Tag:чърчил

Снимка на затъмнена София заради въздушните нападения на САЩБомбардировката е с „наказателна“ цел, сред мишените няма нито един военен обект – мишени са цивилни сгради и жителите на столицата. В бомбардировките от 20 декември, 1943г. американците изсипват 270 бомби, унищожават над 113 цивилни сгради и успяват да убият над 100 софиянци.
Публикация на сайта alterinformation.wordpress.com/

Великобритания първа обявява война на Царство България на 12 декември 1941 и дори България да не е участник в каквито и да било бойни действия, отклонявайки винаги категорично такива искания идващи от Германия, въпреки всичко е атакувана и подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските военно-въздушни сили.

И най-страшното е, че бомбардировките са насочени предимно срещу граждански обекти, като най-силни поражения търпи София - разрушени са болници, сиропиталища,  Голямата Софийска Синагога е сериозно засегната, изгаря известната юдейска библиотека съхраняваща огромна колекция от равинистични трудове, извършено и пряко бомбено нападение срещу руската църква "Свети Николай", и още много храмове и културни паметници са унищожени.

На 20 декември 1943 година, 15 въздушна армия на американската авиация  извършва нападение върху София фиксирано като „терористична бомбардировка“ във военните разработки и планове на Великобритания.

Използвани са 150 бомбардировача „Либърейтър“ – B-24 Liberator, двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning.

На 20 декември 1943 год. американската авиация  пуска 270 бомби, успява да разруши 113 сгради, железопътна линия, само в този ден загиват около 100 човека, а още толкова са ранени.

Просто такива неща, никога не трябва да бъдат забравяни от народа ни и винаги трябва да си правим изводи, защото ако някой веднъж е постъпил така със страната ни, няма основания да смятаме, че няма да го направи пак.

71 години от най-кървавата англо-американска бомбардировка над София

На 30 март, 1944 година 450 британски и американски бомбардировачи извършват една напълно безмислена, но кървава и жестока бомбардировка над София, в която пускат бомбите си хаотично над българската столица, избивайки хиляди цивилни столичани

Англо-американските бомбардировки над София избиват хиляди жители, като тяхната цел не е унищожаването на военни обекти, а деморализиране и наказване на българските граждани за недолновидното и взето под натиска на Хитлер решение на българския монарх да обяви „символична война“ на САЩ и Обединеното кралство. При всяка Съюзническа бомбардировка шепа български летци се изправят срещу стотици изтребители и бомбардировачи на САЩ и Великобритания. Тяхната война не е „символична“, макар че в тарана на младия Димитър Списаревски има нещо символично: саможертвата и отдадеността му, грижата за онези българи – деца, жени, мъже и възрастни, които гинат от британските и американски бомби.

През 1944 година американския президент вече няколко пъти е изразил мнението пред Уинстън Чърчил, че бомбардирането над България е безмислен акт. Той изразява това мнение не толкова заради безмисленото избиване на цивилни и невинни български граждани, а защото това струва пари. Чърчил обаче упорито е искал да „накаже“ България за обявената война от Царство България, която Хитлер извива ръцете на българския цар – Борис III да обяви. Настоящите ни съюзници в НАТО и евроатлантическата диаспора решават да продължат зверските бомбардировки. Веднъж Чърчил отговорил на Рузвелт, че „трябва да продължим да им даваме лекарството“ – визирайки бомбардирането на София и нейните жители.

Друг път, в абсолютно умопомрачение, вероятно заради страстта му да употребява алкохол от сутрин и заради нескритата му българофобия заявява още по-циничното:

„За да падне България трябва да падне само София.Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.“

Но това е нищо сравнение с изблиците му на Парижката мирна конференция, когато процежда през зъби, че

Държава на име България не трябва да съществува.“

И така стигаме до 30 март, 1944 година, когато Великобритания и САЩ извършват най-жестоката бомбардировка над българската столица, която може да се сравни спокойно със зверските бомбардировки над Дрезден. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес”, Б-25 „Митчел” и „Халифакс”, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг”.

В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим”.
В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Жертвите са над 4 хил. загинали и ранени.

Днес остава неясно какво идва да демонстрира желанието, което бе удовлетворено, на Съединените американски щати пред посолството им във София да има паметник на американските летци, загинали докато бомбардират София. Уви, първия досег на българите с „евроатлантизма“ е болезнено жесток…

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1300-koi-se-strahuva-ot-spasqvaneto-na-bylgarskite-evrei

Музеят Яд Вашем - снимки на жертвитеПрез 2013-та година, за съжаление на някои, предстои отбелязване, а за радост на други - честване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи от концлагерите на Хитлер. По този повод у нас и в чужбина бе подета поредната кампания за оклеветяване и отричане на този факт – спасението на 48 000 хиляди души от газовите камери на нацистите. Причините за подобна нечиста кампания са много и разнопосочни. Някои са директно привнесени отвън, други са типично наши. Затова само ще се опитам да ги изброя, а доколкото е по силите ми и да ги обясня. 

Рационализмът на злото

В много държави евреите бяха депортирани към лагерите на смърттаЕдин от съществените, спорни, научни въпроси от историографията на Холокоста е за формата и времето на приемането на решението за масовото унищожаване на европейското еврейство. Така наречените „функционалисти” и „интернационалисти” усилено спорят дали „Окончателното решение на еврейския въпрос” е изначално намерение на Хитлер или резултат от постепенна еволюция, съобразно развитието на самият нацистки водач?

