Tag:шиити

Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 

Кореспондентът на влиятелния Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер Херман прави на пух и прах официалните западни манипулации

Кореспондентът на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер ХерманЧленове на сирийската опозиция от района на Хула през последните дни успяха на реконструират най-вероятната последователност на събитията на основата на показания на автентични свидетели. Резултатът от това разследване е пълна противоположност на претенциите на бунтовниците, които обвиниха проправителствената сирийска милиция Шабиха, набеждавайки я, че е действала под закрилата на сирийската армия. Цитираните сирийски опозиционери, които отхвърлят използването на смъртоносна сила, извършили разследването, [в разговор с мен, РХ] поискаха имената им да не бъдат публикувани от съображения за сигурност.

Клането в Хула се е случило след петъчната молитва. Битката започва, когато сунитските бунтовници атакуват три сирийски армейски контролни пункта, разположени в околностите на Хула. Тези армейски КПП-та са били разположени там за да защитават от нападения алевитските села около населената предимно със сунити Хула.

Един от атакуваните контролно-пропусквателни пунктове вика на помощ части от сирийската армия, чиито казарми са само на 1500 м и получава веднага подкрепления. Дузини войници и бунтовници са убити по време на сражението около Хула, което е продължило 90 минути. По време на сраженията 3 села са откъснати от околния свят.

Според показанията на очевидците, клането е било извършено в рамките на това време. Били са избити почти изключително фамилии от алевитското и шиитското малцинства в Хула, чието население е над 90% сунитско. Няколко десетки членове на едно голямо семейство, което в последните години е преминало от сунитско към шиитско вероизповедание са били изклани. Убити са били членове на алевитската фамилия Шомолия и семейство от сунитски членове на сирийския парламент, които [според бунтовниците] били считани за колаборационисти със сирийския режим. Източници от правителството потвърдиха тази версия, но посочиха, че държавата предпочита да не се говори публично за сунити и алевити. Президентът Асад е алевит, докато опозицията е преимуществено от преобладаващото сунитско мнозинство.

Демография и религиозни секти:

Валентин Фъртунов, журналист, международен анализаторКакто може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо дузина вери и секти  и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити  и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Сирия, границиЧерешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитите”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

Хюман Райтс Уотч:

Хюман Райтс Уотч„Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”

Междувременно, организацията Хюман Райтс Уотч (Наблюдение за човешките права, б.р. ) също публикува доклад със заглавието „Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”, документирайки в него очебийни случаи на насилие, упражнявани от сирийската опозиция, която е обвинена в отвличания, незаконни задържания, изтезания и убийства военни и цивилни поддръжници на сирийското правителство. ХРУ съобщава, че атаките на опозиционни групи се извършват основно на сектанска основа, мотивирани от анти-шиитски и анти-алевитски настроения, като са цитирани насилия извършени от военизирани салафистки групи и членове на опозиционната Свободна сирийска армия. Въпреки, че наблюдателите на ООН заявяват, че не са в състояние да идентифицират виновниците за неотдавнашното клане в Кюбайр и без твърди доказателства на инкриминират за него сирийското правителство, шефът на ООН Бан Ки-мун декларира, че режимът на Асад е загубил легитимността си, давайки повод на президента Барак Обама, държавният секретар Хилъри Клинтън и премиера Камерън да призововат Асад да си отиде.

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

Кой контролира решенията и действията на българския дипломат №1?

Опустошен град, с цивилни жертви, това е цената на поредната авантюра на Запада в Близкия ИзтокБългария ще бъде въвлечена в евентуален конфликт Запада срещу Сирия. За това е бил уведомен премиерът Бойко Борисов и най-близките до него висши политици също са наясно какво предстои от страна на България като ангажимент. За годините на така наречения демократичен преход политическата управляваща върхушка бива уведомявана, така както бе уведомявана една комунистическа върхушка преди 10 ноември 1989 г. от Москва.

Още в началото на конфликта в Сирия, Главният мюфтия на Саудитска Арабия изиска да бъдат разрушени всички църкви на сирийска територия. В Сирия също има християни, които в случая се явяват наши едноверци и не се крия агресията срещу тях – обясни проф. Боян Чуков в предаването „Фронтално”.

Убити цивилни от бунтовницитеТака нареченият свободен сирийски народ, който се е вдигнал срещу Башар Асад носеше плакати, на които пишеше: „Всички християни вън!”, „Всички шиити в гробищата!”, факт, който бе подминат от българските медии. Точно тези представители на така наречения свободен сирийски народ бяха поканени от министъра на външните работи Николай Младенов в Правец, което може да се тълкува единствено като подкрепа!

Т. е. официалната власт изрази подкрепа на хора, които се готвят за изколят и прогонят християните от Сирия?!

Освен това аналогът на източното православие при мюсюлманите са шиитите, те също се причестяват с вино и голяма част от религиозните им ритуали са подобни на православните, а ние официално подкрепяме уахабитите в Саудитска Арабия!

Зад паравана на битка за демокрация в арабски държави всъщност се води една междурелигиозна битка, която ожесточава още повече конфликтите.

В България малцина са посветени в това, какви са алевитите, какви са сунитите, и кои са шиитите – броят им се изчерпва с пръстите на едната ръка и това са предимно арабистите проф. Боян Чуков, Киряк Цонев, анализаторът Любомир Желев и проф. Владимир Чуков.

Нито един от така изброените експерти не се използва при вземане на решения във  Външно министерство, въпреки че всяка погрешна стъпка в условията на провеждащата се Арабска революция би могла да рикушира върху страната ни.

Така например за една Турция алевитите са около 15-20 милиона, от които половината се припокриват с кюрдите. В Турция кюрд означава и алевит, т. е. враг за сигурността на държавата, сепаратист, терорист и други подобни.

Много от алевитите са трън в очите на радиалните ислямисти, турските алевити не влизат в джамия, тях ги сунизират насила в южната ни съседка.

На север в Сирия съществуват кюрдски анклави, и там се говори кюрдски език и те вече са под управлението на Партията на сирийските кюрди. Те действат заедно с кюрдите на ПКК.

Древният град Мардин, който е запазен. В църквите му звучат служби на арамейски, езикът на ИисусСирия прие голяма част от изгонените арменци след геноцида 1915 година и всеоще има техни правнуци, които обитават пустинята.

Тук ще спомена нещо любопитно и не толкова известно: в спора с Турция, израелският кабинет обяви, че обмисля да промени решението си и да признае за геноцид масовите убийства на арменски християни от отоманските турци през 1915 г.! нещо, което не се случи, но в името на уязвяването на противника си, Тел Авив прибягна и до тази заплаха!

Град Мардин или турския Ерусалим е близо до границата на Турция със Сирия. Къщите му от светложълт камък са построени върху хълм, от който в ясно време сирийската пустиня се вижда десетки километри навътре. До града се намира и сирийският източно-православен манастир Сафрон, построен през 495г. и запазил великолепни византийски мозайки на възраст 1500 години. Това е един от най-старите манастири в света и в него още се служи на арамейски- езикът, на който е говорил Христос.

Обрат на 180 градуса по Сирия

Николай Младенов по време на визитата си в Сирия 2010 година. Разговор с президента Башар АсадВ последните дни на м. юли 2010 година външният министър Николай Младенов бе на посещение в Сирия, където се срещна с президента Башар Асад.

Тогава агенция САН предаде, че са били обсъдени сирийско-българските приятелски отношения и желанието на двете страни да увеличат сътрудничеството, както и важността от откриването на нови перспективи за това сътрудничество по начин, който служи на интересите и на двете страни.

Премиерът Борисов също бе на посещение при президента АсадПо време на същата визита, сирийският премиер Наджи Отри обсъди с Младенов средствата на сътрудничество в сферата на инжинеринга, проекти за изграждане на напоителни системи, язовири, пътища, земеделско развитие и активирането на ролята на бизнеса за увеличаването на стокообмена и създаването на компании за развитие и инвестиции. Младенов изрази желанието на България за подобряване на сътрудничеството със Сирия и съживяване на отношенията между двете страни, като изтъкна желанието на българските компании да допринесат към проектите за развитие и услуги в Сирия. През април 2010 година, президентът Башар ал Асад обсъди с българския премиер Бойко Борисов отношенията между двете страни и последното развитие на регионалните и международните отношения. По време на посещението на Борисов в Сирия, двете страни подписаха четири споразумения в областта на финансите, транспорта, икономиката и спорта.

Радикалният ислям беше мачкан от военните и Асад-баща, а Сирия бе и е една светска държава. С помощта на Запада в Сирия така наречените бунтовници воюват, за да се настанят в тази държава радикалният ислям, уахабитите, Мюсюлманските братя, така, както Мюсюлманските братя избраха в Египет свой президент?!

Сирия е поредната държава от Близкия изток, в която Западът дава милиони, за да се настани радикалният ислям?!

Забрадените жени, от лагерите в Йордания нямат нищо общо със светската сирийска женаВ лагерите на сирийските бежанци, жените са забрадени плътно, нещо нехарактерно за светската сирийска жена.

На 11 август Държавният секретар Хилари Клинтън пристигна в Турция само ден, след като Вашингтон обяви нови санкции срещу режима в Дамаск. В Истанбул тя заяви, че Сирия не трябва да става убежище за терористите от Кюрдската работническа партия /ПКК/. Това каза Клинтън по време на международната конференция за Сирия, която се провежда в Истанбул, предаде АФП.

Пред пресата Клинтън посочи, че споделя притеснението на Турция, която се опасява, че територията на Сирия може да се превърне в убежище за кюрдските сепаратисти и след падането на режима на Башар Асад.

За Щатите „Мюсюлманските братя” от терористи се „превърнаха” в революционери в Египет.

По-рано Анкара изрази притеснението си, че членовете на ПКК се възползват от политическия вакуум в Сирия, за да заемат позиции в северната част на страната.

В Истанбул бе и помощник-държавният секретар по близкоизточните въпроси и Евразия, Филип Гордън. Предположенията са, че разговорите с Гордън са водени заради проблема с кюрдите. Както е известно в Ирак кюрдите си извоюваха някаква все още не призната международно автономия.

В пограничните райони на Турция и Сирия кюрдите завзеха властта, за което Асад не им попречи.

Гордън обяви в Анкара, че САЩ не подкрепят кюрдска автономия нито в Турция, нито в Сирия. Но Белия дом подкрепи автономия на кюрдите в Ирак...

Причината за тази двойнствена позиция се изчерпва с една дума: петрол.

Американският петролен гигант „Exxonmobil” и правителството на автономната провинция Кюрдистан подписаха на 18 октомври 2011 година договор за експлоатация на петролни залежи в Ирак. Официален Багдад се опита да се противопостави на сделката, тъй като от шест района в Иракски Кюрдистан, два са спорни.

Правителството на Ирак заяви, че всички подобни сделки, които не са преминали през Багдад, са нелегални.

Според говорителя на иракския премиер Али Мусауи, споразумението между петролния гигант и Кюрдистан застрашавало националното единство на Ирак.

Премиерът на Ирак и президентът на автономната провинция Иракски Кюрдистан, Масуд Барзани са политически врагове, но това не спря Щатите да покажат, че стоят зад въпросната сделка с петрола.

В началото на юни т. г. премиерът на Ирак изпрати спешно съобщение до американския президент Барак Обама миналата седмица, с молба да блокира сделката между „Exxonmobile” и Кюрдистан. Едва ли е получил очаквания отговор...

Една евентуална война в Близкия Изток ще унищожи икономическите интереси на САЩ, а и на света – предупреди наскоро политилогът, бивш държавен секретар и бивш съветник на държавния глава на Щатите, Збигнев Бжежински.

Никой не му обърна внимание – нито сегашният президент на Щатите, нито кандидадът за поста Мит Ромни, да не говоря за близките до САЩ - Турция и Израел.

Както вече публикувахме, планът за Арабската пролет е американски и е бил готов още 2004 година! Той е бил представен за първи път на срещата на Г-8 и е включвал реформи в държавите от Близкия изток и Северна Африка.

Според този план, още през 2004 година Щатите избират Турция за изпълнител на „промените” от така наречената Арабска пролет!

САЩ разрушиха Ирак /чрез лъжливи информации за наличие на биологично и химическо оръжие/ и Афганистан, като наложиха свои режими, но въпреки това в тези страни изобщо не е спокойно!

Днес, седем години по-късно става ясно, че Ирак е бил разрушен, за да сложат Щатите ръка на петрола, да „дадат” земя на част от кюрдите и самите те в един по-късен етап да сключат договори за износ на петрол.

Според командир на батальон, представящ се с псевдонима Абу Мусаб, "финансирането на ислямистките бригади вътре в бунтовническото движение идва основно от Катар и Турция", докато военните съвети получават подкрепа - несмъртоносно оборудване - от Саудитска Арабия, САЩ и Европейския съюз.

"Ал Каида финансира джихадистите, "Мюсюлмански братя" финансират умерените, а богатите саудитци - и двете групи, без разлика",съобщи Мусаб публикува информацията Франс прес.

Според експерти, джихадистките бойци представляват малцинство в бунтовническото движение. Базиран във Великобритания неназован експерт по Сирия твърди, че членове на т. нар. салафитски групи държат да запазят ислямистката си външност - дългата брада, например - за да получават саудитски пари, без непременно да са фундаменталисти.

Според повечето активисти и опозиционери, онези, които осигуряват най-много пари, помощи и оръжие, са "Мюсюлмански братя". Те смятат, че братството се опитва да монополизира помощта, за да си осигури лъвския пай от властта след рухването на режима.

САЩ и европейците твърдят, че оръжейният арсенал може да попадне в ръцете на екстремистки групировки. Ако тази тенденция се потвърди, "нещата ще деградират към засилваща се ислямизация и може дори се излязат от контрола" на ССА, предупреди полковник Касем Саадеддин.

Нищо ново под слънцето

Турция поиска буферна зона в Сирия, докато сирийската опозиция подготвя новото управление в Берлин.

Американският Държавен секретар Хилари Клинтън заяви наскоро, че Вашингтон и Турция разглеждат всякакви мерки в подкрепа на бунтовниците, включително и създаване на зона, забранена за полети.

Зона, забранена за полети в съчетание с бомбардировки на НАТО, помогна на либийските бунтовници да отстранят Муамар Кадафи м.г. Западът не показва голямо желание за повторение на такъв сценарий в Сирия, а Русия и Китай категорично се съпротивляват на всяка подобна интервенция.

Втора прилика по евентуален изход на събитията в Сирия чухме на 20 август. Президентът на САЩ Барак Обама заяви, че ако Сирия започне да предислоцира или използва химически оръжия, с това ще прекрачи „червената линия” и ще промени отношението му относно реакцията на конфликта, предаде АФП.

„Ще има изключителни последствия, ако станем свидетели на преместване или използване на химически оръжия. Това значително ще промени моето отношение”, подчерта Обама пред журналисти на брифинг в Белия дом.

С подобна лъжа за наличие на скрити биологични и химически оръжия, Буш започна войната в Ирак. Нима това ще е претекстът отново за западна намеса и в Сирия?

За жалост политиката и решенията, които взема външният министър Николай Младенов по отношение на събитията в Близкия изток са решения, диктувани отвън, а не решения, взети след анализ съобразно запазване и гарантиране на националната сигурност.

Самата покана представители на свободната сирийска армия /ССА/ да дойдат в България при положение, че у нас все още бе посланикът на официалната легитимна държавна власт на президента Асад представлява огромен външнополитически гаф. Младенов действа съобразно това, което му диктуват отвън, от Брюксел, от Вашингтон, от Тел Авив, от Анкара, което в никакъв случай не е най-добрия избор.

Но какво можем да очакваме от Брюксел, след като една Катрин Аштън се вълнува повече от присъдите на някакви руски пънкарки, които си позволиха да се подиграят с православието?!

Човек се пита, защо ли минаха 22 години на промени, след като отново ни диктуват отвън какво да решаваме и как да постъпваме като държава?!

Евентуална българска намеса и участие в бъдещата военна инвазия в Сирия на Запада няма да е от полза за страната ни, но едва ли някой се замисля върху това!

Ако действията на външния ни министър Младенов и колегата му Аню Ангелов са повлияли донякъде за взрива на паркинга на летище Сарафово, то тогава трябва да сме наясно, че случилото се бе малка демонстрация на нещо далеч по-сериозно, което може да ни споходи в близко бъдеще!

Мисли ли някой в тази посока, или отново чакаме други да мислят и вземат решения, които да ни налагат?

В България все още няма подведен висш политик под отговорност за взети решения и предприети действия в ущърб на националните интереси.

 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1659-liberalniyat-islyam-kato-instrument-v-borbata-sreshtu-radikalniya-islyamizam-v-balgariya

Молитва на мюсюлманкаВ периода след падането на комунистическия режим мюсюлманската общност у нас е изправена пред предизвикателството на избора между традицията, реислямизацията, секуларизацията и радикализацията. По принцип, до 90-те години на ХХ век мюсюлманите в България (независимо дали става дума за такива с турски, ромски, български или татарски етнически произход, или пък за принадлежащи към сунитското или шиитското направления в исляма), изповядват т. нар. „традиционен” ислям, но след падането на комунизма в страната закономерно настъпва религиозно оживление и възраждане във всички конфесионални общности. Съвсем естествено и сред българските мюсюлмани започва процес на реислямизация, който макар и да е общ, демонстрира известна специфика във всяка отделна мюсюлманска „подобщност”.

"Българският етнически модел" и процесът на реислямизация

Този процес е силно повлиян от особеностите на т.нар. „български етнически модел” (1).  Както е известно, с това понятие се обозначава моделът на отношения между етническите общности у нас, установен след 1989, който се опира на традиционната толерантност на доминиращият етнос в страната (българският) към различните малцинствени общности и на принципите на „мултикултурализма”. След отказа от т.нар. „Възродителен процес”, представляващ опит за насилствено „интегриране” на малцинствените групи към основния етнос, управляващите в България се ориентират към стриктно гарантиране на основните културни, религиозни и политически права на принадлежащите към мюсюлманската общност в страната. Сред последиците от това обаче, е поставянето на значителна част от зоните, населени с мюсюлмани, под политическия контрол на партията Движение за права и свободи, превърнала се в основния им политически представител. При това се разчита, че доколкото въпросната политическа партия е светска, либерална и лоялна към българската държава, това ще помогне за преодоляване на опасността ситуацията у нас да се развие по югославския сценарий, или пък за да не се допусне използването на българската мюсюлманска общност за реализацията на чужди (и най-вече турски) интереси.

На, макар че тези надежди се оказват донякъде оправдани, утвърждаването на въпросния модел и стремежът на Движението за права и свободи да си гарантира постоянна електорална „база” (която, на свой ред, осигурява участието на партията във властта на национално равнище) съдейства за капсулирането на мюсюлманската общност и практическата и изолация от останалата част от българското население. В същото време, проточилите се проблеми на българския преход, пораждат масово разочарование от цялата политическа класа в страната, което пък дава възможност за възхода на различни популистки формации. В средите на частично изолираната мюсюлманска общност това разочарование от неизпълнените икономически обещания от страна на ДПС, ширещата се корупция и клиентелизъм (израз на което е и прословутата фраза на историческия лидер на Движението Ахмед Доган за „обръчите от фирми” около партията му), както и свързаната с това задълбочаваща се морална криза, създават благоприятна почва за проникването сред българските мюсюлмани на идеи, които се конфронтират със светския и либерален модел, олицетворяван от Движението за права и свободи, но дискредитиран заради корупцията и моралното разложение, характерни за българските партии, като цяло, и за ДПС, в частност.

Сред новите идеи, навлизащи в средите на българската мюсюлманска общност, са и тези, изповядвани от радикалните ислямисти. Проникването им се улеснява и от кризата на традиционния ислям. Неговите институции съзнателно са пренебрегвани от доминиращата партия в населените с мюсюлмани райони. Лишени от финансови средства и трудно приспособяващи се към промените, те все по-трудно могат да отговорят на очакванията на младите мюсюлмани и на много места сравнително лесно биват изместени от учили в чужбина (включително в Саудитска Арабия) проповедници, които привличат вниманието на младите мюсюлмани, виждащи в тях носители на промяна.

