Tag:убийства

Вук Йеремич насрочи дебат в ООН за решението на Трибунала в Хага

Оправданият генерал Анте ГотовинаПреди броени дни Трибуналът в Хага оправда на втора инстанция бившите хърватски генерали Анте Готовина и Младе Маркач. Оправдателните присъди очаквано разбуниха масите в Сърбия и Хърватия. В резултат на оправдаването, Апелативния съвет на Международния трибунал освободи генералите Готовина и Маркач от отговорност за прогонването на  сръбското население от Книнска Краина през 1995 г., с анулиране на присъдата от първа инстанция.

Издирваният от Хагския трибунал Анте Готовина е заловен в Испания, което предизвика бунтове в Хърватска заради ареста. Самият Готовина пледира „невинен” пред Трибунала, но въпреки това на първа инстанция Трибуналът го осъди на 24 години затвор, а Младен Маркач - на 18 години за престъпления срещу сърби, признавайки ги за виновни в участие в съвместно престъпно начинание и военни престъпления  против цивилното сръбско население в Сръбска Краина, извършени през лятото и есента на 1995 г., както и по време  на  офанзивната операция на хърватските въоръжени сили "Буря"  на 4-5 август 1995 г..

Бежанците от Сръбска КраинаС тази операция бе ликвидирана самопровъзгласилата се Република Сръбска Краина на територията на Хърватия, като според различни оценки тогава са загинали от хиляда до 5000 души, около  250 000 жители от този сръбски анклав са били насилствено депортирани, а десетки хиляди души се превърнаха в бежанци.

На първа инстанция в Хага Готовина и Маркач бяха признати за виновни в преследване, прогонване, грабежи, убийства, жестоко отношение и нехуманни действия по отношение на сръбското население, което стана повод и за присъдите от 24 и 18 години затвор.

Трибуналът прие жалбите на обвинените във военни престъпления генерали и взе решение двамата да бъдат освободени незабавно. Съдът прие, че заповедта на Готовина и Маркач за обстрелване с гранати на селищата Обровац, Грачач, Книн и Бенковац в Централна Хърватия, населени предимно със сръбско население не е била незаконна и двамата генерали не са извършили престъпление. Трибуналът прецени, че няма достатъчно доказателства, че е имало прекомерно обстрелване на тези градове. Така за четири дни тази област бе „прочистена” от сръбско население, като тези, които оцеляха по време на обстрела се превърнаха от бежанци.

Сръбският вицепремиер и председател на Националния съвет за сътрудничество с Трибунала в Хага Расим Ляич заяви, че Трибуналът е загубил авторитета си с оправдателните присъди за хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач, предаде Радио Телевизия Сърбия /РТС/.

Докато в Загреб празнуваха освобождаването на двамата генерали, сръбският прокурор за военни престъпления Владимир Вукчевич заяви: „Решението на Трибунала за военни престъпления в Хага за освобождаване на хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач е скандално и юридически необяснимо... Става дума за едно от най-големите престъпления на територията на бивша Югославия, свързано с убийства, прогонване и застрашаване на стотици хиляди хора”. Според прокурора, юридически неразбираемо е на първа инстанция генералите да бъдат осъдени с високи присъди, а на втора инстанция да има съвсем противоположно решение и да бъдат освободени.

Сръбският президент Томислав НиколичОправдаването на двамата хърватски генерали е политическо решение на Трибунала в Хага, което ще отвори стари рани на Балканите”, заяви сръбският президент Томислав Николич, цитиран от агенция Ройтерс. - ...Ясно е, че Трибуналът е взел политическо, а не юридическо решение, което няма да допринесе за стабилизирането на ситуацията в региона и ще отвори стари рани”.

Правителството на Сърбия взе решение да понижи нивото на сътрудничество с Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ) до ниво „техническо”, съобщи РИА Новости.

Решението на Трибунала в Хага да оправдае хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач поставя под съмнение обективността на съда, излезе с изявление на руското министерство на външните работи, цитирано от ИТАР-ТАСС.

„На 16 ноември Международният наказателен трибунал за бивша Югославия оправда генералите от хърватската армия Анте Готовина и Младен Маркач, които през април 2011 г. от същия трибунал бяха осъдени съответно на 24 и 18 г. лишаване от свобода за престъпления срещу човечеството, военни престъпления, масови убийства, репресии, депортиране на сръбско население и унищожаване на тяхна собственост”, припомни руското Външно министерство.

В Белград, сръбски националисти се събраха пред сръбското президентство по призив на Радикалната партия. Няколко стотици демонстранти поискаха от властите да се откажат от влизането на Белград в ЕС и да спрат всяко съдействие с Трибунала.

В края на едночасовото събитие група националистите изгориха хърватското знаме.

Заради решението на Трибунала за военни престъпления в Хага за освобождаване на хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач, Белград отмени посещението на сръбския вицепремиер по евроинтеграция Сузана Грубиешич.

„За какво бихме разговаряли след това решение”, заяви премиерът Ивица Дачич. По думите му решението на Трибунала ще остави големи последствия върху процеса на помирение между Сърбия и Хърватия.

Председателят на Общото събрание на ООН Вук Йеремич насрочи дебат за ролята на Международния трибунал в Хага в осъществяването на правосъдието и помирението между народите, съобщи сръбският вестник ”Вечерне новости”. Според Йеремич, с решението на Трибунала в Хага за освобождаване на хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач се нанася удар върху авторитета на ООН.

„Решението на съда съвсем разбираемо предизвика огорчение в много части на света”, заяви Йеремич. Дебатът бе насрочен за 10 април 2013 г.

Бившият главен прокурор на Трибунала в Хага за бивша Югославия и бивш главен прокурор на Швейцария, Карла дел Понте заяви, че оправдателната присъда на трибунала в Хага за хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач не е справедлива и че тя чувства пълна солидарност със сръбските жертви, спрямо които е извършено престъпление, твърдо доказано с факти.

Интервюто на бившияГлавен прокурор на Трибунала в Хага, Карла дел Понте

„Шокирана, изненадана и смаяна съм от оправдаването на генерал Готовина – заяви дел Понте пред английската версия на сръбското издание БЛИЦ, като уточнява, че е убедена, че именно Готовина действително е този, който е наредил и извършил депортирането на сръбското малцинство от Хърватия през лятото на 1995 г..Дел Понте подчерта, че тя самата навремето е внесла достатъчно доказателства за това в Трибунала и че оправдаването на генерала „със сигурност не представлява правосъдие“.

Карла Дел Понте бе тази, която Главен прокурор на Трибунала в Хага повдигна обвинението срещу хърватския генерал Анте Готовина през 2001 година. Доскоро сърбите приемаха дел Понте за свой политически противник, но още когато Дик Марти от Съвета на Европа се нае да разследва трафика на човешки органи в Косово, дел Понте потвърди изнесеното от Марти в Доклада, като се включи в разследването по обвинения на трафик на органи от Армията за освобождение на Косово (АОК). Тогава десетки медии от различни европейски държави припомниха, че тя написа книга за този отвратителен „бизнес” на войната.

Карла дел Понте даде интервю пред журналистката Тамара Спаич за английското издание на сръбския „Блиц”, по повод оправдаването и освобождаването на двамата хърватски генерали:

Ето това интервю:

„... абсолютно не е за вярване това, което се случи. На първа инстанция генерал Анте Готовина беше осъден на 24 г. затвор, а сега е оправдан. Не мога да повярвам. Не мога да приема това решение. Изцяло съчувствам на сръбските жертви на престъплението. Ние убедително доказахме това престъпление с доказателствен материал, с факти“.

„...На първа инстанция съдиите признаха, че има достатъчно доказателства. Не знам на какво основание е взето сегашното /оправдателно/ решение на втора инстанция... Видях, че двама от съдиите имат особено мнение и очаквам скоро да го прочета. Наистина съм шокирана, защото това не е правосъдие“, казва още дел Понте пред „Блиц”.

Тамара Спаич: Как е възможно в един и същи съд да се произнесат толкова различни присъди за Готовина - 24 г. затвор на първа инстанция и оправдателна присъда на втора инстанция?

Карла дел Понте: Още не съм прочела мотивите, но абсолютно не мога да се съглася с новата присъда и не мога да си представя някой да може да я приеме. Сръбското правителство и сръбският народ не могат да приемат такава присъда и аз напълно  приемам техните излъчени по телевизията изявления, защото е очевидно, че престъплението срещу сърбите е било извършено. Очаквам да видя какво ще се случи по-нататък, но това със сигурност не е правосъдие.

Тамара Спаич: Как оценявате Вашата работа в Хагския трибунал, след като там бяха унищожени уликите, отнасящи се до търговията с човешки органи в Косово и след като беше произнесена тази оправдателна присъда?

Карла дел Понте: Ние положихме големи усилия да сглобим картината, като съберем всички парчета на едно място, и да представим множество факти пред съда. Унищожаването на доказателствения материал и най-вече освобождаването на Готовина поставя под въпрос доверието в Хагския трибунал. Аз очаквам и присъдата на Рамуш Харадинай да бъде произнесена след петнайсет дни, и сега вече смятам, че и там съществува опасност същото да се повтори отново. Знаете ли, много съм разочарована.

Тамара Спаич: Мислите ли, че обвинението, което вие оглавявахте, е събрало достатъчно убедителни доказателства, заради които Готовина и Маркач да отидат в затвора?

Карла дел Понте: Несъмнено. Ние доказахме престъплението и присъдата на първа инстанция показа, че сме си свършили работата.

Тамара Спаич: Сега няма ли да може ли да се направи нещо за това дело?

Карла дел Понте: Не, това е окончателна присъда и нищо повече не може да бъде направено.

Тамара Спаич: Допускате ли, че освобождаването на Готовина може да е било повлияно от политически съображения, финансово подплатено лобиране или нещо друго [извън правната логика]?

Карла дел Понте: Не знам, но без съмнение такова подозрение би било оправдано.

Генерал Анте Готовина реагира гневно на интервюто на бившия Главен прокурор на Международния Трибунал в Хага и неговия адвокат Лука Мисетич заявиха, че ще сезират за изявленията на Карла дел Понте Швейцарската асоциация на юристите, като ги определят като неетични.

Публикацията със заканите на генерал Готовина

 

Разговор с католическа игуменка скандално преобръща версията на предполагаемата химическа атака в покрайнините на Дамаск

Бунтовници в акция - фейсбук на агенция СанаИгуменката Агнес Мериам ел-Салиб от манастира Свети Джеймс в Кара е дала интервю на 6 септември за международния сайт РТ, в което интервю изразява съмненията си, че широко огласената химическа атака в Дамаск изобщо се е състояла.

Изображение, взето от видеолип в You Tube, който показва мъж, който се опитва да успокои сирийско момиче, изпаднало в шок, докато крещи на арабски: „Жива съм!”

Това е кадър от атаката, за която от така наречената сирийска опозиция твърди, че са били използвани химически оръжия в квартал Гута, в покрайнините на Дамаск. /сн. АФП/.

Игуменката Агнес Мериам ел-Салиб, която се съмнява в достоверността на кадрите за химическата атака

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има доказателства че кадрите от предполагаемата химическа атака в Сирия са подправени твърди игуменката Агнес Мериам ел-Салиб. В интервю тя твърди, че възнамерява да представи в ООН своите заключения.

Майка Агнес е католическа монахиня, която живее в Сирия от 20 години. Тя твърди, че внимателно следи какво се случва в опустошената от войната страна и посочва като пример кадрите от видеото с участие на предполагаеми жертви от атака с химически оръжия в квартал Гута от м. август. Игуменката поставя под въпрос автентичността на въпросните кадри от видеоклипа след химическата атака, който обиколи световните агенции.

В интервю за сайта RT /http://rt.com/ майка Агнес изразява съмнения как е било възможно толкова много кадри да бъдат снимани в краткото време след така наречената химическа атака. Тя пита къде са родителите на предполагаемо мъртвите деца и заявява, че ще изпрати своите наблюдения и изводи в Доклад до ООН.

Монахинята е възмутена от световните медии, които си затварят очите за клането в Латакия, извършено от бунтовниците екстремисти, по време на което са били убити 500 цивилни, включително жени и деца.

Министерството на външните работи на Русия призова международната общност да обърне внимание на разкритията, направени от майка Агнес Мериам ел-Салиб.

РТ: САЩ използваха интеренеткадри и видеоматериал за предполагаема атака с химически оръжия в източна Гута, за да обвинят сирийското правителство. Успяхте ли да видите тези файлове и какво бихте могли да кажете за тях?

Майка Агнес: Внимателно разгледах въпросните кадри и възнамерявам да представя писмен анализ върху видяното по-късно. Аз твърдя, че цялата тази история е нагласена и е била предварително подготвена, за да може да бъде уличено сирийското правителство като извършител на химическа атака.

Разковничето в тези доказателства е фактът, че Reuters публикува въпросните файлове в 6.05 сутринта, а твърденията за проведена атака с химическо оръжие са за 3:00 до 5:00 часа сутринта в Гута.

Задавам си въпроса: как е било възможно да се съберат откъси от различни кадри за повече от 200 деца и 300 младежи на едно място, да им се окаже първа помощ и да ги интервюират пред видеокамера? И всичко това да се случи за по-малко от три часа? Реалистично ли е подобно нещо? Когато човек работи в новинарската индустрия е наясно колко време е необходимо, за да се организира всичко това.

Телата на децата и младежите, които показват въпросните кадри – навеждат на въпроса: кои са те? Какво стана с тях? Дали са били убити? Реално ли е всичко показано? И как е възможно да се случи това в навечерието на газовата атака?

Или ако не са били убити – откъде са дошли, къде са родителите им? Как така ние не виждаме никакви женски тела, сред тези показани предполагаемо мъртви деца?

Аз не твърдя, че не се използва химическа атака в тези територии, това вероятно е така,но въпреки това съм убедена, че кадрите,    които непрекъснато ни се показват като доказателство са били направени по-рано – изучавах внимателно видяното и ще изпратя Доклад в ООН, в Комисията за правата на човека със седалище Женева.

РТ: наскоро Сте посетила Латакия и прилежащите територии, успяхте ли да разговаряте с очевидци на избиването на цивилни граждани, извършени в Латакия от Джабхат ал-Нусра? /Фронт за подкрепа на сирийския народ, или фронт Нусра, който е ислямистка групировка и клон на Ал-Кайда в Сирия. Групировката обявява сформирането си на 23 януари 2012 година по време на гражданската война в Сирия и е най-агресивното и успешно крило на сирийските бунтовници според наблюдатели на конфликта.

През декември 2012 година САЩ обявяват фронта Джабхат ал-Нусра за терористична групировка. През април 2013 година групировката официално се обявява за клон на ал-Кайда – бел. Л. М./.

Какво можете да ни кажете да тази групировка?

Майка Агнес: Тук искам да запитам: как международната общност пренебрегна бруталните убийства в Латакия на Лайлат ал-Кадр, които бяха извършени рано сутринта на 5 август и жертвите бяха над 500 души, включително жени и деца. Те всички бяха зверски убити и извършеното зверство надвишава всякакъв друг пример от такъв род действия. В международните медии нямаше нищо по случилото се, само една малка информация излезе „Индипендънт”, струва ми се.

Ние изпратихме наши представители в този район и хората ни имаха възможност да видят и преценят лично ситуацията на място. Разговаряха с местни жители и оцелели от клането.

За мен е непонятно каква е причината западните медии да прилагат двойни стандарти в този случай – сега непрекъснато говорят за масовите убийства, от използване на химически оръжия, но не обелват и дума за клането в Латакия.

РТ: Знаете ли нещо за съдбата на заложниците, заловени в Латакия?

Майка Агнес: В село Естреба са били избити всички жители, а къщите им са били опожарени. В село Ал Кхрата почти всички 37 местни жители също са били убити, а само десет души са успели да избягат.

Общо дванайсет села са били подложени на ужасяващи убийства, било е истинско клане – хората са били обезглавявани и обезобразени. Съществува дори видеозапис, който показва как живо момиче е било разсечено! Живо! Окончателният брой на тези жертви надвишава 400 души, като от 150 до 200 са били заложници. По-късно част от заложниците също са били убити, а смъртта им е била заснета!

Сега ние издирваме вести за заложниците и се водят преговори за освобождаване на активисти, но досега няма никакъв резултат от усилията да се постигне каквото и да било.

РТ: Често чуваме за християни, подложени на преследване от така наречените бунтовници. Преди няколко дни имаше атака в село Маалула, където мнозинството от населението е християнско. Християните в Сирия изправени ли са пред смъртна опасност?

Майка Агнес: Всеки в Сирия сега е изправен пред сериозна опасност, всеки е застрашен. Имаше случаи и на мюсюлмански лидери, които бяха отвлечени и обезглавени. Някои от мюсюлманските лидери са били унижавани, измъчвани от ислямисти, а голяма част от местните християни биват убивани. Тук ще обърна внимание на това, че ако тези убийци нямаха международна подкрепа – никой от тях не би се осмелил да прекрачи границата между нормално и нечовешко, но сега сме свидетели на нарушаване на човешките права и провеждане на геноцид в Сирия. А това се крие на международно ниво. Настоявам международната общност да спре със субективните оценки на ситуацията в Сирия, само и само, за да удовлетворят интересите на на определена група от великите сили. Сирийци биват непрекъснато убивани и стават жертва на хора, които са снабдени с оръжия, изпратени в Сирия, за да може да бъдат убити колкото може повече от местното население. Истината е, че навсякъде в Сирия биват отвличани хора, които са измъчвани, изнасилвани и ограбвани. Тези престъпления остават ненаказани, тъй като великите сили използват международния тероризъм като начин за унищожаване на суверенни държави. Правено е и в други страни и ще продължат да го правят, докато международната общност не каже: „Стига!”

РТ: Доколкото знаем, Вие Сте успели да намерите важна информация за случващото се в Сирия. Това означава ли, че се страхувате за живота си, като човек, който държи документи, които могат да уличат така наречените бунтовници? Заплашвал ли Ви е някой?

Майка Агнес: Имате право – аз съм застрашена, опитват се да ме дискредитират доколкото знам в книга, която предстои да излезе във Франция съм определена като престъпник, който убива хора. Смятам, че всеки вярващ трябва преди всичко да се довери на своята съвест, на вярата си в Бога и това би помогнало да бъде спасен животът на невинни хора. Не е важен моят живот, животът ми не е по-ценен от този на което и да било сирийско дете, чието тяло може да послужи за доказателство за уличаване в закононарушение. Това е най-голямото престъпление, извършвано някога в историята.

РТ: Какво следва да се направи, за да спре за сирийците трагедията, която те преживяват?

Майка Агнес: Сирийците само не могат да направят нищо, за да спрат случващото се – те могат да разчитат на международната общност, на приятелски народи, на световни сили като Русия, Китай, и Индия. Поздравявам британския парламент, който гласува против участието на страната им в евентуална война в Сирия. В Сирия в момента върви война с тероризма и международната общност, приятелите на Сирия трябва да обединят усилията си и да кажат: „Стига!” Трябва да се използва всяка възможност това да се прави, в противен случай ситуацията, в която е изправена сега Сирия, ще се превърна в заплаха за световния мир.

РТ: Какво трябва да направят Ватикана и други центрове на християнството, за да се сложи край на тази трагедия?

Майка Агнес: Папата няма самолети, бомби и въоръжени сили. Вместо това той има силата на истината, и истината, както каза самият той. От всички посоки на света идват съобщения, които призовават за спиране на военната намеса в Сирия. Тези, които трябва да чуят това обаче не го чуват. Папата, патриарсите, носители на Нобелова награда, всички повтарят: „Спрете противопоставянето! Няма такъв конфликт, който може да бъде решен с военни средства! Спрете да сипвате масло в огъня!”

Много известни личности в света, чийто брой непрекъснато расте са  срещу войната. Всеки се изказва разумно, но Щатите предпочитат да не обръщат внимание на това, въпреки че становището на световното обществено мнение се обърна срещу САЩ! Това е първият случай, когато Америка е сама, въпреки че те твърдят, че са подкрепени от десет страни. Аз съм убедена, че не са, защото хората от тези държави не са съгласни с техните правителства. Дори американците не са съгласни с тяхното правителство.

РТ: Вярвате ли, че тази трагедия ще приключи и Сирия ще остане родина на всички сирийци, независимо от тяхната етническа или религиозна идентичност?

М.А.: Самата аз не съм сирийка, но живея от 20 години в Сирия. Бих искала да напомня на всички, че Дамаск е най-старата столица в света. Бих искала да напомня на всички, че Сирия е люлка на цивилизацията. Бих искала да напомня на всички, че това е най-святата земя, че ражда основните световни религии. Това, което се случва в Сирия трябва да послужи за урок на всички – имам в предвид в екзистенциалния, а не в политическия смисъл. Убедена съм, че с Божията помощ сирийският народ ще остане силен, ще излекува раните си, заедно ще прогони всички чуждестранни наемници и терористи. Вярвам, че ще има мир в Сирия. За целта обаче е необходима и помощта на международната общност.

Майка игуменка Агнес Мериам ел-Салиб показва снимка на Сирийската арабска информационна агенция САН от 20 август 2013 година, на която войници, лоялни на правителството на Башар Асад опаковат разложено тяло, за което се твърди, че било открито в масов гроб в северната част на Латакия, провинция на брега на Средиземно море.

 
Неопровержими нови доказателства за продължаващи военни престъпления, включително изтезания и убийства на затворници, служат като ярки примери за бруталните деяния, които се извършват почти ежедневно по време на конфликта в Източна Украйна, се казва в последния доклад на „Амнести Интернешънъл”.
Превод от английски: Филип Каменов, сайт Гласове


Докладът от тридесет и шест страници – „Раздробени тела: изтезания и убийства в Източна Украйна” – представя убедителни доказателства за чести и широко разпространени злоупотреби със затворници от страна на широк кръг похитители и от двете страни на конфликта.

Бивши затворници описват как си били бити, докато им натрошат костите, измъчвани с електрошокове, ритани, намушквани, провесвани от тавана, лишавани от сън в продължение на дни, заплашвани със смърт, отказвана им е спешна медицинска помощ и са били подлагани на мними екзекуции.

Джон Далхусен, директор на дирекцията на „Амнести Интернешънъл” за Европа и Централна Азия, казва:

„В сянката на все още тлеещия конфликт в Източна Украйна нашите изследвания на място показват, че освен че са често срещани явления, мъченията над затворници са и шокиращи. Повече от тридесет бивши затворници, които са били държани от някоя от двете страни на конфликта, ни предоставиха напълно автентични и сърцераздирателни разкази за поведението на своите похитители”.

„Затворниците и от двете страни са били бити и подлагани на мними екзекуции. Освен това сме документирали масовите убийства на тези, които са паднали в плен на сепаратистки организации. Смята се за военно престъпление да се измъчват и убиват пленниците, задържани по време на война.”

„Прокиевските и сепаратистките сили трябва да сложат край на тези престъпни деяния и да гарантират, че всички бойци, които се намират под техния контрол, са наясно с последствията, които предполага международното право, в случай че измъчват затворниците, заловени по време на въоръжен конфликт. Украинските власти трябва да разследват всички обвинения за военни престъпления и други нарушения, да отворят досиетата и да съберат доказателства за злоупотреби от страна на сепаратистките сили и да подведат под отговорност всички отговорни за извършването на тези отвратителни деяния.”

От тридесет и тримата затворници, интервюирани от „Амнести Интернешънъл”, тридесет и двама разказват за тежки побои или други сериозни злоупотреби, които са били извършвани от сепаратисти и прокиевски групи. Всички са били държани в плен в някакъв момент между юли миналата и април тази година. „Амнести Интернешънъл” провежда повечето разследвания през март, април и май 2015 г.

„Амнести” потвърждава свидетелските показания на жертвите, използвайки и допълнителни доказателства, включително рентгенови снимки на счупени кости, болнични епикризи, фотографии на натъртвания и други наранявания, белези и липсващи зъби. Две от жертвите все още са били подложени на лечение заради раните дори по време на интервютата.

