Tag:хизбула

Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 

Израелска медия съобщи за подготвян голям терористичен акт на ливанската групировка "Хизбула" в България съобщи сайтът news.bg.

„Повод" за атентата е годишнината от убийството на високопоставения член на "Хизбула" Имада Морани - 12 февруари.

Ливанската групировка може да подготвя голям терористичен акт срещу израелски граждани в българската столица София", твърди „Изрус", позовавайки се на Walla!.

Агентурната информация е предадена от израелските служби за сигурност на българските им колеги.

От ДАНС заявиха, че става дума за въпрос от оперативно естество, който няма как да коментират.

Малко по-късно от Министерски съвет разпространиха официално съобщение, че българските специални служби не са получавали и не разполагат с информация за подготвянето на подобен акт.

Не се изненадвам, че в мандата на ГЕРБ между отделните институции за пореден път съществува противоречие и то по такъв сериозен проблем. При министър на външните работи Николай Младенов и вътрешен министър Цветанов - това е напълно нормално и не дай си Боже да ни се случи подобен акт - то за него ще научим... след това.

Членовете на това правителство вече половин мандат демонстрират пълна некомпетентност, липса на професионализъм, парвенющина и никаква заинтересованост от съдбата на гражданите на България.
На 5 януари 2012 година външният министър даде интервю за тв7
, от което чухме актуални обяснения за действия и решения на шефа на българската дипломация.
За пръв път през последните 20 години външният министър ще има специална резиденция, в която ще приема високопоставените чуждестранни гости. Николай Младенов си е харесал резиденцията на бившия шведски посланик в София.
Въпросната резиденция е в активите на дружеството за дипломатически имоти АДИС и ще премине под управлението на Министерство на външните работи без решение на правителството стана ясно от в. Преса.
От МВнР изрично са уточнили, че “сградата ще се използва за протоколни цели на министерството, а не за резиденция на външния министър”, което означавало, че Младенов няма да живее там, а ще кани за обеди и вечери гостите си.
Да се поддържа цяла резиденция, заради обеди и вечери е малко казано разхищение, но за Младенов парите не са от значение след като ГЕРБ го бракосъчета в резиденция Евксиноград! И то без да се даде отчет колко е струвало това на данъкоплатеца!
Вместо да даде смислени отговори на данъкоплатците като как Турция пази българското небе и във връзка с кои международни конвенции изнасяме оръжие за сирийските бунтовници под наблюдението на НАТО – Младенов от сутрин до вечер се чуди как да пилее парите на гражданството!
Като капак на всичко изброено дотук, американският телевизионен канал Fox News показа на 3 януари т. г. някаква карта на Европа, в която не фигурираше Македония, България бе на мястото на бивша Югославия, а Сърбия заема териториите на Унгария, Австрия и Чехия. Това съобщи македонското електронно издание Курир, цитирано от агенция "Фокус".
Човек няма как да не се запита: Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения и Черна гора отделиха ли си като отделни държави, като гледа Fox News, не избиваха ли на територията на бивша Югославия американски войници мирно население, не рушиха ли като „миротворци” православни храмове, за тъпите телевизионери от този тв канал не се ли е състояла Първата световна война, не се ли е разпаднала Австро-унгарската империя, къде им е на янките признатата от Филип Димитров Македония като суверенна държава и изобщо учат ли в Щатите децата на елементарна история и география, или те присъстват само в училищата им?
Но да караме поред:

Турция щяла да пази българското небе
На 15 декември 2011 стана ясно, че турски изтребители ще влизат във въздушното ни пространство без разрешение под предлог, че опазват границите ни. Съобщено бе, че в момента специалисти от българските и турските военновъздушни сили подготвят споразумение, което трябва да влезе за гласуване в Министерския съвет в началото на следващата година.
В документа ще бъде записано, че изтребителите могат да влизат без предупреждение във въздушното пространство на другата страна, ако преследват вражески обекти, както и за да гарантират защитата на населението на двете страни от евентуални чужди военни самолети. Правилото ще важи и при преследване на граждански самолети, ако са отвлечени от терористи. Бъдещото споразумение е свързано и с призива на ръководството на НАТО за изграждане на интелигентна отбрана. Явно израза „изграждане на интелигентна отбрана” изключва суверенитета на България, както и членството й в Европейския съюз, където, отново повтарям – Турция не е и скоро едва ли ще бъде.
България е член на НАТО, както и Турция, но в Европейския съюз Турция не е страна-членка и границата на България е европейска граница, пространство, в което Турция няма как да присъства.
Освен това според Конституцията на Република България, в член 2, ал. 2 е записано, че „Териториалната цялост на Република България е неприкосновена.”
Друг тест от Основния закон гласи:
Чл. 84.
Т. 11. Народното събрание: разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея;

Някой да е чул Николай Младенов и Аню Ангелов да съгласуват с Брюксел това „опазване” на границите на страната ни от Турция?
Някой да е чул парламентът да го обсъжда и приема, както и мотивите за това?
Според Закона за гражданското въздухоплаване,
Чл. 2. (1) (Доп. - ДВ, бр. 85 от 1998 г.) Република България има пълен, изключителен и неотменим суверенитет върху въздушното пространство над своята територия, включително над вътрешните и териториалните й води.
Този суверенитет е нарушен, щом една чужда държава нарушава неприкосновеността на границите ни по въздух, но за дилетанта ни външен министър, страната ни е разграден двор, каквото и да означава това.
Според Чикагска конвенция за международното гражданско въздухоплаване /подписана в Чикаго на 7 декември 1944 г./, и Регламент (ЕО) № 2320/2002 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2002 година, относно създаване на общи правила за сигурността на гражданското въздухоплаване,
(2) Защитата на гражданите в Европейската общност по всяко време трябва да е осигурена в гражданското въздухоплаване чрез предотвратяване на неправомерни действия.

Износът на оръжие за Сирия

Засега няма Резолюция на ООН за налагане на ембарго над Сирия и в този смисъл износът на оръжие за тази държава не е нарушение.
Вярно е, че според Устава на ООН при враждуващи общности всяка една от тях има „право на самоопределение” – нещо, което в Сирия е факт.
При използване на правото на самоопределение, и конфликт между враждуващи общности, всяка една от тях има право да употреби  въоръжена сила за целта.
Според Щатите и редица европейски държави, в Косово бе точно такъв случаят – право на самоопределение. Това бе използвано от Русия при конфликта и самоопределението на Южна Осетия и Северна Абзахия – случай, който бе идентичен с този в Косово!
Според Протоколи №№1 и 2 на Женевската конвеция от 1948 година, конфликтите в една гражданска война се приравняват с международните конфликти, а враждуващите страни са със статут на воюващи страни с всичко, които произтича от товва в международното право.
Заловените лица от воюващите страни следва да се третират като военнопленници, т. е. Муамар Кадафи и синовете му, които никога не са крили, че са от едната воюваща страна би следвало да бъдат третирани като военнопленници – заловени, съдени и осъдени, а не убити, както това се случи с Кадафи и единият от синовете му.
Според Боян Рангелов и неговият труд, който касае отношенията на ООН и НАТО, коментира:
„Съгласуваната воля на държавите-членки придава юридическа сила на учредителните актове на ООН и НАТО. В Хартата на ООН (ХООН) и в Североатлантическия договор държавите-членки определят целите, функциите и правомощията на тези международни организации, рамките на тяхната международна правосубектност. Членственоправните отношения на ООН обвързват всички членове на НАТО, които са членове и на ООН. На тази основа между ООН и НАТО трябва да има безпротиворечиво единство...
... Член 7 от Договора за НАТО признава примата на ХООН и компетенцията на Съвета за сигурност за поддържането на международния мир и сигурност. Той признава, че дейността на НАТО ще бъде съгласувана с ООН и с нейния главен орган Съвета за сигурност. И заедно с това договорът влиза в противоречия с тях...
... Договорът за НАТО заобикаля изричната разпоредба на ХООН, че регионалните организации „трябва да положат всички усилия за постигане на мирно уреждане на местните спорове... преди да отнесат тези спорове пред Съвета за сигурност“ (чл. 52, ал.2 от ХООН). Отново се подчертават „местните“ регионални спорове, а не спорове на територията на четири континента. След изчерпване на всички усилия за мирното им решаване, същите следва да се внасят по компетентност пред Съвета за сигурност...
... Договорът за НАТО изключва поставената забрана в ХООН, че „никакви принудителни действия не могат да бъдат предприети въз основа на регионални съглашения без разрешение на Съвета за сигурност“ (чл. 54 от ХООН)...
... НАТО в международните реалии се поставя вън от ООН, над ООН или поставя в изолация ООН и Съвета за сигурност. Това става с прилагането на военна сила за утвърждаване на нов световен ред (Novas Ordo Seclarum), който пък се характеризира с хегемонизъм и глобализиране на планетарните отношения под егидата на транснационалния капитал. За това свидетелстват факти и събития, които международното право квалифицира като актове на агресия.
НАТО оправдава своите действия като сам разработва и приема в разрез с ХООН свои доктрини и документи, които по същество ревизират ХООН и Договора за НАТО.  
Според Устава на ООН и неговата
ГЛАВА VII
ДЕЙСТВИЯ В СЛУЧАЙ НА ЗАПЛАХИ СРЕЩУ МИРА, НАРУШЕНИЯ НА МИРА И АКТОВЕ НА АГРЕСИЯ
Член 39
Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.
Член 40
С цел да предотврати влошаването на положението Съветът за сигурност може, преди да направи препоръките или да реши предприемането на мерките, предвидени в чл. 39, да покани заинтересуваните страни да изпълнят такива временни мерки, каквито той намери за необходими или желателни. Тези временни мерки не трябва да увреждат правата, претенциите или положението на заинтересуваните страни. Съветът за сигурност държи съответно сметка за неизпълнението на такива временни мерки.
НАТО има навика мълчаливо да дезавуира ООН и да прилага сила спрямо други суверенни държави в защита на цивилизационен избор на определени, с документите на НАТО ценности пише Рангелов.
НАТО се налага като наддържавна военна институция, която прилага военна сила във всички териториални пространства на планетата в името и от името на международната общност.
След всичко изброено дотук трябва да припомня

Каква е връзката на Младенов с външната политика
Принудена съм да припомня на Николай Младенов, че татко му Евтим Младенов е използвал за прикритие дипломатическия статут, при положение, че е бил само радист.
Като внук на активни борци против фашизма и капитализма, Николай Младенов учи в елитната Първа английска гимназия в София. Според негови политически противници, по това време участва активно в младежкото комунистическо движение /Комсомола/ и е последният секретар на Ученическия комитет на ДКМС на гимназията(, което за ГЕРБ не е недостатък след като председателят на парламента Цецка Цачева е бивш партиен член, лидерът Бойко Борисов в знак на протест срещу деполитизирането на МВР напуска редиците му, за да си остане партиен член, избраният за президент Плевнелиев също е член на Комсомола и Компартията по времето на Живков.
Интересен факт за външния министър е следният: от 2005 до 2007 той работи като консултант на Световната банка. Международния републикански институт и Националния демократически институт в България, Афганистан, Йемен и други страни от Близкия изток. Това са страните, в които се разрази гражданска война и кървави конфликти.
През 2006 Младенов е съветник към парламентарните комисии по отбрана и външна политика и сътрудничествно с Иракския парламент – в същото време САЩ води своя война в тази държава заради петрола и загиват цивилни жертви...
Докато Николай Младенов, детето на радиста от Първо главно си играе на министър на външните работи и е забил глава в темата как да не признава Конституцията и независимата съдебна власт и решенията й, около Република България ври и кипи!

