„Политическата коректност“ отново изяде демокрацията върху паметта на изкланите арменци, издушените евреи и милионите други жертви на античовечността

Малкият президент Саркози прояви постоянство и прокара закона, криминализиращ отричането на всеки геноцид, признат от френските закони. Той предвижда наказание от една година затвор и глоба от 45 000 евро за нарушаването му. Геноцидът над арменците бе признат от френския парламент през 2001 г. Другият признат във Франция геноцид е нацисткият холокост.

В медийната улисия в сензационния стил на булевардната преса „кой-кого“, много малко хора обърнаха внимание на същността на този закон.

Спретнатата международна кавга не беше за това дали е имало или не е имало геноцид над арменците. Кървавите кланета от 1915 г. са признати чрез специална декларация на френския парламент още през 2001 г., както и с аналогична декларация – изтребването на евреите от нацистите през Втората световна война. Във въпросната декларация, от името на Френската република, кървавите деяния на Османската империя са осъдени и заклеймени като геноцид срещу човечеството и естествено, се настоява съвременната турска държава като правоприемник на Османската империя да признае и осъди извършеното през 1915 г. С това Франция, подобно на много други страни по света е изразила своя морален дълг пред паметта на стотици хиляди, вероятно дори над милион жертви на тая кървава касапница, както и моралната си подкрепа за няколко милиона арменци, разбягали се по цял свят, за да спасят живота си. С това френският дълг към тази част от близката история е изпълнен.

В аналогична ситуация, българският парламент отказа да приеме такава декларация, с което на практика отрече факта, че е имало клане над арменците, с което орезили България пред целия цивилизован свят.

В друга аналогична ситуация обаче, местният парламент в Бургас по предложение на групата съветници на Валери Симеонов прие декларация за геноцида над арменците…

Какво представлява в такъв случай въпросният закон, около който се завъртяха толкова много интриги и разправии на висок тон в последните няколко месеца? Ще ви кажа, драги читатели, това, което никой друг не каза пълногласно.

Това е един много лош закон. Един мракобесен закон, каквито досега тихичко, усул-усул бяха приети от доста „стари“ европейски демокрации, като Швейцария или Австрия и т.н. За френският се чу, защото Ердоган реши да показва мускули.

Защо „мракобесен“?

Защото този закон е пряко насочен към потъпкването и задушаването на свободата на словото и погазването на основните човешки свободи, отстоявани от класическата западна демокрация. Според този и аналогичните му други европейски образци, не можеш, забранява ти се на практика да мислиш, да разсъждаваш, да спориш, да обсъждаш историята. И ако нещата около, примерно арменския геноцид са доста ясни и еднозначни, съществуват камари от факти, писмени и визуални свидетелства, не е така в много други случаи. Та дори и по отношение на арменския геноцид все още няма крайно становище по отношение на броя на изкланите – според едни автори той е 500,000 според други 800,000 или пък милион и половина!

Никой няма право да узурпира историята, никой няма право да ни казва какво да мислим, нито пък да ни забранява да изказваме мнението си. Друго е тоталитаризъм, чиста проба!

Ще ви дам един последен пример – тъй като, както вече обясних, това е закон, въобще за геноцидите, това би следвало да означава, че за всеки отделен случай, когато френската държава изрази официално политическо мнение, че става дума за геноцид, това означава, че френските журналисти няма да имат правото да го обсъждат!? Иначе ги грози затвор и съсипваща глоба!

Но спомнете си Либия! Това се случи само преди месеци. Там Франция изсипа тонове бомби и ракети и яростни обвинения срещу Кадафи, че е подложил народа си на геноцид! Та ние изобщо не знаем все още какво всъщност се е случило в Либия поради тоталното информационно затъмнение от страна на официозните медии. Нещо повече, има достоверни сведения, че се е случило тъкмо обратното – поддържаните от Франция сили на Ал Кайда, което бяха в основата на армията на така наречения Преходен съвет са тези които са извършили масови убийства и всякакви зверства, включително садистичното убийство без съд и присъда на самия Кадафи!

Но понеже френската държава официално е декларирала, че Кадафи е организирал геноцид срещу народа си, според обсъждания тук мракобесен закон никой няма право да обсъжда и разследва, защото ще го пратят зад решетките. Ето, за това говоря. Отново се мярка отвратителната доктрина за „политическата коректност“ и в частност „политически коректното говорене“, чрез които класическата демокрация на запад бива бавно, но сигурно удушавана и всичко започва да напомня ужасяващо за „1984“ на Оруел, започва да се осъществя отвратителния свят на „Големия брат“.

Едва, когато погледнеш от тази височина нещата, ти става до болка ясно, защо всъщност Саркози бе толкова постоянен и устойчив в усилията прокара закона. Другите хипотези са толкова смехотворни, че е ясно, че ни пращат за зелен хайвер – искал бил да спечели гласовете на арменската диаспора във Франция – че тя арменската диаспора е 350 хиляди, като турската диаспора е над 330 хиляди! Танто за кукуригу, на чиято и страна да застанеш, губиш толкова гласове, колкото си спечелил…

Ето, затова става дума, другото е сензацийки за един ден и пясък в очите.

Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов!

По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета.

„Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева.

"Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти.

Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!?

Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари.

Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три.  Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио.

Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета!

Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет!

Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи!

Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар.

Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви!

Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение!

Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как!

Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея!

Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП.

Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета?

Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия,

Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни.

По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”.

В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района.

Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”.

Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде.

От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление.

Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде.

Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница.

Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай.

Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци.

Другата страна на медала

Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.

Днес, на 6 март либийският лидер Муамар Кадафи заяви в интервю за френския седмичник „Журнал дьо диманш”, че би желал ООН или Африканският съюз да разследват безредиците в Либия.

„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер.

Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването.

Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП.

Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже!

Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции.

Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”.

Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.

И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна.

Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм.

"Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони

"Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член.

"Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той.

Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП.

„Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе.

В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП.

„Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо.

Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност.

Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия.

На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия.

Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция.

Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи.

„Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”.

Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.

„И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”.

В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации.

Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си.

Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера!

Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”.

И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи?

Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила?

Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната.

Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка.

Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава?

Интервю на премиера Бойко Борисов пред bTV в предаването „Тази сутрин”

Репортер: Премиерът Бойко Борисов изгледа изслушването в Европейския парламент. Остана доволен, без да е изненадан от резултата.

Бойко Борисов: Тук е въпрос на психика. И на реакции.

Репортер: Какво си мислите, сбъркахте ли при предишния си избор или просто беше стечение на обстоятелствата?

Бойко Борисов: Не, не съм сбъркал, просто бяха създадени такива условия, че нашият кандидат беше поставен в много тежка ситуация. Месеци наред преди това се водеше кампания срещу нея. И тя не издържа.

Репортер: Чувахте ли се с нея скоро?

Бойко Борисов: Надявам се да се възстанови от това, което й беше причинено. Животът не свършва с един невзет изпит.

Репортер: Напоследък двама души, които вие сте поканили за ваши съветници, единят за министър без портфейл, след дебат между политическите сили, в един момент се оттеглиха. Това е плод на какво?

Бойко Борисов: Първо, дайте да започнем с Илиян Михов. Световен капацитет, безспорен. Всеки, който би се упражнявал по неговото име да му види публикациите, да му види рефератите. Въпросът кога да дойде е само моя работа и аз преценявам кога да го направя. Що се касае до г-н Парамов, то е много елементарно. Особено по спорни теми на мен ми трябва дебат. И то ми трябват инакомислещи от хората в правителството, за да е възможно да стане спор, да мога да слушам. И аз не виждам никаква драма в това на половин щат да имаш такъв човек. Благодаря му, че подаде оставка, за да не им даваме среда да се изказват. Всичко, което пречи на работата или става генератор да ми се източва енергия и целеустременост от важните теми, които сме си поставили, аз го махам веднага. За да няма дебат по него.

Репортер: Вашият подход е – имате различни кандидатури, различни личности и ги пускате. Който издържи, издържи.

Бойко Борисов: Това е тактика във всички големи компании или отбори в света. Никой не купува 11 футболисти. Купуват по 26, 27, 30 футболисти и то по двама или трима на един пост. Има хора, които никога няма да надскочат пределите на България като знания, умения и авторитет и това ги дразни.

Репортер: Вие с чуждите езици как се справяте на този етап?

Бойко Борисов: Справям се прекрасно, защото, виждате практиката в Европейския парламент е всеки си говори на неговия език. Така че изобщо не се усеща необходимост да знаеш чужд език. Разбира се, аз си комуникирам прекрасно с хърватите, с македонците, руснаците, което пък не могат да правят другите. Да имаш какво да кажеш. Ако имаш какво да кажеш, както и Ердоган ме разбра, както и Меркел ме разбра, и Саркози ме разбра, и Берлускони ме разбра, и Ромпуй ме разбра, и г-н Барозу ме разбра, става лесно.

Репортер: Трябва да благодарите на преводачите защото вероятно си давате сметка какъв дебат предизвика вашата реч в Германия и реплики от типа „шменти капели”.

Бойко Борисов: Има неща, които няма как да бъдат обяснени. Това, което убягна от вас, защото виждам, че това ви е впечатлило, беше, че на тази среща беше и един много поставен министър в оставка от социалистите. И аз бях принуден, всъщност поставих си го него за цел и си дебатирах изцяло с него. Мисля, че нямаше тема, по която да може да ме обори.

Репортер: Не че омаловажавам посланията ви, но просто истината е, че вие сте труден за превеждане и ви сравняват с Тодор Живков и неговия изказ. Вие как гледате на това?

Бойко Борисов: С кой ли не са ме сравнявали. Аз истински съжалявам, че не слушах майка ми, Бог да я прости, в това отношение, която ме беше записала на френски си спомням, плащаше в ония бедни времена такси да ходя частно да уча. Аз ходех да ритам топка. Ако имах време сега, макар че можете да направите експеримент, в колата имам една кутия. На нея съм си написал на листчета глаголи, думи изречения.

Репортер: На английски?

Бойко Борисов: На английски. И си запаметявам и наизустявам.

Репортер: Например?

Бойко Борисов: Много. Сега ще е смешно още повече да казвам, но така, като се говори бавно, разбирам какво казват. Или най-малкото веднага ми се наострят ушите. Но за тези, които биха искали да чуя, да им кажа. Чуя ли “Congratulation, Borisov”, не слушам нататък. И това го помня още, знам в МВР особено като шефовете на други служби идваха и казваха за дадена операция “Congratulation, general”, знам, че нататък няма какво да слушам.

Репортер: Изненадан ли сте, че Юри Галев е общински съветник от „Атака”?

Бойко Борисов: Мога да кажа, че съм изненадан, защото обикновено се подбират общински съветници. Някой път обаче печеленето на избори или на гласове на всяка цена, за да се постигне по-добър резултат от политическите партии впоследствие ни изиграва и тези лоши шеги.

Репортер: Случаят с Юри Галев показва ли по някакъв начин това, за което много се говори, че хора, които са криминално проявени, имат влияние в различни групировки и метаморфозите на групировките, са пряко ангажирани в предизборни кампании, подпомагат политически партии и след това получават в замяна я общински места, я нещо друго.

Бойко Борисов: Безспорно е, че всеки гледа да се легитимира и да изчисти образа си и всичко, което има. В ГЕРБ ние сме се старали и неслучайно нашите са най-евтините кампании, предизборни. Доказано в пъти, в пъти, пъти най-евтино. Защото по никакъв начин не сме си го позволили да го правим. Преди и при нас са идвали. Емисари, всички, отвсякъде. Това, което чух от Волен Сидеров е, че той се разграничи от този избор.

Репортер: Смятате ли, че е възможно, чисто теоретично, че да е знаел?

Бойко Борисов: В ГЕРБ имаме това предимство пред другите партии, че и аз, и Цветанов, Нунев, Иван Петров, Танов, Румен Миланов, хора, които са депутати или министри, прекрасно познават контингента. И това нямаше как да се случи. Волен Сидеров може и да не е знаел просто. Питате ме, не ми е работа да им се меся в работата на която и да е партия. И аз никога не го правя.

Репортер: Смятате ли вие лично, сега вече мина известно време от разкритията по „Наглите”, мислите ли, че това е организацията, или че има още едно ниво, което става недосегаемо по обективни причини?

Бойко Борисов: Ваши бяха и няколко седмици преди това репортажите, които правехте и гледах предаването. Вие видяхте, че почти при всички отвличания или магистрални грабежи извършителите много ехидно питат: защо не дойде Бойко да ви помогне? Е, помогнах им. Добре им помогнах. Разбира се, така си правя могъщи врагове защото те го приемат лично, а то не е. Те действат малко като клетките на Ал Кайда. По този начин те си комуникират помежду си. Те се знаят. И тук дали го има този общ център или го няма, според мен е дискусионен. Защото може в дадени неща да са координирани, други не.

Репортер: Вече познавате добре реалностите като министър-председател. Погледът ви е отвисоко и в много широк диапазон.

Бойко Борисов: Не знам дали по-добре познавам реалностите от времето, когато бях главен секретар. Така че, това, че е по-високо не значи, че виждаш по-добре. Може и обратното, виждаш по-малки неща.

Чужди посолства сред които и българското в Атина станаха мишена на бомбени нападения в Гърция в последните два дни. Сапьори от гръцката полиция предизвикаха контролирана експлозия на колет-бомба, адресиран до руското посолство в Атина, предаде AFP.

По обяд експлозия избухна пред посолството на Русия в гръцката столица Атина, предаде АFP.

До момента няма информация за жертви и щети.

Малко по-рано в други две чуждестранни посолства в гръцката столица бяха открити подобни пратки, заявиха от гръцката полиция.

Гръцката полиция обезвреди подозрителен пакет, адресиран за германското посолство в Атина, съобщи агенция Ройтерс. Пратката е била обезвредена в офиса на куриерска компания, малко след избухването на взрив пред швейцарската дипломатическа мисия. Подозрителен пакет бе изпратен и в българското посолство.

Пратката за германското посолство е била върната в куриерската служба, тъй като не е имало посочен подател.

По-рано бяха открити два подозрителни пакета за чилийската дипломатическа мисия. Единият от колетите бе взривен пред парламента, а във втория се е оказало, че няма експлозиви.

Подозрителен пакет, изпратен до българското посолство в Атина, е бил обезвреден с контролирана експлозия, предаде АFP, позовавайки се на съобщение на гръцката полиция.

Междувременно взрив избухна пред швейцарското посолство в гръцката столица, като експлозията е била слаба и при нея няма пострадали.

Вчера гръцката полиция осуети опит да бъдат изпратени колети-бомби до френския президент Никола Саркози и до три чуждестранни посолства в Атина –на Мексико, Белгия и Холандия.

Час по-късно информационна агенция „Фокус” съобщи, че съмнителният пакет, получен в българското посолство, е съдържал взривно вещество, потвърдиха от МВнР. В съобщението на българското външно министерство се казва още, че властите в Гърция са извършили контролиран взрив на пакета, който беше по-рано бе изпратен в българското посолство.

Експертите са открили взривно вещество в пакета, като все още не е ясен неговия вид и количество.

По-рано днес българското посолство алармира гръцката полиция за съмнителна пратка, която е реагирала на проверка за метал. Освен това при контакт с нейния изпращач, той е отрекъл да е изпращал пакет към българското посолство.

Министърът на външните работи Николай Младенов разговоря със своя гръцки колега Димитрис Друцас и му благодари за бързата и професионална реакция на гръцките сили за сигурност.

Три от водещите гръцки вестници – „Елефтеротипия”-/Elefterotypia/, „Имерсия” -/Imerisia/, „Катимерини” -/Kathimerini/ и „Та неа” -/Ta Nea/публикуваха на първите си страници в електорнните издания информации за взривовете и взетите мерки от гръцките власти.

Всичко това се случва след няколко знакови събития, на които не бе обърнато достатъчно внимание:

Дали всички държави вземат наобходимите мерки за противопоставяне на евентуални терористични атаки в Европа?

На 22 октомври АFP предаде: България може да е цел на „Ал Кайда”, предупреди ислямистка групировка.

България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан, е заявил говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, съобщи АFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов настоя, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки.

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Коментирайки предупреждението, министър Цветанов още веднъж повтори: „Мога да ви уверя, че сме предприели нужните мерки”.

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Дотук по всичко личи, че мерките на правителството на ГЕРБ по отношение на евентуални терористични атаки в България и спрямо мирни български граждани засега се изчерпват с изявленията на вицепремиера и министър на вътрешните работи, Цветан Цветанов.

Да не припомням, че американският посланик в София, Джеймс Уорлик поиска от страната ни да изпрати още войници в Афганистан само пет дни след предупрежданието на ислямистите,

а министърът на отбраната Аню Ангелов се похвали, че "7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан”, а страната ни, за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

Възможното завръщане на Русия в Афганистан

След катастрофарла 10-годишна окупация в Афганистан и двадесетгодишна липса на присъствие в тази размирна държава, според „Индипендънт”, Русия има явен интерес от гледна точка на националната си сигурност Афганистан да бъде стабилен. Москва не иска хаос на юг, когато силите на НАТО си тръгнат от Афганистан. Освен това сделката е базирана на политика, основана на практически съображения. Като компенсация за услугата на Русия се очаква НАТО да замълчи за подкрепата си за Грузия и освен това ще овладее амбициите си за разширяване в Източна Европа.

Това ще бъде горчив хап за НАТО коментира изданието, но тези, които молят, не могат да избират. В момента НАТО е в изключително слаба позиция в Афганистан. Америка ще започне да изтегля своите военнослужещи през следващото лято, въпреки натиска от страна на американски военни командири мисията да остане с отворен край. Британският премиер Дейвид Камерън категорично заяви, че иска британските войски да са напуснали Афганистан до 2015 година. Други страни от НАТО още отдавна дадоха да се разбере, че не искат да увеличават военните си контингенти в централноазиатската страна. А някои, като Холандия, вече изтеглиха своите войници, други предстои в най-къс срок да я напуснат...

Докато се коментираше евентуалното завръщане на Русия в Афганистан, бе иосъден на смърт вицепремиерът на Ирак, Терик Азис, Ватикана поиска помилване на дясната ръка на Саддам Хюсеин, а Русия призова иракските власти да анулират екзекуцията на бившия вицепремиер на Ирак, Тарик Азис. Излязоха коментари в световната преса, че смъртната присъда е невалидна, а адвокат на осъдения коментира: „Смъртната присъда беше обявена от съд в страна без правителство. Наказателният кодекс на Ирак изисква смъртната присъда да бъде потвърдена както от президента, така и от член на правителството”, поясни адвокатът на Тарик Азис. Ирак все още не е сформирал правителство от парламентарните избори на 7 март насам.

Руското министерство външните работи призова в един от последните дни на октомври САЩ да проведат „щателно разследване” на извършените в Ирак престъпления, за които американските сили са си затваряли очите, но които са били огласени от сайта „Уикилийкс”, предаде AFP.

Последният съветски лидер - Михаил Горбачов, предупреди НАТО, че победата в Афганистан е невъзможна. Той заяви в интервю за BBC, че САЩ нямат друга алтернатива освен изтеглянето на силите си, ако искат да избегнат втори Виетнам.

Под каква форма ще е помощта на Русия в Афганистан?

Русия постигна съгласие със Запада за доставката на хеликоптери в Афганистан. Параметрите на споразумението ще бъдат обнародвани на срещата на НАТО в Лисабон, написа „Независимая газета”.

От щабквартирата на Алианса коментираха, че не искат от Русия да изпраща войски в Афганистан. Така или иначе руското присъствие в страната може да бъде разшерено в случай на подписване на договори за доставка на хеликоптери и подготовка на афганистанци.

Заплахите към Франция

Лидерът на международната терористична мрежа „Ал Кайда”, Осама бин Ладен, е отправил ново предупреждение към Франция, предаде АФП, позовавайки се на информация на телевизия „Ал Джазира”.

В аудиозапис Бин Ладен говори и за френските заложници, които наскоро бяха отвлечени в Африка. Искането на „Ал Кайда” към Франция е изтегляне на военните части от Афганистан.

„Ако Франция може да забранява на свободните жени да носят воал, не можем ли и ние да изгоним вашите мъже-нашественици, като ги обезглавяваме?”, се казва в изявлението.

В изявлението си лидерът на „Ал Кайда” иска още от Франция да изтегли военните си части, разположени в Афганистан. „Единственият начин да осигурите безопасността си е да се оттеглите от войната на Джордж Буш в Афганистан”, се казва в запис, части от който са разпространени от телевизия „Ал Джазира”.

В момента около 3750 френски войници участват в операциите в Афганистан.

„Докато убивате, и вие ще бъдете убивани. Докато вземате затворници, и вие ще бъдете взимани в плен. Както вие застрашавате нашата сигурност, така и ние ще застрашаваме вашата”, е заявил глас, разпознат като гласа на Бин Ладен, в изявление, наречено „послание до френския народ”.

Изтеглянето на френските и на други съюзнически сили от Афганистан може да започне в началото на 2011 година. Това заяви днес френският министър на отбраната Ерве Морен, като подчерта, че това няма „абсолютно нищо общо” със заплахите на Осама бин Ладен срещу Франция, предаде АFP.

„Има насрочена дата в рамките на новата стратегия на НАТО и това е началото на 2011 година, тъй като през 2011 година ще предадем сигурността на няколко области в ръцете на афганистанските сили”, заяви Морен пред френското радио РТЛ.

„В този период може да започне първото връщане на съюзническите сили от Афганистан. Това е предвидено и в календара, изготвен от Барак Обама, който планира да започне изтеглянето на американски части в началото на 2011 година”.

Заплахите и бомбите

Преди три дни президентът на САЩ, Барак Обама, заяви, че САЩ ще упражнят силен натиск по „унищожаването” на групите и активистите в Йемен, които поддържат връзки с международната терористична мрежа „Ал Кайда”, предаде AFP. Не минаха и часове и на борда на два товарни самолета в Дубай и Великобритания с посока Йемен-САЩ бяха открити два подозрителни пакета.

Колети бомби, подобни на тези, които днес бяха, открити в Атина пдигнаха нивото на безопасност в редица държави.

„Заради откритието в двата самолета на подозрителните пакети, идващи от Йемен, и заради отправянето на международно предупреждение от страна на САЩ”, от Френската гражданска авиация призоваха всички въздушнотранспортни компании да прекратят приемането на стоки от Йемен!

Германия ще блокира товарния трафик от Йемен, като министърът на вътрешните работи Томас де Майциере го обяви официално.

Великобратания също преустанови приемането на товари и самолети от Йемен.

Представители на силите за сигурност заявиха, че взривните устройства, укрити в колети на борда на самолети, пътуващи за САЩ през Дубай и Лондон, е трябвало да свалят летателните апарати като експлодират във въздуха, потвърдиха от британското правителство.

Според експерти в разузнаването използването на устройствата, укрити в кутии на принтери на борда на самолети, пътуващи към Чикаго, представляват промяна в тактиката на терористите коментираха експерти антитерористи за „Обзървър”,/ The Observer/.

Бомбеният заговор подсказва за „засилваща се вълна” на тероризма коментира атентатите израелският премиер Бенямин Нетаняху.

Нетаняху заяви, че пакетите, съдържащи експлозивни материали, които бяха адресирани до две синагоги в Чикаго, са знак за нарастващата вълна от ислямски тероризъм, предават световните агенции.

„Фактът е, че няма значението дали това е атака срещу синагога в Чикаго, или влакова гара в Мадрид, или Лондон, или Мумбай, или Бали.”, е заявил Нетаняху по време на събрание на кабинета си в Ерусалим.

Така днес, на 2 ноември 2010 година реална бомбина терористична заплаха вече бе факт на българска територия! Докато политиците ни си броят апартаментите и се занимават със скучни компромати, докато премиерът Борисов след изкъсо строежа на магистрали – България бе поставена на пангара на терористите и ни бе доказано недвусмислено, че заплахите от ислямисти от края на октомври може да се осъществят и далеч не са празна работа!

Президентът отиде на събрание в БАН и коментира мизерията, до която доведе министърът на финансите родната наука.

Защо се стигна до попадането на пакета с взрива на територията на българското посолство?

Три фактора обусловиха днес, на 2 ноември пакет с бомба в българското посолство в Гърция да свари по бели гащи родните спецслужби.

• 20 години след излизането на Тодор Живков от властта, бяхме свидетели как се разбиваше националната сигурност, агентурата в страната и зад граница, като се стигна дотам да излизат списъци с резиденти на външното разузнаване, да се пускат имената им в медиите и тези хора, мнозинството от които работили в интерес на националната сигурност, а не на управляващата българска комунистическа партия бяха низвергнати, сочени с пръст и се хвърлиха за храна на медиите.

При това положение няма как да се разчита на информация на служители от Националната разузнавателна служба, тъй като един разузнавач се създава с години, с десетилетия.

• Участието на България в Афганистан и Ирак също е фактор, който засилва терористичната опасност за България. Войната в Ирак показа, че с война може да се подклажда тероризъм, а не и да се унижощи;
• Не религията, а именно войната е факторът,  който захранва тероризма и никакви колективни сили за сигурност не са в състояние да предотвратят бомбени атаки и терористични атентати.
• Европейският съюз планира да помогне на Гърция да контролира по-добре границата си с Турция, съобщr Би Би Си. От известно време гръцките власти не могат да се справят с наплива от нелегални имигранти на границата с Турция, поради което се наложи ЕС да изпрати части на „Фронтекс”.

Бежанците, предимно от Африка и Афганистан, използват турско-гръцката граница, за да преминат нелегално на територията на ЕС.

На 30 октомври Съветът за национална сигурност на Турция утвърди Стратегията за национална сигурност на страната за следващите 5 години. В документа сред страните, представляващи заплаха за Турция, е включен Израел. В списъка вече не попадат страни като Армения, Грузия, Сирия и България.

Къде е българската стратегия за национална сигурност?

Защо проспаха службите подготовката за пакета с бомба на територията на българското посолство в Гърция? И то не ДАНС, а именно НРС е службата, която трябваше да е в състояние да сигнализира за готвената атака.

Вместо това средствата в бюджет 2011 за подслушване на територията на страната се драстично увеличени – от българска територия едва ли ще дойде сигналът за подготвяни терористични атаки.

Странно е, че цял ден нито един депутат, служител от спецслужбите, министър или даже държавният глава не направи изявление по изпратената бомба в българското посолство в Атина.

Странно и скандално е и друго, че след като предстои САЩ да изтеглят войските си от Афганистан, след като Италия и Франция започнаха сериозно да го правят – българският министър на отбраната Аню Ангеловстои и слуша усмихнат посланика на САЩ, Джеймс Уорлик, че трябва да пратим още жива сила в Афганистан!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1183-paradoksite-na-libiiskata-kampaniq

България прави много в Афганистан и го прави добре, но би могла да направи още - заяви посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик, след като заедно с военния министър Аню Ангелов участваха в конференция за Афганистан, организирана от Атлантическия клуб.

„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.

От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.

Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан!

Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица!

Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом сме приятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо!

За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик:

„Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”.

И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:

„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание RTT, позовавайки се на изказване на военния министър.

Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени!

Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София.

Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запознати със законодателството е непонятно.

България е парламентарна република и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала!

Още повече, че нелегитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз!

„България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение!

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”!

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили...

В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.

Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.

Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни.

Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:

Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави.

Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".

Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци.

В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени.

Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието.

„Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.

Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”.

Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс.

В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл.

САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”.

Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

"7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан.

Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава!

Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни.

Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени.

Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан?

В публикация „Огън от небето”,

сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите.

В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…)

На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.

През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се:

„Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“...

България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан!

На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.

И кой се готви за наближаващите президентски избори в САЩ без оглед на средствата, с откровени лъжи и манипулации, разчитайки на късата памет на хората в Америка и по света

В предаването „60 минути” на телевизия Си Би Ес Обама каза за операцията с хеликоптери срещу имението на Бин Ладен, че това са били „най-дългите 40 минути в живота” му с изключение може би на времето, когато една от дъщерите му била болна от менингит като бебе.

Наблюдавайки операцията на „морските тюлени” от „кризисната” стая в Белия дом, Обама и най-високопоставените му помощници сякаш усещали физически стрелбата и експлозиите и разбрали, когато единият от хеликоптерите кацнал непредвидено.

„Но не можехме да получим ясна информация за това, което се случва в комплекса”, посочи той. Обама призна, че се е притеснявал много по време на операцията с кодово име „Джеронимо”, но „не си е загубил съня” от мисълта, че Бин Ладен може да бъде убит. „Ако някой се съмнява, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябва да отиде на лекар”, каза той. Обсъждайки своята роля, той каза, че решението да заповяда операцията е било много трудно отчасти защото не се е знаело със сигурност дали Бин Ладен е бил в къщата, а също и поради рисковете за „тюлените”. „Но в крайна сметка имах огромно доверие в способностите на нашите момчета да извършат мисията и усещах, че над рисковете надделява възможността да пипнем най-после нашия човек”, подчерта президентът на САЩ.

Почти по същото време, когато Обама, вдъхновен от собственото си красноречие намигаше съзаклятнически на американците с изтъркани каламбури, че ако някой се бил съмнявал, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябвало да отиде на лекар, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер каза в интервю за в. „Зонтаг”, че не е работа на американския президент Барак Обама лично и на живо по телевизията да съобщава за смъртта на Осама бин Ладен. „За мен е проблемно президент да обявява такава новина. Правейки това, той се поставя на същото равнище като терориста”, заяви министърът. „Това наистина превръща бин Ладен в мъченик”, добави Уели Маурер, според когото смъртта на водача на „Ал Кайда“ е трябвало да бъде оповестена от говорител или писмено. Маурер смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама, но поставя на едно и също ниво една терористична организация и президента на най-могъщата държава в света.

От цялата тази краварска история останах с гъделичкащото усещане, че някой се прави на голям умник и някой някого се опитва да прави на глупак. Но веднага трябва да кажа, че не е задължително умникът да се казва Обама. Поне не в този случай и не на този континент. Защото, така както е тръгнало сигурно някой ден ще ги стигнем американците по наивност и изпрани мозъци, но това няма да е днес със сигурност.

Така че в никакъв случай не ще пропусна възможността да направя един бърз семантико-лингвистичен анализ на бараковия изтъркан каламбур за съдбата, съмнението и лекаря.
Нека за минута-две оставим настрана въпросът кой точно е Осама бин Ладен и се спрем на доста тривиалното на пръв поглед и също на пръв поглед невъзбуждащо възражения твърдение, че един терорист заслужава съдбата си, като под това се има предвид – да бъде измъкнат посред нощ от леглото и пред погледа и под писъците на 12-годишната му дъщеря да му пръснат мозъка, гръмвайки го в окото.

Да, може би на маса, на две ракии, преминали вече изцяло на политиката (освен ако някой не е отворил торбата с казармените истории), аз и вие можем в екзалтирана възмута примерно от трите хиляди жертви в световния търговски център да треснем по масата с юмрук – демек, що не пратят тюлените да му светят маслото на тоя терористичен грозник…

Можем ли?

Можем.

А може ли Барак на маса, на две ракии да удари с юмрук по масата?

Не, не може.

Не може, защото първо, той вероятно не пие ракия (освен, ако Боко вместо рунтава каракачанка не му е проводил две шишета скоросмъртница), второ, защото неговата маса е в Белия дом и трето, защото Белият дом е резиденцията на американските президенти, а самият Барак, не е просто Барак, а президентът на Съединените американски щати г-н Барак Обама.

Това е, просто и ясно. Другото би било всичко друго, но не и демокрация. И тогава, г-н Барак Обама щеше да е Негово Величество Барак І, император на Задокеанската империя…

Но понеже всички, и най-вече самият Обама непрекъснато се плюнчат на тема демокрацията като основна ценност на западната цивилизация, то не може на две ракии на овалната маса в Белия дома, Обама да удари по масата и да прати тюлените да пръснат мозъка на Осама, защото основната ценност в самата демокрация като такава е върховенството на закона, изразено още в римското право в знаменитата правна сентенция:

Невинен до доказване на противното,

което разбира се бива установено единствено и само от справедлив съд със съдебни заседатели, обвинители и защитници, а не от тюлени, обществено мнение или дори от президента на САЩ.

И тук стигаме до малък, но съществен парадокс. Президент Обама не е нито съд, нито апелативна инстанция, но си е позволил да се превърне и в първото и във второто. Позволил си е да се превърне накрая и в палач.

Ние пък от своя страна стигаме до тихичък, но съществен въпрос – къде остана демокрацията?
Къде са западните ценности.

Какво се случи на всеобщата харта за правата на човека?

Нещата добиват особено неприятна воня, ако се вслушаме в заключението на швейцарския министър Маурер, който смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама. Нещо, на което много наблюдатели, включително моя милост обърнаха внимание още в първите минути след изявлението на Обама за убийството на Осама. Нещо повече, зададохме въпросът защо след като местонахождението на саудитецът е било известно още от 2008 г. едва сега американците го нападнаха? Ето, затова е добре да се вслушаме в думите на швейцарския министър, защото те обясняват кристално ясно за какво иде реч. Швейцарците ги знаят тия работи, те затова са швейцарци, а не незнам си какви.

От всичките тези анализи и обяснения обаче, не ни става ни с грам по-леко, защото наученото е повече от горчиво. То е отровно, това, което научаваме: американският президент публично се похвали, че е заповядал и лично наблюдавал убийството на човек без съд и присъда; тази заповед, според авторитетното швейцарско мнение цели не толкова нуждите на американското национална сигурност, колкото удовлетворяване на лични интереси на самия Обама, сиреч преизбирането му за президент.

Има и още едно малко, но остро препъни-камъче, на което не мога да не се спра вниманието ви, па макар и само с няколко изречения. И това е още по-голямата лъжа, повторена в последната седмица многократно от американския президент. Лъжата, че Осама бин Ладен е главният виновник за терористичната атака срещу световния търговски център. Фактите за това са много, т.е. липсата на факти. Цялата световна говорилня по темата се крепи на една-единствена видеокасета с изключително лошо качество и много съмнителна хронологически бъркотия. В същото време, същата тази касета очевидно не е оставила у разследващите екипи на ФБР нужното впечатление, защото години след атентатите в Ню Йорк, ФБР продължава да обвинява на сайта си за най-търсените престъпници Осама бин Ладен за всякакви други грехове, но не и за събарянето на кулите, вижте копието от сайта на ФБР, където всеки може да отиде и да прочете, че „Осама бин Ладен е търсен във връзка с атентатите срещу посолствата на САЩ в Дар ес Салам, Танзания и Найорби, Кения на 7 август 1998 г. … В допълнение, бин Ладен е заподозрян за терористични атаки по целия свят.” И нито дума за атентатите срещу Световния търговски център или Пентагона…

Впрочем на сайта пък на Си Ен Ен, с дата 16 септември 2001, също може да се види в интернет, е публикувана декларация на самия бин Ладен, в която той отрича каквото и да било участие в подготовката и осъществяването на атентатите от 11 септември! Защо ли, при положение, че всяка наказателна операция на терористите винаги е предназначена не толкова и само да причини физически щети, колкото да вдигне шум и паника в публичното пространство и да сплашва правителства и народи!..

Вероятно защото бившият агент на ЦРУ (има ли „бивши” шпиони!?) достатъчно добре познава тайните на господарите си и отлично знае кой и защо организира 11 септември.
От мен толкова, останалото е тъжен размисъл за това, кой трябва да отиде на лекар…

Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът

Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът.
Да поразсъждаваме заедно върху това. Ето я и първата информация:

Осама – убит пред очите на дъщеря си
Осама бин Ладен е бил убит пред очите на 12-годишната си дъщеря, твърдят пакистански вестници, цитирани от ДПА. Тя е единственият човек, потвърдил смъртта на лидера на „Ал Кайда“ след изявлението на американския президент Барак Обама, че американски военни са убили мозъка на атентатите от 11 септември при операция в Аботабад, на 60 км североизточно от столицата Исламабад. Вестник „Нюз“ цитира официални източници, според които дъщерята на Бин Ладен „потвърди, че баща й е бил заловен жив и застрелян от специалните части на САЩ през първите няколко минути от среднощната операция“. Това твърдение противоречи на американското уверение, че американските морски пехотинци са се опитали да заловят жив Бин Ладен, но са го убили, след като той оказал съпротива, отбелязва ДПА.

И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря.
Оппа! Какво стана? Повреда в телевизора!? Къде е онзи глас, дето бръщолевеше допреди малко за ценностите на цивилизацията? И другият, дето му пригласяше за висшето достижение на човечеството – западната демокрация? За правото на всеки да получи честно и независимо правораздаване? Къде сте дърдорковци за демокрация, защо млъкнахте? Защо не искате да ми обясните, как така хамериканците, хем от 2009-та знаели къде е Осама, хем се размърдаха да го гръмнат чак през 2011-та? Дали друга една публикация озаглавена „Осама преизбра Обама (за президент 2012 – бел.моя ВФ)” не обяснява американската ленивост? И още един последен въпрос по казуса – Обама, възседнал световната медийна проституция за пълни идиоти ли ни взема с брадата лъжа, че мозъка на атентатите от 11 септември е Осама? Та то не се случи толкова отдавна и ние не сме забравили, а и архивите са живи – Осама Бин Ладен няма нищо общо с атентатите от 11 септември! Влизаш в интернет и за минути вадиш купища информация и анализи, които са категорични – саудитът е точно толкова изумен от случилото се с кулите-близнаци, колкото и всеки нормален жител на планетата…

Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
При въздушния удар по Триполи в събота загинаха един от синовете на Кадафи – Сейф ал Араб (на 29 години) и трима от внуците му – Сейф (на 2 годинки), син на Мохамад Кадафи, Картахена (на 2 годинки), дъщеря на Анибал Кадафи, и Мастура (на 4 месеца), дъщеря на Айша Кадафи. Убити бяха и техни приятели и съседи.
Сейф ал Араб, студент в Мюнхенския технически университет, имаше съвсем ограничена роля в структурата на властта в Триполи, посочва Ройтерс.
„Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата. Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните. Това е директен опит да бъде убит лидерът на страната“, каза либийски говорител.
От НАТО заявиха само, че са ударили по „командно-контролна сграда“, но настояха, че всички цели на алианса са военни и свързани със противодействие на систематичните атаки срещу цивилното либийско население от страна на силите на Кадафи.
Франс прес съобщава, че Бенгази, крепост на либийските бунтовници, е бил огласен от изстрели на радост след новината за убийството на сина на Кадафи. „Толкова са доволни, че Кадафи е загубил сина си при въздушен удар, че стрелят от радост“, заявил говорителят на Преходния съвет (политическия орган на бунтовниците) Ахмед Омар Бани.
Пак убийства, пак стожерите на западната демокрация, сипят ракети върху жилищни квартали, за да „защитят цивилните”. И убиват. И не се извиняват, а дебелооко твърдят, че са ударили по „командно-контролна сграда”, само дето една дузина съвсем цивилни, какъвто без съмнение е студентът в мюнхенската политехника Сейф ал Араб и други близки на Кадафи са убити. Западните демократи пазели цивилните, същите тези „цивилни”, които цяла канонада са направили с автоматично оръжие в Бенгази „от радост след новината за убийството на сина на Кадафи”.

Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни!
Шеста заповед (пардон, Пета за католика Саркози!): Не убивай!
Цивилизация на убийството. Демокрация на убийството. Кажете дърдорковци за демокрация, кажете ми за Шестата заповед? Това ли е – изсипваш един ескадрон каубои посред нощ и набързо без съд и присъда гръмват нечий баща в окото, грабват го и трупа в океана… Пращаш ескадрон железни птици, засипват с огън и жупел нечий син и после беж у дома… Едно уиски? Двойно? За блестящо свършеното човеколюбиво и богоугодно дело? Прозит! Още едно? Още думи? Нямам думи. Бездумен съм. Безсловесен…

Джулиан Асанж:
Фейсбук, Гугъл, Яху са шпионски инструменти на американското разузнаване
заяви в телевизионно интервю шефа на УикиЛийкс. „Фейсбук в частност е най-добрата шпионска машина изобретявана някога. В тази мрежа ние имаме най-представителната база данни в света за хората, техните връзки, техните имена, адреси, техните комуникации един с друг, за техните роднини. И цялата тази информация се намира в САЩ, напълно достъпна за американското разузнаване. Фейсбук, Гугъл, Яху – са все американски организации и имат интерфейси с американското разузнаване. Това не е въпрос на проучвания или мнения, те просто разработиха тези интерфейси специално за целта. Ясно е, че е много скъпо да се вадят записите един по един и затова всеки по света трябва да разбере, че всеки път, когато добави приятел в страницата си във Фейсбук, той върши безплатно работа за изграждането на световната база данни на американските шпионски ведомства.