Всъщност, в самото Движение за права и свободи, още в момента на създаването му, има привърженици на „проислямската ориентация”, които обаче много бързо влизат в конфликт със светското и либерално ръководство на партията. Сред тях например е Ридван Кадьов, който попада под влиянието на ислямската религия още преди 1989, след посещението си в съветска Централна Азия, където се среща с местни ислямски проповедници (2). Опитите му да наложи на Движението за права и свободи своите идеи водят до неговото отстраняване от партията и политическата му маргинализация. Подобна е и съдбата на други, опитали се последват примера му. Това обаче не променя ситуацията в населените с мюсюлмани български региони. Те продължават да са до голяма степен изолирани от останалата част на страната, затова стремежът на младите хора там за промени твърде често ги насочват към идеите на радикалния ислям.

Основните обекти на ислямистката пропаганда у нас са общността на българите-мюсюлмани (помаците) и циганите-мюсюлмани. Тъй като представляват сравнително изолирани общности, на които българските турци гледат с известно пренебрежение, а от друга страна - изпитват определени проблеми с интегрирането си в българското общество, тези общности са твърде податливи на ислямистката пропаганда, чрез която биват „приобщавани” към глобалната мюсюлманска „умма”.

Спорно е доколко радикализацията на българите и циганите мюсюлмани може да доведе до появата на откровено джихадистки движения сред тях, но при определено развитие на общата ситуация в страната и региона, това може да стане факт, особено що се отнася до някои ромски общности, където ислямистката пропаганда е твърде активна и намира благоприятна почва.

В България (както показва примерът на съседна Гърция) можем да очакваме, че такива откровено джихадистки движения биха могли да се формират с течение на времето сред по-новата, но бързо разрастваща се напоследък общност на имигрантите-мюсюлмани от Близкия и Средния Изток и (Северна) Африка. Голяма част от последните идват от страни, където ислямистите разполагат с изключително силни позиции, а някои от тях са били свързани с различни ислямистки формации в родината си. При положение, че се очертае тенденция имигрантите да използват България не само като транзитен пункт по пътя си към по-богатите (западно)европейски страни, но и като краент пункт за заселване, поне според мен, основните опасности за бъдещи конфликти, провокирани от радикалния ислямизъм у нас, ще бъдат свързани именно с тази общност.

Методи за борба с радикалния ислямизъм

Борбата с радикалния ислямизъм следва да се води на различни равнища и с помощта на различни методи и средства. Поне според мен, от най-голямо значение е борбата на идейно равнище, чиято цел е утвърждаването на умерения и лоялен към държавата ислям в неговите две основни версии – традиционния (3) и либералния ислям.

Ясно е че всеки опит за политизиране на исляма, дори на традиционния, или пък използването му за утвърждаване на конкретна етническа идентичност, носи огромния риск от неговата радикализация и налагането на едно или друго фундаменталистко течение. На второ място, традиционният ислям несъмнено изостава от промените в самата мюсюлманска общност и без модернизирането си, както и без индиректната подкрепа на държавата, той е обречен в битката с ислямизма, който дава макар и погрешни но все пак някакви отговори на въпросите, вълнуващи съвременните мюсюлмани. На трето място необходима е целенасочена превантивна дейност на държавните органи, препятстваща инфилтрацията на ислямизма, още повече че зад дейността на ислямистите винаги стоят нечии чужди политико-икономически или геополитически интереси.

Налице са определени дестабилизиращи националната сигурност на страната ни процеси. На първо място, това е реислямизацията на българите мюсюлмани, ислямизацията на част от ромската общност, както и етнокултурното изолиране на цялата мюсюлманска общност у нас. Така се стабилизират линиите на несъвместимост между двете най-големи религиозни общности у нас – християнската и мюсюлманската. Това разделение се задълбочава и заради икономическата нестабилност в страната през последните десетилетия. Но именно политическата и религиозна употреба на чисто икономическите проблеми поставя баланса на взаимоотношенията между общностите в постоянен риск. Включително, давайки възможност на фундаменталистките организации да представят икономическите трудности на мюсюлманите като резултат от икономическа дискриминация, твърдейки например, че християните са в благоприятно положение, а мюсюлманите – в неравностойно, което пък автоматично извежда следващия рисков фактор – икономическото капсулиране на религиозните и етнически общности. Следва внушението, че тези проблеми могат да се решат само „отвън”. Като устойчива тенденция се откроява използването на регионални икономически проблеми от длъжностни лица и общински администрации, както и от религиозни и политически лидери за формиране на предварително зададено етническо и религиозно поведение с цел постигане на краткосрочни политически резултати. Често тези лица получават солидни „социални помощи” от съответните организации с цел постигането именно на такива резултати.

Друг важен аспект в тази насока е мобилизирането на финансов ресурс по религиозен признак с цел монополизиране на отрасли и сфери на дейност, с активното участие на външни фактори и икономически субекти, често със съмнителна репутация. Този модел е пряко свързан с желанието на някои среди за приоритетно придобиване на собственост по етнически признак. По този начин икономическите проблеми много лесно се трансформират в религиозни, етнически и, като цяло, в политически. В райони с по-благоприятна икономическа ситуация (като Лудогорието например) междуетническите и междурелигиозни напрежения са по-слаби и и обратно – регионалната икономическа ситуация в Родопите и населените с българи-мюсюлмани райони в Пиринския край, както и в ромските гета в градове като Пазарджик и Пловдив, поддържа устойчиво и силно конфликтно поле между общностите (4). Именно там насочват и усилията си представителите на радикално-ислямистките организации, като първата им цел е да изместят представителите на традиционното мюсюлманско духовенство по-места, заменяйки ги със свои хора, проповядващи радикален ислям.

Именно поради това, подкрепата за традиционното ислямско духовенство следва да бъде приоритет на държавната ни политика в тази сфера.

В същото време, трябва да сме наясно, че традиционният ислям и неговите представители често не са в състояние да удовлетворят духовните потребности на младите български мюсюлмани, за които идеите им изглеждат демодирани и не отговарящи на техните стремежи. Освен това традиционното мюсюлманско духовенство не притежава подготовката нито пък уменията на проповедниците на радикалния ислям, затова обикновено губи битката с тях за „сърцата и умовете на мюсюлманската умма”.

Ето защо подкрепата за традиционния ислям и неговите представители от страна на българската държава е мярка, която е по-скоро палиативна и може да има само временни положителни резултати. Поне според мен, далеч по-перспективен подход е да се заложи на т.нар. „либерален ислям”, който от една страна отговаря в далеч по-голяма степен на съвременните реалности, а от друга представителите му са достатъчно добре подготвени и познават в тънкости мюсюлманската религия, т.е. поне на идейно равнище са в състояние да надделеят над проповедниците на радикалния ислям. Затова по-долу ще се спра накратко на особеностите, както и на основните представители на т.нар. „ислямски либерализъм”.

Ислямският либерализъм

Под либералният ислям или „евроислям” (араб. al-Islam al-Urubbiyy) обикновено се разбира ислямският либерализъм, или ислямът проникнат от европейската култура. Думата „евроислям” отразява произхода на това течение, но не и неговото съвременно разпространение, тъй като либерални течения съществуват и сред ислямските философи в Иран и арабските държави (5). В Югоизточна Европа терминът „ислямски либерализъм” често се отъждествява с понятието „просветен ислям”. Либералните мюсюлмани правят ясно разграничение между ритуалния елемент в своята религия (редовните молитви – намаз, носенето на хиджаб и т.н.) и морално-мистичния и не му придават съществено значение. Смята се, че зародишът на либералния ислям възниква в Турция по времето на Кемал Ататюрк на основата на суфизма, религиозния либерализъм, европейския пантеизъм и дори материализма.

Сред авторитетите на съвременния евроислям изпъква швейцарският гражданин от египетски произход Тарик Рамадан (6), който призовава за сближаване между европейската култура и исляма. Той, в частност, подкрепя идеята за демокрацията и призовава европейските мюсюлмани да овладеят езика на страната, в която живеят и активно да се интегрират в европейското общество. Според него, културата на исляма не бива да се отъждествява само с арабската култура. В България, привърженици на либералния ислям (евроисляма) има около списание „Ориенталия” (7).

В Иран е налице доста широка подкрепа за либералния ислям сред образованите млади хора, чиито кумир през 80-те и 90-те години на ХХ век е философът Абдулкарим Соруш – автор на концепцията за „религиозната демокрация” (8). Твърде близки до либералния ислям са възгледите на популярния египетски телевизионен проповедник Амр Халед (9), чиито проповеди са ориентирани към средната класа в арабските държави: при това той акцентира не върху сближаването с Европа (което трудно може да бъде разбрано от мнозинството араби), а върху ориентацията на исляма към практическите нужди на съвременния арабски свят, като категорично осъжда екстремизма на ислямистите.

Неслучайно либералният ислям бива осъждан от консервативното ислямско духовенство в такива държави като Иран и Саудитска Арабия. Следва да се отбележи, че и в арабските държави ислямският либерализъм се проявява под формата на културна глобализация - така в трудовете на такива изследователи като Идрис Шах (автор на книгата „Пътят на суфиите”) се съдържа дефиниция на либерализма и просвещението вътре в рамките на исляма (10). От политическа гледна точка, ислямският либерализъм допуска т.нар. „адат”, т.е. наличието на светски закон, отделящ религията от държавата, както и философския секуларизъм в рамките на ислямската култура.

Либералните движения в исляма олицетворяват различното разбиране за основите на тази религия в съвременните условия. Методологията на реформите в исляма може да бъде класифицирана в рамките на две групи: в зависимост от тълкуването на традиционните текстове и определяне на автентичността на тяхното прилагане.

Първата група методи за либерализация на исляма касае новия прочит, т.е. реинтерпретацията на традиционните текстове, които формират ислямското право. В основата на този процес е понятието „иджтихад”, което означава „усилие на мисълта”, т.е. правото на човека да стига субективно до истината.

Другата постановка на въпроса, определяща методиката на преобразуванията, засяга автентичността на прилагането на текстовете на традиционните учени – познавачи на исляма. В най-либералния вариант, например в рамките на съвременното течение в исляма „Само Коранът” (Quran Alone), мюсюлманите не приемат ислямските повествования за делата на Пророка Мохамед – т.нар. „хадиси”, които уж са създадени от неговите сподвижници (сахаби). Хадисите съставляват Суната, която пък е основата на ислямското право (Шариата) (11).

Тоест, реформаторите от това направление признават като авторитет само съдържанието на Корана и не признават, че днешните мюсюлмани следва да изпълняват стриктно древните предписания на законите на Шариата, за разлика от традиционните сунити и шиити, почитащи Суната наравно с Корана. Може да се каже, че тези реформатори представляват своеобразен ислямски вариант на християнския протестантизъм, който също признава само Библията.

Някои либерални мюсюлмани твърдят, че се връщат към принципите на ранната мюсюлманска общност (умма) и към етиката и плурализма на Корана. Те се дистанцират от традиционните и по-малко либерални интерпретации на ислямското право, тъй като ги разглеждат на културна основа, т.е. не приемат, че те имат универсално приложение.

Сред най-известните либерални мюсюлмани са:

Саид ал-Кимни (1947) е египетски мислител, противник на ислямския фундаментализъм, подкрепящ принципите на търпимостта (толерантността) и секуларизма (т.е. отделянето на държавата от религията). Обвинен е в ерес, чрез специално издадена фетва (решение на експертите по законите на Шариата), което на практика означава смъртна присъда (12).

Насър Абу Заид (1943-2010) е египетски мислител, един от водещите либерални ислямски теолози, известен с проекта си за „хуманистична интерпретация” на Корана. Обвинен е във вероотстъпничество, което го принуждава да търси убежище в Испания, след което се преселва в Холандия (13).

Абдулкарим Соруш (1945) е ирански мислител, който се смята за най-влиятелната фигура на религиозното интелектуално движение в Иран. Като реформатор го сравняват с Мартин Лютер в християнството. Обявава се за толерантност и плурализъм и против клерикализма. От 2000 насам преподава в Харвардския университет (14).

Мохамед Аркун (1928-2010) е роден в Алжир и се смята за един от най-влиятелните изследователи на исляма, борещи се за религиозни реформи и проповядващ модернизъм и хуманизъм. Бил е преподавател в различни университети във Франция, Германия и САЩ (15).

Мохамед Шахрур (1938) е сириец и последовател на течението „Само Коранът”. Придържа се към плурализма и смята, че Коранът следва да бъде преосмислен в съответствие със съвременните реалности. Обвинен е във вероотстъпничество (16).

Ахмед Сабхи Мансур (1949) е египетски теолог, шейх. Той е основателят на движението „Само Коранът” в Египет, обявява се за демокрация и защитава човешките права. Подложен е на преследвания от ислямските екстремисти и властите, които го пращат в затвора, след това е прогонен от Египет и става политически емигрант в САЩ (17).

Едип Юксел (1957) е американски интелектуалец-мюсюлманин от турски произход. Смята се за един от основните идеолози на реформаторското течение в исляма и е част от течението „Само Коранът”. Автор на много книги за Корана и исляма, чиято основа цел е разпространението на тезата, че ислямът може да бъда разбран като разумна, прогресивна и хуманна религия, ако Коранът се приема като единствения Божествен авторитет. Споделя идеята за „теистичния еволюционизъм” (т.е. религиозното признаване на еволюционната теория), като възможно съчетание на кораничното и научното познание (18).

Джамал ал-Банна (1920-2013) е египетски теолог, известен с критиката си на „хадисите”, които смята за противоречащи на Корана и неговото послание за справедливостта , свободата и търпимостта. Призовава мюсюлманите да не се доверяват на традиционните авторитети, а да формират свое собствено, ново мислене на основата на Корана. Подкрепя т.нар. „ислямски феминизъм”, т.е. движението на равенство между половете и за правата на жените мюсюлманки, както и политическия либерализъм и секуларизма (отделянето на религията от държавата) (19).

Абдулахи Ахмед Ан-Наим (1946) е роден в Судан и е професор в САЩ. Той е специалист по право, автор на много трудове за исляма и човешките права, в които утвърждава взаимодействието и взаимозависимостта между правата на човека, религията и секуларизма, вместо тяхното противопоставяне (20).

Ахмед Ал-Кубайши (1958) е иракски либерален мюсюлмански теоретик. Лансира идеята за „цивилизования ислям”, който се вписва в принципите за справедливост и човешки права. Според него, причината консервативният ислям да не отговаря на съвременното ниво на развитие е буквалното тълкуване на Корана и традиционните ценности (21).

Махмуд Мохамед Таха (1909-1985) е судански мислител и създател на нова концепция за исляма. Автор на много книги, най-известна от които е „Второто (или Другото) послание на Исляма” (The Second Message of Islam). Обвинен е във вероотстъпничество в родината си и е екзекутиран (22).

Фараг Фода (1946-1992) е египетски мислител и защитник на човешките права, писател и журналист, известен с критичните си статии срещу ислямския фундаментализъм. Обявен е за вероотстъпник и враг на исляма, след което бива застрелян от двама ислямисти (23).

Както се вижда, повечето от споменатите по-горе забележителни изследователи и реформатори на исляма са били обвинени във вероотстъпничество от традиционалистите, а последните двама са убити по тази причина.

Налагането на идеите на либералния ислям в средите на българската мюсюлманска общност би променило радикално ситуацията във вреда на проповедниците на радикално-ислямисткото учение у нас. Това обаче е труден процес, който следва да стартира с коренна промяна на отношението на държавата към ислямското образование и мюсюлманските учебни заведения у нас. Вместо да изучават исляма в държави, където доминира неговата фундаменталистка версия (като Саудитска Арабия например), българските мюсюлмански духовници следва да получават образованието си в средни и висши учебни заведения в (Западна) Европа и България, където доминират именно идеите на либералния ислям. Както е известно, в България има няколко богословски факултети, даващи възможност за получаване на висше образование. Няма обаче нито едно за мюсюлмани. А мюсюлманите в България са наши съграждани и също имат нужда от своите молитвени домове – от джамиите и от своите духовни водачи – имами. Те също имат нужда от кадрите, от които изпитва нужда и Българската православна църква, и католическата, и протестантската деноминации. Окончателните данни от преброяването през 2011, с мюсюлманско вероизповедание у нас са 577 139 души, или 10% от тези, които се самоопределят като такива. Тези хора нямат нито един висш институт – училище, което да им даде нужните кадри, за да практикуват своята религия. Защо проповедниците на радикалния ислям намират добра почва за своята активност и нас? Включително и защото нямаме наш Български ислямски университет (сега съществуващият Висш ислямски институт в София и неговите специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет), а средните мюсюлмански училища не са на достатъчно високо ниво. Погрешно е да смятаме, че е вредно България да произвежда водачи за своите мюсюлмани и е много по-полезно да ги вкарва от Саудитска Арабия, от Пакистан, от Иран и от Турция и Египет, т.е. от всякакви места, където е налице мащабно проникване на радикален ислям. Това е в разрез с националната ни сигурност. Единственият начин българските мюсюлмани да получат това, което им се полага и правилната за държавата политика, единственият начин държавата да е спокойна за своята сигурност, е да знаем (както знаем кои са свещениците в нашите църкви), кои са имамите в джамиите и те да изповядват исляма, който е традиционен за нас, да отговарят на духовните нужди на българските мюсюлмани, вместо да внасяме тези, от които се опасяваме. Ако държавата помогне за създаването на официално акредитиран Български ислямски университет и за подбора на такива преподаватели в него, които са привърженици на либералния ислям, това постепенно би пречупило сегашната тенденции за укрепване позициите на радикалните ислямисти в средите на българската мюсюлманска общност. Постепенно следва да бъде променена и ситуацията в средните мюсюлмански училища. Към това трябва да добавим и въвеждането на механизъм, стимулиращ обучението в чужбина на онези, които искат да изучават исляма, да става не в доминирани от ислямистите университети в Близкия Изток, а в европейски висши учебни заведения, където те ще получат възможност да се запознаят с идеите на либералния ислям.

За тази фундаментална промяна би могла да помогне и основната политическа партия, представляваща интересите на българската мюсюлманска общност – Движението за права и свободи, която твърди, че е либерална политическа формация и е член на Либералния интернационал и на групата на либералните партии в Европейския парламент.

Традиционният ислям е полезен в борбата срещу проникването на ислямизма, но следва да сме наясно, че неговите представители не могат да си съперничат с проповедниците-ислямисти, защото са по-зле подготвени от тях и не предлагат нищо ново за младите мюсюлмани. За разлика от тях, представителите на либералния ислям успешно могат да се противопоставят на ислямистите на идейно равнище, освен това тяхната концепция за интегриране на мюсюлманите в европейските общество много по-добре отговаря на нуждите на българските мюсюлмани, които искат да бъдат интегрална част от нашето общество, а не изолирана общност. Въпреки това, докато духовното ръководство на мюсюлманската общност в България не премине в ръцете на представители на либералното течение в исляма, традиционният ислям също следва всячески да бъде подкрепян от държавата, доколкото в рамките на възможностите си се противопоставя на екстремизма и радикализма.

Ако на духовно и културно ниво бъде постигната подобна победа над радикалния ислям, това би формирало необходимата основа за качествена промяна в ситуацията у нас и постепенното изтласкване на радикално ислямистките идеи, за сметка на тези на либералния ислям, който проповядва интегрирането на мюсюлманските общности в европейските общества и необходимостта мюсюлманите да се съобразяват с утвърдените в тях демократични ценности, отхвърляйки проповядваната от ислямистите враждебност, към всичко „различно” от това, което самите те смятат за „истински ислям”.

Други мерки за борба с радикалния ислямизъм

Утвърждаването на либералния ислям е фундаментална предпоставка за коренен обрат в борбата с радикалния ислямизъм у нас, но с това не се изчерпват мерките за довеждането на тази борба до успешен край. Следва обаче да сме наясно, че всички тези мерки са вторични, в сравнение с нея и без нейното постигане те биха имали само временен и частичен успех.

На първо място сред тези допълнителни мерки следва да бъдат усилията за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и преодоляване на сегашната им (частична) изолация. В този смисъл е полезно да бъде подкрепена тенденция за превръщането на ДПС (като основната политическа формация, представляваща мюсюлманската общност у нас) от партия на етническо-религиозна основа в „нормална” българска партия, включително чрез увеличаване на нейните членове от други вероизповедания, особено в ръководството на партията (24). Следва също така да се стимулира „проникването” на другите български партии в средите на мюсюлманската общност, така че тя да се чувства представена политически от тях, което би съдействало за прекратяване на сегашната и частична изолация.

Специално внимание следва да се обърне на образователните и културни институции и качеството на образованието в районите, населени с компактни маси български мюсюлмани. Това качество трябва да бъде значително повишено, като целенасочено се работи за интегрирането на младите мюсюлмани в българското общество.

