Tag:афганистан
|
Как ще се върне президентът от САЩ като обеща да пътува само на запад?
Държавният глава ще присъства на срещата на върха на НАТО на 20 и 21 май. След първото заседание на страните-членки на НАТО в Чикаго, българският президент и външният министър Николай Младенов потвърдиха една новина: „За нас също така е важно, че обявихме междинната способност на системата за противоракетната отбрана. България подкрепя тази инициатива и ще работи за нейното финализиране на територията на всички държави, които участват в програмата”, отбеляза държавният глава.
„100 процента от територията на България е покрита от първата фаза на противоракетната отбрана (ПРО) на НАТО, заяви министърът на външните работи Николай Младенов след първата сесия на срещата на върха на алианса в Чикаго. „В 17.05 часа (1.05 часа българско време) точно обявихме, че първият етап на противоракетната отбрана на НАТО за европейската територия на алианса вече действа. Политическите решения, които бяха взети преди две години в Лисабон, вече са операционализирани в реални измерения. На този първи етап страните, които участват в рамките на европейския континент са Турция, Румъния, Италия, Испания, Полша, които със своите способности и със своите територии позволяват реално цялата територия на България да бъде защитена от нова заплаха, която може да се появи от регионите на нестабилност”, обясни външният министър. Кой кога и на какво основание взе решение българска територия да бъде покрита с ПРО – така и не стана ясно. Само четири европейски държави – Румъния, Италия, Испания и Полша са предоставили своята територия за разполагане на ПРО. Турция, от която едва 3 процента са европейска територия също участва в тази инициатива.
Далеч съм от пуберитетния възторг на държавния ни глава, че Барак Обама му казал преди началото на срещата на върха: „Справяте се много добре. Последните данни, които имам са блестящи. Пожелавам ви успех”. Причината за това е проста: едно потупване по рамото на Обама и седмична разходка в Щатите на държавния глава струва доста на българските данъколтаци, които тънат в мизерия и се борят за оцеляване! Това ли означава американското „добре се справяте?” Ами да го поканим президента Обама в едно средностатическо безработно от три години българско семейство, да се храни веднъж на ден и да го видим колко ще издържи доволният от успехите ни президент на САЩ! Народът е казал, че ситият на гладния не вярва, но да се говори така за България, в която само шепа хора живеят нормално е повече от цинизъм! Тъпа интрига против Оланд развърза отново езика на българския президент: Както е известно, щом спечели изборите, френският президент Франсоа Оланд заяви, че ще спази обещанието си и ще изтегли френските войски от Афганистан.
Колцина от българските граждани са чули за покриване на 100 процента от българската територия с ПРО? Дали е в състояние превъзбуденият от чикагския въздух Плевнелиев да отговори на този въпрос? Да не отварям дума за това, че е твърде лош тон, да даваш сигнал към ръководството на една организация като Алианса, че дадена страна-членка е изненадала неприятно съюзниците! България е търсен и желан партньор, защото още преди от НАТО или САЩ да са отворил уста, родните политици вече са съгласни! „Приехме основните моменти за това къде иска да бъде НАТО през 2020 г., каза президентът Росен Плевнелиев след първата сесия на срещата на върха на алианса в Чикаго. Държавният глава обясни, че на първата сесия е била приета декларацията за способностите на НАТО, както и докладът за отбранителните способности на алианса. Дали има нещо, свързано с Алианса, което Плевнелиев и Младенов да не са приели? Цинизмът „Либия”
В какво се изрази „успешното” партньорство в Либия: - при въздушните удари на НАТО в Либия миналата година са били убити 72 цивилни, съобщи международната организация за защита на човешките права Хюмън райтс уоч, цитирана от Ройтерс. Организацията обвини Алианса, че отказва да обяви истинския размер на "страничните щети", нанесени по време на кампанията за сваляне на бившия либийски диктатор Муамар Кадафи. В доклад на Хюмън райтс уоч, основаващ се на разследване на бомбардирани обекти, извършено преди и след края на бунта в Либия, се посочва, че сред цивилните жертви има 20 жени и 24 деца. Организацията призова НАТО да изплати компенсации на цивилните жертви и да разследва някои от нападенията на натовски самолети, при които вероятно са били допуснати нарушения на официално дадения мандат на военната коалиция, сформирана с решение на Съвета за сигурност на ООН. "Разрешени са нападения само срещу военни обекти. Все още без отговор остават въпросите, свързани с редица инциденти, при които не е ясно какви са били бомбардираните от НАТО обекти", заявил пред журналисти Фред Ейбрахам, специален съветник на Хюмън райтс уоч и един от основните автори на доклада. За сравнение ще цитирам ответната страна: според НАТО, операцията в Либия, която приключи на 31 октомври миналата година, е била изключително успешна и е доказателство за способността съюзниците в Алианса да действат координирано в рамките на ограничена кампания. Самолети на Алианса извършиха 26 хиляди полета, в това число 9600 бойни мисии и унищожиха 5900 обекта. Пак според оценките на експерти от Алианса, "операцията в Либия бе извършена с безпрецедентно високо внимание и прецизност и отговаряше на норми, които надхвърлят изискванията на международното хуманитарно право". НАТО реагира на доклада на Хюмън райтс уоч с твърдението, че "бе направено всичко възможно да се намали рискът за цивилното население, но в условията на сложна военна кампания този риск никога не може да бъде сведен до нула", посочва Ройтерс. Загрижеността, която предизвиква броят на цивилните жертви при нападенията на НАТО в Либия, може да ограничи възможностите на Алианса да участва в бъдещи операции извън територията на страните членки. „Истината е, че войните на бъдещето, дай Боже да не се случват, но те със сигурност предопределят възможностите на държавите да се координират и да се кооперират, включително и на бойното поле – коментира Плевнелиев вещо бъдещето. - Със сигурност световната финансова и икономическа криза няма да попречи на твърдата решимост на държавите-членки да изграждат своите отбранителни способности в един бързо променящ се свят”, подчерта президентът. Някой ще каже ли колко ще ни струва продължаващият престой в Афганистан? България ще бъде полезна с инструктори, които могат да дадат ценен опит на държавата Афганистан в изграждането на нейните отбранителни способности, каза Плевнелиев. Още не е уточнено колко български инструктори и как ще участват в Афганистан след 2014 г. „Силите на държавите на НАТО, както и на държавите-партньори в Афганистан, ще се оттеглят съгласно графиците, които са приети. България има своята стратегия и тя е приета от Народното събрание. Не предвиждаме да има каквито и да било промени в този график”, каза Плевнелиев. „В момента афганистанските сили са вече 180 000. Трябва да се увеличат до около 330 000. Това ще струва пари. Около 4 милиарда долара е предварителният бюджет на годишна база. Всяка една от държавите ще участва съобразно възможностите си, като това вече е договорено, за да се подкрепят афганистанските сили за сигурност след 2014 г. За България е една абсолютно разумна сума, която не бих могъл още да уточня, но в рамките на конференцията ще стане окончателно ясна”, посочи президентът. Ще попитам по друг начин: колко е „разумната” сума за престоя ни в Афганистан? И разумна за кого е тя: за безработните, за децата с редки заболявания, които не се включени в Здравната каса, разумна за празната ни хазна, за вечно развалящият се апарат за лъчелечение, или разумна за Росен Плевнелиев, който с няколкото си луксозни къщи си е надживял на масрафа и е много далеч от живота на редовия българин?! „Участието на България в Афганистан е голям успех”, подчерта държавният глава и изрази съжаление за жертвите, които страната ни даде в тази мисия. А за цивилните жертви, убити невинни при бомбардировките на НАТО? И това ли е „голям” успех за България? За тях няма ли президентско съжаление? Официалното откриване на срещата на върха на ръководителите на страните-членки на Алианса започна с възпоменателна военна церемония в памет на загиналите в мисии на НАТО... А възпоменателна церемония за жените и децата, които бяха убити от самолети на НАТО? За тях нямаше възпоминание... Такава не бе предвидена. "Ние трябва да сме много благодарни, защото печелим много. В момента над 30 държави имат балистични ракети. Много от тези държави не са членки на НАТО. Всяка една от тях може да сложи в балистичните ракети каквото си пожелае – химически оръжия и какво ли още не”, поясни президентът Росен Плевнелиев. Аз лично - не мога да намеря причина да съм благодарна, не виждам и какво печеля от разполагането на ПРО... Как бяха представени отделните ръководители на страни-членки на Алианса на американския президент и генералния секретар на НАТО, Андерс Фог Расмусен за снимка: двамата стояха на една сцена и отстрани им пускаха един по един държавните ръководители. Първи бе Франсоа Оланд, който бе протоколно сдържан. След него се появи Росен Плевнелиев, който твърде дълго се здрависва с Обама, като държеше да му каже нещо на английски преди снимката, за което се наложи да се вдигне на пръсти...
За какво точно трябва да сме благодарни и на кого, след като ще си плащаме? И ще бъдем застрашени, но както твърди държавният ни глава - защитени... Какво печелим с разполагането на ПРО на българска територия? Противоракетният щит ще се командва от базата Рамщайн в Германия и засега се сочи като негова цена около 200 милиона евро. Любопитно е какво написа „Икономист” по въпроса:
Противоракетната отбрана, която САЩ създават в Европа, след пет-шест години може да наруши стабилността в този регион и да представлява заплаха за сигурността на Русия, заяви началникът на генералния щаб на руските въоръжени сили Николай Макаров пред журналисти в Брюксел след края на заседанието на Съвета Русия-НАТО от края на април, предаде РИА Новости. „Създаваната противоракетна отбрана след 2017-2018 г. може да наруши стабилността в Европа и да представлява заплаха за сигурността на Русия”, подчерта Макаров. За да се демонстрира какво влияние е оказала кризата на въоръжените сили на страните от НАТО, често се споменава само едно число. Министърът на отбраната на САЩ Леон Панета го назова по време на Мюхненската конференция по сигурността, провела се през февруари. Пентагонът ще икономиса 487 млрд. евро. Това е почти 70 процента от военния бюджет на Русия, който за 2011 г. бе 71 млрд. долара. Разработките в сферата на хиперзвуковото оръжие, които САЩ могат да завършат до 2015 г., представляват особена опасност за Русия, заяви пред журналисти руският вицепремиер Дмитрий Рогозин, цитиран от РИА Новости. „Апробираните до настоящия момент в САЩ напредничави решения им отварят перспективата за преминаване от демонстрационни прототипи към създаването на бойна многофункционална ракета до 2015-2018 г.”, посочи Рогозин. Той подчерта, че тези разработки представляват „особена опасност от гледна точка на отбранителната способност на Русия”. Русия и САЩ – двете суперсили работят в интерес на сигурността си, и сигурността на останалите държави в Европа и света. Владимир Путин не замина за Чикаго, а изпрати там високопоставен представител на руското външно министерство, който се очакваше да вземе участие в специалната среща за Афганистан, която ще се състои като част от предстоящата среща на НАТО в Чикаго, макар доскоро в Москва да не бързаха да приемат предложението на натовците. За Чикаго се очакваше да замине директорът на втори департамент „Азия” в МВнР, специалният представител на руския президент за Афганистан Замир Кабулов, твърдеше информиран източник на в. „Комерсант” в навечерието на срещата. Що се отнася до срещата на Г8, за там замина руският премиер Дмитрий Медведев. Първото посещение в чужбина през новия президентски мандат Владимир Путин вероятно ще е следващия месец в Китай, след като бе решено да пропусне срещата на Г8 в САЩ, предаде АФП. Визитата на 5-7 юни ще включва разговори с китайския президент Ху Цзинтао и участие в срещата на Шанхайската организация за сътрудничество - ШОС. Посещението в САЩ трябваше да включва и „разчупващ леда” разговор с президента Барак Обама, но от Кремъл обявиха, че Путин ще е твърде зает със „довършителните щрихи” по съставянето на новото правителство. В отговор на разполагането на НАТО-вските ПРО, Русия разположи в Калининград ракети „Искандер” от най-ново високотехнологично ниво за своя защита. Къде е България в тази игра на нерви, която на всичкото отгоре струва немалко милиони? Засега е покрита територията на страната ни на 100 процента с ПРО – добре, че все пак го научихме, макар и от Чикаго! Аматьорство и патриотизъм - контрасти
Берлускони беше един от най-близките европейски съюзници на Путин, преди да падне от власт миналата година, и вече поздрави руския лидер за избирането му по време на частно посещение в руски ски курорт след вота на 4 март.
По традиция на инагурацията няма действащи държавни глави на други държави, предаде АФП. Инагурацията е определена като времетраене на 30 минути и точно толкова бе времето на полагането на клетвата, с всички действия по церемонията.
На две летища на Москва – правителственото Внуково 3 и международното – Внуково 2 приемаха гостите за тържествената церемония. Очакваха се германският канцлер Ангела Меркел, посланици на различни държави, както и членове на правителството, членове на Съвета на федерацията, депутати от Държавната дума, съдии, представители на различни институции в държавата.
В присъствието на председателя на Конституционния съд на Русия Валерий Зоркин, Владимир Путин положи клетва. Какво направи впечатление в тази клетва – в залата присъстваха представители на различни вероизповедания: изповядващи исляма, евреи, католици, православни. Въпреки че, в мнозинство, вярващите в русия са източно-православни, Владимир Путин се закле само върху Конституцията, с което показа, че е държавен глава на светска държава, в която не се поставят в неравностойно положение заради клетва върху Библията различните вероизповедания. Клетва единствено върху Конституцията би поставила в неравностойно положение граждани на държавата, които не са източно-православни и би ги дискриминирала по вероизповедание, обясни за сайта „Хроники” виден учен по международно право.
„Смятам за смисъл на целия ми живот и свой дълг да служа на отечеството, нашата родина, подкрепата на което ме е вдъхновявала и ми е помагала в най-трудните и сложни задачи”, подчерта Путин. Държавният глава на Русия подчерта, че близките години ще бъдат определящи за развитието на страната и обеща да укрепва демокрацията и разшири участието на гражданите в управлението на страната. Президентът на Русия Владимир Путин отбеляза заслужите на своя предшественик Дмитрий Медведев, който, по думите му, е осигурил приемственост и устойчиво развитие на страната, предаде РИА Новости. „Днес ние имаме всичко за движение напред, за съзидание... Дееспособна и развиващата се държава, стабилна икономическа и социална основа, активно и отговорно гражданско общество. Аз виждам в това голямата заслуга на Дмитрий Медведев”, каза Путин. След това Президентът на Русия и върховен главнокомандващ получи контрола на Преносимото комуникационно устройство, носещо кодовото название „Чегет”, позволява на главнокомандващия на армията да издаде команди, които да доведат до ядрена атака срещу чужда държава. Системата е била разработена през 1983 г. и за първи път е използвана от съветския лидер Константин Черненко през 1984 г. Куфарчето придружава руския президент при всичките му пътувания в чужбина.
В присъствието на съпругата си, Владимир Путин присъства на молебена в Благовещенския събор в Кремъл, като службата отслужи патриархът Московски и на цяла Русия, Кирил. Два часа по-късно, Владимир Путин, внесе писмено предложение до председателя на Държавната дума, Сергей Наришкин, в което предлага Дмитрий Медведев да бъде избран за премиер на Русия, предаде РИА Новости. Кандидатурата на Медведев бе внесена за гласуване в Държавната дума /долната камара на руския парламент/ и предстои да бъде проведено извънредно заседание на Думата за гласуване на тази кандидатура. До гласуването на кандидатурата на Дмитрий Медведев, длъжността и. д. премиер ще се изпълнява от досегашния вицепремиер, Виктор Зубков. Във връзка с 67-мата годишнина от Великата отечествена война, президентът Путин разписа Указ за отпускане на еднократна сума на ветерани, вдовици на загинали, военнопленници, концлагеристи и инвалиди. „Русия има велика история, и още по-велико бъдеще – каза в краткото си слово Владимир Путин – и ние ще работим за това с вяра в душата и чисти и искрени помисли”. На последното заседание на руското правителство Владимир Путин благодари на министрите за съвместната работа и призна, че четирите години в статута му на премиер са били за него сложни. След преодоляването на кризата имах чувството, че съм попаднал на курсове за повишаване на квалификацията, призна новоизбраният президент на последното правителствено заседание. Следващото ще бъде вече с нов премиер, като се предполага, че това ще е Дмитрий Медведев. Не утопия и популизъм, а шестгодишен работен план Русия през третия президентски мандат на Владимир Путин ще изкорени бедността и ще превърне средната класа в социално мнозинство, като даде възможност на гражданите директно да участват в управлението на държавата чрез механизмите на интернет-демокрацията. По време на мандата ще започне създаването за 25 млн. високотехнологични работни места и ще повиши средната заплата до 40 000 рубли, ще запази безплатно образованието и медицинските услуги, ще превъоръжи армията и ще направи военната служба „пътуване към живота”, а не задължение. Два часа по-късно, в българската столица София се състоя отчета на 100-те дни на президентската двойка Росен Плевнелиев-Маргарита Попова, която след церемонията по инагурацията на Владимир Путин изглеждаше като читалищно тържество със слова, на което по традиция липсваше съпругата на държавния глава. Отчетът на българския държавен глава ни припомни, неговото признание, че е преродена ирландска пастирка. Той отчете...съгласие с всичко, което бе пропуснал да одобри като решение или мероприятие на парламента и правителството. Т. е. отчете, че ще продължава да бъде послушен и съгласен! На фона на растящата безработица, на фона на отрицанието от мнозинството български граждани по спирането на АЕЦ „Белене”, на фона на повсеместното недоволство по използването на Сребърния фонд от министър Симеон Дянков, на фона на растящата безработица, мизерия, и все по-трудно оцеляване – Росен Плевнелиев се похвали как се возил на самолета на американското правителство до Афганистан, защото било необходимо, и как ще се скъса от работа, за да осъществи програма 2020! Плевнелиев похвали Закона за конфискация на имуществото без да е наясно, че всъщност той не бе проектозакона на вицепрезидента Маргарита Попова, а някакво съчинение на група депутати от ГЕРБ! Часове след приемането на този Закон стана ясно, че опозицията ще го вкара в Конституционния съд. В същото време научихме, че такъв закон в Германия – няма, както липсва и в Щатите! Тъкмо се опитвахме да забравим унизителното признание на някаква депутатка от ГЕРБ, че е докладвала на американския посленик за приетия закон, и хоп! – Плевнелиев взе, че го похвали! Не се притесняваме да бъдем много активни, дори да допускаме грешки. Това каза президентът Росен Плевнелиев при отчет за първите 100 дни от встъпването си в длъжност, предаде репортер на Агенция „Фокус” . Ще се работи на принципа – проба-грешка, било полезно! „Работата ми по отношение на външната политика включва над 60 срещи с представители на над 20 държави – президенти, министър-председатели, министри, посланици, всеки божи ден, в президентската институция. Когато се говори за външна политика, за мен е важен неформалният подход. Ако във външната политика подхождаме само формално, аз се притеснявам че по този начин ще се отнасят и към нас – формално. По някой път дори грешките ни помагат да си свършим по-добре работата”, отбеляза Плевнелиев и припомни случая с грешката с чешкия президент. Седмица след срещата, имахме културна спогодба, каза президентът. Какво друго ни остава освен да свикнем и приемаме за нормално незнанието на президента, неговата липса на елементарна подготовка преди срещи с други политици от чужди държави и нищо чудно някой ден да чуем как Плевнелиев нарича поредния президент Карабас- Барабас! Не мина и без самохвалство
Каква нужда имаше от него в Афганистан, кое бе нередното в този крещящо скандален полет – държавен глава да се вози на самолет на чужда държава – президентът така и не обясни. Смешно е да се замазва гаф на президент от самия него с някакво полуизвинение, полуобяснение, полуподвиг! Надявам се до края на мандата си настоящият държавен глава да научи в подробности, кое е прието и кое – не в Протокола в президентството, а и в Протокола на един държавен глава, за да не ставаме за смях! Необяснимо защо между самохвалството и самоизвиненията, президентът обяви за успех очакването на Закони на НРС и НСО!?