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Референдумът за минаретата в банкерската държава показа, че единствената незаспала нация в Европа са швейцарците

Демографският срив на традиционна Европа и пълзящата ислямизация от мюсюлманската имиграция, съпроводена с огромна раждаемост, пред очите ни претопява цивилизационния облик на стария континент – етническият европеец, със или без черен хумор, отчаяно преименува хилядолетния си дом от Европа на Еврабия. Извън чисто икономическата мотивация на миграционните процеси обаче, зад случващото се прозира тъмна и кървава сянка, сянката на „Мюсюлмански братя”, най-старата ислямистка радикална организация, около която в последното десетилетие безшумно и затова ужасно заплашително се развива един истински детективски сюжет, за който ще ви разкажем тук.

Ноември 2001 г. Лугано.

При швейцарско-италианска операция във вилата на египетския банкер Юсеф Нада, ръководител на банката Ал Таква от 1988 г, обвинен в поддръжка на тероризма, е намерен документ озаглавен „Проектът”, съдържащ стратегия насочена към установяването на „царството на Аллах по цялата земя”. Юсеф Нада се оказва член и един от ръководителите на небезизвестната организация „Мюсюлмански братя”, практически организацията-майка на ислямските групировки по света.

Самият „Проект” е 14-страничен документ, датиран от декември 1982 г. В него се казва: „В този доклад се излага глобалното виждане за международната стратегия на ислямската политика. В съответствие със заложените тук ръководещи постановки в различните региони (на планетата) е разработена ислямска политика съобразена с местното равнище.” Документът наставлява: „да се изучават местните и световните центрове на властта и възможностите за тяхното подчинение на нашето влияние” и още „да се влиза в контакт с всяко ново движение, участващо в джихада, там където той се провежда на планетата”. Целта на всичко това според документа е: „Да се насочат ислямските усилия в единно русло, за да се увековечи властта на Аллах на земята”.

В един анализ на документа от Специалния отдел на швейцарската полиция се казва:

„Проектът” подробно описва стратегията призвана да осигури нарастването на влиянието на братството в мюсюлманския свят. В него се казва, че членовете не бива да действат от името на братството, а те следва да се внедряват в съществуващите организации. Тогава ще бъде невъзможно членовете на Мюсюлмански братя да бъдат разкрити и неутрализирани”.

Във втори доклад на швейцарските следователи се казва, че „проектът” и други документи, намерени у Юсеф Нада „потвърждават ролята на Мюсюлмански братя в инспирирането и поддръжката – пряка или косвена – на радикалния ислям по цял свят”.

В документът се планира създаването на мрежа от религиозни, образователни и благотворителни учреждения в Европа и САЩ – цитираме документа – „да се създават социални, икономически, научни и медицински учреждения, да се прониква в сферата на социалните услуги, за да бъдем в контакт с народа.”

Днес тезисите залегнали в този конспиративен документ са вече реалност. През 2008 г. известният американски изследовател на исляма Стив Марли публикува едно изключително детайлно изследване на организацията Федерация на ислямските организации в Европа (ФИОЕ) в което аргументирано е показано, че въпросната федерация е фасадата на Мюсюлмански братя в Европа. Организацията е пуснала своите мрежи в 28 страни от Европа, включително и такива, които са извън ЕС. Голяма част от тях са добре известни на специалните служби заради преките си връзки с Мюсюлмански братя. ФИОЕ има свой ислямски университет в Париж и разиграва в публичното пространство удобната словесна акробатика – Ал Кайда са лошите, ние сме добрите... Изследването на Марли е преведено на български и публикувано на сайта Ориент.бг където можете да се запознаете с изобилие от факти за ФИОЕ - http://www.orientbg.info/analizi/fioe_marley.html

СПРАВКА: Кои са Мюсюлманските братя?

«Мюсюлмански братя» се смята за организация «майка» на всички ислямистки организации. Създадена през 1928 с образователни, културни и социални цели, групировката е пуснала дълбоки корени в Египет, но е представена добре и в други арабски страни. Силни са връзките на братството с ислямистката палестинска съпротива и особено с «Хамас». Историята на «Мюсюлмански братя» е богата на драматични събития. През 1949 основателят й Хасан ел Бана е ликвидиран от египетските тайни служби. Година по-рано член на групировката убива премиера Фахми Нукраши. През 1954 опит за убийство на президента Гамал Абдел Насер става повод режимът да смаже братството и то е обявено извън закона. Мирният договор между Египет и Израел от 1979 допълнително влошава отношенията между «Мюсюлмански братя» и властта. След серия от арести в ущърб на организацията, нейни дисиденти убиват президента Ануар Садат през 1981 в Кайро.

След проточилия се с години съдебен процес срещу египетския банкер Юсеф Нада, един от ръководителите на Мюсюлмански братя, швейцарците получиха обеца на ухото. Така се стигна до ноември 2009 г. и референдума на който швейцарците одобриха забрана за строеж на нови минарета в страната. Над 57 на сто от гласоподавателите подкрепиха предложението на крайнодясната Швейцарска народна партия. Това стана въпреки призивите на правителството да я отхвърлят, тъй като ще навреди на имиджа на страната. В Швейцария живеят 7,5 млн. души, 400 000 са мюсюлмани главно от Косово, Босна и Турция. Те се молят в непретенциозни джамии. Минаретата са само четири.

Как реагира Европа? Безумно и алогично!

Официална политическа Европа се изправи срещу Швейцария заради минаретата.

Римокатолическата църква заяви, че референдумът в Швейцария, с който бе подкрепена забраната за строителство на минарета, е удар по религиозните свободи (!?!).

ЕС и Съветът на Европа изразиха загриженост (?!?) от приетата на референдум в Швейцария забрана на строежа на минарета, предаде Франс прес.

"Швейцарците имат отлична система на допитване до народа, но тя може понякога да се използва по лош начин като в този конкретен случай", заяви шведската министърка на интеграцията Ниамко Сабуни. „В ЕС няма проблеми между мюсюлманите и европейците. Мюсюлманите са европейци. Не виждам какъв проблем смятат, че ще решат швейцарците с този референдум", добави младата министърка от африкански произход...

"Това решение далеч не позволява да се подходи към източниците на явлението интегризъм, а има опасност да се насърчат чувствата на отхвърляне и да се задълбочат съществуващите в обществата ни разделения", изрази съжаление председателят на ПАСЕ. Според него резултатът от швейцарския референдум е против ценностите (!?!) на толерантност, диалог и уважаване на чуждата вяра, които се защитават от Съвета на Европа.

Френският външен министър Бернар Кушнер заяви пред Радио Ер Те Ел, че е "леко скандализиран" от решението на швейцарците и добави, че то се равнява на "потискане на религия". "Надявам се, че швейцарците бързо ще преразгледат това свое решение. То е израз на нетолерантност, а аз не понасям нетолерантността", добави Кушнер.

И всичко това на фона на тотална загуба на европейска идентичност. Подобно малоумие те кара да изтръпваш на фона на следните цифри:

ДЕМОГРАФИЯ НА ЕВРОПА В 2010-та

За да може една човешка култура да се развива повече от 25 години е необходимо да има раждаемост(демографски прираст) равен или по-голям от 2.11 При по-малка цифра упадъкът е неминуем. В историята няма случай в който при раждаемост 1.9 въпросната култура да е успяла да се спаси. При 1.3 е и теоретически невъзможно да се обърне тенденцията, защото са нужни 80-100 години за да се поправят нещата, а няма такъв икономически модел, който да сработи при такава раждаемост, толкова дълго време

Понастоящем прирастът в ЕС е 1.38

И ако в ЕС няма упадък на числеността на населението, то е поради имиграцията.

ИСЛЯМСКАТА иммиграция.

От 1990 г. насам 90% от иммигрантите в Европа са мюсюлмани. Какво е положението в отделнтие страни:

Франция – раждаемост 1.8 на семейство, но в мюсюлманските семейства раждаемостта е 8.1 (!!!). 30% от децата на 20 години и по-малки са от мюсюлмански произход. След 39 години Франция ще е ислямска република.

Англия – през последните 30 години мюсюлманското население на Обединеното кралство нарастна от 82000 на над 2 милиона. Вече има над 1000 джамии, много от тях – бивши църкви.

Холандия – 50% от всички новородени са мюсюлмани. След 15 години, половината от населението на Холандия ще е мюсюлманско.

Германия – Германското федерално статистическо управление обобщи за първи път публично: Сривът на германското население вече не може да бъде спрян, спиралата на упадък не е може да бъде обърната. Към 2050 година Германия ще бъде мюсюлманска държава

В момента има 52 милиона мюсюлмани в Европа. Броят им ще се удвои за около 20 години до 104 милиона.

От разгледаните дотук факти, документи, изявления и становища се налагат две много интересни хипотези.

Хипотеза №1 - Европа вече тайно се е предала?

Нали не се съмнявате, че статистиката която ви цитирахме и показахме е добре известна на европейската политическа клика? Как да тълкуваме реакцията срещу швейцарския референдум в такъв случай? Личните ми предположения са няколко:

• Тежък случай на деменция, съпроводен с прогресираща идиотия?
• Синдрома на трите маймуни? (не казах, не чух, не видях!)
• Някакъв гениален план за който ние простосмъртните хал-хабер си нямаме?
• Или просто политическа Европа вече се е предала и се готви да ни предаде и нас срещу умилостивяване на новонадигащия се мощен ислямски електорат?

Хипотеза №2 – Има ли я измислената от ЦРУ Ал Кайда

в действителност или с нея се подменя стоящата в зоната на здрача съвсем реална и почти 90-годишна конспиративна ислямска организация „Мюсюлманско братство”?

Припомнете си онзи невинен абзац от „Проектът”:

„Членовете(на Мюсюлмюнски братя) не бива да действат от името на братството, а те следва да се внедряват в съществуващите организации. Тогава ще бъде невъзможно членовете на Мюсюлмански братя да бъдат разкрити и неутрализирани”.

Ако тази подмяна е направена, това е най-голямата конспиративна манипулация извършена от световните тайни служби в последните десетилетия и следва да си отговорим на въпросите:

• Кой стои в дъното на подмяната?
• Защо е направено това?

Отговорите на тези въпроси ще обяснят много загадки от последните десет години на вилнеещ ислямски терор, но това е вече и тема за друга публикация.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/993-irakskata-kampaniq-i-geopoliticheskite-i-posledici

Военната кампания на САЩ в Ирак, на практика, приключи. Изтеглянето в Кувейт на американските части беше осъществено предсрочно, още на 19 август 2010, т.е. десетина дни преди 31 август, която официално се смяташе за последната възможна дата това да се случи. Президентът Обама тържествено обяви края на военните действия в Месопотамия. Наистина, в Ирак остават 50 хиляди американски войници и офицери, но те ще се намират там до декември 2011 само като съветници при подготовката на иракските военни, охрана на американските обекти на иракска територия и на дипломатическия персонал на САЩ в страната. Все пак, да не забравяме, че в състава им влизат две бригади на специалните части, които пряко ще участват в антитерористичните операции срещу Ал Кайда и съюзниците и.

На теория, изтеглянето на тези американски части е планирано за края на 2011. Редица висши американски военни обаче директно заявяват, че антитерористичните подразделения могат да останат в Ирак и след 2011. Разбира се, президентът Обама не би искал това. В момента той отчаяно се опитва да убеди американската и световната общественост, че американската мисия в Ирак е приключила и тероризмът е победен. Ситуацията в тази страна обаче, съвсем не е толкова оптимистична, колкото се опитва да я представи Белият дом.

Ирак без американците?

Изтеглянето на основните военни части на американската армия от Ирак беше съпроводено от очевиден бум на терористичната активност, особено в Багдад. Неслучайно, юли 2010 стана най-кървавия месец в Ирак за последните две години. Тогава терористите убиха 535 души и раниха над хиляда. Ръководството на иракските силови структури откровено признава, че без американска подкрепа те нямат да могат да се противопоставят ефективно на терористите поне до 2020. И, което е още по-лошо, почти седем месеца след парламентарните избори, в Багдад все още не може да се сформира стабилно коалиционно правителство.

Но, ако нестабилността в Ирак, в крайна сметка, отново се трансформира в хаос, това ще принуди американския президент да пренебрегне собствените си обещания и да върне някои бойни подразделения в страната. Без съмнение това ще бъде непопулярна стъпка, но тя не може да се сравнява с безнадеждната ситуация, в която би се оказал Обама по време на президентските избори през 2012, ако тогава противниците му го обвинят, че е загубил Ирак. Между другото, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс вече намекна, че Вашингтон има готовност да разгледа варианта с удължаване мандата на своите войски в Ирак, ако за това го помоли новото правителство в Багдад. Както вече споменах обаче, проблемът е във формирането на действено и ползващо се с широка подкрепа иракско правителство. Междувременно, беше лансирана идеята, освен 50-хилядния корпус, в Ирак да бъдат оставени още 7 хиляди американски военни, под формата на частни охранители, които да защитават мирните иракчани от терористите, действайки като своеобразни „сили за бързо реагиране”.

Разбира се, подобни идеи не изглеждат реалистични. Едно е да се охраняват конкретни обекти, като дипломатически мисии или хотели, пък макар и с риск за живота, и съвсем друго – ежедневно да рискуваш оцеляването си, ангажирайки се с активни действия срещу терористите. Да се иска подобно нещо от цивилни „охранители”, пък дори и снабдени с хеликоптери и бронирана техника, е невъзможно. Друго нещо са професионалните военни, които са обвързани от военната си клетва и са защитени от гаранциите на американската държава.

В този случай се очертават две възможности. Или става дума за чисто пропаганден проект, който цели да сондира настроенията на американското обществено мнение, като, ако реакцията му е положителна, следващата стъпка ще бъде разгръщането на кампания за връщане на някои бойни поделения в Ирак за да продължат там борбата с терористите. Напълно вероятно е обаче и, че на практика под формата на „цивилни охранители” в Ирак ще бъдат изпратени професионални „зелени барети”. Само че подобна мисия трудно може да бъде запазена в тайна. Да не говорим, че американските „частни охранители” (както показва опитът от последните години) пораждат у иракчаните още по-голяма враждебност, отколкото редовната армия.

Както вече споменах, оставащите в Ирак 50 хиляди американски военни ще трябва да оказват „помощ и подкрепа” на иракската армия и силите за сигурност. На практика обаче, както посочват редица източници във Вашингтон, става дума за бойни части, които след 1 септември 2010 просто бяха преименувани и формално вече няма да участват във военните действия. Истината е, че операцията по изтеглянето на американските войски доста напомняше добре планирана PR-акция. Основната задача на администрацията беше да не се допусне връщането на допълнителни американски военни контингенти в Ирак до ноември 2010, т.е. до частичните избори за Конгреса. Тази задача беше постигната. Не е никак сигурно обаче, дали до края на 2011 наистина ще бъдат изтеглени всички американски части от Ирак, както и, дали в навечерието на президентските избори, през 2012, няма да се наложи изпращането там на нови контингенти.

Неслучайно командващият американските войски в Ирак генерал Рей Одиерно допуска, че те могат да се върнат в страната, ако се окаже, че местните силови структури са напълно безсилни да се справят с Ал Кайда. В същото време, дежурните фрази, че „в продължение на дълъг период иракската армия действаше толкова успешно, че подобен провал е малко вероятен” не звучат особено убедително. Още повече, че през последните месеци не се чува за никакви по-сериозни успехи на иракската армия.

Проблемите на американската стратегия в Ирак

Проблемите на американците в Ирак са свързани преди всичко с това, че не им се отдаде да сформират там повече или по-малко широка коалиция, готова за джентълменско сътрудничество със САЩ. От трите основни етноконфесионални групи в Ирак: арабите-шиити, арабите-сунити и кюрдите-сунити, най-проамерикански настроени са именно последните (макар че и те не могат да се смята за изцяло проамериканска сила). Кюрдите обаче са само 10% от иракското население, да не говорим че са в много лоши отношения с ключовия американски съюзник в региона – Турция, където сънародниците им вече дълги години водят кървава битка за автономия. Сегашното правителство в Багдад, ръководено от Нури ал-Малики, е предимно шиитско, докато основният му опонент в избрания през март 2010 парламент – бившият премиер Аяд Алауи, макар също да е шиит, се подкрепя от редица умерени сунитски групировки. На правителството на Ал-Малики се противопоставя по-голямата част от сунитската общност, в чиито среди намира подкрепа и Ал Кайда. По принцип, за САЩ, като лидери на Ирак, са приемливи и Ал-Малики, и Алауи, но сформирането на чисто шиитско правителство изглежда рисковано за Вашингтон, най-малкото заради влиянието, с което разполага Иран в иракската шиитска общност. Неслучайно генерал Одиерно стоварва именно върху Техеран вината за известното влошаване на ситуацията в Ирак напоследък, тъй като режимът на аятоласите „не иска да допусне Ирак да стане силна демократична държава” и е заинтересован в страната да се запазят „слабите правителствени институции”. Освен това, различните общности и партии в Ирак засега не изглеждат особено склонни да постигнат споразумение помежду си.

Липсата на истински проамерикански сили в Ирак, също както и на що-годе влиятелни сили, заинтересовани от демократичното устройство на страната, затруднява постигането на вътрешна стабилност в отсъствието на американските войски. Недостигът на политически опит сред водещите иракски политици, които нямаше как да се сдобият с такъв опит по времето на Саддам Хюсеин, и острите противоречия между различните етно-конфесионални групи също съдействат за слабостта на правителствените структури.

Сред причините американците да намалят и сведат до минимум военното си присъствие в Ирак е и все по-влошаващата се военно-политическа ситуация в Афганистан, където е необходимо значително нарастване на американските военни усилия. В същото време е много трудно да бъде оправдано пред американското обществено мнение едновременното ангажиране на САЩ в две различни войни, нито една от които не обещава скорошна победа и всяка от които води до, макар и относително малки (в сравнение с войната в Индокитай), но постоянни жертви, както сред американските военни, така и сред мирното иракско и афганистанско население. Затова Белият дом се опитва да убеди американците, че войната в Ирак, на практика, вече е спечелена, а с осъществяването на необходимите в тази страна полицейски операции спокойно могат да се справят иракската армия и силите за сигурност. Ако пък Иран започне прекалено активно да подкрепя антиамериканските и антиправителствени сили в Ирак, това също може да послужи като предлог за връщането там на част от американските сили.

В същото време, част от изтеглените от Ирак сили могат евентуална да бъдат прехвърлени в Афганистан, за да притиснат активизиралите се отново бунтовници-талибани. Проблемът тук е, че и в Афганистан американците не разполагат с надеждна опора. Президентът Хамид Карзаи не е особено популярен дори сред съплеменниците си пущуни. Освен това, той е склонен да търси компромис с талибаните и очевидно не е в състояние да  се бори ефективно срещу корупцията и наркотрафика. Северният алианс, в съюз с който водената от САЩ международна коалиция започна преди девет години войната с талибаните, в момента е твърде слаб и се раздира от вътрешни противоречия. В чисто военно отношение, афганистанските талибани са по-слаби от Ал Кайда и подкрепящите я бунтовнически групировки в Ирак, но противопоставящите им се сили, в лицето както на американските и съюзнически части, така и на местните правителствени военни и политически структури също са много по-слаби от иракските. Това породи и сегашната ситуация в страната, където успехите на талибаните изглеждат много по-внушителни, отколкото тези на Ал Кайда в Ирак.

В момента, американците се опитват да преодолеят този дисбаланс и, отслабвайки групировката си в Ирак, да укрепят тази в Афганистан. Наистина, по време на предизборната си кампания, Обама обеща да сложи край не само на иракската, но и на афганистанската война. Напоследък обаче, във Вашингтон предпочитат да не споменават за необходимосттта от изтегляне на американските войски от страната. Суровата истина е, че САЩ могат да разчитат на истински успех, както в Афганистан, така и в Ирак, едва когато решат не само военните, а и политическите им проблеми. Засега обаче те изглеждат много далеч от решаването на тази задача както в Багдад, така и в Кабул.

Нито победа, нито поражение

Сега, нека се опитаме да анализираме резултатите от иракската кампания, проточила се цели седем и половина години. Както е известно, след терористичните нападения от 2001, администрацията на президента Буш-младши стартира т.нар. „глобална война срещу тероризма”. В края на 2001 беше осъществена интервенцията в Афганистан, довела до падането на управляващия там режим на Движението Талибан. Тази операция не предизвика кой знае какво неодобрение сред световната общност, тъй като управлението на ислямските фанатици не се подкрепяше почти от никого. Освен това, свалянето на талибаните стана с минимални жертви, както сред американските военни, така и сред мирното население. След Афганистан обаче, на дневен ред бе поставено нахлуването в Ирак, което се оказа доста неочаквано за мнозина. Всъщност, причините за това решение на Вашинггон бяха доста прости – след 11 септември, Америка беше твърдо решена да смаже всеки, за когото подозираше, че е свързан с атентаторите-ислямисти и дори ако изпитваше минимални съмнения към някого в това отношение, той автоматично се превръщаше в потенциална мишена. По онова време Вашингтон виждаше заплаха в това, че Саддам Хюсеин би могъл да притежава оръжия за масово унищожение, като Белият дом се опасяваше, че те могат да бъда предадени на ислямските терористи и да бъдат използвани срещу Америка, или пък, че самият Хюсеин би могъл да ги използва.

Що се отнася до поведението на иракския диктатор през 2002-2003, целта му беше да държи в напрежение, както САЩ, така и собствените си съседи. Той откровено блъфираше, държейки се така, сякаш действително разполагаше с оръжие за масово унищожение и даваше двусмислени отговори на въпросите, които му отправяше световната общност. Нещо повече, Саддам съумя да заблуди дори голяма част от собствените си генерали, които вярваха, че той наистина разполага с подобни оръжия. Истината е, че до последния момент (както се изясни впоследствие) диктаторът най-много се е опасявал не от Америка, а от Иран, а ядреният му блъф трябваше да впечатли най-вече режима на аятоласите в Техеран. Той до последно не вярваше, че може да стане обект на американска военна интервенция. Тази двусмислена политика на Багдад, наред със стремежа на Вашингтон да се презастрахова, тласна Буш-младши към окончателното решение да влезе в Ирак. Тук е мястото да отбележим, че второстепенна (и необявена официално) цел на американците беше да се опитат да експериментират с установяването на демократични режими в Близкия изток, като започнат именно с Ирак.

Само три седмици се оказаха достатъчни за разпадането на баасисткия режим, който рухна като къщичка от карти. И тази военна операция на САЩ беше осъществена с минимални загуби и максимална ефективност. В известен смисъл, операцията от 2003 се оказа по-успешна дори от кампанията от 1991 за освобождаването на Кувейт.

Както стана ясно обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Своеобразно предзнаменование за очертаващата се трагедия стана разграбването на националния музей в Багдад, още в първата нощ след падането на столицата. Тоест, оказа се, че за „иракчаните” свободата означаваше най-вече освобождаването им от властта на закона. След около половингодишна пауза в страната избухна истинска гражданска война, която беше едновременно и етнически, и религиозен конфликт, и партизанска война против окупационната армия на САЩ и съюзниците им (сред тях и България). Почти моментално на повърхността изплуваха всички онези противоречия, които по времето на диктатурата бяха потискани и „интериоризирани”. Оказа се, че американците не разполагат с предварително разработена стратегия за това, как следва да действат след свалянето на Саддам. Докараните от тях в страната активисти на иракската опозиция пък не притежаваха какъвто и да било авторитет и, съответно, не можеха да влияят върху ситуацията в страната.

Ще напомня и, че Ирак е държава пълна с противоречия. Най-голямата религиозна общност тук са шиитите, но до свалянето на Саддам, властта се контролираше от сунитското малцинство. Наред с тези две мюсюлмански конфесии, в страната живеят и немалко християни, както и представители на екзотични религиозни култове – йезиди, мандейци и т.н. Освен това, е налице ясно разделение на етнически принцип – между араби и кюрди. Последните компактно населяват северните части на Ирак и водят борба за независимост вече повече от половин век. При това, и шиитите, и сунитите, и кюрдите съвсем не са единни, а са разделени на противопоставящи се групировки и партии.

Американците допуснаха още една груба грешка, ликвидирайки предишния баасистки апарат и органите му за поддържане на реда. Това моментално формира в страната атмосфера на хаос и анархия и настрои срещу САЩ голяма част от местното население. В тази ситуация към Ирак се насочиха ислямски екстремисти от всички точки на арабския свят. Ал Кайда създаде там собствен въоръжен филиал, начело с йорданеца Ас-Заркауи (убит през 2006). От началото на 2004, американските войски се оказаха ангажирани в непрекъсната война срещу шиитското въстание на юг и против бунтовниците-сунити, водени от Ал Кайда, в центъра на страната. Ситуацията се влоши толкова драматично, че в началото на 2007, президентът Буш-младши беше принуден да нареди изпращането на допълнителни войски в страната.

Положението допълнително се утежняваше от факта, че дълго време американците не съумяваха да формират действена централна власт в Ирак. В същото време, Иракски Кюрдистан, на практика, излезе изпод контрола на правителството в Багдад. Страната започна да се разпада, докато в самите САЩ иракската война ставаше все по-непопулярна, като ръстът на антивоенните демонстрации накара мнозина да си припомнят времената на войната във Виетнам. Отношенията на Вашингтон с такива ключови американски партньори, като Германия и Франция, рязко се влошиха, на имиджа на САЩ бе нанесена непоправима вреда, а популярността на Джордж Буш-младши падна до рекордно ниски показатели.

Иракската война в светлината на плановете за удар срещу иранските ядрени обекти

Анализирайки резултатите от иракската кампания на САЩ обаче, следва да направим ясно разграничение между емоциите и отношението на световното обществено мнение и реалните факти и геополитическите последици от нея. През продължилите седем и половина години военни действия, американците загубиха по-малко от 4500 убити (да не забравяме, че от началото на 2008 техните части почти не участваха в бойните действия и, съответно, не понасяха загуби, т.е. изпращането на допълнителния военен контингент от администрацията на Буш даде бързи резултати). Малко над 300 души загубиха съюзниците на САЩ (сред тях 13 български военни), като най-много жертви дадоха британците. Тоест, в сравнение с виетнамската война, американските загуби се оказаха над десет пъти по-малки. Освен това, армията на САЩ се сдоби в Ирак (също както и в Афганистан) с безценен боен опит. В момента тя разполага с най-големия в света контингент от участвали в реални сражения войници, офицери и генерали. В полеви условия, Пентагонът можа да изпробва най-новите си видове оръжие и военна техника.

Режимът, който САЩ наложиха в Багдад, въпреки всичките му недостатъци и проблеми, функционира в далеч по-стабилна ситуация, отколкото правителството на Южен Виетнам, при изтеглянето на американския корпус оттам (през 1973). През последната година и половина ситуацията в Ирак вече не е в центъра на вниманието на световните медии. В същото време, не можем да сравняваме Иран, който се опитва да води собствена игра в Ирак, със Северен Виетнам. Последният се стремеше да завладее Юга (и успя да го направи само две години след изтеглянето на американците), докато Техеран не се опитва да стори същото с Ирак, нито пък е заинтересоват от продължаване на хаоса и анархия в тази страна. Режимът на аятоласите би бил най-доволен, ако Ирак се превърне в слаба, но горе-долу стабилна държава, в която съхраняването на крехкото равновесие да зависи от добрата воля на Иран.

И така, войната в Ирак не може да се смята нито за победа, нито пък за поражение на Америка. По-правилно би било за говорим за промяна на геополитическата ситуация в региона, като цяло. Защото тази ситуация не стана по-добра или по-лоша, тя просто стана друга. Ирак изглежда задълго обречен да си остане нестабилна държава – за огромна радост на всичките си съседи. И Сирия, и Саудитска Арабия, и (разбира се) Кувейт и Иран, не биха искали да имат в съседство силна държава, имайки предвид историческите събития през последните трийсетина години и съществуващите гранични проблеми. Багдад, който в продължение на векове е център на арабския свят и на исляма, представлява естествен притегателен център в Близкия и Средния Изток, което обуславя и експанзионизма на всички иракски правителства. Мнозина експерти смятат, че ако не беше юлската революция от 1958, довела до свалянето на иракската монархия и нарушила естествения ход на историята, днес Ирак несъмнено би бил регионална свръхдържава, превъзхождаща Саудитска Арабия в политическо и военно отношение, а ОАЕ, Катар и Бахрейн – в икономическо. Дори Турция, която по принцип е заинтересована от силен Ирак, способен да се справи с кюрдския сепаратизъм, има исторически претенции към Мосул и някои други райони в северната част на страната.

Впрочем, иракската кампания има голямо значение и с оглед на перспективите за евентуален удар срещу иранските ядрени обекти. Разбира се, администрацията на президента Обама би трябвало много сериозно да прецени, какво точно би постигнала, ако предприеме подобни действия. Струва ми се обаче, че основният въпрос, който постави пред Вашингтон иракската кампания е, дали страничните ефекти от тази война не натежават над постигането на нейната основна цел?

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1008-idealniq-proval

В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.

Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати.

Целите и резултатите на войната

Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.

Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4).

Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха  иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).

В хода на войната бяха регистрирани многобройни нарушения на нормите на международното хуманитарно право от страна на американските военни (жестоко отношение към военнопленниците, убийства на мирни жители, изтезания), което породи изключително силен международен резонанс. Делата, водени в тази връзка от американските съдилища, са съпроводени от публични дискусии за обстоятелствата, при които са били извършени предполагаемите престъпления, като това силно вреди на международния имидж на САЩ. През май 2009, в Съединените щати се разгоря широка полемика във връзка с решението на Барак Обама да забрани публикуването на снимки, запечатали издевателствата над иракските военнопленници, фигуриращи като доказателства в процесите срещу американски военни. Мнозина анализатори и военни подкрепиха това решение, посочвайки, че публикуването на подобни снимки може „да струва живота на американски военни, служещи извън границите на САЩ” (8).

Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello).

Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10).

Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12).

Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция.

Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13).

„Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16).

Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин.

За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19).

Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008.

В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21).

Войната като грешка

Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).

Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27).

Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28).

Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти.

Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт

Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.

Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата.

Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси:

-          Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели;

-          Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война;

-          Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната;

-          Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната.

-          Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна;

-          Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34).

Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война.

Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро.

Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет.

В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи.

Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха  тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37).

Бележки:

[1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9.

[2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf

[3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114

[4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17.

[5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx

[6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx

[7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505).

[8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html).

[9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities

[10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4.

[11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията.

[12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901).

[13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf

[14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls

[15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ».

Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm

[16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/

[17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf).

[18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf).

[19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf

[20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4.

[21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6.

[22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405.

[23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006.

[24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas

Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html

[25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009.

[26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf).

[27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3.

[28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm

[29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17.

[30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6.

[31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231.

[32] Ibid. С. 24, 46—49.

[33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200.

[34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51.

[35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T.

[36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm

[37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm

* Преподавател в Томския държавен университет, Русия

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/995-irak-amerikancite-se-izteglqt-al-kaida-ostava

Както е известно, от началото на 2010 насам, иракският филиал на Ал Кайда понесе значителни загуби. Така, през януари, американските специални части ликвидираха Абу Халафа – един от високопоставените полеви командири, отговарящ за прехвърлянето на чуждестранни моджехидини в Ирак. През март, иракските служби за сигурност арестуваха „емира” на Ал Кайда в Багдад Манаф Абдул Рахим ар-Рауи, с чиято помощ попаднаха по следите на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” (прокламираното от радикалните бунтовници-сунити „държавно образувание”, което в същото време е и основната бунтовническа организация, обединяваща няколко местни джихадистки формации, включително иракския клон на Ал Кайда) (1) Абу Аюб ал-Масри и Абу Омар ал-Багдади. В края на април пък, беше убит шефът на Ал Кайда в Северен Ирак Ал-Убайда. Паралелно бяха ликвидирани няколко десетки водачи от средния ешалон на иракския филиал на Ал Кайда, отговарящи за икономическите аспекти на дейността му, включително за доставките на оръжие и боеприпаси.

Смъртта на водачите на т.нар. „Ислямска държава в Ирак” Абу Омар ал-Багдади и Абу Аюб ал-Масри, в резултат от съвместната операция на американската армия и иракските специални служби постави въпроса за бъдещето на бунтовническата „държава в държавата”.

В същото време, въпреки нарастващата численост на иракските сили за сигурност, както и относителните им успехи в борбата с тероризма, те, както и преди, зависят от американската военна подкрепа. Мнозина експерти подчертават силната им корумпираност, както и наличието в техните редове на хора, свързани с радикалните групировки. Изтеглянето на американските войски от Ирак, обявено от президента Обама на 1 септември 2010, беше оценено от Ал Кайда и представено от нея пред мюсюлманския свят като победа на салафизма. Тоест, както можеше да се очаква, ислямистите използваха това знаменателно събитие за целите на собствената си пропаганда и привличането на нови привърженици.

Тъкмо поради това, Ал Кайда се опитва да демонстрира военните си възможности, както и способността си да осъществява мащабни терористични действия. Така, на 10 май 2010, мрежата на Бин Ладен реализира серия от диверсионни операции в Мосул, Фалуджа, Багдад, Хила и Басра, в които загинаха 120 и бяха ранени 350 души. При това организацията постоянно импровизира, използвайки различни типове взривни устройства, както и безшумни оръжия, а в основни цели се превръщат правителствените обекти, контролно-пропускателните постове и шиитските джамии.

След краткото мълчание, последвало убийството на Ал-Масри и Ал-Багдади, иракският филиал на Ал Кайда представи новия си водач Ал-Насър Лидийн Аллах Абу Сюлейман (Абу Сюлейман), който още в първото си официално обръщение отправи заплахи към иракските шиити, управляващия режим и коалиционните части, подчертавайки, че ще продължи да следва курса на предшествениците си.

Новата стратегия на Ал Кайда в Ирак

Междувременно, на един от салафитските интернет-сайтове, беше публикуван т.нар. „Стратегически план за подобряване на политическата ситуация в Ислямската държава Ирак”. В този документ, включващ пет глави, се анализират сценариите и приоритетните направления на борбата, водена от Ал Кайда. След частичното изтегляне на американските сили (да не забравяме, че в страната остават над 50 000 американски военнослужещи, под формата на обслужващ персонал и военни съветници), ислямистите очевидно ще се стремят по-активно да използват религиозните и етнически противоречия в страната, опитвайки се да привлекат на своя страна част от племенните лидери. Според авторите на въпросната програма, именно по този начин Ал Кайда ще може да укрепи позициите си в Ирак.

В първата глава - „Сериозни опити за обединение”, се посочва, че Ал Кайда ще продължи да работи за обединяването на джихадистките групировки в една структура – тази на „Ислямската държава в Ирак”. Сред първите организации, които ще влязат в това обединение вероятно ще бъде „Ансар ал-Ислам”, чиито водач Абу Абдала аш-Шафи беше един от претендентите за мястото на убития Ал-Багдади (тук е мястото да напомня, че през лятото на 2010 Аш-Шафи беше арестуван при съвместна операция на американските и иракските специални части). Сред възможните съюзници на Ал Кайда можем да посочим също организацията „Джеиш Абу Бакр ас-Сидик ас-Салафи”, която много тясно си взаимодейства с иракския клон на Мрежата при осъществяването на диверсионни операции.

Във втората глава „Балансирано планиране на въоръжените сили” пък се посочва, че Ал Кайда ще концентрира усилията си за ликвидирането на активистите на т.нар. „сахва” („съвети за пробуждане” – една от сунитските милиции), често отказващи да сътрудничат със салафитите. Сред приоритетните цели на бъдещите въоръжени нападения остават водещите иракски политици, като се посочва, че „90% от куршумите ни са предназначени за „вероотстъпниците” (активистите на „сахва”, политиците, високопоставените военни), а 10% - за американците”. Като образец за бъдещите действия, ислямистите предлагат да се използва терористичното нападение, осъществено в Афганистан от йорданския атентатор-самоубиец Хумам Халил Абу Мулал ал-Балауи, против група служители на ЦРУ. За целта, авторите на документа предлагат да се вербуват сътрудници на иракските служби за сигурност в ключовите обекти на страната.

В същото време, водачите на иракския клон на Ал Кайда смятат за контрапродуктивно да водят активни бойни действия срещу иракската армия, поне докато американците не напуснат окончателно страната. В момента те целят най-вече укрепване на позициите си сред иракските сунити, като планират първо да поставят под контрол териториите, напуснати от американската армия.

От анализа на третата глава – „Подтикване на съветите към джихад”, може да се заключи, че ислямистите възнамеряват постепенно да сформират, на базата на бившите бойци на т.нар. „сахва”, въоръжени отряди (в стратегията те се наричат „джихадистки съвети за пробуждане”) за борба с иракската армии и шиитите. Според авторите на стратегията, днес, както и в обозрима перспектива, основната опасност за салафитите е свързана именно с шиитските групировки и, в частност, с „Хизбула”.

Тоест, на сегашния етап Ал Кайда очевидно вече не разглежда редовите членове на „сахва” като основна заплаха. Напротив, ислямските радикали се ориентират към търсене на сътрудничество с техните лидери. В тази връзка се планира провеждането на масирана информационна кампания в подкрепа на осъществяваните от Ал Кайда операции, с цел дистанцирането им от терористичните акции на криминалните групировки или на отделни националистически съпротивителни организации, които са съпроводени с големи жертви сред мирното население. В същото време Ал Кайда планира да отдели сериозни финансови средства за привличане на своя страна на племенните вождове и ръководителите на „сахва”.

Четвъртата глава – „Грижата за политическия символ”, в по-голямата си част, е посветена на анализ на кризисната ситуация, в която се намира иракският филиал на Ал Кайда и която, според авторите на документа, е възникнала след смъртта на Ас-Заркауи, ползващ се със сериозната подкрепа на редица финансови структури от Персийския залив, за разлика от наследника му Ал-Масри. Посочва се, че един от сериозните проблеми, с които се сблъскват в момента радикалните ислямисти, е липсата в редовете им на харизматични личности, подобни на Ас-Заркауи, способни да повдигнат бойния им дух.

Важно място в стратегията се отделя на анализа на ответните действия на лансираната от американците пропагандна кампания срещу „Ислямската държава в Ирак”, чиято цел е да се внуши на иракчаните, че тя има само виртуален (а не реален) характер, като в същото време върху нея се стоварва отговорността за почти всички терористични нападения, осъществяващи се в страната.

В последната глава на стратегията – „Уверения към противниците”, се съдържа обръщение към представителите на религиозните малцинства в Ирак и, на първо място, към християните. В него се посочва, че Ал Кайда ще гарантира правата и сигурността им, ако решат да подкрепят „моджехидините”, действащи в районите, компактно населени от тях. В същото време се подчертава, че, поне в краткосрочна перспектива, шиитите ще продължат да се смятат за врагове на „истинския ислям”, с които ислямистите ще водят непримирима борба.

Шансовете на Ал Кайда след изтеглянето на американците

Налице са няколко фактора, даващи възможност на радикалните ислямисти да разчитат, че ще могат да укрепят позициите си в Ирак. На първо място, изтеглянето на американските войски от редица населени пунктове гарантира на групировките на Ал Кайда допълнителна мобилност.

На второ място, определен брой освободени от иракските затвори „моджехидини” отново се връщат в редовете на организацията. От януари до септември 2010, иракските власти са освободили над 6000 души, много от които бяха осъдени заради принадлежността си към екстремистки организации. При това, част от амнистираните са станали привърженици на „чистия ислям” именно в затворите, попадайки под влиянието на ислямистите. Сред освободените бе Мохамед Али Мурад, в миналото помощник на Ас-Заркауи във Фалуджа, който е отговорен за организацията на редица терористични акции в Багдад, както и специалистът на Ал Кайда по изготвяне на взривни устройства Ясер Гафур.

Друг фактор, който, в перспектива, може да доведе до укрепване позициите на Ал Кайда, може да се окаже нестабилността на иракската икономика. Въпреки известното подобряване на условията за живот, Ирак беше много сериозно засегнат от световната криза. Както е известно, страната на 90% зависи от износа на петрол и спадът на цените му на световния пазар значително намали приходната част на националния бюджет. Това принуди правителството на Нури ал-Малики да ограничи държавните разходи, през 2010, от 79 до 59 млрд. долара. Което, на свой ред, доведе до намалено финансиране на армията и полицията. В Мосул например, в резултат от ограничаването на инвестициите в отбраната и сигурността, числеността на полицаите в региона намаля до 5300 души, което е два пъти по-малко от необходимото за адекватно противодействия на терористите.

