен професионалист не би подкрепил подобна авантюра, но нека не забравяме, че правителството ни е зависимо и членовете на кабинета слуша и изпълнява чужда воля…

Трябва ли да разрешават родните управници представители на правителството на Израел да провокират от българска територия държавата Иран и Хизбулла?

Защо никой от управниците ни не посмя да обели и дума за несъгласие с речта на вицепремиера на Израел в Синагогата?

Защо мълчи Окръжна прокуратура в Бургас дали има отговор или реакция от Израел на искането от българска страна да се изпратят записи на проведените разпити на туристите от взривения автобус?

Нима мълчанието от страна на българските власти вече е знак на съгласие с изявлението на израелския вицепремиер Яалон за авторството на поръчители и извършители на взрива на летище Сарафово?

Израелското правителство много добре знае каква бе заявената българска позиция след взрива на летище Сарафово. Ето защо считам за крайно неуместно и неприемливо да се отправят публични обвинения към държавата Иран и "Хизбулла".

Скръбта е едно, а когато възпоминанието се смеси с политически внушения, в ущърб на държавата, на чиято територия се правят, това вече е проява на липса на уважение към страната-домакин.

 

Наясно ли са политиците ни с терористичната заплаха или само слушат и изпълняват чужди повели?

Бойко Борисов, премиерТрябва много внимателно да се наблюдават процесите и много внимателно да се… това е огромен риск между другото. – е малка част от коментара на премиера Бойко Борисов по повод последните събития от Париж в интервю за Нова телевизия. – След интервюто, Борисов Министър проведе извънредна среща с представители на специалните служби, касаеща мерките за сигурност у нас. Но... едно са срещите на политици с представители на службите в една държава, а съвсем друго, но от изключителна важност е подготовката, компетентността, потенциала на същите тези служби за отреагиране в една ситуация като тази в Париж и касапницата в редакцията на списание „Шарли Ебдо”. Съвсем друго е и външният ни министър, който все още има жълто около устата в дипломацията да наеме експерти, за да му правят анализи преди всяко негово действие – най- малкото, за да не става смешен и жалък в усилията си да се класира за дипломат №1 на държавата.

Натъжих се когато назначиха, политически за зам.-министър на вътрешните работи един твърде скромен откъм познания и интелект Красимир Ципов!

В България политиците ни партийци печелят дивиденти от разгрома на бившите спецслужби, а не от използване на потенциала им, както и от потенциала, трупан с години на бивши разузнавачи.

Министър на отбраната, Николай НенчевВтрещих се когато министърът на отбраната Николай Ненчев, в предаването на Цветанка Ризова „Лице в лице” заяви, че военните ни разузнавачи били като терористи?! И то часове след атентата с Париж?! Терористи са според Ненчев защото не желаят да предадат архивите на военното разузнаване в комисията по досиетата, където ще бъдат осветени имената на сътрудници на военните ни разузнавачи в чужбина!

Жалка работа!

Друг факт е, че след атентата в Сарафово, бившият вътрешен министър Цветан Цветанов еднолично излезе и обяви, че атентата е дело на „Хизбулла”! В края на миналата година същият Цветанов отлетя до Щатите, където на годишния си конгрес в Ню Йорк Световната еврейска организация „Хабат“ награди с най-високото си отличие „в знак на дълбока признателност за помощта, оказана след атентата в Бургас на 18 юли 2012 г.

Цветан Цветанов с наградата на Световния еврейски конгрес

Третия факт около който искам да обърна внимание е следният: съобщено бе, че "Хизбула" е заловила двоен агент, свързан с атентата в Сарафово.

И на последно място засега ще цитирам днешна новина: Хасковският окръжен съд наложи мярка "задържане под стража" на 29-годишния французин от хаитянски произход Фриц Жоли Жоашен. Мярката е въз основа на европейска заповед за арест, издадена от Главния съд в Париж с обвинение за тероризъм и участие в организирана престъпна група за подготовка на терористични актове.

Заповедта е издадена на 11 януари и бе получена в българската прокуратура вчера. В нея е посочено, че малко преди отпътуването му от Франция Жоашен е имал контакти с единия от братята терористи Куаши - Шериф, каза окръжният прокурор Дарина Славова, цитирана от БТА във вторник, 13 януари?!

Велизар Енчев, депутат, журналист, бивш дипломатНа фона на тези факти ще цитирам мнението на Велизар Енчев, сегашен независим депутат, бивш дипломат и журналист, казани пред Валерия Касиян в предаването на телевизия NEWS7 "Акцент": „Вие спомняте ли си, че преди три години и половина в Правец, по инициатива на външният министър в първото правителство на ГЕРБ, Николай Младенов се състоя форум на сирийската демократична опозиция?! Двама от присъстващите на този форум се оказаха по-късно едни от лидерите на Ислямска държава! По ирония на съдбата, същият Николай Младенов днес е официален представител на ООН в Ирак?!”

Политиците много рядко са експерти, по задължително трябва да са обградени и да работят с експерти, особено когато става дума за сигурността на държавата.

На какъв хал сме ние? Ето отговора на един от най-добрите експерти по сигурността и международните отношения...

Симеон Николов, от центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения„Еднозначен отговор на този въпрос няма. Действително има една добра основа от специалисти, но нашите служби бяха разбити – поясни в предаването „Още нещо” на телевизия NEWS7 Симеон Николов, от Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения. – Няма достатъчно кадри в момента, въпреки, че изпратихме много хора на обучение в НАТО, в САЩ, в чужди академии. Вземете езиковата подготовка, в Министерството на външните работи, в службите няма достатъчно хора с езикова подготовка, няма достатъчно хола по Близкия изток. И за бежанците нямаше достатъчно преводачи, тъй като когато говорим сега за терористи – техният потенциал свързан с кадри, владеещи чужди езици специалисти по психология, вербовка, свързани с привърженици на Ислямска държава /ИД/ е много по-голям от потенциала на една специална служба в България. И затова сме свидетели на факта, че терористите пак ни изпревариха...

Може ли атентатът в Париж да бъде начало на една мащабна война?

Проблем е, че не все още не може да се каже кой стои зад този атентат /В Париж – бел. Л. М./. Експертите са категорични, че той в никакъв случай не е дело на двама средностатистически престъпници и един бездомник, който се предаде, но имаше алиби. Това е дело на мозък, който стои зад тези млади хора, защото атентатът беше прецизно подготвен, имаше разузнавателни данни за самата организация за хората, за точния час, ден, точното помещение. Изтеглянето – перфектно организирано изтегляне. Имаше странни неща като липса на хеликоптери, на алармираната полиция, не бяха засечени с камери, в един Париж трудно е да си представим това.

След като бяха ликвидирани двамата атентатори, след като беше разстрелян и техният сподвижник, ако е, защото аз се съмнявам, за някаква връзка, тогава отново възниква въпросът „Кой стои зад тях?”

Армия на ИД - многочислена, дисциплинирана, добре платенаАнализаторите нямаха достатъчно информация за процеса, който протича между Ислямска държава и Ал Кайда, за да се ориентират в тази ситуация. Те признаха, поздравиха атентаторите за извършеното дело, но с известно закъснение, което също поражда някакви съмнения. Въпреки това от САЩ заявиха, че няма достатъчно доказателства, че ИД и Ал Кайда стоят зад атентата. Единият е бил в Йемен на обучение, там има клон на Ал Кайда, но никой не каза, че точно този клон се присъедини първи от специализираните организации към ИД, и това никой не го каза поради непознаване на процесите, които протичат там. А е важно, защото първоначално двете организации си съперничеха, имаше и силови сблъсъци, след това Ал Кайда искаше да покаже, че все още държи конците и може със своите сили по цял свят да организира атентати. След това започна присъединяване на някои организации към ИД и последния етап беше, когато двете организации седнаха на масата да водят преговори. И тъй като ние не знаем как са завършили тези преговори, защото ако са завършили с договорка за общи атентати – това е страшно, но ако не са завършили по този начин и те отново ще се конкурират и ще демонстрират коя организация е по-силна – това пак е страшно.

Първия вариант е страшен защото Ал Кайда има седем организации специализирани по точно определени проблеми, включително и група за разработване на ядрени оръжия, група за разработване на химически... докато ИД има огромните финансови средства и войсковия ресурс. Това съчетаване на финанси и сила би било действително би било нещо страшно за Европа и света.

Ако се докаже, че ИД стои зад атентата, това означава, че това е първата реализация на групировката. Това означава, че може да има и серия такива атентати в Европа и САЩ. Всичко зависи от разрешаването на въпроса : Кой стои зад атентата.

Потенциала на ИД бе създаден от нас, известно е, че част от бунтовниците в Сирия беше въоръжавана от западни страни и от съседни страни. ИД беше създадена от Саудитска Арабия, финансирана от Катар, със сигурност със знанието на САЩ. ИД беше използвана за определени задачи и цели. Но сега и САЩ, и Запада, и Саудитска Арабия разбраха че създаденият от тях Франкенщайн, се обърна срещу тях, т. е. детето се обърна срещу родителите си. Разликата е, че в продължение на 10 месеца, тук за това не се пише, в Германия се водиха разговори с най-интелигентната част на сирийската опозиция, докато в България в Правец, ние събрахме най-ниската, най-противоречивата част от бунтовническите сили на Сирия. Ние създадохме тези сили, снабдяват ги с оръжие, и до момента продължават да ги лекуват в болници в съдени страни – за съжаление. В момента прехвърлят въоръжение и техника от съседни страни на тези бунтовници, защото те разчитат на тези сили да бъде свален Асад /Башар Асад – лидер на партия Баас, президент на Сирия – бел. Л. М./, не са доволни от политиката на САЩ, и тук вече се ражда една конспиративна теория защото Саудитска Арабия, и Израел бяха страшно изненадани, и несъгласни с това, че САЩ променят политиката си съгласно своята стратегия на сближаване, и отиват на преговори с Иран, и се изтеглят постепенно от Близкия Изток, за да пренасочат и акцентират своята стратегия към Азия. Предприети бяха много мерки, Саудитска Арабия, специално, дипломатически совалки, след като Владимир Путин изгони шефа на.../не се разбира/ Саудитска Арабия от Москва, когато му предложи 15 милиарда, за да изтегли терористите и запази Олимпиадата в Сочи...12-15 дни след това бе провокацията с химическите оръжия. Т. е. води се една глобална война – нещата не са толкова прости и обикновени".

Атентатът в Париж – на какво бе знак той?

"Това беше знак, че Европа и международната общност са преминали критичната граница в гарантиране на своята сигурност - допълни Симеон Николов. - Защото слабостта на Европа, погрешната политика спрямо емигрантите, подценяването на ИД държава от самото начало, още от самото й създаване, подценяването на тенденциите, които се очертаха, доведе до това, че тероризмът можа да нанесе чувствителен удар и при това демонстрира различен характер на самия акт на нападение. Т. е. ние нямаме вече нападение над безизименни граждани – на пазара, в метрото, на летища и т. н., а имаме една екзекуторска команда, която екзекутира точно определени лица по списък, това е нещо ново. Не само самото провеждане, но и целите, които са поразявани. Защо аз се съмнявам, че е ИД или организацията, която се присъедини Ал Кайда, защото почеркът е такъв и защото замисълът е далеч във времето, т. е. не се ограничава с това, което Ал Кайда правеше и прави по определени точки по света. Замисълът е да се предизвика разцепление в европейските общества, да се настроят мюсюлманите срещу местното население, а настройвайки все повече местно население ще може да се привличат все повече и повече джихадисти от ИД. Така постепенно се ерозира държавността в отделните страни, и тъй като много експерти и журналисти подценяват силно интелектуалния потенциал на ИД, ще кажа, че те много, ама изключително много точно са преценили момента. Едва след този атентат излязоха изследвания на три-четири институти очертаха една картина, различна от тази, за която ние говорим, четем и слушаме. Тези изследвания, които се появиха посочват, че повече от половината население, където са направени тези допитвания – мюсюлманското, почти половината са за силови реакции, за непризнаване на държавните закони на държавата, в която живеят и признаване на религиозните закони. От другата страна – християнската част, почти половината смятат исляма за враждебен, а не ислямизма! 66 процента не разбират разликата между ислям и ислямизъм и са готови да скочат срещу мюсюлманите. В Австрия тази цифра е още по-голяма – 77 процента нямат понятие що е то ислям. Това създава една прекрасна обстановка да се нанесе удар и да се увеличи този разлом в обществото.

В ИД основната част са бивши генерали от иракските въоръжени сили, специалисти като лекари, физици, математици са привлечени от Европа и западни страни. Това не бива да се подценява. От специалните служби и политиците на различните държави".

Къде сме ние

Ние подценяваме всичко това, подценяваме опасността за България., подценихме ли случилото се в Пазарджик?

Ето какво още каза Симеон Николов от Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения:

„Подценяваме го, разбира се, но за това са виновни и самите служби. Неотдавна в БАН се проведе закрито съвещание на експерти и управляващи и там, нашите учени в БАН изнесоха едни доклади, в които доказаха съществуването на радикален ислям в България и това беше преди седем години! Докато в същото време Докладите на шефа на ДАНС бяха много безлични, че всичко у нас е о кей и т. н.

Вижте паралелите от случая с атентата в Париж. Терористите са осъществявали логистични задачи първоначално, след това са преминали на втори етап вербовка на хора, които да изпращат. Ами не стана ли абсолютно същото и в Пазарджик? Те бяха логистична група, която посрещаше терористите и ги изпращаше, т. е. на следващия етап щеше да бъде този, който имаха терористите в Париж – етап на вербовка и третия етап – на действителен терористичен акт. Сега си спомням началните думи на ръководителите на ДАНС: Ние трябваше да действаме превантивно на този, все още начален етап. Там съвсем не всичко е приключено. Този човек, който беше съден, негов последовател, младеж, наскоро бе заявил и пред медиите, че ще реже български глави и ще ги набучва на кол ако не приемат исляма! Аз отговорих в един коментар „хлапашка му работа”, но нещата изглеждат много по-сериозно, над 50 процента от ромските общности у нас са ислямизирани, преди 10 години жените се забраждаха, а ние казвахме „Няма радикален ислям!” винаги ще трябва отново да я хвърля върху политиците, за съжаление – те не използват експертния си потенциал. Ще дам само един-единствен пример – началото на бежанската вълна у нас: събират експерти и ни питат какво да правим. Ние даваме нашите прогнози: колко души ще дойдат, колко деца ще се родят, колко роднини ще бъдат привлечени, и как ще се промени религиозния баланс в страната. Страхотни данни. И ръководители на ниво директори на МВР ми заявява: „Вие внасяте тревога, страх, напрежение, това не е вярно, това не може да стане! Няма да ни ги връщат от Европа!” След една година, дойде еврокомисарката от Брюксел и им обясни същото това, което им обяснихме ние?! Че ще ни ги върнат, защото има Споразумение в ЕС, че приемащата страна е длъжна да им осигури пребиваване и т. н.. След три-четири месеца министърът на вътрешните работи започна да говори с нашите думи... още от самото начало нас ни отблъснаха и трябваше да дойде човек от Брюксел да им го обясни, за да го приемат!”

Водещите Лара Златарева и Владислав Прелезов - винаги актуални и интересниНеслучайно написах вчера в коментар за атентата в "Шарли Ебдо", че журналистите в българските медии напоследък са повече верни на властта, с малки изключения в един вестник и няколко сайта, които се броят на пръстите на едната ръка. Тук ще подчертая че за пореден път водещите на "Още нещо" Лара Златарева и Владислав Прелезов отново бяха с верния събеседник по актуална тема.

Оставям без коментар горните редове, защото политиците ни не желаят да слушат експерти, вземат се самите те за такива и плачевните резултати, за съжаление съизмерими с човешки живот тепърва ще ги отчитаме с болка и горчивина!

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1584-prints-bandar-i-geopolitikata-na-terora

Ансар-ал-сунаНа 18 януари 2014 в Youtube се появи декларация на неизвестната до този момент организация "Ансар ал-Суна", в което тя поема отговорността за атентатите в руския градАнсар ал Суна Волгоград през декември 2014, довели до гибелта на десетки невинни хора. Досега въпросната организация не е свързвана с каквито и да било знакови терористични нападения, извършвани от нелегалните терористични групи в Северен Кавказ. Затова пък организация с подобно име (Джамаат Ансар ал-Суна) е активна от септември 2003 насам в Северен и Централен Ирак, като действията и там първоначално бяха насочени срещу военното присъствие на САЩ и съюзниците им страната, а след това и срещу властите в Багдад.

Макар че липсва релевантна информация за наличието на стабилни или поне на фрагментарни връзки между иракската "Ансар ал-Суна" и севернокавказките екстремисти, ясно е, че активизацията на руските усилия в Близкия Изток през последните години (особено по отношение на сирийската криза) потенциално би могла да генерира нови опасности за Москва от страна на онези среди, които не приемат нейната политика в подкрепа на светските режими в региона, негативното и отношение към "революционните сътресения" и чуждестранните военни намеси, както и стремежа и за съхраняване на регионалното статукво. Те освен това са противници на прагматичното сближаване между Русия и Запада, доколкото запазването и дори задълбочаването на противоречията между Москва, Вашингтон и Брюксел отвлича вниманието им от новите заплахи и предизвикателства и дава възможност да се използват тези противоречия за прокарването на собствените политически цели на въпросните играчи.

Новата геополитическа роля на Саудитска Арабия

Екстремистите, които искат да сложат ръка на енергоносителитеС най-големи възможности сред тях несъмнено разполага Саудитска Арабия. Както е известно, тази страна се управлява от семейна диктатура, която не търпи никакви опозиция и сурово се разправя с всички политически дисиденти и защитници на човешките права. Кралското семейство напълно контролира стотиците милиарди долари, получавани от продажбата на енергоносители, използвайки ги за спекулативни инвестиции в различни точки на света. Стремейки се максимално да защити съществуващия модел, саудитският елит разчита на огромните количества оръжие и военна техника, които режимът купува предимно от Запада, както и на американските военни бази в страната и около нея. В същото време именно този елит финансира най-фанатичната, реакционна и антихуманна версия на сунитския ислям - т.нар. "уахабизъм".

Сблъсквайки се нарастващата съпротива на вътрешните противници на този модел (и особено на представителите на местните религиозни малцинства, най-многобройни сред които са шиитите), управляващите виждат заплахи за себе си навсякъде: така в чужбина техни врагове са светските националистически и шиитски режими, а вътре в страната - умерените сунитски националисти, демократите и защитниците на човешките права, както и съществуващите в рамките на самия режим монархистки групи, традиционалистите и реформаторите. За да се справи с тях, той  нерядко прибягва до финансирането, подготовката и въоръжаването на международна мрежа от ислямистки терористи, които биват използвани за ерозиране позициите на режимите, противопоставящи се на саудитския клерикално-диктаторски модел. Според мнозина западни анализатори, като американския професор Джеймс Петрас например, вдъхновител на тази терористична мрежа е шефът на саудитските разузнавателни служби принц Бандар бин Султан. 65-годишният член на управляващата фамилия е завършил Университета Джон Хопкинс в Балтимор, а по-късно преминава военна подготовка в базата на американските ВВС в Максуел. Повече от двайсет години (1983-2005) принцът беше посланик на страната си във Вашингтон, след което стана секретар на Националния съвет за сигурност, а през 2012 беше назначен за генерален директор на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия. Още в ранните години на кариерата си, Бандар натрупва богат опит в сферата на тайните терористични операции. Сред многобройните му "мръсни операции", осъществени съвместно с ЦРУ през 80-те години на миналия век, е прехвърлянето на 32 милиона долара за никарагуанската въоръжена съпротива (т.нар. "контрас"), опитваща се да свали прокубинското сандинистко правителство в Никарагуа. Според споменатия по-горе проф. Петрас, Бандар, както и някои други членове на саудитското кралско семейство, са имали информация за подготвяното предимно от саудитски терористи (11 от общо 19-те) нападение от 11 септември 2001 срещу САЩ. Петрас твърди, че документите, касаещи тази връзка, са представени за разглеждане на Конгреса на САЩ.