За съжаление този парад свърши когато започна! Точно една цигара време както казват пушачите! За още по-голямо съжаление, войниците бяха пълни, отпуснати, като взети от килера – всеки, който изгледа тържествения парад по случай инагурацията на руския президент ще констатира тези тъжни факти! Вярно е, че като погледне човек министъра на отбраната, няма смисъл да търси как изглеждат войниците ни! Разликата не е кой знае каква! И все пак: и Владимир Путин е президент на държава и Росен Плевнелиев е президент на държава! Постът и в двете държави е еднакво висок, но... сравнението няма как да не натъжава! Вижте церемонията по встъпването в длъжност на Владимир Путин. Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники” http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1206
Известният американски политолог и специалист по международни отношения Арън Фридбърг е роден през 1956. Завършва Харвардския университет, а от 1987 е преподавател в Принстънския университет, където става професор през 1999. През различни периоди е член на Норвежкия нобелов институт и председател на Националното бюро за азиатски изследвания.. През 2003-2005, професор Фридбърг е съветник по националната сигурност към кабинета на американския вицепрезидент Дик Чейни. През 2006 е назначен в Консултативния съвет за прокарване на демокрацията към държавния секретар на САЩ. Автор е на книгите „Ослабеният гигант: Британия и нейния упадък” и „В сянката на гарнизонната държава: американската голяма стратегия през студената война”. В последния си труд „Китай, Америка и битката за власт в Азия”, Фридбърг твърди, че САЩ не са в състояние да реагират достатъчно бързо на китайския възход, както и, че Пекин използва икономическото сътрудничество с Вашингтон за да укрепи своята стопанска и военна мощ, като целта е постигане на превъзходство в Азия.
- В последната си книга, посветена на отношенията между САЩ и Китай, лансирате понятието congagement (съчетаващо думите containment, т.е. „сдържане”, и engagement, т.е. „взаимодействие” – б.р.). Бихте ли обяснили, какво точно имате предвид? - Всъщност, това понятие беше лансирано от Залмай Халилзад (бивш посланик на САЩ в Афганистан – б.р.). Наистина думата не е много благозвучна, но отразява същността на реалната стратегия на САЩ през последните две десетилетия. Основната идея е, че следва да продължим политиката, съчетаваща двата елемента: взаимодействието (дипломатическо и икономическо) и, в същото време, дори не толкова „сдържането” (като това по време на студената война), колкото „балансирането”, т.е. работата по поддържане на такова силово равновесие в Източна Азия, което е благоприятно за Америка и съюзниците и. В книгата си пиша за това, как тези два елемента се развиваха паралелно след края на студената война. Разположихме голямо количество войски в Тихоокеанския регион, укрепихме отношенията с традиционните си съюзници, като Япония и Южна Корея, а от 90-те години започнахме да формираме квази-съюзи с други държави, споделящи загрижеността ни по отношение на Китай. Тази американска стратегия има органичен характер: нейните два основни елемента се развиха отделно един от друг, но с течение на времето се преплетоха. В същото време съществува сериозен проблем относно точната и правилна пропорция, в която следва да се съчетаят тези два елемента. - Как САЩ успяват да намерят правилния баланс в тази политика? Как следва да действат за да не провокират Китай? - Всъщност, всеки стратег би следвало да си зададе въпроса: ако може обективно да се формулира идеалната политика, каква трябва да бъде тя?. В същото време обаче, той следва да е наясно, че вътрешните политически процеси могат да дебалансират и най-идеалната стратегия и то по много вреден и дори опасен начин. Според мен сме длъжни да продължим взаимодействието си – което, в общи линии, е много позитивно – но е необходимо да усилим ролята на противовеса в тази стратегия.
Правителството на САЩ отново започна да го разглежда сериозно в края на първото десетилетия на ХХІ век, само че тогава се случи друго неочаквано събитие – кризата от 2008, което отново затрудни мерките за съхраняването на благоприятния за Америка военен баланс. Междувременно, Китай непрекъснато укрепва във военно отношение, което е открито предизвикателство към американската позиция и съюзите, подкрепяни от САЩ. Затова следва да укрепваме нашата страна в силовия баланс, тъй като китайците не спират за укрепват своята. Това е динамичен процес, в чиито рамки се налага да уравновесим мерките, които те предприемат, в името на стабилността и ограничаване на рисковете от неправилни оценки и конфликт. Ако ме питате за влиянието на вътрешната ни политика върху стратегията на САЩ, лично аз съм загрижен по-скоро от обратното: тревожа се, че правим твърде малко за да поддържаме баланса и, че вътрешните ни политически процеси усилват тази тенденция. При всички случаи взаимодействието е по-лесно, отколкото уравновесяването. Още повече, че политиката на взаимодействие с Китай се ползва със сериозна подкрепа в деловите, академичните и дипломатическите кръгове. Всички те подкрепят политиката на взаимодействие както по съвсем разбираеми стратегически причини, така и (в някои случаи) водени от тясно користни интереси, защото да си привърженик на взаимодействието обикновено се оказва по-изгодната позиция. От другата страна на това „уравнение”, не можем да открием кой знае колко привърженици на балансирането както в правителството на САЩ, така и извън него. Междувременно, през последните 15 години Китай направи много за да разработи стратегия за успешно противодействие на нашите възможности. Китайците създадоха сравнително евтини асиметрични отговори на американската мощ. Те действаха умно и днес възможностите им са достигнали ниво, при което вече представляват сериозно предизвикателство към нашите позиции и провокират сериозни въпроси относно адекватността на сегашната ни доктрина. Дискусията за т.нар. въздушно-морска война представлява началото на наистина мащабен отговор на Департамента по отбраната на китайските действия. Налага ни се наново да обмислим основите на военната си стратегия и този процес едва започва. - Как влияе несигурността в американската икономика на страха, който изпитва Вашингтон от възхода на Китай? И дали загрижеността на САЩ от китайската военна мощ не е просто отражение на страха им от нарастващата икономическа мощ на Пекин? - Сред известна част от американски елит е налице тенденция, без да се мисли, да се противодейства на всяка политика, която, според тези хора, би могла да разгневи Китай. Тоест, те се противопоставят на онова, което, според тях, би навредило на политическите ни отношения с Пекин, включително на някои мерки, които според мен следва да предприемем за да съхраним благоприятния за Америка силов баланс с Китай. Връщайки се към въпроса ви, дали не се страхуваме да изгубим позициите си в света и дали не реагираме прекалено остро, водени от този страх, струва ми се, че потенциално подобен проблем действително съществува. Все пак, повече ме безпокои това, че загрижеността ни от китайските успехи на икономическия фронт е много по-силна и при това е по-зле обоснована, отколкото загрижеността ни от случващото се на стратегическия фронт. Политическата реклама в хода на изборната кампания през 2010, представяща Китай като нещо подобно на Япония от 80-те години, е добър пример за това. Ако американската икономика продължи да нараства с 1,5% годишно, при запазване на сегашния висок процент безработица, още повече американци ще започнат да се страхуват от Китай, но не заради това, от което наистина би трябвало да се боим, и да тласкат правителството към провеждането на безполезна и дори вредна политика. При подобно развитие, това действително би могло да се превърне в проблем. При всички случаи, протекционизмът не е решение на икономическото предизвикателство, отправяно ни от Китай. Лично аз виждам проблема по-скоро в стратегическата част на американско-китайския баланс. Да, действително следва да подредим собствения си дом, да балансираме бюджета, да харчим повече средства за научно-изследователски и опитно-конструкторски дейности и т.н. В същото време обаче, Китай още в съвсем близка перспектива ще се превърне в много сериозно военно предизвикателство за Америка. Разбира се, не бива да изпадаме в паника и да преувеличаваме китайските възможности, но следва много сериозно да се замислим как да отговорим на нарастващата мощ на Китай. Виждам, в частност, че загрижени от все по-увереното поведение на Пекин през последните години и неговите дългосрочни намерения, другите азиатски държави много внимателно следят, как точно ще реагират САЩ. Отговорът на този въпрос засега е неясен. Според мен, ни е необходим скъпо струващ и потенциално труден за самите нас отговор, тъй като в противен случай азиатските лидери ще се изкушат да преразгледат ползите от съюза си със САЩ. Навлизаме в много важен период. Очевидното предизвикателство от страна на Китай е отправено в момент, когато Америка трудно би могла да му отговори адекватно. Укрепването на китайската военна мощ и нарастващото самочувствие на Пекин съвпадат с период, в който собствените ни действия са затруднени от икономическата ситуация и войните, в които САЩ се забъркаха, далеч от своите граници. Въпреки това, при всички случаи бих предпочел да играем със собствените си, а не с китайските карти. - Защо, според Вас, американците следва да се безпокоят за „активите” си в Тихоокеанския регион? - Способността на САЩ да използват военна сила далеч от своите граници е от ключово значение за нашите съюзи. Развитието на китайските възможности може да неутрализира или значително да намали ползата от разположените извън страната американски военни контингенти и по този начин да ерозира вярата в съюзническите ни задължения. Защо трябва да се съобразяваме с това? Ами защото Азия вече се е превърнала в най-бързо развиващия се икономически регион на планетата. Там имаме приятели и съюзници, които подкрепяхме през последните 50-60 години, и присъствието ни се основава на политическите ни съюзи с малка група азиатски държави. Мощта ни в региона силно зависи от нашите отношения с Япония, Австралия, Южна Корея и някои други страни. Ние сме им необходими, те ни предоставят бази, благодарение на които поддържаме мощта си. Бихме могли да действаме и от разстояние, например от Хавайските острови и Гуам, но ако наистина искаме да играем важна роля в Източна Азия, се налага да присъстваме на място. В случая, едното подкрепя другото: за да присъстваме са ни необходими съюзи, а за да съществуват съюзите е необходимо да присъстваме в Азия. Опасявам се, че ако военните ни позиции в региона бъдат ерозирани, съюзите ни ще отслабнат. Защото тези съюзи се базират на обещанията да защитим другите участници в тях и навремето те бяха приети сериозно, тъй като никой не се съмняваше в американската мощ. Но, ако представата за американската мощ се промени, нашето присъствие в региона може да отслабне, също както и влиянието ни върху хода на събитията. При подобно развитие, като най-вероятен кандидат да замени САЩ в ролята на доминираща сила в Източна Азия се очертава Китай. Той няма да се опитва да завоюва съседите си, но ще разполага с решаващо влияние в региона, а това би имало много отрицателни последици за нашата сигурност и просперитет. Не бихме искали да живеем в свят, в който Китай ще може да „огради” за себе си значителни части от този динамично развиващ се регион, затруднявайки възможностите за инвестиции на американските компании. Не искаме да живеем в свят, в който китайците ще са в състояние да наложат претенциите си практически върху целия район на Южнокитайско море и т.н. Очертаващите се в момента тенденции не са никак благоприятни за САЩ. Боя се, че твърде късно осъзнаваме сериозността на проблема и отговорът ни може да провокира конфликт. Китай може да се изкуши от фалшивата представа за американската слабост, ние пък можем да реагираме на това по начин, който бързо ще доведе до ескалация на напрежението и открит сблъсък. Затова бих искал да сме нащрек и максимално мобилизирани, защото смятам, че именно това е най-добрия начин да бъде запазен мирът. В миналото неведнъж сме се забърквали във войни, именно защото не сме изпращали достатъчно ясни сигнали за своята сила и решителност. В миналото, САЩ неведнъж са влизали във войни, защото нашите лидери, постфактум, са решавали, че даден регион или страна са прекалено важни за да ги оставим под контрола на някоя враждебна държава. Отличен пример за това е Корейската война. Преди избухването и, САЩ бяха обявили линията, която са готови да защитават, и която не включваше Южна Корея. Между другото това беше сред причините Китай и СССР да поощряват Северна Корея да нападне Южна. Но, когато това се случи, Вашингтон заяви, че то е недопустимо и отговори със сила. - Наивни ли са онези американски политици и анализатори, които призовават Вашингтон да се отнася с доверие към Китай? И, ако е така, защо? - Онези, които смятам за най-компетентни по отношение на Китай, не твърдят, че трябва да му вярваме, а че имаме много общи интереси. Да, ние не обичаме китайците, но сегашният китайски режим е предпазлив и предпочита стабилността. Затова е необходимо да работим по-активно в сферата на сходните интереси и така да интегрираме Китай в съществуващата международна система, което пък ще го направи заинтересован от нейната стабилност. Именно тази идея беше поставена в основата на концепцията за Китай като „отговорен акционер”, лансирана навремето от администрацията на Буш-младши. Самият аз определям това, като „укротяването на Китай”, т.е. да накараме китайците да искат това, което ни е необходимо. Съмнявам се обаче, че ще успеем да го направим, отчасти защото не сме постигнали другата цел на американската стратегия – да съдействаме на тенденциите, водещи до вътрешната политическа либерализация на Китай. Преди двайсетина години мнозина смятаха, че икономическото развитие бързо ще доведе до осъществяването на фундаментални политически реформи, но политиката на Китай не се промени сериозно. Не мисля, че интересите на укрепващия авторитарен Китай ще съвпаднат с нашите, напротив, смятам, че, на практика, интересите ни се разминават. Пекин с готовност си сътрудничеше с Америка, когато беше много слаб, но днес вече виждаме един Китай, осъзнаващ силата и възможностите си и затова склонен да постави под въпрос статуквото. Ще ви дам три примера. Първият е старата китайска теза, че присъствието на САЩ в региона е нелегитимно и не е вечно. В крайна сметка, китайците биха искали САЩ или да се изтеглят, или значително да ограничат присъствието и влиянието си в него. Което би било голяма промяна на статуквото. На второ място, те искат да променят статуквото по отношение на Тайван. Ако това стане по мирен път, може би няма да е чак толкова страшно. Но китайското ръководство може да реши, че вече няма нужда да се примирява със съществуването на независим Тайван. Третият проблем са претенциите на Пекин за Южнокитайско море. Китайското ръководство все по-открито и настойчиво декларира претенциите си в региона. Ако китайците постигнат това, което искат, тази част на света силно ще се промени. Пекин лансира собствена интерпретация на морските граници, твърдейки, че му принадлежи акваторията на 200 мили (332 км), а не само на 12 мили от брега. В този смисъл, Китай не е държава, подкрепяща статуквото, тя претендира за промени, които никак няма да се харесат на нас, американците.
По какво се различава една забогатяла страна, увеличаваща своя военен потенциал, в хода на общата си модернизация, от онази, която мобилизира мощта си в името на някакви тъмни цели? Нерядко, за Китай се разсъждава именно по този начин: страната бързо увеличава мощта си и модернизира въоръжените си сили, и в това няма нищо чудно, имайки предвид икономическия му възход. Всичко това е истина, но то не означава, че няма основания за тревога. САЩ например, не изпитват подобна тревога по отношение на Индия, която също увеличава мощта си, а причината е, че Индия е демократична държава. Тревожим се за Китай, защото там управлява авторитарен режим и не знаем, как той се готви да използва мощта си. Тази държава не е прозрачна, а подобни режими са склонни към агресия и се стремят да контролират обкръжението си, използвайки средства, които могат и да не ни харесат.
Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.
Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв. Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната. Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.
При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има. Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха. Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената. Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.
Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО... Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники” http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1210
От гледна точка на газовия експорт, географското положение на Туркменистан е доста неудобно, защото страната е разположена много далеч от основните пазари на тази суровина. Двете основни потенциални експортни дестинации – ЕС и източното крайбрежие на Китай се намират на почти на еднакво разстояние от Туркменистан като и в двата случая става дума за над 4000 км. Туркменският газ не може да се изнася във втечнено състояние, защото страната няма излаз на море. Затова на властите в Ашхабад не остава друго, освен да търсят геополитически партньори за строеж на дълги тръбопроводи и за по-рационално използване на вече съществуващите. Залезът на руското направление
Засега най-славните времена на туркменистанския газов износ са далеч назад в съветското минало. През 1991 – последната година преди разпадането на СССР, от Туркменистан към Русия, по тръбопровода Средна Азия-Център, са преминали почти 75 млрд. куб. м газ. След обявяването на независимостта страната никога не е достигала този рекорд и вероятно няма да успее да го надмине преди края на второто десетилетие на XXI век. През 90-те години на миналия век туркменистанския газов износ намалява като обемът му е изключително нестабилен, поради сложните отношения с руската компания Газпром. Руснаците се възползват от монопола си върху туркменистанските експортни маршрути и купуват централноазиатския газ на сравнително ниски цени, след което го пренасочват към по-неплатежоспособните международни клиенти на Газпром, като Украйна и другите републики от европейската част на бившия СССР. Именно спорът за цените е причина за разгорялата се от края на 1997 до 1999 газова война между Туркменистан и Русия като през 1998 туркменистанският износ на газ е почти нулев. След няколкогодишни преговори, през април 2003, Туркменистан подписва с Газпром дългосрочен договор за износ на газ. Предвижда се за период от 25 години (до 2028) Ашхабад да достави на руската компания общо 2 трлн. куб м. Годишните доставки първоначално трябва да са по 50 млрд. куб. м като постепенно нараснат до 70-80 млрд. куб м. За първите три години от договора цената е фиксирана, а от 2007 трябва да влезе в сила нова ценова формула, според която Туркменистан ще реализира суровината си на цени, сходни с тези, на които Газпром продава на своите западноевропейски клиенти[4].
През 2008 заздравяването на руските позиции на централноазиатския газов пазар достига връхната си точка, а перспективите за сътрудничество между Ашхабад и Москва са по-светли от всякога. В края на юли Газпром се договаря официално за значително повишаване цената на изнасяния през Русия туркменистански газ от началото на 2009. Тя вече ще се базира на средните газови цени на едро, по които Газпром продава суровината в ЕС и Украйна. На практика, това означава удвояване на цената, плащана за туркменистанския газ. Русия обещава същото и на Узбекистан и Казахстан. Успоредно с ценовата договорка е подписано и второ споразумение между Газпром и Туркменистан. То предвижда руснаците не само да купуват газ от централноазиатската република, но и да инвестират в нейните находища (без най-голямото газово поле Южен Йолотан) и да изградят новия Прикаспийски тръбопровод със собствени средства. Още по-важно е, че на Газпром се разчита да построи и т. нар. газопровод Изток-Запад или Транстуркменистански, който трябва да доведе газа от находищата в източната част на страната до каспийския бряг и оттам суровината да тръгне към Русия[7].