Връзката между интеграцията на малцинствата в гражданското общество и националната сигурност е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. „Възродителен процес” от тоталитарния режим, както и в контекста на евроинтеграцията на нашата страна. От друга страна, съобразно доминиращите нагласи на обществено-политическата среда, трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите малцинства в гражданското общество. По стечение на ред исторически обстоятелства в рамките на всяка една държава живеят малцинства. Известно е, че във формирането на българската нация участват много етнически общности.

Интеграцията е изравняване на шансовете за всички граждани във всички области на живота, издигане на тяхната активност в утвърждаването на демократичните процеси. Процесът на интеграцията трябва да бъде насочен към усъвършенстване на социално-икономическото и културно единство на българския народ в условията на демократичните промени, към активното въвличане на представителите на етническите общности в управлението на стопанския, културния и политическия живот (25).

Интеграцията ще се реализира не когато малцинствата се поставят в положението на обект на въздействие, а като се превърнат в реални съсубекти на останалото население, в условията на толерантност и равнопоставеност в упражняването на властта по всички нейни етажи, включително и като са солидарни в носенето на политическа отговорност за просперитета на страната по правилата на демокрацията, т.е. не само равни права и възможности, но и равни задължения и отговорности. Това означава интеграционните процеси да се развиват не по пътя на едностранни привилегии или чрез налагане на тъй наречения квотен принцип, а на основата на личностното себедоказване в условията на професионална конкуренция. Само по този начин е възможно прилагането на принципа за равнопоставеност. Това задължава обществото да се грижи за подготовката на пълноценни кадри от различните етнически общности за всички сфери от живота. Казано с други думи, интеграцията означава създаване на еднакви условия за пълноценна реализация на всеки и всички без оглед на етнически и религиозни различия (26).

Специализираните институции следва да имат ясна представа за това, какви чуждестранни и местни неправителствени организации работят сред българските мюсюлмани, с кого са свързани и от кого се финансират и дали не работят за дезинтеграцията на мюсюлманската общност от останалата част от обществото. Необходимо е много по-решително (разбира се със законни средства) да бъдат парирани още в зародиш опитите за осъществяването на радикално ислямистка пропаганда, включително чрез изграждането на достатъчно ефективни законови механизми за целта.

Следва драстично да се повиши качеството на подготовка, познанията и уменията на служителите в специалните служби, пряко ангажирани в борбата с радикалния ислямизъм (включително езикова и теоретична), като за целта към този процес бъдат привлечени най-добрите български специалисти по исляма и редикалните движения в мюсюлманския свят.

Специално място трябва да се отдели на подготовката на необходимия агентурен апарат, който да е в състояние да подава навременна и вярна информация за настроенията в българската мюсюлманска общност и активността на радикалните ислямисти у нас. В същото време е необходимо да се поддържат тесни и постоянни връзки с партньорски (и други) специални служби в чужбина, ангажирани с борбата срещу радикалния ислямизъм, включително с такива в мюсюлманския свят. Това би позволило получаването на бърза и достоверна информация за участието на български граждани в активността (включително терористична) на радикалните ислямисти в други държави. В тази връзка ще напомня, че сред убитите по време на сраженията в Сирия активисти на местния филиал на Ал Кайда (Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) вече има и българския гражданин (именно от средите на имигрантите-мюсюлмани) (27).

Следва да сме наясно, че активността на ислямистките проповедници в средите на българските мюсюлмани цели (освен всичко друго) да създаде необходимата благоприятна почва за изграждането на „спящи клетки” на различни терористични организации, които в определен момент да бъдат използвани за нападения на територията на различни европейски държави или в самата България. При това най-вероятно е, последните да бъдат създадени не сред коренните жители-мюсюлмани, а в имигрантската мюсюлманска общност у нас, поради което тя изисква специалното внимание на българските служби за сигурност.

Накрая, очевидно е, че борбата с радикалния ислямизъм е сложен, продължителен и скъп процес, който изисква не само наличието на добре обмислена стратегия, но и много упорити усилия и средства за да не допуснем проникването на радикално ислямистките идеи да доведе до превръщането на страната ни в едно от бойните полета на т.нар. „глобален джихад” или, най-малкото, в транзитна база и плацдарм, откъдето ислямистите да осъществяват атаките си срещу своите основни противници – големите западни държави и Русия.

Няма съмнение, че проблемът с радикалния ислямизъм е изключително сериозен. Не бива да се допуска обаче, борбата срещу него да се изроди в борба срещу самия ислям, защото, в крайна сметка, не става дума за „ислямска заплаха”, а за заплаха, която е насочена на първо място срещу самия ислям, а едва след това срещу другите общности (28).

-------------------------------------------------------

Бележки:

1. Велчева, Н. Българският етнически модел и обществената рефлексия, 
www.pueron.org/pueron/ucenivdeistvie/nadia_doklad.doc
2. http://islambgr.blogspot.com/2010_06_01_archive.html
3. Kasper Mathiesen, Anglo - American ‘Traditional Islam’ and Its Discourse of Orthodoxy Journal 
of Arabic and Islamic Studies •13 (2013) 191-219.
4. Алекс Алексиев, Хайри Шерифов, Две мнения за радикалния ислям и делото в Пазарджик, 
Либерален преглед, 05.07.2013, https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2105-2013-07-05-08-45-53
5. Andrew E. Harrod, "Euro-Islam" and Its Problems:"Playing Two Different Pianos", 
Gatestone Institute, 12.03.2013, http://www.gatestoneinstitute.org/3619/euro-islam
6. Tariq Ramadan, Dépasser l’islamisme, 05.08.2013, http://tariqramadan.com/blog/2013/08/05/
depasser-lislamisme/
7. http://www.nbu.bg/index.php?l=1449
8. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
9. Patrick Haenni and Husam Tammam, Egypt’s air-conditioned Islam, Le Monde Diplomatique, 
September 2003. http://mondediplo.com/2003/09/03egyptislam
10. Idries Shah, Short biography, http://www.katinkahesselink.net/sufi/idries-shah-biography.html.
11. Aisha Musa, The Qur'anistsmore, Religion Compass, 4/1, 2010, 
http://www.academia.edu/1035742/The_Quranists
12. Sayyid Al-Qimni: We Have Tried Islamic Rule for 1,400 Years and It Has Failed, 
http://www.archive2012.faithfreedom.org/videos-features/egyptian-author-sayyid-al-qimni-we-
have-tried-islamic-rule-for-1400-years-and-it-has-failed/
13. Michael Teague, The Modesty of the Intellectual: Waiting For Abu Zayd, Al Jadid, Vol. 16, 
no. 63, 2011. http://www.aljadid.com/content/modesty-intellectual-waiting-abu-zayd
14. Hamid Vahid, Islamic Humanism: From Silence to Extinction. A Brief Analysis of Abdulkarim 
Soroush’s Thesis of Evolution and Devolution of Religious Knowledge, Islam & Science, Vol.3
(Summer 2005), N1, http://cis-ca.org/jol/vol3-no1/Hamid.pdf
15. Mohammed Arkoun, A Modern Critic of Islamic Reason, 
http://en.qantara.de/content/mohammed-arkoun-a-modern-critic-of-islamic-reason
16. Peter Clark, The Shahrur Phenomenon: A Liberal Islamic Voice from Syria. 
http://www.wluml.org/node/287
17. "The Roots of Democracy in Islam", National Endowment for Democracy, December 16, 2002. 
http://www.ahl-alquran.com/English/show_article.php?main_id=4145
18. Yüksel, Edip. "In The Name Of Allah: The Saga of an Islamic Dissident and Reformer". 
http://www.19.org/?main_page=product_info&cPath=1&products_id=5
19. Timothy Garton Ash, Guardian, 15 March 2007 "We are making a fatal mistake by ignoring the 
dissidents within Islam". http://www.theguardian.com/commentisfree/2007/mar/15/religion.comment
20. Priscilla Álamos-Concha, Abdullahi Ahmed An-Naim, Islam and the Secular State: Negotiating the 
Future of Shari`a. http://www.academia.edu/1064874/ABDULLAHI_AHMED_AN-NAIM_Islam_and_
the_Secular_State_Negotiating_the_Future_of_Sharia
21. Valentina Colombo, Europe: Behind the Burqa Debate. http://www.gatestoneinstitute.org/1104/behind-
the-burqa-debate-in-europe
22. Mahmud Muhammad Taha and the Crisis in Islamic Law Reform. 
http://www.law.emory.edu/aannaim/pdfiles/dwnld16.pdf
23. Soage, Ana Belén. "Faraj Fawda, or the Cost of Freedom of Expression". Middle East Review of 
International Affairs, 11, 2007. http://www.gloria-center.org/2007/06/soage-2007-06-03/
24. Платформа на ДПС, http://www.dps.bg/elections/platforma-2013.aspx
25. Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България, Иврай, 2010
26. Етнически измерения на социалната интеграция (В.Златанова, съст.), 2013,
27. Чуков, В., Сирийската ислямистка опозиция: от конформизъм към джихадизъм, сп.”Геополитика”, 
бр.5/2013. http://geopolitica.eu/2013/broi5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-
dzhihadizam
28. „Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”, материали от научна конференция, 
организирана от Националнен консервативен форум, Българско геополитическо дружество и
списание „Ние” на 24 април 2003 в София.

 

* Магистър по международна сигурност, член на Българското геополитическо дружество

 

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1649-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВ*На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бойци на ИДИЛПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

  • Петролни полета
  • Петролопроводи
  • Рафинерии
  • Експортен терминал
  • Окупирани
  • Наскоро атакувани
  • Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

 


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy,
 http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо 
на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски,
ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия
е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, 
http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, 
http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....
Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат”
 по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A,
21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк 
ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н.,
Абу Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф,
http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република
Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир
саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и
плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през
ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
 http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999.
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-dzhihadizam

проф. Виктор ЧуковГражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. При това изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи, в много голяма степен, съвпадат с тези на властта в Дамаск. Разликата е единствено в изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай, обвинението е „диктатор”, а във втория - „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, протекли в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и, най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.

Религиозният проспект в Сирия

Генезисът на сирийския етатистки „естаблишмент” има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация притежава доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етноконфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.

Бойци от опозициятаВ страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така, макар и външно да изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифуркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди членове. Така например, алауитите - конфесията на сирийския президент Башар Асад, приела го и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа - племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно, на промяната на политическия режим, особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство е декларираното доскоро нежелание на Вашингтон да поеме военен ангажимент в Сирия и, респективно, силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.

Заловен терористКонфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че невинаги рационализмът, характерен за западните анализатори, е най-сполучливия за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” - египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги присъства достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е, дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в своеобразна „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона?

Според израелския аналитичен сайт „Debka”, Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да избавят от главоболия местните правителства[1]. Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти.

Бойци на Ал Кайда в СирияТрудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 2012 бившият лидер на „Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Номан Бенотман твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души[2]. Все пак той си запазва правото да твърди, че мнозинството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро, пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности[3]. Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на декември 2012, когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция - фронта „Нусра”, за терористична организация, Държавният департамент изчисли неговите бойци на около 9% от състава на Сирийската свободна армия (ССА)[4]. Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент, такава е била приблизителната численост на бойците на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на съществуването и. Паралелно с това, представители на ССА отричат фронтът „Нусра” да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки бойците му на около 1 000 души[6]. Според различни източници, другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души)[7], „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите деветима участници в т.нар. „Сирийски ислямистки фронт”, обявен в края на декември 2012[9]. Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”[10]. На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждане на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, докато „Нусра” разполага с ясно очертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации в Сирия[11].

Ислямисти в СирияИнтересно е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа Youtube, на 1 януари 2013 е била създадена бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото и военно комюнике, тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник „Шарк ал аусат” отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас налага извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракската Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, носещи имена на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример с престрелките между въпросната шиитска бригада "Абу Фадел Абас" и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск[12].

Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на „Мюсюлманските братя” (МБ), основано през 1928 от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят първото проникване на идеите им в съседна Сирия към 1933. Две години по-късно те пращат там първите си емисари, но едва през 1937 откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура[13]. Първите активисти на „Мюсюлманските братя” са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето, ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945[14].

Именно движението на МБ е абсолютния монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи, тъй като прониква в местните нискостатусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или, по-късно, от националното правителство. Те са привлекателни за населението със социалната си насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в днешното арабско общество се дължи на тази тяхна вкоренена социална интуиция.

Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като пропагандата му се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това, структурата прави обструкция на политическия живот[15]. Все пак, през 1999, в последните дни от управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт[16]. С появата на младия президент Башар Асад обаче, всички тези групи насочват поглед към политиката и вземат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или пък отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и откъдето тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.

Настъпилите през 2011 събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието му в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно, сегашните ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големите градове, но се натъкват на сериозна съпротива в тях самите.

МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, наложила своето ръководно място в задграничния опозиционен център - Сирийския национален съвет, а впоследствие и в разширената му версия – Националната коалиция. През октомври 2012 те публикуваха фундаменталния си документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, където излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт -  „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям”, в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация[18]. Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”. Египетските „братя” също грижливо избягват термина „ислямска държава”, предизвикващ неодобрение сред широки слоеве в обществото. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат до яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като именно в съседна Турция намират основно поле за изява,както и убежище.

Традиционният салафизъм

Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в родината си. Така, през 1924 шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, което открито пропагандира антизападни идеи. Макар и маргинална структура,въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 и така успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.

Политически успех регистрира и друга салафитска група - „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от редовете си Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982.

Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията БААС през 1963 салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от специфичните си разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на своите най-важни обществени рупори - шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията на преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), както и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги, създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори за повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.

Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето, през 2003, на иракския диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, обърнал се към към вярващите с призив да осъществят джихад в защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.

Завръщащите се от Ирак сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групировки. Нужни са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която поема неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща се „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни радикални групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно в областта на Дамаск, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.

Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е само резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център Ком в Иран издава фетва, в която определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време, само в региона на столицата на Сирия, през периода 2001-2007, се създават 12 шиитски духовно-образователни центъра и три факултета, образоващи младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това са три пъти повече образователни институции, в сравнение с предходния 25-годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 броят на местните последователи на тази доктрина се е увеличил, за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити), цели 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 е по-голяма цели 142 пъти[19]. Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура, сходна с Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответна реакция сред определени кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.

Конформисткият салафизъм

Кървавите събития в Хама през 1982 и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилствено течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двама ислямски реформатори - пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира идеите си още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и активност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее[20].

Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче, екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава елитарен кръг с по-сериозни позиции в средите на жените - религиозни активистки. Това се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.

Всъщност, този ден изиграва важна роля в пропагандната активност на шейх Саид. Оттогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Шейхът внушава на събеседниците си, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти[21]. Така той стига до подписването на известната „Дамаска декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от идейната им насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на множеството мирни демонстрации, залели Сирия с началото на „арабската пролет”. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче, след радикализирането на протестите (след около десет месеца от началото на събитията), идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпва пред радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.

Битката между салафизма и ислямския мистицизъм

Наличието на различни вътрешногрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една и тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.

Според ливанския журналист Ала Халаби, убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододела на сблъсъка между двете течения. Ал Бути е известен с фундаменталната си лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за ерозирането на ислямското единство”. Много интересна е тезата му, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите - да се избият по между си....”[22]. Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антиуестърнизъм, като фикция на редица ислямистки мислители.

Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че режимът в Дамаск всъщност силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма, или в идеите на МБ. Паралелно с физическото ликвидиране на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Паралелно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който чете лекции, пропагандиращи учението на Мохамед бен Абдел Уахаб, в селата около Халеб, Едлиб и Латакия[23]. Става въпрос за доминация над определени територии хора, които салафитите разглеждат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.

Салафито-джихадизмът

Огромното мнозинство от сирийските ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се е наложил под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията Ал Кайда. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000, повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация се планира чрез режима, а не против него. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.

Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам” или „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”. Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план, към тях принадлежат и невероятни алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други[25]. Няма да навлизам в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи, като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други, твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като идеен хибрид между възгледите на МБ и салафизма[26]. Несъмнено, безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за липсата на компактна маса последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време, своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил на традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.

Поли(кака)фонията на ислямисткия глас

Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява я единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчно за оформянето на конкретния и облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, който носи брада, е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”[27]. Не всеки ислямист, който носи брада, е салафит, допълва той. В същото време, всички използват религиозния дискурс и насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически, въпросните субекти полагат усилия да привлекат към редовете си хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност, признание за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия БААС въведе текст в новата, приета през 2012 конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в стария основен закон. Това е своеобразен флирт със средите, използващи инструментите на политическия ислям в дейността си.

Понастоящем, хетерогенната сирийска ислямистка общност може, съвсем условно, да се раздели на три отделни групи. Критерият за селекционирането им е смесица от политико-идеологически мотиви и, в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начинът на създаването на специфичния тип държавност разграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.

Традиционният салафито-джихадизъм

На първо място могат да бъдат поставени субектите, използващи умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Членовете на отделните бойни групи са обединени от предимно несоциални връзки, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога, единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, били в затвора и впоследствие освободени от бунтовниците. Същите продължават грабежите, отвличанията, извършват дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция[28].

Тези групи са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични формации изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази, тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур[29]. Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антиуестърнизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими (Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия). Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно в него смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко разполагат със собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.

Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя стартира въоръжената си дейност през март 2012. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитски вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия съобразно принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни, на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина в болница във Виена по „неизвестни причини”.

Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба” и „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата дейност, паралелно с въоръжената борба.

Прагматичният салафито-джихадизъм

Второто ниво е представено от салафитите, призоваващи за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях, границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.

Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране[30]. Принципно, идеите и практиките на салафизма се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са наясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време, те демагогски се самообявяват за салафити, или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.

Представители на това течение са формираните през юли 2012 бригади „Ахрар аш шам”, които от февруари 2013 се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите му, неговите членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Отделните му отряди са съсредоточени предимно в районите на градовете Едлеб и Халеб. Така те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрола над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други[32]. Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, изучавал теология в университета в Халеб, мнозина от бившите му колеги понастоящем са именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро до традиционния салафизъм, а не до салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е сред причините фонът на знамето на тази групировка да е бял, за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение може да се приеме за вярно, тъй като лидерите им поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният, като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и заимстван от Ирак, се реализира в Сирия най-вече от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата, за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, оприличаващи религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на „Мюсюлманските братя”, тъй като професионалният им генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на „Мюсюлманските братя” в районите, контролирани от нея.[33]

Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецепиент на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например, източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организацията (тази в Саракаб) е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче, говорителят на групировката Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост[34].

Друга джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секции, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.

От издадените военни комюникета е видно също, че групата най-вероятно не разполага с отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” липсват ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад[35]. Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава - президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата следва да бъдат гарантирани като на пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в която сунитското мнозинство ще играе доминираща роля.

Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията включва терористи-самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Youtube, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил[36]. Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия, показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай - от „Нусра”.

Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния  и сайт, членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб[37]. Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога преди революцията не е използвал оръжие. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдеще на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира”, бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче, „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти[38]. Изключително „модерно” и „граждански” звучи искането на ръководни постове в бъдеща Сирия да бъдат назначавани само хора, имащи професионалните качества за това. Подобни тези са в пълен синхрон с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното при този бунтовнически отряд е, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.

Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени през октомври 2012, бригадите „Боен авангард”, формирани през август 2012, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012, бригадите „Ал Хак”, възникнали през август 2012, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011, и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в редовете си чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представен най-категорично във фронта „Нусра”.

Екстремисткият салафито-джихадизъм

Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент и идеологически клонинг – „Ислямска държава в Ирак и Сирия” (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс. Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия. Някои от тях дори са били заедно с аз Заркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той осъществява джихада в Афганистан. През 2003 те са изпратени от Сирия и Ливан за да създадат контрабандни канали и, респективно, първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.

Сирийското правителство отчита грешката си, но едва през 2007 официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери - шейх Абу Каакаа, което обаче се оказва недостатъчно за да спре набралите скорост подривни процеси. Мрежата от незаконни канали за прехвърляне на хора не е разрушена, а един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013, в официално видеопослание, ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.

Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и формулирана цялостна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. Лидерите и изготвят специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа[39]. Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията (истратежия ат тахарок) частично разочарова по отношение на своята оригиналност. Набелязаните в нея три етапа, а именно гъвкавост на операциите (мурунат ат тахарок), оперативна роля (ад даур ал уазифи) и продължаваща борба (истимрар ас сираа) до голяма степен напомнят наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакр Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане (бина), битка (китал) и овладяване на положението (тамкин)[40].

