Tag:ал кайда
 „Политическата коректност“ отново изяде демокрацията върху паметта на изкланите арменци, издушените евреи и милионите други жертви на античовечносттаМалкият президент Саркози прояви постоянство и прокара закона, криминализиращ отричането на всеки геноцид, признат от френските закони. Той предвижда наказание от една година затвор и глоба от 45 000 евро за нарушаването му. Геноцидът над арменците бе признат от френския парламент през 2001 г. Другият признат във Франция геноцид е нацисткият холокост. В медийната улисия в сензационния стил на булевардната преса „кой-кого“, много малко хора обърнаха внимание на същността на този закон. Спретнатата международна кавга не беше за това дали е имало или не е имало геноцид над арменците. Кървавите кланета от 1915 г. са признати чрез специална декларация на френския парламент още през 2001 г., както и с аналогична декларация – изтребването на евреите от нацистите през Втората световна война. Във въпросната декларация, от името на Френската република, кървавите деяния на Османската империя са осъдени и заклеймени като геноцид срещу човечеството и естествено, се настоява съвременната турска държава като правоприемник на Османската империя да признае и осъди извършеното през 1915 г. С това Франция, подобно на много други страни по света е изразила своя морален дълг пред паметта на стотици хиляди, вероятно дори над милион жертви на тая кървава касапница, както и моралната си подкрепа за няколко милиона арменци, разбягали се по цял свят, за да спасят живота си. С това френският дълг към тази част от близката история е изпълнен. В аналогична ситуация, българският парламент отказа да приеме такава декларация, с което на практика отрече факта, че е имало клане над арменците, с което орезили България пред целия цивилизован свят. В друга аналогична ситуация обаче, местният парламент в Бургас по предложение на групата съветници на Валери Симеонов прие декларация за геноцида над арменците… Какво представлява в такъв случай въпросният закон, около който се завъртяха толкова много интриги и разправии на висок тон в последните няколко месеца? Ще ви кажа, драги читатели, това, което никой друг не каза пълногласно. Това е един много лош закон. Един мракобесен закон, каквито досега тихичко, усул-усул бяха приети от доста „стари“ европейски демокрации, като Швейцария или Австрия и т.н. За френският се чу, защото Ердоган реши да показва мускули. Защо „мракобесен“? Защото този закон е пряко насочен към потъпкването и задушаването на свободата на словото и погазването на основните човешки свободи, отстоявани от класическата западна демокрация. Според този и аналогичните му други европейски образци, не можеш, забранява ти се на практика да мислиш, да разсъждаваш, да спориш, да обсъждаш историята. И ако нещата около, примерно арменския геноцид са доста ясни и еднозначни, съществуват камари от факти, писмени и визуални свидетелства, не е така в много други случаи. Та дори и по отношение на арменския геноцид все още няма крайно становище по отношение на броя на изкланите – според едни автори той е 500,000 според други 800,000 или пък милион и половина! Никой няма право да узурпира историята, никой няма право да ни казва какво да мислим, нито пък да ни забранява да изказваме мнението си. Друго е тоталитаризъм, чиста проба! Ще ви дам един последен пример – тъй като, както вече обясних, това е закон, въобще за геноцидите, това би следвало да означава, че за всеки отделен случай, когато френската държава изрази официално политическо мнение, че става дума за геноцид, това означава, че френските журналисти няма да имат правото да го обсъждат!? Иначе ги грози затвор и съсипваща глоба! Но спомнете си Либия! Това се случи само преди месеци. Там Франция изсипа тонове бомби и ракети и яростни обвинения срещу Кадафи, че е подложил народа си на геноцид! Та ние изобщо не знаем все още какво всъщност се е случило в Либия поради тоталното информационно затъмнение от страна на официозните медии. Нещо повече, има достоверни сведения, че се е случило тъкмо обратното – поддържаните от Франция сили на Ал Кайда, което бяха в основата на армията на така наречения Преходен съвет са тези които са извършили масови убийства и всякакви зверства, включително садистичното убийство без съд и присъда на самия Кадафи! Но понеже френската държава официално е декларирала, че Кадафи е организирал геноцид срещу народа си, според обсъждания тук мракобесен закон никой няма право да обсъжда и разследва, защото ще го пратят зад решетките. Ето, за това говоря. Отново се мярка отвратителната доктрина за „политическата коректност“ и в частност „политически коректното говорене“, чрез които класическата демокрация на запад бива бавно, но сигурно удушавана и всичко започва да напомня ужасяващо за „1984“ на Оруел, започва да се осъществя отвратителния свят на „Големия брат“. Едва, когато погледнеш от тази височина нещата, ти става до болка ясно, защо всъщност Саркози бе толкова постоянен и устойчив в усилията прокара закона. Другите хипотези са толкова смехотворни, че е ясно, че ни пращат за зелен хайвер – искал бил да спечели гласовете на арменската диаспора във Франция – че тя арменската диаспора е 350 хиляди, като турската диаспора е над 330 хиляди! Танто за кукуригу, на чиято и страна да застанеш, губиш толкова гласове, колкото си спечелил… Ето, затова става дума, другото е сензацийки за един ден и пясък в очите. Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/actualno/1165-2012-godinata-na-talibanite  Няма значение, че китайците смятат 2012 за година на дракона. За Съединените щати това ще бъде „годината на талибаните”.Новата 2012 започна със сензационно „изтичане” на информация от висшите правителствени среди във Вашингтон към медиите: оказва се, че администрацията на Барак Обама подготвя предаването, на правителството в Кабул, на един от лидерите на Движението Талибан молла Мохамед Фазъл, който през последните девет години беше затворник в американската база Гуантанамо в Куба. Според високопоставени американски чиновници, Фазъл може да бъде освободен (или пък прехвърлен в Катар) в отговор на отдавнашното искане на Кабул и като своеобразен „жест, целящ укрепване на доверието”, който трябва да покаже на талибаните, че намеренията на САЩ към тях наистина са сериозни.
Днес, когато европейците са обзети от страх за съществуването си заради изключително тежката икономическа криза, на Обама ще се наложи да използва целия си чар за да не бъде изоставен в Афганистан от своите съюзници от НАТО. А за целта ще му се наложи да ги убеди, че има светлина в края на тунела, по който ги е повел. Срещата в Чикаго просто няма правото да се провали, както стана с двете предишни – в Истанбул, на 2 ноември 2011, и на втората конференция в Бон, на 2 декември. Междувременно обаче, атмосферата в региона около Афганистан става все по-застрашителна. Москва нанесе съкрушителен удар по плановете на САЩ и секретаря на НАТО Андерс Фог Расмусен, в които Централна Азия се разглежда тактически като „заден двор” за операциите в Афганистан (ако в отношенията между Съединените щати и Пакистан настъпи критичен момент), а стратегически – като площадка за голямата игра срещу Русия, Китай и Иран.
Последното изречение не може да не предизвика известна ирония, тъй като правителството на Обама съвсем наскоро взе решение да предостави на Узбекистан военна помощ – в рамките на пълната промяна на политиката си в региона – с цел да привлече на своя страна тази ключова централноазиатска държава и да ерозира позиците на ОДКС. За ужас на Вашингтон обаче, узбекистанският президент Ислам Каримов не само че присъства на срещата на ОДКС в Москва, но и подкрепи взетото там решение на организацията. По този начин, Москва ясно дава на Вашингтон да разбере, че на монопола му за решаването на конфликтите в Афганистан следва да се сложи край. Впрочем, САЩ имат избор: или отново да се борят за приятелството на Пакистан, убеждавайки Исламабад да отвори транспортните коридори, които са затворени вече повече от месец или пък, като вариант, да се разчита на Северния коридор, използван сега за снабдяване частите на НАТО, и за изтеглянето на личния състав и армейското имущество от Афганистан. Решението на ОДКС надвисна, подобно на дамоклев меч, над американската база в Манас – стратегически въздушно-транспортен възел, намиращ се край столицата на Киргизстан Бишкек. Засега все още няма доказателства, че Русия и Пакистан за започнали да действат в тандем, макар че външният министър Сергей Лавров отдели специално място на Пакистан в изявлението си за приоритетите на руската външна политика през 2012.
За Русия и постсъветските централноазиатски републики, Фазъл също е одиозна личност, включително и защото отговаряше за връзките между Движението Талибан, Ал Кайда и местните и филиали, като например Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) и чеченските бунтовници. Освен това, той отговаряше за стратегически важната афганистанска провинция Кундуз, граничеща със „слабините” на Централна Азия – именно там беше базата му, заедно с тази на водача на ИДУ Джума Намангани, през октомври 2001, когато САЩ започнаха интервенцията си в Афганистан. Но тъй като Фазъл принадлежи към епохата „преди клана Хаккани”, възниква въпросът дали въпросният клан, който днес формира гръбнака на оглавеното от талибаните въстание, чиято опорна база са племенните зони в Северен Пакистан, ще бъде склонен да признае „старшинството” на Фазъл и да му отстъпи ръководството? Възможно е, в тази връзка, на Пакистан да се наложи да преразгледа приоритетите в своите „стратегически активи”, а това е своеобразно минно поле. Освен това, да не забравяме Катар, който все повече се изявява в ролята на най-близкия, след Израел, съюзник на САЩ в Близкия Изток. Правителството на Обама очевидно е впечатлено от демонстрираните от Катар, на толкова различни „бойни полета” като Либия, Египет и Сирия, умения при взаимодействието с „Мюсюлманските братя” и други, смятащи се за „автономни”, ислямистки групировки, както и от помощта оказана на САЩ за бързия преход на Близкия Изток в „правилната историческа посока”. Белият дом се надява, че ако предаде Фазъл в ръцете на доказалите възможностите си катарци, той набързо може да бъде префасониран в „ислямски политик от новата ера на демокрация”. Както изглежда, Фазъл е получил съгласието на америакнците да включи и молла Омар в предстоящите официални преговори за мир в Афганистан с участието на талибаните. Фазъл се ползва с авторитет в опълчението на талибаните и те лесно ще склонят да организират завръщането му в голямата политика. Връзките му с ислямистките формации в Пакистан, както и с пакистанското разузнаване пък могат да се окажат полезни при оказване на необходимия натиск върху Исламабад за да бъде принуден да съдейства за успеха на мирните преговори под егидата на САЩ или поне да не ги провали. Истината е, че Фазъл е идеалната противоотрова срещу иранското влияние в Афганистан. След като премине съответната обработка в Катар, той има всички шансове да се превърне в доверен партньор на Вашингтон в голямата игра на американците, особено ако т.нар. „арабска пролет” обхване и Централна Азия, давайки възможност за смяна на властта в държавите от региона и превръщането им в „ислямски демокрации”. Освен това Вашингтон може да повери именно на Фазъл задачата на убеди Движението Талибан да не превръща в проблем намерението на САЩ да създадат и поддържат в Афганистан мрежа от военни бази. И все пак, дали този план ще сработи? Междувременно, пакистанците вече изстреляха първия си „новогодишен” залп срещу плановете на САЩ – в началото на януари 2012 говорителят на Министерството на външните работи в Исламабад Абдул Басит заяви, че: „Гарантирането на сигурността и стабилността на Афганистан е невъзможно без участието на Иран. За възстановяването на сигурността и оздравяването на Афганистан се налага да отделим необходимото внимание и да се доверим на Иран, тъй като без сътрудничеството с него е невъзможно налагането на тенденцията за установяване на сигурност и стабилност в дългосрочен план”. Между другото, когато Басит произнасяше тези думи, за своеобразен фон му послужи шума от изстрелването, от една секретна площадка, на иранската крилата ракета „Кадер” („Могъщ”), което недвусмислено демонстрира, че Техеран действително е в състояние да блокира стратегическия Ормузки пролив. Басит е добър дипломат и отлично знае, че от Доха да Ормузкия пролив има само 547 км по права линия. Тоест, в Доха Фазъл едва ли може да се чувства в безопасност. * Авторът и индийски дипломат от кариерата, представлявал е страната си в Русия, Южна Корея, Шри Ланка, Германия, Афганистан, Пакистан, Узбекистан, Кувейт и Турция  Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1143-vtorata-afganistanska-voina През лятото на 2011 официално стартира процесът на постепенно изтегляне на американските войски от Афганистан. Както е известно, НАТО планира до 2014 окончателно да прехвърли отговорността за случващото се в страната на местните сили за сигурност. В същото време, ситуацията в Ислямска република Афганистан (ИРА) остава сложна. Продължават да не са решени междуетническите проблеми, а борбата с непримиримата въоръжената опозиция далеч не е приключила, също както и тази с грандиозната корупция, стопираща икономическото възстановяване на Афганистан, с наркомафията, която се е сраснала с чиновническия апарат на най-високо равнище, и с разширяващата се употреба на наркотици вътре в страната. Кога американците и НАТО ще напуснат Афганистан окончателно и, ако все пак го направят, дали в страната ще се запази поне някакво подобие на стабилност, си остава под въпрос.