Казусът с посланиците
Конституционният съд обяви за противоконституционни текстове от Закона за дипломатическата служба, с които не се позволява сътрудниците на Държавна сигурност да се назначават за посланици или да заемат ръководни постове в Министерството на външните работи.
„Решението на Конституционния съд е такова, каквото е – коментира Младенов казуса по БНР в предаването „Преди всички”. - Ние ще трябва да се съобразим с него. Тези текстове видимо ще отпаднат от закона, но това няма да промени политическата воля на правителството да не изпраща посланици на Република България, които са били част от системата на Държавна сигурност в миналото. Аз съжалявам за това решение, защото мисля, че сигналът, който се излъчва по този начин към чуждестранните ни партньори, е, че наистина в България явно има някои хора, които не могат да се разделят с миналото преди 20 години...
... Като се прочетат аргументите, от тях излиза, че това да си работил за Държавна сигурност е социален статут в миналото, което, разбира се, не е приемливо за мен, но пак казвам, това е решението на Конституционния съд...
... това няма да промени волята на правителството, тъй като тя е ясно заявена, и мисля, че в крайна сметка оттук нататък, както и да се промени политическата ситуация в страната ни, ще бъде абсолютно политически неприемливо за който и да е на власт България да бъде представена от хора, които са били свързани с Държавна сигурност в миналото, със или без решението на Конституционния съд, със или без текстовете в закона...
... За съжаление е така. В други страни в Централна и Източна Европа въпросът е бил решен законодателно преди много години. България в продължение на 20 години не го беше решила. Това, което правителството направи с този законопроект беше за първи път да се отиде толкова далеч, да се опитаме да решим този казус законодателно, за да не седи това петно върху името на нашата страна, но явно оттук нататък той ще трябва да бъде решаван с волята на управляващите, с волята на парламента. Аз продължавам да смятам, че много сериозен успех е фактът, че българското Народно събрание прие с едно категорично мнозинство декларация, която казва, че подобни назначения са политически неприемливи за България и въпреки че законът падна в Конституционния съд или тези текстове от закона паднаха в Конституционния съд, реформата на дипломатическата служба ще продължи и се надявам, че темата, бидейки експонирана толкова много в общественото пространство през последните няколко месеца или може би година, ще направи подобен тип назначения за бъдещето политически невъзможно за който и да е на власт...
... Но пак искам всички да сме категорично наясно, че със или без закон, тази тема ще бъде затворена за България веднъж завинаги и оттук нататък ще бъде невъзможно за всяко следващо правителство, което дойде на власт, и всяко следващо мнозинство в парламента да назначава хора, които... без отношение към техните лични качества, заради тези зависимости, които има в миналото, да създават едно недоверие към страната ни. Защото, когато страната ни се представлява във важна страна членка в Европейския съюз от човек, който преди години е бил вербуван и изпратен в същата страна, за да вербува агенти, които да шпионират натовските бази, ето това е... това е смешно. Аз мисля, че България има достатъчно сили, достатъчно решителност в българското общество да каже тази практика от миналото повече няма да бъде практика, да затвори тази страница, за да може спокойно да върви напред развитието на всяка една система в страната. Иначе ще продължим да се занимаваме с миналото, колкото и да е неприятно това...”

Върховният съд се произнесе по казуса с посланиците и трима от тях вече осъдиха Министерството на външните работи.
„Със сигурност ще обжалваме решението на Върховния административен съд /ВАС/ - каза в студиото на "Бодилник" Николай Младенов, министър на външните работи по повод решението на ВАС да отмени заповедите му за прекратяване на задграничните командировки на Златин Тръпков, Андрей Караславов и Георги Димитров. Тримата посланици са в обнародваните списъци на дипломати с принадлежност към на бившата Държавна сигурност /ДС/.
„Мандатите и на тримата са изтекли. Проблемът е, че Георги Първанов не се съобрази с волята на Министерски съвет и Народното събрание, и не отзова посланиците членове на ДС”, коментира Николай Младенов.
Според елементарното мислене на Младенов, отказът на Георги Първанов, когото Младенов не нарича вече президент или държавен глава, бил, защото самият президент бил част от тази система.
Младенов тотално взе да се обърква в казуса с посланиците: ту твърди, че избраният за президент Росен Плевнелиев ще отзове дипломатите, нарочени от Младенов, ту твърди, че ще обжалва решението на Върховния административен съд. Да не споменавам тук и факта, че решенията на КС имат силата на Закон и няма как без да наруши законността, Плевнелиев да не спази решението на КС и да отзове посланиците, натирени от министъра на външните работи.
По отношение на парите, които дължи МВнР на посланиците и свързаното с това решение на ВАС, Младенов бе арогантен както често си позволява:
„Ако някой смята, че ще получи пари за командировъчни по 100 евро на ден за период, в който не е бил на работа, малко цинично е да се използва съда, и българското правосъдие да се сваля до това ниво” – доста объркан обясни Младенов възникването на момент, в който ще трябва да плаща санкции на осъдилите го дипломати.
Премиерът Бойко Борисов спомена наскоро в едно интервю, че шефът на външното разузнаване Кирчо Киров може да бъде изпратен за посланик, спомена водещата в тв7 – „няма такова нещо, няма такова обсъждане” рипна Младенов при цитирането на този факт, с оправданието, че човек, който е бил начело на Разузнаването няма как да отиде посланик в друга държава!
А какво би комантирал Младенов за американския президент Буш, който от ЦРУ стана президент на Щатите?

Резиденцията
Ще се ползва за срещи, обяди, вечери – бе обяснението на Младенов, което означава допълнителни разходи за персонал, камериерки, готвачи, сервитьори, и прочие обслужващ персонал.
Трябва ли да задавам въпрос защо Младенов премълча факта, че един телевизионен канал като Fox news ни изтри от картата на Балканите като суверенна държава и при направи част от бивша Югославия?
Нима след бомбардировките на НАТО в тази държава Fox news не са все още наясно къде са изсипвали бомбите си самолетите на Алианса?
Като заключение ще добавя, че Николай Младенов е длъжен да се съобразява с Устава на ООН, с Хартана на ООН, както и с Договора на НАТО.
Ако материята му е непосилна за интелектуалния багаж, то той би могъл да намери специалисти по международно право, които да го просветляват по съответните юридически казуси, по които работи в международен план.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1205-siriq-iran-i-siloviqt-balans-v-sredniq-iztok

Митинг в ТехеранВ края на декември 2011 американската армия приключи отстъплението си от Ирак. Тепърва ще обобщаваме последиците от това, като анализът трябва да засегне и потенциала за мащабно изместване на силовия баланс в региона, където Иран стремително се трансформира от маргинална в доминираща сила.

И след като този процес тече, САЩ и Израел се опитват да му се противопоставят. Проблемът се дискутира изключително интензивно в американската аналитична общност. Под въпрос е обаче, дали «контрамерките» на САЩ и Израел са в състояние да стабилизират региона, както и, колко далеч е готов да отиде Иран в отговор на тях.

Истината е, че Иран се беше подготвил за отстъплението на САЩ. И макар че иранците едва ли ще доминират тотално в Ирак, трябва да признаем, че Техеран ще разполага с огромно влияние в Багдад, даващо му възможност да блокира всички неизгодни за него иракски инициативи. И това влияние само ще се усилва в хода на продължаващото отстъпление на САЩ, особено когато окончателно се изясни, че тази американска политика няма да бъде прекратена. Иракските политици вече са осъзнали, че иранската мощ е съвсем близо, докато американската се отдалечава и става все по-неуместна.

При подобно разположение на силите, съпротивата срещу Иран става неефективна и опасна. Разбира се, някои, като например иракските кюрди, вярват, че след като имат американските гаранции и са налице значителни инвестиции на американски компании в кюрдския петрол, постигнатите споразумения ще бъдат спазени. Дори бегъл поглед върху географската карта обаче е достатъчен за да се убедим, колко трудно ще бъде за САЩ да ги изпълнят. Междувременно, режимът в Багдад арестува редица сунитски лидери, а пък шиитите (не всички от които са проирански настроени) са наясно с цената на прекалено ентусиазираната съпротива.

Сирия и Иран

Всички тези проблеми се усложняват допълнително от ситуацията в Сирия. Алауитското малцинство доминира в сирийското правителство от 1970 насам, когато бащата на сегашния президент, възглавяващ по онова време сирийските военновъздушни сили, овладя властта. Алауитите са ортодоксална мюсюлманска секта, близка до шиитите, и са около 7% от населението на страната, което е предимно сунитско. Поелият властта преди повече от 40 години алауитски режим е «насъристки» по характера си, което означава – светски, «социалистически» и крепящ се на военните.

Когато ислямът се очерта като реална политическа сила в арабския свят, сирийците (които междувременно се разграничиха от режима на Садат в Египет) откриха подходящ съюзник в лицето на Иран. Иранският ислямистки режим гарантира на сирийският светски режим своеобразен имунитет срещу шиитските фундаменталисти в Ливан. Освен това иранците подкрепиха Сирия в нейната експанзия в Ливан и, което беше още по-важно, за подчиняването на сирийското сунитско мнозинство от режима в Дамаск.

И Сирия, и Иран имат ключови интереси в Ливан. В началото на 80-те години, след революцията на Хомейни, иранците се опитаха да разширят влиянието си в ислямския свят, подкрепяйки радикалните шиитски групировки. Една от тях беше Хизбула. Сирия пък влезе в Ливан на страната на християните, противопоставяйки се на Организацията за освобождение на Палестина. Усещате ли цялата сложност на ситуацията?

Сирия смята Ливан за своя историческа провинция и се надяваше да наложи влиянието си в тази страна. С посредничеството на Иран, Хизбула се превърна в инструмент на сирийската стратегия в Ливан.

Пазарна улица в Дамаск, в мирно времеМеждувременно, Техеран и Дамаск формираха дългосрочен стабилен алианс, който продължава да съществува и днес. По отношение на сегашното въстание в Сирия, и саудитците, и турците, да не говорим за американците, заеха откровено враждебна позиция към режима на президента Башар ал-Асад, докато Иран е единствената регионална сила, която продължава да подкрепя сирийското правителство.

Впрочем, иранците имат достатъчно добра причина да го правят. Преди въстанието, отношенията между Сирия и Иран преживяваха известни колебания. Дамаск можеше да действа сравнително автономно в сделките си с Техеран и да използва иранските връзки в Ливан. В качеството си на важен източник на подкрепа за Хизбула, режимът на Асад многократно имаше възможност да изпробва на практика силата на организацията в Ливан, където сирийците играеха доминираща роля. Въстанието в Сирия обаче принуди Асад да се оттегли в глуха защита, принуждавайки го да поддържа още по-здрави връзки с Иран. Дамаск се оказа изолиран в сунитския свят, където и Турция, и Арабската лига са настроени против него. В същото време Иран (и, което е особено интересно – иракският премиер Нури ал-Малики) формира външната подкрепа за режима на Асад.