Освен това, икономическите трудности съдействат за ръста на корупцията и безработицата в страната. Ал Кайда активно използва създалата се ситуация за осъществяване на терористичните си операции. В Ирак вече е масова практика подкупването на полицейски служители и офицери от ислямистите, които по този начин проникват в различни обекти и осъществяват там акциите си. Така например, стана известно, че Ал Кайда е платила около 10 хиляди долара за да осигури безпрепятствено проникване на свои терористи-самоубийци през контролно-пропускателния пункт на иракското Външно министерство. Жертви на това терористично нападение, осъществено през декември 2008, станаха няколкостотин души. Не са редки случаите, когато организацията плаща на администрациите на затворите за освобождаването на свои активисти и заличаването им от затворническите регистри.

Насилието и терорът пречат за реалната стабилизация на управляващия режим и възстановяването на Ирак. Както е известно, сунитите традиционно не изпитват доверие към правителството, смятайки че то е наложено от окупаторите. В същото време обаче, самите те не разполагат с авторитетни лидери, способни достойно да представляват сунитската общност и да водят диалог с шиитското мнозинство. На свой ред, шиитите са твърдо решени да се възползват от историческия шанс да заемат лидерските позиции в Ирак. Кюрдите пък смятат за своя основна задача да укрепят максимално автономията си в северната част на страната и поставят под пълен контрол т.нар. „спорни територии” и най-вече Киркук.

В така създалата се ситуация, Ал Кайда ще направи всичко възможно за да съхрани позициите си в Ирак. Първоначално, организацията се стремеше да печели време до изтеглянето на основните американски сили от Ирак. Сега, когато това вече е факт, ислямистите се надяват, че в страната рано или късно ще избухне мащабна гражданска война и планират да се възползват от нея за да превърнат Ирак в своя сигурна база.

Бележки:

1. Провъзгласената през 2006 от радикалните ислямисти „Ислямска държава в Ирак” (ИДИ) трябваше да стане отговор на фактическата поява на кюрдска и шиитска държава в Ирак. Освен това, ИДИ беше създадена за да обедини сунитските бунтовнически групировки и да предотврати конфликтите помежду им. По същество, създаването на ИДИ бе реакция на многобройните декларации на лидерите на местните ислямистки организации, че Ал Кайда, състояща се от „чужденци”, се стреми да доминира в иракското съпротивително движение. Сега, в рамките на новата структура, в иракския клон на Ал Кайда бяха включени повече иракчани, а самата тя стана просто една от групировките, участващи в ИДИ и подчиняваща се на лидера и Омар ал-Багдади. Така, статутът на иракският клон на Ал Кайда формално беше сведен до нивото на редова бунтовническа организация. Въпреки принципните идеологически различия между националистическите бунтовнически групировки и Ал Кайда, общата им заинтересованост от  активизиране на борбата с окупационните сили и дошлите на власт в Ирак шиити, направи възможно сътрудничеството между радикалите и националистите. В същото време, ръководството на иракския клон на Ал Кайда изпитваше сериозни опасения, че местните бунтовнически групировки и правителството могат да се споразумеят и така привържениците на „глобалния джихад” да останат извън властта (както се получи навремето в Йемен). Сред целите, които си поставяха ислямистите със създаването на ИДИ беше поставянето под контрол на иракската съпротива и тя да получи облика на глобална борба с неверниците за създаване на световен халифат.

---------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

Италианският “Кориера дела сера” съобщи за нова терористична заплаха за Европа, идваща от един млад ливанец, Голеб Талеб настанил се в Гърция. Според изданието, младежът, командвал група екстремисти, разположени в България, Германия, Франция и няколко държави от Северната част на Стария континент.

Според италианското издание, младият Талеб бил представител на свързаната с известната “Ал Кайда” – “Фатах ал Ислам”и финансирал група свои сънародници, които пристигнали в Европа с фалшиви документи.

Вестникът се позовава на източници, твърдящи, че ливанските служби заловили Мунджид ал Фахам - близък съратник на Талеб научили, че младият ливанец, когото наричали "Чужденеца" и "Момчето" бил много опасен, много амбициозен и разполагащ с огромно количество пари, с които да разшири мрежата си от контакти в Европа, подготвяйки мащабни терористични операции. Това твърдял заловеният от ливанските служби Мунджид ал Фахам...

На фона на тази ужасяваща новина, политиците в България са се вкопчили във властта и нехаят за това, което се случва под носа им!

Белия дом отнесе звучен шамар от протестите на египтяните и опитите му да определя кой ще наследи управлявалия 30 години страната египетски президент - Хосни Мубарак. Цял свят стана свидетел на заканите на официален Вашингтон, че мечтата за демократичен Египет със сигурност може да донесе кошмар!

Първоначално САЩ настояваха за реформи от Мубарак и той да остане на поста си, след това “привързаността” им се насочи към вицепрезидента Омар Сюлейман, като в същото време пренебрегваха /поне официално” опозиционния лидер Мохамед ел Барадей и другата многобройна опозиция на ислямисткато движение “Мюсюлмански братя”.

Имперският навик на Щатите да държат ръка на пулса на революционни протести в която и да е чужда държава и да направяват посоката им този път обаче удари на камък. Броят на официално съобщените 297 души загинали и хидяди ранени и изобщо не направи впечатление на Белия дом.

На 9 февруари РИА Новости съобщи, че вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън е предал на египетския си колега Омар Сюлейман списък с конкретни стъпки, които САЩ препоръчват на Египет да предприеме за предаване на властта на „демократичните сили”!

Седмица след като администрацията на Обама настоя за бързо преминаване към епохата след Мубарак, в частни разговори източници от американското правителство признавали, че няма гаранция, че Сюлейман, бивш началник на разузнавателните служби с тесни връзки с армията, има действително желание за значителни реформи...

На 10 февруари министърът на външните работи на Египет Ахмед Абул-Гейт обвини САЩ, които продължават да настояват за провеждането на незабавни реформи в страната, в стремеж да „наложат волята си”, предаде РИА Новости.

„Когато говорите за бързи и незабавни промени в такава голяма страна като Египет, с която винаги сте поддържали прекрасни отношения, вие все пак й налагате волята си”, заяви Абул-Гейт.

Министърът сподели, че често е „обхващан от злоба и гняв” заради американската реакция през първите дни на протестите в Кайро.

Това не попречи американският президент Обама да се консултира с краля на Саудитска Арабия Абдула, който заяви недвусмислено, че Мубарак трябва да бъде подкрепен!

Това не попречи и на директора на ЦРУ Леон Панета да каже пред законодатели, че има „голяма вероятност” египетският президент Хосни Мубарак да се оттегли от поста още в четвъртък, предаде АФП.

Докато официален Вашингтон редеше пасианси и обикаляше държави и експерти, за да прецени кое е най-правилно за бъдещето на Египет, дойде друга изненада: египетската армия обяви, че не желае вицепрезидента Омар Сюлейман да поеме властта от Мубарак! Националната телевизия на Египет показа срещата между двамата без звук!

Армията премина на страната на протестиращите, а вицепрезидентът Омар Сюлейман си потърси заместник за преговорите!

Вместо да се оттегли от властта достойно – Мубарак напусна страната със семейството си!

Напускайки страната, Мубарак предаде властта на армията - на Висшия съвет на въоръжените сили на Египет...

Последните събития от Египет показаха, че официален Вашингтон не е във форма напоследък.

Затова пък посланикът на Щатите в София, Джеймс Уорлик най-безпардонно си позволи да присъства на нелегитимна конференция на българските мюсюлмани, на която бе избран също така нелегитимен лидер на религиозната общност!

1120 души бяха излъчените делегати за съботната извънредна национална конференция на мюсюлманското вероизповедание на 12 февруари. Форумът бе свикан от последния избран за главен мюфтия, но нерегистриран от съда - Мустафа Али Хаджи.

Самото свикване на изборна конференция от нелегитимен и нерегистриран избран за Главен мюфтия – автоматично превръща въпросното събитие НЕЛЕГИТИМНО!

Това ми дава повод да попитам: какво един американски посланик на нелегитимна конференция на български мюсюлмани и то точно в деня когато избират нов мюфтия?

Нима той е “пропуснал” урока”, че когато един посланик присъства на дадено събитие, това изразява отношение към въпросното събитие? А какво отношение демонстрира Уролик с присъствието си: непризнаване на решение на Върховния касационен съд, непризнаване на решения на Софийски градски и Софийски апелативен съд, които последователно отхвърлиха да приемат Мустафа Хаджи за легитимен Главен мюфтия!

Подобно поведение и намеса на Уорлик има само една дума за определение: дипломатически скандал!

Какво се случи в събота, на 12 февруари: На две места бяха проведени изборни конференции за главен мюфтия, разликите в двете събития бяха, че на едната конференция присъства легитимният, върнат от Върховния касационен съд главен мюфтия, Недим Генджев, а на другата – някакъв “произведен” главен мюфтия, наречен Мустафа Али Хаджи, когото подкрепят депутати от ДПС и присъсвалия на пресконференцията американски посланик Джеймс Уорлик.

Излишно е да припомням, че имотите на мюсюлманите, така наречените вакъфски имоти са част от притегателната сила политици и част от мюсюлманите да сложат ръка върху тях.

Мустафа Али Хаджи направи няколко опита да се легитимира като главен мюфтия, но те се оказваха неуспешни, колчем нещата опираха до съда.

Скандално присъстващият на нелегитимната изборна конференция американски посланик Уролик заяви, че разделението в тази общност трябва да спре и обикновените мюсюлмани сами да решават кои да са техните лидери. На въпрос дали с присъствието си не взема страна той отговори:

"Аз не решавам кой да бъде лидера на мюсюлманите в България. Запитан дали политиката има място в живота на една религиозна общност, той отговори, че не става въпрос за политика. Аз ще подкрепя избора, който българските мюсюлмани ще направят”, посочи Уорлик.

В същия ден, в който посланик Уорлик се опиваше от собственото си величие – в Казанлък цигани разграбиха бившия млекозавод “Маркели”. Над 400 цигани с каруци, колелета и колички изнесоха от предприятието всичко, което може да се откърти или послужи за нещо - капаци на шахти и всичко, което може да се продаде за скрап. Полицията задържа над 10 души, които са участвали в разграбването на предприятието, съобщиха телеграфно национални електронни медии!

Това е третото предприятие в града, което става жертва на подобно разграбване през последните 2 години, съобщиха източници от полицията.

Четиримата полицаи, които са охранявали мястото, признаха, че са били безсилни да се справят с вандалите и са чакали отстрани без да се намесят набезите да престанат.

Защо свързвам името на Уорлик с двете събития – в деня, когато министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов бе на път да си отиде от властта – същият този Уорлик неочаквано се срещна с ДПС кадър и разговаря с него близо два часа. След срещата, Уорлик поясни, че двамата си говорили за циганите и интегрирането им, както и за българските мюсюлмани – нещо, на които никой не повярва. Тогава сайтът “Хроники” прогнозира, че по-скоро Уорлик и събеседникът му от ДПС са се срещнали и говорили след сигналите за силното разклащане на режима на ГЕРБ и причината за тези трусове – вътрешния министър Цветанов.

“Хроники” прогнозира и че американският посланик и ДПС-пратеникът са говорили след като в двучасово интервю с проф. Юлиян Вучков, премиерът каза: “Ако аз днес кажа: „Каня ДПС във властта”, ние ставаме несменяеми!”

Часове след тази среща Уорлик изприпка на среща с някакъв младок от ДПС и обяви, че цигани и мюсюлмани са били основната тема на разговорите им!

Истината е, че САЩ не искат да пуснат кормилото на режима на ГЕРБ, нито пък са съгласни да отстъпят на Европейския съюз контрола върху българската държава.

Този път посланикът на Щатите направи поредица от скандални и недопустими гафове като:

Нещо се случва в Северна Африка, но най-добре с това е наясно администрацията на Белия дом. Някакви анонимни стотици хиляди протестиращи млади хора в Кайро показаха недвусмислено къде е мястото на САЩ когато в една държава са налице вътрешен конфликт и смяна на властта. Експерти на Близкия изток повтаряха като мантра, че опозицията на правителството на президента Хосни Мубарак няма лидер и това я прави слаба. Събитията опровергаха тези коментари.

Един български гражданин, Юзеир Юзеиров, с претенции за ислямист, бе задържан в Белгия за трафик на хора!

Днес в. “Кориере дела сера” предупреди за опасност от тероризъм до и в България, а външният министър и членове на кабинета “Борисов” гледат как един отдавна дискредитирал се като дипломат чужд посланик си развява байряка където и както му скимне!

Вместо министърът на външните работи Николай Младенов да го повика и предупреди, че действията му са най-малко неуместни – шефът на дипломатическото ни ведомство се е покрил в мълчание!

Затова не ми остава нищо друго освен да попитам: на какво си играе Еорлик на българска територия! На генералгубератор, на определящ вътрешната ни политика фактор или на Египет?

Толкова ли го обичат от правителството хората на премиера Борисов, та никой не смее да му покаже къде му е мястото? И то в момент, когато над страната ни е надвислана еветуална терористична заплаха?

Или ги е страх?

„Да не се цепим от другите държави” – с това мото, напомнящо стадния принцип на обществено поведение тръгна управляващото мнозинство към темата „Гуантанамо”. По всичко личи, че депутатите от ГЕРБ са готови да ни изненадат с решение България да приеме един или двама затворници от Гуантанамо. А за нашия „случай” формулата, която са измислили умниците от властта е: достоен човек, изповядващ семейни ценности. Че такива хора ли са държали американците в Гуантанамо без присъда?

Заседанията на парламентарната комисия по този въпрос са закрити, въпреки че бе съобщено, че затворникът от Гуантанамо ще е на свобода у нас, а не в българско общежитие за лишени от свобода.

Джордж Буш-младши, президентът на Щатите, който не се отличаваше с особена интелигентност създаде затвора в Гуантанамо. Следващият президент Обама го закрива с молба приятелски държави да си вземат по някой и друг затворник от там. Като че ли не става дума за хора, лежали с години без присъди, а за коледни пуйки!

Каквито и доклади да са написани, каквито и проверки да са направени по темата: „кого да избере България”, едно е сигурно: от стотици затворени там като терористи, едва десетина бяха изправени пред съд. Другите стотици стояха там с години, без присъда, без повдигнато обвинение, без права...

Та точно от тези хора, милосърдното ни правителство е на път да си вземе затворници – един или двама. Да доведе в България хора, лежали с години без присъди! Дали някой може да се закълне, че няма да възникне проблем със свободно разхождащият се бивш затворник от Гуантанамо след като е загубил напразно години от живота си? Дали няма да е озлобен срещу американците, или срещу техните български клакьори? Къде е гаранцията за това? Естествено гаранция – няма.

И докато Обама хвърля луди пари за обезопасяване и изграждане на мерки за сигурност в друг затвор, в който да премести останалите невзети от Гуантанамо, политиците ни великодушно обявиха, че човекът от Гуантанамо, който пристигне в България ще е на свобода. И не само това – ами и семейството му ще пристигне да живее с него, барабар с децата!

Агенция „Фокус” разпространи информация от Агенция Франс прес, в която пишеше:

„Близо 20 на сто от затворниците, освободени от Гуантанамо, може да са се върнали на бойното поле”. Това се посочва в писмо, изпратено от Джон Бренан, съветник по въпросите на борбата срещу тероризма на американския президент Барак Обама, до председателя на Камарата на представителите Нанси Пелоси, предаде АФП.

За 9,6 на сто от бившите затворници от Гуантанамо със сигурност е потвърдено, че са се върнали към екстремистка дейност. За останалите 10,4 на сто американските разузнавателни служби имат сериозни подозрения, пише в писмото на Бренан.

Някои от бившите затворници от Гуантанамо са се присъединили към групировката „Ал Кайда на Арабския полуостров”, базирана в Йемен, която пое отговорността за неуспешния опит за атентат срещу американски пътнически самолет на Коледа.

Ашколсун! - му казват на такова решение нашите съседи от Турция. Защо да страдаме, че никога не сме усещали какво е Ал Кайда, като тя може да цъфне и у нас? Човекът е стоял без присъда в затвора в Гуантанамо, но дали е невинен, или е бил само безкрайно търпелив в броенето на годините зад решетките?

Озовал се на свобода тук, в България, какво би предприел като чуе и осъзнае, че българският политик след майка си най-много обича Големия брат зад океана?

Чудя се, дали някой в коридорите на властта се е размислил за това как би реагирал човекът от Гуантанамо със семейните ценности, като види и чуе, че българите гледат предимно американски филми, че са пуснали на своя територия американска база и пращат свои войници в американски военни конфликти.

В момент, когато управниците ни се щурат как да не изгубят повече от 3 млн евро от Брюксел за лошо свършена или несвършена работа – в момент, когато кризата ни е стиснала за гушата и всеки ден десетки хиляди излизат на улицата, безработни, политиците ни подслоняват бивш затворник, който американците са държали с години зад решетките.

В момент, когато една Латвия, също предстои да вземе затворник от Гуантанамо, и обявява, че чужденецът ще живее там на свобода, но под контрола на спецслужбите, родни политици ни пускат димки, че човекът, който идва, имал съпруга и 6 деца и бил достоен. Нищо против, но нали политическите ни умници не ни говорят за чорбаджи Марко от „Под игото”, а на съвременен бивш затворник, който е бил зад решетките без присъда, само с подозрения в тероризъм.

Никой не сип рави труда да говори с психолози и да разбере, че човек, който е прекарал повече от 4 години в затвора, има промяна на личността, предизвикана от различни фактори.

“Разглежданите до момента две лица не са създавали абсолютно никакви проблеми, докато са били в Гуантанамо”, заяви вътрешният министър Цветан Цветанов.

Ако всичко, свързано с тези затворници е вярно, то това означава, че демократична Америка е държала под ключ невинни, без обвинения, ей така, за всеки случай!

Покрай всички приказки, които се изприказваха чухме и че правителството нямало притеснения за затворника, въпреки че винаги съществувал минимален риск.

Ама колко минимален е този риск – малко ли, повече ли, в каква степен, никой не говори с цифри, аргументи и факти. Изявленията са като на Женския пазар!

Имало Доклад, изготвен на база анализи и минимизиране на риска въз основа на определени сведения – нямам нищо против професионализма на хората от ДАНС, автори на Доклада, но да не забравяме, че даваме подслон на хора, които от съображения за сигурност не могат да се завърнат по родните места! А фразата „съображения за сигурност” предполага много и все сериозни аргументи!

Получава се следната ситуация: едни виновни – други – плащат! И да речеш, че някой ни е натиснал, не! Ние сами се вкарваме в тази ситуация, само и само, „за да не се делим от другите” и най вече, за да засвидетелстваме вярност и преданост към официален Вашингтон! А там както е известно работят хора, които даже не са наясно къде и какво точно е България!

“Има европейска и натовска солидарност. Както ние искаме за всяко нещо подкрепа от нашите евроатлантически партньори, така президентът Обама иска сега от всички нас”, заяви министър-председателят Бойко Борисов в коментар по темата „затворник от Гуантанамо”.

Има европейска солидарност, прав е премиерът, но не и за България. Ето трета седмица гърците са ни хлопнали граничите пунктове и български шофьори мръзнат като Малката кибритопродавачка, губейки десетки хиляди евро от блокадата. Но кой го е еня? Най-малко Барозу.

Вчера той недвусмислено обяви, че България и Гърция трябва сами да си решат проблема с граничните блокади! Вместо да покани Папандреу и да поиска от него гърците час по-скоро да отворят границата с България, и да спазват европейското законодателство! Но с Гърция от Брюксел така не говорят – еврокомисарите и шефът им правят мили очи на Атина и пет пари не дават за воплите на управниците ни! Това е горчивата истина от очакванията Еврокомисията да си свърши работата с конфликта на граничната бразда с Гърция!

Ще имаме ли сигурност в държавата, след като приемем бивш затворник от Гуантанамо със семейството му? Оказа се, че премиерът ни водил по проблема разговори в Брюксел, тъй като много държави вече приели бивши затворници от Гуантанамо.

Отговорът на министър-председателя Борисов бе следния: “Така че, ако ставаме цел, ставаме всички държави”, коментира той.

Ако нещата се уреждаха с разговори и повторение на действия, вече извършени от други държави – политиката щеше да е най-леката и приятна работа!

Номерът с „Всички го правят, що и ние да не го направим” отдавна не е кой знае какво дипломатично решение. Дали не сме като в онази приказка: „Видяла жабата, че подковават коня и тя вдигнала крак”?

Все пак още помним как се водеха тежки дискусии при бомбардировките над бивша Югославия, как ни обясняваха учени, че ако обедненият уран е засегнал земи, то те ще са от  Североизточна България, а не в Брюксел, Страсбург или Париж.

Помним и как докато в парламента ни уверяваха, че за всяко прелитане над България ще се взема разрешение от депутатите, така самолетите си летяха без разрешение, гласуване и контрол, сипеха бомбите си, ползвайки небето ни.

Отдавна не сме парламентарна република, май. Решението за изпращане на нови попълнения за Афганистан го взе кабинетът, а не парламентът. Сега и по приемането на затворник от Гуантанамо се задава подобна ситуация, сам министър Цветанов го призна: „...“като една демократична държава, ние искаме все пак парламентът да е информиран, да е запознат с всички действия, които предприема правителството за такива стратегически решения”.

Стратегически решения? Парламентът да е информиран? Че то можеше и от пресата да научат депутатите за затворника, на който ще даваме подслон!

А колко ще струва това начинание и кой ще плати? Засега никой от управниците ни не смята за необходимо да признае.

Както никой от тях не дава отчет и колко струва, до стотинка, авантюрата ни в Афганистан и не задължителното ни присъствие там.

Как го беше написал Ларошфуко? „Би трябвало да се учудваме, че все още можем да се учудваме”.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

Както е известно, Сомалия и Етиопия са разположени в стратегическия регион на Африканския рог, който е кръстопът на най-важните комуникации с глобално значение и представлява южна периферия на очертания от американските геостратези т.нар. „Голям Близък изток”. През 70-те и 80-те години на миналия век регионът бе сцена на изключително остро геополитическо съперничество между САЩ и СССР, а напоследък все повече се превръща в един от основните театри на бойни действия в рамките на глобалната война на САЩ срещу международния тероризъм.

Независимата сомалийска държава, появила се на картата през 1960, просъществува почти трийсет години, като през този период основната обединяваща идея за сомалийците беше национализмът, т.е. сливането в единна нация на сомалийските племена, имащи общ език и култура.

Навремето, процесът на деколонизация доведе до обединяването само на две части от целия сомалийски етнос – териториите на бившите Италианска и Британска Сомалия. Така, част от сомалийците останаха в земите на съседните Етиопия, Кения и Джибути. Мечтата за т.нар. „Велика Сомалия”, която да обедини всичките пет части на нацията, се превърна в национална идея, символ на която е и бялата петолъчка на син фон на сомалийското знаме. Но, след провала на сомалийската инвазия в Етиопия, през 1978, национализмът постепенно изгуби ролята си на водеща обединителна идеология. След поражението в етиопско-сомалийската война от 1977-1978, централното правителство в Могадишу постепенно започна да губи контрола си над страната. Така, в началото на 90-те на територията и възникнаха шест квазидържавни образувания – Сомалиленд, Пунтленд, Галгмудуг, Нортленд, Маакир и Джубаленд. На практика, от Сомалия се откъсна северната част на страната, под името Сомалиленд, както и самообявилата се държава Пунтленд, на изток, която днес експертите смятат за основна база на сомалийските пирати. Останалата част на страната формално се управлява от изключително слабото централно правителство, а на практика – от непрекъснато воюващите помежду си местни военни командири. Между другото, показателно е, че началото на фактическия разпад на сомалийската държава съвпадна с появата на съобщения, за доказано големи запаси от петрол в Сомалия и породеният от тях засилен интерес на САЩ към тази страна.

В условията на задълбочаваща се анархия, сомалийското население са оказа беззащитно пред сушата, като милиони местни жители трябваше да оцеляват на ръба на глада. ООН се опита да осъществи мащабна мисия за спасяване на гладуващите, като стартира доставки на храни и лекарства за Сомалия. Предвид царящият в страната хаос обаче, провеждането на хуманитарните операции се оказа невъзможно и през 1992 в Сомалия, под флага на ООН, бяха изпратени 26 000 чуждестранни военни, включително повече от 7 000 американски морски пехотинци.

Както можеше да се очаква, местните командири отказаха да се подчинят на чужденците, в резултат от което през 1993 загинаха няколко десетки войници на ООН, а американският президент Бил Клинтън реши да разреже „сомалийския възел” като нареди залавянето или ликвидирането на генерал Айдит, лидер на най-влиятелната сомалийска въоръжена групировка. Операцията, която бе възложена на специалните части „Делта” обаче се провали: бяха свалени три американски хеликоптера, 18 командоси загинаха, а 77 бяха ранени. При това бяха убити над триста сомалийци, а около 700 – ранени, като повечето се оказаха мирни жители. За Белия дом, провалът в Сомалия се оказа особено унизителен, защото ударът по „Делта” бе нанесен не от редовна армия, а от сомалийските криминално-кланови групировки. Затова не е чудно, че няколко години по-късно именно САЩ обявиха Сомалия за „провалена държава” и база на току що заявилата за себе си Ал Кайда (беше съобщено например, че именно на сомалийска територия е била базата на терористите, взривили американските посолства в Кения и Танзания през 1998).

През март 1994 всички американски части напуснаха Сомалия, след което бе прекратена и хуманитарната операция на ООН, оказала се най-скъпата и най-безславната за цялата история на Световната организация, заради финансовите разходи и броя на жертвите. След провала и, властта в страната окончателно попадна в ръцете на криминалните кланове, а острият недостиг на храни стана повсеместен. Всичко това провокира масово бягство на населението, като близо 1/3 от 7-те милиона сомалийци напуснаха страната, пръскайки се по света.

Ислямът като заместител на националната идея

След фактическия разпад на сомалийската държава, единствената идея, която можеше да обедини многобройните местни племена и кланове и така да възстанови единството на нацията и държавата се оказа ислямът. През 1999 в страната се появи т.нар. Съюз на ислямските съдилища (СИС), който обедини местните ислямистки групировки, опитващи се да сложат край на насилието, упражнявано от отрядите на племенните вождове. Ползващият се със значителна финансова подкрепа от влиятелни местни и чужди (включително арабски) бизнесмени СИС бързо си извоюва популярност сред обикновените сомалийци, уморени от дългия период на хаос и безвластие.

В продължение на няколко години, ислямистите водеха партизански действия в южната част на страната, след което минаха в настъпление и, на 5 юни 2006, отрядите им влязоха в столицата Могадишу, изтласквайки оттам племенните отряди на военните командири от т.нар. „Алианс за възстановяване на мира и против тероризма”,  които контролираха града цели 15 години. Според някои експерти, „Алиансът” е създаден с помощта на САЩ, което донякъде предопределя и поражението му през 2006.  Лишени от подкрепата на местното население, отрядите на Алианса напуснаха Могадишо. Мнозина смятат, че ако САЩ не бяха организирали нова военна намеса в Сомалия, този път използвайки етиопската армия, сомалийските ислямисти вече щяха да са превърнали страната в ислямска държава, като съседен Судан или Афганистан по времето на талибаните.

СИС обаче успя да задържи властта само до края на 2006, когато стартира военната операция на регионалния американски съюзник – Етиопия, формално сложила край на процеса на възраждане на сомалийската държавност, на основата на исляма. Главната цел на операцията беше ограничаването на нарастващото влияние на радикалния ислям по южната периферия на „Големия Близък изток”, включително и на територията на Етиопия. Освен това, успехът на етиопците в Сомалия трябваше да донесе на САЩ и определени дивиденти, в чисто пропаганден аспект, особено на фона на нерадостната картина в Ирак и Афганистан.

Само за една седмица етиопците разгромиха военните сили на СИС, като на 28 декември 2006 влязоха в Могадишо без нито един изстрел. Това стана възможно, след като двата най-големи местни клана Абгал и Хабр Гедир, които на практика контролираха столицата, решиха да скъсат отношенията си с ислямистите и предадоха града на етиопската армия. На СИС не помогна дори подкрепата на съседна Еритрея (традиционно враждебно настроена към Етиопия), изпратила 2000 бойци в помощ на ислямските радикали. В крайна сметка, около 3000 въоръжени ислямисти се оттеглиха към южното крайбрежие на Сомалия.

Две години по-късно, т.е. в края на 2008, умерените ислямисти и централна власт постигнаха негласен компромис, като тогавашният президент Абдула Юсуф Ахмед подаде оставка и бе заменен (през януари 2009) от умерения ислямист и основател на СИС Шариф Ахмед. През март 2009, сомалийското правителство взе решение за въвеждане на нормите на шариата в страната, което бе сред основните искания на СИС.

Кой печели от пиратската активност

Проблемът със сомалийските пирати отдавна вече не е регионален, а международен, което налага и по-сериозния анализ на този феномен. Чак до есента на 2008, за съвременното пиратство не можеше да се говори като за глобално явление, т.е. измеренията на пиратската заплаха бяха по-скоро регионални. Впрочем, регионалният му характер се запазва и днес, само че последните събития, свързани с промените в маршрутите на товарния трафик между Европа и Източна Азия, прехвърлят проблема в по-глобална плоскост. Според мнозина анализатори, случващото се в акваторията на Африканския Рог е своеобразно продължение на борбата между най-големите световни „играчи”, доколкото са налице достатъчно основания да смятаме, че сомалийските пирати, разполагащи със съвременно навигационно оборудване и средства, са проект, сходен с Ал Кайда или Движението „Талибан” в Афганистан.

В известен смисъл, пиратството действително е средство за оцеляване за населението на тази невъобразимо бедна африканска страна. Икономиката и, която никога не е била просперираща, се намира в пълен упадък, малкото индустриални предприятия отдавна не работят, а инфраструктурата е почти напълно унищожена. Международната хуманитарна помощ пък се присвоява от чиновниците и клановите елити. Тоест, бедственото положение на местното население наистина е една от причините или най-малкото формира благоприятна почва за разцвета на пиратството. При всички случаи обаче, активното масово пиратство не е феномен с локална мотивация (бедност, насилие, безвластие и т.н.), а по-скоро инструмент в икономическата и политическа игра на определени (и по правило излизащи далеч извън рамките на конкретния регион) достатъчно мощни сили. При това, в съвременния свят, в който играчите са принудени да се съобразяват (пък дори и само формално) с приоритета на международното право, тези сили, по разбираеми, причини не се изявяват открито.

Налице са редица фактори, които, взети заедно, формират ситуацията в района на Африканския Рог и могат да ни помогнат да си отговорим, на кого е изгодна нейната дестабилизация .

На първо място, Сомалия има важно стратегическо (включително военно-стратегическо) значение. Това е било ясно още в Древността, като за пореден път се потвърждава по време на Втората световна война, когато германският съюзник Италия, макар и за кратко, овладява Африканския Рог, поставяйки под контрол трафика към Суецкия канал и пролива Баб-ел-Мандеб, който свърза Аденския залив с Червено море, т.е. пътя от Европа към Южна и Източна Азия и Австралия. Днес стратегическото значение на тази територия е още по-голямо, предвид огромния по размерите си морски търговски транзит през Суецкия канал и Червена море. През Аденския залив минава 50% от световния транзит на насипни товари, около 30% от контейнерните превози и почти 25% от петролния трафик. Между бреговете на Сомалия и Йемен, в посока към Суецкия канал, всяка година преминават около 20 хиляди кораба, превозващи близкоизточен петрол за Европа и Америка и индустриални товари, произведени в Азия. При това, основната част от този поток е търговията между Европа и Източна Азия, включително Китай, Япония, Индия, Южна Корея и т.н. Естествено, сегашните набези на сомалийските пирати се отразяват най-болезнено именно върху икономиката на ЕС и споменатите по-горе държави, които са сред основните геоикономически конкуренти на САЩ.

На второ място, стремежът на САЩ да разположат по-близо до Африканския Рог наскоро създаденото Африканско командване (AFRICOM) – естествено, „с цел да бъдат ограничени и предотвратени конфликтите на Африканския континент”, засега не се увенчава с успех. Повечето африкански държави открито дадоха да се разбере, че смятат за основна цел на AFRICOM защитата на американските стратегически интереси и, най-вече, контрола върху добива и транзита на африканския петрол.

В тези условия, запазването на нестабилността в региона би могла да послужи на САЩ като аргумент за съществуването и активизирането на AFRICOM. През октомври 2008, командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд заяви, че Вашингтон не възнамерява да създава наземна база в Африка, за целите на новото командване AFRICOM „най-малкото в близко бъдеще”. Според него, от военноморска гледна точка, зоните, на които AFRICOM следва да обърне най-голямо внимание, са Гвинейския залив и района на Сомалия.

На трето място, ислямистите и пиратите често принадлежат към едни и същи кланови структури и в специфичните условия на Африканския Рог мирното съвместно съществуване между тях е задължително условие за оцеляването на целия клан и е предпоставка за взаимни компромиси. Важна особеност на съвременния тероризъм в региона на Африканския Рог е и тясната връзка между престъпните организации и държавните структури. Подкупът на държавни чиновници на всички възможни равнища е отдавна утвърден подход в пиратския бизнес, тъй като за постигането на политическите си цели, чиновниците се нуждаят от значителни средства, каквито могат да им предоставят само терористите-пирати. На свой ред, последните се нуждаят от по-модерно оборудване (малки маневрени и високоскоростни кораби), оръжия (автомати, пистолети, гранатохвъргачки, ракети). Както е известно, в миналото ислямистите демонстрираха силен интерес към завзетото от пиратите оръжие. В частност, имаше информация, че терористите от радикално-ислямистката групировка „Аш Шабаб” са поискали от пиратите да им предадат част от оръжието, с което бе натоварен украинския кораб „Фаина”, пленен от тях през септември 2008. Няколко месеца преди това, „Аш Шабаб” получи 5% от 1,5-те милиона долара, платени на пиратите за освобождаването на един испански кораб.

И ислямистите, и пиратите са силно зависими от външнополитическата подкрепа и икономическата помощ, която вероятно им оказват близки до тяхната ориентация кръгове. Всеобщата корупция позволява и на ислямистите, и на пиратите да защитават икономическите си интереси чрез подялба на сферите на влияние по мирен път. Неслучайно, редица журналисти и сътрудници на хуманитарни неправителствени организации, действащи в Сомалия, свидетелстват, че някогашните жалки рибарски селца в Пунтленд, след превръщането им в пиратски бази, демонстрират истински потребителски бум.

Истината е, че управляващата върхушка в самообявилата се държава Пунтленд не разполага с никакви легални източници на приходи, способни да гарантират властта и. И дори местното наркопроизводство, както твърдят редица експерти, преживява много сериозна криза, след като пазарите за него се оказаха в ръцете на далеч по-силни световни „играчи”. Затова, делът от пиратските приходи, срещу осигуряването на бази за „пиратските флотилии”, са оказва много важен за властите в Пунтленд.

На четвърто място, разрастващите се мащаби на сомалийското пиратство могат да се окажат изгодни за всевъзможни авантюристи от рода на бившите „диви гъски” или частните охранителни компании, някои от които (като развиващата активен бизнес в Ирак американска “Blackwater”) разполагат със собствени военни кораби и хеликоптери. Част от тези компании, които работят в Африка, неведнъж бяха обвинявани, че провокират междуплеменни конфликти, с единствената цел после да ги „разрешат” срещу съответното заплащане.

Междувременно, в някои медии се появиха съобщения за формирането на охранителни структури за борба с пиратството, чиято принадлежност все още не е съвсем ясна. Паралелно се изгражда и своеобразна редовна брегова охрана на чисто търговска основа. Така, през май 2008, тогавашният шеф на сомалийското временно правителство  Абдула Юсуф подписа предварително споразумение със “Sicopex” – частна компания, работеща в сферата на сигурността и създадена от високопоставени бивши офицери от елитните части на френската армия и специалните служби.

На пето място, обвиненията на САЩ към Сомалия, че страната се е превърнала в база на Ал Кайда не са съвсем безпочвени. Добре известно е, че радикалният ислямизъм активно използва кризисното състояние на редица мюсюлмански държави за да набира свои привърженици, посочвайки като основен виновник за всичките им проблеми (и, съответно, за първа мишена на „джихада”) „неверниците” от развитите западни държави, и най-вече САЩ. Тоест, не бива да изключваме и версията, че сомалийският пиратски бизнес се захранва именно от този източник.

Шефът на Службата за национална сигурност на американското ФБР Филип Мъд изрази, през март 2009, тревогата си от зачестилите случаи на вербувани от ислямистите млади американци от сомалийски произход и последващото им изпращане в Сомалия, където се подготвят в лагерите на движението „Аш Шабаб”. Според него, съществува реална опасност те да се върнат с САЩ с цел да осъществят там терористични нападения. Мъд посочва, че в мрежите на ислямистите попадат не само млади хора на възраст 17-25 години, но и 12-14 годишни деца. В момента в САЩ живеят 200 000 души от сомалийски произход, като всички са напуснали Сомалия през 90-те години на миналия век. Почти половината от тази общност е съсредоточена в щата Минесота.

На 19 март 2009, водачът на Ал Кайда Осама бин Ладен призова действащите в Сомалия радикални ислямистки групировки да свалят правителството на умерения ислямист Шариф Шейх Ахмед, подчертавайки, че „той по нищо не се различава от другите арабски лидери, които са се продали на враговете ни”. Според Бин Ладен, организациите на сомалийските ислямисти  формират „първата линия на отбраната ни, в югозападната част на мюсюлманския свят”.

Междувременно, стана известно, че в последно време мрежата на Бин Ладен частично е преориентирала потока от арабски доброволци, стремящи се да се присъединят към джихада, от Афганистан към Сомалия и други страни. Според наличните данни, в края на март 2010, в редовете на въоръжените формации на „Аш Шабаб” е имало до 450 чуждестранни доброволци (на 31 декември 2008 те бяха само 100). Подобен лавинообразен ръст на чуждестранните „моджехидини” неизбежно ще доведе до ескалация на бойните действия в Сомалия, резултатът от които трудно може да се

прогнозира. Чужденците пристигат в страната най-вече от САЩ, Европа, Близкия Изток и Азия, като използват за целта редовните авиолинии, свързващи „външния” свят със самопровъзгласилата се държава Пунтленд, както и с пристанищата Мерка и Кисмайо, в южната част на страната. Според повечето експерти, активизацията на Ал Кайда в Сомалия може да създаде проблеми и за съседните държави, тъй като, след като етиопските войски се изтеглиха от страната (през януари 2009), ислямистите са с развързани ръце и спокойно могат да планират терористични нападения на териториите на Кения, Джибути или самата Етиопия.

Тук следва да споменем още един регионален аспект. Египет, където с всяка изминала година нараства политическата нестабилност, много силно зависи от приходите от товарния транзит през Суецкия канал (15 млн. долара дневно). И дори загубата на част от тях, може да промени силовия баланс в тази страна в полза на местните ислямисти.

Новата роля на сомалийските ислямисти

Инцидентът с руския танкер „Московски университет”, който бе превзет от сомалийските пирати на 5 май 2010, а след това освободен от руските специални части, при което пленените пирати са били обезоръжени и пуснати с лодката си в открито море, като по-късно са потънали, предизвика доста противоречиви коментари, включително негативната реакция на т.нар. „преходно правителство на Сомалия”, и отново разпали дискусията за методите и средствата за борба с морския тероризъм в района на Африканския Рог. Не е ясно, какво е накарало руснаците да пуснат пиратите толкова далеч от брега и без особени шансове да се доберат до него. Както посочва руският експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, най-вероятно не става дума за предварително обмислена стратегия, а се е действало интуитивно. В същото време, мнозина смятат, че тъкмо това е единствения реален и ефективен начин за борба с пиратството. Като в случая не става дума за стратегия, а по-скоро за тактиката на тази борба. Защото стратегията изисква съвършено различни глобални механизми за въздействие върху ситуацията. Те би трябвало да включват цял комплекс от мерки, като започнем с правните (защото пиратите действат активно вече доста години, а и досега липсва необходимата юридическа база, нито пък съществува някакъв международен орган, на който могат да бъдат предадени заловените престъпници) и свършим с чисто военните, които задължително трябва да включват бомбардирането на наземните бази на пиратите и унищожаването на флота им и може би тъкмо затова са толкова непопулярни. Ясно е, че причината за липсата на правна база не е само мудността на чиновниците от ООН, но и скритото противопоставяне на създаването на международен „антипиратски” съд от редица държави, като например африканските страни от региона, Йемен или някои държави от Персийския залив. Като всяка от тях има собствени мотиви за това.