Наистина, в тази страна не се налага разполагането на над 132 хиляди военни (1), за поддържането на някаква видимост за ред и стабилност, както и да се изразходват огромни ресурси за осигуряване дейността на 28-те т.нар. „групи за възстановяване на провинциите”, пръснати из цял Афганистан и ангажирани с различни социални и инфраструктурни проекти. Именно в Афганистан, а не в Либия, за да реши проблема с недостига на ресурси, НАТО се нуждае от присъствието на цели 48 държави (а не само на водещите страни в света – САЩ, Франция, Германия и Великобритания), някои от които са съвсем малки и приносът им в общата кауза – установяването на стабилност и ред в тази страна, се ограничава до не повече от десетина военни или цивилни специалисти (2). Именно в Афганистан, а не в Либия, САЩ и НАТО изгубиха стотици убити (3), още по-голям е броят на загиналите в резултат от невнимателните или необмислени действия на пакта мирни местни жители (4). В същото време, не бива да се изключва, че с течение на времето „леката въздушна разходка” в Либия, въпреки свалянето на Кадафи, също ще се превърне в изключително сложен проблем, който може и да не стане „лакмусова хартия” (5) за бъдещето на НАТО, но е в състояние да създаде допълнителни трудности от политически и функционален характер за пакта. Да не забравяме, че войната на САЩ и съюзниците им в Афганистан също започна с въздушни бомбардировки. Как започна всичко Войната в Афганистан беше предшествана от трагични събития – терористичните нападения от 11 септември 2001, след които тогавашният президент на САЩ – републиканецът Джордж Буш-младши, обяви война на международния тероризъм, в лицето на оглавяваната от Осама бин Ладен Ал Кайда и режима на талибаните в Афганистан, чиято територия по онова време се бе превърнала в основна база на международния тероризъм, където, под крилото на радикалното ислямистко движение „Талибан” (6), се бяха събрали радикални ислямистки „муджахидини” от целия свят. Буш изпрати американската армия да прочисти Афганистан от талибаните, след като предварително си беше осигурил дипломатическата подкрепа на много държави по света, включително и Русия. Юридическа основа за военните действия на САЩ стана чл.5 от VІІ глава на Устава на ООН, за правото „на индивидуална или колективна самоотбрана”. Пред американците тогава стояха три основни цели: да ликвидират Бин Ладен, да унищожат Ал Кайда и да свалят режима на талибаните. На 7 октомври 2001, президентът на САЩ санкционира нанасянето на въздушни удари срещу афганистанската столица Кабул и редица други градове. Така стартира операцията „Несъкрушима свобода” („Еnduring Freedom”) (7), в която активно участие взе и най-близкият американски съюзник – Великобритания. Но, ако американците и британците бяха ангажирани най-вече с нанасянето на въздушни удари по най-големите афганистански градове, най-важната роля в наземната операция изигра т.нар. „Северен алианс”, начело с Ахмед Шах Масуд. Подкрепа за американците декларираха редица европейски държави, които доброволно се включиха в „антитерористичната коалиция”. Пак в подкрепа на САЩ, НАТО, за първи път в историята си, активира чл.5 на Вашингтонския договор, а две години по-късно, алиансът взе решение да се включи в операциите в Афганистан, наред с основния си член и партньор. Режимът на талибаните беше свален още през декември 2001, а десетки хиляди „муджахидини” бяха изтласкани към границата с Пакистан и се настаниха в зоната на пущунските племена, разположена от двете и страни. Под стриктното ръководство на американската администрация и с активното участие на НАТО и ООН започна изграждането на „демократичен” Афганистан. При това, ООН, като най-важната международна структура, нямаше как да остане встрани от афганистанския проблем. Под нейна егида, в началото на декември 2001, в Бон се проведе историческата първа конференция за Афганистан, в резултат от която страната се сдоби с временна администрация, начело с Хамид Карзаи. Следващото важно решение беше създаването на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF), в съответствие с резолюция 1386 на Съвета за сигурност на ООН (от 20 декември 2001). Първият мандат на ISAF имаше шестмесечен срок, който след това редовно беше продължаван. ООН прие общо 12 резолюции, касаещи Афганистан (8). Струва си да отбележа, че официален мандат за присъствие в Афганистан имат само ISAF, но не и НАТО. Нито една резолюция на Съвета за сигурност, касаеща Афганистан, не предоставя на алианса мандат от ООН за осъществяване на военна мисия в тази страна. След като, на 11 август 2003, НАТО сама си възложи командването на ISAF, в лицето на своя генерален секретар лорд Джордж Робъртсън, организацията постфактум уведоми за това генералния секретар на ООН Кофи Анан с писмо от 2 октомври 2003. Към него беше приложена Дългосрочната стратегия на НАТО относно ролята на пакта в състава на ISAF. При това генералният секретар на НАТО любезно обеща, че ще държи Кофи Анан „в течение за развитието на събитията в хода на обсъждането на този въпрос от Северноатлантическия съвет” (9). НАТО в Афганистан Като самостоятелен играч, НАТО започна да изпълнява сериозна роля в Афганистан едва след август 2003, когато алиансът доброволно пое функциите на стратегическото командване и координацията на действията на ISAF. Това решение се оказа изключително важна стъпка за НАТО. Въвличането на алианса в американската военна операция се обяснява с цял комплекс причини. Сред тях можем да споменем и демонстрацията на солидарност със САЩ, в рамките на чл.5 на Вашингтонския договор, и помощта в планирането и практическата реализация на операцията, която военните структури на НАТО, от самото начало на бойните действия, оказваха на членовете на пакта, решили да воюват заедно със САЩ, в рамките на т.нар. „коалиция на желаещите”. Огромна роля изигра и необходимостта да се запази единството на алианса, което през септември 2001 се оказа застрашено, заради фактическото игнориране на НАТО от тогавашната американска администрация (10). Стремежът на НАТО да бъде от полза за американците в Афганистан не срещна веднага отклик във Вашингтон. Почти две години американската администрация предпочиташе да действа сама, прибягвайки най-вече до помощта на най-близкия си съюзник – Великобритания, както и на няколкото държави, които веднага декларираха желание да помогнат на Вашингтон. Но след свалянето на талибаните, когато ситуацията частично се стабилизира и необходимостта от преки военни действия отпадна (част от терористите на Ал Кайда и талибаните бяха ликвидирани, а друга част изтласкани в планините до границата с Пакистан), а вниманието на Белия дом се концентрира върху Ирак (където американците влязоха през март 2003), настъпи „звездният час” на алианса. На първия етап, задачата на НАТО беше да гарантира локалната сигурност в сравнително спокойните райони на Афганистан, като постепенно разшири зоната на сигурност върху цялата територия на страната, а на втория – да осигури условия за възстановяването на Афганистан. Всичко това трябваше да стане при запазване на доминиращата политическа роля и военния контрол на САЩ. На практика, НАТО пое обслужващата роля по разчистването на политическите, икономически и хуманитарни „свлачища”, оставени от американците след края на военните действия. Тоест, алиансът трябваше да се превърне в своеобразен „кризисен мениджър”, ръководещ международните усилия за хуманитарно и социално-икономическо възстановяване на Афганистан. Разбира се, не би могло да се каже, че американската интерпретация за ролята на НАТО в Афганистан не устройваше пакта. Всъщност, алиансът беше доволен, че ISAF не участва пряко във военни сблъсъци, а е ангажиран повече с патрулиране и гарантиране на сигурността в афганистанските провинции, както и с различни инфраструктурни проекти. Междувременно, постепенно стана ясно, че американците са избързали с обявяването на победата си над Движението „Талибан”, което, през 2003-2005, съумя да възстанови силите си, поставяйки началото на нов етап от афганистанската кампания с активно използване методите на партизанската война и подривните действия срещу силите на НАТО. Пактът се сблъска с цял комплекс от военни и граждански проблеми, които доведоха до това, че „Афганистан се превърна изпитание за целия алианс” (11). За НАТО ставаше все по трудно да изпълнява задачите по гарантиране на сигурността, дори на локално равнище. Сериозни проблеми възникнаха в сферата на управлението на страната и развитието на Афганистан. Поемайки отговорността за миротворческата операция, НАТО надцени своя потенциал и ресурсите си на „кризисен мениджър”. Организацията се сблъска със сериозни предизвикателства, засягащи имиджа и, свързани на първо място с негативните последици от погрешните действия на американците, водещи до гибелта на все повече мирни жители. Възникнаха и чисто вътрешни проблеми, породени от трудностите във взаимоотношенията между европейските държави и администрацията на Буш-младши, която беше склонна да игнорира интересите на Европа, като цяло, и на алианса, в частност. Афганистан демонстрира, че НАТО не е готова да се справи с партизанска диверсионно-подривна война. С всяка изминала година, обществата в европейските държави все по-малко разбираха, защо съгражданите им трябва да загиват в Афганистан в името на призрачната идея за демократизацията на тази страна. „Малката победоносна война”, стартирана от Джордж Буш, се превърне за САЩ и НАТО в продължителна позиционна война с бунтовниците. Бин Ладен оставаше неуловим, а Ал Кайда продължаваше да функционира, напомняйки отвреме навреме за себе си с поредните ужасяващи терористични акции (12) или със съобщения за предстоящи такива, а режимът на талибаните, макар и свален, не беше разгромен. Не е чудно, че Афганистан се превърне в много сериозен проблем за военните и чиновниците от НАТО. На всичкото отгоре, към него се прибави и още един, свързан със засилващата се дестабилизация на съседен Пакистан. Пакистанското измерение на афганистанската война В регионален контекст, американските военни действия в Афганистан създадоха огнище на сериозна нестабилност в Средния Изток, като особено негативно се разви ситуацията в Пакистан. След 11 септември 2001, администрацията на Буш, благодарение на щедрата си финансова подкрепа, успя да убеди пакистанския президент Первез Мушараф да се включи в „кръстоносния поход срещу тероризма”, макар че преди това Белият дом нееднократно беше налагал санкции срещу Исламабад (13). Междувременно, участието на Пакистан в афганистанските проблеми съвсем не се ограничаваше с формалното му присъствие в антитерористичната коалиция, водена от американците. Пакистан отдавна и многократно се месеше във вътрешните работи на Афганистан, чиято територия се смяташе от Исламабад за негова „зона на специални интереси”. На първо място, това е свързано с проблема за афганистанско-пакистанската граница в източната част на т.нар. „линия Дюранд” (14), която Афганистан не признава от 1949 насам. Не е тайна, че Движенито „Талибан” възникна с директната подкрепа и участие на пакистанските военни през 1994. Като военно-политически проект, то трябваше да замени „моджехидините”, които Пакистан и САЩ активно подкрепяха във войната им със съветската армия. Исламабад първи призна правителството на талибаните през 1996, а части на пакистанската армия участваха във войната против „северняците” в годините на хаос и конфликти, последвали свалянето на комунистическия режим и изтеглянето на съветските войски. В лицето на талибаните, Пакистан се сдоби с инструмент за постоянно влияние в Афганистан, както и сред афганистанските и пакистанските пущуни, оказали се разделени от „линията Дюранд”. Навремето дори се обсъждаше идеята за формиране на пакистанско-афганистанска федерация, под егидата на Исламабад. Официален Кабул нееднократно обвиняваше пакистанските власти и пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), че подкрепя бунтовниците в зоната на афганистанско-пакистанската граница, както и, че пакистанските специални служби са замесени в организирането на серия мащабни покушения и терористични нападения на територия на Афганистан. Успешните военни действия на САЩ против талибаните на територията на Афганистан през 2001-2002 доведоха до това, че значителна част от тях се изтеглиха в граничните с Пакистан райони, населени с пущунски племена. Там талибаните изградиха мощна терористична инфраструктура, включително бази за подготовка на терористи-самоубийци. Така двете съседни държави се оказаха в ролята на скачени съдове. Сега източникът на афганистанската нестабилност се премести в пакистанската част на граничната зона. Бойците на Ал Кайда и „Талибан” не само използваха територията на Пакистан за да подготвят своите терористи-камикадзе, но и успяха, на практика, да създадат в зоната на пущунските племена в провинции Северен и Южен Вазиристан шариатска ислямска държава Вазиристан, която не се подчиняваше на Ислабамад (15). От тази територия те започнаха да осъществяват активни бойни действия срещу самото централно пакистанско правителство. Но, ако президентът Мушараф все пак съумяваше, повече или по-малко, да съхрани стабилността в страната, чрез преговори и сделки с талибаните (16), след свалянето му (17) и идването на власт на президента Асиф Али Зардари – съпруг на убитата Беназир Бхуто, и на премиера Юсуф Гилани ситуацията започна да излиза от контрол. Така, в резултат от пролетното си настъпление през 2009, пакистанските талибани стигнаха само на сто километра от столицата. Заплахата от нахлуване на ислямистите в районите на Пенджаб и Синд принуди пакистанските власти да започнат мащабна операция срещу бунтовниците, продължила няколко седмици (18). Именно тук се прояви слабостта на новите пакистански власти, които не се ползват с особен авторитет вътре в страната (включително заради близките си отношения с американската администрация), както и на новата политика на Исламабад, целяща „умиротворяването” на талибаните (19). Присъствието на американските и натовските части в Афганистан провокира радикализацията на настроенията в Пакистан. Ангажирането на Исламабад в „американската война” пък създаде отлични условия за активизиране на талибаните и Ал Кайда и за разширяването на афганистанската зона на нестабилност и в редица пакистански територии. Активната пропаганда на формиралия се пакистански филиал на Движението „Талибан” съдейства за ислямизацията на пакистанската младеж. Експертите пък заговориха за „афганизацията” на Пакистан. Взривоопасния характер на ситуацията в страната бе потвърден от събитията около Червената джамия (Дад Масджид) в Исламабад, през юли 2007. Тогава студентите от медресето Джамия Фаридия, към Червената джамия, обявиха неподчинение на светските власти в Пакистан и установяване законите на шариата. В резултат от обсадата и щурма на джамията от пакистанските военни, загинаха (по официални данни) над сто души, включително 53 ислямисти. Така, за десет години Пакистан се превърна (по афганистанското направление) от настъпателно действащ играч, в нестабилна държава, отчаяно защитаваща се от заплахата, която навремето сама създаде за целите на активната си геополитическа игра. Исламабад се оказа заложник на собствените си политически илюзии. Стремейки се за използва талибаните като инструмент за натиск върху Афганистан, той не забеляза, че този инструмент се е обърнат срещу него самия. В резултат, днес част от територията на Пакистан, на практика, не се контролира от централните власти, а в страната има голям брой талибани и бойци на Ал Кайда, чувстващи се отлично на територията на пущунските племена, и тя страда от перманентна нестабилност, която от време на време намира израз в жестоки нападения, терористични действия и прекъсване на инфраструктурата на НАТО. Исламабад се компрометира допълнително след като, на 2 май 2011, американците осъществиха в град Аботабад (в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва) специализирана операция за ликвидирането на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, който, като се изясни, повече от пет години е живял спокойно в този курортен център. Цялата тази ситуация накара участниците в международната коалиция в Афганистан да се замислят за това, доколко искрено участва Пакистан в борбата с международния тероризъм, след като водачът на терористичната мрежа в течение на толкова години спокойно си е живял на няколко десетки километра от пакистанската столица. Всъщност, коалицията и преди не изпитваше особено доверие към Исламабад, подозирайки пакистанските военни в двойна игра по отношение на талибаните и Ал Кайда (за разлика от Афганистан и Саудитска Арабия, Пакистан дори не бе поканен на срещата на върха на НАТО в Лисабон, където афганистанската тема и въпросът за помирението с „умерените талибани” бяха сред основните), а след събитията от 2 май доверието към антитерористичната дейност на Пакистан беше тотално ерозирано. В резултат, наред с доверието, изчезна и изключителната позиция, с която се ползваше Пакистан на преговорите с въпросните „умерени талибани”, като в Лисабон диалогът с тях беше възложен на саудитците. Развитието на отношенията между Исламабад и Запада вече ще зависи до голяма степен от поведението на самия Пакистан, в контекста на разследването за пребиваването на Бин Ладен на негова територия, както и от това, до каква степен ще бъде преодолян вътрешния конфликт между пакистанските военни и останалата част на местния политически елит, който е раздвоен по въпроса за подкрепата на талибаните. Стратегията AfPak на президента Обама Смяната на президентския екип в САЩ доведе до промяна в подхода не само към Афганистан, но и към целия регион на Средния Изток. Новата стратегия на Белия дом беше изложена от президента Обама на 27 март 2009. На първо място, за постигане на основната американска цел – унищожаването на Ал Кайда, беше взето решение да се обединят подходите към Афганистан и Пакистан в обща регионална стратегия. Обединеният регион бе наречен AfPak (или PakAf). Президентът Обама засили вниманието към Пакистан, който, наред с Афганистан, стана втория адресат на новата стратегия. За първи път администрацията на САЩ публично констатира, че съществува дълбока взаимна зависимост между проблемите на бунтовническото движение в Афганистан и действията на екстремистите в източните райони на Пакистан. Американското ръководство ясно заяви, че вече „няма да бъдат следвани две различни линии по отношение на Афганистан и Пакистан”. Един от конкретните инструменти за сътрудничеството между Пакистан и Афганистан трябваше да станат редовните срещи на техните президенти, под егидата на САЩ, с цел обмен на информация и координиране на действията в борбата срещу талибаните и Ал Кайда (20). На второ място, промени се официалната позиция на американското ръководство относно преговорите с талибаните (предишната администрация категорично отхвърляше подобна възможност). На практика, беше предложена политическа амнистия за т.нар. „умерени талибани”, които не се смятат за идеологически привърженици на Ал Кайда и са готови да сложат оръжие, да признаят правителството на Карзаи и конституцията и да се върнат към мирния живот. На трето място, планирано беше значително увеличаване числеността на американския контингент в Афганистан (21). На четвърто място, беше решено да се акцентира върху икономиката. Макар че Афганистан не може да се нарече богата страна (22), тази държава има определен икономически потенциал, свързан най-вече с разработката на полезните изкопаеми, хидроенергетиката, изграждането на транзитни комуникации и производството на някои селскостопански култури. В тази връзка администрацията на Обама реши да изразходва, през 2010, 4,4 млрд. долара за създаването, в Афганистан и Северен Пакистан, на необходимата социално-икономическа инфраструктура, която да съдейства за връщането на афганистанците към мирния живот и да ограничи кадровата база на Ал Кайда. По-нататъшното си оформление тази стратегия получи на юбилейната среща на НАТО в Кел/Страсбург, през април 2009 (23). На първо място, там беше подкрепена обявената от американската администрация политическа амнистия за умерените талибани. На второ място, беше създадена т.нар. Тренировъчна мисия на НАТО (NATO Training Mission in Afghanistan), чиято задача е подготовката на афганистански военни и полицаи. Това означаваше, че алиансът ще залага на подготовката на собствени афганистански сили за сигурност, които в перспектива изцяло ще поемат отговорността за ситуацията в страната, т.е. предвиждаше се постепенната „афганизация” на сигурността, сроковете за която обаче оставаха неопределени. Междувременно, събитията през лятото и началото на есента на 2010, когато талибаните буквално заляха Афганистан с вълна от терористични нападения (съвпаднала с президентските избори на 20 август), принудиха алианса да коригира параметрите на „афганизацията”. Само в деня на гласуването бяха извършени 139 терористични акции из цялата страна. През август-септември, загубите на ISAF надхвърлиха 140 души. Ситуацията дотолкова се изостри, че Обама нареди временно да спре прехвърлянето на допълнителните контингенти в Афганистан (24). Поради големите загуби, понесени през тези два месеца от съюзническите части, в Европа рязко нарасна броят на противниците на участието на страните им в афганистанската кампания. Промени се и позицията на водещите държави от НАТО и участнички в ISAF – Франция, Германия, Италия и дори Великобритания (25): вместо да увеличат военните си контингенти, те заговориха за необходимостта да се фиксират срокове, в които да започне изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан и усилията да се концентрират върху подготовката на афганистанските военни и полицаи, като в тази връзка в страната да се изпращат не войници, а специалисти-инструктури. В тези условия, американците нямаха друг изход, освен да приемат позицията на европейските държави, стремящи се колкото се може по-бързо да бъдат съгласувани сроковете за изтегляне от Афганистан. Затова, още на 23 октомври 2009, на заседанието на военните министри от НАТО, беше приета Стратегическа концепция за прехвърляне отговорността за ситуацията в Афганистан на местните сили за сигурност (The Strategic Concept for Transition to Afghan Lead). При това, първите стъпки в тази посока трябваше да бъдат направени още през втората половина на 2010. 