Досега сирийският президент сравнително успешно се съпротивляваше на враговете си. Макар някои сунити, заемащи ниски или средни позиции във военната йерархия на режима, решиха да го изоставят, армията не се разпадна, тъй като алауитите контролират ключовите и подразделения. Събитията в Либия показаха на сирийския лидер (както и на военното му обкръжение) какво точно го чака, ако претърпи поражение. В резултат военните се сплотиха около президента, а невъоръженото или зле въоръжено население, колкото и да е многобройно, не може да победи една дисциплинирана армия. Така че ключът към падането на Асад е евентуалното разцепление сред военните.

Но, ако Асад оцелее (а погледнато отстрани, поне в момента изглежда, че той ще оцелее), Иран ще се окаже победител. Ако пък Ирак се окаже под иранско влияние, а режимът на Асад (изолиран от повечето държави от региона, но подкрепян от Техеран) продължи да управлява в Дамаск, иранците ще разполагат със собствена сфера на влияние от Западен Афганистан до Средиземно море (и дори още повече, с помощта на Хизбула).

При това постигането на тази цел няма да изисква разгръщането на ирански конвенционални сили - оцеляването на Асад, само по себе си, ще се окаже достатъчно. Междувременно, перспективата за появата на ангажименти на Сирия към Иран открива възможността за разгръщане на иранската армия на запад, като тази възможност, сама по себе, ще има много значителни последици.

Ирак и съседните държави

Да приемем, че горната карта отразява съществуващата сфера на иранското влияние, до която опират северните граници на Саудитска Арабия и Йордания, както и южните граници на Турция. Остава неясно, доколко добре Иран може да използва тази сфера, т.е. какъв тип сила може да проектира върху нея. Сами по себе си, картите не дават яснота и разбиране относно потенциала за създаване на блок, доминиран от Техеран, който да обхваща достатъчно голяма стратегическа територия. Не бива да се забравя, че освен наличието на иранска мрежа от скрити военни инфилтранти, конвенционалните войски на Иран също са значителни. И макар че те не могат да се противопоставят ефективно на американските бронирани дивизии, суровата реалност е, че на територията между Иран и Ливан такива дивизии просто няма. Способността на Техеран да въведе свои сили в тази зона, на свой ред, увеличава рисковете за Саудитска Арабия. Затова цел на Иран ще бъде тези рискове да нарастват така, че Саудитска Арабия да стигне до извода, че сътрудничеството с Техеран е за предпочитане пред откритото противопоставяне. Промяната на картата би помогнала на иранците да го постигнат.

Съзнавайки това и опасявайки се от така очертаните перспективи, САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Турция ще се стремят да вкарат иранците в ъгъла. При това, поне за момента, точката, в която Иран трябва да бъде блокиран, не е Ирак (където Техеран вече разполага с предимство), а именно Сирия. Ето защо, от гледната точка на американците и регионалните им съюзници, сирийските бунтовници трябва да направят всичко възможно за да свалят Асад.

Междувременно, през последните седмици сирийското бунтовническо движение придоби нови измерения. Досега най-активна беше опозицията, действаща извън Сирия, а и най-много репортажи за съпротивата срещу Асад се излъчваха от външните бази на опозицията. Мащабите на ефективната опозиция не бяха ясни. Разбира се, голяма част от сунитското мнозинство се противопоставя на режима. Само че пасивната опозиция и голите емоции не могат да свалят режими, съставени от хора, борещи се за живота си. Тоест, не беше ясно, дали реалната опозиция е толкова силна, както твърдеше външната пропаганда.

Нещата обаче започнаха да се променят, след като от края на ноември 2011 т.нар. Свободна сирийска армия (група дезертьори от сирийската армия, действащи от териториите на Турция и Ливан) заяви, че е организирала и осъществила атаки срещу правителствени учреждения, като се започне от една база на въздушното разузнаване (особено чувствителна точка, имайки предвид историята на режима) и се свърши с централата на управляващата партия БААС в една от областите около Дамаск. Това не са първите нападения, за които въоръжената опозиция поема отговорност, но около тях беше вдигнат голям медиен шум. Малко по-късно пък Свободната сирийска армия обяви, че вече има своя „революционна територия” около град Джебел ал Зауия в северозападната част на страната. Всъщност, най-важното в тези атаки, които иначе са доста незначителни и очевидно преекспонирани е, че показват желанието на част от дезертьорите да се сражават със силите на режима, вместо просто да избягат в Турция или Ливан и да си кротуват там. Интересно е, че тази активизация на въоръжената опозиция (както и появата на нови сили) се осъществява в период, когато отношенията между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга,  силно се влошават. Като поредното влошаване започна с обвиненията за разкрита тайна иранска операция за убийството на саудитския посланик в САЩ, последвани от твърдението на бахрейнското правителство, че ирански специални части готвят нападение срещу страната. Последва доклада на МАГАТЕ за прогреса, постигнат от Иран в създаването на ядрено оръжие, както и взривът от 19 ноември 2011 на една иранска ракетна база, който вероятно е дело на израелските специални служби. Независимо дали всичко това е истина, психологическият натиск върху Иран нараства и очевидно е организиран от някого.

От всички участници в тази игра, позицията, в която се намира Израел е най-сложна. Тази държава поддържа отдавнашни, макар и тайни, работни отношения със сирийците, коренящи се в някогашната им споделена враждебност към Ясер Арафат. За израелците, Сирия е „познатото зло”. Мисълта за появата на сунитски режим, контролиран от „Мюсюлманските братя” на североизточната им граница ги плаши и те със сигурност предпочитат Асад. Но, постепенно възприемайки промените в регионалния силов баланс, гледната точка на Израел също се променя. През последните години сунитската ислямистка заплаха отслабна в сравнение с иранската шиитска опасност. Затова, опитвайки се да прогнозират какво ги очаква в бъдеще, израелците вече се тревожат по-малко от евентуалната поява на враждебна сунитска сила в Сирия, отколкото от усилването на иранското присъствие по северната граница на Израел. Това обяснява, защо архитектите на израелската външна политика, като например военният министър Ехуд Барак твърдят, че „искат да видят бързото падане на режима”. Но без значение, какво развитие би предпочел Израел, той не може да влияе върху събитията в Сирия. Вместо това, Израел трябва да се приспособява към съществуващата реалност, в чиито рамки иранската заплаха радикално променя политиката в региона.

Иран, разбира се, е свикнал с психологическия натиск. Лично аз продължавам да вярвам, че иранците вероятно са близо до създаването на ядрено оръжие, което може да се взриви само при щателно контролирани условия, но способността им да създадат наистина стабилно и надеждно ядрено оръжие, което да може да функционира извън лабораторни условия, е много съмнителна. Защото това би изисквало инсталирането на крехката експериментална система върху преносното устройство с надеждата, че ще сработи. Това може и да стане, но е също толкова вероятно, че няма да се получи. Възможно е дори да бъде прехванато и така ще се окаже „casus belli” за нанасянето на контраудар. Всъщност, истината е, че най-голямата заплаха, свързана с Иран, не е ядрена. Тя може да придобие и ядрени измерения, но дори и без да разполага с ядрено оръжие Техеран си остава заплаха. Текущата ескалация е породена от решението на американците да се изтеглят от Ирак и беше ускорена от събитията в Сирия. Дори ако утре Иран реши да се откаже от ядрената си програма, ситуацията ще си остане сложна. В момента иранците разполагат със сериозно предимство, а САЩ, Израел, Турция и Саудитска Арабия отчаяно се стремят да променят това.

В тази част на света те могат да следват два стратегически курса: да продължат да засилват натиска върху Иран, за да му покажат колко уязвим е всъщност, и да свалят сирийския режим, за да ограничат последиците от иранското влияние в Ирак. Само че свалянето на правителството в Дамаск изглежда доста проблематично. В тази връзка ще припомня, че либийският лидер Муамар Кадафи вероятно щеше да оцелее, ако НАТО не се беше намесила. На теория, НАТО би могла да се намеси и в Сирия, но там ситуацията е много по-сложна. Нещо повече, повторна атака на НАТО срещу арабска държава, целяща свалянето на нейното правителство, може да има непредсказуеми последици, без оглед на страха, който арабите изпитват от иранците в момента. Войните винаги са непредсказуеми и със сигурност не са най-добрия избор.

Затова най-доброто решение за САЩ и съюзниците им в региона е оказването на скрита подкрепа на сунитската опозиция чрез Ливан и, възможно, Турция и Йордания. Интересно е, дали турците ще се намесят открито в Сирия. Много по-интересно обаче е, дали това ще сработи. Защото сирийското разузнаване, в продължение на десетилетия, активно се инфилтрираше в редовете на сунитската опозиция. Тоест, провеждането на тайна кампания срещу режима ще се окаже сложно, а и успехът изглежда съмнителен. И все пак, това е най-вероятният следващ ход. Той обаче няма да е последен. За да бъде поставен на място Иран, се налага да се направи нещо за промяната на политическата ситуация в Ирак. Само че, след изтеглянето си, Вашингтон загуби почти цялото си влияние в тази страна. Всички отношения, които американците градяха там, се основаваха на наличието на американска военна сила, в качеството на техен гарант. С изтеглянето на американците, основата на тези отношения рухна. Като дори по отношение на Сирия, силовият баланс започва да се променя.

В крайна сметка, пред САЩ има три възможни избора. Първият е да се примирят със ситуацията и се постараят да действат, съобразявайки се с нея. Вторият е да опитат да сключат сделка с Иран, която ще бъде много болезнена и скъпа за тях. А пък третият е да започнат война. Първият избор ще означава, че САЩ признават, че вече не могат да променят обстоятелствата, а трябва да се съобразяват с тях. Вторият зависи от това, доколко е заинтересован Техеран от сделка с американците. Третият пък изисква САЩ да разполагат с достатъчни сили за пълномащабна война, както и да могат да отразят ответните удари на иранците, в частност през Ормузкия пролив. Истината е, че и трите варианта са съмнителни и тъкмо затова свалянето на Асад се оказва критично важно за САЩ. Това би променило и ситуацията, и играта. Само че подобна „операция” е изключително сложна и пълна с рискове.

Така или иначе, днес сме във финалната сцена на иракската драма и тя се оказва много по-болезнена за САЩ, отколкото можехме да си представим. А пък, ако прибавим към това и задълбочаващата се европейска криза, тезата за наличието на системна криза на глобалния модел започва да изглежда съвсем реалистична.

------------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1100-iran-i-arabskite-buntove

Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран.

Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток.

Шиитската опасност

Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран.

Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти.

От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.

Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).

Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време

Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона.

Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите.

Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.

Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.

Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация.

Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.

Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.

В търсене на изкупителна жертва

Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените.

Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо.

Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците.

САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си

Много по-обезпокоително обаче е влиянието, което оказа поведението на американското правителство по време на безредиците в региона. Макар че Вашингтон и европейските му съюзници отхвърлиха обвиненията, че са изоставили Мубарак, правителствата в Близкия Изток бяха озадачени от това, колко бързо президентът Барак Обама се дистанцира от един от най-надеждните си съюзници. Така, в телевизионната си изява от 2 февруари 2011, Мубарак обяви, че се отказва  да издигне кандидатурата си на изборите през септември 2011. Само няколко часа по-късно последва реакцията на президента Обама: „напълно съм убеден – и днес вечерта го казах и на президента Мубарак – че е необходим контролиран, осмислен и мирен преход във властта, който следва да стартира незабавно”. Мубарак се опитваше да запази властта поне още пет месеца, Обама обаче искаше незабавната му оставка. Тази позиция на САЩ не остави никакъв избор на най-близкия съюзник на Запада и той беше принуден да се оттегли.

В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак.

Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут.

Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”.

Заключение

Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”.

---------------------------------------------------

* Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/995-irak-amerikancite-se-izteglqt-al-kaida-ostava

Както е известно, от началото на 2010 насам, иракският филиал на Ал Кайда понесе значителни загуби. Така, през януари, американските специални части ликвидираха Абу Халафа – един от високопоставените полеви командири, отговарящ за прехвърлянето на чуждестранни моджехидини в Ирак. През март, иракските служби за сигурност арестуваха „емира” на Ал Кайда в Багдад Манаф Абдул Рахим ар-Рауи, с чиято помощ попаднаха по следите на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” (прокламираното от радикалните бунтовници-сунити „държавно образувание”, което в същото време е и основната бунтовническа организация, обединяваща няколко местни джихадистки формации, включително иракския клон на Ал Кайда) (1) Абу Аюб ал-Масри и Абу Омар ал-Багдади. В края на април пък, беше убит шефът на Ал Кайда в Северен Ирак Ал-Убайда. Паралелно бяха ликвидирани няколко десетки водачи от средния ешалон на иракския филиал на Ал Кайда, отговарящи за икономическите аспекти на дейността му, включително за доставките на оръжие и боеприпаси.

Смъртта на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” Абу Омар ал-Багдади и Абу Аюб ал-Масри, в резултат от съвместната операция на американската армия и иракските специални служби постави въпроса за бъдещето на бунтовническата „държава в държавата”.

В същото време, въпреки нарастващата численост на иракските сили за сигурност, както и относителните им успехи в борбата с тероризма, те, както и преди, зависят от американската военна подкрепа. Мнозина експерти подчертават силната им корумпираност, както и наличието в техните редове на хора, свързани с радикалните групировки. Изтеглянето на американските войски от Ирак, обявено от президента Обама на 1 септември 2010, беше оценено от Ал Кайда и представено от нея пред мюсюлманския свят като победа на салафизма. Тоест, както можеше да се очаква, ислямистите използваха това знаменателно събитие за целите на собствената си пропаганда и привличането на нови привърженици.

Тъкмо поради това, Ал Кайда се опитва да демонстрира военните си възможности, както и способността си да осъществява мащабни терористични действия. Така, на 10 май 2010, мрежата на Бин Ладен реализира серия от диверсионни операции в Мосул, Фалуджа, Багдад, Хила и Басра, в които загинаха 120 и бяха ранени 350 души. При това организацията постоянно импровизира, използвайки различни типове взривни устройства, както и безшумни оръжия, а в основни цели се превръщат правителствените обекти, контролно-пропускателните постове и шиитските джамии.

След краткото мълчание, последвало убийството на Ал-Масри и Ал-Багдади, иракският филиал на Ал Кайда представи новия си водач Ал-Насър Лидийн Аллах Абу Сюлейман (Абу Сюлейман), който още в първото си официално обръщение отправи заплахи към иракските шиити, управляващия режим и коалиционните части, подчертавайки, че ще продължи да следва курса на предшествениците си.

Новата стратегия на Ал Кайда в Ирак

Междувременно, на един от салафитските интернет-сайтове, беше публикуван т.нар. „Стратегически план за подобряване на политическата ситуация в Ислямската държава Ирак”. В този документ, включващ пет глави, се анализират сценариите и приоритетните направления на борбата, водена от Ал Кайда. След частичното изтегляне на американските сили (да не забравяме, че в страната остават над 50 000 американски военнослужещи, под формата на обслужващ персонал и военни съветници), ислямистите очевидно ще се стремят по-активно да използват религиозните и етнически противоречия в страната, опитвайки се да привлекат на своя страна част от племенните лидери. Според авторите на въпросната програма, именно по този начин Ал Кайда ще може да укрепи позициите си в Ирак.

В първата глава - „Сериозни опити за обединение”, се посочва, че Ал Кайда ще продължи да работи за обединяването на джихадистките групировки в една структура – тази на „Ислямската държава в Ирак”. Сред първите организации, които ще влязат в това обединение вероятно ще бъде „Ансар ал-Ислам”, чиито водач Абу Абдала аш-Шафи беше един от претендентите за мястото на убития Ал-Багдади (тук е мястото да напомня, че през лятото на 2010 Аш-Шафи беше арестуван при съвместна операция на американските и иракските специални части). Сред възможните съюзници на Ал Кайда можем да посочим също организацията „Джеиш Абу Бакр ас-Сидик ас-Салафи”, която много тясно си взаимодейства с иракския клон на Мрежата при осъществяването на диверсионни операции.

Във втората глава „Балансирано планиране на въоръжените сили” пък се посочва, че Ал Кайда ще концентрира усилията си за ликвидирането на активистите на т.нар. „сахва” („съвети за пробуждане” – една от сунитските милиции), често отказващи да сътрудничат със салафитите. Сред приоритетните цели на бъдещите въоръжени нападения остават водещите иракски политици, като се посочва, че „90% от куршумите ни са предназначени за „вероотстъпниците” (активистите на „сахва”, политиците, високопоставените военни), а 10% - за американците”. Като образец за бъдещите действия, ислямистите предлагат да се използва терористичното нападение, осъществено в Афганистан от йорданския атентатор-самоубиец Хумам Халил Абу Мулал ал-Балауи, против група служители на ЦРУ. За целта, авторите на документа предлагат да се вербуват сътрудници на иракските служби за сигурност в ключовите обекти на страната.

В същото време, водачите на иракския клон на Ал Кайда смятат за контрапродуктивно да водят активни бойни действия срещу иракската армия, поне докато американците не напуснат окончателно страната. В момента те целят най-вече укрепване на позициите си сред иракските сунити, като планират първо да поставят под контрол териториите, напуснати от американската армия.

От анализа на третата глава – „Подтикване на съветите към джихад”, може да се заключи, че ислямистите възнамеряват постепенно да сформират, на базата на бившите бойци на т.нар. „сахва”, въоръжени отряди (в стратегията те се наричат „джихадистки съвети за пробуждане”) за борба с иракската армии и шиитите. Според авторите на стратегията, днес, както и в обозрима перспектива, основната опасност за салафитите е свързана именно с шиитските групировки и, в частност, с „Хизбула”.

Тоест, на сегашния етап Ал Кайда очевидно вече не разглежда редовите членове на „сахва” като основна заплаха. Напротив, ислямските радикали се ориентират към търсене на сътрудничество с техните лидери. В тази връзка се планира провеждането на масирана информационна кампания в подкрепа на осъществяваните от Ал Кайда операции, с цел дистанцирането им от терористичните акции на криминалните групировки или на отделни националистически съпротивителни организации, които са съпроводени с големи жертви сред мирното население. В същото време Ал Кайда планира да отдели сериозни финансови средства за привличане на своя страна на племенните вождове и ръководителите на „сахва”.

Четвъртата глава – „Грижата за политическия символ”, в по-голямата си част, е посветена на анализ на кризисната ситуация, в която се намира иракският филиал на Ал Кайда и която, според авторите на документа, е възникнала след смъртта на Ас-Заркауи, ползващ се със сериозната подкрепа на редица финансови структури от Персийския залив, за разлика от наследника му Ал-Масри. Посочва се, че един от сериозните проблеми, с които се сблъскват в момента радикалните ислямисти, е липсата в редовете им на харизматични личности, подобни на Ас-Заркауи, способни да повдигнат бойния им дух.

Важно място в стратегията се отделя на анализа на ответните действия на лансираната от американците пропагандна кампания срещу „Ислямската държава в Ирак”, чиято цел е да се внуши на иракчаните, че тя има само виртуален (а не реален) характер, като в същото време върху нея се стоварва отговорността за почти всички терористични нападения, осъществяващи се в страната.

В последната глава на стратегията – „Уверения към противниците”, се съдържа обръщение към представителите на религиозните малцинства в Ирак и, на първо място, към християните. В него се посочва, че Ал Кайда ще гарантира правата и сигурността им, ако решат да подкрепят „моджехидините”, действащи в районите, компактно населени от тях. В същото време се подчертава, че, поне в краткосрочна перспектива, шиитите ще продължат да се смятат за врагове на „истинския ислям”, с които ислямистите ще водят непримирима борба.

Шансовете на Ал Кайда след изтеглянето на американците

Налице са няколко фактора, даващи възможност на радикалните ислямисти да разчитат, че ще могат да укрепят позициите си в Ирак. На първо място, изтеглянето на американските войски от редица населени пунктове гарантира на групировките на Ал Кайда допълнителна мобилност.

На второ място, определен брой освободени от иракските затвори „моджехидини” отново се връщат в редовете на организацията. От януари до септември 2010, иракските власти са освободили над 6000 души, много от които бяха осъдени заради принадлежността си към екстремистки организации. При това, част от амнистираните са станали привърженици на „чистия ислям” именно в затворите, попадайки под влиянието на ислямистите. Сред освободените бе Мохамед Али Мурад, в миналото помощник на Ас-Заркауи във Фалуджа, който е отговорен за организацията на редица терористични акции в Багдад, както и специалистът на Ал Кайда по изготвяне на взривни устройства Ясер Гафур.

Друг фактор, който, в перспектива, може да доведе до укрепване позициите на Ал Кайда, може да се окаже нестабилността на иракската икономика. Въпреки известното подобряване на условията за живот, Ирак беше много сериозно засегнат от световната криза. Както е известно, страната на 90% зависи от износа на петрол и спадът на цените му на световния пазар значително намали приходната част на националния бюджет. Това принуди правителството на Нури ал-Малики да ограничи държавните разходи, през 2010, от 79 до 59 млрд. долара. Което, на свой ред, доведе до намалено финансиране на армията и полицията. В Мосул например, в резултат от ограничаването на инвестициите в отбраната и сигурността, числеността на полицаите в региона намаля до 5300 души, което е два пъти по-малко от необходимото за адекватно противодействия на терористите.

