Пророческа публикация в британския вестник „Индипендънт” повдигна завесата за случващото се в Афганистан, което никой вече не иска да коментира официално на глас в Щатите. На 8 юли „Индипендънт” написа: Афганистан: Вече е война на Америка. И като че ли пророкува днешно съобщение на Ройтерс, в което се казва следното: войник от афганистанската армия е разстрелял трима британски пехотинци, като според местните въоръжени сили, инцидентът е станал по време на съвместно патрулиране на войници от НАТО и афганистанци в провинция Гилменд.

Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.

Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...

В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.

В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.

Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв.

Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната.

Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.

„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.

При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има.

Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха.

Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан.

Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената.

Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.

В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.

Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО...

В тържествената си годишна реч пред Конгреса "За състоянието на Съюза", американският президент Барак Обама обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Ирак до края на месец август 2010 г. и се очаква да започнат изтеглянето на бойните си подразделения от Афганистан през юли 2011 г.

„Тази война свърши и нашите войници се връщат у дома" бяха точните думи на Обама пред Конгреса. Така едно от предизборните обещания на Обама е на път да бъде изпълнено.

Няколко дни преди тази реч на американския президент в. „Ню Йорк Таймс” написа: „Избиването на талибански бойци няма да бъде достатъчно. Ако има някаква надежда да бъдат разгромени бунтовниците, афганистанското правителство ще трябва да убеди голям брой бойци да свалят оръжието...”

Докато световните информационни агенции разпространяваха новината за речта на Обама, в БНТ, новоизбраният министър на отбраната Аню Ангелов направи следното изказване:

„... в момента нашият фронт е в Афганистан – не толкова в Косово, не толкова в Босна, преди всичко в Афганистан. Много хора задават въпроса, защо сме там, аз ще оставя наистина на политиците да обяснят защо сме там. Искам обаче да поставя така въпроса – че хората, които са там, отиват да изпълнят своя дълг. Те не отиват само за пари, както много хора си мислят, виждате по различни страници на вестници, че едва ли не отиват само за пари, да се върнат, да си купят половин панелка и т.н. ...”

От кога един министър на отбраната няма обеснение какво търсят български войници в чужда държава? Какъв дълг изпълняват в тази страна българските бойци, освен дълга да нахрянат семйствата си, с цената на живота си?

Няма да сравнявам равнището на Барак Обама и Аню Ангелов, новият така наречен министър на отбраната. Нито ще започвам спор доколко е необходимо в условия на тежка финансова криза, България да дава пари за едно НАТО-вска авантюра, само защото не трябвало да се делим от другите страни-членки на НАТО!

Какво се случи на Франция и Саркози след като те обявиха, че повече няма да изпращат войници в Афганистан? Нищо.

Франция се обяви и против войната в Ирак и сега французите са добре дошли в тази държава, докато ние загубихме над два милиарда от невърнатия си външен дълг от Ирак!

Какво се случи когато италианският премиер Силвио Берлускони заяви на Джордж Буш, че ще изтегли войските си от Ирак? Нищо не се случи.

"Канада няма да продължи мисията си в Афганистан, дори ако президентът на САЩ Барак Обама я помоли за това”, заяви говорителят на канадския премиер Стивън Харпър, цитиран от Асошиейтед прес. И какво се случи след това на Канада? Отново нищо.

Само тези три примера са достатъчни за да оборя нашият нов министър на отбраната, но както се казва – къде е Вашингтон, къде е Париж, а къде – Хасково!

За какво е учил въпросният генерал толкова години след дипломата за инженерство по радиоелектроника, за какво е завършил – завършил Военната академия „Г. С. Раковски”, Военната академия на Генералния щаб в Москва, курс за офицери в Колежа на НАТО в Рим? За какво е бил аташе по отбраната в Кралство Великобритания и Северна Ирландия, след като е тръгнал на 67 години тепърва да си играе на политик?

Надявам се поне, че генералът не е приел поста на министър с ясното съзнание, че ще работи за собствена кариера, а че ще даде всичко от себе си за интересите на българското общество!

В този дух на размисъл, новини и факти, ще се върна малко назад в годините и ще припомня на генерал Ангелов едни не толкова достойни за България събития:

Преди няколко години, президентът Георги Първанов хвърли поредния орден "Стара планина" на вятъра, когато награди с най-високото българско отличие бившият държавен секретар на Джордж Буш, Кондолиза Райс. Същата Райс, която не само, че не оправи проблема с визите, както очакваха мнозина българи, но и се оказа, че е забравила, че идва в България за втори път, и че вече е била на посещение у нас! Толкова незначителни сме за някакви висша чиновничка от администрацията на Белия дом, че даже не си ни спомня!

На церемонията по връчването на най-високия български орден, Райс отбеляза, че е изключително доволна, че е успяла да изиграе роля за решаването на "този кошмар, който изживяха българските медици и палестинския лекар". В какво се е състояла тази спасителна роля на Райс за медиците ни, така и не стана ясно.