Още към края на 2008 обаче, под напора на нови обстоятелства, Газпром започва да преосмисля централноазиатската си стратегия. Руснаците предупреждават, че през 2009 ще купят с между 5% и 15% по-малко газ от Туркменистан. Същевременно, окончателното споразумение за строителството на магистралния газопровод Изток-Запад в Туркменистан така и не е подписано. Между Ашхабад и Москва се появяват разногласия. През март 2009 туркменистанският президент Бердимухамедов и министри от правителството на страната водят преговори в Москва с руските ръководители. По отношение на газа те, както изглежда не приключват успешно, защото веднага след връщането на делегацията в Ашхабад, Туркменистан обявява международен търг за строителството на газопровода Изток-Запад като заявките на кандидатите ще се приемат до юли с. г[9]. Това е ясен геополитически жест към Русия. За символична повратна точка в руско-туркменистанските газови отношения може да се смята датата 9 април 2009, когато на газопровода Довлетабад-Дерялик (част от системата Средна Азия-Център) става сериозна авария. Туркменистанското външно министерство разпространява заявление, в което като причина за инцидента се посочва фактът, че руската компания Газекспорт (дъщерна на Газпром) „без предварително уведомление на туркменската страна е съкратила рязко обема на получавания туркменски природен газ”. Ашхабад нарича действията на Газпром „безотговорни” и създаващи „реална опасност за живота и здравето на хората”.[10] Руската страна отговаря, че е предупредила навреме Туркменистан за намаляването на обемите на получавания газ и действията на „Газекспорт” в никакъв случай не са причина за аварията, която при това ще бъде отстранена за няколко дни. Целостта на авариралия тръбопровод наистина е възстановена скоро, но туркменистанско-руските отношения в газовата сфера не се подобряват. До края на 2009 Газпром така и не възстановява покупките на газ от Туркменистан. Спреният експорт за Русия автоматично води до катастрофален спад в туркменистанския газов добив. Спрямо предходната 2008 той намалява почти наполовина (от 66,1 млрд. куб. м на 36,4 млрд.) Консервирани са около 150 сондажа, а експертите предричат, че Туркменистан може да възстанови предишните обеми на своето газово производство най-рано през 2013. Финансовите загуби на страната от нереализирания износ през 2009 са между 7 и 10 млрд. долара – над 1/4 от целия брутен вътрешен продукт[11]. Независимо от това, кой е виновен за тръбопроводната авария от 9 април 2009, ясно е, че трайното спиране на туркменистанския газов износ към Русия е по волята на Москва. Главна причина е влошената конюнктура на международните пазари на Газпром. Световната икономическа криза свива газовото потребление на ЕС с над 6% през 2009, спрямо 2008. От финансова гледна точка, реекспортът на туркменски газ в Украйна също се оказва неизгоден за руснаците. Освен това, в началото на 2009, между Москва и Киев избухва поредна „газова война” и Газпром преустановява напълно доставките за Украйна. В тази ситуация туркменистанският газ става все по-излишен за руската компания. При новите реалности на газовия пазар в ЕС и Украйна руският и туркменски газ се превръщат в конкуренти за кесиите на европейските потребители и Русия няма интерес да улеснява достъпа на конкуренцията до Европа, дори и той да се осъществява с руско посредничество. Ако вземем за отправна точка споменатия вече коментар на Бхадракумар за мотивацията на руската политика в Централна Азия, след 2009 Москва премества акцента от едромащабната геополитиката към „правенето на пари”. Или по точно към избягването на загубата на пари.
Иранската алтернатива Първите планове за износ на туркменски газ, без да се ползва посредничеството на Русия, са свързани с иранското направление. От една страна, граничните с Туркменистан североизточни ирански провинции изпитват енергиен недостиг, защото нямат връзка с богатите нефтено-газови находища в Персийски залив, а от друга – Иран би могъл да служи като транзитен мост за износ на туркменската суровина в Турция и евентуално в Европа. През август 1994 Техеран за първи път лансира предложението за строеж на тръбопровод между Турция и Иран, в който да се влее и туркменски газ. Любопитно е, че въпреки обтегнатите отношения между Техеран и Вашингтон двигател на идеята за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция става бившият държавен секретар на САЩ Александър Хейг. След активните му совалки на в Каспийския регион, през февруари 1995, на британските Вирджински острови, е регистрирано съвместно акционерно дружество „Туркменистански трансконтинентален тръбопровод” с участието на Иран, Турция, Туркменистан и частни компании. Целта му е да построи 1400-километров газопровод с годишен капацитет 15-25 млрд. куб. м. Скоро обаче става ясно, че заради американските санкции срещу Иран международното финансиране на проекта се превръща в мираж и Туркменистан се отказва от него[12]. Опитите за довеждане на туркменския газ до Турция обаче не спират. През август 1997, компанията Роял Дъч Шел (Шел) отправя предложение до президента Ниязов за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция с евентуално продължение през България и Централна Европа до Германия. Максималната дължина на съоръжението е 3800 км. Няколко месеца по-късно, въпреки американските възражения, Техеран, Анкара и Ашхабад подписват споразумение с Шел за технико-икономическо проучване на проекта. Проучването е завършено през 1999 Постепенно обаче антииранските настроения във Вашингтон стават все по-силни, а и конкуренцията на турския газов пазар се изостря след като става ясно, че ще се строи газопровод от Баку до Ерзурум, а през 2003 влиза в експлоатация руско-турския тръбопровод Син поток. Проектът на Шел започва да изглежда нереалистичен и в крайна сметка компанията се отказва от него като през април 2003 закрива офиса си в Ашхабад. Така мащабните планове за строеж на газопровод от Туркменистан до Турция се провалят и на дневен ред остава само реализирането на скромна по мащаби туркменистанско-иранска газова връзка. Тя става факт през декември 1997, когато влиза в експлоатация тръбопроводът Корпедже-Курткуи – първото съоръжение, позволяващо на Туркменистан да изнася газ без посредничеството на Русия. Става въпрос обаче за неголеми количества – капацитетът на тръбопровода е 8 млрд. куб. м годишно и той трябва да захранва електроцентралите в северната част на Иран. Техеран поема 90% от финансирането на 200-километровия газопровод (200 млн. долара) като кредитът трябва да се изплати с доставяната от Туркменистан суровина. За Иран е по-евтино да финансира тръбопровода Корпедже-Курткуи, отколкото да строи газова връзка от собственото си находище Южен Парс до северните райони на страната. Иранският газов пазар обаче е огромен и тръбопроводната връзка с Туркменистан изглежда толкова скромно начинание, че някои автори са склонни да го разглеждат по-скоро като помощ за развитието на северния ирански съсед, отколкото като сериозен фактор за разместване на енергийния пасианс в Каспийския регион[13]. Въпреки изграждането на газовата връзка Корпедже-Курткуи туркменистанско-иранската енергийна търговия се развива доста проблематично. През 2000 по новия тръбопровод са изнесени само 3 млрд. куб. м газ, а през 2001 – 4,4 млрд., като едва през 2003 обемът нараства до 6,5 млрд. Колкото по-ясни стават перспективите за повишаване на цената на туркменския газ, купуван от Газпром, толкова повече се усилва и ценовият натиск на Ашхабад спрямо Техеран. В края на 2006, малко след смъртта на президента Ниязов, Туркменистан спира доставките за Иран с настояване за преразглеждане на цената на газа. Спорът е разрешен сравнително бързо, но година по-късно се подновява. На 31 декември 2007 газопроводът Корпедже-Курткуи отново остава празен. Туркменистан спира доставките с формалното обяснение, че съоръжението се нуждае от профилактичен ремонт. Истинската причина е искането за удвояване цената на доставяния туркменски газ. През първите три месеца на 2008 редица градове в Северен Иран остават на студено в най-мразовитата зима за последния половин век. Спорът е разрешен едва на 25 април с. г., като Техеран е принуден да се съгласи с исканата от Туркменистан цена[14]. Конфликтът на Ашхабад с Газпром от пролетта на 2009 дава нов импулс за иранското направление на туркменския газов износ. Дотогава основната част от експорта за Русия идва от находището Довлетабад, затова Туркменистан се ориентира към най-бързия и евтин начин за намиране на нов пазар за суровината от това находище. Той естествено е в Иран. Необходими са само 30 км нов тръбопровод, за да може газът от Довлетабад да стигне до иранската граница. През юли 2009 Туркменистан и Иран се договарят износът на туркменски газ да бъде увеличен първоначално до 14, а след това и до 20 млрд. куб. м годишно. За целта ще бъде построен нов тръбопровод Довлетабад-Серхас-Хангеран-Сангбаст. Първата му отсечка, която довежда газа до Хангеран, е готова до края на същата година и е открита тържествено от президентите Бердимухамедов и Ахмадинеджад на 6 януари 2010. Няколко месеца по-късно новият газопровод между Туркменистан и Иран е достроен и достига до Сангбаст. Така общите тръбопроводни мощности вече позволяват на Техеран да купува годишно до 20 млрд. куб. м туркменски газ[15]. Засега обаче газовата търговия между двете съседни страни е доста по-скромна. По данни на BP, през 2010 тя възлиза на 6,5 млрд. куб. м[16]. Според друг източник, реалното число 7,3 млрд. куб. м[17]. Все пак, може да се направи изводът, че след 2010 иранското направление се утвърждава като едно от трите основни за газовия износ на Туркменистан и по отношение на обемите на закупуваната суровина Иран се превръща в клиент, съпоставим по важност с Русия. В средносрочен и дългосрочен план обаче туркменският газов износ в южна посока едва ли ще нараства съществено. Причината е, че той е предназначен само за малка част от Иран, който иначе има достатъчно свои собствени газови ресурси, включително и за износ. Китаизацията на туркменския газов износ
През април 2006 Ашхабад и Пекин подписват междуправителствено съглашение за строеж на газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай и за дългосрочни доставки на 30 млрд. куб. м туркменски газ годишно за Китай. През 2007 строежът на тръбопровода започва, като успоредно с това китайците си подсигуряват ресурсната база за неговото запълване. Китайската държавна фирма CNPC става първата чуждестранна компания, получила лиценз за проучване и добив на газ за туркменистанско находище на сушата. Става дума за голямото газово поле Багтиярлик на левия бряг на река Амударя, в което се откроява находището Самантепе с прогнозни запаси от 1,3 трилиона куб. м газ[18]. Макар че е завършен през декември 2009, а не през януари с. г. както се предвижда, все пак газопроводът от Туркменистан до Китай е построен с рекордни темпове. Той е открит с характерна източна помпозност на 14 декември 2009 от президентите на Туркменистан, Китай, Узбекистан и Казахстан. Характеристиките на газопровода Туркменистан – Казахстан – Узбекистан - Китай действително са респектиращи. Цената му е над 7 млрд. долара, а проектният капацитет - 40 млрд. куб. м годишно (от тях 30 млрд. от Туркменистан и останалите 10 – от Узбекистан и Казахстан). Дължината на съоръжението само от Туркменистан до китайската граница надвишава 1800 км, а в самия Китай, за да стигне до тихоокеанския бряг, централноазиатският газ върви по вътрешни тръбопроводи поне още 4 500 км[19]. Така, с обща дължина от около 6500 км, газопроводът Туркменистан-Китай несъмнено е най-дългия в света. Излазът на необятния китайски газов пазар наистина има историческо значение за Туркменистан. Той се случва в края на може би най-тежката година за туркменския газодобив, ударен жестоко от спирането на доставките за Русия. През 2010 от Туркменистан за Китай са изнесени 4 млрд. куб. м газ, а за 2011 се очаква това количество да достигне 13-15 млрд. куб м. Както винаги, най-оптимистично настроени са властите в Ашхабад. Вицепремиерът Ходжамухамедов твърди, че туркменският газов износ за Китай ще бъде 17 млрд. куб. м, през 2011, и 20 млрд., през 2012[20]. Тези цифри може и да са леко завишени, но има голяма вероятност именно 2011 да стане първата година, в която Китай ще стане купувач номер едно за туркменския газ. В бъдеще, ролята на Пекин в туркменския енергиен сектор ще става още по-голяма. Китайците се стремят да установят контрол върху целия цикъл добив-финансиране-пренос на газ в Туркменистан. Те стават ключов играч в развитието на гигантското находище Южен Йолотан. През декември 2009 разработката му бе поверена на няколко чуждестранни компании, сред които са китайската CNPC, две южнокорейски фирми и още две от ОАЕ. Договорът, който те сключват с Туркменгаз, е на обща стойност 9,7 млрд. долара. Освен това Китай отпуска на Туркменистан заем от 4 млрд. долара (според други сведения става дума за 5 млрд.), по-голяма част от който също е предназначена за разработката на Южен Йолотан[21]. Очаква се Китай да започне да получава газ от това находище още през 2013[22]. През лятото на 2011 бе обявено, че Пекин възнамерява, до 2015, да увеличи капацитета на газопровода Централна Азия-Китай до 55-60 млрд. куб. м годишно[23]. На 23 ноември 2011 президентът Бердимухамедов посещава Пекин и подписва споразумение за увеличаване на туркменския газов износ за Китай до 65 млрд. куб. м годишно до 2015[24]. Цената, по която Китай купува туркменския газ, е търговска тайна. Тук обаче не става дума за чиста покупко-продажба, защото Пекин е и инвеститор, и кредитор в тръбопровода Туркменистан-Узбекистан-Казахстан-Китай. Срещу осигурения финансов ресурс китайците вероятно са успели да си издействат преференциални цени за суровината. Със сигурност се знае, че по принцип в Китай природният газ се продава по-евтино, отколкото в Европа. Неслучайно Газпром години наред води преговори за построяване на един или два газопровода от Русия към Китай, но всички опити за подписването на окончателен договор се провалят заради стремежа на руснаците да наложат цена на газа, равна на европейската, и несъгласието на китайците да я приемат. Освен това трябва да се има предвид, че при пренос на такова огромно разстояние транспортните разходи за туркменския газ са много високи и китайските компании може да нямат никаква печалба от него. Неслучайно те упорито лобираха пред своето правителство да получат данъчни преференции за газовия внос. Усилията им се увенчаха с успех през август 2011, когато министерството на финансите в Пекин обяви, че при определени обстоятелства компаниите вносителки могат да си върнат обратно данъка добавена стойност, платен за внесения газ. При това данъчните преференции ще важат както за втечнения, така и за тръбопроводния природен газ[25]. Изводът е, че нарастването на туркменския газов износ за Китай е вън от съмнение, но темповете, с които това ще става, са резултат от уравнение с много неизвестни. Първото е състоянието на китайския газов пазар – размер, дял на вноса и съотношение тръбопроводен/втечнен газ при този внос. Вторият неизвестен фактор е, дали Москва и Пекин все пак ще стигнат до споразумение и суровината на Газпром ще се появи на китайския пазар. Третата променлива е поведението на самия Туркменистан – дали ще търси на всяка цена излаз за своя газ до ЕС или ще заложи на китайското направление. Провалите на Транскаспийския газопровод Рязката промяна на геополитическата обстановка в Каспийския регион след разпадането на СССР прави реална алтернативата за износ на туркменски газ в Европа, заобикаляйки Русия. За целта обаче трябва да се построи подводен газопровод, който да свърже източния и западния бряг на Каспийско море. Това е мащабно начинание и поне през 90-те години на миналия век Туркменистан и Азербайджан не могат да го реализират само със собствени сили. Транскаспийският газопровод има мощен международен лобист в лицето на САЩ. През 1996 Вашингтон за първи път поставя в дневния ред на каспийската геополитика идеята за тръбопроводна газова връзка между туркменското пристанище Туркменбаши и азербайджанската столица Баку. В края на 90-те години проектът става по-актуален по две причини. Първо, Туркменистан понася тежък удар след като през 1998 споровете с Русия свеждат газовият му износ почти до нула. Второ, по това време САЩ се стремят да провалят замисления газопровод от Туркменистан до Турция през Иран и като алтернативен вариант предлагат на Ашхабад помощ за тръбопровод директно през Каспийско море, който отново да стигне до турска територия. Американското правителство финансира предпроектното проучване на Транскаспийския газопровод, извършено от станалата по-късно печално известна компания Енрон и представено в началото на 1999. Предвижда се тръбопроводът да пресича Каспийско море и след това, през Азербайджан и Грузия, да достигне до Турция. Общата му дължина трябва да бъде около 2000 км, а първоначалният капацитет – 10 млрд. куб. м годишно с последващо нарастване до 30 млрд. куб. м. Цената би трябвало да е около 2 млрд. долара[26]. През 1999 американската подкрепа за Транскаспийския газопровод достига връхната си точка. Представители на администрацията на Клинтън неведнъж изтъкват възможността начинанието да бъде финансирано от американската Ексимбанк (официалната кредитна агенция на САЩ) и с реализацията му да се заеме консорциум от американски фирми. Освен това Вашингтон се нагърбва с политическата роля да посредничи за урегулиране на граничните спорове между Туркменистан и Азербайджан в Каспийско море [27]. През февруари 1999 туркменистанското правителство подписва споразумение за изграждане на Транскаспийския газопровод с консорциум от американските компании Бехтел и Дженеръл Илектрик, към който впоследствие се присъединява и Роял Дъч Шел. Предвижда се проектът да се реализира за 28 месеца[28]. През втората половина на 1999 г. обаче няколко фактора започват да подкопават вярата в реализацията на Транскаспийския газопровод. Тогава става ясно, че перспективното находище Шах Дениз в азербайджанските териториални води всъщност съдържа не нефт, а предимно газ. Азербайджан получава шанс да стане сериозен газов износител и иска да получи за суровината си половината от капацитета на бъдещия газопровод от Туркменистан към Турция. Туркменският президент Ниязов обаче категорично отказва. В отговор, Азербайджан започва преговори с Турция за строеж на тръбопровод от Баку до Ерзурум, който да се захранва само с азербайджански газ[29]. Другата основна причина за провала на първия сериозен опит за строеж на Транскаспийски газопровод в края на ХХ век е контратаката на Русия. В самия край на 1999 Владимир Путин поема президентската власт в Русия и веднага предприема активни действия за запазване на руския контрол върху газовия износ от Централна Азия. Той посещава Ашхабад и инициира преговори за нов договор между Туркменистан и Газпром. Успоредно с това, Москва ускорява проекта за газопровода Син поток, по дъното на Черно море, до Турция, което поставя под въпрос успешната реализация на суровината от евентуалния Транскаспийски тръбопровод на турския пазар. Като Дамоклев меч над Транскаспийския газопровод виси и неразрешеният въпрос с юридическия статут на Каспийско море. Русия и Иран заявяват, че по дъното на морето не могат да се прокарват никакви тръбопроводи, докато не се постигне окончателно споразумение за подялбата му. В тази ситуация, през юли 2000 Туркменистан търси твърди гаранции от страна на САЩ за подкрепа в случай на конфликт с Русия, но изглежда не ги получава[30]. Всъщност, по това време Вашингтон няма как да подпомогне Ашхабад, ако Газпром отново затвори кранчето за туркменския газ – строежът на Транскаспийския газопровод ще отнеме доста време, а и той не би могъл да поеме целия експортен капацитет на Туркменистан. През 2000 Дженеръл Илектрик и Бехтел напускат консорциума за Транскаспийския газопровод, с което той практически се разпада и проектът е замразен за неопределено време. Така, в крайна сметка, се оказва, че към 1999-2000 на Транскаспийския газопровод все още не му е дошло времето. Неразбирателството между двете ключови страни в реализацията на проекта – Туркменистан и Азербайджан, както и тоталната зависимост на туркменистанския газов износ от Русия са фактори, които не могат да бъдат преодолени, въпреки силната американска подкрепа за газовата връзка между Централна Азия и Турция. През първото десетилетие на XXI век темата за Транскаспийския газопровод остава в дневния ред на евразийската енергетика, главно благодарение на САЩ. През август 2007 Държавният департамент отпуска малка субсидия (1,7 млн. долара) за технико-икономическо проучване за два Транскаспийски тръбопровода – един за нефт и друг за газ[31]. От началото на 2007 известен оптимизъм за Транскаспийския газопровод вдъхва и идването на власт в Ашхабад на новия президент