От интервюираните затворници седемнадесет са били пленници на сепаратисти, а шестнадесет – на прокиевски военни и правоприлагащи длъжностни лица, включително лица, които работят за Службата за сигурност на Украйна.

„Амнести” откри и поне три наскорошни инцидента, в които сепаратистки бойци убиват поне осем прокиевски войници. Доказателствата са показания на очевидци, болнични данни, доказателства, показани в социалните мрежи и медиите. В интервю с журналист един от лидерите на въоръжена сепаратистка група открито признава, че е убивал пленени украински войници, което е военно престъпление.

Повечето от най-тежките нарушения се извършват на неофициални места за задържане. Това обикновено се случва през първите дни на пленничеството, а групите, които са извън официалната или реалната командна верига, са склонни да бъдат особено кръвожадни и да не зачитат законите.

Ситуацията от страна на сепаратистите е особено хаотична, с разнообразни групировки, които държат пленници на поне дузина известни места.

Що се отнася до прокиевската страна на конфликта, сведенията от бивш затворник, който е бил държан от „Десен сектор” – националната милиция, е особено притеснителен. Използвайки изоставен летен ученически лагер за затвор, „Десен сектор” е държал десетки цивилни затворници за заложници, които са били брутално измъчвани, а семействата им са били изнудвани да плащат огромни парични суми. „Амнести” е предупредила украинските власти за тези деяния, но досега не е получила никакъв отговор.

„Амнести” откри, че и двете страни на конфликта задържат цивилни на произволен принцип, които не са извършили никакво престъпление, но симпатизират на противника. Организацията разговаря с цивилни, които са били задържани и бити само защото са съхранявали фотографии от протестите на Евромайдана в мобилните си телефони или за това, че имат телефонни номера на сепаратисти в указателя си.

Джон Далхусен казва: „В някои случаи тези цивилни се задържат като разменна валута на затворници, но и просто за наказание заради своите възгледи. Това е тревожна и незаконна практика, която трябва да бъде прекратена незабавно”.

„Амнести” призовава съответните агенции и експерти на ООН да предприемат спешна мисия в Украйна. Те трябва да посетят всички места за задържане на затворници, задържани във връзка с конфликта – включително и неофициалните места за задържане. Тези, които трябва да вземат участие в кампанията, са Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание, работните групи по произволното задържане и насилствените изчезвания и специалният докладчик на ООН за изтезанията.

 
“Уроци по клане”, или одеските ужаси от 2 май 2014 г., нямат своя Дженюериъс Макгахан с живите си дописки от “Дейли Нюз” за “българските ужаси”, нито своя Антонио Галенга от “Таймс”, нито цялата западноевропейска журналистика, нито своя Уилям Гладстон, заклеймяващ “конвулсиите на Европа” в името на нас, българите, преди 140 години с жестокото потушаване на Априлското въстание (зверства и въстание не прилягат на “съжителство”, нито на “комшулук”, въставаш срещу робство – емоционална категория в езика на възрожденците ни, защото не искат да са “рая”, зверски се избиват не “съжители” или “комшии”, а бунтовници, но това е тема от вчерашната годишнина).
доц. Дарина Григорова
Днес се навършват две години от умишленото и показно изгаряне на одеситите, осмелили се мирно да протестират срещу майдана, 2 май 2014 г. в Дома на профсъюзите на площад Куликово поле. Изборът на датата, падането на Берлин (2 май 1945 г.), е психоисторически детайл, майданският национализъм е реваншистки неонацистки на наследници на колаборационисти на Хитлер, оттук и помрачаването на спомена за великото събитие от финала на Втората световна война. Впрочем неслучайно беше избран и денят на Рождество в Кьолн миналата година, терорът има свои закони за програмиране паметта на страха като болкова реакция на светли дати за обекта на издевателството.

Отрязаните пожарникарски шлангове

Две години след 2 май няма резултат от следствието, няма наказани, няма виновни, Домът на профсъюзите е запечатан. На много въпроси няма отговори: защо имаше полуобгорени трупове по горните етажи, където няма следи от пожар, т.е. запалени са умишлено, докато са се мъчили да избягат от долните етажи; защо имаше трупове с огнестрелни рани, от нож, изнасилени, пребити; защо е запоена вратата на подземието на Дома на профсъюзите; защо е била спряна водата в сградата точно преди щурма; защо са били отрязани шланговете на пожарните кранове – пак в деня на събитието; защо после под формата на ремонт е изстъргана мазилката на сградата на определени места (едно от предположенията е, за да се скрият следите от газ, от хлор, впрочем мазилка и артефакти – улики от местопрестъплението, са запазени от одесити и чакат своето време, за това пише подробно смелата журналистка и одеситка, живееща в момента в Донецк, Ирина Лашкевич.

Депутатът Игор Мосийчук, представител на батальона “Азов” в Радата, заяви директно днес на страницата си във фейсбук, че събитията в Одеса са “украински триумф”, че 2 май трябва да стане “национален празник”, защото “е спрял агресията на русский мир” и този ден трябва със “златни букви да се изпише в украинската история”. Докато на власт са покровителите и поръчителите на “одеските ужаси”, не може да има резултати от следствието, те не само не го крият, нещо повече – гордеят се. Престъплението от 2 май не може да се потули, има свидетели, има видео и снимков материал, може само да се забави възмездието.

Запоената врата на подземието на Дома на профсъюзите

Две години след 2 май реакцията на киевската власт е своеобразна, на площада Куликово поле са групирани военни с овчарски кучета, националната гвардия (бившите доброволчески отряди от нацисти и националисти от майдана), прочутият с безчинствата си батальон “Азов” с откровена неонацистка символика, както и делегирани представители на Десния сектор, а СБУ (украинского КГБ) провежда обиски сред активисти на движение “Куликово поле” – профилактика на майданската демокрация.

Максимално нажежената обстановка днес, от една страна, е демонстрация на страха на Киев от одеситите, от желанието им да поменат загиналите си съграждани. От друга страна обаче, съществува версия за целенасочено търсене на провокация за сметка на одеситите във вътрешната битка между Порошенко и Коломойски чрез конфликта между одеския губернатор Михаил Саакашвили и кмета на града Генадий Труханов, т.е. властови междуособици на групировки с мутренски политико-нечистоплътен характер.

Реакцията на одеситите е достойна, зоната извън отцеплението на площад Куликово поле е обсипана с цветя. Украинският блогър, осветяващ от Холандия постмайданска Украйна от самото начало, Анатолий Шарий, организира видео анкета в Одеса от днес, повечето одесити не дават да снимат лицата им, някои отказват да коментират, но има и такива, които не се страхуват да отговорят на въпроса какво за тях означава 2 май: възрастна одесистка: “страшна трагедия, бяха жени и деца, това е предупреждение, че такова може да се случи с всеки от нас, навсякъде, ако трябва до 9 май ще чакаме да положим цветя”; млада жена: “нашата власт е виновна”; млад мъж: “те, някакви хора, не знам кои са, дали са одесити, те не правят разлика между руснаците в Одеса и русияните в Русия, убиваха инакомислещите одесити”.

2 май 2014 г.

“Одеските ужаси” имат своите журналисти като Ирина Лашкевич, която публикува свидетелства и свой снимков материал от Дома на профсъюзите: оцеляла свидетелка: “Мъжът ми досега е в болница, скочи от прозореца, със счупени крака и гръбнак е. На мен ми стана лошо (сърцето от възрастта), когато започна щурмът на зданието. Побегнах до тоалетната да изпия таблетките си. Нямаше вода – беше спряна точно в момента на щурма”; момче на 16 г.: “лельо Ира, те скачаха от прозорците, но ги доубиваха. Видях ги от страната на черния вход. Хората крещяха.

/Тресе се, докато разказва – И. Л./ Аз избягах и се скрих в двора на спортното училище, Вие знаете, че вратите са много високи, но има начин да се мине, оттам бягаме да пушим в междучасията. Цялата нощ останах на двора, те ходеха по улиците и търсеха оцелели, пееха песни. Беше много страшно. Никога няма да забравя как крещяха хората”.

/На Куликово поле момчето е било всеки ден, правил е чай, ходил е до магазина за храна, за което е получавал по 50 гривни на ден. – И. Л./

Ирина Ласкевич, чиито снимки от Дома на профсъюзите от 2 май са в приложението, споделя, че “по-голямата част от свидетелите, които никой не е разпитвал, са в Одеса… Светът знае само върха на айсберга, но когато тези хора проговорят, светът ще потрепери…”.

Междувременно светът не трепна, когато в Страстната седмица беше разстреляна от украинската армия кола с мирни украинци в Еленовка – шест жертви, сред които бременна жена – поредното нарушаване на Минските споразумения от Киев с поредната безнаказана кръвнина. Пак  през тази седмица беше изтезавано семейството на православен свещеник от УПЦ на Московския патриархат в Днепропетровск, съпругата му умира от раните си, докато той е в реанимацията. Светът пак не трепна.

Светът трепна през април 1876 г., днес, през май 2016 г. европейският свят трепери за благополучието си, което късогледо вижда под носа си и не по-далеч, за дълбоко да не говорим. Светът няма да трепне, докато не спрем да газим по кости на невинни, избити в името на “идеали”, “идеология”, “нов световен ред” и прочее оправдано за човешка власт насилие.

2 май тази година съвпадна символично със Светлата седмица. “Гледай: светлината, що е в тебе, да не е тъмнина” (Лука, 11:35).

----------

Снимките са направени в Дома на профсъюзите. Фото: Журналистката Ирина Лашкевич

 

Барети73-ма роми насилват един след друг бременна жена – тя абортира и умира

Арлин Антонов ръководи операцията срещу разбеснелите се цигани. 70 български малолетни момичета, вързани и насилвани за проститутки, откриват ченгетата при тараша в гетото!
Броженията срещу многолюдната фамилия на Цар Киро в Катуница са нищо в сравнение с това, което се случва преди близо 20 години в ромското гето в Пазарджик. Циганите от пазарджишката циганска махала и до ден днешен треперят, когато се сетят за нощта на 29 юни 1992 г., а в съзнанието им изплуват ясните спомени от разигралите се събития.

Публикация от сайта alterinformation.wordpress.com
По това време демокрацията прохожда в управлението, а призракът на комунизма още има трайно присъствие сред хората. Известните със своята хитрост роми обаче усещат вятъра на промяната и започват да си позволяват редица своеволия. малко по малко поведението на отделни представители от малцинството излиза от релси. Едни от първите, пропищели от своеволията, са жителите на Пазарджик. Само за месец в циганското гето са регистрирани 7 изнасилвания и 8 убийства.
Арлин Антонов на трибуната на парламентаПрясно назначения шеф на полицията Арлин Антонов провежда няколко разговора с тогавашния вътрешен министър Йордан Соколов и главния секретар Богомил Бонев. Двамата му дават картбланш за действия и единственото, което се чака, е правилен момент за започването им.

Около 1 час след полунощ на 29 юни Арлин Антонов получава сигнал, че в гетото е отвлечено младо семейство – на около 22 – 23 години. Мъжът е пребит с железни тръби, а жената е отвлечена в една от къщите. Шефът на РПУ-то веднага отива в управлението и започва подготовка на операцията – повече не може да се търпи, защото чашата вече е преляла.
Само за минути по тревога е вдигнат целия наличен състав на дирекцията. Мобилизирани са всички курсанти в сержантското училище. В 6 часа сутринта квартал „Изток“ осъмва блокиран – не птичка, муха не може да прелитне. Започва жесток тараш – къща по къща, барака по барака. Ченгетата вадят и трупат огромни количества крадени вещи, наркотици, оръжие…

„Заварихме в циганските къщи на махала „Токайто“ над 70 български момичета между 13 и 16 години, вързани за леглата, които са били „обучавани“ за проститутки. Под „обучавани“ разбирайте – по цял ден им се изреждат от махалата и това се филмира. Заплашват ги, че ще убият родителите им, че имат хора в полицията и гъкнат ли, ще стане много лошо“, спомня си потресен самият Арлин Антонов.
„Хващам една циганка за яката и я питам какво прави това бяло момиче тук, тя не е твоя дъщеря! А тя: „Мойто мъж дал 1000 марки, курва ша работи за нас…!“ Как да не съм бесен от наглост и своеволия?! Намерихме и отвлечената жена. 73 циганина се изредили над нея през нощта – тя абортирала, била бременна в третия месец, припадала, а ония изроди продължавали да се гаврят с нея… Издирихме ги за час и наредих да бъдат светкавично арестувани. Делата се проточиха повече от година. По-късно разбрах, че в затвора са тикнати само 4-5 от тях и то за по 5-6 години, а жената не можаха да спасят. От преживения ужас и разкъсванията тя почина дни по-късно“, допълва „мозъкът“ на МВР- операцията.
Броени часове след операцията Арлин Антонов получава обаждане от Главния секретар на МВР Богомил Бонев. „Антонов, поздравявам те! И довечера гледай непременно новините!“. От вечерната емисия Антонов научава, че по предложение на правителството на Филип Димитров е назначен за шеф на Националната служба за сигурност. Три години по-късно ченгето и бивш полковник решава да влезе в политиката. Атакува кметския стол в Пазарджик, но се класира втори.
След това на президентските избори през 2001 г. е вице на Жорж Ганчев. Но след скандал с него, го напуска и основава своя партия – „Български демократичен блок“. Днес страховития за пазарджишките роми Арлин Антонов и се занимава с любимото си хоби – нумизматика. Най-много обаче се радва на внучката си Арлина, кръстена на него.
„Не съм расист и не мразя ромите. Но не обичам и да потъпкват правата на гражданите. Някой трябва да им каже, че не може тяхното щастие да се крепи на цял набор от престъпления. Европа любезничи с тях и засипва лидерите им с пари. А ние тук си патим и ако си потърсим правата, ни обявяват за расисти и нехуманни типове. Любопитно ми е как ще реагира Сорос и другите като него, ако изнасилят техните деца? Ще бъде ли толкова застъпена за ромите Хилари Клинтън, ако нейната дъщеря Челси бъде отвлечена в някоя ромска махала“, пали се Арлин Антонов.

 

Няколко европейски държави почетоха паметта на звeрски убитите граждани в Профсъюзния дом на 2 май. След тях уви не бе България

Нощта на 2 септември пред Профсъюзния дом в ОдесаНа 2 септември се навършиха 4 месеца от трагедията в Одеса. На 2 септември все повече европейски страни взимаха участие в „антифашисткия маратон" в знак на солидарност с антифашистката съпротива в Украйна, предаде RT.

Във вторник активисти от Латвия, Португалия, Испания и Италия излязоха на улиците с лозунги срещу украинските власти и европейските политици, проявяващи неонацизъм.

В Германия, Австрия и Полша на паметната дата бяха посветени церемониите и откриването на фотоизложби, посветени на събитията в Дома на профсъюзите в Одеса на 2 май, а също и на хуманитарната катастрофа, разрастваща се до огромни размери.

Сълзите за жертвите бяха в очите на всекиВ Одеса акцията се състоя от 18:00 на Куликово поле, където е Домът на профсъюзите, мястото е станала трагедията. Тази акция се организира от „Гласът на Одеса".

Състоя и флашмоб „Одеса до и след 2 май...", след което в града същевременно с активистите в Харков бяха пуснати в небето черни балони и бяха запалени свещи в памет на загиналите.

В Латвия активистите застанаха в жива верига между посолството на Русия и Украйна, като символ на многовековно братство между двата славянски народа.

Полицията бе безсилна пред гнева на тълпата, поклонила се пред жертвитеВ Дания обществената организация „Група на антифашистите на Дания", организира протестен митинг с искания за обективно разследване на трагическите събития в Одеса на 2 май. В акцията взеха участие представители на политически партии на страната и обществени правозащитни организации.

В Брюксел общоевропейската акция се проведе на площада Люксенбург пред сградата на Европейския Парламент. Участниците държаха черни балони с надпис «Remember Odessa» («Помним Одеса») и снимки от мястото на трагедията на 2 май.

В Берлин в 17:00 до Брандербургската врата се проведе митинг в памет на жертвите в Одеса. Акцията завърши с протестен митинг пред посолството на Украйна в Германия.

В Ирландия се проведе митинг пред посолството на Украйна.

В Португалия, в Лисабон също се проведе акция в памет на жертвите от трагедията в Одеса.

Напомняме какво се случи на 2 май 2014 година,

Открити са останките на 116 души изгорени живиХора противници на киевските власти се бяха укрили в Дома на профсъюзите в Одеса от агресивно настроената тълпа от неонацисти, които подпалиха, разгромиха сградата и избиха невинните хора. Онези, които се опитвали да се спасят от убийците и пожара, са скачали от прозорците, след което били доубивани с бухалки и камъни от неонацистите. Намерени бяха и жертви и с огнестрелни рани.

Изгорелите останки от живи хора

По официални данни от МВР на Украйна обаче, в резултат на атаката на ултрасите цифрата на загиналите е била 48 души, докато според данните на очевидците и доказателствата в Дома на профсъюзите (които буквално на следващия ден бяха заличени - в сградата започна капитален ремонт), числото на жертвите надвишава 100 души.

От украинското ведомство тогава съобщиха, че на мястото на пожара в Дома на профсъюзите са намерени следи от хлороформ, което уж е станало причината за смъртта на 32 души, за 6 души бе посочено, че са загинали от огнестрелни рани, а за 10, че са паднали от прозорците.

Коментар на "Хроники". Много български медии мълчаха за зверствата с живи хора в Одеса. Мълчеше ООН, мълча Брюксел, мълчаха български политици, а тези, които се изказаха - се орезилиха с лъжи и гаври за жертвите. Оказа се, че заслепените от жестокост младежи са привърженици на Степан Бандера - фанатик с наполеонов комплекс, единственият , който подкрепи Адолф Хитлер по време на Втората световна война. Бандеровците сеят ужас с така наречения „галицийски венец”: няколко трупа, навързани около стебло на дърво. Понякога на бебета. Жертвите най-често са били поляци, а цифрата, която сочат историци на умъртвени поляци е 80 000 от бандеровците.

"Хроники" публикува какво се е случило в Украйна, както и какво звучеше от ефира на телевизии с национален обхват. Цяло чудо е, че европейски държави се "събуждат" гневни макар и с 4-месечно закъснение!

 

 

За четири години Европа ще отпусне около 350 милиона евро за интеграция на циганите в 27-те страни-членки.

Това съобщи ръководителят на представителството на ЕК в България Зинаида Златанова на национална среща за представяне и обсъждане на проекта на Национална стратегия за интегриране на ромите в България /2012-2020 г./ и на план за действие към нея.

Предстои Европейската комисия да оцени националните стратегии на държавите-членки.

На 14 ноември бе дадена пресконференция по темата, в която взеха участие отговарящият за циганската интеграция министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, Зинаида Златанова, и ресорният министър по усвояване на европрограмите – Томислав Дончев.

Намаляване на отпадащите от училище деца на циганите, увеличаване на заетостта сред това етническо малцинство, подобряване на жилищните условия и здравния му статус са част от целите, заложени в проекта, който беше представен. Сега заради циганската безработица, която се дължи основно на липсата на образование сред малцинството, държавата губи 700 млн. лева годишно. В същото време тези четири неразрешени проблема образуват един омагьосан кръг: криминализиране на малцинството, нарушаване на законите поради липса на работа и образование. В същото време наливането на милиони в неуспешни опити за интерграция на циганите ги превръща в привилегировани пред другите граждани на страната.

Две години и половина вече правителството на ГЕРБ е начело на управлението на държавата, но до този момент министърът на вътрешните работи нито за миг не е потърсил съдействие от страна на Главния прокурор за разследване на изчезналите стотици милиони по различни европейски и световни програми за интеграция на циганското малцинство.

Мнозинството от българите нямат представа, че Цветан Цветанов е начело на Националният съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси /НССЕИВ/ към Министерския съвет. Вътрешният министър е този, който отговаря и съответно е отговорен за тези откровени кражби, след като нито за миг не е поискал да се установи къде потъват преведени пари от различни неправителствени организации за интеграция на циганите.

Поредното безхаберие на правителствено равнище доведе до там – в страната да се увеличи битовата престъпност в страната по вина на цигански набези в малки населени места, а полицията да го играе зрител на драмите и тревогите на беззащитното население.

Убийства, кражби, насилия, грабежи, нападения – в повечето случаи остават безнаказани, особено когато са извършени от цигани.

В същото време зададат ли се избори – повечето от политическите партии разчитат точно на циганите да гласуват за тях.

По навик, Цветанов прехвърли вината за липсата на каквито и да било действия и мерки към началото на прехода:

“20 години проблемът с интеграцията на ромите не е решаван. Когато се говори за приемане на национална стратегия за интеграция на ромите, трябва да имаме предвид реалностите, които имаме днес, а днес имаме обществено недоверие към всичко, което е свързано с интеграция на ромите на базата на реализираното през годините“, заяви министърът на вътрешните работи, Цветан Цветанов на пресконференция по проблема и допълни: „Няма лидери, които да реализират ромската интеграция”, въпреки че в случая не става дума за излъчване на лидери от средите на етноса, а за желание на правителството, в което Цветанов е вицепремиер да запретне ръкави и свърши някаква полезна работа.

Да се запитаме какви са последните постижения на Цветанов като вътрешен министър:

  • Спечелването на изборите за ГЕРБ;
  • Преместването на резидентурата на ЦРУ на Балканите от София в Белград, докато Цветанов бе в Щатите;

или

  • Оправдаването на бившия министър на отбраната Николай Цонев в съда.

Постиженията му нямат бройи са особено значими, но тук следва да направим важно уточнение:

По време на визитата на Цветан Цветанов в Щатите и анонсираните му срещи с:

Джон Бренън, специален съветник на президента Обама по въпросите на контратероризма и вътрешната сигурност;

Джанет Наполитано, секретар по вътрешната сигурност на САЩ;

Марк Съливан, директор на Сикрет Сървис;

Хауърд Шмидт, специалния съветник на президента Обама по проблемите на киберсигурността;

Ерик Холдър, министъра на правосъдието и главен прокурор на САЩ;

Робърт Мълър, директора на ФБР;

Стейша Хилтън, директора на U.S. Marshals Service;

За срещите научихме от пресцентъра на МВР – публикации и информации за тези посещения на Цветанов в големите американски издания нямаше!

Източник на „Хроники” съобщи, че връзката на Цветанов с доверени хора в български медии за посещението била ежедневна, като механизмът бил следният:

Цветанов разказва за срещите, пуска се по снимка към информациите във „Фокус”...

Що се отнася до циганите и интеграцията им – на 15 ноември, ВМРО коментира по повод обсъжданата Националната стратегия за интегриране на циганите в България, че правителството продължава с безумните си експерименти по отношение на етническия и социалния модел у нас.

От партията алармираха, че в готвен документ по тази Стратегия отново се предвижда на циганите да бъдат подарени жилища. Според ВМРО по този начин ще продължи двойният стандарт спрямо българи и цигани у нас. Притеснително, според ВМРО, е, че „това става в дните, в които национално представително изследване показа, че 67 на сто от хората у нас не одобряват действията на правителството по случая „Катуница", а цели 34 на сто вече се боят за етническия мир - след смутните дни на септември, когато държавата се скри от безредиците след двете убийства на младежи в село Катуница."

550 българи губят всеки месец имотите си – съобщиха съдия изпълнители. В същото време държавата ще строи и подарява на циганите жилища, ще им търси работа, ще се грижи на здравето им – все екстри, които не се полагат на българите от страната на държавата.

Тогава трябва ли да се чудим на всичко, което държавата и българите губят в името на циганското безгрижие и безнаказаност?

Да се родиш в България е участ, не съдба – каза го гениалният Станислав Стратиев, който ни напусна съвсем млад.

