Tag:черна гора

Заседание на ръководството на НАТОРусия ли ни заплашва или ние заплашваме Русия?

Решението Черна гора да бъде поканена да стане 29-тия член на НАТО закономерно беше прието в Москва като провокация, потвърждаваща руските опасения относно експанзионистичните стремежи на Запада, включително на Балканите. За Вашингтон обаче, тази стъпка не е проява на враждебност към Русия, защото, както посочи държавният секретар на САЩ Джон Кери: "НАТО е отбранителен съюз, който съществува вече почти 70 години и не е насочен против Руската Федерация".

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Нека се опитаме да разберем, защо тъкмо сега НАТО взе това решение, което още повече изостря отношенията му с Москва. Нима за висшето ръководство на Северноатлантическия алианс присъединяването на тази малка балканска държава е по-важно от запазването на отношенията с руснаците, които са толкова необходими за успешната борба срещу Ислямска държава, определена наскоро от самия Обама като "нашия общ враг"? Още повече, че Черна гора от десет години насам е в списъка на чакащите, а общественото мнение в страната съвсем не е единно по този въпрос, въпреки мощната пропагандна кампания за присъединяване към НАТО, осъществявана от правителството (с пари, получени от алианса), в която са ангажирани голям брой известни местни актьори, певци и спортисти.

Решението на НАТО беше обявено в момент, когато отношенията между Русия и Запада са силно изострени. Само допреди две седмици свалянето на руския бомбардировач от Турция (която е член на НАТО) можеше да провокира верижна реакция и само благодарение на отговорното поведение на Кремъл беше избегната опасна международна криза.

Последвалото посещение на френския президент Оланд в Москва означаваше признаване на ролята, която Русия играе в борбата срещу Ислямска държава в Сирия, както и готовността на Запада да координира усилията си с Кремъл.

Сега обаче, решението на НАТО може да провокира ново разцепление. Създава се впечатление, че някой на Запад с всички сили се стреми да се противопостави на политиката за отслабване на напрежението в отношенията с Москва.

Преди няколко дни, в интервю, публикувано едновременно в няколко водещи западни издания, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг (т.е. човекът, който организира и цялата операция с поканата за Черна гора) отправи остри обвинения срещу Русия, квилифицирайки я като заплаха за сигурността на цяла Европа заради нейната агресивна политика в Украйна и присъединяването на Крим, както и заради военната и свръхактивност, "достигнала равнище, непознато от края на студената война насам".

Русия ли ни заплашва или ние заплашваме Русия?

Дали обаче сме сигурни, че образът на агресивната Русия и на Северноатлантическия алианс, който уж се старае да защити съюзниците си от "източната мечка", отговаря на реалността? Или това е по-скоро оправдание за западния експанзионизъм, осъществяван под егидата на Вашингтон? Истината е, че анализът на сегашната ситуация в Европа води до съвсем други изводи, а именно, че Западът обкръжава Русия, на което руснаците реагират, опитвайки се да защитят своето жизнено пространство. Украинската криза също може да се разглежда именно в този ракурс.

Илюстрира го и военният потенциал на страните: така военният капацитет на Русия се равнява на едва 20% от този на бившия Съветски съюз, докато през последните 20 години НАТО сериозно усили своите настъпателни (пардон, отбранителни) възможности, поглъщайки държавите от някогашния Варшавски пакт, както и някои неутрални държави.

Що се отнася до военните инвестиции, разходите на САЩ осем пъти надхвърлят тези на Русия. По данни на Международния институт за стратегически изследвания (IISS), през миналата 2014 държавите от НАТО са инвестирали в отбраната си 800 млрд. долара, докато Русия е отделила за целта едва 70 милиарда.

За да осъзнаем целият идиотизъм на западния подход, е достатъчно да погледнем една статия, публикувана преди няколко месеца в La Stampa, в която се твърди едновременно, че Русия се готви да започне война в Европа и, че военният и потенциал е наполовината на този на НАТО. Тоест, излиза, че Москва просто се готви да се самоубие.

Ако Русия наистина може някъде да се конкурира с НАТО, това е само в ядрената сфера, доколкото руснаците разполагат (както впрочем и САЩ) с т.нар. "триада", т.е. с ядрен арсенал, който може да бъде използван на трите възможни театри на военни действия - по суша, във въздуха и по море.

Пределното напрежение

През миналата 2014 станахме свидетели на своеобразен връх на напрежението в отношенията между Москва и Вашингтон от времето на студената война насам. Украинската криза даде на САЩ и съюзниците им повод за мащабно разполагане на свои военни в Източна Европа (в Полша и Румъния), както и в балтийските държави.

В последния годишен доклад на НАТО се посочва, че през 2014 алиансът е прихванал 400 руски самолети (четири пъти повече, отколкото през 2013) край своите източни граници.

На свой ред Русия обяви, че е прихванала над 200 самолети на НАТО само в района на Балтийско и Баренцово (на границата с Арктика и Норвегия) морета. 140 от тях са били американски, а останалите - германски, канадски, португалски, датски и дори шведски (макар че Швеция не е член на НАТО, тя действа в региона от името на алианса).

Към това следва да добавим прихващането на 460 британски и френски самолети AWACS в района на Украйна и Черно море, както и край границите на Русия и Беларус (срещу само 20 през 2013).

И двете страни проведоха мащабни военни учения. Така, през март 2015 Русия организира внушителни военни учения с участието на 80 хиляди военни, 65 бойни кораби, 220 самолети и 316 подводници край арктическите си брегове (Колския полуостров), границите с Полша и Литва, в Крим и Черно море. НАТО отговори на това, провеждайки през октомври 2015 ученията Trident Juncture 2015, в които участваха 36 000 военнослужещи на пакта от 37 държави (28 членки на НАТО и 9 страни партньори). Целта на ученията беше да се провери готовността на силите за бързо реагиране при евентуално нападение срещу един от партньорите на пакта от изток (по една случайност, този партньор е един, единствен!).

Кой разпалва напрежението?

Както отбеляза наскоро един от най-влиятелните стратегически анализатори в Европа Йън Кърнс (директор на организацията “Европейска мрежа за лидерство” - б.р.): "Нито една от страните не го казва открито, но руската армия се готви за сблъсък с НАТО, а НАТО се подготвя за сблъсък с Русия".

Всичко случващо се обаче не отговаря на интересите на Европа, а вероятно и на интересите на Русия. Точно обратното, Европа и Русия са заинтересовани да формират общо пространство на сигурност и интеграция. Много от проблемите, с които се сблъскват руснаците и европейците (тероризма, икономическа криза, енергийните въпроси и ситуацията в Близкия Изток) са общи за двете страни.

Кой тогава раздухва напрежението? Кой иска да откъсне Москва от Европа? Кой съдейства за разпалването на конфликта? Вероятно във Вашингтон най-добре могат да отговорят на тези въпроси.

------------------------------------------------

* Авторът е анализатор на Il Giornale

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1661-ruskata-qmeka-silaq-v-zapadnite-balkani

Центъра на БелградВъпреки, че по разбираеми причини в центъра на вниманието на българската общественост са руските енергийни проекти, касаещи нашата страна, Русия осъществява повече или по-малко успешна икономическа експанзия и в други части на Балканите и особено в постюгославското пространство.

Както е известно, след охлаждането на отношенията си с постсоциалистическите държави от Централна и Югоизточна Европа през 90-те години на миналия век, в началото на 2000-те Москва се ориентира към укрепване на позициите си в региона, залагайки за целта на своя икономически и инвестиционен инструментариум, т.е. на т.нар. "мека сила". Този нов курс се реализира особено успешно на запад от нас - в държавите, наследили разпадналата се Югославия.

Според експерта по Балканите Александър Пивоваренко от Института по славянознание към Руската академия на науките, изборът на Москва се обяснява със слабостта на икономиките на въпросните страни, породен от юговойните и прехода от социалистическа към пазарна система през 90-те години, традиционното историческо и геостратегическо значение на региона за Русия, както и сравнително доброжелателното отношение на местното население към нея, като държава с близка култура и склонна да инвестира в националната икономика. От друга страна, отношението на съответните управляващи елити към руското икономическо присъствие в техните страни далеч не е еднозначно, което обяснява и различната степен на проникване на руската "мека сила" в отделните постюгославски държави.

Традиционните, перспективните и потенциалните партньори на Москва

Руският президент Владимир Путин бе посрещнат с високи почести от сръбския президент НиколичСпоред Пивоваренко, шестте постюгославски републики могат условно да бъдат разделени на три групи. Първата включва традиционните партньори на Москва в лицето на Сърбия и, отчасти, Черна гора. При това, докато в Сърбия инвестират предимно различни руски държавни корпорации и то в различни сфери на националната икономика, в Черна гора руските инвеститори са най-вече частни лица, купуващи недвижими имоти или влагащи средства в туризма. Тук е мястото да напомним и, че Подгорица реализира една по-ориентирана към Запада външна политика, което бе сред причините за провала на редица големи руски инвестиционни проекти (виж. статията на д-р Бисер Банчев "Черна гора в търсене на баланс между евроатлантическата интеграция и традиционната близост с Русия" в бр.4/2014 на "Геополитика" - б.р.).

Сред "перспективните партньори" Пивоваренко посочва Босна и Херцеговина (и по-точно Република Сръбска) и Македония. Руският едър капитал действа там сравнително отскоро (от 2007-2012), но вижда определена перспектива поради стратегическото географско положение на двете държави, където се пресичат транзитните маршрути по осите "Североизток-Югозапад" и "Северозапад-Югоизток" и доброто отношение на населението и управляващия елит към Русия. Неслучайно руските компании вече купиха редица големи предприятия там.

Като потенциални партньори на Москва пък се очертават Словения и Хърватска. Опитите на руснаците да реализират различни проекти в тези страни не са чак толкова успешни, но след икономическата криза, поразила Европа, те виждат в Русия възможна алтернатива на сегашните си, предимно западни, партньори. Това се отнася най-вече за Словения, а в близко бъдеще - вероятно и за Хърватска.

Впрочем, както посочва Пивоваренко, руснаците осъществяват и инвестиции, които засягат региона, като цяло. Така, през лятото на 2012 руската "Сбербанк" купи за 600 млн. евро източноевропейския филиал на австрийската Volksbank, като по този постави под свой контрол мрежите и в Словения, Хърватска, Босна и Сърбия.

Новите руски проекти в Сърбия

Лукойл купи през 2003 за 117 млн. евро 79,5% от акциите на голямата сръбска компания за продажба на петролни продукти Beopetrol и мрежата и от 180 бензиностанцииПрез периода 2003-2012 Русия е инвестирала в сръбската икономика най-малко 2,85 млрд. долара. Пионер в това отношение стана компанията  Лукойл купи през 2003 за 117 млн. евро 79,5% от акциите на голямата сръбска компания за продажба на петролни продукти Beopetrol и мрежата и от 180 бензиностанции. Това превърна Лукойл във втория доставчик на петролни продукти в страната, с перспектива да си извоюва лидерски позиции в региона.