Бердимухамедов. Той предприема стъпки за подобряване на отношенията с Азербайджан, които при предшественика му Ниязов са направо враждебни. През март 2008, след няколкогодишно прекъсване, Туркменистан връща посланика си в Баку. През лятото на 2009 обаче, отношенията между двете държави отново се изострят заради споровете за газовото находище Кяпаз/Сердар[32]. През 2011 ЕС взема в свои ръце инициативата за премахване на политическите пречки пред Транскаспийския газопровод. В средата на януари председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и комисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер посещават последователно Баку и Ашхабад, за да лобират за проектите от Южния газов коридор и за Транскаспийския газопровод. Туркменският президент Бердимухамедов декларира готовност страната му да доставя газ в Европа – първоначално до 10 млрд. куб. м, а след построяването на вътрешния тръбопровод Изток-Запад – и доста по-големи обеми[33]. Освен това, Барозу, Йотингер и Бердимухамедов се договарят за създаването на експертна комисия, която да работи по техническите и правни въпроси, свързани с износа на туркменски газ на запад през Каспийско море. Туркменският президент обаче не ангажира страната си с участие в строителството, собствеността и експлоатацията на бъдещия Транскаспийски газопровод. Ясно е изразена позицията, която и до сега остава сериозна пречка пред плановете на ЕС да включи Туркменистан като доставчик за Южния коридор – Ашхабад продава газ на всеки, който пожелае, но при условие, че клиентът си го вземе на границите на страната. Освен това, Бердимухамедов смята, че в строежа на Транскаспийския газопровод трябва да бъдат ангажирани и руски компании, за да се неутрализира съпротивата на Москва срещу проекта[34]. Очевидно Туркменистан избягва пряката конфронтация с Русия, защото в миналото подобни конфликти са му стрували скъпо. Същевременно, Ашхабад има голямо желание да доставя газ в ЕС, ако Брюксел успее със свои собствени политически ресурси да неутрализира обструкциите на Москва. През цялата 2011 контактите между Брюксел и Ашхабад (а също и между Брюксел и Баку) стават все по-интензивни. Периодичните изявления на официални лица след срещи във формат ЕС-Туркменистан и ЕС-Азербайджан , както и контраизявленията, идващи от Москва и Техеран, започват да се повтарят до втръсване. Европейските, туркменистанските и азерабйджанските политици неизменно заявяват, че строежът на Транскаспийски газопровод е двустранен въпрос, зависещ само от волята на Баку и Ашхабад. След всяка подобна декларация следва бурно несъгласие на Русия и Иран, според които в Каспийско море не може да се строят никакви тръбопроводи докато не бъде уточнен окончателно юридическият статут езерото. Пълнота на картината придават не по-малко честите знаци на подкрепа от страна на САЩ за европейско-азербайджанско-туркменистанската позиция. На 12 септември 2011 ЕС предприема стъпка, която не само е много важна за бъдещето на Транскаспийския газопровод, но е и безпрецедентен акт на овластяване на Европейската Комисия да договаря инфраструктурен проект от името на всичките 27 държави членки. Става дума за това, че Европейския съвет дава мандат на Комисията да преговаря с Туркменистан и Азербайджан за сключване на юридически обвързващ договор за строителство на тръбопровод по дъното на Каспийско море[35]. Решението е израз на тревогата на Брюксел, че може да изпусне последния шанс да осигури газ за Набуко, като главен проект от Южния газов коридор. Решението от 12 септември 2011 е насочено и към Русия, като водеща военно-политическа сила в Каспийския регион. Брюксел показва, че всяка намеса на Москва във вреда на Транскаспийския газопровод ще се тълкува като сериозно увреждане на чувствителни геополитически интереси на ЕС. Русия разбира този сигнал и затова реагира много остро. В официално изявление руското Външно министерство квалифицира решението на ЕС като „опит за външна намеса в каспийските работи” и напомня на Брюксел, че нито една държава от ЕС няма излаз на Каспийско море. Москва намеква, че излишната активност на Съюза може повлияе отрицателно на петстранните преговори за определяне на юридическия статут на Каспийско море[36]. Още по-неприятна за Брюксел би трябвало да е позицията на Азербайджан, изразена от президента на държавната нефтена компания Сокар Ровнаг Абдулаев. Той заявява: „Транскаспийският проект не е наш проект. Той е между Туркменистан и ЕС”[37]. В крайна сметка, към края на 2011, ситуацията около Транскаспийския газопровод е следната. ЕС и САЩ влагат много политическа енергия в напредъка му, Туркменистан е готов да го захранва, но без да се ангажира политически и финансово с изграждането му, а Азербайджан още се колебае дали има изгода от него. В другия лагер Москва и Техеран са категорично против строителството на тръбопровод по каспийското дъно като маскират своите геополитически съображения със загриженост за екологията. Важно е да се отбележи, че именно Русия и Иран са най-големите военни сили в Каспийския басейн и ако се стигне до сблъсък с Азербайджан или Туркменистан, изходът му е предрешен. Големият въпрос, по който анализаторите нямат единно мнение, е дали Русия би си позволила да използва военна сила, за да предотврати изграждането на един газопровод[38]. В светлината на решителната намеса на Москва срещу Грузия през август 2008 отговорът би трябвало да е по-скоро положителен. Стига само Кремъл да реши, че Транскаспийският газопровод е поредната „червена линия”, отвъд която Русия няма да отстъпва на Запада. Вярно, че през 2008 руснаците воюваха за територия, чиято загуба би създала огромни проблеми в собствените им кавказки автономни републики, но е вярно и, че за осуетяването на един газопровод съвсем не е нужна пълномащабна война с жертви и ранени. Достатъчно е само руски военни кораби, подкрепени от авиация, да направят демонстрация на сила около съдовете, изпратени да полагат тръби по трасето на Транскаспийския газопровод, и ангажираните в проекта частни компании сами ще се откажат да инвестират в него. Нещо подобно се случи през 2001, когато иранска демонстрация на военна сила сложи точка на разработването на спорно находище в Каспийско море от Азербайджан. По-различен би бил случаят, ако акционери в бъдещия Транскаспийски газопровод не са частни компании, а държавите Туркменистан, Азербайджан и ЕС (или някоя от членките му). Това обаче може да се случи, едва когато туркменският газов добив достигне обеми, които не могат да се поемат от съществуващата преносна мрежа до Китай, Русия и Иран, и Ашхабад се ангажира не само в икономически, но и в геополитически план с тръбопровода по дъното на Каспийско море. Накратко – времето на Транскаспийския газопровод ще дойде след 12-15, а може би и след малко повече години (ако въобще настъпи). Трансафганския проект – газопровод в окото на бурята Друг алтернативен тръбопровод, чрез който САЩ се стремят да разбият монопола на Русия върху износа на газ от Централна Азия, е т. нар. Трансафгански газопровод, известен и с абревиатурите ТАП (Туркменистан-Афганистан-Пакистан) и ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). В началото на 90-те години на ХХ век идеята за такъв тръбопровод се лансира много активно от аржентинската компания Бридас, а в периода 1995-1998 новият силен международен играч на централноазиатския енергиен терен е американската фирма Юнокъл. През октомври 1997 консорциумът за изграждането на Трансафганския газопровод е регистриран официално. В него Юнокъл има 46,5%, Делта ойл – 15%, Туркменистан – 7% и Газпром – 10%. С малки дялове участват и японските компании Инпекс и Иточи, както и корейската Хюндай.[39]. Най-сериозната пречка пред строежа на Трансафганския газопровод винаги е била нестабилната политико-военна ситуация в Афганистан. През септември 1996 талибаните превземат Кабул и цялата власт в районите, през които трябва да мине газопроводът, най-сетне се оказва в едни ръце. Проблемът е, че новите афганистански власти нямат международно признание, а идеологическият им облик ги прави крайно неприемлив партньор за официален Вашингтон. През август 1998 Ал-Кайда извършва атентати срещу американските посолства в Найроби (Кения) и Дар ес Салам (Танзания). Талибаните изразяват подкрепа за Осама бин Ладен и това окончателно им отрязва пътя за каквото и да било сътрудничество със САЩ и участие в проекти, подкрепяни от Вашингтон. През декември 1998 Юнокъл също напуска консорциума за Трансафганския газопровод. В края на 2001 в Кабул вече има нова власт и преговорите за преноса на туркменски газ до Пакистан и Индия са рестартирани. На 27 декември 2002, в Ашхабад, президентите на Туркменистан, Афганистан и Пакистан подписват поредния документ за строителството на Трансафгански газопровод. Това споразумение също остава само на хартия заради рязкото влошаване на ситуацията със сигурността в Афганистан, което не позволява никакви строителни работи. Освен това, отношенията между Туркменистан и Газпром се подобряват и властите в Ашхабад не се нуждаят спешно от нов маршрут за своя газов износ. Поредният обрат настъпва след новия разрив между Туркменистан и Газпром през 2010. Гурбангули Бердимухамедов пак подхваща преговорите за Трансафганския газопровод и на 11 декември с. г. в Ашхабад президентите на Пакистан, Афганистан и Туркменистан и индийският министър на енергетиката подписват рамково политическо споразумение за строежа на газопровода. В актуализираната версия той вече ще стига до Индия и ще има дължина от 1730 км. Предвижда се пренос на 33 млрд. куб. м газ годишно.[40] Естествено, възродените планове за Трансафганския газопровод се ползват с мощната политическа подкрепа на САЩ, но пред реализацията на начинанието все още има непреодолими пречки. Най-голямата от тях отново е партизанската война в Афганистан. На фона на американските намерения за постепенно военно изтегляне от тази азиатска страна перспективите за сигурността стават все по-мрачни. Маршрутът на бъдещия газопровод минава през провинциите Хелманд и Кандахар, известни като талибански убежища. Изключително съмнително е, че ще може да се привлече международно финансиране за проект, чиито бизнес аспекти ще бъдат засенчени от военните сводки от фронтовата линия. Шансовете за реализация на Трансафганския газопровод през следващите няколко години са по-малко от 30%. Някои изводи В заключение можем да отбележим, че газопроводната стратегия на Туркменистан през последните две десетилетия е ориентирана към диверсификация. Изпълнениета и обаче е непоследователно и често възпирано от конюнктурни събития и процеси, както и от личните пристрастия на двамата президенти на страната. С изключение на Афганистан, всички съседи по сухопътните и морските граници на Туркменистан са износители на газ и това донякъде поставя Ашхабад в неудобна позиция. През 90-те години на ХХ век туркменските власти се стремят да извадят газовия износ на страната от опеката на Газпром и за целта търсят сътрудничество със Запада и най-вече със САЩ. По ред икономически, геополитически и военно-стратегически причини американската подкрепа се оказва недостатъчна, за да проправи пътя на туркменския газ на запад през Каспийско море до Европа и на югоизток към Пакистан. От края на 1999 Туркменистан отново се връща в орбитата на Газпром и в следващите десет години разчита почти изцяло на тръбопроводната си връзка с Русия. Годината на решаващата промяна за съдбата на туркменския газов износ е 2009. Тогава отношенията с Газпром са замразени като същевременно влиза в действие тръбопроводът до Китай и е увеличен капацитетът на газопроводната мрежа за износ в Иран. За туркменския газов експорт второто десетилетие на XXI век ще бъде период на китайска доминация. Туркменският газ е сред поводите за премерване на силите между няколко големи играчи на международния политически терен – Русия, САЩ, а в последно време и Китай и ЕС. При това трябва да се отчита, че интересите на тези играчи се променят с времето. Така например редица наблюдатели все още по инерция твърдят, че Русия се стреми да насочи целия или по-голямата част от туркменския газов износ към мрежата на Газпром. След 2009 тази теза е некоректна. Русия няма нужда от туркменския газ, защото има достатъчно собствен, а и вече е почти невъзможно да печели от препродажбата на суровината, защото Туркменистан никога няма да дава своя газ на Газпром по цени, които да са близо два пъти по-ниски от европейските. В тези условия задача номер едно за Москва е да не допусне конкуренция от страна на Туркменистан на главния пазар на Газпром – Европа. Русия преговаря за проникване на китайския газов пазар и съответно би могла и на този терен да влезе в конкуренция с туркменския газ, но все пак това направление е второстепенно за Газпром. Следователно, Москва гледа на газовата връзка Туркменистан-Китай като на по-малкото зло в сравнение с перспективата за построяване на Транскаспийския газопровод. За Русия най-изгодни са газопроводите от Туркменистан до Иран и особено до Пакистан и Индия, където по чисто географски причини руски газ не може да се продава. Тактиката на Китай спрямо туркменския газ е ясна – Пекин се стреми да привлича все по-голям дял от износа на централноазиатската република и, съответно, да предотврати насочването на този износ през Каспийско море към Европа. Планираният Трансафгански газопровод също донякъдеотговаря на интересите на Китай, но ако спре на пакистанска територия, без да достига до Индия. За Пекин, Пакистан е важен регионален съюзник, който трябва да бъде подкрепян в опитите да повиши енергийната си сигурност. САЩ имат две основни цели спрямо енергийния сектор на Туркменистан: първо, да извадят газовия износ на страната от рамката на триъгълника Русия-Китай-Иран, и, второ, да превърнат туркменския газ в противотежест, която да минимизира шансовете за газов износ на Иран по пакистанско-индийското и европейското направление. Вашингтон е обезпокоен, че Техеран има свои собствени планове и споразумение за експорт на газ в Пакистан и, евентуално, в Индия, според които този износ трябва да започне през 2014[41]. Най-праволинейна спрямо туркменския газ е стратегията на ЕС. Брюксел иска, преди всичко, прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще позволи на европейците да купуват туркменски газ без посредници. По-малкото зло е суровината да стига от Централна Азия до Европа с посредничеството на Газпром, а най-неблагоприятния за ЕС сценарий е лъвският пай от туркменския газ да поеме към Китай, Пакистан и Индия. Обща слабост на американците и европейците е, че нямат участие в газовия добив от най-големите находища на Туркменистан, в източната част на страната. Засега не са допуснати (както и руснаците) и до строежа на споменатия вече Транстуркменистански газопровод (Изток-Запад). Именно този тръбопровод, който строго юридически погледнато е вътрешен, но всъщност ще бъде част от транзитна преносна система, е ключът към бъдещата преориентация на туркменския газов износ. Ако той не бъде завършен до 2015, газът от Довлетабад и Южен Йолотан ще остане за Иран, Русия и най-вече за Китай. И обратното – ако европейски компании бъдат допуснати като кредитори, подизпълнители, или дори акционери в тръбопровода Изток-Запад и строежът му се ускори, шансовете туркменския газ да се появи в ЕС нарастват. През ноември 2011 туркменистанските власти за първи път признаха за проблема, предричан от мнозина енергийни наблюдатели – страната няма необходимия финансов и технологичен ресурс, за да построи сама газопровода Изток-Запад[42]. Това означава, че вратата за включването на европейски и американски компании в строежа на Транстуркменистанския тръбопровод все още не е затворена.
Бележки: [1]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, р. 20; www.bp.com [2]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia: Turkmenistan, Iran, Russia and Afghanistan. Working Paper No. 28, Geopolitics of Natural Gas Study, Stanford Institute for International Studies, May 04 2004, p.24; http://pesd.stanford.edu/publications/region/turkmenistan/ [3]. Шустов, А. Энергетический потенциал Туркменистана. ЦентрАзия. 13.11.2008; http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1226567460 [4]. Olcott, Op. cit, pp. 26-27. [5]. Шустов, Цит. Съч. [6]. Россия реанимирует газовый импорт. Независимая газета; 23.12.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-12-23/3_import.html [7]. Bhadrakumar, M. K. Russia takes control of Turkmen (world?) gas. Asia Times. Jul 30, 2008; http://atimes.com/atimes/Central_Asia/JG30Ag01.html [8]. Ibid. [9]. Гавричев, Сергей. «Газпром» никак не найдет привлекательную и для себя и для Туркменистана схему экспорта газа. Rusenergy.com; 10/04/2009. [10]. Туркмены сыграют на трубе. Геополитика. Информационно-аналитический портал. 13/04/2009; http://geopolitica.ru/Articles/547/ [11]. Смирнов, Сергей. Газовый развод. Эксперт Казахстан, (3) 2010. [12]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 11-12. [13]. Ibid., p. 13. [14]. Daly, John C. K. Turkmenistan Doubles Natural Gas Prices to Iran. Eurasia Daily Monitor. Volume: 5 Issue: 8; http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=33590 [15]. Пак там [16]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.28. www.bp.com [17]. Заблуднев, Иван. Первый морской газ в Туркменистане. Oil and Gas Journal Russia, № 09 (53) сентябрь 2011. [18]. Предмет многогазового потребления. Китай привязал к себе Центральную Азию трубой. Коммерсанть, 15.12.2009 [19]. De Leon, Philip H. Turkmenistan gains, Gazprom loses in new pipeline. CommodityOnline; 23.12.2009. [20]. China Turns to Turkmen Natural Gas as Gazprom Seeks Price, Pipeline Deal. Bloomberg, Mar 4, 2011 [21]. Туркменистан освоит газовое месторождение за счет китайского кредита. Rusenergy.com; 27/04/2011 [22]. Китай в 2013 году получит первый газ из крупнейшего месторождения Туркмении. Rusenergy.com; 09/03/2011. [23]. Китай расширяет импорт газа из Туркмении. РБК Daily, 29.08.2011 http://www.rbcdaily.ru/2011/08/29/tek/562949981355302 [24]. Туркменский газ отворачивают от Европы Коммерсанть. 24.11.2011; http://www.kommersant.ru/doc-y/1822628 [25]. "Газпрому" положили льготы. Китай будет субсидировать импорт газа. Коммерсанть. 23.08.2011; http://www.kommersant.ru/doc/1756534 [26]. Enron Submits Feasibility Study for Trans-Caspian Gas Pipeline. Eurasia Daily Monitor. January 28, 1999. [27]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting Gas to Europe: What does Turkmenistan want? International Strategic Research Organisation. http://www.usak.org.tr/EN/makale.asp?id=1108 [28]. Canzi, G., Turkmenistan’s Caspian resources and its international political economy, in S. Akiner (ed.), The Caspian. Politics, energy and security, New York, RoutledgeCurzon, Oxfordshire, Taylor and Francis Group, 2004, рр. 181-189, here p. 188 [29]. Манвелян, Армен. Борьба за строительство Транскаспийского газопровода. Фонд Нораванк. 26.11.2007; http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=2674 [30]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting gas to Europe… [31]. Воротной, И. Транскаспийский газопровод - политика или экономика? ЦентрАзия, 25/09/2011; http://www.centrasia.ru/newsA.php4?st=1190701440 [32]. Куликов, Срегей. Ашхабад и Баку не поделят Каспий. Независимая газета. 27.07.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-07-27/4_Kaspii.html [33]. Socor, V. Turkmen President Supports Trans-Caspian Pipeline in Meeting With Top EU Officials. Eurasia Daily Monitor Volume: 8, Issue: 14. [34]. Ibid. [35]. EU to negotiate trans-Caspian pipelineл. EurActiv with Reuters. 12/092011; http://www.euractiv.com/energy/eu-negotiate-trans-caspian-pipeline-news-507558 [36]. МИД России: Вмешательство Евросоюза в каспийские дела осложняет ситуацию в регионе; Deutsche Welle, 13/09/2011; http://www.dw-world.de/dw/article/0,,15386249,00.html [37]. Европа бьется за маршруты транспортировки газа в обход России. Каспийский фактор. 22/09/2011; http://www.casfactor.com/rus/news/2127.html [38]. Кучера, Джожуа. Развяжет ли Россия войну из-за Транскаспийского газопровода?; http://russian.eurasianet.org/node/59017 [39]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 18-19. [40]. Туркменский газ нашел запасный выход. Коммерсантъ. 13.12.2010 [41]. Иран и Пакистан подписали договор о поставках природного газа. Rusenergy.com; 15/06/2010. [42]. Един от най-добрите познавачи на евразийската енергийна политика Александрос Петерсен например предполага, че Туркменистан не би са захванал с такова мащабно начинание без да му е обещана помощ от Китай. Petеrsen, Alexandros. Did China Just Win the Caspian Gas War? Foreign Policy, 07/07/2010. -------------------------------------------------------------- * Българско геополитическо дружество, статията е част от книгата „Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион”, която ще излезе през април т. г.