 

Табелата на с. МечкаНа 20 април 2012 г., село Мечка посрещна четвъртияЕмблематичната скулптура на селото министър на вътрешните работи – Цветан Цветанов, дойде с лимузината и бодиградовете си, облечен в поредния марков костюм /откакто е министър-бел. Л. М./, за да открие в селото видеосистема за наблюдение.

„Аз идвам тук, при вас и виждате, че нещо е предприето" – обърна се към събралите се селяни от Мечка Цветан Цветанов.

Предаването „Тази сутрин”, bTV излъчи репортажа от тази визита:

Цветан Цветанов, вътрешен министър пристига в с. Мечка„Поводът днес да сме тук са всички тези репортажи и това, което вие сте изживяли през всичките тези години. Счетохме, че трябва да бъде изградено видеонаблюдение. Искам да кажете вашето мнение и ако считате, че нещо трябва да бъде направено, ние да го обсъдим. Знам, че каквото и да кажа днес, няма как да ви се възстановят щетите от вандалските прояви”, каза пред жители на село Мечка вътрешният министър и увери, че ще бъде разпределен допълнителен полицейски ресусрс, за да се спрат набезите и опустошаването на къщите – предимно от роми.

Цветанов се ръкува с жителите на Мечка, ведро и усмихнатоХората обаче изразиха скептично отношение към интегрирането на ромите. „Сега има програми за обучението на тези хора от селото, но какво става – за 3 месеца им дават дипломи за основно образование. Така ли ще ги възпитаме и интегрираме?”, попита жителка на Мечка.

В момент когато селото е било пълно с полиция е бил разбит стопанския двор на земеделската кооперация и една къща е била обрана... разказаха селяните на Цветанов.

Заради 4 пробации и 2 условни присъди на крадец, министър Цветан Цветанов заяви с добре отиграно възмущение:

Цветанов обяснява как ще води следващия път съдия в селото„Господа, аз мисля, че следващия пътВидеосистемата за наблюдени, която Цветанов осигури, за да следи циганите трябва да дойда и със съдията тук. Ще се обърна към ВСС, за да им кажа, че по тези места трябва да идват и представители на съдебната власт, за да чуят хората и да видят безчинствата и реалната ситуация. За въпросния задържан с 4 пробации и 2 условни присъди, това вече се е превърнало в бизнес, в начин на съществуване и тук не може да става въпрос за интеграция”.

Министърът обеща след два месеца да дойде пак, качи се в лимузината с бодигардовете си и отпраши нанякъде.

В селото останаха циганите, които докато траеше половинчасовото посещение на министър Цветанов – стояха на групички и слушаха подигравателно разказите за престъпленията си.

Циганки слушат радостни Цветанов как ще се справи с мъжете им и ще ги интергираНе само село Мечка страда от престъпната агресияЦигани набелязват кой ще бъде следващият обран на циганите, страдат и околните села, но кога и там ще се поставят камери за видеонаблюдение така и не стана ясно?

Цветанов „пропусна” да преброи жителите на Мечка, за да може да сравни броя им  с този след два месеца...

Демо за Цветанов на видеосистематаКак точно Висшият съдебен съвет ще” отпусне” съдия, който да бъде разкарван по Плевенските села – Конституцията, законът за съдебната власт и Закона за МВР не са записали.


Цветанов „пропусна” да обясни на събралите се жители на Мечка и защоТук е имало видеокамера полицията бездейства, защо не събира доказателства и свидетели, за да може прокуратурата да иска високи присъди.

Цветанов „пропусна” и да обясни какво направи той, лично, като отговарящ за интеграцията на циганите три години мандат – освен Кръгли маси, пресконференции и изявления пред твкамерите.

В сайта на парламента, при търсене на стенограмата с питането на Стела Банкова за циганските набези в с. Мечка се чете следното:

Парламентарен контрол

30/09/2005

===========================

VI. Румен Петков, Министър на вътрешните работи ще отговори на:

1. Питане от н.п. СТЕЛА ДИМИТРОВА АНГЕЛОВА-БАНКОВА относно кражбите и убийствата в с. Мечка, Плевенска област.

===========================

Ни стенограма – нито следа от питане!

„Получих официална забрана да задавам въпроси, свързани с престъпността в Плевенския край, на които да отговаря от парламентарната трибуна министърът на вътрешните работи Румен Петков”. Това е заявила още в 2005 година в Плевен, Стела Банкова, депутат от коалиция "Атака" по повод циганските безчинства в с. Мечка.

Тя е обяснила, че забраната е получила лично от парламентарния шеф Георги Пирински. Мотивът му бил, че въпросите, които тя задавала, били едни и същи и вътрешният министър вече е отговарял на тях.

„Не е така, контрира Банкова, досега аз съм задавала въпроси за престъпността в Мечка, в Бръшляница, за покрайнините на Плевен, но всеки понеделник след приемния си ден имам среща в различни селища и хората там задават също въпроси, свързани със сигурността и безопасността им. Тези въпроси са различни от задаваните от мен досега, тях искам да поставям на вниманието на министър Петков толкова пъти, колкото ме помолят моите избиратели.

По правилник такава забрана не би трябвало да има, но на практика моите питания са стопирани и аз искам хората да знаят каква е причината...”

Емблематичната Мечка, която стигна дори до трибуната на Народното събрание чрез наша публикация, на която се позова в питане до тогавашния вътрешен министър Михаил Миков депутатът Стела Банкова. Много мастило се изля и лента се навъртя с истории за селото - за убийства, нападения, грабежи, обири, написа Момчил Цветков в сайта Посредник нюз, ето част от репортаж по темата:

Там набезите са ежедневие и еженощие, а пострадалите са повече от жителите - има "рекордьори", обирани по 3, 5, 10 пъти. Човек от селото разказа преди време, че дори има оръжие за самозащита, но се страхува да го използва, защото може да го убият. Вече седем убити има в селото, твърди той, но моли да не се пише името му, за да не пострада.

С. Мечка се прочу най-много с убийството на Найден Тимневски през 2000 г., който бе застрелян по време на кражба в собствената му къща

Нападателите го убиха заради една конска амуниция. Виновните бяха хванаха и осъдени на по 18 и 17 години затвор при първоначален строг режим. Делото обаче се проточи с години и те стояха на свобода, въпреки самопризнанията им.

Хората смятат, че отчетът на прокуратура и полиция за намаляване престъпността в селото се дължи само на това, че пострадалите вече не пишат жалби, защото са загубили вяра, а не толкова заради някакъв успех от работата на органите на реда.

Убийството на Тимневски нашумя, но то не е единичен случай. Поне 5-6 души са починали след побой, твърдят местни. Две възрастни жени са били изнасилени брутално, след което са починали. Овчар бил заплашен с пистолет, опрян в главата му, и му взели 4 овце. Преди години, нищо неподозиращо шотландско семейство брои 17 000 евро за къща в печално известното село, без да знае за какво става въпрос.

Още на влизане в селото почувствахме добре познатото усещане на нереално спокойствие, примесено с прикрит страх и гняв

пише Цветков. - Уплашена жена на средна възраст с име Веселина ни разказа още на входа на селото, че кражбите продължават. Дори се чакаше полиция в момента, защото има поредна кражба - жената излязла за хляб и в този момент й разбили къщата, и взели де що ценно намерят. Не искам да ме снимате, защото се страхувам, циганите са отмъстителни, разказва тя. Хората не смеят за миг да излязат, защото знаят какво ще се случи - дори за хляб не може да се иде.

В селото всички се заключват от много рано

- още от 19 часа, разказва Веселина

Тя живее с 25-годишния си син и въпреки това я е страх - точно по това време обикалят, обират орехи, селскостопанска продукция, нападат. И мен ме нападаха преди 5 месеца и ме пребиха от бой - беше българин. Полицията нищо не направи, а аз нямам пари да го съдя, защото съм безработна. Иначе циганите не нападат толкова, те повече крадат. Всичко е криминално, етническо напрежение няма, категорична е тя.

Стефка ни посочи ремонтираща се къща, на която слагат нова дограма. Старата била избита, докато собственичката плевяла двора си и скубела трева.

Счупили прозорци и черчевета - взели чантата на собственичката с пари. У други хора влязъл крадец, взел пенсиите, получени предния ден, скрил се после под леглото, те го видели, но и да го посочат или да кажат нещо - няма смисъл, никой нищо няма да му направи. Страхуваме се, заключваме се, като лае кучето излизам, но със страх, нали го видях крадеца на няколко метра - взеха ми казана за ракия, кокошките, рании, електрожен, ракети, всичко. Видях го, показах го на полицая, а той отишъл до тях и после ми казва, че нямал такива обувки, нямал такава дреха, каквато му описвам и така си остана.

Не пишем жалби, няма смисъл.

Синът ми отишъл да пише, но му казали, че няма смисъл, само на хартия оставало. Кварталният го бил казал, споделя Стефка...

... Стоянка Атанасова, председател на местната потребителска кооперация, потвърди, че кражбите и набезите са ежедневие. Малко преди да дойдем, дошла жена да си опише въглищата за зимата и приплакала, че излязла за малко, а като се върнала горният етаж на къщата обърнат наопаки...

По-миналата седмица пък си скрила 200 лева в раклата, но й ги взели. И ние пишем на вересия, защото не можем да оставим хората в магазина на кооперацията. Това е бившият селкооп, потребителска кооперация. Те са я строили навремето, пояснява Атанасова. Тя добави, че хората нямат пари, защото едно са бедни и второ, че ги обират. Нека сега да построят такова нещо както преди - не става. Затова и даваме на вересия, макар да е трудно. Иван Русанов дошъл при нас, жена му отишла да бере домати, а циганинът влязъл и обрал парите им. Влизат посред бял ден с качулки на главата и не ги е страх от нищо. Около 20 часа вечерта нападат, иначе нощем има полиция. Аз си плащам на пазач през нощта, едно местно момче.

От началото на годината 5 пъти все по това време е разбиван магазинът

Бяха изтърбушили и другия магазин - на синовете на кмета...

Стоянка. Самата тя е нападана няколко пъти. Според нея се краде не само от бедните цигани, но и от хора с пари. Слизат до центъра с колата - аз с кола ли слизам. Крадат, разбира се, бензин, нафта, всичко, но карат коли. Като влязат хората и избират какво да си купят - хляб, олио, сирене. Правят си сметката. А те влизат, купуват цигари, дезодоранти, гримове, пиене. Нямат нужда, а откъде взимат пари, като са безработни. Не могат без сладко, без цигари, без пиене.

Все са самотни майки, децата не ги припознават бащите.

Живеят от социални помощи, до 20-годишна възраст имат по 5 деца. Почват от 13-годишни, после още раждат. Така до 7-8 деца. Това е бизнес

А мъжете им са по затворите - как да се препитават, пита Стоянка. Според нея са свикнали на лесното, така са ги научили властимащите - краде се и няма проблем, може без да се работи. Това не е етнически въпрос, а криминален - научени са на лесното, повтаря убедено Стоянка. Тя пита какво може да се очаква от момичета без мъже, с по 10 деца. Има такива, които са много зле, но какво е това с тази раждаемост, това е излишно раждане, смята тя. И всичко е за помощи.

Крадат всички - деца, жени, мъже. Богати цигани като по други села нямало, камо ли хора на цар Киро или някой друг ромски барон. Стоянка разказа, че нападения над хората е имало, а няма и какво да се краде вече. И тя е бита - преди живеела в Мечка, но от 4 години си пътува до Плевен. Гледала къща, но я разбивали. Оградила я с решетки като затвор, пак я разбивали, решетките не ги спрели. Беше къща за приказ - разсипаха я, вече не ходя да я гледам, че ми е мъчно. Взеха цветен телевизор, измъкнаха кабели, две готварски печки, пружини, кабели. Гледала и голям двор - обрали го, изсекли даже дърветата. Нападнали я една вечер, ударили я по главата, разбили я - да вземат чантата. Карали я в Бърза помощ. А в чантата имало важни документи. Стоянка вече носи ксерокопия оттогава - да не загуби документите, че са й по-важни от парите. Четири пъти я нападали за година, при това хора, на които е сигурна, че е помагала. Когато ме нападаха първия път, бяха с качулки и по здрач.

Почти всички нападения стават привечер. Единият път през нощта влязоха докато спя, упоиха ме със спрей и взеха парите за тока

Намериха само чантата. Друг път пред нас ме нападнаха, бяха се скрили зад един чимшир до портата, пак привечер. Дотогава не бяха посягали. Имах даже прожектор. Тогава ме удариха по главата, бяха се скрили под стълбите на лятната кухня, бяха и с качулки. Взеха тогава документите, разказва тя. Освен че я ударили по главата, после я и душили, да не вика...

Нищо не се прави за Мечка, категорична е Стоянка. Оправия няма - селото е Плевенска община, полицията е в Пордим, болницата - в Никопол

Хората не знаят къде за какво да ходят, камо ли как да се оправят без помощ, заключи тъжния разказ за едно плевенско село в 21-и век Стоянка Атанасова.

Телевизионно предаване в телевизия с национален обхват е спряно, защото, хора говорели за циганските кражби и убийства в село Мечка, Плевенско.

Говорели за това:

1.  Как цигани са убили хора от селото включително дядото (разцепена с брадва глава!) на една от присъстващите в студиото.

2. Как Румен Петков е бил в селото и е обещал, че хората вече ще спят спокойно, а същата нощ са ограбили две къщи!

3. Как прокурор е освободил заловени от полицията крадци на кабели на БТК, защото нямало достатъчно доказателства.

4. Как някои къщи са ограбвани по 30 (тридесет) пъти! На една къща дори са направили дупка в стената, а от полицията са казали, че се е получила от влагата.

5. Как циганите казвали на жителите на селото, че тях полицията и прокуратурата ги пазят!

Докато траят с години циганските набези в Мечка, Българският Хелзинкски комитет задава въпрос: Кой измисли проблема с ромите в с. Мечка

Според БХК българите водели война срещу циганите, но нито дума не обелват правозащитниците за това, защо като се води война срещу циганите, жертви дават само българите?

Българите в това многострадално село са грабени, бити, насилвани, убивани – селото е като изтърбушено, след 18 часа то притихва като мъртво...

Цветанов говори с обикновени хора в с. Мечка„Аз идвам тук, при вас и виждате, че нещо е предприето” – каза Цветан Цветанов на селяните от с. Мечка.

Предприето е...какво? Поредната Пиар акция на министъра, който отиде до Мечка с журналисти, твкамери и микрофони...

На 20 април разходи Цветанов скъпарското си костюмче, качи се в лимузината и отметна в календара на ГЕРБ – още едно мероприятие за справяне с битовата престъпност...

А селяните от Мечка и околните села – тях да ги пази Господ, защото видеокамерите скоро ще бъдат откраднати или счупени, за да няма свидетелства за престъпленията им.

Момент – съдът май още не приема за доказателства видеозаписи...

Бележка на "Хроники". Кадрите, използвани в публикацията са взети от репортажи на различни телевизии, и най вече bTV.

 

Наясно ли е премиерът Борисов къде отиде при визитата си в Емирството?

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия,

не слушайте радио,

не четете интервюта

и въобще не може да ви ядоса никой.”

Премиерът Борисов пристига в двореца на емираПремиерът Бойко Борисов замина за емирство Катар, една от най-богатите държави в света, по начин на управление - монархия. Оттам се върна с Голямата кошница  и се започна: Катар ни дава пари за магистрали, Катар проявява интерес за инвестиции и финансиране в 7-ми блок на АЕЦ Козлодуй, Катар може да ни отпусне пари за саниране, Катар проявява засилен интерес към наши селскостопански продукти, като основно той е насочен към секторите овцевъдство, птицевъдство и пчеларство.

Ще внасяме втечнен газ от Катар, ще дадем прекрасни условия за инвестиции на катарската държава...

Разговора на премиера с колегата му от Катар шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани Ще, ще, ще... Това е третото посещение на Бойко Борисов в емирството. Повечето обещания се повтарят и при сегашното посещение, магистралата Русе-Свиленград, която щеше строи Катар още не е започната.

Какви агнета обещали да изнасяме за Катар, след като катарците признават прясно агнешко, агнета, които да се колят там, а ние внасяме замразено агнешко и тук-таме все още има някое и друго агънце се появява в страната?!

Делегацията на българското правителствоПтиците ни са бройлери, независимо, че в хранителните вериги продават и яйца от свободни кокошки. Пчелите ни измират поголовно от „чистата„ природа, а медът в последните години поскъпна много.

Остава санирането, но нали за него имаше осигурени милиарди?

Нали за магистрали също имаше осигурени пари от Катар още след второто посещение на премиера Бойко Борисов?

"Катаргаз" и "Булгаргаз" ще работят за доставки на втечнен природен газ, излезе оптимистично заглавие във вестник в стил ранен соцреализъм.

Правителството на КатарВносът на втечнения газ от Катар предполага пристанище с построен терминал за танкерите с втечнен газ – такова пристанище по нашето Черно море няма и няма да има по две причини: скъпо струва  построяването на терминал, а Турция не пуска танкери с втечнен газ през Босфора.

Нямаме и изградена връзка до такъв терминал с Гърция – всъщност нямаме нищо по осигуряването на получаването на втечнен газ освен приказки, добри намерения, разкази, мечти на държавно равнище и подписано споразумение за намерения.

Подписването на двустранното междуправителствено споразумение„Бе заявен интерес”, „може да инвестира”, „интерес за сътрудничество”, „интерес за проучване на възможностите”, „предвижда се да предприемат”, „смесена българо-катарска работна група ще задълбочи на двустранното сътрудничество”, „Борисов се запозна и с някои от крупните проекти, които предстои да бъдат изградени в Катар през следващите няколко години от чуждестранни компании”...

Катар има готовност да инвестира във финансови инструменти, емитирани от Българската банка за развитие и Фонда за гарантиране на влоговете. Тук ще замълча, за да не каже някой, че съм черногледа за качествата на министъра на финансите Владислав Горанов.

Никой ли не подготви Борисов каква държава е Катар?

Оператор от Катарската телевизия снима посещението на българската правителствена делегацияНа международните редактори бе поднесено следното съобщение: България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Помните ли тези дни на срам и нарушаване на Конституцията?

Като служебен министър-председател, Марин Райков съобщи,  че на 6 май е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С генерала Райков е подписал 12 споразумения от областта на отбраната, които така и останаха секретниПомните ли един служебен премиер, наречен Марин Райков? Същият, който се предложи сам за посланик, одобри се и замина по живо, по здраво на поста си в Рим и по-късно в Малта?

Докато беше назначен за служебен министър-председател, Марин Райков благоволи да ни съобщи,  че вечерта на 6 май, че е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него Райков подписал 12 споразумения във всички сфери като това се отнася и до сътрудничество в областта на отбраната, на съвместна дейност като инвестиции в транспорта и инфраструктурата, увеличаване на търговския обмен, инвестиции в хранителната промишленост, туризма, енергетиката, образованието и технологиите.

Според Конституцията на Република България, въпросът с международните договори е уреден така:

Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

1. имат политически или военен характер;

2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;

3. предвиждат коригиране на границата на Република България;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация;

9. (нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

(2) (Нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Законът за ратифициране на международен договор по ал. 1, т. 9 се приема с мнозинство две трети от всички народни представители.

(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменяни или денонсирани само по реда, посочен в самите договори, или в съответствие с общопризнатите норми на международното право.

(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

Това означава, че договорите с Катар, подписани от служебния премиер Мартин Райков са подписани в нарушение на основния закон на страната – Конституцията.

Той призна сирийската опозиция, която днес се бие на страната на Ал Кайда!

Улица в Дамаск след боеве на държавната армия с бунтовниците„Нашите две страни споделят и общи цели в региона на Близкия изток. Сигурността и стабилността в този регион е от ключово значение за България и ЕС. Продължаващото насилие в Сирия, съпътствано от тежка хуманитарна катастрофа, е неприемливо. България подкрепя усилията на арабските държави и на международната общност за намиране на трайно, мирно и демократично решение на конфликта...”

Но най-скандалното в изявлението на Райков във връзка със срещата с началника на Генералния щаб на Катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия е следното: „Ние признахме сирийската опозиция за легитимен представител на сирийския народ и в тази връзка оценяваме високо подкрепата на Катар за този процес”.

С каква държава ще си сътрудничим в борбата с тероризма?

Съобщено бе следното: премиерът ще проведе срещи с министър-председателя и министър на вътрешните работи шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани и със заместника на емира на Катар шейх Абдулла бин Хамад Ал Халифа. Основна тема в разговорите ще бъде развитието и задълбочаването на двустранните икономически отношения.

Не съм чувала двустранни икономически отношения да включват борба с тероризъм, незаконен трафик на оръжия, нелегален трафик на хора..., но как стоят тези явления в Катар?

Катар е един от спонсорите на Ислямска държаваВ момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. А така наречената сирийска опозиция или сирийски бунтовници убиха десетки хиляди цивилни и се присъединиха към Ислямска държава.

„Подкрепата” на Катар за Сирия върви заедно с тази на Саудитска Арабия и обекта на тази подкрепа е не друг, а представители на сирийската опозиция, в която както е известно влизат крайно ислямистки групировки, включително и от Ал Кайда!

Независимата комисия на ООН, която разследва правонарушения в Сирия, е събрала свидетелства от пострадали хора и медицински служители, според които сирийските бунтовници използват нервнопаралитичния газ зарин. Това каза бившият главен прокурор на международния наказателен трибунал за бивша Югославия Карла дел Понте.

Дел Понте, която е един от водещите членове на комисията, заяви, че следователите не са открили доказателства за използване на химически оръжия от правителствените сили в Сирия.

"Става дума за използване на зарин от страна на опозицията, на бунтовниците, а не на правителствените сили", категорична е дел Понте.

И на фона на тези скандални разкрития, служебният премиер и външен министър на България си позволи да не се съобрази със становището на Комисията на ООН, а еднолично и безразсъдно обяви, че ние, сме били признали сирийската опозиция за легитимен представител на народа на Сирия?!

След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не.

Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и Саудитска Арабия, не впечатляват нито Европа, а още по-малко пък дилетантите в българската дипломация и специални служби.

"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

ИД избива цивилни, християни, мохамедани, взема заложници...Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов.

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получил необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС.

Най-разочароващи са се оказали контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците.

ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

Стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток"

удари на камък и нещата се обърнаха на 180 градуса.

Твърде показателно, че днес основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които инвестираха стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад, включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Към днешна дата, Белият дом, вместо да наложи санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол /в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup/, сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция срещу Ислямска държава!

ИД беше създадена от Саудитска Арабия, финансирана от Катар, със сигурност със знанието на САЩ.

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран /"Южен Парс"/ и Катар /"Северно поле"/.

Защо премиерът на страна-членка на ЕС заведе половината си правителство в Катар, след като горе изброените факти са известни на всички държавни ръководители и политически анализатори? Нали Днес се тръби, че Ислямска държава е врагът, ИД е терорист №1, зрелищните масови жестоки екзекуции са също дело на ИД?!

В същото време нито европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища.

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии, а и българските медии с американско влияние, наричат „гражданска война“.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение, Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението бе да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, но това не се случи!

В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Въпросът ми е: подготвиха ли ДАНС, Министерство на външните работи, посланика в Катар Метин Казак и парламентът визитата на премиера Борисов и министри в Катар, с всичките негативи, които влече то?

Вярно е, че посещението беше анонсирано като икономическо, но съобщението на правителствената пресслужба бе:

България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Ето това би следвало да смути силно евроатлантическата ориентация на политическия ни елит, която ориентация елитът силно размахва ката ден. Лютви Местан мълчи за посещението на Борисов в Катар, така наречената опозиция също мълчи. Дали пък не сме влезли в такт с тангото на ЕС – две напред, една назад и да сме получили отличен /6/ за политическо лицемерие? Хем да приемаме Ислямска държава за терористична, хем да се възмущаваме от убийствата, които извършват членовете й, хем да ходим до спонсора й - емирство Катар...