Както всяка салафито-джихадистка структура, ръководството използва шариатообразни аргументи за да мотивира терористичната си активност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове за да легитимират дейността си. В тази светлина, в едно свое видеопослание от 24 януари 2012, „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях, събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск”[41]. Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни, което повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.

Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”, като се обосновават с шариатски аргументи. В същото време действията им, както и моделите на реално упражняваната от тях власт в териториите, които контролират (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че имплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например, местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението[42].

Радикалите от „Нусра” очевидно са извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например, те подбират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло (ал куфар), т.е. неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакр ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според него, ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време, Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите атаки по между си”[43].

Трудно е да се прецени, какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, т.е. фронтът (така за по-кратко наричат „Нусра”) започва да губи позиции спрямо ад даула, т.е. държавата (така за по-кратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на ИДИС, основните разлики са две, въпреки че двата субекта всъщност са лица на една и съща монета:

Етническият състав. След разцеплението, бойците на „Нусра” са предимно сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход. Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, „Луа таухид” и т.н.. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време, в очите на местното население, както посочва един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке (Източна Сирия), в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, на съвестта им тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците се сражават много по-отчаяно от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят[44].

Точният момент за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и ас Заухири, отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а едва след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.

Сирийските алкайдисти от „Нусра” опитват да се предпазят и от друга грешка, допусната от иракските им съмишленици. Най-вероятно, сирийците се страхуват от организирана обструкция от страна на местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил („възраждане на племената”) или ас сахуа ал исламия („ислямско възраждане”), които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически, на местните племенни лидери им беше платено, а някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Част от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, т.е. „ислямското възраждане”. Като цяло, „Нусра” смята, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Ръководството и си дава сметка за ограничената подкрепа от сирийското население. Затова радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност, и по отношение на тактическото си поведение към населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един и същи принцип – този на „тоягата и моркова”. В същото време обаче, „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.

Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, като организацията запазва стриктно йерархизирана структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използван. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Ето защо операциите на „Нусра” се делят на такива „за обезпечаване на сигурността” (амния) и военни (аскария). Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът е концентрирал много военни сили в столицата. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В свои щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида активности в сферата на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.

Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет (мажлис аш шура). Той легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от мнозина местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например, редица източници твърдят, че висше духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия (ал кади ал аам). Други източници пък твърдят, че религиозната организация на „Нусра” се ръководи от иракчанина Мейсар Али Муса. Не е ясно, докъде се простира духовната му юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, за които не е ясно, дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче, всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва за да легитимира конкретната операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който на практика е част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012.

За да докаже, че създава нова държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да раздават правосъдие по отношение на пленени противници на организацията.

Начинът на набиране на нови членове силно напомня този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, т.е. персоналната гаранция, включваща препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит е участието му на бойното поле, полага бия, т.е. клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира изцяло и себе си, и своите права на лидера. Това му отнема възможността да напусне групата, тъй като това би противоречало на шариата. В същото време, според западен социолог, пребивавал известно време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него, цели бойни части от „Ахрар аш шам” са преминали на страната на „Нусра” заради по-ясната идеологическа и визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за военната плячка от режима е причина за кръвопролития между „Нусра” и някои от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример за това са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук”, за налагане контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. „Нусра” използва три основни инструмента за да наложи надмощието си в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението, чрез овладяването на дейностите по раздаването на помощи, и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, но е отстъпила тези позиции на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града[45].

Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка за осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС, „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в редовете си, като всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, играещи важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че той е пристигнал в Сирия за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението, Омаров е довел със себе си бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ[46]. Вестник „Шарк ал аусат” съобщава, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света”[47]. В тази връзка, на конференция в столицата на Татарстан Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.

Изглежда че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни, именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб - последният голям град, контролиран от опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не вземат пленници), ги отличава от останалите чужденци-муджахидини. Сред версиите за отвличането (а може би и убийството), на 22 април 2013, на двамата епископи на Халеб - Булос Язаджи и Йохана Ибрахим, е и тази, че то е извършено от чеченците. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти[48].

Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая”, много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”, като само ликвидираните от силите на режима албанци са поне десетина[49]. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс лансира твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120[50]. Според американска неправителствена организация, сред убитите противници на режима има и един български гражданин[51]. Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, т.е.емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.

Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която разполага с дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващите, който е особено добре развит в столицата Дамаск.

Заключение

Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет”, за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен по своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат масите и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всяка друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка в общество като сирийското.

Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейният салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът, като система от поведенчески черти, остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът, дали в Сирия разпокъсаните и често недотам искрени салафити ще успеят да създадат значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. Прогнозите са по-скоро отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се интегрира в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на собствени политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, осъществяващи обществени функции с политически характер. Големият въпрос е, как все пак ще изглежда държавата в очите на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от „арабската пролет”, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръглата маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.

----------------------------------------------------------------------------

Бележки:


[1] Bolstered by 16 Russian Warships, Assad nixes Dialogue with “Western Puppets”, Debka,
 http://www.debka.com/article/22663/Bolstered-by-16-Russian-warships-Assad-nixes-dialogue-with-%E2%80%
9CWestern-puppets%E2%80%9D, 6.01.1013.
[2] Масуул сабик фи ал Кайда: Ас сираа ас сури саяздад татарофан, Бивш лидер 
в Ал Кайда: Борбата в Сирия ще се ожесточава, ас Сафир, Бейрут, 
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2254&ChannelId=54083&ArticleId=1282&Author=,
13.09.1012.
[3] Danger UXB: Dug Bomb Drops in Syria Civil War, Mail Online, 
http://www.dailymail.co.uk/news/article-2251170/U-N-accuses-sides-atrocities-Syrian-civil-war-foreign-
mercenaries-fuel-sectarian-fighting-destroying-country.html, 21.12.2012.
[4] Уошингтон тудаа джабха ал нусра ала каимат ал ирхаб баад киамиха би 600 худжум 
интихари
, Вашингтон поставя фронта „Нусра” в терористичния списък след като е
осъществил 600 самоубийствени атентати, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433, 12.12.2012.
[5] Syria on Cliff Edge between Asad and Al Kaida, Debka, 
http://www.debka.com/article/22485/Syria-on-a-cliff-edge-between-Assad-and-Al-Qaeda, 30.10.2012.
[6] Уошингтон якхша мин „муасалата мутатарифи сурия ал китал”, Вашингтон се страхува, 
че „екстремистите в Сирия ще продължат битката”, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=712524&issueno=12462, 10.01.2013
[7] Inside Syria: You will never guess who arm the rebels, Global Post, 
http://www.globalpost.com/dispatch/news/regions/middle-east/syria/120606/syrian-rebels-weapons-
arms-revolution, 7.07.2012.
[8] Катайб ахрар аш шам, Бригадите „Ахрар аш шам”, официален сайт, 
http://www.ahraralsham.com/, 13.01.2013.
[9] Въпросната организация включва бригадите „Ахрар аш шам”, бригадата „Ал Хак” 
(Хомс), движение „Ислямска зора” (Халеб), групировката „Ислямски авангард”
(Едлеб и околностите), бригадите „Ансар аш шам”(Латакия и околностите),
бригадата „Муса бен Омейр” (околностите на Халеб), армията „Таухид” (Дейрезор),
бригадите „Сукур аш шам”, бригадите „Иман мукатила”, части за специални задачи,
бригада „Хамза бен Абдел Муталиб” (Дамаск и околностите), 11 катиба мукатила тоолину
ташкил ал джабха ал сурия ал ислямия
....11 бойни бригади обявяват създаването на
сирийски ислямски фронт...Ал Хая, Лондон, 22.12.2012.; 11 катиба исламия сурия
татауахад
..., 11 сирийски ислямски бригади се обединяват...., Ал Хиуар,
http://www.ahewar.org/news/s.news.asp?nid=939771, 20.01.2013
[10] Това е цялото наименование на ислямистката организация. Jebhat Al-Nusra, 
Quilliam Foundation, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-
al-nusra-a-strategic-briefing.pdf., 8.01.2013.
[11] Паралелно с колективната санкция, финансовото министерство на САЩ налага 
замразяването на средствата на двама от лидерите на „Нусра” – Муса ал Джабури и
Анис Хатаб. Освен това американското правителство налага санкции и на двама
ръководители на проправителствените милиции „шабиха”, които също са сочени за
отговорни за насилието в Сирия. За повече информация виж: Уашингтон тудаа джабха
„нусра
”....Вашингтон поставя фронта „нусра”....Шарс ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433#.UdAH4diZDEQ,,
12.12.2012.
[12] Абу Фадел Абас е син на създателя на шиитската деноминация в исляма 
Али бен Аби Талиб. Той е брат на двамата преки наследници и носители на
„непогрешимостта” на шиитските имами Хасан и Хюсеин и също така - син на втората
съпруга на Али. Според шиитската секта „Дванадесетте”, доминираща в Иран, Абу Фадел
е носител на „малка непогрешимост”, а не на пълна такава, каквато е от компетенциите
единствено на наследниците на Али и първата му съпруга Фатима Захра, дъщеря на
пророка Мохамед. В същото време Айша, втората съпруга на пророка Мохамед, е
един от символите на сунизма и обект на отрицание от шиитите. Последните я
обвиняват в създаването на практики, довели до недоверие и неприязън към
представите за „имамизма”, характерни за тази деноминация. За повече информация виж:
Ислямската енциклопедия „Мешкат”, http://www.almeshkat.net/vb/showthread.php?p=327380,
19.01.2013, Мукатилун шия ятасадарун....Шиитски бойци предвождат....Шарк ал аусат,
Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=713811&issueno=12472, 20.01.2013.
[13] Неслучайно на 11.08.2013 МБ отново откриха свое официално представителство 
именно в град Халеб след дългите години забрана на движението от правителството в
Дамаск. За повече информация виж Шарк ал аукат, Л., 12.08.2013.
[14] Икхуан муслимун Сурия, Мюсюлманските братя на Сирия, http://ikhwansyria.com/, 
9.01.2013
[15] Ал Хадж, А., Ал харакат ал ислямия уа ат таура фи Сурия, Ислямските движения и 
революцията в Сирия, Марказ аш шарк ал араби,
http://www.asharqalarabi.org.uk/markaz/m_abhath-22-05-12.htm, 23.05.2012.
[16] Пак там.....Мунира ал Кубейси е последователка на бившия Главен мюфтия Ахмед 
Кафтару, чиято биография е тясно свързана с политиката на властите. Неговият син
Мохамед завършва медицина в България, по линия на обмена на студенти между
двете страни.
[17] The World Factbook, Syria, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sy.html, 
7.01.1013.
[18] Ал машруа ас сияси ли сурия ал мустакбал, Политически проект на Сирия на бъдещето, 
Визия на групата Мюсюлмански братя в Сирия, 2004,
http://ikhwansyria.com/Portals/Content/?Name=%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B4%D8%B1%D9%88%
D8%B9%20%D8%A7%D9%84%D8%B3%D9%8A%D8%A7%D8%B3%D9%8A%20%D9%84%D8%B3%
D9%88%D8%B1%D9%8A%D8%A9%20%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B3%D8%AA%D9%82%D8%
A8%D9%84&info=YVdROU16RTVOekltYzI5MWNtTmxQVk4xWWxCaFoyVW1kSGx3WlQweEpuaHRiR2xrUFNZPSt1.
Syr, 15.01.2013.
[19] Хашеми, А., Ат ташии фи Сурия, Шиитизирането в Сирия, 
http://majles.alukah.net/showthread.php?15039-%D8%. 28.05.2013
[20] Саид, Д., Ислам дин ля онф, Ислямът – религия на ненасилието, 
http://ar.qantara.de/wcsite.php?wc_c=13033, 30.5.2013.
[21] Саид, Д., Лимада ля онф, Защо ненасилие, http://www.jawdatsaid.net/index.php?title=%D9, 
30.05.2013.
[22] Бути, М., Ал асафин ал британия ат талета ли тафтит ал уахда ал исламия, Трите клина, 
които раздробяват ислямското единство, http://naseemalsham.com/ar/Pages.php?page=
Lessondetails&pg_id=36235&bk_id=, 5.9.2003.
[23] Халеби, А., Махшад аамак мин азма сурия: хабр ал уахабия ала ал ислам суфи, 
По-задълбочен поглед към кризата в Сирия: войната на уахабизма срещу софитския ислям,
Сафир, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2452, 3.5.2013.
[24] Илян ан ат таасис тияр ал умма фи билад аш шам, Декларация за създаването 
на течението „Умма фи биляд аш шам”, Маджела моатамар ал умма,
http://www.ommahconf.com/Portals/Content/?info=YVdROU1URTFNeVp6YjNWeVkyVTlVM1ZpVUdGblp
TWjBlWEJsUFRFbSt1.plx, 6.9.2011.
[25] Абу Мусааб ас Сури е един от най-влиятелните идеолози на Ал Кайда. 
Той е автор на фундаменталния салафито-джихадистки труд „Призив на световната
ислямска съпротива”. За повече информация виж „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад,
2007.
[26] Абед, Ш., Ас сурурия...ликаа ал икхуани-ас салафи, Суриризмът...среща 
Мюсюлмански братя – салафизъм, Кхабар, http://www.elkhabar.com/ar/islamiyat/261386.html,
7.08.2011.
[27] Ал Абд, Т., Машхад ал месалахан фи Адлеб...ат дин яжмааухум уа юфрикухум, 
Профил на въоръжените бунтовници в Адлеб.....религията ги обединява и ги разделя,
Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2322&articleId=
150&ChannelId=55784&Author=%D8%B7%D8%A7%D8%B1%D9%82%20%D8%A7%D9%84%D8%B9%D8%
A8%D8%AF, 3.12.2012.
[28] Исабат кайд „лиуа асифа аш шамал....” Раняване на командира на бригадата 
„Асифа аш шамал”..... http://www.syrianow.sy/index.php?d=26&id=68582, 28.12.2012.
[29] Хиджази, А., Зухур ас салафия ал джихадия кафайл истратежи даули....
Появата на салафито-джихадизма като стратегически световен фактор....конференция
Въведение към салафито-джихадизма и джихадисткия й проект,
http://www.hanein.info/vbx//showthread.php?t=55773&langid=1, 23.2.2008.
[30] Ал Хадж, А., Ас салафия уа ас салафиуюн фи Сурия....Салафизмът и салафитите 
в Сирия, Марказ ал джазира лил дирасат,
http://studies.aljazeera.net/reports/2013/05/2013520105748485639.htm, 26.05.2013.
[31] Битката при селището Кадесия през 636 е историческа. При нея арабо-мюсюлманите, 
водени от пълководеца Саад бен Аби Уакас, побеждават войските на сасанидска Персия,
предвождани от император Яздегирд ІІІ. Така се слага край на персийската държавност
и халифатът се разпростира върху нейните територии.
[32] Ислямското движение „Ахрар аш-шам”, официален сайт,  
http://www.ahraralsham.com/?cat=2, 27.06.2013.
[33] Амин, Х., Едлиб: Лахия махалия ли „катаиб ахрар аш-шам”....Едлиб: 
Местната брада на бригадите „Ахрар аш-шам”....., Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/427912,
31.08.2012.
[34] Ахрар аш шам тоолин даам...Ахрар аш шам обявява подкрепата....муфакират 
ал ислам, http://www.almokhtsar.com/node/110437, 5.2.2013.
[35] Сукур аш шам, официален сайт, http://shamfalcons.net/ar/page/about-sham-falcons.php, 
30.06.2013.
[36] http://www.youtube.com/watch?v=5ie-byNJpAU, 30.06.2013.
[37] Лиуа таухид, официален сайт, http://lewaaltawheed.com/?page_id=2&lang=en, 30.06.2013.
[38] Ал Джазира, Кайд лиуа таухид:....Ръководителят на бригадата „таухид”...., 
http://www.aljazeera.net/news/pages/e258b0ba-45d9-4e6e-acd0-1ef4de7654a0, 16.06.2013.
[39] Истратежият ал харб ал аклимия ала ард аш-шам, Стратегия за регионална война 
на територията на Сирия, http://www.muslm.net/vb/showthread.php?490462-, 24.8.2012.
[40] Мохамед, А., Ал джихад ала ард аш Шам...кайфа, лимада и мата?, 
Джихадът на територията на Сирия...Как, защо и кога?, шабака ал уотания ал кувейтия, 
http://www.nationalkuwait.com/vb/showthread.php?t=194699, 13.6.2011.; За повече информация виж:
Чуков Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.
[41] Quilliam, Jabhat al-Nusra, A Strategic Briefing, 
http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.
pdf, 18.06.2013.
[42] Шарк ал аусат, Л., 18.3.2013.
[43] Асам, У., Сираа бейна аджниха ал джабха ал нусра фи Сурия....
Битка между крилата на фронта Нусра в Сирия.....Шарк ал аусат, Л.,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=731968&issueno=12614#.UcyOMdiZDER, 14.07.2013.
[44]Ад даула” уа „ал нусра”: итифак ала истратежия....”Държавата” и „Нусра”: 
Споразумение за стратегията....Шарк ал аусат, Л., 1.08.2013.
[45] Балут, М., Ал Нусра уа Хиту ятанафисан ала идара Сурия, 
Ал Нусра и Хиту се конкурират за управлението на Сирия, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?, 12.04.2013.
[46] Рида, Н., Усул амир ал Куказ” ли Сурия....
Пристигането на „емира на Кавзакз” в Сирия...Шарк ал аусат, Л.,
 http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=718257&issueno=12505#.UcyhGtiZDER,
22.02.2013. Повечето наблюдатели се съмняват, че чеченският терорист наистина е
пристигнал в Сирия. Подобен медиен шум е по-скоро пропаганден ход на „Нусра”,
за да повдигне духа на своите бойци и да сплаши правителството в Дамаск.
[47] Шишениюн уа араб....Чеченци и араби.., Шарк ал аусат, 
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=728852&issueno=12589#.Uc_78NiZDER, 17.05.2013.
[48] Счита се, че основната причина за това отвличане е позицията на 
сирийската християнска общност в подкрепа на правителството на Башар Асад
и най-вече, заради твърдата подкрепа на Руската православна църква
за сирийските й едноверци. Това е послание към правителството на Русия,
с което чеченските ислямисти воюват от години. За повече информация
виж Булут, М., Хакада кхтутифу ам матранан Булус Язаджи уа Йохана Ибрахим,
Така бяха отвлечени двамата епископи Булус Язаджи и Йохана Ибрахим, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2537&articleId=1022&ChannelId=61231&
Author=%D9%85%D8%AD%D9%85%D8%AF%20%D8%A8%D9%84%D9%88%D8%B7#.UgniU3-ZDEQ,
13.08.2013,
[49] Арнаут, М., Мазид мин ал балканиин иля „джабха ал нусра”, Още повече балканци 
във фронта „Нусра”, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/516658, 24.05.2013
[50] Ал кашаф ан 200 руси уа 600 ауропи...Разкритие, че 200 руски граждани и 
600 европейци...ал мохтасар, http://www.almokhtsar.com/node/160212, 7.6.2013.
[51] Цит. по БНТ, 13.06.2013. След получаване на подробна информация се оказва, 
че убитият е български гражданин от сирийски произход.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

ИслямистиНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която позволи на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбула» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представят сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Що се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представаа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1422-shiitsko-sunitskata-voyna-i-fatalnata-greshka-na-zapada

Жените на ислямистите са с покрити лицаНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която ползвали на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

Вдовици на загинали ислямисти«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбулла» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представятг сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Религиозни фанатициЩо се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/51-broi4-2012/1290-arabskata-revoliuciq-kato-generator-na-nestabilnost-v-blizkiq-i-sredniq-iztok

Разбуненият Близък ИзтокПрез последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяването на „арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.

 

Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.

Риад и Техеран: двамата основни съперника

Ислямистите настъпватПротивопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.

Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.

Сирийската опозиция, в която се бият бойци на Ал Кайда, крайни ислямисти, както и военни от КосовоДруг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядрено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.

Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентарни избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.

В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.

Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.

Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.

Кой е готов за война и за каква война?

Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.

Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.

Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.

Синайският полуостров

Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.

За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.

Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.

Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.

Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.

На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.

Какво се случва в Сирия

Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.

Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.

На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.

Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.

Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.

Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.

Позицията на Ирак

Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.

Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.

За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.

Мястото на Турция

Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.

Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.

Северна Африка

Протести срещу египетския президент МурсиАлжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.

В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.

----------------------------

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1249-moskva-i-pekin-sa-poslednata-pregrada-pred-masovo-kryvoprolitie-v-blizkiq-iztok

Такнове за така наречената опозиция в Сирия, изпратени от Турция и КатарГорчивата истина е, че само руснаците и китайците, съпротивляващи се на самоубийстваната глупост на Запада, стоят днес между Израел, алауитското малцинство и християните в Сирия – и масовото кръвопролитие, което им готвят ислямистите в региона.

Много е вероятно християнската църква в Сирия да мине по същия ужасен път, по който вече минаха нашите братя-християни в Ирак, където американско-британската военна инвазия и свалянето на диктатора Саддам Хюсеин доведоха, освен всичко друго, до масови и систематични преследвания и атаки срещу местната християнска общност и, на практика, я ликвидираха. Във всяка от страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, по стените могат да се видят заплашителни надписи, касаещи християните (очевиден намек за библейскиия надпис „мене, текел, фарес” – б.р.). По същия начин и в Сирия, ако ислямските фундаменталисти овладеят властта, местните християни са обречени на постепенно унищожение.

Впрочем, същата участ очаква и алауитите, ако падне светският режим на президента Асад - най-известната фигура, принадлежаща към тази общност.

А пък, ако сирийските запаси от химическо и биологическо оръжие попаднат в ръцете на ислямските бунтовници, кървавото клане ще засегне не само Сирия, но и Израел. Неслучайно там вече се отбелязва бум в продажбата на противогази.

Великобритания разпалва насилието

Кадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1Както посочва израелската агенция Nation News, Русия не спира да повтаря, че призивите на Запада и Саудитска Арабия за оставка на сирийския президент Башар Асад блокират усилията за прекратяването на проточилите се вече година и половина безредици в страната. Така, руският външен министър Сергей Лавров предупреди, че тези призиви, идващи от Съединените щати, Великобритания, редица европейски и арабски правителство и Турция, само „разпалват насилието”. „Подкрепата за сирийските бунтовнически групировки е равносилна на подкрепа за тероризма” – посочва той. „Ние предлагаме стъпки, които биха довели до незабавното прекратяване на огъня, но отсреща ни отговарят „не, или режимът ще капитулира, или ще продължим да подкрепяме въоръжената съпротива на опозицията” – твърди Лавров.

Джордж Сорос, международен политически спекулант с петролни интересиРуснаците и китайците са единствените, които се противопоставят на формулираната и финансирана от Джордж Сорос доктрина “Responsibility to Protect” (R2P – „Отговорност за защита”), с чиято помощ държавите, самопровъзгласили се за „глобални полицаи”, могат да свалят управляващите режими в онези държави, които, според тях, не са „достатъчно демократични”. Миналата година, тази доктрина успешно беше реализирана в Либия, пак тя беше използвана като оправдание за изпращането на американски военни в Уганда – уж за да заловят водача на т.нар. „Божия армия за съпротива”, а на практика – за да защитят петролните интереси на самия Сорос в региона.

Израел ще удари, ако бунтовниците се сдобият с оръжия за масово унищожение

Както съобщи преди време агенция Асошиейтед Прес, външният министър на Израел Авигдор Либерман предупреждава, че страната му ще действа светкавично, ако стане ясно, че ислямските бунтовници са атакували складовете с химичечско или биологично оръжие на сирийската армия.

Израелските политици и военни, както и службите за сигурност с нарастваща тревога следят разрастващите се мащаби на кръвопролитието в съседна Сирия, опасявайки се, че ако правителството в Дамаск падне, ливанската „Хизбула” и други терористични групировки могат да овладеят тези арсенали. В тази връзка, наскоро израелските лидери обявиха, че са готови да нанесат въздуши удари по складовете с оръжие за да не допуснат то да попадне в ръцете на бунтовниците.

„Унищожете всички църкви!”

На 12 март 2012, великият мюфтия на Саудитска Арабия шейх Абдул Азиз бин Абдула, обяви, че е „необходимо да бъда унищожени всички християнски църкви в региона”. В оправдание на призива си, мюфтията цитира думите, изречени от пророка Мохамед, малко преди смъртта му, че „не може да има две религии на Арабския полуостров”.

Впрочем, в Саудитска Арабия християнските (а и всякакви други немюсюлмански) храмове винаги са били забранени, но в Ирак на Саддам Хюсеин, в Сирия, както и в редица други мюсюлмански държави, преди последните да попаднат под властта на финансираните от Джордж Сорос „Мюсюлмански братя”, християните имаха възможност да изповядват вярата си и представляваха, макар и малки, но проспериращи общности.

Ето как „Вашингтон Таймс” коментира призива на Абдул Азиз бин Абдула: „Тук не става дума за дребен радикален имам, опитващ се да пробуди задрямалите си последователи с пламенна реч, изпълнена с ненавист. Това е обмислено и претеглено указание на един от най-известните лидери в ислямския свят. Не става дума просто за формулиране на религиозния дълг на онези, върху които мюфтията упражнява пряка власт, това е и сигнал за всички останали в мюсюлманския свят, че разрушаването на християнските църкви не само е разрешено, но и се приветства”. След всичко това, можем ли да се учудваме, че именно Саудитска Арабия е сред основните спонсори на сирийските бунтовници, снабдявайки ги с пари и оръжие.

Наивен и опростенчески подход

Подходът, възприет на сегашното британско правителство към случващото се в Сирия, е едновременно и наивен, и опростенчески. Сляпо следвайки идеята за прокарването на демокрацията на всяка цена (широко рекламирана и финансирана от „Отворено общество” на Сорос), то, на практика, поощрява сунитското мнозинство в Сирия да унищожи всички останали общности. Господин Хейг (британският външен министър Уйлям Хейг – б.р.) вероятно смята Асад за „абсолютното зло”, а бунтовниците – за положителните герои в сирийската драма, но подобен подход, освен, че е крайно опростенчески, е и погрешен. Не можем изцяло да се доверяваме на твърденията на бунтовницити, нищо, че Би Би Си непрекъснато ги цитира. Всички страни в този конфликт буквално ни заливат с фалшификации и лъжи. В писмо до свой избирател от 24 юли, г-н Хейг пише: „вие изразявате загриженост във връзка с преследванията и репресиите срeщу християните в Сирия. След началото на въстанието в тази страна, преди повече от година, режимът на Асад неведнъж демонстрира, че не иска да защитава правата, свободата и интересите на всичките си граждани”.

Това твърдение на г-н Хейг е лицемерно. Защото Асад не преследва и никога не е преследвал християните. Затова път бунтовници вече го правят и можем само да гадаем за мащабите на тези репресии, след като вземат властта в Дамаск. Освен това, президентът Асад е представител на алаутското мнозинство – религиозна общност, презирана от радикално настроените представители на сунитското мнозинство (3/4 от населението на Сирия са сунити), почти колкото и християнската. Впрочем, ето какво твърди още г-н Хейг във въпросното писмо: „В постоянния ни диалог с опозицията, ние (т.е. британското правителство) призоваваме сирийските бунтовници да протегнат ръка и да си взаимодействат с представителите на малцинствата, включително с християнската общност, и да се придържат към един мирен и нерелигиозен подход”.

И така, г-н Хейг признава, че поддържа постоянни контакти с бунтовниците. Поражда тревога очакването му, че те ще се държат, сякаш са поканени на чай у енорийския свещеник. Той говори така, сякаш светът прилича на гостната в някой цивилизован дом. Може би наистина мисли така, а може и да се преструва. При всички случаи, подкрепяйки бунтовниците, нашето правителство, както и правителствата на САЩ и повечето европейски държави, подготвят почвата за кърваво клане в Близкия Изток, първите жертви на което ще станат местните християни.

Да благодарим на Бога за упоритостта на руснаците и китайците

Ето защо призовавам съотечествениците си да се молят, Великобритания да се откаже от безусловната си подкрепа за сирийските бунтовници и да осъзнае, че режимът на Асад, независимо от всичките му недостатъци, си остава последния защитник на християнското и алауитското малцинства в Сирия. Молете се за по-балансирани и безпристрастни съобщения за конфликта. Молете се и за това, руснаците и китайците да продължат твърдо да се противопоставят на лицемерието на Запада и Саудитска Арабия.

Поискайте от вашия представител в Парламента да се обърне към министъра на външните работи с въпрос, какви точно контакти поддържа правителството на Нейно Величество със сирийските бунтовници и каква политическа, финансова и военна помощ им оказва. Поискайте от него да изиска от външния ни министър да коментира информацията за преследванията и репресиите срещу сирийските християни и алауити от страна на въоръжената опозиция. Вероятно той няма да поиска да отговори, нито пък ще коментира помощта, оказвана от правителството, но поне ще знае, че ви има и, че сте разтревожени.

--------------------------------------------------

* Авторът е национален директор на британската християнска организация Christian Voice, чиито президент е лорд Ашбърн

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1202

Според мнозина експерти-арабисти, 2011 спокойно би могла да се приеме за „годината на Катар”. Събитията в Сирия, но най-вече в Либия, са нагледно доказателство за появата на нова регионална сила, чието име доскоро не говореше почти нищо на обикновените европейци. В същото време успехите, постигнати от Катар, са нагледно доказателство, че за една страна вече не е задължително да разполага с голяма площ и мощна армия за да бъде активен и успешен играч в голямата политика.

Географско положение на държавата Катар

Както е известно, именно Катар изигра една от ключовите роли за падането на стария си идеологически противник Муамар Кадафи. На пръв поглед изглеждаше, че разполагайки с армия от само 12 300 души, страната не може да разчита на успех във военен сблъсък. Разбира се, няколкото стотин катарски военни, изпратени в Либия в подкрепа на бунтовниците, нямаше как да прекършат армията на диктатора, без помощта на авиацията на НАТО. Впрочем, истината е, че участието им в либийските събития имаше второстепенно значение. Далеч по-важна роля изиграха дипломатическите усилия, финансовата подкрепа и умело осъществената от Доха информационна война срещу режима в Триполи. Така, въздушната операция на НАТО срещу Либия се предшестваше от замразяването на членството и в Арабската лига и то тъкмо по инициатива на Катар. Именно в Доха се обсъждаше стратегията за свалянето на Кадафи, там бяха съгласувани и промените в нея, след като стана ясно, че процесът ще се проточи.

Немалка роля изигра и катарската финансова подкрепа както за действията на бунтовниците, така и на Запада. За целта Катар се възползва от редица посредници, чиито услуги, както стана ясно по-късно, са били плащани именно от Доха. Между другото, едно от обясненията, защо, въпреки огромните разходи, НАТО нито за момент не намали темпото и мащаба на нанасяните въздушни удари срещу Либия, са именно катарските пари. Благодарение на тях, Алиансът покри част от разходите по свалянето на Кадафи. Освен това, именно Катар, с неговия телевизионен канал „Ал Джазира”, се превърна в един от основните центрове на информационната война срещу либийския диктатор.

Следващата мишена: Сирия?

Столицата на Катар, ДохаВ момента емирът на Катар Хамад бин Халифа ат-Тани, опитвайки се да използва набраната инерция, активно работи за свалянето и на сирийския президент Асад. Вече станахме свидетели на успешната реализация на първия етап от изолирането на Сирия в арабския свят. Ат-Тани е сред най-гръмогласните критици на масовите нарушения на човешките права в тази страна, опитвайки се да концентрира в собствените си ръце осъществяването на всички, насочени срещу режима в Дамаск, инициативи. Показателно е, че емирът не се поколеба лично да се появи в сирийската столица само за да предложи на Асад очевидно неизпълним ултиматум, обвързан с последващи „наказателни мерки” на Арабската лига. Целият спектакъл целеше да демонстрира значимостта на малкия Катар в арабския свят и да създаде впечатление, че именно той задава тона в региона. Показателно е също, че поне засега, Доха съумява да постигне целите си. По странен начин, дори държавите, чиито отношения с емира на Катар са, меко казано, сложни (като Алжир и Судан например) в случая играят по неговата свирка. Самият Ат-Тани въобще не крие, че е готов да финансира и свалянето на Асад, обявявайки готовност да отдели за евентуална военна операция срещу сирийския режим 100 млрд. долара.

Тоест, активността в Африка, съвсем не отменя ангажиментите на катарците и в Близкия Изток. В тази връзка си струва да припомня и финансирането на ХАМАС, чиито емисари (по молба на катарските си спонсори) усилено прехвърляха оръжие за либийските бунтовници, както и случващото се в Йемен, където Доха непрекъснато се самопредлага за посредник между управляващите и опозицията, като паралелно финансира протестиращите в Сана. Последното, разбира се, цели максималното ерозиране позициите на Саудитска Арабия, за която Йемен е нещо като васална държава. Тук обаче, както и в целия Близък Изток, освен със саудитците, Катар се сблъсква с друг много сериозен съперник в лицето на Турция. Доказателство за това е решението на водачите на ХАМАС да предпочетат покровителството на Анкара, автоматично прекъсвайки отношенията си с Доха. Което беше поредния сигнал за Катар, че трябва да се отнася по-внимателно към «националната специфика» в региона.

Напоследък, повечето анализатори предпочитат да акцентират върху евентуалния бъдещ сблъсък между двамата «гиганти» в Близкия и Среден Изток, в лицето на Турция и Иран, игнорирайки малкия, но изключително богат Катар. Разбира се, сред причините за това е неизмеримо по-големият военен потенциал на първите две държави, но, както вече споменах, през ХХІ век все по-важна роля играе финансовата мощ, особено ако е съчетана с правилно стратегическо мислене. Малките размери на Катар, както и недостатъчната му военна мощ, го принуждават да бъде изключително гъвкав при избора на своята стратегия и тактика, както и своевременно да ги трансформира, което дава на Доха определени предимства пред основните и конкуренти.

Либия, молитваПри всички случаи обаче, тази гъвкавост си остава ограничена от идеологията. За разлика от китайците например, които държат единствено на икономическата целесъобразност, катарците са прекалено обвързани от религиозните догми и изпитват патологичен страх от разширяване на шиитското влияние в региона. Затова те предпочитат да «инвестират» почти изключително в «Мюсюлманските братя», докато светските организации, в най-добрия случая, играят само спомагателна роля в стратегията им. Отлична илюстрация за това беше вече споменатото посещение на катарския емир Ат-Тани в Дамаск, където, по поръчение на Арабската лига, обсъжда механизмите за установяване на диалог между режима и опозицията. Доброто настроение на емира и оптимизма, демонстриран от него след срещата му с Асад, породи зле прикрито раздразнение сред сирийската опозиция. Всъщност причината за подобно поведение е проста: катарците са наясно, че в момента водеща роля в организацията на протестите в Сирия играят не просто «светските елементи», а най-вече комунистите и други местни левичари. Тъкмо това обяснява и примирителния тон използван тогава от Доха, където (както впрочем и в Ер Риад, и в другите монархии от Залива) залагат на съвсем други сили за свалянето на сирийския режим и изчакват те да наберат достатъчно мощ за да оглавят бунтовете.

„Британският модел” като основа на стратегията на Доха

Както е известно, в основата на катарския възход е не петролът, а природният газ. Залагайки върху производството на втечнен газ, страната се превърна в най-важния енергиен партньор за Запада. В същото време, наличието на гигантски финансови средства, получени от продажбата на „синьото злато”, подхранва амбициите на Катар да се превърне в лидер не само на арабския, а и на мюсюлманския свят.

Тази тенденция започна да се очертава още в средата на 90-те години. Оттогава насам катарският елит не само съумява правилно да инвестира в националната икономика, разчитайки в бъдеще да използва тези средства като политически лост, но и много умело внедрява челните западни постижения, включително в медийната сфера. Така, през 1996 Ат-Тани се сдоби с мощен собствен „рупор” в лицето на телевизия „Ал Джазира”. Създаването и развитието на този проект с помощта на британски мениджъри е сред основните компоненти на катарския успех. Телевизията се превърна в изключително мощно оръжие на информационните войни, водени от Катар, и днес внушенията и дори откровените фалшификации на „Ал Джазира” се приемат с доверие дори от онази част на арабското общество, която е скептично настроена към западните медии.

Тенденцията към превръщането на Катар в поредния силен регионален играч се засили още повече в началото на 2000-те, когато Доха активно започна да установява контакти и връзки с ръководството на Африканския съюз, както и с редица политически фактори в Близкия и Средния Изток.

В Близкия изток не винаги е спокойноНаистина, поне засега, непримиримите ислямисти продължават да смятат катарския емир за „слуга на Запада”, но това, което чуват и възприемат, докато гледат „Ал Джазира”, напълно отговаря на стремежите им. И, като последица от това, мнозина от тях биват принудени да се примирят с „прозападните тежнения” на катарския владетел. Впрочем, както е известно, пробен камък за това, доколко един или друг мюсюлмански лидер е повлиян от ислямизма, е отношението му към Палестина и Израел. В това отношение, позицията на Ат-Тани е показателна – ще припомня само установените през последните години тесни връзки с ХАМАС.

Впрочем, катарският елит поддържа такива връзка с мнозина военни командири и опозиционни лидери в държавите от Близкия и Средния Изток. Нещо повече, следвайки примера на Великобритания, Катар съзнателно превърна територията си в своеобразен „резерват” за всевъзможни политически имигранти, разчитайки да ги използва в бъдеще за реализацията на собствените си интереси. Както показа обаче, ликвидирането, преди няколко години, на един от водачите на чеченските ислямисти Зелимхан Яндарбиев, подобна политика може да провокира напрежение в отношенията на Доха с големите сили. В тази връзка ще припомня, че през 2004 Катар не само освободи руските граждани, обвинени за покушението срещу Яндарбиев, но и беше принуден да съгласува с Москва действията си в газовата сфера, където двете страни са конкуренти. Впрочем, имайки предвид, че газовият пазар е доста по-малък, отколкото петролния, Русия и Катар имат възможност съвместно да влияят върху ценообразуването на синьото гориво. В тази връзка си струва да си припомним и катарската инициатива за създаването на „газова ОПЕК”.

Катарските „модернисти”и саудитските „догматици”

Сред първите стъпки на Катар като самостоятелен играч в глобалната политика, беше сравнително неотдавнашният опит за отстраняване от власт на суданския президент Омар ал-Башир. И въпреки че всички поставени цели не бяха реализирани, все пак беше постигнат определен резултат: Катар демонстрира собствената си значимост не само в очите на арабския свят, а и на Запада, който не спира да критикува остро суданския лидер, обвинявайки го за кръвопролитието в Дарфур.

Катарските амбиции обаче, очевидно са в разрез с това, което прави Саудитска Арабия. Напоследък Риад се чувства все по-засенчен от Доха, благодарение на умелата и политика. Най-предизвикателните, от саудитска гледна точка, стъпки на Катар са дипломатическият му „флирт” с Иран, както и намесата в Йемен. Макар че на думи, Доха се представя за посредник в усилията за урегулиране на йеменската криза, истината е, че тя активно подкрепя местната антисаудитски настроена опозиция. При това не светската, от района на Таиз, а далеч по-радикалната от движението „Ислах”, която действа в столицата Сана.

Ат-Тани много умело се опитва да възседне ислямистката вълна в региона, разчитайки, че когато светските режими паднат, именно той ще може да обере лаврите, изпреварвайки Саудитска Арабия, и така да превърне страната си, ако не в главния, поне в един от главните центрове на арабско-мюсюлманския свят.

В същото време консерватизмът на саудитските лидери ги лишава от възможността да маневрират, както и от немалко потенциални съюзници. Разбира се, благодарение на невероятните си финансови възможности, саудитците продължават успешно да създават уахабитски „клетки” из целия мюсюлмански свят. За разлика от тях обаче, катарците не работят само с маргиналните елементи и опозицията. Практиката показва, че те са готови да търсят изгода както от контактите с ислямистката опозиция, така и с противопоставящите и се светски власти.

