Tag:тунис

Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

Честно казано, в началото не обърнах сериозно внимание на прекалено явното съвпадение на революциите с нежни имена проведени като спецоперации на соросовото „Отворено общество” в Източна Европа и започналите бунтове в Магреба, бързо разпространили се в доста страни от арабския свят. Поне при повърхностен прочит нещата изглеждаха стихийни, подети от народните низини, и движени както обикновено в такива случаи от студентите. В момента в който реших да се поразровя по-надълбоко, от разровеното блато тутакси завоня непоносимо на Сорос…


Ето какво изскочи най-напред от информационния поток, датата е 3 април 2010:

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1653-natsionalnata-darzhava-kato-pregrada-pred-nastaplenieto-na-politicheskiya-islyam

Близкият изток, обичайна гледкаПрез последните няколко месеца източните християни (да не говорим за кюрдите-йезиди) са подложени на истински геноцид в Ирак и Сирия. Варварството на т.нар. Ислямска държава съвсем скоро може да сложи край на двехилядигодишното им присъствие в региона.

Разпадането на Ирак и Сирия - двете най-развити и частично светски арабски държави (без да споменавам Либия, както и дестабилизираната ситуация в Египет и Тунис в резултат от псевдо "арабската пролет"), на фона на възхода на т.нар. политически ислям, бе основната предпоставка за появата на Ислямска държава и нейния неистов стремеж да възроди ликвидирания през 1924 халифат. В този ход на събитията няма нищо нелогично, от гледна точка на класическата мюсюлманска политическа доктрина.

Жертва на взрив, кръвопролития по улиците, обичайна гледка за ИракКакто е известно, мюсюлманската общност, или т.нар. "умма", е създадена от Мохамед в Медина и представлява идеално общество, начело с халиф, който се смята за политически "наследник" на пророка. Въпреки целия си престиж, през ХІХ век халифатът в крайна сметка става жертва на триумфа на западния модел на националната държава, който акцентира върху политическата, а не на религиозната принадлежност. Така или иначе, но след 1928, когато възниква движението "Мюсюлмански братя", и особено днес - на фона на укрепването на ислямистките течения, можем да чуем безброй и безкрайни разсъждения за абсолютното превъзходство на "уммата", която уж стои несравнимо по-високо от "несъвършенната и преходна" национална държава. Твърди се, че всеки мюсюлманин принадлежи на първо място не на своята държава и нация, а на "уммата" - единствената общност, която е наистина легитимна, тъй като изцяло се подчинява на закона на Всевишния.

Дестабилизацията на националната държава в Ирак и Сирия създаде условия за възстановяването на халифата (засега все още самопровъзгласен), осъществена от най-фанатичните измежду разнообразните ислямистки групировки, които днес свирепстват в Близкия Изток, отлично съзнавайки, че в една революционна ситуация победата по правило се печели от най-радикалните елементи. Ислямска държава методично осъществява т.нар. "джихад" против всички, които не признават властта и. Така организацията следва класическата мюсюлманска доктрина, според която светът се дели на "Дом на исляма" (т.е. територията, където действа шариата) и "Дом на войната" (застрашен да стане обект на джихад). Що се отнася до т.тнар."Дом на мира" (чиито жители са в състояние да си "купят" временно мира с ислямистите), той е по-късна конструкцияа, която обикновено бива игнорирана от традиционалистите. По същия начин изборът, който Ислямска държава предлага на християните на завзетите от нея територии (да приемат исляма, да плащат данък, или да бъдат ликвидирани), буквално следва предписанието на Корана: "Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра - докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство." (Сура 9, аят 29). На практика, финансовата и военна мощ, както и диващината на Ислямска държава, предполагат едно единствено възможно решение на проблема с "неверниците" - тяхното тотално унищожаване с военна сила.

Тези драматични събития се отразяват съвсем пряко върху всички европейски държави, където има мюсюлманско население, включително във Франция. Така, в редовете на ислямистките радикали в момента се сражават над хиляда френски граждани. Когато се върнат у дома, тези вече закалени в битките терористи, могат да решат да преминат към активни действия и да продължад "джихада" срещу неверниците в самата Европа.