2010 нагледно демонстрира гъвкавостта на американската политика по афганистанския проблем, която бихме могли да наречем „политика на тоягата и моркова”. От една страна, администрацията на Обама подкрепи програмата за национално помирение, одобрена на международната конференция за Афганистан в Лондон (януари 2010), а след това и в Кабул (през юни), както и от афганистанската Лоя Джирга (Съвет на старейшините на местните племена), обявила се за „правителствено-опозиционен модел на по-нататъшното развитие на афганистанското общество”. На практика, ръководството на Афганистан, в лицето на Хамид Карзаи, получи „зелена светлина” за установяване на контакти с основните фигури на въоръжената опозиция и Движението „Талибан” (информацията за преговорите с тях многократно стигаше до медиите). От друга страна, американците продължиха да оказват военен натиск върху талибаните и Ал Кайда, в рамките на антиталибанските операции („Мощарак”, през февруари-март 2010, и „Шефаф”, през март-април 2010, в северните провинции на Афганистан) и осъществиха успешна операция за ликвидирането на водача на международния тероризъм Осама бин Ладен. Основен приоритет за ISAF и САЩ в Афганистан си остава подготовката и обучението на местната армия, полицията и силите за сигурност, с цел по-бързо да им бъде прехвърлена отговорността за ситуацията в страната. Като тук вече са фиксирани съвсем конкретни срокове – процесът стартира през лятото на 2011 и следва да приключи през 2014. Дали обаче, това ще бъде краят на войната? Посткризисното възстановяване на Афганистан Задачата за възстановяването на Афганистан фигурираше сред целите на международната общност в тази страна още непосредствено след свалянето на талибаните и установяването на новата „демократична” афганистанска власт, в лицето на президента Карзаи и неговата администрация. Първите решения по този въпрос бяха взети в рамките на Бонската конференция, през декември 2001. Оказването на съдействие на новите афганистански власти за възстановяване на социалната инфраструктура на страната и икономическото и развитие бяха възложени пряко на три различни структури: Мисията на ООН в Афганистан, НАТО и ЕС. При това не може да се каже, че всяка от тези организации отговаря за конкретна сфера, тъй като НАТО например, претендира за ролята на координираща структура по всички въпроси. Въпреки това, всяка от тях си има приоритетно направление: така НАТО е ангажирана с гарантирането на „твърдата” сигурност, ЕС инвестира в Афганистан огромни финансови средства, а пък Мисията на ООН реализира там различни инфраструктурни и социално-икономически проекти. Мисията на ООН На 28 март 2002, с резолюция 1401, беше създадена Мисия на ООН за съдействие на Афганистан (UNAMA), с централа в Кабул. Основните и задачи са мониторинг на ситуацията с човешките права, равенството между половете и хуманитарно съдействие за развитие на Афганистан. Мисията има осем регионална представителства. Основната функция на представителите на Мисията е мониторинга на ситуацията, както и координиране реализацията на различните програми и на специализираните агенции на ООН. Въз основа на щателния мониторинг се изготвят ежегодните доклади на генералния секретар на ООН, оценяващи ситуацията в Афганистан. Не по-малко ценна информация съдържат докладите на специализираните агенции на ООН. В афганистанския случай, изключително важна е статистиката на Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC), която публикува доклади за производството и трафика на наркотици в страната, анкетира местните селяни, използва данни от въздушните снимки и събира информация за работата на афганистанското Вътрешно министерство. Докладите на службата са основния статистически източник, използван за анализ на афганистанския наркотрафик. Друго направление в работата на UNAMA е координирането на продоволствените и селскостопански програми и мониторинга на вноса и износа на продукцията. Поредният мащабен проект на ООН, стартирал през април 2010, предвижда оказване на продоволствена помощ за 7,3 млн. афганистанци. Програмите на ООН са ориентирани не само към доставката на продукти отвън, но и към ефективното разпределяне на продоволствието вътре в страната. Важно място сред тях заема масовото изкупуване на зърно от афганистанските селяни с цел продоволственото осигуряване на техните съотечественици. Не по-малко сложно направление е оказването на помощ на афганистанските бежанци. Това става чрез Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците. Оказва се помощ на бежанците, връщащи се в родината си от Иран и Пакистан. През зимата на 2010-2011 UNAMA стартира реализацията на програма за оказване на помощ, в навечерието на зимата, на семействата на бежанците в провинция Кабул. По данни на службата, в последно време, в Афганистан са се върнали 8 милиона души, намиращи се в тежко социално-икономическо положение. В тази връзка, за бежанците и преместените лица, завръщащи се в родината, след 2002 бяха построени над 200 хиляди къщи. Дългосрочната програма на ООН се реализира в сътрудничество с местните отдели за бежанците и репатриацията. Откакто, през 2002, репатриацията придоби широки мащаби, програмата за осигуряване на жилища е помогнала на 2 млн. бивши емигранти да се сдобият с нов дом в родината си. А това са над 25% от всички бежанци, завърнали се в Афганистан. Въпреки ползата от дейността на UNAMA за обикновените афганистанци, работата на сътрудниците е много рискована и застрашава живота им. Както е известно, степента на опасност се определя от отношението на местното население към представителите на международната общност, което, до голяма степен, зависи от политическия контекст и крайната нетърпимост на мюсюлманското население на Афганистан към всички прояви, касаещи исляма и опитите за дискредитацията му. Така, през февруари 2011, вследствие на провокационното поведение на американския пастор Джоунс от Флорида, обещал публично да изгори Корана, в Афганистан и редица други страни от мюсюлманския свят избухнаха стихийни протести. Мирната демонстрация в Мазари Шариф обаче излезе от контрол, като гневът на протестиращите се обърна срещу представителството на UNAMA в града и в резултат от това 12 сътрудници на мисията бяха убити (двама бяха обезглавени). Подобни нападения (макар и не толкова кървави) се случват доста често. Ролята на НАТО След свалянето на талибаните възникна необходимостта от гарантиране на сигурността на локално равнище и възстановяването на страната. Затова, през първите пет години от присъствието си в Афганистан, Северноатлантическият пакт беше ангажиран най-вече с разширяване на зоната си на отговорност върху цялата територия на страната, гарантиране на сигурността при провеждането на първите парламентарни и президентски избори и развитието на инфраструктурните и социално-икономически проекти. За целта, алиансът формулира общополитическа стратегия за Афганистан, в чиято основа залегна „триадата”: сигурност, управление и развитие. Времето обаче показа, че стратегията на НАТО не може да се реализира изцяло, защото два от компонентите и (управлението и развитието) имат граждански, а не военен, характер и алиансът не разполага с достатъчен опит и навици за осъществяването им. Само един от трите елемента – сигурността – отговаря на компетенциите на НАТО, при това гарантирането и от ISAF, под егидата на алианса, поражда много въпроси и критики. Що се отнася до изграждането на граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те следва да се реализират не от НАТО, а от международните структури, като задачата на алианса е да гарантира необходимата за това сигурност. Афганистан демонстрира, че НАТО – нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, не е в състояние да се занимава с подобно комплексно „постмиротворчество” (26). Любопитно е, че с усложняването на ситуацията в Афганистан, постепенно осъзнавайки ограничеността на потенциала си по отношение на социално-икономическото възстановяване и демократичното развитие на страната, първо САЩ, а след това и НАТО започнаха все по-активно да поставят въпроса за глобализацията на афганистанската кампания и привличането на други регионални играчи към решаването на афганистанския проблем (27). Днес алиансът вижда като основна своя задача в Афганистан подготовката на местните въоръжени и полицейски сили. За целта бе създадена специална „Тренировъчна мисия на НАТО” (28), в чиито рамки ISAF се зае с подготовката на афганистанските кадри. Реализацията на тази задача е необходима на алианса за да може да започне постепенното си изтегляне от страната. Ролята на Еврепейския съюз Действията на ЕС, като организация, в Афганистан се ограничават най-вече с финансовото и отчасти политическото му участие. Впрочем, първата финансова помощ за Кабул от ЕС беше отпусната още през 80-те години. Тогава западноевропейските държави активно спонсорираха Афганистан чрез офиса си в Пешавар (Пакистан). След изтеглянето на съветските войски, офис на ЕС беше открит и в Кабул (29). Днес Съюзът има свой Специален представител в страната. Между 2002 и 2010 европейската финансова помощ се равняваше на около 8 млрд. евро. През 2011-2013 за различни програми за развитие на Афганистан се планира да бъдат отпуснати 600 млн. евро (30). При това обаче, ключов проблем си остава ефективното използване на тези средства и корупцията сред афганистанските чиновници и западните предприемачи. Политическата роля на ЕС в живота на Афганистан се свежда до участието му в изграждането на „афганистанската демокрация”, включително чрез легитимирането на провелите се в тази страна президентски и парламентарни избори. През 2004, Европейската комисия отпусна 22,5 млн. евро за президентските избори в Афганистан. „Безусловно, ЕС разглежда президентските и парламентарните избори като един от основните инструменти за укрепване на развиващите се държавни и граждански институции на страната. В контекста на декларациите за постепенно ограничаване на военната активност в Афганистан и прехвърляне на функциите по гарантиране на реда и сигурността на местните власти, е много трудно да се преоцени значението на провеждането на избори” (31). И макар че ЕС ясно си дава сметка за изключителната непрозрачност, а понякога и откровено фалшифициране на афганистанските избори, Брюксел просто не може да се откаже да подкрепя „демократичното развитие” на Афганистан, защото това би било в противоречие с общата стратегия за подкрепа на демократизацията в „трети страни”, ако тя се реализира в съответствие с интересите на Съюза. Военното участие на ЕС в Афганистан има опосредстван характер, т.е. осъществява се чрез участието на националните контингенти на държавите-членки в състава на ISAF, под егидата на ООН. Освен това, експертите от ЕС съдействат на колегите си от НАТО за подготовката на кадрите на афганистанската полиция (32). „Европейският съюз продължава да играе по-скоро ролята на финансов донор и технически експерт, отколкото на политически посредник в Афганистан” (33). Изтеглянето от Афганистан Макар че президентът Обама обяви началото на изтеглянето на американските части от Афганистан на 1 юли 2011, едва ли можем да очакваме, че това ще бъде бърз процес. Стратегията на НАТО се основава на „постепенното прехвърляне на отговорността в ръцете на самите афганистанци”. Въз основа на тези твърдения, които бяха озвучени от генералния секретар на алианса, можем да направим следните изводи относно по-нататъшните перспективи пред НАТО и САЩ в Афганистан. И така, на първо място, през 2010 стартира процесът на прехвърляне отговорността за страната от НАТО към самите афганистанци. На военен език и в съответствие с Операционния план на ISAF, това означава, че коалиционните сили под егидата на НАТО преминават към реализацията на т.нар. „четвърта фаза” – „предаване” (Transition) (34). На второ място, този процес ще се реализира постепенно. Тоест, някъде четвъртата фаза ще се наслагва върху третата, чиято основна задача е стабилизирането на ситуацията в страната. На трето място, възможността за предаване на пълномощията във всеки отделен регион ще се определя индивидуално. От една страна, това показва, че засега афганистанските сили не са напълно готови да поемат гарантирането на сигурността в страната, а от друга – че далеч не навсякъде фазата на „стабилизиране” вече е приключила. В началото на 2011, дори в онези немногобройни райони, където предаването на пълномощията все пак бе осъществено, афганистанците демонстрираха отчайваща неспособност сами да се справят с гарантирането на сигурността. Прехвърлянето на отговорността към афганистанците не означава незабавно и пълно изтегляне на силите на НАТО от Афганистан. „Макар че някой прекрасен ден Афганистан ще остане сам със себе си, това не означава, че ще остане самотен” – отбеляза генералният секретар на НАТО при срещата си с афганистанския президент в Берлин, през април 2011 (35). Именно за да не остане Афганистан „самотен”, в Брюссел беше изработена декларация за рамките на дългосрочното сътрудничество и партньорство между НАТО и Кабул не само по време на изтеглянето на силите на ISAF от Афганистан, но и след 2014. Символично е, че форматът на това сътрудничество официално беше определен като „дългосрочно партньорство” (Enduring Partnership). Подобно название имаше военната операция на САЩ, сложила началото на Втората война в Афганистан – Enduring Freedom („Несъкрушима свобода”), чиято цел беше залавянето на Осама бин Ладен, унищожаването на терористичната мрежа на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните. Не възнамеряват напълно да напуснат Афганистан и американците, които вече преговарят усилено с правителството на Карзаи за разполагането на постоянни военни бази на територията на страната (36). Действително, изглежда, че в краткосрочна и дори в средносрочна перспектива американците нямат друг избор, освен да останат в Афганистан. Ситуацията в страната продължава да е крайно нестабилна, бъдещето на програмата за национално помирение е мъгляво, а силите на талибаните, макар и да са отслабени, не са унищожени напълно. Наличната численост на афганистанската армия и полиция не позволява на централните власти в Кабул сами да поддържат реда в страната. Едва ли ще промени сериозно ситуацията и планираното за есента на 2011 увеличаване на армията до 172 хиляди души, а на полицията – до 134 хиляди. Сериозен проблеми остава техническото осигуряване на силите за сигурност, както и качеството на войнишкия и офицерския състав. За да се подготвят достатъчно добри професионални военни, способни да поддържат реда и да се противопоставят на талибаните, се налага продължително обучение и тренировки под ръководството на инструктори от НАТО и САЩ, каквито в момента не достигат в Афганистан. Не по-малко важна е идеологическата ориентация на афганистанските военни и полицаи, повечето от които са станали такива само по финансови съображения, защото дори и малкото получавани от тях средства се оказват сериозна сума в една толкова бедна страна. Под въпрос си остава и готовността на афганистанската армия да се противопостави сериозно на талибаните, ако НАТО и американците действително се изтеглят. Не надценяват ли чиновниците от алианса желанието на афганистанските военни да се сражават? Нерядко можем да чуем, включително и от тях самите, че войниците от афганистанската армия получават пари от талибаните и изпълняват определени, възложени им от бунтовниците, задачи. Но, дори ако приемем, че армията ще бъде готова да се сражава, а „стабилизационната” фаза от Оперативния план на НАТО приключи с пълна победа в партизанската война с талибаните, пълното унищожаване на последните изглежда практически невъзможно. Тоест, талибаните ще останат – ако не в Афганистан, то на територията на „ядрения” Пакистан, в чиито гранични провинции се чувстват отлично и чиито военни и специални служби са заинтересовани те да продължат да съществуват, просто защото такива са условията в сложната геополитическа игра, която води в региона Исламабад. Несъмнено, европейците биха искали да напуснат Афганистан колкото се може по-бързо, но имайки предвид продължаващата партизанска война на талибаните, фактическото ниво на подготовка на афганистанската армия и полицията в момента, както и редица други фактори, налагащи присъствието на чуждестранните сили, да говорим за изтеглянето на НАТО от страната изглежда преждевременно. Друг сдържащ фактор по пътя към предсрочното изтегляне на войските на коалицията от Афганистан е нестабилната вътрешнополитическа система в страната, на чието изграждане Западът отделяше толкова голямо внимание през последните десетина години. Залог за успешна борба с талибаните е постигането на политическо съгласие в разединеното етнически афганистанско общество. Днес такова единство няма. Президентът Карзаи, назначен през 2001 за шеф на временната афганистанска администрация и по-късно официално избран за президент, е компромисна фигура както за Запада, така и за афганистанските политически групировки. Само че доверието към него прогресивно спада, при това и в държавите от НАТО, и в Афганистан се трупа умора от действията му, още повече че междувременно семейството на президента се забърка в грандиозни корупционни скандали и е подозирано във връзки с наркобизнеса. Доказателство за това и, едновременно, свидетелство за изострящата се политическа конкуренция в афганистанския политически живот станаха президентските избори през 2009, когато победата на Карзаи буквално висеше на косъм заради мащабните фалшификации, за които наблюдателите от ООН съобщиха на най-високо ниво. Решението за легитимността на изборите и преизбирането на Карзаи беше взето под силния натиск на Запада, който засега не вижда друга алтернативна кандидатура, с която би могъл да си има работа. Вероятно президентът ще запази поста си до 2014, когато процесът на прехвърляне отговорността за страната ще наближи своя завършек и ще приключи изтеглянето на основните сили на ISAF. Днес за НАТО и САЩ е по-актуален не въпросът, кога да се изтеглят от Афганистан, а по-скоро, как точно да го направят. Защото не бива да се допуска относително стабилизиралата се държава отново да се превърне в база на международния тероризъм. За целта обаче следва да се реши проблемът с Пакистан, който (предвид сегашната ситуация в страната) лесно би могъл да се превърне във втори Афганистан, през следващите десетина години. Очевидно е едно: талибанизиращият се Пакистан е много по-опасен от талибански Афганистан заради наличието на ядрено оръжие, конфликта с Индия, както и на неуправляемата зона на пущунските племена, които никой досега не е съумявал да покори. За съжаление, в случая с Пакистан, САЩ, още повече пък НАТО, разполагат с крайно ограничен инструментариум за влияние. И тъкмо това, в близка перспектива, се очертава като най-големия проблем на сигурността не само за НАТО, но и за цялата международна общност, включително и за Русия. Изтеглянето на НАТО и последиците за Русия За момента, руското участие в решаването на афганистанския проблем изглежда оптимално. На първо място, Москва от самото начало ясно декларира отношението си и към случилото се на 11 септември 2001, и към операцията на САЩ срещу талибаните. Русия подкрепи американците в труден момент (37), обяви режима на талибаните за екстремистки и терористичен (38) и, на практика, действаше като част от международната антитерористична коалиция. На второ място, Русия още в началото ясно даде да се разбере, че няма да участва във военните действия в Афганистан. При това Москва изрази готовност да съдейства на НАТО и САЩ на ниво военни експерти и в рамките на обмена на информация. На трето място, Москва, още преди интервенцията на САЩ в Афганистан, подкрепяше Северния алианс, сражаващ се против талибаните, и продължи да го подкрепя и след началото на военната операция. На четвърто място, Москва и днес, въпреки информационните атаки от страна на Запада, продължава да се придържа към следната позиция: Русия няма никакво военно участие състава на ISAF, но ще съдейства за транзита на товари за коалицията през своята територия; не изключва възможността да помогне (но не безплатно) на НАТО със свои хеликоптери (39) и участва в планирането на мероприятия по ликвидиране на нарколабораториите на афганистанска територия (40). Днес въпросът за транзита е ключов за НАТО. Маршрутът Пешавар – Джелалабад – Кабул, през Хайберския проход, т.е. през територията на пущунските племена, симпатизиращи на талибаните, беше основната транспортна артерия, по която предназначените за ISAF товари от Пакистан стигаха до Афганистан В края на 2008 и началото на 2009 обаче, този маршрут стана прекалено несигурен поради целенасочените терористични действия на талибаните срещу силите на НАТО. Заради постоянната заплаха от терористични нападения, в началото на 2009 беше решено използването на маршрута да се ограничи до минимум. Брюксел започна да разработва алтернативен маршрут, позволяващ транзита на значителна част от невоенните товари за НАТО да се осъществява през територията на Русия и съседните на Афганистан централноазиатски държави. Споразумението за това между алианса и Москва беше постигнато още на преговорите в рамките на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008 (41), но практическата му реализация започна едва година по-късно (42). Първият ешелон с американски невоенни товари, комплектован в Латвия, успешно премина руската граница през февруари 2009 (43). Разрешение за транзитно преминаване на невоенни товари за НАТО дадоха също Украйна, Узбекистан и Таджикистан. Поредно доказателство за силната заинтересованост на западните партньори от сътрудничеството с Русия по афганистанския въпрос стана подписаното в Москва (по време на първото официално посещение на президента Обама) Споразумение за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия (44), влязло в сила през септември 2009. Впрочем, освен транзита, Москва и Брюксел започнаха да си сътрудничат и в рамките на специалния проект на Съвета Русия-НАТО за подготовка и обучение на полицаи от Афганистан и централноазиатските държави за борба с нелегалния наркотрафик. Реализацията на проекта продължи дори на фона на кризата в отношенията след войната в Южна Осетия. Междувременно, НАТО не крие, че очаква по-мащабно руско участие в Афганистан, мотивирайки се, че в тази страна частите на пакта уж „воюват и за интересите на Русия”. През октомври 2009, генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен заяви, че „руската помощ за силите на НАТО в Афганистан отговаря на интересите на Москва и Русия би могла да снабдява афганистанските сили за сигурност със специализирана техника, както и да подготвя бойци от афганистанската армия” (45). По-конкретни предложения (за доставка на гориво и хеликоптери) бяха направени в хода на посещението на Расмусен в Москва, през декември 2009. Помощта на Русия е още по-важна за НАТО предвид факта, че вече бе официално обявено за изтеглянето от Афганистан и прехвърлянето на отговорността за съдбата и сигурността на страната на самите афганистанци, но подготовката на афганистанските полицейски и армейски части върви изключително бавно. Впрочем, наближаването на крайния срок (2014), когато трябва да стане окончателното предаване на контрола върху ситуацията в страната на правителството в Кабул, тревожи и Русия. В Москва се съмняват доколко местната армия и полиция са готови да се противопоставят самостоятелно и ефективно на тероризма, дали правителството ще може да предотврати реставрацията на талибанския режим и доколко е реална повторната „талибанизация” на Афганистан. Сериозна загриженост поражда и ситуацията в Пакистан, където талибаните продължават да представляват сериозна опасност (не само за Кабул, но и за Исламабад), и където намират убежище терористите от Ал Кайда и привържениците на радикалния ислям. Борбата с международния тероризъм, чиято база днес е в района на AfPak, е от огромно значение за сигурността на Русия, предвид проблемите и в Северен Кавказ и ситуацията по южните и граници. Москва несъмнено не е заинтересована от дестабилизирането на ситуацията в постсъветските републики – Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, където ислямистките движения намират добра почва и разполагат с неограничена мобилност. Огромна заплаха за руската национална сигурност остава проблемът с наркотрафика от Афганистан. Безпрецедентният ръст на производството на опиати в тази страна, който тотално се неглижира от НАТО и САЩ, както и нежеланието им радикално да решат проблема, наред със специфичната вътрешна ситуация в Русия, доведоха до това, че Руската Федерация излезе на първо място в света по употреба на хероин (и се превърна в основен пазар за афганистанските наркотици). Тъкмо поради това, руското ръководство съзнава значението на войната, която частите на НАТО и САЩ водят в Афганистан. Москва е заинтересована от стабилен Афганистан, най-малкото защото, в чисто географски план, тази страна е разположена много по-близо до границите на Русия и централноазиатските и съседи, отколкото до Европа, да не говорим за САЩ. В същото време, в Кремъл не могат да не пораждат опасения съществуващите по всяка вероятност споразумение между Вашингтон и Кабул за разполагането на американски бази на афганистанска територия и то за достатъчно дълъг срок (46). В Русия силно се съмняват, че изтеглянето на НАТО от Афганистан ще означава края на Втората афганистанска война. Вместо това руснаците гледат с нарастваща тревога към бъдещето на тази страна след 2014, защото то става все по-непредсказуемо.