Всяко зло по природата си е ирационално. Но, като действие, злото винаги има своята логика и мотиви за онези, които го извършват. Злото е особено опасно, когато съчетава разумност при планирането и осъществяването. Всеки знае, че Хитлер патологично е мразел евреите. Подобна омраза са изпитвали редица политици и държавници преди и след него. Но, за радост, нито един от тях, дотогава и след това, не успява да трансформира своята лична неприязън в тотална, национална политика. Само нацизмът, успоредно с изграждането на своята тоталитарна система, успява организирано да изтреби и по немски акуратно да приложи своя планиран геноцид, осъществен по време на "шоа" или катастрофата, както евреите наричат събитията от Холокоста. Затова, нека проследим пътя, по който се стига до плана за „Окончателно решение на еврейския въпрос”, обсъждан и на прословутата конференция във Ванзее в началото на 1942.

Твърди се, че още през 1919, като политически агент и доносник на баварската полиция, Адолф Шикългрубер в писмо до Адолф Гемлих, един от командващите на германската армия след поражението в Първата световна война, пише, че „расово непълноценните евреи” трябва да бъдат ограничени в своите права със специален закон за чужденците, за да се стигне по-късно до „Окончателното решение на еврейския въпрос”(виж - http://www.webcitation.org/618xfsTEU). Това не бива да ни учудва. Като личностен мироглед, Хитлер се изгражда именно в окопите на Първата световна война. Преживяното в периода до 1918 завършено оформя стереотипите на мислене и възприятията на бъдещия фюрер. А един от тези основни стереотипи е, че кайзерова Германия губи войната не заради пораженията на фронтовете и икономическия колапс, а заради "предателството на евреите". Всъщност, основната причина (и това добре се осъзнава от Хитлер) е намесата във войната на САЩ (през 1917) с техните неизчерпаеми промишлени и военни ресурси. Влизането на Щатите във войната става горе долу, когато Русия е извадена от конфликта и се появява последната надежда за немска победа на Западния фронт.

Как става присъединяването на Америка към Голямата война? Според Хитлер, отново заради евреите. През 1917 британската икономика се задъхва от изтощението на войната, без суровините и парите от Щатите тя трудно би издържала съревнованието с Централните сили. Франция също е разорена. Президентът Уидроу Уилсън, до 1916, успешно поддържа линията на пацифизма и изолационизма, но, както нацистите, мощното „еврейско лоби” в САЩ се мобилизира, за да обърне общественото мнение и политическата воля в Щатите. Така американците са убедени да започнат една „морална” война. „Войната в Европа, която трябва да прекрати всички бъдещи войни”, както твърди провоенната пропаганда по онова време в САЩ. За да обърне общественото мнение "военната партия" разчита на подкрепата на пресата отвъд океана, а според антисемитите тя е "в ръцете на евреите". Като доказателство, че евреите са плътно замесени в обръщането на американското обществено и политическо мнение се сочи, че точно тогава  Американският и Световният еврейски конгрес, в лицето на Хаим Вайцман и Хърбърт Самуел, постигат от своя приятел - британският външен министър Артър Балфур прословутата едноименна декларация до лидера на британските евреи лорд Уолтър Ротшилд. С документа, за първи път в новото време, от името на една велика сила се признава правото на евреите да създадат свое национално огнище, сиреч държава, в Палестина. Правомерността на това разрешение е подкрепено после и от следвоенните конференции. Любопитно е дори, че „декларацията Балфур” е публикувана в един и същи брой на вестник „Таймс” с новината за болшевишката революция в Русия. Че съвременниците са знаели всичко за сделката говори и изявлението на британския премиер от онова време Лойд Джордж: „...Декларацията Балфур не е някакъв прост акт на милосърдие. Трябва да си дадем сметка, че става дума за сделка в замяна на подкрепата на световното еврейство, което превърнахме в наш съюзник” (Folk A. Izrael. Тегге deux fois promise. P., 1954, из статьи Абу Салах Абдеррахман. Истоки палестинской проблемы: Декларация Бальфура и мандат Лиги Наций на Палестину, 10.11.2004)

В резултат на тази конструкция, възприета и от Хитлер, схемата на мислене на фюрера е плитка. Ние изгубихме Първата световна война заради евреите, които тласнаха Америка в лагера на нашите противници. Сега чрез самите евреи ще накараме нашите противници, които след Мюнхен 1938 много обичат да се договарят с нас, този път да не се намесват в европейската война. До есента на 1941 Хитлер, както изглежда, се е надявал, че ако използва евреите в Европа като заложници, ще успее да постигне сделка с Рузвелт и Щатите няма да се намесят във войната в Европа, която той се стреми да приключи във възможно най-кратките срокове.

Според мнозина, това обяснява, защо например през 30-те години на миналия век Хитлер е защитавал идеята, че масовата емиграция на юдеите от немските земи е работеща възможност за решаване на „еврейския проблем”. Това е последователна политика на режима през целия период от идването на нацистите на власт през 1933 и приемането на Нюрнбергското законодателство до началото на войната през 1939. Фюрерът дори критикува пред Райхстага западните демокрации, че отказват да приемат еврейските емигранти и открито ги предупреждава, че една от последиците на бъдещата война ще е пълното изчезване на европейското еврейство.