Тези отлично организирани и активни малцинства до голяма степен са една от причините за впечатляващия възход на исляма, който се проявява в същественото укрепване на позициите му в общественото пространство и нарастването на претенциите, имащи религиозен характер. Всичко това застрашава единството на светското френско (европейско) общество, тъй като демонстрира откровено враждебно отношение към основните му принципи. Фундаменталистите водят истинска война срещу френската (европейската) национална държава, "нечестивата" демократична система и (в частност) принципите на светското общество.

Но вместо да отговори с цялата необходима твърдост, държавата отстъпва, а институциите, които би трябвало да защитават светското общество, твърдят, че случващото се не застрашава техните принципи.

Това е огромна заблуда. Ние, европейците твърде често забравяме, че светската държава (която гарантира свободата на вероизповедание на всички и всеки и, благодарение на своя неутралитет, защитава гражданите от дискриминация по религиозен признак) възниква сравнително неотдавна и представлява качествено нов принцип в историята на човечеството. Тя се заражда (при това процесът нерядко е твърде болезнен) в рамките на западните национални държави. Във Франция например, този принцип удържа победа след продължителния конфликт, стартирал през 1789 и приключил едва по времето на Третата република с приемането на закона от 1905, с който религията (и, в частност, Католическата църква и нейното духовенство) окончателно бива извадена от политическата и обществена сфера.

Но, ако християнството, макар и на теория, вижда и признава наличието на ясна разграничителна черта между духовното и светското (кесаревото кесарю, а Божието Богу), ислямът въобще едва ли е съвместим с принципа за светското общество, макар че все пак има пътища за решаването на този проблем, както показва през 1925 египетският реформатор на исляма Али Абдел Разек (1888-1966). Уви, неговите новаторски теории биват игнорирани и днес вече никой не дръзва да се обяви против "пряката власт на Бога", защото ислямът всъщност не е толкова "религия", колкото "закон" - тотален закон, целящ да подчини изцяло човек на Аллах. Тоест, ислямът инкорпорира вярата във всички сфери на живота, затова цялото общество, правото и мюсюлманските институции носят дълбокия печат на религията.

Както се посочва във френската конституция от 1958, Франция е неделима и светска република. Държавната власт трябва да следи за стриктното спазване на тези основополагащи принципи и да пресича всички прояви на комунитаризъм, включително и религиозен. Не е време за бавене или за "разумни отстъпки", за каквито говорят някои либерални теоретици, в името на илюзюрното "мирно съвместно съществуване" с ислямистите.

Независимо, че напоследък започват да се чуват подобни гласове и в средите на самата мюсюлманска общност (особено след екзекуцията на френския гражданин Ерве Гурдел, обезглавен през септември 2014 в Алжир от свързани с Ислямска държава терористи), действията на ислямисткото малцинство следва да бъдат подложени на далеч по-остра и категорична критика от страна на местните мюсюлмански лидери (и, в частност, от Съвета на мюсюлманите във Франция), в името на мълчаливото мнозинство европейски мюсюлмани, които също страдат от действията на радикалните си единоверци.

Днес националната държава изглежда най-подходящата основа за реализацията на такава спасителна политика, която да не позволи на бушуващия в люлката на човешката цивилизация хаос да се прехвърли в Европа, включително и във Франция.

---------------------------------------------

* Авторът е преподавател в Университета Париж Запад, анализатор на Atlantico

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1360-parizh-ne-tryabva-da-se-vrashta-kam-kolonialnite-praktiki

Отворено писмо до президента Франсоа Оланд

Убийството на полковник КадафиНа 10 декември 2012 на Европейския съюз беше присъдена Нобеловата награда за мир. Не можем да не се учудваме на подобно решение, при положение, че за по-малко от година редица европейски държави-членки на ЕС участваха активно в (поне) две войни. Първата беше войната в Либия, последиците от която вече са ясни на целия свят - хаос, окупиране на градовете от неконтролируеми от властите въоръжени банди, рекет, несигурност за утрешния ден и непрекъснати опити за провъзгласяването на шариата за основа на местната правна система.

Предлогът, използван за тази война, бе защитата на гражданското население от безчинствата на диктатора и съзнателно изкривената информация за ситуацията в страната. Само че операцията, чиято цел беше да се защити гражданското население, се превърна, в резултат от тази заблуда на световното обществено мнение, в завоевателна война, завършила с убийството на Кадафи и замяната на съществуващата власт (колкото и несъвършена да беше тя) с хаос и безвластие. Без да има ясен мандат за осъществяването и, тази военна операция се оказа истинско бедствие за Либия, тъй като доведе да разрушаването на цялата и инфраструктура и смъртта на около 120 хиляди души, включително заради бомбардировките "на сляпо", извършени от военновъздушните сили на Франция и Великобритания.