"За САЩ е важно участието в разрешаването на подобни хуманитарни казуси", заяви държавният секретар на САЩ, като удобно "пропусна" спомена за двамата обезглавени български шофьори в Ирак, по спасяването на които от Белия дом не си мръднаха пръста. Райс "пропусна" и факта, как ни бяха извити ръцете да получим едва няколкостотин милиона от иракския външен дълг, вместо полагащите ни се над 2 милиарда долара.

Като говорим за този дълг, ще припомня, че другият партньор на САЩ на Балканите, Турция, получи дълга си във вид на петрол, който продаде и осребри добре тези дълго време замразени пари.

Сервилността на политиците ни при посещението на Кондолиза Райс, Буш, Клинтън бяха безгранични и унизителни. За сравнение ще припомня как държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс бе възпрепятствана да отиде в Ливан. "Кондолиза Райс не е добре дошла в Ливан, преди да има прекратяване на огъня" заявиха по този повод премиерът на Ливан, Фуад Синиора и други официални представители на ливанските власти, цитирани от Ройтерс.

Преди време вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън призна, че НАТО не печели войната в Афганистан! Ние, като страна, участник в конфликта пращаме войници и мълчим, за да не вземе да се обиди някой от Големите братя!

Кога ще доживеем родните политици да се държат достойно, а не сервилно? Кога ще доживеем политиците ни да казват истината, а не манипулирани измислици на чужда пропаганда?

В годините на престой в Белия Дом на Джордж Буш, почти не се споменаваше фактът, че Бен Ладен е влязъл в историята през далечната 1979 като партизанин, работещ с ЦРУ, в защита на Афганистан от нахлуващите съветски войски. Без значение дали е бил антикомунист или е надделяло желанието му да няма неверници в ислямския свят. Години наред бе известно, но не се говореше за това, че именно Бен Ладен е предупредил саудитския крал, че Саддам Хюсеин ще нападне Кувейт.

Чувал ли е генерал Ангелов за времето, когато в Белия дом никой не искаше да си спомня за "Ю Ес Ей Тудей" и изказването на един американски боен командир в Афганистан от 11 ноември 2001 г.? Изказване, в което боецът призна, че залавянето на Осама бен Ладен не е било сред мисиите на операция "Трайна буря". Намери се и сътрудник на генерал Франк, който допълни ни в клин, ни в ръкав: "Ако утре сутринта някой ни каже, че Осама е мъртъв, това не означава, че сме приключили с Афганистан".

Нищо не е само черно, и само бяло

Докога ще продължи демонизирането на исляма като сатанински терористичен култ, или ще доживеем времето, когато ще се постигне някакъв що годе приемлив баланс в замяната на Осама с вече мъртвия Саддам и Ирак, който бе разрушен? Само времето може да даде смислен отговор.

Америка енергично подкрепяше Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. "Войната е вариант, при който няма печеливши, а всички са губещи" припомни Гор Видал, но никой от администрацията в Белия дом не пожела да го чуе.

Един друг мит за противопоставянето на Израел на Иран също звучеше години наред твърде еднозначно. Истината бе, че Израел бе използван за канал, по който се извършваха тайни доставки на оръжие на Иран, факт, който навремето "Лос Анджелис Таймс" и "Чикаго трибюн" през месеците април и май на 1986 година не спестиха на американското правителство.

В момента бившият британски премиер Тони Блеър се явява пред Комисията „Чилкот” и дава обяснения за за въвличането на Обединеното кралство във войната в Ирак. Бившият премиер Блеър е разпитван от специалната комисия, оглавявана от сър Джон Чилкот, заради съмнения, че е подвел парламента за причините за въвличане на страната във войната в Ирак.

Британската преса отбеляза, че много след като инвазията в Ирак е била факт, бившият британски външен министър Джак Стро предупредил през 2002 г. със секретно писмо премиера Тони Блеър, че законността на бъдещата военна операция в Ирак е съмнителна, съобщи в. "Сънди таймс". Писмото на Джак Стро ще бъде ключово веществено доказателство в разследването на комисията "Чилкот" за участието на Великобритания в конфликта в Ирак.

По повод явяването на Блеър пред Комисията „Чилкот”, в. „Уолтстрийт джърнал” написа, че Блеър е обещал помощ за войната в Ирак много преди избухването й, като гарантирал пред Щатите бъдещата подкрепа на Великобритания.

Според допитване на института YouGov, 52 на сто от анкетираните 2033 британци смятали, че Блеър ги е "подвел нарочно" с твърденията за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак, които така и не бяха открити.

Великобритания приключи военното си участие в Ирак през юли 2009 г. Конфликтът предизвика бурни обществени протести, след като в хода на войната загинаха 179 британски военнослужещи.

Та думата ми бе, че от същия този Ирак, в който така и не бяха открити оръжия за масово унищожение, днешният президент на Щатите Барак Обама изтегля американските войски.