Защо САЩ пренебрегват опасността надвиснала над евреите

Какво прави по това време Рузвелт? През първия си мандат президентът заклеймява Хитлер за политиката му спрямо евреите, но казва, че това не е въпрос, свързан с държавното управление и отказва да направи политическо изявление. Разбира се той е зает със своя нов курс за възстановяване на САЩ след депресията. Интересен обаче е фактът, че макар на думи да подкрепя еврейската емиграция от Германия в Щатите (все пак, като потомствен политик, от младини е научен да кокетничи с еврейските избиратели в Ню Йорк) Рузвелт оставя въпроса за емиграцията на евреите в ръцете на чиновника от Държавния департамент Бренкридж Лонг, който се смята за изявен антисемит. Лонг пък прави всичко възможно да ограничи бежанския поток на евреите от Европа в Щатите и през този период в страната идват едва около 20 000 от тях. Това положение не се променя коренно и по време на самата война. Макар че още през 1942 Рузвелт получава достатъчно достоверни сигнали за случващото се в нацистките концлагери в Полша и то от първа ръка, той ги пренебрегва като преувеличени. Белият дом категорично се противопоставя на идеята да бъдат бомбардирани и унищожени лагерите на смъртта като ресурс за подаване на работна ръка за германския военно промишлен комплекс. Впрочем, Рузвелт категорично се противопоставя и на емиграцията в Палестина, и на ционистката идея за създаване там на израелска държава. Съответно, през април 1943 съюзниците провеждат конференция на Бермудите, посветена уж на бежанците през войната, където на практика закрепват решението си да не се намесват за прекратяване на Холокоста. При това въпросната конференция започва точно на датата, когато избухва въстанието във Варшавското гето.

Днес в големите градове в САЩ има 26 музея, посветени на Холокоста. Но колкото и да са, те не могат да прикрият факт, че тази страна и нейният президент по време на войната не са направили достатъчно за спасяването на евреите в Европа. На този фон би било наивно на очакваме САЩ възторжено да прегърнат идеята, че по време на Втората световна война някъде там, в тъмните балкански кьошета на Европа, България во главе със своя цар е спасила 48 000 евреи. Кои са тези българи? Откъде накъде ще имат по-голямо самочувствие на спасители от самите американци, които са сред победителите във войната. Нали тези българи бяха съюзници на Райха! Я да им припомним кои са, като им запушим устата и всичко случило се в България от 1941 до 1944 да бъде прикрито зад факта, че българската администрация е подпомогнала депортирането на част от тракийските и македонските евреи. Българите трябва да си знаят мястото..... Въпреки че не са изпращали войски на източния фронт, Сталин и Чърчил, с неговата дарданелска омраза, наредиха българите на страната на победените след 1945. Докато една съседна Румъния, която не само изпрати войски на Източния фронт, но и депортира своите евреи в концлагерите на смъртта, бе възнаградена да се намърда сред победителите във Втората световна война. Така де, трябва добре да се знаят тези неща, кой има право да бъде победител и кой е победения.

Впрочем по същия начин се постъпва и с други неугодни. Така, папа Пий ХІІ бива провъзгласен за едва ли не първия нацист на Европа, а Ватикана за втората СС. Какво остава тогава бившите съюзници да се церемонят с България. Джон Лофтос и Марк Ааронс в своята книга „Тайната война срещу евреите” припомнят, че по време на Втората световна война не само нацистите, но и западните съюзници не са се интересували от страданията на евреите. Авторите дават за пример, че макар Ватиканът е спасил нищожно количество евреи, а папа Пий ХІІ  до днес е критикуван, че е направил твърде малко по въпроса, въпреки това католическият глава е спасил много повече евреи, отколкото всички съюзници взети заедно (книгата „Тайната война срещу евреите” на Джон Рофтс и Марс Ааронс е публикувана на сайта http://gazeta.rjews.net/Lib/secret/3.html).

„Планът Мадагаскар”

Че Хитлер наистина се надявал да "изтъргува" евреите показва и така нареченият „План Мадагаскар”. Идеята за решаване на еврейския въпрос в Европа, чрез преселването на евреите на остров Мадагаскар или в друга африканска колония е стара. Тя се обсъжда сериозно, дори и сред еврейската интелигенция и ционистите, още от края на ХІХ век. Според показанията на самия Адолф Айхман на процеса в Йерусалим, а и по други свидетелства, нацисткото ръководство действително е желаело прогонването на близо милион и половина евреи в емиграция, като успоредно с това се присвои тяхното имущество, което да остане за Третия Райх и в ръцете на неговите вождове. Затова още през 1938 Хитлер горещо прегръща „Плана Мадагаскар”. Той дори е вписан в Компиенското примирие  от 1940, като Франция и режимът на Петен склоняват да отстъпят колонията Мадагаскар за депортиране на европейските евреи. Като ръководител на така наречения „Еврейски отдел” в Министерството на външните работи на Райха, Франц Радемахер изрично подчертава, че съвсем не става дума за създаването на еврейска държава. Според дипломата, дори и след като бъдат транспортирани във френската колония евреите ще бъдат лишени от гражданство, защото ”тези евреи ще се използвани като заложници, за да се гарантира доброто бъдещо поведение на членовете на расата им в Америка”. (Brechtken, Magnus: Madagaskar für die Juden: Antisemitische Idee und politische Praxis 1885-1945, 2nd edition, Wissenschaftsverlag, Oldenbourg, Germany, 1998 ISBN 348656384X, 9783486563849). И понеже няма безплатни удоволствия, по предложение на същия този Радамахер, планът предвиждащ годишно да се извозват на острова по един милион евреи, трябвало да се финансира чрез учредяването на Европейска банка, в която да влязат всички еврейски активи на Стария континент.  Осъществяването на „Плана Мадагаскар” задълбочено се обсъжда както с правителството във Виши, така и с фашистка Италия. Подготвя се специален договор за отстъпването от Виши на Мадагаскар. Дори е заповядано на адмирал Ерик Рьодер да проучи морската част от операцията и да се потърси възможност транспортирането да стане с френски, италиански или дори британски кораби. Но поради логистичните и военновременните трудности, планът се оказва химеричен, а ходът на събитията от лятото до края на 1941 води до възприемане на чудовищния план за "окончателното" или "финално" решаване на еврейския въпрос, тоест до началото на системния геноцид.