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой.”

Имам две питания:

* Като не му трябват медиите на премиера Борисов, защо от правителството дават пари на послушните медии? Явно му трябват медии на премиера, но послушни.

* Втори въпрос: като не му трябват медиите на Борисов, кой ще венцехвали всяка негова стъпка и стъпките на неговите партийци, депутати и министри!

Три дена да остане на медийно затъмнение правителството и ще загуби и рейтинг и влияние...

Не му трябвали медии на Борисов! И на мен не ми трябват такива депутати и министри, но не бия тъпана!

 
"Бойко Борисов стана главен секретар и генерал с парите на сръбския наркобос Сретен Йосич. Влизането на Борисов в МВР е струвало 400 000 долара", твърди един от съдените по делото „Килърите” – Васил Костов-Кеца. "Думите към Сретен Йосич на хора от СИК бяха: "Имаме едно момче, ще го направим някакъв в полицията, да слуша”. За поста му тогава лобираха хора от групировката СИК", разказа Костов.
Публикува се от сайта ГЛАСОВЕ
Един от съдените по делото „Килърите” – Васил Костов-Кеца и Бойко Борисов
Той заяви, че по времето на Бойко Борисов като главен секретар на МВР контрабандните канали са работели на пълни обороти, защото ги оглавявали негови хора.

"Борисов чрез доверени лица контролираше контрабандните канали за цигари и дрога по времето, когато бе главен секретар на МВР, а Румен Николов-Пашата беше редовен гост в къщата му в Банкя.

Борисов стана главен секретар на МВР на 1 септември 2011 г., тогава имаше атентат срещу Бай Миле и аз бях потърпевш, затова няма да го забравя", каза още Костов и допълни:

"Питайте го дали преди това се е виждал, дали е ходил в къщите на някои от групировката СИК.

Питайте го, след като стана главен секретар, кой поддържаше връзката между бившата СИК и него, как ходиха у тях в Банкя.

Питайте го също г-н Борисов за отвличането на сина на Венци Стефанов. Той не даваше ли информация към господата от СИК – как, кого и към кого ги насочваше по-скоро да търсят", каза още Васил Костов.

"Трафикът на дрога и контрабандата на цигари са допирната точка между СИК и сръбския наркобос. А Бойко Борисов добре познава основателите на трибуквената групировка.

Бойко Борисов и СИК принудиха Славчо Христов да им прехвърли собствеността върху СИБАНК",

твърди още той.

"Връзките на Борисов с остатъците от СИК продължават и до днес", категоричен е подсъдимият Костов.

Вече обаче става въпрос "не за приятелства, а за завладяване на бизнес", като по думите на Костов Борисов е тясно свързан с лица от престъпния свят като Маргините, Маджо и Евелин Банев-Брендо.

ГЛАСОВЕ припомня, че преди година Васил Костов-Кеца изпрати до в. „Галерия“ писмо, в което твърди:

Бойко пренасяше каптагон за Турция. Маджо поръчваше на Борисов да сплашва хора.

Ето пълния текст на писмото:

"Искам да ви разкажа как като охрана на Бай Миле съм присъствал на срещи, при които Младен Михалев-Маджо и Бай Миле даваха поръчка на Бойко Борисов да бъдат сплашвани, бити и пребивани хора. Присъствал съм и на среща, при която Бай Миле, Маджо и Бойко Борисов взеха решение да ме изпратят до Турция, за да занеса някакви работи.

Не ми обясниха за какво става въпрос (впоследствие разбрах, че това са хапчета каптагон). Мога да посоча точно кога се случи това, дори къде бях отседнал в Турция. Като дойдоха хората в Турция, започнаха да ми обясняват как ще се заплаща в бартер с хероин за България.

В Турция останах няколко дни, за  да проверят качеството на това, което им закарах. Дадоха ми огромна сума пари в долари. Обадих се на Бай Миле - притесних се за минаването през границата с толкова пари. Той ми каза, че няма да има проблеми. Дори ме накара да му купя и цигари от безмитния магазин. Никой не провери колата както на отиване, така и на връщане (освен документите на граничния пункт).

Когато се прибрах от Турция, казах на Бай Миле, че тия хора, с които се видях, са ми обяснили как ще стане работата - канали и други такива работи.

Бай Миле ми каза, че са помислили, че аз съм човекът на Бойко Борисов.
Мога да разкажа подробности как точно се очакваше да се прави бартера - трафика.

Искам да кажа, че досега мълчах, защото вярвах на съда,  но се оказа, че такъв няма и че

ни осъждат по нареждане на Бойко Борисов, за да замълчим завинаги.

Искам независима прокуратура и ако мислите, че ви лъжа, съм готов на очна ставка с Бойко Борисов.

Мога да ви разкажа доста по-сериозни неща, свързани с Бойко Борисов, Бай Миле, Маджо и други от СИК.
1. Канали
2. Дрога
3. Цигари
4. Черно тото
5. Казино
6. Банки
7. Оръжие за други страни, както и износ на горива.

И още по-сериозни неща. Има още живи свидетели.

Бойко Борисов лично даваше указания на Венци Стефанов, Маджо, Бай Миле
как да издирват сина на Венци Стефанов. Доста хора пострадаха тогава. Мога да ви кажа колко точно пари са дадени за откупа и откъде са взети.

Васил Петков Костов (има и подпис)

Един подсъдим по делото Петър Стоянов-Сумиста, с когото сърбинът е особено близък, тъй като е негов кум, също твърди, че

има връзка между Борисов и Сретен Йосич.

"Прокуратурата се опита да зачекне, че Сретен Йосич е бил поръчител. Когато поискахме да бъде разпитан, като чуха името на Сретен Йосич, нищо не стана. Въпреки това съдията ме осъди", заявиСумиста.

"Връзката" на Сумиста и Йосич била широко експлоатирана тема от бившия вътрешен министър Цветан Цветанов, който непрекъснато обяснявал на тогавашния премиер как хората на Сумиста били "хората на Йосич".

Сретен Йосич също още преди години той заяви, че е бил под покровителството на Борисов, което бившият премиер отрече.

"В България се е чувствах сигурно, защото бях под защитата на разузнавателния сектор, на Бойко Борисов,

който по-късно стана кмет на София, и на Николай Гигов, собственик на футболния клуб "Локомотив", обяснил Йосич. По думите му Гигов бил легален търговец на оръжие, и с него го свързвал бизнес.

"Като главен секретар участвах в издирването и арестуването на Йосич, как може да съм го покровителствал", коментира тогавашният кмет и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов.

Той добави, че фактите опровергават изявлението на сърбина, и подчерта, че той е бил задържан след престрелка.

По думите на Борисов Йосич е споменал името му, защото го е чувал, а на Николай Гигов го знае "защото купува футболисти от него".

Според лидера на ГЕРБ Йосич "разчита, че медиите са манипулируеми и нямат акъл дори да съпоставят факти".

Борисов е споделял в най-близкото си обкръжение, че се страхува, защото има данни, че срещу него се планира похищение.

Твърдения, че Йосич обмисля да ликвидира Борисов, се появиха още през 2010 – първата година от мандата на експремиера. Тогава зам.-главният прокурор Бойко Найденов официално заяви, че има доказателства за смъртоносен заговор.

Сърбинът бе задържан на 20 юни 2002 година при спецакция на НС БОП и екстрадиран в Холандия при невиждани мерки за сигурност. Има данни, че последните 4 години преди да бъде арестуван, той е влизал в България, използвайки различни паспорти.

Сръбското издание Pressonline публикува материал, в който припомня думите на Борисов: "Дори холандските прокурори са се страхували от Йосич. Въпреки всичко ние го арестувахме и екстрадирахме. В крайна сметка той бе осъден на 15 г. затвор".

"Във всички случаи след скорошното си излизане на Сретен на свобода ще проговори за отношенията си с управляващите в България, и по-точно с Бойко Борисов",

твърдят сръбски медии, като се позовават на близки на Йосич.

Разкритията били неизбежни не само заради съществувалите между тях близки отношения, но основно заради крупна сума пари, която Борисов дължал на сърбина.

Йосич, сочен като ключова фигура в наркотрафика, е влизал в България многократно между 1998 и 2002 г., използвайки различни паспорти.

След ареста вестници свързаха името му с неуспешния атентат срещу бившия командос Алексей Петров.

Според други публикации той е човекът, организирал покушението срещу Поли Пантев на остров Аруба заради 600-те килограма кокаин, разпродадени от бившия сикаджия.

Неофициално името му беше намесено и около убийствата на създателя на ВИС Васил Илиев през 1995 г. и на един от бившите лидерите на СИК - Милчо Бонев - Бай Миле.

 
Мълчанието на българските политици за зверските убийства в Одеса е брутално...

След референдума - танкове от КиевУкраински военни днес, на 12 май сутринта са започнали артилерийски обстрел на Славянск.

В покрайнините на града в района на блокпоста по направление на село Андреевка се чуват избухвания на артилерийски снаряди.

Последното обстрелване на Славянск от украинската армия беше извършено миналата нощ. Сега той е обграден от подразделения, контролирани от Киев. По време на атаките срещу града те вече използвали авиация и артилерия.

Днес, на 12 май очакваме резултатите от референдума за статут на регионите, проведен в Донецк и Луганск.

По предварителни данни, 94-98 процента от избирателите са гласували за независимост на Луганска област.

По предварителни данни, в Донецка област на избирателните участъци са дошли около 75 на сто от жителите. На въпроса, подкрепяте ли акта за провъзгласяване на държавна самостоятелност на Донецката народна република (ДНР), положително отговорили почти 90 процента от гласувалите, съобщил председателят на ЦИК на ДНР Роман Лягин.

Гласуването преминало на фона на мащабна силова операция, провеждане от киевските власти, по време на която била използвана бронирана техника и артилерия. Има загинали, съобщи сайтът „Гласът на Русия”.

Убити в Одеса, Мариупол, Крематорск, Киев по разпореждане на официалната власт в Киев....

Тежка техника се насочва към областите, в които бе проведен референдумът, съобщи и специалният пратеник на тв7, Елена Йончева от мястото на събитията.

Близките влизат, за да търсят своите изчезнали роднини21 век, централна сграда на Домът на профсъюзите в Одеса. Какво намериха близките на жертвите след погрома: застреляни в упор, изгаряни живи, други – умирали размазани, скачайки от високите етажи на горящата сграда, овъглени трупове, удушена бременна жена, изнасилвани жени на различни етажи на сградата, разчленени трупове, някои овъглени на отделни места.

Разказът на Максим Кисельов е потрес за всеки, който го слуша. Човешки останки, трудно различими за идентификация.

Галицийски венец - творение на БендераКакво е това - заслепени от съвременен фашизъм младежи, съвременни поклонници на Степан Бандера, фанатик с наполеонов комплекс, единственият , който подкрепи Адолф Хитлер по време на Втората световна война. Бандеровците сеят ужас с така наречения „галицийски венец”: няколко трупа, навързани около стебло на дърво. Понякога на бебета. Жертвите най-често са поляци.

Бандера е известен като палач на поляци, румънци, евреи, руснаци и словаци, но днес е герой за поддръжниците на Евромайдана.

Подробно за Бандера четете на http://solidbul.eu/?p=2439

Кисельов разказва как вечерта на 2 май, националистите затворили вратите на Профсъюзния дом и започнали да мятат запалителна смес на различни страни в сградата. От сградата се разнесли викове ”Спасете ни”, но мнозина от молещите за помощ били застрелвани незабавно и падали мъртви. Националистите не просто убивали хората, които бягали, за да се спасят от пожара, но и ги изтезавали, изнасилвали жени, заливали ги живи с коктейли „Молотов”... Въздухът не достигал, мнозина падали задушени от дима, други били пребити до смърт, затова, че са живи, коктейли „Молотов”, неизбухнали намерили близките на загинали и изчезнали след ада на 2 май.

Неонацистите със запазения знак - пречупен кръст не впечатляват полицаите в ОдесаКой би могъл да обясни такава жестокост в началото на 21 век, разказът на Максим Кисельов е потрес за всеки, който го слуша. Първоначално намерените човешки останки били на 46 души, но часове по-късно се оказва, че това не са всички жертви.

Бившият председател на парламента и посланик в Македония, Александър Йорданов обясни, че кръвопролитията в Украйна са вследствие на агресивните планове на държавата Русия, която се стреми да спре процесите на демократизация, на европеизация на самата Украйна, за да реализира своя проект за Евроазийски съюз?!

Александър Йорданов, за когото зверски убитите в Одеса са се самоубилиВкарани хора на държавата Русия най-напред на п-в Крим, а сега и в южна Украйна, които много лесно да запалят главите на местни младежи да се поведат на този акъл... Това се привижда на Александър Йорданов.

На въпроса за случилото се в Дома на профсъюзите в Одеса, обяснението на Йорданов бе: „Изгорелите хора, още не е завършило следствието, може да се окаже, че сами се изгориха!?

Тук можете да чуете обясненията на Александър Йорданов за убийствата в Одеса.

Запалени, за да се прикрие убийство в Профсъюзния дом в ОдесаКак се е самозапалила бременната жена, удушена с кабел на настолна лампа – има ли обяснения Йорданов.

Как си е отрязала краката друга жена, намерена от следователите съблечена и многократно изнасилвана? Как е успяла и да се самозапали? Как се е застрелял в упор мъж на две места в главата и след това се е самозапалил?

А обгорените до овъгляване трупове на хора, как така са се самозапалили с куршуми, изстреляни в главите им в упор?

Снимки от тази нечувана трагедия ще намерите тук.

Какво роди българският демократичен преход?

Умствено жалки и морално недъгави политици, претендиращи единствено за добродетелта да сеят смърт в некрофилския си стремеж да налагат абсурдни мнения и коментари на гражданството.

Човешки останки от зверски убити мирни граждани в ОдесаДа се изнасилват, разстрелват в упор живи мъже, жени и да се убиват от снайперисти деца на улицата – това ли е демократичната ценностна система на новите политици, прегърнали Запада така, както не са прегръщали майките си?

Да се хвърлят обгорели, но още живи хора от високите етажи през прозорците като ненужни вещи, за да се прикриват зверства – това ли са кървавите критерии за да се наложи кухата патетика на един измислен Съюз на най-стария континент – Европа?

Налагат ни лъжи и пропаганда на сатрапска технология на нова геополитика, изпробвана „успешно” в Косово.

Жена, инсценирала според Ал. Йорданов и Красен Станчев изнасилването и смъртта сиКакво са воплите на живо горени, осакатени и насилвани несретници за диктаторите на новата кройка за геостратегия освен храна за смъртоносната авантюра да се налага геноцид над инакомислещите?

В 21 век за желание за референдум убиват и разстрелват – човешкото у човека се унищожава, осакатяват се души, за да се наложи силово величие на нов световен лидер.

В един кървав Рай засенчил Ада, цинизмът да се обвиняват жертвите в инсценировка, е новата абсурдна продукция на клане, в която огън, кръв и писъците на жертвите за помощ са единствените участници.

Хитлер би завидял на неофашистите евромайдановци...

Списък с причините за смъртта на жертвите в ОдесаВ чий ръце е най-старият континент – в ръцете на тъпоумни властелини за които фашизираните истерия копелета следовници на зловещия Степан Бандера се закрилят като сторонници на демократични устои.

Кой утвърждава европейските ценности в Украйна – разюзданата сган на от маскирани млади бандеровци, добре платени от Запада.

Трудно се опровергава цинизма на сторонници на Сорос като Йорданов. Даже Павел Чернев, който е бил в Украйна не успя да спре бруталния ентусиазъм да се клеветят мъртвитеПечални месеци на 21 век – хитлеровата традиция да е изгарят, насилват, насичат живи хора, днес е облечена в бруталността да не се крият убийците, а жертвите да се определят като умели актьори?!

Една пъклена идея да се назоват терористи инакомислещите и да се пратят срещу тях от официалната власт танкове, войска, специални части издълба пропаст, която скоро няма да се запълни с дипломатически ходове или икономически натиск.

Ще има ли край смъртоносната оргия, организирана от САЩ и ЕС в Украйна?

Хитлер бе антикомунист и изби милиони, за да „защити” идеологията си за чиста раса и националсоциализъм.

Сталин прегърна антифашизма като лидер, но това не му попречи  да изтреби милиони в лагери, от глад. Той спечели войната срещу фашизма, но на каква цена, на цената на милиони жертви, хвърлени в самоубийствена мисия да спасят родината си от зле измислените решения на пълководец.

Западът наблюдаваше, изчакваше и се намеси, когато вече милиони руски войници лежаха в земята.

Мракобесието бе присъщо на Ленин - първите лагери и милиони гладуващи бяха негов запазен знак. Тогава имат ли някакво значение за поколенията неговите „Философски тетрадки”?

Апокалиптичното величие на горните трима диктатори – днес се иззема като роля от шепа измислени лидери на САЩ и Запада, при които параноидната шизофрения е водеща.

Те постилат Пътя към върха с труповете на инакомислещи, патриоти, чертаят нови държави, късайки от територията на досегашните.

Майка оплаква сина си инвалид, влязъл в Профсъюзния дом, за да защити чичо сиТези трупове се превръщат в паметници, пред които логиката на здравия разум немее, обляна в сълзи от без време прекъснати човешки съдби.

И в това страховито време, когато наличието на природни ресурси е повод за война, а войната е начин да се развива икономика – българските политици мълчат за трагедията в Одеса, мълчат за убитите от снайперисти по улиците на Мариупол мирни граждани сред които и деца, мълчат за убитите в Славянск...

Нима да влезеш в голямата политика означава да ти изтръгнат сърцето, чувствителността, човешкия облик?

Светът ще свърши – платената любов - не

В сградата на профсъюзите в Одеса, в която изгоряха 45 души, не е имало пожар, а инсценировка. Предварително подготвено е, то е трябвало да бъде заснето и показано. При всички правила за запалване и изгаряне труповете не могат да бъдат в този вид. Подготвящите този сценарии не са предвидили, че наблюдаващите могат да разберат за тази инсценировка. Това заяви икономистът Красен Станчев в ефира на Нова телевизия по повод задълбочаващата се криза в Украйна.

Кой е Красен Станчев – син на високопоставена номенклатура в ЦК на БКП. След 10 ноември 1989 г. на Станчев осигуриха да си има Институт за пазарна икономика и той вече е проамерикански настроен, и верен на идеите на Сорос.

От дете на правоверен комунист Станчев днес е лобист на американските политически интереси.

Един доносник на ДС днес се оказа полезен на европейските ценностиЕдин доносник написал 277 страници с доноси и псевдоним агент „Алберт”, обходи всички телевизии по няколко пъти в сутрешните блокове, за да докаже на новите си господари, че макар и доносник, може да обича Сорос и САЩ.

Окупация на Крим, руска агресия, аншлус на суверенната украинска територия, според доносника Коритаров-Алберт Русия води война в Украйна, въпреки че на украинска територия няма нито един руски войник!

Светът се променя – гнусливите от доносници и доноси преглъщат агента „Алберт” като торта, водещи мълчат и го слушат без да го прекъсват...

Кой дърпа конците на доносника „Алберт” днес, за да плюе Русия и руснаците – бившата Държавна сигурност или Дж. Сорос. А има ли разлика между Сорос и някои пребоядисали се агенти – да не забравяме, че веднага след Втората световна война САЩ приютиха нацистки офицери, които да им бъдат в помощ за изграждане на дипломацията.

Тогава защо хората на Сорос да не ползват агенти на ДС и комунистически синчета като Станчев?

 
Документален филм, проследяващ събитията в Украйна от началото на протестите в Киев до ситуацията днес, когато украинската армия провежда своята наказателна операция срещу градове в източната част на страната...
Публикуван от сайта ГЛАСОВЕ

„Кръвта и сълзите на Украйна“ това е заглавието на документалния филм, който проследява събитията в Украйна и показва премълчаните истини, прикрити зад фасадата на красивите лъжи. Какво би се случило, ако във Вашингтон въоръжени тълпи обсадят Белия дом? Как ще реагират властите в САЩ? Какво биха казали чиновниците в ЕС? Какво би се случило, ако в Берлин бъдат изгорени живи 46 души заради техните политически възгледи и правото им на самоопределение? Впрочем това се е случвало в германските концлагери, а сега, когато поддръжниците на същата тази човеконенавистна идеология, възхваляващи нациста Степан Бандера, вилнеят в Украйна и избиват цивилни хора Европа трябва да си спомни историята. Защото утре тези скотове може да вилнеят и в техните страни…отново.

Истинските приятели на Украйна могат само да съжаляват за начина, по който украинците бяха излъгани и биват ограбвани. И сега, когато олигарха Виктор Янукович беше заменен с друг – Петро Порошенко хората се чувстват отчаяни. Много скоро площадите пак ще се напълнят, защото „проевропееца“ Порошенко всъщност няма нищо общо с „проевроепейските“ ценности. Членството на Украйна в Европейския съюз също е един голям мит. Дори асоциацията на страната в ЕС беше практически замразена, а това беше ужким причината, за свалянето на Янукович. Ето, че Европа водена за ухото от Вашингтон създаде една държава-гето до себе си.

{youtube}t42-71RpRgI{/youtube}

Източник: rusofili.bg

 
Улична война в Украйна, откъс от филма за Крим

Гледайте филма "Крим. Пътят към Родината", чийто линк сайтът КРОСС пусна.

/КРОСС/ Руският президент Владимир Путин в интервю за авторите на филма „Крим. Пътят към родината”, който бе излъчен в ефира на телевизия „Россия 1”, разказа как и защо преди година е помогнал на жителите на Крим да решат съдбата си.

Владимир Путин разказва за Крим на журналиста Андрей КондрашовПутин призна, че не веднага е стигнал до идеята за промяна на статута на Крим. „Ние никога не сме мислили да откъсването на Крим от Украйна до момента, когато не започнаха тези събития на Майдана, държавният преврат, – каза руският президент. – Първото, което аз направих е да наредя да бъде направено затворено проучване. Стана ясно, че желаещите да се присъединят към Русия там (в Крим) са 75 % от общия състав на населението. За мен стана очевидно, че ако ние предприемем това, то нивото и броят на тези, които биха искали това историческо събитие да се случи, ще бъдат доста по-големи”.

”Крайната цел бе не превземането на Крим и не каквато и да било анексия. Крайната цел бе това, да дадем възможност на хората да изразят мнението си по повод на това, как искат да живеят в бъдеще. Казвам Ви това изключително откровено и честно. Аз си мислех: ако хората поискат това, значи така трябва да бъде. А как да постъпим по друг начин? Аз никога не бих го направил, ако не смятах, че сме длъжни да постъпим именно по този начин”, подчерта Путин.

Полицай, запален от хвърлен напалмКогато се смени властта в Киев, Русия можеше да обяви въвеждането в бойна готовност на ядрените си сили, призна руският президент в интервюто.

„Разбира се, не можеше да бъде понятно веднага (как ще реагират на присъединяването на Крим към Русия). Затова аз веднага на първоначалния етап на работа бях принуден да ориентирам нашите Въоръжени сили по съответния начин. И не просто да ориентирам, а да дам преки указания”, отбеляза президента.

На въпрос на водещия, дали това означава, че са били въведени в готовност ядрените сили, руският държавен глава отвърна: „Ние бяхме готови да направим това. Не възнамерявахме да продължим, но ни принудиха да го сторим”.

Майка с дете, убити от стрелбата на украинската войскаТой допълни, че „е разговарял с колегите си и им е казал, че това (Крим) е наша историческа територия, там живеят руснаци, които са се озовали в опасност и ние не можем да ги изоставим”. „Не ние извършихме държавния преврат, това сториха националистите и хората с крайни убеждения, – продължи Путин. – Вие ги подкрепихте. Но къде се намирате вие? На хиляди километри? А ние сме тук, и това е нашата земя! Вие там за какво искате да се борите? Не знаете? А ние знаем. И ние сме готови на това”.