Именно благодарение на богатия си опит в осъществяването на тайни терористични операции, натрупан през двайсетте години на тясно сътрудничество с американските специални служби, принц Бандар съумява да организира своя собствена глобална терористична мрежа, чиято цел е защитата на изолираната, ретроградна и уязвима саудитска монархия.

Мрежата на принц Бандар

Бандар бин Султан превръща Саудитска Арабия от затворен режим на племенна основа, чието оцеляване изцяло зависи от американската военна мощ, в мащабен регионален център на обширна разузнавателна и терористична мрежа и активен финансов спонсор на светски военни диктатури (като управляващата в момента египетска военна хунта) и клиентелистки режими (Йемен), както и във военен гарант на статуквото в държавите от Персийския залив (военната намеса в Бахрейн). Принцът финансира и осигурява с оръжие голям брой терористични операции, използвайки свързани с Ал Кайда ислямисти, контролирани от уахабитите местни секти, както и голям брой други въоръжени сунитски групировки. Именно той е "прагматичният координатор" на терористите, потискащ противниците на Ал Кайда в Саудитска Арабия и финансиращ терористите на мрежата в Ирак, Сирия, Афганистан и на други места. При това, макар че отдавна е свързан с американските разузнавателни служби, напоследък принцът пое собствен независим курс, който се разминава с интересите на САЩ. По същия начин, въпреки традиционната вражда между Саудитска Арабия и Израел, Бандар бин Султан установи с правителството на Нетаняху работни отношения, базиращи се на общата им омраза към Иран и отказа да приемат очерталото се сближаване между Обама и новия ирански лидер Рухани.

Принцът активно участва (пряко или косвено) в процесите на реконфигурация на регионалните политически алианси, дестабилизирайки противниците и укрепвайки и разширявайки сферата на саудитското политическо влияние от Северна Африка от Южна Азия и от руския Северен Кавказ до Африканския Рог - понякога съвместно с САЩ и съюзниците им, а понякога играейки собствена игра.

Саудитската геополитика в Северна Африка

Бандар бин Султан наля милиарди за укрепване позициите на проислямските режими в Тунис и Мароко, като така успя да постигне маргинализирането и дори ликвидирането на масовите местни движения за демокрация. В същото време на ислямските екстремисти, получаващи финансова помощ от Саудитска Арабия, се внушава да подкрепят "умерените" ислямисти в правителството, включително и чрез физическото отстраняване на светските демократични лидери на опозицията и местните синдикати. Тази политика на принца в общи линии съвпада със стратегията, следвана от САЩ и Франция в Тунис и Мароко, но не и в Либия и Египет.

Както е известно, саудитската финансова подкрепа за ислямистките терористи и свързаните с Ал Кайда групировки, въстанали срещу либийския диктатори Кадафи, съвпадаше с целите на военната кампания, водена от НАТО срещу режима. След падането на Кадафи обаче, тези цели вече силно се разминават - така подкрепяният от САЩ и съюзниците им клиентелистки режим, включващ предимно либерално ориентирани бивши емигранти, се сблъска с подкрепяните от Саудитите филиал на Ал Кайда в Магреб и другите терористичните групировки, както и с племенните опълчения и криминалните банди. Финансираните от мрежата на принц Бандар ислямски екстремисти по-късно бяха използвани и за разпалването на гражданската война в Сирия, където саудитският режим организира мащабна военна операция за свалянето на Башар Асад. Междувременно, конфликтът между НАТО и просаудитските въоръжени групировки в Либия излезе от контрол и доведе до убийствата на посланика на САЩ и неколцина служители на ЦРУ в Бенгази. След като свали Кадафи, Бандар бин Султан на практика загуби интерес към последвалото кръвопролитие и хаоса, провокирани от подкрепяните от него въоръжени формации. Така те бяха принудени да се "самофинансират", включително чрез банкови обири, конфискация на големи количества петрол и присвоявайки си държавни средства като постепенно станаха сравнително независими от Саудитите.

В Египет принцът действаше съвместно с Израел (макар и по различни причини), следвайки стратегия за отслабване на сравнително независимото и демократично избрано управление на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси. Бандар бин Султан и кралското семейство подкрепиха финансово военния преврат и диктатурата на генерал Сиси. Така американската стратегия за съгласувана подялба на властта между "Мюсюлманските братя" и военния режим и съчетаване на процеса на демократизация със запазване на произраелската и прозападна ориентация на страната (гарант за която са именно военните) се провали. Предоставяйки 15 милиарда долара и обещавайки още повече в бъдеще, Бандар бин Султан осигури на военните необходимия финансов спасителен пояс, гарантиращ им икономически имунитет от евентуални международни финансови санкции. Така армията разгроми "братята" и прати в затвора (заплашвайки да ги екзекутира) техните лидери. Парелелно с това военните поставиха извън закона и ляво-либералния сектор на опозицията, който преди това използваха като пушечно месо за да оправдаят извършения от тях преврат. Подкрепяйки преврата, принц Бандар отстрани съперника си - демократично избрания ислямски режим, който не устройваше Риад. Вместо него в Кайро днес управлява просаудитски диктаторски режим, независимо че египетските военни се придържат към по-светски, прозападни и произраелски възгледи, отколкото "Мюсюлманските братя". Успехът на принца в Египет му гарантира регионален политически съюзник, чието бъдеще обаче остава неясно.

В случай че в тази страна отново възникне антидиктаторски масово движение, сред мишените му несъмнено ще бъде и просаудитската ориентация. Нещо повече, Бандар ерозира и постави под въпрос единството на арабските монархии от Персийския залив - Катар например, финансираше режима на Морси и загуби петте милиарда долара, инвестирани в него.

Появата на терористичната мрежа на принц Бандар е най-видимия резултат от дългосрочното саудитска финансиране, въоръжаване, подготовка и прехвърляне на десетки хиляди ислямски терористи - "доброволци" от САЩ, Европа, Близкия Изток, Кавказ, Северна Африка и други части на света. Терористите от Ал Кайда от Саудитска Арабия се превърнаха в "мъченици на исляма" в Сирия. Десетките ислямистки въоръжени групировки в тази страна яростно се конкурират за саудитското оръжие и пари. В Йордания, Пакистан и Турция бяха създадени тренировъчни лагери с американски и европейски военни инструктори, финансирани от Саудитска Арабия. За осъществяване на трансграничните си операции Бандар инвестира в основната бунтовническа групировка на ислямските терористи в региона - т.нар. „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ).

В отговор на подкрепата за Асад от страна на Хизбула, Бандар бин Султан започна да изпраща пари и оръжие на бригадите "Абдула Азам" в Ливан, организирали взривовете в Южен Бейрут и Триполи и атаката срещу иранското посолство. Принцът прехвърли 3 млрд. долара и на ливанските военни, опитвайки се да разпали нова гражданска война между тях и Хизбула. Взаимодействайки си с Франция и САЩ, но използвайки много по-големи финансови средства и разполагайки с по-голяма свобода за привличане на ислямските терористи, Бандар пое водещата роля и се превърна в своеобразен главнокомандващ на военното-дипломатическата офанзива, осъществява едновременно на три различни фронта - против Сирия, против Хизбула и против Иран. Принцът разчиташе, че ислямисткият преврат в Сирия ще бъде последван от навлизане на сирийските ислямисти в Ливан, които да подкрепят там частите на Ал Кайда и да разгромят Хизбула, което пък би довело до пълната изолация на Иран. При подобно развитие Техеран би се превърнал в мишена на съвместното настъпление на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.

Разминаването между Бандар и Обама и саудитското настъпление срещу Ирак и Иран

Саудитска Арабия доскоро беше изключително полезен, макар и понякога неуправляем сателит на Вашингтон. Поне докато принц Бандар не оглави разузнаването на Кралството. Макар че дълги десетилетия тясно си сътрудничи с ЦРУ, принцът нерядко използва тесните си връзки с управлението за да улесни собствената си кариера. Така например, именно тези връзки му помогнаха да осигури доставката на самолети AWACS за Саудитска Арабия, въпреки съпротивата на израелското лоби в САЩ (АІРАС) срещу сделката. Пак те позволиха на принца да организира спешното изтегляне на няколкостотин члена на саудитското кралско семейство от САЩ, веднага след атаката от 11 септември, въпреки забраната за полети, наложена от Белия дом.

Както посочва проф. Джеймс Петрас обаче, с течение на времето действията на Бандар бин Султан започват все повече да се разминават с американската политика – принцът упорито изгражда собствена терористична мрежа, целяща да укрепи и разшири саудитската хегемония, дори ако това влиза в противоречие с интересите на регионалните съюзници и „клиенти” на САЩ.

Така, докато в Ирак например САЩ подкрепят консервативния режим на Нур ал-Малики, принц Бандар оказва политическа, финансова и военна помощ на терористичната сунитска организация ИДИЛ. Докато Вашингтон договаряше междинното споразумение с Техеран,

принцът се обяви против смекчаването на санкциите срещу Иран и си „купи” подкрепата на Франция като по време на посещението на френския президент Оланд в Риад саудитците подписаха с него оръжейна сделка за милиард долара срещу налагането на още по-сурови санкции срещу режимаа на аятоласите. Освен това Бандар бин Султан изрази подкрепата си за усилията на произраелското лоби в Конгреса, опитващо се да провали преговорите между САЩ и Иран.

Така принцът постепенно се освободи от ангажиментите си към американските служби. Тесните му връзки с предишните (а и със сегашните) лидери на САЩ и ЕС, го стимулираха да се опита да повиши геополитическия статут на Саудитска Арабия. Така, той се срещна  през лятото на 2013 с руския президент Путин, опитвайки се да го убеди да прекрати подкрепата за Сирия. Според някои руски анализатори, срещу това принцът е предложил на Кремъл страната му да купи руско оръжие за няколко милиарда долара, заплашвайки, че в противен случай вече няма да възпира чеченските ислямисти да атакуват обекти в Русия (включително по време на Олимпийските игри в Сочи). В сощото време той успя да накара турския премиер Ердоган да преориентира подкрепата си от умерените противници на Асад, към крайните ислямисти от ИДИЛ, свързани тясно с Ал Кайда. При това принцът си затвори очите за „опортюнистичните” усилия на Ердоган за сключване на петролни сделки с Ирак и Иран, ангажиментите му в НАТО и подкрепата му за сваления режим на Морси в Египет, само и само да си гарантира подкрепата на турския премиер за безпрепятствения транзит на голям брой обучени от саудитите терористи в Сирия, а вероятно и в Ливан.

Паралелно с това, Бандар бин Султан укрепи връзките си с Движението „Талибан” в Афганистан и Пакистан, снабдявайки го с оръжие и финансирайки съпротивата му срещу частите на САЩ и НАТО и, в същото време, предлагайки на американците „коридор за организираното им изтегляне от страната”.

Според Петрас, Бандар най-вероятно подкрепя и въоръжава и уйгурските мюсюлмански терористи в Западен Китай, както и чеченските и други ислямски екстремисти в Русия, независимо от факта, че Саудитите разширяват петролните си споразумение и сътрудничат с руския гигант Газпром.

В същото време единственият регион, в който Риад се ангажира с пряка военна намеса, е малкото кралство от Персийския залив Бахрейн, където саудитските специални части смазаха бунтовете на продемократичното шиитско движение, обявило се против местния владетел сунит.

Външната експанзия и вътрешните проблеми

Както посочва проф. Джеймс Петрас, през последните години принц Бандар осъществи фундаментална трансформация на саудитската външна политика, опитвайки се да разшири влиянието и в света. Навсякъде в Големия Близък Изток, където възникне ислямистка терористична мрежа, опитваща се да свали местния националистически, светски или шиитски режим, тя може да разчита на саудитските фондове и оръжейни доставки. Това, което някои западни анализатори лицемерно определят като „плахи усилия за либерализация и модернизация” на реакционния саудитски режим, всъщност представлява военни мерки за усъвършенстване на неговата терористична мрежа в чужбина. Принц Бандар залага на съвременните терористични методи, опитвайки се да натрапи средновековния саудитски модел на управление на редица по-близко или по-далеч разположени мюсюлмански държави.

Проблемът обаче е, че тези мащабни авантюристични операции, осъществявани от принца в чужбина, влизат в противоречие с „интровертния” стил на управление на някои ключови членове на кралското семейство. Те искат да бъдат оставени спокойно да трупат стотици милиарди от петролния добив и да ги инвестират по целия свят в скъпи недвижими имоти и производства, да водят скандален живот в чужбина и в същото време да съхранят имиджа си на благочестиви пазители на свещените градове на исляма Мека и Медина. Доскоро Бандар бин Султан избягваше открития сблъсък с тези среди, тъй като действаше изключително предпазливо и всячески демонстрираше уважението си към краля и най-близкото му обкръжение, включително като щедро спонсорираше посещенията в Реад на редица западни и източни политически лидери, дошли за подписването на изгодни за тях сделки и изразяващи почитта си към управляващата династия. Въпреки това обаче, прекаленият му интерес към задграничните операции на Ал Кайда и стимулирането на саудитските екстремисти да участват в различни терористични войни в чужбина тревожат консервативните монархически кръгове в страната. Те се опасяват, че някой ден тези образовани, обучени и въоръжени от саудитите терористи, придобили междувременно ореола на „бойци за правата вяра”, могат да се върнат в Кралството и да се обърнат срещу монархията. Възможно е също, чуждестранните режими, оказали се мишена на саудитските терористични мрежи, да решат да им отвърнат със същото – т.е. иранците, руснаците, иракчаните, сирийците, египтяните или пакистанците биха могли да финансират собствени „оръдия на възмездието”. А истината е, че въпреки стотиците милиарди, похарчени за закупуване на оръжие, саудитският режим е изключително уязвим на всички нива. Дори ако оставим настрана племенните легиони, които са гръбнака на армията, кралското семейство се ползва с твърде слаба подкрепа сред масите и с още по-малка легитимност. Страната е тотално зависима от чуждестранната работна ръка, чуждите експерти и военната подкрепа на САЩ. Освен това, повечето представители на уахабитското духовенство се отнасят с презрение към управляващия елит, защото е допуснал „неверниците” на свещената територия на Кралството. Затова, докато принц Бандар разширява саудитското влияние в чужбина, вътрешните опори на властта са подложени на ерозия. Макар принцът да си позволява да отправи предизвикателство към американската стратегия в Сирия, Иран и Афганистан, режимът в Риад зависи от защитата на VІІ американски флот и ВВС на САЩ, а междувременно броят на външните му противници непрекъснато нараства.

Възможно е, посочва проф. Петръс,  принц Бандар наистина да си въобразява, че е „новия Саладин”, изграждащ основите на съвременна Ислямска империя, но истината е, че само с едно махване на ръка, кралят, който засега все още го покровителство (или просто го търпи), може да го изпрати в забвение. В същото време, прекалено наглата намеса в работите на другите държави от региона на Големия Близък Изток може да провокира международна криза, в резултат от която имиджът на Саудитска Арабия да пострада безвъзвратно.

Впрочем, има и друга възможност. На 17 февруари 2014 иранската телевизия съобщи, че съвсем скоро принц Бандар може да бъде отстранен от ръководството на саудитските специални служби. По това време принцът се намираше във Вашингтон, където трябваше да премине лечение в болницата "Джон Хопкинс", както и да се срещне със сенатор Джон Маккейн. Малко по-късно редица електронни медии лансираха версията, че мястото му може да бъде заето от 54-годишния принц Мохамед бин-Наиф. Можем само да гадаем обаче, дали подобна промяна би сложила край на саудитската "геополитика на терора", или просто би означавала продължаването и под други форми.

----------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2013/1485-kyurdskiyat-vapros-v-turtsiya-i-patishtata-za-reshavaneto-mu

Митинг на Кюрдската работническа партияДинамиката на противопоставянето между турското правителство и Кюрдската работническа партия (ПКК) показва, че върхът в броя на жертвите в този конфликт (за целия период от края на 90-те години насам) е достигнат през миналата 2012 (1). Затова официалните изявления на премиера Реджеп Тайип Ердоган от декември 2012 за преговорите с водача на ПКК Абдула Йоджалан, който вече 14 години е затворник в специалния затвор на остров Имралъ в Мраморно море, изненадаха мнозина. Скоро след това, през януари 2013, последваха посещенията на депутати от кюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) при Йоджалан. Всички тези събития показаха, че съществува шанс за мирното разрешаване на кюрдския проблем, който през последните трийсетина години доведе до смъртта на 35,5 хил. души (по официални данни на турското правителство).

Хронологията на кюрдския конфликт от началото на 80-те години на миналия век може условно да бъде разделена на три периода. Първият (от края на 80-те до края на 90-те) се характеризира с най-ожесточеното противопоставяне между правителствените сили за сигурност и отрядите на ПКК (тогава годишно загиват между 3 и 5 хиляди души), както и с активната намеса на извънрегионални "играчи" (2). Вторият етап включва първото десетилетие на 2000-те, когато пред кюрдите се разкриха легални възможности да упражняват активна политическа дейност в Турция. Начало на третия етап пък постави "арабското пробуждане" през 2011-2012, провокирало радикални промени в геополитическата конфигурация на Близкия и Средния Изток.

Основните съставляващи на кюрдския проблем в съвременна Турция

Кюрдите са натикани да живеят в планините на ТурцияАко не искаме да задълбаваме в традиционните исторически съставляваши на кюрдския проблем в Турция, съвременния конфликт следва да се разглежда поне в историческия континиум на ХХ век. Кризата на османската държавност през втората половина на ХІХ век и последвалият крах на Османската империя в началото на ХХ век съвпадат с периода на разцвет на европейския национализъм. Турската република, чието създаване е обявено от Мустафа Кемал на 29 октомври 1923, се гради на съвършено различни принципи и основа, които на практика отхвърлят османското наследство. Архитектите на нова Турция я виждат като централизирана, уестърнизирана и унитарна национална държава. Неслучайно Кемал поставя в центъра на държавната идеология именно нацията, определяйки я не по етнически или религиозен принцип, а изключително по модела на гражданския национализъм – всички живеещи в момента на прокламирането на републиката на територията на Турция се обявяват за турци. В Конституцията от 1924 и правителствените декрети Турската република никога не се дефинира като етническа държава, но акцентът в официалната реторика на кемалистите именно върху «турската нация» и дългогодишното отричане на етническата самостоятелност на кюрдите залагат основите на кемалистката политика по кюрдския въпрос, от една страна, и на кюрдската съпротива – от друга (3). Кюрдите се оказват единственото национално малцинство в съвременна Турция, което не се примирява с кемалистката политика на културна и политическа асимилация. Кюрдите, още от самото начало, отказват да станат «нови турци» и да признаят подчиненото си положение, опирайки се на постановките на Севърския мирен договор от 1920, според който турските кюрди имат право да поставят пред Обществото на народите въпроса за прокламирането на своята автономия. Лозанският мирен договор от 1923 обаче слага кръст на надеждите на кюрдите да се сдобият с обещаната им от великите държави независимост.