Бележки: 1. Паметна записка на ISAF (държави, изпращащи свои контингенти и численост на войските) за състоянието на 16 май 2011. http://www.isaf.nato.int/images/stories/File/Placemats/16%20May%202011%20Placemat.pdf 2. Най-големите контингенти в състава на ISAF са на САЩ (90 хил.), Великобритания (9,5 хил.), Германия (5 хил.), Франция (над 4 хил.), Италии (3 880), Канада (2920), Полша (2530), Румъния (1870), Турция (1785), Испания (1550). Втората група включва страни, числеността на чиито контингенти варира между 100 и 1000 души. Лидери в тази група са Грузия (925), Швеция (500), България (600 чел.), Белгия (510). В третата група са страните с най-малко участие, сред които са Австрия (3), Исландия (4), Ирландия (8). От постсъветските държави, в Афганистан присъстват: Армения, Азербайджан, Естония, Грузия, Латвия, Литва и Украйна. 3. По данни на независимия портал iCasualties.org, който следи дневните бойни загуби в Афганистан, през 2010 силите на международната коалиция са изгубили 711 души. Това е най-високия показател за целия период на пребиваване на ISAF в Афганистан. До началото на юни 2011, силите на САЩ и НАТО вече са загубили 222 души, което е повече от общия брой на убитите през цялата 2006, виж http://icasualties.org/ 4. Само по официални данни на Мисията на ООН, в Афганистан през 2010 са загинали 2777 души, голям брой от които са жени и деца, убити при въздушните удари на коалиционните сили. Реалният брой на загиналите трудно може да се изчисли.. Afghanistan Annual Report 2010. Protection of civilians in Armed Conflict, March 2011. http://unama.unmissions.org В края на май 2011 станахме свидетели на серия от скандални случаи, когато, в резултат от действията на ISAF, едновременно в две провинции – Гелманд и Нуристан, загинаха над 50 души, сред тях жени и деца. Сред жертвите в Нуристан имаше и двайсет полицаи, станали жертва на „приятелския огън” на НАТО. 5. Навремето, различни политици от държавите-членки на НАТО, на най-високо равнище, декларираха, че Афганистан е тест за пакта, който ще докаже възможностите му да осъществява подобни мащабни военни мисии, в рамките на глобалните претенции на организацията. 6. Движението «Талибан» се заражда в Афганистан, сред пущунските племена, в началото на 90-те години. Ядрото му се формира от трийсетина студенти (оттук и името му – «талиб» означава «студент» на арабски и на пущу) от мюсюлманското духовно училище (медресе) в Кандахар, чиито духовен лидер е молла Мохамед Омар. Талибаните идват на власт в условията на непрекъснатата гражданска война в страната след свалянето на прокомунистическия режим на Мохамад Наджибула и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. През септември 1996 те завладяха Кабул и основаха т.нар. Ислямски емират Афганистан, на чиято територия наложиха шариата, в специфичната му талибанска версия. 7. Името «Несъкрушима свобода» (Operation Enduring Freedom) се използваше първоначално за всички военни операции, провеждани от американците в отговор на терористичните нападения от 11 септември, включително на територията на Филипините, Сомалия, Западна Сахара и т.н. Днес то се използва най-вече за военната операция на САЩ в Афганистан. 8. Последната засега резолюция (1917) беше приета на 22 март 2010 и удължи мандата на ISAF с още една година. 9. Виж, Писмо на Генералния секретар на ООН до Председателя на Съвета за сигурност от 7 октомври 2003, S/2003/970. 10. Първоначално, американското ръководство вземаше решенията за Афганистан едностранно. Любопитен факт е, че по думите на някои руски дипломати, работили по онова време в Постоянното представителство на Русия в НАТО, САЩ, които, на практика, бяха подложени на въоръжено нападение на 11 септември 2001, първоначално дори не се възползваха от чл.5 на Вашингтонския договор, игнорирайки реализацията на т.нар. «трансатлантическо единство». При това, в този случай, неизползването на чл.5 можеше да девалвира традиционната роля на НАТО и като военен блок (чиято основна задача е защитата на всеки член на алианса), и като военно-политическа връзка между европейските държави и САЩ. Използването на този член стана по инициатива и по лично настояване на тогавашния генерален секретар на НАТО лорд Робертсън, който направи всичко, зависещо от него, за да съхрани единството на алианса. 11. Carp Mihai. Operations: old and new // NATO Review, 2006, Spring. http://www.nato.int/docu/review/2006/issue1/english/art2.html 12. Терористичните нападения в Мадрид на 11 март 2004 бяха осъществени от терористи на Ал Кайда три дни преди парламентарните избори и са замислени като повторение на трагедията от 11 септември 2001. В резултат от взривовете в четири крайградски влака загинаха 191 души, а 2050 бяха ранени. Година по-късно имаше серия от взривове в Лондон, като бяха убити 52 души и ранени около 700. 13. За отмяната на санкциите срещу Пакистан, въведени (както и тези срещу Индия) след ядрените изпитания през 1998, президентът Буш обяви на 22 септември 2001. Виж повече: India and Pakistan: Current U.S. Economic Sanctions, CRS Report for Congress, October 12, 2001. 14. Дългата 2640 километра и практически неделимитирана граница между Афганистан и Пакистан възниква в резултат на трите англо-афгански войни, в които Великобритания се опитва да разшири Британска Индия. Тази граница е резултат от преговорите, през 1893, между афганистанския емир Абдуррахман и секретаря на британската колониална администрация сър Мортимър Дюранд. Афганистан не я признава за своя официална граница. Тази гранична територия, населена предимно с пущуни, представлява сериозен дестабилизиращ фактор не само за отношенията между Кабул и Исламабад, но и за целия Среден Изток. 15. Талибаните обявяват създаването на Ислямската държава Вазиристан на 14 януари 2006. 16. След продължилите няколко месеца ожесточени бойни действия против талибаните в Северен Вазиристан, през септември 2006, президентът Мушараф сключи с тях, както и с вождовете от Племенните територия под федерално управление (FATA) споразумение и реши да освободи от пакистанските затвори 132 „моджехидини” срещу прекратяването на военните действия против пакистанските части, разположени в региона. Всичко това съдейства за по-нататъшната «талибанизация» на граничните райони на Афганистан. Племенната зона FATA (The Federally Administrated Tribal Areas), до голяма степен, се контролира от талибаните, а територията и е извън юрисдикцията на пакистанските съдилища. 17. След продължителен вътрешнополитически скандал, през ноември 2007, Первез Мушараф напусна поста началник щаб на пакистанските сухопътни войски и се закле като държавен глава. През август 2008 обаче, той беше заплашен от импийчмънт и принуден да подаде оставка от президентския пост. 18. Според някои медии, числеността на талибаните е била около 4 хиляди души, срещу 12 хиляди пакистански военни. Афганистанското Министерство на отбраната изрази съмнение, доколко Исламабад действително се бори с талибаните. Виж, Afghanistan.ru, 06.05.2009. 19. Така например, през февруари 2009, Исламабад се споразумя с пакистанските талибани за въвеждането, в северозападната част на страната - в стратегическия район на река Сват и прилежащата и територия, на някои закони на шариата. Долината на Сват, която навремето беше автономно княжество в състава на Пакистан, днес, на практика, отново е независим регион, в който влиянието на централните власти с всеки изминал ден става все по-ефемерно. 20. Първата подобна среща се проведе през май 2009. 21. В навечерието на срещата на върха на НАТО, през април 2009, ставаше дума за още 17 000 американски войници. 22. По американски данни, през 2010 афганистанският БВП е бил само 29,8 млрд долара, което поставя страната на 110-то място в света. Afghanistan// The World Factbook of the United States Central Intelligence Agency. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/af.html 23. Strasbourg / Kehl Summit Declaration, Issued by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Strasbourg / Kehl on 4 April 2009, April 4, 2009. 24. Във връзка с изострянето на ситуацията в Афганистан въпросът за изпращането на войските се оказа в центъра на внимание на американските политици. Споровете в тази връзка станаха още по-разгорещени след изтичането (в началото на септември 2009) на информация от секретния доклад на командващия силите на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл до президента Барак Обама. В него генерал Маккристъл очерта перспективата от реална военна катастрофа в Афганистан, ако не бъдат предприети радикални мерки, включително значително увеличаване на военния контингент. 25. Редица страни обявиха, че няма да удължат пребиваването на континтентите си в Афганистан. 26.Само че афганистанският урок не се оказа от полза за НАТО, по-скоро напротив, случващото се там само «стимулира» идеолозите на алианса. Резултат от това беше приетата, на срещата на НАТО в Лисабон, през есента на 2010, нова Стратегическа концепция, в която кризисното реагиране и миротворческите мисии бяха фиксирани като една от основните задачи (key task) на НАТО. Приетият, през първата половина на 2011, нов документ, съдържащ концепцията за военните операции на НАТО с участието на партньорите и «желаещите» (т.нар. «Политико-военни рамки за участие на партньорите в операции под командването на НАТО»), само потвърждават сериозността на алианса в това отношение. 27. Така например, през есента на 2009, ръководството на НАТО активно убеждаваше Русия да увеличи приноса си за афганистанската кампания, включително като разгледа възможността за безплатна доставка на руски хеликоптери за нуждите на ISAF. 28. NATO Training Mission in Afghanistan, NTM-A // http://ntm-a.com/wordpress2/ 29. ECHO (European Commission Humanitarian Office). 30. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15). 31. Ibid. 32. EU Police Mission in Afghanistan (EUPOL AFGHANISTAN), http://www.eupol-afg.eu/ 33. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15). 34. Преминаването към четвъртата фаза, едновременно в седем афганистански провинции, беше официално обявено от президента Карзаи на 22 март 2011, по време на срещата с представители на НАТО и държавите-участници в ISAF в Берлин. Става дума за провинция Бамиан, град Херат, провинция Кабул, Лашкар Гах (Гелменд), Мазари-Шариф (Балх), Мехтар Лам (Лагман). В другите райони и провинции, ситуацията остава във фаза 3 (на стабилизация). Виж, http://www.nato.int/cps/ru/natolive/news_71685.htm 35. Afghanistan and NATO put theory into practice in their Enduring Partnership, April 14, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_72547.htm 36. Още на една от пресконференцията си в началото на февруари 2011, Хамид Карзаи обяви, че преговаря с американците за разполагането на постоянни техни бази в Афганистан. 37. Веднага след терористичните нападения от 11 септември 2001 тогавашният руски президент Владимир Путин беше сред първите, изразил подкрепа за американския народ от името на руския. 38. Руското Външно министерство подкрепи антитерористичната операция на територията на Афганистан, http://newsru.com/russia/08oct2001/mid/html 39. В Афганистан, НАТО испитва недостиг от бойни и транспортни хеликоптери. В тази страна работат цивилни пилоти на хеликоптери от Русия и ОНД, а руски самолети пренасят от САЩ товари за Афганистан, през Пакистан. Това не е малка помощ, имайки предвид факта, че паркът от хеликоптери и товарни самолети, с който разполага НАТО в Афганистан, до голяма степен включва руска техника. 40. Първата по-шумна съвместна операция на САЩ и Русия за ликвидирането на нарколаборатории беше осъществена в края на октомври 2010, http://www.newsru.com/world/29oct2010/fsknafghan.html 41. Струва си да отбележим, че още преди срещата в Букурещ Франция и Германия подписаха (през 2004) двустранни споразумения с Русия за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия. Аналогично споразумение беше подписано с Испания, през март 2009, и с Италия, през април 2011. 42. До голяма степен, реализацията на това споразумение се проточи заради усложняването на отношенията между Русия и НАТО след събитията в Южен Кавказ през август 2008. 43. Потвърждение за голямата заинтересованост на НАТО от помощта на Москва в Афганистан стана това, че само половин година след началото на политическата криза в отношенията между Русия и пакта, брюкселските чиновници започнаха да изтъкват необходимостта от подобряване на влошените отношения. Съответното политическо решение беше взето на юбилейната среща на НАТО през 2009, като формалните отношения бяха възстановени по време на първата среща на Съвета Русия-НАТО, на остров Корфу, през юни 2009. 44. Това споразумение предвижда използването на руското въздушно пространство при транспортирането на военно оборудване и личен състав за усилване на военния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан. В съответствие с подписания документ, Вашингтон ежегоднно ще изпраща през територията на Русия до 4500 души, както и товари с различно предназначение, което, на свой ред, ще позволи на Белия дом да икономисва до 133 млн. долара годишно от гориво и други логистични разходи. United States-Russia Military Transit Agreement Fact Sheet, July 6, 2009 // The White House. www.whitehouse.gov/the_press_office/FACT-SHEET-United-States-Russia-Military-Transit-Agreement/ 45. Генералният секретар на НАТО покани Русия да се включи във втората афганистанска война, NEWSru.com, 08.10.2009. www.newsru.com/world/08oct2009/inte.html 46. Информация за преговорите между американската администрация и Кабул по този въпрос се появиха в медиите през февруари 2011.