Дипломати от кариерата обясниха за „Хроники”, че такъв вид посещение, такова понятие за визита на държавен глава в чужда държава няма в дипломатическия протокол! Известни засега са: официално и работно посещение, но неочаквано – не е известно като вид височайша визита. С непринудена откровеност президентът Росен Плевнелиев довери в предаването „На 4 очи” с водеща Цветанка Ризова, че работел от първия ден на високи обороти! Ето още едно признание на Плевнелиев, която явно не отговаря съвсем на истината:
Като вземем „високите обороти” на работа на Плевнелиев и свършеното от него напоследък, ставна ясно, че той все още не е влязъл в час, екипът му – също. Какво имам в предвид Дали екипът на Плевнелиев, дали неговата все още отличаваща се непросветеност, дали контактите му с министри са причината той да бъде въвлечен в гафове и конфузни ситуации – това тепърва ще се изяснява с течение на времето. Но да дам думата на самия Плевнелиев:
Така определено не се прави външна политика бих опонирала аз, така се импровизира във външната политика, когато се учиш в движение и нямаш понятие от правила, дипломатически протокол и прочие задължителни познания. Та какво казал на Плевнелиев премиерът Борисов? Че президентът на Тунис е изключително интересен човек и дисидент? Възможно е да го е казал, но докато Борисов беше в Тунис и агитираше домакините си, че сирийският президент Асад трябва да се оттегли от поста си, като причина за жертви и кръвопролития, ядосали Запада, информационните агенции съобщиха следното: Тунис има готовност да предложи убежище на сирийския президент и семейството му като част от мирно споразумение за край на конфликта в Сирия. Това съобщи тунизийският президент Монсеф Марзуки пред вестник „Ла Прес”, цитиран от агенция АПА. „Ла Прес” заяви на сайта си, че Марзуки е отправил предложението си в интервю, което ще бъде публикувано в сряда. Миналата седмица Тунис беше домакин на срещата на „Приятели на Сирия”. С това съобщение представите на Плевнелиев за ръководителите на Тунис рухват под тежестта на непринудения гаф! „Приятели на Сирия” не включва представители на опозицията, а хора от обкръжението на самия недолюбван сирийски президент, Асад. Та, хубаво си координират действията президент и премиер, но не е лошо и някой да ги подготви за геополитическите динамични промени, които те явно не сколасват да научат. Гафът с Тунис е малкият Дявол и той показа, че така НЕ СЕ ПРАВИ външна политика!
Президентът на суверенна България летял със самолет на американското правителство, както какъв се е качил на тази самолет Плевнелиев? Като генералгубернатор на колониална на Щатите България? Що за безобразие и национално унижение е тази визита на Плевнелиев – чуждият посланик да го води и връща на самолет на правителството на чуждата държава като куфар? Президентът на една държава се вози на самолет с отличителните знаци на страната, на която е държавен глава! А не с зам.-началник от министерство и своя началник на кабинета да посещава българските войници, които участват в една война на НАТО, след като мисията е легитимирана с Резолюция 1386 от 20 декември 2001 година на Съвета за сигурност на ООН и се различава от нормалните мисии на ООН, тъй като не е мироопазваща, а мисия за налагане на мир под ръководството на участващите държави. Резолюция 1386 постанови създаването на ИСАФ /International Security Assistance Force/, съгласно Глава VII от Хартата на Обединените нации като по този начин разрешава употребата на въоръжена сила за постигане целите на мисията. Да сте чули или чели, да е имало друг президент на държава, който да лети със самолет на чуждо правителство до Афганистан на НЕОЧАКВАНО посещение? Няма. Но какво друго да очакваме от президент на страната, който съветва в Студентски град да има баланс между учене и свободно време, като мярка за борба с криминални прояви? Та в Студентски град се колят, г-н Плевлениев, - какъв баланс, какво свободно време, какво учене? Какво свърши Плевнелиев в Афганистан? При неочакваното си посещение в Афганистан, президентът Росен Плевнелиев е провел среща и с командващия силите на ISAF ген. Джон Алън, на която е бил обсъден досегашния принос на българския контингент и предстоящите пред него задачи. Работа на министъра на отбраната по-скоро, тъй като в Афганистан не се води война, в която България да е страна. По време на неочакваното си посещение в Афганистан, Плевнелиев се е срещнал с афганистанския си колега Хамид Карзай, за да обсъди „разширяването на двустранните отношения и сътрудничеството” между двете страни. Карзай е помолил българския си колега да улесни обучението на афганистански студенти, които учат в България на разноски на афганистанската държава, предимно в области като медицина и инженерство. България може да строи болница в столицата на Афганистан - Кабул, а афганистанската страна има готовност да предостави мястото за нея. Това е станало ясно по време на срещата на президента Росен Плевнелиев с президента на Ислямска република Афганистан Хамид Карзай. Държавният глава е на работно посещение в азиатската държава, съобщиха от прессекретариата на президентството със закъснение, въпреки че работата му по време на визитата се състоеше в разговори за бъдеща болница, построена от България, разговори за евентуални студенти от Афганистан, които да учат у нас, и разговори с колегата на Плевнелиев, Хамид Карзай за възможности за реализиране на двустранни бизнес инициативи, изтъкване на повишения интерес в последните месеци от страна на български фирми за развитие на бизнесконтакти и търговско-икономически отношения с Афганистан. Плевнелиев е изразил готовност да съдейства за насърчаване на българските компании да работят по-активно с афганистански бизнесмени! И как по-точно ще работят – с работно време между отделните бомбени атентати? Или като приятели на Щатите, които след поругаването на Корана са силно недолюбвана страна в Афганистан? След регулярното посещение в Брюксел, това посещение на Плевнелиев е второто зад граница – на дали бе точно посещение или нещо друго, щом като бе заведен с министъра на отбраната до Афганистан с американски самолет, от американският посланик в София, на американски разноски? Що за падение и унижение бе тази визата за българския държавен глава, за суверенната българска държава, член на Европейския съюз? Да не би пък в Афганистан Плевлениев да отиде, за да изпълни секретна американска мисия, тъпо завоалирана от недомлъвки и гафове? И все пак - той е държавен глава - нека да си знае задълженията и правата, тъй като е президент на суверенна страна и ако трябва да отиде някъде зад граница, то нека посещението му да не е толкова неясно организирано и платено с пари на американските данъкоплатци! Следва продължение
http://geopolitica.eu/actualno/1196-dvaiset-i-petata-sreshta-na-vyrha-na-nato-v-chikago
Две години след приемането на новата Стратегическа концепция в Лисабон, държавните и правителствени глави на страните-членки на Северноатлантическия договор ще се срещнат в родния град на Американския президент Барак Обама –Чикаго. Няма по-подходящо място от Чикаго за провеждането на тази среща. Ако се приеме за вярно твърдението, че топосите влияят върху нагласите на обществата, изборът на Чикаго не е случаен. Духът на прагматичност и рационалност, излъчван от този мегаполис, неминуемо ще остави отпечатък върху очакваните конструктивни резултати. Още повече, че подготовката на тази среща продължава почти цяла година. След Лисабон НАТО ще трябва да направи оценка на осъществените политики и приоритети през последните две години и да определи динамиката, с която се реализират насоките на новата Стратегическа концепция. Основната цел на срещата ще бъде определянето на прагматичните подходи при осъществяване мисията на НАТО за защита на общочовешките ценности и принципите на демокрацията. Стратегическата задача е не само съхраняването на силата и способностите на Алианса, но и да се осигури тяхното нарастване, като се инвестира политически, военен и икономически потенциал.
Осъществяването на тази визия в практиката е немислимо без укрепването на трансатлантическата връзка – основна тема в дискусиите по време на срещата. Кое е новото? Фокусът, върху който ще бъде съсредоточен дебатът, е изразен от генералния секретар на НАТО с термина „ребалансиране“2 на трансатлантическите отношения. Преди срещата е твърде рисковано да се правят прогнози относно крайния резултат в търсенето на „ребаланс“, но във всички случаи вече се консолидира политическа воля за намирането на равнопоставеност и възобновяване на равновесието при споделянето на отговорностите в трансатлантическите отношения. Операциите на НАТО в Афганистан, Либия и Косово са най-категоричното доказателство за нарастващите способности на европейските страни в ръководство на операциите на НАТО. Опита от тези операции показва наличието на огромен потенциал, с помощта на който европейските страни могат да споделят водещата роля в рамките на Атлантическата общност. Втората тематична област, около която ще се проведат дебатите на срещата на върха на НАТО в Чикаго, ще бъде реалното осъществяване на приоритетите, очертани в Стратегическата концепция на Алианса, приета на 19 ноември 2010 в Лисабон. Водеща тема от тази област е колективната отбрана. Неминуемо, тя също ще бъде поставена под знака на способността на Алианса да защитава всяка страна-членка и да осигури необходимите способности за ядрено възпиране. Определено въздействие върху изхода от дебатите по тази тема ще окажат предизвикателствата, породени от извършеното през последните 13 години разширение на Съюза. Дебатите по темата имат пряко отражение върху организационна структура на Алианса и всички компоненти, свързани с осигуряването на неговата оперативна ефективност. Факт е, че съществуващата инфраструктура на Алианса вече не отговаря на териториалния обхват на неговите отговорности. Този дисбаланс следва да намери решение, защото новоприетите страни-членки, въпреки направените значителни усилия от тяхна страна, продължават да използват неадекватни на съвременните рискове и заплахи технологии и военно оборудване. Този проблем все повече се задълбочава поради наличието на остатъчни запаси от въоръжение и техника, и ограничените възможности за придобиването на нови. На срещата на Върха се очертава реалната възможност да се намери решение в рамките на политиката на регионалното сътрудничество и коопериране. Т.е. изнасяне на част от инфраструктурата на НАТО там, където са концентрирани реалните проблеми, свързани с придобиването на необходимите съвместни способности. Това е вероятно единственият подход, чрез който може да се укрепи сплотеността на Съюза и да се получи необходимата за следващото десетилетие кохерентност. Дебатите по тази тема вероятно ще бъдат ключови, защото постигането на общо съгласие за подобен подход неминуемо ще бъде посрещнато с аргументи, целящи да запазят съществуващото статукво. На запазването на статуквото едва ли ще е възможно, защото реалното изграждане на способностите на Съюза е пряко свързано с изпълнението на втория приоритет от Стратегическата концепция – сигурност чрез управление на кризи. Изправена пред неопределеността на процесите в глобализиращия се свят, НАТО не може да си позволи да разединява усилията и ресурсите си. Затова дискусиите по време на Срещата ще бъдат обединени под придобилата популярност тема за „интелигентната отбрана“. По своята същност, „интелигентната отбрана“ е оперативна политическа стратегия за осъществяване основните приоритети на НАТО, приети в Лисабонската Стратегическа концепция. Основната цел на тази стратегия е да се икономизира целият процес на придобиване и поддържане на способности, както и на бързото освобождаване от ненужните. През последните 20 години се извършиха значителни съкращения на въоръжените сили. Страните-членки фокусираха вниманието си върху процеса на съкращаването и преодоляване на последствията от него. Стратегията за „интелигентната отбрана“предлага подход, чрез който да се търсят рационални решения при придобиването и поддръжката на способности, покриващи целия спектър от мисии и задачи на Алианса. Три са ключовите понятия, чрез които се осъществява тази стратегия: приоритизация, специализация и сътрудничество. Приоритетите ще се определят в зависимост от вече постигнатото съгласие за критичните ангажименти на НАТО определени в Стратегическата концепция. Специализацията ще бъде моделирана чрез общия процес на отбранително планиране, като точно се определят насоките за специализация, съобразно нуждите на НАТО или конкретната страна членка. Съществено внимание ще бъде отделено и на една от водещите практически инициативи, чрез която ще се реализира на практика идеята за „интелигентната отбрана“. Въведеното в публичното пространство словосъчетание - „свързаните сили“3, по своята същност, е практико-приложна инициатива, имаща конкретната задача да повиши ефективността и ефикасността при осъществяване на мисии и операции от многонационални съвместни сили. Инициативата ще бъде реализирана чрез три ключови области на сътрудничество, както между страните-членки на НАТО, така и с партньорите: разширяване на програмите за обучение и подготовка; нарастване интензитета на ученията, особено на силите за отговор на НАТО; и по-добро използване на технологиите. Предизвикателство при осъществяването на стратегията за „интелигентната отбрана“ са различните форми на сътрудничество, особено при реализацията на скъпоструващи проекти за придобиване и поддържане на необходимите способности. От изказванията на генералния секретар на НАТО може да се направи допускането, че както в комюникето така и в политическата декларация, които ще се приемат в Чикаго, ще бъдат декларирани различните форми на това сътрудничество: - между страните-членки, включително и с възможности за сътрудничество със страни-партньори; - регионално сътрудничество; - сътрудничество и взаимодействие между НАТО и ЕС. Специално внимание в политическите документи на Срещата на върха ще бъде отделено на сътрудничеството с индустрията. Конкретиката на този аспект е провокирана не само от стремежа за икономии, но и от необходимостта да се решат сложните проблеми при ангажирането на местните индустрии в процеса на поддръжката на способностите на Алианса в дългосрочен план. В подкрепа на този политически процес, в НАТО вече са конституирани няколко работни групи, имащи задачата да идентифицират потенциалните перспективни международни проекти в областите: необходими способности и организация на силите; придобиване на въоръжение, техника и оборудване;операции и поддръжка; подготовка на силите; иновации. В хода на подготовката на Срещата на върха в Чикаго, вниманието на специалистите е насочено към определяне на групи от способности, които, след приемането на политическата декларация, да послужат за изходна платформа при реалното осъществяване на съвместни проекти. Специалистите смятат, че особено внимание ще бъде отделяно на следните групи от способности: - разузнаване, наблюдение и разпознаване; - поддръжка на войските и силите4; - обучение и полева натренираност; - защита на войските и силите; - ефективното и прецизно поразяване; - противоракетна отбрана Другата област от дебати по време на срещата на Върха в Чикаго ще бъде сътрудничеството за поддържането на международната сигурност.