„Ето това е честна и открита позиция. И затова аз не смятам, че у някого е имало желание да разпалва световен конфликт”, каза руският президент, като отбеляза, че е бил подготвен „за най-неблагоприятното развитие на събитията”.

Андрей Кондрашов, автор на филмаПутин нарече САЩ „реални кукловоди” на Майдана. „Ситуацията беше такава, формално опозицията в Украйна беше поддържана от европейците, но ние знаехме прекрасно – не просто си давахме сметка, а знаехме, че истинските кукловоди бяха нашите американски приятели. Те помагаха на националистите да направят бойни отряди – подготовката се осъществяваше в Западна Украйна и в Полша, отчасти в Литва. Как постъпиха нашите партньори? Способстваха за извършването на държавен преврат, тоест започнаха да действат от позицията на силата”, каза Путин.

Организаторите на държавния преврат в Киев миналата година имаха намерение физически да отстранят Виктор Янукович, който тогава заемаше поста президент на Украйна, каза още Путин.

„Аз поканих в Кремъл ръководителите на нашите специални служби и министерството на отбраната и поставих пред тях задачата да спасят живота на украинския президент, иначе те просто биха го унищожили”, каза Путин във филма „Крим. Пътят към Родината”, излъчен по телевизия „Россия 1”.

Вечерта на 21 февруари 2014 г. Янукович съобщил по телефона на Путин за плановете си да участва в регионалната конференция в Харков, разказа още руският президент. „Няма да крия, аз изразих гледната си точка, че в такава ситуация е по-добре де не напуска столицата, – продължи той. – След това той (Янукович) ми се обади и каза, че все пак е решил да пътува. Единственото, което му казах е да не извежда силите на реда допълнително. „О, да, да, аз разбирам това прекрасно”. Замина и изведе всички сили на реда!”.

През този ден опозицията превзе президентската администрация и правителството. „След това, вече на 22 февруари, Виктор Фьодорович ми се обади отново. Каза, че се намира в Харков. Искаше да се консултира и да поговорим по повод развитието на ситуацията, – продължи Путин. – Аз, разбира се, му казах, че съм готов, където му е удобно”.

В същото време постъпи информация за подготовката не само на залавянето на Янукович, но и на неговото физическо отстраняване, отбеляза Путин. „Ако него го нямаше, то на силите на опозицията би било по-лесно да разрешат задачите, които са си поставили”, поясни той.

Путин предложил на Янукович да се срещнат в Ростов и изразил готовност да отиде там. Скоро обаче охраната на Янукович му съобщили по телефона, че не могат да излетят. „По-късно разбрахме, че в това време вече са стреляли по кортежа на Янукович и по генералния прокурор Пшонка и са ранили един от охранителите му, – разказа Путин. – Тоест, към този момент вече е бил извършен държавният преврат, и всъщност е започнала операцията по залавянето и унищожаването му от опозиционните сили”.

Янукович пристигнал в Крим. „Нашите служби за радионаблюдение водеха кортежа му. Ние всеки път регистрирахме местонахождението му по маршрута. Но, когато ми показаха картата, ми стана ясно, че той скоро ще се озове в засада. Още повече, според данните, с които разполагахме, там бяха поставени картечници с голям калибър, за да не разговарят дълго”, разказа Путин. Това се случило в навечерието на 22-ри срещу 23-ти февруари.

Войник на националното опълчение извлича труп на убит цивилен от улицата„До охраната (на Янукович) е стигнала информация, че не трябва да продължават напред. Но до там, както изчислихме с помощта на технически средства,ние се подготвихме да го вземем направо от Донецк, по суша, по море и по въздух”, продължи руският президент. Но Янукович не поиска да дойде в Русия и замина за Крим. Още няколко дни, докато събитията, свързани с преврата се развиваха, той се намираше на територията на Украйна.

„Наистина, няколко дни след това, когато стана ясно, че вече няма с кого да се договаря в Киев, той помоли да го изведем на територията на Русия”, каза Путин.

„Това, че ние спасихме живота му, живота на членовете на неговото семейство, смятам, че е благо, благородно дело”, каза руският президент. „Аз не искам да давам оценка на работата му. Той каза: „Аз не  мога да подпиша указ за използването на оръжие. Ръката ми не се вдигна”, каза Путин, като добави: „Можем ли да го съдим за това? Не знам. И не възнамерявам да го правя. Не смятам, че имам правото да го правя. Добро ли е това или лошо – последствията от бездействието са тежки. Това е очевидно”.

Руският държавен глава констатира, че в Крим за разоръжаването на украинските части са били изпратени сили на ГРУ (Главното разузнавателно управление – бел.р.).

НаМайдана националистите криели лицата си зад маски„За да бъде блокирана и разоръжена група от 20 хил. души, добре въоръжени, е необходим определен набор от личен състав. И не просто по количество, но и по качество. Нужни бяха специалисти, които могат да правят това. Затова аз дадох нареждане и указания на Министерството на отбраната, няма какво да крием, във вид на засилена охрана на нашите военни обекти в Крим да прехвърлят там спецподразделенията на Главното разузнавателно управление и силите на морската пехота и десантчиците”.

По думите на руския президент, в това време е имало много обаждания от страна на западните лидери. „Имаше много обаждания, нашите американски колеги, когато разговаряхме, направо говореха за това, че ние блокираме украинските военни подразделения. Аз казах, че военни подразделения вече няма, има само група от хора, военнослужещи. Те бяха без оръжие и не бяха заплашени с нищо, и ние ще направим всичко възможно, за да няма никакви ексцесии, свързани с използването на оръжие. Но това вече не са въоръжени сили, това е нещо друго”, отбеляза Путин.

Руският президент коментира и санкциите срещу Русия. Според него, те трябва да бъдат въведени по отношение на тези, „ които осъществиха държавния преврат и на тези, които им помагат”.

„Ние действахме в интерес на руснаците и на цялата страна. Да заменим това за пари, да заменим хората за някакви блага, да разменим хората за възможността за сключване на някакви договори или банкови преводи – това е абсолютно недопустимо, – подчерта Путин. – Това не означава, че ние не трябва да уважаваме, да речем, международното право и интереса на нашия партньор. Но това означава, че и всичките ни партньори трябва да уважават Русия и нейните интереси”.

Линк към филма с участието на Путин:

ВИДЕО

Кадрите са взети от филма "Крим. Пътят към  Родината"

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1615-ukrayna-obarnatata-naopaki-realnost

Обстановката на площад Майдан в КиевЗападът продължава да бие тревога във връзка с развитието на събитията в Украйна и позицията на Русия. Някои дори говорят за нова студена война, възлагайки отговорността за нея на Владимир Путин. Според тях, украинската революция е победа над диктатора Янукович, който в крайна сметка е бил принуден да отстъпи под напора на смелите и свободолюбиви млади хора, готови на всякакви жертви в името на свободата и демокрацията. Сега тази революция, олицетворяващи западните ценности и подкрепена от Запада, е застрашена от Москва. Руското "чудовище" е недоволно, поощрява разделянето на страната и заплашва да изпрати войски за да ерозира революционния ред, установен в Украйна.

Това е версията за украинската революция, предлагана на общественото мнение от западните дипломати и големите медии. Събитията от зимата на 2014 в Киев се интерпретират като легитимен народен протест, в чиято основа са демократичните и проевропейски стремежи на населението, нежелаещо повече да се примирява с корумпирания и прекалено проруски режим. Москва пък бива представяна като агресор, безпринципно нарушаващ нормите на международното право. Тази картина обаче е едностранна и предубедена и се нуждае от корекции, затова нека опитаме да дадем по-обективна оцена на случващото се.

Сложността на ситуацията

Всъщност, ситуацията в Украйна е много по-сложна, отколкото я представят медиите. Страната е твърде нееднородна от историческа, лингвистична и религиозна гледна точка. Ще напомня, че съвременните и граници възникнаха сравнително неотдавна и включват територии, откъснати от Полша (Галиция), в резултат от подялбата и между Сталин и Хитлер, както и от Румъния (през 1940) и Чехословакия (през 1945).

Що се отнася до частта на Украйна, източно от река Днепър, тя винаги е била под руско влияние и от средата на ХVІІ век е част от Руската империя (въз основа на Переяславския договор от 1654). Крим, който е завоюван от Екатерина ІІ, бързо е русифициран и се превръща в стратегически преден пост на Русия в Черно море, с военноморска база в Севастопол. През 1954 този регион, населен предимно с руснаци, е предаден от Хрушчов на Украйна по вътрешнополитически съображения, което впрочем няма особено значение по времето на СССР. Православната църква, намираща се под юрисдикцията на Московския патриархат, доминира в тази част на страната, затова по-голямата част от населението на източните региони е дълбоко свързано с Москва, с която споделя обща история, език и религия.

Обратното, част от Западна Украйна преминава под руска власт едва през 1793, като преди това, между ХІV и ХVІІІ век е в състава на полско-литовската държава, а след 1772 най-западните украински райони стават част от Австрийската империя. Т.нар. Задкарпатска Украйна пък, чак до 1945 е в състава на Чехословакия. Доминираща религия там е униатството, т.е. източната версия на католицизма, признаваща върховенството на Ватикана. Затова в Западна Украйна преобладават проевропейските настроения и тя почти не е свързана с Русия от гледна точка на историята и културата.

След 1928 в Украйна настъпват трудни времена, заради политиката на колективизация на селското стопанство, прокарвана от Сталин (и довела до глад, масови депортации и репресии, причинили гибелта на 8 млн. души). Това поражда силна неприязън към Москва и комунистическия режим, обясняваща факта, че след 1930 мнозина (западно)украинци се включват в различни полувоенни организации, които по-късно получават подкрепата на Третия Райх. Става дума за УВО (Украинска военна организация), ОУН (Организация на украинските националисти), РОНД/РНСД (украинска секция на Руското национал-социалистическо движение) и т.н., които участват във войната срещу СССР. Затова няма нищо чудно, че в битката си със Сталин нацистите съумяват да привлекат най-много колаборационисти именно сред украинците (СС-дивизията "Галичина", както и полицейските формирования, утвърждаващи "новия ред" в окупираните територии).

Тоест, Украйна е разделена на проевропейски и откровено националистически Запад и източните рускоезични региони, които са ориентирани към Русия и чиито жители не се смятат за украинци (1). Наличието на тези два "полюса" се проявява по време на всяка предизборна кампания, например през 2004, когато прозападният кандидат-президент Юшченко получи 80% от гласовете в Западна Украйна, а съперникът му Янукович - също толкова в Източна.

Следва да посочим също, че от обявяването на независимостта и през 1991 Украйна се управлява от елити, които съзнателно и без оглед на политическата им ориентация, се занимават предимно с разграбването на страната. Президентът Янукович несъмнено е един от тях, но съвсем не е единствения. В грабежа на Украйна активно участваха и "най-демократичните" лидери, дошли на власт на вълната на революцията от 2004. Примерът на Юлия Тимошенко - вдъхновителката на "оранжевата" революция и обявена за "украинската Жана д'Арк", е особено показателен в това отношение. Тази бизнесдама е истински олигарх, натрупала богатството си в газовата индустрия (като президент на корпорацията ЕЭСУ - Обединени енергийни системи на Украйна). Тимошенко влезе в политиката в средата на 90-те години, а през януари 2001 президентът Кучма я уволни като вицепремиер по енергийните въпроси. Тя беше обвинена в "контрабанда и фалшификация на документи", във връзка с нелегалния внос на руски газ през 1996, когато оглавява ЕЭСУ, и прекара няколко седмици в затвора. През 2009 пък беше осъдена на 9 години заради сключените от нея неизгодни за Украйна газови споразумения с Русия, от които е спечелила милиони. Изпращането и в затвора по време на управлението на президента Янукович несъмнено беше политическа репресия, но бе и юридически обосновано, предвид сериозните доказателства за вината и. Затова образът и на "невинна жертва", формиран от медиите, няма общо с действителността (2).

Заради тоталната корумпираност на елита си, Украйна се оказа на ръба на фалита,    а нейните ръководители бяха принудени да предприемат екстремни мерки за да подобрят отчайващата финансова ситуация. Странно е, че това беше осъзнато и от Янукович, който бе също толкова некомпетентен и корумпиран като предшествениците си. Той стигна до извода, че помощта от 610 млн. евро, предложена от ЕС в рамките не митническото споразумение, което трябваше да бъде подписано във Вилнюс през ноември 2013, е съвършено недостатъчна. Затова украинският президент поиска тя да бъде увеличена до 20 млрд. евро, но получи отказ от Брюксел. Именно тогава той реши да се обърне на 180 градуса и да приеме предложението на Москва да отпусне на страната му финансова помощ от 15 млрд. долара, както и да запази привилегированите тарифи за руския природен газ.

Това предложение беше привлекателно не само от финансова гледна точка, но и напълно логично, тъй като Украйна търгува предимно с Русия, а стратегическите и отрасли продължават да са тясно интегрирани в руската икономика, в рамките на над 240 икономически споразумения.

Държавният преврат в Киев

Предизвикани пожари създадоха хаос в протестите на площад МайданИменно перспективата за подписването на ново търговско споразумение с Русия, вместо това за асоциация с ЕС, породи толкова рязката реакция от страна на партиите и националистически настроените активисти от западните региони, придържащи се към прозападна и антируска позиция. В същото време обаче, "народното" движение, формирало се през ноември 2013 и стремящо се да свали президента Янукович, игнорира онези демократични ценности, за които толкова обичат да говорят на Запад. Така, въпреки легитимността (на пръв поглед) на обявените си цели, то допусна цяла поредица от сериозни "нарушения", за които западните политици и големите медии, предпочетоха да премълчат.

На първо място, "революцията" си постави за цел да свали демократично избрания президент на страната. Ще напомня, че Янукович спечели изборите през 2010, които бяха признати от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа за честни и прозрачни. Тоест, легитимността му не подлежи на съмнение, въпреки неговата корумпираност.

"Революционерите" решиха да преминат към действие, макар да знаеха, че следващите президентски избори трябва да се проведат през 2015. Това означава, че ако те наистина уважават демократичните процедури за смяна на властта, както твърдят, би трябвало да почакат само година за да отстранят Янукович и да променят политическия курс на страната. Те обаче предпочетоха да свалят управляващия режим със сила, което бе необмислена и очевидно недемократична стъпка.

Одеса, хората оплакват жертва на жестоко убийство от Профсъюзния домУкраинската "революция" се характеризираше с крайни прояви на насилие от страна на протестиращите, които силно се разминават с облика на мирните шествия, тиражиран от големите западни медии. Още в началото двете страни използваха оръжие, като сред жертвите бяха и мнозина полицаи. Причината е, че най-активните елементи в редиците на "революционното" движение бяха членове на крайнонационалистически и дори неонацистки организации като "Десен сектор", УНА-УНСО, "Свобода", "Тризъбец", "Белият чук" и т.н. (3). Те бяха добре подготвени и организирани, затова успяха да вземат за заложници дори полицаи, преминали специална подготовка. Тоест, победата беше постигната по насилствен начин. Тук е мястото да напомня, че въпросните групи нямат нищо общо с нашите европейски ценности, акцентиращи върху хуманизма, демокрацията и толерантността. Мнозина от техните лидери обаче станаха част от новата власт в Киев, възползвайки се (и продължавайки да се възползват) от подкрепата на Запада.

Истината е, че въпросната "революция" защитава интересите само на част от Украйна - западната и "прозападната", като напълно игнорира избирателите на Янукович, обявяващи се за подписване на търговско споразумение с Русия. Нещо повече, тя се опитва да лиши последните от най-елементарните им права. Така, веднага след сформирането си, новото временно правителство отмени използването на руския като втори официален език, макар на него да говорят около 30% от населението (70% в Крим). Това беше откровена провокация и отказ от принципа за спазване правата на националните малцинства.

Тоест, украинската "революция" може да се характеризира със следните особености: тя беше незаконна и антидемократична, съпровождаше се с крайна степен на насилие, сред "революционерите" имаше голям брой екстремисти и тя очевидно изразяваше интересите на малцинството от населението. Евромайданът създаде правителство от самозванци, назначено от улицата и непритежаващо никаква легитимност, ако не броим подкрепата на западните правителства и медии.

Следва да отбележим също, че кризата в Украйна, до известна степен, бе резултат от стремежа на НАТО, САЩ, стремежа на ЕС да разширява своята сфера на влияние все по на изток и ограничаването на руското влияние в страната. Именно ЕС, макар и косвено, инициира протестното движение, макар че не можа да осигури на Киев финансовата помощ, предложена му от Русия.

Нещо повече, ЕС зае откровено антируска позиция, включително под влиянието на Полша и балтийските постсъветски държави, които традиционно се обявят срещу Москва. Тези държави значително съдействаха за втвърдяване позициите на Европа към Русия, макар че това е в разрез с традициите и интересите на западноевропейските държави. Ще напомня, че именно тези нови членове на ЕС са най-яростните привърженици на атлантизма. Те сляпо последваха американците през 2003, по време на войната в Ирак и в повечето случаи предпочитат да купуват не европейско, а американско оръжие. За тях подкрепата на Вашингтон е по-важна от тази на Брюксел.

Ето защо зад наивната и често несамостоятелна позиция на ЕС лесно може да се види американската стратегия. След разпадането на СССР Вашингтон направи всичко за да измести на изток зоната на руското влияние чрез разширяването на ЕС и НАТО. Американските медии, следвани и от европейските, осъществяват мащабна пропагандна кампания, съзнателно очерняйки Русия и нейния президент.

Реакцията на Русия

Изглежда напълно логично, че Москва реагира на украинската квазиреволюция и очевидния стремеж за ограничаване на руското влияние. За разлика от това, което се твърди в повечето медии, Путин не изпитва никакви симпатии към Янукович, смятайки го за некомпетентен, корумпиран и до голяма степен отговорен за кризата в Украйна. Кремъл обаче не може да се примири със случилото се в тази страна, както от гледна точка на международното право, така и на необходимостта да защити собствените си интереси. Въпреки усилията на големите западни медии, защитаващи легитимния характер на украинската революция, Путин е по-прав, когато казва, че всъщност става дума за държавен преврат срещу демократично избрано правителство. Руският президент смята, че всяка промяна на съществуващия режим би трябвало да се осъществи в съответствие с конституцията на Украйна и чрез избори. Затова, независимо от всичките си претенции към Янукович, той продължава да го смята за законно избрания президент на Украйна.

Именно това обяснява и, защо Путин реши да откликне на молбата на Янукович за помощ и го направи съобразно съществуващото руско законодателство, т.е. след като се обърна към парламента за да одобри използването на въоръжена сила за защита на гражданите и руските военни бази в Украйна. Освен това, той прие за легитимно решението за провеждане на референдум, взето от законния и демократично избран парламент на Крим, отказващ да признае революционната власт в Киев, както и резултатите от него. Руската военноморска база на полуострова е от стратегическо значение за Москва, тъй като това е единствения достъп на Русия до Средиземно море, през турските проливи. Руската база в Тартус (Сирия) би загубила значението си без Севастопол. Руският контингент, наброяващ до 20 000 души, се намира в Крим в съответствие с договора, подписан с Киев през 1997. Освен това, на територията на Украйна са разположени част от предприятията на военно-космическата индустрия, където, в частност, се произвождат самолетите "Ан". Затова Русия просто нямаше как да се изтегли от Крим.. Накрая, не бива да подценяваме историческия фактор. През Ранното Средновековие, Киев е столицата на първата руска държава, освен това руснаците не са забравили как през 1999 Западът принуди Сърбия да се откаже от историческата си провинция Косово, отстъпвайки я на население, което сравнително отскоро обитава тези земи.

Ето защо, веднага след появата на новото украинско правителство, Москва предприе ограничителни икономически мерки. Така, през април Газпром обяви за отмяната на привилегированите тарифи за внасяния в Украйна природен газ. Тоест, може да се каже, че за да постигне целите си, Русия не използва методите на т.нар. soft power, не осъществява политика на дестабилизация, използвайки за целта НПО, нито се прикрива зад лозунгите за демокрацията и човешките права, а предпочита директните действия.

Заплахите на Запада

Във връзка с украинската криза, редица западни държави отправят обвинения срещу Русия в духа на антисъветската политика от ерата на студената война.

Така, НАТО декларира, че "действията на Русия нарушават принципите на Устава на ООН и застрашават мира и сигурността в Европа". "Русия трябва да прекрати военната си активност и своите заплахи" - заяви в началото на март генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Той бе последван и от Барак Обама, обявил проведения на 16 март референдум в Крим за нелегитимен, като в това отношение американският президент бе подкрепен и от европейските лидери.

Възможността за военна намеса на Москва в Украйна провокира верижна реакция от страна на европейските политици, които отправиха редица предупреждения към Владимир Путин. Така, освен западните икономически санкции, Франция обяви, че спира подготовката за срещата на Г-8, планирана за юни 2014 в Сочи, докато "руските ни партньори не се върнат към принципите, възприети от Г-7 и Г-8". Това бе заявено в началото на март от френския външен министър Лоран Фабиюс, който посочи, в частност, че: "Ние осъждаме военната ескалация, предприета от Русия и се обявяваме за по-бързото създаване на механизъм за преговори или непосредствено между Москва и Киев, или с участието на ООН и ОССЕ". Към същата позиция се придържа и Великобритания. Канада и САЩ пък обявиха, че няма да участват в предстоящата среща на Г-8. Впрочем, администрацията на Обама отиде и по-далеч, обявявайки (в лицето на държавния секретар Джон Кери), че Русия може да бъде изключена от Г-8 и я заплаши с икономическа изолация. Само че заплахите за санкции и бойкот от страна на Г-8 едва ли стряскат Путин. Той смята, че те са контрапродуктивни и могат да ударят по собствените си инициатори, тъй като "в съвременния свят всичко е толкова взаимно обвързано, че всеки ущърб, причинен на някого, неминуемо се отразява и на останалите". Британците са съвсем наясно с това, затова не горят от желание за налагане на икономически санкции срещу Москва. Истината е, че много руски предприятия се котират на лондонското борса, а британските ни съседи не са склонни да жертват собствените си интереси.

Позицията на Запада към случващото се в Украйна се отличава с очевидна предубеденост и противоречивост:

- Как могат да се критикуват "силовите действия" на Путин, без при това да се критикува и нелегитимния и насилствен характер на държавния преврат в Киев и отстраняването на демократично избрания президент?

- Как демократични държави могат да подкрепят и признават движение на крайнодесни екстремисти?

- Как могат да се признават за "законни" правата на част от населението (това в Западна Украйна) и да не се признават тези на останалото население?

- Как е възможно, след като си подкрепил независимостта на Косово, да забраняваш на Крим да върви по същия път?

- Как можеш да се учудваш на руската реакция, след като съзнателно си засегнал изконните интереси на Москва?

Налага се да констатираме, че Западът признава международното право само в случаите, когато това го устройва, и го нарушава ако то е в разрез с интересите му. При това се правят опити подобни действия да се оправдаят, апелирайки към такива абстрактни категории като "добро" и "зло" и водейки истинска информационна война.

Струва ми се уместно да попитаме онези, които толкова се възмущават от реакцията на Русия, дали са били също толкова възмутени и в следните случаи:

- когато САЩ незаконно окупираха Ирак под фалшивия предлог, че той разполага с оръжия за масово унищожаване, игнорирайки при това позицията на ООН и докарвайки тази страна до катастрофално положение?

- когато медиите и НПО разкриха съществуването на тайни затвори на ЦРУ в различни точки на света, както и изтезанията, извършвани от американските специални служби в рамките на "войната с тероризма"?

- когато западните държави, начело с Франция, нарушиха резолюция 1973 на ООН за Либия, превръщайки "защитата на цивилното население" в операция за свалянето на Кадафи, довела до добре известните ни днес печални последици?