В България – новият военен министър подкара мандата си с приказката - „С чужда пита – помен...” и седна да ни убеждава, че няма значение, че сме в криза, и харчим пари за една чужда война в Афганистан. Важното било да не се делим от НАТО!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1146-geopoliticheskite-naprejeniq-v-mnogopoliusniq-svqt-sasht-sreshtu-evraziq

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1136-geopolitika-na-narkoticite

България прави много в Афганистан и го прави добре, но би могла да направи още - заяви посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик, след като заедно с военния министър Аню Ангелов участваха в конференция за Афганистан, организирана от Атлантическия клуб.

„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.

От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.

Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан!

Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица!

Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом сме приятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо!

За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик:

„Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”.

И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:

„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание RTT, позовавайки се на изказване на военния министър.

Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени!

Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София.

Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запознати със законодателството е непонятно.

България е парламентарна република и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала!

Още повече, че нелегитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз!

„България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение!

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”!

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили...

В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.

Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.

Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни.

Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:

Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави.

Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".

Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци.

В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени.

Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието.

„Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.

Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”.

Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс.

В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл.

САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”.

Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

"7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан.

Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава!

Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни.

Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени.

Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан?

В публикация „Огън от небето”,

сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите.

В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…)

На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.

През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се:

„Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“...

България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан!

На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1128-geopoliticheskite-mitove-na-djordj-fridmyn

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

-------------------------------------------------------

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1117-nevyzmojnite-syhopytni-voini-na-amerika

В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.

Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?

Препятствието на отвъдморските войни

Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.

Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.

Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).

Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.

Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.

САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.

Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.

Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а  от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.

Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.

Глобалните интереси на САЩ

По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.

Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.

Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.

САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.

Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.

Стратегическите проблеми

Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.

Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.

Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.

Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.

Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.

Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.

Дипломатическата алтернатива

В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.

За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.

При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна  армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1109-severniqt-marshrut-na-afganistanskiq-narkotrafik

Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите.

Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница.

Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. Тези направления ще разчитат да получават газ от Азербайджан, Туркменистан и Ирак, като последната посока дойде съвсем скоро, след съобщението за окончателно изтегляне на американските войски от Ирак.

Още на 19 ноември миналата година Deutsche Welle съобщи, че САЩ са против участието на Иран в проекта за газопровод „Nabucco“, докато проблемът с ядрената програма на страната не бъде решен. Тогава специалният пратеник на президента Обама по енергийните въпроси за Евразия, Ричард Морнингстар заяви на брифинг за политиката на ЕС в Брюксел, че САЩ не смятат, че Иран трябва да е част от проектите за южен енергиен коридор на този етап. На същия брифинг Ричард Морнингстар уточни, че ако Техеран разреши спора за ядрената си програма и нормализира отношенията си със Запада, една от ползите, които може да извлече, е по-голямо участие в енергийния сектор.

Едва ли не – ако Иран откаже да играе по свирката на Щатите, то ще му отрежат квитанцията за участие в енергийния износ! Ричард Морнингстар бе първият, който свърза и изрече нещо, което всички осъзнаваха и виждаха – но не коментираха: връзката подчинение на официален Вашингтон и тотално разоръжаване срещу благоволение за ползване на ирански енергийни ресурси от ЕС и САЩ!

„Иран беше изваден от „Nabucco“ публикува днес „Независимая газета” и това е най-точното определение на ситуацията.

Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ на акционерите на проекта „Nabucco“, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

„Независимая газета” не се ограничава единствено до съобщаване на новината, и задава и няколко много интересни въпроса по проблемите, които неминуемо ще възникнат от този отказ от ирански газ.

„Изключвайки Техеран от проекта „Nabucco“, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители? Друг въпрос е продиктуван от реалностите на общия икономически спад и като следствие, съкращаването на потреблението на газ като цяло. Трети въпрос е свързан с повишаването на популярността на използването на шистов газ, запаси от който има във Франция, Полша, Швеция, Украйна. Четвърти въпрос: необходим ли е съмнителния като рентабилност „Nabucco“ в условията на „пренасищане” на Европа с евтин втечнен газ от Близкия Изток и Тринидад и Тобаго?”

Всеки, който следи осигуряването на пълнене на тръбата на „Nabucco“ е наясно, че без Иран няма как да върви този газопровод. Противно на съобщението на акционерите на „Nabucco“, шефът на иранската Националната газова компания, Азизола Рамезани в интервю, цитирано от ИТАР-ТАСС заяви днес: „Предвид факта, че страните, които подписаха споразумението за „Nabucco“ не разполагат с достатъчно потенциал за напълване на газопровода, то включването на Иран е много вероятно".

Ако някой е искал да свърже „Nabucco“ със сигурни по обем доставки на газ, то това бе Турция, която вече повече от година смени проамериканския си курс за такъв с посока: Иран, Русия, Китай.

Историята с Иран и влошените отношения на официален Техеран с Вашингтон вървят напоследък на приливи и отливи. Преди три дни иранският президент Махмуд Ахмадинеджад обеща глобален отговор в случай на нападение над страната му. Това той направи в интервю за катарския вестник ”Шарк ал Аусат”.

„Нашите възможности нямат ограничения. Те ще засегнат цялата планета”, каза Ахмадинеджад в отговор на въпрос за иранската реакция в случай на нападение.