Темата за разширението на НАТО няма да бъде централна. По думите на Генералния секретар, в комюникето и декларацията ще бъде включен текст, който недвусмислено ще потвърди политиката на отворените врати на Съюза. В Чикаго не се предвижда среща във формат НАТО – Русия. Темите, предмет на обсъждане в този формат ще се дискутират на срещата на министрите на външните работи на 19 април 2012. На срещата на върха на НАТО ясно се очертава тенденцията държавните и правителствените ръководители на страните-членки да търсят решения за нова, мрежова форма на консолидация на съюза в отговор на нарастващата му роля за глобалната сигурност. „Алианс, чиито членове са решени да работят заедно безпроблемно, ефективно и ефикасно. Алианс, който е в състояние да отговори на пълната гама от променящите се предизвикателства пред сигурността. И съюз, който е дори по здраво свързан със страни и организации по целия свят“ - заяви Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен пред Брюкселския форум на 23 март 2012. Предизвикателство пред анализаторите е да се разпознаят в процеса на подготовката на страните-членки за срещата на Върха на НАТО в Чикаго българските подходи и позиции. В ограничените публични изяви по темата, се вижда, че България5 участва във вече съществуващи значими многонационални инициативи като: - Програмата за осигуряване на способности за стратегически въздушни превози (Strategic Airlift Capability-SAC C-17)м - Програмата за Съюзно земно наблюдение (Allied Ground Surveillance-AGS); - Тя е и сред страните, работещи за създаването на Група на държавите, експлоатиращи самолети С-27J „Спартан” (C-27J Spartan User Group). България вече взе решение да приеме ролята на водеща нация по един проект - за ролята на жените на ръководни длъжности в сигурността и отбраната (“Senior Female Leaders in Security and Defense Conference” (FSLD)), като важен елемент на изграждането на способности. Друг значим в национален контекст, но и с важно регионално измерение, проект е свързан с амбицията на България да създаде Център за усъвършенстване в областта на управлението на кризи и оказване на помощ при бедствия (Centres of Excellence on Crisis Management & Disaster Relief). Вече е подготвен проект на концепция за развитие на центъра и се работи по Работната програма за 2012. В изказването си на конференцията „Интелигентна отбрана – присъединяване и споделяне: Източноевропейски поглед за многонационални и иновативни подходи при развитие на способности“, състояла се на 2-3 април 2012 в София, българският президент анонсира идеята за регионални срещи на държавните и правителствени ръководители от Югоизточна Европа, на които да се разработят и приемат политическите рамки за приоритетите, специализацията и сътрудничеството при осъществяването на съвместните проекти в рамките на инициативата за интелигентната отбрана на НАТО. Това изказване на президента Плевнелиев предполага съвършено нов подход при провеждането на външнополитическите приоритети на България, включително и в контекстна на вече заявената от него програма „Българя 2020“. Сериозно предизвикателство ще бъде създаването на междуинституционална и междуведомствена практика за съвместно осъществяване на тази инициатива. Едно от възможните решения е разкриването на специален офис за отбранително сътрудничество, чрез който да се подготвят решенията, свързани с реализацията на съвместните инициативи, като в национален така и в регионален план. Такава идея вече се обсъжда на няколко форума, проведени в София, като осъществяването и е въпрос на административен подход. Твърде е възможно реализирането на подобна идея да стане именно след срещата на Върха на НАТО в Чикаго, като реално доказателство за желанието на България да бъде водеща страна в съвместните усилия на страните от Югоизточна Европа за гарантиране на сигурността в този регион. ---------------------------------------------------------------------------- * Председател на „Джордж Маршал – България“ 1 Лекция на Генералния секретар на НАТО АндерсФогРасмусенпред Брюкселския форум на тема: „НАТО 2020 – споделено лидерство, споделено бъдеще“, 23 март. 2012. http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_85443.htm 2 Пак там. 3 На английски понятието е изразено със словосъчетанието „connected forces“. В превод на български то следва да се разбира не само като физическо обединение и/или съвместно използване между/на военни формирования от различни страни. Става въпрос за формиране на единна военна култура, основаваща се на общ понятиен апарат, единни стандарти, единна система за командване и контрол. 4 В рамките на този пакет от способности Генералният секретар на НАТО говори за придобиването на способности от страните-членки на ЕС за зареждане на самолети във въздуха. Виж интервюто на сайта: http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_85443.htm 5 Електронно списание „Проблеми на сигурността и реформа в сектора за сигурност“,год. 8, кн. 19, 2012 г. стр. 2-3. http://www.gcmarshall.bg/security/index_bg.shtml В тържествената си годишна реч пред Конгреса "За състоянието на Съюза", американският президент Барак Обама обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Ирак до края на месец август 2010 г. и се очаква да започнат изтеглянето на бойните си подразделения от Афганистан през юли 2011 г. „Тази война свърши и нашите войници се връщат у дома" бяха точните думи на Обама пред Конгреса. Така едно от предизборните обещания на Обама е на път да бъде изпълнено. Няколко дни преди тази реч на американския президент в. „Ню Йорк Таймс” написа: „Избиването на талибански бойци няма да бъде достатъчно. Ако има някаква надежда да бъдат разгромени бунтовниците, афганистанското правителство ще трябва да убеди голям брой бойци да свалят оръжието...” Докато световните информационни агенции разпространяваха новината за речта на Обама, в БНТ, новоизбраният министър на отбраната Аню Ангелов направи следното изказване: „... в момента нашият фронт е в Афганистан – не толкова в Косово, не толкова в Босна, преди всичко в Афганистан. Много хора задават въпроса, защо сме там, аз ще оставя наистина на политиците да обяснят защо сме там. Искам обаче да поставя така въпроса – че хората, които са там, отиват да изпълнят своя дълг. Те не отиват само за пари, както много хора си мислят, виждате по различни страници на вестници, че едва ли не отиват само за пари, да се върнат, да си купят половин панелка и т.н. ...” От кога един министър на отбраната няма обеснение какво търсят български войници в чужда държава? Какъв дълг изпълняват в тази страна българските бойци, освен дълга да нахрянат семйствата си, с цената на живота си? Няма да сравнявам равнището на Барак Обама и Аню Ангелов, новият така наречен министър на отбраната. Нито ще започвам спор доколко е необходимо в условия на тежка финансова криза, България да дава пари за едно НАТО-вска авантюра, само защото не трябвало да се делим от другите страни-членки на НАТО! Какво се случи на Франция и Саркози след като те обявиха, че повече няма да изпращат войници в Афганистан? Нищо. Франция се обяви и против войната в Ирак и сега французите са добре дошли в тази държава, докато ние загубихме над два милиарда от невърнатия си външен дълг от Ирак! Какво се случи когато италианският премиер Силвио Берлускони заяви на Джордж Буш, че ще изтегли войските си от Ирак? Нищо не се случи. "Канада няма да продължи мисията си в Афганистан, дори ако президентът на САЩ Барак Обама я помоли за това”, заяви говорителят на канадския премиер Стивън Харпър, цитиран от Асошиейтед прес. И какво се случи след това на Канада? Отново нищо. Само тези три примера са достатъчни за да оборя нашият нов министър на отбраната, но както се казва – къде е Вашингтон, къде е Париж, а къде – Хасково! За какво е учил въпросният генерал толкова години след дипломата за инженерство по радиоелектроника, за какво е завършил – завършил Военната академия „Г. С. Раковски”, Военната академия на Генералния щаб в Москва, курс за офицери в Колежа на НАТО в Рим? За какво е бил аташе по отбраната в Кралство Великобритания и Северна Ирландия, след като е тръгнал на 67 години тепърва да си играе на политик? Надявам се поне, че генералът не е приел поста на министър с ясното съзнание, че ще работи за собствена кариера, а че ще даде всичко от себе си за интересите на българското общество! В този дух на размисъл, новини и факти, ще се върна малко назад в годините и ще припомня на генерал Ангелов едни не толкова достойни за България събития: Преди няколко години, президентът Георги Първанов хвърли поредния орден "Стара планина" на вятъра, когато награди с най-високото българско отличие бившият държавен секретар на Джордж Буш, Кондолиза Райс. Същата Райс, която не само, че не оправи проблема с визите, както очакваха мнозина българи, но и се оказа, че е забравила, че идва в България за втори път, и че вече е била на посещение у нас! Толкова незначителни сме за някакви висша чиновничка от администрацията на Белия дом, че даже не си ни спомня! На церемонията по връчването на най-високия български орден, Райс отбеляза, че е изключително доволна, че е успяла да изиграе роля за решаването на "този кошмар, който изживяха българските медици и палестинския лекар". В какво се е състояла тази спасителна роля на Райс за медиците ни, така и не стана ясно. "За САЩ е важно участието в разрешаването на подобни хуманитарни казуси", заяви държавният секретар на САЩ, като удобно "пропусна" спомена за двамата обезглавени български шофьори в Ирак, по спасяването на които от Белия дом не си мръднаха пръста. Райс "пропусна" и факта, как ни бяха извити ръцете да получим едва няколкостотин милиона от иракския външен дълг, вместо полагащите ни се над 2 милиарда долара. Като говорим за този дълг, ще припомня, че другият партньор на САЩ на Балканите, Турция, получи дълга си във вид на петрол, който продаде и осребри добре тези дълго време замразени пари. Сервилността на политиците ни при посещението на Кондолиза Райс, Буш, Клинтън бяха безгранични и унизителни. За сравнение ще припомня как държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс бе възпрепятствана да отиде в Ливан. "Кондолиза Райс не е добре дошла в Ливан, преди да има прекратяване на огъня" заявиха по този повод премиерът на Ливан, Фуад Синиора и други официални представители на ливанските власти, цитирани от Ройтерс. Преди време вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън призна, че НАТО не печели войната в Афганистан! Ние, като страна, участник в конфликта пращаме войници и мълчим, за да не вземе да се обиди някой от Големите братя! Кога ще доживеем родните политици да се държат достойно, а не сервилно? Кога ще доживеем политиците ни да казват истината, а не манипулирани измислици на чужда пропаганда? В годините на престой в Белия Дом на Джордж Буш, почти не се споменаваше фактът, че Бен Ладен е влязъл в историята през далечната 1979 като партизанин, работещ с ЦРУ, в защита на Афганистан от нахлуващите съветски войски. Без значение дали е бил антикомунист или е надделяло желанието му да няма неверници в ислямския свят. Години наред бе известно, но не се говореше за това, че именно Бен Ладен е предупредил саудитския крал, че Саддам Хюсеин ще нападне Кувейт. Чувал ли е генерал Ангелов за времето, когато в Белия дом никой не искаше да си спомня за "Ю Ес Ей Тудей" и изказването на един американски боен командир в Афганистан от 11 ноември 2001 г.? Изказване, в което боецът призна, че залавянето на Осама бен Ладен не е било сред мисиите на операция "Трайна буря". Намери се и сътрудник на генерал Франк, който допълни ни в клин, ни в ръкав: "Ако утре сутринта някой ни каже, че Осама е мъртъв, това не означава, че сме приключили с Афганистан". Нищо не е само черно, и само бяло Докога ще продължи демонизирането на исляма като сатанински терористичен култ, или ще доживеем времето, когато ще се постигне някакъв що годе приемлив баланс в замяната на Осама с вече мъртвия Саддам и Ирак, който бе разрушен? Само времето може да даде смислен отговор. Америка енергично подкрепяше Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. "Войната е вариант, при който няма печеливши, а всички са губещи" припомни Гор Видал, но никой от администрацията в Белия дом не пожела да го чуе. Един друг мит за противопоставянето на Израел на Иран също звучеше години наред твърде еднозначно. Истината бе, че Израел бе използван за канал, по който се извършваха тайни доставки на оръжие на Иран, факт, който навремето "Лос Анджелис Таймс" и "Чикаго трибюн" през месеците април и май на 1986 година не спестиха на американското правителство. В момента бившият британски премиер Тони Блеър се явява пред Комисията „Чилкот” и дава обяснения за за въвличането на Обединеното кралство във войната в Ирак. Бившият премиер Блеър е разпитван от специалната комисия, оглавявана от сър Джон Чилкот, заради съмнения, че е подвел парламента за причините за въвличане на страната във войната в Ирак. Британската преса отбеляза, че много след като инвазията в Ирак е била факт, бившият британски външен министър Джак Стро предупредил през 2002 г. със секретно писмо премиера Тони Блеър, че законността на бъдещата военна операция в Ирак е съмнителна, съобщи в. "Сънди таймс". Писмото на Джак Стро ще бъде ключово веществено доказателство в разследването на комисията "Чилкот" за участието на Великобритания в конфликта в Ирак. По повод явяването на Блеър пред Комисията „Чилкот”, в. „Уолтстрийт джърнал” написа, че Блеър е обещал помощ за войната в Ирак много преди избухването й, като гарантирал пред Щатите бъдещата подкрепа на Великобритания. Според допитване на института YouGov, 52 на сто от анкетираните 2033 британци смятали, че Блеър ги е "подвел нарочно" с твърденията за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак, които така и не бяха открити. Великобритания приключи военното си участие в Ирак през юли 2009 г. Конфликтът предизвика бурни обществени протести, след като в хода на войната загинаха 179 британски военнослужещи. Та думата ми бе, че от същия този Ирак, в който така и не бяха открити оръжия за масово унищожение, днешният президент на Щатите Барак Обама изтегля американските войски. В България – новият военен министър подкара мандата си с приказката - „С чужда пита – помен...” и седна да ни убеждава, че няма значение, че сме в криза, и харчим пари за една чужда война в Афганистан. Важното било да не се делим от НАТО! Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники” http://geopolitica.eu/actualno/1197-nabuko-e-myrtyv-zamenqt-go-s-tanap
За плановете за преразглеждане на проекта „Набуко”, предвиждащ изграждането на газопровод с обща дължина 3900 км, от басейна на Каспийско море до австрийската граница, стана известно в началото на 2012. През януари, Турция, през чиято територия трябваше да мине по-голямата част от тръбопровода, обяви, че вече не възнамерява да оказва пълна подкрепа на „Набуко” и превръща в свой основен приоритет Трансанадолския газопровод (Trans Anadolu -TANAP), за чиято реализация беше подписано споразумение между Турция и Азербайджан. Този проект предполага използването на вече съществуващата мрежа от турски газопроводи, както и изграждането на допълнителни трасета, но не от Каспийския регион, а от българско-турската граница. Сред основните аргументи в полза на проекта TANAP е, че той е сравнително евтин.
В средата на март „Файненшъл Таймс” съобщи, че „съкратеният” вариант на газопровода, наречен „Набуко Запад” е одобрен от мнозинството акционери на проекта, в който с равни дялове от 16,6% участват австрийската OMV Gas & Power GmbH, унгарската MOL, българската „Булгаргаз”, румънската Transgaz, турската Botas и германската RWE Supply & Trading GmbH. Показателно е, че проектът „Набуко Запад” беше представен и на британската ВР, която не е сред акционерите на „Набуко”, но е заинтересована от газовия транзит от азербайджанското находище Шах Дениз. Основната причина за скъсяването на „Набуко”, чиято пропускателна способност ще намалее от планираните 31 до само 16 млрд. куб. м годишно, са проблемите с необходимия за запълването на тръбопровода природен газ. Азербайджан може да осигури не повече от половината от предварително планирания обем на доставките, затова акционерите в „Набуко” първоначално разчитаха да използват ирански и/или туркменски газ. Иран обаче е на ръба на войната, а за да се гарантира достъпът до туркменския газ се налага изграждането на тръбопровод по дъното на Каспийско море. Това обаче няма как да стане, заради нерешения въпрос за правния статус на Каспийско море. Като вътрешен воден басейн, той не попада под действието на международното морско право. Водната повърхност и дъното му и до днес не са ясно разграничени, поради което изграждането на Транскаспийския газопровод е проблемно, както от юридическа, така и от практическа гледна точка. Въпреки това правителството на Туркменистан продължава да преговаря с ЕС за Транскаспийския газопровод, демонстрирайки, напук на всичко, увереност, че той все пак ще бъде изграден. Впрочем, участниците в проекта са ангажирани с проучване на техническите, икономически и политически възможности за изграждането му вече няколко години. Напоследък обаче, Брюксел забележимо активизира усилията си в тази посока. Така, на 12 септември 2011 Европейският съвет даде мандат на Европейската комисия да преговаря с Туркменистан и Азербайджан от името на всички държави-участнички в консорциума. Преди това, държавите от ЕС водеха преговорите с потенциалните износители на газ на двустранна основа. В тази връзка „Дойче Веле” посочва, че това е първият случай, когато ЕС предлага сключването на договор, подкрепящ реализацията на инфраструктурен проект. При това се планираше договорите с Туркменистан и Азербайджан да бъдат подписани до края на 2011, а доставките да стартират през 2017. През ноември 2011, в Туркменистан се появи германският външен министър Гидо Вестервеле, който обсъди с президента Гурбангули Бердимухамедов ситуацията в Афганистан и плановете за изграждането на „Набуко”. След срещата, той обяви, че преговорите за „Набуко” ще приключат успешно, като и Туркменистан, и Азербайджан ще се включат в реализацията на проекта. В началото на март 2012, в Брюксел, се проведе тристранна среща на работната група ЕС-Туркменистан-Азербайджан, на която беше разгледан проектът за рамковото споразумение за изграждането на Транскаспийския газопровод. Коментирайки резултатите от нея, туркменистанската държавна информационна агенция посочи, че днес туркменският газ се разглежда като „още едно перспективно направление в износа на енергоносители за европейските държави”. На 14 и 15 март, в Берлин, се проведе международната конференция „Туркменистан-Европа: перспективи на сътрудничеството”, в основна тема на която се превърна създаването на „южния енергиен коридор”, в чиито рамки Туркменистан беше позициониран като една от водещите енергийни държави в света (на четвърто място по запаси от природен газ). По данни на правителството в Ашхабад, запасите на проученото наскоро находише Галкиниш се равняват на около 26 трлн. куб. м, т.е. три пъти повече, отколкото запасите на известното руско находище Уренгой. В тази връзка, министърът на петролно-газовата промишленост на Туркменистан Байрамгелди Недиров посочи, че се планира до 2030 в страната да се добиват 230 млрд. куб. м природен газ годишно, като 180 млрд. от тях ще бъдат предназначени за износ. В момента основните направление на туркменистанския износ са Русия, Китай и Иран, а в перспектива – газопроводите към Европа и Афганистан (и оттам, през Пакистан, към Индия). При това, проектът за „европейския газопровод” е във фаза „на конкретно обсъждане на строителството му”, този за „афганистанския” е във фаза на приключване подготовката за неговото изграждане. Тоест, на пръв поглед се създава впечатление, че решението за двукратното намаляване мощността на „Набуко” не оказва никакво влияние върху плановете за строежа на Транскаспийския газопровод. И германската, и турската делегации на конференцията в Берлин всячески подчертаваха, че „южният енергиен коридор” е важен и за двете страни. Шефът на Генералната дирекция по енергетика на Еврокомисията Жан Арнолд Виноа, в частност, цитира думите на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер, че „Туркменистан може да изиграе важна роля за диверсификацията на марршрутите за снабдяване на ЕС с енергоносители”. Според Виноа, Туркменистан обаче следва да побърза с реализацията на този проект, тъй като останалите доставчици на енергоносители, сред които той спомена Русия, Иран и Ирак, няма да останат безучастни. Идеята за изграждането на Транскаспийския газопровод беше подкрепена и от директора по доставките на германския енергиен концерн RWE Волфганг Петерс, който смята, че реализацията на проекта не само ще намали зависимостта на ЕС от руския газ, но и ще позволи по-ефективно да се използват възможностите на газовия транзит през Чехия. Показателно е, че с цел по-бързата реализация на проекта Петерс предлага Туркменистан, Азербайджан и ЕС да подпишат междуправителствено споразумение, в което да се фиксира туркменската квота в газовите доставки. В интервю за „Дойче Веле” той заяви, че подобно споразумение би позволило създаването на „международно-правна основа за изграждането на Транскаспийския газопровод, гарантиращ свободният транзит на енергоносители за Европа”. В това споразумение на ЕС се отрежда ролята на „патрон”, в качеството му на основен потребител на природния газ от Каспийския регион. Впрочем, оттук става ясно и, че между Баку и Ашхабад продължават да съществуват сериозни разногласия относно обемите на газовите доставки по „Набуко”. А, както е известно, в миналото именно те станаха причина за отказа на Туркменистан от строителството на Транскаспийския газопровод. И макар редица представители на ЕС да твърдят, че между Баку и Ашхабад вече постигнато споразумение, това едва ли е вярно. При всички случаи настойчивостта на Брюксел в прокарването на проекта за Транскаспийския газопровод, при положение, че се налага да бъде съкратена наполовина пропускателната способност на „Набуко”, означава, че ЕС не възнамерява да се отказва от политическия (по съществото си) проект за изграждането на т.нар. „южен енергиен коридор”, а съкратеният вариант на „Набуко”, като продължение на TANAP – от българската граница до Австрия, вероятно е само първата стъпка в тази посока. И то въпреки успешното развитие на руско-европейския проект за газопровода „Южен поток”. ---------------------------------------------------------- * Институт за икономически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион
Възползвам се от правото, дадено ми от Конституцията на Република България и по-точно от нейния член 4, ал./1 и 2/, където е записано следното:
Възползвам се от свободата на съвестта, която Конституцията на тази страна ми гарантира, за да се обърна към Вас и запитам: И Вие ли, господин Президент? И Вие ли извадихте клишетата и лековатите думи от склада, оставени там от слаби, неуспели държавници, за да ни замеряте ката ден с тях? Господин, Президент, Възнамерявате ли да имате ли собствено мнение, заемайки поста на държавен глава, или ще бъдете поредният изпълнител на чужда воля във важни моменти от най-новата ни история, докато трае мандатът Ви? Приехте да станете президент, но и до ден-днешен не е ясна причината защо Ви принудиха да го направите, а премиерът Бойко Борисов обяви, че за Вас няма път назад. Беше унизително, скалъпено набързо и затова няколко милиона българи не гласуваха за Вас – едни изобщо не отидоха до урните, а други предпочетоха други кандидати. А това е сериозна причина за размисъл. В Деня на национален празник 3 март, Вие, господин Президент, ни показахте, че вървите по русофобската линия, предначертана от американския посланик Уорлик и неговите началници във Вашингтон? А къде остана суверенитетът на страната ни? Къде остана събитието Руско-турска война, което Вие не посмяхте да споменете в речта си? Къде остана името на държавата, която започна тази освободителна война – толкова ли бе страшно за Вас, като президент, да го споменете? Какво се оказва, че Вие Сте готов да трите важни събития от историята ни, обиждайки историческата памет на българите? Дали това е поведението на един държавен глава, който по Конституция олицетворява нацията?