* Президент на Фондация „Креативна дипломация” Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов! По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета. „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева. "Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти. Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!? Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари. Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три. Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио. Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета! Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет! Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи! Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар. Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви! Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение! Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как! Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея! Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП. Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета? Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия, Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни. По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”. В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района. Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”. Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде. От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление. Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде. Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница. Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай. Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци. Другата страна на медала Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.
„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер. Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването. Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП. Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже! Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции. Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”. Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.
И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна. Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм. "Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони "Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член. "Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той. Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП. „Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе. В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП. „Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо. Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност. Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия. На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия. Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция. Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи. „Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”. Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули. „И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”. В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации. Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си. Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера! Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”. И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи? Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила? Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната. Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка. Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава? Интервю на премиера Бойко Борисов пред bTV в предаването „Тази сутрин” Репортер: Премиерът Бойко Борисов изгледа изслушването в Европейския парламент. Остана доволен, без да е изненадан от резултата. Бойко Борисов: Тук е въпрос на психика. И на реакции. Репортер: Какво си мислите, сбъркахте ли при предишния си избор или просто беше стечение на обстоятелствата? Бойко Борисов: Не, не съм сбъркал, просто бяха създадени такива условия, че нашият кандидат беше поставен в много тежка ситуация. Месеци наред преди това се водеше кампания срещу нея. И тя не издържа. Репортер: Чувахте ли се с нея скоро? Бойко Борисов: Надявам се да се възстанови от това, което й беше причинено. Животът не свършва с един невзет изпит. Репортер: Напоследък двама души, които вие сте поканили за ваши съветници, единят за министър без портфейл, след дебат между политическите сили, в един момент се оттеглиха. Това е плод на какво? Бойко Борисов: Първо, дайте да започнем с Илиян Михов. Световен капацитет, безспорен. Всеки, който би се упражнявал по неговото име да му види публикациите, да му види рефератите. Въпросът кога да дойде е само моя работа и аз преценявам кога да го направя. Що се касае до г-н Парамов, то е много елементарно. Особено по спорни теми на мен ми трябва дебат. И то ми трябват инакомислещи от хората в правителството, за да е възможно да стане спор, да мога да слушам. И аз не виждам никаква драма в това на половин щат да имаш такъв човек. Благодаря му, че подаде оставка, за да не им даваме среда да се изказват. Всичко, което пречи на работата или става генератор да ми се източва енергия и целеустременост от важните теми, които сме си поставили, аз го махам веднага. За да няма дебат по него. Репортер: Вашият подход е – имате различни кандидатури, различни личности и ги пускате. Който издържи, издържи. Бойко Борисов: Това е тактика във всички големи компании или отбори в света. Никой не купува 11 футболисти. Купуват по 26, 27, 30 футболисти и то по двама или трима на един пост. Има хора, които никога няма да надскочат пределите на България като знания, умения и авторитет и това ги дразни. Репортер: Вие с чуждите езици как се справяте на този етап? Бойко Борисов: Справям се прекрасно, защото, виждате практиката в Европейския парламент е всеки си говори на неговия език. Така че изобщо не се усеща необходимост да знаеш чужд език. Разбира се, аз си комуникирам прекрасно с хърватите, с македонците, руснаците, което пък не могат да правят другите. Да имаш какво да кажеш. Ако имаш какво да кажеш, както и Ердоган ме разбра, както и Меркел ме разбра, и Саркози ме разбра, и Берлускони ме разбра, и Ромпуй ме разбра, и г-н Барозу ме разбра, става лесно. Репортер: Трябва да благодарите на преводачите защото вероятно си давате сметка какъв дебат предизвика вашата реч в Германия и реплики от типа „шменти капели”. Бойко Борисов: Има неща, които няма как да бъдат обяснени. Това, което убягна от вас, защото виждам, че това ви е впечатлило, беше, че на тази среща беше и един много поставен министър в оставка от социалистите. И аз бях принуден, всъщност поставих си го него за цел и си дебатирах изцяло с него. Мисля, че нямаше тема, по която да може да ме обори. Репортер: Не че омаловажавам посланията ви, но просто истината е, че вие сте труден за превеждане и ви сравняват с Тодор Живков и неговия изказ. Вие как гледате на това? Бойко Борисов: С кой ли не са ме сравнявали. Аз истински съжалявам, че не слушах майка ми, Бог да я прости, в това отношение, която ме беше записала на френски си спомням, плащаше в ония бедни времена такси да ходя частно да уча. Аз ходех да ритам топка. Ако имах време сега, макар че можете да направите експеримент, в колата имам една кутия. На нея съм си написал на листчета глаголи, думи изречения. Репортер: На английски? Бойко Борисов: На английски. И си запаметявам и наизустявам. Репортер: Например? Бойко Борисов: Много. Сега ще е смешно още повече да казвам, но така, като се говори бавно, разбирам какво казват. Или най-малкото веднага ми се наострят ушите. Но за тези, които биха искали да чуя, да им кажа. Чуя ли “Congratulation, Borisov”, не слушам нататък. И това го помня още, знам в МВР особено като шефовете на други служби идваха и казваха за дадена операция “Congratulation, general”, знам, че нататък няма какво да слушам. Репортер: Изненадан ли сте, че Юри Галев е общински съветник от „Атака”? Бойко Борисов: Мога да кажа, че съм изненадан, защото обикновено се подбират общински съветници. Някой път обаче печеленето на избори или на гласове на всяка цена, за да се постигне по-добър резултат от политическите партии впоследствие ни изиграва и тези лоши шеги. Репортер: Случаят с Юри Галев показва ли по някакъв начин това, за което много се говори, че хора, които са криминално проявени, имат влияние в различни групировки и метаморфозите на групировките, са пряко ангажирани в предизборни кампании, подпомагат политически партии и след това получават в замяна я общински места, я нещо друго. Бойко Борисов: Безспорно е, че всеки гледа да се легитимира и да изчисти образа си и всичко, което има. В ГЕРБ ние сме се старали и неслучайно нашите са най-евтините кампании, предизборни. Доказано в пъти, в пъти, пъти най-евтино. Защото по никакъв начин не сме си го позволили да го правим. Преди и при нас са идвали. Емисари, всички, отвсякъде. Това, което чух от Волен Сидеров е, че той се разграничи от този избор. Репортер: Смятате ли, че е възможно, чисто теоретично, че да е знаел? Бойко Борисов: В ГЕРБ имаме това предимство пред другите партии, че и аз, и Цветанов, Нунев, Иван Петров, Танов, Румен Миланов, хора, които са депутати или министри, прекрасно познават контингента. И това нямаше как да се случи. Волен Сидеров може и да не е знаел просто. Питате ме, не ми е работа да им се меся в работата на която и да е партия. И аз никога не го правя. Репортер: Смятате ли вие лично, сега вече мина известно време от разкритията по „Наглите”, мислите ли, че това е организацията, или че има още едно ниво, което става недосегаемо по обективни причини? Бойко Борисов: Ваши бяха и няколко седмици преди това репортажите, които правехте и гледах предаването. Вие видяхте, че почти при всички отвличания или магистрални грабежи извършителите много ехидно питат: защо не дойде Бойко да ви помогне? Е, помогнах им. Добре им помогнах. Разбира се, така си правя могъщи врагове защото те го приемат лично, а то не е. Те действат малко като клетките на Ал Кайда. По този начин те си комуникират помежду си. Те се знаят. И тук дали го има този общ център или го няма, според мен е дискусионен. Защото може в дадени неща да са координирани, други не. Репортер: Вече познавате добре реалностите като министър-председател. Погледът ви е отвисоко и в много широк диапазон. Бойко Борисов: Не знам дали по-добре познавам реалностите от времето, когато бях главен секретар. Така че, това, че е по-високо не значи, че виждаш по-добре. Може и обратното, виждаш по-малки неща. Чужди посолства сред които и българското в Атина станаха мишена на бомбени нападения в Гърция в последните два дни. Сапьори от гръцката полиция предизвикаха контролирана експлозия на колет-бомба, адресиран до руското посолство в Атина, предаде AFP. По обяд експлозия избухна пред посолството на Русия в гръцката столица Атина, предаде АFP.
До момента няма информация за жертви и щети. Малко по-рано в други две чуждестранни посолства в гръцката столица бяха открити подобни пратки, заявиха от гръцката полиция. Гръцката полиция обезвреди подозрителен пакет, адресиран за германското посолство в Атина, съобщи агенция Ройтерс. Пратката е била обезвредена в офиса на куриерска компания, малко след избухването на взрив пред швейцарската дипломатическа мисия. Подозрителен пакет бе изпратен и в българското посолство. Пратката за германското посолство е била върната в куриерската служба, тъй като не е имало посочен подател. По-рано бяха открити два подозрителни пакета за чилийската дипломатическа мисия. Единият от колетите бе взривен пред парламента, а във втория се е оказало, че няма експлозиви. Подозрителен пакет, изпратен до българското посолство в Атина, е бил обезвреден с контролирана експлозия, предаде АFP, позовавайки се на съобщение на гръцката полиция. Междувременно взрив избухна пред швейцарското посолство в гръцката столица, като експлозията е била слаба и при нея няма пострадали. Вчера гръцката полиция осуети опит да бъдат изпратени колети-бомби до френския президент Никола Саркози и до три чуждестранни посолства в Атина –на Мексико, Белгия и Холандия. Час по-късно информационна агенция „Фокус” съобщи, че съмнителният пакет, получен в българското посолство, е съдържал взривно вещество, потвърдиха от МВнР. В съобщението на българското външно министерство се казва още, че властите в Гърция са извършили контролиран взрив на пакета, който беше по-рано бе изпратен в българското посолство. Експертите са открили взривно вещество в пакета, като все още не е ясен неговия вид и количество. По-рано днес българското посолство алармира гръцката полиция за съмнителна пратка, която е реагирала на проверка за метал. Освен това при контакт с нейния изпращач, той е отрекъл да е изпращал пакет към българското посолство. Министърът на външните работи Николай Младенов разговоря със своя гръцки колега Димитрис Друцас и му благодари за бързата и професионална реакция на гръцките сили за сигурност. Три от водещите гръцки вестници – „Елефтеротипия”-/Elefterotypia/, „Имерсия” -/Imerisia/, „Катимерини” -/Kathimerini/ и „Та неа” -/Ta Nea/публикуваха на първите си страници в електорнните издания информации за взривовете и взетите мерки от гръцките власти. Всичко това се случва след няколко знакови събития, на които не бе обърнато достатъчно внимание:
Дали всички държави вземат наобходимите мерки за противопоставяне на евентуални терористични атаки в Европа? На 22 октомври АFP предаде: България може да е цел на „Ал Кайда”, предупреди ислямистка групировка. България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан, е заявил говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, съобщи АFP. Вътрешният министър Цветан Цветанов настоя, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки. „Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”. Коментирайки предупреждението, министър Цветанов още веднъж повтори: „Мога да ви уверя, че сме предприели нужните мерки”. България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак. Дотук по всичко личи, че мерките на правителството на ГЕРБ по отношение на евентуални терористични атаки в България и спрямо мирни български граждани засега се изчерпват с изявленията на вицепремиера и министър на вътрешните работи, Цветан Цветанов. Да не припомням, че американският посланик в София, Джеймс Уорлик поиска от страната ни да изпрати още войници в Афганистан само пет дни след предупрежданието на ислямистите, а министърът на отбраната Аню Ангелов се похвали, че "7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан”, а страната ни, за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан. „Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси. Възможното завръщане на Русия в Афганистан След катастрофарла 10-годишна окупация в Афганистан и двадесетгодишна липса на присъствие в тази размирна държава, според „Индипендънт”, Русия има явен интерес от гледна точка на националната си сигурност Афганистан да бъде стабилен. Москва не иска хаос на юг, когато силите на НАТО си тръгнат от Афганистан. Освен това сделката е базирана на политика, основана на практически съображения. Като компенсация за услугата на Русия се очаква НАТО да замълчи за подкрепата си за Грузия и освен това ще овладее амбициите си за разширяване в Източна Европа. Това ще бъде горчив хап за НАТО коментира изданието, но тези, които молят, не могат да избират. В момента НАТО е в изключително слаба позиция в Афганистан. Америка ще започне да изтегля своите военнослужещи през следващото лято, въпреки натиска от страна на американски военни командири мисията да остане с отворен край. Британският премиер Дейвид Камерън категорично заяви, че иска британските войски да са напуснали Афганистан до 2015 година. Други страни от НАТО още отдавна дадоха да се разбере, че не искат да увеличават военните си контингенти в централноазиатската страна. А някои, като Холандия, вече изтеглиха своите войници, други предстои в най-къс срок да я напуснат... Докато се коментираше евентуалното завръщане на Русия в Афганистан, бе иосъден на смърт вицепремиерът на Ирак, Терик Азис, Ватикана поиска помилване на дясната ръка на Саддам Хюсеин, а Русия призова иракските власти да анулират екзекуцията на бившия вицепремиер на Ирак, Тарик Азис. Излязоха коментари в световната преса, че смъртната присъда е невалидна, а адвокат на осъдения коментира: „Смъртната присъда беше обявена от съд в страна без правителство. Наказателният кодекс на Ирак изисква смъртната присъда да бъде потвърдена както от президента, така и от член на правителството”, поясни адвокатът на Тарик Азис. Ирак все още не е сформирал правителство от парламентарните избори на 7 март насам. Руското министерство външните работи призова в един от последните дни на октомври САЩ да проведат „щателно разследване” на извършените в Ирак престъпления, за които американските сили са си затваряли очите, но които са били огласени от сайта „Уикилийкс”, предаде AFP. Последният съветски лидер - Михаил Горбачов, предупреди НАТО, че победата в Афганистан е невъзможна. Той заяви в интервю за BBC, че САЩ нямат друга алтернатива освен изтеглянето на силите си, ако искат да избегнат втори Виетнам. Под каква форма ще е помощта на Русия в Афганистан? Русия постигна съгласие със Запада за доставката на хеликоптери в Афганистан. Параметрите на споразумението ще бъдат обнародвани на срещата на НАТО в Лисабон, написа „Независимая газета”. От щабквартирата на Алианса коментираха, че не искат от Русия да изпраща войски в Афганистан. Така или иначе руското присъствие в страната може да бъде разшерено в случай на подписване на договори за доставка на хеликоптери и подготовка на афганистанци. Заплахите към Франция Лидерът на международната терористична мрежа „Ал Кайда”, Осама бин Ладен, е отправил ново предупреждение към Франция, предаде АФП, позовавайки се на информация на телевизия „Ал Джазира”. В аудиозапис Бин Ладен говори и за френските заложници, които наскоро бяха отвлечени в Африка. Искането на „Ал Кайда” към Франция е изтегляне на военните части от Афганистан. „Ако Франция може да забранява на свободните жени да носят воал, не можем ли и ние да изгоним вашите мъже-нашественици, като ги обезглавяваме?”, се казва в изявлението. В изявлението си лидерът на „Ал Кайда” иска още от Франция да изтегли военните си части, разположени в Афганистан. „Единственият начин да осигурите безопасността си е да се оттеглите от войната на Джордж Буш в Афганистан”, се казва в запис, части от който са разпространени от телевизия „Ал Джазира”. В момента около 3750 френски войници участват в операциите в Афганистан. „Докато убивате, и вие ще бъдете убивани. Докато вземате затворници, и вие ще бъдете взимани в плен. Както вие застрашавате нашата сигурност, така и ние ще застрашаваме вашата”, е заявил глас, разпознат като гласа на Бин Ладен, в изявление, наречено „послание до френския народ”. Изтеглянето на френските и на други съюзнически сили от Афганистан може да започне в началото на 2011 година. Това заяви днес френският министър на отбраната Ерве Морен, като подчерта, че това няма „абсолютно нищо общо” със заплахите на Осама бин Ладен срещу Франция, предаде АFP. „Има насрочена дата в рамките на новата стратегия на НАТО и това е началото на 2011 година, тъй като през 2011 година ще предадем сигурността на няколко области в ръцете на афганистанските сили”, заяви Морен пред френското радио РТЛ. „В този период може да започне първото връщане на съюзническите сили от Афганистан. Това е предвидено и в календара, изготвен от Барак Обама, който планира да започне изтеглянето на американски части в началото на 2011 година”. Заплахите и бомбите Преди три дни президентът на САЩ, Барак Обама, заяви, че САЩ ще упражнят силен натиск по „унищожаването” на групите и активистите в Йемен, които поддържат връзки с международната терористична мрежа „Ал Кайда”, предаде AFP. Не минаха и часове и на борда на два товарни самолета в Дубай и Великобритания с посока Йемен-САЩ бяха открити два подозрителни пакета. Колети бомби, подобни на тези, които днес бяха, открити в Атина пдигнаха нивото на безопасност в редица държави. „Заради откритието в двата самолета на подозрителните пакети, идващи от Йемен, и заради отправянето на международно предупреждение от страна на САЩ”, от Френската гражданска авиация призоваха всички въздушнотранспортни компании да прекратят приемането на стоки от Йемен! Германия ще блокира товарния трафик от Йемен, като министърът на вътрешните работи Томас де Майциере го обяви официално. Великобратания също преустанови приемането на товари и самолети от Йемен. Представители на силите за сигурност заявиха, че взривните устройства, укрити в колети на борда на самолети, пътуващи за САЩ през Дубай и Лондон, е трябвало да свалят летателните апарати като експлодират във въздуха, потвърдиха от британското правителство. Според експерти в разузнаването използването на устройствата, укрити в кутии на принтери на борда на самолети, пътуващи към Чикаго, представляват промяна в тактиката на терористите коментираха експерти антитерористи за „Обзървър”,/ The Observer/. Бомбеният заговор подсказва за „засилваща се вълна” на тероризма коментира атентатите израелският премиер Бенямин Нетаняху. Нетаняху заяви, че пакетите, съдържащи експлозивни материали, които бяха адресирани до две синагоги в Чикаго, са знак за нарастващата вълна от ислямски тероризъм, предават световните агенции. „Фактът е, че няма значението дали това е атака срещу синагога в Чикаго, или влакова гара в Мадрид, или Лондон, или Мумбай, или Бали.”, е заявил Нетаняху по време на събрание на кабинета си в Ерусалим. Така днес, на 2 ноември 2010 година реална бомбина терористична заплаха вече бе факт на българска територия! Докато политиците ни си броят апартаментите и се занимават със скучни компромати, докато премиерът Борисов след изкъсо строежа на магистрали – България бе поставена на пангара на терористите и ни бе доказано недвусмислено, че заплахите от ислямисти от края на октомври може да се осъществят и далеч не са празна работа! Президентът отиде на събрание в БАН и коментира мизерията, до която доведе министърът на финансите родната наука. Защо се стигна до попадането на пакета с взрива на територията на българското посолство? Три фактора обусловиха днес, на 2 ноември пакет с бомба в българското посолство в Гърция да свари по бели гащи родните спецслужби.