Пет години по-късно в Сърбия влезе и друг руски гигант - Газпром. В края на 2008 Газпром Нефт купи 51% от акциите на петролногазовата компания NIS (Naftna industrija Srbije), като през 2013 делът му нарасна до 56,15%. Под контрола на Газпром преминаха нефтопреработвателните комбинати в Панчево и Нови Сад, мрежа от 500 бензиностанции и редица други обекти в Сърбия и на Балканите, а също в Унгария, Румъния, Туркменистан, Ангола и Белгия. Паралелно с това, беше обявено началото на изграждането на сръбския участък на газопровода "Южен поток", като за целта през ноември 2009 Газпром и Srbijagas създадоха съвместна компания за управление на проекта South Stream Serbia (с 51% руско участие) и модернизираха газохранилището "Банатски двор". Впрочем, през август 2014 сръбският вътрешен министър Небойша Стефанович съобщи, че специална следствена група ще проучи всички факти и обстоятелства, свързани с приватизацията на NIS.

Следва да отбележrм, че Лукойл и Газпром (както и компанията Зарубежнефт, действаща в Република Сръбска) купиха предприятия, сериозно пострадали от военните и икономически сътресения в Западните Балканите през 90-те. Така, нефтопреработвателните комбинати в Нови Сад и Панчево бяха напълно разрушени от самолетите на НАТО през 1999. Руските инвестиции разкриха нови перспективи пред цели икономически райони, съживиха няколко вече отписани гиганти на югославската индустрия и помогнаха за създаването на нови работни места (смята се, че само реализацията на проекта "Южен поток" ще осигури 2500 нови работни места). От своя страна, руските корпорации се сдобиха с ключови обекти за преработка на енергоносители и с газохранилища в Европа, превръщайки Западните Балкани в ключов елемент на схемата си за износ на енергоносители в ЕС.

Според Александър Пивоваренко, руските инвестиции в сръбската енергетика ще създадат основа за развитие и на други отрасли. Както е известно, през май 2013 Белград и Москва подписаха Декларация за стратегическо партньорство, касаещо всички сфери на взаимодействие, включително политиката, търговията, икономиката, културата, науката, техниката и образованието. Със свои филиали в Русия разполагат сръбските компании Hemofarm (произвеждаща лекарства) и Sintelon (синтетични покрития). Сърбия е заинтересована от реализацията на над 70 инвестиционни проекти с руско участие в металообработващата, химическата и електроиндустрията, строителството и селското стопанство. Русия пък демонстрира интерес към развитието на сръбските лечебни и планински курорти Златибор, Копаоник и Стара планина, докато сръбските фирми, участвали в изграждането на олимпийските обекти в Сочи, разчитат да се включат и в подготовката на Световното първенство по футбол през 2018.

Според президента на Сръбската стопанска камара Желко Съртич, общата стойност на потенциалните съвместни проекти с руснаците е 7 млрд. долара, като очакваните приходи от реализацията им ще надхвърлят 35 млрд.

В същото време, както вече споменах по-горе, руските инвестиции могат да се сблъскат с определени трудности, имащи най-вече политически характер. Макар правителството в Белград да не спира да говори за значението на проекта "Южен поток" за страната, това не пречи на отделни негови членове периодично да го критикуват. Така например, доскорошният министър на енергетиката, а днес министър на транспорта Зорана Михайлович, нееднократно се обявяваше против преминаването на газопровода през територията на Сърбия, а по време на подписването през 2012 на руско-сръбското газово споразумение дори се е опитала да подмени текста на договора за да изключи от него един от руските участници. Едва след срещата между руския президент Путин и сръбския му колега Николич през октомври 2013, тя прекрати критиките си срещу проекта. В същото време тези противоречия в редовете на изпълнителната власт в Белград, които свидетелстват за наличието на сериозна вътрешнополитическа борба, породиха спекулации, че министър Михайлович (която е и вицепремиер) лобира за интересите на сили, очевидно нежелаещи разширяването на руското влияние на Балканите.

Както вече посочих по-горе, руските инвестиции в сръбската енергетика следва да поставят основата и за инвестиции в други сфери. В тази връзка си струва да спомена прогнозите на редица руски експерти, според които правителството на Александър Вучич, избрано през март 2014, може да се опита да национализира руските активи с цел да ги предаде по-късно на определени западни корпорации, както и да подкрепи реализацията в Сърбия на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, което също е в разрез с интересите на Газпром. Според Пивоваренко, тези прогнози стават още по-актуални във връзка с решението на Кремъл да заведе иск в рамките на Световната търговска организация срещу Третия енергиен пакет на ЕС. На този фон не може да се изключва, че правителството Белград, което усилено работи за европейската интеграция на страната, може да бъде принудено да се подчини на препоръките на Съюза (обявени през декември 2013 от еврокомисаря Гюнтер Йотингер) и да наложи разделянето на Srbijagas на пласментна и газотранспортна компании, както и да продаде част от акциите и на други (включително западни) фирми.

В своите анализи, Александър Пивоваренко отделя специално внимание на проектите, реализирани от руските железници (РЖД) в Сърбия. Както е известно, през януари 2013 Москва и Белград подписаха споразумение за отпускането на руски заем от 800 млн. долара. Тези средства формираха основата на аванса от 941 млн. долара, който правителството на Сърбия предостави на създадената през 2012 дъщерна компания на РЖД - РЖД Интернешънъл, за реконструкцията и модернизацията на сръбската жп мрежа през февруари 2014. Практическата реализация на проекта стартира през март 2014 като РЖД Интернешънъл планира да модернизира 350 км жп линии, включително 200-километров участък от стратегическата линия между Белград и черногорското адриатическо пристанище Бар, както и да достави на Сърбия руски локомотиви.

Експертите са единодушни, че значението на това споразумение е огромно. Стартира началото на първия мащабен руски, проект, който не е свързан с енергетиката. Според Пивоваренко, значението му нараства още повече на фона на неуспешните опити на руския Аерофлот да купи акции на сръбския национален авиопревозвач JAT. Освен това Сърбия е една от малкото в света и единствената европейска държава, където действа РЖД. Ако проектът се окаже успешен, РЖД може да разчита да сключи договори и с други държави от региона, чиято жп инфраструктура (подобно на сръбската) е остаряла, като това се отнася и за България.

Спецификата на руската "мека сила" в Черна гора

Русия е най-големият чуждестранен инвеститор в черногорската икономика. Между 2001 и 2010 тя инвестира в нея 568,3 млн. евро (след нея е Италия с 491,5 млн.) Според Германския институт за международна политика и сигурност (Stiftung Wissenschaft und Politik-SWP), през 2010 32% от черногорските предприятия са били собственост на руснаци.

Според Александър Пивоваренко обаче, руската инвестиционна активност и, съответно, "меката сила" на Русия в Черна гора има своята специфика. На първо място, става дума най-вече на индивидуални и рекреационни, а не за държавни и индустриални инвестиции. Това се дължи както на липсата в страната на големи индустриални предприятия и отдалечеността и от основните транзитни маршрути, така и на редица провали на руските инвеститори в нея. Сред примерите са замразеното строителство на хотелския комплекс "Миракс" и спряната сделка на руския олигарх Олег Дерипаска за покупката на Алуминиевия комбинат в Подгорица. При това, ако първото се дължеше на икономическата криза, стартирала през 2008, причината за второто е съпротивата на черногорските власти.

Основни обекти на руските инвестиции са малките и средноголеми недвижими имоти, хотелски комплекси, кафенета и ресторанти. Руснаците са склонни да инвестират в тях заради благоприятния климат, приятелското отношение от страна на черногорците, сходната култура и сравнително ниските цени на имотите и поддръжката им (особено преди 2005). Да не забравяме и, че Черна гора е своеобразен "данъчен рай" с най-ниския в Европа данък печалба (9%) и либералното си законодателство.

Според директора на Етнографския институт към сръбската Академия на науките Драгана Радойчич, през 2006-2009 в Черна гора са купували имоти предимно представители на руската интелигенция и средната класа (учени, лекари, средна ръка бизнесмени, художници, журналисти). В същото време, през последните години черногорските медии налагат тезата, че страната се е превърнала в "руска колония", а повечето собственици на недвижими имоти са хора от руския политически елит, които неминуемо ще опитат да се намесят в местната политика. Твърди се също, че руският капитал контролира "прекалено много" активи в Черна гора и, ако някой ден започне организираното му изтегляне, това би застрашило икономиката на страната. Според Пивоваренко обаче, това не отговаря на действителността, най-малкото заради политическата и социална нееднородност на руската общност в Черна гора. Въпреки това въпросните твърдения отново бяха подети от някои медии във връзка с присъединяването на страната към санкциите, наложени на Русия заради анексирането на Крим. Според редица експерти, всичко това формира неблагоприятна атмосфера за осъществяването на стратегически руски инвестиции в черногорската икономика.

Регионалните рискове за руската "мека сила"

Както вече споменах в Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина, активно действа руската компания Зарубежнефт, дъщерната и фирма Нефтегазинкор, както руско-сръбската компания NIS. Те са ангажирани с модернизацията на местните ТЕЦ-ове и експлоатацията на въглищното находище в Углевик (общата стойност на проекта е над 1 млрд. евро). През септември 2012 Република Сръбска се включи в проекта за газопровода "Южен поток".

По данни на правителството в Сараево, през септември 2012 общият обем на руските инвестиции е бил 760 млн. евро, като основните активи са на територията на Република Сръбска - нефтопреработвателните заводи "Брод" и "Модрича", купени от Зарубежнефт през 2007. Навремето преговорите по тази сделка се водеха лично от тогавашния премиер (а днес президент) на Република Сръбска Милорад Додик. Според Александър Пивоваренко, значението и е огромно, тъй като руските инвестиции (до 2015 за модернизацията на двата завода ще бъдат вложени 750 млн. евро), са позволили възобновяване на дейността им и са създали много работни места в западащите градове. На свой ред, приходите от производството укрепиха позициите на управляващите в Баня Лука, осигурявайки им финансова независимост от централната власт в Сараево и Върховния представител в Босна и Херцеговина (пост, създаден в рамките на Дейтънското споразумение за мир). Руската Зарубежнефт пък се сдоби с две големи предприятия на Балканите, чието изгодно положение позволява в тях да се преработва доставяния от Русия петрол, преди да бъде продаден на пазарите на ЕС.

Впрочем, руската "мека сила" се реализира не само в енергийната сфера. Така, през 2013 беше открито представителство на Република Сръбска в Русия, като според неговия ръководител Душко Перович, само през миналата 2013 "руското присъствие в страната е нараснало с 40%". Междувременно, отделни сръбски компании вече действат в руските региони, например в Нижни Новгород.