Напрежението сред кюрдите се подклажда не само от краха на надеждите им за собствена държава – по редица параметри вътрешната политика на кемалисткия режим се оказва неприемлива за тях. Насилствената секуларизация на обществения живот и ускорената модернизация, превърнали се в символи на кемалистките реформи, изграждането на стриктна вертикала на властта по места, централизирането на данъчното облагане и стопанския живот – всичко това закономерно провокира силно негативна реакция и недоволство в Югоизточен Анадол, където в течение на векове кюрдите, арабите, асирийците и много други етнически групи са свикнали с липсата на силно централизирана държавна власт. Населението на тези области активно изразява недоволството си – така, през 20-те години на ХХ век, избухват няколко кюрдски въстания, които обаче въобще не променят траекторията на кемалистките преобразувания. На пръв поглед изглежда парадоксално, но след 1925 (когато избухва въстанието, ръководено от шейх Саид (4)) въоръжените действия на кюрдите само подпомагат кемалисткия проект за създаване на политически монолитна секуларизирана държава и общество (5), нивелиращ не само кюрдите, но и другите етнически и религиозни малцинства. Турската република се гради като еднонационална държава (6). Въстанието през 1937-1938 в Дерсим – малка провинция в Източен Анадол, населена предимно с кюрди и преименувана през 1935 на Тунджели (което през 2009 официално беше квалифицирано от Реджеп Ердоган като «дерсимското клане»), се превръща в своеобразен водораздел в развитието на кюрдския въпрос в Турция, тъй като именно тогава сред кюрдите се утвърждават усещането за тотално игнориране на собствените им интереси и негативното отношение към турската държава (7). Дотогава (т.е. в средата на 20-те и през 30-те години) кюрдската съпротива на практика представлява борба на племенните обединения и религиозни групи (предимно селски) не толкова с турската държава, като такава, колкото с централизирането на управлението и контрола по места.

Чак до началото на 80-те турските власти упорито отричат съществуването на кюрдския въпрос, продължавайки да използват за идентифициране на кюрдите формулировката на Лозанския договор – «планински турци». Слабата активност на кюрдското национално движение позволява на правителството сравнително успешно да прикрива съществуването на кюрдския проблем и да упражнява известен контрол върху развитието му. Кюрдското население в югоизточните райони на Анадола продължава да живее доста обособено, сплотено на основата на племенните връзки и патриархалната си самобитност.

Кюрди протестират с портрета на своя лидер ЙоджаланПрез 70-те години обаче, ситуацията радикално се променя, настъпва бърза ерозия на кюрдското племенно единство, повсеместно (особено в градовете) се наблюдава бум на кюрдското национално самосъзнание. Социалният облик и съставът на участниците в кюрдската съпротива придобива нови черти – вече става дума не за селско, а за предимно градско движение с оформена собствена идеологическа база, в лицето на кюрдския национализъм, и свои политически организации (8) – първоначално това е основаната през 1974 Социалистическа партия на Кюрдистан (Partiya Sosyalist a Kurdistan), а след това и създадената през 1978 Кюрдска работническа партия (Partiya Karkerеn Kurdistan) – ПКК. Специфичната особеност на ПКК е, че за разлика от други кюрдски формации, тя се гради не на племенен принцип, а привлича в редовете си всички, готови да се борят за „освобождението на кюрдите”.

По това време активистите на кюрдското движение вече са наясно за ефективността на въоръжената борба като единствената възможна форма за отстояване на собствените интереси в условията на силно ограничени политически права и свободи. Все по-голямата ожесточеност, характеризираща кюрдската съпротива от 20-те години на миналия век насам, добива нови мащаби през 70-те, когато Турция преживява бум на политическото насилие, като броят на жертвите на уличните сблъсъци и политическите убийства достига 5 хиляди души годишно и, отчасти, е резултат от провала на политиката за асимилация на кюрдите и ограничаване на достъпа им до политическия и икономически живот в страната (9). Освен това тя е свързана със спецификата на политическото развитие на кемалистка Турция, за което е характерно игнорирането на алтернативните политически платформи, при това не само на кюрдските.

След преврата от 12 септември 1980, дошлият на власт военен режим е убеден, че именно репресиите са помогнали за справянето не само с политическото насилие през 70-те, но и с всички радикални групи в Турция. Междувременно, ръководството на ПКК, начело с Абдула Йоджалан, се прехвърля на територията на Сирия, където в течение на няколко години трупа сили и ресурси и води активна пропаганда в кюрдските райони на Турция, използвайки факта, че правителството предпочита да игнорира активността на ПКК. Затова властите, на практика, се оказват неподготвени за новия бум на противопоставянето с кюрдите и военните нападения на ПКК, осъществени през 1984 във вилаетите Хакари и Сиирт.

Това е началото на въоръжената борба за създаването на независима кюрдска държава на територията на Турция. Отделните въоръжени сблъсъци между бойците на ПКК и правителствените сили за сигурност много бързо прерастват в пълномащабна гражданска война в югоизточните райони на страната, в резултат от което активността на ПКК започва да се асоциира с тероризма, а нарушаването правата на кюрдското население придобива в началото на 90-те застрашителни размери.

Развитието на кюрдския въпрос през 90-те години: факторът ЕС

В началото на 90-те кюрдският въпрос влиза в списъка на основните теми в преговорите между Анкара и ЕС. Терористичните действия в Югоизточна Турция, твърдите мерки спрямо цивилното население в кюрдските райони, където е наложен режим на постоянно извънредно положение (медиите все по-често цитират примери за прояви на жестокост) – всичко това обяснява вниманието на Брюксел към турските кюрди. То обаче е недостатъчно за превръщането на кюрдския въпрос в една от ключовите теми на преговорите за турското членство в ЕС. Основна роля за политизацията на конфликта изиграват кюрдските борци за граждански права, които широко използват всевъзможните политически и правни механизми на различните европейски международни организации за да фиксират нарушенията спрямо кюрдското малцинство, да отстояват правата си и да стимулират оказването на натиск върху правителството да осъществи определени политически преобразувания (11).

През 90-те години сред кюрдите се формира специфичен символичен образ на «Европа», като фактор, готов да им помогне в борбата за справедливост и собствена държавност. Това събирателно понятие се конкретизира не толкова от самия ЕС, като модел на общоевропейска държава, а по-скоро от такива структури, като Европейския съд по правата на човека. Докато турските съдии гледат през пръсти на многобройните факти за нарушаване на основните човешки права и свободи на местните кюрди, юристите от Диарбекир, с подкрепата на британски правозащитници и помощта на кюрдската диаспора в Европа, съумяват да създадат успешен механизъм за отстояване правата на кюрдите в Страсбург. Решенията на Европейския съд от 90-те години, касаещи правителството на Турция, фиксират наличието на мащабни нарушения на правата на цивилното население в кюрдските райони и многобройни факти за освобождаване на виновните за тях от съдебна отговорност.

Европейският съюз си затваряше очите за кюрдския проблем в ТурцияРешенията на Европейския съд се отразяват негативно върху международния имидж на Турция и, до голяма степен, опровергават твърденията на Анкара, че силите за сигурност са ангажирани само с борбата срещу терористите. Всичко това обаче, едва ли може да даде тласък за промяна на ситуацията. Само перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, активизирането на преговорите с Брюксел през 1999 и административно-политическите реформи в рамките на Копенхагенските критерии откриват нови възможности за пробив в тази посока. Между другото, подобна е ситуацията и след края на Втората световна война, когато Турция, която е сред държавите-основатели на ООН и сред първите членове на Съвета на Европа, ратифицира Европейската конвенция за правата на човека, стремейки се по този начин да изтъкне привързаността си към принципите на съвременния свят и западната цивилизация. Пак в тази връзка, можем да си припомним и края на 80-те години, когато Тургут Йозал дава на турските граждани правото да се обръщат към Европейския съд по правата на човека за да подобри имиджа на Турция в очите на западните политици и да повиши шансовете за влизането на страната в ЕИО (12).

Реформите, за които настоява Брюксел, са насочени към укрепване на демократичните институции и установяване на контрол върху спазването на човешките права. Всичко това се възприема от по-голямата част от турското общество доста позитивно, предвид перспективата за пълноправно членство в ЕС и новите възможности за икономическо развитие. Нерешеният кюрдски въпрос се оказва сериозна пречка по пътя към реализацията на европейските амбиции на Анкара. Признаването на фундаменталните граждански права на кюрдското малцинство изглежда разумна цена за влизането в обединена Европа.

Подобни отстъпки обаче, биха удовлетворили кюрдите само в началния етап и тяхната ограниченост, естествено, много бързо започва да поражда нарастващо раздразнение. До 2000-те години, когато в кюрдските райони в Източна и Югоизточна Турция се запазва извънредното положение, исканията на кюрдите в повечето случаи се ограничават до защита на основните им човешки права. По онова време, политическите убийства и извънсъдебните разправи, принудителните изселвания и други насилствени действия от страна на силите за сигурност спрямо кюрдите остават обичайна практика. Затова кюрдските политици и привържениците на ПКК приемат като основен приоритет прекратяването на перманентното напрежение и конфликти и връщането към нормалния живот в Югоизточна Турция. Европейските представители пък смятат това за законно право на кюрдите и задължение на турските власти, претендиращи за членство в ЕС.

Правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), дошло на власт през есента на 2002 под лозунга за присъединяване на Турция към ЕС, отменя извънредното положение в кюрдските райони, приема специални постановления, гарантиращи защита от мъчения по време на разпити и отменя ограниченията върху свободата на словото и събранията. Тези отстъпки на правителството очевидно са несъществени на фона на ползата от присъединяването на Турция към ЕС. Те не само слагат край на систематичното нарушаване на човешките права в кюрдските райони и свеждат до минимум делата против турското правителство в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но и съдействат за укрепване позициите на правителството на ПСР вътре в страната и най-вече спрямо военния елит, който дълги години се смята за основния субект на политическия процес.

През първия петгодишен срок на управлението си, ПСР инициира редица административно-правни преобразувания, в резултат от които кюрдите получават не само гаранции за защита на основните си човешки права, но и възможност законно да използват родния си език в ежедневния живот. Последното съвпада с изискванията към кандидатите за членство в ЕС. И тъкмо този критерий – «уважението и защитата на националните малцинства» - вдъхва на турските кюрди надеждата, че ще могат успешно да продължат борбата си с правителството. В средата на 2000-те години гаранциите за защита на фундаменталните им права вече се оказват очевидно недостатъчни за кюрдите и те започват да претендират не само за индивидуални, но и за групови права: възможност да получават образование на родния си език и да дават на децата си кюрдски имена, в чието изписване да фигурират и липсващи в турската азбука букви (като q, x и w), връщане историческите имена на градовете и географските области, тюркизирани през 20-те и 30-те години, и т.н. (13).

Общоевропейските конвенции – като Европейската харта за регионалните езици от 1992 или Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1995 (14), които следва да бъдат приети от всички претенденти за членство в ЕС, трябва да осигурят на турските кюрди нови възможности за мобилизация. Затова кюрдските политици се стараят максимално да активират съществуващите канали за натиск върху турското правителство – чрез Европейския съд, чрез петиции в медиите до чиновниците в ЕС и т.н. По това време обаче, отношението към кюрдите в Европа започва да се променя. Еднозначното осъждане на турската политика, характерно за 90-те години, вече не съществува. През десетилетията на постбиполярния свят и Турция, и Европа сериозно се променят. И макар че практиката на нарушаване на човешките права в кюрдските райони продължава, в очите на ЕС Турция, чиито усилия за привеждане на административно-политическата система и законодателството в съответствие с европейските норми, се оценяват доста позитивно, вече изглежда по съвършено различен начин.

Освен това, разширяването на състава на Съвета на Европа за сметка на държавите от Централна и Източна Европа води до рязко увеличаване броя на новите дела в Европейския съд по човешките права, в резултат от което процедурата за завеждане на такива дела в Страсбург съществено се усложнява. През 2004, с цел оптимизиране разглеждането на делата, Европейският съд дори въвежда специален ред, включващ т.нар. «пилотни постановления», фиксиращи наличието в една или друга държава на структурни проблеми и предписващи на съответната държава да приеме определени законодателни мерки за избягване повтарянето на нарушенията. С помощта на «пилотните постановления» Европейският съд започва да разглежда постъпилите жалби по ускорен и опростен механизъм (15) и демонстрира по-лоялно отношение към мерките, предприемани от правителството за предотвратяване на фиксираните нарушения в сферата на човешките права.

Не бива да се пренебрегва и ефектът от 11 септември 2001. Във формулата на отношенията между ЕС, Турция и кюрдите се появяват нови променливи, като например политиката за борба с международния тероризъм. ЕС започва да се отказва от толерантните си подходи към въоръжената борба на различните национални движения. ПКК бива включена в списъка на терористичните организации, а в европейското публично пространство все по-често се призовава за подкрепа на Турция в битката и с бойците на ПКК.

Накрая, липсата на общ европейски модел за изграждане на отношенията с националните малцинства, който да е приет като норматив за всички държави-членки, прави подкрепата на ЕС за кюрдите и техните искания за разширяване на културните и гражданските им права, изключително пасивна. Кюрдите вече не могат систематично да инициират съдебни дела срещу турското правителство в Европейския съд (16), който демонстрира незаинтересованост към процесуалните отношения в неевропейските държави. Освен това, съдържанието на новите искове на кюрдските активисти в Страсбург силно се променя: вече не става дума за извънсъдебно преследване, политически убийства и разправи, а за искания да бъде намалена 10%-ната бариера за влизане в парламента, или да се отмени забраната за употреба на букви от кюрдската азбука и т.н. През втората половина на 2000-те години повечето от тези искания биват отклонявани от съда (17).

Новата политическа конюнктура, формирала се в държавите от ЕС и, като цяло, на Запад, не позволява на кюрдските правозащитници да обосноват претенциите си за признаване правото на културна и групова автономия в съответствие с нормите на европейските конвенции. Още по-важно обаче е, че събитията през 2000-те години ясно демонстрират, че подкрепата на ЕС за турските кюрди има доста ограничен характер и кюрдските правозащитници вече са изчерпали лимита на възможностите си.

Политическата активност на турските кюрди през 2000-те години

Първото десетилетие на 2000-те години демонстрира очевидното несъответствие между претенциите на тюрските кюрди към Запада и способността, а в някои случаи и желанието, на ЕС да подкрепя кюрдите в борбата им с турското правителство. Разочарованието по отношение на възможната външна помощ принуждава кюрдските активисти да търсят други пътища. Така, ако 90-те години могат да се характеризират като период, в който кюрдите се стремят да водят легалната си борба предимно в съдилищата (най-вече международните), 2000-те години са период на активизация на политическата борба на национално равнище. Това отчасти е резултат от краха на надеждите за промени, постоянно обещавани от управляващата ПСР. Инициираният от нея «демократичен преход», в краткосрочна перспектива, не обещава радикални промени за кюрдите – така административно-правната и конституционната реформа се реализират, отчитайки само минимално техните интереси.

През 2007 кюрдските политици за първи път влизат в парламента, събирайки достатъчно гласове в едномандатните райони, за които не важи националната изборна бариера от 10%. 22 души (18) от прокюрдската Партия за демократично общество (ПДО), разпусната по решение на Конституционния съд през декември 2009 заради «връзки с терористични организации и активността и, ерозираща неделимото единство на турската държава и нация» (19), стават депутати. Нещо повече, в резултат от общинските избори през 2009, ПДО получава контрол върху ключови общини в Югоизточна Турция: така, Осман Байдемир става кмет на «голям» Диарбекир, а партийни кандидати оглавяват 96 общини и 9 местни законодателно събрания (20).

През 2011, използвайки същата стратегия, поелата щафетата от ПДО Партия на мира и демокрацията (ПДМ), която официално не е допусната до участие в изборите, успява да прокара през едномандатните райони 36 свои кандидати (21) – при това не само от кюрдските (Агра, Битлис, Бинтьол, Батман, Ван, Диарбекир, Игдир, Карс, Мардин, Муш, Сиирт, Хакари, Шанлиурфа, Ширнак), но и от средиземноморските провинции (Адана, Мерсин) и Истанбул.

Получавайки достъп до реалната власт по места, кюрдските политици се опитват да разширят установените от ПСР рамки на гражданските свободи и демократичния процес чрез кампании за гражданско неподчинение на местно и национално ниво. На територията на контролираните от кюрдите общини започва да се налага ред, който очевидно противоречи на турското законодателство. Така, наред с турския език, официално започват да се използват и курманджи и заза (диалекти на кюрдския език). При назначаване на общинска работа започва да се изисква владеене на кюрдски език (доколкото местните администрации приемат и молби на граждани, писани на кюрдски), върнати са кюрдските имена на редица области и населени места. В знак на протест против политиката на Управлението по религиозните въпроси, което забранява в джамиите да се проповядва на кюрдски, ПМД инициира провеждането на специални петъчни молитви на курманджи и заза.

В същото време мерките, предприемани от правителството в рамките на «Кюрдската инициатива», прокламирана от Ердоган през 2009, на практика се оказват слабо ефективни и закъснели. Така, създаването на специален 24-часов кюрдски телевизионен канал (TRT-6) е посрещнато без особен ентусиазъм, тъй като основната маса кюрди отдавна гледат базиращия се в Европа кюрдски канал Roj TV. Откриването на секции за кюрдски език в университетите също не поражда кой знае какъв възторг у кюрдите, тай като те настояват образованието на родния им език да започва още в предучилищна възраст.

Друга нееднозначна стъпка на правителството в рамките на тази програма е публично обявената амнистия на осем бойци на ПКК, на които през октомври 2009, е официално разрешено да се завърнат в Турция от Иракски Кюрдистан. На турска територия те са посрещнати като герои от десетки хиляди кюрди, което, в крайна сметка, дава възможност на опозицията от Народно-републиканската партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) да обвинят правителството на ПСР, че подпомага терористите.

Всичко това закономерно води до свиването на програмата „Кюрдска инициатива”. Следват арести на кюрдски политици, правозащитници, кметове, председатели на общински съвети и журналисти – под предлог да се предотврати доминацията на агенти и сътрудници на ПКК в гражданско-политическото пространство на Турски Кюрдистан (22). Общо няколко хиляди задържани са обвинени, че са активисти на Съюза на общностите на Кюрдистан (Кoma Civakên Kurdistan - КСК) – национално-политическа организация на кюрдите, основана от Абдула Йоджалан като Конфедерация на народите на Кюрдистан (Koma Komalen Kurdistan - ККК), и смятана за гражданска структура на ПКК.

През 2011 общият брой на привлечените по тези дела от октомври 2009 достига 8 хиляди души, половината от които са в арестите (23), като повечето са там между една и две години (24). Показателно е, че първите арести са осъществени две седмици след общинските избори през април 2009, сякаш в потвърждение на декларациите на редица кюрдски политици, че ПСР се готви да накаже всички, които са гласували за ПМД. Действително, практически всички активисти на кюрдското политическо движение (с изключение на депутатите, ползващи се с имунитет) се оказват на подсъдимата скамейка по обвинение, че са помагали на терористите.

Влезлият в сила на 1 юни 2005 нов Наказателен кодекс (25) и поправките към Закона за борба с тероризма от 2006 (26) предоставят на силите за сигурност и полицията широки пълномощия да използват твърди мерки в рамките на санкционираните от съдилищата разследвания. Активистите на ПКК и кюрдските бежанци, върнали се в Турция в рамките на обявената от правителството „Кюрдска инициатива”, също стават жертви на практиката на прилагане на антитерористичното законодателство. Така, през 2010 – само няколко месеца след завръщането си – четирима активисти на ПКК и шестима кюрдски бежанци са арестувани по обвинение, че са свързани с терористични организации. Останалите 24 репатрианти светкавично напускат Турция и се връщат на територията на Иракски Кюрдистан (27).