При това положение няма как да се разчита на информация на служители от Националната разузнавателна служба, тъй като един разузнавач се създава с години, с десетилетия.
Бежанците, предимно от Африка и Афганистан, използват турско-гръцката граница, за да преминат нелегално на територията на ЕС. На 30 октомври Съветът за национална сигурност на Турция утвърди Стратегията за национална сигурност на страната за следващите 5 години. В документа сред страните, представляващи заплаха за Турция, е включен Израел. В списъка вече не попадат страни като Армения, Грузия, Сирия и България. Къде е българската стратегия за национална сигурност? Защо проспаха службите подготовката за пакета с бомба на територията на българското посолство в Гърция? И то не ДАНС, а именно НРС е службата, която трябваше да е в състояние да сигнализира за готвената атака. Вместо това средствата в бюджет 2011 за подслушване на територията на страната се драстично увеличени – от българска територия едва ли ще дойде сигналът за подготвяни терористични атаки. Странно е, че цял ден нито един депутат, служител от спецслужбите, министър или даже държавният глава не направи изявление по изпратената бомба в българското посолство в Атина. Странно и скандално е и друго, че след като предстои САЩ да изтеглят войските си от Афганистан, след като Италия и Франция започнаха сериозно да го правят – българският министър на отбраната Аню Ангеловстои и слуша усмихнат посланика на САЩ, Джеймс Уорлик, че трябва да пратим още жива сила в Афганистан! Кой европейски политици и кои български експерти премериха сили на бойното поле по спасяването на "АЕЦ "Козлодуй" * Изборът на Кунева за еврокомисар е фаталният завършек и гаранция за неуспех централата да не оцелееПродължава от 24 октомвриМинистърът по европейските въпроси Меглена Кунева ще бъде предложена за първия български еврокомисар. Това научи Дарик от добре информирани източници, пожелали анонимност, след което новината бе повторена от няколко медии. По-късно стана ясно, че решението е било взето на среща между лидерите на партиите от управляващата коалиция - Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Номинацията на Меглена Кунева бе издигната от НДСВ. Снахата на бившия земеделски министър на Живков на земеделието, жена, която винаги казва "да" при преговори, другарката -Пръмова-Кунева, преобразила се в монархистка, за да влезе в политиката, заминава да представлява България в Европейския съюз! Каква ирония - жената, която води преговори по отделните глави по приемането на България в ЕС на тъмно, без да се знае какво се иска от България, какво се договаря и какво ни очаква конкретно по всяка една област след 1 януари 2007 г. - същата тази жена отлита за ЕС като еврокомисар и оттук нататък всички тегоби по присъединяването ще бъдат изключително на наш, български гръб! Ако има някакъв голям грях на политик, това е позицията, която си позволиха да заемат по съдбата на АЕЦ "Козлодуй" набедени политици като: Надежда Михайлова, Румен Овчаров, Соломон Паси, Миглена Кунева. Единственият, който остана да се бори за спасяването на "Козлодуй", бившият депутат Веселин Бончев припомни много от събитията по този скандал в най-новата ни история. "Изграждането на АЕЦ "Белене" и затварянето на АЕЦ "Козлодуй" са две събития, които са свързани помежду си. "Затваряне на АЕЦ "Козлодуй" би могло да се осъществи, след като в България има изградена и работеща друга атомна централа, такава като "Белене" - каза Бончев, но го чуха единствено журналистите, пишещи в ресор енергетика. - Преди да е изградена "Белене", да затваряме "Козлодуй" е безумие и политическа безотговорност. Докато работеха 1 и 2 блок, България изнасяше ток за Турция, Гърция, Македония за суми между 300 до 500 млн. долара. Стигна се дотам Македония да настоява пред Брюксел България да не затваря АЕЦ "Козлодуй"! Ще Ви припомня още едни факт: през февруари 2002 г. бившият вече премиер Симеон беше на среща с румънския си колега Нъстасе в Синая. Тогава много внимателно слушах Евронюз - румънският премиер каза дословно следното: "Радостен съм, че в скоро време ще започнем да изнасяме ток за Турция през България /Румъния е пуснала един голям реактор от над 600 мегавата, скоро ще пусне втори, а е започнала строежа на трети/". Т.е. това, което печелехме от износ на ток за Турция, ще го печели вече Румъния. А ние ще получаваме за преносната ни мрежа само някакви жълти стотинки. По-опасно е другото - Нъстасе каза още, че няма да е далече времето, когато ще започнат да продават ток и за България."В навечерието на затваряне на 3 и 4 блокове на централата, не съществува нито един документ, който да уличава нашата АЕЦ, че е в лошо техническо състояние. Всички проверки, които бяха направени от Международната агенция за атомна енергетика, показват, че АЕЦ "Козлодуй" е на абсолютно високо техническо ниво. Що се отнася до препоръките за затваряне на АЕЦ "Козлодуй", то само МААЕ може да прави такива препоръки, тъй като само този орган има право да контролира сигурността на реакторите. Най-малката незначителна авария в света да стане, моментално се съобщава за това в МААЕ. Според договореностите, които "постигнаха" политици като Паси, Михайлова и Кунева, това затваряне трябва да започне на 1 януари 2007 г. - след малко повече от два месеца. Евроекспертите за "АЕЦ "Козлодуй" Още се помни инфарктното гласуване в Европарламента през 2004г. В стенограмата, изпратена от един от най-големите ядрени специалисти в Европа и света г-н Петер Кошел, пишеше: "Никой в Брюксел не можа да разбере грешната интервенция относно Козлодуй и България. С едни малки разходи можехме и все още можем да променим това и много милиарди национален доход за бедстващото българско население да бъдат спасени. Може да се каже, че Брюксел принуди България на тази жертва поради липсата на готовност, смелост и желание на българското правителство да се застъпи за националното ви богатство пред европейските партньори със всички средства. Тази негова пасивност доведе до големи и ненужни вреди за България."Питър Хауг, изпълнителен секретар на Европейската ядрена индустрия заяви на 2 април 2004 г. като обръщение към българите: "Не само не затваряйте 3 и 4 блок, но отворете незабавно 1 и 2 блок." ...Виждам, че българското правителство не желае да се противопостави на европейските институции за запазването на блоковете, въпреки че представителите на европейската ядрена индустрия и на МААЕ са твърдо за запазването на АЕЦ "Козлодуй".Кенет Брокман - директор на Дирекция "Ядрена безопасност" в МААЕ, още преди преди т.нар. партньорска проверка беше по-лаконичен: "Козлодуй" е безопасна!" През 2004 г., 2 месеца след гласуването в Европарламента, в София беше проф. Андре Майсьо, президент на Световната асоциация на ядрените оператори. Тогава той написа в писмо до премиера Сакскобургготски и енергийния министър Милко Ковачев: "Затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй" е технически и политически скандал. Къде е логиката - Европа се нуждае от вашата атомна централа. Затварянето на 3 и 4 блок ще бъде повече от политически и икономически скандал и ще донесе огромни загуби от милиарди за българския народ." И Македония защити АЕЦ "Козлодуй" "Македония ще поиска да не се затваря българската АЕЦ "Козлодуй", защото страната е застрашена от енергийна криза." Това обяви директорът на електрическата компания на Македония Трайче Черепналковски. "След затварянето на централата Скопие няма да може да внася достатъчно електроенергия и има опасност страната да остане на тъмно точно през зимата - от януари до март 2007 година," обясни той. - "Фирми от Швейцария, Германия, Румъния, България, Англия, Чехия и Сърбия и Черна гора подадоха оферти на търга за внос на ток, но те не могат да предложат 2,6 милиарда мегаватчаса, колкото са нужни на Македония. Предложили са 30 на сто по-малко от необходимото количество. Увеличена е била и цената, на която компаниите били готови да продават електроенергията. Тя е била от 23 до 43 евро за мегаватчас нощна тарифа, а за дневна, от 44 до 69 евро за мегаватчаса, каза още директорът. Според Трайче Черепналковски в региона нямало достатъчни количества свободна електроенергия, затова Македония била готова да поиска от Европейската комисия да не се затваря българската АЕЦ "Козлодуй".Интересен бе разговорът на Емилиян Лилов с министъра на европейската интергация, Миглена Кунева и председателя на Агенцията за атомно регулиране Емил Вапирев по съдбата на АЕЦ "Козлодуй", проведен на 18 ноември 2002 г. в студиото на радио "Свободна Европа" - разговор, който едва ли слушателите си спомнят. Докато Вапирев в студиото бе лаконичен, че "...проверката на АЕЦ "Козлодуй" е политически, а не технически проблем" /става дума за назначаване на бъдеща партньорска проверка - бел. м./, Кунева отговари: "...ние не бихме могли да ангажираме 15-те страни, ако те не са се съгласили на тази проверка". В деня за парламентарен контрол, на 61-вото заседание на Народното събрание, петък, 9 декември 2005 г. стенографските протоколи за запазили една любопитна дискусия по съдбата на АЕЦ "Козлодуй". Депутатът Минчо Христов се обръща към министър Кунева с остри въпроси и нападки. Ето част от тях: "...Бързането на предишното правителство да затваря преговорни глави и приемането на всички условия на Европейския съюз Ви спечелиха името "мадам "Йес" - човек, който винаги казва "да". Дори един румънски премиер констатира, че Вашият екип "буквално си е свалил гащите пред емисарите от Европейския съюз". Не мога да подмина и резултатите от тези договорености. Според мен, госпожо Кунева, Вие и Вашият бивш колега господин Соломон Паси, както и господин Симеон Кобургготски трябва да отговаряте за закриването на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй". Това обаче не е само мое мнение. Вашият сегашен коалиционен партньор господин Любен Корнезов публично призна, че господин Паси трябва да влезе в затвора по чл. 103 и чл. 282 от Наказателния кодекс - общо между 11 и 23 години затвор, заради затварянето на глава "Енергетика". През м. февруари 2004 г. Вие съветвате: "Нека мислим за нова АЕЦ, а не за тази от миналото". На друго място Вие казвате: "Не е необходимо да се преговаря за АЕЦ "Козлодуй", защото ядрената енергетика няма перспектива"... "...Аз не съм против Европейския съюз, госпожо Кунева, и Вие добре го знаете. Аз съм против влизането в Европейския съюз по този начин - без 3 и 4 блок, и сериозно казвам - без 1 и 2 блок на АЕЦ "Козлодуй". Те трябва да бъдат защитени. Ще Ви цитирам нещо, госпожо министър: "Не може хората, които доведоха България до тази ситуация, които на практика отказаха да защитават националните интереси, да се занимават със защитата на тези интереси. Мисля, че тези хора оттук нататък нямат право да водят преговорите с Еврокомисията. Става дума за Соломон Паси и Меглена Кунева", край на цитата. Това не са мои думи. Това са думи на господин Румен Овчаров, естествено преди да стане Ваш колега и коалиционен партньор. Според мен тези думи са доста точни и уместни. Жалко, че господин Овчаров се отказа от тях и днес позицията му е друга. Наистина е жалко, че той се отметна и от други свои думи, казани на 10 януари 2003 г., а именно: "Необходим е референдум за АЕЦ "Козлодуй", заяви той. И още: "Не е редно политическите сили да говорят едно, парламентът да приема друго, а министър Паси да си приказва и да подписва нещо трето.". Това мисля, че се отнася и до Вас, госпожо министър. Ако трябва да бъда искрен, това се отнася и до самия господин Овчаров. Само преди месеци господин Овчаров беше за отварянето на Глава "Енергетика" и предоговаряне на закриването на 3 и 4 блок. Днес той вече е против. Благодаря ви." Отговорът на Миглена Кунева е ясен - тя не е против ядрената енергетика, но "Козлодуй" ще трябва да се затвори, защото бъдещето му е било решено от редица български правителства от 1993 г. насам. В изказване през юни 2004 г. - 2 месеца след гласуването на доклада, Соломон Паси заяви: "Ще затворим "Козлодуй", защото това е гнездо на Ал Кайда." Цитатът е на бившия депутат Веселин Бончев в интервю, което Паси не опроверга. Тук няма нужда от коментар. "Няма технически причини трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй" да не работят още 10 години" заяви и президентът на Световната ядрена асоциация (WNA) Джералд Гранди, който бе на посещение у нас и посети атомната ни централа. "Политиците в Брюксел никога не са посещавали атомната централа и не искат да осмислят реалното й състояние" бе убеден Гранди. Според него България е затворила глава "Енергетика" от преговорите с ЕС на базата на информация от преди десет години. Целта на посещението си у нас той определи като опит да "насърчи правителството да застане зад атомната централа". АЕЦ осигурява значителни постъпления и създава заетост в район с недобре развита икономика, посочи Гранди. - "България трябва да заяви на висок глас, че ще продължи да експлоатира 3-ти и 4-и блок на атомната централа в Козлодуй. Страната ще се присъедини към Европейския съюз със сигурност и то по определения график, добави Гранди. Според него новото отваряне на преговорната глава "Енергетика" няма да забави този процес, бе убеден при посещението си експертът. "...политици като Костов, Станишев излъгаха очакванията на хората, че ще се справят с АЕЦ "Козлодуй". Когато цял свят отваря енергийните си програми, когато Русия затяга кранчетата на газа и на петрола, а световният петрол се вдига до небето, ние затваряме Ш и IV блок догодина" бе категоричен в позицията си и софийският кмет, Бойко Борисов. Миналата, 2005 г.,в български вестник Миглена Кунева призна: "Във Виена щяха да ме разкъсат за АЕЦ "Козлодуй"! Призна, но не обясни защо. Утре четете за края на тази предварително обречена битка
„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.
Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан! Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица! Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом сме приятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо! За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик: „Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”. И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:
Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени! Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София. Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запознати със законодателството е непонятно. България е парламентарна република и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала! Още повече, че нелегитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз! „България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP. Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение! „Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”. Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”! България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак. Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили... В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.
Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.
Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни. Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:
Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави. Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".
Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци. В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени. Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието. „Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.
Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”. Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс. В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл. САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”. Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”. „Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси. "7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан. Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан. Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава! Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни. Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени. Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан? В публикация „Огън от небето”, сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите. В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…) На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.
През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се: „Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“... България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан! На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.
В предаването „60 минути” на телевизия Си Би Ес Обама каза за операцията с хеликоптери срещу имението на Бин Ладен, че това са били „най-дългите 40 минути в живота” му с изключение може би на времето, когато една от дъщерите му била болна от менингит като бебе. Наблюдавайки операцията на „морските тюлени” от „кризисната” стая в Белия дом, Обама и най-високопоставените му помощници сякаш усещали физически стрелбата и експлозиите и разбрали, когато единият от хеликоптерите кацнал непредвидено.