Съществуват обаче и потенциални рискове за руските инвестиции в тази част от Босна, поради възможното ограничаване на автономията на Република Сръбска от страна на Сараево. От критично значение в тази връзка са резултатите от насрочените за 12 октомври 2014 избори в Босна. Ако партията на президента Додик "Съюз на независимите социалдемократи" остане на власт, през следващите четири години можем да очакваме нов ръст на руските инвестиции в Република Сръбска.

Впрочем, руснаците проявяват интерес и към останалата част от Босна и Херцеговина - мюсюлманско-хърватската федерация. От 2010 насам геоложки проучвания там извършват NIS и Зарубежнефт. През 2013 руснаците купиха местната мрежа от бензиностанции на австрийската OMV Group, пак тогава в Босна се появи и руската Сбербанк.

През май 2013 в Руската търговско-промишлена палата се проведе първият форум за бизнес-сътрудничество с Босна и Херцеговина, където бе подписано споразумение за облекчаване на визовия режим между двете страни. Тогава в Москва пристигна босненският външен министър Златко Лагумджия с цел да стимулира руския интерес към страната си. Засега обаче, в двустранните икономически отношения преобладават проблемите. Така, между Русия и Босна все още липсва споразумение за взаимна защита на инвестициите и отмяна на двойното данъчно облагане, както и за свободна търговия. Няма и пряка въздушна връзка между Москва и Сараево (опитът на руската компания "Москавия" да пусне директни самолети се провали). През февруари 2014 пък, Босна и Херцеговина беше разтърсена от мощни социални вълнения, като част от протестиращите настояваха за преразглеждане на сегашния конституционен модел. Поради всичко това, перспективите пред очерталото се сближаване с Русия не изглеждат добри. Москва вече си намери партньор в лицето на Република Сръбска, а евентуалното обръщане на Сараево към Русия ще зависи от това, доколко основните инвеститори в босненската икономика (Австрия, Хърватска, Словения и Турция) ще са в състояние да продължат да подкрепят развитието и. Тук е мястото да посоча, че турското и арабското икономическо (и не само) присъствие в Босна и Херцеговина непрекъснато нараства.

Подобно на Босна, Македония също се характеризира с вътрешнополитическа нестабилност, в чиято основа е "албанският фактор". Въпреки политическото напрежение, сложното и зле функциониращо административно и етническо устройство, както и липсата на излаз на море, македонската икономика е сравнително стабилна (годишната инфлация е 2,8%, а ръстът на БВП варира между 3,2% и 3,4%), също както и националната валута, т.е. определено има добри условия за чуждестранни инвестиции.

През 2012 Русия и Македония се споразумяха за въвеждане на безвизов режим, което бе последвано от сериозна рекламна кампания за инвестиционните възможности на страната в руските медии. Въпреки наличието на повишен интерес обаче, през този период стокооборотът между двете страни намаля от 151 млн. долара, през 2011, до 75 млн., през 2013. От друга страна се забелязва ръст на руските инвестиции, като според Македонската народна банка, през 2013 преките руски инвестиции в страната са достигнали 12,04 млн. долара, което е в пъти повече, в сравнение с предходните години. Основната част (8 млн. долара) са инвестирани от руската фармацевтична компания Протек, която изгражда свой завод в Скопие. От 2005 в страната присъства и Лукойл (с мрежа от 25 бензиностанции), а Македония се присъедини към проекта "Южен поток". Като перспективни за руските инвестиции се очертават селското стопанство, предприятията на леката промишленост и религиозният туризъм в района на Охрид. Предвид изгодното географско положение на страната, в близост до Италия, Турция и Северна Африка, руските железници смятат за оправдано евентуалното превръщане на Скопие в регионален железопътен или авиационен възел.

Новите предизвикателства пред руската "мека сила" в региона

В края на 2011 обемът на преките руски инвестиции в Словения беше достигнал 90,7 млн. евро, като сред най-големите бяха покупката от руската компания "Кокс" на 16,86% от акциите на словенския металургичен холдинг SIJ, както и тази на туристическата компания Terme Maribor. През същия период (т.е. до края на 2011) словенските инвестиции в руската икономика бяха 336,1 млн. евро (Русия е на четвърто място по обем на преките словенски инвестиции в чужбина).

Във връзка с нарастващите белези за нова икономическа криза, Словения е силно заинтересована от нови руски инвестиции, като това беше потвърдено наскоро и от външния министър Карл Ерявец. През последните четири години бяха осъществени четири посещения на ниво президенти и премиери, в резултат от които са подписани над 60 споразумения. По време на срещата си със словенския премиер Аленка Братушек, руският и колега Дмитрий Медведев констатира, че "обемът на словенските инвестиции в Русия все още е по-голям от този на руските инвестиции в Словения, а руската страна има редица възможности, които следва да използва".

В тази връзка, Александър Пивоваренко напомня, че съвсем скоро се очаква мащабна разпродажба на словенски държавни активи. Правителството, в частност, е склонно да продаде 74% от акциите на националния авиопревозвач Adria Airways, 64% от летището на Любляна, 32,6% от химическия производител AERO, 82% от Кредитна банка Марибор и 71% от целулозната фабрика Paloma. Ако руските инвеститори решат да се включат в търговете за тях, могат да получат достъп до интересни словенски технологии в редица сфери (възобновяеми енергийни източници, телекомуникации, туризъм, строителство и проектиране, фармацевтика и хранителна индустрия). Освен това Русия може да си осигури база за по-нататъшна експанзия на европейския и балканския пазари, както и лоялен партньор в ЕС, какъвто несъмнено е Словения.

Що се отнася до Хърватска, макар че Русия е традиционен неин търговски партньор още от времето на Югославия, това не се отразява особено върху сегашното ниво на руските инвестиции в тази страна. Почти всички хърватски политици твърдят, че биха приветствали притока на руски капитали, но в периода 1993-2011 обемът на инвестициите достигна едва 230,8 млн. долара, което е несравнимо по-малко, в сравнение с мащабите на руско-сръбското сътрудничество например.

Впрочем, руско-хърватските икономически отношения се развиваха доста активно през 1999-2008, когато значително нарасна стокооборотът между тях (достигайки 3,2 млрд. долара), а Русия влезе в тройката на най-големите външнотърговски партньори на Хърватска. Както и в другите балкански държави, гръбнакът на руския износ се формира от енергоносителите, макар че Загреб се интересува и от друга руска продукция. Така, през 2008, в рамките на погасяването на дълга по клиринговите сметка на СССР и Югославия, Русия достави на Хърватска хеликоптери МИ-17Ш за 65 млн. долара, както и оборудване за ТЕЦ-а в град Шишак.

В същото време, по ред причини, през първото десетилетие на 2000-те се провалиха няколко големи руски проекти в Хърватска. Сред тяха бе този за интеграцията на руския петролопровод "Дружба" и хърватския "Адрия", както и за покупката, от руските компании Трубоимпекс и Мечел, на металургичните заводи в Сплит и Шишак.  Струва си да припомним и скандалите с руските милиардери Владимир Евтушенков и Ара Абрамян, които инвестираха огромни средства, купувайки част от хърватските острови Млет и Кърк, но заради специфичното местно законодателство така и не получиха разрешение за строителство. Напоследък пък се съобщава, че Зарубежнефт възнамерява да осъществи през територията на Хърватска транзит на петролни продукти към Западна Европа, но липсва каквато и да било яснота по тези планове.

Според цитирания и по-горе руски експерт Александър Пивоваренко, сред причините за тези неуспехи са:

- Непривлекателният инвестиционен климат в Хърватска, наличието на сериозни административни пречки и сложното национално и местно законодателство;

- Липсата на политическа воля от страна на правителството в Загреб и негативната кампания срещу руските инвестиционни проекти в хърватските медии, като това се прояви най-ярко в случаите с петролопроводите "Дружба" и "Адрия" и плановете на Мечел и Зарубежнефт;

- Непознаването от руските инвеститори на хърватската специфика, което си пролича най-добре в сагата с покупката на Zelezara Split от руската компания Мечел.

Тоест, примерите за успешни руски инвестиции в Хърватска се броят на пръсти. От 1993 действа съвместното руско-хърватско нефтопреработвателно предприятие Komikro. В страната присъства и Лукойл, който притежава мрежа от 48 бензиностанции, петролния терминал във Вуковар и част от този в Омишал. Разбира се, налице са редица примери за покупка от руски частни лица на недвижими имоти, ресторанти и хотели, но това няма общо с държавните инвестиции. В тази връзка, Пивоваренко смята, че Москва е пропиляла шансовете си за успешно проникване в Хърватска, за което говори и спадът, от 2009 насам, на стокооборота между двете страни, който днес е едва 1,73 млрд. евро.

Междувременно, през 2013 Хърватия стана 28-ия член на ЕС и поне през следващите няколко години ще се ориентира към Брюксел в търговските си отношения. Въпреки това, експертите смятат, че са налице известни предпоставки за нов завой към Русия. Сред тях те посочва запазилите се стабилни връзки в стратегически важния корабостроителен сектор. Така, в периода 1993-2009 хърватските корабостроителници в Риека, Пула, Трогир и Сплит са произвели за Русия 41 кораба с обща товароподемност 1,58 млн. тона. През септември 2009 хърватската корабостроителна компания Jadranbrod и руската Обединена корабостроителна корпорация подписаха нов дългосрочен договор за сътрудничество. Освен това не бива да забравяме, примера на Словения, която се старае да развива отношенията си както с ЕС, така и с Русия, а също, че през 2010 Хърватска се включи в проекта "Южен поток".

Възможно е, проникването на руски инвестиции в страната да бъде улеснено, ако се създадат условия за нарастване на хърватския износ и инвестиции в Русия. В момента 75% от целия взаимен стокообмен се формира от руския износ, което очевидно не устройва хърватите.

Между другото, някои анализатори смятат, че успешната реализация на проекта за газопровода "Южен поток" може да не се отрази положително на руско-хърватските отношения, поради факта, че Хърватска играе второстепенна роля в него (през територията и ще минава само отклонение от основния газопровод). От друга страна, въпреки сътрудничеството с Москва, в Загреб се отнасят предпазливо към регионалните проекти на Балканите, тъй като съществуват известни опасения, че реализацията им може да доведе до възстановяването, макар и под друга форма, на някогашната Югославия, в която, според хърватите, не ги чака нищо добро.