Освен това, икономическите трудности съдействат за ръста на корупцията и безработицата в страната. Ал Кайда активно използва създалата се ситуация за осъществяване на терористичните си операции. В Ирак вече е масова практика подкупването на полицейски служители и офицери от ислямистите, които по този начин проникват в различни обекти и осъществяват там акциите си. Така например, стана известно, че Ал Кайда е платила около 10 хиляди долара за да осигури безпрепятствено проникване на свои терористи-самоубийци през контролно-пропускателния пункт на иракското Външно министерство. Жертви на това терористично нападение, осъществено през декември 2008, станаха няколкостотин души. Не са редки случаите, когато организацията плаща на администрациите на затворите за освобождаването на свои активисти и заличаването им от затворническите регистри.

Насилието и терорът пречат за реалната стабилизация на управляващия режим и възстановяването на Ирак. Както е известно, сунитите традиционно не изпитват доверие към правителството, смятайки че то е наложено от окупаторите. В същото време обаче, самите те не разполагат с авторитетни лидери, способни достойно да представляват сунитската общност и да водят диалог с шиитското мнозинство. На свой ред, шиитите са твърдо решени да се възползват от историческия шанс да заемат лидерските позиции в Ирак. Кюрдите пък смятат за своя основна задача да укрепят максимално автономията си в северната част на страната и поставят под пълен контрол т.нар. „спорни територии” и най-вече Киркук.

В така създалата се ситуация, Ал Кайда ще направи всичко възможно за да съхрани позициите си в Ирак. Първоначално, организацията се стремеше да печели време до изтеглянето на основните американски сили от Ирак. Сега, когато това вече е факт, ислямистите се надяват, че в страната рано или късно ще избухне мащабна гражданска война и планират да се възползват от нея за да превърнат Ирак в своя сигурна база.

Бележки:

1. Провъзгласената през 2006 от радикалните ислямисти „Ислямска държава в Ирак” (ИДИ) трябваше да стане отговор на фактическата поява на кюрдска и шиитска държава в Ирак. Освен това, ИДИ беше създадена за да обедини сунитските бунтовнически групировки и да предотврати конфликтите помежду им. По същество, създаването на ИДИ бе реакция на многобройните декларации на лидерите на местните ислямистки организации, че Ал Кайда, състояща се от „чужденци”, се стреми да доминира в иракското съпротивително движение. Сега, в рамките на новата структура, в иракския клон на Ал Кайда бяха включени повече иракчани, а самата тя стана просто една от групировките, участващи в ИДИ и подчиняваща се на лидера и Омар ал-Багдади. Така, статутът на иракският клон на Ал Кайда формално беше сведен до нивото на редова бунтовническа организация. Въпреки принципните идеологически различия между националистическите бунтовнически групировки и Ал Кайда, общата им заинтересованост от  активизиране на борбата с окупационните сили и дошлите на власт в Ирак шиити, направи възможно сътрудничеството между радикалите и националистите. В същото време, ръководството на иракския клон на Ал Кайда изпитваше сериозни опасения, че местните бунтовнически групировки и правителството могат да се споразумеят и така привържениците на „глобалния джихад” да останат извън властта (както се получи навремето в Йемен). Сред целите, които си поставяха ислямистите със създаването на ИДИ беше поставянето под контрол на иракската съпротива и тя да получи облика на глобална борба с неверниците за създаване на световен халифат.

---------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi32010/924-2010-08-05-07-43-57

Оръжейната търговия е сред най-важните фактори, определящи значението и ролята на държавата в съвременната глобална система. От една страна, от износа на оръжия и военна техника зависи защитата на геополитическите и външноикономически интереси на конкретната държава. От друга, международният пазар на оръжейната търговия е арена на борбата за хегемония и налагането на т.нар. „нов световен ред”.

За Русия, наследила традициите и материално-техническата база на свръхмощния военно-индустриален комплекс, създаден в Съветския съюз, оръжейната търговия е възможност не само да съхрани статута си на „силов център”, оказващ определящо влияние върху политическото развитие на различни региони в света, но и, чрез модернизацията на военния си отрасъл, да издигне националната икономика до постиндустриалното, иновационна ниво на развитие.

Дълбоката криза на руския военно-индустриален комплекс през 90-те години, съпроводен със загубата на редица традиционно оръжейни пазари, беше преодолян едва в началото на ХХІ век. След 2001, Русия е сред най-големите играчи на пазара на оръжие и военна техника. Този съществен пробив не означава обаче, че позициите и на оръжейния пазар, както и в международната политика, са непоколебими, нито пък, че са изчезнали всички проблеми, тормозещи развитието на руския военно-индустриален комплекс.

На първо място, водещите позиции на Русия в оръжейната търговия бяха извоювани, благодарение на масовото закупуване на руско оръжие от Индия и Китай, на които, през първото десетилетия на ХХІ век, се падат между 70% и 80% от всички продажби. Така, през последните девет години, обемът на сътрудничеството с Китай във военната сфера, достигна 16 млрд. долара, а окончателното изпълнение, през 2010, на двустранното руско-индийско споразумение във военната сфера, включващо около 200 проекта, се оценява на над 18 млрд. долара (1). Днес обаче, обемът на търговията с Делхи и Пекин е около 16%-18% от общия показател и вероятно ще продължи да намалява (въпреки мащабните сделки, включително и военни, сключени при последното посещение на премиера Путин в Делхи, през март 2010) (2). Този закономерен процес е обусловен от редица причини:

- в основни линии, тези две държави приключиха превъоръжаването на армиите си, а Китай съумя да изгради собствен военно-индустриален комплекс;

- в търговията с двете страни, Русия се ориентира към съвместна разработка на оръжия и технологии – в частност, можем да посочим осъществяваната, съвместно с Индия, разработка на крилатата ракета «БраМос», създаването на съвместен среден транспортен самолет и индийското участие в създаването на руски изтребител от пето поколение;

- Индия и Китай се превръщат от купувачи в продавачи на оръжие.

В същото време, осъзнаването, че спадът в темповете на търговията с оръжие и военна техника с тези страни е закономерен процес е слабо утешение за Кремъл, тъй като други толкова големи клиенти на руския военно-индустриален комплекс засега не се очертават.

На второ място, руската продукция невинаги отговаря на нарастващите изисквания на клиентите и съвременните стандарти за сигурност, икономичност и ексклузивност. На трето място, което е не по-малко важно за конкурентоспособността на Русия на международния оръжеен пазар, е проблемът за надеждността на руските партньори и готовността/способността за постигане на компромиси при преговорите за военните договори. Съвременна Русия, в частност, не може да предложи на основните си партньори онова, което навремето можеше да си позволи Съветският съюз – да сключва с тях договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. С други думи, да поеме политически ангажименти към конкретни режими, поемайки бремето на икономическото им подпомагане. Освен това, купувачите на оръжие и военна техника искат гаранции за качество (сигурност) и обслужването им от страната-доставчик, нещо, което Русия (предвид икономическото и равнище) не винаги може да предложи. Тоест, запазването на силни позиции на оръжейния пазар изисква сериозни усилия от руското ръководство и непосредствените производители на военна техника. За Русия, оръжейната търговия придобива особено значение, предвид ролята, която би могъл да изиграе военно-индустриалният комплекс, като локомотив не толкова на модернизацията, колкото на иновационното развитие, без което в съвременния свят не може да се гарантира националната сигурност, да се съхрани суверенитета и да се избегне превръщането в суровинен придатък на такива нео-империи, като САЩ и ЕС. Показателно е и, че в последното си послание към Федералното събрание, президентът Дмитрий Медведев обърна специално внимание на «създаването на свръхмодерни видове оръжия, които да гарантират руското превъзходство над всеки противник». В същото време, президентът подчерта, че трябва да бъде създадена «ефективна система от поръчки за военната индустрия, в която стриктно да се спазва балансът между доставките за нуждите на националната отбрана и тези за чужбина», както и сериозно да се подобри качеството на продукцията, като паралелно се намали себестойността и. В новата руска военна доктрина, снабдяването на армията и другите видове войски със съвременно въоръжение, военна и специална техника, се разглежда като материална основа на бойната им мощ. В същото време, както отбелязва секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев, „функционирането с пълни обороти на предприятията и организациите от военно-индустриалния комплекс позволява не само да решаваме задачите, свързани с отбраната ни, но и изпълнява сериозна социална функция, позволявайки да се повиши жизненото равнище на населението, особено, в руските региони” (3).

Днес, Русия доставя оръжие и военна техника на 80 държави по света. Всяка година корпорацията „Рособоронекспорт” сключва между 1000 и 1700 договори за доставка на военна продукция в чужбина. В същото време обаче, в резултат от усилващата се през последните години конкуренция и политизацията на пазара на търговията с оръжие, ситуацията се променя не в полза на Русия. По данни на аналитичния отдел на американския Конгрес, през 2008, САЩ за пореден път са излезли на първо място, сключвайки военни сделки на обща стойност 38 млрд. долара. Това е над 68% от стойността на всички аналогични сделки, осъществени от всички търгуващи с оръжие държави на планетата. На второ място, се оказва Италия, която е реализирала поръчки на стойност 3,7 млрд. долара. В тази класация, Русия е едва на трето място, със сделки за 3,5 млрд. долара, което е над 10 пъти по-малко, отколкото са регистрирали САЩ. Разбира се, „Рособоронекспорт” цитира други цифри. Според публикувания в края на 2008 сборник, озаглавен „Военно-техническото сътрудничество между Русия и другите държави. Анализ на пазара”, Москва е продала оръжия и военна техника за 6,75 млрд. долара. Обемът на сделките през миналата 2009 пък се оценява на 7,5 млрд. долара. Според генералния директор на „Рособоронекспорт”. Анатолий Исайкин, реалната ситуация силно се отличава от американската оценка. Увеличавайки, през 2009, експортния обем на поръчките до 27 млрд. долара, Русия твърдо заема второто място сред световните износители на оръжие и военна техника, значително изпреварвайки водещите европейски държави.

Американската доминация на глобалния оръжеен пазар

Така или иначе, но изоставането на Русия от най-големия в света търговец на оръжие е очевидно. Американската доминация на оръжейния пазар е обусловено от цял комплекс фактори, като те не са само следствие на вътрешните руски проблеми, а и резултат от сериозната борба за глобална хегемония, която не секна с разпадането на Съветския съюз, а просто придоби нови форми. Специфично за новите технологии, използвани в тази борба, е отсъствието на процедури на интеграцията на подчинените територии с метрополията и налагане на господството не само с традиционните силови методи, а и чрез икономическа и неикономическа (информационна и психологическа) принуда.

Важно е да сме наясно, че стремейки се към хегемония, САЩ (за разлика от други имперски държави) демонстрират доста творчески подход: така, обвързването към американската икономика често се осъществява под формата на пропаганда на демократичните ценности и оказване на „благотворно морално влияние”. Дори разполагането на американски части или на военни бази се използва като средство за гарантиране на експанзията, а не на нейните цели. Добре известно е, че още преди края на Втората световна война Франклин Рузвелт формулира стратегемата за гарантиране на „решаващо силово надмощие на САЩ в света”. На свой ред, известният с крайно левите си възгледи професор от Харвардския универсисет Ноам Чомски твърди, че за решаването на задачата „как да се организира светът по начин, който най-пълно да отговаря на националните интереси на САЩ” идеолозите на американския хегемонизъм използват понятието „голямо пространство”. Според тях, това „голямо пространство” следва да включва, като минимум, Западното полукълбо, бившата Британска империя и Далечният Изток, а като максимум – цялата планета. Чомски смята, че всички тези проекти и планове си поставят съвсем прагматични цели – „да обслужват интересите на американската икономика” (6).