САЩ и Израел никога не са отхвърляли провеждането на военни удари срещу Техеран като мярка за прекратяване на иранската ядрена програма, която заедно с някои други западни сили подозират, че цели разработването на оръжия.

Същият ден, в същия вестник, външният министър на Бахрейн, шейх Халид бин Ахмед ал Халифа заяви, че страната му няма да позволи на Съединените щати да използват своята военна база на територията на емирството за нападение срещу Иран. Външният министър припомни, че военните споразумения между Бахрейн и американската администрация са с отбранителен характер.

Месец по-рано турският външен министър Ахмед Давутоглу съобщи, след края на тристранни преговори в Истанбул между Турция, Иран и Бразилия, че Иран е готов да обсъжда своята ядрена програма с представители на ЕС през септември, след края на свещения месец Рамадан.

Три седмици по-късно бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън подкани твърде недипломатично американският съюзник Израел, като оповести: „Израел разполага с осем дни, за да нанесе военен удар срещу АЕЦ „Бушер” в Иран, за да спре Техеран да се сдобие с функционираща атомна електроцентрала... След доставката, атаката ще означава радиационно замърсяване, няма никакво съмнение в това”, каза Болтън пред телевизия „Fox news”.

„Атаката срещу международна централа е равносилна на международно престъпление и последствията от това няма да бъдат ограничени до страната, в която се намира централата, а ще бъдат глобални", заяви в отговор директорът на иранската ядрена програма Али Акбар Салехи.

Съобщено бе официално, че първата иранска ядрена централа, която се намира близо до южния пристанищен град Бушер, ще започне да функционира на 21 август и ще произвежда електричество. Стартирането на дейността на централата стана в момент на нарастващ международен натиск върху Техеран заради ядрената програма. Иран настоява, че тя има единствено мирни цели. Горивото за централата ще се доставя от Русия.

Въвеждането в експлоатация на АЕЦ „Бушер” в Иран ще се контролира от инспектори на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Това съобщи ръководителят на Федералната агенция за атомна енергия на Русия „Росатом” Сергей Кириенко, предаде BBC.

Не ядрено оръжие, а ядрена централа за мирни цели е АЕЦ „Бушер” доказа Иран. „Русия е готова да достави на Иран партида изотопи за медицински цели, съобщи ръководителят на „Росатом” Сергей Кириенко на пресконференция, предаде РИА Новости на 21 август. По думите му, той е обсъдил с вицепрезидента на Иран и ръководител на ядрената програма на страната Али Акбар Салехи възможностите за разширяване на сътрудничеството в сферата на мирния атом. Подобно сътрудничество може да се изрази в доставката на радиоактивни изотопи за медицински цели. „Иран се интересува от доставката на молибден-99 и йод-131. И вчера потвърдихме, че можем да извършим тази доставка”, каза Кириенко.

Пак на 21 август американска делегация, подкрепяща санкциите срещу Иран, завърши обиколката си в осем страни: Бразилия, Еквадор, Турция, Бахрейн, ОАЕ, Ливан, Южна Корея и Япония, където проведе срещи, както с правителствени лидери, така и с представители на частния бизнес. При разговорите делегатите са отправили предупреждение за налагането на американски санкции срещу нарушителите, които не съблюдават обявени наказателни мерки срещу Иран, след като страната продължава да отхвърля искането на международната общност да се откаже от ядрената си програма.

Тази обиколка представители на официален Вашингтон предприеха след като още през месец юли САЩ, Канада и Европейският съюз приеха нови санкции срещу Техеран. Тези мерки имат за цел да парализират банковата система на Иран, като възпрепятстват търговията, инвестирането и размяната на технологии в петролния и газовия сектор.

Едва ли „Nabucco“ е главната новина в изтеклото вече съобщение за отказ на акционерите му от ирански газ. Основната новина е, че САЩ и Израел се готвят да действат в тандем срещу Иран, за да го поставят на колене и за целта Иран е заобиколен от американски войски, които са разположени в 10 държави в района.

Ще започна изборяването на американски войски около Иран, така, както е дадено в месечното издание „Строго секретно”. В Пакистан и Афганистан, Щатите, под предлог, че се борят срещу Ал Кайда Щатите не спират бойните си действия.

В Персийския залив, който се явява южна граница на Иран са разположени в момента американски и израелски военни кораби.

Кувейт, въоръжен от Щатите има и американски бази по югозападната си граница с Иран.

На запад – където Иран граничи с Турция и Ирак също има американски бази и войски. Тук следва уточнение, че Турция е категорична, че базите на Щатите от нейна територия няма да позволи да се използват за въздушно нападение срещу Иран.

В същото време Ирак не е в позиция да се противи на американците за използване на базите от негова територия срещу Иран.

На северната иранска граица са: Туркменистан, Каспийско море и Азербайджан. В края на юни израелски източници пуснаха провокативна лъжа, че по северозападната иранска граица е обявено военно положение и че Корпусът на стражите на ислямската революция съсредоточава там части и военна техника. Официален Техеран веднага опроверга лъжата.