Всъщност, както посочва Кирсанов, проблемът е, че пиратството се е превърнало за твърде много хора, както в самата Сомалия, така и извън нея, в изключително доходен бизнес и инструмент за политическо влияние. Според някои експерти, пиратството може да се смята за сомалийски феномен, само по чисто географски признак. Всъщност зад него стои международна престъпна мрежа, разполагаща със свои хора в правоохранителните органи и диспечерските служби на много страни (включително в част от европейските средиземноморски държави). Нападенията срещу корабите в региона, по правило, не се осъществяват спонтанно, а след щателно предварително проучване. И тълпата мръсни и неграмотни пирати, които гледаме по телевизията, са само видимата част на айсберга, т.е. редовите изпълнители, чиито живот не се цени особено. Основните действащи фигури следва да се търсят на съвсем други места: в банките, застрахователните и логистичните компании, и не на последно място – в ислямистките духовни центрове и терористичните бази в „племенната зона” на афганистанско-пакистанската граница. Тоест, очертава се опасно съвпадение на интересите на ислямисткия терор с криминалния бизнес и идеолозите на религиозния екстремизъм. Една тема, която все още чака своите задълбочени изследователи.

И така, налага се изводът, че изначално сбърканата тактика на борбата с морското пиратство е съдействала за появата на ново, международно предизвикателство пред цивилизования свят, подобно на печално известния „Меделински картел” в Колумбия. В тази връзка, нека припомним едно обстоятелство, което може би обяснява негативната реакция на „преходното правителство на Сомалия” на гибелта на пиратите, опитали се да завземат руския кораб. Както е известно, в момента в тази страна се води яростна битка за преразпределяне на сферите на влияние, включително и в пиратския бизнес. А за потъналите пирати се смяташе, че са свързани с изключително силния местен играч – партията „Хизб ул-Ислам”, или по-скоро с нейното крило в района на Рас Камбони, което наскоро подписа таен договор за сътрудничество с преходното правителство. Водачът на тази група, смятана за една от най-боеспособните местни групировки и обединяваща представители на племето огаден, шейх Ахмед Мадобе се разглежда от властите в Могадишу и Найроби като един от основните инструменти за военно противодействие на радикално-ислямистката формация „Аш Шабаб” в районите на Джуба и Гедо. Освен това, решението на Мадобе да скъса с организацията-майка „Хизб ул-Ислам”, доведе до фактическото разпадане на последната. А тя, заедно с „Аш-Шабаб” се смяташе за един от основните проводници на идеите на Ал Кайда в Африка.

Да не забравяме също, че сред причините за конфликта между доскорошните съюзници в джихада срещу неверниците (през 2009, „Хизб ул-Ислам” и „Аш-Шабаб” заедно щурмуваха столицата Могадишу) бе тъкмо подялбата на зоните на влияние и то именно там, където процъфтява морското пиратство. Така, през октомври 2009, „Аш Шабаб” изтласка с въоръжена сила привържениците на Мадобе от най-голямото пристанище Кисмайо. Впрочем, след като последният сключи договор за сътрудничество с преходното правителство, той бе възнаграден с контрола върху няколко по-малки пристанища.

В тази връзка си струва да споменем още един факт, който малцина свързват с възхода на морското пиратство в региона. Става дума за значителното намаляване на маковите посеви в Афганистан, станали жертва на неизвестното химическо вещество, което напоследък пръскат американските самолети, и което, наред с опиумния мак, унищожава редица други селскостопански култури. Този факт поставя под въпрос финансовото благополучие както на талибаните, така и на ръководството на Ал Кайда в Пакистан. Все още не е известно до каква степен са засегнати постъпленията им от наркопроизводството и наркотрафика, но можем да предположим, че сред последиците от това развитие ще бъдат, от една страна, повишаване цената на наркотиците в Европа, а от друга – Ал Кайда и талибаните ще бъдат принудени да търсят нови източници на финансиране. Затова можем да предположим, че ожесточената борба между двата доскорошни стълба на сомалийския джихад се води именно за това, кой да поеме функциите на основен ковчежник на мрежата на Бин Ладен. От което пък следва, че Сомалия се превръща в една от основните бази не само за набиране на нови джихадисти, на и в нова „финансова опора” на глобалния ислямизъм. Особено имайки предвид географската и близост с централите на саудитските банки, някои от които отдавна са се специализирали в прането на мръсни пари.

Другите възможни играчи

Както е известно, за решаване на проблема с пиратството, ЕС отдавна лансира идеята за „интернационализацията” на Червено море, която обаче среща изключително негативната реакция на редица арабски държави. Така, на провелата се през ноември 2008 в Кайро, среща на държавите от басейна на Червено море, участниците категорично декларираха, че „присъствието на каквито и да било международни сили в региона застрашава стабилността в арабския свят”.

Имайки предвид тези настроения, се правят опити проблемът да се реши с увеличаване на военноморското присъствие на заинтересованите държави в Аденския залив. В тази връзка, през октомври 2008, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, позволяваща на чуждестранни кораби да навлизат в сомалийски териториални води за борба с пиратите, след което там се появиха кораби на НАТО. На свой ред, през ноември 2008, ЕС взе решение за провеждането на съвместна антипиратска операция с участието на бойни кораби на Великобритания, Франция, Германия и Испания. Междувременно, Индия, Малайзия и Русия също изпратиха свои военни кораби в близост до бреговете на Сомалия. Повечето анализатори обаче смятат, че тези мерки са съвършено недостатъчни за решаването на проблема с пиратството в района.

Да не забравяме, освен това, че нестабилната ситуация в Сомалия е доста изгодна за всевъзможните търговци на оръжие, без значение дали става дума за държавни или за частни компании. Така, още през ноември 2006, в Съвета за сигурност на ООН беше представен скандален доклад, анализиращ оръжейните доставки за Сомалия. Според изводите на експертната комисия на Световната организация, Иран и Сирия са снабдявали с оръжие споменатия по-горе Съюз на ислямските съдилища (СИС), контролиращ по онова време по-голямата част от територията на Сомалия. Срещу това Техеран е разчитал да си гарантира достъп до сомалийските уранови рудници и така да подсигури продължаването на ядрената си програма. В доклада на ООН се посочваше също, че освен Иран и Сирия, местните ислямисти са били снабдявани с оръжие от Саудитска Арабия, Египет, Либия, Еритрея и Джибути. На свой ред, Етиопия, Уганда и Йемен са осигурявали оръжейните доставки за временното правителство, официално признато от световната общност и контролиращо, по онова време, малка територия в Югозападна Сомалия.

Накрая, както вече посочих, няма никакви съмнения, че сомалийските пирати са свързани с международната организирана престъпност. Според официален представител на преходното правителство в Могадишу: „Разполагаме с достатъчно данни, че пиратските действия в Аденския залив се координират от международните престъпни групировки. Имаме данни за такива организации, които снабдяват пиратите с информация, участват в преговорите да освобождаване на заложниците и получаване на откупа за тях. Но дори и да нямахме подобна информация, трудно можем да повярваме, че малък катер с 12 човека на борда може да завладее танкер или голям кораб, като украинския „Фаина” например. Не вярвам, че подобен кораб, натоварен с оръжие, е бил избран случайно. Очевидно някой е координирал и насочвал действията на пиратите. Изправени сме пред международна престъпна мрежа, използваща младите сомалийци като наемници за най-мръсната работа”. Източници от Могадишу твърдят, че пиратите получават само малка част от получения откуп. Така, след завземането на поредния кораб, за чието освобождаване компанията-собственик е платила милион и половина долара, 15-те преки извършители на акцията са получили само 200 хиляди, докато основната част от сумата е останала у посредниците (и организаторите). Впрочем, за Сомалия това са невероятно много пари, а и готовността на компаниите да плащат значителни суми като откуп допълнително поощрява пиратската активност.

Косвено потвърждение за отличната организация на пиратския бизнес и големите технически възможности, с които разполагат пиратите, бе и прекъсването (през юни 2009) на оптичния кабел прокаран по дъното но морето, в резултат от което цяла Източна Африка, и то за доста значителен период от време, се оказа лишена от повечето си интернет-ресурси.

Американското присъствие в региона

В началото на януари 2007, край бреговете на Сомалия се появиха три американски бойни кораба – ракетните крайцери „Бънкър Хил” и „Енцио”, както и десантният кораб на въздушна възглавница „Ешленд”, които трябваше да отрежат пътя за отстъпление по море на съпротивляващите се на етиопските войски местни ислямисти. Междувременно, Съветът за сигурност на ООН, който бе свикан на извънредно заседание, така и не съумя да излезе с ясна резолюция за ситуацията в Сомалия и се задоволи само да призове участниците в конфликта да прекратят бойните действия. Последваха активни преговори в рамките на Африканския съюз за евентуалното изпращане на миротворчески контингент в страната. Причината беше, че етиопското военно присъствие провокира нарастващо недоволство сред сомалийците, заплашвайки да разруши крехката коалиция между местните кланове, възстановена след дълги и мъчителни преговори. Както е известно, преди настъплението на ислямистите, именно тя контролираше фактическата власт в Сомалия.

В резултат, на 2 януари 2007, беше обявено за прекратяване на военните действия в страната. Само седмица по-късно обаче (т.е. на 9 януари), военен самолет на САЩ АС-130 нанесе ракетен удар по сомалийското село Хайо, където, както се твърдеше, са били разположени части на ислямистите от СИС. По непотвърдени данни, в резултат от това нападение са загинали няколко десетки души. По-късно, американските военни обявиха, че цел на въздушния удар е бил „лидерът на Ал Кайда в Източна Африка, както и други високопоставени лица от терористичната мрежа”, организирали нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания, през 1998. Последва нов въздушен удар – този път, нанесен от хеликоптери на американските ВВС. През юни същата година, военноморските сили на САЩ обстрелваха „обекти на Ал Кайда” в провинция Пунтленд, в Североизточна Сомалия.

На 3 март 2008, американски самолети атакуваха градчето Добли, в Южна Сомалия, близо до границата с Кения. Източници от Пентагона отново заявиха, че мишена са били „неколцина известни терористи”. Впрочем, местните жители потвърдиха, че по време на нападението в града се е намирал духовният водач на местните ислямисти Хасан Турки, който е трябвало да се срещне с местни военни командири, подозирани от американците, че са замесени в нападенията срещу посолствата в Кения и Танзания.

„Съединените щати са изпълнени с решимост да идентифицират, локализират, арестуват или ликвидират, при нужда, терористите, навсякъде, където те действат, подготвят се, планират акциите си или се укриват – обяви след поредната въздушна атака официалният представител на Пентагона Браян Уайтмън, като даде да се разбере, че САЩ съзнателно не обявяват всичките си специални операции на сомалийска територия.

Тоест, на практика, американците отново се ангажираха открито в сомалийския конфликт, макар че този път гледат да не повтарят предишните грешки. Затова се включиха едва след като етиопската армия вече беше спечелила войната с ислямистите.

През януари 2009 етиопците се изтеглиха от Сомалия, заради крайно негативното отношение на местните жители към тях. САЩ обаче, продължават да претендират, че могат да влияят върху случващото се в страната. Не тайна, че в американските операции в Сомалия активно участват подразделенията, дислоцирани във военната база на САЩ в Джибути, включително за осъществяване на въздушни удари или разузнавателни мисии. Напоследък в някои медии се появи информация, че американски специални части са разположени в региона, както и на кораби край сомалийското крайбрежие, при това не само на военни. Между другото, през април 2009, при опита си да завладеят поредния американски търговски кораб, местните пирати бяха неприятно изненадани от присъствието на командоси от специалните части на борда.

Пиратските структури в Сомалия

По данни, изнесени от сомалийски официални представители, в териториалните води на страната в момента действат около 25 пиратски групировки, като всяка от тях включва 10-12 членове на екипажа на пиратския катер, плюс още 3-4, които осигуряват „бреговото обслужване”. Смята се, че всички принадлежат към един и същи род или клан, като повечето експерти твърдят, че не съществува някакво общо обединение на пиратските формации.

Най-известни днес са следните пиратски групи:

-          Морските пехотинци на Сомалия (или Стражите на сомалийските води) се смятат за най-ефективната групировка, способна да осъществява нападения срещу кораби, плуващи далеч от брега. Твърди се, че именно тази група е осъществила 80% от всички нападения през 2007. Основните и бази са пристанищата Харадере и Ейл. Според някои данни, групата е организирана като поравоенна структура и, дори си има главнокомандващ, титулуван „адмирал”.

-          Националната доброволческа брегова охрана – групировка, базираща се в Кисмайо, която атакува предимно малки кораби, включително и рибарски.

-          Групата от Мерка: обединение на няколко пиратски банди, чиято база е малкото сомалийско пристанище Мерка. Смята се, че е доста по-зле организирана от другите, но пък предприема дръзки нападения далеч навътре в морето.

-          Групата Пунтленд се базира на много изгодно стратегическо място – по северното крайбрежие на Африканския Рог, в едноименната автономна провинция. Групата претърпя сериозни загуби през април 2008, когато силите за самоотбрана на местното правителство атакуваха завзетия от пиратите товарен кораб „Ал Халиджи”, а властите обявиха, че ще екзекутиран всички пленени пирати.

По данни на Международното морско бюро, сомалийските пирати използват четири базови кораба, чиито външен вид е добре известен. Снимките на два от тях – риболовни траулери – са качени на сайта на антипиратския център на Бюрото, като името на единия е Burum Ocean, а на другия Arena (или Athena). Възможностите на съвременните спътникови технологии позволяват да се добие достатъчно ясна представа за цялата инфраструктура на сомалийските пирати. Така, израелската компания-оператор ImageSat International N.V. успя да получи, с помощта на миниспътника EROS B, снимки с пространствено разрешение до 0,7 метра на крайбрежната акватория на Сомалия, на които съвсем ясно се виждат пленените от пиратите кораби, както и селата и пиратските бази по бреговете на страната, а също кейовете, където са закотвени техните катери и лодки. Впрочем, и в това отношение ситуацията с пиратите отразява един от парадоксите на днешното време, когато огромните технически възможности на съвременната цивилизация не се използват за решаването на политическите и икономически проблеми на региона.

Новата американска стратегия за борба с пиратите

Американските военноморски сили също разполагат с точни данни за пиратските бази на сомалийския бряг и следят движението в тях, но засега не планират някакви конкретни действия. Това обяви още през октомври 2008 командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд. Според него, ежегодно край бреговете на Сомалия преминават около 20 хиляди кораба, чиято защита изисква присъствието на такива военноморски сили, каквито нито Вашингтон, нито международната общност не може да си позволи да изпрати. „Тоест, ние знаем къде са пиратските бази на брега, но мисля, че ще си останем с това” – посочи адмиралът.

По информация на телевизия АВС, от април 2010, която цитира анонимни източници от Пентагона, в момента САЩ анализират възможностите да използват нови методи за борба със сомалийските пирати. В частност, може да бъде увеличено американското военноморско присъствие в района, с изпращането там на малки стражеви кораби, разполагащи с артилерия, които да патрулират в крайбрежните води. Предлага се също да започне кампания за унищожаване на „корабите-майки”, превозващи пиратските лодки  на големи разстояния, включително и за осъществяване на атаки срещу търговски кораби далеч в открито море. Все още обаче не е взето окончателно решение.

Преди това, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Малън потвърди, че САЩ гледат изключително сериозно на пиратската заплаха и възнамеряват да преразгледат стратегията си за борба с нея. Той подчерта, че макар в района да патрулират бойни кораби на 16 държави, те просто не са в състояние да контролират огромното водно пространство с площ над един милион кв. км. Така, след пиратската атака срещу американския товарен кораб Liberty Sun, на есминеца Bainbridge бяха необходими цели няколко часа за да се добере до мястото – време, напълно достатъчно на пиратите да се скрият.

На свой ред, шефът на Пентагона Робърт Гейтс също призна, че ситуацията около Сомалия представлява много сериозен международен проблем, който продължава да се влошава. При това той отбеляза, че тук няма да може да се използва опитът в борбата с пиратството, натрупан в Югоизточна Азия (т.е. в Малакския пролив), защото там, за разлика от Сомалия, местните правителства са в състояние да контролират ситуацията на сушата. Специално внимание заслужава твърдението на Гейтс, че нараства броят на експертите, предлагащи занапред САЩ да работят не толкова със слабото централно правителство на Сомалия, а да заложат на контактите с реално функциониращите местни власти в крайбрежните райони на страната, където са и основните пиратски бази. Засега обаче, по този въпрос Пентагонът и Държавният департамент са на различни мнения.

В същото време, САЩ не изключват и вариантите за силово решаване на проблема с осъществяване на сухопътна операция, макар самият Гейтс да заяви в тази връзка, че страната му не разполага с достатъчно разузнавателна информация за осъществяването на ефективна наземна операция срещу сомалийските пирати. Според него, организирането на подобна операция „под егидата на ООН”, при която да бъдат „минимизирани” възможните загуби сред мирното население, е възможна само ако бъдат предварително „идентифицирани” местните кланове, занимаващи се с пиратска дейност.

Впрочем, държавният секретар по отбраната едва ли е съвсем искрен. Защото има достатъчно информация, че американското военно командване само чак сигнал от президента Барак Обама за да пристъпи към пълното унищожаване на наземните бази на сомалийските пирати. Поне така твърди американското издания Daily News. На свой ред, бившият специален пратеник на президента в Сомалия Робърт Оукли съобщи, че Командването на силите за специални операции на САЩ вече е разработило детайлен план за „прочистване” на пиратските бази на сушата и сега очаква одобрението на президентските съветници по национална сигурност за да го стартира. „Отдавна ни сърбят ръцете да ги ликвидираме, но още нямаме разрешение да го направим” – посочи той. Според Оукли, специалните части „Делта” са в състояние „да се справят с пиратите за 72 часа”. Впрочем, от Командването на силите за специални операции отказват да коментират твърденията му. Що се отнася до позицията на т.нар. централно правителство в Могадишу, според служителя на неговото Външно министерство Мохамед Ханула: „Ние смятаме, че пиратите представляват изкуствено създадена международна мафия, която не иска в този регион да има ред и сигурност. Новото сомалийско правителство ще се бори с всички сили срещу тази заплаха и разчита на помощта на международната общност”. Според него, правителството активно работи за разрешаването на проблема с пиратството в териториалните води на Сомалия като за целта предлага да бъдат създадени коридори, по които да се движат чуждестранните търговски кораби, съпровождани от международен военен ескорт. „Всички кораби, които се движат извън тези коридори, автоматично ще се смятат за пиратски и ще бъдат третирани според изискванията на международното морско право” – посочва въпросният сомалийски дипломат.

В тази връзка, редица медии отделят специално място на лансираната от правителството стратегическа програма за възраждането на Сомалия, предвиждаща „предоставяне на четири равни квоти за участие на основните външни партньори на Могадишу: САЩ, ЕС, Китай и Русия, плюс още една квота за всички останали, желаещи да се включат в реализацията и”. Според централното правителство, „тези квоти се отнасят за всичките ни минерални ресурси и външната политика”. А, както е известно, Сомалия разполага със сериозни находища на петрол, природен газ, злато, платина, желязна руда, уран и други полезни изкопаеми. Сериозен потенциал има и селското и стопанство, особено традиционните му отрасли – животновъдството и риболова, осигуряващи основната част от официалните приходи на държавата. В тази връзка, правителството в Могадишу се стреми да привлече чуждите инвеститори за да възроди рухналата национална икономика, да подготви кадри за всичките и отрасли, както и да възстанови кадровия корпус на националната армия и полицейските служби на страната. В тази посока са направени само първите, но твърде важни за възраждането на държавата стъпки. При всички случаи обаче, дали сомалийското правителство ще съумее да постигне реални успехи при реализацията на плановете си в тази посока, както и за цялостната стабилизация на ситуацията в региона, до голяма степен зависи от координираните и навременни действия на световната общност в района на Африканския Рог.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/948-obetovanata-zemq-na-miusiulmanskite-bratq#_ftnref1

През 70-те години на миналият век, членовете на „Мюсюлманските братя” и техните симпатизанти насочват вниманието си към Европа, като постепенно изграждат в западната и половина широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации. Провалили се в опитите да завземат властта в Египет, „братята”, превръщат Стария континент в свой основен приоритет. В резултат на това и благодарение финансирането от богатите на петрол държави от Персийският залив, днес членовете на Братството ръководят добре организирана, централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни. Ролята на принадлежащите към нея европейски мюсюлмански организации може да се определи като двойнствена:

„Те се представят за модерни и съвременни, дори и да продължават да изповядват радикалната идеология на Братството и да поддържат връзки с терористите. Умерената им реторика и доброто владеене на немски, холандски и френски език отваря за тях вратите на европейските правителства и медии… Но, когато говорят на арабски или турски пред последователите си, хвърлят маските и прегръщат радикализма. И макар че по телевизията призовават за междурелигиозен диалог и интеграция, в джамиите им се проповядва омраза, а на богомолците непрекъснато се говори за злините на западното общество”[1].

Европа като част от „Дома на Исляма”

1989 се оказва повратен момент за „Мюсюлманските братя”, тъй като пред тях се разкрива възможността да запълнят идеологическата празнина, възникнала след рухването на комунизма. Друга фундаментална промяна е, че привържениците на движението престават да разглеждат Европа като част от Дар ал-Куфр (т.е. „Дома на неверниците”) и на практика я включват в Дар ал-Ислам (т.е. Дома на исляма), приемайки, че „шариатът трябва да се прилага от мюсюлманите, установили се на европейска територия, тъй като и Европа е част от земята на исляма”[2]. Тази теологическа рамка е от ключово значение за да разберем, как „Мюсюлманските братя” се вписват в рамките на ислямският спектър днес. Както е известно, в традиционната ислямска политическа доктрина, светът се разделя на две сфери – Дар ал-Ислам, т.е. земите управлявани от мюсюлманските правителства и Дар ал-Куфр, т.е. територии, администрирани от неверници (немюсюлмански правителства). За най-стриктните привърженици на салафитския ислям, Европа принадлежи към втората сфера. За тези, които френският изследовател Жил Кепел нарича „набожните” и свързва с мирната версия на исляма, Европа е Дар ал-Сул (т.е. Дом на примирието) – земя, където младите мюсюлмани трябва да се откажат от войнствения джихад и да съжителстват съвместно с друговерците, като същевременно продължават да се придържат към строгите религиозни доктрини. Друго измерение на Дал ал-Куфр обаче е известно като Дар ал-Харб, т.е. Дом на войната. Тази рамка се използва от привържениците на войнственият джихад, чиято цел е да разширят границите на Дар ал-Ислам и да се създаде универсална ислямска умма (общност, държава)[3].

Мястото на „Мюсюлманските братя” в тази картина е специфично, като организацията привлича предимно консервативно настроени мюсюлмани, които интегрира към своите принципи, но без да ги асимилира. Членовете на Братството се стремят да организират мюсюлманите в активни общности и институции, като същевременно се насърчават образователните и социални услуги[4]. „Братята” търсят сътрудничеството на приемащата страна и насърчават дискусиите и преговорите с общинските организации относно правото на застъпничество по такива важни въпроси като носенето на забрадка, или консултациите по етнически проблеми. В дългосрочен план, организацията цели признаването и интегрирането си в европейското политическо пространство, чрез институции и лидери, които са добре познати и, общо взето, приети в европейските среди, въпреки че често ги свързват с насърчаване на екстремизма на местно и глобално равнище.

Днес идеологически лидер на движението е теологът шейх Юсуф ал-Кардауи. Роденият в Египет духовник, който живее в Доха (Катар), води седмично предаване на религиозна тематика,  излъчвано по катарската телевизия „Ал Джазира”. Там той се изявява като умерен и модерен теоретик на исляма. Издирван по обвинения в тероризъм в родният си Египет[5], Кардауи се рекламира от „Ал Джазира” като „почитан в голяма част от мюсюлманският свят заради интелекта си и способността да адаптира основните принципи на исляма към реалностите на съвременнния свят”[6].

Кардауи ръководи организацията „Европейски съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), който е важен и много ефективен инструмент на „Мюсюлманските братя”, достъпен във виртуалното пространство чрез електронната си страница www.islamonline.net. През 2003, Кардауи създава „Световен съвет за мюсюлмански духовници”, със седалище в Дъблин. Ежегодните му заседания се провеждат из цяла Европа, като на тях се обсъждат и публикуват напътствията на исляма (фетви), особено такива, касаещи живота на мюсюлманите в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Като духовен лидер на тези организации, той подкрепя основния принцип на „Мюсюлманските братя”, че всички мюсюлмани следва да се дистанцират от либералната демокрация, практикувана на запад, като в същото време максимално се възползват от нейните привилегии и предимства[7]. Макар че пред немюсюлманите използва умерена риторика, поведението му е съвършено различно, когато проповядва пред арабскоговоряща аудитория. През 2002, в предаването си, излъчвано от „Ал Джазира”, Кардауи заяви: „Вече завладяхме Константинопол, сега остава да се изпълни втората част от пророчеството – завладяването на Ромийа (Рим). То ще означава, че ислямът ще се завърне в Европа. В едно от предишните предавания посочих, че това няма да е завладяване със сила, а с проповеди и идеология. Европа ще осъзнае, че страда от материалистичната култура и ще потърси алтернатива… Ислямът ще се завърне в Европа и европейците ще приемат исляма. След това те самите ще започнат да разпространяват исляма по света, дори по-ревностно от нас – старите мюсюлмани. Това е във възможностите на Аллах”[8].

По отношение на тероризма, Кардауи изказва различни и взаимно противоречащи си мнения. Така, той осъди разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк и атентата в мадридското метро, като актове на терор[9], но напълно подкрепя тероризма срещу Израел и израелските граждани, които смята за „законно обосновани”. От теологична гледна точка, разглежданите обекти са част от Дар ал-Куфр, което предопределя и крайното им елиминиране. Тоест, те подлежат на религиозно прочистване, тъй като, по презумция, цялото израелско общество се състои от противникови бойци, защото всички израелци - мъже и жени, са „обучени да убиват палестинци”.

Подобно на други лидери на „Мюсюлманските братя”, Кардауи осъжда джихадизма и организации като „Ал Кайда”. Позицията му обаче е диаметрално противоположна, когато става въпрос за дейността на „Хамас” – инструментът на „братята” на палестинска територия. Дейността на „Хамас” се легитимира с религиозните постановления (фетвите), които Кардауи издава, и които оправдават извършването на самоубийствени атентати срещу цивилни граждани. Това ясно илюстрира двойнствената риторика и позиция, която теологът заема, в зависимост от засегнатите страни.

Подобен подход Кардауи използва и когато става въпрос за западни понятия като демокрация, свобода на словото и вероизповеданията, правата на жените, хомосексуалистите и антисемитизма. Те могат да бъдат разбрани само, ако първо се пречупят през призмата на изповядвания от Братството ислям. Когато обаче говори пред европейските медии, тези несъответствия и противоречия се прикриват с използването на лексика и терминология, доближаваща се до идеята за „Еврабия”: „Като мюсюлманско общество, трябва да приемем демокрацията в ислямския и контекст… общество движещо се от законите на шариата, което е съвместимо с ценностите на свободата, човешките права, правосъдието и равенството… Трябва да вземем доброто и да се откажем от лошото. Например, много демократични страни са разрешили разпространението на форми на сексуално отклонение… Ислямът не е антидемократичен. Това, което искаме, е свободно общество, приемащо правилата и законите на шариата, който е съвместим с ценностите на демокрациите, човешките права, правосъдието, развитието и просперитета.”[10]

В същото време, името на Кардауи се свързва с организации, финансиращи ислямистките терористични мрежи. Той например е член на шариатския борд на банката „Ал Таква”, като е и един от най-значимите и акционери[11]. Държавният департамент на САЩ определя тази банка като: „специално създадена организация за глобален тероризъм”. Авоарите и бяха замразени от американските власти на 7-ми ноември 2001, след разкритията, уличаващи банката, че финансира Ал Кайда[12]. Кардауи е и председател на благотворителната коалиция „101 дни”, която властите в Палестинската автономия определиха като „едни от поддръжниците – с пари и продоволствие, на движението „Хамас”. В тази връзка, през ноември 1999, на Кардауи бе забранено да влиза на територията на САЩ.

През март 1997 „Федерацията на ислямските организации в Европа” (ФИОЕ), спонсорира първото заседание на „Европейският съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), провело се в Лондон с участието на над петнайсет известни ислямски учени. Те одобряват изготвеният проект за Конституция на Съвета. В нея той е описан като „ислямски, специализиран и независим орган”, имащ правото да издава всеобщо валидни фетви, „отговарящи на нуждите на мюсюлманите в Европа”[13]. На практика, Съветът е правен орган, който изготвя за европейските мюсюлмани необвързващи правни съвети по въпроси, пред които те се изправят, живеейки в немюсюлмански държави. Седалището на Съвета е в Дъблин, като той работи съвместно с „Ислямския културен център”. И двете институции се ползват с щедра финансова подкрепа от организацията „Ал Мактум”, оглавявана от финансовият министър на Дубай, шейх Хамдан ал Мактум.[14] Съветът заседава два пъти годишно и  включва 32 ислямски теолози, повечето от които живеят в Европа.

Всъщност, Съветът е орган създаден и доминиран от глобалната мрежа на Братството. Някои от членове му са авторитетни теолози от арабските страни на Персийският залив, като повечето са тясно свързани с мрежата Икван. Както признава лидерът на туниската ислямистка формация „Ал Нахда” Рашид Ганучи: „някои от членовете на Съвета са членове и на Братството, някои не са. В случая е важна идеологията, а не движението”[15].

Независимо, че Съветът е изграден като демократичен орган, в който управлява мнозинството, членовете му гледат да избягват разногласията и обикновено следват позицията на Кардауи и другите влиятелни фигури в тази институция. Шейхът е харизматична личност, чиито авторитет е от решаващо значение за Съвета. Въпреки, че се стреми да използва умерена риторика, той многократно е подкрепял самоубийствените атентати срещу Израел и американските сили в Ирак и редовно декларира подкрепата си за организации като „Хамас” и палестинската „Ислямски джихад”. Кардауи определя близкоизточния мирен процес като „заговор за прекратяване на палестинската съпротива” и заявява открито, че „джихадът е задължение на целия мюсюлмански народ за да освободи Палестина, Йерусалим и джамията „Ал Акса”[16]. Така през 2004 Карадауи издаде фетва, оправдаваща атаките срещу всички американски граждани в Ирак, включително и цивилни, посочвайки че „няма разлика между цивилните американци и военните, защото и едните и другите нахлуха в страната”, а „цивилните са там за да служат на американските окупационни сили“.[17]

Саид Рамадан и походът на „братята” в Европа

След 1960, членовете на „Мюсюлманските братя” създават широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации, като крайната им цел е „въвеждане на ислямското право в цяла Европа и САЩ”[18].

Във Франция, екстремисткият „Съюз на ислямските организации в Европа” (СИОЕ) си извоюва доминиращи позиции във формирания от правителството „Ислямски съвет”, а в Италия радикалният „Съюз на ислямската общност и организации в Италия” (СИИОИ) е партньор на управляващите в диалога с местната мюсюлманска общност.

От всички страни в Европа, Германия се оказва най-подходяща за активността на „Мюсюлманските братя”. Откривайки благоприятна среда в тогавашната Западна Германия, още през 50-те години на миналият век, интелектуалците от Братството необезпокоявани развиват дейността си там. Заради ключовата си позиция в сърцето на континента, Германия се превръща във важна опорна точка за разпространението на радикалния ислям в Европа. Зетят на основателя на „Мюсюлманските братя”  Хасан ал-Бана и негов личен секретар - Саид Рамадан, се премества от Саудитска Арабия в Германия и създава там организацията „Ислямско общество в Германия” (ИОГ), която ръководи от 1958 до 1968. Рамадан е роден през 1926 в едно село, северно от Кайро. Присъединява се към Братството на 14-годишна възраст, след като присъства на проповед на Хасан ал-Бана[19]. През 1946 Рамадан завършва право в Университета на Кайро и започва издаването на „Ал Шихаб” – официалното списание на организацията, като паралелно с това става и личен секретар на ал-Бана. През 1948 е сред арабските доброволци, сражаващи се в Палестина, като дори е назначен за ръководител на военния корпус в Йерусалим от краля на Йордания Абдулах. След кратката си военна кариера се отправя към току що създадената държава Пакистан, където, въпреки младостта си, се кандидатира за генерален секретар на „Световният мюсюлмански конгрес”.

След забраната на Братството от египетските власти, през декември 1948, и убийството на ал-Бана година по-късно, положението на „Мюсюлманските братя” доста се усложнява, което принуждава Рамадан да остане в Пакистан, където работи като културен посланик на страната в арабският свят. Когато (през 1950) забраната на организацията му е отменена, той се връща в Египет и започва да издава „Ал Муслимун” – едно от най-важните списания, пропагандиращи радикалния ислям. След преврата през 1952 и краткотрайното сътрудничество между националистическото правителство на Насър и „Мюсюлманските братя”, репресиите на властите отново се стоварват върху Братството, което принуждава Рамадан да напусне страната, заедно със съпругата си Уафа – най-голямата дърщера на Хасан ал-Бана.Семейството се установява в Женева, а Рамадан се записва да учи в Университета в Кьолн, където се дипломира като юрист и защитава дисертация по ислямско право.

През 1961, в Женева, заедно с индийските учени Мохамед Хамидулах и Маулана Мохамед Абдул Али Хасан ал-Надви, Рамадан създава организацията „Ислямски център на Женева”. Първоначално централата и е в една вила, дарена от арабски принц, след което се премества в сграда в близост до езерото Леман. Привилегированите отношения на Рамадан със саудитците, му дават възможност да финансира разрастващата се дейност на центъра.  Появата му е важна индикация за целите на Рамадан, който го превръща в първият щаб на „Мюсюлманските братя” в Европа, чиято дейност (благодарение финансовата подкрепа на Саудитското кралство) бързо се разпространява и в други европейски страни. Днес, Центърът се управлява от неговия син, Хани Рамадан, а в управителния му съвет участва и другият син на Саид, Тарик Рамадан. През август 2004 последният получава виза за да преподава в университета в Нотр Дам, която обаче впоследствие му е отнета от американския Департамент по вътрешна сигурност[20].

През 1962 Саид Рамадан активно участва в създаването (и пише устава) на финансираната от Саудитите „Световна мюсюлманска лига” – транснационална организация, чиято цел е разпространението на крайната салафитска идеология, и която беше разследвана през 2004 от Сената на САЩ за връзки с финансовите мрежи на тероризма[21]..

Разчитайки на мощната саудитска финансова подкрепа, Саид Рамадан се заема с разпространението на идеологията, изповядвана от „Мюсюлманските братя”, и в други европейски страни. Първата възможност за това му дават група арабски студенти, които се обръщат към него с молба да помогне за изграждането на джамия в Мюнхен. Студентите се борят за контрола над т.нар.  „Комисия за строеж на джамии”, опитваща се да събере средства за строителството на нова джамия в баварската столица,[22] като основните им конкуренти са група бивши мюсюлмански военни, които се сражават редом с нацистите през Втората световна война и остават в Мюнхен след края на войната. Произхождащи от Централна Азия и Кавказ и изповядващи умерения ислям, те се сблъскват с далеч по-радикално настроената арабска общност.

През 1960, благодарение на саудитските пари, Рамадан става председател на комисията и през 1973, когато джамията най-сетне е завършена, Братството вече е отстранило всички други групи, претендиращи за контрол върху нея. Така Женева се превръща в база за разгръщане на европейските операции на Братството, а джамията в Мюнхен – в техен щаб. Доминиращата позиция на Саид Рамадан в „Комисията за строеж на джамии”, преименувана по-късно на „Ислямско общество на Германия” (ИОГ), продължава до 1973, когато управлението и се поема от сириеца с италиански паспорт Халеб Химат.

Химат оглавява ИОГ чак до 2002, като постоянно пътува в Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ. Той е сред основателите на вече споменатата банка „Ал Таква” (заедно с Кардауи и египетският банкер Юсеф Нада), превърнала се в мощен конгломерат, финансиращ дейностите на „Мюсюлманските братя”. С помощта на Химат, Юсеф Нада  развива клоновете на „Ал Таква” в Швейцария, Лихтенщайн и Бахамските острови. Банката финансира и няколко ислямски центрове в Европа (включително създадения през 1960 Ислямски център в Мюнхен и списанието му „Ал Ислам”), както и официалното списание на Братството, „Рисалатул Икван”. През 2001, американският Департамент по финансите определя Химат и Нада като лица, финансиращи тероризма и пряко свързани с „Хамас” и Ал Кайда[23].

ИОГ, чиито най-важен център е в Мюнхен, е основния филиал на египетското братство в Германия. Организацията се е разраснала значително през изминалите години и днес си сътрудничи с десетки ислямски формации в страната. Досега към ЙОГ са се присъединили ислямски центрове от над трийсет немски града, като организацията тясно съдейства и спонсорира много ислямски, младежки и студентски организации в Германия.

Голяма заслуга за това има египтянинът Ибрахим ел-Зеят, роден в Германия и лидер на многобройни студентски организации. Той поема ръководството на ИОГ, след като Халеб Химат подава оставка. Зеят е наясно с възможностите и ролята на младите поколения немски мюсюлмани и осигурява участието им в младежките и студентските ислямски организации. Германските власти обаче свързват Зеят с Братството, както и със „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) – саудитска неправителствена организация, работеща за разпространението на уахабизма и радикалното тълкуване на исляма по света, чрез своята мрежа от училища и издаваната от нея литература. Асамблеята, която действа под егидата на „Световната мюсюлманска лига”, цели да внуши на младите европейски мюсюлмани идеята за пълното превъзходство на ислямската система над останалите. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и може да се похвали със солидни ресурси. През 1991 САММ публикува книгата „Таджихат Исламиа” („Ислямски възгледи”), в която се казва: „Накарайте децата си да прегърнат отмъщението към юдеите и подтисниците и ги научете, че нашите младежи ще освободят Палестина и Ал Кудс (Йерусалим), когато се върнат към исляма и извършат джихад в името на Аллах”. Присъствието на подобни идеи в „Таджихат Исламиа” е по-скоро правило, отколкото изключение. В  много други публикации на САММ също присъства силна антисемитска и антихристиянска риторика.

Дейността на Зеят се свързва и с „Европейския институт за хуманитарни науки”, занимаващ се с обучението на имами. Според европейските разузнавателни служби, в училището се изнасят радикални духовни проповеди и се разпространява религиозна омраза. Самият Зеят никога не е бил обвиняван в извършването на терористична дейност, но осъществява съмнителни финансови сделки и сътрудничи с много организации, разпространяващи религиозна омраза.

ИОГ разполага с широка мрежа от ислямски организации в повече от 30 немски града. Освен това поддържа тесни връзки и с турската организация „Милли Гуруш”, която има 30 000 члена и около 100 000 симпатизанти. Официално, тя защитава правата на турското имигрантско население в Германия, като набляга особено на правото му на глас на демократичната политическа сцена и „запазване на ислямската му идентичност”[24]. „Милли Гуруш” обаче има и екстремистка насоченост. Според немските специални служби, „въпреки, че в публичните си изявления организацията твърди, че се придържа към принципите на западната демокрация, сред целите и са премахването на сегашното светско правителство в Турция и установяването на ислямска държава и социална система”[25].