Твърдият курс на ПСР кара кюрдската ПМД да ревизира претенциите си към правителството. Предишните искания за преразглеждане на редица одиозни членове на Наказателния кодекс и Закона за борба с тероризма, понижаване на изборната бариера, справедливо разпределяне на държавните субсидии между политическите партии и конституционни гаранции за културна автономия вече не отговарят на променената конюнктура. Сега кюрдските политици настояват за незабавно освобождаване на всички обвиняеми по делата, свързани с КСК, и предоставяне на «демократична автономия» на турските кюрди, т.е. самоуправление във всички сфери на обществения живот, при това в рамките на тази парадигма под контрола на централното правителство следва да останат външната политика, икономиката и националната сигурност.

Категоричният отказ на Ердоган да преговоря по този нов дневен ред води до това, че ПМД решава да бойкотира гласуването на поправките в Конституцията през март 2008 (28) (първоначално се смята, че ПСР ще се блокира по този въпрос с парламенталната група на ПМД). В крайна сметка, дебатите по поправките на практика се провалят и ПСР е принудена да обяви национален референдум на 12 септември 2010. За да демонстрира политическата си тежест и влиянието си сред избирателите, ПМД призовава своите привърженици да бойкотират референдума. И макар че предлаганите от правителството поправки получават подкрепата на 57% от избирателите, мнозина от тях – предимно от кюрдските райони – отказват да гласуват (в отделни кюрдски райони и градове броят на участниците в референдума се оказва критично ниска: в Хакари – 9,1%, в Ширнак – 22,5%, в Диарбекир – 35,2%, в Батман – 40,3%, във Ван – 43,6%, при средна национална активност от 77,4%) (29).

След референдума от 2010 въпросът за конституционната реформа остава в дневния ред и е сред основните теми на обществената дискусия. На последните парламентарни избори през 2011 ПСР (спечелила 49,8% от гласовете) излиза с обещанието да приеме нова конституция, която «да консолидира турското общество и да се основава на консенсуса между партиите» (30). По искане на Ердоган, в новия парламент е създадена специални конституционна комисия, в която четирите парламентарни групи имат равно представителство. Така ПМД получава възможност пряко да участва в създаването на текста на основния закон.

Това е исторически прецедент за кюрдите, доколкото за първи път кюрдска партия играе ролята на субект на конституционния процес в Турция. Изключително важно е и, че ПМД на практика консолидира около себе си и своята програма за конституционна реформи кюрдски политици и общественици, заемащи различни и дори диаметрално противоположни позиции. Съгласуваните предложения, които ПМД представя в комисията, включват общи искания за предоставяне възможност на кюрдите да получават образование на родния си език и фактически отказ от кемалисткия принцип за дефиниране на гражданството, в чиито рамки още от времето на Лозанския договор от 1923 в официалните документи кюрдите биват представяни като «планински турци».

Кюрдските претенции пораждат сериозни разногласия сред членовете на конституционната комисия. Скоро обаче работата и окончателно е парализирана заради предложенията на ПСР за превръщането на Турция от парламентарна в президентска република. Двете опозиционни партии – НРП и ПНД – се обявяват категорично против инициативите на ПСР, които, според тях, са мотивирани изключително от желанието на Ердоган да уреди по-нататъшната си политическа кариера и ще доведат до установяването на авторитарен режим в страната. На свой ред, ПМД демонстрира готовност да даде рамо на ПСР ако тя подкрепи политическите искания на кюрдите.

През есента на 2012, отчаяни от неуспешните опити да прокарат своите поправки в подготвяния текст на новата конституция, кюрдите стартират нова кампания на гражданско неподчинение. Те протестират против отказа на съдилищата, разглеждащи делата на активистите на КСК, да разрешат на обвиняемите да се защитават на кюрдски език. На 12 септември 2012 63-ма арестувани, свързани с КСК, обявяват гладна стачка, към която само през първия месец се присъединяват над 600 души (31). Протестиращите издигат три основни искания: да се смекчат условията, при които излежава присъдата си Абдула Йоджалан, да се гарантира възможност за получаване на образование на кюрдски език и да се разреши използването му в съдебните процеси. Продължителността на гладната стачка (рекордна по своята масовост) и участието в протестите на депутатите от ПМД и на известни кюрдски политици съдействат за това, че правителството официално признава за наличието на проблема. Скоро след подробното осветяване на случващото се в медиите, министърът на правосъдието Садулах Ергин публично заявява, че се подготвя закон, даващ на кюрдите право да използват родния си език в процесуалната практика (32). След изявлението на министъра, Йоджалан призовава от затвора кюрдите да прекратят гладната стачка и още на 18 ноември 2012 протестите са прекратени. Мнозина тълкуват неочакваната развръзка като доказателство за относителната сплотеност на кюрдското политическо движение и високата степен на влияние на Йоджалан върху него.

Новите инициативи за разрешаване на кюрдския въпрос: Анкара залага на Йоджалан

Скоро след призива на несменяемия лидер на ПКК, през декември 2012, премиерът Ердоган публично потвърждава слуховете за тайни преговори между Националната разузнавателна организация (МІТ) и Абдула Йоджалан. Това фактическо начало на нов етап в урегулирането на кюрдския конфликт е следствие от редица, както очевидни и известни, така и неособено афиширани политически и социално-икономически фактори. Общоразпространената гледна точка е, че кюрдският проблем се отразява изключително негативно върху икономическото развитие на Турция, девалвира постиженията на Анкара в сферата на демократичното развитие и усъвършенстването на административно-правната система, ерозира потенциала и за регионално лидерство и ограничава нейните външнополитически инициативи (33). Доколко обаче тезата за критичното значение на кюрдския фактор за вътрешната и външна политика на Турция отговаря на действителността? С други думи, доколко динамиката на изострянето и затихването на кюрдския конфликт е в корелация с обективните показатели за икономическото развитие на Турция и положението на управляващата партия?

През 2002, когато ПСР току що е дошла на власт, кюрдската съпротива се намира във фаза на ниска активност, което позволява на правителството да не се съобразява с кюрдите, прокарвайки своята политика. През 2004-2007 настъпва изостряне на конфликта, но показателите на икономическия растеж в Турция не намаляват, а ПСР продължава да консолидира властта и да разширява електоралния си потенциал. Нещо повече, въпреки активната фаза на конфликта и нарасналият брой на военните операции срещу ПКК, ПСР съумява на практика да парализира политическата активност на армията – в противопоставянето между военния елит и ислямисткото правителство настъпва очевиден прелом в полза на управляващата партия. Тоест, кюрдският фактор не пречи на ПСР вече над десет години да удържа властта и дори не създава проблеми пред просперитета на партията през 2000-те години. Защото тогава, в средата на третия си мандат, ПСР изглежда толкова загрижена за кюрдския проблем?

Действително, отличното представяне на трите последни парламентарни избори (2002, 2007 и 2011), успехът на общинските избори през 2004 и 2009 и на референдумите за поправките в конституцията, позволиха на ПСР да укрепи позициите си като управляваща сила въпреки изострянето на редица вътрешнополитически проблеми. Но, ако на изборите през 2004 и 2007 ПСР можа да си гарантира подкрепата на кюрдите, през следващите години – на общинските избори през 2009 и на парламентарните през 2011 – на фона на разочарованието от неизпълнените обещания на Ердоган, показателите на управляващата партия в кюрдските райони значително спаднаха (34). Заиграването на ПСР с турските националисти (известни с непримиримата си позиция по кюрдския въпрос) и агресивното отношение на правителството към кюрдските формации, инцидентът в селцето Улудере (провинция Ширнак), където турски изтребител унищожи 40 души, нелегално преминаващи през турско-иракската граница, смятайки ги за бойци на ПКК (35) – всичко това отслаби позициите на управляващата партия в Югоизточна Турция. Опитите на ПСР да разиграе религиозната карта, акцентът в официалната партийна реторика върху общата ислямска идентичност на турците и кюрдите, дори социалните програми, целящи да повишат жизненото равнище в кюрдските провинции, се оказаха явно недостатъчни за сдържането на нарастващата популярност на кюрдския национализъм. Тревога в ръководството на ПСР поражда и появата на нови кюрдски партии и, в частност, на партията „Хюр Дава” (Hür Dava Partisi), създадена от кюрдските ислямисти през есента на 2012 и обединяваща религиозно-консервативни кръгове, които традиционно са сред електората на управляващата партия (36).

Новата инициатива за решаване на кюрдския въпрос може да се приеме като опит за пречупване на тенденцията към понижаване популярността на ПСР в навечерието на общинските и президентски избори през 2014. Съдейки по всичко, Ердоган се опитва, от една страна, да възстанови в очите на кюрдското население образа на ПСР като партия, носеща мир и съгласие на турските граждани, а от друга – да си гарантира лоялността и подкрепата на политически активните кюрди и кюрдските партии на предстоящия референдум за новата конституция (която, както планират в ПСР, трябва да превърне Турция в президентска република, в съответствие с президентските амбиции на самия Ердоган) (37).

Проблемът с възхода на кюрдския национализъм съдържа заплахи и за външнополитическите инициативи на ПСР, включително за модела на регионалната сигурност, прокарван от правителството на Ердоган.

Днес Анкара може да се похвали с доста добри отношения с правителството на Иракски Кюрдистан, в рамките на които можем да очертаем поне три основни съставляващи елемента, съчетаващи икономическите изгоди и политическите сметки. На първо място, търговията с Иракски Кюрдистан позволява да се стимулира икономическата активност в кюрдските райони на Турция.

На второ място, Турция изгражда, съвместно с Иракски Кюрдистан, нов тръбопровод, с цел създаване на независим коридор за транзит на иракски петрол и природен газ. Това трябва да се превърне в залог за икономическата самостоятелност на Иракски Кюрдистан и да удовлетвори нарастващите потребности на Турция от енергоносители (38). Накрая, укрепвайки взаимноизгодните икономически отношения и приятелските контакти с правителството на Масуд Барзани, ПСР разчита да ограничи привлекателността и, съответно, социалната подкрепа за радикалния кюрдски национализъм както в самата Турция, така и в граничните райони на Ирак и Сирия.

Що се отнася до сирийските кюрди и основната им политическа сила – Партията на демократичното единство на Кюрдистан (Partiya Yekitiya Demokrat) - ПДЕК, отношенията им с ПСР са доста напрегнати, като те рязко се изостриха в хода на сирийската криза (39). Макар че сирийските кюрди не контролират богати природни ресурси и са достатъчно разпръснати из територията на Сирия, активността им в гражданската война между опозицията и правителствените сили, подкрепящи режима на Башар Асад, е очевиден фактор за дестабилизацията на ситуацията в кюрдските райони на Турция. В тази връзка от важно значение е резултатът от преговорите между лидера на ПДЕК Салих Мюслим и официални турски представители, които през август 2013 на два пъти се срещнаха в Анкара (а преди това имаха други две срещи в Кайро).

В дългосрочна перспектива турските кюрди едва ли ще се задоволят с подчинения си статут в състава на Турция, ако техните сирийски и иракски сънародници получат широка политическа и културна автономия (40). От тази гледна точка, сътрудничеството с Барзани дава на правителството на Ердоган възможност да се конкурира с ПКК в борбата за симпатиите на кюрдите.

Като цяло, електоралните, социално-политическите и геополитическите сметки могат да обяснят активността на ПСР по кюрдското направление. Остава обаче въпросът за механизмите за реализацията на новата кюрдска инициатива, както и защо ПСР направи ключов играч в нея Абдула Йоджалан, с когото правителството започна активно да работи в края на 2012? Та нали от момента на активизирането на военните операции срещу кюрдите през лятото на 2011 лидерът на турските кюрди на практика беше съвършено изолиран от външния свят, а твърденията на някои медии за възможното му прехвърляне под домашен арест провокираха изключителното негативната реакция на премиера Ердоган, който непрекъснато повтаряше, че правителството няма да допусне Йоджалан да излезе от затвора (41).

От друга страна, за неочакваното сближаване между управляващия режим на ПСР и Йоджалан съществуват достатъчно обективни предпоставки и обяснения. През 14-те години на пребиваването му в затвора, авторитетът на Йоджалан си остана все така висок. Достатъчно е да си припомним събитията от есента на 2012, когато (на 12 септември) група кюрдски затворници обявиха началото на протестна акция. И макар че към тяхната безсрочна гладна стачка много бързо се присъединиха стотици политически затворници, всички те се подчиниха на призива на Йоджалан да прекратят протестите в края на ноември. Така Йоджалан публично доказа не само, че влиянието му върху кюрдското политическо движение продължава да е много силно, но и (което е най-важното), че зад него са готови да тръгнат мнозинството кюрди. Възможно е разбира се, продължителният престой в затвора да се е отразил върху личността на Йоджалан. По време на срещата си с депутати от кюрдската ПМД през февруари 2013, той се оплака от възрастта си (65 години) и от близостта на смъртта (42). Както изглежда, в момента за него са от значение не само интересите на кюрдското движение, но и неговите собствени, като едните и другите невинаги могат да съвпадат. Призивът на Йоджалан към участниците в гладната стачка да се откажат от нея, преди да са дали жертви, несъмнено укрепи имиджа му на политик и миротворец в очите на мнозина, включително и на правителството, но от гледната точка на кюрдските радикали подобен финал едва ли е положителен. Защото появата на „сакрална жертва” в хода на мирната и ненасилствена протестна акция неизбежно би нанесла сериозен удар по имиджа на правителството на Ердоган, а пък кюрдските политици щяха да получат възможност да представят гибелта на своите съратници като поредното доказателство за пренебрежителното отношение към живота на кюрдите и още един пример за незаконните методи на борба срещу кюрдите по модела на безнаказаните бомбардировки на мирните жители в Улудере (43).

Както е известно, дълги години кюрдските националисти градяха ореола на Йоджалан като борец и мъченик, превръщайки го в символ на кюрдската съпротива и постоянно подчертавайки неоспоримия му авторитет и неговото право да представлява интересите на турските кюрди. Сега обаче правителството на Ердоган използва специфичното положение на Йоджалан в йерархията на кюрдската политика, разчитайки, че междувременно самите кюрдски националисти вече са се превърнали в заложници на създадените от самите тях символи. Стартирайки преговори непосредствено с него, правителството разчита да постигне по-големи отстъпки, отколкото в диалога с другите представители на кюрдското движение. Както показват попадналите у медиите записи от срещите между Йоджалан и депутатите от ПМД през февруари 2013, кюрдският лидер демонстрира готовност да се задоволи с обещанията на правителството да отчете интересите на кюрдите в рамките на новата конституция. И, ако отхвърлим предположението, че Йоджалан се опитва да води двойна игра, думите му недвусмислено свидетелстват за неговото съгласие да работи заедно с правителството за прекратяване на насилието (44). Само че доколко Йоджалан е в състояние реално да контролира кюрдските националисти и да гарантира спазването на евентуални бъдещи договорености? В своите изявления полевите командири на ПКК всячески подчертават лоялността си към Йоджалан, като лидер, но смятат предлаганите от ПСР рецепти за решаването на кюрдския конфликт за неприемливи и декларират готовност да продължат борбата (45). С други думи, оставайки си неоспорим лидер, Йоджалан все пак не може да контролира военната активност на ПКК и „процесът на преговори” и свързаните с него публичните декларации за общата цел – прекратяване на насилието - съвсем не гарантира успеха на „мирния процес”, като цяло. Достатъчно е да си припомним събитията от юли 2011, когато на фона на примиренческите изявления на Йоджалан в Диарбекир избухна мащабен въоръжен сблъсък между активисти на ПКК и правителствените сили за сигурност (46). Освен това, функционерите на ПКК постоянно подчертават правото си на „активна самоотбрана” (47).

В същото време, евентуалният провал на новата „кюрдска инициатива”, чиито основен елемент, неочаквано за мнозина, станаха преговорите с Йоджалан, не носи сериозни политически рискове за правителството на Ердоган. Ако сблъсъците продължат, въпреки призивите на Йоджалан, и се окаже невъзможно със съвместни усилия да бъде прекратено насилието, ПСР най-вероятно ще обвини за това ПКК. Ако пък мирният процес (под една или друга форма) все пак стартира, ПСР, дори и да не постигне цялостно решение на кюрдския проблем, ще си гарантира необходимото спокойствие на предстоящите общински и президентски избори през 2014.

Заключение

Непредсказуемото развитие на събитията в региона на Близкия Изток и новият кръг от спиралата на «арабското пробуждане» през 2011-2012 вдъхна на кюрдите в Ирак, Иран, Сирия и Турция надежда, че историята за пореден път (както например след Първата световна война) ще им даде шанс радикално да променят положението си. Разчитайки на повече, лидерите на турските кюрди днес не откриват особени стимули да постигане на сериозен компромис с правителството – т.е. компромис, който да предполага еквивалентно конвертиране на натрупания опит и възможностите на въоръжената борба в реална административно-политическа и културна автономия и самостоятелност. При това трите десетилетия на въоръжена борба им позволяват да разчитат, че ще постигнат достоен «обменен курс» (48). Гръбнакът на лидерите на кюрдските националисти, макар и поостарял през годините на ожесточени политически борби, очевидно не е склонен да се разделя с властта, която упражнява вече не едно десетилетие, само срещу гаранции за узаконяване на кюрдския език или обявяване на всеобща амнистия.

От гледна точка на постигането на военна победа, въоръжената борба на ПКП срещу турската държава е безперспективна. В същото време обаче, в близко бъдеще тя си остава най-важния фактор в турския вътрешнополитически живот, позволяващ на кюрдското движение да отстоява интересите си. Въпреки прокламираното през март 2013 помирение и вяло протичащият процес на изтегляне на бойните части на ПКК от територията на Турция (49), окончателният отказ от въоръжената борба едва ли е възможен докато функционират механизмите за набиране на привърженици и мобилизация на ресурси. Въпреки очевидното несъответствие между провъзгласените цели и съществуващите възможности, мнозинството активисти на кюрдското движение са уверени, че ситуацията в региона се развива в тяхна полза и са готови да следват примера на иракските и сирийски кюрди, постигнали осезаеми успехи в борбата си за автономия. Наближаващите президентски и общински избори само укрепват тези планове в средите на ръководството на ПКК (50).

За мирното решаване на кюрдския въпрос пречи и друго важно обстоятелство. Значителен брой не само измежду активистите на ПКК, но и на обикновените кюрди, смятат въоръжената борба за идеалите на кюрдския национализъм не само за законна, но и за ефективна. От тяхна гледна точка, политическият успех на кюрдските партии на последните два парламентарни избора, до голяма степен, е бил гарантиран именно от активността на ПКК, т.е. от въоръжената борба на привържениците на Йоджалан, дори нещо повече – самият факт на преговорите за изтеглянето на въоръжените части е поредното доказателство за значението на този тип борба.

Разбира се, въоръжената борба е съпроводена с големи човешки загуби. Затова мнозина привърженици на движението открито подкрепят необходимостта от мирно разрешаване на конфликта. Но лозунгите за мирния процес имат ограничено въздействие сред кюрдите, мнозинството от които са склонни да признаят правото на ПКК да използва силови методи на съпротива, като пропорционален отговор на потисничеството на кюрдите от страна на турското правителство.