Тоест, Катар, на практика, работи с всички, които могат да са му от полза. За разлика от саудитците, Ат-Тани много лесно променя тактиката си в глобалната игра. За това например говорят тесните му връзки със сегашния светски режим в Алжир. На пръв поглед, алжирският президент Бутефлика не се различава особено от Кадафи или Асад, в очите на Доха. За откровения ислямист Ат-Тани, той би трябвало дори да е по-лош от тях, защото активно се бореше и продължава да се бори с ислямизма. Именно алжирската подкрепа беше сред факторите, позволили на Кадафи да се съпротивлява толкова дълго. Въпреки това, Ат-Тани усилено ухажва Бутефлика, като поне два пъти годишно го посещава лично и дори ходи с президента на лов със соколи, демонстрирайки „специалните си отношения” с него. Възниква въпросът, защо му е на емира да се унижава пред „узурпаторите” и враговете на „истинската вяра”? Ами защото Ат-Тани иска изгодно да инвестира в петролно-газовия комплекс на Алжир. В тази сфера, Катар може да се превърне в сериозен конкурент на стария си съюзник – Франция, която също силно се интересува от алжирските енергоносители.

Двата стълба на катарската експанзия

Ако в случая със спомената по-горе инициатива на Катар за създаване на т.нар. «газова ОПЕК» е налице откровен опит за конкуриране на саудитците (противоборството с които е сред основните принципи на новата катарска стратегия), този с появата на телевизията «Ал Джазира» демонстрира, че катарците в редица отношения вече са изпреварили «консерваторите» от Риад, които, до голяма степен, са загубили чувството си за реалност, заради закостенялата си обвързаност с религиозните догми. Всъщност, ако анализираме внимателно стратегията на Доха за превръщането на Катар в регионална суперсила, ще видим, че тя се основава на «творческата интерпретация» на стратегиите, формулирани и използвани навремето от водещите западни държави. Така, решението на катарците да осигурят убежище на толкова много опозиционни лидери от региона, силно напомня сходната британска практика (неслучайно в момента в Лондон спокойно си живеят огромен брой хора, обявени за международно издирване). В случая с «Ал Джазира» пък, няма как да не си припомним американската телевизия CNN, за която един известен политолог беше казал, че „е в състояние сама да спечели всяка война”. Същото се отнася и за „Ал Джазира”. Благодарение на гигантските финансови вложения и усилията на наетите от катарците британски мениджъри, тя се превърна в един от основните инструменти на катарската геополитика в мюсюлманския свят. На свой ред, същият този мюсюлмански свят се сдоби, в нейно лице, с първата в историята си „собствена” телевизия, излъчваща това, което иска да чуе и види огромното мнозинство араби, без значение, дали става дума за истинска или изкривена информация. От времето на американската интервенция в Ирак, „Ал Джазира” активно печелеше аудитория, което и позволи, с началото на „арабската пролет”, да се откаже от официално декларираната безпристрастност, ангажирайки се с откровено тенденциозна пропаганда. Впрочем, следва да се признае, че катарците съвсем точно бяха прогнозирали стремежите на огромната си телевизионна аудитория в арабско-мюсюлманския свят, характерно за която е изостреното чувство на „национално унижение и обида” по отношение на „коварните империалисти и ционисти”. Между другото, именно на него разчиташе и Ал Кайда, в чиито рупор, де факто, се беше превърнала за известен период от време „Ал Джазира”, тъй като през въпросния период именно „мрежата” на Бин Ладен съумя да обедини най-пасионарната част от арабския свят, готова да отправи открито предизвикателство към „новите кръстоносци”.

Пропагандата и финансите са двата стълба, на които се основава експанзията на Катар, който, поради малките размери и недостатъчната си военна мощ, не може да си позволи откритото „дрънкане на оръжие”. Всъщност, истината е, че силовите методи, като средство за разширяване на собственото си влияние, все повече остават в миналото, заедно с мнозинството арабски диктатори. Тоест, пред държавите, претендиращи за сериозна геополитическа роля, остават две възможности: или да се снабдят със собствено ядрено оръжие, или да разчитат на финансовата си мощ. За Катар, второто очевидно е за предпочитане, още повече, че местният елит силно се различава от саудитските си „братя” по своя почти „американски” бизнес нюх и прагматичност: катарците на наясно, че атомната бомба, освен че е много скъпа, трудно може да се използва в текущата политика, докато всеки има нужда от пари. През миналата 2011, като последица от т.нар. „арабска революция”, повечето режими от региона съвсем осезателно го усетиха на собствения си гръб. Оттук и стремежа към привличането катарски инвестиции в националната им икономика, тъй като мнозинството арабски държави не разполагат с достатъчно собствени енергоносители.

В същото време е ясно и, че парите не решават всичко, те могат да гарантират само краткосрочни изгоди и лоялност, докато в Доха оперират с такива понятия като „вечност”. Катарците съумяха много точно да схванат основната тенденция в развитието на политическата ситуация в Близкия Изток, където в момента се осъществява смяна на елитите. Всички т.нар. „революции” са само видимата част на фундаменталните политически трансформации, на които е подложен мюсюлманския свят и на чието начало станахме свидетели през 2011. При това, арабските държави са просто „първите лястовици”, защото е налице мащабен процес на замяна на авторитарните диктатури с не по-малко авторитарни „демокрации”, отразяващи интересите на новата възходяща сила – т.нар. „меки” или „умерени” ислямисти. Защото именно те са на път да сменят светските диктатори, които тотално се провалиха в опитите си за „органично съчетаване на европейските и ислямските ценности”. Горчивата истина е, че европейските ценности тотално бяха отхвърлени от мнозинството араби, които иначе са привързани към безплатното „социално подпомагане” и свободата на изразяване, но само за себе си, и никак не са склонни да толерират свободното изразяване на другите, нито да демонстрират толерантност към другите религии, също както и към правата на жените, например. Това за първи път изпита на гърба си иранския шах, в края на 70-те, и, както става ясно, през последвалите над 30 години нещата не са се променили особено. Оттук и необходимостта от нова „универсална идеология”, която да представлява своеобразен хибрид между „западната демокрация” и ислямските ценности. Именно тази идея се лансира днес от умерените ислямисти, в лицето на „Мюсюлманските братя”, а пък катарците се опитват да оглавят това движение.

Това впрочем, обяснява и противопоставянето между Доха и Риад, тъй като саудитците очевидно не са склонни да се променят и така сами си копаят гроба. Риад продължава да разсъждава с понятията на отиващия се арабския свят, опитвайки се да го „консервира”. Между другото, самият саудитски режим също е анахронизъм, характерен за отиващата си политическа епоха в арабския свят с всичките му диктатори, като засега го спасяват само огромните му финансови възможности. Само че, както показа либийският пример, то вече не е достатъчно за да му гарантира оцеляване. Следствие от това е изострящата се борба между прагматичните уахабити, в лицето на Катар и „ретроградните” уахабити, олицетворявани от Саудитска Арабия. На фона на тези нови процеси в мюсюлманския свят, ролята на Ал Кайда, която доскоро се смяташе за „острието на копието” на саудитците, рязко спада. Вместо радикалите, на преден план излизат умерените ислямисти, което дава определени предимства на катарците, тъй като умерените ислямисти са техни тактически съюзници. При това, Доха отчита негативния опит на саудитските си конкуренти и се старае максимално да завоалира „идеологическия аспект” в своята политика, съзнателно избягвайки публичната пропаганда на уахабизма и отказвайки се от компрометиралата се практика да се използват различни благотворителни организации за радикална пропаганда и превеждане на финансови средства за терористите в различни „горещи точки” на света. И, както изглежда, повечето европейски държави вече са се хванали на тази въдица.

Катар, като конкурент на Китай в Африка

Свалянето на Кадафи радикално промени ситуацията в Африка. Заплахите, свързани с ислямистите, нараснаха, достигайки качествено ново ниво. Както е известно, благодарение на старите си връзки с редица африкански политици и редовната финансова помощ, която им оказваше, либийският диктатор играеше доста важна роля на Черния континент. Там той подкрепяше светските режими, изповядващи панафриканизма, които след смъртта му се оказаха сами срещу „джихадистките” формации.

Имайки предвид, че през февруари 2011 беше свален друг недобре настроен към Катар политик – египетският президент Мубарак, Доха се оказа почти без съперници в арабския свят в опитите да си извоюва ключови позиции в иконономиката на Африка. Въпреки важната си политическа роля на континента, Алжир очевидно не може да се смята за сериозен конкурент на катарците в икономическата сфера. Не бива да се съмняваме обаче, че „нишата” освободена от Кадафи, съвсем скоро ще бъде запълнена. Защото катарският емир използва парите от продажбата на енергоносители не само в подкрепа на ислямските радикали и за свалянето на светските режими, а и ги влага в интересуващите страната му индустриални отрасли. И на първо място, в суровинния, за който Африка е своеобразна „обетована земя”.

Със свалянето на Кадафи и благодарение недалновидната позиция на някои западноевропейски държави, Доха спечели много важен „рунд” от битката си за Черния континент. Беше премахнат основният и конкурент в Африка, разполагащ с достатъчно ресурси за да „спонсорира” половината африкански държави. Заедно с либийския диктатор изчезна и основният му инструмент за влияние, в лицето на многобройните фондации и банки, чието място постепенно се заема от катарците. Вследствие на това можем да очакваме ускорената „ислямизация” на континента и усилване влиянието на Катар в Африканския съюз. Впрочем, африканската експанзия на катарците също ги отличава положително от саудитците. За разлика от тях, Доха не се съсредоточи единствено върху битката за стратегическите зони в Близкия и Средния Изток, а превърна в един от основните си приоритети именно Африка, имайки предвид гигантските запаси от полезни изкопаеми и логистичното бъдеще на континента. Намесата в Судан беше първата пробна стъпка на Катар, в хода на която започна да се формира и стратегията му по африканското направление. В резултат се появи и хибридният модел (съвместно с Африканския съюз) на т.нар. „катарска инициатива”, в чиито рамки, освен постигането на помирение между враждуващите страни в суданската провинция Дарфур, беше изпробван и механизмът на взаимодействие на Катар с африканските лидери. И след като именно по това направление Доха се сблъска със скритото противодействие на Кадафи, за катарците окончателно стана ясно, че докато „лудият полковник” продължава да управлява в Триполи, шансовете им за успех в Африка остават минимални. Те много бързо си направиха необходимите изводи, използвайки и натрупалите се в Европа антипатии към либийския диктатор. Междувременно (или по-скоро съвсем навреме) започна и т.нар. „арабска пролет”. Така, катарците набързо се отърваха от двамата си най-опасни конкуренти на африканския континент и днес са много по-свободни в действията си там.

Разбира се, остава им да преодолеят влиянието на „панафриканизма” сред сегашното ръководство на Африканския съюз, в лицето на Табо Мбеки (първият му председател през 2002-2003) и Жан Пинг (секретар на Комисията на АС в момента). До голяма степен, именно те провалиха опитите на Доха да стане посредник за разрешаването на дарфурската криза. Затова именно в тази посока ще се разгори основната битка. Като и тук можем да очакваме, че основни съюзници на катарците ще се окажат французите, а привържениците на „афроцентризма” вероятно ще се ориентират към Китай, тъй като той е най-големия инвеститор на континента, а в битката с Доха именно парите ще са от най-голямо значение.

Затова не бива да очакваме, че Черният континент ще се окаже лесна „плячка” за катарците. Китай, който притежава несравнимо по-големи възможности (включително финансови) и при това не е склонен да натрапва на своите африкански партньори собствената си идеология, очевидно разполага с по-печеливши позиции там, особено в дългосрочен план.

Сега нека разгледаме основните направления на катарската експанзия в Африка.

Суданското направление

В средата на октомври 2011 суданският президент Ал-Башир посети Катар, където се срещна и преговаря с емира Ат-Тани. Двамата обсъдиха тежката икономическа ситуация в Судан, както и военните действия в единствената петролна провинция на страната Южен Кордофан, на границата с обявилия независимост през 2011 Южен Судан. Те спорадично се прехвърлят и в съседната провинция Сини Нил, където през есента на миналата година се сблъскаха части на суданската армия и наскоро избрания за губернатор Малик Агар. В крайна сметка, правителството в Хартум въведе военно положение в провинцията и назначи на мястото на Агар генерал Яхия Мохамед Хеир за военен губернатор. Това кара мнозина експерти да смятат, че вероятността от нов въоръжен сблъск между Северен и Южен Судан е доста голяма.

Предвид всичко това, посещението на Ал-Башир в Доха трябваше да реши две задачи: Катар е готов да инвестира в суданската икономика 200 млн. долара, което е от голяма значение за Хартум заради сложната ситуация в страната. Освен това, инвестициите ще бъдат обвързани с определени гаранци, което пък ще позволи на Катар да подкрепи в бъдеще Судан, при евентуален конфликт с Южен Судан (да не говорим, че ще ерозира доминиращите китайски позиции в суданската икономика).

Алжирското направление

Въпреки че Алжир се отнася сдържано към новите либийски власти, като открито критикува легализирането в управленските структури на страната на бойци и водачи на „Ал Кайда в ислямски Магреб” (АКИМ), именно позицията на Катар, който осъществява сериозни инвестиции в алжирската икономика, смекчи отношението на Алжир спрямо либийския Преходен национален съвет. Разбира се, това не означава, че на неформално равнище Алжир няма да продължи да противодейства на ислямистите в ПНС.

Либийското направление

Позициите на прокатарските сили в новото либийско ръководство са доста сериозни. Към тях можем да причислим министъра на информацията Махмуд Шаман (член на Директорския съвет на „Ал Джазира”), както и правосъдния министър Мохамед Амалаки. Междувременно, с окончателния разгром на верните на Кадафи сили, с много голяма тежест се ползват военните командири от Бенгази, които още дълго време ще оказват изключително влияние върху разположението на политически сили в страната. Става дума, преди всичко, за водачите на т.нар. „Движение за отбрана 17 февруари” и подкрепящите го военни командири, които също са част от катарското „лоби”.

Накрая, да не забравяме, командващия въоръжените сили на ПНС Али Белхадж, за чиито тесни връзка с „Ал Кайда” отдавна предупреждаваха американските специални служби. Той произхожда от Мисурата и първоначално беше тясно свързан с британците, които подготвяха отрядите му. Радикалните възгледи на Белхадж обаче, поставиха под въпрос тези връзки и, според някои експерти, той най-вероятно ще се ориентира или към Анкара (имайки предвид турските корени на значителна част от населението на Мисурата), или към Катар, който е основния спонсор на всички радикали в Либия.

Туниското направление

Катар е доста активен и в Тунис. Неслучайно, именно след преговорите, които води с катарския престолонаследник принц Тамим Бен Хамад ат-Тани, началникът на туниския генерален щаб Рашид Аммар реши да се ангажира с доставките на оръжие за либийските бунтовници.

Активната, дори хиперактивна и агресивна външна политика на Катар в районите на Магреб и Сахел привлича вниманието на анализаторите върху това, какво точно се опитва да постигне емирът Ат-Тани в Северна Африка. Очевидно е, че амбициите му неминуемо ще се сблъскат с противодействието на европейците и най-вече на французите. Очевидно е също, че изтласканият временно от Либия Китай също няма да допусне това да му се случи и в други африкански държави. При всички случаи обаче, действията на Катар и политиката му през последната година впечатляват с мащабите и обхвата си.

Последиците от катарския възход за ЕС

Междувременно, Западът, който използва Катар, като „инструмент” за постигане на целите си в Либия, рискува да се сблъска с редица неприятни последици. Сега Доха се опитва да затвърди резултатите от победата си, което не може да не притеснява Европейския съюз. Защото след убийството на Кадафи, противниците му започнаха да се боричкат за властта в страната, а катарският емир се опитва да използва ситуацията за да подчини Либия, макар че това е в очевиден разрез с интересите на Франция, с която Катар е доста силно обвързан икономически.

Както е известно, в Либия Западът залага на „либералния” гръбнак на Преходния национален съвет, докато катарците предпочитат ислямистите. Доха продължава да ги финансира и снабдява с оръжие и ислямските радикали вече започват да концентрират в ръцете си все повече власт. Катарците обаче не се задоволяват с това и открито се месят във формирането на структурите на изпълнителната власт в Либия. След като техните протежета получиха ключови политически постове (това особено ясно си личи ако видим списъка на новото общинско ръководство в Триполи), Доха се опитва директно да ги поучава, как точно да изграждат „нова Либия”.

Разбира се, това дразни немалко хора в либийския Преходен национален съвет. Така, смятаният за „водач на либералите” и проводник на западните интереси в страната Али Тартуни директно даде да се разбере, че катарците, „трябва да се научат да чукат на вратата преди да влязат, а не обратното”. Това беше ясен сигнал за западните му покровители, които вече не можеха да гледат равнодушно, как Катар безпрепятствено утвърждава влиянието си в Либия. Неслучайно, през октомври 2011, френският президент Саркози се срещна тайно с катарския емир Ат-Тани за да му предаде желанието на западните държави занапред „да координира по-тясно действията си в Либия с Преходния национален съвет”.

Разбира се, емирът не може да си позволи тотално да игнорира интересите на Запада. В същото време обаче, той очевидно не възнамерява изцяло да се подчини на исканията, предадени му от Саркози. Още повече, че, на първо място, налице е взаимна зависимост между Катар и западните му партньори: Ат-Тани е напълно наясно, колко е важен катарският газ за ЕС. На второ място, конфронтацията между Катар и Запада изглежда най-малкото преждевременна, когато на дневен ред е свалянето на режима в Сирия.

В същото време, следва да признаем, че позицията на Катар очевидно е по-печеливша, отколкото тази на французите например. При това нещата не опират само до това, че на думи катарският емир може да обещае на Париж всичко, което се иска от него, но на практика да продължи тайно да подкрепя либийските ислямисти. В тази връзка, нека си припомним, че НАТО отдавна прекрати операцията в Либия, докато стотици катарски военни още се намират в страната и оказват сериозно влияние върху хода на събитията в нея. Всичко това обяснява и нарастващото безпокойство за случващото се в страната след падането на Кадафи, особено във Вашингтон. В това няма нищо чудно, тъй като, както вече посочих по-горе, „либийският проект”, поне до момента, е най-успешния в рамките на усилията на Доха за прокарване на своите политически и икономически интереси в Африка. При това, той не е само успешен, а и системообразуващ за цялата по-нататъшна външнополитическа активност на Катар.

В тази връзка си струва още веднъж да обърна внимание на «късогледата» позиция на същия този Париж, който се опитва да използва катарците като «таран» за прокарване на интересите на Черния континент, очевидно противопоставяйки този алианс, на разширяващата влиянието си Турция (френско-турските отношения напоследък силно се влошиха). Анкара, която доказва на практика привлекателността на своя модел на развитие, се предпочита от много мюсюлмански държави, които не са склонни да се подчиняват на уахабитските постулати. В същото време, усилвайки позициите на Катар (а заедно с това и тези на ислямистите) на африканския континент, Париж рискува появата на изключително обширна зона, враждебно настроена към всички принципи на «европейската демокрация». Тоест, катарският «зъл дух» всеки момент може да излезе от «бутилката», доказателство за което е и случващото се в Либия.

----------------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1205-siriq-iran-i-siloviqt-balans-v-sredniq-iztok

Митинг в ТехеранВ края на декември 2011 американската армия приключи отстъплението си от Ирак. Тепърва ще обобщаваме последиците от това, като анализът трябва да засегне и потенциала за мащабно изместване на силовия баланс в региона, където Иран стремително се трансформира от маргинална в доминираща сила.

И след като този процес тече, САЩ и Израел се опитват да му се противопоставят. Проблемът се дискутира изключително интензивно в американската аналитична общност. Под въпрос е обаче, дали «контрамерките» на САЩ и Израел са в състояние да стабилизират региона, както и, колко далеч е готов да отиде Иран в отговор на тях.

Истината е, че Иран се беше подготвил за отстъплението на САЩ. И макар че иранците едва ли ще доминират тотално в Ирак, трябва да признаем, че Техеран ще разполага с огромно влияние в Багдад, даващо му възможност да блокира всички неизгодни за него иракски инициативи. И това влияние само ще се усилва в хода на продължаващото отстъпление на САЩ, особено когато окончателно се изясни, че тази американска политика няма да бъде прекратена. Иракските политици вече са осъзнали, че иранската мощ е съвсем близо, докато американската се отдалечава и става все по-неуместна.

При подобно разположение на силите, съпротивата срещу Иран става неефективна и опасна. Разбира се, някои, като например иракските кюрди, вярват, че след като имат американските гаранции и са налице значителни инвестиции на американски компании в кюрдския петрол, постигнатите споразумения ще бъдат спазени. Дори бегъл поглед върху географската карта обаче е достатъчен за да се убедим, колко трудно ще бъде за САЩ да ги изпълнят. Междувременно, режимът в Багдад арестува редица сунитски лидери, а пък шиитите (не всички от които са проирански настроени) са наясно с цената на прекалено ентусиазираната съпротива.