В същото време в Азербайджан САЩ и Израел са съсредоточили  големи по численост армейски сили в базите на ВВС и че има готовност оттам да бъде нанесен удар по ядрени обекти на Иран!

В опит да регулира обстановката и нарастващото напрежение, турския премиер Ердоган обяви за недействителен военния договор на неговата държава с Израел и затвори въздушното си пространство за израелска авиация.

От всичко изнесено до тук е ясно, че не участието на Иран в „Nabucco“ е проблемът, точно обратното е: участие на Иран в „Nabucco“ би осигурил проекта с газ.

Проблемът са новите стратегически военни цели на официален Вашингтон и тяхната посока е: Иран. Разликата с Ирак и Афганистан този път е, че Иран има подкрепата на държави като Русия и Турция и по-същественото: Иран не е беззащитен, а добре подсигурен с отбранителни и нападателни съоръжения!

Затога Щатите за пореден път се наложиха над Европа – да изключи Иран като източник на природен газ за тръбата на „Nabucco“, т. е. половината количество за този газопровод остава неосигурено!

Инвестицията за газопровода „Nabucco“ е на стойност 7,9 млрд. евро по предварителни оценки. Планираният капацитет след крайната фаза е 31 млрд. куб. м. Планира се строителните работи на практика да започнат през следващата година и първият газ да тръгне по тръбата през 2014 г.

Въпросът е: какво ще се случи до тогава и кой ще осигури пълненето на газопровода.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1081-kitai-i-islqmyt-shte-sblijat-evropa-i-rusiq

Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

- Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

- Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

- Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции.

- Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

- И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

- Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

- Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

- Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран,  като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

-            Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

- Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

- А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

- Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

- Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

- Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

- От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

- Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ.

- След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

- Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

- Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

- По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

- В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

- Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

- Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

- Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.

• Водещи коментатори и журналисти, са убедени, че с операцията си „УикиЛийкс” ЦРУ и Мосад отварят нова страница в информационните кибер-войни

• И ви моля да не се стряскате от появата на вездесъщия Джордж Сорос и в този криминален сюжет!

След първоначалното задоволство от новият модел на прозрачност и информационно общество, което Джулиан Асандж и водената от него УикиЛийкс заявиха, особено през 2010 г. чрез публикуването на зашематяващи масиви от почти 500,000 класифицирани документи на Пентагона за войните в Афганистан и Ирак, дойде дълго рекламираното „изтичане на нова партида информация – основно грами на Държавния департамент на САЩ. Но тази кампания донесе много повече разочарование и почти пълна липса на смислена информация.

ЗАГЛОЖДИ МЕ СЪМНЕНИЕ

В света на матрицата, в който живеем, пред всяко сензационно разкриване на информация за кукловодите на планетата, задължително минавам рутинните въпроси:

1) Това информация ли е?
2) Възможно ли е да е дезинформация?
3) Има ли прецедент, за да го мислим като евентуална контрадезинформация?

Има и още критични въпроси, но и тези стигат. И щом започнах да се ровя и анализирам пропуснати преди това дребни факти и най-вече логически несъответствия, яко изглеждащата китайска стена на Асандж започна да се пропуква и разпада. Какво се случи?

Първото което ми изскочи подсъзнателно бе, че историята разказвана от австралиеца Асандж изглежда прекалено красиво, за да е истина. Организацията имала над 10,000 преки помощници и ятаци по цял свят, които съхранявали копия от базите данни. Зад УикиЛийкс стоели най-добрите хакери. Анонимността на източниците се гарантирала от самия модел на структуриране на организацията…

После се запитах, как така без никакви проблеми американците практически блокираха дейността на Уикилийкс при третото изтичане на информация, но не го направиха при второто?! И това, след като при първото изтичане, вече са били наясно, че сайтът има капацитет, а не отправя празни заплахи.

И естествено дойде ред и на въпроса, как така, янките претрепаха един цял народ заради несъществуващи оръжия за масово поразяване и доутрепват сега още един, заради това, че уж криел из пещерите си Осама бин Ладен, а се държат като на дворцов бал с човек, който уж вадел на показ целият архив на националната им сигурност!? И вместо да му спретнат един хубав инфаркт, му устройват паркетни изпълнения със смехотворни обвинения за изнасилване и прочее и прочее. И в този момент схванах, че Уикилийкс понамирисва не, ами направо вони на глобална манипулация.

Потърсих мнения на сериозни коментатори и изследователи и никак не се изненадах, да открия, че и други си мислят за същото. Тук ви предлагам изказвания на двама души, чиято репутация е безупречна и в чието мнение винаги е добре да се вслушаш внимателно – изключително популярния телевизионен водещ и коментатор от едно от най-високорейтинговите предавания в Русия „Однако” – Михаил Леонтиев и известният американски разследващ журналист Уейн Мадсън. Прочетете и тях и помислете сами върху казуса.