Някои изводи

От казаното дотук става ясно, че в отношенията между Русия и шестте постюгославски държави (както е известно, съществуването на седмата - Косово, не се признава от Москва) се очертават шест различни сценария, водещи до различни крайни резултати и пораждащи различни прогнози за бъдещото им развитие. За някои от въпросните държави руските инвестиции се оказват гаранция за стабилността на управляващите там политически режими, в други за определен период от време те са (или могат да станат в близко бъдеще) фактор за укрепване на националните икономики. Има разбира се и държави, в които руските инвестиции не постигат сериозни успехи, макар че това може да се промени в бъдеще ако бъдат направени необходимите корекции при поставяне на целите и изграждането на взаимоотношенията с балканските партньори на Москва. Впрочем, в държавите, където руските стратегически инвестиции се провалиха, сред причините за това експертите посочват слабото познаване на балканската специфика, опитите всички проблеми да се решават с пари, които често правят руските инвеститори лесна плячка за местните спекуланти (включително в средите на балканските политическите елити). От друга страна, както посочва и Александър Пивоваренко, позитивният образ на Русия на Балканите се формира не от руските олигарси, а от представителите на средната класа на тази страна. Повечето от тях са образовани хора (представители на средния бизнес, учители, лекари или хора на изкуството) и пристигат в съответната страна с вече изградена културна основа. Те са готови да научат съотвения език, да поддържат добри отношения с местните жители, осигурявайки им работа и оказвайки им квалифицирани услуги.

Именно поради това, според него, в такъв регион като Балканите, който наистина в много отношения е твърде близък на Русия, руските инвестиции не следва да се изчерпват само с влагане на пари в местните икономики. Непрекъснатите промени в политическия климат в държавите от региона могат да доведат до лесната им загуба. Освен това, ролята на Русия на Балканите винаги е била по-широка, включително културна, освободителна и цивилизационна. Ето защо, смята Пивоваренко,  инвестирайки в балканската инфраструктура, е необходимо да се инвестира и в местното население, във взаимоотношенията между хората, които изпитват сериозен интерес към Русия, като алтернативна сила в съвременния полицентричен свят. В тази връзка, той, както и редица други експерти, препоръчват на големите руски компании, действащи на Балканите, да подкрепят и съответните структури, ангажирани с хуманитарното (образователно, културно и т.н.) сътрудничество. На свой ред, въпросните структури би следвало да привлекат към реализацията на своите програми в региона и руските граждани, които вече живеят в него. Това би помогнало за укрепването на връзките между славянските балкански държави и Русия, както и на тези между отделните техни граждани. Формирането на добри човешки отношения би могло да се окаже най-добрата защита за руските инвестиции и реклама на днешна Русия и нейните възможности, а също да се превърне в механизъм за отработването на руската стратегия на "меката сила", преди тя да бъде приложена в други по-сложни и опасни региони на планетата, където Москва също има свои интереси.

-----------------------------------------------------------------

* Институт за балкански и европейски изследвания

 

На личния сайт на така наречения лидер на СДС, Мартин Димитров има изказване, което публикувам дословно, защото в него народният избраник говори на границата на лъжата. И така:

На 26 февруари т. г. в парламента, Мартин Димитров направи следното изказване:

ИЗКАЗВАНЕ*

на Мартин Димитров – съпредседател на Синята коалиция

Като председател на СДС и съпредседател на Синята коалиция поисках това изслушване, защото през последните седмици става нещо опасно.

Кой ли не дойде от Русия да настоява за строителството на „Белене"?  Въпросът е защо Русия настоява толкова много? И по-важното къде е интересът на България, който трябва да защитим?

Тук не става дума за строежа на някакво бунгало – тогава изобщо нямаше да губим ценното време на министъра. Става дума за капан, който ще ни струва 20 милиарда лева. Затова, г-н министър, днес сте тук. СДС вече веднъж спря "Белене" през 1990 г. и бяхме прави.

Преговорите се водят някъде по коридорите на Министерския съвет и на президентството. Някъде в тъмните ъгли на Кремъл и Дондуков 1 и 2. Това е недопустимо. Мястото на тези разговори е в българското Народно събрание. Трябва да има ясна позиция на българското правителство?

Г-н Министър,

Вие имате заслуга затова, че стана ясно, че проектът не е 3-4 млрд. евро, както твърдеше тройната коалиция, а по-скоро над 10 млрд. евро. Това са страшно много пари за бюджета на България. Това е огромен проект, който ще оказва влияние на българската държава и икономика през следващите 30-40 години. И защо започвате проект от такъв мащаб без да е готова енергийната стратегия или и тази стратегия ще замете много реалности, за да обоснове строителството на АЕЦ ,,Белене" т. е. наново към копчето ще шием балтон ?

Най-важният въпрос е защо ни е „Белене"? Защо?

1. Не е доказана нуждата от нова АЕЦ – напротив сега страната има значителен излишък от електрогенериращи мощности. Енергоемкостта (потребление на електороенергия за единица БВП) за България е около 4 пъти по-висока от средното за ЕС.

2. Загубите при пренос на електроенергия за България са от два до три пъти по-високи в сравнение с Германия или Италия. Има възможност за огромно спестяване.

3. Не смятате ли, че с тези 2 млрд. евро участие Русия иска да направи процесът необратим и „Белене" да не може да бъде спрян? Въобще как може да се продължава този проект без да е ясно кой ще го финансира като цяло. Това е все едно да тръгнеш да строиш мост, като имаш пари само за телените мрежи.

4. След като България изпълни критериите на ЕС за възобновяеми енергийни източници, ще има достатъчно мощности дори и да изнася ток? И не само това! Ако редуцираме загубите, които енергийният отрасъл реализира ежегодно по цялата верига на производство, пренос и разпределение, може да разполагаме с допълнителна енергия, колкото би произвел един хилядник всяка година  и то при вече изхвърлени емисии или радиоактивни отпадъци. Ако осигурим второ захранване на страната с газ и домакинствата вместо електричество започнат да използват газ, това ще освободи електроенергия равняваща се приблизително на една трета от годишното производство на електроенергия в България. Да обясня на неспециалистите: електроенергията, ползвана в нашите домове преминава през около шест трансформации от мястото на производство до домовете, което прави тази енергия с коефициент на ефективност под 20 процента. Да строим нови производствени мощности при тази очевадна неефективност и не овладените загуби е все едно ,,Софийска вода" да не сменя спуканите  водопроводни  тръби, а да тръгне да строи нов язовир.

5. Колко ще струва токът от „Белене"? На този въпрос трябва да се отговори сега, защото има невероятни обществени заблуди.

6. Няма сигурен пазар. Има обща идея – Балканите. Да не се окаже, че няма купувачи. Кой може да прогнозира конюнктурата на пазара след 10 години, когато евентуално централата ще е готова? В коя посока ще изнасяме? Има ли сериозни предварителни договаряния, за да се построят електропроводи в съответните посоки. Ток с маркуч не бихме могли да доставяме. Тази инфраструктура струва скъпо и калкулирана ли е в цената на АЕЦ ,,Белене"? Калкулирани ли са разходите за осигуряване необходимата резервна мощност, което да гарантира технологичната устойчивост на системата? Появата на такава голяма мощност веднага изменя съотношението на натовареност и може да постави други централи (с  наше гориво) в неикономичен режим на работа. И още и още!

7. Кой е по-евтиният вариант – нови един или два блока в Козлодуй или изцяло нова централа в Белене?

8. Защо не инвестирате тези 20 милиарда лева в намаляване на загубите или по-малка сума в българската икономика – попитахте ли бизнеса дали не може да спасите хиляди фирми и стотици хиляди работни места, ако се откажете от тази скъпа авантюра?

9.  Защо работите по проекта АЕЦ Белене без лицензиран технически проект, без финансова обосновка за рентабилност, без актуална оценка за въздействие върху околната среда, с подменена сеизмична оценка? Без осигурено финансиране е направена поръчка за изработване на реакторите.

10. Защо тръгвате да изграждате нов ядрен обект без да сте решили въпроса за съхранението на радиоактивните отпадъци даже за АЕЦ Козлодуй? Защо поставяте България в тройна зависимост от Русия – веднъж сме зависими от Русия за свежото ядрено гориво; втори път сме зависими от Русия, защото тръгвате да строите по съветска технология; трети път сме зависими от Русия, защото няма къде другаде да отидат радиоактивните отпадъци. Защо не казвате колко стотици милиони ще ни струва това?

ГЕРБ обеща преди изборите финансова ревизия на обекта АЕЦ Белене? Всички знаем, че енергийният октопод вече изхарчи 1 милиард от парите на данъкоплатците. Направихте ли такава ревизия, какви са резултатите, предадохте ли нещо на прокуратурата?

СДС настоява да наложите мораториум върху строежа на АЕЦ Белене до приемането на нова Енергийна стратегия на република България.

И нещо последно:

Проектът „Белене" може да се окаже най-бързият начин за връщане на БСП и ДПС на власт. Има опасност да задълбочи кризата, да създаде голям бюджетен дефицит и да доведе до гръцки сценарии за българската икономика.

Шикалкавенето за „Белене” няма как да свали това правителство, още повече че БСП, в лицето на Румен Овчаров си прави оглушки по дебата за централата, а ДПс е против, тъй като русия строи Атомна централа в Турция.

Дали Русия ще продължи да губи време с пари за централата, или на руснаците ще им писне и вместо да дават два милиарда, ще си приберат същата сума като неустойки, без да си създават главоболия с брътвежите на платени американски клакьори?

Нямало къде да се съхранява отработилото ядрено гориво – а ако се построят два блока в „Козлодуй”, както предлагат тъмно- и светлосини политици – къде ще се съхранява това ядрено гориво?

Щели сме да бъдем Троянския кон на Русия в ЕС.

На Русия не й е необходимо да има Троянски кон в ЕС – ЕС и САЩ в момента се борят за подобряване на отношенията си с Кремъл.

Дали ще носи премиерът политическа отговорност ако започне строежът на „Белене”? В България нито един политик не носи политическа отговорност – даже и тези, които говорят и вършат глупости и вредят на националните интереси. А строежът на „Белене” не е вреда на българските интереси.

--------------------------------

* Подчертаванията в изказването са мои.

Никой не искал да има нещо общо в руски инвестиции.

Да отиде Мартин Димитров на собствени разноски и да повтори това свое твърдение пред Берлускони или Ердоган, пък тогава да види какво ще последва.

В петък, 26 февруари, в стилистиката на времето от преди Априлския пленум Димитров, за която има документи, Мартин Димитров се опита да стресне залата с изрази от рода на: „капан”, „преговори, водени в тъмните коридори на „Дондуков” 1 и 2”, „безумна авантюра”, „енергиен октопод”, „Ако го имаше АЕЦ „Белене”, сега електроенергията щеше да е по-скъпа” и други подобни.

Не съм чула някой досега да има точни разчети за това, точно колко ще струва строителството на Втора Атомна, но пред очите ни непрекъснато се размахват внушителни цифри, от сорта на 20 милиарда!

Що се отнася до версиите на М. Димитров, че всички балкански държави щели да си строят атомни централи, тук той пропусна нещо, че атомната централа на Турция например ще я строи не друг, а Русия и от това в Анкара никой не прави въпрос.

Всъщност чепикът на Мартин Димитров го стяга по друга причина: обади се в интервю новото американско Превъзходителство, Уоруик да не се обвързва България чак толкова с Русия и сред десните настана суматоха! Два дни след като Уоруик произнесе „безценния” си съвет – Мартин Димитров скочи, като че ли са му пуснали ток и яхна самоотвержено темата „Белене”, с настояването да нямаме нищо общо с Русия в този проект!