Франция също е важен обект в похода за разпространяване идеологията на Братството на континента. Индийският интелектуалец и автор на близо двеста разработки, касаещи ислямската история, култура и право, Мохамед Хамидулах създава именно в Париж първата ревивалистка „Асоциация на ислямските студенти във Франция” (АИСФ). Въпреки че самият Хамидулах изповядва умереното тълкуване на Корана, скоро след създаването и АИСФ се превръща в база на малка група радикални мюсюлмански студенти, обучаващи се в парижките университети. Сред тях е и Хасан ал-Тураби, тогава млад студент по право от Судан, който впоследствие става един от най-видните ислямски „ревивалисти” в новата европейска история и духовен лидер на ислямистите в родния си Судан[26] . Впрочем, по същото време, в редиците на АИСФ можем да среещнем и други добре познати фигури, като Аболхасан Банисадр – първият президент на Ислямска република Иран[27], Саид Рамадан ал-Боутих, който е сред най-авторитетните сирийски теолози, и Исам ал-Атар – един от най-известните лидери на „Мюсюлманските братя”, избягал от Сирия за да се установи в немският град Аахен, където създава джамията „Билал”.

През 1979, малка група членове на АИСФ, възприела визията на „Мюсюлманските братя” и работеща за разширяване влиянието на движението сред мюсюлманското население на Франция, създава нова организация – „Ислямска група във Франция” (ИГФ), която четири години по-късно се преименува в „Съюз на ислямските организации във Франция” (СИОФ)[28]. За учредители на организацията се смятат иракчанинът Зухаир Махмуд и тунизиецът Абдалах бен Мансур, но истината е, че зад нея стоят далеч по-важни фигури като Файсал Маулауи, който, при престоя си в Париж, е член на АИСФ, но после се връща в родния Ливан за да оглави радикалната политическа партия „Ал-Джамаа ал-Исламиа”. Втората важна личност е Рашид Ганучи, който е секретар на АИСФ от 1968 до 1969, след което оглавява „Ал Нахда” – ислямистко движение, борещо се със светския режим в Тунис[29]. Ганучи и Маулауи са умни политици, съумяващи успешно да адаптират идеологията към обстоятелствата. Те са наясно, че Братството се нуждае от добре структурирана организация, способна да влияе върху политическият дебат и, едновременно с това, да радикализира мюсюлманското малцинство в европейската държава с най-многочислена ислямска общност.

През последните две десетилетия, СИОФ се оформя като най-влиятелната и активна организация сред мюсюлманската общност във Франция, контролираща голям брой джамии и привличаща десетки хиляди посетители на ежегодните си събрания в Льо Борже. СИОФ постепенно достига ниво, позволяващо й поддържането на собствени образователни институции като „Европейския институт за хуманитарни науки” (ЕИХН)[30]. Сред основните цели на организацията е да обучава имами, които, освен нужната богословска и научна основа, получават и представа за ценностите, залегнали в основите на западната цивилизация. Институтът е създаден от такива ключови за СИОФ фигури, като Ахмед Джабала и Зухаир Махмуд, и често се посещава от най-видните представители на международната мрежа на Братството[31]. Научният му съвет се оглавява от Файсал Маулауи и шейх Юсуф ал-Кардауи, като духовният лидер на СИОФ и „Мюсюлманските братя” е чест гост и лектор.[32] [33]

Френските власти демонстрират двойнствено отношение към СИОФ. От една страна, показателно е, че Френският държавен съвет отказа да удовлетвори молбата за натурализация на Бен Мансур (един от основателите на Съвета), посочвайки, че той оглавява „федерация, с която са свързани много екстремистки движения, отхвърлящи основните ценности на френското общество”[34]. От друга страна, Никола Саркози, който по това време е министър на вътрешните работи, публично заявява, че СИОФ винаги е заемал позиции, „уважаващи Републиката”, и е надежден партньор в деликатния диалог за интеграцията на френската мюсюлманска общност[35].

Представителите на СИОФ, които в повечето случаи имат научни степени от престижни френски университети, участват в многобройни междурелигиозни, антирасистки и про-интеграционни партньорства с различни християнски частни и правителствени организации.  В същото време обаче, те не са се отказали от радикалните си възгледи и често си позволяват откровени антисемитски забележки или пък защитават действията на „Хамас”. Книги като „Протоколите на сионските мъдреци” и произведенията на Ал-Бана и Саид Кутб редовно се продават на срещите на СИОФ. В началото, когато СИОФ все още е малка организация, един от нейните представители - Ахмед Джабала, посочва, че стартът на организацията включва два етапа: „първият етап на старта е демократичен, а вторият ще изведе ислямското общество в орбита”[36].

Имайки предвид многобройните мюсюлмански общности във Великобритания, Франция и Германия, естествено е именно те да се явяват трите основни центрове в дейността на мрежата Икван в Европа, но истината е, че почти всяка европейска държава, в различна степен, е засегната от дейността на „Мюсюлманските братя”. Добре структурираната мрежа дава възможност на Братството успешно да преследва целите си, ключови сред които са препятстване на интеграцията и радикализация на мюсюлманските малцинства.

„Мюсюлманските братя в Холандия”

Както и в останалата част от Западният свят, в Холандия ислямският радикализъм претърпя сериозна трансформация през изминалите години. Тя е резултат не само от развитието  в рамките на самото движение, но и от промените в Холандия и мюсюлманските общности в Западният свят. Процесът става по-забележим през последните години на ХХ век и се засилва след събитията от 11 септември 2001. Той се ускорява още повече след убийството на кинорежисьора Тео ван Гог в Амстердам, на 2 ноември 2004, като оттогава насам продължава да набира интензивност. Впрочем, сходни процеси се наблюдават и в други страни, като последица от атаките в Ню Йорк и след бомбените атентати в Мадрид и Лондон.

През 1996, в Хага се създава „Лигата на ислямската общност в Холандия” (ЛИОХ), която е местния филиал на ФИОЕ (връзката на европейско ниво на Братството). Холандската организация работи за създаване на цялостна структура, която да помогне за разпространяване идеологията на „Мюсюлманските братя” в страната.

Сред основателите на ЛИОХ е сириецът Ибрахим Акари[37]. Още от създаването и, той е член на борда и през годините заема различни ръководни постове. Междувременно, участва и в други мюсюлмански организации в Холандия, като особено значима е лидерската му позиция в местният клон на фондацията „Ал Акса”, която е важен финансов орган на „Мюсюлманските братя”. Акари заема поста до замразяването на активите на фондацията от холандското правителство, през 2003, след като разследването на холандските служби води до повдигане на обвинения, че тя участва във финансирането на световният тероризъм.[38]

Друга знакова фигура, участвала в създаването на ЛИОХ, е мароканецът Яхя Буяфа. През 2003, той ръководи дейността на джамията „Тауба”, като постепенно разширява дейността си сред ислямските организации. През май 2003 става член на управителният съвет на Ислямският университет в Шиедам, където се запознава с Ибрахим Акари. Междувременно, Буяфа създава и „Ноер Ал’илм” - издателска къща, която превежда и издава трудове на Юсеф Кардауи, Хасан ал-Бана, Абдул Ала Маудуди, Ибн Таймия и Амр Халид – най-важните фигури в радикалната ислямска идеология, подкрепящи насилието срещу Запада и създаването на световен халифат. Въпреки твърденията на Буяфа, че просто издава тези автори, а не е последовател на учението им, обръщението „имам”, което използва, когато говори за основателя на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана, е ясна индикация за уважение и благоговение[39].

През последните години Буяфа създава няколко организации, които, на практика, дублират други институции, създадени и ръководени от ФИОЕ. Такава е „Федерацията на ислямските организации в Холандия” (ФИОХ), копираща ФИОЕ. Друга организация със сходна характеристика е фондацията „Европейско доверие” в Холандия, копираща фондацията със същото име в Обединеното Кралство. „Европейският институт за хуманитарни науки” във Франция също има свой еквивалент, наречен „Холандски институт за хуманитарни науки”.

В създаването на ФИОХ, участват също Муса Маркоуч и Ноур Дин Ачерат, които, респективно, изпълняват функциите на секретар и ковчежник във фондацията „Ислямска взаимопомощ” (позната още и като Интерпал), със седалище в Обединеното кралство.[40] Според някои експерти, „Египетският медицински синдикат”, който е тясно свързан с „Мюсюлманските братя”, контролира и дейността на „Ислямска взаимопомощ”.

Бившият член на управителният борд на ЛИОХ, през 1998-1999, Рашид Абдил-Рахман ал-Баз, е връзката между „Мюсюлманските братя” в Холандия и европейската мрежа на фондацията „Ал Акса”. Той се присъединява към редиците на ЛИОХ след запознанството си с Ибрахим Акари, като впоследствие става секретар на фондацията.

Както вече споменах, през 2003 финансовите авоари на фондацията „Ал Акса” са блокирани от холандските власти заради обвинения, че тя финансира глобалния тероризъм. В резултат от проведеното разследване, властите стигат до заключението, че „Ал Акса” директно финансира движението „Хамас”. След прекратяване дейността на фондацията, ролята и за финансиране на палестинската кауза се поема от четири по-малки фондации, като за главен наследник се счита т.нар. „Фондация Йерусалим”, основана от Ибрахим Акари, чиито ковчежник е ал-Баз. Останалите приемници на „Ал Акса” са Фондация „Ал Мактаба”, Фондация ИСРАА и Фондация „Палестинска платформа за човешки права и солидарност”.

Глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” се ръководи от управителен борд, който е и неин изпълнителен орган. Този борд осъществява дейността си под ръководството на  Генералният съвет на Братството. Той включва 25 члена, 9 от които са египтяни, а останалите са представители на различни страни. Европа е представена от двама члена, като единият е президентът на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи[41]. Двама от членовете на управителният борд на ФИОЕ – Ибрахим Ел-Заят и Нух ал-Кадо, са изключително активни на холандска територия. Ел-Заят ръководи и службата за връзки с обществеността към Федерацията и участва в редица мероприятия и организации, свързани с нея. Освен председател на ИОГ, Ел-Заят е и управител на ЕИХН във Франция и директор на организацията „Европейски джамии и обществена подкрепа” (ЕДОП), представляваща мрежа от холдинги за недвижими имоти, подчинена на „Милли Гуруш” в Германия[42]. Освен това, Ел-Заят се свързва с „Ислямския фонд за подпомагане” в Бирмингам и е представител за Западна Европа на САММ[43].

В Холандия, името му добива известност в общественото пространство след скандала, свързан с проекта за построяването на джамия в Амстердам. Той е сред подписалите един много спорен договор, според който представители на турската общност в Амстердам, се задължават да прехвърлят контрола върху джамията в Кьолн, упражняван дотогава от ИОГ, на ЕДОП[44]. Ел-Заят е и секретар и на „Холандски джамии и обществена подкрепа” - организация подобна на ЕДОП, управляваща недвижимата собственост на „Милли Гуруш” в Холандия.

Друга важна фигура в редиците на ФИОЕ е Нух ал-Кадо, участвал в изграждането на джамията в Ротердам. Той е и главния отговорник във ФИОЕ за развитието на организацията. Живее в Ирландия и ръководи „Ислямския културен център на Ирландия” (ИКЦ) в Клонски, който пък е част от „Ислямска фондация на Ирландия” (чиито директор отново е ал-Кадо)[45]. ИКЦ е построен с безвъзмездната помощ на Фондация „Ал Мактум”[46], като се използва и от ЕСФИ на шейх Юсуф Кардауи[47].

Освен това, Ал-Кадо е член на международната ислямска благотворителна организация „Human Appeal”, Фондацията „Ал Мактум” за Холандия и фондацията за построяването на джамията „Есалам” в Ротердам, която е най-голямата в Холандия, като изграждането й провокира сериозни спорове на местно ниво.

Противоречивата фигура на Тарик Рамадан също участва в разпространението на идеологията на „Мюсюлманските братя” на холандска територия. От 1 януари 2007 Рамадан е гостуващ професор в университета „Еразмус” в Ротердам, където ръководи катедрата „Идентичност и гражданство”[48]. В началото на ноември 2007 е номиниран за член на управителният борд на университета в Лайден, като му предлагат и ръководството на Катедрата по ориенталистика,[49] но той отказва да заеме поста.

Доказването на принадлежността към идеологията на Братството е трудно и почти невъзможно. Въпреки това е очевидно, че споменатите по-горе лица и организации са близки до „братята” и изповядваните от тях ценности. В Холандия, активистите на европаейските мрежи на „Мюсюлманските братя” са изградили обширна инфраструктура, включваща дъщерни и благотворителни организации, образователни структури, фирми за недвижими имоти и младежки организации. Тоест, не може да се говори за самостоятелно действаща институция, а по-скоро за мрежа от препокриващи се структури. Развитието на много и различни нива се превърна в отличителен знак за разпространението на идеологията на Братството на Запад, като Холандия е поредния пример за това.

Междувременно, двете ключови фигури в мрежите на „братята” - Ибрахим Акари и Яхя Буяфа, ограничават съвместната си активност, като броят на организациите в които участва Акари, значително е намалял. За разлика от него, Буяфа изглежда се ползва със подкрепата на ФИОЕ, което обяснява създаването на сходни на Федерацията структури, на национално ниво.

С прекратяването дейността на фондацията „Ал Акса”, събирането на средства за палестинските територии се пренасочва към други организации, в които работят бивши служители на фондацията. Има достатъчно основания да се смята, че парите събирани в Холандия от тези организации, продължават да се пренасочват към  „Хамас” или свързаните с движението структури.

Тъй като „Мюсюлманските братя” все още се смятат за по-скоро арабски феномен, те не привличат много последователи в Холандия. Въпреки малкия брой членове на местно ниво обаче, идеологията на Братството бързо се разпространява, чрез творбите на радикални теолози и автори като ал-Бана, Кутб и Кардауи, преведени на холандски и предлагани на ниски цени.

Белгийският фронт на „братята”

Белгия също се превърна във важен център за разгръщане дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа. Египетското движение утвърждава присъствието си в страната, обединявайки множество ислямски организации, действащи на нейна територия. Непосредствено след появата си на континента, през 1960, с откриването на джамията в Мюнхен от Саид Рамадан, Братството разгръща активна дейност в почти всички останали европейски страни, а през 80-те и 90-те и в държави, като Турция и Русия. Осъществявайки дейността си под едно или друго име, множеството ислямски организации всъщност са част от мрежата на „братята”. Един доклад на разузнавателните служби към Белгийския парламент от 2002, обяснява стратегията им на територията на страната: „Службите следят дейността на глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” в Белгия от 1982. Тази мрежа функционира вече почти 20 години. Самоличността на членовете и е тайна, те предпочитат да действат дискретно. Целта им е да разпространят идеологията си сред цялата мюсюлманска общност в Белгия, като предпочитаната им „мишена” са младите имигранти от второ и трето поколение. В Белгия, както и в други европейски страни, „братята” се опитват да поемат контрола над религиозните, социални и спортни асоциации и да се утвърдят като привилегирован посредник между общността и правителството, отстояващ интересите на местните мюсюлмани. „Мюсюлманските братя” са наясно,  че властимащите ще бъдат подложени на засилващ се натиск да изберат подобен посредник, затова се опитват да лансират за тази роля личности, подкрепящи тяхната идеология. За да постигнат целта си, те демонстрират изключителна активност, когато предстоят избори за официални представители на ислямската общност в Белгия. Друг аспект на стратегията им е налагането на тезата, че мюсюлманите и ислямските организации са „жертви” на западните ценности”[50].

Има няколко основни фактора, допринасящи за задълбочаването на тези тенденции в Белгия. Първият е високата концентрация на арабски-говорящо имигрантско население, което е естествен поддръжник на Братството, както и многобройната и силно концентрирана ислямска популация, представляваща 4% от цялото население, т.е. около 400 000 души[51]. Мнозинството от тях са араби, предимно мароканци, които се концентрират най-често в Брюксел и франкофонските южни райони на страната. Вторият фактор е, че в Брюксел се намират централите на важни институции, като ЕС, което привлича в града много мюсюлмански организации, стремящи се към легитимност на висше европейско ниво. На трето място, белгийското правителство е единственото в Европа, което не предприема сериозни мерки срещу спонсориращите дейността на „Хамас” организации, тясно свързани с Братството, които продължават да оперират свободно, докато подобни връзки в другите страни са прекратени или забранени.

В допълнение е налице сериозен вакуум в  самата мюсюлманска общност, което допринася за отдалечаването й от спонсорирания със саудитски пари „Ислямски културен център в Брюксел” (ИКЦ)[52]. Създаден през 1969, Центърът е оглавен от саудитският посланник и получава финансирането си предимно от Саудитската мюсюлманска световна лига. До 1990, той е третиран от белгийските власти като официален представителен орган на мюсюлманската общност в страната, компетентен да препоръчва имамите и учителите, назначавани от правителството. ИКЦ запазва ролята си на единствен последник между мюсюлманската общност и белгийската държава до 1994, като малко по-късно бива заменен от „Изпълнителния съвет на мюсюлманите в Белгия” (ИСМБ)[53]. Последният е създаден с кралски декрет на 3 юли 1996, като официална институция, представляваща мюсюлманската общност пред държавата и получаваща субсидии от нея. Новосъздадената организация, състояща се от 17 члена, поема ролята на ИКЦ в селектирането на имами и учители до 1998, когато бива използвана като основа за създаването на „Представителен съвет на белгийската мюсюлманска общност” – официално призната от властта организация на мюсюлманите в Белгия[54]. Въпреки, че участниците във всички тези организации са следени от белгийските служби, с цел да не се допусне да се превърнат в гнездо на екстремизма, желанието за контрол над мюсюлманската общност привлича интереса на Братството към тях. В крайна сметка, тази ситуация благоприятства изграждането на мрежа от взаимно свързани институции, които конституират присъствието на „Мюсюлманските братя” в Белгия през последните години.

Както и в някои други страни, и тук тя стартира като студентска организация , наречена „Хуманитарна организация за подпомагане на младежта” (ХОПМ) и създадена през май 1988.  В доклад на белгийските разузнавателни служби от юли 2002, ХОМП е определена като една от многобройните организации на Братството, традиционно опериращо под други имена[55]. Басем Хатахет, който по-късно става една от ключовите фигури в белгийската мрежа на Братството, е избран за секретар на ХОМП през януари 1991 и остава на поста до ноември 1996. В доклада се посочва също, че хуманитарната организация работи и под името „Ислямски съюз на  студентите и младежите в Белгия” (ИССМБ), която е учредена през април 1995 и прекратява дейността си през февруари 2000. През февруари 1999, Басем Хатахет участва в конференция в Кувейт, където е обявен за представител на „Ислямския студентски съюз в Белгия”, както и на ИССМБ. В доклада на белгийските служби тези студентски организации са описани като близки до турското движение „Милли Гуруш”. И двете организации са регистрирани на адрес в Брюксел, принадлежащ на благотворителния „Ислямски фонд за подпомагане” (Интерпал).

На територията на Белгия функционират и няколко ислямски организации, чиято дейност е свързана с ФИОЕ[56]. Създадената през 1989 Федерация обединява 29 ислямски формации, повечето от които са европейски, но има и такива, произхождащи от Турция и Русия.[57] Много от тях поддържат тесни връзки със световната мрежа на „Мюсюлманските братя”, особено онези от европейски страни като Германия, Франция и Обединеното кралство, където членовете на ФИОЕ открито се гордеят с принадлежността си към Братството. ФИОЕ разполага с добре организирани административни поделения, ръководени от ключовите лидери на европейските центрове на Братството в Европа[58], [59]. Освен че включва 29 организации и департаменти, в дейността на ФИОЕ участват и т.нар. „централни организации”, които са с висок приоритет. Сред тях е ситуираният в Дъблин ЕСФП, чиято официална дейност е в сферата на теологията, както и благотворителната организация „Европейско доверие”, основана на територията на Обединеното кралство, през 1996. Въпреки, че формално действа независимо, организацията е пряко подчинена на ФИОЕ. Много от придобитите активи на „Европейско доверие” идват от  Персийският залив.

Част от тези „централни организации” на ФИОЕ е и „Европейският институт за хуманитарни науки”. Основната му цел е обучението на европейските имами, но институтът по-скоро съдейства за арабизацията и ислямизацията на обучаващите се в неговите структури. Сред въпросните структури е и влиятелният „Форум на европейската мюсюлманска младеж и студентските организации” (ФЕММСО), чиято роля е доста противоречива. Всяка от тези организации поддържа тесни връзки с „Мюсюлманските братя” и/или саудитски институции, като САММ. Дългогодишният президент на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи, чието име се свързва с подкрепата за тероризма в Израел и Ирак, също е член на „Съюза на доброто”[60], [61].

Доклад на белгийските правителствени служби определя местния член на ФИОЕ – „Ислямска междукултурна лига на Белгия” (ИМЛ), като една от няколкото белгийски организации работещи в структурите на Братството[62]. Лигата е основана през февруари 1997 от Монсиф Чатар и Карим Азузи, които стават, респективно, неин президент и вице-президент. Целите на Лигата са „интеграция на имигрантите, насърчаване на толерантността и развитие на младежта”. Организацията е тясно свързана с глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя”, както и с такива емблематични личности като Тарик и Хани Рамадан. През ноември 2006 Лигата спонсорира конференция на Хани Рамадан, прави го и година по-късно[63]. В доклад на белгийските разузнавателни служби от 2001 се посочва противоречивата позиция на братята Рамадан към западните ценности: „Ислямската междукултурна лига на Белгия често организира конференции, където са канени Тарик Рамадан и брат му Хани. Прави впечатление, че речите, които Тарик Рамадан изнася пред публика, невинаги кореспондират с това, което споделя в тесните ислямски среди, където изказваниятса му са далеч по-критични спрямо западното общество”[64].

През 2004, електронната страница на ФИОЕ посочва ФЕММСО като една от своите „централни организации” и описва Форума, като състоящ се „от десетки младежки и студентски организации и асоциации, покриващи по-голямата част от Европа. Форумът работи за укрепване самосъзнанието на младите мюсюлмани и запазване на тяхната идентичност, чрез организиране на семинари, конференции, лагери и курсове, както и чрез публикуване на брошури, списания и книги и създаване на комуникационна мрежа и контакти в Интернет”.

ФЕММСО съумява да изгради собствена мрежа от 37 организации, в които участват млади мюсюлмани от 40 страни[65]. Главната и квартира е в Брюксел, където дели една и съща сграда с централата на САММ.

Някои водачите на ФЕММСО заемат важни постове в германският клон на Братството и/или във ФИОЕ. Такъв е Ибрахим Ел-Заят, един от основателите на Форума. Той е ключова фигура за „Мюсюлманските братя” в Германия и един от лидерите на САММ на територията на Западна Европа. Друга емблематична фигура сред основателите на ФЕММСО е Айман Али, който днес е главен секретар на ФИОЕ и помощник главен секретар на „Международната ислямска федерация на студентските организации” (МИФСО), поддържаща тесни връзки със саудитската „Мюсюлманска световна лига” и САММ[66].

През 2001 „Мюсюлманските братя” разширяват дейността си в Белгия, което се изразява в изграждането на няколко нови организации под ръководството на Басем Хатахет. Той става президент на Асоциация „Асалем за хуманитарна, културна и благотворителна дейност в Белгия”, основана през януари същата година. Официално декларираната цел на Асоциацията е „подпомагане с хуманитарна, благотворителна и културна дейност”, съдействие за „конструктивен диалог между институциите и малцинствата и поощряване на проекти за развитие”. Подобно на „Ислямската междукултурна лига”, при негативно развитие, активите на Асоциацията се насочват към „Европейско доверие” – благотворителния филиал на ФИОЕ. През август 2005, Басем Хатахет е сред основателите на т.нар. „Съюз на мюсюлманските студентски организации”[67].

Мрежата „Ал Акса”

Друга институция, действаща в Белгия и тясно свързана с Братството, е създаденият през 1993 филиал на финансовата мрежа „Ал Акса” (основана в Аахен, Германия, през юли 1991). Месец преди появата на белгийският клон се създава споменатият по-горе филиал в Холандия. И трите клона се ръководят от едно и също лице и имат общ директорски борд. Официално декларираната дейност на дружеството „Ал Акса” включва хуманитарна помощ за палестинските граждани, грижа за сираци, формиране на институции в Палестина и сътрудничества с неправителствени организации. Белгийският клон на „Ал Акса” първоначално е регистриран във Вервиер – западнал град с около 52 хил. жители, в белгийската провинция Лиеж, разположен в близост до останалите градове с централи на организацията - немския Аахен и холандския Хеерлен. Сред учредителите на „Ал Акса” в Белгия са Махмуд Амр, Мохамед Хаджадж и Мустафа Бусиф. Първият е йорданец, който ръководи и офисите на организацията в Германия и Холандия (понастоящем оглавен от Али Сонлу). По време на създаването на белгийската „Ал Акса”, Махмуд Амр е активист на арабските студентски организации в Аахен. Според германските разузнавателни служби обаче, името му се свързва и с немския клон на Братството. Мохамед Хаджадж пък е мароканец, живеещ в Белгия от 1993. Що се отнася до Мустафа Бусиф, датските служби го свързват с алжирската „Ал Джамаа ал-Исламиа”[68].

Въпреки че официално декларираната дейност на организацията е изцяло хуманитарна, разследванията на немските и датските разузнавателни служби свидетелства, че тя е пряко свързана с  финансирането на „Хамас”. През 1998, немските служби докладват, че германският клон на „Ал Акса”, под предлог, че предоставя хуманитарна помощ за Палестина, индиректно но ефективно, подкрепя целите на движението[69].

През 2001, клоновете на „Ал Акса” в Европа са обявени за финансов орган на „Съюза на доброто” – благотворително  дружество, ръководено от шейх Юсуф ал-Кардауи. В много европейски страни то е директно свързано с местните клонове на „Мюсюлманските братя”. Въпреки, че „Съюзът на доброто” (познат в миналото като „101-дневната кампания”) се самоопределя като хуманитарна благотворителна организация, израелските служби посочват, че „става дума за дъщерна организация…, която е част от финансовата система на  Хамас”[70].

Между другото, израелското правителство предоставя редица документи, детайлно анализиращи връзките между „Ал Акса” и „Хамас”, много от които уличават европейските й филиали в подкрепа на движението. В тях се споменава и Абдул Рахман Дая, който е сред основателите на холандския клон на „Ал Акса” и активист на т.нар. „Интерпал” в Обединеното кралство[71]. Тази информация еднозначно налага извода, че „Ал Акса” е част от глобална мрежа, осигуряваща финансови средства за палестинският клон на Братството, познат ни като „Хамас”.

Лидерът на шведския филиал на „Ал Акса” Халид ал-Юсеф, е обвинен, че осигурява финансова подкрепа на „Хамас”. Самият той признава, че е участвал в набирането и трансфера на средства до благотворителни организации в Палестина, като Благотворителния комитет „Джанин”, „Ислямско общество”, „Human Appeal”  и  САММ, но отрича получателите да са част от „Хамас”, или пък, че дейността им представлява каквато и да било подкрепа на тероризма.

През октомври 2001, непосредствено след събитията от 11-ти септември, германският офис на „Ал Акса” е подложен на сериозен натиск от държавата заради връзките си с движението „Хамас”. Тогава става ясно и, че немският клон е събирал средства за атентаторите-самоубийци и техните семейства, както и, че е прехвърлял средства към социални и хуманитарни организации, действащи на палестинска територия и свързани с „Хамас”[72]. По същото време е арестуван ръководителят на йеменския клон на „Ал Акса”, поддържал тесни връзки с германския офис на мрежата, който е обвинен в предоставянето на средства за „Хамас” и Ал Кайда[73].

През май 2002, израелските власти оказват натиск върху Германия да бъде прекратена дейността на „Ал Акса” на нейна територия, но в Берлин възразяват, че наблюдението на клона в Аахен ще им предостави достъп до повече информация, отколкото ако бъде затворен. Скоро тази стратегия се променя и немските власти издават заповед, с която преустановяват дейността на „Ал Акса” в Аахен, демонстрирайки, че Германия вече няма да играе ролята на спокоен пристан за радикалният ислям. По същото време Махмуд Амр е обявен за сътрудник на „Хамас” от немските специални служби.

„Ал Акса” обаче се обръща към съда, който (през юли 2003) възстановява правото и да действа на територията на Германия, макар и под контрола на правителството. Година по-късно, Висшият съд на Германия все пак възстановява забраната, постановявайки, че решението на немските власти за преустановяване дейността на клона в Аахен е правилно.

Аналогичен е  случаят и с холандския клон на финансовото дружество в Хеерлен. Холандските власти оказват натиск върху него, след като разузнавателните служби докладват, че той осигурява финансова подкрепа за „Хамас”, още от създаването си през  1993.  През април 2003, холандският вътрешен министър обявява замразяване на всички финансови авоари на клона поради съмнения в подкрепа на тероризма[74]. Филиалът в Хеерлен прекратява дейността си, вследствие на издадената правителствена забрана, а местните лидери на организацията Рашид Мохамед Иса и Ахмад Мохамед Сюлейман са обвинени в осигуряване на финансова подкрепа на „Хамас” чрез три от благотворителните организации, намесени в шведското дело.

През същия период, от британска и американска страна, се осъществява запор на финансовите средства на „Ал Акса” на територията на Обединеното кралство и САЩ. След разследване на американските служби, фондацията е определена като „насочена най-вече към осъществяване на глобален тероризъм”[75], в резултат на  което са замразени финансовите й авоари. Пак от същото разследване се потвърждава и ключовата роля на фондацията за финансирането на „Хамас”.

През септември 2002, в белгийският филиал на „Ал Акса” настъпват сериозни промени, които до голяма степен са продиктувани от натиска на местните власти върху организацията. В резултат, белгийският клон се преименува на „Аксахум”, което най-вероятно се дължи на проблемите, които клонът среща с трансфера на средства от САЩ[76]. Не би следвало да се подценяват и сериозните трудности, съпътстващи дейността на организацията през този период. Значителни промени настъпват и в ръководния състав на белгийският клон. Махмуд Амр и Али Сонлу са отстранени от управлението, като така се прекъсват всички официални връзки между „Ал Акса” - Белгия и останалите филиали в Европа. Амр пък е обявен от американските служби за „активна фигура в „Хамас”[77], което силно повлиява за отстраняването му.

Днес белгийският клон на организацията е единствения от мрежата на „Ал Акса”, който продължава да функционира. Освен малкият офис, който поддържа във Вервиер, той разполага и с друг в Сен-Жан Моленбе. Въпреки че белгийските служби за сигурност предоставят на Федералният парламент информация, според която организацията „Хамас”  е представлявана на белгийска територия именно от „Ал Акса”, все още не са предприети официални мерки за прекратяване дейността на благотворителното дружество[78].

„Съюзът на доброто” – финансовото крило на „Мюсюлманските братя” и „Хамас”

„Съюзът на доброто” е благотворителна организация, осигуряваща финансова подкрепа както за социалните дейности на „Хамас”, така и за терористичната й активност. Ръководи го лично духовният лидер на „Мюсюлманските братя” Юсуф Кардауи, като преобладаващата част от влизащите в него формации са свързани, по един или друг, начин с Братството. Съюзът е забранен от Израел през 2002 и определен като „терористична организация” от САЩ, въпреки че самият Кардауи или съставляващите го формации не са определени за такива. Макар че срещу някои от организациите, работещи в рамките на Съюза, са предприети определени действия, целящи забраната им, повечето от тях продължават да съществуват. В същото време, дейността на самия „Съюз на доброто”, като такъв, досега не е разследвана в Европа.

Съюзът е създаден през 2000, скоро след началото на втората палестинска интифада[79]. Това се предшества от т.нар. хуманитарна „101-дневна кампания”, ръководена лично от Кардауи[80]. В интернет страницата на Интерпал е поместена информация за „Съюза на доброто” и мотивите за неговото създаване. То става чрез фетва, издадена от Кардауи, според която „отчайващото положение в Палестина” налага да се учреди „Съюз на доброто”, който да подпомага палестинския народ[81].

През 2001, арабскоезичната интернет-страница на „Съюза на доброто” и „101 дневната кампания” се регистрира като допълнение към английски и френски страници, поддържани от британско-палестинската благотворителна организация „Интерпал” и френско-палестинския „Комитет за благотворителност и помощ за палестинците”, като и двете са членки на Съюза[82] [83] [84]. Английската страница представя приблизителния бюджет на Съюза  в размер на 10,1 млн. долара, с който се оказва подкрепа на 10 000 души, в сфери като земеделие, обществени услуги, здравеопазване и организиране на обществени сдружения.[85] Цялата помощ се доставя със съдействието на местни структури, благотворителни организации и други НПО, във всички села, градове и бежански лагери в Палестина. Помощта се координира от представители на Съюза в съответните страни, или от изпълнителния му директор Езам Юсуф. Ако в дадена страна няма представителен орган на Съюза, Юсуф е упълномощен да събира пари от името на организацията.

Не е известно кога и как „Съюзът на доброто” е регистриран като благотворителна организация. За сметка на това, „Интерпал” очевидно се „изживява” като негов представителен орган. До този извод може да се стигне, вземайки предвид редица факти. За известен период от време, Съюзът поддържа английският си сайт на домейн на „Интерпал”. Езам Юсуф, завеждащ управителният съвет на „Интерпал”, е бил изпълнителен директор на „Съюза на доброто”, а днес е негов генерален секретар. Много от телефонните номера, присъстващи в сайтовете на двете организации, са едни и същи[86] [87]. Тук могат да се посочат близките отношения на Съюза и с друга организация –„Ал Акса”, чийто лидер Махмуд Амр е и ключов активист на „Съюза на доброто”[88].

Разузнавателните служби описват основните фигури в „Съюза на доброто” по следния начин: „Директорският борд на Съюза включва видни личности, някои от които се идентифицират с радикалният сунитски ислям и са познати като настоящи или бивши членове на „Мюсюлманските братя”, а други се свързват с „Хамас”[89]. Египтянинът Юсуф Кардауи е може би най-влиятелния сунитски теолог в мюсюлманският свят. Често е посочван като „духовен водач” на „Мюсюлманските братя” и/или на „Хамас”. Поне 20 пъти е отказвал да заеме лидерската позиция в египетският клон на Братството, предпочитайки да запази статута си на де факто духовен лидер на световната мрежа на „Мюсюлманските братя”[90] [91]. Макар че понякога го определят като „модернист”, Кардауи подкрепя самоубийствените  атентати в Израел, убийствата на американски войници в Ирак и суровите наказания на хомосексуалистите и вероотстъпниците [92] [93]. Друга важна личност в Съюза е Езам Салах Мустафа Юсу, който е член на „Интерпал”, а според американските служби е членувал и в изпълнителния комитет на „Хамас”[94]. Иракчанинът Ахмад ал-Рауи е официалния дългогодишен лидер на ФИОЕ. Понастоящем е президент на „Мюсюлманската асоциация на Британия”, която е членка на ФИОЕ. Д-р Ал-Рауи е известен с връзките си с „Мюсюлманските братя”[95] [96]. Шейх Файсал Маулауи е родом от Либия и ръководи севернолибийския клон на Братството, познат също като „Ал Джама’а ал-Исламия”[97]. Той поддържа близки отношения с Юсуф Кардауи и е заместник-председател на ЕСФП, както и член на „Международният съюз на мюсюлманските учители”, ръководен от Кардауи[98]. Също като него, Маулауи издава, фетви подкрепящи самоубийствените атентати[99]”.

През 2007, в своя интернет-страница, Съюзът публикува имената на 54 организации, с които сътрудничи в Средния Изток, Европа и Африка[100]. Някои от тях са сред от най-изявените формации, занимаващи се с благотворителна дейност в ислямският свят. Повечето от фигуриращите в списъка организации от Средния Изток и Африка са известни с близките си връзки с „Мюсюлманските братя”,  като например организацията „Ал Исла”, разполагаща с клонове в Бахрейн, Йемен и Алжир, които същевременно са централи на Братството за съответната страна. Саудитските представители на „Съюза на доброто”, познати като „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) и „Ислямска организация за подпомагане”, също поддържат тесни връзки с „Мюсюлманските братя”.

Израелските разузнавателни служби описват дейността на „Съюзът на доброто” в Палестина така: „За да оптимизира своята организационна ефективност, Съюза на доброто разделя палестинските територии на четири области. В три от тях работи с няколко организации и институции на „Хамас”, като една от нейните доминиращи организации изпълнява координираща роля. Примерно, свързаната с „Хамас” организация „Ал Тад’амун” в Наблус координира дейността на „Съюза на доброто” и „Хамас” в северните части на Западният бряг, чрез организация наречена „Координиращ комитет на Северозападният бряг”. „Ал Тад’амун” е оглавена от шейх Хамид Битауи, водещ активист на „Хамас” и един от тримата представители на борда на директорите на „Съюза на доброто” на Западния бряг. Другите двама са активисти на „Хамас” от Рамала и Хеброн”[101]

От създаването си, „Съюзът на доброто” работи съвместно с няколко финансови кампании включващи т.нар. „101 дневна кампания”, „Кампанията за надежда и солидарност”, фонда „Ал Ясин за грижа за палестинските деца”. Следващата кампания на „Съюза на доброто” през 2006 се осъществява чрез организациите „Международна ислямска благотворителна организация”, САММ, „Интерпал”, „Ислямска благотворителна комисия”. Няма точни данни относно пълния размер на даренията към „Съюза на доброто”, въпреки че според израелските и палестинските власти, от основаването си насам Съюзът е предоставил милиони долари на „Хамас”[102].

Определението на Финансовия департамент на САЩ за „Съюза на доброто” съвпада с това на израелските служби: „Съюзът действа като посредник при осигуряването на финансови средства за „Хамас” и неговите поделения от различни благотворителни организации. Основната цел на тази дейност е да се стабилизират политическите и военни позиции на „Хамас” в Западния бряг и Газа, чрез благотворителни дарения, подкрепящи членовете на  „Хамас” и техните семейства, които участват в терористични операции и предоставяне на  социални услуги и други благотворителни дейности на „Хамас”[103].

Израелските служби публикуват и редица документи, нагледно представящи трансферите на парични средства от „Съюза на доброто” до организации, изграждащи инфраструктурата на „Хамас”. В тях се съдържа и информация за предоставяне на средства от саудитската САММ към Благотворителният комитет „Дженин” – организация, предоставяща образователни, религиозни и здравни услуги, като същевременно подкрепя и тероризма[104] [105] [106] [107].

Както вече споменах, Израел обявява „Съюза на доброто” за незаконен през февруари 2002, а през юли 2008 прекратява дейността на 36 от членуващите в него организации. Въпреки че САЩ определят някои от организациите на Съюза като терористични още през 2003, самият съюз е определен за такъв едва на 12 ноември 2008[108]. Парадоксът в случая е, че неговият лидер Юсуф Кардауи не влиза в списъка на терористите, което се отнася и за останалите му ръководители.

Обединеното кралство е важен ареал от дейността на Съюза, като шест от организациите-членки оперират и на Острова. Те често се свързват с „Мюсюлманските братя” и „Хамас” и финансиращите ги благотворителни дружества, като също посочват като основна сфера на дейност осигуряването на хуманитарна помощ за палестинските територии.

От всички тези шест организации, единствено „Интерпал” досега е била обект на наистина подробно разследване, но въпреки доказателствата, че помощта, предоставяна от нея, се пренасочва към структурите на „Хамас”, тя продължава да оперира на територията на Великобритания.

Заключение

Успехът на „Мюсюлманските братя” в Европа може да се обясни както с неограничените средства, които Братството получава от финансовите и спонсориращи организации, така и с много добрите организационни умения на неговите лидери. В същото време, не бива да се забравя, че успешното инфилтриране на „братята” и развитието на мрежата им, до голяма степен, се дължи на нежеланието на европейските лидери да разследват тяхната мотивация и идеи и да се признае факта, че много от представителите на европейската мюсюлманска общност изповядват значително по-радикални виждания, отколкото редовите мюсюлмани, които претендират да представляват. И все пак, поради нарастването на мюсюлманската общност в целия континент, както и на потенциалното и политическо влияние, европейските елити биват принудени да ги приемат сериозно. Ислямските теоретици, като Кардауи, привличат вниманието на властите, именно защото ги смятат за представители на интелектуалния елит на европейската мюсюлманска общност. Докато европейските политици не осъзнаят, че организации като „Мюсюлманските братя” не могат да бъдат равноправни участници в конструктивен диалог, те няма как да открият ислямски организации с по-умерени виждания, които наистина успешно да се справят с ролята на легален посредник при уреждане на взаимоотношенията между държавата и мюсюлманската общност. Срещайки се с представители на радикалните ислямски организации, европейските политици само укрепват и разширяват тяхната легитимност и подсилват влиянието им. Това стимулира т.нар. цикъл на радикализация, защото колкото повече политическа легитимност получават „Мюсюлманските братя”, толкова повече нарастват и възможностите им да влияят за радикализацията на мюсюлманската общност в Европа.