Почти по същото време, когато Обама, вдъхновен от собственото си красноречие намигаше съзаклятнически на американците с изтъркани каламбури, че ако някой се бил съмнявал, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябвало да отиде на лекар, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер каза в интервю за в. „Зонтаг”, че не е работа на американския президент Барак Обама лично и на живо по телевизията да съобщава за смъртта на Осама бин Ладен. „За мен е проблемно президент да обявява такава новина. Правейки това, той се поставя на същото равнище като терориста”, заяви министърът. „Това наистина превръща бин Ладен в мъченик”, добави Уели Маурер, според когото смъртта на водача на „Ал Кайда“ е трябвало да бъде оповестена от говорител или писмено. Маурер смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама, но поставя на едно и също ниво една терористична организация и президента на най-могъщата държава в света. От цялата тази краварска история останах с гъделичкащото усещане, че някой се прави на голям умник и някой някого се опитва да прави на глупак. Но веднага трябва да кажа, че не е задължително умникът да се казва Обама. Поне не в този случай и не на този континент. Защото, така както е тръгнало сигурно някой ден ще ги стигнем американците по наивност и изпрани мозъци, но това няма да е днес със сигурност. Така че в никакъв случай не ще пропусна възможността да направя един бърз семантико-лингвистичен анализ на бараковия изтъркан каламбур за съдбата, съмнението и лекаря. Да, може би на маса, на две ракии, преминали вече изцяло на политиката (освен ако някой не е отворил торбата с казармените истории), аз и вие можем в екзалтирана възмута примерно от трите хиляди жертви в световния търговски център да треснем по масата с юмрук – демек, що не пратят тюлените да му светят маслото на тоя терористичен грозник… Можем ли? Можем. А може ли Барак на маса, на две ракии да удари с юмрук по масата? Не, не може. Не може, защото първо, той вероятно не пие ракия (освен, ако Боко вместо рунтава каракачанка не му е проводил две шишета скоросмъртница), второ, защото неговата маса е в Белия дом и трето, защото Белият дом е резиденцията на американските президенти, а самият Барак, не е просто Барак, а президентът на Съединените американски щати г-н Барак Обама. Това е, просто и ясно. Другото би било всичко друго, но не и демокрация. И тогава, г-н Барак Обама щеше да е Негово Величество Барак І, император на Задокеанската империя… Но понеже всички, и най-вече самият Обама непрекъснато се плюнчат на тема демокрацията като основна ценност на западната цивилизация, то не може на две ракии на овалната маса в Белия дома, Обама да удари по масата и да прати тюлените да пръснат мозъка на Осама, защото основната ценност в самата демокрация като такава е върховенството на закона, изразено още в римското право в знаменитата правна сентенция: Невинен до доказване на противното, което разбира се бива установено единствено и само от справедлив съд със съдебни заседатели, обвинители и защитници, а не от тюлени, обществено мнение или дори от президента на САЩ. И тук стигаме до малък, но съществен парадокс. Президент Обама не е нито съд, нито апелативна инстанция, но си е позволил да се превърне и в първото и във второто. Позволил си е да се превърне накрая и в палач. Ние пък от своя страна стигаме до тихичък, но съществен въпрос – къде остана демокрацията? Какво се случи на всеобщата харта за правата на човека? Нещата добиват особено неприятна воня, ако се вслушаме в заключението на швейцарския министър Маурер, който смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама. Нещо, на което много наблюдатели, включително моя милост обърнаха внимание още в първите минути след изявлението на Обама за убийството на Осама. Нещо повече, зададохме въпросът защо след като местонахождението на саудитецът е било известно още от 2008 г. едва сега американците го нападнаха? Ето, затова е добре да се вслушаме в думите на швейцарския министър, защото те обясняват кристално ясно за какво иде реч. Швейцарците ги знаят тия работи, те затова са швейцарци, а не незнам си какви. От всичките тези анализи и обяснения обаче, не ни става ни с грам по-леко, защото наученото е повече от горчиво. То е отровно, това, което научаваме: американският президент публично се похвали, че е заповядал и лично наблюдавал убийството на човек без съд и присъда; тази заповед, според авторитетното швейцарско мнение цели не толкова нуждите на американското национална сигурност, колкото удовлетворяване на лични интереси на самия Обама, сиреч преизбирането му за президент. Има и още едно малко, но остро препъни-камъче, на което не мога да не се спра вниманието ви, па макар и само с няколко изречения. И това е още по-голямата лъжа, повторена в последната седмица многократно от американския президент. Лъжата, че Осама бин Ладен е главният виновник за терористичната атака срещу световния търговски център. Фактите за това са много, т.е. липсата на факти. Цялата световна говорилня по темата се крепи на една-единствена видеокасета с изключително лошо качество и много съмнителна хронологически бъркотия. В същото време, същата тази касета очевидно не е оставила у разследващите екипи на ФБР нужното впечатление, защото години след атентатите в Ню Йорк, ФБР продължава да обвинява на сайта си за най-търсените престъпници Осама бин Ладен за всякакви други грехове, но не и за събарянето на кулите, вижте копието от сайта на ФБР, където всеки може да отиде и да прочете, че „Осама бин Ладен е търсен във връзка с атентатите срещу посолствата на САЩ в Дар ес Салам, Танзания и Найорби, Кения на 7 август 1998 г. … В допълнение, бин Ладен е заподозрян за терористични атаки по целия свят.” И нито дума за атентатите срещу Световния търговски център или Пентагона…
Впрочем на сайта пък на Си Ен Ен, с дата 16 септември 2001, също може да се види в интернет, е публикувана декларация на самия бин Ладен, в която той отрича каквото и да било участие в подготовката и осъществяването на атентатите от 11 септември! Защо ли, при положение, че всяка наказателна операция на терористите винаги е предназначена не толкова и само да причини физически щети, колкото да вдигне шум и паника в публичното пространство и да сплашва правителства и народи!..
Вероятно защото бившият агент на ЦРУ (има ли „бивши” шпиони!?) достатъчно добре познава тайните на господарите си и отлично знае кой и защо организира 11 септември.
Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът. Осама – убит пред очите на дъщеря си Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен
(Това е заглавие на друга информация по темата!) И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря. Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни! Джулиан Асанж:
Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем. Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди. Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават. В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”
Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.
В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29. И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора. Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци. В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.
Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти. Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шериата. Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.
Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти. Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно. Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население. След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет. Насилието като политически инструмент Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става. Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб. Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм. Демокрация по ислямски модел Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи. Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк. Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”. По пътя към властта „Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88. Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации. Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост. По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица. „Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации. Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада. Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението. В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”. Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима. „Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”. Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа. Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”. Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него. Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”. Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани. Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом. В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците. Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда). В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия. На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света. Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно. Някои изводи От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода. На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел). На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”. На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение. На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно. На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война. На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят. На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия. --------------------------------------------------------------- * Българско геополитическо дружество
Честно казано, в началото не обърнах сериозно внимание на прекалено явното съвпадение на революциите с нежни имена проведени като спецоперации на соросовото „Отворено общество” в Източна Европа и започналите бунтове в Магреба, бързо разпространили се в доста страни от арабския свят. Поне при повърхностен прочит нещата изглеждаха стихийни, подети от народните низини, и движени както обикновено в такива случаи от студентите. В момента в който реших да се поразровя по-надълбоко, от разровеното блато тутакси завоня непоносимо на Сорос…
 Ето какво изскочи най-напред от информационния поток, датата е 3 април 2010:
В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”… И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите! Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното: На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000 По-нататък: И още: След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист… Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите? Отговорът е много интересен. Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”. Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде? Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението. Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара. Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата. Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел… Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му. Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията. Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”
На теория, изтеглянето на тези американски части е планирано за края на 2011. Редица висши американски военни обаче директно заявяват, че антитерористичните подразделения могат да останат в Ирак и след 2011. Разбира се, президентът Обама не би искал това. В момента той отчаяно се опитва да убеди американската и световната общественост, че американската мисия в Ирак е приключила и тероризмът е победен. Ситуацията в тази страна обаче, съвсем не е толкова оптимистична, колкото се опитва да я представи Белият дом. Ирак без американците?
Но, ако нестабилността в Ирак, в крайна сметка, отново се трансформира в хаос, това ще принуди американския президент да пренебрегне собствените си обещания и да върне някои бойни подразделения в страната. Без съмнение това ще бъде непопулярна стъпка, но тя не може да се сравнява с безнадеждната ситуация, в която би се оказал Обама по време на президентските избори през 2012, ако тогава противниците му го обвинят, че е загубил Ирак. Между другото, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс вече намекна, че Вашингтон има готовност да разгледа варианта с удължаване мандата на своите войски в Ирак, ако за това го помоли новото правителство в Багдад. Както вече споменах обаче, проблемът е във формирането на действено и ползващо се с широка подкрепа иракско правителство. Междувременно, беше лансирана идеята, освен 50-хилядния корпус, в Ирак да бъдат оставени още 7 хиляди американски военни, под формата на частни охранители, които да защитават мирните иракчани от терористите, действайки като своеобразни „сили за бързо реагиране”. Разбира се, подобни идеи не изглеждат реалистични. Едно е да се охраняват конкретни обекти, като дипломатически мисии или хотели, пък макар и с риск за живота, и съвсем друго – ежедневно да рискуваш оцеляването си, ангажирайки се с активни действия срещу терористите. Да се иска подобно нещо от цивилни „охранители”, пък дори и снабдени с хеликоптери и бронирана техника, е невъзможно. Друго нещо са професионалните военни, които са обвързани от военната си клетва и са защитени от гаранциите на американската държава.
Както вече споменах, оставащите в Ирак 50 хиляди американски военни ще трябва да оказват „помощ и подкрепа” на иракската армия и силите за сигурност. На практика обаче, както посочват редица източници във Вашингтон, става дума за бойни части, които след 1 септември 2010 просто бяха преименувани и формално вече няма да участват във военните действия. Истината е, че операцията по изтеглянето на американските войски доста напомняше добре планирана PR-акция. Основната задача на администрацията беше да не се допусне връщането на допълнителни американски военни контингенти в Ирак до ноември 2010, т.е. до частичните избори за Конгреса. Тази задача беше постигната. Не е никак сигурно обаче, дали до края на 2011 наистина ще бъдат изтеглени всички американски части от Ирак, както и, дали в навечерието на президентските избори, през 2012, няма да се наложи изпращането там на нови контингенти. Неслучайно командващият американските войски в Ирак генерал Рей Одиерно допуска, че те могат да се върнат в страната, ако се окаже, че местните силови структури са напълно безсилни да се справят с Ал Кайда. В същото време, дежурните фрази, че „в продължение на дълъг период иракската армия действаше толкова успешно, че подобен провал е малко вероятен” не звучат особено убедително. Още повече, че през последните месеци не се чува за никакви по-сериозни успехи на иракската армия. Проблемите на американската стратегия в Ирак
Липсата на истински проамерикански сили в Ирак, също както и на що-годе влиятелни сили, заинтересовани от демократичното устройство на страната, затруднява постигането на вътрешна стабилност в отсъствието на американските войски. Недостигът на политически опит сред водещите иракски политици, които нямаше как да се сдобият с такъв опит по времето на Саддам Хюсеин, и острите противоречия между различните етно-конфесионални групи също съдействат за слабостта на правителствените структури. Сред причините американците да намалят и сведат до минимум военното си присъствие в Ирак е и все по-влошаващата се военно-политическа ситуация в Афганистан, където е необходимо значително нарастване на американските военни усилия. В същото време е много трудно да бъде оправдано пред американското обществено мнение едновременното ангажиране на САЩ в две различни войни, нито една от които не обещава скорошна победа и всяка от които води до, макар и относително малки (в сравнение с войната в Индокитай), но постоянни жертви, както сред американските военни, така и сред мирното иракско и афганистанско население. Затова Белият дом се опитва да убеди американците, че войната в Ирак, на практика, вече е спечелена, а с осъществяването на необходимите в тази страна полицейски операции спокойно могат да се справят иракската армия и силите за сигурност. Ако пък Иран започне прекалено активно да подкрепя антиамериканските и антиправителствени сили в Ирак, това също може да послужи като предлог за връщането там на част от американските сили. В същото време, част от изтеглените от Ирак сили могат евентуална да бъдат прехвърлени в Афганистан, за да притиснат активизиралите се отново бунтовници-талибани. Проблемът тук е, че и в Афганистан американците не разполагат с надеждна опора. Президентът Хамид Карзаи не е особено популярен дори сред съплеменниците си пущуни. Освен това, той е склонен да търси компромис с талибаните и очевидно не е в състояние да се бори ефективно срещу корупцията и наркотрафика. Северният алианс, в съюз с който водената от САЩ международна коалиция започна преди девет години войната с талибаните, в момента е твърде слаб и се раздира от вътрешни противоречия. В чисто военно отношение, афганистанските талибани са по-слаби от Ал Кайда и подкрепящите я бунтовнически групировки в Ирак, но противопоставящите им се сили, в лицето както на американските и съюзнически части, така и на местните правителствени военни и политически структури също са много по-слаби от иракските. Това породи и сегашната ситуация в страната, където успехите на талибаните изглеждат много по-внушителни, отколкото тези на Ал Кайда в Ирак. В момента, американците се опитват да преодолеят този дисбаланс и, отслабвайки групировката си в Ирак, да укрепят тази в Афганистан. Наистина, по време на предизборната си кампания, Обама обеща да сложи край не само на иракската, но и на афганистанската война. Напоследък обаче, във Вашингтон предпочитат да не споменават за необходимосттта от изтегляне на американските войски от страната. Суровата истина е, че САЩ могат да разчитат на истински успех, както в Афганистан, така и в Ирак, едва когато решат не само военните, а и политическите им проблеми. Засега обаче те изглеждат много далеч от решаването на тази задача както в Багдад, така и в Кабул. Нито победа, нито поражение
Що се отнася до поведението на иракския диктатор през 2002-2003, целта му беше да държи в напрежение, както САЩ, така и собствените си съседи. Той откровено блъфираше, държейки се така, сякаш действително разполагаше с оръжие за масово унищожение и даваше двусмислени отговори на въпросите, които му отправяше световната общност. Нещо повече, Саддам съумя да заблуди дори голяма част от собствените си генерали, които вярваха, че той наистина разполага с подобни оръжия. Истината е, че до последния момент (както се изясни впоследствие) диктаторът най-много се е опасявал не от Америка, а от Иран, а ядреният му блъф трябваше да впечатли най-вече режима на аятоласите в Техеран. Той до последно не вярваше, че може да стане обект на американска военна интервенция. Тази двусмислена политика на Багдад, наред със стремежа на Вашингтон да се презастрахова, тласна Буш-младши към окончателното решение да влезе в Ирак. Тук е мястото да отбележим, че второстепенна (и необявена официално) цел на американците беше да се опитат да експериментират с установяването на демократични режими в Близкия изток, като започнат именно с Ирак. Само три седмици се оказаха достатъчни за разпадането на баасисткия режим, който рухна като къщичка от карти. И тази военна операция на САЩ беше осъществена с минимални загуби и максимална ефективност. В известен смисъл, операцията от 2003 се оказа по-успешна дори от кампанията от 1991 за освобождаването на Кувейт. Както стана ясно обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Своеобразно предзнаменование за очертаващата се трагедия стана разграбването на националния музей в Багдад, още в първата нощ след падането на столицата. Тоест, оказа се, че за „иракчаните” свободата означаваше най-вече освобождаването им от властта на закона. След около половингодишна пауза в страната избухна истинска гражданска война, която беше едновременно и етнически, и религиозен конфликт, и партизанска война против окупационната армия на САЩ и съюзниците им (сред тях и България). Почти моментално на повърхността изплуваха всички онези противоречия, които по времето на диктатурата бяха потискани и „интериоризирани”. Оказа се, че американците не разполагат с предварително разработена стратегия за това, как следва да действат след свалянето на Саддам. Докараните от тях в страната активисти на иракската опозиция пък не притежаваха какъвто и да било авторитет и, съответно, не можеха да влияят върху ситуацията в страната. Ще напомня и, че Ирак е държава пълна с противоречия. Най-голямата религиозна общност тук са шиитите, но до свалянето на Саддам, властта се контролираше от сунитското малцинство. Наред с тези две мюсюлмански конфесии, в страната живеят и немалко християни, както и представители на екзотични религиозни култове – йезиди, мандейци и т.н. Освен това, е налице ясно разделение на етнически принцип – между араби и кюрди. Последните компактно населяват северните части на Ирак и водят борба за независимост вече повече от половин век. При това, и шиитите, и сунитите, и кюрдите съвсем не са единни, а са разделени на противопоставящи се групировки и партии.
Положението допълнително се утежняваше от факта, че дълго време американците не съумяваха да формират действена централна власт в Ирак. В същото време, Иракски Кюрдистан, на практика, излезе изпод контрола на правителството в Багдад. Страната започна да се разпада, докато в самите САЩ иракската война ставаше все по-непопулярна, като ръстът на антивоенните демонстрации накара мнозина да си припомнят времената на войната във Виетнам. Отношенията на Вашингтон с такива ключови американски партньори, като Германия и Франция, рязко се влошиха, на имиджа на САЩ бе нанесена непоправима вреда, а популярността на Джордж Буш-младши падна до рекордно ниски показатели. Иракската война в светлината на плановете за удар срещу иранските ядрени обекти Анализирайки резултатите от иракската кампания на САЩ обаче, следва да направим ясно разграничение между емоциите и отношението на световното обществено мнение и реалните факти и геополитическите последици от нея. През продължилите седем и половина години военни действия, американците загубиха по-малко от 4500 убити (да не забравяме, че от началото на 2008 техните части почти не участваха в бойните действия и, съответно, не понасяха загуби, т.е. изпращането на допълнителния военен контингент от администрацията на Буш даде бързи резултати). Малко над 300 души загубиха съюзниците на САЩ (сред тях 13 български военни), като най-много жертви дадоха британците. Тоест, в сравнение с виетнамската война, американските загуби се оказаха над десет пъти по-малки. Освен това, армията на САЩ се сдоби в Ирак (също както и в Афганистан) с безценен боен опит. В момента тя разполага с най-големия в света контингент от участвали в реални сражения войници, офицери и генерали. В полеви условия, Пентагонът можа да изпробва най-новите си видове оръжие и военна техника. Режимът, който САЩ наложиха в Багдад, въпреки всичките му недостатъци и проблеми, функционира в далеч по-стабилна ситуация, отколкото правителството на Южен Виетнам, при изтеглянето на американския корпус оттам (през 1973). През последната година и половина ситуацията в Ирак вече не е в центъра на вниманието на световните медии. В същото време, не можем да сравняваме Иран, който се опитва да води собствена игра в Ирак, със Северен Виетнам. Последният се стремеше да завладее Юга (и успя да го направи само две години след изтеглянето на американците), докато Техеран не се опитва да стори същото с Ирак, нито пък е заинтересоват от продължаване на хаоса и анархия в тази страна. Режимът на аятоласите би бил най-доволен, ако Ирак се превърне в слаба, но горе-долу стабилна държава, в която съхраняването на крехкото равновесие да зависи от добрата воля на Иран. И така, войната в Ирак не може да се смята нито за победа, нито пък за поражение на Америка. По-правилно би било за говорим за промяна на геополитическата ситуация в региона, като цяло. Защото тази ситуация не стана по-добра или по-лоша, тя просто стана друга. Ирак изглежда задълго обречен да си остане нестабилна държава – за огромна радост на всичките си съседи. И Сирия, и Саудитска Арабия, и (разбира се) Кувейт и Иран, не биха искали да имат в съседство силна държава, имайки предвид историческите събития през последните трийсетина години и съществуващите гранични проблеми. Багдад, който в продължение на векове е център на арабския свят и на исляма, представлява естествен притегателен център в Близкия и Средния Изток, което обуславя и експанзионизма на всички иракски правителства. Мнозина експерти смятат, че ако не беше юлската революция от 1958, довела до свалянето на иракската монархия и нарушила естествения ход на историята, днес Ирак несъмнено би бил регионална свръхдържава, превъзхождаща Саудитска Арабия в политическо и военно отношение, а ОАЕ, Катар и Бахрейн – в икономическо. Дори Турция, която по принцип е заинтересована от силен Ирак, способен да се справи с кюрдския сепаратизъм, има исторически претенции към Мосул и някои други райони в северната част на страната. Впрочем, иракската кампания има голямо значение и с оглед на перспективите за евентуален удар срещу иранските ядрени обекти. Разбира се, администрацията на президента Обама би трябвало много сериозно да прецени, какво точно би постигнала, ако предприеме подобни действия. Струва ми се обаче, че основният въпрос, който постави пред Вашингтон иракската кампания е, дали страничните ефекти от тази война не натежават над постигането на нейната основна цел?