Колкото до мен, не съм изненадан от най-новото „оръжие за масово поразяване” разработено за информационните войни на двайсет и първи век, но е истина, че ще съм дълбоко разочарован, ако съмненията ми се потвърдят от времето. Колко хубаво би било, ако ние, обикновените граждани на земята можехме да вземем нещата в свои ръце, така, както сладкодумно разказваше Джулиан Асандж…

Михаил ЛЕОНТИЕВ, водещ на руското тв-предаване „Однако”:От статията му „УИКИЛИЙКС”

… Друго нещо е Асанж. Този тип отсега нататък ще го наблюдаваме много внимателно. В момента той преживява върха на своята кариера, въпреки, че изглежда в тия неща няма предел за мащабите в които можеш да се разгърнеш. Т.е., Асанж вече е арестуван (най-малкото е с електронна гривна за проследяване), сметките му са блокирани (кои от сметките му?) при това без съдебно разпореждане. При което е арестуван по смехотворно обвинение (за секс без презерватив). При това американците, обявили го за обществен враг номер едно, веднага заявиха, че нямат намерение да искат екстрадицията му! Откога Америка доби навика да не преследва престъпници, представляващи, на всичкото отгоре, заплаха за американската държава и живота на американските граждани?!

По същество Джулиан Асанж представлява точно такава заплаха за действащия световен ред, каквато е Ерик Кантона за банките. По същество това е цирк. И най-забавното в цялата история е, че по този цирк се прехласнаха почти всички. Дори тези, които не можеше да не забележат очевидните несъвпадения в историята с УикиЛийкс, в същото време не можаха да превъзмогнат съблазънта да се полакомят за продуктите на асанжевата помия. Т.е. едната половина от задачата е вече изпълнена. УикиЛийкс днес се ползва с най-голям кредит на доверие по света. При това той е в състояние да използва за разпространение на своите материали практически всички световни медии. Т.е., фактически това е е най-грандиозният медиаинструмент в историята. И както вече сме го казвали, може би е използван за най-мащабната медийна провокация.

Това, че днешните войни са войни информационни е баналност, която само ленивият го мързи да повтаря. Обаче, обстоятелството, че всяка война е свързана с появата на нови, по-съвършени оръжейни системи, в това число и за масово поразяване, неизвестно защо предизвиква удивление. УикиЛийкс е само и единствено логично развитие на оръжията на информационната война.. Въобще, смисълът на информационната война е в това, че няма смисъл да се стреля в човека, ако е възможно да измениш неговото отношение към самия себе си. Тогава, той сам ще се застреля. Т.е., страната станала обект на успешна информационна атака, би трябвало сама да се застреля.

Уейн МАДСЪН, американски разследващ журналист собственик на сайта „Wayne Madsen Report”:От статията му „ЦРУ, Мосад и Сорос са зад УикиЛийкс”

Гъмжи от подозрения, че УикиЛийкс е част от американските кибер-военни операции.
WMR (Wayne Madsen Report) научи от азиатски разузнавателни източници, че някои азиатски страни, в частност Китай и Тайланд са дълбоко убедени, че сайтът Уикилийкс… е свързан с американските кибер-военни и компютърни шпионски операции, а също и с кибер-военните операции на Мосад.

През януари 2007 г., Джон Янг, който ръководи Криптом, сайт, публикуващ класифицирана информация, напусна Уикилийкс, обявявайки, че тази организация е фасада за операциите на ЦРУ. В подкрепа на твърдението си Янг публикува над 150 е-мейла изпратени от активисти на УикиЛийкс до Криптом…

Стана известно също така, че в консултативния съвет на УикиЛийкс членува Бен Лори, някогашен програмист на Гугъл, който наскоро подписа договор с Националната агенция за сигурност на САЩ и е обвиняван от Китай, че е е бил част от екипа на американската кибер-шпионска кампания спещу Китай…

Съществуват основателни съмнения, че УикиЛийкс е още една от финансираните от Сорос операции под „фалшив флаг”. WMR научи, че след като бившият сенатор Норм Коулман решил да се противопостави на соросовата кандидатура Марк Мълок Браун (бивш зам. генерален секретар на ООН) за президент на Световната банка, Сорос привежда УикиЛийкс на високи обороти. Германският резидент на УикиЛийкс – Даниел Шмит – хаква списъка с поддръжниците на Коулман, открадвайки информация за кредитните карти и адреси, като публикува откраднатото на сайта на УикиЛийкс. По този начин кандидатът на демократите Ал Франкин, мощно подкрепян от Сорос, побеждава Коулман на следващите избори.