Масово убийство, извършено от така наречената сирийска опозиция, съставена от крайни ислямистиСъщите тези държави, смятани за "стълбове" на организацията, на която бе присъдена миналогодишната Нобелова награда за мир, днес участват и във войната срещу Сирия. Единствената разлика е, че този път те воюват там с помощта на въоръжени банди, обучени от френски и британски офицери, или от такива от съседните на Сирия държави. Въпросните групировки проникват в страната от територията на Турция и Ливан.

Първоначално отново се говореше само за защита на гражданското население, но след това се появиха все по-настойчиви искания за оттегляне на действащата власт, а за законен представител на страната бе обявен неизбраният от никого и непредставляващ никого т.нар. "Преходен национален съвет". Особено циничен в случая е фактът, че въпросният преходен съвет беше веднага признат от държава като Катар - абсолютна монархия, нямаща нищо общо с демокрацията.

Струва си да се запитаме, кой е дал право на страната ни (тъй като именно Франция първа призна Преходния национален съвет като законен представител на Сирия) да действа от името на сирийския народ?

В същото време, ние на практика помагаме за разрушаването на тази страна, финансирайки и въоръжавайки салафитските бойци на такива групировки, като Джабхат ал Носра например, която се смята от САЩ за терористична организация, докато в същото време се сражаваме в Африка със същата и други подобни формирования (събитията в Мали го потвърждават).

Пак със същата цел влизаме в съюз с такива държави като Катар и Саудитска Арабия, които са всичко друго, но не и демокрации и които финансират всички тези терористични организации, включително в Африка.

Същите тези държави изпращат в Сирия джихадистките групи, които убиват мирни жители и взривяват домовете им, сеейки страх и ужас в градовете и селата, през които минават. Тези групировки са отговорни за убийството на френския журналист Жил Жакие, за кланетата, които се опитват да припишат на правителствените части (като в Хула например), както и за масовите гробове, които с всеки изминал ден стават все повече. Това обаче не им стига и те вече са стигнали дотам да въоръжават деца, принуждавайки ги да участват в масовите кланета, и опитват да налагат законите на шариата на контролираните от тях територии.

Вече се говори за почти 70 000 убити. Колко от тези хора пряко или косвено тежат на съвестта на Франция?

Специално внимание следва да обърнем на християните, които живеят в Сирия. Насилията на ислямистите, които смятат християните за особено привлекателна мишена, принудиха стотици хиляди от тях да напуснат родните си места.

Унищожаването на тази страна се осъществява с помощта на едно зло, наречено "Приятели на Сирия". Всъщност, нито Франция, нито Великобритания някога са били приятели на Сирия или приятели на сирийския народ. Някой може ли да каже, откога точно датира това "приятелство". За Катар и Саудитска Арабия пък просто няма какво да говорим.

Възможно ли е, дори за момент, да си представим, че същите тези държави могат да вземат решения вместо сирийския народ? Кой ни е дал правото да осъществяваме тази интервенция, вместо да използваме влиянието си за да стимулираме диалога между противопоставящите се страни в конфликта?

След като в Женева дадоха съгласието са политическото урегулиране на сирийската криза, западните държави се отказаха от думите си и продължават доставките за въоръжените ислямисти под предлог, че подпомагат сирийската опозиция, макар че последната не подкрепя войната и иска политическо разрешаване на кризата.

Господин Президент, колко още убити трябва да тегнат на съвестта ни за да сложим най-сетне край на тези ужаси и на лъжите, които развързват ръцете на терористите, и защо толкова упорито отказвате да сътрудничите с Русия за постигането на политическо решение, чиито основни рамки бяха очертани преди няколко месеца в Женева?

Нима катастрофата в Либия не е достатъчна? Нима трябва да чакаме, когато и в Сирия броят на убитите достигне 120 хиляди, колкото загинаха в Либия?

Господин Президент, Франция е светска държава, което означава, че трябва да подкрепя светските режими. Франция съзнателно сложи кръст на своята колониална история и би трябвало да съдейства за самоопределението на народите по света. Франция е мирна страна и следва да си сътрудничи с миролюбивите сили за постигането на политическо разрешаване на сирийската криза.