През периода на студената война, основният противник на САЩ, при реализацията на плана им за „голямото пространство”, беше Съветският съюз. В тази връзка е показателно, че Директива 20/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ, от 18 август 1948, по-известна като „плана Дълес”, не само формулира стратегическите цели за ерозия на съветската империя, но и съдържа конкретни постановки за действие, в случай че „ върху част (или пък върху цялата) от руската територия бъде установен какъвто и да било некомунистически режим”. Значението на този въпрос, изисква по-обширен цитат от въпросния документ. И така, „следва съвсем ясно да подчертаем, че независимо от идеологическата основа на подобен некомунистически режем и без значение, до каква степен той ще бъде склонен да се съобразява с принципите на демокрацията и либерализма, ние сме длъжни да реализираме целите си. С други думи, трябва автоматично да осигурим необходимите гаранции за това, че дори ако този режим е некомунистически и формално приятелски настроен към нас, той няма да разполага с голяма военна мощ; ще бъде силно зависим икономически от външния свят; няма да упражнява сериозна власт над националните малцинство и няма да налага нищо подобно на „желязна завеса”. Ако въпросният режим демонстрира враждебност към комунизма и стремеж за приятелски отношения със САЩ, трябва да се постараем тези условия да не му бъдат натрапени по откровено оскърбителен или унизителен начин. При всички случаи обаче, тези условия следва да бъдат наложени” (7).

Ограничаването на руското влияние в световната политика и икономика е фактическо продължение на реализацията на „плана Дълес”, а намаляването на руските партньори в сферата на оръжейните доставки пряко съдейства за постигането на първите две от изброените по-горе „гаранции” за защита на американските интереси. Ще изброя само някои доказателства, подкрепящи тази моя теза. Днес Русия, на практика, е загубила традиционния за някогашния СССР европейски оръжеен пазар и то не само заради преминаването на посткомунистическите държави от континента към стандартите на въоръжение на НАТО. Присъединяването на една или друга източноевропейска държава към Северноатлантическия пакт, само по себе си, не означава край на оръжейната търговия с тях. На първо място, много руски военни технологии напълно отговарят на стандартите на НАТО, но при това са значително по-евтини от своите американски, френски или германски аналози. На второ място, държавите от региона все още разполагат с голямо количество съветска военна техника, която се нуждае от модернизация. На трето място, ангажирайки се с програмата „Партньорство за мир”, Русия се превръща във все по-авторитетен участник в европейските процеси. Военно-техническото сътрудничество се развива активно и в рамките на Съвета „Русия-НАТО”, което беше потвърдено и при посещението в Москва на генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен, през декември 2009. Същността на проблема, от една страна, е политическото изтласкване на Русия от такива важни геостратегически зони, като Източна и Югоизточна Европа, Близкия изток, Северна Африка, Централна Азия и Южен Кавказ. А от друга - в стремежа на САЩ и НАТО да прехвърлят върху Русия част от бремето на отговорността за ситуацията в най-сложните и взривоопасни региони и, нещо повече, да я вкарат в геополитически капани от типа на Афганистан, отклонявайки я от стратегическата борба между силовите центрове на планетата. Именно последното стана очевидно по време на последното посещение на Расмусен в Москва и то заслужава изключителното внимание на руското ръководство.

Ще припомня, че генералният секретар на НАТО отбеляза, в частност, че „през 2020 сътрудничеството между Русия и пакта в сферата на сигурността ще бъде нещо естествено. Заедно ще се борим срещу наркотрафика и пиратството и ще осъществяваме съвместни миротворчески операции. В сферата на противоракетната отбрана пък, ще обединим системите си за ПРО, което ще ни защити и ще ни обвърже политически. А Съветът „Русия-НАТО” ще се превърне във важен форум за обсъждане на европейската и световната сигурност” (8). В най-близка перспектива, като най-важна точка на съприкосновение между Русия и НАТО, се разглежда именно Афганистан. Сред конкретните предложения на генералния секретар на пакта към Москва, специално внимание изискват тези, свързани с военно-техническото сътрудничество: доставката на хеликоптери за афганистанските въоръжени сили, обучаване на военни пилоти, снабдяване с резервни части и гориво; обучаване на местните полицейски сили и предаване на опита на руските правоохранителни органи, както и този в борбата с наркотрафика. Те следва да се разглеждат в тясна връзка с продължаващото разширяване на влиянието на Алианса и САЩ в сферата на оръжейната търговия в такива региони, като постсъветското пространство и Близкия изток. Умело използвайки методите на т.нар. “твърда” (политически натиск, санкции и пряка военна намеса) и „мека” (манипулации на масовото съзнание, корумпиране на политическите елити) сила, Съединените щати постепенно овладяват пазарите, традиционно ориентирани към руското оръжие и военна техника: Алжир, Грузия, Египет, Ирак, Индия, Украйна и др.

В частност, през 2006, Държавният департамент на САЩ наложи икономически санкции на „Рособоронекспорт”. Решението беше мотивирано с това, че Русия е доставила на Иран зенитно-ракетни системи „Тор-М1” и по този начин уж е нарушила силовия баланс в региона. Впрочем, Москва наистина завърши, през 2006, доставката на подобни зенитни комплекси на Иран, като общата стойност на тази мащабна оръжейна сделка достигна 1,4 млрд. долара. В отговор, САЩ обявиха, че доставките на  такова оръжие за Иран са неуместни, тъй като на страната са наложени санкции от Съвета за сигурност на ООН. В резултат, Вашингтон реши да санкционира руската компания, въпреки че в конкретния случай ставаше дума за доставката на изцяло отбранителни оръжия. Всъщност, нещата опираха до това, че зенитно-ракетните системи „Тор-М!” са елемент на противовъздушната отбрана с малък обсег, предназначена за борба със съвременните средства за въздушно нападение на разстояние до 12 км и височина – до 6 км и особено за борба с т.нар. свръхточни оръжия (крилати ракети, управляеми и неуправляеми авиобомби).

При наличието на подобен натиск от страна на САЩ и другите „силови центрове” удържането на руските позиции на оръжейния пазар зависи не само от модернизацията на военно-индустриалния комплекс, но и от диверсификацията на самия процес на продажба на оръжия и военна техника. В този смисъл, превръщането на Виетнам в един от най-големите вносители на руско оръжие може да се смята за своеобразен „пробив” на международния оръжеен пазар. Ханой вече купи от Русия 72 зенитно-ракетни комплекси „Игла-1”, 23 противокорабни ракети „Уран”, два зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1, три хеликоптера Ми-17, два ракетни катера „Мълния”, стражеви кораб от клас „Светулка” и друга военна техника (9). Преговорите по доставката за Виетнам на шест руски дизелови подводници, тип „Варшавянка” („Кило”, по класификацията на НАТО), 12 изтребители Су-30МК2 (а по-нататък вероятно и хеликоптери Ми-17), приключиха успешно, при посещението в Москва на виетнамския премиер Нгуен Тан Зунг, през декември 2009.

Възможно е договорът с Виетнам да има комплексен характер и да включва не само доставката на подводници и обучението на техните екипажи, а и изграждането на брегова инфраструктура за базирането им, тъй като досега виетнамците не разполагаха с подводен флот. Това не само е най-големия единичен договор за доставката на подводници в постсъветското пространство (по-голям, по броя на доставените кораби, беше договорът с Китай за доставката на осем подводници, през 2002), но и най-дългосрочния проект за обслужване и модернизация на военна техника. Освен това, сделката е изключително мащабна и в международен план – стойността и е около 2 млрд. долара. На практика, през последните години, само Франция успя да сключи аналогични сделки за изграждането, по лиценз в Индия, на подводници “Scorpene” (10).

Най-вероятно, Русия ще се превърне в крупен военен доставчик и на Индонезия, която вече купи 12 бойни самолети Су-27 и Су-30, хеликоптери Ми-17 и Ми-36 и реши да се сдобие с дизелови подводници, клас „Кило” и „Амур-950”. Общо, до 2024, се предвижда да бъдат закупени 12 руски подводници. При това, следва да отбележим, че, по думите на военния министър Джувоно Сударсоно: „Индонезия се стреми максимално да балансира източниците на купуваното от нея въоръжение, за да избегне зависимостта от който и да било от тях, както и да си гарантира максимално благоприятни условия” (11). В същото време, въпреки официално декларирания стремеж към „балансирана политика”, активните контакти между Русия и Индонезия пораждат сериозна тревога у Вашингтон, който се стреми да възстанови предишното си влияние в региона, загубено след 1996. В частност, по време на посещението си в Джакарта, през февруари 2009, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс декларира готовността на страната си да окаже „всестранна помощ за техническата модернизация и подготовката на личния състав на индонезийските военновъздушни сили, набелязани в хода на предстоящата реформа на националните въоръжени сили” (12). Подобни декларации свидетелстват за сериозна конкуренция между Русия и САЩ за влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Близкоизточният оръжеен пазар

Основният и най-перспективен, през съветския период, близкоизточен пазар също е арена на много сериозна схватка между Русия и САЩ. Така, Москва, почти за цяло десетилетие (1990-2000), се самоотстрани от традиционния за нея сирийски пазар. И това стана, въпреки че военните структури на двете държави поддържаха много здрави връзки, а сирийската армия, почти на 90%, беше въоръжена със съветско оръжие. При управлението на президента Елцин обаче, Русия ревизира близкоизточната си политика, предпочитайки, в значителна степен, да следва фарватера на Вашингтон и, на практика, не развиваше отношенията си със Сирия. Вместо това, тя се концентрира върху проблема за връщането на големите дългове за доставена в миналото военна техника, който едва ли можеше да бъде решен извън контекста на евентуални нови оръжейни доставки. В резултат от продължителни преговори (при посещението на сирийския военен министър Мустафа Тлас в Москва, през май 2001), Москва и Дамаск подписаха споразумение за руските доставки на военна техника и погасяване на сирийския военен дълг. Доставките на 14 изтребители Су-27СК за Сирия стартираха през 2002, въпреки недоволството на Запада от възобновяването на руско-сирийското военно сътрудничество. През лятото на 2005 обаче, Москва и Вашингтон се споразумяха за ограничаване на военните доставки за „горещите точки по света”. В резултат от това, договорът за доставка в Сирия на преносими зенитно-ракетни комплекси „Игла”, обявени за „оръжие на терористите”, тъй като лесно се транспортират и могат ефективно да се използват срещу противниковата авиация, на практика, беше прекратен, поради силния натиск на САЩ и Израел. Все пак, още в края на годината проблемът бе решен, като, вместо комплексите „Игла”, Русия предложи на Сирия зенитно-ракетните комплекси „Стрелец” – аналог на комплекса „Игла”, но монтиран на транспортно шаси, което напълно изключва използването му от терористите (от което най-много се опасяваха в Израел). Въпреки това, САЩ и Израел продължават да обвиняват Москва, че с оръжейните си доставки за Сирия нарушава силовия баланс в региона, а част от руското оръжие попада у радикалите от „Хизбула”. Освен това, израелците не крият тревогата си от намерението на Русия да усили военноморското си присъствие в сирийските пристанища Латакия и Тартус.