Бележки:

1. Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

2. Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

3. Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

4. Roy, Globalised Islam, p. 276.

5. David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

6. ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

7. ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

8. http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

9. ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

10. http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

11. http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

12. ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

13. Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

14. Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

15. Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

16. “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

17. Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

18. ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

19. “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

20. Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

21. http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

22. Пак там

23. http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html  http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

24. http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

25. Пак там

26. Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

27. Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

28. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

29. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

30. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

31. Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

32. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

33. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

34. Пак там

35. Пак там

36. Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

37. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

38. www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

39. http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

40. http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

41. Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

42. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

43. Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

44. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

45. http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

46. http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

47. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

48. http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

49. http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317; http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm; http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden; www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

50. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

51. http://www.islamawareness.net/Europe/

52. http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

53. Islam, Europe’s Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

54. Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

55. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

56. http://shockhorrorchopspree.com/node/92

57. “New Body of European Imams: What’s Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

58. “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,” http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

59. http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

60. Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

61. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

62. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

63. “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

64. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

65. Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

66. “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

67. http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

68. http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

69. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20 Terror%20Organiza

70. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

71. British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3. http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

72. “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor” http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

73. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

74. Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

75. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

76. http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

77. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

78. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

79. http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

80. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

81. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

82. http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

83. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

84. Campagne “101 jours” pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

85. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

86. I’tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

87. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

88. 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

89. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

90. Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

91. IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

92. “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

93. “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi’s Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

94. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

95. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

96. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

97. http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

98. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

99. “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

100. http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

101. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

102. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

103. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

104. “The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

105. “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

106. Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

107. “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

108. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008

--------------------------------------------------------

* Авторката е експерт по проблемите на радикалния ислям

======================================================

[1] Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

[2] Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

[3] Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

[4] Roy, Globalised Islam, p. 276.

[5] David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

[6] ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

[7] ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[8] http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[9] ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

[10], http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

[11] http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

[12] ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

[13] Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

[14] Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

[15] Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

[16] “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

[17] Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

[18] ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

[19] “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

[20] Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

[21] http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

[22] Пак там

[23] http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

[24] http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

[25] Пак там

[26] Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

[27] Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

[28] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[29] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[30] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[31] Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

[32] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[33] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[34] Пак там

[35] Пак там

[36] Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

[37]http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[38] www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[39] http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

[40] http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

[41] Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

[42] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[43] Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

[44] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[45] http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

[46] http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

[47] http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

[48] http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

[49] http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317 ;

http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm

http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden ;

www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

[50] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[51] http://www.islamawareness.net/Europe/

[52] http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

[53] Islam, Europe's Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

[54] Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

[55] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[56] http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[57] “New Body of European Imams: What's Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

[58] “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,”

http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

[59] http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

[60] Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

[61] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[62] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[63] “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

[64] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[65] Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

[66] “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

[67]http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

[68] http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

[69] http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20Terror%20Organiza

[70] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

[71] British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3.

http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

[72] “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor”

http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

[73] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[74] Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

[75] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

[76] http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

[77] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[78] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

[79] http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

[80] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

[81] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[82] http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

[83] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[84] Campagne "101 jours" pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

[85] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

[86] I'tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

[87] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

[88] 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

[89] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[90] Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

[91] IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

[92] “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

[93] “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi's Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

[94] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

[95] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[96] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[97] http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

[98] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[99] “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar,

http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

[100] http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

[101] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[102] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[103] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

[104]“The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

[105] “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

[106] Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

[107] “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

[108] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008

Гласуването на промените в правителството мина като поредната бърза гимнастика – с послушание и дисциплина. Дебатът по кандидатурите за двата министерски поста беше вял, казаното от така наречената опозиция увисна във въздуха като непотребно, и с режим на гласуване, мнозинството утвърди Николай Младенов за министър на външните работи и Аню Ангелов – за министър на отбраната.

Премиерът Борисов бе дошъл за гласуването само с двамата кандидати за министри и вицепремиера Цветан Цветанов. Цялата процедура мина без емоции, тъй като опозицията и  управляващото мнозинство бяха в очакване промените в правителството по-скоро да приключат и всеки да се втурне към собствените си дела.

Няма обяснение защо нито един от депутатите на опозицията не поиска бившият, а и бъдещият министър на отбраната да дадат обяснение какво е направено за ранените български бойци от базата в Кандахар и дали вече момчетата са транспортирани в Германия за продължение на лечението. Не се чу искане, поне от опозицията, защо и как се е стигнало до нападението на базата в Кандахар при посещението на министър Николай Младенов.

Заканите на социалистите от предишния ден, че ще бламират министерските промени и ще поискат оставките на поне трима министри останаха в медиите. В зала никой от червените депутати не отвори уста да иска оставки.

В зала не се чу и питане: дали бившият министър на външните работи Румяна Желева, която се провали като кандидат за еврокомисар не беше и слаб министър, и по-конкретно какво тя не свърши, бидейки на поста дипломат №1.

А както е известно, в навечерието на посещението на премиера Бойко Борисов в Израел, в местната преса, външният министър на Израел, Авигдор Либерман едва ли не свърза България и Босна и Херцеговина с Ал Кайда! Босна и Херцеговина поиска доказателства или извинение – ние замълчахме като виновни.

Очакваше се при посещението си в Израел, българският министър-председател да поиска обяснение за тези твърдения тиражирани в медиите, но такова нещо не се случи. Нито пък бе поискано обяснение преди заминаването на Бойко Борисов от посланика на Израел, след привикване в МВнР.

И така по обвиненията за връзки с Ал Кайда официална София онемя – и в родината, и в Израел! Излишно е да се пита защо България замълча по скандалните обвинения – в тази дни Румяна Желева се готвеше за изпит, а заместникът й, Марин Райков не счете за нужно да предприеме каквото и да било за изчистване на името на страната ни. Той бе зает със защита на Желева и нейния провал пред Европарламента.

Това бе политиката на българското Външно министерство при Румяна Желева, така че свалянето й от поста може да се приеме за едно от добрите решения на премиера!

Необяснимо е защо така наречената опозиция не обели и дума за провеждането на здравната реформа, за политиката на министъра на финансите Симеон Дянков – човек с право се пита: интересуват ли се депутатите от опозицията от избирателите си, или отново са се втренчили всеки в собствения си пъп, като исихасти?

Николай Младенов и Аню Ангелов носят поделена отговорност за приемането на поправките в Закона за отбраната. Нито един социалист или депутат от ДПС не счете за нужно при гласуването на промените в кабинета, да използва парламентарната трибуна, за да попита защо бяха гласувани тези поправки!

На парламентарното заседание по промените в правителството никой не попита в безвремието когато бяхме без министър на въшните работи – кой подготви премиера Борисов за посещението му в Германия, та от там слушахме само как Цветан Цветанов ходел с някакъв багер, копал, изваждал трупове и така вървяла борбата с престъпността!

Вече с мандата на Николай Младенов като министър на външните работи, след броени дни, в началото на февруари, министър-председателят Бойко Борисов ще се отправи на официално посещение в Турция с колегата си Реджеп Тайип Ердоган и турския президент Абдуллах Гюл. Отсега се надявам в Турция премиерът Борисов да не обещава, че няма да си искаме компенсациите за бежанците в Беломорска Тракия и Македония. Надявам се и да не дискутираме дали ще продължат новините на турски – или не. Все пак последното е вътрешен, български проблем.

Интересно би било с Ердоган да се поговори в Анкара за турския консорциум „Мапа–Ченгиз”, заради който сме на път да загубим милиони евро от непостроената магистрала „Люлин”.

По отношение на новия министър на отбраната генерал Аню Ангелов засега може да се каже, че трябва да бъде по-ефективен в действията си и по-малко да приказва. Защото докато Ангелов коментира в медиите какви мерки за сигурност трябва да се вземат в Афганистан за българските бойци, изпратени там, като нищо талибаните ще вземат да ни напомнят още веднъж за себе си.

Защо при обсъждането на промените в кабинета, депутатите от опозицията в парламента се държаха като примерни ученици? Страха ли им е взел премиерът Бойко Борисов, или не ги интересува нищо, освен собственото им благополучие за безоблачно изкарване на поредния мандат в парламента?

Отговорът ще получим във времето.

„Необходими са мерки за засилване на сигурността на контингента ни в Афганистан. Това каза пред журналисти преди влизането в пленарна зала, зам.-министърът на отбраната Аню Ангелов, предаде репортер на Агенция „Фокус”. Минути по-късно Ангелов вече бе избран за министър на отбраната на мястото на Николай Младенов. Самият Николай Младенов – бивш министър на отбраната пък стана министър на външните работи в предложените от премиера Борисов промени в кабинета.

В Афганистан вече повече от седем години се води война. Напрежението в тази държава непрекъснато се засилва. Експерти по сигурността поставят въпроса дали изобщо е необходимо присъствие, и то по този начин, на сили на НАТО там. Силите на Пакта са умиротворителни, а водят военни действия. Към момента Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан /ИСАФ/ разполагат с около 85 000 военнослужещи на територията на Афганистан.

Френският президент Никола Саркози отказа вчера, на 26 януари, за пореден път да изпрати още войници в страната, както призова НАТО.

Висши натовски генерали дадоха сигнал за мирни преговори с талибаните. Това стана ясно след като командващият силите на НАТО в Афганистан, генерал Стенли Макристъл заяви, че според него засилената численост на натовските войски в страната може да доведе до договаряне на мир с талибаните...

В навечерието на конференцията в Лондон, която ще се проведе по инициатива на Франция, Германия и Великобритания и с подкрепата на САЩ, се очаква да бъде съгласувана общата рамка на процеса, при който правителството на Афганистан ще започне да поема отговорност за сигурността в страната от 2011 г.. Тогава се очаква да стартира изтеглянето на американски войски от Афганистан.

Все пак да не забравяме, че бюджетният дефицит на Щатите се измерва вече в трилиони и продължаване на авантюрата в Афганистан допълнително товари със стотици милиони долари разходите на официален Вашингтон.

"Бих искал всеки да отиде в Лондон с възобновени ангажименти и този ангажимент да е правилно решение за афганистанския народ", каза ген. Макристъл пред "Файненшъл таймс". Генерала предупреди, предупреди, че насилието от страна на талибаните може да се засили рязко през тази година.

Доцент Владимир Чуков:

Офанзива? По-скоро медийна война

Ако трябва да бъдем напълно категорични, достоверна информация по отношение на талибаните нямаме. Все пак те коренно се различават от "Ал Кайда". Твърде хетерогенна маса са. Тя е формирана от елементи, недоволни от сегашното управление на Хамид Карзай и от присъствието на многонационалните сили, като гръбнакът са наркотрафикантите, засегнати по един или друг начин.

В никакъв случай не може да се твърди, че талибаните са строго организирана армия, разполагаща с добро оръжие. Т. нар. пролетна операция по-скоро е част от показването на мускули, от медийната война на талибаните. Наистина миналата година около 4000 души бяха убити в Афганистан. Бе предприета една нова тактика - на самоубийствени атентати, като талибаните се опитаха да свържат подхода на иракската съпротива със своя собствен. Но поне с днешна дата талибаните са бледо копие на "Ал Кайда", която има опитни командири. Докато те са една опозиционна група, в която се наблюдава дори отлив.

Талибаните в никакъв случай нямат 100 хиляди (каквито данни се появяват в някои медии - бел. ред.). Това, което се прокрадва като информация, е, че техните хора са някъде около 10 000 и са разпръснати в различни точки на Афганистан, като най-често са в южните и източните провинции. През последните седмици се наблюдаваше едно "поникване" на талибанско и въобще на опозиционно мислене и действия в някои северни градове като

Мазар-и-Шариф, където беше Северният съюз. Но то е инцидентно.

Т. нар. пролетна офанзива е част от класическата тактика на ислямската армия в стил "удряш и бягаш". В момента се топят снеговете и когато това стане, талибаните отиват да се бият, т.е. нанасят удар. Когато отново застудее, ще се приберат. Те имат едни средновековни представи - продължават да се наричат ислямски емират, а мола Омар е "повелител на правоверните". Но всичко това практически не е подплатено с някакви много сериозни военни възможности.

Естествено, не можем да подценим факта, че вече имат сериозен опит в областта на самоубийствените атентати, успешно правят засади. Но ако сравним двете сцени на военни действия в Ирак и Афганистан, в Багдад имаме много по-софистицирани бунтовнически действия, убитите са стотици хиляди, докато талибаните са просто разпасана армия с елементи на фанатизъм. Както сега са опозиционно настроени към правителството, в следващия момент те биха могли под някаква форма да се откажат от тези си действия. Полевите им командири, естествено, претендират, че тази година ще ликвидират коалицията. Лично аз много се съмнявам.

Вярно е, че в Афганистан многонационалните сили са доста по-малобройни - 33 000 души, докато в един Ирак са над 130 000. Но онова, което се говори за тази пролетна операция, трябва просто да бъде съобразено с размерите на съпротивата на талибаните. Не бива да бъде преувеличавана, като, естествено, не трябва да бъде и омаловажавана. Но когато се каже "пролетна офанзива", това е по-скоро част от медийната офанзива на талибаните, отколкото нещо реално.

Завръщането на военната сцена на талибаните най-вече е свързано със слабостта на сегашния режим на управляващия в Кабул Хамид Карзай. Няма защо да се заблуждаваме, че той всъщност бе наложен от американците въпреки решението на Лоя Джирга. Общо взето, симпатиите там бяха на страната на краля. Някои шефове на милиции отхвърлиха Карзай, тъй като потеклото му е твърде плебейско и е свързан силно със САЩ. Непременно трябва да се подчертае, че различията между английския и американския подход са налице - американците залагат на силовите подходи, докато англичаните поддържат по-меката форма. Оттам идват и предпоставките за набиране на недоволството в Афганистан, което избуява в лицето на талибаните. Така че това е слабостта на държавата, а не толкова силата на талибаните. Всъщност съветската окупация беше един пример как не трябва да се действа в такава атмосфера - със сила, с бруталност, в несъответствие с всички тези обстоятелства, съпътстващи живота на обикновените афганистанци.

Особено сериозен е проблемът с опиума, който е безалтернативен като поминък на населението. Страната твърдо държи монопола за износ на опиум в света. В момента американците отново са поставили на дневен ред въпроса да се забрани опиумният мак, което автоматично налива вода в мелницата на недоволните от режима и респективно на талибаните.

Ирак и Афганистан не са тъждествени. В Ирак ситуацията бавно и полека заприличва на американска операция, след като доста от участниците в коалицията се оттеглиха, включително и Великобритания. Но в Афганистан случаят е друг. Това е операция на НАТО. 27 нации са пратили свои контингенти. Практически Афганистан се превърна в символ на онова зло, на онези терористични сили, които нападнаха Америка на 11 септември. Тоест Ирак беше постфактум, втори ешелон, докато Афганистан символизираше борбата срещу тероризма и постигането на консенсус между демократичните нации. Чрез своето участие България показва в бойни условия подкрепата си - и материална, и морална - към онези, които се борят срещу терористични сили като талибаните. България печели доверието на своите партньори. Минаваме през теста на военната обстановка, далеч от конференциите и от ученията. А на бойното поле се вижда кой е лоялен и кой не. На България, която отскоро е член на НАТО и на ЕС, й се налага да бъде много по-стриктна в даването на подобен тип доказателства.

Големи авторитетни държави изтеглиха войските си от Афганистан

На срещата на върха в Истанбул през 2004 г. бе решено поне 8 на сто от бойната сила на всяка страна - членка на пакта, да участва в задгранични операции.

Всички членки на НАТО ли покриват този процент? Словакия държеше в Афганистан по-малко бойци от нас - 60. И нямаше никакво намерение да ги увеличава. А преди няколко години си замина последният словашки войник от Ирак.

Любопитна бе и ситуацията с Италия - там имаше много остри разногласия вътре в управляващата лява коалиция по повод разширяването на италианския ангажимент в Афганистан.

Преди две години в. „Индипендънт” обърна внимание на факта, че казуса „Афганистан” е в състояние да раздели НАТО. Амбициозните планове на коалицията за реконструиране на Афганистан не успяха да се осъществят, а на всичко бе ясно, че след като международното внимание се насочи към Ирак, изпращането на още военни няма да компенсира шестте години пренебрегване на проблемите. Неприятната истина още преди две години бе, че в Афганистан западните сили може би вече са загубили.

Интересен е фактът, че докато България тръпне дали животът на младши сержант Александър Александров ще бъде спасен след ракетното нападение на талибаните над базата в Кандахар, дойде новината, че на същите тези талибани, германският канцлер Ангела Меркел отпуска 50 млн евро за интегриране! И това се случи докато българският премиер Бойко Борисов, според колегата Светослав Терзиев е рапортувал: „"Госпожо Меркел, уверявам Ви, че новото българско правителство ще работи по начин, по който няма да се срамувате, че сте дали подкрепата си за нас". Ако това са представите на българския министър-председател за спазване на суверенитет, чест и национално достойнство, явно той и ние, сме на различни позиции. Той като премиер, ние, като български граждани, които очакват от своя министър-председател да се държи адекватно с чуждите си колеги...

Афганистан и българското участие

Ще започна с факта, че с решението за изпращане на още български войници за Афганистан, правителството постъпи като погази член Първи, алинея 1 от все още действащата Конституция на Република България. В този член първи е записано, че България е република с парламентарно управление.

В случая с изпращането на още български войски в Афганистан, не парламентът, а правителството взе това решение. Т. е. по този казус България не бе „република с парламентарно управление”, а с управление на изпълнителната власт.

Другото, което е смущаващо в казуса „Афганистан” е следното: от месец юли непрекъснато ни се повтаря, че в държавата няма пари. А в същото време се намериха пари за увеличаване на българския контингент в Афганистан. Наложително ли бе това увеличение на контингента?

Ще се върна малко назад във времето и документите от парламента:

ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТО ЗАСЕДАНИЕ

София, сряда, 24 септември 2008 г.

Открито в 9,10 ч.

.................................................................

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЛЮБЕН КОРНЕЗОВ:.......

Следва ново предложение на народния представител Павел Шопов за включване в дневния ред на проект за Решение за възлагане на Министерския съвет на процедура за изтегляне на военния контингент на България от Ирак и Афганистан.

Ще мотивирате ли предложението си, господин Шопов? Заповядайте.

ПАВЕЛ ШОПОВ /КА/: Благодаря, господин председател.

Въпросът за неучастието на България с военни контингенти и части в чужбина в чужди войни като пушечно месо на българските военнослужещи там и за чужди интереси е въпрос, който стои от самото начало на създаването на Партия „Атака”. Той е залегнал в предизборната програма за настоящото Народно събрание, ние периодически го поставяме и в момента той става особено актуален с оглед на ожесточаването на сраженията, ожесточаването и изострянето на обстановката в страните, в които България има контингент. Имам предвид Ирак и Афганистан.

Особено показателно е това, което казвам за Афганистан с оглед и на смъртта на 10 души френски военнослужещи там. Нещо, което предизвика бурни дебата във френското общество. Такива дебати в българското общество няма, което е изключително тревожно. Всички държави, които имат свои контингенти в тези страни, непрекъснато дискутират по темата. Там не се забравя обстоятелството и фактът, че тези държави имат десетки или стотици свои военнослужещи в тези страни, в които положението е тежко и животът и здравето на техните военнослужещи са непрекъснато застрашени. Може би това е така, защото в България единствено „Атака” повдига този въпрос и настоява за неговото решаване радикално с изтеглянето на тези части оттам.

Така че този дебат трябва непрекъснато да стои в българското общество. Ако не беше „Атака”, той нямаше периодически да бъде поставян и както се вижда, оттам няма и новини, мълчи се. Всичко, което става там, е оставено в забвение. Затова ние настояваме нашите части да бъдат изтеглени оттам. Това минава, разбира се, през поставяне на въпроса в Народното събрание, в каквато връзка е и нашето предложение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЛЮБЕН КОРНЕЗОВ: И така, поставям на гласуване предложението на народния представител Павел Шопов.

Моля, гласувайте.

Гласували 149 народни представители: за 19, против 73, въздържали се 57.

Предложението не се приема.”

Публикувам и мнението на бившия депутат Стела Банкова по казуса „Афганистан”. Припомням тази позиция на Банкова, защото именно тя я остави извън парламента по-късно.

„На 26 октомври 2005 г. българският парламент реши да се изпращат български въоръжени сили извън територията на България. Всички политически сили с изключение на „Атака” гласуваха закон, с който ще се изпращат български въоръжени сили в Афганистан, Ирак, навсякъде, където Америка ни посочи.

Ще се изпращат български момчета, които на стотици километри от България всъщност ще защитават американските военни интереси. На практика излиза, че целият ударен флот половината от ударната авиация и над 1/3 от сухопътните войски могат да бъдат изпратени еднолично от министъра на отбраната. Тоест около 4 хил.души от въоръжените сили на България ще бъдат изпращани зад граница.

Единствено народните представители от „Атака” гласуваха против. Волен Сидеров призова всички народни представители да се вслушат в своето българско съзнание, в българската си съвест и да не се превръщат в марионетки на чужди интереси, в случая - на американската военна машина. Трябва да имаме суверенното право сами да взимаме решения, така както направиха нашите съседи - гърците, които не участваха в бомбардировките срещу Югославия и не изпратиха войски в Ирак. Така както направиха други наши съседи - турците, които не разрешиха от база Инджирлик да излитат самолети и да бомбардират Ирак.

Българската конституция не допуска изпращане на въоръжени сили в чужбина. Българското правителство изпраща наши войници в Афганистан - да се сражават в пустинята и да осигуряват трафика на наркобароните. Наркобарони в момента са членове на афганистанския парламент.

Урановите боеприпаси предизвикват ракови заболявания. Боеприпаси с обеднен уран се използваха с хиляди тонове при бомбардировките в Югославия и по западните български граници. Войниците в Ирак и Афганистан вдишват директно изпарения от обеднен уран, в т.ч. и българските момчета в Ирак и Афганистан. Заради обеднения уран през 2004 г. от рак са заболели над 140 хил.иракчани. Тенденцията е броя на заболяванията да расте с 10 хил.души годишно. Каква ще бъде съдбата на българските войници в Ирак и Афганистан?

Колко струва изпращането на български бойци в Афганистан? Колко струва тази авантюра на България? Данни за това официално няма публикувани, но вземам записаното от редовното заседание на Комисията по отбраната, проведено на 16 май 2007 година, в предишния парламент. Ето извадки от документа на това заседание:

Изслушване на ръководството на Министерството на отбраната и на Генералния щаб на Българската армия относно хода на подготовката и степента на готовност за изпращане на контингент от Въоръжените сили на Република България за участие в операцията на международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан /ИСАФ/.

/В ход е била подготовката на българския военен контингент, който в скоро време е предстояло да замине за участие в операцията на международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан /ИСАФ/-бел. Л. М./.

Изразявайки своето безпокойство по повод изнесената информация за съществуващия риск за сигурността на българския военен контингент, който ще участва в операцията на международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан, Комисията по отбрана единодушно прие следното:

СТАНОВИЩЕ:

1. Комисията по отбрана предлага на ръководствата на Министерството на отбраната и на Генералния щаб на Българската армия да проведат във възможно най-кратки срокове, преди заминаването на контингента за Афганистан, още един кръг от разговори с командването на въоръжените сили на САЩ и Италия, за безвъзмездно предоставяне на бронирани бойни машини с не по-ниска от 3-4-та степен на защита.

2. Комисията по отбрана намира за необходимо още веднъж да отбележи, че задачите и отговорностите, възлагани на българския военен контингент и наложените национални ограничения следва да съответстват на снабдяването на контингента с необходимата техника, въоръжение и оборудване.

3. Комисията по отбрана препоръчва да бъдат променени финансовите разчети за реализация на приоритетните проекти за модернизация на БА. Изпълнението на програмата за снабдяване на Сухопътните войски с нови бронирани машини да се стартира през 2007 г., с оглед приоритетното осигуряване на контингентите, участващи в мисии зад граница и преди всичко на военния контингент в Афганистан.

Коментарът е излишен.

Както казваше бившият министър на външните работи и днешен евродепутат Ивайло Калфин: "Щом искаме да получаваме сигурност, трябва и да даваме сигурност".

Един друг българин, проф. Андрей Пантев изрази своята неочаквано позиция за българските военни мисии в чужбина:

„Никой не може да ме убеди, че за да се спрат ракетите от Северна Корея, трябва да има противоракетна отбрана в Чехия и Полша. Нито че от летището в Бургас ще се предотвратяват бомбардировки от страна на Иран. Нито че за да има демокрация в България, български войници трябва да вардят чукарите в Афганистан или пясъците в Ирак. Българското участие или неучастие във войните в тези страни не е акция, а принцип. Абсолютно неприемлива за мен е тази отвратителна психоза, която внушава, че е хубаво да сме в Ирак... за да ни защитят по-добре...

... аз съм твърдо против българското участие в тези войни, защото това изкривява самото ни мислене по политически, национални и морални въпроси. Ние не сме имперска нация и държава... Чух дори един интелигентен човек да казва: "Ние сме против войната, но сме за участие в нея."

Не зная как да обясня тази инерция. Нямам и грам доказателства, но усещам една тънка и здрава паяжина, която личностно е обвързала мнозина от депутатите с американците. Не съм в състояние да застана в тяхната позиция и затова нямам обяснение за нея. Иначе логиката направо крещи, че не трябва да сме в Ирак и в Афганистан. Обаче явно ще си тръгнем последни. Въпреки че самите американци сигурно биха уважили едно по-достойно поведение...”

Кога българските политици ще се вслушат в гласа на интелигенцията?

Върховният съд на Унгария „преустанови действието” на решението за строителство на военен радар на НАТО в град Печ, съобщи кметството на града. Срещу строителството на военния обект в природен парк на един от най-красивите унгарски градове се обявиха много обществени организации и кметството на Печ, припомня РИА Новости. Те отнесоха въпроса до съда. Според тях, строителството на радара не само ще навреди на природата в защитената природна зона, но и ще застраши здравето на живеещото в района население.

Някой представя ли си българска община да се загрижи за здравето на жителите си и да удари теслата на строителство на военен радар на НАТО на българска територия?

Интересна е позицията на държавния глава Георги Първанов, който след скорошните промени на Закона за отбраната вече има декоративни функции като Главнокомандващ:

„Рисковете за българските военнослужещи в Афганистан остават и трябва да бъдем бдителни. Това заяви президентът Георги Първанов по повод снощния ракетен обстрел срещу българската база в Кандахар, при който пострадаха четирима наши бойци. По думите на Първанов, ситуацията в Афганистан се влошава въпреки усилията на международната общност.

„Обстановката в Кандахар е спокойна, а хората като цяло не са съгласни с присъствието на чуждестранни военни”, каза в интервю за Дарик радио от града Муджийб Рехман. Рехман е говорител на Мисията на ООН за подпомагане на Афганистан. Кандахар е столица на едноименната провинция и е мястото, където преди няколко дни имаше ракетен обстрел срещу българската база, при който бяха ранени четирима български войници.

Трябва да бъдем бдителни – далеч от Кандахар е лесно да се правиш на бдителен и да даваш рецепти за оцеляване!

Вярно е, че кризата в страната е страшна, безработицата – отчайваща и за много семейства единственият изход за прехрана е изпращане на баща, син или брат в Афганистан.

Няма смисъл да се спори или гадае дали талибаните са целили българската база заради военния ни министър, или след това са си пришили тази новина, за да изглеждат по-внушителни и авторитетни техните действия.

Проблемът, с който явно и военнополитически съюз като Североатлантическия пакт не може да се справи е, че доказват на НАТО, че са неконтролируеми неуправляеми и непредвидими. Едва ли в ръководството на НАТО днес има човек, който да не е наясно, че мисията е обречена и се нуждае от спешно преосмисляне.

И все пак – някой има интерес НАТО да остане още в Афганистан

Вчера Агенция Франс прес предаде, че Русия е подала оплакване до НАТО заради отношението на Алианса към производството на опиум в Афганистан, съобщи посланикът на Русия в НАТО, Дмитрий Рогозин.

Дмитрий Рогозин съобщи пред Агенцията, че е изпратил писмо до главнокомандващия войските на НАТО адмирал Джеймс Ставридис, „за да изразя несъгласието си с въпроса за трафика на наркотици в Афганистан”.

Рогозин изрази недоволство, че според Ставридис, наркотрафикът в Афганистан е водещ, но не основен приоритет. Руският дипломат съобщил, че през миналата година 30 000 млади руснаци са загинали заради употреба на хероин от Афганистан, което е два пъти повече от всички съветски войници, загинали в Афганистан в продължение на 10 години.

По данни на ООН през 2009 г. от Афганистан е изнесен хероин на стойност 2,8 млрд. долара, което възлиза на една четвърт от БВП на страната.

Всичко започва с пари и завърша пак с пари. Омагьосан кръг, от който излизането е по-трудно от влизането.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/868-otvad-stsenariya-za-al-kayda-yemen-kato-chast-ot-bitkata-za-evraziya

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi32010/909-2010-08-05-07-25-14

Терористичното нападение в Московското метро, както и последвалите атентати в кавказките автономни републики на Руската Федерация породиха огромен брой анализи на тема, какво точно представлява феноменът на севернокавказкия ислямистки тероризъм, дали той въобще може да се нарече „ислямистки” или пък е по-скоро „етнонационалистически”, възможно ли е да бъде гарантирана сигурността на руските граждани от неговите прояви и, в тази връзка, доколко полезен може да се окаже опитът на другите държави, имащи сходни проблеми. На този фон, изпъкнаха и множество емоционални и откровено дилетантски, по съществото си, коментари, които са обичайни за подобни екстремни ситуации, но с нищо не допринасят за изясняването на проблемите и успешната борба с тероризма. Така, някои медии отделиха доста място на един от руските опозиционни политици Борис Немцов, който подложи на съмнение дори не тактиката, а направо стратегията на борбата на правителството с тероризма. Според него, „ситуацията в Чечения свидетелства, че сепаратистките идеи на покойния Джохар Дудаев са се наложили в обществото и републиката не се подчинява на законите на Руската Федерация, а на шариата” и т.н. Между другото, същите тези лансира и бившият „външен министър” на самообявилата се Република Ичкерия Ахмед Закаев, който, очевидно се смята за голям експерт от някои западни медии, както и от противниците на правителството в самата Русия. Всъщност, подобни твърдения са напълно погрешни и въобще не отговарят на действителността. За начало, нека оставим настрана темата за „отхвърлянето на законите на Федерацията и господството на шариата” и да се спрем на идеите за етнонационалистическия характер на т.нар. „чеченска съпротива”. Истината е, че тези идеи, чиито основен пропагандатор навремето беше именно генерал Джохар Дудаев, отдавна са мъртви. Ако пък ни интересува точния момент на „смъртта” им,  тя настъпи, когато новият емир на т.нар. „Кавказки халифат” Доку Умаров обяви намерението си да го създаде, асоциирайки и себе си, и своите бойци с ислямистите, воюващи в Ирак, Афганистан и други „горещи точки” на планетата. Това се случи преди около четири години и беше широко рекламирано на интернет-сайтовете на бунтовниците. Но началната точка на тази „идейна битка” беше моментът, когато в Чечения се появиха първите арабски доброволци. Важно е да подчертаем, че става дума именно за доброволци, а не за наемници, защото това има принципно значение. Споменатото по-горе решение на Доку Умаров беше пряка последица тъкмо от противопоставянето между сепаратистко-националистическите идеи и ислямисткия радикализъм. Тоест, ставаше въпрос за избор между привързаността към „западните” ценности (за привърженик на които се смята споменатия по-горе Ахмед Закаев, вероятно защото е политически емигрант във Великобритания) и „идеите на световния халифат” (споделяни от хора, като Доку Умаров, убития в края на март негов съратник Анзор Астемиров и говорителя на бунтовниците Мовлади Удугов). Или, с други думи, за избор, кой да бъде основния политически и финансов спонсор на чеченската „съпротива” – Западът, или Изтокът. Западът не оправда очакванията на бунтовниците нито във финансов, нито пък в морално-политически план. Това стана съвсем ясно когато, след атентатите от 11 септември в САЩ и последвалите ги нападения в някои западноевропейски държави, евроатлантическата общност силно охладня към идеите на чеченските „борци за свобода”. В същото време, тези атентати изправиха лидерите на бунтовниците пред необходимостта официално да се дистанцират от „ислямските доброволци”, които на Запад пряко се асоциираха с Ал Кайда. И тъкмо тогава беше прекрачена фаталната граница, като ръководството на чеченската „съпротива”, заради религиозната си принадлежност и своята финансова зависимост, реши да избере Изтока и да обяви това официално. Ключова роля за този съдбоносен за бунтовниците избор изиграха арабските „съветници” (Абу Хафс, Моганед и Сейф ул-Ислам Хамид эд-Дин) в щаба на Доку Умаров. Между другото, ролята на последните е повече „идеологическа”, отколкото „военна”. Това обяснява и стремежа на арабите да присъстват в колкото се може повече бунтовнически отряди, а не толкова да ръководят лично бойните действия. Още повече, че по отношение на военните си умения те доста отстъпват на чеченците. Между другото, в планирането на най-нашумелите терористични нападения (в Беслан, или в московския театър Норд-Ост) с използването на терористи-камикадзе, в които активно участваха и „чужденците”, доминира именно идеологическия, а не военния елемент. Тоест, „моджехидините” се сражават в Чечения не за пари, а за идеята, колкото и фалшива да е тя. Затова не е коректно тези фанатици да бъдат квалифицирани просто като „наемници”.

Кавказкото бойно поле на „глобалния джихад”

Оттук следва и първият важен извод. А той е, че днес Русия воюва в района на Северен Кавказ не със сепаратисти, както беше в началото на 90-те, а с едно от разклоненията на глобалното движение на „радикалния ислямизъм”. Доказателство за което е и наличието на мюсюлмани с различна етническа принадлежност в редовете на бунтовниците и атентаторите-камикадзе. С течение на времето, повечето идеолози на чеченския сепаратизъм осъзнаха утопичния характер на сепаратистките идеи и днес мнозинството от тях формират ядрото на привържениците на чеченския президент Рамзан Кадиров, стремящи се да се интегрират, доколкото могат, в общия икономически модел и политическите реалности на Русия.

Между другото, още в началото на март (т.е. преди атентатите в московското метро), в обширна статия, озаглавена „Глобалният джихад прониква в чеченската съпротива”, Ейми Ферис-Ротман от „Ройтерс” подчертава, че „ислямското бунтовническо движение в Северен Кавказ, очевидно, все повече се трансформира от сепаратистко движение, с корени в местното население, в глобален джихад, чиито цели, пропагандни методи и финансови източници ясно сочат към чуждестранни източници”. Според нея: „Безброй интернет-сайтове, превърнали се в отличителен знак на бунтовническото движение, излъчват видеозаписи с „мъченици на джихада” - нещо съвършено нетипично за севернокавказкия регион само допреди пет-шест години. В същото време, само за последната една година водещият идеолог на Ал Кайда – йорданецът Шейх Абу Мохамед ал-Макдиси на няколко пъти направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и другите бунтовнически водачи от Северен Кавказ”.  Тук е мястото да припомня, че според редица представители на американските специални служби, ал- Макдиси упражнява по-голямо влияние върху формирането на ислямистката идеология, отколкото дори водачите на Ал Кайда Осама бин Ладен и Айман ас-Зауахири. Западноевропейските експерти пък посочват, че убитият през март в Северен Кавказ бунтовнически водач Саид Бурятски (Александър Тихомиров), дълги години е изучавал изкуството на джихада в Египет. Както е известно, Бурятски пое отговорността за кървавата атака, осъществена през август 2009, когато терорист-камикадзе уби 20 души и рани други 138 в главното управление на милицията в Ингушетия. Както подчертава, в тази връзка, Кристофър Ленгтън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), „джихадизмът” в Северен Кавказ се „подхранва” от тесните си връзки с Афганистан и Близкия изток, включващи наркотрафика и други видове контрабандна търговия, както и дарения от различни ислямски неправителствени и благотворителни организации. Впрочем, ръководството на руската Федерална служба за сигурност отдавна твърди, че бунтовниците поддържат тесни връзки с Ал Кайда, макар отделни техни водачи да отричат това. Според шефа на една от групите ветерани от руските специални служби Сергей Гончаров: „налице е огромно финансово влияние от Афганистан и Пакистан”. На свой ред, д-р Прем Махадеван от Центъра за изследване на сигурността (Centre for Security Studies) в Цюрих посочва: „Имайки предвид, че бойци от чеченските сепаратистки групировки се сражават в редовете на талибаните в Афганистан, е напълно възможно между тях да съществува стратегическо единство по отношение на необходимостта от активно противопоставяне на руското влияние в региона на Централна Азия и Кавказ. Но, ако това е вярно, можем да очакваме и, че с активизирането на военните действия в Афганистан ще нараства и броят на терористичните нападения на територията на Русия”.

На второ място, въз основа на една доста спорна статистика, уж свидетелстваща за нарастващата динамика на терористичните нападения в Северен Кавказ през последните две години, някои западни експерти, както и вече цитираният по-горе Борис Немцов, стигат до извода, че тактиката на руското ръководство за борба с тероризма се е провалила, критикувайки го най-вече заради съюза му с Рамзан Кадиров.

В тази връзка, следва да се отбележи, че  от 700-те терористични акции, осъществени в района на Северен Кавказ през последните две години, по-малко от една трета са дело на джихадистите. Или, по-точно казано, са били идеологически мотивирани. В основни линии, терористичната активност в региона е свързана с традиционната цинична борба между местните кланове и племенни общности за повече власт и икономически преференции. Тоест, става дума за обичайната за региона „подялба да активите”, включително и на дотациите от централната власт в Москва. Това, без съмнение, също е много сериозен проблем, но няма пряка връзка с борбата срещу радикалния ислямизъм. И това следва да е ясно, защото решенията на тези два проблема трябва да се търсят в две различни плоскости - политико-икономическата и идеологическата, и не бива да се смесват.

Що се отнася до реалните успехи на руските власти (на централно и регионално равнище), те несъмнено са значителни. Бунтовническите банди са раздробени и малобройни, човешката база за възпроизводството им е силно стеснена, дори в сравнение с началото на 2000. Те вече не са способни да осъществяват мащабни военни операции, каквато например беше овладяването на Назран, през юни 2004. Ликвидирани са повечето знакови фигури сред бунтовниците, притежаващи достатъчно добри организаторски способности за да планират пораждащи сериозен резонанс операции.

Доказателство за всичко това са и последните терористични акции. Да си припомним, как в продължение на три дни Доку Умаров излизаше с напълно противоречащи си декларации, като ту заявяваше, че няма да осъществява терористични нападения, ту поемаше отговорността за тях. Което говори за следното. На първо място, терористичните акции в Москва едва ли са били планирани в „щаба” на Умаров, където за тях, най-вероятно, не са знаели. На второ място, липсва постоянна връзка между различните бунтовнически групи, а това, по правило, е в основата на всеки ефективен модел за организиране на съпротива. На трето място, подобна ситуация тласка бунтовниците от Северен Кавказ  към усвояване модела на действия на Ал Кайда, при който „главата публично определя целта (както, между другото направи и самият Умаров, след взривяването на експреса между Москва и Санкт Петербурт, през декември 2009), а практическата и реализация се поема от слабо свързани помежду си групи, които сами определят начина и средствата. От гледна точка на специалните служби, това е изключително „неудобна” схема, в която липсва едно от най-уязвимите звена – каналите за връзка. Случилото се в московското метро е класически пример за това, налице са всички основания да смятаме, че и вторият взрив на жп линията между Москва и Санкт Петербург е от същата „серия”.

Това отслабване на нелегалните въоръжени групировки в Северен Кавказ стана възможно, именно защото умерената част от бунтовниците, начело с покойния Ахмад Кадиров, мина на страната на централната власт. Следва да е ясно, че друг начин да бъде „обезкръвена” масовата съпротива, чието своеобразно „острие” е въоръжената борба, просто няма, въпреки очевидните „минуси” на подобно решение. Постепенната интеграция на основната маса недоволни в съществуващите икономически схеми е единствения път към решаването на проблема. За което, между другото, свидетелства и израелският опит. В израелския случай, това е съюзът със сегашното ръководство на „Фатах”, благодарение на който впрочем, израелските специални служби съумяха да ликвидират значителна част от водачите на ислямистите. Последният случай с убийството в Дубай на емисаря на Хамас Махмуд ал-Мабух, в което участваха и специалните служби на „Фатах”, го доказва. Впрочем, още преди израелците, тази схема успешно е прилагана от британците в техните колонии.