- когато САЩ, Франция и Великобритания се опитаха да осъществят военна интервенция в Сирия под предлог, че Башар Асад уж е използвал химическо оръжие против собствения си народ, макар днес да има неопровержими доказателства, че то е било използвано от джихадистите от Ан-Нусра, подкрепяни от Саудитска Арабия?

- когато под ударите на безпилотните самолети на ЦРУ всеки ден загиват повече мирни граждани, отколкото терористи, което само подклаждат омразата към Запада?

- когато Едуард Сноудън разобличи мащабния международен шпионаж, включително подслушването на телефоните на американските граждани, осъществяван от Агенцията за национална сигурност на САЩ (4)?

Грешките на френската дипломация

След грешките, допуснати в Либия (2011) и Сирия (5) (2013), нашата дипломация прави поредната грешка в Украйна. Без да разполага с обща стратагия, френската дипломация реагира на всяка криза, опитвайки се да излезе на преден план, но при това редовно бърка пиара със стратегическата визия за ситуацията.

Така, в началото на март президентът Оланд одобри "началото на демократичните промени в Киев", игнорирайки факта, че предишната власт беше избрана по демократичен начин и свалена с насилие. На 6 март, той твърдо декларира "подкрепата си за териториалната цялост на страната". Възможно е неговите съветници да не са му припомнили за косовския прицедент, както и (най-вече!) за прецедента с остров Майот (6). Да си спомним също за патетичните, неуместни и глупави декларации на френския представител в ООН, сравнил ситуацията в Крим с влизането на съветските танкове в Прага през 1968.

Както изглежда, външната ни политика се основава на наивното и пристрастно разделяне на света на "добри" и "лоши" и на съвършено погрешната оценка на ситуацията. Известно е обаче, че емоциите и гневът, особено когато са необосновани, не могат да заменят обективния анализ на ситуацията от гледна точка на правото, геополитиката и националните интереси. На този фон, единствените разумни предложения бяха направени от бившия външен министър Юбер Ведрин (7).

Нещо повече, нищата се развиват така, сякаш страната ни действа под диктовката на американците, дори ако те не искат това от нас, и сякаш френската дипломация споделя гледната точка на неоконсерваторите за света. Това слугинско поведение ни доведе дотам, че с Франция вече не се съобразяват. Демонстрираха го американците, които дори не сметнаха за нужно да ни предупредят, че възнамеряват радикално да променят политиката си в Сирия. Подобна позиция не носи никакви икономически ползи, поставяйки ни (както и в случая с интервенцията в Либия) в незавидно и идиотско положение.

Всъщност, еволюцията на американската политика би трябвало по-скоро да ускори дистанцирането ни от Вашингтон и сближаването на Франция с Изтока. На практика, САЩ са загрижени изключително за собствените си интереси и постоянно се опитват да играят ролята на "чирака магьосник" на международната сцена, макар че хитроумните им комбинации все по-рядко приключват с успех (Ирак, подкрепата за "Мюсюлманските братя" и т.н.). В противовес на това, след т.нар. "арабски революции" и началото на сирийската криза, Русия печели все повече съюзници по света, докато Франция бива подложена на все по-силна критика заради безразсъдното следване на опасната политика на Вашингтон.

Заключение

Революцията и държавният преврат ще имат изключително тежки икономически и финансови последици за Украйна. Тя няма да може да разчита на обещания и от Русия 12-милиарден кредит, който иначе би могла да получи още през настоящата 2014. Освен това, Москва най-вероятно ще повиши цената на природния си газ до тази на международния пазар, което ще се отрази изключително болезнено на украинската икономика. Новото временно правителство в Киев започва да осъзнава, че страната е на ръба на краха, затова поиска от Запада спешна финансова помощ от 35 млрд. долара, каквато той просто не е в състояние да и предостави.

Ето защо украинските "мечти" скоро ще се стопят, сблъсквайки се със суровата реалност. А тя е, че на "революционерите" (искат или не) ще се наложи да признаят, че Русия винаги ще бъде техния голям съсед, че руснаците ще продължат да бъдат 1/3 от населението на страната, че почти цялата търговия ще се осъществява с държавите от ОНД, че руският флот ще си остане в Севастопол, а Украйна ще продължи да разчита на руския газ.

В тези условия Франция следва да осъществява по отношение на украинските "демократи" същата политика, каквато и по отношение на Израел, т.е. макар да споделяме техните убеждения, не бива да им позволяваме за извършват безразсъдни постъпки и да плащаме за последиците от тях.

Бележки:

1. В тази връзка, виж Thomas Guénolé et Katerina Ryzhakova-Proshin «Ukraine: halte au 
manichéisme!», Slate.fr, 24 décembre 2013. http://www.slate.fr/tribune/81479/ukraine-halte-
manicheisme
2. В тази връзка, виж забележителния анализ на Ахмед Бенсаада, «Ukraine: autopsie d'un
coup d'Etat». http://www.ahmedbensaada.com/index.php?option=comcontent&view=article&id=
257:ukraine-autopsie-dun- coup-detat&catid=48:orientoccident&Itemid=120
3. Cf. Claude Moniquet, «Ukraine: copier/coller, vieilles rengaines et ignorance des réalités»,
ESISC, 26 février 2014.
http://www.esisc.org/publications/opinions/ukraine-copiercoller-vieilles-rengaines-et-ignorance-
des-realites
4. Eric Denécé, «Intervention en Syrie : la recherche d'un prétexte à tout prix», Editorial n°32,
septembre 2013, www.cf2r.org
5. Eric Denécé, «La dangereuse dérive de la "démocratie" américaine», Editorial n°31,
août 2013, www.cf2r.org
6. На 8 февруари 1976 на остров Майот беше проведен референдум за присъединяването му
към Франция. Той беше обявен за недействителен от ООН, която осъди нарушаването на
териториалната цялост на Коморските острови и поиска от Франция да напусне
тази територия. http://www.comores- actualites.com/actualites-comores/la-crimee-est-
russe-et-mayotte-est-francaise-ou-est-le-probleme/?
7. Hubert Védrine «Cinq propositions pour sortir de la crise ukrainienne», Rue 89, 8 mars 2014.
http://rue89.nou
--------------------------------------------------------------------------

* Авторът е директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването (
CF2R)
 
Второ напоително интервю по национална телевизия, пресконференция,
изявление в парламента
и бягство от депутатите – такава бе сутринта на 25 януари 2012 на министър Цветанов

Цветан Цветанов, вътрешен министър„Как не ви е срам да ми искате оставката”! „Как не ви е срам да ме учите на морал!” викна вътрешният министър Цветан Цветанов от парламентарната трибуна, дръпна една пропагандна реч в своя защита, след която побягна навън.

На 25 януари министърът се появи в парламента, след поредно свое интервю по национална телевизия и пресконференция на МВР.
На пресконференцията освен различни и нелогични, неясни изрази, Цветанов каза:

"...ще трябва да отида в парламента за полицейското насилие, а всъщност има политическо насилие върху мен..."


В парламента бе съобщено, че той, министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов ще отиде пред депутатите, за да разясни конкретен случай на опит за натиск срещу него, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

Минути по-късно, Агенция „Фокус” съобщи, че се очаква изявление на министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов от парламентарната трибуна, което ще бъде предавано пряко по националните радио и телевизия.
Съдия Мирослава ТодороваПреди въпросното изявление на Цветанов, в друга национална телевизия, обвинената от МВР-министъра съдия Мирослава Тодорова, председател на Съюза на съдиите се обади на живо в студиото и обясни, че обмисля клеветите, които е чула от Цветанов по своя адрес за връзка с организираната престъпност.



Съдия Мирослава Тодорова каза, че е на път да обмисли дали да търси съдебна отговорност от Цветанов.
{edocs}sadija todorova-zb.doc,600,400,link{/edocs}

Но да караме поред:

В телевизионното студио с поредното интервюНа 24 януари министър Цветанов призна от студиото на bTV:
„...Що се касае до Николай Цонев, да, ние го отчитаме това като проблем, който действително беше показан и който действително беше дискутиран. Знаете, че и Висшия съдебен съвет се произнесе с наказание ...”
Това, което Цветанов премълча е, че той лично награди наказаният за грубо отношение в този случай зам.-градски прокурор Роман Василев с пистолет!

Пресконференцията на МВР„...В село Скравена, Ботевградско, имаше надраскване на 15 къщи с надписи, нецензурни думи, свастики. В последствие от работата, която извършиха колегите от областна дирекция от София, задържаха лицата в присъствието на родители, защото те са и непълнолетни. След това бяха освободени, нямаха никакви претенции към полицейските действия, направиха пълни самопризнания. Но след няколко дни родителите се обадиха и казаха, че спрямо децата има оказано полицейско насилие. Но никой не даде обществен отзвук на това, какво са направили тези деца, какво са направили полицаите, за да ги задържат и те са си направили пълни самопризнания. И всъщност в един момент се оказва, че този случай, който го коментираме вече втори ден, реално той е провокиран от това, че излезе, че е имало някаква фейсбук група, което всъщност е призовавала да не се гласува за Бойко Борисов ...”

Цветанов обърка случая в Скравена и изрисуваните свастики, със случая в Мировяне, където цяло семейство беше задържано със груба полицейска сила, вратата на къщата беше счупена и покъщнината беше чупена и разхвърляна по пода! От Мировяне пострадалите обясниха, че си обясняват полицейското насилие с образуваната във Фейсбук група от дъщерята на битото семейство!

Той даже не се притесни, че от толкова много изявления да бърка случаите и да говори на границата на лъжата!
И какво се получи: 25 души полицаи задържат и се държат грубо със семейство заради пет кутии цигари без бандерол!

Цветанов попита в студиото на bTV:

„...Смятате ли, че полицаят, когато отива и задържа някого, го взима и почва да го бие със завързаните ръце в стената или някъде другаде?”
Водещите му цитираха полицейски коментар по случая в Мировяне:
„...от Второ районно казват – няма проблем, имало е съпротива, за това са отишли толкова много хора и за това сме ги понасинили...”


По повод исканите от Борисов наказания в МВР и полицейските реакции,  министър Цветанов обясни:

„...Порицанието е най-голямото наказание от тези, които са дисциплинарните. След порицанието следва уволнение...
... Знаете ли какво ми казаха вчера колегите. Викат – г-н министър, в момента всеки един, който е извършил престъпление, най-лесно е да намери медийната изява. Удря си главата в стената, получава се една синина и казва – тази синина ...”


Какво се случи на 25 януари в парламента,

след като бе съобщено, че се очаква изявление на Цветанов:
Ето какво каза Цветанов от парламентарната трибуна, :

{edocs}zv-sadija.press1.doc,600,400,link{/edocs}

Сергей СтанишевБотевградски полицаи използвали електрошокова палка, за да накарат дванадесетокласника Петър Иванов да си признае, че е рисувал свастики.

Това съобщи лидерът на БСП Станишев, като разказа, че майката на момчето е дошла тази сутрин в Централата на партията, за да изрази възмущението си от лъжите на Цветан Цветанов и да разкаже как синът й е бил разпитван с бой и електрошокови палки от полицията.

Разполагаме със съдебномедицинско удостоверение за прилагане на електрошокова палка от полицаи срещу 18 г. момче от Скравена. Това заяви зам.-председателят на ПГ на КБ Михаил Миков.

Иван КостовКазусите на Цветанов се решават с много лесен политически ход - трябва да го направи министър-председателят. Това каза съпредседателят на СК и лидер на ДСБ Иван Костов.
„Цветанов трябва да си отиде, защото твори непрекъснато гафове, скандалите около него избухват всеки ден. Това не са сериозни мерки. Те няма да решат нито един проблем, допълни Костов по отношение на последните наказания, съобщени от министъра и отнасящи се за полицейското насилие над семейството от Мировяне.
По времето на Цветанов в МВР се върна страшна милиционерщина, свързана с крайно неуважение към личността. Не може да се мачка човешкото достойнство по всеки повод"
, отбеляза Костов. Той обясни, че не приема опита на МВР да се прехвърли цялата вина върху съдебната власт.

„Оставаме с впечатление, че държавата няма власт да реагира на тези случаи. Пернишкият рекет, свързан с отвличане и убийство, и последващо убийство на обвиняем или свидетел - ние така и не можем да разберем какъв – остава без разглеждане и днес от комисията, а бяха обещавани действия от МВР – абсолютно никакво развитие няма.
Издевателството над семейството в Мировяне с пребиване и брутално нарушаване на човешки права беше последвано от искане на оставки от министър-председателя, а министърът на вътрешните работи взе някакви административно-политически назначения, с което не реагира въобще. Ние оставаме с впечатление, че министър-председателят не може да разпореди каквото и да било на вътрешния министър.
Бит е човек с електрошокова палка, което означава, че насилието ескалира. Министърът на вътрешните работи обвини председателя на Съюза на съдиите г-жа Тодорова за връзка с организираната престъпност, без да покаже каквито и да било доказателства за това и по този начин нанася сериозен удар върху престижа както на МВР, така и на Съюза на съдиите”
, каза Иван Костов.

„Каним да дойде министър-председателят, за да сме убедени, че в държавата има някаква власт... ние отдавна от Синята коалиция сме поискали оставката на този вътрешен министър. Да му взема на него оставката и тази сага, с тези скандали да приключат, защото в държавата се случват отвратителни неща”, заяви Иван Костов.

Лютви Местан, ДПС„Необходимо е извършилите полицейско насилие, да получат адекватни наказания, а не просто порицание - каза от парламентарната трибуна зам.-председателят на ПГ на ДПС Лютви Местан. - Случаят в Мировяне е нещо повече от полицейско насилие. В момента, в който носителят на политическата власт се разграничи от акта на насилието, то остава само в полето на полицейското насилие. Полицейско насилие, което се ползва с политическо покровителство се превръща в политическо насилие”.

„Обръщаме се към премиера, защото досега изказваме само хипотези – необходими са действия на изпълнителната власт за спешни и конкретни дела, за да се дадат категорични доказателства, че в случая в Мировяне имаме просто едно полицейско насилие, което категорично заслужава своето политическо разграничение от субекта на властта. Ако това не стане, силното усещане за безвластие ще се окаже, че е силно усещане за силова власт, а не за демократична. Идеята за уволнение, за сериозни санкции беше трансформирана в някакво порицание”, подчерта Местан.

Бойко БорисовМалко по-рано премиерът Борисов заяви пред репортери след среща с президента Росен Плевнелиев:
„МВР като стил трябва да забрави превишаването на правомощията, които имат в една такава акция...

... Изпълниха моята воля, наказаха тежко участниците в тази акция. Надявам се, че министър Цветанов ме е разбрал правилно, че това не може да бъде стил и действие на МВР и че в подобен следващ случай действително трябва да си отидат и големи началници от министерството”
, заяви премиерът. Борисов каза, че вчера се е срещнал с всички служители на МВР, които са участвали в акцията в Мировяне. „Грубо превишаване на правата. Аз съм ги санкционирал многократно”, обясни министър-председателят.

„Всяко насилие, в това число и полицейското, е неприемливо, грозно и в демократичните общества е скандално” – каза депутатът от ПГ на Коалиция за България Георги Божинов от трибуната на парламента.

Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов обясни сутринта на пресконференцията на МВР: „..ще отида днес в парламента, да обясня на тези, които днес излизат да говорят от трибуната тези несъстоятелни неща, за това как всъщност срещу мен лично се е оказвало политическо насилие, за да мога да осуетя правораздаването по едно конкретно дело и то от конкретен политик в българския парламент...”

Цветанов към опозицията: Как не ви е срам да ме учите на морал

Цветан Цветанов, вътрешен министърСлед като се накара на депутатите като че ли са в детската градина, след като най-арогантно обвини всички за всичко, Цветанов обяви, че бърза и ще пътува служебно зад граница и буквално на бегом напусна парламентарната зала.
„За нас на преден план стои въпросът за оставката на министъра на вътрешните работи. Неговото оставане носи само тежести и за управлението на ГЕРБ. Това каза на брифинг в парламента депутатът от ПГ на Коалиция за България Ангел Найденов, по повод изявлението на министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов от парламентарната трибуна.
Според Найденов, министърът на вътрешните работи е човек, който очевидно не може да носи отговорност и да се справи с тежката задача да ръководи МВР. „Зад пороя от думи, той се опита да скрие своята персонална отговорност. Зад агресията, той се опита да скрие отговорността на сегашното управление, свързана със защитаване на правата на българските граждани. Днес видяхме един министър, за който силата поражда правото”, каза Ангел Найденов.

„...Стои въпросът за произнасянето и за отговорността на министър-председателя за това, което се случва в страната. Това полицейско насилие е безпрецедентно след годините на прехода. Освен темата за оставката, поставяме въпроса за отстраняването на министъра на вътрешните работи до приключването на работата на анкетната комисия за изясняване на тези случаи. На преден план излиза и въпросът за вот на недоверие по отношение на вътрешната политика и провала на МВР”, каза Ангел Найденов.

Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов не е останал да изслуша репликите на опозицията към неговото изказване в парламента, тъй като заминава за неформален съвет „Правосъдие и вътрешни работи” в Копенхаген, уточниха от пресцентъра на МВР.
Всъщност на дневен ред е не кога Цветанов като министър лети по света, а кога ще излети от поста си след традицията на полицейско насилие, която наложи откакто ръководи МВР.

 

Конференция за Близкия изток, под контрола на ЗападаПубликува се с любезното съдействие наДържавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1207-2012-godinata-na-golemiq-strah

Ако се вгледаме в най-знаковите събития на миналата 2011, можем да стигнем до малко неочакван извод, а именно, че те са своеобразен пролог към далеч по-мащабни трансформации. Още повече, че мнозинството от тях са свързани, пряко или косвено, помежду си. Като от всяко можем да си направим определени изводи.

Водещите събития през 2011

Свалените от власт Саддам Хюсеин, Хосни Мубарак, и Муамар Кадафи. Хюсени - екзекуритан от така наречените Характерна за 2011 беше системната активност, демонстрирана от САЩ, Великобритания, Франция и глобалните мрежови структури и насочена към преформатиране на Близкия Изток. В резултат бяха свалени (Хосни Мубарак, Бен Али) и дори ликвидирани (Муамар Кадафи) лидери, които до последния момент се смятаха за големи приятели на Запада и се ползваха с пълното му доверие и благоразположение. Съществуващата доскоро система за колективна сигурност, под егидата на ООН, вече едва ли може да се смята за реално функционираща. Защото, през миналата 2011,  дори и „мирните” санкции се оказваха основание за бомбардировки, а ерозиращият държавните устои ислямски тероризъм, открито биваше финансиран и подкрепян от редица водещи държави в Западна Европа и Близкия Изток.

Така, авоарите на слабите държави се оказаха собственост на силните, в същото време никой не възнамерява да разследва сериозно извършените в хода на „демократизацията” убийства на обикновени граждани, държавни лидери и членове на семействата им. Всички тези промени бяха наречени „арабска пролет”. Не е ясно, какво точно са имали предвид организаторите на тази основна тенденция за миналата 2011 (защото, както е известно, бунтовете започнаха през зимата), затова пък е съвсем ясно, че „пролетта” ще продължи и през 2012, като наред са Сирия, Иран, Алжир и дори някои зони, извън арабския свят.

Хаосът в Близкия Изток усили позициите на радикалните ислямистки течения, които не страдат от липсата на оръжие, човешки ресурси и финансови средства. Те вече нямат конкуренти в огромните и безконтролни пространства, които през миналата година направиха голяма крачка назад, към регреса и феодализма. Междувременно, обхванатата от „революционния пожар” територия непрекъснато се разширява и днес терористични действия на верска основа се извършват в огромна зона от Нигерия до Казахстан.

Непрекъснато усилващият се през 2011 натиск върху Сирия и Иран може да доведе, през 2012, до голяма война в Средиземно море. При това, не е изключено тя да се окаже ядрена и дори да стане своеобразен пролог към нова световна война. В нея със сигурност биха били въвлечени Иран, Сирия, Ирак, Турция, монархиите от Персийския залив, Израел и САЩ. Подобно развитие обаче, директно би застрашило централноазиатските постсъветски държави и техните основни партньори – Русия и Китай. Нещо повече, дори „ограничен” удар срещу Иран е в състояние да провокира сътресение на петролните пазари и мощна вълна от паника, допълнително усложнявайки възстановяването на глобалната икономика.

Развитието на американската система за ПРО доведе до края на „презареждането” в отношенията между Вашингтон и Москва. Разполагането на нови противоракетни бази и радарни комплекси провокира нарастване на недоверието. Включването на Черно, Балтийско и Северно морета в зоните на патрулиране на американските бойни кораби, участващи в ПРО, пък макар и под предлог Европа да бъде защитена от „евентуална агресия от страна на Иран или Северна Корея”, също няма да съдейства за укрепването на стабилността през 2012. Впрочем, аналогична ситуация се заформя и около Китай, в разултат от американската стратегия за геополитическо обкръжаване на Пекин.

През 2011, глобалната енергетика също започна да дрейфува. Аварията в атомната електроцентрала „Фукушима 1” доведе до още по-голямо нарастване значението на традиционните енергоносители.В отношенията между страните-доставчици и потребители, разположени в различни географски зони и имащи различни геополитически „симпатии”,  се породи ново напрежение. Налице са опити за съхраняване на сега действащите маршрути на транзита на енергоносители, както и да се наложат нови, с оглед да се използва променилата се икономическа карта на света за постигането на политическо превъзходство. Не бива да се съмняваме, че споровето за цената на петрола и природния газ и маршрутите на транзита им ще бъдат не по-малко остри, отколкото бяха през 2011.

Заради неспособността на европейските лидери да вземат ефективни решения бързо и координирано, кризата на Еврозоната постепенно навлезе в глуха улица. Станахме свидетели на серия от скандални оставки – постовете си напуснаха премиерите на Италия и Гърция. Европейската банка изразходва огромни средства, без въобще да е сигурна за резултата от това, а междувременно „епидемията” засегна всички държави на континента. Така, през 2012, трансформацията на ЕС става неизбежна, като въпросът е само, в каква точно плоскост ще се осъществи – т.е. дали ще се променят значително границите на еврозоната, или промените ще засегнат самата политическа същност на Съюза. През 2012 върху проблемите на целия ЕС допълнително ще се насложат и вътрешните проблеми на отделните му членове, свързани както с насрочените избори (Франция), така и с общото изчерпване на наличните резерви.

Финансовите проблеми на ЕС за известно време отклониха вниманието от тревожните симптоми, очертали се в САЩ, които също се нуждаят от сериозно осмисляне. Американският държавен дълг достигна немислими доскоро размери, а поредният таван от 15,2 трилиона долара, поставен след ожесточените спорове през август 2011, съвсем скоро ще трябва отново да се повиши. Впрочем, внимателният анализ сочи, че подобни повишения скоро ще започнат да се правят на всеки три месеца. В края на декември 2011, държавният дълг на САЩ достигна 100,012% от БВП, което вече е критичен показател.

Предвид така очерталата се ситуация, не може да се изключи, че САЩ ще се опитат да решат икономическите си проблеми с военно-политически средства. Още повече, че всички сравнително мирни и „меки” механизми за преориентацията на капиталовите потоци към Съединените щати вече изглеждат изчерпани.

Междувременно, проявите на кризата в САЩ демонстрираха на света възможностите на движенията от типа на „Окупирай Уолстрийт”, зародило се в Америка и прехвърлило се оттам в останалия свят (сходни движения се появиха в Италия и Гърция), демонстрирайки растящата пропаст между най-богатите слоеве на населението и останалите граждани. Друг символ на миналата 2011 стана изключително мащабното използване на Интернет и информационните технологии, известно като „туитър-революции”, от Лондон до Кайро.