Да сме правели ток от слънце и вятър – ами, хайде, бе Димитров, осмисли битието си, спри руската газ от ТЕЦ-а, спри тока от вредния за СДС „Козлодуй” и давай на слънце и вятър! Както се казва: и CNN може да ти пратят за репортаж, без Кристиян Аманпур, но все ще намреят някой портиер за тази цел!

Помним, Димитров, как преди време и „Южен поток” ти пречеше:

„... новият подход, който трябва да бъде прилаган за всеки един такъв проект, е да се виждат разходите, ползите и да се преценява дали България има полза” – философства Димитров за бъдещите енергийни проекти и по-специално за „Южен поток”. - Моето лично мнение е, че по този проект, точно „Южен поток”, много трудно ще бъде намерено финансиране. И също така много трудно ще бъдат осигурени количествата, необходими за неговото осъществяване”.

Всички знаем, че този проект е с участие Русия-Италия 50 на 50 и от България се изискваше само да предостави територия за да минат тръбите! Докато се туткаме за „Южен поток” към него се присъединиха и Франция, Румъния, Сърбия, и като погледне човек – май може и да се разминем с проекта, докато все още управниците ни се чудят и маят.

За да запълнят гузното мълчание по подписаните три енергийни проекта между Русия и България, управниците раздиплят всеки ден какви ли не димки. Една от тях е за инвестиции във възобновяеми енергийни източници. Всъщност съществуващата енергийна мрежа може да издържи не повече от 1800 МВ нови мощности от възобновяеми източници /ВЕИ/ като вятър, слънце, биомаса и др., а налице са заявени инвестиционни намерения за инсталиране на 11 хиляди мегавата – къде и как ще се известират тези инвестиции за 11 000 МВ, след като мрежата поема 11 пъти по-малко нови мощности - никой не признава.

Предстои да стартира проектът за изграждането на хидрокаскадата "Горна Арда", като бъдещата инвестиция се оценява на 500 млн евро за три язовира от хидрокаскадата. С оглед тежкото финансово състояние на НЕК, държавата вероятно ще намали дела си в "Горна Арда" само до апортната вноска с терените за трите язовира: "Мадан“, Сърница“ и “Ардино“. Вероятно. Земите обаче попадат в територията на европейската екологична мрежа "НАТУРА-2000"... И да не забравяме, че в този случай, лично министър Трайчо Трайков има интерес бившите му работодатели от австрийския консорциум на ЕВН да намажат от проекта „Горна Арда”!

Властта е наясно, че ни изхвърлиха от „Южен поток”! Наясно е и че „Бургас-Александруполис” може да не се строи, а сега шикалкавим и за АЕЦ „Белене”.

Страната ни трябвало да се съсредоточи върху реализацията на подкрепяния от Запада газопровод "Набуко", защото той предлагал истинска диверсификация на доставките, и върху нефтопровода АМБО, тъй като “Бургас-Александруполис криел екоопасности.

Всъщност всички размахват „Набуко” като алтернатива, но никой не казва кога ще влезе в експлоатация този проект, което е най-важното за момента. Кой ще пълни тръбата на „Набуко”, има ли разрешителни и кога започва строежът му – това са все въпроси, които нямат отговор, а енергийната обезпеченост е фактор, който не чака.

Турция се съгласи на реализацията на „Южен поток” в замяна на участие на Русия в строителството на петролопровода Самсун-Джейхан.

Руските преговарящи направиха всичко, за да регистрират не толкова участие на Русия в Самсун-Джейхан, а преди всичко участие на Турция в „Южен поток” – в замяна на България, коментираха редица руски и чужди издания. Според „Комерсант”, вицепремиерът Игор Сечин е получил съгласието на Турция, „Южен поток” да заобиколи България.

Иван Костов определи като глупост тезите, че ако България иска да участва в „Южен поток”, трябва да „преглътне” АЕЦ „Белене”.

„Управляващите са внимателни по отношение на енергийните проекти – не са екстремисти, не са крайни и търсят решения, опитват да намерят защита на българския интерес”, каза още той.

Иван Костов отприщи цял порой откровения след като стана известно, че България е изключена от проекта „Южен поток”, а проектът „Бургас-Александруполис” няма да се строи. Ето едно от тях, което прозвуча доста странно от устата на един бивш асистент по политикономия на социализма:

„Какви са тези глупости? Ние българи ли сме? Докога в студио на българска национална телевизия ще се коментира руски интерес?”

В българската политика има приемственост. Отношението на Тройната коалиция към ядрената енергетика се прехвърли и пое от кабинета „Борисов”. Така докато правителството на Станишев, Доган и величеството хвърляше прах в очите на данъкоплатците с парламентарно гласуване за повторно пускане на „АЕЦ „Козлодуй”, секретна заповед от София нареди да се извади свежото гориво от Четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", като на служителите било наредено да касетите да се извадят под строга тайна.

Стенограмите още пазят как Соломон Паси твърдеше в парламента, че Първа атомна е гнездо на Ал Кайда. Днес Мартин Димитров ни заговори за трабанти и съветска технология, за високотехнологични атомни централи в Румъния и скрита сеизмична оценка на „Белене”.

Всъщност истината е точно обратната: по сеизмичността – планината Вранча е 10 пъти по-близо до сеизмично опасния район, но както е известно, никой не спря строителството на румънските атомни централи.

Румънските атомни централи се оказаха опасни с постоянното изтичане на радиоактивност.

„АЕЦ "Черна вода" е опасна, милиони хора може да умрат” написа в. Ромъния либера.  Енергийни експерти предупредиха, че пускането в експлоатация на новия реактор на атомната централа “Черна вода” в Румъния застрашава националната сигурност, но властите отрекоха тези твърдения. След проверки на чужди специалисти, проектът на Втори блок на централата претърпя 160 промени, а Трети блок не получи лиценз. В оценката за безопасност на експертите бе записано, че във Втори блок са монтирани стари части от 80-те години, които не са съхранявани съгласно процедурите. Факт, който би могъл да предизвика експлозия, подобна на тази в Чернобил, но двойно по-опасна за населението.

Друг експерт уточни, че не са взети предвид: съмнителното качество на реакторите Канду 6 и фактът, че Румъния е страна на земетресения. Реакторите първоначално са били произведени за Канада, но такива не се монтират там от 97-ма година.

Тревожна се оказа хипотезата за Черна вода и на експерта инженер, Еуджен Захиу, който предупреди за пукнатини, големи колкото юмрук при двата реактора.

“В обвивка номер 1, в която функционира ядреният реактор, бетонният корпус е напукан, защото е използван бетон, препоръчан от канадците, сигнализира Захиу. - Проверка през февруари-март 1991 година на Националната агенция за атомна енергия във Виена е констатирала, че не е спазен първоначално одобреният проект. “Под реактори 1 и 2 има пукнатини, колкото юмрук, които са били запълнени с бетон и са смалени до 5-7 мм”, пише инженерът.

Друг експерт, Валериан Команеску уточнява: „През 1988-89 г. сигнализирах, че апаратурата за радиозащита е несъответстваща”. Команеску е подчертал в заключението си, че не е взето предвид и че петте ядрени реактора са обградени, при критичен радиус по-малък от 30 км, от около 100 000 жители. Последиците са, че в Констанца хиляди пациенти имат ракови образувания, а много деца се раждат с малформации. Точна статистика никога не е обявявана публично, защото е “конфиденциална”, според чиновник от кметството в Черна вода.

Спирам дотук с оборване на твърденията на Мартин Димитров за „безопасността” на румънските атомни централи.

http://e-vestnik.bg/1076

Що се отнася до бъдещи строежи на атомни централи на Балканите – Черна гора скочи срещу строежа на Атомна централа в Албания. Македония няма пари за централа, а турската ще я строи Русия. Сърбия също ще строи собствена Атомна централа..

Ще се озовем ли от три стола във въздуха?

Истината, която министър Трайчо Трайков не изрича, а другият министър, Симеон Дянков крие, е че от Нова година спира Първи блок на ТЕЦ „Варна” заради вредни емисии. И това става след писмо, получено вече от Европейския съюз!

Следва спирането на Втори блок на ТЕЦ „Варна”, по същата причина, заради неизградената сероочистваща инсталация.

Предстои спирането на ТЕЦ „Бобов дол”, където така нареченият Христо Ковачки не направил нищо...

Ще има ли пазар произведения от АЕЦ „Белене” ток? Отговорът се съдържа в горните редове.

На какви цени ще е този ток: на такива, каквито изчислят компетентни хора, а не Мартин Димитров.

Ще припомня и друго:

България може да загуби над 36 млн евро по програма ИСПА, отпуснати за изграждането на сероочистващи инсталации на блоковете V и VІ на държавната ТЕЦ “Марица Изток 2“, защото спечелилият поръчката италианско-китайски консорциум е декларирал в офертата си неверни данни. Това потвърди министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков, след като ден по-рано Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ и Европейската банка за възстановяване и развитие /ЕБВР/ направи проверка в централата и иззе документацията по проведената през 2008 г. процедура.

Защо не се явиха инвеститори за „Белене”?

Години наред Американската компания Уестингхауз беше лидер в адрената енергетика. За голямо съжаление тя претърпя серозни неуспехи и загуби. Ядреното гориво, произведено от Уестингхауз вече не се счита за добро и компанията се разори, и беше препродадена два пъти през последните 10 години. Чехите и финланците се отказаха да купуват гориво от Уестингхауз.

Канадската Канду не произвежда надеждни реактори...

Дали ще падне правителството ако се тръгне към строителство на „Белене”? По-вероятно е, СДС никога да не влезе в изпълнителната власт, отколкото едно финансово обезпечено строителство да събори кабинета.

Каква е мечтата на българските политици: Русия да извади милиардите за строителството на „Белене”, срещу нищо насреща, да построи централата и да ни се извини, подарявайки ни я безвъзмездно!

Само че Москва отдавна е дръпнала килимчето и преди десетилетия спря с обгрижването на България. Изборът е наш: дали да изгубим два милиарда и да нямаме нищо, или да преговаряме с опазване на българските интереси, и да имаме централа.

Що се отнася до продажбите на ток: когато се прострои „Белене” - тогава Мартин Димитров едва ли ще е още в политиката, затова ще му го кажа сега: България почти няма производство за износ. Двата милиарда, които получаваше от износ на ток от „Козлодуй” вече са минало. Днес финансистите ни разчитат за бюджета на двата милиарда от емигрантите, които изпращат пари на близките си...

Туризмът запада, а след агресивното приемане на измененията на Закона за ГМО – едва ли някой ще тръгне за България на туризъм и почивка! До днес, един таратор и шопска салата бяха достатъчни англичани да купят имоти и се заселят тук трайно. След въвеждането на ГМО в земеделието, англичаните ще си останат в родината, тъй като и там ядат месо и зеленчуци с вкус на рекламни брошури и пластмаса.