Конференцията във Ванзее

Според възприетото канонично тълкуване на конференцията във Ванзее, там едва ли не е изработен някакъв подробен план за окончателното решаване на еврейския въпрос. На съвещанието нацистите използват техническия ефимизъм „Изселване на евреите на изток“, под което всички много добре разбирали, че става дума за изпращане на депортираните на смърт в концлагерите в Полша. Израелският историк Шмино Бриман обаче има малко по-различен поглед към конференцията. Според него, във вила „Марпир”, по предложение на амбициозният Райнхард Хайдрих, се събират треторазредни чиновници от нацистките ведомства, които дори не успяват да изработят конкретен протокол (http://gazeta.rjews.net/Lib/briman/005-briman.shtml). Все пак на форума с типичната германска педантичност са изброени евреите във всички европейски страни включително и във Великобритания. Изчислено е, че те са 11 милиона души, които трябва да бъдат „депортирани на изток”. Всички автори подчертават бюрократичния детайл, че дори не е пропуснато, че в Албания по онова време имало 200 евреи, които също подлежат депортация. За България числото е 50 хиляди, докато за временно администрираните от Третото Българско Царство земи във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия е записано 20 000 души. Тези числа са ключови и ще се върнем към тях по-нататък.

Но, както и да бъде разглеждана проведената в околностите на Берлин конференция, тя е важен времеви жалон от началото на 1942, който показва, че след края на 1941 Хитлер вече е наясно, че „еврейска сделка” с американците няма да има. Неслучайно сборището е отложено от 9 декември 1941 за 20 януари 1942. През този период се случват ключови събития. Японците бомбардират Пърл Харбър. САЩ се включват във войната, а на 11 декември Райхът също обявява война на Щатите. На 5 декември групата армии „Център” е отблъсната от Москва. От тук нататък Хитлер знае, че единственият му шанс е да се надпреварва с времето и "еврейската сделка" повече не го интересува. Заради провалените военностратегически амбиции на фюрера, подклаждайки още повече расисткия гняв на Хитлер, евреите вече трябва да платят като жертвен агнец за това че, според Берлин, Америка не е пожелала да ги изтъргува от нацистите, а вместо това отново е влязла във война срещу Райха. По време на форума Айхман заявява, че вече е получена съответна (изглежда писмена) заповед на фюрера за принципно решение на еврейския въпрос чрез „депортацията на Изток”.

И тъй като постоянно на моята родина България, кога основателно, кога напълно клеветнически, се вменяват всякакви вини, напоследък е модно България да бъде най-вече виновна, че не е спасила 11 280 евреи от Вардарско и Беломорска Тракия. Никой не се интересува от истината, кога, как и къде е станало това. Важното е, че България е виновна. Македонските емисии и сайтът на „Дойче веле” също се включиха в хора. Към него солово припява и труженичката на „Дойче Веле” - българската еврейка Еми Барух. Според обвинителите, България е виновна не само за тези 11 хиляди и кусур жертви, тя е виновна изобщо за Холокоста и за 6 милиона избити евреи и незнайно още колко избити цигани и жертви от останалите нации. Добре, извиняваме се! Но нека поне „Дойче веле” да не прехвърля вината на Третия Райх върху Третото Българско Царство. На фона на непукизма на Рузвелт, на тънките имперски сметки на Великобритания и на кръвожадния германски нацизъм, българите поне опитаха да спасят своите евреи. И въпреки, че нямаха авиацията на великите сили, с която да бомбардират „фабриките на смъртта”, българите успяха да спасят 48 хиляди души. Но това днес е страшно да се признае, защото мизантропите винаги ги боли от истината.

Защо Македония или Югославия не спасиха своите евреи?

В съседната бивша югославска република Македония, известна на света официално като БЮРМ, особено ги боли и ги е страх от въпроса, "защо не спасихте своите евреи"? Тази дискусия е стара. В Скопие и международната антибългарска пропаганда по еврейския въпрос отдавна отхвърлят факта, че евреите във Вардарско и Беломорието, за разлика от тези в Добруджа, не са били български граждани. Те държат да подчертаят, че именно българският „монархофашистки режим” е отговорен за смъртта на жертвите от Вардарско и Беломорието. Винаги се забравят съществените подробности, че нито титовите партизани, нито който и да е било друг в разкъсваните от гражданска война Югославия и Гърция по време на окупацията, не предприема и една акция за спасяването на техните евреи. Напротив, местните колаборационистки режими активно сътрудничат с нацистите за депортацията на балканските евреи. Малко са хората, като българският евреин Сами Рафаел, които истински могат да оценят, какво означава думата спасение. Майката на господин Рафаел е еврейка от Ниш. Нейното семейство е избито още през 1942 и от него не оцелява никой друг освен майка му, която е българска поданичка. Сигурно и за това Сами Рафаел, който през 1944 е ремсист, а след това като парашутист дори е в охраната на Георги Димитров, си дава сметка, за разлика от българските комунисти, за ползата от това, че цар Борис ІІІ пуска немците в България през 1941 без бой. Ако ние бяхме напълно окупирана страна, българските евреи днес нямаше да съществуват. Но това са подробности, които пропагандаторите не обичат да им напомнят, особено когато трябва да се събори паметникът на цар Борис в Йерусалим.