Ето защо, освен електоралните и геополитическите сметки, активността на правителството на Ердоган за решаването на кюрдския въпрос се обяснява и със сериозните му опасения, че в средносрочна перспектива сдържането на кюрдския национализъм ще става все по-трудно. Като опитен политик, Ердоган твърдо се придържа към правилото, че е по-добре да водиш трудните преговори от силни позиции, вместо да чакаш външно- и вътрешнополитическият силов баланс да се промени в полза на противника. Въпреки инициативата на правителството да преговаря с ПКК, властите въобще не демонстрират готовност да удовлетворят основните искания на кюрдите – например да им дадат политическа автономия или да освободят Йоджалан. Събитията от края на 2012 и първата половина на 2013 само потвърждават наличието на непреодолима пропаст между това, което правителството на Ердоган е склонно да предложи на кюрдите, и онова, които кюрдските националисти искат да постигнат. Както показаха масовите протести в края на май и началото на юни 2013, Ердоган и правителството му въобще не възнамеряват да отстъпват по принципно важните въпроси, нито пък да споделят властта си с когото и да било. Ако използваме пазарен език, цената, която предлага Ердоган, очевидно не отговаря на очакванията на кюрдите (51).

Не може да се изключи, че ПКП няма да се откаже от въоръжената борба (под една или друга форма), докато позициите на кюрдския национализъм в Турция не укрепнат дотолкова, че кюрдите да могат да водят преговорите от позициите на по-силния. В момента те не разполагат с достатъчно ресурси за това, но развитието на ситуацията в региона може да съдейства за усилване на турските кюрди. Достатъчно е да погледнем региона на Близкия Изток за да се убедим във възможността от подобен сценарий: през последните десет-двайсет години кюрдите съумяха да създадат боеспособни армии във всичките четири части на историческия Кюрдистан. Със собствени военни организации разполагат сирийските кюрди от ПДЕК, а кюрдите от Партията на свободния живот в Кюрдистан (Partiya Jiyana Azad a Kurdistanê - PJAK) се закрепиха в Ирак и вече активно действат в Иран. Всичко това поставя допълнителни въпроси за перспективите пред сегашния преговорен процес (52): доколко сегашното „помирение” може да стане пролог към решаването на кюрдския въпрос в Турция или ще се окаже просто почивка с цел натрупване на сили преди началото на следващия етап от този ожесточен конфликт?

Бележки:

1. İşte Meclis Komisyonu’nun terör raporu // Sabah, 29/01/2013;

Terör ve Şiddet Olayları Kapsamında Yaşam Hakkı İhlallerini İnceleme Raporu. 
24. Dönem 3. Yasama Yılı 2013 (Rapor, Komisyonun 13 Şubat 2013 tarihli toplantısında
kabul edilmiştir). Ankara, 2013, s. 56, 54-60.
(http://www.tbmm.gov.tr/komisyon/insanhaklari/belge/)
2. Виж: Ozdag, Omit. Turk Ordusu’nun PKK Operasyonları: 1984-2007. 
İstanbul: Pegasus Yayınları, s. 102-109.
3. Yegen, Mesut. “Prospective-Turks” or “Pseudo-Citizens”: 
Kurds in Turkey. // Middle East Journal, Vol. 63, No. 4 (2009), p. 597.
4. Преди 1925 в Анадола също има вълнения сред кюрдите, като най-известният пример е 
въстанието в Кочгири през 1921.
5. Yavuz, Hakan; Özcan, Nihat. The Kurdish Question and Turkey's Justice and 
Development Party. // Middle East Policy, Vol. 13, No. 1 (2006), p. 105.
6. Сред тюрколозите няма единно мнение по въпроса, доколко конституционното понятие 
"турска нация" съвпада с етническото, т.е. дали в него е заложено отричането на
съществуването на други етноконфесионални малцинства (включително кюрди).
7. Watts, Nicole. Relocating Dersim: Turkish State-Building and Kurdish Resistance, 
1931-1938. // New Perspectives on Turkey, Vol. 23, No. 1 (Fall 2000), pp. 5-30.
8. Bozarslan, Hamit. Why the Armed Struggle? Understanding the Violence in 
Kurdistan of Turkey. // The Kurdish Conflict in Turkey. New York: St. Martin's, 2000, pp. 17-18.
9. Макар че от гледна точка на политическите и икономически права кюрдите 
не се отличават от гражданите на Турската република с друга националност,
кюрдските райони на Турция традиционно се намират на по-ниска степен
в социално-икономическото си развитие, а възможностите на кюрдските
партии да функционират на парламентарно равнище са силно ограничени
заради високия изборен праг и систематичните забрани.
10. В момента на ареста, през 1999, на Абдула Йоджалан броят на жертвите 
в конфликта беше надхвърлил 30 хил. убити, повечето от които цивилни.
Разрушени са над 3 хиляди села, а над 2,5 млн. кюрди са принудени да напуснат
родните си места и да се преселят в други райони на страната или пък да емигрират
в съседни държави.
11. Turkey’s Accession to the EU: - Kurdish Human Rights Project. (https://www.khrp.org/) 
12. По-подробно, виж: Кудряшова Ю.С. Турция и Европейский Союз: история, 
проблемы и перспективы взаимодействия. – М., 2010. С. 51–72.
13. Kürtçe eğitimde q, x ve w harflerine, sınırlama konursa 
kabul etmeyiz // Radikal, 05/07/2012
14. Анкара и до днес не се е присъединила към Рамковата конвенция 
за защита на националните марцинства.
15. "Пилотното постановление" представлява окончателно решение по делото, 
в което Европейският съд признава нарушаването на Конвенцията и постановява,
че това нарушение има масов характер, вследствие на структурната или
системна дисфункция на правната система на държавата-ответник, и предписва
на въпросната държава да вземе определен вид мерки от общ характер
(Виж: Терехов К.И. Пилотные постановления, выносимые Европейским судом по правам
человека: введение в системный анализ явления // Правовая мысль: история и
современность, 2011, № 4. С. 52-60). Процедурата на "пилотните постановления"
предполага, че Европейският съд занапред няма да се произнася по всяко от
разглежданите дела, а ще обединява делата за нарушаване на правата със сходна
"етиология" и ще се произнася по самия правен (системен или структурен) проблем,
а не по последиците от него - т.е. случаите на нарушаване на правата и на Конвенцията.
Съдът взема решение и формулира препоръките си към националното правителство
за решаване на фиксирания проблем, като след това вече не се гледат дела
по тези въпроси (Committee of Ministers, Recommendation on the improvement
of domestic remedies (Rec(2004)6), 12 May 2004 // Официальный сайт Совета Европы:
https://wcd.coe.int/wcd/ViewDoc.jsp?id=743317)
16. Kurban, Dilek; Gulalp, Haldun. A Complicated Affair: Turkey’s Kurds and the European 
Court of Human Rights. // The European Court of Human Rights.
Implementing Strasbourg’s Judgments on Domestic Policy. Edinburgh:
Edinburgh University Press, 2013.
17. Въпреки че Европейският съд призна, че 10%-ният изборен праг за влизане в 
Парламента е сред най-високите в Европа, липсата на общи норми, регламентиращи
този праг дори в държавите от ЕС, оставя голямо поле за маневри на националните
правителства. (European Court of Human Rights, Сase of Yumak and Sadak v. Turkey.
Judgment (Application No. 10226/03), 8 July 2008,
http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-87363#{"itemid":["001-87363"]}).
18. На 4 декември 2009 турския Конституционен съд лиши от мандатите им двама 
депутати от ПДО . Ахмет Тюрк и Айсел Туглук, което намали броя на кюрдските депутати и
им отне възможността да имат собствена парламентарна група. На 11 декември 2009
Конституционния съд разпореди разпускането на на ПДО.
(DTP kapatıldı // Sabah, 11/12/2009.)
19. Цит. по: Sabah, 11/12/2009. Така, създадената през ноември 
2005 кюрдска Партия на демократичното общество (Demokratik Toplum Partisi)
просъществува точно 4 години и един месец.
20. Kapatılan DTP’nin 94 Belediye Başkanı BDP’ye katıldı // Milliyet, 23/12/2009. 
21. На 21 юни 2011 турският Висш изборен съвет лиши арестувания депутат 
от ПМД Хатип Диджле от мандата му и го предаде на кандидата на управляващата
ПСР Ойе Еронат. Освен Диджле, още петима депутати от ПМД бяха арестувани
по обвинение, че сътрудничат със забранената Кюрдска работническа партия
(Cumhuriyet, 22/06/2011; Hürriyet, 22/06/2011).
22. Kürtçe savunma krizi // Milliyet, 19/10/2010. 
23. 30 Ayda KCK’den 7748 Gözaltı, 3895 Tutuklama // BİA Haber Merkezi, 06/10/2011. 
24. Виж: Backgrounder on the Union of Communities in Kurdistan, KCK // Democratic Turkey 
Forum, http://www.tuerkeiforum.net
25. Türk Ceza Kanunu (Kanun No. 5237, Kabul Tarihi: 26/9/2004) // Resmi Gazete, 
12/10/2004 Sayı: 25611, http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5237.html
26. Terörle Mücadele Kanununda Değişiklik Yapılmasına Dair Kanun (Kanun No. 5532, 
Kabul Tarihi: 29/6/2006 ) // http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5532.html
27. Candar, Cengiz. “Leaving the Mountain”: How may the PKK Lay 
Down Arms? Freeing the Kurdish Question from Violence. Istanbul: TESEV, 2012,
http://www.tesev.org.tr/en/ publications/1/1.
28. Anayasa değişiklik paketi ve BDP’nin istekleri... // Milliyet, 25/03/2010; BDP’nin AKP’den 
altı isteği var. // Ankara Haber, 25/03/2010.
29. 12 Eylül 2010 Anayasa Değişikliği Halkoylaması // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. 
(http://ysk.gov.tr) İllere Göre Anayasa Değişikliği Halkoylaması Sonucu // T.C. Yüksek Seçim
Kurulu. http://ysk.gov.tr/ysk/docs/2010Referandum/KesinSonuc/IlSonuclari.pdf
30. AKP. Türkiye Hazır Hedef 2023. 12 Haziran 2011 Genel 
Secimleri Beyannamesi // AKP Resmi Sitesi. (http://www.akparti.org.tr/beyanname2011.pdf).
31. Adalet Bakanlığı, bugün itibarıyla 67 ceza infaz kurumunda açlık grevi eylemi yapan 
682 hükümlü ve tutuklu bulunduğunu bildirdi // Akşam, 02/11/2012.
32. Законът, позволяващ на подсъдимите да се защитават не само на турски език, 
беше приет през януари 2013 (Ceza Muhakemesi Kanunu ile Ceza ve Güvenlik
Tedbirlerinin İnfazı Hakkında Kanunda Değişiklik Yapılmasına dair Kanun (Kanun No. 6411,
Kabul Tarihi: 24/1/2013) // Resmî Gazete, 31/01/2013 (Sayı: 28545)).
33. Yayman, Huseyin. Turkiye’nin Kurt Sorunu Hafızası. Ankara: SETA Yayınları, 2011, s. 21. 
34. По-подробно, виж.: Шлыков П.В. Турция после выборов 2011 г.: 
парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. //
Перспективы. Фонд исторической перспективы. (http://perspektivy.info)
35. Uludere olayı için hükümetten ilk tepkiler! // Gazete Habertürk, 30/12/2011; 
Uludere katliamı. // Radikal, 30/12/ 2011.
36. Beklenen Parti: HÜR DAVA PARTİSİ. // Doğru Haber, 30/11/2012, 
http://www.dogruhaber.com.tr
37. ПСР и ПМД имат общо 355 депутати, което е малко по-малко от конституционното 
мнозинство от 2/3 (367), необходимо за приемането на нова конституция, но е доста повече
от 3/5 от състава на меджлиса, необходими за провеждането на референдум..
38. Iraq and the Kurds: The High-Stakes Hydrocarbons Gambit // Middle East Report № 120, 
April 19, 2012. (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).
39. Syria’s Kurds: A Struggle within Struggle // Middle East Report № 136, 
January 22, 2013 (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).
40. Sarısözen, Veysi. Kürtlüğü inkar için Türklüğü inkar edenler // Özgür Gündem, 17/02/2013. 
41. Ocalan’a Ev Hapsi iddiasına Yanıt. // Hürriyet, 6/01/2013. 
42. Sabah, 25/02/2013. 
43. Er, Erdal. Roboski’yi Sahipsiz Bırakmayın. // Özgür Gündem, 20/12/2012. 
44. Durukan, Namik. İmralı Zabıtları // Milliyet, 28/02/2013. 
45. Показателно в това отношение е заявлението на Нуредин Софи, който ръководи 
Силите за народна отбрана (Hêzên Parastina Gel – HPG) – военното крило па ПКК,
за готовността да бъде продължена въоръжената борба срещу правителствените части,
да бъдат отчетени грешките от предишните години и да се формулира по-успешна стратегия
за борба в краткосрочен период
(Sofi: Önder Apo’nun emrindeyiz. // Fıratnews.com, 21/02/2013,
http://www.firatnews.com/news/guncel/sofi-onder-apo-nun-emrindeyiz.htm)
46. Diyarbakır’da 13 şehit // Anadolu Ajansı, 14/07/2011. 
47. Като пример могат да бъдат посочени изказванията на председателя 
на изпълнителния съвет на Асоциацията на общностите на
Кюрдистан (Koma Civakên Kurdistan – KCK) Мурат Карайълън.
В отговор на многобройните призиви на Ердоган към лидерите на
ПКК да сложат оръжие и да напуснат Турция, Карайълън посочва
в едно интервю: "Кой кого трябва да гони? Това е нашата земя и нашата страна.
Вие сте дошли на наша зема, т.е. вие сте зевоеватели. И, ако някой трябва да напусне
страната, това сте именно вие... В така създалата се ситуация не вярваме особено
в искреността на мирните инициативи на правителството на ПСР"
(Karayılan: İşgal kuvvetisiniz, burası bizim ülkemiz // Fıratnews.com, 23/03/2013,
http://www.firatnews.com).
48. Водачите на ПКК постоянно подчертават, че няма да се откажат от борбата и 
няма да напуснат Турция [Karayılan’dan Erdoğan’a:
Asıl siz çekin gidin ülkemizden. // Fıratnews.com, 01/01/2013, http://www.firatnews.tv/].
49. Процесът на изтегляне на бойците бе предшестван от обръщението на 
Абдула Йоджалан
от 21 март 2013 (по време на кюрдския празник Навруз),
в което пожизненият лидер на ПКК призова за прекратяване на въоръжената борба.
Обръщението беше резултат от дългите тайни преговори между правителството на
Ердоган (в лицето на Националната разузнавателна организация) и Йоджалан.  
50. Karayılan: Karar almamız kolay değil // Fıratnews.com, 06/03/2013, 
http://www.firatnews.com/.
51. Yargı Paketi Özgürlüğe Açılmıyor // Bianet.org, 26/02/2013, http://www.bianet.org/. 
52. Обещанията на Йоджалан да събере нова армия от 50 хил. бойци, ако правителството
 не изпълни условията, поставени от кюрдите, за пореден път потвърждават колко
крехко е очерталото се затишие [Milliyet, 28/02/2013].

-------------------------------------------------------------------
* Преподавател в Института за държавите от Азия и Африка на Московския държавен университет "Ломоносов"

 
С разбита агентура и разузнаване България трудно ще бъде адекватна на кризите на времето

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1475-balgariya-kato-potentsialna-mishena-na-al-kayda-zastrasheni-li-sa-aets-kozlozduy-i-gazoprovodat-qyuzhen-potokq

Трудно се разбира кой влиза в страната ни без документи като нелегален имигрантБългарското общество спи дълбок зимен сън, затова и проспа битката за газопроводите, която се води в непосредствена близост до страната ни. Прец последното десетилетие се води скрита война между Русия и други големи играчи за конкурентните газопроводни маршрути "Набуко" и "Южен поток". Тази скрита война дестабилизира много политически режими и в нея имаше съвсем реални човешки жертви. Обществото ни не е наясно и за голямата битка между Русия и Катар на газовия фронт. Развилият технологията за втечнен газ Катар е географско джудже, но разполага със стотици милиарди долари и огромни геополитически амбиции.

Почти никой в България не обърна внимание на знаковата среща на шефа на разузнаването на Саудитска Арабия – Бандар бин Султан с Владимир Путин, състояла се през лятото в Москва. Според изтеклата информация, Риад е поискал от руснаците спиране на подкрепата за Башар Асад срещу десетки милиарди долари,  закупуване на руско оръжие, и блокиране на ислямския тероризъм в Русия в средносрочен план, включително до Олимпиадата в Сочи през 2014. След очевидния отказ на Москва да приеме тези условия, последва извършеният от жена-камикадзе кървав терористичен атентат във Волгоград.

В момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. В процеса, макар и не така активно, участва и Турция. Най-мощният поддръжник на Башар Асад пък е Русия. Комбинацията между геополитически сблъсък и взаимоизключващи се енергийни интереси, особено в търговията с газ,  не предвещават спиране на конфронтацията. След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не. Сблъсъкът между ислямистките фундаменталистки режими и руснаците не се очаква да спре. На свой ред, Израел, поради страха си от иранската ядрена програма и близостта между Иран и режима в Сирия вероятно няма да има интерес да предпазва руският газопровод от терористични атаки, както може би се надява вицепремиерът Цветлин Йовчев.  Спoред някои анализатори, световният финансов и политически елит иска да накаже „непослушното момче“ в Кремъл, защото не само вкара в затвора Ходорковски, който им беше продал руския нефт, но и спря раздробяването на Руската Федерация на отделни държави. Ако приемем тази логика, най-големите световни играчи няма да имат мотив да спират ислямските режими в сблъсъка им с руснаците на българска и европейска територия, вероятно надявайки се, че периодични саботажи и терористични удари по газопровода "Южен поток" могат го компрометират, да го направят икономически неефективен и накрая да го провалят

Голямата част от нашия политически елит изобщо не е в час за скритите войни, в които е навлязъл светът. Когато в България беше поканена сирийската опозиция в Правец (през 2012), а цялото правителство на Бойко Борисов отиде на посещение в Катар, едва ли са предполагали в каква буря влизат. Впрочем, ве се знае, дали същото е предполагал служебният премиер Марин Райков, който прие катарска военна делегация, ръководена от началника на Генерални щаб на Катар генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него той подписа 12 споразумения в сферата на отбраната, транспорта, инфраструктурата, търговския обмен, енергетиката, образованието и технологиите.

Няма никаква причина да предполагаме, че след като Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани, ще се въздържат в бъдеще от подобни действия на територията на православна България.

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт. В същото време, те, както и Турция, имат интерес големи маси мюсюлманско население да се засели в България и Европа. От една страна, това е свързано с дългосрочната стратегия за купуване на земи и имоти в Европа, съчетано с масирано заселване поради естествения стремеж за експанзия на ислямската цивилизация. От друга страна обаче, това дава възможности за разгръщане на енергийната битка с Русия на европейска територия.

След като в България изглежда беше проведена целенасочена медийна кампания, която да приспи бдителността на обществото спрямо приема на огромно количество хора без документи за самоличност, у нас вече има над 10 000 човека, за повечето от които въобще не е възможно да се провери дали наистина са тези за които се представят.  Твърденията на президента Росен Плевнелиев и еврокомисаря Кристалина Георгиева, че понеже сред тях имало много жени и деца рискове за сигурността ни нямало, са смехотворни. Някои от най-ефективните терористични актове се извършват именно от жени – пример за което е вече споменатия случай от Волгоград, а в Сирия има деца снайперисти. Още в началото на конфликта, имаше цели отряди от жени, сражаващи се на страната на опозицията.