Не вярвам още дълго Москва да продължи да търпи капризите на София и така наречените политици от светло- и тъмносиньото вдясно. Наближава моментът, в който Кремъл ще се откаже от сагата „Белене” и ще си поиска неустойките с лихви.

Ще се сбъдне прогнозата на този сайт, дадена в края на миналата година: нито един от енергийните проекти с Русия няма да види бял свят, а нас ще ни опънат да плащаме неустойки за американската привързаност на измислени политици.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1011-bitkata-za-sandjas

През последните години, югозападната част на Сърбия – областта Рашка, известна още и като Санджак (1), постепенно се превръща в огнище на пореден етно-религиозен конфликт.

Според преброяването от 2002, в Сърбия живеят над един милион души (14% от населението), принадлежащи към различни национални малцинства. Съгласно закона от съшата година, правата на въпросните малцинства се осъществяват посредством т.нар. „национални съвети”, формирани въз основа на избирателната система. Ситуацияте се промени през 2009, когато сръбското правителство превърна в основна своя задача присъединяването на страната към ЕС. С цел да се ускори евроинтеграцията на Сърбия и под натиска на Съюза на унгарците от Войводина, подкрепяни от Будапеща, беше приет нов закон за националните съвети.

Новият закон за националните съвети

Главното отличие на новия закон е, на първо място, възможността за пряк избор на членовете на Съветите на националните малцинства. Както е известно, избори по новия закон се проведоха на 6 юни 2010, във всички 167 сръбски общини. В избирателните списъци бяха включени 460 000 представители на 19 национални малцинства, 16 от които пряко избраха своите представители в националните съвети (хърватите, словенците и македонците избират своите национални съвети по друг начин – чрез изборни скупщини). Освен това, след изборите, към вече съществуващите 15 национални съвети бяха добавени още 4.

На второ място, много значително бе разширена сферата на компетентност на националните съвети и сега те разполагат с около 70 конкретни пълномощия при осъществяване правата на съответните национални малцинства. Съветите вече могат да създават образователни и културни институции, както и медии; могат да поискат въвеждането на съответния национален език и писменост като официален в отделните общини; да предлагат промени в имената на улици, площади и градски квартали; да утвърждават националните символи и празници; да участват в изработването на законите, касаещи националните малцинства; да сътрудничат с международните и регионални организации, с държавните органи, организации и учреждения в собствената си страна, както и с националните си организации в другите държави и т.н. Тоест, в момента пълномощията на националните съвети са толкова големи, че сръбският Парламент вече не може да приеме нито един закон, касаещ националните малцинства, без тяхното одобрение.

На трето място, законът позволява участието в изборите за съвети на политическите партии и организации на националните малцинства. В резултат от това, политическото значение на националните съвети рязко нарасна. При това, Съветите активно взаимодействат със „своите” политически партии, като това се отнася най-вече за унгарците и бошнаците, които най-активно прокарват идеите за децентрализация, регионализация и „регионално развитие”. В Санджак например, по време на изборите за национални съвети, се разгоря остър сблъсък между три основни политически фактори. Така, списъкът на „Бошнашкото възраждане” беше подкрепен от Санджакската демократична партия на Расим Ляич (в момента той е министър на труда в коалиционното сръбско правителство), а Бошнашкият списък за европейски Санджак – от Партията на демократичното действия на Санджак, начело със Сюлейман Углянин (сръбски министър без портфейл). Принципно нов момент се оказа фактът, че третият списък – този на Бошнашкото културно обединение, беше оглавен от религиозния водач на сръбските мюсюлмани – главния мюфтия Муамер Зукорлич.

На четвърто място, сферата на действие на националните съвети беше значително разширена от сръбското Министерство на човешките права и правата на малцинствата, което издаде за целта специална инструкция. Тя задължава общинските чиновници да включват в избирателните списъци за национални съвети всеки желаещ, дори и хора, за чието включване в списъците настояват други лица. В същото време обаче, се изключва каквато и да било проверка както на първите, така и на вторите, като в резултат от това в избирателните списъци на националните малцинства се оказаха значителен брой сръбски граждани, без те да знаят за това.

Така, Законът за националните съвети от 2009 формира нов модел на разширено самоуправление на националните малцинства в Сърбия. Рязко нарасна обществено-политическото значение на изборите за Съвети, което вече е съпоставимо с това на парламентарните и президентските избори. По думите на президента Борис Тадич, с новия закон, сръбските национални малцинства са получили права, с каквито не разполага никое малцинство в Европа (2).

Политическите промени в мюсюлманската общност на Санджак

Междувременно, през последните три години в мюсюлманската общност на Санджак настъпиха сериозни промени в политическата сфера. Като основни политически сили в региона се очертаха Листата за Санджак на Сюлейман Углянин, Санджакската демократична партия на Расим Ляич и партията „За Санджак” на Февзи Мурич. Формацията на Углянин иска пълна автономия за Санджак и обединяване на сръбската и черногорската части на областта, тази на Ляич се обявява за „интензифициране на децентрализацията на Сърбия”, а пък партията на Мурич иска разширена автономия и референдум за статута на Санджак. През последните няколко години обаче, тези три партии бяха заети най-вече с междуособици и взаимни обвинения.

Междувременно, на преден план в обществено-политическия живот на Санджак излезе сблъсъкът между две мюсюлмански фракции, оспорващи взаимно легитимността си – Ислямската общност на Сърбия, начело с Адем Зилкич, и Ислямската общност в Сърбия, начело с Муамер Зукорлич.

Предварително следва да отбележим, че в основата на спора между двете е някогашната организационна структура на ислямската общност в Югославия, която имаше единно ръководство, начело с главен мюфтия (раис ул улема), като основният и център беше в Сараево, а във всяка югорепублика имаше по-малки центрове. След разпадането на Югофедерацията и формирането на нови държави в постюгославското пространство, започнаха да възникват и самостоятелни мюсюлмански обединения. Тези промени бяха официално оформени с Устава на ислямската общност в бивша Югославия, приет през 1993 в Скопие. Въз основа на него бяха провъзгласени самостоятелните мюсюлмански общности на Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, докато тези на Хърватска, Словения и Сърбия останаха свързани с Риясета (т.е. върховното управление на мюсюлманите) в Сараево.

През февруари 2007 обаче, сръбската мюсюлманска общност обяви че вече няма да се подчинява на Сараево и създава собствен Риясет в Белград. В отговор, по инициатива на Мустафа Церич, лидер на мюсюлманската общност на Босна и Херцеговина, през юни 2007, в главния град на Санджак Нови пазар се проведе обединителен конгрес на онези сръбски мюсюлмански общности, които не подкрепиха духовната независимост от Сараево. Там за главен мюфтия на Сърбия беше избран Муамер Зукорлич, оглавил Ислямската общност в Сърбия (имаща силно изразен радикален характер) и обявил се за представител на цялото мюсюлманско население на Санджак. На този опозиционен конгрес бяха отправени резки нападки срещу изпълняващия длъжността раис ул улема на Сърбия Хамдия Юсуфспахич. В отговор, неговият помощник Абдулах Нуман подчерта, че „централното ръководство на сръбските мюсюлмани следва да се намира в страната, а не извън границите и” (3).

Сред противниците на движението на Зукорлич е умереното течение, признаващо организационните рамки на Сърбия. То се представлява от Ислямската общност на Сърбия, начело със сегашния сръбски реис ул улема Адем Зилкичи. Той и привържениците му твърдят, че бошнаците от Санджак са уморени от взаимните разпри, както и, че единственото, което застрашава правата на местните мюсюлмани, са собствените им междуособици.

Във вътрешен и международен план обаче, именно движението на Муамер Зукорлич демонстрира най-голяма активност. В идеологически план, дейността му се отличава с агресивна религиозно-националистическа реторика и яростна критика срещу сръбските държавни власти. В основите на неговата пропагандна кампания е тезата, че „през последните сто години сръбските власти са заплаха за бошнаците”, а „сръбските идеолози, от Илия Гарашанин до Добрица Чосич, създадоха една толкова страшна идеология, че тя спокойно би могла да се определи като геноцид”. Според Зукорлич, „повечето сръбски режими бяха повлияни от тази идеология, а сред последиците от реализацията и станаха геноцидът, убийствата, натискът и прогонването на бошнаците” (4). Логично продължение на тези твърдения е апелът на Зукорлич към Запада, по повод нарушаването на националните, религиозни и човешки права на мюсюлманите от Санджак. Стратегическата задача на ръководената от него организация е излизането и на общобалканско равнище и интернационализацията на  „бошнашките проблеми”. Негов основен съюзник в прокарването на претенции за територията, обитавана от бошнаци – т.е. за областта Рашка, е сараевският раис ул улема Мустафа Церич. Съюзът между Зукорлич и Церич, както и възприетата от двамата формула „бошнаците от двете страни на река Дрина са едно цяло, а Сараево е общия им духовен център” (5), са необходими именно за интернационализацията на „бошнашкия проблем”.

Според Зукорлич, основните тактически средства за постигането на тази цел са, на първо място, трансформацията на дейността на Националния съвет и отклоняването и от разрешените от закона сфери на образованието, езика и културата, към тази на „утвърждаването на националните права”. Това ще позволи да се институционализира системата, формираща националната идентичност на бошнаците, тъй като „бошнаците загубиха и последните капки доверие към сръбската система и виждат спасението си в създаване на собствена система”. Засега обаче, Националният съвет представлява само „ограничена оперативна ценност” (6) за Зукорлич. В същото време, той не оставя съвсем без внимание културната сфера, макар и да го прави по доста специфичен начин. В случая се прокарва тезата за „агресивната асимилация на бошнаците, които нямат образование на собствения си език” и се възлагат определени надежди на Босна и Херцеговина. При това Зукорлич не крие съжалението си, че Босна и Херцеговина не е национална държава и, следователно, не разполага с механизми за защита правата на бошнаците, живеещи в Сърбия (7).

На трето място, той иска промяна на статута на региона Санджак, включваща „културно-просветната му автономия” (8). За целта, през лятото на 2009, Зукорлич стартира събирането на подписи в подкрепа на т.нар. Декларация за нарушаване правата на бошнаците. Тя включваше седем точки, като в една от тях се призовава за създаването на единен регион Санджак, обединяващ всички общини с бошнашко мнозинство. Апелирайки към общоевропейския процес на регионализация, Зукорлич не спира да настоява за формиране на нова сръбска административна единица, която да включва общините Нови пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе. В тази връзка, привържениците на Зукорлич обявиха подкрепата си за усилията на сегашните управляващи в Белград за регионализация на страната.