Издигайки днес в Скопие музея на Холокоста, управляващите в БЮРМ го правят не от мъка по еврейските жертви, а за да наливат огън в антибългарския шовинизъм на македонизма. Затова и водят там всички чуждестранни делегации, да се снимат пред един бутафорен вагон, на който пише БДЖ. Само така, като се докаже, какви „зверове” и „фашисти” са българите, може да се оправдае последвалото комунистическо клане след 1944. Тогава в Титова Македония  са проведени над 700 политически процеса срещу българи. Повечето завършват със смъртни присъди. Други 23 хиляди души са убити или безследно изчезнали без съд и присъда. Общо 120 хиляди преминават през концлагерите и затворите на Югославия, а около 180 хиляди са прогонени в България и в други страни (данните за геноцида – Холокоста срещу българщината в Титова Югославия са по изчисленията на Васил Хаджикимов, който сам преминава през затвора в Идризово).  Едиствената вина на тези хора е, че са били българи и не са искали да бъдат македонци в македонисткия смисъл на думата. За тези жертви на българския холокост кандидат оскароносецът Дарко Митревски няма да заснеме филм. За подобни „монархофашисти” и бугараши „Трето полувреме” не се полага. Те си нямат и лоби по света, което да раздава за тях "Оскари".

В цялата тази суматоха е удобно де се прикрие и друг факт, че мнозина македонски евреи все пак са спасени. И това се дължи не на храбрите партизани, а отново на българи във Вардарско, оказали се в една или друга позиция, от която са могли да проявят своята човещина и застъпничество. Например винаги се пропуска фактът, че докато трае депортацията на евреите от Вардарско и Беломорието, в България се провежда първата акция за спасяването на българските евреи. Заради педантичността на германските нацисти от Комисарството по еврейските въпроси се изисквало с така наречената първа вълна да бъдат изпратени 20 000 души към концлагерите. Липсващата бройка до 20 000, защото от Вардарско и Беломорието са депортирани малко над 12 000 души, е трябвало да се допълни с евреи от старите предели на Царството. Та още тогава, през 1943, са спасени над 7 хиляди души. И това става успоредно във времето, докато от Кулата към Лом преминават влаковете с беломорските евреи. Но това са подробности от пейзажа... Както през съветските времена идеологическите шамани задаваха антиамериканския въпрос „а вие защо биете негрите”,  сега антибългарският хор със силен македонистки фалцет неистово вие: „а вие защо не спряхте ешалоните...”? Подпява му и вълната от „Дойче веле”. Остава да видим само, дали към тях няма да се присъедини и Американската академия за киноизкуство...

Когато говорим за жертвите от Вардарско и Македония, в същото време се забравя, че от Европа, чрез издадените им български паспорти, в Палестина се спасяват и емигрират други около 12 хиляди евреи. Става дума за бежанци предимно от Франция. "Каятенето", т.е. подпечатването и издаването на техните паспорти става в същата сграда на Външното ни министерство (днес централното управление на БАН), където под един покрив се намира и кабинетът на премиера Богдан Филов.

Защо български евреи също се страхуват от спасяването на българските евреи

Парадоксално е, но някои български евреи днес в България също се страхуват, че трябва да признаят за спасението на своите предци през Втората световна война. От една страна, доста от останалите наши евреи (около 1000 души, които не имигрират в Израел) са върли комунисти. Те не могат да приемат, че Третото Българско Царство, срещу което са се борели дедите им, има принос за спасяването на своите евреи от Холокоста. Подобно признание дегероизира и делегитимира техните предци като борци срещу уж някакъв митичен „монархофашизъм” в България. Евреите - комунисти в България изведнъж се свеждат до прости превратаджии и поборници за власт по време на глобалната Втора световна война и то чрез средствата на мръсна и кървава вътрешна гражданската война водена в продължение на близо три десетилетия. Апотеозът на тази гражданска война е така нареченото партизанско движение. Ще се съгласим, да, много от тях са били млади, имали са идеали, искали са да помагат на антифашистката коалиция в Европа на СССР и т.н. Но как "червените" евреи  да оправдаят последващия факт. Оцелелите от катастрофата български евреи са продадени от комунистическия режим на Георги Димитров на Световния еврейски конгрес като добитък. За всеки български евреин, допуснат да емигрира през 1948 в Израел, народната власт в София получава по 250 долара на глава. Грубо сметното това са над 1 милиард тогавашни долара, а приравнени към днешните пари, това са много повече. Интересно къде ли са отишли и как са похарчени....?

Има и друг срамен въпрос, който измъчва, не само българските евреи у нас, но и останалите българи. Съдбата на онези, които настина се осмелиха открито да предприемат стъпки за спасяването на българските евреи. Според официалната статистика, публикувана на сайта на института „Яд Вашем”, в онази Албания, в която според съвещанието във Ванзее имало едва 200 евреи, за сметка на това има признати 69 Праведници или спасители на еврейския народ. Разбира се, със сигурност става дума за хора, които дори в окупираната от италианците балканска територия са спасили множество евреи, бягащи от Югославия и Гърция. Но срещу името на България, която е спасила всичките свои 48 000 евреи, цифром и словом стои числото 20 Праведници. Разбирам, че някак е трудно да се изредят имената на всички българи, които под една или друга форма подпомагат и са солидарни със своите евреи. Но освен че липсват значими имена начело с цар Борис ІІІ, а митрополитите Стефан и Кирил са изписани почти като светски лица, вопиющо дразни липсата на името на Лиляна Паница.