Това, което нашите политици също не знаят, или се правят, че не знаят, е, че структурите на Ал Кайда много често работят на принципа на "спящите клетки", при който човек може да изчака и десет, и двайсет години в мирен живот до активизирането си за терористична или военна дейност. Съвременният тероризъм демонстрира, че е възможно да се извършват ефективни удари с големи поражения, дори от невъоръжени хора, какъвто беше случая от 11 септември 2001 в САЩ. Симбиозата между структури на Ал Кайда и богатите ислямистки монархии винаги може да се разкъса, като ситуацията излезе извън контрол. Ал Кайда има собствени планове за Европа, които включват изграждането на Салафитски халифат с цената на всичко. Затова в България не само е вероятно да има удари по "Южен поток", а и нараства и риска от по-страшен тероризъм. Никой не се замисля за това, че екип от няколко човека с хитрост, коварство и решителност може например да проникне в ядрената ни централа и да се опита я взриви.

Българските служби за сигурност проспаха десетилетията, през които в страната ни проникваха огромни суми от Саудитска Арабия и Турция, чрез различни ислямистки фондации, чиято цел е постепенната радикализация на исляма в България. У нас са внесени милиарди долари, безотчетни пари, а сред резултатите от тях е и делото за радикален ислям, което се води в Пазарджик. То обаче е само върхът на айсберга. Ако в бъдеще на българска територия пристигне жегата от пустинята, не само с глобалното затопляне, а и с горещите терористични удари, като част от политическата война, българските политици ще трябва да понесат отговорност за това, че са проспали риска на натрупването на потенциално експлозивни фактори.

България незабавно трябва да изиска Турция да осигури добри условия за живот на сирийците на своя територия, за които вече получи 100 млн. евро само от ЕС,  а не да ги прехвърля у нас.  Трябва да поставим в ООН и европейските институции въпроса богатите мюсюлмански държави и най-големите и силни страни по света да приемат добре и се погрижат за сирийците на своя територия. Трябва незабавно да се възстановят перфектно работилите до 2000 година защитни съоръжения по цялата ни граница с Турция, по примера на Гърция. Трябва да се поставят интересите на националната ни сигурност пред интересите на големите геополитически играчи.

* Статията, която е публикувана на сайта Общество.нет, публикуваме като дискусионна, тъй засяга важни проблеми на националната сигурност.
 

Италианският “Кориера дела сера” съобщи за нова терористична заплаха за Европа, идваща от един млад ливанец, Голеб Талеб настанил се в Гърция. Според изданието, младежът, командвал група екстремисти, разположени в България, Германия, Франция и няколко държави от Северната част на Стария континент.

Според италианското издание, младият Талеб бил представител на свързаната с известната “Ал Кайда” – “Фатах ал Ислам”и финансирал група свои сънародници, които пристигнали в Европа с фалшиви документи.

Вестникът се позовава на източници, твърдящи, че ливанските служби заловили Мунджид ал Фахам - близък съратник на Талеб научили, че младият ливанец, когото наричали "Чужденеца" и "Момчето" бил много опасен, много амбициозен и разполагащ с огромно количество пари, с които да разшири мрежата си от контакти в Европа, подготвяйки мащабни терористични операции. Това твърдял заловеният от ливанските служби Мунджид ал Фахам...

На фона на тази ужасяваща новина, политиците в България са се вкопчили във властта и нехаят за това, което се случва под носа им!

Белия дом отнесе звучен шамар от протестите на египтяните и опитите му да определя кой ще наследи управлявалия 30 години страната египетски президент - Хосни Мубарак. Цял свят стана свидетел на заканите на официален Вашингтон, че мечтата за демократичен Египет със сигурност може да донесе кошмар!

Първоначално САЩ настояваха за реформи от Мубарак и той да остане на поста си, след това “привързаността” им се насочи към вицепрезидента Омар Сюлейман, като в същото време пренебрегваха /поне официално” опозиционния лидер Мохамед ел Барадей и другата многобройна опозиция на ислямисткато движение “Мюсюлмански братя”.

Имперският навик на Щатите да държат ръка на пулса на революционни протести в която и да е чужда държава и да направяват посоката им този път обаче удари на камък. Броят на официално съобщените 297 души загинали и хидяди ранени и изобщо не направи впечатление на Белия дом.

На 9 февруари РИА Новости съобщи, че вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън е предал на египетския си колега Омар Сюлейман списък с конкретни стъпки, които САЩ препоръчват на Египет да предприеме за предаване на властта на „демократичните сили”!

Седмица след като администрацията на Обама настоя за бързо преминаване към епохата след Мубарак, в частни разговори източници от американското правителство признавали, че няма гаранция, че Сюлейман, бивш началник на разузнавателните служби с тесни връзки с армията, има действително желание за значителни реформи...

На 10 февруари министърът на външните работи на Египет Ахмед Абул-Гейт обвини САЩ, които продължават да настояват за провеждането на незабавни реформи в страната, в стремеж да „наложат волята си”, предаде РИА Новости.

„Когато говорите за бързи и незабавни промени в такава голяма страна като Египет, с която винаги сте поддържали прекрасни отношения, вие все пак й налагате волята си”, заяви Абул-Гейт.

Министърът сподели, че често е „обхващан от злоба и гняв” заради американската реакция през първите дни на протестите в Кайро.

Това не попречи американският президент Обама да се консултира с краля на Саудитска Арабия Абдула, който заяви недвусмислено, че Мубарак трябва да бъде подкрепен!

Това не попречи и на директора на ЦРУ Леон Панета да каже пред законодатели, че има „голяма вероятност” египетският президент Хосни Мубарак да се оттегли от поста още в четвъртък, предаде АФП.

Докато официален Вашингтон редеше пасианси и обикаляше държави и експерти, за да прецени кое е най-правилно за бъдещето на Египет, дойде друга изненада: египетската армия обяви, че не желае вицепрезидента Омар Сюлейман да поеме властта от Мубарак! Националната телевизия на Египет показа срещата между двамата без звук!

Армията премина на страната на протестиращите, а вицепрезидентът Омар Сюлейман си потърси заместник за преговорите!

Вместо да се оттегли от властта достойно – Мубарак напусна страната със семейството си!

Напускайки страната, Мубарак предаде властта на армията - на Висшия съвет на въоръжените сили на Египет...

Последните събития от Египет показаха, че официален Вашингтон не е във форма напоследък.

Затова пък посланикът на Щатите в София, Джеймс Уорлик най-безпардонно си позволи да присъства на нелегитимна конференция на българските мюсюлмани, на която бе избран също така нелегитимен лидер на религиозната общност!

1120 души бяха излъчените делегати за съботната извънредна национална конференция на мюсюлманското вероизповедание на 12 февруари. Форумът бе свикан от последния избран за главен мюфтия, но нерегистриран от съда - Мустафа Али Хаджи.

Самото свикване на изборна конференция от нелегитимен и нерегистриран избран за Главен мюфтия – автоматично превръща въпросното събитие НЕЛЕГИТИМНО!

Това ми дава повод да попитам: какво един американски посланик на нелегитимна конференция на български мюсюлмани и то точно в деня когато избират нов мюфтия?

Нима той е “пропуснал” урока”, че когато един посланик присъства на дадено събитие, това изразява отношение към въпросното събитие? А какво отношение демонстрира Уролик с присъствието си: непризнаване на решение на Върховния касационен съд, непризнаване на решения на Софийски градски и Софийски апелативен съд, които последователно отхвърлиха да приемат Мустафа Хаджи за легитимен Главен мюфтия!

Подобно поведение и намеса на Уорлик има само една дума за определение: дипломатически скандал!

Какво се случи в събота, на 12 февруари: На две места бяха проведени изборни конференции за главен мюфтия, разликите в двете събития бяха, че на едната конференция присъства легитимният, върнат от Върховния касационен съд главен мюфтия, Недим Генджев, а на другата – някакъв “произведен” главен мюфтия, наречен Мустафа Али Хаджи, когото подкрепят депутати от ДПС и присъсвалия на пресконференцията американски посланик Джеймс Уорлик.

Излишно е да припомням, че имотите на мюсюлманите, така наречените вакъфски имоти са част от притегателната сила политици и част от мюсюлманите да сложат ръка върху тях.

Мустафа Али Хаджи направи няколко опита да се легитимира като главен мюфтия, но те се оказваха неуспешни, колчем нещата опираха до съда.

Скандално присъстващият на нелегитимната изборна конференция американски посланик Уролик заяви, че разделението в тази общност трябва да спре и обикновените мюсюлмани сами да решават кои да са техните лидери. На въпрос дали с присъствието си не взема страна той отговори:

"Аз не решавам кой да бъде лидера на мюсюлманите в България. Запитан дали политиката има място в живота на една религиозна общност, той отговори, че не става въпрос за политика. Аз ще подкрепя избора, който българските мюсюлмани ще направят”, посочи Уорлик.

В същия ден, в който посланик Уорлик се опиваше от собственото си величие – в Казанлък цигани разграбиха бившия млекозавод “Маркели”. Над 400 цигани с каруци, колелета и колички изнесоха от предприятието всичко, което може да се откърти или послужи за нещо - капаци на шахти и всичко, което може да се продаде за скрап. Полицията задържа над 10 души, които са участвали в разграбването на предприятието, съобщиха телеграфно национални електронни медии!

Това е третото предприятие в града, което става жертва на подобно разграбване през последните 2 години, съобщиха източници от полицията.

Четиримата полицаи, които са охранявали мястото, признаха, че са били безсилни да се справят с вандалите и са чакали отстрани без да се намесят набезите да престанат.

Защо свързвам името на Уорлик с двете събития – в деня, когато министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов бе на път да си отиде от властта – същият този Уорлик неочаквано се срещна с ДПС кадър и разговаря с него близо два часа. След срещата, Уорлик поясни, че двамата си говорили за циганите и интегрирането им, както и за българските мюсюлмани – нещо, на които никой не повярва. Тогава сайтът “Хроники” прогнозира, че по-скоро Уорлик и събеседникът му от ДПС са се срещнали и говорили след сигналите за силното разклащане на режима на ГЕРБ и причината за тези трусове – вътрешния министър Цветанов.

“Хроники” прогнозира и че американският посланик и ДПС-пратеникът са говорили след като в двучасово интервю с проф. Юлиян Вучков, премиерът каза: “Ако аз днес кажа: „Каня ДПС във властта”, ние ставаме несменяеми!”

Часове след тази среща Уорлик изприпка на среща с някакъв младок от ДПС и обяви, че цигани и мюсюлмани са били основната тема на разговорите им!

Истината е, че САЩ не искат да пуснат кормилото на режима на ГЕРБ, нито пък са съгласни да отстъпят на Европейския съюз контрола върху българската държава.

Този път посланикът на Щатите направи поредица от скандални и недопустими гафове като:

  • открито демонстрира намеса във вътрешната политика на страната и то в такива чувствителни точки като конфликти в и с религиозно и етнически малцинства;
  • умело използва разцеплението в балансьора на всяка власт – ДПС, за да поеме там контрола на процесите в тази политическа сила;
  • опита се да замаже скандалите, които генерира правителството на ГЕРБ и едновременно с това да отстрани от поддръжник на кабинета “Борисов” “Атака” и Волен Сидеров;
  • демонстрира незачитане на Върховния съд на държавата и негово решение;
  • удари рамо на разцепление на мюсюлманската религиозна общност, нещо, което досега бе приоритет на съседна Турция;
  • затвори очи пред набезите и живота извън законите на страната на циганския етнос.

Нещо се случва в Северна Африка, но най-добре с това е наясно администрацията на Белия дом. Някакви анонимни стотици хиляди протестиращи млади хора в Кайро показаха недвусмислено къде е мястото на САЩ когато в една държава са налице вътрешен конфликт и смяна на властта. Експерти на Близкия изток повтаряха като мантра, че опозицията на правителството на президента Хосни Мубарак няма лидер и това я прави слаба. Събитията опровергаха тези коментари.

Един български гражданин, Юзеир Юзеиров, с претенции за ислямист, бе задържан в Белгия за трафик на хора!

Днес в. “Кориере дела сера” предупреди за опасност от тероризъм до и в България, а външният министър и членове на кабинета “Борисов” гледат как един отдавна дискредитирал се като дипломат чужд посланик си развява байряка където и както му скимне!

Вместо министърът на външните работи Николай Младенов да го повика и предупреди, че действията му са най-малко неуместни – шефът на дипломатическото ни ведомство се е покрил в мълчание!

Затова не ми остава нищо друго освен да попитам: на какво си играе Еорлик на българска територия! На генералгубератор, на определящ вътрешната ни политика фактор или на Египет?

Толкова ли го обичат от правителството хората на премиера Борисов, та никой не смее да му покаже къде му е мястото? И то в момент, когато над страната ни е надвислана еветуална терористична заплаха?

Или ги е страх?

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.

Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.

В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29.

И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора.

Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци.

В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.

На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната

Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти.

Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шериата.

Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация

Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.

Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.

Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти.

Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно.

Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението  , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население.

След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет.

Насилието като политически инструмент

Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става.

Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб.

Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм.

Демокрация по ислямски модел

Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи.

Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк.

Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”.

По пътя към властта

„Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88.

Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации.

Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост.

По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица.

„Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации.

Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада.

Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението.

В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”.

Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима.

„Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”.

Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа.

Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя”

И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”.

Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него.

Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”.

Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани.

Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом.

В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците.

Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда).

В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия.

На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света.

Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно.

Някои изводи

От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода.

На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел).

На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”.

На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите

На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение.

На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно.

На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война.

На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до  разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят.

На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия.

---------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/39-broi4-2010/958-pirati-islqm-i-geopolitika

Както е известно, Сомалия и Етиопия са разположени в стратегическия регион на Африканския рог, който е кръстопът на най-важните комуникации с глобално значение и представлява южна периферия на очертания от американските геостратези т.нар. „Голям Близък изток”. През 70-те и 80-те години на миналия век регионът бе сцена на изключително остро геополитическо съперничество между САЩ и СССР, а напоследък все повече се превръща в един от основните театри на бойни действия в рамките на глобалната война на САЩ срещу международния тероризъм.

Независимата сомалийска държава, появила се на картата през 1960, просъществува почти трийсет години, като през този период основната обединяваща идея за сомалийците беше национализмът, т.е. сливането в единна нация на сомалийските племена, имащи общ език и култура.

Навремето, процесът на деколонизация доведе до обединяването само на две части от целия сомалийски етнос – териториите на бившите Италианска и Британска Сомалия. Така, част от сомалийците останаха в земите на съседните Етиопия, Кения и Джибути. Мечтата за т.нар. „Велика Сомалия”, която да обедини всичките пет части на нацията, се превърна в национална идея, символ на която е и бялата петолъчка на син фон на сомалийското знаме. Но, след провала на сомалийската инвазия в Етиопия, през 1978, национализмът постепенно изгуби ролята си на водеща обединителна идеология. След поражението в етиопско-сомалийската война от 1977-1978, централното правителство в Могадишу постепенно започна да губи контрола си над страната. Така, в началото на 90-те на територията и възникнаха шест квазидържавни образувания – Сомалиленд, Пунтленд, Галгмудуг, Нортленд, Маакир и Джубаленд. На практика, от Сомалия се откъсна северната част на страната, под името Сомалиленд, както и самообявилата се държава Пунтленд, на изток, която днес експертите смятат за основна база на сомалийските пирати. Останалата част на страната формално се управлява от изключително слабото централно правителство, а на практика – от непрекъснато воюващите помежду си местни военни командири. Между другото, показателно е, че началото на фактическия разпад на сомалийската държава съвпадна с появата на съобщения, за доказано големи запаси от петрол в Сомалия и породеният от тях засилен интерес на САЩ към тази страна.

В условията на задълбочаваща се анархия, сомалийското население са оказа беззащитно пред сушата, като милиони местни жители трябваше да оцеляват на ръба на глада. ООН се опита да осъществи мащабна мисия за спасяване на гладуващите, като стартира доставки на храни и лекарства за Сомалия. Предвид царящият в страната хаос обаче, провеждането на хуманитарните операции се оказа невъзможно и през 1992 в Сомалия, под флага на ООН, бяха изпратени 26 000 чуждестранни военни, включително повече от 7 000 американски морски пехотинци.

Както можеше да се очаква, местните командири отказаха да се подчинят на чужденците, в резултат от което през 1993 загинаха няколко десетки войници на ООН, а американският президент Бил Клинтън реши да разреже „сомалийския възел” като нареди залавянето или ликвидирането на генерал Айдит, лидер на най-влиятелната сомалийска въоръжена групировка. Операцията, която бе възложена на специалните части „Делта” обаче се провали: бяха свалени три американски хеликоптера, 18 командоси загинаха, а 77 бяха ранени. При това бяха убити над триста сомалийци, а около 700 – ранени, като повечето се оказаха мирни жители. За Белия дом, провалът в Сомалия се оказа особено унизителен, защото ударът по „Делта” бе нанесен не от редовна армия, а от сомалийските криминално-кланови групировки. Затова не е чудно, че няколко години по-късно именно САЩ обявиха Сомалия за „провалена държава” и база на току що заявилата за себе си Ал Кайда (беше съобщено например, че именно на сомалийска територия е била базата на терористите, взривили американските посолства в Кения и Танзания през 1998).

През март 1994 всички американски части напуснаха Сомалия, след което бе прекратена и хуманитарната операция на ООН, оказала се най-скъпата и най-безславната за цялата история на Световната организация, заради финансовите разходи и броя на жертвите. След провала и, властта в страната окончателно попадна в ръцете на криминалните кланове, а острият недостиг на храни стана повсеместен. Всичко това провокира масово бягство на населението, като близо 1/3 от 7-те милиона сомалийци напуснаха страната, пръскайки се по света.

Ислямът като заместител на националната идея

След фактическия разпад на сомалийската държава, единствената идея, която можеше да обедини многобройните местни племена и кланове и така да възстанови единството на нацията и държавата се оказа ислямът. През 1999 в страната се появи т.нар. Съюз на ислямските съдилища (СИС), който обедини местните ислямистки групировки, опитващи се да сложат край на насилието, упражнявано от отрядите на племенните вождове. Ползващият се със значителна финансова подкрепа от влиятелни местни и чужди (включително арабски) бизнесмени СИС бързо си извоюва популярност сред обикновените сомалийци, уморени от дългия период на хаос и безвластие.

В продължение на няколко години, ислямистите водеха партизански действия в южната част на страната, след което минаха в настъпление и, на 5 юни 2006, отрядите им влязоха в столицата Могадишу, изтласквайки оттам племенните отряди на военните командири от т.нар. „Алианс за възстановяване на мира и против тероризма”,  които контролираха града цели 15 години. Според някои експерти, „Алиансът” е създаден с помощта на САЩ, което донякъде предопределя и поражението му през 2006.  Лишени от подкрепата на местното население, отрядите на Алианса напуснаха Могадишо. Мнозина смятат, че ако САЩ не бяха организирали нова военна намеса в Сомалия, този път използвайки етиопската армия, сомалийските ислямисти вече щяха да са превърнали страната в ислямска държава, като съседен Судан или Афганистан по времето на талибаните.

СИС обаче успя да задържи властта само до края на 2006, когато стартира военната операция на регионалния американски съюзник – Етиопия, формално сложила край на процеса на възраждане на сомалийската държавност, на основата на исляма. Главната цел на операцията беше ограничаването на нарастващото влияние на радикалния ислям по южната периферия на „Големия Близък изток”, включително и на територията на Етиопия. Освен това, успехът на етиопците в Сомалия трябваше да донесе на САЩ и определени дивиденти, в чисто пропаганден аспект, особено на фона на нерадостната картина в Ирак и Афганистан.