Показателно е, че, в крайна сметка, в първоначалния вариант на Закона за регионалното развитие бяха направени редица промени. Сега, според новия закон, в Сърбия, вместо предвидените първоначално седем, се създават пет статистически региона. Сред тях са досегашните региони Войводина, Белград и Косово и Метохия. Източна и Южна Сърбия (от Смедерево до Кладово, в северната част на региона, до Прешево и Босилеград, на юг) са обединени в един регион, а пък Шумадия и Западна Сърбия – в друг. В последния е включено и пространството от Богатич до Тутин и от Деспотовец до Брус, като по този начин в един и същи регион се оказват Нови пазар, Сиеница, Тутин, Приеполе, Прибой и Нова Варош (макар че, според първоначалния вариант на закона, Нови Пазар и Тутин трябваше да влязат в Централния, а останалите четири общини – в Западния регион).

Двете водещи санджакски партии – Санджакската демократична партия на Расим Ляич и Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин, се дистанцираха от Декларацията от 2009, оценявайки я като „ненужна и пораждаща объркване и противоречия”.

Междувременно, през май 2009, се изостри ситуацията и започнаха сблъсъци между активистите на двете мюсюлмански общности в Сърбия, като те бяха провокирани от посещението на духовния водач на босненските мюсюлмани Мустафа Церич в Санджак. Показателно е, че то съвпадна с балканската визита на американския вицепрезидент Джо Байдън. По време на посещението си, Церич заяви: „Ако някой наистина може да се превърне във фактор за стабилността в региона, особено в Санджак, това е Сараево. Ние, бошнаците от Босна и Херцеговина искаме да кажем на бошнаците в Сърбия, че сме с тях. Те не са изоставени – ние сме един народ, който живее в две държави, ние в Босна, а те – в Сърбия”. Тоест, позицията на Церич си остава непроменена от времето на реорганизацията на мюсюлманската общност, след разпадането на Югославия, когато той твърдеше, че „бошнаците в Сърбия са интегрална част от Босна и Херцеговина, в смисъл на етническа, национална и религиозна идентичност” (10). Именно тази непримирима позиция доведе до религиозно-политическото разцепление в Санджак и стимулира споровете за необходимостта от намеса на сръбските власти в „малката война”, която водят помежду си през последните години бошнашките религиозни и политически водачи.

Новото разположение на силите

През лятото на 2010, силовият баланс в мюсюлманската общност на Санджак, където в продължение на двайсет години доминираха Сюлейман Углянин и Расим Ляич, се промени. След изборите за Национален съвет на бошнаците, на които формацията, подкрепяна от Муамер Зукорлич – Бошнашкото културно обединение – получи най-много места (17 от 35), се наложи линията на Зукорлич, превърнал се в третия ключов политически водач в Санджак, наред с Ляич и Углянин.

Във външнополитически план, както Муамер Зукорлич, така и духовният му наставник Мустафа Церич, съзнателно съдействат за утвърждаване позициите на Турция на Балканите, разчитайки, че в контактите между Анкара и Белград, Санджак ще играе специална роля (11). Показателно е, в тази връзка, че през 1990-1995 сегашният турски външен министър Ахмед Давутоглу преподаваше в Международния ислямски университет в Куала Лумпур (Малайзия), където сред студентите му беше и сегашният реис ул ислам на Босна и Херцеговина Мустафа Церич.

Тук е мястото да отбележа, че Турция, която упорито и последователно укрепва влиянието си на Балканите, опитва пряко да се меси във вътрешните работи на Сърбия, като за степента на тази намеса, говорят ултимативното искане за приемането на резолюция за трагедията в Сребреница; турското посредничество за разрешаване на конфликта между някои сръбски министри и водачите на мюсюлманите от Санджак Расим Ляич и Сюлейман Углянин; участието на Анкара в подписването от Сърбия на редица декларации (включително Истанбулската, в която Белград гарантира суверенитета и териториалната цялост на Босна и Херцеговина и подкрепя членството и в НАТО), както и редовните срещи между представители на Сърбия и Турция на държавно ниво.

В тази връзка, специално внимание заслужават посещението в Турция на сръбския министър на труда и социалната политика Расим Ляич, през януари 2010. Тогава той разговаря с турския външен министър Давутоглу за изграждането на две автомагистрали – от Нови пазар до Сиеница и до Тутин (85% от средствата ще отпусне турската „Ексим банк”), и за реставрацията и реконструкцията на Нови пазар и развитието на индустриалната зона в Тутин (със средства на турската Агенция за сътрудничество и развитие - TIKA). Пак с турски средства ще се строи и бъдещият Ислямски център в Белград, който ще се занимава „повече с културни, отколкото с религиозни въпроси”. Турция ще участва и в трансформирането на военното летище в Ладжевци в гражданско (стойността на проекта 13 млн. евро), като част от средствата ще дойдат от нейния (и от сръбския) държавен бюджет (12). Ето как, успоредно с нарастването на турската мощ на Балканите, компромисната политика на властите в Белград и активните действия на определени политически сили в Санджак водят до превръщането на този район в опорна база на Турция в Европа.

Така, председателят на Бошнашкото национално вече (което официален Белград смята за нелегитимно) Мевлюд Дудич се обърна към турския премиер Реджеп Ердоган, в навечерието на посещението му в Сърбия, през юли 2010, с отворено писмо, в което заявява, че за бошнаците на Балканите, и най-вече за тези от Санджак, присъствието на Турция в региона е изключително важно. Подчертавайки значението на „турската следа, оставена на Балканите”, Дудич твърди, че бошнаците вече са преживели 11 геноцида и са единствения народ на Балканите и в Европа, който няма своя национална държава. Според него, бошнаците се сблъскват „с грубо нарушаване на личните и колективните си права” и с „религиозна и национална дискриминация”. В тази връзка, той обвини сръбските власти, че осъществяват вътрешна политика, „реализираща геноцидни планове по отношение на бошнаците и мюсюлманите”, както и, че „белградският режим с всички сили се стреми да разори бошнаците и мюсюлманските институции”. Додич предупреждава, че това може да доведе до дестабилизиране на ситуацията в Санджак, което, според него, не оставя на бошнаците друг избор, освен създаването на паралелни национални институции, поемайки по пътя към пълната политическа и административна автономия и свобода. На Турция пък се предлага да се превърне в „ключов фактор за нормализацията на отношенията между Сърбия и мюсюлманския свят” (13).

При последното посещение на турския премиер Ердоган в Сърбия, през юли 2010, той присъства на откриването на мюсюлманския Културен център в Нови пазар и подписа няколко двустранни споразумения за съвместно строителство на различни обекти.

Впрочем, освен с турската, Зукорлич и Церич гледат да се съобразяват и с американската политика на Балканите. Между другото, именно по инициатива на САЩ Сърбия промени политиката си спрямо Турция, на която пък, в рамките на американската регионална стратегия, е възложена задачата да работи за подобряване на отношенията между Сърбия и Босна, както и да стане „гарант за стабилността в Санджак” (14). По инициатива на посолството на САЩ в Белград, както и с участието на някои западноевропейски посолства, беше формирана своеобразна лобистка група на „приятелите на Санджак”, начело с Муамер Зукорлич. Впрочем, външната намеса в работите на Санджак не би трябвало да предизвиква учудване, имайки предвид, че още в доклада си от 8 април 2005 Международната кризисна група посочва, че „санджакският проблем се нуждае от международно решение” (15).

Поредното изостряне на отношенията със Сърбия настъпи през юли 2010, като повод за това стана решението на Белград да въведе нов правилник за формиране на Националния съвет на бошнаците, според който за това е необходимо присъствието на 2/3 от членовете му (§ 3), а не обикновено мнозинство, както е в съветите на другите национални малцинства в Сърбия. В отговор, в сръбската Скупщина бе създаден Форум на бошнашките депутати, а след това и Бошнашки национален събор. С участието на практически всички бошнашки институции и организации, съборът прие (на 14 юли 2010) Декларация, в която,„в съответствие с принципите и стандартите на европейската регионализация в процеса на децентрализация и регионализация на Сърбия”, беше поискано да се признае, че бошнаците са „държавнообразуващ” народ в Сърбия и да започнат преговори с Белград за определяне конституционния статут на Санджак. С цел да бъде променен сегашният статут на областта, Съборът обяви, че създава Комитет за възстановяване на Народното вече на Санджак (съществувало през 1943-1945). Освен това, той призова всички бошнаци – в областта и от диаспората, да започнат да отделят по 1% от личните си доходи за финансирането на „проектите с национална значение” (16).

Всичко това постави сръбския президент Борис Тадич в сложна ситуация: от една страна, провежданата от него външна политика очевидно е насочена към сближаване с Турция (той открито декларира намерението „да освободи страната си от стогодишното клеймо на враг на исляма и мюсюлманите”). От друга обаче, налице е сериозна дестабилизация и радикализация на ситуацията в Санджак, включително и заради откритото обвързване на „бошнашкия въпрос” с Турция. Интересно е, че докато Тадич вижда в „секуларизма и демокрацията” единственото средства за защита от радикалния ислямски фундаментализъм, Зукорлич стартира „втория етап от борбата”, чиято цел е етническата консолидация на „бошнашката нация”, автономията на Санджак и гарантирането на специален статут за бошнашките национални малцинства в Сърбия.

Уахабитската заплаха

Не по-малко остър проблем за сръбските власти в Санджак представлява и заплахата от усилване терористичната активност на т.нар. „уахабити”. Всъщност, уахабитското движение на Балканите, функционира като едно цяло на територията на Босна и Херцеговина, Санджак, Македония и Косово (17). През пролетта на 2010, израелският външен министър Авигдор Либерман прогнозира, че Ал Кайда и други екстремистки ислямисти групировки ще опитат да създадат свои бази на Балканите. Последваха информации в редица австрийски медии за прехвърлянето на радикални ислямистки групи от Босна и Херцеговина в Санджак. В отговор, Адем Зилкич подчерта, че това е следствие както от разногласията в мюсюлманската общност, така и от дейността на редица неправителствени организации. Всъщност, става дума за „преселването” в Санджак на групи от уахабити, т.е. хора, признаващи единствено законите на шариата, а не тези на държавата, където живеят.

В тази връзка, депутатът от Бошнашката демократична партия на Санджак в сръбската Скупщина Есад Джуджевич посочва, че радикализацията на ситуацията в Санджак е свързана почти изключително с дейността на Муамер Зукорлич „в чието обкръжение напоследък гъмжи от брадясали ислямисти”. Според него, с отказа си да води какъвто и да било диалог с Белград, Зукорлич пречи на хармоничното развитие на Санджак, като манипулира чувствата на вярващите мюсюлмани и използва тежката икономическа ситуация, както и факта, че в някогашна Югославия Сараево беше традиционния център на мюсюлманската общност.

На свой ред, раис ул улема Адем Зилкич подчертава, че „законът за църквите и религиозните обединения ни гарантира пълна равнопоставеност с останалите религии. В рамките на мюсюлманската общност функционира Факултет за изучаване на исляма, три медресета и множество детски градини, като държавата финансира медресето в Нови пазар и това в Белград, плаща стипендиите на 20 студенти от споменатия факултет, както и заплатите на професорите в него, и подкрепя медиите на мюсюлманската общност”. Според него, в Санджак са възникнали благоприятни условия за активизиране на уахабитите заради неясната позиция на държавата по въпроса, кое от мюсюлманските обединения в областта следва да се смята за легитимно (18).