В своята интересна статия публикувана в Мediatimesreview.com, Иван Генов обстойно разказва причините за забравата на Лиляна Паница. Тя не се вписва в образа на спасител на българските евреи, така както не се вписваше Владимир Куртев. Последният, като виден деец на ВМРО и "ванчемихайловист", дълго време категорично бе отхвърлян от „Яд Вашем”, че има принос в спасяването на българските евреи. В крайна сметка, делото му бе признато (а той има принос и за спасяването на отделни евреи и във Вардарско) само благодарение упоритостта на човек като господин Сами Ардити. Трагичното и смешното в "казуса Куртев" бе, че в Йерусалим се притесняваха, как човек на ВМРО - организация обявена след 1944 година за "фашистка", може да е спасител на българските евреи? Кой да им обясни, че ВМРО е набедена след 1944 за "фашистка", макар формално и реално да не съществува още от 1934, когато е разпусната от професионалните български превратаджии от кръга „Звено” начело с Кимон Георгиев. Това не пречи 10 години по-късно за по-сигурно ВМРО отново да бъде набедена от отечественофронтовската власт  за "нацистка", нищо че страховитата революционна организация вече е само о бозе почивша сянка.

Български евреи - комунисти се страхуват и да не им бъде потърсена сметка за съдбата на много от управляващите до 9-ти септември 1944, които, заедно с демократичната интелигенция, издигат глас в защита на българските евреи. Много от тези хора не се задоволяват само да повдигнат въпроса, но и дейно участват в неговото благоприятно решаване. Какво направиха българските евреи за тях след 1944? Изправиха ги пред „милостта” на Народния съд и гузно си мълчаха за тяхното праведно дело спрямо юдеите. Така например, Пепо Коен - баща на гласовитата днес Леа Коен, е съдия, т.е. юридически екзекутор в същия този Народен съд и то в 7-ми състав, който гледа делата срещу спасителите на българските евреи.

По време на Втората световна война на Балканите, в България, както и в съседна Гърция, Югославия и Румъния, се водят паралелни граждански и етнически въоръжени, вътрешни конфликти. Но каквото и да говорят днес със задна дата някои знатни комунистически фамилии у нас или пък някои наследници на българските евреи-левичари, фактът е, че България е единствена измежду съседите си по онова време, която, въпреки вътрешната гражданска война, успява да спаси своите евреи.

Грехът Паница

В статията си „Лиляна Паница – Защо я забравиха” Иван Генов пише буквално следното: ”В същото време редица българи, участвали активно в кампанията за спасяването на българските евреи, получават обществено признание в Израел за поведението си. Защо Лиляна Паница не е сред тях? Причината е, че тя информира ръководството на Еврейската консистория в София за готвената депортация както на българските, така и на небългарските евреи, а усилията на представителите на Еврейската консистория (в София) се концентрират изцяло за спасяването само на българските евреи. Какво би станало, ако българската и израелската историография бяха описали добросъвестно поведението на Лиляна Паница? Тогава всеки непредубеден читател ще си зададе въпросите: какво са направили българските евреи за спасяването на своите братя и сестри от Беломорска Тракия и Вардарска Македония”. В най-новата си книга „Ти вярваш” Леа Коен се опитва да отговори на този въпрос, като цитира швейцарски документ за неуспешния опит да бъдат спасени 4500 деца от Македония и Беломорието. Но историята е разказана в обичайния за Коен маниер, т.е. че „всички в България сме виновни за Холокоста до доказване на противното”.

Та, ако се върнем на образа Лиляна Паница, не може да не отбележим, че някои български евреи в България се страхуват от името й, защото осъзнават, че са нейни длъжници. Те не само, че нищо не правят за спасяването и от лапите на комунистите, но и я оставят да бъде пребита и изнасилена в Дирекцията на полицията на Лъвов мост от джелатите на новата власт. Да, по-късно, пред така наречения „Народен съд”, Паница е оневинена чрез показанията на шефа на консисторията Буко Леви, но вече е твърде късно. През 1945, месец след освобождаването и от Централния софийски затвор, Лиляна Паница умира захвърлена и забравена от всички. Днес, за да се прикрие този грях, се опитват да накърнят образ а и, като я изкарват случайна наивница, лека жена и едва ли не любовница на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев.

В книгата си „Извън хватката на Хитлер”, Михаел Бар-Зоар изкарва Лиляна Паница любовница на Александър Белев. Дори главата в книгата, когато за първи път е обрисуван нейния портрет, е озаглавена многозначително и тенденциозно - „Любовниците”. Според данните, съобщени ни от Бар-Зоар, Лили Паница е 27-годишна млада жена, която има само средно образование, но, виждате ли, от 18 годишна работи като секретарка и то не къде да е в МВР. Произхожда от някакво демократично семейство и идва от Варна в София за да живее в стая под наем. И всичко това тя прави жертвоготовно за да се грижи в столицата за своя брат, който следва медицина. Картината е доста сиромахомилска, издържана в стила на социалистическия рализъм. Забележете, че ако изходим от хронологията на Бар Зоар, Паница трябва да се е появила в София 18-годишна. Тоест, това е някъде около времето на звенарския преврат през 1934. Нейният брат по същото време едва ли е студент в Софийския университет, но ако е, едва ли е следвал медицина цели 9 години.