Оттук следва вторият важен извод. И той е, че общата стратегия за борба с тероризма в Северен Кавказ, в общи лниии, се оправдава, а друга и по-ефективна никой все още не е измислил.

Кой е виновен и какво следва да се направи

Накрая, нека разгледаме обвиненията за уж „безотговорното поведение на ръководството на руските специални служби, шамарът, който им удариха терористите и отказът да бъдат подадени оставки, както става в цивилизованите държави”, които се отправят, както в Русия, така и извън нея, включително и в България. Тук е мястото да припомним, че макар в Ню Йорк и Мадрид да загинаха много повече хора, това не стана повод за оставки в американските и испанските специални служби. Впрочем, дори ако някой беше подал оставка тогава, тя просто нямаше да бъде приета, тъй като това само би усложнило и забавило реалното преследване на терористите. Тоест, времето за сериозни организационни изводи настъпва доста по-късно. Що се отнася до призивите за „въвеждането на допълнителни мерки за сигурност в транспортната сфера”, суровата истина е, че с наличните средства не само на руските, но и на американските, израелските, испанските, британските и които и да било специални служби няма как да се гарантира абсолютното недопускане на терористични акции в транспорта или в местата, където се наблюдават големи струпвания на хора. Още повече, че както посочва швейцарският експерт по Чечения Аликс дьо ла Гранж, „ако терористките в московското метро, действително са принадлежали към т.нар. „черни вдовици”, те най-вероятно са действали под въздействието на наркотици и са били манипулирани от ислямските фанатици, някой от които дори може да ги е взривил от разстояние”. В  крайна сметка, транспортът служи за превоза на огромни маси хора, а не за защита от терористите. В самата му същност е заложена идея, която тотално противоречи на принципите за защита от терора. Тоест, подобни мерки могат да подобрят ситуацията, но няма как да гарантират абсолютна защита.

От това пък следва третият важен извод. Предвид съществуващите реалности, акцентът в борбата с тероризма следва да се постави върху укрепването на агентурния апарат и създаването на ефективно попълвана обща база данни за всички лица, които не само се сражават, но и планират да водят въоръжена борба, или пък се увличат по идеите на екзекутирания в Египет създател на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб и неговите последователи. Само усилването на оперативното проникване в терористичните структури на всички равнища; следенето на роднините и близките на убитите терористи, осигуряването на агентурно покритие на транспортната сфера, джамиите, молитвените домове и медресетата, както и ежедневната упорита работа по места, може да гарантира, макар и не абсолютна, но все пак значителна сигурност, че терористичните нападения няма да се повторят. Именно в това следва да се търси основния механизъм за предотвратяването на подобни трагични случаи, а не толкова в техническите средства, нито пък в отказа от досегашната стратегия за партньорство с основните кланове и племенни общности в Северен Кавказ. За да бъде предотвратено нещо, за него трябва да се знае предварително, а това е възможно само с помощта на  мощна агентурна мрежа. Без нея, всички останали мерки са обречени да си останат половинчати.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/869-sbarkana-li-e-yemenskata-strategiya-na-sasht

Вече няколко месеца, т.е. от декември 2009 насам, специалните части и разузнавателните служби на САЩ, съвместно с армията и службите за сигурност на Йемен, активно осъществяват тайни антитерористични операции, в резултат от които вече бяха ликвидирани част от 15-тимата т.нар. „водачи” на организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Американското участие в тези действия, които бяха одобрени от Барак Обама, включва няколко десетки войници и офицери от Обединеното командване за специални операции (JSOC), чиято главна задача е откриването и ликвидирането на заподозрени, че са участници или помагачи на терористичните групировки. Впрочем, според някои експерти, специалните части на САЩ не участват пряко във въоръжените действия на йеменска територия, но помагат при планирането им, разработват тяхната стратегия и тактика и снабдяват местните военни с оръжие и бойна техника. Разузнавателните служби на двете страни непрекъснато обменят информация и съвместно анализират структурата на създадената от Ал Кайда мрежа. Освен това, САЩ доставиха в Йемен специално електронно оборудване за наблюдение активността на противника, както и триизмерни карти на територията, където действат терористите.

В рамките на тази кампания (и с личното одобрение на президента Обама), в края на декември 2009, беше атакувана база на „Ал Кайда на Арабския полуостров”, с цел да бъде ликвидиран един от лидерите и – американският гражданин Ануар ал-Уалаки, в момента на срещата му с други регионални ръководители на организацията. Както е известно обаче, Ал-Уалаки оцеля, след което официално бе включен в списъка с граждани на САЩ, които следва да бъдат задържани или ликвидирани от частите на JSOС.

Мащабите на американското присъствие в Йемен

Истинските мащаби на американското участие в антитерористичната въоръжена кампания на йеменска територия започнаха да се очертават едва през януари 2010. Първоначално, одобреното от правителството в Сана присъствие на военновъздушните сили на САЩ се криеше от местното население за да не ерозира още повече позициите на президента Али Абдула Салех, принуден да избира между американската подкрепа, от една страна, и различните местни политически, етнически и религиозни групировки, недоволни от намесата на САЩ във вътрешните работи на Йемен – от друга. Сътрудничеството с йеменския режим е част от усилията на администрацията на Обама да повиши равнището на антитерористичната си активност, като цяло. Според високопоставен чиновник на йеменската администрация, цитиран от западни медии, засега това „сътрудничество” се реализира съвсем безпроблемно и ефективно.

В същото време обаче, нито в Пентагона, нито в Държавния департамент, нито в другите американски правителствени структури има единодушна оценка за дейността на Белия дом в сферата на борбата с терора. Отбелязва се само, че в момента усилията за унищожаването на Ал Кайда и Движението „Талибан” (особено след осъществените, благодарение на подадената от ЦРУ информация, успешни ракетни удари по конкретни точки, разположени в неконтролираната от никого гранична зона между Афганистан и Пакистан) са придобили небивали досега мащаби. В частност, само за първата година от управлението на Обама бяха осъществени повече такива нападения, отколкото за трите последни години от мандата на Буш-младши.

Освен това, в рамките на стартиралата през миналата година антитерористична кампания, поделение на американските специални части беше изпратено и в Сомалия, като задачата му бе да залови или ликвидира кенийския ислямист Салех Али Набхан, обвинен че е осъществил терористичното нападение срещу един израелски хотел в Момбаса. В крайна сметка, Набхан беше убит с ракета, изстреляна от американски хеликоптер в Южна Сомалия, през септември 2009.

Според републиканците в Конгреса, както и според бившия вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, мерките на Обама за борба с тероризма са „прекалено меки”. Всъщност, това бе реакция на решението на президента да забрани „твърдите методи” на предишната администрация, включващи изтезания по време на разпитите на заподозрените в тероризъм, и да закрие военния затвор в Гуантанамо. След една година на успехи и разочарования, Обама и днес продължава да е убеден, че най-ефективния път за унищожаването на Ал Кайда е тясното сътрудничество с чуждестранните партньори на САЩ, дори ако това са откровено авторитарни режими, които въобще не се съобразяват с човешките права. За да гарантира и разшири достъпа на САЩ до подобни регион, президентът е готов да увеличи американската финансова подкрепа за местните диктатори.

Що се отнася до Йемен, там през последните месеци се появиха редица знакови фигури от американския военен и политически елит за да внесат лептата си в задълбочаването на двустранното сътрудничество в борбата с тероризма. Сред тях бяха командващия на JSOC вицеадмирал Уйлям Макрейвън, съветникът на президента по вътрешна сигурност и борба с тероризма Джон Бренън и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс.

Според представители на йеменската администрация, Вашингтон и Сана много бързо са се споразумели по стратегическите въпроси, като американската намеса ще има ограничен характер и ще се наблегне най-вече на обмена на разузнавателна информация.

Досега, обединените усилия се реализираха под формата на няколко десетки нападения по суша и въздушни атаки. Според американските военни и разузнаването, в Йемен действат няколко стотин терористи, обединени в групировка, която поддържа исторически връзки с Ал Кайда, но действа самостоятелно. В лекцията си в един от американските военноморски колежи, шефът на JSOC вицеадмирал Макрейвън обяви, че САЩ не възнамеряват да разполагат редовни части в Йемен, което, според него, е сред причините влиянието на Ал Кайда в тази страна да нараства и в бъдеще. Той смята, че макар Вашингтон да се опитва да подобри отношенията и да затвърди позициите си в Йемен, големите трудности тепърва предстоят.

Другите играчи

Междувременно, йеменският президент Салех изпитва натиск не само от САЩ, но и от другите си големи финансови спонсори – Саудитска Арабия и ОАЕ, които настояват правителството да засили контрола върху ситуацията в северните гранични райони на страната. Затова, още през август 2009, Салех сам се обърна към САЩ с молба за стартирането на по-конкретен диалог по проблемите на двустранното сътрудничество. Сегашната кампания, до голяма степен, е резултат именно на това обръщение.

Тоест, поне на пръв поглед, Салех действително възнамерява да се бори сериозно с Ал Кайда и няма намерение да пречи на евентуално разширяване на американското присъствие. Между другото, укрепването на двустранните връзки, осъществено от администрацията на Обама, се основава на отношенията, установени между специалните служби на САЩ и Йемен още по времето, когато ЦРУ се ръководеше от Джордж Тенет. Непосредствено след 11 септември 2001, именно Тенет убеди Салех в ползата от установяването на партньорски отношения с  Вашингтон, което пък позволи на ЦРУ и Пентагона още тогава да осъществят серия от атаки срещу местни бази на терористите. По онова време, готовността на Салех да сътрудничи с американците се обясняваше с опасенията му, че Йемен, откъдето произхожда и семейство Бин Ладен, може да се окаже (както и стана) в списъка на държавите, срещу които САЩ планират да осъществят военна интервенция. Междувременно, Тенет осигури на йеменската армия хеликоптери, военна техника за стоварване на десантни части, както и стотици специалисти от американските специални служби, които поеха обучението на местните части за борба с тероризма. Освен това, той получи от Салех разрешение за осъществяване на полети на американските безпилотни самолети Predator (снабдени с ракети Hellfire) над територията на страната. Първият видим резултат от това сътрудничество стана осъществената през ноември 2002 ракетна атака, при която на йеменска територия бяха унищожени шестима бойци на Ал Кайда, придвижващи се с джип през пустинята. При това нападение, основни мишени на ЦРУ бяха Абу Али ал-Харити, организирал терористичното нападение срещу американски боен кораб, през 2000, както и американският гражданин Камал Дервиш, за който Управлението разполагаше със сведения, че също ще пътува с въпросната кола. Това предварително планирано убийство на гражданин на САЩ, в чиято законност никой не се усъмни, отвори нова страница в антитерористичната активност. Днес подобни операции се смятат за нормални и морално оправдани.

Както е известно, след 11 септември 2001, президентът Буш-младши упълномощи ЦРУ, а по-късно и американските военни, да ликвидират американски граждани в чужбина, ако има доказателства, че последните са свързани с действия, насочени срещу интересите на САЩ. По дефиниция, жертвата трябва „да представлява продължителна и непосредствена заплаха за Съединените щати”. Но, макар че формално за осъществяването подобно убийство трябва да има сериозни доказателства, на практика не съществуват критерии за тяхната основателност. Сегашната администрация на Обама се придържа към същия принцип – ако някой американски гражданин стане член на Ал Кайда или друга терористична организация, той автоматично се превръща във враг на Америка, който може да бъде унищожен във всеки удобен момент.

И ЦРУ, и JSOC разполагат със списъци на лица, определяни като „важна цел” или „ключова фигура”, т.е. такива, които следва да бъдат заловени или ликвидирани. В списъка на JSOC например, фигурират трима американски граждани, включително споменатия по-горе Ал-Алуаки, чието име беше добавено в края на 2009. Списъкът на ЦРУ пък, още преди няколко месеца, включваше цяла група американски граждани. Според служители на Управлението, роденият в щата Ню Мексико ислямист и терорист Ал-Уалаки е свързан с военния лекар Нидал Хасан, който, през ноември 2009, разстреля 13 военни и граждански служители във Форт Худ (Тексас). На свой ред, йеменските власти твърдят, че Ал-Уалаки е най-опасната фигура сред терористите, действащи на територията на страната и е участвал в подготовката на нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, арестуван за опита си да взриви самолета от Амстердам за Детройт, в навечерието на Коледа, 2009.

В края на януари, йеменският външен министър Абубакр ал-Кирби обяви във Вашингтон, че правителството му иска да принуди Ал-Уалаки да се предаде за да бъде съден за съучастничество с лекаря-убиец от Форт Худ. Колкото и да е парадоксално, властите в Йемен не могат да му отправят други обвинения. Твърде съмнително е обаче, че поредният лидер на местната клетка на Ал Кайда действително ще бъде съден. В момента той и групата му действат в южнойеменската провинция Шабуа, като и йеменските, и американските специални части са по петите му, така че експертите не му дават особени шансове да оцелее още дълго.

Имат ли САЩ ясна стратегия в Йемен?

Междувременно, през януари и февруари, в Сената на САЩ се завихри бурна дискусия за ситуацията в Йемен и начините, по които следва и може да се противодейства на набиращата сила в тази страна „ислямистка заплаха”. Както е известно, тласък за нея бе арестът на споменатия по-горе нигерийски терорист Абдулмуталаб. Според собствените му признания, той е преминал обучение в лагерите на ислямистите в Йемен, което пък „отвори очите” на американските сенатори, че на Арабския полуостров, както се оказва, има немалко поддръжници на Ал Кайда. Разбира се, както вече посочих, разузнавателните служби на САЩ отдавна и много внимателно следят активността на въпросните хора и то именно в Йемен. Странното е само, че този факт стана известен на сенаторите едва сега. Между другото, половината от атентаторите-камикадзе, които атакуваха „кулите-близнаци” в Ню Йорк, също бяха от Арабския полуостров, а семейните им корени могат да се открият тъкмо в Йемен. Впрочем, последното се отнася и за самия Бин Ладен.

Тоест, за пореден път ставаме свидетели на необяснимо изоставане на американската държавна машина (или по-скоро на нейната публична част) от развиващите се в момента процеси. Което за пореден път доказва нейната тромавост и прекалена усложненост. Всъщност, целият шум в Сената беше предизвикан от намерението на президента Обама рязко да увеличи помощта, предоставяна на авторитарния йеменски режим за „борба с тероризма”. Тук е мястото да напомня, че в момента за целта се изразходва смехотворната за американските мащаби сума от 35 млн. долара. Наистина, в нея не влизат разходите на американските разузнавателни служби по събиране на информация, дислокация на станциите за радиоразузнаване, подготовката на местните специални служби и т.н. Впрочем, що се отнася до последните, САЩ демонстрират съвсем оправдан скептицизъм относно тяхната ефективност и равнището им на подготовка, поради което възнамеряват да изпратят там още много свои инструктори. Преди американците, с подготовката на йеменските служби се бяха ангажирали йорданците, но, както се вижда, без особен успех.

И така, САЩ отново вървят по утъпкания традиционен път, който успешно изпробваха, през 60-те и 70-те години на миналия век, в Латинска Америка, а и не само там. Сега Вашингтон се опитва да използва този модел в ислямския свят. Следва веднага да отбележим обаче, че Близкият изток не е Латинска Америка по ред причини и няма как нещата да се ограничат само с подготовката на кадри за местните специални служби. За разлика на Латинска Америка, мюсюлманското общество се гради на племенно-родова основа, а мъдрите шейхове изпращат „синовете на племето” да служат както на правителството, така и на бунтовниците. Затова, преди някой служител на местните специални служби или пък военен командир да предприеме някакви действия, засягащи пряко влиятелни членове на някое друго племе (за собственото му и дума не може да става),  той първо отива да се посъветна със „старейшините на рода”. Които му казват кого да арестува и кого не. Кого може да вербува за агент и, кого не бива в никакъв случай да пипа. Тази система се е утвърдила от векове в Ориента, нещо повече той е оцелял в сегашния си вид именно благодарение на нея и няма никакво намерение да променя нещо в системата, само защото така искат чужденците-американци.

Отлично потвърждение на това бяха поредните декларации (от края на януари) на саудитското военно ръководство, че окончателно е сложило край на войната с бунтуващите се шиити от Северен Йемен (т.нар. зейдити), действащи и в прилежащите гранични райони на Саудитска Арабия, също населени с шиити. При това, непосредствено преди въпросните декларации, зейдитите свалиха (с помощта на преносим зенитно-ракетен комплекс „Стрела”) самолет на саудитските ВВС, продължават да държат в плен над сто саудитски военнослужещи, да не говорим, че саудитците все още не смеят да припарят до спорните територии в района на Джабал Ад-Духан. Всичко това обаче са дреболии, защото междувременно отново влезе в действие неофициалната „племенна” дипломация.

Всичко това доказва, че в Ориента официалните декларации съвсем не отразяват реалните процеси в средите на племенната върхушка. Същото с пълно основание може да се каже и за т.нар. „борба с ислямистите”. От гледната точка на самите йеменци няма никакви ислямисти, а има хора, принадлежащи към едно или друго племе. Те могат да бъдат враждебни или приятелски настроени, но на никой местен не би му хрумнало да ги дели по идеологически признак. Нека си припомним, че същият онзи „учител”, който е подготвял нигерийския терорист Абдулмуталаб не мисли да се крие, а спокойно дава интервюта на „Ал Джазира” и други медии. И, както сам признава, никой от йеменските специални служби не го е търсил за нищо. Което е отлична илюстрация за нивото на въпросните „служби” (които се интересуват единствено от личните врагове на президента Салех), както и за това, доколко те са готови за борба са терористите.

Ако американските сенатори, вместо да одобряват отпускането на средства за почти непостижимата „промяна на негативния имидж на САЩ в Третия свят”, бяха ги отделили за създаването на достатъчно компетентен експертен център по проблемите на мюсюлманския свят, като цяло, и на Йемен – в частност, сигурно отдавна щяха да знаят, че сегашният йеменски президент дължи политическото си оцеляване именно на ислямистите. Така например, дългогодишният шеф на местния парламент - вече покойният шейх Ахмар, беше един от духовните „бащи” на ислямистката партия „Ислах” и близък роднина на самия Салех. Въпросната водеща ислямистка формация пък се спонсорираше и продължава да се спонсорира от ключовия американски съюзник в региона – Саудитска Арабия, която се опитва с нейна помощ да балансира влиянието на „левите” сили. Освен това, в момента йеменските ислямисти съвсем не са лумпени и маргинали, а основната (след президентския клан, разбира се) икономическа сила в Йемен.

Всичко това обаче, очевидно е неизвестно на американските сенатори, затова те продължават яростно да спорят за стратегията на САЩ в Йемен. В крайна сметка, резултатът от тези дискусии е нарастващата помощ за йеменския режим, отказът от пряка американска военна интервенция и продължаване тактиката на „точковите удари”, която засега има ограничен ефект. Ако анализираме по-внимателно тази стратегия на САЩ, можем да направим следните прогнози за резултатите от нея.

Увеличаването на помощта (най-вече финансовата) за йеменския режим ще има твърде малък ефект в сферата на „войната с тероризма”. Просто защото, йеменците не са склонни да участват в подобна война. От друга страна, както вече споменах, осъществяването на пълномащабна военна интервенция е невъзможно, тъй като Пентагонът няма достатъчно сили, да не говорим, че това би провокирало партизанска война в страната.

Имайки предвид, катастрофалния спад на способността на йеменския режим да контролира ситуацията в собствената си държава, няма как да не стигнем до извода, че опитът за атентат на Абдулмуталаб и последвалата истерична реакция на Вашингтон бяха в интерес най-вече на президента Салех, който по този начин отклонява вниманието на Запада от себе си и го насочва към своите противници. Тоест, доказва на Запада, че не бива да бъде сменян, защото няма политическа алтернатива, а отстраняването му, на фона на надигащият се ислямизъм, само ще влоши ситуацията. Именно това се опита да внуши и йеменската делегация на провелата се в края на януари конференция в Лондон, посветена на „борбата с терора” (между другото, опитът на йеменския външен министър да убеди опозицията, в лицето на т.нар. Ahzab al-Liqa al-Mushtarak, да подкрепи правителствената позиция на въпросната конференция се провали).

В тази връзка си струва да спомена и една малко конспиративно звучаща хипотеза, която не е особено популярна, но едва ли следва да се отхвърля априори. Според привържениците и, цялата история с нигерийския атентатор Абдулмуталаб е била организирана от специалните служби на президента Салех с единствената цел САЩ да бъдат убедени, че поне за момента той си остава незаменим за тях. Това обяснява и моментално даденото съгласие лагерите на йеменските ислямисти да бъдат бомбардирани от военновъздушните и военноморски сили на САЩ, както и странната пасивност по отношение на „учителя” на Абдулмуталаб, за който споменах по-горе. Всъщност, дори ако нигериецът беше заловен още на летището в Амстердам, това нямаше да промени нещата – медиите пак щяха да обявят, че „терорист, подготвен в Йемен, е искал да взриви американски самолет”. По този начин, Салех се опитва да реши едновременно няколко задачи. Освен че се оказва „незаменим”, той си гарантира сериозна финансова помощ, както и възможността с чужди ръце да отслаби позициите на най-реалния си политически конкурент – ислямистката партия „Ислах”.

При всички случаи обаче, сегашната американска стратегия в Йемен има „междинен и преходен” характер и едва ли ще успее да попречи на присъствието на ислямистите и укрепването на позициите им в тази страна.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

След нападенията от 11 септември 2001, правителствата в целия свят трескаво се заеха да преформулират политиката си за борба с тероризма. Редица държави приеха по-сурови закони и увеличиха финансовите и други ресурси на своите разузнавателни служби и антитерористични звена и наложиха репресивни мерки за разкриване и ликвидиране на нелегалните терористични мрежи. Опасявайки се от неминуеми нови атаки, политиците разбираемо концентрираха вниманието си върху по-агресивните методи. През последните няколко години обаче, правителствата постепенно се ориентираха към провеждането на по-нюансирана, всеобхватна и дългосрочна антитерористична политика, осъзнавайки, че ако продължат да залагат единствено на унищожаването на терористичните мрежи и не направят необходимите стъпки за предотвратяване радикализацията на мюсюлманските маси, включително в собствените си страни, рискуват да бъдат въвлечени в безкрайна игра от типа на популярната електронна „смачкай комара” (“whack-a-mole”).

Редица мюсюлмански държави лансираха различни програми за борба с екстремизма. От Саудитска Арабия до Индонезия, властите предприеха, повече или по-малко, всеобхватни мерки за „дерадикализацията” на прекалено екзалтираните елементи и предотвратяване радикализация на други. „Мекият” подход в антитерористичната политика беше възприет и от някои европейски правителства. Нападенията в Мадрид, през 2004, и Лондон, през 2005, както и арестите на стотици европейски мюсюлмани, замесени в най-различни дейности, свързани с тероризма, ясно демонстрираха, че радикализацията е сериозен проблем за Европа. През последните няколко години, различни европейски правителства решиха да поведат борба с процеса на радикализация сред мюсюлманското население в техните страни, активирайки разнообразни програми и признавайки, че не могат просто да си заравят главата в пясъка и да се правят, че не виждат проблема. Инициативите им варират от организиране на срещи между представители на различни религиозни общност, до издаването на финансирани от държавата мюсюлмански списания и телевизионни канали, и от субсидирането на лекции на мюсюлмански богослови, разкриващи теологичните дефекти в идеологията на Ал Кайда, до образователни програми и семинари, посветени на професионалното развитие на младите мюсюлмани.

Ключов компонент в програмите, лансирани във всички европейски страни, е участието на самата мюсюлманска общност, която се разглежда като необходим съюзник за пресичане на радикализацията сред нейните по-млади членове. В същото време, мюсюлманските общности във всяка европейска държава се характеризират с наличието, вътре в тях, на дълбоки разделителни линии на етническа, езикова, сектантска и политическа основа. Тази фрагментация пречи за формирането на широко представителни мюсюлмански организации практически във всички европейски страни. „Когато правителството си търси отговорен партньор – посочва един известен анализатор – внезапно открива, че мюсюлманската общност съвсем не говори в един глас и това, което казва, звучи по-скоро като какофония” (1). Тоест, европейските власти се сблъскват със сериозното предизвикателство да изберат, коя от многото и често съперничещи си мюсюлмански организации да предпочетат за реализацията на своите антитерористични програми.

Сред най-често и горещо дебатираните теми от политиците е ролята, която биха могли да изиграят за успеха на тези програми т.нар. „умерени ислямисти”, т.е. европейските мюсюлмански организации, чиято идеология се корени в различни форми на политическия ислям. Без да представляват хомогенна категория, те включват движения, чиито позиции варират от открито желание да участват в демократичния процес (като някои филиали на египетските „Мюсюлмански братя” или пакистанската „Джамаат-е-Ислами”), до онези „политически салафити”, които твърдо отхвърлят светската демокрация, но се противопоставят на използването на насилие срещу Запада. Критиците твърдят, че подобни организации, макар наистина да отклоняват някои млади мюсюлмани от участие в насилствени действия на територията на Европа, разпространяват сред тях именно онази интерпретация на исляма, която открито се конфронтира със западните ценности и ерозира деликатния интеграционен процес на европейските мюсюлмани. В тази връзка, властите в повечето европейски държави се сблъскват с дилемата, дали умерените ислямисти могат да бъдат ангажирани и използвани като партньори в борбата с радикализацията на мюсюлманските общности на континента?

Нетрадиционни партньори: умерените ислямисти

Немалко експерти от Европа и САЩ вярват, че отхвърлящите насилието ислямисти могат да се окажат полезни и ефективни партньори в усилията за минимизиране на радикализацията. „Бин Ладен може да бъде разбит само от фундаментализма – твърди бившият служител на ЦРУ Рюъл Марк Геречт (2), според който – „умерените” ислямисти могат да победят „бинладенизма”, тъй като проповядват пред същата аудитория, използвайки същия език и с не по-малка страст” (3). Аргументи в подкрепа на това твърдение изтъкват анализаторите от Центъра Никсън Робърт Лейкън и Стивън Брук, в статията си, многозначително озаглавена „Умерените Мюсюлмански братя”. Според тях, „Мюсюлманските братя” „работят за разубеждаването на мюсюлманите да използват насилие, като вместо това ги насочват към реализация в политиката или към благотворителни инициативи” (4). Затова, западните правителства ще трябва да намерят начин да работят с тях в името на общата цел да бъдат отклонени младите мюсюлмани от джихадистките групировки. Аргументът, че само умерените ислямисти могат да бъдат използвани като преграда срещу радикализацията в стил Ал Кайда, се използва и от много ислямистки лидери в цяла Европа, които активно призовават за сътрудничество с местните правителства в усилията им за борба с тероризма (5).

От друга страна, критиците на този подход твърдят, че дори ако приемем, че умерените ислямисти действително са в състояние да отклонят някои млади мюсюлмани от пътя на терора, това краткосрочно предимство по отношение на сигурността, бива засенчено от дългосрочните последици на подобно партньорство. Според тях, независимо че се противопоставят на терористичните акции на Запад, визията и целите на умерените ислямисти са несъвместими с тези на светските и мултирелигиозни общества в модерна Европа. Отказът им да осъдят актовете на насилие в Палестина и Ирак, както и двойствената им позиция по въпросите за правата на жените,  вероотстъпничеството и хомосексуализма, са само някои от проблемите, които ни демонстрират истинската природа на умерените ислямисти. Разглеждайки ги по-скоро като част от проблема, отколкото като част от решението му, въпросните критици смятат, че правителствата не би трябвало да легитимират и усилват позициите им, като сътрудничат с тях, под каквато и да било форма. Дългосрочните отрицателни последици от това за социалното единство и интеграцията на европейските мюсюлмани ще бъдат много по-големи отколкото съмнителните краткосрочни ползи в борбата за предотвратяването на терористичните нападения.

Европейските правителства са раздвоени по въпроса, как биха могли да обединят позициите на тези две противопоставящи се групи. Характерен пример за това е Дания. През януари 2008, датското правителство, подтикнато от серията арести на местни мюсюлмани, забъркани в терористична дейност, реши да създаде междуминистерска работна група, която да изработи „екшън план” за борба с екстремизма и радикализацията в страната. Министърът на интеграцията Бирте Хорнбек, която ръководеше групата, публикува 65-страничен доклад, съдържащ няколко основни препоръки (6). В този документ се твърдеше, че датското правителство трябва да работи с широк спектър от мюсюлмански организации, включително такива с откровено ислямистки уклон, за да ограничи радикализацията  и насилието сред местните мюсюлмани. Докладът беше подложен на остра критика от социалния министър Карен Йесперсен, която между другото е колега на Хорнбек от Либералната партия. Подобно на другите критици на доклада, повечето от които също бяха членове на управляващата коалиция, Йесперсен обвини авторката му, че използва твърде ограничена интерпретация на екстремизма и предлага сътрудничество с мюсюлмански организации, които не приемат фундаментални ценности на датското общество (7). След като споровете в правителството се прехвърлиха и на първите страници на датските вестници, властите решиха да отложат „екшън плана” докато не бъде постигнато съгласие по критериите за сътрудничество с местните мюсюлмански организации. В крайна сметка, през февруари 2009, беше приет нов план, значително ограничаващ случаите, в които сътрудничеството с умерените мюсюлмански формации се смята за приемливо (8).

Но макар че нито една европейска държава все още не е формулирала достатъчно убедителна и ясна политика по въпроса, независимо от продължаващите дебати сред управляващите, датският пример показва, че решението за сътрудничество с умерените ислямисти е тясно свързано с формалната и неформална дефиниция на понятията „екстремизъм” и „радикализация”, които са възприели властите във всяка една страна от континента. Онези правителства, които свързват тези две понятия с употребата на насилие, са по-склонни да сътрудничат (под някаква форма) с умерените ислямисти. Сред тях е британското правителство, чиято програма за предотвратяване на радикализацията (т.нар. Prevent Programme) цели да „попречи на  мюсюлманите да се превърнат в терористи или проповядващи насилие екстремисти” (9). Вследствие на това, през последните няколко години редица ислямистки организации, отхвърлящи използването на насилие във Великобритания, бяха ангажирани като партньори на правителството и се субсидират от него.

Други европейски държави възприеха едно по-широко определение на екстремизма и, съответно, на целите, които следва да си поставят техните програми за борба с радикализацията. Датските власти например, дефинират радикализацията като „нарастваща готовност за пропаганда или подкрепа на необходимостта от фундаментални промени в обществото, които са несъвместими с нашата демократична правна система” (10). Холандската служба за разузнаване и сигурност (Algemene Inlichtingen-en Veligheidsdienst - AIVD) пък смята, че насилието невинаги е елемент на екстремизма, който служителите и констатират сред някои сегменти на местната мюсюлманска общност. „Засега в страната не съществува заплаха от насилие – се твърди в един доклад на AIVD от 2007 – нито пък е непосредствено застрашен холандският и западният демократичен ред, по-скоро става дума за бавен процес, който би могъл постепенно да ерозира социалното единство и да постави под въпрос някои фундаментални човешки права” (11). Съответно, датските власти са много по-малко склонни от холандските си колеги да сътрудничат с умерените ислямисти, макар че не изключват напълно възможността да го направят при възникване на извънредни обстоятелства. На свой ред, германските власти започнаха диалог с някои умерено ислямистки организации, действащи в страната, канейки ги да участват в дискусионните форуми за исляма в Германия. В същото време, високопоставени немски правителствени чиновници твърдят, че за истинско партньорство би могла да се говори едва когато въпросните организации ясно и еднозначно декларират, че приемат германските ценности.

Собствената оценка на всяка страна за това, какво представлява екстремизмът и дефинираните, на нейна основа, цели на съответните програми за борба с радикализацията, формират базата, от която съответната държава разглежда въпроса за взаимодействието с умерените ислямистки организации. Има обаче и редица други фактори, които влияещи върху процеса на вземане на решения по този въпрос.

Средата на сигурност

Най-важният фактор, оказващ влияние върху политиците, е заплахата за сигурността на страната им. Правителствата, които са изправени пред сравнително висока степен на радикализация на местната мюсюлманска общност и сериозна заплаха от осъществяване на терористични нападения, са по-склонни да концентрират вниманието си върху радикализацията и растящата склонност към насилие, а не върху по-общите и по-малко осезаеми в момента заплахи за социалното единство. В резултат от това, те са готови да използват всяко средство за предотвратяване на терористични нападения и са по-отворени към идеята за партньорство с умерените ислямисти. С други думи, колкото по-сериозна е терористичната заплаха, толкова по-ниска става бариерата при избора на партньори в мюсюлманската общност.

Великобритания е най-добрия пример в това отношение. От 11 септември насам, страната неколкократно беше мишена на терористи, свързани или симпатизиращи на Ал Кайда. Благодарение на шанса и впечатляващите умения, демонстрирани от британските специални служби, терористите успяха само веднъж да нанесат успешен удар, но заплахата за страната продължава да е несравнимо по-голяма, отколкото за която и да било друга европейска държава. През 2008 например, британските служби за сигурност заявиха, че 2000 души, живеещи във Великобритания, повечето от тях британски граждани, са свързани с терористичната активност на Ал Кайда и, че годишно биват разкривани и предотвратяване около 30 планирани техни акции (12). Не е случайно, че изправени пред по-непосредствени и постоянни терористични заплахи, отколкото която и да била друга европейска страна, британските власти осъществяват най-широките в цяла Европа форми на сътрудничество с умерените ислямистки организации.

Сред най-известните примери за това сътрудничество е завземането на джамията във Финсбъри Парк (Северен Лондон), през 2005. Създадена първоначално за да обслужва многобройната мюсюлманска общност в тази част на британската столица, в средата на 90-те джамията попадна под контрола на известния египетски проповедник Абу Хамза ал Масри и група негови последователи (13). Сред като успя да сплаши редовните посетители на джамията, Абу Хамза превърна Финсбъри Парк в основния щаб на джихадизма в Европа (по мнението на редица европейски специални служби). През него са минали множество активисти на Ал Кайда – от Ричард Рийд (заловен на едно летище с бомба в обувките си) до скандално известния Закария Мусауи. В джамията, Абу Хамза е вербувал стотици доброволци, изпратени да се подготвят или сражават, редом с бойците на Ал Кайда, в места, като Афганистан или Чечения. Британските служби наблюдаваха Финсбъри Парк в продължение на години, но едва през януари 2003, когато стана ясно, че джамията се използва като убежище от северноафрикански ислямисти, планиращи терористична акция на територията на страната, властите наредиха основното и претърсване (14). След драматичен нощен рейд при който в мазето на джамията бяха открити военни наръчници, оръжие, маскировъчни униформи, стотици откраднати и забравени документи и дори средства за ядрена, биологична и химическа защита, властите решиха да я затворят.

Решението им обаче предизвика гневна реакция сред мюсюлманската общност и разшири местната подкрепа за Абу Хамза, който пък започна да провежда петъчните си религиозни проповеди на улицата срещу джамията. Дори след ареста му, през май 2004, неговите привърженици продължиха да се събират в района около джамията, провокирайки напрежение в квартала. Всичко това убеди британските власти, че джамията отново трябва да бъде отворена и поставена под контрола на организация, която да е приемлива за общността (15). За целта, служители на Скотланд Ярд, Благотворителната комисия и Съвета на Ислингтън (централен лондонски район, на чиято територия е джамията) потърсиха съдействието на Британската мюсюлманска асоциация (МАВ).

Официално обявяващата се за „независима” МАВ беше създадена през 1997 от Камаал Хелбауи, бивш високопоставен водач на египетските „Мюсюлмански братя”. Повечето от  принадлежащите към ръководството и не крият, че са членували (и още подкрепят) в организации като „Мюсюлмански братя” или Хамас. Въпреки че някои от тях осъждат насилствените действия на територията на Обединеното кралство, те публично подкрепят самоубийствените атаки в Палестина и на други места, където „мюсюлманите са потиснати” (16). След продължителни консултации, водачите на МАВ приеха предложението на британските власти да поемат контрола над джамията. Една студена сутрин, през февруари 2005, около 70-80 активисти на МАВ се появиха в джамията, докато части на полицията бяха разположени по съседните кръстовища. Последва сблъсък с привържениците на Абу Хамза, но след няколко напрегнати часа и незначителни ръкопашни схватки, хората на MAB окончателно овладяха джамията Финсбъри Парк.

Акцията на МАВ бе представена от британските власти за голямо постижение. Привържениците на Абу Хамза бяха лишени от основната си база и т.нар. „фабрика за самоубийци” се превърна в проспериращ общински център, чиито инициативи са насочени не само към мюсюлманите, но и към не-мюсюлманите. Днес, в джамията всяка седмица се събират по 1000 вярващи. Нещо повече, новото ръководство на Финсбъри Парк установи тесни връзка с местната общност и дори участва в т.нар. „междурелигиозни форуми”, наред с представители на други религии. Мюсюлманите и немюсюлманите от квартала реагираха ентусиазирано на промяната, а силите за сигурност и полицията вече не бяха принудени да отделят значителни човешки и финансови ресурси за да следят и контролират действията на привържениците на Абу Хамза.

Поставяйки джамията във Финсбъри Парк под контрола на МАВ, британските власти, без съмнение, съумяха да ликвидират основния център за радикална пропаганда и подготовка на терористични нападения в страната, поставяйки проблематичната ситуация под контрол. Предвид обстоятелствата, едва ли някакво друго решение би постигнало същия резултат. Само организация като МАВ се ползваше с необходимата легитимност, така че да бъде приета от местната мюсюлманска общност, за разлика от други, смятани за по-умерени формации, които обаче не се ползват със такова доверие. Но, същите причини, които направиха МАВ приемлива дори за някои от най-радикално настроените лондонски мюсюлмани, навремето попречиха на британските политици да потърсят сътрудничеството на сходни ислямски организации. Наред с избирателния подход на МАВ към проявите на насилие, за който споменах по-горе, нейната противоречива позиция по такива въпроси, като правата на хомосексуалистите, вероотстъпничеството и интеграцията, карат мнозина британски политици да се замислят за дългосрочните последици от индиректната държавна подкрепа за подобна организация да разпространява собствената си интерпретация на исляма сред хиляди британски мюсюлмани (17). Все пак, предвид извънредните обстоятелство, те са съгласни, че овладяването на Финсбъри Парк е перфектен пример за успех, постигнат (макар и само в краткосрочен план) благодарение на сътрудничеството с умерените ислямисти. Британските правителствени чиновници не разглеждат това партньорство като вече утвърдена държавна политика, но смятат, че сключването на такива „сделки”, в някои конкретни случаи, с подобни далеч не идеални партньори, е неизбежна стъпка в духа на realpolitik, която се диктува от наличието на сериозна и непосредствена терористична заплаха пред страната (18).

Повечето от останалите европейски страни, които не се сблъскват с толкова мащабна терористична заплаха, се придържат към по-консервативни позиции, което превръща случая с Финсбъри Парк в почти уникален. Холандските власти, според които броят на мюсюлманите, замесени в подготовката на терористични действия на територията на страната, е само няколко десетки души, предпочитат да решават проблема, прокарвайки ясна разграничителна линия между „ангажирането” и „овластяването” на умерените ислямисти. Според тях, всички онези, които не проповядват открито насилие, могат да бъдат привличани, тъй като маргинализирането на умерените ислямисти би могло да има негативни отражения. В същото време, холандските власти не са убедени, че могат да разглеждат последните като постоянни партньори, тъй като е ясно, че те проповядват идеи, ерозиращи схващането на правителството за демокрация, интеграция и социална солидарност (19).

Тази оценка води до възприемането на различен подход към всеки отделен случай, като властите се обръщат към умерените ислямисти само, когато наистина се налага и има обща основа за подобно сътрудничество. Правителството следваше тази политика и през периода, непосредствено предшестващ премиерата на противоречивия филм „Фитна” на холандския политик и лидер на Партията на свободата Геерт Вилдерс. Въпросният филм съдържа остра критика към исляма, опитвайки се да свърже съдържанието на Корана с терористичните нападения, осъществявани от различни ислямистки групировки. Холандските власти се опасяваха, че породилият множество предварителни коментари в медиите филм може да провокира прояви на насилие, сходни с тези след появата на карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник Jyllands Posten през 2005. Затова службите за сигурност проведоха срещи с някои от най-радикалните салафитски имами, обяснявайки им, че холандското правителство не подкрепя Вилдерс и получиха от тях обещание, че ще призоват привържениците си да не реагират с насилствени действия срещу излъчването на филма. Това обещание беше спазено.