Къде точно е единна нацията и, Вие, лично, господин Президент, имате принос в това нейно единство? Според член 57, ал. /1/ на действащата Конституция, Основните права на гражданите са неотменими, но кой от днешните управници се интересува от това? НИКОЙ! И Вие Сте наясно с това позорно обстоятелство, господин Президент, тъй като се заклехте в същата Конституция? ----------------------- За да не строшите хатъра на американски и турски интереси, Вие, господин Президент, си позволихте да замълчите по позорното гласуване на Декларацията от българския парламент за някакъв геноцид по време на така наречения възродителен процес! И сега изселнически организации искат обезщетения и обмислят съдебни искове по така гласуваната Декларация! А, вие, като интелигентен човек, няма как да не Сте наясно за значението на думата „геноцид”, и въпреки това замълчахте. ------------------------
"Може да не сме "дъ бест", но по някой път е много по-добре да си "секънд бест", но да имаш категорична концепция, приоритети и да създаваш добавена стойност и предпоставки за индустрии, които да се случват и да се развиват" – казахте Вие на посланиците, въпреки че според Чл. 3. Официалният език в републиката е българският. ------------------------- Чул ли Сте, господин Президент, държавен глава на друга държава да говори на български, турски, руски, а не на официално приетият в съответната страна? Унизително е все пак! След като Ви качиха на самолет на правителството на чужда държава, да говорите и на английски – няма как да не попитам: Вие, президент на колониална държава ли Сте, господин Държавен глава? Или, Сте, начело на поредния американски щат, по-точно поредният губернатор? Говорете Си на английски, немски и прочие в дома си, а не пред тв-камерите, господин Плевнелиев, другото е срамно и неприемливо в контекста на националното самочувствие на българите. Цитирате Паисий, а забравяте неговото „О, неразумний и юроде!... ------------------------- По време на Вашата среща и работна закуска, които проведохте наскоро с европейските посланици, посланикът на Дания Каре Янсон коментира във Ваше присъствие, че не е задължително страната ни да приема всички съвети, които й дават, но не е лошо да размисли върху тях, защото много европейски страни се намират там, където България би искала да бъде... Снизходително, обидно, но вярно. Необяснимо и странно прозвуча, господин Президент, когато обещахте на европейските посланици, че от Европейския съюз у нас, че Законът за конфискацията на незаконно имущество ще бъде приет. Нима българският парламент е толкова предвидим, или, Вие Сте, този, който предварително знае как ще гласуват депутатите? А чели ли Сте този закон, защото в него са съдържат ред глупави и несъстоятелни текстове относно правата на гражданите и неприкосновеността на имуществото им. С времето ще осъзнаете, че така не се говори. Вероятно Вашето поведение на работната закуска даде повод на датския посланик Коре Янсон /Дания в момента е председател на Европейския съюз – Л. М./ да Ви посъветва, България да не копира механично опита на западните страни, а първо да прецени дали ни подхожда! Още по-унизително, срамно дори, бе това, изречено във Ваше присъствие! А Вие замълчахте? ---------------------------- Няма да коментирам как в рамките на няколко минути по време на срещата Ви с президента на Чехия Вацлав Клаус, Вие, объркахте държавите Чехия с Полша, объркахте и Вацлав Клаус на коя държава е президент, и показахте, че не Сте наясно, че вече няма Чехословакия, а две отделни държави: Чехия и Словакия. Ще го отдам на Вашата припряност и липсата на време да влезете компетентно в темата „международни отношения”. Това не ме спира да Ви попитам, действително ли приемате на сериозно външният министър и комплексираните му, неадекватни и обидни за държавата решения, и действия? Тук ще Ви спестя въпроса защо вместо премиера Бойко Борисов, на срещата на президента Вацлав Клаус в Министерския съвет цъфна неговата отмяна и бъдещ приемник, вицепремиерът и МВР-министър, Цветан Цветанов. Ще приема, че това присъствие е било във връзка с поредния поправителен на Цветанов за Щенген... И все пак, един вицепремиер не е достатъчно в йерархично отношение равнище за замяна при среща с президента на чужда държава! Националните приоритети – кой ги определя освен гражданите на Република България? „Ако политическите партии пречат на националните приоритети, аз ще се намеся” – обявихте Вие преди броени дни, но приоритетите Ви уви, се оказаха не тези, които гражданите на България приемат за свои! Обявихте, че Сте готов да се скарате с всеки, който пречи на националните приоритети – е, защо тогава замълчахте, когато един самозван вицепремиер и министър на финансите убеди правителство и депутати да посегнат на Сребърния фонд?
Нима родителите на починалите деца, нима раковоболните не са български граждани в държава, чийто президент, Сте Вие? Предполагам, че Вие Сте наясно с причините да отминавате с мълчание тези факти. Това Ваше мълчание Ви докара дотам, господин Президент, самозваният финансист в правителството да обяви, че ще преразгледа заплатата Ви и ще предложи председателят на парламента да получава по-висока заплата от Вас! А това бе размахване на пръст и предупреждение! Говорите за приоритети, поискахте всичко на масата за „Белене” преди да коментирате темата Е, масата остана празна, никой нищо не сложи на нея! Напразно бяха похарчени парите на данъкоплатците за консултанта HSBC – решението взеха лобистите на САЩ и тукашният посланик Уорлик, и то е в разрез с националните приоритети! Господин Президент, вие Сте човек, който съм сигурна, че умее да смята и аз ще Ви предложа да пресметнете ползите и вредите от спирането на АЕЦ „Белене”: Дотук България е платила 1, 8 млрд за подготовката, лицензирането, пробите на площадката и всички експертизи, включително и в Европейските институции за сигурността на проекта „Белене”. Платени са и 260 млн за част от готовия вече реактор за тази атомна централа. Спирането на Атомната централа след три години умуване, оскъпи проекта и ще се наложи изплащане на над милиард евро неустойки на руската страна, както и плащане на вече поръчано оборудване. Подготовката на нова площадка в „Козлодуй”, която ще отнеме поне 12 години напред, ще струва 1 млрд лева, но правителството реши, че изоставяме вече готовата площадка в „Белене”. Готовият реактор трудно ще се продаде на цената, която ще доплатим! А той ще бъде продаден, защото за 12 години изчакване ще остарее технологично. Газова централа в „Белене” няма да се прави, защото все още няма осигурен природен газ за нея, а и няма пари за преустройството в „Белене”. Ако въпреки всичко ще отиде на този вариант, електричеството от нея, с ресурс природен газ, ще е в пъти по-скъпо от това, което произвежда „Козлодуй” и отново в пъти по-скъпо от електроенергията, която произвежадат ТЕЦ-овете „Марица Изток” „Варна” и „Бобов дол”, които предстои в скоро време да излязат от експлоатация. За да се превърне в газова централа „Белене” ще са необходими газопровод, газ и още няколкостотин милиона евро. През това енергийно безвремие, което така и не е ясно колко ще продължи, България ще бъде принудена да внася ток от Румъния и Турция, на цени в пъти по-високи от тези на електроенергията на „Козлодуй”. От износител, България ще се превърне във вносител на електроенергия, а кой от мнозинството мизерстващи българи ще е в състояние да плаща за в пъти увеличените цени на ток, газ и всички стоки? Каква е сметката за „Белене”, господин Президент, – имаме по-скъпо плащане за спирането на проекта, или довършването му срещу далеч по-ниска цена, за да може „Белене” да бъде довършен и страната ни да укрепне икономически с такава енергийна подкрепа? Не диверсификация, а кръст на държавата бе сложен със спирането на проекта АЕЦ „Белене”, господин държавен глава, и мозъците на Вашите доскорошни политически колеги бяха промити от политическите интереси на една дискредитирана и тотално икономически и финансово пропаднала свърхдържава и нейни представители и лобисти! Вместо да кажете нещо по същество по решението за затваряне на „Белене”, Вие, господин Президент, обявихте, че е по-добре да санираме жилища, а не да строим Белене! Кой има възможност да санира жилищата си, господин Президент, двата милиона пенсионери с три години замразени пенсии? Над милион безработните, с невъзможност да си купуват храна и плащат осигуровките и разноските? Или стотици хиляди хроничноболните българи, които нямат пари за лекарства и адекватно лечение? Вместо саниране, в страната върви насилствено разграбване на жилища в малките селища и отдалечени райони, господин Президент, но ситият на гладния не вярва – нали така бе казал народният мъдрец? ----------------------------------- „До 2020 г. ще ходим на ски с метрото”, обявихте, вие, господин Президент. Що за гавра с възможностите на мнозинството редови българи, господин Президент, хората нямат пари за градския транспорт, ядят по веднъж по-малко, дневно и доизносват старите си дрехи, а Вие ги изплащате на ски с метрото! Имате ли представа на какъв обеднял и мизерстващ народ Сте държавен глава, господин Президент? Имате ли представа защо непрекъснато напускат родината си България лекари, инженери, млади хора, без перспектива за връщане? Имате ли представа защо заминалите българи не се завръщат? ------------------------------------------------------- „Българският народ може да спи спокойно, защото Българската армия има достойни синове”. Казахте го на церемонията по награждаване на военнослужещи от 24-а авиобаза „Крумово”, оказали помощ на населението в бедстващото село Бисер. Но къде са повечето от тези достойни синове? Те са зад граница, където една провалена свръхсила и икономически западнала държава „налага” мир! Там тези достойни синове заработват горчивия хляб за своите родители, и близки, които тънат в родината им в бедност и мизерия... Родителите на тези достойни синове от българската армия едва ли спят спокойно, след като непрекъснато слушат новините – къде е избухнал взрив, къде са убити от „приятелски” огън наши момчета, къде е имало атентат. Достойно ли е да служат българските войници рамо до рамо с американските си колеги, някои, от които убиват жени и деца, мирно население? И след това тези американски войници ги извеждат тайно от Афганистан, за да ги спасят от гнева на местното население? На 50 000 долара оцени американската администрация животът на едно разстреляно в съня си дете, същата сума е оценката и за убитите му майка, баба, и други близки! Вие за колко оценявате живота на своите три прекрасни деца, господин Президент, като говорите за достойните синове на българската армия, принудени да бъдат пушечно месо в една мръсна война и това да им е прехраната? Господин Президент, Аз убедено не гласувах за Вас, и повече от два месеца от мандата Ви мога да кажа, че не съжалявам. Надявам се, да дойде ден, в който ще разбера, че съм сгрешила, като съм Ви лишила от подкрепата си... Както аз, така и няколкото милиона българи, които не дадоха гласа си за Вас.
„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.
Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан! Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица! Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом сме приятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо! За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик: „Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”. И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:
Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени! Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София. Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запознати със законодателството е непонятно. България е парламентарна република и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала! Още повече, че нелегитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз! „България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP. Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение! „Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”. Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”! България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак. Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили... В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.
Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.
Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни. Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:
Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави. Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".
Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци. В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени. Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието. „Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.
Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”. Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс. В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл. САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”. Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”. „Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси. "7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан. Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан. Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава! Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни. Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени. Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан? В публикация „Огън от небето”, сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите. В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…) На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.
През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се: „Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“... България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан! На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.
Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина... Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар! Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства. В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона. САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.
Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди… През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“. САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им! На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г. официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин. Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”? Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция. Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”. Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди! „Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов. „Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо? Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система. Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция… Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити! Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност! Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи? Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста? Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/actualno/1165-2012-godinata-na-talibanite  Няма значение, че китайците смятат 2012 за година на дракона. За Съединените щати това ще бъде „годината на талибаните”.Новата 2012 започна със сензационно „изтичане” на информация от висшите правителствени среди във Вашингтон към медиите: оказва се, че администрацията на Барак Обама подготвя предаването, на правителството в Кабул, на един от лидерите на Движението Талибан молла Мохамед Фазъл, който през последните девет години беше затворник в американската база Гуантанамо в Куба. Според високопоставени американски чиновници, Фазъл може да бъде освободен (или пък прехвърлен в Катар) в отговор на отдавнашното искане на Кабул и като своеобразен „жест, целящ укрепване на доверието”, който трябва да покаже на талибаните, че намеренията на САЩ към тях наистина са сериозни.
Днес, когато европейците са обзети от страх за съществуването си заради изключително тежката икономическа криза, на Обама ще се наложи да използва целия си чар за да не бъде изоставен в Афганистан от своите съюзници от НАТО. А за целта ще му се наложи да ги убеди, че има светлина в края на тунела, по който ги е повел. Срещата в Чикаго просто няма правото да се провали, както стана с двете предишни – в Истанбул, на 2 ноември 2011, и на втората конференция в Бон, на 2 декември. Междувременно обаче, атмосферата в региона около Афганистан става все по-застрашителна. Москва нанесе съкрушителен удар по плановете на САЩ и секретаря на НАТО Андерс Фог Расмусен, в които Централна Азия се разглежда тактически като „заден двор” за операциите в Афганистан (ако в отношенията между Съединените щати и Пакистан настъпи критичен момент), а стратегически – като площадка за голямата игра срещу Русия, Китай и Иран.
Последното изречение не може да не предизвика известна ирония, тъй като правителството на Обама съвсем наскоро взе решение да предостави на Узбекистан военна помощ – в рамките на пълната промяна на политиката си в региона – с цел да привлече на своя страна тази ключова централноазиатска държава и да ерозира позиците на ОДКС. За ужас на Вашингтон обаче, узбекистанският президент Ислам Каримов не само че присъства на срещата на ОДКС в Москва, но и подкрепи взетото там решение на организацията. По този начин, Москва ясно дава на Вашингтон да разбере, че на монопола му за решаването на конфликтите в Афганистан следва да се сложи край. Впрочем, САЩ имат избор: или отново да се борят за приятелството на Пакистан, убеждавайки Исламабад да отвори транспортните коридори, които са затворени вече повече от месец или пък, като вариант, да се разчита на Северния коридор, използван сега за снабдяване частите на НАТО, и за изтеглянето на личния състав и армейското имущество от Афганистан. Решението на ОДКС надвисна, подобно на дамоклев меч, над американската база в Манас – стратегически въздушно-транспортен възел, намиращ се край столицата на Киргизстан Бишкек. Засега все още няма доказателства, че Русия и Пакистан за започнали да действат в тандем, макар че външният министър Сергей Лавров отдели специално място на Пакистан в изявлението си за приоритетите на руската външна политика през 2012.
За Русия и постсъветските централноазиатски републики, Фазъл също е одиозна личност, включително и защото отговаряше за връзките между Движението Талибан, Ал Кайда и местните и филиали, като например Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) и чеченските бунтовници. Освен това, той отговаряше за стратегически важната афганистанска провинция Кундуз, граничеща със „слабините” на Централна Азия – именно там беше базата му, заедно с тази на водача на ИДУ Джума Намангани, през октомври 2001, когато САЩ започнаха интервенцията си в Афганистан. Но тъй като Фазъл принадлежи към епохата „преди клана Хаккани”, възниква въпросът дали въпросният клан, който днес формира гръбнака на оглавеното от талибаните въстание, чиято опорна база са племенните зони в Северен Пакистан, ще бъде склонен да признае „старшинството” на Фазъл и да му отстъпи ръководството? Възможно е, в тази връзка, на Пакистан да се наложи да преразгледа приоритетите в своите „стратегически активи”, а това е своеобразно минно поле. Освен това, да не забравяме Катар, който все повече се изявява в ролята на най-близкия, след Израел, съюзник на САЩ в Близкия Изток. Правителството на Обама очевидно е впечатлено от демонстрираните от Катар, на толкова различни „бойни полета” като Либия, Египет и Сирия, умения при взаимодействието с „Мюсюлманските братя” и други, смятащи се за „автономни”, ислямистки групировки, както и от помощта оказана на САЩ за бързия преход на Близкия Изток в „правилната историческа посока”. Белият дом се надява, че ако предаде Фазъл в ръцете на доказалите възможностите си катарци, той набързо може да бъде префасониран в „ислямски политик от новата ера на демокрация”. Както изглежда, Фазъл е получил съгласието на америакнците да включи и молла Омар в предстоящите официални преговори за мир в Афганистан с участието на талибаните. Фазъл се ползва с авторитет в опълчението на талибаните и те лесно ще склонят да организират завръщането му в голямата политика. Връзките му с ислямистките формации в Пакистан, както и с пакистанското разузнаване пък могат да се окажат полезни при оказване на необходимия натиск върху Исламабад за да бъде принуден да съдейства за успеха на мирните преговори под егидата на САЩ или поне да не ги провали. Истината е, че Фазъл е идеалната противоотрова срещу иранското влияние в Афганистан. След като премине съответната обработка в Катар, той има всички шансове да се превърне в доверен партньор на Вашингтон в голямата игра на американците, особено ако т.нар. „арабска пролет” обхване и Централна Азия, давайки възможност за смяна на властта в държавите от региона и превръщането им в „ислямски демокрации”. Освен това Вашингтон може да повери именно на Фазъл задачата на убеди Движението Талибан да не превръща в проблем намерението на САЩ да създадат и поддържат в Афганистан мрежа от военни бази. И все пак, дали този план ще сработи? Междувременно, пакистанците вече изстреляха първия си „новогодишен” залп срещу плановете на САЩ – в началото на януари 2012 говорителят на Министерството на външните работи в Исламабад Абдул Басит заяви, че: „Гарантирането на сигурността и стабилността на Афганистан е невъзможно без участието на Иран. За възстановяването на сигурността и оздравяването на Афганистан се налага да отделим необходимото внимание и да се доверим на Иран, тъй като без сътрудничеството с него е невъзможно налагането на тенденцията за установяване на сигурност и стабилност в дългосрочен план”. Между другото, когато Басит произнасяше тези думи, за своеобразен фон му послужи шума от изстрелването, от една секретна площадка, на иранската крилата ракета „Кадер” („Могъщ”), което недвусмислено демонстрира, че Техеран действително е в състояние да блокира стратегическия Ормузки пролив. Басит е добър дипломат и отлично знае, че от Доха да Ормузкия пролив има само 547 км по права линия. Тоест, в Доха Фазъл едва ли може да се чувства в безопасност. * Авторът и индийски дипломат от кариерата, представлявал е страната си в Русия, Южна Корея, Шри Ланка, Германия, Афганистан, Пакистан, Узбекистан, Кувейт и Турция Как ще коментира убийството на 16 души цивилни в Афганистан, от които 9 деца и три жени, попитаха американския посланик Джеймс Уорлик в предаването „Тази сутрин”, водещите Анна Цолова и Виктор Николаев.
Уорлик се опита да се измъкне почти дипломатично от този въпрос, но остави без отговор защо войникът, извършил масовото убийство на невинни жени и деца беше изтеглен от Афганистан, и в момента се намира в Съединените щати и то в момент, когато афганистански граждани очакваха да бъде съден за деянието си и осъден! Масовото убийство на три жени и девет деца в южната провинция Кандахар, докато спят, бе предшествано от изгаряне на Корана в американска база!
По невнимание може някой да те настъпи в трамвая, но да гориш Корана „по невнимание” – някак си не се връзва! И тук идва въпросът – а защо Коранът се е намирал в американска база? По този повод, афганистанският Съвет на улемите / висш съвет от ислямски учени и молли, финансиран от държавата – бел. Л. М./поиска публичен съд за хората, изгорили екземпляри на Корана в американска база в Афганистан, предаде АФП. Американският президент Барак Обама се извини на афганистанския народ за изгарянето на Корана от американски войници в американска база, предава Би Би Си. В писмо до афганистанския президент Хамид Карзай Обама изрази „дълбокото си съжаление” и заяви, че инцидентът от тази седмица е истинска грешка. В писмо на Обама, доставено от американския посланик в Афганистан, президентът увери американските власти, че ще постави на разпит всички, отговорни за случая. Двете събития ескалираха напрежението в Афганистан - афганистански талибани поеха отговорността за смъртта на шестимата британски военнослужещи, загинали в южната част на страната. Те се намираха в бронетранспортьор „Уориър”, който се натъкна на мощно самоделно взривно устройство. В резултат на експлозията никой не оцеля. На телефоните на Би Би Си е позвънил представител на афганистанските талибани и е заявил, че те са „много горди” с проведената операция. В същото време талибани публикуваха в интернет „официално” изявление, в което се съобщава, че „муджахидини в района Грешк са унищожили британски танк и всички намирали се в него окупатори са изгорели”. Най-малко девет души загинаха по време на безредиците, породени от антиамериканските протести в столицата на Афганистан, Кабул, предава Ройтерс. Хиляди граждани в цялата страна скандираха „Смърт на САЩ!” и поискаха извеждането на американските и чуждестранните войски от Афганистан. Нападната бе сградата на ООН... В съобщение, международните сили ИСАФ под командването на НАТО признаха за убити афганистански цивилни, отбеляза АФП. Агенция Ройтерс цитира афганистанския министър по въпросите на границите и племената Асадула Халид, че войникът нахлул в къщите посред нощ и открил огън. Фотограф на Асошиейтед прес бе преброил петнайсет тела. Афганистанското министерство на вътрешните работи остро осъди избиването на цивилни от американския военен, предаде Ройтерс. Афганистанският президент Хамид Карзай поиска обяснение от НАТО за избиването на 16 цивилни, което нарече предумишлено. Белият дом изрази тревога от избиването на 16 цивилни афганистанци, застреляни от американски военен, което ще засили напрежението в двустранните отношения и може да подбуди ответно насилие, предаде Ройтерс. Дълбоко сме разтревожени от първите съобщенията за този случай и следим ситуацията отблизо, каза говорителката на Съвета за национална сигурност в Белия дом Кейтлин Хейдън.