Налице е императивна необходимост да промените политиката ни по отношение на Сирия. Продължавайки тази необявена неоколониална война, Вие вредите на имиджа и репутацията на Франция и, на практика, съдействате за продължаването на масовото изтребление на сирийския народ, за което рано или късно ще Ви се наложи да отговаряте, както впрочем и Вашият предшественик, който ще трябва да поеме отговорността за разрушаването на Либия и смъртта на 120 хиляди либийци (без да броим другите му грехове).

Затова проявете мъжество и променете сегашния си курс, докато целият регион все още не е обхванат от пламъците на мащабен и кървав въоръжен конфликт.

-------------------------------------------

* Авторът е известен френски социолог и адвокат

 

Премиерът Бойко Борисов покани нови австрийски инвеститори в България, и потвърди важността на проекта за газопровод „Набуко”, за диверсификация на доставките на газ. Това се случи по време на гостуването на австрийския канцлер Вернен Файман в България. Борисов заяви, че в Съвета на Европа, България и Австрия „сме на една маса – като съученици на един чин” и припомни, че между двете страни има традиционно добри отношения от десетилетия.

“Не знам някоя голяма австрийска фирма да не е в България вече, но ако има и други - нека да са добре дошли”, заяви в типичния си стил Борисов.

Като бизнес климат австрийските компании намират в България най-ниските данъци в ЕС, изтъкна премиерът по време на социално-икономическа конференция на тема „Значението на корпоративната социална отговорност в икономиката, държавата и гражданското общество”.

На пресконференция след срещата си с австрийския канцлер Вернер Файман българският премиер Бойко Борисов демонстрира завидна чувствителност колчем се отвореше дума за корупция или по темата за отказа на няколко страни-членки на ЕС да бъдем приети в Шенген.

“...България не е най-корумпираната държава в ЕС, имам други впечатления. Кой определя коя държава е най-корумпирана в ЕС, по какъв критерий- попита премиерът присъстващите журналисти. Аз мисля, че такава констатация трудно може да бъде направена, относно  нивото на корупция в държавите в Европейския съюз, защото винаги съм казвал, че дори самата дума не сме измислили ние българите...

Според всички класации на различни международни неправителствени организации България е най-корумпирана в ЕС, като страната често си сменя или поделя това място с Румъния.

"И ние, ако решим, нашите медии също биха задавали доста въпроси, свързани с недобра работа на австрийски компании или подобни, където да намерят проблеми", продължи Борисов.

Що се отнася до изпълнението на шенгенските критерии, премиерът каза следното, в отговор на въпрос, зададен от австрийска журналистка:

“...Аз, когато съм пътувал между Виена и Мюнхен, границата между Австрия и Германия е една табела на една бензиностанция. Не е едно и също. Ние сме надеждна граница на ЕС.

Днес ЕС спокойно би могъл да ни приеме в "Шенген". Днес. Имаме една сграда да доизмажем и се надявам до края на февруари да я направим. "Много по-надеждно от ЕС, госпожо от ЕС, се справяме с нашите граници!” Така премиерът Борисов репликира австрийската журналистка, която се поинтересува как се справяме с критериите за Шенген. Борисов се разгневи от схващането й, че България е най-корумпираната страна в Европейския съюз.

“...В момента целият миграционен натиск, който идва от Африка и Азия, ние го поемаме и много надеждно, много по-надеждно от други държави от ЕС се справяме с нашата граница”, каза българският министър-председател в отговор на въпрос, относно кандидатурата на България за членство в Шенген и какво ще бъде предприето срещу това, че България е смятана за най-корумпираната държава в ЕС.

"... Нашата граница с Турция, тази граница не е между Германия и Австрия, особено с проблемите в Египет, Тунис се очаква мощен имиграционен натиск върху нашата граница. Надявам се, че ЕС няма да ни остави сами да охраняваме границата на целия ЕС в новата обстановка. Колко дълго ще трае конфликтът в Египет, в Тунис? Колко бързо ще бъдат преодолени там правителствените кризи? Това е въпрос на време. Но ако това не стане бързо, а се удължи с месеци или по-дълъг период от време, всичките тези хора при тези милиарди загуби, които тези държави търпят, и от загуби от туристическия бизнес, всичко това е глад. Това е глад, мизерия и всички търсят богата Европа и ние сме на границата. Това значи ли, че ние трябва непрекъснато да се доказваме с нови и нови и нови ресурси. Купихме най-добрите катери, най-добрите кораби, най-добрите хеликоптери, скенери. Свършихме огромна работа" – заяви на пресконференцията с австрийския канцлер премиерът Бойко Борисов.