Само за една седмица етиопците разгромиха военните сили на СИС, като на 28 декември 2006 влязоха в Могадишо без нито един изстрел. Това стана възможно, след като двата най-големи местни клана Абгал и Хабр Гедир, които на практика контролираха столицата, решиха да скъсат отношенията си с ислямистите и предадоха града на етиопската армия. На СИС не помогна дори подкрепата на съседна Еритрея (традиционно враждебно настроена към Етиопия), изпратила 2000 бойци в помощ на ислямските радикали. В крайна сметка, около 3000 въоръжени ислямисти се оттеглиха към южното крайбрежие на Сомалия.

Две години по-късно, т.е. в края на 2008, умерените ислямисти и централна власт постигнаха негласен компромис, като тогавашният президент Абдула Юсуф Ахмед подаде оставка и бе заменен (през януари 2009) от умерения ислямист и основател на СИС Шариф Ахмед. През март 2009, сомалийското правителство взе решение за въвеждане на нормите на шариата в страната, което бе сред основните искания на СИС.

Кой печели от пиратската активност

Проблемът със сомалийските пирати отдавна вече не е регионален, а международен, което налага и по-сериозния анализ на този феномен. Чак до есента на 2008, за съвременното пиратство не можеше да се говори като за глобално явление, т.е. измеренията на пиратската заплаха бяха по-скоро регионални. Впрочем, регионалният му характер се запазва и днес, само че последните събития, свързани с промените в маршрутите на товарния трафик между Европа и Източна Азия, прехвърлят проблема в по-глобална плоскост. Според мнозина анализатори, случващото се в акваторията на Африканския Рог е своеобразно продължение на борбата между най-големите световни „играчи”, доколкото са налице достатъчно основания да смятаме, че сомалийските пирати, разполагащи със съвременно навигационно оборудване и средства, са проект, сходен с Ал Кайда или Движението „Талибан” в Афганистан.

В известен смисъл, пиратството действително е средство за оцеляване за населението на тази невъобразимо бедна африканска страна. Икономиката и, която никога не е била просперираща, се намира в пълен упадък, малкото индустриални предприятия отдавна не работят, а инфраструктурата е почти напълно унищожена. Международната хуманитарна помощ пък се присвоява от чиновниците и клановите елити. Тоест, бедственото положение на местното население наистина е една от причините или най-малкото формира благоприятна почва за разцвета на пиратството. При всички случаи обаче, активното масово пиратство не е феномен с локална мотивация (бедност, насилие, безвластие и т.н.), а по-скоро инструмент в икономическата и политическа игра на определени (и по правило излизащи далеч извън рамките на конкретния регион) достатъчно мощни сили. При това, в съвременния свят, в който играчите са принудени да се съобразяват (пък дори и само формално) с приоритета на международното право, тези сили, по разбираеми, причини не се изявяват открито.

Налице са редица фактори, които, взети заедно, формират ситуацията в района на Африканския Рог и могат да ни помогнат да си отговорим, на кого е изгодна нейната дестабилизация .

На първо място, Сомалия има важно стратегическо (включително военно-стратегическо) значение. Това е било ясно още в Древността, като за пореден път се потвърждава по време на Втората световна война, когато германският съюзник Италия, макар и за кратко, овладява Африканския Рог, поставяйки под контрол трафика към Суецкия канал и пролива Баб-ел-Мандеб, който свърза Аденския залив с Червено море, т.е. пътя от Европа към Южна и Източна Азия и Австралия. Днес стратегическото значение на тази територия е още по-голямо, предвид огромния по размерите си морски търговски транзит през Суецкия канал и Червена море. През Аденския залив минава 50% от световния транзит на насипни товари, около 30% от контейнерните превози и почти 25% от петролния трафик. Между бреговете на Сомалия и Йемен, в посока към Суецкия канал, всяка година преминават около 20 хиляди кораба, превозващи близкоизточен петрол за Европа и Америка и индустриални товари, произведени в Азия. При това, основната част от този поток е търговията между Европа и Източна Азия, включително Китай, Япония, Индия, Южна Корея и т.н. Естествено, сегашните набези на сомалийските пирати се отразяват най-болезнено именно върху икономиката на ЕС и споменатите по-горе държави, които са сред основните геоикономически конкуренти на САЩ.

На второ място, стремежът на САЩ да разположат по-близо до Африканския Рог наскоро създаденото Африканско командване (AFRICOM) – естествено, „с цел да бъдат ограничени и предотвратени конфликтите на Африканския континент”, засега не се увенчава с успех. Повечето африкански държави открито дадоха да се разбере, че смятат за основна цел на AFRICOM защитата на американските стратегически интереси и, най-вече, контрола върху добива и транзита на африканския петрол.

В тези условия, запазването на нестабилността в региона би могла да послужи на САЩ като аргумент за съществуването и активизирането на AFRICOM. През октомври 2008, командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд заяви, че Вашингтон не възнамерява да създава наземна база в Африка, за целите на новото командване AFRICOM „най-малкото в близко бъдеще”. Според него, от военноморска гледна точка, зоните, на които AFRICOM следва да обърне най-голямо внимание, са Гвинейския залив и района на Сомалия.

На трето място, ислямистите и пиратите често принадлежат към едни и същи кланови структури и в специфичните условия на Африканския Рог мирното съвместно съществуване между тях е задължително условие за оцеляването на целия клан и е предпоставка за взаимни компромиси. Важна особеност на съвременния тероризъм в региона на Африканския Рог е и тясната връзка между престъпните организации и държавните структури. Подкупът на държавни чиновници на всички възможни равнища е отдавна утвърден подход в пиратския бизнес, тъй като за постигането на политическите си цели, чиновниците се нуждаят от значителни средства, каквито могат да им предоставят само терористите-пирати. На свой ред, последните се нуждаят от по-модерно оборудване (малки маневрени и високоскоростни кораби), оръжия (автомати, пистолети, гранатохвъргачки, ракети). Както е известно, в миналото ислямистите демонстрираха силен интерес към завзетото от пиратите оръжие. В частност, имаше информация, че терористите от радикално-ислямистката групировка „Аш Шабаб” са поискали от пиратите да им предадат част от оръжието, с което бе натоварен украинския кораб „Фаина”, пленен от тях през септември 2008. Няколко месеца преди това, „Аш Шабаб” получи 5% от 1,5-те милиона долара, платени на пиратите за освобождаването на един испански кораб.

И ислямистите, и пиратите са силно зависими от външнополитическата подкрепа и икономическата помощ, която вероятно им оказват близки до тяхната ориентация кръгове. Всеобщата корупция позволява и на ислямистите, и на пиратите да защитават икономическите си интереси чрез подялба на сферите на влияние по мирен път. Неслучайно, редица журналисти и сътрудници на хуманитарни неправителствени организации, действащи в Сомалия, свидетелстват, че някогашните жалки рибарски селца в Пунтленд, след превръщането им в пиратски бази, демонстрират истински потребителски бум.

Истината е, че управляващата върхушка в самообявилата се държава Пунтленд не разполага с никакви легални източници на приходи, способни да гарантират властта и. И дори местното наркопроизводство, както твърдят редица експерти, преживява много сериозна криза, след като пазарите за него се оказаха в ръцете на далеч по-силни световни „играчи”. Затова, делът от пиратските приходи, срещу осигуряването на бази за „пиратските флотилии”, са оказва много важен за властите в Пунтленд.

На четвърто място, разрастващите се мащаби на сомалийското пиратство могат да се окажат изгодни за всевъзможни авантюристи от рода на бившите „диви гъски” или частните охранителни компании, някои от които (като развиващата активен бизнес в Ирак американска “Blackwater”) разполагат със собствени военни кораби и хеликоптери. Част от тези компании, които работят в Африка, неведнъж бяха обвинявани, че провокират междуплеменни конфликти, с единствената цел после да ги „разрешат” срещу съответното заплащане.

Междувременно, в някои медии се появиха съобщения за формирането на охранителни структури за борба с пиратството, чиято принадлежност все още не е съвсем ясна. Паралелно се изгражда и своеобразна редовна брегова охрана на чисто търговска основа. Така, през май 2008, тогавашният шеф на сомалийското временно правителство  Абдула Юсуф подписа предварително споразумение със “Sicopex” – частна компания, работеща в сферата на сигурността и създадена от високопоставени бивши офицери от елитните части на френската армия и специалните служби.

На пето място, обвиненията на САЩ към Сомалия, че страната се е превърнала в база на Ал Кайда не са съвсем безпочвени. Добре известно е, че радикалният ислямизъм активно използва кризисното състояние на редица мюсюлмански държави за да набира свои привърженици, посочвайки като основен виновник за всичките им проблеми (и, съответно, за първа мишена на „джихада”) „неверниците” от развитите западни държави, и най-вече САЩ. Тоест, не бива да изключваме и версията, че сомалийският пиратски бизнес се захранва именно от този източник.

Шефът на Службата за национална сигурност на американското ФБР Филип Мъд изрази, през март 2009, тревогата си от зачестилите случаи на вербувани от ислямистите млади американци от сомалийски произход и последващото им изпращане в Сомалия, където се подготвят в лагерите на движението „Аш Шабаб”. Според него, съществува реална опасност те да се върнат с САЩ с цел да осъществят там терористични нападения. Мъд посочва, че в мрежите на ислямистите попадат не само млади хора на възраст 17-25 години, но и 12-14 годишни деца. В момента в САЩ живеят 200 000 души от сомалийски произход, като всички са напуснали Сомалия през 90-те години на миналия век. Почти половината от тази общност е съсредоточена в щата Минесота.

На 19 март 2009, водачът на Ал Кайда Осама бин Ладен призова действащите в Сомалия радикални ислямистки групировки да свалят правителството на умерения ислямист Шариф Шейх Ахмед, подчертавайки, че „той по нищо не се различава от другите арабски лидери, които са се продали на враговете ни”. Според Бин Ладен, организациите на сомалийските ислямисти  формират „първата линия на отбраната ни, в югозападната част на мюсюлманския свят”.

Междувременно, стана известно, че в последно време мрежата на Бин Ладен частично е преориентирала потока от арабски доброволци, стремящи се да се присъединят към джихада, от Афганистан към Сомалия и други страни. Според наличните данни, в края на март 2010, в редовете на въоръжените формации на „Аш Шабаб” е имало до 450 чуждестранни доброволци (на 31 декември 2008 те бяха само 100). Подобен лавинообразен ръст на чуждестранните „моджехидини” неизбежно ще доведе до ескалация на бойните действия в Сомалия, резултатът от които трудно може да се

прогнозира. Чужденците пристигат в страната най-вече от САЩ, Европа, Близкия Изток и Азия, като използват за целта редовните авиолинии, свързващи „външния” свят със самопровъзгласилата се държава Пунтленд, както и с пристанищата Мерка и Кисмайо, в южната част на страната. Според повечето експерти, активизацията на Ал Кайда в Сомалия може да създаде проблеми и за съседните държави, тъй като, след като етиопските войски се изтеглиха от страната (през януари 2009), ислямистите са с развързани ръце и спокойно могат да планират терористични нападения на териториите на Кения, Джибути или самата Етиопия.

Тук следва да споменем още един регионален аспект. Египет, където с всяка изминала година нараства политическата нестабилност, много силно зависи от приходите от товарния транзит през Суецкия канал (15 млн. долара дневно). И дори загубата на част от тях, може да промени силовия баланс в тази страна в полза на местните ислямисти.

Новата роля на сомалийските ислямисти

Инцидентът с руския танкер „Московски университет”, който бе превзет от сомалийските пирати на 5 май 2010, а след това освободен от руските специални части, при което пленените пирати са били обезоръжени и пуснати с лодката си в открито море, като по-късно са потънали, предизвика доста противоречиви коментари, включително негативната реакция на т.нар. „преходно правителство на Сомалия”, и отново разпали дискусията за методите и средствата за борба с морския тероризъм в района на Африканския Рог. Не е ясно, какво е накарало руснаците да пуснат пиратите толкова далеч от брега и без особени шансове да се доберат до него. Както посочва руският експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, най-вероятно не става дума за предварително обмислена стратегия, а се е действало интуитивно. В същото време, мнозина смятат, че тъкмо това е единствения реален и ефективен начин за борба с пиратството. Като в случая не става дума за стратегия, а по-скоро за тактиката на тази борба. Защото стратегията изисква съвършено различни глобални механизми за въздействие върху ситуацията. Те би трябвало да включват цял комплекс от мерки, като започнем с правните (защото пиратите действат активно вече доста години, а и досега липсва необходимата юридическа база, нито пък съществува някакъв международен орган, на който могат да бъдат предадени заловените престъпници) и свършим с чисто военните, които задължително трябва да включват бомбардирането на наземните бази на пиратите и унищожаването на флота им и може би тъкмо затова са толкова непопулярни. Ясно е, че причината за липсата на правна база не е само мудността на чиновниците от ООН, но и скритото противопоставяне на създаването на международен „антипиратски” съд от редица държави, като например африканските страни от региона, Йемен или някои държави от Персийския залив. Като всяка от тях има собствени мотиви за това.

Всъщност, както посочва Кирсанов, проблемът е, че пиратството се е превърнало за твърде много хора, както в самата Сомалия, така и извън нея, в изключително доходен бизнес и инструмент за политическо влияние. Според някои експерти, пиратството може да се смята за сомалийски феномен, само по чисто географски признак. Всъщност зад него стои международна престъпна мрежа, разполагаща със свои хора в правоохранителните органи и диспечерските служби на много страни (включително в част от европейските средиземноморски държави). Нападенията срещу корабите в региона, по правило, не се осъществяват спонтанно, а след щателно предварително проучване. И тълпата мръсни и неграмотни пирати, които гледаме по телевизията, са само видимата част на айсберга, т.е. редовите изпълнители, чиито живот не се цени особено. Основните действащи фигури следва да се търсят на съвсем други места: в банките, застрахователните и логистичните компании, и не на последно място – в ислямистките духовни центрове и терористичните бази в „племенната зона” на афганистанско-пакистанската граница. Тоест, очертава се опасно съвпадение на интересите на ислямисткия терор с криминалния бизнес и идеолозите на религиозния екстремизъм. Една тема, която все още чака своите задълбочени изследователи.

И така, налага се изводът, че изначално сбърканата тактика на борбата с морското пиратство е съдействала за появата на ново, международно предизвикателство пред цивилизования свят, подобно на печално известния „Меделински картел” в Колумбия. В тази връзка, нека припомним едно обстоятелство, което може би обяснява негативната реакция на „преходното правителство на Сомалия” на гибелта на пиратите, опитали се да завземат руския кораб. Както е известно, в момента в тази страна се води яростна битка за преразпределяне на сферите на влияние, включително и в пиратския бизнес. А за потъналите пирати се смяташе, че са свързани с изключително силния местен играч – партията „Хизб ул-Ислам”, или по-скоро с нейното крило в района на Рас Камбони, което наскоро подписа таен договор за сътрудничество с преходното правителство. Водачът на тази група, смятана за една от най-боеспособните местни групировки и обединяваща представители на племето огаден, шейх Ахмед Мадобе се разглежда от властите в Могадишу и Найроби като един от основните инструменти за военно противодействие на радикално-ислямистката формация „Аш Шабаб” в районите на Джуба и Гедо. Освен това, решението на Мадобе да скъса с организацията-майка „Хизб ул-Ислам”, доведе до фактическото разпадане на последната. А тя, заедно с „Аш-Шабаб” се смяташе за един от основните проводници на идеите на Ал Кайда в Африка.

Да не забравяме също, че сред причините за конфликта между доскорошните съюзници в джихада срещу неверниците (през 2009, „Хизб ул-Ислам” и „Аш-Шабаб” заедно щурмуваха столицата Могадишу) бе тъкмо подялбата на зоните на влияние и то именно там, където процъфтява морското пиратство. Така, през октомври 2009, „Аш Шабаб” изтласка с въоръжена сила привържениците на Мадобе от най-голямото пристанище Кисмайо. Впрочем, след като последният сключи договор за сътрудничество с преходното правителство, той бе възнаграден с контрола върху няколко по-малки пристанища.

В тази връзка си струва да споменем още един факт, който малцина свързват с възхода на морското пиратство в региона. Става дума за значителното намаляване на маковите посеви в Афганистан, станали жертва на неизвестното химическо вещество, което напоследък пръскат американските самолети, и което, наред с опиумния мак, унищожава редица други селскостопански култури. Този факт поставя под въпрос финансовото благополучие както на талибаните, така и на ръководството на Ал Кайда в Пакистан. Все още не е известно до каква степен са засегнати постъпленията им от наркопроизводството и наркотрафика, но можем да предположим, че сред последиците от това развитие ще бъдат, от една страна, повишаване цената на наркотиците в Европа, а от друга – Ал Кайда и талибаните ще бъдат принудени да търсят нови източници на финансиране. Затова можем да предположим, че ожесточената борба между двата доскорошни стълба на сомалийския джихад се води именно за това, кой да поеме функциите на основен ковчежник на мрежата на Бин Ладен. От което пък следва, че Сомалия се превръща в една от основните бази не само за набиране на нови джихадисти, на и в нова „финансова опора” на глобалния ислямизъм. Особено имайки предвид географската и близост с централите на саудитските банки, някои от които отдавна са се специализирали в прането на мръсни пари.

Другите възможни играчи

Както е известно, за решаване на проблема с пиратството, ЕС отдавна лансира идеята за „интернационализацията” на Червено море, която обаче среща изключително негативната реакция на редица арабски държави. Така, на провелата се през ноември 2008 в Кайро, среща на държавите от басейна на Червено море, участниците категорично декларираха, че „присъствието на каквито и да било международни сили в региона застрашава стабилността в арабския свят”.

Имайки предвид тези настроения, се правят опити проблемът да се реши с увеличаване на военноморското присъствие на заинтересованите държави в Аденския залив. В тази връзка, през октомври 2008, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, позволяваща на чуждестранни кораби да навлизат в сомалийски териториални води за борба с пиратите, след което там се появиха кораби на НАТО. На свой ред, през ноември 2008, ЕС взе решение за провеждането на съвместна антипиратска операция с участието на бойни кораби на Великобритания, Франция, Германия и Испания. Междувременно, Индия, Малайзия и Русия също изпратиха свои военни кораби в близост до бреговете на Сомалия. Повечето анализатори обаче смятат, че тези мерки са съвършено недостатъчни за решаването на проблема с пиратството в района.

Да не забравяме, освен това, че нестабилната ситуация в Сомалия е доста изгодна за всевъзможните търговци на оръжие, без значение дали става дума за държавни или за частни компании. Така, още през ноември 2006, в Съвета за сигурност на ООН беше представен скандален доклад, анализиращ оръжейните доставки за Сомалия. Според изводите на експертната комисия на Световната организация, Иран и Сирия са снабдявали с оръжие споменатия по-горе Съюз на ислямските съдилища (СИС), контролиращ по онова време по-голямата част от територията на Сомалия. Срещу това Техеран е разчитал да си гарантира достъп до сомалийските уранови рудници и така да подсигури продължаването на ядрената си програма. В доклада на ООН се посочваше също, че освен Иран и Сирия, местните ислямисти са били снабдявани с оръжие от Саудитска Арабия, Египет, Либия, Еритрея и Джибути. На свой ред, Етиопия, Уганда и Йемен са осигурявали оръжейните доставки за временното правителство, официално признато от световната общност и контролиращо, по онова време, малка територия в Югозападна Сомалия.