* Българско геополитическо дружество Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1008-idealniq-proval
Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати. Целите и резултатите на войната
Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4). Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).
Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello). Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10). Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12). Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция. Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13). „Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16). Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин. За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19). Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008. В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21). Войната като грешка
Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27). Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28). Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти. Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт
Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата. Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси: - Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели; - Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война; - Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната; - Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната. - Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна; - Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34). Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война. Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро. Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет. В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи. Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37). Бележки: [1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9. [2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf [3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114 [4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17. [5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx [6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx [7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505). [8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html). [9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities [10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4. [11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията. [12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901). [13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf [14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls [15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ». Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm [16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/ [17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). [18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf). [19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf [20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4. [21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6. [22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405. [23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006. [24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html [25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009. [26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf). [27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3. [28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm [29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17. [30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6. [31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231. [32] Ibid. С. 24, 46—49. [33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200. [34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51. [35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T. [36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm [37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm * Преподавател в Томския държавен университет, Русия Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/2010/broi62010/995-irak-amerikancite-se-izteglqt-al-kaida-ostava
Смъртта на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” Абу Омар ал-Багдади и Абу Аюб ал-Масри, в резултат от съвместната операция на американската армия и иракските специални служби постави въпроса за бъдещето на бунтовническата „държава в държавата”. В същото време, въпреки нарастващата численост на иракските сили за сигурност, както и относителните им успехи в борбата с тероризма, те, както и преди, зависят от американската военна подкрепа. Мнозина експерти подчертават силната им корумпираност, както и наличието в техните редове на хора, свързани с радикалните групировки. Изтеглянето на американските войски от Ирак, обявено от президента Обама на 1 септември 2010, беше оценено от Ал Кайда и представено от нея пред мюсюлманския свят като победа на салафизма. Тоест, както можеше да се очаква, ислямистите използваха това знаменателно събитие за целите на собствената си пропаганда и привличането на нови привърженици.
След краткото мълчание, последвало убийството на Ал-Масри и Ал-Багдади, иракският филиал на Ал Кайда представи новия си водач Ал-Насър Лидийн Аллах Абу Сюлейман (Абу Сюлейман), който още в първото си официално обръщение отправи заплахи към иракските шиити, управляващия режим и коалиционните части, подчертавайки, че ще продължи да следва курса на предшествениците си. Новата стратегия на Ал Кайда в Ирак Междувременно, на един от салафитските интернет-сайтове, беше публикуван т.нар. „Стратегически план за подобряване на политическата ситуация в Ислямската държава Ирак”. В този документ, включващ пет глави, се анализират сценариите и приоритетните направления на борбата, водена от Ал Кайда. След частичното изтегляне на американските сили (да не забравяме, че в страната остават над 50 000 американски военнослужещи, под формата на обслужващ персонал и военни съветници), ислямистите очевидно ще се стремят по-активно да използват религиозните и етнически противоречия в страната, опитвайки се да привлекат на своя страна част от племенните лидери. Според авторите на въпросната програма, именно по този начин Ал Кайда ще може да укрепи позициите си в Ирак. В първата глава - „Сериозни опити за обединение”, се посочва, че Ал Кайда ще продължи да работи за обединяването на джихадистките групировки в една структура – тази на „Ислямската държава в Ирак”. Сред първите организации, които ще влязат в това обединение вероятно ще бъде „Ансар ал-Ислам”, чиито водач Абу Абдала аш-Шафи беше един от претендентите за мястото на убития Ал-Багдади (тук е мястото да напомня, че през лятото на 2010 Аш-Шафи беше арестуван при съвместна операция на американските и иракските специални части). Сред възможните съюзници на Ал Кайда можем да посочим също организацията „Джеиш Абу Бакр ас-Сидик ас-Салафи”, която много тясно си взаимодейства с иракския клон на Мрежата при осъществяването на диверсионни операции.
В същото време, водачите на иракския клон на Ал Кайда смятат за контрапродуктивно да водят активни бойни действия срещу иракската армия, поне докато американците не напуснат окончателно страната. В момента те целят най-вече укрепване на позициите си сред иракските сунити, като планират първо да поставят под контрол териториите, напуснати от американската армия. От анализа на третата глава – „Подтикване на съветите към джихад”, може да се заключи, че ислямистите възнамеряват постепенно да сформират, на базата на бившите бойци на т.нар. „сахва”, въоръжени отряди (в стратегията те се наричат „джихадистки съвети за пробуждане”) за борба с иракската армии и шиитите. Според авторите на стратегията, днес, както и в обозрима перспектива, основната опасност за салафитите е свързана именно с шиитските групировки и, в частност, с „Хизбула”.
Четвъртата глава – „Грижата за политическия символ”, в по-голямата си част, е посветена на анализ на кризисната ситуация, в която се намира иракският филиал на Ал Кайда и която, според авторите на документа, е възникнала след смъртта на Ас-Заркауи, ползващ се със сериозната подкрепа на редица финансови структури от Персийския залив, за разлика от наследника му Ал-Масри. Посочва се, че един от сериозните проблеми, с които се сблъскват в момента радикалните ислямисти, е липсата в редовете им на харизматични личности, подобни на Ас-Заркауи, способни да повдигнат бойния им дух. Важно място в стратегията се отделя на анализа на ответните действия на лансираната от американците пропагандна кампания срещу „Ислямската държава в Ирак”, чиято цел е да се внуши на иракчаните, че тя има само виртуален (а не реален) характер, като в същото време върху нея се стоварва отговорността за почти всички терористични нападения, осъществяващи се в страната. В последната глава на стратегията – „Уверения към противниците”, се съдържа обръщение към представителите на религиозните малцинства в Ирак и, на първо място, към християните. В него се посочва, че Ал Кайда ще гарантира правата и сигурността им, ако решат да подкрепят „моджехидините”, действащи в районите, компактно населени от тях. В същото време се подчертава, че, поне в краткосрочна перспектива, шиитите ще продължат да се смятат за врагове на „истинския ислям”, с които ислямистите ще водят непримирима борба. Шансовете на Ал Кайда след изтеглянето на американците Налице са няколко фактора, даващи възможност на радикалните ислямисти да разчитат, че ще могат да укрепят позициите си в Ирак. На първо място, изтеглянето на американските войски от редица населени пунктове гарантира на групировките на Ал Кайда допълнителна мобилност. |
Без съмнение, администрацията на Обама няма търпение да започне да действа. Остават по-малко от четири месеца 
Неочаквани промени в геополитическото 
съотношение на силите внесе срещата на държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), провела се на 20 декември 
На фона на всички тези събития, евентуалното освобождаване на Фазъл от Гуантанамо е ловък ход на Вашингтон, целящ ерозията на очертаващото се в региона единодушие по въпросите, касаещи Афганистан. Правителството на Обама разчита да пусне лисицата в курника. Фазъл е сред най опитните командири на талибаните. Той още от първите дни беше редом с водача на движението молла Омар и заемаше ключови постове в командването на армията на талибаните. Фазъл бързо се превърна в любимец както на молла Омар, така и на Междуведомственото разузнаване на Пакистан и „завръщането му у дома” вероятно ще ги зарадва. От друга страна, той е виновен за избиването на хиляди афганистански „хазарейци” (мюсюлмани-шиити) през 1998-2001 и, вероятно, е отговорен за екзекуцията на осем ирански дипломати в Мазари Шариф, важен град в Северен Афганистан. Фазъл е изключително омразна фигура за иранците и връщането му може да охлади сериозно пакистанско-иранските отношения (които преживяха подем през последните години), както и да постави Исламабад в деликатно положение пред водача на талибаните молла Омар.
Днес операцията на НАТО в Афганистан вече не привлича толкова голямо внимание, както преди десетина година. На първо място, тази дългогодишна война на Запада успя доста да омръзне на международната общност, включително на политиците, медиите и анализаторите. На второ място, всички свикнаха с лошите новини за перманентната активност на талибаните и поредните жертви в резултат на военните действия, така че това вече не поражда кой знае колко остра реакция, освен ако в някоя от държавите, ангажирали се с мисията на НАТО, не се провеждат избори. На трето място, частите на Северноатлантическия алианс се готвят съвсем скоро да напуснат Афганистан, което дава на мнозина повод да разсъждават за афганистанската война като за успешно осъществена мисия и пример за готовността за провеждане на изключително сложни операции под егидата на алианса, далеч отвъд границите на неговата отговорност. На четвърто място, Западът се оказа пред нова, доста по-интересна и значително по-лесно изпълнима задача – свалянето на либийския диктатор полковник Кадафи. На фона тежката позиционна война в Афганистан, изискваща големи разходи и жертви, операцията в Либия изглежда като своеобразна „лека разходка”.
От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.
„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.
На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната
Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.
Военната кампания на САЩ в Ирак, на практика, приключи. Изтеглянето в Кувейт на американските части беше осъществено предсрочно, още на 19 август 2010, т.е. десетина дни преди 31 август, която официално се смяташе за последната възможна дата това да се случи. Президентът Обама тържествено обяви края на военните действия в Месопотамия. Наистина, в Ирак остават 50 хиляди американски войници и офицери, но те ще се намират там до декември 2011 само като съветници при подготовката на иракските военни, охрана на американските обекти на иракска територия и на дипломатическия персонал на САЩ в страната. Все пак, да не забравяме, че в състава им влизат две бригади на специалните части, които пряко ще участват в антитерористичните операции срещу Ал Кайда и съюзниците и.
Изтеглянето на основните военни части на американската армия от Ирак беше съпроводено от очевиден бум на терористичната активност, особено в Багдад. Неслучайно, юли 2010 стана най-кървавия месец в Ирак за последните две години. Тогава терористите убиха 535 души и раниха над хиляда. Ръководството на иракските силови структури откровено признава, че без американска подкрепа те нямат да могат да се противопоставят ефективно на терористите поне до 2020. И, което е още по-лошо, почти седем месеца след парламентарните избори, в Багдад все още не може да се сформира стабилно коалиционно правителство.
В този случай се очертават две възможности. Или става дума за чисто пропаганден проект, който цели да сондира настроенията на американското обществено мнение, като, ако реакцията му е положителна, следващата стъпка ще бъде разгръщането на кампания за връщане на някои бойни поделения в Ирак за да продължат там борбата с терористите. Напълно вероятно е обаче и, че на практика под формата на „цивилни охранители” в Ирак ще бъдат изпратени професионални „зелени барети”. Само че подобна мисия трудно може да бъде запазена в тайна. Да не говорим, че американските „частни охранители” (както показва опитът от последните години) пораждат у иракчаните още по-голяма враждебност, отколкото редовната армия.
Сега, нека се опитаме да анализираме резултатите от иракската кампания, проточила се цели седем и половина години. Както е известно, след терористичните нападения от 2001, администрацията на президента Буш-младши стартира т.нар. „глобална война срещу тероризма”. В края на 2001 беше осъществена интервенцията в Афганистан, довела до падането на управляващия там режим на Движението Талибан. Тази операция не предизвика кой знае какво неодобрение сред световната общност, тъй като управлението на ислямските фанатици не се подкрепяше почти от никого. Освен това, свалянето на талибаните стана с минимални жертви, както сред американските военни, така и сред мирното население. След Афганистан обаче, на дневен ред бе поставено нахлуването в Ирак, което се оказа доста неочаквано за мнозина. Всъщност, причините за това решение на Вашинггон бяха доста прости – след 11 септември, Америка беше твърдо решена да смаже всеки, за когото подозираше, че е свързан с атентаторите-ислямисти и дори ако изпитваше минимални съмнения към някого в това отношение, той автоматично се превръщаше в потенциална мишена. По онова време Вашингтон виждаше заплаха в това, че Саддам Хюсеин би могъл да притежава оръжия за масово унищожение, като Белият дом се опасяваше, че те могат да бъда предадени на ислямските терористи и да бъдат използвани срещу Америка, или пък, че самият Хюсеин би могъл да ги използва.
Американците допуснаха още една груба грешка, ликвидирайки предишния баасистки апарат и органите му за поддържане на реда. Това моментално формира в страната атмосфера на хаос и анархия и настрои срещу САЩ голяма част от местното население. В тази ситуация към Ирак се насочиха ислямски екстремисти от всички точки на арабския свят. Ал Кайда създаде там собствен въоръжен филиал, начело с йорданеца Ас-Заркауи (убит през 2006). От началото на 2004, американските войски се оказаха ангажирани в непрекъсната война срещу шиитското въстание на юг и против бунтовниците-сунити, водени от Ал Кайда, в центъра на страната. Ситуацията се влоши толкова драматично, че в началото на 2007, президентът Буш-младши беше принуден да нареди изпращането на допълнителни войски в страната.
В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.
Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.
Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).
Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.
Както е известно, от началото на 2010 насам, иракският филиал на Ал Кайда понесе значителни загуби. Така, през януари, американските специални части ликвидираха Абу Халафа – един от високопоставените полеви командири, отговарящ за прехвърлянето на чуждестранни моджехидини в Ирак. През март, иракските служби за сигурност арестуваха „емира” на Ал Кайда в Багдад Манаф Абдул Рахим ар-Рауи, с чиято помощ попаднаха по следите на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” (прокламираното от радикалните бунтовници-сунити „държавно образувание”, което в същото време е и основната бунтовническа организация, обединяваща няколко местни джихадистки формации, включително иракския клон на Ал Кайда) (1) Абу Аюб ал-Масри и Абу Омар ал-Багдади. В края на април пък, беше убит шефът на Ал Кайда в Северен Ирак Ал-Убайда. Паралелно бяха ликвидирани няколко десетки водачи от средния ешалон на иракския филиал на Ал Кайда, отговарящи за икономическите аспекти на дейността му, включително за доставките на оръжие и боеприпаси.
Тъкмо поради това, Ал Кайда се опитва да демонстрира военните си възможности, както и способността си да осъществява мащабни терористични действия. Така, на 10 май 2010, мрежата на Бин Ладен реализира серия от диверсионни операции в Мосул, Фалуджа, Багдад, Хила и Басра, в които загинаха 120 и бяха ранени 350 души. При това организацията постоянно импровизира, използвайки различни типове взривни устройства, както и безшумни оръжия, а в основни цели се превръщат правителствените обекти, контролно-пропускателните постове и шиитските джамии.
Във втората глава „Балансирано планиране на въоръжените сили” пък се посочва, че Ал Кайда ще концентрира усилията си за ликвидирането на активистите на т.нар. „сахва” („съвети за пробуждане” – една от сунитските милиции), често отказващи да сътрудничат със салафитите. Сред приоритетните цели на бъдещите въоръжени нападения остават водещите иракски политици, като се посочва, че „90% от куршумите ни са предназначени за „вероотстъпниците” (активистите на „сахва”, политиците, високопоставените военни), а 10% - за американците”. Като образец за бъдещите действия, ислямистите предлагат да се използва терористичното нападение, осъществено в Афганистан от йорданския атентатор-самоубиец Хумам Халил Абу Мулал ал-Балауи, против група служители на ЦРУ. За целта, авторите на документа предлагат да се вербуват сътрудници на иракските служби за сигурност в ключовите обекти на страната.
Тоест, на сегашния етап Ал Кайда очевидно вече не разглежда редовите членове на „сахва” като основна заплаха. Напротив, ислямските радикали се ориентират към търсене на сътрудничество с техните лидери. В тази връзка се планира провеждането на масирана информационна кампания в подкрепа на осъществяваните от Ал Кайда операции, с цел дистанцирането им от терористичните акции на криминалните групировки или на отделни националистически съпротивителни организации, които са съпроводени с големи жертви сред мирното население. В същото време Ал Кайда планира да отдели сериозни финансови средства за привличане на своя страна на племенните вождове и ръководителите на „сахва”.