Традиционният за Русия иракски оръжеен пазар беше загубен след окупацията на страната от САЩ. До американската интервенция през 2003, Москва, която бе заинтересована от преструктурирането на иракския дълг, положи доста усилия за разрешаването на противоречията между антииракската коалиция и режима на Саддам Хюсеин, включително отмяната на икономическите и други санкции. След окупацията на Ирак от частите на САЩ и съюзниците им, възможностите за военно-техническо сътрудничество с тази страна, както и перспективите за връщане на иракския дълг, на практика, изчезнаха. Още повече, че изпълнението на подписаните през 2008 договори, още на следващата година превърна Ирак в най-големия вносител на американско оръжие в света, а общият обем на американските военни доставки в тази страна, от октомври 2005 насам, е около 20 млрд. долара (13).

На фона на „поражението” в Ирак, в сериозен успех за руските износители на оръжие и военна техника стана възобновяването на военно-техническото сътрудничество с Алжир. Така, през 2002, бяха реализирани договори за доставката на 22 самолета Су-24 за 120 млн. долара и 42 хеликоптера Ми-17 за 180 млн. долара. Освен това, Русия достави на Алжир три радиолокационни станции за управление стрелбата на фрегати, над 100 противокорабни и противолодъчни ракети (предимно „Уран”). В същото време обаче, преговорите за продажбата на 50 изтребители МиГ-29, за 1,5 млрд. долара, не доведоха до конкретен резултат и, в крайна сметка, Русия беше изпреварена от Украйна, която сключи договор с Алжир за доставката на 36 МиГ-29. Алжирското правителство, което беше наясно с развитието на руско-сирийските отношения, обвързваше продължаването на преговорите с Русия с опрощаване на дълговете по предишните оръжейни доставки. По време на посещението на Путин в Алжир, през март 2006, беше постигнато споразумение за доставката на руско оръжие на обща стойност 5,5 млрд. долара, както и за опрощаване на алжирския военен дълг към Русия от 4,7 млрд. долара. В резултат от това, до 2010, алжирската армия трябваше да получи 36 леки изтребители МиГ-29СМТ, 28 тежки мултифункционални изтребители Су-30МКА, 14 учебно-бойни самолети Як-130, 8 дивизиона зенитно-ракетни системи (ЗРС) С-300ПМУ, както и 40 танка Т-90. През пролетта на 2006, генералният директор на корпорацията „Ростехнологии” Сергей Чемезов гордо обяви, че „ще доставим на Алжир почти всички видове въоръжения: ПВО, авиация, морска и сухопътна техника. Като почти цялото това оръжие е ново, само 10% от целия обем на договора касае ремонта на стара съветска техника, използвана от алжирската армия. Ние разполагаме със сериозни предимства пред западните конкуренти, качеството на военната ни техника е отлично, а цената е с 15-20% по-ниска от тази на западните аналози” (14). Съществено допълнение към сделката бе споразумението за съвместен добив на газ на алжирска територия между „Газпром” и местните газови компании.

По-нататък обаче, нещата не се развиха никак гладко. В началото на 2008, руско-алжирските споразумения се оказаха на ръба на провала. Алжирците върнаха на Русия получените, през 2006-2007, и вече платени 15 изтребители МиГ-29СМТ, под предлог, че са били произведени още по съветско време (макар и да не са били използвани). Според руските производители, това не означава окончателно прекратяване на договора, а по-скоро евентуална замяна на въпросните самолети с по-модерните МиГ-29М2 и МиГ-35, всеки от които обаче е с 5-10 млн. долара по-скъп. Според източник от Федералната служба за военно-техническо сътрудничество, не е изключено, че след „модернизацията им”, Алжир все пак ще приеме „бракуваните” самолети. Лично аз смятам, че въпросът е много по-дълбок. Подобен обрат следва да се разглежда като поредното звено от веригата събития в битката, която се води не само на оръжейния пазар. В конкретния случай, нещата са свързани не само с активизацията  на френската оръжейна експанзия (Франция активно лансира изтребителите си „Рафал”), а и с възможностите на Париж да влияе върху политиката на алжирското ръководство. Още повече, че нещата не приключиха с отказа от руските самолети – през август 2007, правителството на Алжир обяви, че прекратява действието на меморандума за взаимно разбирателство между „Газпром” и алжирската компания „Сонатрак”.

Латиноамериканският пазар

Друг пример, илюстриращ битката за пазари и сфери на влияние, е Венецуела – един от най-перспективните политически съюзници и икономически партньори на Русия в Латинска Америка. Както е известно, през пролетта на 2006 се изостриха отношенията между Каракас и Вашингтон, който вкара Венецуела в списъка на държавите „пораждащи опасения в контекста на борбата с тероризма” и наложи ембарго на оръжейните доставки за страната. В отговор, венецуелският президент Уго Чавес обяви, че ще купува оръжие и военна техника от Русия и Китай. Година преди това, Москва се споразумя да достави на Венецуела 100 хиляди автомати „Калашников”.  Научавайки за сделката, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд заяви: „Дори не мога да си представя, какво може да се направи с толкова автомати. Не знам, защо Венецуела се нуждае от 100 000 автомати „Калашников” и силно се надявам, че тази сделка няма да се реализира, защото тя не вещае нищо добро за цялото Западно полукълбо”. Според Департамента по отбраната, такова оръжие се купува за да се прехвърли впоследствие в други райони на Латинска Америка и, в частност, за колумбийските партизани от FARC (15).

Без да си правят труда да разсейват тези съмнения на Ръмсфелд, през юли 2006, Москва и Каракас сключиха договор за доставката на още 100 хиляди автомата „Калашников” и боеприпаси за тях, на обща стойност 52 млн. долара. През същата година бяха подписани и два договора за изграждането във Венецуела на завод, който ще произвежда по лиценз автомати АК-103, и друг – за патрони с калибър 7,62 мм, на обща стойност 474,6 млн. долара. Задълбочаването на военно-техническото сътрудничество между Москва и Каракас очевидно силно раздразни Вашингтон, който реагира, като се опита да убеди (чрез говорителя на Държавния департамент Том Кейси) Русия да преразгледа въпросните договори, тъй като „планираните от Венецуела покупки надхвърлят отбранителните и нужди и не съдействат за регионалната стабилност” (16). Руската страна обаче, не сметна, че има основание за подобни тревоги. Освен това, през юли 2006, бяха подписани договори за доставката на 38 руски военни хеликоптери МИ-35, на стойност 484 млн. долара, и 24 изтребители Су-30МК2 за Каракас.

През февруари 2007, Чавес обяви, че е купил от Русия 12 зенитно-ракетни комплекса с малък обсег  „Тор-М1”, на гъсенично шаси, на стойност 29 млн. долара. Планира се те да бъдат разположени в северната част на страната, за да защитават Каракас и основните петролни находища от евентуални въздушни атаки. Освен това, Венецуела е готова да купи няколко самолета Су-30. При последното посещение на Чавес в Москва, през септември 2009, двете страни се споразумяха и за доставката на 100 танка Т-72 и Т-90, на обща стойност 500 млн. долара. Според някои медии, Венецуела ще купи от Русия патрулни катери, както и подводница, клас „Амур” (17). През втората половина на 2009 трябваше да стартират и руските доставки на хеликоптери Ми-28Н за Венецуела. Освен чисто финансовия аспект, военно-техническото сътрудничество с тази латиноамериканска държава е важно за Русия и като инструмент за „диверсифицирането на глобалния ред, наложен от САЩ, и създаването на многополюсен свят” (18).

Кои корпорации доминират на глобалния оръжеен пазар

Разбира се, мястото на Русия на международния оръжеен пазар не се определя само от скритите геополитически боричкания, а зависи и от конкурентоспособността на нейния военно-индустриален комплекс. Така, според публикуваната през миналата 2009 от Defence Week класация, само 9 руски производители на военна техника влизат в Топ-100 на най-големите (по обем на продажбите) корпорации от тази сфера за 2008 (19). Въпреки ръста (за 2008 и 2009) на печалбите на руските оръжейни компании, повечето от тях влошиха позициите си на световния пазар, най-вече поради недостатъчните поръчки от Военното министерство в Москва. Тоест, очертава се друга важна страна на проблема: съкращаването на армията води и до намаляване на поръчките от министерството, което, на свой ред, понижава рейтингите на руските производители, т.е. минимизира ролята им на международния оръжеен пазар.

Според Defence Week, през 2008 лидери на този пазар са били американската компорация Lockheed Martin (39,5 млрд. долара), британската BAE Systems (32,7 млрд. долара) и авиационният гигант Boeing (31,1 млрд. долара). В първата десятка на Топ-100 въобще няма руски производители. На най-висока позиция (16-то място) измежду тях е концернът „Алмаз-Антей” (4,3 млрд. долара), който е водещия руски производител на зенитно-ракетни комплекси и получава значителни вътрешни и външни поръчки. На 40-то място се оказа компанията „Сухой” (2 млрд. долара), благодарение големите поръчки на изтребители Су-30 за Индия, Алжир и Венецуела. На 80-то (и трето сред руските производители) място е „Уралвагонзавод”, известен като производител на танковете Т-90 (646 млн. долара).

Освен отделни предприятия, в класацията присъстват и няколко големи руски корпорации и холдинги. Така, на 55 и 56-то място, съответно, са корпорациите „Тактическо ракетно въоръжение” (1,152 млрд. долара) и „Иркут” (1,149 млрд. долара). На 64-то място в класацията на американското списание е холдингът „Руски хеликоптери” (845 млн. долара), а в дъното и са производителят на авиационни двигатели УМПО (89-то място, с 541 млн. долара) и  концернът „Радиотехнически и информационни системи” (99-то място, с 396 млн. долара).

В заключение ще отбележа, че мястото на Русия на международния оръжеен пазар се определя, преди всичко, от икономическата мощ и финансовите инвестиции в отбранителния комплекс. В тази връзка, определен интерес представлява анализът на стокхолмския институт SIPRI (Stockholm International Peace Research Institute) за военните разходи на съвременните държави. Според него, през 2008, съвкупните военни разходи на държавите по света са поставили своеобразен рекорд, достигайки 1,464 трилиона долара, т.е. 2,4% от глобалния БВП. Това означава около 217 долара на всеки жител на планетата. Този показател е с 45% по-голям, отколкото през 1999 и надхвърля показателя за 2007 с 4% (20). Според анализаторите от SIPRI, основните фактори, повлияли върху ръста на глобалните разходи за отбрана, са войната в Ирак, завръщането на Русия на световната сцена, както и нарастването на китайската мощ. В частност, войните в Ирак и Афганистан струват досега около трилион долара, само на САЩ. В сравнение с 1999, американските военни разходи са нараснали с 67%, достигайки (според SIPRI) над 700 млрд. долара. Между другото, според SIPRI, през 2008, водеща по продажби на оръжие е британската BAE Systems (която е едва на трето място в спомената по-горе класация на Defence Week), като това се дължи на увеличеният обем на оръжейните и сделки в САЩ.