Накрая, както вече посочих, няма никакви съмнения, че сомалийските пирати са свързани с международната организирана престъпност. Според официален представител на преходното правителство в Могадишу: „Разполагаме с достатъчно данни, че пиратските действия в Аденския залив се координират от международните престъпни групировки. Имаме данни за такива организации, които снабдяват пиратите с информация, участват в преговорите да освобождаване на заложниците и получаване на откупа за тях. Но дори и да нямахме подобна информация, трудно можем да повярваме, че малък катер с 12 човека на борда може да завладее танкер или голям кораб, като украинския „Фаина” например. Не вярвам, че подобен кораб, натоварен с оръжие, е бил избран случайно. Очевидно някой е координирал и насочвал действията на пиратите. Изправени сме пред международна престъпна мрежа, използваща младите сомалийци като наемници за най-мръсната работа”. Източници от Могадишу твърдят, че пиратите получават само малка част от получения откуп. Така, след завземането на поредния кораб, за чието освобождаване компанията-собственик е платила милион и половина долара, 15-те преки извършители на акцията са получили само 200 хиляди, докато основната част от сумата е останала у посредниците (и организаторите). Впрочем, за Сомалия това са невероятно много пари, а и готовността на компаниите да плащат значителни суми като откуп допълнително поощрява пиратската активност.

Косвено потвърждение за отличната организация на пиратския бизнес и големите технически възможности, с които разполагат пиратите, бе и прекъсването (през юни 2009) на оптичния кабел прокаран по дъното но морето, в резултат от което цяла Източна Африка, и то за доста значителен период от време, се оказа лишена от повечето си интернет-ресурси.

Американското присъствие в региона

В началото на януари 2007, край бреговете на Сомалия се появиха три американски бойни кораба – ракетните крайцери „Бънкър Хил” и „Енцио”, както и десантният кораб на въздушна възглавница „Ешленд”, които трябваше да отрежат пътя за отстъпление по море на съпротивляващите се на етиопските войски местни ислямисти. Междувременно, Съветът за сигурност на ООН, който бе свикан на извънредно заседание, така и не съумя да излезе с ясна резолюция за ситуацията в Сомалия и се задоволи само да призове участниците в конфликта да прекратят бойните действия. Последваха активни преговори в рамките на Африканския съюз за евентуалното изпращане на миротворчески контингент в страната. Причината беше, че етиопското военно присъствие провокира нарастващо недоволство сред сомалийците, заплашвайки да разруши крехката коалиция между местните кланове, възстановена след дълги и мъчителни преговори. Както е известно, преди настъплението на ислямистите, именно тя контролираше фактическата власт в Сомалия.

В резултат, на 2 януари 2007, беше обявено за прекратяване на военните действия в страната. Само седмица по-късно обаче (т.е. на 9 януари), военен самолет на САЩ АС-130 нанесе ракетен удар по сомалийското село Хайо, където, както се твърдеше, са били разположени части на ислямистите от СИС. По непотвърдени данни, в резултат от това нападение са загинали няколко десетки души. По-късно, американските военни обявиха, че цел на въздушния удар е бил „лидерът на Ал Кайда в Източна Африка, както и други високопоставени лица от терористичната мрежа”, организирали нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания, през 1998. Последва нов въздушен удар – този път, нанесен от хеликоптери на американските ВВС. През юни същата година, военноморските сили на САЩ обстрелваха „обекти на Ал Кайда” в провинция Пунтленд, в Североизточна Сомалия.

На 3 март 2008, американски самолети атакуваха градчето Добли, в Южна Сомалия, близо до границата с Кения. Източници от Пентагона отново заявиха, че мишена са били „неколцина известни терористи”. Впрочем, местните жители потвърдиха, че по време на нападението в града се е намирал духовният водач на местните ислямисти Хасан Турки, който е трябвало да се срещне с местни военни командири, подозирани от американците, че са замесени в нападенията срещу посолствата в Кения и Танзания.

„Съединените щати са изпълнени с решимост да идентифицират, локализират, арестуват или ликвидират, при нужда, терористите, навсякъде, където те действат, подготвят се, планират акциите си или се укриват – обяви след поредната въздушна атака официалният представител на Пентагона Браян Уайтмън, като даде да се разбере, че САЩ съзнателно не обявяват всичките си специални операции на сомалийска територия.

Тоест, на практика, американците отново се ангажираха открито в сомалийския конфликт, макар че този път гледат да не повтарят предишните грешки. Затова се включиха едва след като етиопската армия вече беше спечелила войната с ислямистите.

През януари 2009 етиопците се изтеглиха от Сомалия, заради крайно негативното отношение на местните жители към тях. САЩ обаче, продължават да претендират, че могат да влияят върху случващото се в страната. Не тайна, че в американските операции в Сомалия активно участват подразделенията, дислоцирани във военната база на САЩ в Джибути, включително за осъществяване на въздушни удари или разузнавателни мисии. Напоследък в някои медии се появи информация, че американски специални части са разположени в региона, както и на кораби край сомалийското крайбрежие, при това не само на военни. Между другото, през април 2009, при опита си да завладеят поредния американски търговски кораб, местните пирати бяха неприятно изненадани от присъствието на командоси от специалните части на борда.

Пиратските структури в Сомалия

По данни, изнесени от сомалийски официални представители, в териториалните води на страната в момента действат около 25 пиратски групировки, като всяка от тях включва 10-12 членове на екипажа на пиратския катер, плюс още 3-4, които осигуряват „бреговото обслужване”. Смята се, че всички принадлежат към един и същи род или клан, като повечето експерти твърдят, че не съществува някакво общо обединение на пиратските формации.

Най-известни днес са следните пиратски групи:

-          Морските пехотинци на Сомалия (или Стражите на сомалийските води) се смятат за най-ефективната групировка, способна да осъществява нападения срещу кораби, плуващи далеч от брега. Твърди се, че именно тази група е осъществила 80% от всички нападения през 2007. Основните и бази са пристанищата Харадере и Ейл. Според някои данни, групата е организирана като поравоенна структура и, дори си има главнокомандващ, титулуван „адмирал”.

-          Националната доброволческа брегова охрана – групировка, базираща се в Кисмайо, която атакува предимно малки кораби, включително и рибарски.

-          Групата от Мерка: обединение на няколко пиратски банди, чиято база е малкото сомалийско пристанище Мерка. Смята се, че е доста по-зле организирана от другите, но пък предприема дръзки нападения далеч навътре в морето.

-          Групата Пунтленд се базира на много изгодно стратегическо място – по северното крайбрежие на Африканския Рог, в едноименната автономна провинция. Групата претърпя сериозни загуби през април 2008, когато силите за самоотбрана на местното правителство атакуваха завзетия от пиратите товарен кораб „Ал Халиджи”, а властите обявиха, че ще екзекутиран всички пленени пирати.

По данни на Международното морско бюро, сомалийските пирати използват четири базови кораба, чиито външен вид е добре известен. Снимките на два от тях – риболовни траулери – са качени на сайта на антипиратския център на Бюрото, като името на единия е Burum Ocean, а на другия Arena (или Athena). Възможностите на съвременните спътникови технологии позволяват да се добие достатъчно ясна представа за цялата инфраструктура на сомалийските пирати. Така, израелската компания-оператор ImageSat International N.V. успя да получи, с помощта на миниспътника EROS B, снимки с пространствено разрешение до 0,7 метра на крайбрежната акватория на Сомалия, на които съвсем ясно се виждат пленените от пиратите кораби, както и селата и пиратските бази по бреговете на страната, а също кейовете, където са закотвени техните катери и лодки. Впрочем, и в това отношение ситуацията с пиратите отразява един от парадоксите на днешното време, когато огромните технически възможности на съвременната цивилизация не се използват за решаването на политическите и икономически проблеми на региона.

Новата американска стратегия за борба с пиратите

Американските военноморски сили също разполагат с точни данни за пиратските бази на сомалийския бряг и следят движението в тях, но засега не планират някакви конкретни действия. Това обяви още през октомври 2008 командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд. Според него, ежегодно край бреговете на Сомалия преминават около 20 хиляди кораба, чиято защита изисква присъствието на такива военноморски сили, каквито нито Вашингтон, нито международната общност не може да си позволи да изпрати. „Тоест, ние знаем къде са пиратските бази на брега, но мисля, че ще си останем с това” – посочи адмиралът.

По информация на телевизия АВС, от април 2010, която цитира анонимни източници от Пентагона, в момента САЩ анализират възможностите да използват нови методи за борба със сомалийските пирати. В частност, може да бъде увеличено американското военноморско присъствие в района, с изпращането там на малки стражеви кораби, разполагащи с артилерия, които да патрулират в крайбрежните води. Предлага се също да започне кампания за унищожаване на „корабите-майки”, превозващи пиратските лодки  на големи разстояния, включително и за осъществяване на атаки срещу търговски кораби далеч в открито море. Все още обаче не е взето окончателно решение.

Преди това, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Малън потвърди, че САЩ гледат изключително сериозно на пиратската заплаха и възнамеряват да преразгледат стратегията си за борба с нея. Той подчерта, че макар в района да патрулират бойни кораби на 16 държави, те просто не са в състояние да контролират огромното водно пространство с площ над един милион кв. км. Така, след пиратската атака срещу американския товарен кораб Liberty Sun, на есминеца Bainbridge бяха необходими цели няколко часа за да се добере до мястото – време, напълно достатъчно на пиратите да се скрият.

На свой ред, шефът на Пентагона Робърт Гейтс също призна, че ситуацията около Сомалия представлява много сериозен международен проблем, който продължава да се влошава. При това той отбеляза, че тук няма да може да се използва опитът в борбата с пиратството, натрупан в Югоизточна Азия (т.е. в Малакския пролив), защото там, за разлика от Сомалия, местните правителства са в състояние да контролират ситуацията на сушата. Специално внимание заслужава твърдението на Гейтс, че нараства броят на експертите, предлагащи занапред САЩ да работят не толкова със слабото централно правителство на Сомалия, а да заложат на контактите с реално функциониращите местни власти в крайбрежните райони на страната, където са и основните пиратски бази. Засега обаче, по този въпрос Пентагонът и Държавният департамент са на различни мнения.

В същото време, САЩ не изключват и вариантите за силово решаване на проблема с осъществяване на сухопътна операция, макар самият Гейтс да заяви в тази връзка, че страната му не разполага с достатъчно разузнавателна информация за осъществяването на ефективна наземна операция срещу сомалийските пирати. Според него, организирането на подобна операция „под егидата на ООН”, при която да бъдат „минимизирани” възможните загуби сред мирното население, е възможна само ако бъдат предварително „идентифицирани” местните кланове, занимаващи се с пиратска дейност.

Впрочем, държавният секретар по отбраната едва ли е съвсем искрен. Защото има достатъчно информация, че американското военно командване само чак сигнал от президента Барак Обама за да пристъпи към пълното унищожаване на наземните бази на сомалийските пирати. Поне така твърди американското издания Daily News. На свой ред, бившият специален пратеник на президента в Сомалия Робърт Оукли съобщи, че Командването на силите за специални операции на САЩ вече е разработило детайлен план за „прочистване” на пиратските бази на сушата и сега очаква одобрението на президентските съветници по национална сигурност за да го стартира. „Отдавна ни сърбят ръцете да ги ликвидираме, но още нямаме разрешение да го направим” – посочи той. Според Оукли, специалните части „Делта” са в състояние „да се справят с пиратите за 72 часа”. Впрочем, от Командването на силите за специални операции отказват да коментират твърденията му. Що се отнася до позицията на т.нар. централно правителство в Могадишу, според служителя на неговото Външно министерство Мохамед Ханула: „Ние смятаме, че пиратите представляват изкуствено създадена международна мафия, която не иска в този регион да има ред и сигурност. Новото сомалийско правителство ще се бори с всички сили срещу тази заплаха и разчита на помощта на международната общност”. Според него, правителството активно работи за разрешаването на проблема с пиратството в териториалните води на Сомалия като за целта предлага да бъдат създадени коридори, по които да се движат чуждестранните търговски кораби, съпровождани от международен военен ескорт. „Всички кораби, които се движат извън тези коридори, автоматично ще се смятат за пиратски и ще бъдат третирани според изискванията на международното морско право” – посочва въпросният сомалийски дипломат.

В тази връзка, редица медии отделят специално място на лансираната от правителството стратегическа програма за възраждането на Сомалия, предвиждаща „предоставяне на четири равни квоти за участие на основните външни партньори на Могадишу: САЩ, ЕС, Китай и Русия, плюс още една квота за всички останали, желаещи да се включат в реализацията и”. Според централното правителство, „тези квоти се отнасят за всичките ни минерални ресурси и външната политика”. А, както е известно, Сомалия разполага със сериозни находища на петрол, природен газ, злато, платина, желязна руда, уран и други полезни изкопаеми. Сериозен потенциал има и селското и стопанство, особено традиционните му отрасли – животновъдството и риболова, осигуряващи основната част от официалните приходи на държавата. В тази връзка, правителството в Могадишу се стреми да привлече чуждите инвеститори за да възроди рухналата национална икономика, да подготви кадри за всичките и отрасли, както и да възстанови кадровия корпус на националната армия и полицейските служби на страната. В тази посока са направени само първите, но твърде важни за възраждането на държавата стъпки. При всички случаи обаче, дали сомалийското правителство ще съумее да постигне реални успехи при реализацията на плановете си в тази посока, както и за цялостната стабилизация на ситуацията в региона, до голяма степен зависи от координираните и навременни действия на световната общност в района на Африканския Рог.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi32010/909-2010-08-05-07-25-14

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми. На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

В тази връзка, следва да се отбележи, че  от 700-те терористични акции, осъществени в района на Северен Кавказ през последните две години, по-малко от една трета са дело на джихадистите. Или, по-точно казано, са били идеологически мотивирани. В основни линии, терористичната активност в региона е свързана с традиционната цинична борба между местните кланове и племенни общности за повече власт и икономически преференции. Тоест, става дума за обичайната за региона „подялба да активите”, включително и на дотациите от централната власт в Москва. Това, без съмнение, също е много сериозен проблем, но няма пряка връзка с борбата срещу радикалния ислямизъм. И това следва да е ясно, защото решенията на тези два проблема трябва да се търсят в две различни плоскости - политико-икономическата и идеологическата, и не бива да се смесват.

Що се отнася до реалните успехи на руските власти (на централно и регионално равнище), те несъмнено са значителни. Бунтовническите банди са раздробени и малобройни, човешката база за възпроизводството им е силно стеснена, дори в сравнение с началото на 2000. Те вече не са способни да осъществяват мащабни военни операции, каквато например беше овладяването на Назран, през юни 2004. Ликвидирани са повечето знакови фигури сред бунтовниците, притежаващи достатъчно добри организаторски способности за да планират пораждащи сериозен резонанс операции.

Доказателство за всичко това са и последните терористични акции. Да си припомним, как в продължение на три дни Доку Умаров излизаше с напълно противоречащи си декларации, като ту заявяваше, че няма да осъществява терористични нападения, ту поемаше отговорността за тях. Което говори за следното. На първо място, терористичните акции в Москва едва ли са били планирани в „щаба” на Умаров, където за тях, най-вероятно, не са знаели. На второ място, липсва постоянна връзка между различните бунтовнически групи, а това, по правило, е в основата на всеки ефективен модел за организиране на съпротива. На трето място, подобна ситуация тласка бунтовниците от Северен Кавказ  към усвояване модела на действия на Ал Кайда, при който „главата публично определя целта (както, между другото направи и самият Умаров, след взривяването на експреса между Москва и Санкт Петербурт, през декември 2009), а практическата и реализация се поема от слабо свързани помежду си групи, които сами определят начина и средствата. От гледна точка на специалните служби, това е изключително „неудобна” схема, в която липсва едно от най-уязвимите звена – каналите за връзка. Случилото се в московското метро е класически пример за това, налице са всички основания да смятаме, че и вторият взрив на жп линията между Москва и Санкт Петербург е от същата „серия”.

Това отслабване на нелегалните въоръжени групировки в Северен Кавказ стана възможно, именно защото умерената част от бунтовниците, начело с покойния Ахмад Кадиров, мина на страната на централната власт. Следва да е ясно, че друг начин да бъде „обезкръвена” масовата съпротива, чието своеобразно „острие” е въоръжената борба, просто няма, въпреки очевидните „минуси” на подобно решение. Постепенната интеграция на основната маса недоволни в съществуващите икономически схеми е единствения път към решаването на проблема. За което, между другото, свидетелства и израелският опит. В израелския случай, това е съюзът със сегашното ръководство на „Фатах”, благодарение на който впрочем, израелските специални служби съумяха да ликвидират значителна част от водачите на ислямистите. Последният случай с убийството в Дубай на емисаря на Хамас Махмуд ал-Мабух, в което участваха и специалните служби на „Фатах”, го доказва. Впрочем, още преди израелците, тази схема успешно е прилагана от британците в техните колонии.

Оттук следва вторият важен извод. И той е, че общата стратегия за борба с тероризма в Северен Кавказ, в общи лниии, се оправдава, а друга и по-ефективна никой все още не е измислил.

Кой е виновен и какво следва да се направи

Накрая, нека разгледаме обвиненията за уж „безотговорното поведение на ръководството на руските специални служби, шамарът, който им удариха терористите и отказът да бъдат подадени оставки, както става в цивилизованите държави”, които се отправят, както в Русия, така и извън нея, включително и в България. Тук е мястото да припомним, че макар в Ню Йорк и Мадрид да загинаха много повече хора, това не стана повод за оставки в американските и испанските специални служби. Впрочем, дори ако някой беше подал оставка тогава, тя просто нямаше да бъде приета, тъй като това само би усложнило и забавило реалното преследване на терористите. Тоест, времето за сериозни организационни изводи настъпва доста по-късно. Що се отнася до призивите за „въвеждането на допълнителни мерки за сигурност в транспортната сфера”, суровата истина е, че с наличните средства не само на руските, но и на американските, израелските, испанските, британските и които и да било специални служби няма как да се гарантира абсолютното недопускане на терористични акции в транспорта или в местата, където се наблюдават големи струпвания на хора. Още повече, че както посочва швейцарският експерт по Чечения Аликс дьо ла Гранж, „ако терористките в московското метро, действително са принадлежали към т.нар. „черни вдовици”, те най-вероятно са действали под въздействието на наркотици и са били манипулирани от ислямските фанатици, някой от които дори може да ги е взривил от разстояние”. В  крайна сметка, транспортът служи за превоза на огромни маси хора, а не за защита от терористите. В самата му същност е заложена идея, която тотално противоречи на принципите за защита от терора. Тоест, подобни мерки могат да подобрят ситуацията, но няма как да гарантират абсолютна защита.

От това пък следва третият важен извод. Предвид съществуващите реалности, акцентът в борбата с тероризма следва да се постави върху укрепването на агентурния апарат и създаването на ефективно попълвана обща база данни за всички лица, които не само се сражават, но и планират да водят въоръжена борба, или пък се увличат по идеите на екзекутирания в Египет създател на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб и неговите последователи. Само усилването на оперативното проникване в терористичните структури на всички равнища; следенето на роднините и близките на убитите терористи, осигуряването на агентурно покритие на транспортната сфера, джамиите, молитвените домове и медресетата, както и ежедневната упорита работа по места, може да гарантира, макар и не абсолютна, но все пак значителна сигурност, че терористичните нападения няма да се повторят. Именно в това следва да се търси основния механизъм за предотвратяването на подобни трагични случаи, а не толкова в техническите средства, нито пък в отказа от досегашната стратегия за партньорство с основните кланове и племенни общности в Северен Кавказ. За да бъде предотвратено нещо, за него трябва да се знае предварително, а това е възможно само с помощта на  мощна агентурна мрежа. Без нея, всички останали мерки са обречени да си останат половинчати.

* Българско геополитическо дружество
 
Powered by Tags for Joomla