Водачите на уахабитското движение, което напоследък печели популярност на Балканите и, в частност, в Босна и Херцеговина, контролират оттам и дейността на привържениците си в германоезичното пространство (за негов център те са избрали Австрия). Така, Сараево се превърна в разпределителен „хъб” на финансовите потоци за уахабитите. Контактите между уахабитските лидери в Босна и Австрия са доста тесни, като и едните, и другите се ползват с финансовата подкрепа на Саудитска Арабия. Впрочем, Риад финансираше ислямистките формации в Босна и Херцеговина още по време на юговойните, през 1992-1995, като още тогава беше създаден и каналът за прехвърляне на финансови средства от Виена, чрез вече несъществуващата “Third World Relief Agency” (TWRA, т.е. Агенция за подпомагане на Третия свят). По онова време в Босна се сражаваха около 1000 „моджехидини” от арабския свят, като след войната повечето напуснаха страната, но част останаха и (след като създадоха семейства с местни мюсюлманки и получиха босненско гражданство) продължиха „мисионерската си дейност”, отново със саудитски пари. В резултат от това, през последните години, сред самите босненските мюсюлмани се очерта задълбочаващо се противопоставяне между привържениците на традиционния ислям и радикалните екстремистки групировки. То обаче не се разви в полза на последните и тъкмо това наложи прехвърлянето на центъра на активността им в Санджак (19).

Политиката на сегашното правителство в Белград, по отношение на случващото се в областта, поражда нарастващо недоволство сред сръбското население на Санджак, което е притеснено най-вече от това, че властта в органите на общинското и градско управление почти изцяло е преминала в ръцете на мюсюлманите-бошнаци. Сред резултатите от това е преименуването на населените места дори там, където живеят компактни маси сърби: така например, село Църквине, в община Тутин, което запазва името си дори по време на турското робство, наскоро беше прекръстено на Кадилък (20). Паралелно с това, местните мюсюлмани постепенно изкупуват (включително с арабски и турски пари) земите на местните сърби, наблюдават се случаи на нападения срещу тях, както и уволнения на сръбски кадри и замяната им с мюсюлмански. В отговор, сърбите от общините Прибой, Приеполе, и Нова Варош отказват да признават принадлежността на районите си към „региона Санджак”, заплашвайки с провеждането на референдум и блокиране на пътищата.

Ситуацията още повече се изостри през август 2010. Както вече споменах, в Декларацията на Бошнашкия събор, се предвиждаше възстановяване на Народното вече на Санджак. Програмата на вечето пък включва обединяването на сръбските и черногорски „общини на историческия регион Санджак” и провъзгласяването му за автономен. В тази връзка, председателят на комитета за обновяване на Народното вече на Санджак Джамал Сульевич лансира т.нар. „новопазарска инициатива” за „възстановяване на автономията на Санджак”, т.е. за връщане на т.нар. „партизанска автономия” предоставена на областта по време на Втората световна война, през 1943-1945 (21). „Щом сръбските власти не възнамеряват да поставят на дневен ред въпросите за статута на Санджак и на бошнашкия народ, ние трябва да вземем съдбата си в свои ръце – декларира Сульевич. Според него, „Санджак е едно цяло, в културен, географски, комуникационен, етнически, икономически и всякакъв друг аспект – това не е сръбска или черногорска колония, Санджак принадлежи на своите граждани” (22).

Специално внимание заслужава името на въпросното Вече, защото не става дума за организация на „бошнашкия народ”, а за Народно вече на Санджак, т.е. за орган, претендиращ, че изразява волята на всички граждани на областта. Така, Вечето се натоварва с функциите на общонародно представителство, т.е. с много сериозни и далеч отиващи задачи. Според Сульевич, в своите действия то ще се ръководи и ще съблюдава резултатите от референдума от 1991 (организиран навремето от Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин), на който над 90% от участниците се обявиха за „пълна автономия на Санджак”.

По пътя към „автономен Санджак”

Междувременно, претенциите за автономия на Санджак се съобразяват с европейските стандарти и реалности. Така, уж в името на ускоряването на евроинтеграцията, беше лансирана т.нар. „европейска формула за автономията на Санджак”, според която „в Обединена Европа, Санджак, който частично се намира в Сърбия, частично – в Черна гора, ще притежава статут, като този на Южен Тирол, разделен между Италия и Австрия” (23). Привържениците на Зукорлич възнамеряват да се обърнат към Европейския съд в Страсбург заради нарушаването на религиозните им права. За целта, според говорителя на Мюсюлманската общност в Сърбия Самир Тандир, вече са ангажирани влиятелни лобистки групи в САЩ и Европа.

Освен това, доста ясно се изразява и намерението за присъединяване на  „бившия Санджак” към Босна и Херцеговина, при определени условия”. В случая, под „определени условия” се има предвид евентуалното разпадане на Босна и Херцеговина, т.е. ако т.нар. Република Сръбска (която е част от босненската федерация) реши да обяви независимост. Цялата тази активност беше съпроводена със серия от инциденти в края на лятото на 2010, включително изгаряния на сръбското знаме.

Регионалният национално-политически конфликт в Санджак се задълбочава и заради безсилието на централната власт и нейното нежелание да се опита да реши въпроса. Така, през последните три години, раис ул улема Адем Зилкич постоянно призоваваше правителството в Белград да сложи край на „двувластието” в Санджак и да забрани нелегитимната Ислямска общност в Сърбия. „Вече години наред – посочва Зилкич – предупреждаваме сръбската общественост, че действията и агитацията на Зукорлич противоречат на вярата, религиозните норми и нормативните актове на мюсюлманската общност. Тази политика и съпровождащата я подстрекателска реторика ни връщат към 90-те години, когато горяха къщи и бяха избивани хора”. Според Зилкич, Муамер Зукорлич е „узурпирал правото да представлява половин милион сръбски граждани” (24). Претенциите за автономия противоречат на сръбската конституция, да не говорим, че, както подчертава шефът на Службата за сигурност на сръбската армия генерал Момир Стоянович, движението на Зукорлич се финансира от Саудитска Арабия, а той самият вече е създал собствена частна армия и служба за лична охрана, която е по-многобройна от тази на президента Тадич (15).
На свой ред, известният сръбски анализатор Джордже Вукадинович посочва, че властите в Белград са направили опасна грешка още през 2002, допускайки, „в разрез със съществуващите правила и процедури, Муамер Зукорлич да оглави местния ислямски университет, превръщайки го в огнище за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност, а пък самият Зукорлич да бъде легитимиран не само като водещ духовен, но и като светски и дори културен лидер на мюсюлманите в Санджак” (27).

Самият Зукорлич пък призова да не се опростява развитието на събитията в Санджак с твърдения от типа, че там „има един мюфтия и неколцина фундаменталисти, които трябва да бъдат притиснати, а иначе всичко е наред”. Според него, „официален Белград трябва да разбере, че Санджак е своеобразен „препъни камък” за Сърбия” (28).

Така, през втората половина на 2010, в Сърбия окончателно се оформи радикално религиозно-политическо движение, чиято цел е дезинтеграцията и, в крайна сметка, промяната на статуквото в областта Рашка (Санджак). В тази връзка си струва да си припомним и опита от етноконфесионалната война на територията на Босна и Херцеговина, през 90-те, по време на която именно „санджаклиите” се проявиха като най-непримирите екстремисти в редовете на мюсюлманската общност.

Мобилизацията на мюсюлманския фундаментализъм и радикализацията на исляма в Сърбия са изключително опасни явления не само за тази страна, но и за нейните съседи, а и за цяла Европа.

Бележки:

1. Санджак (Новопазарски санджак, област Рашка) е историческа област на границата между Сърбия и Черна гора. Тук,  в историческия регион Рашка, в средата на Х век, възниква първата сръбска държава, постигнала най-голямо териториално разширение на Балканите през ХІV век, при Стефан Неманя.По време на Османската империя, в чиито състав сръбската държава влиза през втората половина на ХV век, Новопазарският санджак е сред седемте и административни райони (на турски, санджаци). По решение на Берлинския конгрес от 1878, районът преминава под контрола на Австро-Унгария, а през 1908-1913 отново е в състава на Османската империя. След Балканските войни през 1912-1913, Новопазарският санджак е освободен от турска власт и поделен между Сърбия и Черна гора. Санджак включва 6 сръбски общини (Нови Пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе) и 6 черногорски (Плевля, Биело Поле, Беране, Андриевица, Плав и Рожайе). Бошнаците (т.е. мюсюлманите от Босна и Херцеговина, които по времето на Тито са обявени за отделна народност и впоследствие биват преименуване на «бошнаци») са мнозинство в трите източни общини на сръбски Санджак (Нови Пазар, Тутин и Сиеница) и двете източни общини на черногорски Санджак (Плав и Рожае). В днешните сръбски официални документи, Санджак се обозначава като Рашка област.

2. Ђорђевић М. Национални савети – проблем уместо решења // www.nspm.rs/politicki-zivot/nacionalni-saveti-problem-umesto-resenja.html 16. август 2010.

3. www.srpska.ru/article.php?nid=6346

43. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

5. www.politika.rs/rubrike/Politika/Srbija-razgovara-Da-li-se-krshe-prava-muslimana.sr.html

6. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

7. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

8. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

9. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4099

10. www.politika.rs/rubrike/Drustvo/Ceric-ne-iskljuchuje-incidenate.sr.html

11. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

12. www.nspm.rs/hronika/rasim-ljajic-turska-spremna-da-ulaze-u-srbiju.html

13. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4163

14. www.nspm.rs/hronika/blic-savet-bezbednosti-un-sledece-iskusenje-za-srbiju.html

15. Can Karpat Sandzak - Last Chance of the Serbian Statehood. 30.05.2006 //

www.axisglobe.com/article.asp?article=888

16. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4169

17. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

18. Санджак е най-изостаналия икономически сръбски регион. Нови пазар пък е център на организираната престъпност и там има много висока безработица, особено сред младите хора.

19. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

20. www.nspm.rs/hronika/becki-prese-vehabije-se-sele-u-sandzak.html

21. www.nspm.rs/komentar-dana/iseljavanje-srba-iz-raske-oblasti.html

22. По модел на т.нар. Антифашистко вече за народно освобождение на Санджак

23. www.nspm.rs/hronika/cilj-obnavljanja-narodnog-veca-sandzaka-je-proglasenje-autonomije.html

24. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

25. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

26. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

27. www.nspm.rs/hronika/djordje-vukadinovic-muamer-zukorlic-je-strela-koja-je-odapeta.html

28. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

-----------------------------------------------

* Център за анализ на кризите на Балканите

 


 
Powered by Tags for Joomla