... Границата с Турция и самата Турция като път от Азия и Африка за ЕС ще бъде подложена на емиграционен натиск”. Борисов визира ситуацията в Египет и заяви, че поемаме този натиск и се справяме надеждно.

“Инвестирали сме много пари, усилия, качествени хора в опазване на тази граница, ще продължим да го правим и критериите към края на март ще бъдат изпълнени. Те и в момента са изпълнени имаме просто технически довършване на сгради, подобни дреболии"...

Борисов изтъкна, че до март страната ни ще е изпълнила техническите критерии за влизане в Шенген.

“...Бойко Борисов бе категоричен, че “има силна политическа воля за справяне с корупцията и престъпността, и това се отчита. Надяваме се да получим подкрепата на Австрия за присъединяване към Шенгенското пространство тази година”.

“Критериите за Шенген и в момента са изпълнени”, каза премиерът Бойко Борисов в Министерски съвет. В отговор австрийският федерален канцлер заяви, че е убеден, че страната ни ще изпълни всички критерии.

България е готова да се присъедини към европейската зона без паспортен контрол, цитира българския премиер Агенция Ройтерс, като поясни, че Борисов е призовал Брюксел да помогне за споделянето на тежестта по охраняването на границата с Турция, при новата международна обстановка, свръзана с размириците в държави от Близкия изток.

Изпълнила ли е критериите за Шенген България освен, че парите за това присъединяване бяха усвоени на 100 процента?

Скандално поведение на български управници едва ли може да убеди европейските чиновници, че сме си написали домашното.

Как ще приемат и тълкуват в Брюксел израза на министър-председателя Борисов: “И ние, ако решим, нашите медии също биха задавали доста въпроси...”, което си е чиста проба демонстрация на управленска мощ над медии, както и изнудване, адресирано към други страни-членки на Съюза.

Нима българското правителството, което наляво и надясно се кълне, че не се меси и не оказва натиск на медиите, може да решава вместо тях какви въпроси да задават за европейска корупция другите държави, членуващи в Брюксел?

След проекта на ГЕРБ според който Българската академия ще загуби своята автономия, след шикалкавенето и бягането от отговорност на управниците от скандалите със записи на телефонни разговори между хора от властта, след като от борбата с организираната престъпност остана единствено политическата воля, но не и реални резултати – за какво точно има претенции премиерът Борисов към останалите страни-членки?

Той не вярва на никого освен на себе си, но е добре да знае, че “Цезарите ги убиват обикновено приятелите им, защото са им врагове”! Прозрял го е мъдрият Станислав Лец. Колкото до “убийство”, изразът е символичен, но и класически.

Досега вината за неуспехите на властта се изчерпваше с прехвърлянето й върху предшествениците от тройната коалиция.

Но дойде времето ГЕРБ да осъзнае и покаже, че нравствеността е или въпрос на условност или на плащане в брой. Поне за тази георграфска ширина.

За предстоящите избори тази година управниците от ГЕРБ си осигуриха служебна победа с новия Избирателен закон, но да не забравяме – изборите са все още далеч! А дотогава?

“Механизмът на диктатурата не е перпетуум мобиле” –това също е записал Лец.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

------------------------------------------------------------

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.

Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.

В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29.

И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора.

Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци.

В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.

На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната

Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти.

Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шериата.

Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация

Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.

Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.

Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти.

Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно.

Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението  , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население.

След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет.

Насилието като политически инструмент

Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става.

Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб.

Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм.

Демокрация по ислямски модел

Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи.

Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк.

Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”.

По пътя към властта

„Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88.

Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации.

Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост.

По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица.

„Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации.

Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада.

Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението.

В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”.

Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима.

„Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”.

Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа.

Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя”

И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”.

Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него.

Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”.

Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани.

Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом.

В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците.

Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда).

В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия.

На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света.

Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно.

Някои изводи

От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода.

На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел).

На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”.

На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите

На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение.

На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно.

На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война.

На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до  разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят.

На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия.

---------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
Powered by Tags for Joomla