Сирия и Иран

Всички тези проблеми се усложняват допълнително от ситуацията в Сирия. Алауитското малцинство доминира в сирийското правителство от 1970 насам, когато бащата на сегашния президент, възглавяващ по онова време сирийските военновъздушни сили, овладя властта. Алауитите са ортодоксална мюсюлманска секта, близка до шиитите, и са около 7% от населението на страната, което е предимно сунитско. Поелият властта преди повече от 40 години алауитски режим е «насъристки» по характера си, което означава – светски, «социалистически» и крепящ се на военните.

Когато ислямът се очерта като реална политическа сила в арабския свят, сирийците (които междувременно се разграничиха от режима на Садат в Египет) откриха подходящ съюзник в лицето на Иран. Иранският ислямистки режим гарантира на сирийският светски режим своеобразен имунитет срещу шиитските фундаменталисти в Ливан. Освен това иранците подкрепиха Сирия в нейната експанзия в Ливан и, което беше още по-важно, за подчиняването на сирийското сунитско мнозинство от режима в Дамаск.

И Сирия, и Иран имат ключови интереси в Ливан. В началото на 80-те години, след революцията на Хомейни, иранците се опитаха да разширят влиянието си в ислямския свят, подкрепяйки радикалните шиитски групировки. Една от тях беше Хизбула. Сирия пък влезе в Ливан на страната на християните, противопоставяйки се на Организацията за освобождение на Палестина. Усещате ли цялата сложност на ситуацията?

Сирия смята Ливан за своя историческа провинция и се надяваше да наложи влиянието си в тази страна. С посредничеството на Иран, Хизбула се превърна в инструмент на сирийската стратегия в Ливан.

Пазарна улица в Дамаск, в мирно времеМеждувременно, Техеран и Дамаск формираха дългосрочен стабилен алианс, който продължава да съществува и днес. По отношение на сегашното въстание в Сирия, и саудитците, и турците, да не говорим за американците, заеха откровено враждебна позиция към режима на президента Башар ал-Асад, докато Иран е единствената регионална сила, която продължава да подкрепя сирийското правителство.

Впрочем, иранците имат достатъчно добра причина да го правят. Преди въстанието, отношенията между Сирия и Иран преживяваха известни колебания. Дамаск можеше да действа сравнително автономно в сделките си с Техеран и да използва иранските връзки в Ливан. В качеството си на важен източник на подкрепа за Хизбула, режимът на Асад многократно имаше възможност да изпробва на практика силата на организацията в Ливан, където сирийците играеха доминираща роля. Въстанието в Сирия обаче принуди Асад да се оттегли в глуха защита, принуждавайки го да поддържа още по-здрави връзки с Иран. Дамаск се оказа изолиран в сунитския свят, където и Турция, и Арабската лига са настроени против него. В същото време Иран (и, което е особено интересно – иракският премиер Нури ал-Малики) формира външната подкрепа за режима на Асад.

Досега сирийският президент сравнително успешно се съпротивляваше на враговете си. Макар някои сунити, заемащи ниски или средни позиции във военната йерархия на режима, решиха да го изоставят, армията не се разпадна, тъй като алауитите контролират ключовите и подразделения. Събитията в Либия показаха на сирийския лидер (както и на военното му обкръжение) какво точно го чака, ако претърпи поражение. В резултат военните се сплотиха около президента, а невъоръженото или зле въоръжено население, колкото и да е многобройно, не може да победи една дисциплинирана армия. Така че ключът към падането на Асад е евентуалното разцепление сред военните.

Но, ако Асад оцелее (а погледнато отстрани, поне в момента изглежда, че той ще оцелее), Иран ще се окаже победител. Ако пък Ирак се окаже под иранско влияние, а режимът на Асад (изолиран от повечето държави от региона, но подкрепян от Техеран) продължи да управлява в Дамаск, иранците ще разполагат със собствена сфера на влияние от Западен Афганистан до Средиземно море (и дори още повече, с помощта на Хизбула).

При това постигането на тази цел няма да изисква разгръщането на ирански конвенционални сили - оцеляването на Асад, само по себе си, ще се окаже достатъчно. Междувременно, перспективата за появата на ангажименти на Сирия към Иран открива възможността за разгръщане на иранската армия на запад, като тази възможност, сама по себе, ще има много значителни последици.

Ирак и съседните държави

Да приемем, че горната карта отразява съществуващата сфера на иранското влияние, до която опират северните граници на Саудитска Арабия и Йордания, както и южните граници на Турция. Остава неясно, доколко добре Иран може да използва тази сфера, т.е. какъв тип сила може да проектира върху нея. Сами по себе си, картите не дават яснота и разбиране относно потенциала за създаване на блок, доминиран от Техеран, който да обхваща достатъчно голяма стратегическа територия. Не бива да се забравя, че освен наличието на иранска мрежа от скрити военни инфилтранти, конвенционалните войски на Иран също са значителни. И макар че те не могат да се противопоставят ефективно на американските бронирани дивизии, суровата реалност е, че на територията между Иран и Ливан такива дивизии просто няма. Способността на Техеран да въведе свои сили в тази зона, на свой ред, увеличава рисковете за Саудитска Арабия. Затова цел на Иран ще бъде тези рискове да нарастват така, че Саудитска Арабия да стигне до извода, че сътрудничеството с Техеран е за предпочитане пред откритото противопоставяне. Промяната на картата би помогнала на иранците да го постигнат.

Съзнавайки това и опасявайки се от така очертаните перспективи, САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Турция ще се стремят да вкарат иранците в ъгъла. При това, поне за момента, точката, в която Иран трябва да бъде блокиран, не е Ирак (където Техеран вече разполага с предимство), а именно Сирия. Ето защо, от гледната точка на американците и регионалните им съюзници, сирийските бунтовници трябва да направят всичко възможно за да свалят Асад.

Междувременно, през последните седмици сирийското бунтовническо движение придоби нови измерения. Досега най-активна беше опозицията, действаща извън Сирия, а и най-много репортажи за съпротивата срещу Асад се излъчваха от външните бази на опозицията. Мащабите на ефективната опозиция не бяха ясни. Разбира се, голяма част от сунитското мнозинство се противопоставя на режима. Само че пасивната опозиция и голите емоции не могат да свалят режими, съставени от хора, борещи се за живота си. Тоест, не беше ясно, дали реалната опозиция е толкова силна, както твърдеше външната пропаганда.

Нещата обаче започнаха да се променят, след като от края на ноември 2011 т.нар. Свободна сирийска армия (група дезертьори от сирийската армия, действащи от териториите на Турция и Ливан) заяви, че е организирала и осъществила атаки срещу правителствени учреждения, като се започне от една база на въздушното разузнаване (особено чувствителна точка, имайки предвид историята на режима) и се свърши с централата на управляващата партия БААС в една от областите около Дамаск. Това не са първите нападения, за които въоръжената опозиция поема отговорност, но около тях беше вдигнат голям медиен шум. Малко по-късно пък Свободната сирийска армия обяви, че вече има своя „революционна територия” около град Джебел ал Зауия в северозападната част на страната. Всъщност, най-важното в тези атаки, които иначе са доста незначителни и очевидно преекспонирани е, че показват желанието на част от дезертьорите да се сражават със силите на режима, вместо просто да избягат в Турция или Ливан и да си кротуват там. Интересно е, че тази активизация на въоръжената опозиция (както и появата на нови сили) се осъществява в период, когато отношенията между Иран, от една страна, и САЩ и Израел, от друга,  силно се влошават. Като поредното влошаване започна с обвиненията за разкрита тайна иранска операция за убийството на саудитския посланик в САЩ, последвани от твърдението на бахрейнското правителство, че ирански специални части готвят нападение срещу страната. Последва доклада на МАГАТЕ за прогреса, постигнат от Иран в създаването на ядрено оръжие, както и взривът от 19 ноември 2011 на една иранска ракетна база, който вероятно е дело на израелските специални служби. Независимо дали всичко това е истина, психологическият натиск върху Иран нараства и очевидно е организиран от някого.

От всички участници в тази игра, позицията, в която се намира Израел е най-сложна. Тази държава поддържа отдавнашни, макар и тайни, работни отношения със сирийците, коренящи се в някогашната им споделена враждебност към Ясер Арафат. За израелците, Сирия е „познатото зло”. Мисълта за появата на сунитски режим, контролиран от „Мюсюлманските братя” на североизточната им граница ги плаши и те със сигурност предпочитат Асад. Но, постепенно възприемайки промените в регионалния силов баланс, гледната точка на Израел също се променя. През последните години сунитската ислямистка заплаха отслабна в сравнение с иранската шиитска опасност. Затова, опитвайки се да прогнозират какво ги очаква в бъдеще, израелците вече се тревожат по-малко от евентуалната поява на враждебна сунитска сила в Сирия, отколкото от усилването на иранското присъствие по северната граница на Израел. Това обяснява, защо архитектите на израелската външна политика, като например военният министър Ехуд Барак твърдят, че „искат да видят бързото падане на режима”. Но без значение, какво развитие би предпочел Израел, той не може да влияе върху събитията в Сирия. Вместо това, Израел трябва да се приспособява към съществуващата реалност, в чиито рамки иранската заплаха радикално променя политиката в региона.

Иран, разбира се, е свикнал с психологическия натиск. Лично аз продължавам да вярвам, че иранците вероятно са близо до създаването на ядрено оръжие, което може да се взриви само при щателно контролирани условия, но способността им да създадат наистина стабилно и надеждно ядрено оръжие, което да може да функционира извън лабораторни условия, е много съмнителна. Защото това би изисквало инсталирането на крехката експериментална система върху преносното устройство с надеждата, че ще сработи. Това може и да стане, но е също толкова вероятно, че няма да се получи. Възможно е дори да бъде прехванато и така ще се окаже „casus belli” за нанасянето на контраудар. Всъщност, истината е, че най-голямата заплаха, свързана с Иран, не е ядрена. Тя може да придобие и ядрени измерения, но дори и без да разполага с ядрено оръжие Техеран си остава заплаха. Текущата ескалация е породена от решението на американците да се изтеглят от Ирак и беше ускорена от събитията в Сирия. Дори ако утре Иран реши да се откаже от ядрената си програма, ситуацията ще си остане сложна. В момента иранците разполагат със сериозно предимство, а САЩ, Израел, Турция и Саудитска Арабия отчаяно се стремят да променят това.

В тази част на света те могат да следват два стратегически курса: да продължат да засилват натиска върху Иран, за да му покажат колко уязвим е всъщност, и да свалят сирийския режим, за да ограничат последиците от иранското влияние в Ирак. Само че свалянето на правителството в Дамаск изглежда доста проблематично. В тази връзка ще припомня, че либийският лидер Муамар Кадафи вероятно щеше да оцелее, ако НАТО не се беше намесила. На теория, НАТО би могла да се намеси и в Сирия, но там ситуацията е много по-сложна. Нещо повече, повторна атака на НАТО срещу арабска държава, целяща свалянето на нейното правителство, може да има непредсказуеми последици, без оглед на страха, който арабите изпитват от иранците в момента. Войните винаги са непредсказуеми и със сигурност не са най-добрия избор.

Затова най-доброто решение за САЩ и съюзниците им в региона е оказването на скрита подкрепа на сунитската опозиция чрез Ливан и, възможно, Турция и Йордания. Интересно е, дали турците ще се намесят открито в Сирия. Много по-интересно обаче е, дали това ще сработи. Защото сирийското разузнаване, в продължение на десетилетия, активно се инфилтрираше в редовете на сунитската опозиция. Тоест, провеждането на тайна кампания срещу режима ще се окаже сложно, а и успехът изглежда съмнителен. И все пак, това е най-вероятният следващ ход. Той обаче няма да е последен. За да бъде поставен на място Иран, се налага да се направи нещо за промяната на политическата ситуация в Ирак. Само че, след изтеглянето си, Вашингтон загуби почти цялото си влияние в тази страна. Всички отношения, които американците градяха там, се основаваха на наличието на американска военна сила, в качеството на техен гарант. С изтеглянето на американците, основата на тези отношения рухна. Като дори по отношение на Сирия, силовият баланс започва да се променя.

В крайна сметка, пред САЩ има три възможни избора. Първият е да се примирят със ситуацията и се постараят да действат, съобразявайки се с нея. Вторият е да опитат да сключат сделка с Иран, която ще бъде много болезнена и скъпа за тях. А пък третият е да започнат война. Първият избор ще означава, че САЩ признават, че вече не могат да променят обстоятелствата, а трябва да се съобразяват с тях. Вторият зависи от това, доколко е заинтересован Техеран от сделка с американците. Третият пък изисква САЩ да разполагат с достатъчни сили за пълномащабна война, както и да могат да отразят ответните удари на иранците, в частност през Ормузкия пролив. Истината е, че и трите варианта са съмнителни и тъкмо затова свалянето на Асад се оказва критично важно за САЩ. Това би променило и ситуацията, и играта. Само че подобна „операция” е изключително сложна и пълна с рискове.

Така или иначе, днес сме във финалната сцена на иракската драма и тя се оказва много по-болезнена за САЩ, отколкото можехме да си представим. А пък, ако прибавим към това и задълбочаващата се европейска криза, тезата за наличието на системна криза на глобалния модел започва да изглежда съвсем реалистична.

------------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1190-bivshiqt-shef-na-mosad-efraim-halevi-siriq-trbqva-da-ostane-v-ruskata-sfera-na-vliqnie

Пазар в провинцията, в СирияСпоред бившия шеф на „Мосад” и някогашен директор на Съвета за национална сигурност на Израел Ефраим Халеви, гражданската война в Сирия може да бъде прекратена, а проблемът с иранската ядрена заплаха да бъде решен, само ако Западът склони да се съобрази с интересите на Русия в региона. В противен случай, Иран съществено ще усилия позициите си в Близкия Изток, а светът ще бъде заплашен от нова студена война.

„Битката в Сирия се води едновременно на няколко равнища. В основата и е конфликтът между алауитското малцинство (7%), изповядващо доста близка да шиитската версия на исляма, и сунитското мнозинство, което е 75% от цялото население. На по-високо равнище е съперничеството между сунити и шиити за хегемония в Близкия Изток. Начело на сунитите са Египет и Саудитска Арабия, а напоследък и Катар, против които се обявяват Иран, шиитското мнозинство в Ирак и шиитските общности в държавите от Персийския залив и най-вече в Бахрейн, както и в източната част на Саудитска Арабия. На най-висото равнище пък е противопоставянето между Запада, от една страна, и Русия и Китай – от друга, за влияние и контрол над стратегическите райони в Близкия Изток и Средиземноморието” – посочва на страниците на „Едиот Ахронот” Халеви, който през 1998-2002 беше директор на „Мосад”, а преди това дълги години ръководи аналитичния отдел на израелското разузнаване.

Според него, ако не бъдат решени споровете на най-високото равнище, не може да се намери решение и на сирийския конфликт. Но, ако то не бъде намерено, Халеви смята, че това ще позволи на Иран съществено да усили позициите си в региона.

Пазар в Дамаск преди размириците„На всичките три равнища на противопоставяне, Иран заема достатъчно видно място. Съдбата на далеч отиващите му амбиции, включително и по отношение на Израел, ще зависи от изхода на битката за Дамаск. Сирия представлява своеобразна ахилесова пета на Техеран. Ако сирийската драма завърши с падането на Асад и идване на власт на режим, който ще сложи край на нарастващото иранско присъствие в страната, силовият баланс в региона ще се промени. При подобно развитие, върху режима на аятоласите ще бъде нанесен силен удар, който може дори да го принуди да се откаже от своята ядрена програма в името на собственото си оцеляване. Но, ако Асад съумее да запази властта си с подкрепата на Русия, Китай и Иран, светът следва да се подготви за мащабна междублокова конфронтация, подобна на онази, в която живяхме през втората половина на ХХ век. В същото време, това би било голямо постижение за иранците” – предупреждава Халеви.

„Сегашната криза не може да бъде приключена в интерес единствено на сунитските държави от региона, включително на Турция, както и на западните страни, без да бъдат удовлетворени интересите на Русия и Китай. Още повече, че през последното десетилетие, руснаците претърпяха два стратегически удара в региона – двама от ключовите им „клиенти” – светските режими в Ирак и Либия, бяха свалени и Русия беше принудена да отстъпи.

Затова Москва не може да си позволи още едно поражение. Сирийската криза и дава възможност да възстанови, поне частично, понесения ущърб. Позицията, която заемат в момента Русия и Китай в подкрепа на Асад, им позволява да демонстрират пред Запада, че без сътрудничество с тях, тази криза няма как да бъде разрешена” – посочва бившият шеф на „Мосад”, според който проблемът с иранската ядрена програма също може да бъде решен без да се налагат още по-сурови санкции, нито пък да се използват военни методи срещу Техеран.

„Има и трети вариант: да се гарантира добро бъдеще на Сирия без иранско присъствие. Това би нанесло съкрушителен удар по Техеран – смята доскорошният началник на израелското разузнаване – САЩ и Русия са длъжни да се споразумеят по този въпрос, тъй като това ще е изгодно и за двете държави. Вашингтон обаче ще трябва да плати определена цена, като запази ориентацията на бъдещия режим в Дамаск към Москва, най-малкото във военната сфера. Срещу това руснаците може би ще склонят да подкрепят смяната на Асад. При подобно развитие, иранската заплаха ще отпадне от само себе си…”.

Впрочем, в средата на февруари, коментар на същата тема в „Израел Хайом” публикува и бившият съветник на премиера Бенямин Нетeняху и бивш представител на Израел в ООН (1997-1999) Дори Голд. Според него, острата реакция на САЩ на руското вето в Съвета за сигурност, наложено на резолюцията относно ситуацията в Сирия, „беше възприета от мнозина като възраждане на студената война”.

В тази връзка, Голд напомня, че разногласията между Русия и Запада относно намесата на ООН в регионалните конфликти не спират от войната в бивша Югославия (през 90-те години на миналия век) насам. Той подчертава също, че позицията на Москва по тази тема е свързана с опасенията за евентуална външна намеса в севернокавказките авнотомни републики, които са част от Руската Федерация. Както и че, базирайки се опита от последните двайсетина години, тези опасения са съвсем основателни.

-------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1135-izteglqneto-na-amerikanskite-chasti-i-porajenieto-na-sasht-v-irak

Вече беше официално обявено, че всички американски военни ще бъдат изтеглени от Ирак до 31 декември 2011. Това събитие се интерпретира по два начина. Първият отразява гледната точка на президента на САЩ Обама, който обяви, че по този начин изпълнява предизборното си обещание, направено по време на кампанията през 2008. Вторият пък е този на кандидатите за президент от Републиканската партия, които единодушно порицаха Обама за това, че не е изпълнил (според тях) желанието на американските висши военни да запазят част от армейския контингент в Ирак и след 31 декември, под формата на инструктори на иракската армия. Така, според Мит Ромни, решението на Обама е или „плод на чисто политически и електорални съображения, или просто проява на обикновена некадърност в преговорите с иракската правителство”.

Всъщност, и двете твърдения не са верни и се лансират с цел да бъде намерено някакво оправдание пред американския електорат. Съвместно с висшето военно командване, Обама правеше всичко по силите си за да удължи пребиваването на американските войски в Ирак. И причината, че не успя да го постигне не е свързана с неговата „некадърност”, а с това, че иракските политически лидери принудиха американските части да напуснат страната им. Изтеглянето на войските представлява кулминационния момент на американското поражение в Ирак, което е сравнимо с поражението на САЩ във Виетнам.

И така, какво всъщност се случи? Най-малкото през последната година и половина американските управляващи се опитваха, с всички възможни средства, да постигнат споразумение с властите в Багдад, отменящо договора, подписан от Джордж Буш за изтеглянето на всички войски до 31 декември 2011. Това не им се отдаде и то не заради липсата на желание да го постигнат. Каквито и критерии да използваме, истината е, че единствените проамерикански формации в Ирак са сунитските организации, начело с Аяд Алауи, както и партията на Джелал Талабани – президентът-кюрд на Ирак. Но дори и те, в крайна сметка, декларираха (без съмнение, с огромно нежелание), че е по-добре американските войски да напуснат страната. Всъщност, човекът, който най-силно се стремеше да се споразумее за оставането на американците, беше премиерът на Ирак Нури ал-Малики. Той очевидно се опасява, че неспособността на иракската армия да поддържа реда в страната, ще доведе до нови избори, в които позициите му ще се окажат сериозно ерозирани и вероятно ще трябва да напусне министър-председателския пост.