Днес Вашингтон изразходва за военни нужди повече средства (42% от всички военни разходи в света), отколкото която и да било друга държава на планетата. При това, съответните сумарни разходи на 14-те следващи държави, са по-малки от американските.

Показателно е, че в тази класация второто място вече се заема от Китай, който през последните десет години утрои военните си разходи. По данни на SIPRI, Пекин е изразходвал за целта около 84,9 млрд. долара, или 6% от всички военни разходи в света. По този показател, китайците надминаха Франция и Великобритания, чиито дялове са 4,5%. Що се отнася до Русия, която значително ограничи разходите за отбрана след края на студената война, през 2008 тя се върна на пето място в класацията (21). През 2009, руските военни разходи бяха 1,212 трилиона рубли, а през 2010 ще достигнат 1,253 трилиона рубли. Тази рекордна в най-новата руска история сума обаче, е 15 пъти по-малка от разходите на САЩ и два и половина пъти по-малка от тези на Китай. Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, всичко това съвсем не означава, че битката на глобалния оръжеен пазар вече е приключила. Всъщност тя е в разгара си и в нея ще загуби онзи, който сам реши да признае поражението си.

Бележки:

1. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин: Несмотря на кризис, экспорт нашего оружия ставит рекорды // Российская газета. – 10 апреля 2009. – № 4887; Новости ВПК и военно-технического сотрудничества. Обзор материалов СМИ № 40, http://www.mfit.ru/defensive/obzor/ob21-10-05-3.html.

2. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

3. Патрушев Н. Проект новой военной доктрины готов, http://www.rian.ru/defense_safety/20091120/194631460.html.

4. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

5. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин…

6. Важдра А. Путь зла. Запад: матрица глобальной гегемонии. – М., 2007. – С. 192 – 193.

7. План Даллеса. Директива 20/1 СНБ США от 18.08.1948. Цит. по Якунин В.И. Сулакшин С.С. Багдасарян В.Э. Новые технологии борьбы с российской государственностью. – М.: Научный эксперт, 2009. – С. 38.

8. Андерс Фог Расмуссен: «НАТО никогда не нападет на Россию!», http://www.mgimo.ru/news/international_contacts/document130866.phtml.

9. СИПРИ, Ежегодник 2003: Вооружения, разоружение и международная безопасность, М. Наука, 2004. – С. 628.

10. Вьетнам становится крупным импортером российского оружия, http://www.vietnamrussia.ru/news_341.htm.

11. Индонезия не стремится к созданию сверхмощной армии, http://www.rian.ru/report/20061121/55839858.html.

12. США помогут Индонезии реформировать ее военно-воздушные силы, http://www.lenta.ru/news/2008/02/26/indonesia/

13. Фролов А.В. Оружие для Ирака, http://www.fondsk.ru/article.php?id=2016.

14. РИА «Новости». – 10 марта 2006.

15. Уго Чавес, http://ru.wikipedia.org/wiki/Уго_Чавес.

16. Вашингтон выступает против закупки Венесуэлой российского оружия, http://www.charter97.org/rus/news/2006/07/26/usa.

17. http://ru.trend.az/regions/world/russia/1538385.html; Кислов А.К., Фролов А.В. Россия и международный рынок оружия. Идеология и практика. – М.: Альфа-Браво, 2008, С. 489.

18. Военное сотрудничество России и Венесуэлы изменит мир, http://www.rian.ru/defense_safety/20081126/155938441.html.

19. Defense Week опубликовал рейтинг лидеров рынка вооружений, http://lenta.ru/news/2009/07/28/toplist/

20. Ежегодник СИПРИ 2008. Вооружения, разоружение и международная безопасность, М., Наука, 2009.

21. Мировые державы поставили рекорд по затратам на вооружение, http://lenta.ru/news/2009/06/08/armsrace/

22. Госдума: расходы на оборону и соцобеспечение военнослужащих будет расти, http://www.annews.ru/news/detail.php?ID=198013.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/aktualno/731-kakvo-shte-oznachava-voynata-s-iran

„Дипломацията се провали – заяви сенаторът-демократ от Ню Йорк Чък Шумър на последната конференция на Американско-израелския комитет (АІРАС) – Иран е на ръба да се сдобие с ядрено оръжие и ние не можем да го позволим”.

„Трябва да разгледаме последното възможно средство – подчерта на свой ред сенаторът-демократ от Индиана Еван Бей – т.е. използването на сила за да не допуснем иранците да създадат собствено ядрено оръжие”.

„Войната е нещо ужасно – отбеляза сенаторът-републиканец от Южна Каролина Линдзи Греъм – но понякога е по-добре да започнеш война, отколкото да допуснеш втори Холокост”. След което, се впусна в разсъждения за войната, в която ние, американците на всяка цена следва да се ангажираме:

„Ако използваме военна сила, трябва да го направим решително. Иранското правителство следва да бъде лишено от възможността да води конвенционална война против съседните държави и нашите войски в региона. У иранците не бива остане нито един самолет, способен да се издигне във въздуха, и нито един кораб, годен да се задържи на повърхността”.

Даниел Плетка от American Enterprise Institute, смятан за един от центровете на неоконсерватизма, твърди: „високопоставен вашингтонски политик ми каза, че единствените все още неуточнени въпроси са, кой ще започне тази война и как тя ще приключи”.

Що се отнася до това, кой ще я започне, това ни е добре известно. Не си спомням случай, когато Техеран е започвал война, нито пък мога да си представя, че се готви да осъществи самоубийствена атака срещу единствената в света свръхдържава, притежаваща хиляди ядрени бойни глави. Както и в случая с Ирак, през 2003, войната ще бъде започната от Съединените щати срещу една държава, която не ни е нападнала, и с цел тя да бъде лишена от оръжия, каквито всъщност не притежава.

Връщайки се към тезата на Греъм, става ясно, че ако започнем войната, задължително ще трябва да лишим Иран от способността да ни отговори. Тоест, като минимум ще трябва да използваме авиацията и крилати ракети за нанасяне на въздушни удари по редица цели.

На първо място, това ще бъдат иранските ядрени обекти, включително завода за обогатяване на уран в Натанза – т.е. построеният навремето от американски специалисти реактор, използван за производството на медицински изотопи, атомната електроцентрала в Бушер, центрофугите в околностите на свещения град Кум и заводът, произвеждащ „тежка вода” в Арак.

Проблемът ни е, че последните три още не са въведени в експлоатация и се намират под надзора на инспектори от ООН. В Бушер пък работят руски специалисти и няма никакви доказателство, че проектът има военен характер.

Ако Иран разполага със секретни заводи, където се работи по създаването на ядрено оръжие, защо никой не ни казва къде са те и не иска там да бъдат изпратени инспектори на ООН? Защо преди три години 16 американски разузнавателни служби ни заявиха, че такива заводи не съществуват, както и, че Иран се е отказал от програмата си за създаване на ядрено оръжие още през 2003?

Ако Иран действително е „на ръба” да се сдобие с атомна бомба, както твърди Шумър, излиза, че цялата американска разузнавателна общност следва да бъде обезглавена заради очевидната и некомпетентност.

Междувременно, в края на март, в един материал със заблуждаващо читателите заглавие „ЦРУ: Иран може да произвежда ядрено оръжие”, вестник „Вашингтон Поуст” обяви, че в новия доклад на ЦРУ уж се твърди, че „Иран продължава да развива редица възможности, които могат да се приложат за производството на ядрено оръжие, ако в Техеран бъде взето съответното решение”.

Извинявайте, но това е пълна глупост! Защото същото може да се каже за поне дузина други държави, използващи атомна енергия и осъществяващи изследвания в сферата на ядрените технологии.

Нека продължим обаче с анализа на „светкавичната война”, която ни препоръчва сенатор Греъм.

За да предотвратят иранската контраатака, САЩ ще трябва да разрушат 14 ирански летища и всички военни самолети още докато са на земята. Ще ни се наложи също да потопим всички военни кораби и подводници на иранските военноморски сили и да унищожим 200 ракетни, патрулни и скоростни катери, в състава на Революционната гвардия, иначе те ще започнат да минират Персийския залив и да атакуват бойните ни кораби.

Освен това, критично важно е още през първия ден да бъдат ударени стартовите площадки на иранските ракети, както и ракетните заводи, тъй като Иран (подобно на Саддам, през 1991) вероятно ще се опита да атакува Израел, за да превърне войната против Ислямската република в американско-израелска операция.

Сред останалите критични цели ще се местата, където са разположени противокорабните ракети по иранското крайбрежие, заплашващи американските военни кораби и танкерите, които преминават през Ормузкия пролив. Всяка иранска атака срещу корабите или пък минирането на пролива, най-вероятно, ще го затвори задълго и рязко ще повиши световните цени на петрола.

Ще се наложи да бъдат нанесени удари и по казармите на Революционната гвардия и особено по тези на корпуса ал-Кудс, разположени недалеч от Ирак, за да бъде забавено придвижването на иранските войски през иракската граница, където те ще атакуват американските войници и гражданския персонал. Същото може да се наложи и по отношение на иранските части, разположени край границата с Афганистан.

Имайки предвид позициите на „Хизбула” в Южен Бейрут, всички американски цивилни, най-вероятно, ще трябва да бъдат изтеглени от Ливан още преди началото на войната, за да не бъдат убити или взети за заложници. Под въпрос е и, доколко ще се чувстват в безопасност американците, живеещи в държавите от Персийския залив и особено в Бахрейн, който е база на V-ти американски флот и е населен предимно с шиити.

Освен това, на чия страна ще застанат иракските шиити?

Дали ще ни се наложи да интернираме всички граждани на Иран, намиращи се в САЩ, както постъпихме с германските и италиански граждани, през 1941? Колко терористични атаки срещу различни „меки цели” в САЩ можем да очакваме от иранските агенти и тези на „Хизбула”, в отговор на убийството на стотици хиляди цивилни в хода на стотиците американски удари по Иран?

Преди „партията на войната” да ни вкара в поредния въоръжен конфликт, Сенатът трябва да е наясно, дали Техеран действително е на „ръба” да се сдобие с ядрена бомба и защо „сдържането”, което никога досега не ни е подвеждало, не може да бъде успешно приложено в иранския случай.

* Авторът е сред най-известните американски геополитици. Бил е съветник на президентите Никсън и Рейгън и кандидат на предварителните избори на Републиканската партия за президент на САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Bhadrakumar.htm

Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.

Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.

Още един Афганистан?

Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.

Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.

Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.

Американският отговор на „китайския проблем”

Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.

Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.

Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.

Новата Голяма игра започва

На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.

Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.

Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.

Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.

САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.

Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.

Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.

Израел се готви за скок

На първо място и най-вече обаче,  Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.

Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.

Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.

Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.

Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.

Всичко това е свързано с Китай

Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че  всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.

Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.

Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.

Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?

Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел

От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.

В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.

Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.

Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.

Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.

Заключение

Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.

Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.

* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция

 
Powered by Tags for Joomla