Според други източници стана известно, че Сорос стои зад операцията по преместването на Уикилийкс в Исландия, за да добие сериозна тежест там във връзка с овладяването на банковите операции и завладяване на неразработаните ресурси в Гренландия…

______________________________________________________________________

Не мога да не отбележа, че не един и двама читатели на първоначалната ми публикация за УикиЛийкс изказаха обосновано съмненията си. Не отричам, че аз също имах съмнения, но някак си надеждата, за решителна промяна в нашата, заплашена от погибел цивилизация взе връх. Ето някои от читателските мнения:

ralph_m
19 декември, 2010 в 18:41 | #1

Не ви ли се струва че прекалено големия шум който се вдигна говори за постановка. Съмнително е например че това се случва точно около гласуването за съдбата на интернет:

http://svobodnaplaneta.com/story/6957

При това „изтичане“ на информация не се разбра почти нищо ново (кой бил алкохолик, имало корупция, щатската армия издевателтва и мародерства над окупираните от нея територии и хора,….) кое беше новото което незнаеха масите не се разбра. С единната реакция на всички правителства относно „изтичането“ на информация заради WikiLeaks май е ясен резултатът от гласуването за ограничаване на свободата за распространение на информация в мрежата. Просто им беше показано че ако не ограничат с вота си достъпа до инфо в интернет може там да намерят къде по големи тайни заради които като нищо тълпата някоя революцийка да спретне и да помете цялата лицемерна система. Изтеклото инфо беше доста внимателно подбрано и изчистено за да не предизвика огромни вълнения и реакции сред тълпите, а господарите им да бъдат насочени към правилния вот.
Всичко това е просто една версия, но като се има впредвид огромния шум който вдигнаха световните медии и като се има впредвид кои са собствениците им цялата работа намирисва много и ме съмнява това да води до КРАЯТ НА „СТРОГО СЕКРЕТНО!-ТО”, а точно обратното.

asdasd
2010-11-30 23:10

Авторе, съжалявам за надеждите ти, но цялата игра е да се сложи ръка върху интернет. Много им пречи на евроатлантиците , да ги наречем така. „Хулиганът“ всъщност е „наше момче“…

Ще бъдем ли отново разочаровани до болка? Ще се окаже ли, че поредната надежда за справедливост и прозрачност в нашия свят е била поредната манипулационна операция? Предстои ни да си го изясним в следващите няколко месеца. Важното е, че започваме да развиваме интуиция към многоходовите комбинации в матрицата, а това макар и мъничка стъпка, е все пак стъпка, активна съпротива. Важното е да не се примирява, да не позволяваме с тоягата и моркова да ни вкарат в кошарата, защото това ще е краят на цивилизацията ни.

• Австралийският кибер-хулиган Джулиан Асанж и хилядите доброволци на изобличителния интернет сайт ще сринат до основи лицемерните двойни стандарти на западната демокрация

САЩ очакват в близките дни масово изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс“ (Wikileaks.org) и се готвят за най-лошия сценарий, заяви говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.. „Изтичането на тези информации вреди на САЩ и на интересите ни. Това създава напрежение в отношенията между нашите дипломати и приятелите ни по целия свят“. Той допълни, че американските посолства по света са започнали да информират съответните правителства за това, че документите може да бъдат разпространени в близките дни. „Не знаем какво ще бъде публикувано. Знаем, че „Уикилийкс“ разполага с грами на Държавния департамент – вътрешни писма за наши разговори с правителствени представители и частни лица” . (Асошиейтид прес).

Повод за новите американски притеснения бе съобщението на „УикиЛийкс“ в социалната мрежа Туитър от 22-ри ноември т.г., че следващите документи, които ще публикува, ще бъдат седем пъти повече по обем от документите, които бяха разпространени за Ирак. А тогава те бяха общо около 400 000 секретни документа.

Какво е „УикиЛийкс”?

„УикиЛийкс” е международна организация, която публикува поверителни и секретни документи от анонимни източници в световната мрежа. Едноименният сайт е изграден и функционира от 2006-та година и се управлява от Съншайн прес. Точно една година след старта си, сайтът декларира, че разполага с база-данни, която е нарастнала до 1,200,000 документа, които разобличават правителствени и корпоративни злоупотреби т.е., така наречената класифицирана информация. Целият този чудовищен обем документи с гриф „Строго секретно” се осигурява с безкористното съдействие на хиляди анонимни изобличители (от англ. термин whistleblower). Експертите по журналистика наричат това „краудсорсинг“ – да използваш мрежа от хора, които се ровят в документи, вместо да разчиташ на самотен разследващ репортер, който се среща с „Дълбокото гърло“ на някой паркинг.
Основната фигура, наложила се особено категорично, като двигател на организацията, в последната година – Джулиан Асанж заяви за „Шпигел“: „Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците!”
„Искаме три неща: да осигурим свобода на печата, да разкрием злоупотребите и да съхраним документите, които правят Историята“, това заявление пък Асанж направи пред представител на агенция Франс прес в Стокхолм. И допълни: „Изправяме се срещу организации, които не се подчиняват на правилата. Изправяме се срещу разузнавателни агенции“.
А ето какво пояснява по отношение на източниците на информация на „УикиЛийкс”, нейният лидер: „Често ни питат: проверявате ли източниците си? Всъщност ние проверяваме документи. Обаждаме се и питаме: тези документи ваши ли са? Да, не или може би? Мисля, че това е доста по-високо изискване“.
Самата технология на обнародването на секретните документи от страна на „Уикилийкс” обаче, също е революционна и поради това изключително ефективна. В тази връзка коментаторите Макмилън и Грифитс от Ройтерс пишат: „Организацията „УикиЛийкс“ публикува над 90 хил. документа на своя сайт, но за да си гарантира, че те ще привлекат внимание и ще получат широк отзвук, ги сподели първо с американския в. „Ню Йорк таймс“, лондонския в.“Гардиън“ и германското сп. „Шпигел“. В този случай „Уикилийкс“ ангажира мрежата си със сортиране на документите, но нае по същество трите световни медии като отдели за сверяване на фактите и гаранти на качеството на информацията – форма на сътрудничество, която не се бе случвала преди появата на интернет.”
А Едуард Васерман, професор по медийна етика в университета „Вашингтон и Лий“ в Лексингтън, щата Вирджиния допълва в същата посока: „Ако „Уикилийкс“ беше поместила сама целия материал, до който се беше добрала, щяха да я обвинят в пълна безотговорност. Тогава организацията в никакъв случай нямаше да придобие такава известност и да получи сегашната публичност.“