САЩ правеха непрекъснати отстъпки, постоянно намалявайки количеството военни части, които трябваше да останат в страната. В крайна сметка обаче, в препъни камък се превърна настойчивото искане на Пентагона американските войници (и наемници) в Ирак да се ползват с имунитет за всички извършени от тях престъпления, за които биха могли да ги обвинят според иракското законодателство. Премиерът Малики беше готов да се съгласи и с това, но останалите не. В частност, привържениците на шиитския лидер Ал-Садр обявиха, че ще прекратят подкрепата си за правителството, ако Малики приеме американското искане. А без тази подкрепа, премиерът щеше да загуби мнозинството си в парламента.

В такъв случай, кой, в крайна сметка, победи в Ирак? Истината е, че изтеглянето на американските войски е голяма победа за иракския национализъм. А в момента той се олицетворява, не от някой друг, а от Муктада ал-Садр. Наистина, Ал-Садр оглавява шиитското движение, което в исторически план, се придържа към твърди антибаасистки позиции, а последователите му се смятат за „правоверни”, борещи се със сунитите. Самият Ал-Садр обаче, отдавна се отказа от това схващане за да позиционира и себе си, и своето движение начело на борбата за изтегляне на американските части. За целта той се обърна към водачите на сунитите и кюрдите, надявайки се да формира паниракски националистически фронт, чиято главна цел да стане възстановяването на пълната автономия на страната. И, в крайна сметка, успя.

Както е известно, Ал-Садр, както и Малики и мнозина други шиитски политици, прекараха значителна част от живота си в изгнание в съседен Иран. Но дали въз основа на това би могло да твърди, че победата на Ал-Садр е победа на Иран? Несъмнено, доверието към Иран, вътре в страната, нарасна. Но би било сериозна аналитична грешка да смятаме, че в резултат от случилото се Иран ще може по някакъв начин да замени САЩ, като доминираща сила в Ирак.

Между иранските шиити и иракските сунити съществува напрежение по редица фундаментални въпроси. На първо място, иракчаните винаги са смятала именно Ирак, а не Иран за духовен център на шиитския свят. Наистина, през последния половин век, промените в геополитическото устройство позволиха на иранските аятоласи да наложат впечатлението, че именно те играят водещата роля в шиитското религиозно пространство.

Всъщност, нещата доста приличат на развитието в отношенията между САЩ и Западна Европа след 1945. Тогава геополитическата мощ на САЩ доведе до промени в културните отношения между двата бряга на Атлантика. На европейците се наложи да възприемат както новата култура, така и политическата доминация на Съединените щати. Те склониха да го направят, но това никога не им е харесвало. И днес търсят възможности да възстановят доминиращите си позиции в културната сфера. По същия начин стоят нещата с Ирак. През последния половин век иракските шиити бяха принудени да признаят културната доминация на Иран, но това никога не им е харесвало. И ето че днес работят усилено за да си върнат доминиращите позиции в културната сфера.

Въпреки публичните им изявления, както Обама, така и републиканците са наясно, че САЩ претърпяха поражение в Ирак. Единствените американци, които все още не вярват в това, са малцината левичари, които упорито не искат да осъзнаят факта, че Съединените щати невинаги и не навсякъде побеждават, от геополитическа гледна точка. Тази малка и непрекъснато смаляваща се група, прекалено се е отдала на критиките си срещу Америка, за да приеме реалността, че САЩ всъщност преживяват много сериозен упадък.

Принадлежащите към въпросната група левичари смятат, че нищо не се е променило, защото САЩ просто са заменили ключовия си играч в Ирак, като вместо на Пентагона, са заложили на Държавния департамент, който е ангажиран най-вече с две неща: да изпраща все повече морски пехотинци за охраната на американското посолство в Багдад и да наема на работа инструктори за подготовката на иракските полицейски сили. Всъщност, само по себе си, увеличаването на броя на морските пехотинци е очевиден знак за слабост, а не на сила. Защото това означава, че дори отлично охраняваното американско посолство не е защитено достатъчно от евентуални атаки. Между другото, САЩ отмениха планираното отваряне на допълнителни консулски служби в Ирак именно по тази причина.

Що се отнася до инструкторите, оказва се, че става дума за 115 полицейски съветници, за чиято „защита” ще са необходими хиляди частни охранители. Ясно е, че полицейските инструктори ще трябва да са изключително внимателни в редките случаи, когато напускат територията на посолството за да подготвят иракските си колеги, както и, че ще бъде много трудно да се наемат достатъчен брой охранители, при положение, че те вече няма да разполагат с имунитет пред местното законодателство.

Затова едва ли някой ще се учуди особено, ако в резултат на следващите избори в Ирак, министър-председател на страната стане Муктада Ал-Садр, което при всички случаи няма да се посрещне с възторг нито в САЩ, нито в съседен Иран.

----------------------------------------------------

* Преподавател в Университета Бингамтън, в Ню Йорк, САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1091-zakonomernostite-na-revoliucionniq-haos-posledicite-ot-sybitiqta-v-arabskiq-svqt-i-predizvikatelstvata-pred-bylgariq

Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и коригира след броени седмици, а някои  прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможните сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията, в геополитически план, и необходимата реална политика  в близко бъдеще, включително и на България.

Причини за събитията

Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, станал арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт (и застрашаване на енергийните доставки) на радикално ислямистки режими, т.е. на враждебни на европейската цивилизация сили. Действителните причини обаче, се оказаха (а за експертите винаги бяха) съвсем други:

-  Социално–икономически, а не религиозни;

-  Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали се на власт няколко десетилетия (Либия– 42 години., Йемен–33, Египет– 30,  Тунис– 23, и т.н.) ;

-  Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори (например в Египет и Йордания, през есента на 2010);

-  Демографски: постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст (където е имало такъв) и, вследствие на това, безперспективност за развитие и живот на младите хора.

-  Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки;

-  Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и  ролята на новите медии;

-  Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан.

Разбирането за основната причина – социално-икономическата – изисква, като начало, един по-далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източно азиатските например, междувременно го изпревариха. Освен това, тези страни останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче, трябва да признаем наличието на културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими.

След кризата през 2008, когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше (през последните пет години в страните от Северна Африка и Близкия Изток имаше три увеличения на цените на хранителните стоки). Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност, до 2015, ще се удвои, вместо да намалее. На 12 август 2008 държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време  беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН  с ½ – от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства.  Само от юни 2010, 44 милиона души попаднаха в огромната маса на  екстремно бедните.  Фактът, че на всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение.

Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011?

Истината е, че имаше редица  предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид:

-  Докладът на Програмата  по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010, че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни.

-  На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения.

- Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например, не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010, в Женева, представителката на ООН  Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”.

- Още през септември 2010 в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мапуто. Впрочем, от 2007 до 2009, включително, зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и  бедност и предвещаващи ефект на доминото, са над 60.

Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа отпреди 21 години бяха неверни и неоснователни именно поради горните  причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава.

Прибързано, повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетeли на „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива.

Втората заблуда, след въвеждането на понятието „революции”, е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започналите като „демократични” протести, бяха овладени от  елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси (например в Йемен).

Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче, до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да се идентифицират като носители на революционни и демократични промени.

За характера на протестите е особено важно да отбележим, че те не съдържаха анти западни, анти израелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха да вземат властта, а по-скоро да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи.

Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързаните с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха подобни хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати.

Стихийни или планирани и режисирани събития

Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий:

За планирани и предизвикани събития:

-  САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Хосни Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008, като в тези планове се е посочвало дори и времето за това – 2011. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи;

-  Преди повече от три години САЩ са сондирали, под формата на семинарни занятия, председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни (общо 84 души) с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна могат да се премахнат диктаторските режими и да се утвърди демокрацията;

- Противно на коментарите за Египет, като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промените в Египет, които стояли на дневен ред от три години насам, ще окажат въздействие върху целия регион, т.е. страната е считана за ключов фактор в това отношение.

Против конспиративните теории за подготвен сценарий

- Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници, като Израел, което прави малко вероятна съпричастността им към тях.

- Застрашени бяха важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ – Иран.

- Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, и декларираната от Вашингтон подкрепа за демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света.

- Забавената реакция и колебливостта при вземането на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий.

- Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интернет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия (впрочем дори това се оказа неуспешно – кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени, да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност).  Египетските младежи бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook. Изглежда, че тази „играчка” избухна в ръцете на американците и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе.

- Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото, освен взривяването на стабилността в един регион с изключителна стратегическа важност,  Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателна загуба на авторитет, след Ирак и Афганистан (при извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН, разбира се, нещата биха придобили друга характеристика и ограничената военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна).

След атентатите в САЩ на 11 септември 2001, конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман например обясни, че с блокирането на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, а доларът ще спечели. При крайни ситуации, като затварянето на Суецкия канал обаче, е спорно дали най-големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци, се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория е за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвя света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но и защото отсега е трудно да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори, през 2012–2013, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н.

Изводът от претеглянето на горните аргументи „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и, ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или  е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход.

Затова тук по–скоро трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но имащи напълно рационални обяснения, сякаш са били очаквани.

Очаквания, временни резултати и прогнози  – различия между страните

Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите наистина могат да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите, по принцип, предполагат по–голяма стабилност и възможности за  превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунизийците са по–подготвени в това отношение, на базата на по–доброто образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир пък има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му, под прекия контрол на  финансиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значително по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а  и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структура и интереси в страната предопределят много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона.

Египет

Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали те ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, т.е. отстраняването на президента Мубарак, не бе постигната толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат само с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент, не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията,  и  отмяната на самата Конституция, показват, че в хода на събитията един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак.  Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно, не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии.  Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите, отчитаха в най–добрия случай, че САЩ ежегодно финансират египетската армия с 1,3 млрд. долара, но не вземаха предвид, че тя самата, и по–точно генералите и висшите офицери, имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост – водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването им след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията или, че тя е гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии.

Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Движението „Мюсюлмански братя”1 заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не разчита на повече от 30% от местата. „Братята” не криеха намеренията си да регистрират своя политическа партия, с която ще участват на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план и при такъв модел, „Мюсюлмански братя” ще ерозират ролята на армията. Освен това,  самото им участие във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми, може да се окаже по–умна тактика, отколкото протакането, изострящо съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 8 март 2011, при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които нямаше достатъчна информация, също предизвиква тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там.

Проведеният през март 2011 референдум за промени в конституцията, със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна текстовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по-късно и президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяването на „революционерите” и опасенията, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлманските братя” и Национал–демократичната партия,  разполагащи със свои мрежи в страната, ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола.

Либия

Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за мъст. Но и залогът на Муамар Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща за либийците, за разлика от египтяните. Само че Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът е, дали този малоброен елит и твърде малобройната средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става.

Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации, като самообявилият се Национален съвет на страната. При това, те са  против външна намеса (или поне доскоро бяха, преди частите на режима да ги притиснат сериозно) за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителство и ясни намерения за реформи.

Потвърди се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи клана15. Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата му беше стремежът за овладяване и поставяне под контрол  на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. Но, ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, ислямът - религията на почти всички либийци, може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава.

Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцидът срещу либийския народ даде оправдателен повод за решението на Съвета за сигурност на ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства доводът, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан.

Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса, с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на подобна въздушна зона е, по същество, военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети (страната притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ и 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение; на въоръжение имат руски зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети), загуби на техника, жертви на хора. Немаловажен факт е, че съседни страни, като Тунис и Судан,  бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към Съвета за сигурност на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчисли, че за 6-месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, заслужаваше да се анализира, доколко това е приемливо.

Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция  обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това, какъв вид военна операция – само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете за населението и за участващите в операцията. И най–вече – какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не  показаха, че са направили това.

В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното (с голямо закъснение) от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземането на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО, да има ясни правни основания и да има твърда регионална поддръжка.

Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, съзнавайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желаният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа, и обезпечаване на нефтените доставки.

Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръжение и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението на американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация Ал Кайда, естествено, внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка на бунтовниците пък предопредели серията от поражения и многобройните жертви. Западът пое риска да представя тези хора като борци за демокрация, без да дава гласност на изготвените от тях списъци на 7500 души от режима на Кадафи, набелязани за екзекутиране.

На този етап обаче, можеха да се прогнозират три сценария за развитие на обстановката:

-  Продължителна и унищожителна гражданска война, с уточнението, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустиня, а в урбанизираните центрове няма как да водиш скрити партизански действия, затова такава гражданска война по-скоро ще е унищожителна, но не безкрайна.

-  Външна намеса със санкция на Съвета за сигурност на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап – наземна операция.  Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намесата на Запада в Либия, на който трябваше предварително да се отговори.

-  Не се изключваше вариантът, след физическо отстраняване на Кадафи или оттеглянето му, неговите последователи, начело с един от синовете му (вероятно Сейф Ал Ислам) да предприемат опит за установяване временно управление и да осъществят някакви реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий.

Всъщност, сценариите можеха да бъдат само два: сравнително бързо възстановяване, без Кадафи и с провеждане на повърхностни реформи, или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено,  и продиктувано от стремежа на Съвета за намеса на международната общност. Не е изключено новият режим, дори и след Кадафи, да функционира в условия на нестабилност и терористични актове.

С резолюция № 1973 на Съвета за сигурност от 17 март 2011, подкрепена от 10 държави, при 5 въздържали се (Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия), всъщност се даде по-широк мандат, отколкото създаването само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилното население. Резолюцията обаче изрично изключва навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение и цялата резолюция. Стартиралата само два дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: липсваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията.

С военната операция бяха поети определени рискове, като по-съществени измерения имаха не военните, а политическите.

Първият политически риск беше у либийците да се наложи усещането, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там и има доста силни настроения срещу тях.

Свързан с това е и вторият политически риск, интервенцията отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”.

Третата политическа заплаха, която възникна, са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това.

Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, според който Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено, хората видяха потвърждение на неговите думи.

Задава се безпредметният, след свършен факт, въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи, най-малко две неща: на първо място тотална блокада, осъществена на много по–ранен етап - икономическа, финансова, военна, която да не позволява на режима да продава петрола си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези държави, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови петролните доставки (опозицията в Бенгази  се съгласи и възобнови доставките).

Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, включително за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако сблъсъците продължат нищо чудно Либия да се превърне в полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави. Това не се случи в Египет, защото там армията много бързо изигра своята стабилизираща роля, докато либийската армия предизвика, до голяма степен, хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н.

След приключването на  военната операция  ще бъдем изправени пред съпротива, организирана от две основни групировки. Едната ще обединява последователите на Кадафи, защото те няма как да изчезнат или всички да бъдат унищожени физически, нито пък да бъдат  убедени в  добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е Ал Кайда, която вече заяви, че ще се възползва от ситуацията. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, където дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили.

Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към петролните находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои среди в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при  други сценарий: независимо дали при победа на опозицията, или при оцеляването й, поне в източните провинции, след продължително поддържане на зоната за забрана на полети,  не се знае какво ще поискат  племената (най–вероятно разделяне на отделни републики)16. Дори и при третия вариант, т.е. ако Кадафи оцелее след военната намеса на Запада, колкото и малко вероятно да е това, вече ще му е много трудно (почти невъзможно) да постави под контрол цялата страна. Тоест, ще се очертае продължителна нестабилност.

Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да се изгражда наново като държава, поради липсата на функциониращи институции, разпада на държавните структури и органи за сигурност и факта, че страната няма конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на Либия обаче, ще се ръководят на първо място, от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място – от създаването на основите на държавност, в съответствие с първостепенния си интерес.

Йемен

Тази страна е най–често посочвана като следващата, чиито режим ще рухне. Всъщност той почти  е рухнал, защото контролът върху по–голяма част от страната е изгубен (само 35% от територията се контролира пряко от правителството). Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията процъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, а сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението (по 4 огнестрелни оръжия на човек).

Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва позициите си, благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 „Ал Кайда в Саудитска Арабия” и „Ал Кайда в Йемен” се обединиха в „Ал Кайда на Арабския полуостров”, активността й доста нарасна.

Събитията в Йемен станаха пример за това, как, макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня, обединени в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на Салих. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генералът, командващ Източната дивизия, контролираща износа на нефт и газ в Южен Йемен.

Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намесата на външни сили, твърдейки, че Израел и САЩ са истинските организатори на народното въстание, също както либийският диктатор Кадафи обвини за бунтовете  Израел и Ал Кайда. Подобно на други държавни ръководители в обзетите от революционен хаос държави, и Салех, който заема президентския пост от 1978, обеща да не се кандидатира на изборите 2013 и  да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ (нефтените находища ще се изчерпат най–късно до 2020).

Бахрейн

Това е малка, но ключова страна, както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения, шиитите (70% от населението на Бахрейн) да не бъдат използвани като „пета колона” от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия още отначало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и в нея служат много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара, през 2009, на 20 млн., през 2010.

Управляващите обещаха някакви половинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава премиерът, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18 февруари 2011, от Саудитска Арабия дойде много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи безусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на вълненията са участвани специални сили от Саудитска Арабия. На 14 март пък дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив, в страната вече са влезли първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от ОАЕ17. Това бе първата въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и бунтове регион. Искането за помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот и обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за наличието на големи опасения, но и за известна безпомощност.

Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост (проявени през февруари) водят до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима – надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитските организации между които досега имаше чувствителни различия (Al Wefag, приемана за по-модерна, и радикалната Haq).

Най-важни обаче, са две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитския бунт. На второ място, военните сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизане на чужди части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (освен Бахрейн, нова са  Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман). В отговор на писмото на Иран до Съвета за сигурност на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със собствена декларация, в която призовава международната общност ООН да спрат иранската намеса и провокации в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски държави поема твърд курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък (като негови огнища могат да бъдат не само Бахрейн, но Ливан, Йемен и други), с елементи на провокиране от подкрепящия ги Иран.

Саудитска Арабия

Това е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си в нефтените доставки, тя е от значение и като единствената държава способна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го кара да подкрепя сегашния режим.

Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара регентът Абдула да обяви, че отпуска 36 милиарда долара за „повишаване на жизненото равнище” и за повишаване на заплатите с 15%, като от тях 10 милиарда са за социални нужди на младите хора – покупка на дом, развитие на бизнес и т.н. Това обаче може само временно да забави и отложи настъпващите в региона революционни промени.

Някои оптимистично настроени автори, като Мадауи ал-Рашид от Кралския колеж в Лондон, смятат, че „дори и Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото, въпреки богатствата си, режимът наистина не създава работни места за младите - почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това, трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата младото поколение картина3.

Във външен план, Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни – Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападно ориентирани страни, срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля. Не е изключено в определен момент някои местни сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усилят „революционния натиск” върху управляващите.

Сирия

Протестите в странато избухнаха след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук е налице съчетание на социално-икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителната жестокост при потъпкване правата на гражданите. Езекутирани бяха дори военни, отказващи да стрелят срещу демонстрантите (например в пристанищния град Баняс). Едва в началото на април 2011, в протестите се  включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. В резултат правителството склони да отмени въведеното още през 1963 извънредно положение.

Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да прекратят подкрепата й за Иран и проиранските организации в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по-мощна във военно отношение от Либия, затова, въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, международната общност въобще не обсъжда евентуална хуманитарна операция.

Мароко

Страната е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали, до голяма степен, премълчани от западните медии. На 20 февруари например, имаше демонстрации в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас, във връзка с подписката, организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС ("Statut Avancé"). През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия със Съюза.  От 2008 монархията е и привилегирован партньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Берлин например, залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на  милиарди евро.

Портът на Танжер (Tanger Med) ще се превърне в най-голямото дълбочинно пристанище за контейнери в Африка. От него ще се възползва френския концерн Рено, който, от 2012, ще произвежда по 170 000 коли, а от 2014 - по 400 000 коли, тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат едва тогава, когато те успеят сами да свалят режима.

Оман

Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме, какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабус управлява от 1970, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции и е забранено създаването на  партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато султанът идва на власт, в цялата страна има само три училища. През 2006, четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение, в Египет те са около 70%. Оманското правителство влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. Хората обаче протестират за работни места и политически права. Макар да няма съмнение, че обещанията дадени им от султан Кабус, ще бъдат изпълнени, не е ясно, дали сметките му ще излязат верни. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администрация и да изплаща по 280 евро на безработните, имащи диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари колегите си от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за