На фона на проявите на кризата в САЩ и ЕС, принудени да решават остри вътрешноикономически и социални проблеми, качествено нарасна влиянието на Китай. Китайският юан вече се разглежда като възможно и дългоочаквано попълнение на валутната кошница на МВФ, а Пекин усилено модернизира армията и флота си (първият му самолетоносач вече е приет на въоръжение). Китайските инвеститори проникват все по-дълбоко на европейските и световни пазари, включително в наукоемките и високотехнологични отрасли. Полагат се мащабни усилия за превръщането на страната във финансов и делови център на света до 2020-2025. Паралелно с китайския възход, укрепват и всички останали държави от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Бразилия например, за първи път изпревари Великобритания по БВП, като вече е на шесто място в световната йерархия по този показател.

Наред с глобалните феномени, които, най-вероятно ще продължат развитието си и през 2012, придобивайки обаче нов облик, следва да отбележим и качествено новият етап в интеграцията на Русия, Беларус и Казахстан, чиито правителства създадоха Митнически съюз, съумяха да отхвърлят огромна работа по хармонизиране на правните си системи и формираха над национални органи за управление на бъдещото общо икономическо пространство. Създавайки това пространство, Минск, Москва и Астана са в състояние и да го превърнат в самодостатъчен световен център, да възстановят разрушените след разпадането на Съветската империя инфраструктурни, индустриални и социокултурни връъзки и така да посрещнат достатъчно подготвени и укрепнали новите глобални предизвикателства.

Какво да очакваме през 2012?

В навечерието на новата 2012, проблемите на еврото, опасността от дезинтеграция на ЕС и заплахата от нови големи войни в Близкия Изток, Централна Азия, Африка и други места по света, родиха мрачно звучащия поздрав „Happy New Fear” (буквално, „Честит нов страх”). Всъщност, истината е, че преди дванайсет години, в навечерието на настъпването на новия век и новото хилядолетие, и без това крехкият световен ред окончателно загуби устойчивостта си. За да бъде стабилно едно общество, то трябва да бъде интегрирано от общопризнати закони и институции, а пък ако става дума за международна общност – от международно право и международни институции. От момента, когато значима група от обществото започна публично да не приема неговите закони, започва и дезинтеграцията на въпросното общество. А пък, когато става дума за група държави и за световната общност, започва процес на глобална дезинтеграция.

Когато през 1999 НАТО стартира бомбардировките на остатъчна Югославия, загрижена за съдбата на косовските албанци и отказвайки да се съобрази с международното право, започна дезинтеграцията на все още съществуващия тогава световен ред. След това станахме свидетели на военната интервенция в Ирак, без санкция на Съвета за сигурност на ООН, под оказалия се фалшив предлог (изтъкнат от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), че местният диктатор Саддам Хюсеин разполага с ядрено и химическо оръжие. Това окончателно ерозира устоите на международната общност. Днес, когато както международното право, така и международните институции, на практика, не функционират, мнозина смятат, че сме на прага на епоха на локални войни и глобален хаос.

Последната Коледа в обединена Европа?

Междувременно, освен икономическите проблеми, разтърсващи ЕС, нарастват настроенията против доминиращата роля на Германия в Съюза. В ролята на основни „идеолози” на този процес се изявяват националистическите десни партии, отстояващи върховенството на националните суверенитети спрямо общоевропейските принципи на т.нар. „общ дом”. Като най-странен, на фона на сегашните противоречия в ЕС, изглежда фактът, че именно новите членове на Съюза, които най-много спечелиха от присъединяването си към него, сега не са склонни да платят за това, жертвайки дори малка част от своята самостоятелност, а пък „гръбнакът” на ЕС, в лицето на Германия и Франция, които през всичките тези години плащаха за да гарантират относителното благополучие на новите членове, са готови да продължат да го правят.

Всъщност, истината е, че така изглежда само на пръв поглед. Защото съществуването на Еврозоната е изгодно най-вече на държавите-износителки, а това са именно Франция и Германия. Именно те изтласкваха от пазарите на малките европейски държави местните производители със своите по-качествени и поевтинели, благодарение на общата валута, стоки. Интересно, защо това се премълчава от повечето икономисти в Гърция, Италия, България и другите европейски държави, ударени особено тежко от кризата, чиито резултати могат да ликвидират не само Еврозоната, а и самата обединена Европа? В този смисъл Великобритания, която на практика, вече се откъсна от Европа, е на път да се превърне в заразителен пример за останалите.

Отказът на Дейвид Камерън да финансира европейския икономически стабилизационен фонд направи невъзможно британското участие в новите политически инициативи, целящи промяната на европейската конституция и, следователно, поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едно е ясно: за първи път в следвоенната история Европа рискува да се превърне от стабилизиращ в разрушителен фактор в световната политика. И, ако прословутата европейска „политическа коректност” все още ограничава възхода на националистическата десница в такива държави като Унгария, Белгия или Холандия, след евентуалното изчезване на „обединена Европа” това ще се промени. Вероятно, когато вместо безцветната баронеса Аштън настъпи времето на новото поколение политици-националисти като Марин льо Пен например, някои ще съжаляват за лишения от всякаква харизма „президент на ЕС” Херман ван Ромпой. Впрочем, както беше казал навремето Лех Валенса, „Плюсовете на ЕС си имат своите минуси”.

Войните през 2012

На 27 декември 2011, бившият Върховен комисар на ООН по човешките права, а днес президент на Международната група за предотвратяване на кризи Луиз Арбър, публикува в американското списание Foreign Policy статия, озаглавена „Войните през следващата година”. В нея тя изброява десет войни, които, при наличието на определени условия, могат да избухнат през 2012. И тъй като от списъка и излиза, че някои държави ще участват едновременно в няколко войни, нека се опитаме да го систематизираме.

Най-голямата заплаха - Близкият Изток

Арбър прогнозира, че в този традиционно взривоопасен регион могат да избухнат едновременно две войни. Всъщност, дори и само един от прогнозираните от нея военни конфликти да стане факт, във военните действия неизбежно ще бъдат въвлечени практически всички държави от региона. Според Луиз Арбър, свалянето на сирийския диктатор Башар Асад може да провокира военен сблъсък с участието на „Хизбула", Сирия, Иран и Израел.

На свой ред този многостранен конфликт спокойно може да се окаже началото на Трета световна война. Оказалата се в центъра на противоречиви политически и военни интереси Сирия може да се превърне в детонатор на „иранската бомба”, независимо дали тя има, или пък не, своя ядрена „версия”. Интересно е, че в коментарите си многобройните привърженици и противници на нанасянето на „превантивен” удар срещу Иран въобще не споменават правните аспекти на подобна стъпка. Дискутират се само възможностите и последиците от евентуален израелски удар, както и ролята на САЩ в предполагаемите събития. Никой не възнамерява да иска съгласието на Съвета за сигурност на ООН, тъй като е очевидно, че най-малкото двама негови членове – Русия и Китай, ще наложат вето.

В тази ситуация следва да отдадем дължимото на Иран, който се възползва от „съвета”, даден му преди две години от известния американски геополитик (и шеф на агенция Стратфор) Джордж Фридмън, и демонстрира готовност да блокира Ормузкия пролив, през който минават около 40% от световните петролни доставки. И така, от десетте прогнозирани от Луиз Арбър войни, две трябва да избухнат в Близкия Изток. Като вероятността от подобно развитие е доста висока, може би с уточнението, че вместо две локални, можем да очакваме една пълномащабна война, която постепенно да придобие глобален характер.

Какво да очакваме в Средния Изток?

Двете войни, за които Арбър прогнозира, че ще избухнат в този регион (в Афганистан и Пакистан) вероятно също следва да разглеждаме като една. Въпросните две държави са толкова тясно свързани в исторически, политически, етнически и религиозен план, че всяка война, която избухне в едната, моментално ще се прехвърли и във втората. Афганистан, който американците скоро се готвят да изоставят трудно може да бъде наречен истинска държава. Талибаните въобще не са победени и в момента правителството на Карзаи дори не толкова преговаря, колкото се пазари с тях (естествено за сметка на САЩ), като куфарчетата с долари първо се разпределят сред правителствените чиновници, а оттам (вече доста олекнали) продължават към лагерите на бунтовниците. Ако преди НАТО плащаше данък на афганистанските бунтовнически командири за да пропуснат керваните с военна техника, продоволствие и оборудване  за частите на ISAF в страната, сега им плащат за същото, но в обратната посока. Разривът в отношенията между САЩ и Пакистан също не подобри положението на частите на алианса. Сега, товарният транзит през пакистанска територия е почти прекратен и изтеглянето на войските и бойната техника от Афганистан се превръща в доста сериозен проблем за НАТО. Ако добавим към това и пакистанския ядрен арсенал, вътрешната нестабилност в страната и огромното влияние на талибаните, става ясно, че избухването на нова война в региона е твърде вероятно и, ако тя наистина избухне, няма да е по-малко опасна от тази в Близкия Изток.

Локалните войни

Колкото и цинично да звучи, някои от прогнозираните от президента на Международната група за предотвратяване на кризи войни едва ли ще имат подобно глобално значение. Арбър, в частност, предрича избухването на въоръжени конфликти най-вече в Африка - в Конго, Бурунди, Кения, Сомалия и Тунис, както и в Йемен. Според нея, могат да се очакват войни и в Мянма, в Централна Азия и дори във Венецуела. Впрочем, някои от прогнозите и звучат съмнително, докато други изглеждат напълно вероятни, при всички случаи обаче, изброените по-горе потенциални въоръжени конфликти едва ли ще са чак толкова опасни, колкото този в Средния и, особено, в Близкия Изток.

Към глобална дезинтеграция?

Анализирайки резултатите от случилото се през 2011, следва да признаем, че толкова висока турбулентност в сферата на международните отношения не е имало отдавна. И дори ако само десет процента от прогнозираните не само от Луиз Арбър, а и от мнозина други политолози, събития наистина се случат, ни очаква изключително трудна година. Между другото, кой знае защо, Арбър не споменава нищо за Ирак, където ситуацията е нажежена до краен предел, нито пък за Египет, където се очертава превръщането на „революцията” в перманентна.

Но най-неприятното в цялата тази ситуация е, че международните институции, международното право и международните алианси се разпадат. Вероятно за първи път след края на Втората световна война, човечеството се оказва толкова разединено и неподготвено за съвместни действия срещу заплахите и предизвикателствата на бъдещето, при това разединено по почти всички възможни признаци – религиозен, финансов и идеологически. Затова е твърде вероятно в обозримо бъдеще да се наложи принципът „всеки за себе си”. Старият световен ред се руши, а нов липсва, дори и само като проект. Разбира се, остава ни да се надяваме на нещо по-добро, но истината е, че би било крайно лекомислено, да не се готвим за по-лошото възможно развитие.

------------------------------------------------

* Европейски център за политически прогнози

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1045-bydeshtoto-preformatirane-na-blizkiq-iztok

В Близкия Изток, който, в широкия смисъл на понятието, обхваща територията от Северна Африка до Иран, не секват сблъсъците и протестите, т.е. напрежението продължава да е голямо. В настоящата статия ще се опитам да направя общ анализ на събитията в региона за да очертая тенденциите и контурите на общата картина, които могат да се проявят при развитие на ситуацията в една или друга посока.

Според мен, има два основни варианта за това, какви биха могли да са последиците от събитията, след една или няколко години: формиране на изгодна за Запада политическа ситуация, или пък на не толкова изгодна за него, но по-приемлива за останалите геополитически играчи, ситуация.

На свой ред, тези варианти включват няколко подварианта. Например, ситуацията може да се окаже печеливша за САЩ и доста по-малко изгодна за ЕС. Или пък, изгодна за Иран и Китай и не съвсем изгодна за Русия и т.н.

Предпочитам обаче да разгледам въпросните два варианта, като цяло, а след това да се спра на отделните държави от региона. В краткосрочна перспектива, ситуацията очевидно се развива благоприятно за Запада. САЩ съумяха да се избавят от непопулярните режими в Египет и Тунис по начин, който ги представя като „подкрепящи исканията на народните маси”. В момента, Западът се опитва да насочи надигналата се „революционна вълна” към такива държави като Сирия, а след това и Иран. В много арабски държави, най-голяма социална активност демонстрират младите хора, част от които са настроени положително към достойнствата на западната демокрация (включително и заради потисничеството на досегашните демодирани и закостенели режими) и вярват, че в арабския свят могат да бъдат изградени „демократични” общества, като тези в Европа.

Според мен обаче, в средносрочна и дългосрочна перспектива, управлението на тези процеси ще се оказва все по-трудно за Запада. Активизиралите се маси скоро ще се убедят, че демонстрациите и демокрацията, сами по себе си, не гарантират икономически ръст. Навлизането на западната култура и нрави (което и преди имаше място в Египет и Тунис) ще провокира протестната реакция на местните общества. Ислямското общество едва ли ще се примири със „свободното” поведение и другите особености на западния свят. На Запада ще се наложи да инвестира и да оказва помощ на новите арабски „демокрации” (които не разполагат с достатъчно петрол) за да предотврати масовото разочарование от резултатите от „революциите”. Предвид кризата обаче, западните държави не разполагат с такива средства, а в бъдеще ще имат още по-малко.

Затова „демократичната” реторика и еуфорията от извоюваната свобода скоро ще изчезне, за сметка на нарастващата необходимост от упорита ежедневна работа за изграждането на силни и модерни арабски държави, каквито все още не съществуват. И тук на дневен ред ще бъдат поставени редица важни идеологически въпроси: какъв курс следва да избере една или друга страна – дали отново да търси съюз със Запада, акцентирайки върху демократичната реторика и човешките права, за да си гарантира оттам необходимите инвестиции и технологии, или да се ориентира към постигането на реална независимост, което ще изисква изграждането на собствена технологична база, защита на вътрешния пазар и ориентация не толкова към Запада, а към собствените сили. Както и към такива държави, като Китай, Русия, Иран и т.н.

От тази гледна точка, ще анализирам перспективите пред отделните страни от региона, без да изброявам в детайли всички факти, а опитвайки се да посочвам само ключовите, поне според мен, моменти и тенденции.

Египет

Тази държава винаги е претендирала за лидерски позиции в арабския свят. Днес Египет има най-голямото население в него – около 80 млн. души. В Кайро се намира един от основните идеологически центрове на мюсюлманите-сунити – религиозният университет Ал-Азхар и неговата джамия. Тук се обучават млади мюсюлмани от целия свят, при това от изключително авторитетни за сунитската общност теолози, ориентиращи мюсюлманите, помагайки им да осмислят социално-политическите и други проблеми от гледната точка на исляма. Египет притежава Суецкия канал, свързващ Европа с един от основните петролодобивни региони на света – Персийския залив. Египет граничи със сектора Газа, който днес е единствената изцяло контролирана от палестинците територия.

След оставката на Хосни Мубарак, Египет се оказа на кръстопът. Именно Мубарак завърши процеса на изграждане на светска военно-полицейска държава, напомняща Турция по времето на Ататюрк. Наистина, и сега властта в страната е в ръцете на военните, но те трудно ще я удържат, а вероятно и нямат намерение да се вкопчват в нея. Рано или късно, в Египет ще се проведат парламентарни и президентски избори и ще се формира нова власт. Референдумът от 19 март вече подготви условията за това.

Кой обаче може да дойде на власт в Египет? Ясно е, че на остатъците от бившия режим, обединени в Национално-демократическата партия, ще е трудно да запазят мнозинството си в парламента, освен това е възможно самата партия или наследницата и да бъдат забранени. Сред опозиционните сили, най-организирани и популярни са „Мюсюлманските братя”. Както е известно, тази организация е създадена още през 20-те години на миналия век и разполага с филиали в почти всички арабски държави, макар че те действат независимо един от друг и нерядко защитават различни позиции.

Наскоро „братята” обявиха за създаването на политическа партия „Свобода и справедливост”, с която ще участват в парламентарните избори. Показателно е, че те непрекъснато се стремят да внушат, че не са ислямски фундаменталисти и не възнамеряват да изграждат теократична държава. За целта демонстративно общуват с египетските копти-християни и духовните им лидери, водят преговори с някои други партии за общи избирателни листи и заемат умерени позиции почти по всички важни въпроси. Така, „Мюсюлманските братя” подкрепиха провеждането на референдум, докато редица други опозиционни сили и млади активисти се обявиха против предлаганите поправки, смятайки ги за недостатъчно радикални. Фактът, че почти 80% от египтяните гласуваха за въпросните поправки, косвено свидетелства за популярността на „братята” в обществото. Организацията им обаче, поне засега, не възнамерява да поема пълната отговорност за ситуацията в страната. Нейните лидери заявиха, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори и дори, че няма да се стремят към максимален брой депутати в парламента. Според някои експерти, партията на „братята” вероятно ще се задоволи с 35-40% от местата в бъдещия парламент, въпреки реалните си шансове да разполага с мнозинство в него.

Очевидно, тази предпазливост се обуславя от две основни причини. След революционните събития египетската икономика се намира в много тежко състояние, затова новото правителство ще трябва да осъществи редица неособено популярни реформи за да подобри ситуацията. Освен това, Западът все още приема „Мюсюлманските братя” като заплаха и като фундаменталистко движение, затова бързото им идване на власт рискува да изолира Египет от западните държави, от които тази арабска държава все още е силно зависима.

Все пак, рано или късно, на ислямистите ще се наложи да поемат властта в свои ръце. Именно тогава можем да очакваме и най-интересните събития: ще стане ясно, каква е позицията на „братята” по основните международни въпроси: за отношението към САЩ и Иран, за мирния договор с Израел от 1979 и т.н. И най-важното, дали след като дойдат на власт, ислямистите ще се ориентират, под една или друга форма, към „иранския модел на развитие”.

В случая нямам предвид създаването на теократична държава, тъй като в сунитското общество липсва такава прослойка, каквато са аятоласите, при шиитите. Според мен, „иранският модел” означава не само „режим на аятоласите” и клерикализъм, но и определена идеология: опора на собствените сили в икономиката; развитие на национална наука и технологии, включително в ядрената сфера и космоса; налагане на религиозните норми в обществено-политическия живот и бита; антизападна и антиизраелска позиция във външната политика.

Ако Египет не тръгне по този път (макар че разполага с необходимия за него потенциал, предвид многобройното му население и интелектуалните му ресурси), т.нар. „египетска демокрация” ще си остане просто реторика и опит страната да се хареса на Запада и отново да разчита на щедрата му помощ, инвестиции и туристи. При подобно развитие, „демокрацията” ще се окаже по-скоро своеобразна идеологическа диверсия срещу целия ислямски и арабски свят (и не само) с цел да им бъдат натрапени фалшиви идеали, както и да бъдат изкушени някои други държави (особено Иран) да се откажат от досегашния си курс.

Либия

Случващото се в Либия е в центъра на вниманието на цялата световна общност. Въпреки предварителните очаквания, диктаторът Кадафи съумя частично да обърне почти безнадеждната за него и клана му ситуация, когато градовете един след друг преминаваха в ръцете на опозицията, а мнозина високопоставени държавни служители избягаха в лагера на противниците на режима. Той успя да мобилизира привържениците си и да запази гръбнака на армията си (елитните бригади), а превъзходството на правителствените сили над бунтовниците, по отношение на огневата мощ, сякаш не им оставяше особени шансове.

Именно в този момент, бе поставено началото на западната намеса в либийската гражданска война, в резултат от което страната се оказа разделена на две. Кадафи контролира западното крайбрежие, където са повечето големи градове, и центъра на страната, а противниците – му изтока на страната и някои вътрешни райони на запад.

Факт е, че по време на управлението си и особено през последните години полковникът допусна груби грешки, от което се възползваха противниците му и западните държави. Така, Кадафи не съумя да установи тесни съюзнически отношения с нито една мюсюлманска държава, включително и с Иран. Впрочем, той не установи такива отношения и с Русия, и Китай, въпреки, че Москва опрости многомилиардните дългове на Либия от съветската епоха. Наистина, либийският диктатор обеща да купи големи количества свръхмодерно руско оръжие, но напоследък купуваше оръжие предимно от Европа. Едва след началото на бомбардировките той заяви, че ще предостави разработката на петролните си находища на Китай, Индия и Русия. Възможно е, да е разчитал, че самолетите на НАТО няма да бомбардират обекти, разработвани от западни компании, само че тези обекти бяха либийска държавна собственост.

В медиите и Интернет се появиха доста публикации за „приказния живот” на либийците по времето на Кадафи, в които се посочва, че диктаторът е отпускал големи суми за социални нужди, осигурявал е високи заплати и е поддържал цените ниски. Но, макар че това, до голяма степен, е вярно, в същото време безработицата в страната достигна 30%. Култът към Кадафи беше омръзнал на голяма част от либийците, пред които нямаше никакви други перспективи, освен пасивно да съзерцават строителството в собствените си градове, разчитайки единствено на държавните социални помощи. Много сериозно бяха нарушение

Удари на НАТО убиха син на Кадафи

традиционните племенни и кланови баланси във властта, оказало се особено болезнено за една страна, която, до голяма степен, продължава да се ръководи от тези принципи. На свой ред, ислямистите смятаха Кадафи за „еретик”, който вместо ислямските норми и шариата, налага в страната собствения си култ, заменяйки на практика свещения Коран с прословутата си „Зелена книга”. Именно от тези слабости се възползваха вътрешните и външните му противници за да превърнат страната в арена на гражданска война.

В момента, особено след намесата на Африканския съюз, развитието на ситуацията се оказва в задънена улица, а изход не се вижда. Трудно можем да си представим, че Кадафи е състояние да обърне изцяло ситуацията в своя полза. Ясно е, че Европа и САЩ в никакъв случая няма да възстановят отношенията си с режима му, в това отношение Западът вече изгори всички мостове. Не е ясно и, как диктаторът ще може да разчита в бъдеще на приходи от петролния сектор, особено след като Западът наложи ембарго върху износа на либийски петрол.

При това положение, единственият изход за Кадафи би било влизането в неговата зона на китайски петролни компании, които да възстановят добива и преработката на петрол и да организират транзита му за Китай или други държави, въпреки западната блокада. Само че подобно развитие е почти невероятно. Още по-малко това биха дръзнали да направят руските компании. А без да изнася петрол, Кадафи вече няма може да плаща на армията и населението. Ще му се наложи да се ориентира към контрабанден износ на енергоносители и чужда валута, което би било изключително трудно. Макар че на теория това би дало на полковника възможност да се съпротивлява още няколко месеца (ако междувременно не бъде ликвидиран от противниците си), по-вероятно е режимът му да рухне много по-бързо. Пак чисто теоретично бихме могли да допуснем, че Кадафи и бунтовниците ще започнат мирни преговори с международно посредничество. Само че омразата между тях е толкова голяма, че и този вариант изглежда съвършено нереален. Още повече, че не е ясно, дали Западът въобще е заинтересован от подобни преговори. За момента западните държави са доволни от хода на събитията в Либия, даващи им възможност да задълбочават хаоса в страната, извличайки от това определени дивиденти, в краткосрочна перспектива.

Държавите от Магреб: Алжир, Мароко, Тунис

Въпреки че именно в Тунис бе даден началният тласък на арабските „революции”, тази страна, също както и Мароко, няма особено стратегическо значение. Основният източник на приходи и за двете е туризмът и те не разполагат с големи природни ресурси. При това, в исторически план, двете са най-силно „европеизирани”, макар че в Тунис напоследък е налице известна активизация на ислямистите. Ислямистката партия официално бе допусната до голямата политика, а лидерът и се завърна в страната след дълга емиграция. Но, тъй като основната сфера на туниската икономика са туризмът и услугите, шансовете за идване на ислямистите на власт не са големи (това моментално би било оценено като заплаха в западните медии и ще доведе до прекратяване на туристическите поток от Европа). Аналогична е и ситуацията в Мароко. В сравнение с тези две страни, доста по-сериозна задача изглежда да прогнозираме развитието на ситуацията в Алжир.