Кой е Джулиан Асанж?

Джулиан Асанж, 39-годишният австралиец, който със своя сайт „УикиЛийкс“ насочва медийните прожектори към скритите скандали на планетата, е загадъчна личност, която обгрижва сенчестите си територии с умението на експерт по съхраняване на тайни. Основател и емблема на специализирания сайт за поверителни документи,
Асанж трупа разкрития за събития от Ирак през Исландия до Кения, а напоследък направи най-големия си удар с документите за войната в Афганистан.
С публикуването на 77 000 поверителни документи на 23 юли, той предизвика медийна буря и залп от критики от Пентагона, който го обвини в безотговорност.
Той накара ЦРУ да потръпне, спечели си славата на ловец на злоупотреби и апостол на прозрачността. Но остава загадъчен и отказва – може би от предпазливост – да оповести
рождената си дата.
Марк Прел от Франс прес, проучващ от доста време загадъчната личност на Асанж, разказва за него, че е роден през 1971 г. на остров Магнетик, в североизточна Австралия, прекарва детството си в номадски живот и учи в 37 училища. Като тийнейджър в Мелбърн открива, че има дарба за компютърно пиратство. Но полицията го залавя и той успява да се измъкне с глоба, като признава вината си и дава клетва за примерно поведение.
Полицията така и не успява да установи дали е замесен в случая през октомври 1989 г., когато на мониторите в НАСА се появява надписът WANK (чикиджия) малко преди изстрелването на совалката „Атлантис“.
„След това бях съветник по сигурността, основах една от първите компании за информационно обслужване в Австралия, бях консултант по технологии, разследващ журналист и съавтор на книга“, изброява той.
Асанж основава „Уикилийкс“ през 2006 г. заедно с още десетина души – правозащитници и експерти по медии и технологии.
Висок, слаб, учтив, със заучено иронична усмивка, той мери всяка своя дума и прави малка пауза, преди да отговори.
Речта му е ясна и напълно овладяна. Уклончив е, не отговаря на въпроси откъде идва и къде отива, скача от столица в столица, живее у поддръжници или приятели на приятели.
След публикуването на поверителните документи за Афганистан е много дискретен. Подстригал е дългите си прошарени руси коси, заради които го сравнявали с ангел, не дава никакви телефонни номера, подозира, че Австралия е замразила една от банковите му сметки и смята, че го следят, откакто бил в Лондон в началото на август.
Исландия и Швеция, където се радва на подкрепа и на благоприятни закони – са страните, където обича да ходи, обикаляйки света – от Лондон до Найроби, от Холандия до Калифорния.
В Рейкявик в началото на март работил по „Проект Б“. Прекарал няколко седмици в къща с постоянно спуснати завеси. С няколко поддръжници на „УикиЛийкс“ подготвил първата сензация: видеозапис, заснет от камера на военен хеликоптер на грешно действие на американската армия в Багдад през 2007 г.
Според американското сп. „Ню Йоркър“ компютърният гений Асанж сам декриптирал видеозаписа, което според него било“умерено трудно“.
Той е високо ерудиран и се бори за нова журналистика.

Повече от информационна революция, но колко повече?

Много повече! Това е краткият отговор. Защото явлението „УикиЛийкс”, не е просто интернет феномен. Разобличавайки гръмогласно правителствените и корпоративни престъпления, доскоро прикрити удобно зад псевдозаконовата благовидна фасада на „класифицирана информация” на имперското високомерие, Асанж и съмишленици енергично и без всякакви излишни скрупули яко подкопават основите на лицемерната западна демокрация на двойни стандарти на всяко развнище, имперската демокрация в стил САЩ. И ще я съборят. Световната мрежа, породила феномена е и най-добрият гарант за неговия успех. Ако перифразираме Ленин за революционната ситуация, основният й признак е налице – управляващите елити не могат да я карат по старому, а хората от ХХІ-ви век, не искат да я карат по старому.
Какво ще дойде след това ли? Ами надявам се, нещо по-добро. Като например, прозрачност във всичко или… Но това е друга тема.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180 градуса и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататюрк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – той включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.

Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да влияе върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

- армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

 <