Със сигурност истината е много по-различна. За съжаление, не мога да цитирам генеалогичното изследване на Елена Стателова за рода Паница, но дори и от най-бързия преглед в Интернет се вижда, че фамилията Паница не е случайна. Става дума за търговци по това време от Варна, които са доста тежки. От същият род са доста противоречивите фигури на капитан Коста Паница и члена на лявото крило във ВМРО Тодор Паница, който е отгледан също във Варна от своя чичо. Бащата на Лиляна Паница, Васил е завършил „Робърт Колеж” в Цариград и има доста контакти в града на Босфора, като знае 7 езика включително и фарси. Едва ли този човек не е могъл да издържа децата си да учат и живеят достойно в София или където и да е било другаде по света. Версията за едната стаичка, в която е живеела Паница се пука и от факта, че когато шефът на Консисторията Буко Леви се укрива от властите, за да не бъде депортиран, той се намира убежище не къде да е, а в бащиния дом на Лиляна Паница, твърди Иван Генов. Там идвала да го посещава и съпругата на Леви, която била приятелка на Лиляна. Че трябва много и обстойно да се прочете биографията или, най-малкото, полицейското досие на Лиляна Паница показва и друг интересен документ.

Става дума за факт, съобщен от бившия пълномощен министър на Третия Райх в София обергрупенфюрер или генерал Адолф Бекерле, разкрит при разпита му в Москва пред съветските следователи. В протокол номер 10 от 30 януари 1950 Бекерле е призован поименно и по-обстойно да опише британските агенти в София, за които е знаел. Тогава дипломатът задушевно дава следните показания пред съветското военно следствие: „Скоро след пристигането ми в България през 1941, Болман ми съобщи за подозренията си към една богата жена в София - Паница. Не и знам името, но имала състояние от няколко милиона лева. Според Болман, Паница била явна англофилка. Къщата и в София, а също вилата в курорта Панчарево бяха места, където особено гостоприемно се посрещаха сътрудниците на британското посолство. Чрез мъжа на дъщеря си, известен търговец, не помня фамилията му, Паница поддържаше конспиративни връзки с британския разузнавач Смит-Рос, за когото ви споменах преди това.

Болман ми съобщи, че след заминаването на британската мисия от България за Турция връзката на фамилията Паница с английското разузнаване се поддържала с предишната наситеност, чрез търговските канали. Понеже Паница охотно канеше в дома си висши германски офицери и ние подозирахме, че това се правеше с цел да се събират разузнавателни данни, германското контраразузнаване предупреди всички учреждения и щабове на немската армия в България за подозренията си към споменатите лица.

Нееднократно изисквах от Болман факти за предаването на разузнавателни сведения от семейство Паница на британците, но той имаше възможност само да фиксира срещите на Паница с техните разузнавачи и нищо повече. Въз основа на тези данни, аз все пак не се реших да поставя въпроса пред българските власти за предприемане на репресивни мерки спрямо Паница, доколкото последната се явяваше влиятелна особа, поддържаща близки отношения с българския царски двор, членове на Министерския съвет и други високопоставени лица” (Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944-1955. М.: Международный фонд "Демократия", 2011).

Според бележката на руските редактори на изданието до името на така описаната фамозна дама Паница, най-вероятно става дума за Лиляна Паница. На пръв поглед, това е малко парадоксално, защото описаната от Бекерле жена е доста по-възрастна, но несъмнено тя е от фамилията Паница. Възможно е да става дума за съпругата на чичото на Лиляна – Никола Паница. В България родът Паница няма много разклонения и е лесно да проследим нишките му. Така че Лиляна Паница със сигурност има отношение към историята описана от немския дипломат. Следователно, ако към нея е имало подозрения, че е свързана с британското разузнаване в Цариград, „българския царски двор” и „Министерския съвет”, това поставя в доста по-различна светлина разпитите, на които е било подложена от „другарите” в Централния софийски затвор и в Народната милиция. Да се надяваме, че една бъдеща биография на Лиляна Паница би осветлила много значими подробности от нейната светла личност и кратък живот.

Страховете на „Яд Вашем”

Странно е, но страх от спасяването на българските евреи изпитват и в института „Яд Вашем” в Йерусалим. „Яд Вашем” трябва да съхрани името и паметта на всеки загинал по време на "шоа", или катастрофата, както евреите наричат Холокоста срещу техния народ. Вярно е, че въпросът за спасителите не е водещ за института, там най-често се интересуват от жертвите и палачите. Много често резервите спрямо спасяването на българските евреи в „Яд Вашем” се приписват на факта, че дълги години в ръководството на институцията са оцелели потомци на избитите от Беломорието, Вардарско и Западните покрайнини. Но едва ли само в това е причината.