Както е известно, Алжир е най-голямата по територия държава от Магреб, с достатъчно многобройно население. През последните десетилетия тя бе арена на доста бурни събития. Войната на Франция за запазването на Алжир беше най-кръвопролитната в процеса на разпадането на колониалните империи. През 90-те години на ХХ век обаче, страната преживя още една война – този път гражданска.

Причина за нея стана победата, на парламентарните избори през 1991, на местната ислямистка партия Фронт за ислямско спасение (FIS). Това бе първият случай в арабския свят, когато по парламентарен път до властта се добират откровени ислямски радикали със собствена идеология. Алжирската армия обаче не допусна подобно развитие и отмени резултатите от изборите. В резултат започна гражданска война, продължила почти десет години. В крайна сметка, през 1999, властта беше поета от сегашния президент Абделазиз Бутефлика, който в момента е на 74.

През януари 2011, в Алжир също започнаха социални вълнения, подобни на тези в Тунис. Но, за разлика от туниските, те (поне засега) не прераснаха в революция. Днес в Алжир основните играчи са се ориентирали към изчакване, но това едва ли ще продължи дълго. Режимът на Бутефлика, опиращ се на армията, ще бъде принуден да се съгласи на отстъпки и да отслаби политическите ограничения. Тогава, на сцената ще се появят няколко нови сили.

Сред тях несъмнено ще има прозападно (и най-вече проевропейски) настроени елементи, обявяващи се твърдо против ислямизацията и акцентиращи върху т.нар. „демократизация”. На второ място, става дума за военните които в момента, фактически, са на власт. Следват умерените и радикалните ислямисти. Умерено ислямисткото крило отново се представлява от „Мюсюлманските братя”, т.е. от алжирския им филиал. През 90-те години и при управлението на Бутефлика те участваха в изборите, заради което бяха заклеймени като „предатели” от радикалните ислямисти. Що се отнася до последните, част от лидерите им загинаха през 90-те години, но някои оцеляха. Сред тях са т.нар. „духовен водач” Абас Мадани, който вече е на 80 и живее в Катар, както и Али Белхадж. И двамата са прекарали по 12 години в затвора. Белхадж опита да се включи активно в политическия живот през януари 2011, когато започнаха масовите демонстрации, но моментално беше арестуван и освободен под гаранция до насрочения срещу него съдебен процес.

В най-новата алжирска история има една страница, която очевидно оказва определено влияние върху хода на сегашните събития. През 90-те години, по време на гражданската война, беше създадена паравоенната и, както се оказа впоследствие, терористична организация Въоръжена ислямска групировка (GIA). Тя се противопоставяше не само на правителството, но и на FIS и въоръженото му крило. Характерна на бойците на GIA беше почти животинската жестокост, като под флага на „ислямската съпротива” те изтребваха цели села. В същото време, редица експерти посочват, че мнозина от лидерите на GIA са били внедрени от специалните служби (или сътрудничат с тях) с цел да се настрои населението срещу радикалните ислямисти.

Съществува известна възможност, на власт в Алжир (този път без да срещнат съпротивата на военните) да дойдат умерените, или дори радикалните ислямисти, макар че, имайки предвид казаното по-горе, засега това не е много вероятно. При подобно развитие, Алжир би могъл да се превърне в страна, провеждаща антизападна политика, и в потенциален съюзник на Иран и Сирия. Но тъй като в тази държава има големи запаси от петрол и, особено, от природен газ, позицията и ще се окаже твърде важна в бъдещите политически трансформации в т.нар. Голям Близък Изток.

В същото време Алжир традиционно поддържа тесни връзки с Русия (преди това със Съветския съюз), като дълги години армията му бе въоръжена предимно със съветско оръжие. През първото десетилетие на ХХІ век активното военно-техническо сътрудничество между двете страни беше подновено, като бяха сключени няколко големи сделки. Макар че и тук бяха налице немалко проблеми – така, Алжир върна на руснаците доставените от Москва изтребители МиГ-29 СМТ, заради използваните в тях части втора употреба.

Можем да предположим, че през следващите няколко години ще станем свидетели на остра и решаваща фаза от „битката за Алжир” между такива геополитически играчи, като САЩ, ЕС (Франция), Русия, Китай и ислямистките кръгове, подкрепени от Иран, „Мюсюлманските братя” или държавите от Персийския залив. Същото впрочем се отнася и за най-голямата северноафриканска държава Египет.

Сирия

Когато започнаха вълненията в арабските държави, сирийските власти се опитаха да внушат, че страната им е „имунизирана” срещу подобно развитие, използвайки като аргумент, че народните протести са насочени срещу „прозападните режими”, чието управление, не отговаря на стремежите на хората. Донякъде, те бяха прави: сирийският президент Башар Асад действително се ползва с популярност сред народа и не се смята от него за „фараон” и марионетка на Запада. И в Сирия обаче, нещата не са никак прости. Проблемът е, че, като изключим външната политика, вътрешнополитическият модел на страната не се отличава особено от повечето репресивни арабски режими, като този на Мубарак в Египет, Салех в Йемен и т.н. Националистическата и принципна външна политика подобрява донякъде отношението на населението към режима, но не е панацея.

Освен това, в Сирия е налице сложна конфесионална ситуация. По-голямата част от населението са мюсюлмани-сунити, следвани от т.нар. алауити (13%-15%), друзите, християните, асирийците, арменците и т.н. В същото време, още от времето на бащата на сегашния президент, алауитите доминират в силовите структури и във властта, като цяло. Разбира се, не може да се твърди, че сунитите са силно дискриминирани и формират някаква „каста” на потискано мнозинство, защото техни представители заемат редица важни политически и военни пости, но истината е, че алауитите са непропорционално широко представени по върховете на властта.

Идентификацията на самите алауити също не е проста. Дълго време много мюсюлмани, особено сунитите, дори не ги брояха за изповядващи исляма, смятайки ги за секта, поставила се извън религията. Впрочем, шиитите също се отнасят подозрително към тях. Все пак, през 70-те години на миналия век, те, като цяло, признаха алауитите за свои единоверци, т.е. за шиити, в широкия смисъл на понятието. Оттогава насам Сирия (която по онова време вече се ръководеше от представителя на алауитското малцинство Хафез Асад) традиционно поддържа тесни връзки с шиитски Иран и дори го подкрепи по време на иракско-иранската война. Иранското влияние в Сирия се усеща и днес. Тази страна е сред основните чуждестранни инвеститори в сирийската икономика, сериозно инвестират в нея и шиитите от арабските държави от Персийския залив. Това не може да не поражда подозрения сред сунитските режими, опасяващи се, че Сирия може, с течение на времето, да се превърне в шиитска държава. Лидерът на сирийския филиал на „Мюсюлманските братя” например твърди, че цели села, в които преди не е имало нито един шиит, преминават към шиизма, шейховете на някои племена се финансират от Иран и т.н.

Впрочем, що се отнася до”Мюсюлманските братя” и ислямистите, въобще, отношението на предишния президент към тях беше, меко казано, сложно. Като ислямистите му отговаряха по същия начин. Както е известно, при потушаването на ислямисткия бунт в Хомс, през 1982, силите на режима убиха няколко хиляди души (според някои 20 000). В страната са забранени ислямистките партии.

В момента Сирия се намира на кръстопът. Според мнозина, западните държави ще се опитат да дестабилизират режима с помощта на младите и прозападно настроени „интернет-активисти”, обявяващи се за повече свобода и демокрация. Към тях обаче биха могли да се присъединят (в момента това вече е факт) ислямистите, както и привърженици на влиятелни сунитски кръгове, недоволни от доминацията на алауитите във властта и силното иранско присъствие. Сирийската политическа система е доста архаична и недопускаща промени, което дава повод за недоволството на опозицията. Според конституцията, управляваща (и на практика единствена) партия в страната е БААС, твърдяща, че целта и е изграждането на „социализъм по арабски модел”. Само че този дискурс касае по-скоро миналото, или по-точно, втората половина на ХХ век, когато немалко арабски и неарабски държави се ориентираха към изграждането на светски „социалистически” модели. Между другото, самата партия БААС, която първоначално беше замислена като „общоарабска”, вече почти няма местни поделения, освен в Сирия. Управляващата партия разполага с конституционно утвърдено мнозинство в сирийския парламент, което лишава изборите от всякакъв реален смисъл.

Очевидно, президентът на Сирия ще трябва да направи определени отстъпки и да реформира политическата система, както и да гарантира известна свобода на медиите. Но това не решава принципно важните въпроси за развитието на страната. Въпреки интензивното сътрудничество с Иран и Русия във военно-техническата сфера, Сирия си остава изостанала държава, по отношение развитието на собствена наука, технологии и генериране на знания. Тя все още се придържа към очевидно все по-неподходящия за съвременния арабски свят светски модел, чиято официална цел си остава изграждането на „арабски социализъм”. Тоест, ислямският фактор е напълно изключен от държавната идеология, макар че не е подложен на сериозни преследвания. Между другото, една от причините за бунта срещу Кадафи стана именно игнорирането на исляма, като идеология. Ако алауитите бяха мнозинство от сирийското население, подобен модел би могъл още дълго да функционира стабилно. Според мен обаче, ислямизацията на сунитското мнозинство в Сирия е почти неизбежна (рано или късно).

В тези условия само борбата с корупцията и частичната либерализация на вътрешния режим очевидно не решават всички задачи, пред които е изправена страната. Ако сирийският режим не иска да се превърне в поредната мишена на американските (и тези на НАТО) бомбардировачи, дошли на помощ на „потиснатите сунити”, сегашните лидери на страната би трябвало да намерят общ език с прословутите „Мюсюлмански братя” в плановете си за реформи. Продължаващите кървави сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност в различни сирийски градове обаче показват, че засега това не става.

Ливан

След Втората световна война Ливан преживя доста бурни и кървави десетилетия, но днес там сякаш е настъпило известно затишие – в смисъл, че се оформиха два лагера, разполагащи с приблизително еднаква сила и влияние, като нито единия, нито другия може да удържи решителна победа. Първият лагер се оглавява от шиитското движение „Хизбула”, а във втория доминират сунитските кръгове, подкрепяни от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, както и от Запада. „Хизбула”, съответно, поддържа тесни връзки с Иран и Сирия.

Очевидно, това крехко равновесие ще се запази докато не настъпят сериозни промени във външния за Ливан силов баланс, т.е. засягащи Иран, Саудитска Арабия или целия регион. Макар че шиитското население, което в момента е 30% от цялото, демонстрира най-големи темпове на нарастване, това няма да е достатъчно за да надхвърли 50% през близките няколко години. Освен това развитието на ситуацията в Ливан силно зависи от евентуалното формиране на регионален блок Иран-Ирак-Сирия, към който би могла да се присъедини и Турция.

Ирак

Както е известно, през 2011, американските войски би трябвало окончателно да напуснат тази държава, съгласно споразумението между Вашингтон и Багдад. Не е изключено обаче, американците да наложат удължаване на този срок, макар че едва ли ще успеят да получат съгласието на иракчаните за създаване на постоянни военни бази в страната.

Ако частите на САЩ все пак напуснат Ирак до края на 2011, крехката политическа стабилност там може да бъде нарушена. Арабските държави от Персийския залив, особено Саудитска Арабия, се опасяват от усилване на иранското влияние в Ирак. Знае се, че по-голямата част от населението на страната са араби-шиити. Засега американското присъствие балансира влиянието на Иран, но с изтеглянето на САЩ иранците ще се сдобият с повече възможности за укрепване позициите си в съседната държава. Важно е да имаме предвид, че в Ирак не просто има шиитско население, но и, че там се намират основните шиитски светини, включително свещените градове Кербала и Наджаф, където всяка година се стичат милиони шиити, най-вече от съседен Иран.

Техеран вече започна да възстановява железопътната линия до иракската граница. След като се свържат с иракската жп мрежа, иранците планират да достигнат до мрежата на Сирия, а оттам и до Ливан. Така ще бъде изградена пряка сухопътна връзка между Иран и Южен Ливан, където са концентрирани най-много шиити и, където е границата с Израел. Ако това стане, Иран ще получи възможност безпрепятствено да прехвърля оръжие и военни специалисти директно в Ливан, през Ирак и Сирия. Разбира се, само ако американските части наистина бъдат изтеглени от Ирак.

Сам по себе си, Ирак разполага с големи потенциални възможности. Петролните му запаси са сред най-големите в света, при това те са сравнително слабо разработени, тъй като след 1980 Ирак почти непрекъснато беше или във война, или беше подложен на блокада, или пък беше арена на гражданска война (след чуждестранната интервенция през 2003). В страната има и газови находища, т.е. икономическата и независимост е гарантирана, стига разбира се правителството да съумее правилно да използва тези изключително богати природни ресурси.

Напоследък доста се говори за евентуално бъдещо разпадане на Ирак и подялбата му между отделните етноконфесионални групи. Подобно развитие обаче не изглежда вероятно, тъй като повечето иракски съседи – Турция, Иран и Сирия – категорично не са заинтересовани от това и не биха го допуснали, защото не искат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Тоест, поне в момента няма никакви основания за прокламирането на независим Иракски Кюрдистан. Възможно е, след изтеглянето на американците, кюрдите да опитат да дестабилизират ситуацията в страната, но ми се струва, че съседите и няма да го позволят.

Така, ако съумее да съхрани стабилността си, Ирак може да се превърне в свързващо звено между Иран и Сирия.

Йордания

„Хашемитското кралство” е, може би, най-невзрачната и второстепенна държава в Близкия Изток, въпреки, че в нея има немалко исторически паметници. Без да разполага с природни ресурси, технологии и каквато и да било идеология, държавата вегетира, разчитайки на приходите от туризма и западната (американска) икономическа помощ. Сегашният йордански крал, чиято майка е англичанка, отдавна е член на всички престижни западни (със свободен или ограничен достъп) клубове и за него т.нар. „край на историята” очевидно вече е факт

Демографската структура на Йордания е интересна с това, че по-голямата част от населението и са палестински бежанци, приели йорданско гражданство. Има доста потомци на преселници от Северен Кавказ, които, през ХІХ век се заселват в тогавашната Османска империя, бягайки от Русия. Те традиционно заемат важни позиции в местните силови структури. В момента, както и в близка перспектива, като основна опозиционна сила се изявява Ислямският фронт за действие, в чиято основа отново е местният филиал на „Мюсюлманските братя”. Мнозинството палестинци симпатизират именно на тази формация. При това, никой в Йордания, поне засега, не призовава за ликвидиране на монархията. Както е известно, членовете на управляващата Хашемитска династия са преки потомци на пророка Мохамед, затова ислямистите не си позволяват да се обявят открито против монархията, колкото и прозападна да е тя. Вместо това, призовават за ограничаване правата на краля, така че премиерът вече да се назначава от парламента.

В Йордания също се провеждат масови демонстрации, но засега те не са чак толкова мащабни, като в някои други арабски държави. Във всеки момент обаче, ситуацията може да се изостри и протестите да се разраснат. При подобно развитие, на крал Абдула ІІ вероятно ще се наложи да жертва непопулярния си министър-председател и да направи някои други отстъпки. Не бива обаче да очакваме радикална промяна в курса, следван от страната, през следващите няколко години, освен ако в целия арабски свят не настъпят тектонични промени.

Държавите от Персийския залив

Ще отделя специално внимание на три от тези държави – Саудитска Арабия, Йемен и Бахрейн, защото именно те са ключови за региона и тъкмо там се развиват бурни събития. При това, за да улесня читателите, няма да разглеждам всяка поотделно, защото ситуациите в тях силно се преплитат, както показаха и последните събития.

Въпреки че Бахрейн е малка островна държава, разположена край бреговете на Саудитска Арабия и Катар, тя има ключово значение за ситуацията в целия регион на Персийския залив. Нещата не опират само до това, че там е разположен командният пункт на военноморските сили на САЩ в тази зона. В края на краищата, той би могъл да се прехвърли в някоя съседна страна. Работата е, че днешен Бахрейн е малка част от голямото историческо държавно образувание Бахрейн (ар-Бахрейн), включващо не само островите (т.е. съвременен Бахрейн), но и цялото източно крайбрежие на днешна Саудитска Арабия. Тук е имало големи оазиси, където са били разположени и центровете на някогашната държава – Катиф и Ал-Хаса (територията на сегашната източна провинция на Саудитското кралство). Но и това не е всичко. Още през VІІІ-ІХ век в исторически Бахрейн започва да доминира религиозно-политическото учение на т.нар. „кармати”, представляващо разклонение на най-радикалната форма на шиизма – исмаелизма. Карматите създават могъща държава, контролираща търговските пътища от Изтока (Месопотамия и т.н.) към свещените ислямски градове Мека и Медина. Те дори осъществяват набези срещу Мека и успяват временно да си присвоят такива сакрални атрибути на ислямската религия, като т.нар. „Черен камък”. След краха на карматската държава, сунизмът не съумява да се разпространи по тези земи, които си остават предимно шиитски. Това положение се затвърждава след като иранците завоюват историческия Бахрейн в началото на ХVІІ век. Век по-късно обаче, те са изгонени от острова от сунитската династия Ал-Халифа, която и днес управлява Бахрейн.

Но, макар че се управлява от сунитско владетелско семейство, по-голямата част от населението на страната продължават да се придържат към шиитската версия на исляма. То обаче е почти лишено от политически права, тъй като горната камара на местния парламент, както и правителството, се назначават пряко от монарха.

След началото на арабските революции, шиитите в Бахрейн рязко се активизираха. Те организираха многохилядни мирни демонстрации и седящи стачки, а депутатите шиити напуснаха долната камара на парламента. Между протестиращите и военните части на кралството започнаха сблъсъци, след като правителството се опита да разпръсне със сила протестиращи и да разруши палатковите им лагери. Проля се кръв, много хора бяха ранени. Стана ясно, че сунитската династия е на път да изгуби контрола над ситуацията.

Тогава управляващите се обърнаха към Саудитска Арабия и останалите държави от полуострова (с изключение на Йемен) с молба да изпратят подкрепления, под формата на военни части и полицейски отряди. Така и стана – няколко хиляди чуждестранни военни (най-вече саудитци) пресякоха границата и влязоха в Бахрейн, смазаха протеста и поеха охраната на основните стратегически обекти.

Защо саудитските власти се решиха на толкова рискована стъпка за да спасят династията на малката островна държава? Те са наясно, че Бахрейн може да се превърне в ключова точка и плацдарм за шиитското проникване навътре в територията на Саудитска Арабия. Почти половината от населението на Източната провинция на страната са шиити, като те са най-много в историческите оазиси – Катифа и други.

При това, спецификата на Източната провинция на Саудитска Арабия е в това, че на територията и се намират най-големите петролни и газови находища в страната, включително гигантското петролно-газово находище Гавар, което е в основата на петролния добив в кралството. Там са и най-важните нефтопреработващи заводи, и пристанищата за петролните танкери. За Саудитската династия би било истинска катастрофа, ако властта в Бахрейн попадне в ръцете на шиитите (зад чиито гръб в Риад виждат основния си стратегически противник - Иран), а след това те се опитат да разширят влиянието си в полушиитската Източна провинция, която някога е формирала, заедно с днешен Бахрейн, историческата държава ар-Бахрейн. Затова битката между саудитските части и шиитските демонстранти в съседната държави е, в буквалния смисъл, на живот и смърт. Става дума за оцеляването на такава нестандартна държава, каквато е „уахабитската” Саудитска Арабия, която до голяма степен е изкуствено образувание, формирало се окончателно едва през 30-те години на ХХ век.

Както е известно, в основите на създаването на Саудитското кралство стоят британците, а вече през ХХ век, „опеката” над управляващата династия постепенно се поема от американците. Саудитска Арабия представлява предния пост на Запада, и най-вече на САЩ, в целия арабски свят, не само заради огромните си петролни ресурси, но и като стратегически разположена и изключително влиятелна в религиозен план държава. Затова американците и западните им съюзници ще продължат да си затварят очите за всички нарушения на човешките права в Бахрейн и в самата Саудитска Арабия, само и само да не загубят изключително ценния си съюзник. Тоест, няма никакъв шанс тези две страни да станат обект на каквато и да било външна „хуманитарна намеса”, още по-малко пък на военна, като тази в Либия например.

Интересно е, че почти същата ситуация се очертава и в другия край на Саудитската държава – на югозапад. Тук тя граничи с Йемен, който също се тресе от масови протестни демонстрации на опозицията.

За разлика от Бахрейн, в Йемен е налице доста по-сложна племенна ситуация. В страната има няколко големи племена, които са ключови играчи в местните политически процеси. Следва да се има предвид и, че почти цялото йеменско население по традиция е въоръжено, включително с автоматично оръжие, а някои от племената разполагат и с по-сериозна военна техника. Освен това, в Йемен има ясно изразени политическо-географски разделения: така в северната му част действат шиитските бунтовници – т.нар. „хути”, а на юг – в района на голямото пристанище Аден и крайбрежието на Арабско море – отрядите на южните сепаратисти.

Сегашният йеменски президент Салех действа като проамерикански и просаудитски политик, макар че самият той произхожда от шиитите- зайдити. Шиитите, принадлежащи към зайдитската секта, са изключително враждебно настроени към Саудитска Арабия, обвинявайки я, че е заграбила йеменските провинции Асир, Джизан и Наджран. В тези области също живеят много шиити (зайдити), а на юг провинция Наджран граничи с Източната саудитска провинция, като по този начин „шиитският пръстен” обгражда страната от Изток и Юг, а на югозапад стига до провинция Мека.

Както е известно, Мека е не само център на ислямския свят, но и на историческата област Хиджаз, която също е присъединена към Саудитска Арабия сравнително неотдавна (през ХХ век). Ядрото на кралството е историческата област Неджд, която присъединява другите области на Арабския полуостров. Може да се каже, че в поне три от тези области – историческият Бахрейн (Източната провинция), историческият Северен Йемен (провинциите Асир, Джизан и Наджран) и историческият Хиджаз (Мека) съществува открито или прикрито недоволство от господството на Саудитската династия, Неджд и „уахабизма”. Това недоволство е най-остро в шиитските области, но не само в тях. Тоест, става дума за борба, в която не може въобще да се говори за помирение между участниците, в дългосрочна перспектива. Шиитите и останалите противници на уахабитите от Неджд изпитват към тях дълбока омраза, смятайки ги за изчадия на Ада и привърженици на Иблис (т.е. на дявола), като обясняват с това и прозападната им ориентация. На свой ред, уахабитите ненавиждат шиитите не по-малко, отколкото те тях. И въпреки че тази взаимна омраза засега не се демонстрира открито, за да не провокира дълбоко разцепление в ислямския свят, можем да сме сигурни, че двете страни без колебание биха повели унищожителна война помежду си, при първа възможност. Макар че, поне според мен, постигането на помирение между уахабитите и шиитите е теоретично възможно, на съвременния исторически етап то е много малко вероятно.

Затова можем да очакваме, че тази епична борба ще бъде продължителна, проточвайки се с десетилетия, тъй като Саудитската монархия ще продължи да се ползва с подкрепата на САЩ, Великобритания и съюзниците им. Стига, разбира се, крахът на глобалната система, да не ускори нейната развръзка.

За разлика от Бахрейн, днес саудитците не могат да се намесват открито в развиващите се в Йемен процеси, макар че през миналата 2010 армията им водеше активни бойни действия срещу бунтовниците хути в Северен Йемен. Може да се предполага обаче, че вместо да залагат на откритата намеса, външните сили (включително саудитците и американците) ще се опитат да активизират т.нар. „Ал Кайда в Йемен”, която да се използва от управляващия режим като плашило и предлог за смазване на опозицията и за осъществяване на „стратегия на управлявания хаос” в тази страна. Но, ако президентът Салех все пак падне, шиитските сили ще получат възможност да действат по-свободно в Северен Йемен, което пък ще принуди саудитския режим да прехвърли силите си към йеменската граница. Всичко това означава, че напрежението на Арабския полуостров едва ли ще намалее през следващите години. По-скоро напротив.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

 
Powered by Tags for Joomla