В същото време, службите за сигурност не разглеждат политическите салафити като постоянни и заслужаващи доверие партньори и съветват местните власти да не ги смятат за такива. Подобни съвети се оказват особено полезни, имайки предвид, че напоследък салафитите редовно ухажват провинциалните и общински власти с предложения за сътрудничество в борбата с радикализацията и програмите за интеграция. Тоест, макар откритият диалог със салафитите да се окуражава, всяка форма на сътрудничество с властите, която би им позволила да разширят сферата си на влияние в местната мюсюлманска общност, се отхвърля.

Институционалният мандат

Наред с реалностите, касаещи средата на сигурност, друг фактор, влияещ върху избора на властите, дали да си партнират с умерените ислямисти, е институционалният мандат на онези, които трябва да вземат решението, в рамките на всяко правителство, и това също провокира различия в подходите на отделните европейски държави. И тук, британският пример отлично отразява цялата сложност на ситуацията.

През 2002, Скотланд Ярд създаде специален „мюсюлмански” отряд (Muslim Contact Unit - MCU), включващ дузина отлично обучени полицейски служители – мюсюлмани и немюсюлмани, чиято задача е да взаимодействат с мюсюлманската общност в Лондон (20). Стъпвайки на утвърдената традиция на британската политика спрямо имигрантските общности, MCU се опита да установи доверителни отношения с лидерите на лондонските мюсюлмани, с цел съвместно с тях да бъдат предотвратени бъдещи терористични нападения и да се попречи на радикализацията на местната мюсюлманска общност. Под ръководството на Робърт Ламбърт, MCU избра необичаен път, решавайки да използва, а в редица случаи и да си партнира, с всички ислямистки течения, включително някои от най-радикалните, в сравнително голямата салафитска общност на Лондон. Според Ламбърт, винаги склонните да сътрудничат на властите мюсюлмански водачи са загубили доверието на собствената си общност, да не говорим, че не са наясно с проблемите на радикализацията. Затова той предлага „политика на преговори, която да доведе до сътрудничество с мюсюлманските групи, традиционно смятани за враждебно настроени към демокрацията” (21). Ламбърт смята, че само тези групи се ползват с достатъчно доверие и подкрепа за да се противопоставят на пропагандата на Ал Кайда и да повлияят на младите мюсюлмани (22). Така например, в рамките на т.нар. „проект Channel”, редица салафитски имами склониха да работят съвместно с полицейските служители при идентификацията на повлияните от радикалните ислямисти млади мюсюлмани и за отклоняването им от пътя на насилието и екстремизма (23). Според Ламбърт, макар че умерените политически салафити изповядват възгледи, несъвместими с тези на повечето британски граждани, те са заинтересовани да предотвратят (и имат капацитета да го направят) превръщането на младите мюсюлмани в терористи и, в този смисъл, могат да се окажат полезен „инструмент” в борбата с тероризма (24).

Разбираемо е, че MCU би искал да използва всички възможни средства за да реализира институционалния си мандат да предотврати бъдещи прояви на насилие. Други обществени институции, с по-различни институционални правомощия, обаче гледат с подозрение на подобно сътрудничество. Така например, шефовете на Департамента за общностите и местното управление (DCLG) – една от агенциите, натоварени да намерят дългосрочни решения на проблемите с радикализацията на британските мюсюлмани, смятат, че истинската цел на правителството не е борбата с използващите насилие екстремисти, а с всички форми на екстремизма. Според редица депутати – лейбъристи и консерватори, съвсем не е достатъчно само да си против Ал Кайда. Те настояват, че мюсюлманските организации следва да се разглеждат като партньори, само ако се съобразяват с такива фундаментални британски ценности, като демокрацията, свободата на вероизповеданието и равенството между половете. „Само ако защитим нашите ценности, ще можем да попречим на екстремистите да възпитат нови поколения терористи” – обяви Рут Кели (бивш британски министър, отговаряща за DCLG) в една своя реч от 2006, в която препоръча фундаментални промени в критериите, използване при отпускането на държавни средства за програмите за борба с радикализацията (25). През 2008, британският вътрешен министър Джаки Смит повтори същата теза, посочвайки, че групите, които осъждат насилието на Ал Кайда, но изповядват ценности, несъвместими с тези на Обединеното кралство, също са част от проблема: „Те може и да не проповядват открито насилие, но създават климат на страх и недоверие, който поражда прояви на насилие” (26).

Тази визия се трансформира в официална политика през март 2009, когато британското правителство обяви новата си стратегия за борба с тероризма. Въпреки че в нея се признава правото на всеки да се придържа към позиции, които по-голямата част от обществото смята за радикални, стратегията ясно посочва, че правителството вече не възнамерява да оказва помощ на групи, които „не подкрепят насилието и формално не нарушават законите, но отхвърлят и ерозират нашите общи ценности и поставят под въпрос единството на обществото” (27). Промяната се усеща още по-ясно в изявлението на британското Вътрешно министерство от февруари 2009, в което се казва: „Стратегията за предотвратяване на вербуването на терористи не се изчерпва само с борбата срещу проповядващия насилие екстремизъм. Тя касае и онези, които изповядват екстремистки възгледи, несъвместими с нашите общи ценности. Решенията, кои мюсюлмански организации могат да бъдат финансирани от държавата, се вземат много внимателно и са обект на щателна проверка. Трябва да е ясно, че няма да продължим да финансираме групировки, за които имаме доказателства, че окуражават дискриминацията, ерозират демокрацията и заемат двойнствена позиция спрямо тероризма” (28).

Институциите, чиито мандат е свързан с простото предотвратяване на насилствените действия, са склонни да се фокусират върху крайния екстремизъм и се задоволяват с краткосрочните успехи в сферата на сигурността, които им гарантира сътрудничеството с умерените ислямисти. От друга страна, институциите, чиято цел е запазването на хармонията и единството на обществото се отнасят по-предпазливо към дългосрочните последици от подобно сътрудничество. Макар да признават, че то може да е необходимо в извънредни ситуации, те се опасяват, че легитимирането и финансовата подкрепа на умерено ислямистките организации от страна на правителството може да доведе до прекомерното им усилване.

Липсата на единен подход

Допълнителен фактор, влияещ върху процеса на вземане на решения относно партньорството с умерените ислямисти, са различните визии за самия процес на радикализация. Въпреки множеството изследвания по темата, експертите и политиците се разминават по това, как и кога е възможна радикализацията. Анализаторите например спорят, дали интеграцията или липсата на интеграция е фактор за радикализация. Службата за защита на конституцията в Германия смята, че „успешната интеграция е от ключово значение за предотвратяване на екстремизма и тероризма” (29). Други обаче посочват, че липсват практически доказателства, които достатъчно ясно да обвързват липсата на реална интеграция с радикализма и насилието (30).

Също толкова спорна е ролята, която играят умерените ислямистки организации в процеса на радикализация. Дали те действително са преграда пред него, или просто осъществяват предварителната подготовка на кадри за по-екстремистки настроените групировки? Датската служба за разузнаване и сигурност (PET) например, защитава първата теза, посочвайки, че: „често именно тези хора разполагат с най-големи възможности да повлияят върху поведението на младите мюсюлмани, подложени на радикалната ислямистка пропаганда, внушавайки им да не приемат насилието” (31). От друга страна, германските власти посочват в официалните си доклади, че умерените ислямистки организации „действително не осъществяват дейности, свързани с целите на „глобалния джихад” и дори се опитват да предпазят младите мюсюлмани от влиянието на джихадистките идеи, предлагайки им алтернативни възможности за самоидентификация. В същото време обаче, следва да се запитаме, дали тяхната дейност, насочена към съхраняване на „ислямската идентичност” не съдейства за дезинтеграцията и формирането на паралелни мюсюлмански общества” (32). Нещо повече, според тях „съществува сериозен риск, че именно тези кръгове подготвят благодатната почва за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност” (33).

За асиметрията на тези анализи способстват редица фактори, от културната принадлежност на анализаторите, до чисто политическите съображения. Ясно е обаче, че нито едно европейско правителство не разполага с еднозначен и окончателен анализ на процеса на радикализация, ролята на интеграцията и влиянието на умерените ислямисти върху този процес. Естествено, това често води до объркване и противоречиви решения за това, как следва да се реализира програмата за борба с радикализацията, какви трябва да са целите и как да се избират партньорите на правителството в нея. Така, в доклада на Британската ревизионна комисия за прилагането на програмата за предотвратяване на радикализацията (Prevent Programmе) се посочва, че „няма пълна яснота относно избора на партньорите и как този избор влияе върху обществения интегритет, както и върху другите локални стратегии” (34). Все пак, тези проблеми са неизбежни, доколкото властите навлизат в непознати води, опитвайки се да решат един изключително сложен и все още неизяснен напълно въпрос. Повечето програми се реализират едва от няколко години и властите знаят, че изясняването на нещата ще изисква много повече време.

Тревожна дилема в сферата на сигурността

Ще могат ли европейските правителства да постигнат целите си, привличайки умерените ислямисти? Различното тълкуване на държавните интереси води до различни отговори на този въпрос. Ако чрез програмите за борба с радикализацията държавата цели да предотврати терористични нападения на нейна територия, тогава prima facie може да се твърди, че подобно партньорство би се оказало плодотворно, поне в краткосрочен период. Проблемът обаче се усложнява, ако държавният интерес се интерпретира по един по-амбициозен начин. Ако успехът в борбата с радикализацията се свързва с маргинализирането на екстремистките и антиинтгеграционни идеи сред младите европейски мюсюлмани, тогава, според мнозина, сътрудничеството с умерените ислямисти е по-скоро контрапродуктивно.

Дебатът опира до ключовия проблем за идентифицирането на противника, тъй като европейските политици все още не са постигнали консенсус по този фундаментален проблем. Ако врагът е просто „тероризмът”, или групировки от типа на Ал Кайда, използващи насилие за да реализират целите си, тогава сътрудничеството с умерените ислямисти изглежда полезна тактика за борба с тях. Ако обаче се смята, че заплахата е по-широка и е свързана с различните форми на ислямизма, тогава и подходът следва да е различен. В този случай, краткосрочните и инцидентни форми на сътрудничество могат да се използват с успех срещу джихадистите, но подобно тактическо партньорство не бива да се трансформира в постоянна стратегия.

Висши европейски правителствени чиновници в сферата на сигурността споделят визията, че идентифицирането на противника само с използващите насилие групировки е опасна самозаблуда. Ален Гринярд, който е зам. началник на отряда за борба с тероризма на белгийската полиция и професор по ислямски изследвания в брюкселския Свободен университет, определя Ал Кайда като „епифеномен”, т.е. най-видимият аспект на далеч по-голяма заплаха, каквато е политическият ислям (35). Към сходна позиция се придържа и бившият шеф на френското контраразузнаване (Direction Generale de la Secirite Exterieure)  Ален Шуе, според който Ал Кайда „е само кратък епизод и подходящ инструмент в близо стогодишното съществуване на „Мюсюлманските братя”. Истинската опасност е свързана с разширяване позициите на „братята” и нарастващият брой на техните привърженици. Вълкът знае кога и как да се прави на овца” (36).

Сравняването на „Мюсюлманските братя” с „вълк в овча кожа”, което прави Шуе, се споделя от мнозина експерти в сферата на сигурността, опасяващи се, че умерените ислямисти опитват да се възползват от това, което в теорията на социалното движение е известно като позитивен радикално-флангови ефект (37). Според тази теория, по-умерените крила на политическото движение автоматично подобряват позициите си при появата на по-радикални крила в него. Приложен към умерените ислямисти, положителният радикално-флангови ефект може да обясни, защо появата на Ал Кайда и другите джихадистки групировки накара европейските правителства да погледнат по-благосклонно на умерените ислямисти и дори да приемат насериозно идеята за установяване на различни форми на сътрудничество с тях. Появата на непосредствена и постоянна терористична заплаха, твърдят експерти като Шуе, кара европейските правителства да свалят летвата за това, кое е допустимо и да одобрят сътрудничеството с редица екстремистки настроени организации, доколкото последните се противопоставят на насилствените действия в Европа.

Според някои, реалният проблем е, че с благословията на правителствата,  програмата им за „социални инженерство” се осъществява от умерените ислямисти, които отхвърлят много от фундаменталните западни ценности. Стремейки се да станат партньори на правителствата в различните европейски държави, умерените ислямисти се представят за „огнеборци”, решени да потушат „пламъка” на крайната радикализация сред младите мюсюлмани на континента (38). Това без съмнение е вярно в някои случаи, доколкото много ислямистки организации действително се противопоставят на терористичните действия на европейска територия. В същото време, трябва да е ясно, че освен като „огнеборци” те се изявяват и като „подпалвачи”, налагайки тезата за специфичната идентичност на мюсюлманите, представяйки ги за жертви на преследвания в Европа и оправдавайки използването на насилие при определени обстоятелства и в други точки на света. Според експертите от Фондацията Килиам – намиращ се в Лондон „мозъчен център”, създаден от бивши ислямисти, отказали се от тази идеология, умерените ислямисти „проповядват сепаратистки и конфронтационни идеи, които логично водят до използване на насилие. Най-малкото, тяхната реторика поставя основата, върху която по-късно се формират възгледите на атентаторите-самоубийци” (39).

Липсата на яснота относно окончателните цели на усилията за борба с тероризма и свързаната с това непълнота на стратегиите за предотвратяване на радикализацията; ограничените познания за различните аспекти на политическия ислям, различията между отделните ислямистки групировки и природата на самия процес на радикализация и разминаването между необходимостта да бъдат предотвратени терористичните нападения, в краткосрочен план, и запазването на социалното единство – в дългосрочен, поставя всички европейски правителства пред много сериозна дилема в сферата на сигурността. Дори ако разглеждаме умерените ислямисти в най-негативна светлина, винаги има място за сътрудничество, под някакво форма, с тях, когато обстоятелствата го изискват. От друга страна, малцина биха подкрепили официалното одобрение и финансовата помощ за организации, прославящи насилието в някои части на света и непризнаващи основни човешки права. Затова повечето специалисти смятат, че привличането на умерените ислямисти за реализацията на важни цели в сферата на сигурността, без това да укрепва значително техните възможности и влияние, е най-добрата стратегия. Прилагането на подобна политика на практика обаче, е изключително предизвикателство и формулира нова дилема, свързана със сигурността, която днес европейските и редица други правителства отчаяно се опитват да разрешат.

Бележки:

{edocs}belejki-geop.doc,600,400,link{/edocs}

* Авторът е анализитор в Центъра за наука и международни отношения Белфер в Харвардския университет и преподавател в Института за мира на САЩ. Последната му книга е посветена на дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа и Северна Америка. Повече за него, вж. Геополитика, бр.2/06

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Engdal.htm

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Bhadrakumar.htm

Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.

Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.

Още един Афганистан?

Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.

Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.

Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.

Американският отговор на „китайския проблем”

Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.

Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.

Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.

Новата Голяма игра започва

На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.

Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.

Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.

Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.

САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.

Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.

Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.

Израел се готви за скок

На първо място и най-вече обаче,  Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.

Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.

Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.

Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.

Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.

Всичко това е свързано с Китай

Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че  всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.

Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.

Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.

Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?

Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел

От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.

В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.

Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.

Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.

Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.

Заключение

Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.

Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.

* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция

Публикува се с любезното съдействие нас писание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Kostadinov.htm

Преди близо година изключително влиятелният американски Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relation - CFR), който издава и авторитетното списание Foreign Affears, публикува една статия на своя сътрудник за региона на Индия, Пакистан и Южна Азия Даниел Марки (Daniel Markey, From AfPak to PakAf: A Response to the New U.S. Strategy for South Asia), анализираща т.нар. стратегия AfPak – програмата за действие в Афганистан и Пакистан, която президентът Обама оповести през март 2009. В продължение на няколко седмици след това, американското правителство осъществи серия от интензивни консултации със сенатори, външнополитически анализатори, представители на държавите-членки на НАТО и други регионални и международни партньори. Според самия Даниел Марки обаче, политиката на Вашингтон спрямо тези две азиатски държави все още не е формулирана окончателно. Неясни остават политическите приоритети на САЩ в Южна Азия, нивото и характера на разполагането и използването на американските дипломатически, военни, разузнавателни и икономически ресурси, както и времевите рамки за реализация на програмата. Отчасти, тези въпроси получиха отговор в речта на президента Обама на 1.12.2009, в Уест Пойнт, но повечето от неизвестните остават и след нея.

През последните две години, военно-политическата ситуация в Афганистан и Пакистан забележимо се влоши. В региона активно действат (включително осъществяват мобилизация на местни жители в своите части) бойците на Ал Кайда и Движението Талибан, криминални банди, наркотрафиканти и различни екстремистки групировки, дестабилизиращи Югоизточен Афганистан и Западен Пакистан. Другите участници в конфликта: от действащите в Пенджаб антииндийски радикални групи до бунтовниците в Централна Азия, оперират в ненаселените с пущуни (основната етническа група в Афганистан, част от която живее в Пакистан) зони на двете страни, където са си изградили убежища, което, на свой ред, също помага за изострянето на ситуацията.

Тайните контрабандни маршрути свързват отдалечените и труднодостъпни планински райони с големите градове, създавайки почти идеални условия за дейността на активистите на Ал Кайда и симпатизиращите им групи от местното население. Крехките държавни институции, слабото управление и неадекватните ресурси ограничават възможностите на Исламабад и Кабул да се противопоставят на въоръжените бунтовнически формирования и да провеждат умерена политика в течение на повече или по-малко продължителен период. Накрая, липсата на доверие към правителството на САЩ и силните антиамерикански настроения в региона водят до това, че дори и доскорошните близки партньори започват да се отнасят скептично към намеренията на американците.

Много елементи от политиката на САЩ в Пакистан и Афганистан са толкова тясно свързани помежду си, че Вашингтон е принуден да формулира стратегия към региона, като цяло, въпреки че политическите възможности и характера на заплахите към американските интереси в тези две държави са различни. Освен това, дипломатическите, военни и икономически лостове, използвани от САЩ в региона, забележимо варират от двете страни на границата.

Бележките на Обама, направени през март 2009, бяха знак за нов подход на американската администрация към събитията в Южна Азия. Беше направена сериозна преоценка на терористичната заплаха, затова и новата стратегия AfPak трябваше да съчетае антитерористичната дейност с амбициозните задачи на националното строителство в двете съседни държави. Така, във фундаментална цел на американската стратегия в Пакистан и Афганистан се превърна неутрализацията на местните въоръжени групировки, предоставящи убежище на международните терористи, и създаването на система за гарантиране на необходимата сигурност за реализацията на ефективни антитерористични и антибунтовнически действия.

Още докато беше сенатор и кандидат-президент, Обама неведнъж лансираше тезата, че липсата на сигурност в Южна Азия е свързана с неадекватната американска помощ за региона, тъй като военната машина на САЩ е ангажирана почти изцяло с войната в Ирак. Според него, именно поради това, водачите на Ал Кайда и досега не са заловени. Междувременно, Движението Талибан също успя да прегрупира силите си и да укрепи своите позиции в Пакистан и Афганистан, а симпатиите и доверието, с които се ползваха САЩ в региона, след събитията от 11 септември, бяха изместени от подозрителността и откровената враждебност.

Разбира се, съществува известна надежда, че намаляването на американското военно присъствие в Ирак ще освободи средства за по-нататъшната активизация на САЩ в Южна Азия, където американците ще се опитат да използват опита си за справяне с бунтовниците, натрупан в Близкия изток.

Речта в Уест Пойнт и евентуалните и последици

Както е известно, в речта си във Военната академия Уест Пойнт от 1 декември 2009, президентът Обама обяви, че през първата половина на 2009 ще изпрати още 30 хил. войници в Афганистан и отново посочи Афганистан и Пакистан като „епицентър на насилствения екстремизъм на Ал Кайда”.

С тези попълнения, общата численост на американския корпус в страната ще достигне 100 хиляди души, т.е. точно толкова, колкото наброяваше и „ограниченият контингент” съветски войски през 80-те. Към тези 100 хиляди обаче, трябва да прибавим американските съюзници от НАТО, чието количество, съдейки по всичко, значително ще нарасне, независимо от френските и германски резерви по въпроса. Във всеки случай, генералният секретар на пакта Адрес Расмусен много активно лобира за подобно решение, въпреки крайната му непопулярност сред повечето европейски членки на НАТО. Така, общият брой на чуждестранните военни в Афганистан ще надхвърли 150 хил. души, като в това число, по правило, не се включват сътрудниците на различните специални служби и техните силови подразделения, чието количество обикновено нараства в геометрична прогресия, спрямо увеличаването на основния военен контингент.

Цялата тази мощ ще бъде концентрирана най-вече в големите градове и по границата с Пакистан. Като стратегическата цел е да се блокира пакистанско-афганистанската граница за да се прекъснат (или поне да се затрудни функционирането им) отработените канали за прехвърляне на бунтовници и военна техника, което пък би помогнало на пакистанците да се справят с „ръководното ядро” на Ал Кайда. Паралелно с това, Пентагонът взе решение за рязко нарастване на полевите операции, т.е. американците и съюзниците им (а сред тях и членовете на българския контингент, които дори не получават редовно възнагражденията си) ще започнат да осъществяват мащабни военни операции в провинциите за да ликвидират бунтовническите бази в планините и унищожат най-големите им формирования. Както е известно (вж. Геополитика, бр. 4/09 – б.р.) тази стратегия не бе възприета лесно от американските военни и срещна силна съпротива вътре в Пентагона. Защо? Защото, на практика, това означава отказ от сравнително успешната „иракска” стратегия и неизбежно ще доведе до рязко увеличаване на загубите в жива сила и техника, тъй като военните действия ще се разпрострат върху 70% от територията на Афганистан. Що се отнася до техниката, там няма проблеми, но евентуалните загуби в „жива сила” могат да докарат на Обама сериозни неприятности в самите САЩ. При всички случаи става дума за началото на мащабна сухопътна война, което ще означава и рязко увеличаване на „въздушния” елемент на военния контингент в Афганистан.

Можем да предположим, какво ще постигнат американците в резултат от прилагането на тази стратегия. С цената на максимално напрежение на силите и значителни загуби, те вероятно ще съумеят да разгромят основните планински бази на бунтовниците. В отговор на което последните ще преминат (всъщност, те вече го правят) към партизанска война. Това пък означава раздробяване на бунтовническите отряди на малки групи, способни бързо да се концентрират в необходимия момент и на необходимото място, и то съвсем неочаквано за войските на коалицията. Възприемането на подобна тактика, на практика, би свело до нула ползата от въздушното господство на коалицията. Истината е, че големите военни контингенти не са приспособени за такава схема на водене на война, тъй като са обучавани за осъществяване на класически операции срещу сравнително големи военни формирования. Оттук следва рязкото нарастване ролята на специалните части, които, сами по себе си, могат успешно да изпълняват локални задачи, но пак в интерес на големите военни контингенти и пак в схемата на „класическите бойни действия”. На този етап, САЩ ще започнат да понасят (и това вече се случва) ежедневни малки (от гледна точка на всеки генерален щаб) загуби, които обаче въздействат крайно деморализиращо върху духа на личния състав. Освен това, имайки предвид мащабното нанасяне на т.нар. „точкови удари” и използването на безпилотни въздушни апарати (от типа на Predator), рязко ще нарасне и броят на жертвите сред мирното население, което е неизбежно при подобни операции. Това пък ще тласне мнозина местни жители към отрядите на бунтовниците. Паралелно, ще се активизират многобройните международни правозащитни организации, чиито натиск върху армейското ръководство ще става все по-силен.

Според повечето експерти, за постигането на необратим успех в Афганистан, на САЩ би се наложило да воюват там поне още 8-10 години, но във Вашингтон очевидно са отчели факта, че по данни на американските здравни служби, 80% от преминалите през Афганистан военни, страдат от устойчива депресия и ред други психични разстройства. Затова Пентагонът нямаше как да не поиска от президента да очертае сравнително ясни времеви рамки на американското присъствие в тази страна.

В отговор, в речта си от 1 декември 2009, Обама обяви, че американските войски ще започнат да се изтеглят от Афганистан през 2011. Очевидно, във Вашингтон разчитат, че до този момент ще бъдат унищожени основните щабове и бази на Ал Кайда в „племенната зона” на Пакистан. Засега обаче операциите на пакистанските военни не се развиват успешно. Нещо повече, те пораждат все по-голяма съпротива в пакистанското общество. Всички тези проблеми са породени, преди всичко, от факта, че въпросните операции се оценяват от жителите на „племенната зона”, като опит да бъде ликвидиран нейния автономен статут. И това ги превръща в естествени съюзници на талибаните и Ал Кайда, силно усложнявайки задачата на пакистанските военни. При това, пакистанските лидери категорично възразяват против навлизането на американците непосредствено в „племенната зона”, с което Вашингтон, поне засега, се съобразява. С течение на времето обаче, когато Пентагонът се почувства твърде изтощен от безкрайната партизанска война, той може да поиска това все пак да се случи и Исламабад ще трябва да отстъпи, което пък ще даде на ислямистите по целия свят нов стимул за „борба с неверниците”.

Посочвайки датата, след която САЩ ще започнат да се изтеглят от Афганистан, Барак Обама, съответно, беше длъжен да спомене в доктрината си и необходимостта да се активизира подготовката на боеспособна афганистанска армия и специални служби, които „да могат самостоятелно да отстояват идеалите на демокрацията и да се противопоставят на ислямистката заплаха”. Впрочем, тази подготовка се осъществява (съвместно със съюзниците от НАТО) вече осем години, но резултатите не са особено утешителни. Независимо от това, за тази програма ще продължат да се изразходват огромни средства, въпреки вероятността, в крайна сметка, американците да се убедят в абсолютната ненадеждност на подготвените от тях кадри и да открият любопитния факт, че роднините на повечето служители на новите афганистански специални служби се сражават в редовете на талибаните или пък се занимават с наркотрафик. Което си е съвсем в духа на източните традиции. Вследствие на това обаче, въобще не може да се говори за съвместна координация и планиране на операциите и американците би трябвало да са доволни, ако афганистанските им съюзници все още не са започнали да стрелят по тях в гръб.

Увеличаването на военния контингент в Афганистан поставя на дневен ред и въпроса за неговото снабдяване. Сегашният основен логистичен коридор за снабдяване на войските през Пакистан вече може да се смята за изчерпан. Според американските експерти, той не е в състояние да гарантира доставката на 120-130 хил. тона товари годишно, което днес вече е съвършено недостатъчно. Тоест, Вашингтон е принуден да търси нови възможности за снабдяване, през териториите на Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Но, ако САЩ нямат проблеми с управляващите в Тбилиси и Баку, нещата с Централна Азия са по-сложни и това изисква промяна на външнополитическата стратегия спрямо държавите от региона. Тоест, отказ от критиката на местните авторитарни режими и увеличаване на финансовите дотации за тях. Първото обаче рискува да провокира острата критика на правозащитните организации (включително американските), а второто – на Москва, която реагира крайно негативно на опитите за укрепване на американското влияние в своите „слабини”. Освен това, през тези „коридори” е техническо възможно да се прехвърли само половината от обемите, които сега минават през Пакистан.

Разбира се, президентът Обама не подмина и темата за наркотиците, отбелязвайки за пореден път, че борбата с това зло е сред основните приоритети на американската стратегия в Афганистан. Което е вярно, но е вярно и, че американците няма да са в състояние да воюват на два фронта. Активизирането на действията им в тази сфера, автоматично би усилило позицията на талибаните, тъй като 80% от афганистанците се препитават, отглеждайки опиумен мак.

Пак в тази връзка, можем да направим и извода, че докато американците са ангажирани с мащабни военни действия в Афганистан, едва ли може да се очаква военно нападение срещу Иран. Най-малкото, защото създаването на поредното „вражеско гнездо” в тила на коалиционния корпус би било пълна лудост, поне от военна гледна точка.

В съседен Пакистан, американците досега са изразходвали над 400 млн. долара, най-вече за обучението на личния състав и снабдяване с оборудване на полувоенния Пакистански граничен корпус, а сравнително наскоро предложиха на Исламабад да създадат фонд за антибунтовнически действия в страната, който да изразходва, през следващите пет години, над 3 млрд. долара за обучение и въоръжаване на пакистанската армия за по-ефективна борба с бунтовниците.

Американското правителство и неговите партньори (Афганистан, Пакистан, НАТО и т.н.) възнамеряват постепенно да заменят военните действия с преговори с водачите на местното население за да гарантират подкрепата му в борбата с екстремистките групировки и получаването на информация за убежищата на терористите. На свой ред, американското разузнаване, с помощта на местните съюзници, ще трябва да открие и ликвидира ръководството на Ал Кайда. За поддържането на антибунтовническите усилия, на местното население ще бъде предоставена оперативна финансово-икономическа помощ. Армията на САЩ и други американски организации ще получат достъп до различни специализирани фондове, така че да ускорят реализацията на хуманитарните програми в районите на доскорошните бойни действия. Всичко това цели да привлече симпатиите на местното население и да ограничи потока от доброволци в редовете на бунтовниците. Администрацията на Обама е готова да финансира изцяло афганистанските служби за сигурност, поне през следващите десет години. Стремейки се да ограничи активността на талибаните и да унищожат водачите на Ал Кайда, като паралелно с това създаде ефективни местни силови структури, Белият дом разчита, за няколко години, да изгради жизнеспособна система за защита на американските интереси в региона.

В качеството и на своеобразна „политическа декларация за намерения”, стратегията AfPak беше приета положително от повечето американски политици и от обществеността, макар че, според цитирания по-горе Даниел Марки, тя оставя нерешени твърде много въпроси и затова не може да се смята за ефективно ръководство за действие. По-скоро напротив - стратегията провокира редица остри въпроси. Така, някои от нейните критици твърдят, че тя правилно акцентира върху непосредствената заплаха за САЩ от страна на Ал Кайда и други терористични групировки, но предложените от администрацията методи са твърде скъпи и сложни за да гарантират постигането на бързи резултати. Други пък твърдят, че администрацията е сбъркала, обединявайки проблема с глобалния тероризъм и ситуацията в конкретния регион, както и, че основните и постановки са неадекватни от гледна точка защитата на американските интереси в Афганистан или дори в Пакистан. В тази връзка, експертите на Съвета по международни отношения (CFR) предлагат два алтернативни варианта на стратегията:

Първият вариант

САЩ следва да се концентрират непосредствено върху антитерористичната дейност в Афганистан и Пакистан, което би им позволило да съкратят разходите си и да не затънат в проблемите на държавното строителство и социално-икономическото развитие. Макар че администрацията на Обама е права относно това, че главната и цел в Афганистан и Пакистан е защитата на националната сигурност на САЩ, ограничаването на разходите, на фона на липсата на непосредствена заплаха, най-добре би отговаряло на американските интереси в момента. Помощта за тези две азиатски държави в държавното строителство и намаляването на напрежението в региона е достойна задача, но изисква мащабни и дългосрочни инвестиции, които (в най-добрия случай) биха донесли твърде ограничени дивиденти. Истината е, че САЩ нямат достатъчно важни интереси в този регион: дори и ако станат политически стабилни и икономически жизнеспособни, Пакистан и Афганистан ще си останат прекалено бедни и отдалечени, в географски план, за да станат политически и икономически партньори на Вашингтон. Затова разширяването на американското присъствие в региона е лошо решение. Обратното, това присъствие следва да бъде ограничено през следващите няколко години – срок, достатъчен за създаването на местни специални сили и мрежа от местни партньори, занимаващи се със събиране на необходимата информация. Сътрудничеството на САЩ с афганистанските и пакистански разузнавателни служби трябва да се концентрира в борбата с терористичните организации и най-вече с Ал Кайда. Вашингтон следва да предаде на Исламабад специални технологии, които да помогнат за защитата на пакистанските ядрени бойни глави, съответните предприятия и научен потенциал от евентуални диверсии или инфилтрация на агенти на Ал Кайда в пакистанския научно-производствен комплекс.

Американската помощ за пакистанските и афганистански силови структури трябва да продължи, но да се използва само за целите на борбата с Ал Кайда. Занапред САЩ следва да избягват мащабни инвестиции в Афганистанската национална армия и Пакистанския граничен корпус. Вместо това, те трябва да накарат Пакистан и Афганистан да намерят алтернатива на американските финансови инжекции или пък да пренасочат националните си ресурси към онези сфери, които са най-необходими за гарантиране стабилността на държавата.

Освен това, САЩ трябва да признаят, че присъствието им в Афганистан, от 2002 насам, не помогна за подобряване на ситуацията, а напротив, разшири опасенията, че американците имат някакви тайни причини да се намират в тази страна. Американските дипломати следва да обосноват пред останалия свят намеренията на Вашингтон да неутрализира Ал Кайда. Освен сегашните си съюзници, САЩ ще трябва да привлекат към осъществяваната от тях антитерористична дейност в региона Китай, Иран и Русия.

Икономическата криза изисква от Вашингтон много внимателно да избере „бойното поле”, ако наистина иска да спечели „битката”, още повече, че през последните години САЩ много рядко демонстрират способност да помогнат реално за възстановяването на такива „провалили се държави”, като Афганистан или за трансформирането на такива големи развиващи се държави, като Пакистан.

Вторият вариант

Вашингтон не може да си позволи мащабни финансови разходи, затова следва да се концентрира върху решаването на основния проблем в региона – стабилизирането на ситуацията в Пакистан, където досега бяха използвани значително по-малко ресурси, отколкото в Афганистан, политическите възможности на САЩ са ограничени, а взаимното недоверие между Белия дом и управляващите в Исламабад е доста голямо.  Озвучавайки новата „стратегия”, Обама подчерта, че един разделен Пакистан неминуемо би застрашил сигурността на САЩ, най-вече защото ядрените му оръжия ще се окажат достъпни за Ал Кайда и подобни на нея терористични организации. В момента, водачите на Ал Кайда се базират най-вече в Пакистан, също както и ръководството на Движението Талибан (афганистанското и пакистанското). Освен това, „талибанизацията” на пущунската зона в Пакистан се разпространява на изток, към сравнително гъсто населените райони, като по този начин се създават нови безопасни убежища за терористите в доскоро „спокойни” територии, като например долината Суат. Пакистанските непущунски екстремистки организации и отцепилите се от тях групировки, част от които традиционно се подкрепят от държавата, използваща ги като инструмент за натиск върху Индия и Афганистан, също са важен дестабилизационен фактор. Такива организации, като официално забранената Джаиш-е-Мохамед, както и Джамаат-уд-Дауа, разполагат с всичко необходимо, добре въоръжени са и поддържат постоянни контакти с външния свят. Те запазват влиянието си в държавните институции и се ползват със симпатиите на населението, на което оказват материална подкрепа. Ако тенденцията се запази, в разполагащия с ядрено оръжие Пакистан съвсем скоро ще се появи ново, подходящо възпитано и подготвено поколение терористи.

Ето защо, според експертите на CFR, гарантирането на политическата стабилност в Пакистан трябва да се превърне в първостепенна задача за администрацията на Обама. В тази връзка, трябва да се увеличат инвестициите в гражданските и военни отрасли на пакистанската икономика за да се заздравят възможностите за двустранно сътрудничество в борбата с тероризма.

Някои изводи

Разбира се, „стратегията” отчасти отчита тези въпроси, но в нея са налице множество пропуски. Така, президентът Обама спомена Пакистан като страната, предизвикваща най-голяма загриженост у САЩ в Южна Азия, но на практика, по-голямата част от ресурсите, предназначени за региона, се насочват към Афганистан. От 2003 насам, САЩ са изразходвали в Афганистан около 170 млрд. долара, само за операцията „Трайна свобода”, докато помощта за Пакистан се оценява едва на 15 млрд. долара. Без съмнение, стабилизацията на ситуацията в Афганистан ще смекчи някои политически и военни проблеми, пред които е изправено пакистанското правителство, затова „всеобхватната стратегия” за тази страна следва да включва и провеждането на антибунтовнически и антитерористични операции в Афганистан. Победата над Движението Талибан в Афганистан ще си остане илюзорна, ако нестабилността в съседен Пакистан се запази. Стратегията за прогонване на бунтовниците от Афганистан, при положение, че те могат да се прехвърлят в Пакистан, ще се окаже неефективна, тъй като самите пакистански сили за сигурност не са в състояние да им окажат адекватен отпор. Необходимо е много внимателно да се обмисли въпросът за осъществяването на въздушни нападения в районите, отдалечени от границата с Афганистан, където, заради неизбежните разрушения и липсата на видими положителни резултати, нарастват антиамериканските настроения. Освен това, недоверието на властите в Исламабад към САЩ ограничава военните, разузнавателните и дори икономическите възможности на Вашингтон. Днес, пред администрацията на Обама стои задачата да установи по-тесни контакти с пакистанското разузнаване и гражданските институции. Реализацията на политика на „захарчето”, посредством финансовата и техническа помощ, се оценява от експертите на CFR, като най-добрата възможност да се повлияе върху стратегическата ориентация на пакистанския елит в полза на САЩ. Тук е мястото да посочим, че задачата на американците се облекчава от това, че макар пакистанските екстремисти да са многобройни и активни, по-голямата част от населението на страната отхвърля тактиката на терора.

В същото време обаче, „спечелването” на влиятелни привърженици никак няма да е леко. Пакистанската армия и разузнаването никога не са били надеждни американски съюзници. Мнозина техни представители се съмняват, че близките връзки с Вашингтон са в интерес на Пакистан и, за всеки случай, запазват контактите си с въоръжените групировки с антииндийски или антизападна ориентация. В същото време, пакистанските силови структури представляват доста сложни и многослойни образувания , което пък позволява на Вашингтон да използва вътрешните им противоречия за да привлече на своя страна значителна част от офицерския състав.

Според президента Обама, Вашингтон няма да дава на Исламабад „празни чекове”. САЩ не възнамеряват да му предоставят и неограничена военна помощ, срещу съмнителната перспектива за по-тясно двустранно сътрудничество. Според експертите от CFR обаче, подобни заплахи ще имат по-скоро обратен ефект, тъй като могат да отблъснат потенциалните и реални съюзници на Америка. Вместо това, Вашингтон би следвало да създаде достатъчно здрава основа за съвместни операции с пакистанските силови структури.

За да ограничат вълната на екстремизъм, САЩ трябва да лансират разширена програма за подготовка на държавни служители, преди всичко, в сферата на поддържането на закона и реда, да гарантират основните нужди на населението, да окажат необходимото влияние върху формирането на общественото мнение и да съдействат за дългосрочното икономическо развитие на Пакистан. При това, постигането на успех във всички тези сфери е задължително. Евентуален провал ще изисква промяна на стратегията, а не да се отправят заплахи за ограничаване или отмяна на американската помощ. Решаването на въпроса за политическото урегулиране в Пакистан ще изисква от САЩ значителни инвестиции, поне през цялото следващо десетилетие, а вероятно и след това. Но тъй като разумните инвестиции се очертават като най-ефективното средства за установяване на приятелски контакти с една толкова важна, от политическа гледна точка, азиатска държава, американското правителство не бива да се отказва от тази тактика.

И така, CFR препоръчва на администрацията на Обама да замени стратегията AfPak (на която президентът заложи и в речта си от 1 декември, в Уест Пойнт) със стратегия PakAf, акцентирайки върху мисията си в Пакистан. Освен това, САЩ ще трябва да подготвят световната общност за това, че в най-близко време Америка ще се ангажира много по-всеобхватно с проблемите в Южна Азия. При това, в условията на икономическата криза, поразила САЩ, всяка стратегия, основаваща се на дългосрочното инвестиране, изисква много щателно предварително обмисляне, така че реализацията и да не изостри „бюджетните битки” и да не повлияе негативно на следващите президентски избори в САЩ, през 2012. Ако американската политика в Южна Азия се сведе само до неутрализацията на Ал Кайда и най-близките и съюзници, това може и да успокои някои „бюджетни ястреби” в самите САЩ, но няма да сложи край на сериозната заплаха за американската сигурност, обусловена от нестабилността, най-вече в Пакистан.

* Българско геополитическо дружество