По-скоро в „Яд Вашем” не искат да се забъркват в балканския котел от кипящи национални страсти и трагедии на фона на които се развива и еврейската драма през ХХ -ти век. За еврейската национална идеология след Шоа, светът удобно и просто е подреден и обяснен, почти като в холивудски филм. От едната страна са добрите, жертвите, а от другата лошите, фашистите и нацистите. И изведнъж в някаква задръстена балканска провинция се появява някакъв народец, който не е така просто подреден. Не стига, че претърпява няколко национални катастрофи от изгубени войни, но там, сред българите след 1918, на приливи и отливи тече някакъв граждански конфликт. Първоначално, в тази вътрешна разпра, която се точи и до днес, доминират десните, които след 1944 тотално ще бъдат обявени от победилите с външна помощ комунисти за "фашисти". Но най-непонятно и дразнещо е, че и царят на тези българи Борис ІІІ уж е "фашист", ама не чак дотам, че да прати своите евреи в концлагерите на смъртта. Е вярно, праща момчетата и мъжете да строят пътища, но пък така пак ги спасява от хватката на Хитлер. Накрая да вземе и да умре при мистериозни обстоятелства точно, когато не трябва, за да не може да бъде осъден от Народния съд, като доказан "фашист". Представете си, в тази смотана страна дори и фашистите им не са антисемити. Да вземем за пример "кръволока" професор Александър Цанков - този който сваля левия земеделски режим през 1923, а след това смазва и организирания от Коминтерна червен терор през 1925. Та този върл и неприкрит почитател на Хитлер и нацистите, като депутат се подписва под подписката в 25-тото Народно събрание срещу депортирането на българските евреи. Със сигурност в „Яд Вашем” се питат, „как да обясним това на евреите в Израел и в САЩ”? Как да обяснят и факта, че страната  уж е фашистка, но през цялото време на този авторитарен режим си има парламент и той не само приема закони срещу евреите, но там се водят прения и спорове, има опозиция, противопоставяща на нацисткото Нюрбернско законодателство. Тук "фашисткият модел" започва да се пропуква. Нали и Българската Православна Църква по това време е била неделима част от държавата, тя е била държавна институция и изведнъж всички владици се опълчват на антиеврейските закони и на депортирането. Представяте ли си в една фашистка държава главният архиерей да заплаши монарха с отлъчване от църквата, ако предаде своите евреи на нацистите? Това е все едно католически кардинал или папата да заплаши Хитлер с анатема и той да не го изпрати в концлагер. Ето това в „Яд Вашем” също няма как да го обяснят. А как да обяснят факта, че един комита и поборник от „фашисткото ВМРО”, като Владимир Куртев, може да отиде в кабинета на вътрешния министър Никола Габровски и да го заплаши, че ако пипне дори един български евреин, ще плаща с главата си. В една демократична Америка на президента Рузвелт подобна "диващина и варващина" не би се случила. Но ето, че там на Балканите, в някаква България, почти по комшийска линия целият български народ се нагърбва да спасява своите евреи.

В това спасение участват всички - от царя до пъдаря. Слава на Бога, повечето от тези българи не претендират да са праведници на който и да е народ, защото те, когато правят нещо, не го вършат заради слава и почести, а защото са убедени в това, особено, когато става дума за морални каузи. Днешните наследници на „спасителите” в името на паметта на своите деди и техните дела искат простичкото признание на това българско дело от потомците на спасените. Искат го не заради осребряването на някакъв исторически капитал, както ни обвинява, госпожа Барух, а защото ни е необходимо като още един довод, когато възпитаваме децата си в хуманност, да ги убедим, че трябва да го проявяват всякога и при всички обстоятелства и в бъдеще.

В същото онова писмо на Димитър Пешев, подписано от 43-ма народни представители, с което се иска ХХV-тото Народно събрание да забрани депортацията на българските евреи, на финала му, когато за пореден път се подчертава, че малките народи могат да бъдат велики, само когато отстояват морални и правови каузи, се казва: ”Честта на България и на нейния народ е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би се споделило от целия народ”. Точно заради тези думи пиша статията „Кой се страхува от спасяването на българските евреи”. Защото за разлика от хора като Леа Коен, Анжел Вагенщайн или Еми Барух, за мен и за мнозина от днешните българи, включително и български евреи и техните потомци, честта и величието на България не са фикция, дори и да трябва да ги гледаме през избодените очи на самуиловите войници.

Сами и поотделно взети, страховете на всички онези, които се боят да признаят, че е имало спасяване на българските евреи по време на Втората световна война, са лъжовни и срамни. Но взаимодействащи си заедно, те се превръщат в една неморална сила, която заговорничи и затъмнява едно праведно дело. Всичко изброено до тук са факти, които не се връзват с левичарското и либерално възприемане на света, както разсъждават гръмогласните коминтерновски епигони в Скопие, София или Йерусалим. За съжаление през същите очила гледат на Холокоста и някои от института „Яд Вашем”.

Но ако все пак някой в „Яд Вашем” се осмели поне на ум, тайничко от официалната политика, да признае, че спасяването на българските евреи е факт и че 48 хиляди души оцеляват в кланицата на Холокоста, и този някой поиска да си обясни как е станало това, нека, за начало да прочете едно простичко но велико стихотворение - „Арменци” от поета Пейо Яворов. Нека някой потомък на български евреи да му го преведе. Така ще може да разбере и разсъжденията на пълномощния министър на Райха, Бекерле, който, когато трябвало да се оправдае пред Берлин, защо българските евреи няма да бъдат депортирани в Полша, пише следното: „Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят и правителството желаят и се стремят към окончателното разрешаване на еврейския въпрос. Обаче те са свързани с манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическото възпитание, което ние имаме. Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите някакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях” (Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер” стр.214).

Дано никога, дори и страхливците да не успеят, да „превъзпитат” българския народ!

----------------------------------

* Статията, която отразява единствено личното мнение на своя автор, публикуваме на сайта като дискусионна

 
Powered by Tags for Joomla