"Осъждам подобно насилие. Аз съм шокиран и разстроен, че виновникът за случилото се е американски военнослужещ, който е превишил своите права...” Какво ни каза Панета, че американският войник има право да убива, но не чак толкова цивилни? Или че американският войник има право да убива, но правата му се разпростират до убийство на по-малко цивилни? Що за израз, що за квалификация на трагедията прави Панета, който не би следвало да говори като нискоинтелигентен? "Съединените щати изразяват най-искрени съболезнования на семействата, засегнати от стрелбата тази сутрин. Това насилие, извършено срещу нашите афганистански приятели, ни изпълва с тъга", заяви говорителка на Държавния департамент, цитирана от Франс прес. Американският генерал Джон Алън, командващ силите на НАТО в Афганистан ИСАФ, увери, че всеки замесен в убийството на 16-те афганистански цивилни в провинция Кандахар ще понесе отговорност за действията си и обеща бързо разследване, предаде Франс прес. "Решен съм всеки човек, който е извършил осъдителни действия, да понесе отговорността за тях. Ангажирам се пред народа на Афганистан да се извърши бързо и задълбочено разследване", се казваше в изявление на генерал Алън. Ще задържим в ареста американския войник, за когото се смята, че е извършителят на това нападение и ще окажем пълно съдействие на афганистанските власти за установяване на фактите, обеща командващият силите на НАТО в Афганистан. Но... генерал Алън излъга, независимо, че е генерал, независимо, че е командващ силите на НАТО в Афганистан, ИСАФ! Сержантът, чието име не бе първоначално споменато, напуснал базата си в южния афганистански град около 3.00 часа през нощта и започнал да влиза в местни домове и да стреля. По данни на местни жители той нахлул в три къщи, където открил огън. В една от къщите той застрелял 11 души като запалил телата им, преди да напусне къщата! Афганистанският парламент осъди убийството на 16 цивилни от американски войник и обяви, че търпението на афганистанските граждани за липсата на надзор над чуждестранните военни части в страната се е изчерпало, предаде агенция Ройтерс. „Афганистанците вече не могат да търпят произвола на чуждестранните сили”, бе посочено в съобщение на парламента. "Твърдо настояваме и очакваме американското правителство да накаже виновните и да ги съди в публичен процес пред афганистанския народ", се казваше в изявление на долната камара на парламента, цитирано от световните агенции. Настояваше се войникът, убил 16 души, да бъде съден на публичен процес. Обама се оказа опечален, говорителката от Белия дом пък призна, че е шокирана, а Леон Панета призна, че е шокиран и натъжен! Някой запита ли се след трагедията - в какво душевно състояние са близките на убитите девет деца и три жени с разстрел? Американският президент Барак Обама отправи предупреждение срещу прибързаното взимане на решения за изход от ситуацията в Афганистан, след като беше повдигнат въпроса за стратегията на САЩ, след като техен войник отне живота на 16 цивилни афганистанци, предава АФП. „Важно е за нас да сме сигурни, че поемаме по пътя на отговорността, за да не се налага да се връщаме обратно”, заяви Обама, което прозвуча доста заплашително. Ръководителят на Пентагона, Леон Панета декларира, че открилият безразборна стрелба войник ще бъде подведен под съдебна отговорност, по силата на американския военен правен кодекс, който позволява смъртна присъда в някои случаи. Детският фонд на ООН /УНИЦЕФ/ призова всички страни в афганистанския конфликт незабавно да сложат край на убийствата на деца в страната. Повод за заявлението стана разстрелът на мирни граждани от американски военнослужещи в южната афганска провинция Кандахар, предаде РИА Новости. УНИЦЕФ съобщи, че само за 2011 г. в страната са били убити и тежко ранени общо 1 282 деца. Талибаните обещаха да отмъстят за убийството на 16 афганистанци в провинция Кандахар, които бяха застреляни от сержант от Международните сили за поддържане на сигурността в страната. Стотици хиляди студенти, граждани на Афганистан протестираха в различни градове в страна след жестоките убийства на деца и жени, извършени от американски войник. От дълго време е ясно, че ще бъде невъзможно за САЩ да успеят в Афганистан без да спечелят сърцата и умовете на афганистанците. Убийството на 16 цивилни, включително девет деца, от подивял американски войник прави изключително сложната задача още по-трудна, коментира вестник „Файненшъл таймс”. Президентът на Афганистан Хамид Карзай даде глас на гнева на хората, като нарече убийствата „международен терор”. Бурните протести срещу американските войници сега могат да попречат на надеждите на Вашингтон за лесно управляем изход. И както бяха шокирани, натъжени, разстроени и изпълнени с тъга, и както американската страна обеща справедлив процес на убиеца на деветте деца и три жени, Както министърът на отбраната на САЩ, Леон Панета уточни, че разстрела на девет деца и три жени не е действие, което би следвало да се свързва с правителството на САЩ, дни по-късно след трагедията информационните агенции публикуваха следното съобщение: „Американският войник, за когото се смята, че е извършил смъртоносната стрелба в Афганистан, при която загинаха 16 цивилни, е изведен от страната, съобщи „Гласът на Америка”, позовавайки се на високопоставен официален представител. Войникът е бил отведен със самолет до Кувейт, където американската армия има няколко центрове за задържане. Говорител на Пентагона заяви, че войникът е изведен от Афганистан с цел да се осигури безопасността му и за да е по-достъпен за разследващи власти. Говорителят добави, че трансферът не означава задължително, че процесът срещу войника няма да се проведе в Афганистан. Много афганистанци протестираха с искане процесът да се проведе в страната им. Афганистанска парламентарна група потвърди, че с убийството на 16 мирни жители в Кандахар са свързани най- малко 15 чуждестранни войници, предаде Би Би Си. Група от девет депутати беше назначена да разследва убийството на 16 цивилни в провинция Кандахар. Депутат и член на разследващата група съобщи на пресконференция, че има налични доказателства, че убийствата са били извършени от няколко войници, а не само от един. Това съобщение от афганистанския парламент дойде в мига, в който стана ясно, че войникът е бил изведен в тайна операция от Афганистан. Афганистанските власти изразиха незабавно гнева си от решението американският войник, обвинен в убийството на 16 цивилни, да бъде транспортиран до Кувейт! От Кабул заявиха, че няма да подпишат споразумение за стратегическо партньорство с Вашингтон, ако заподозреният не се изправи пред правосъдието в Афганистан. „Той е превозен със самолет извън страната, въз основа на правно препоръки”, каза флотски капитан Джон Кирби, аргументирайки се, че американската армия не разполагала подходящата сграда за задържането му в Афганистан. Освен транспортирането на войника убиец в САЩ, американската армия осигури на неговото семейство сигурно място, което не бе огласено. Причината бе, че властите се опасяват от отмъщение, когато името на провинилия се бъде оповестено. Следващото съобщение гласеше: Американският войник, заподозрян в убийството на цивилни жители в Афганистан, е изпратен във военната база Форт Левънуерт в американския щат Канзас, който е американски военен затвор с максимална сигурност, заяви адвокатът на заподозрения Джон Хенри Браун, цитиран от Си Ен Ен. Адвокатът потвърди възможността войникът да получи смъртна присъда, но изрази учудване, че сержантът, който е получил черепно-мозъчна травма и други ранения по време на службата си в Ирак, отново е бил изпратен в гореща точка по света. Американският войник, който застреля 16 цивилни афганистанци, сред които три жени и девет деца, вероятно е извършил кървавото си дело от гняв, че негов колега е бил ранен предния ден, както и под въздействието на алкохола, съобщи германският в. „Вестдойче алгемайне цайтунг”. Американската армия забранява консумацията на алкохол за военните си в Афганистан. Това обаче не спира някои войници от това да имат скрити бутилка или две, пише "Гардиън". Този факт беше открит от властите, разследващи дали алкохолът е имал роля, когато американски сержант според сведенията е извършил стрелба, при която загинаха 16 афганистанци. Американски следователи решиха, че заподозреният е приел алкохол преди да напусне базата в нощта на атаката. Това съобщи високопоставен американски официален представител на отбраната. Все още се разследва доколко голяма е била ролята на алкохола в атаката, е добавил анонимният представител за английския ежедневник. Началникът на генералния щаб на въоръжените сили на Афганистан генерал Шир Мохамад Карими заяви, че в преднамерените убийства на цивилни хора в южната провинция Кандахар, които бяха извършени на 11 март, е участвал не един, а цяла група американски военнослужещи, като самото убийство е било планирано и преднамерено, предаде РИА Новости. Президентът Карзай също заяви, че изводите на многобройните комисии, работещи в Панджваи сочат, че там са действали група американци, а не само един. Стратегията на западните сили за Афганистан беше хвърлена в хаос, след като талибаните обявиха, че са прекъснали предварителните преговори за мир със САЩ, а афганистанският президент Хамид Карзай призова коалиционните войски да се приберат в базите си, преустановявайки патрулирането в населените места, коментира британският вестник "Гардиън". Американски официални представители идентифицираха американския войник, заподозрян в стрелбата в Афганистан, при която загинаха 16 цивилни сержант Робърт Бейлс, предаде АФП. Бейлс, според сведенията е бил транспортиран от Кувейт към военен затвор в Канзас. Към дата 17 март, събота, стана известно, че срещу Бейлс все още няма повдигнати обвинения. Афганистанският президент Хамид Карзай веднага разкритикува липсата на сътрудничество между Вашингтон и Кабул във връзка с убийствата на цивилни афганистанци от американски войници. „Афганистанското правителство не получи никакво сътрудничество от страна на САЩ за предаването на виновните войници”, посочи Карзай. „Това трае твърде дълго. Подобно поведение не може да бъде толерирано. Не искаме пари, а справедливост”, посочи президентът. Президентът на Афганистан, Хамид Карзай призова властите на всички международни сили да се оттеглят от страната през 2013г., а не през 2014г., както е било планирано по- рано, предаде Би Би Си. Бившият взводен командир на американския войник, обвинен в убийството на 16 мирни афганистанци описа престъплението, което се предполага, че е извършил, като „100 процента не в неговия характер”, написа британският в. „Ивнинг стандарт”. Капитан Крис Александър твърди, че обвиняемият е бил модел за служещ, който спасява животите на другите войници... Какви животи е спасявал щаб-сержант Бейлс, като е стрелял в телата на спящи, беззащитни деца и жени – не е ясно. Единственото сигурно нещо в тази трагедия е, че жертвите са били разстреляни в домовете им, докато се спели. Защо припомних тази зловеща история на беззащитни цивилни жени и деца? По две причини – първата е, че българският президент Росен Плевнелиев бе подведен да отиде в Афганистан и то на борда на самолет на правителството на САЩ, в разрез с всички дипломатически норми за протокол! Версията на началника на държавния глава, че така Плевнелиев пътувал по-безопасно е повече от нелепа и смехотворна – в ситуация, когато напрежението ескалира в Афганистан и то по вина на американците, да качиш и да возиш българския президент на самолет на правителството на Щатите е повече от безотговорно и повече клони към поставяне на президента в рискова ситуация, отколкото, да бъде подсигурена безопасността му! Българският дипломатически протокол е в ръцете на едно същество, което на третата година от мандата на ГЕРБ се прочу със своята липса на професионализъм и агресивен ревашизъм! „Обстоятелствата и обстановката тогава беше изключително усложнена от гледна точка на сигурност, дори имаше доста гласове, които считаха, че президентът трябва да отложи това свое пътуване, но той беше категоричен, че точно в този труден момент трябва да подкрепи контингента. Изхождайки от съображенията за сигурност, не беше възможно ние да използваме българския самолет...” отговори началникът на кабинета на президента, Цветлин Йовчев, което звучи повече от абсурдно! Нима не американски, а български войници убиват в Афганистан? Нима талибани, студенти и обикновени граждани протестират заради убийства на деца и жени, извършени от българския контингент, та Някой реши, че българският държавен глава може да си позволи да загърби националния суверенитет на страната си и да се качи на самолета на чуждо правителство, като това на САЩ? Войник от Щатите уби деца и жени, войници от САЩ изгориха Корана – нима точно самолетът на американското правителство е най-безопасното място, където да пътува българския държавен глава? Не мерки за сигурност, а мишена е бил самолетът, с който пътува президентът Росен Плевнелиев. И нека не ни вземат за умствено изостанали с тъпите обяснения, че е нормално държавният ни глава да се вози на самолета на чужда държава! Да не би България междувременно да се е превърнала в сателит, в колония на Щатите, а ние да не сме разбрали? Що се отнася до Уорлик – да твърдиш, че правителството на Щатите няма нищо общо с войника убиец, докато междувременно тихомълком го измъква от страната, в която е извършил масови убийства, правителството на Щатите да крие името на войника убиец и да се грижи за сигурността на семейството му, като пренебрегва исканията на Афганистан за правосъдие – това ли е моралният нов Голям брат на демократична България? В условията на агресивно русофобство – може би... Преди време цитирах американския писател Кърт Вонегът като безплатен съвет към така наречения посланик Уорлик: "Безполезността ще убие и силни, и слаби души, и винаги ще убива... ... Ние не пикаем във вашите пепелници, затова, моля, не хвърляйте фасове в нашите писоари.” ... Народът е казал – „Кажи ми кой са ти приятелите, за да ти кажа какъв си”.  Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1143-vtorata-afganistanska-voina През лятото на 2011 официално стартира процесът на постепенно изтегляне на американските войски от Афганистан. Както е известно, НАТО планира до 2014 окончателно да прехвърли отговорността за случващото се в страната на местните сили за сигурност. В същото време, ситуацията в Ислямска република Афганистан (ИРА) остава сложна. Продължават да не са решени междуетническите проблеми, а борбата с непримиримата въоръжената опозиция далеч не е приключила, също както и тази с грандиозната корупция, стопираща икономическото възстановяване на Афганистан, с наркомафията, която се е сраснала с чиновническия апарат на най-високо равнище, и с разширяващата се употреба на наркотици вътре в страната. Кога американците и НАТО ще напуснат Афганистан окончателно и, ако все пак го направят, дали в страната ще се запази поне някакво подобие на стабилност, си остава под въпрос.
Наистина, в тази страна не се налага разполагането на над 132 хиляди военни (1), за поддържането на някаква видимост за ред и стабилност, както и да се изразходват огромни ресурси за осигуряване дейността на 28-те т.нар. „групи за възстановяване на провинциите”, пръснати из цял Афганистан и ангажирани с различни социални и инфраструктурни проекти. Именно в Афганистан, а не в Либия, за да реши проблема с недостига на ресурси, НАТО се нуждае от присъствието на цели 48 държави (а не само на водещите страни в света – САЩ, Франция, Германия и Великобритания), някои от които са съвсем малки и приносът им в общата кауза – установяването на стабилност и ред в тази страна, се ограничава до не повече от десетина военни или цивилни специалисти (2). Именно в Афганистан, а не в Либия, САЩ и НАТО изгубиха стотици убити (3), още по-голям е броят на загиналите в резултат от невнимателните или необмислени действия на пакта мирни местни жители (4). В същото време, не бива да се изключва, че с течение на времето „леката въздушна разходка” в Либия, въпреки свалянето на Кадафи, също ще се превърне в изключително сложен проблем, който може и да не стане „лакмусова хартия” (5) за бъдещето на НАТО, но е в състояние да създаде допълнителни трудности от политически и функционален характер за пакта. Да не забравяме, че войната на САЩ и съюзниците им в Афганистан също започна с въздушни бомбардировки. Как започна всичко Войната в Афганистан беше предшествана от трагични събития – терористичните нападения от 11 септември 2001, след които тогавашният президент на САЩ – републиканецът Джордж Буш-младши, обяви война на международния тероризъм, в лицето на оглавяваната от Осама бин Ладен Ал Кайда и режима на талибаните в Афганистан, чиято територия по онова време се бе превърнала в основна база на международния тероризъм, където, под крилото на радикалното ислямистко движение „Талибан” (6), се бяха събрали радикални ислямистки „муджахидини” от целия свят. Буш изпрати американската армия да прочисти Афганистан от талибаните, след като предварително си беше осигурил дипломатическата подкрепа на много държави по света, включително и Русия. Юридическа основа за военните действия на САЩ стана чл.5 от VІІ глава на Устава на ООН, за правото „на индивидуална или колективна самоотбрана”. Пред американците тогава стояха три основни цели: да ликвидират Бин Ладен, да унищожат Ал Кайда и да свалят режима на талибаните. На 7 октомври 2001, президентът на САЩ санкционира нанасянето на въздушни удари срещу афганистанската столица Кабул и редица други градове. Така стартира операцията „Несъкрушима свобода” („Еnduring Freedom”) (7), в която активно участие взе и най-близкият американски съюзник – Великобритания. Но, ако американците и британците бяха ангажирани най-вече с нанасянето на въздушни удари по най-големите афганистански градове, най-важната роля в наземната операция изигра т.нар. „Северен алианс”, начело с Ахмед Шах Масуд. Подкрепа за американците декларираха редица европейски държави, които доброволно се включиха в „антитерористичната коалиция”. Пак в подкрепа на САЩ, НАТО, за първи път в историята си, активира чл.5 на Вашингтонския договор, а две години по-късно, алиансът взе решение да се включи в операциите в Афганистан, наред с основния си член и партньор. Режимът на талибаните беше свален още през декември 2001, а десетки хиляди „муджахидини” бяха изтласкани към границата с Пакистан и се настаниха в зоната на пущунските племена, разположена от двете и страни. Под стриктното ръководство на американската администрация и с активното участие на НАТО и ООН започна изграждането на „демократичен” Афганистан. При това, ООН, като най-важната международна структура, нямаше как да остане встрани от афганистанския проблем. Под нейна егида, в началото на декември 2001, в Бон се проведе историческата първа конференция за Афганистан, в резултат от която страната се сдоби с временна администрация, начело с Хамид Карзаи. Следващото важно решение беше създаването на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF), в съответствие с резолюция 1386 на Съвета за сигурност на ООН (от 20 декември 2001). Първият мандат на ISAF имаше шестмесечен срок, който след това редовно беше продължаван. ООН прие общо 12 резолюции, касаещи Афганистан (8). Струва си да отбележа, че официален мандат за присъствие в Афганистан имат само ISAF, но не и НАТО. Нито една резолюция на Съвета за сигурност, касаеща Афганистан, не предоставя на алианса мандат от ООН за осъществяване на военна мисия в тази страна. След като, на 11 август 2003, НАТО сама си възложи командването на ISAF, в лицето на своя генерален секретар лорд Джордж Робъртсън, организацията постфактум уведоми за това генералния секретар на ООН Кофи Анан с писмо от 2 октомври 2003. Към него беше приложена Дългосрочната стратегия на НАТО относно ролята на пакта в състава на ISAF. При това генералният секретар на НАТО любезно обеща, че ще държи Кофи Анан „в течение за развитието на събитията в хода на обсъждането на този въпрос от Северноатлантическия съвет” (9). НАТО в Афганистан Като самостоятелен играч, НАТО започна да изпълнява сериозна роля в Афганистан едва след август 2003, когато алиансът доброволно пое функциите на стратегическото командване и координацията на действията на ISAF. Това решение се оказа изключително важна стъпка за НАТО. Въвличането на алианса в американската военна операция се обяснява с цял комплекс причини. Сред тях можем да споменем и демонстрацията на солидарност със САЩ, в рамките на чл.5 на Вашингтонския договор, и помощта в планирането и практическата реализация на операцията, която военните структури на НАТО, от самото начало на бойните действия, оказваха на членовете на пакта, решили да воюват заедно със САЩ, в рамките на т.нар. „коалиция на желаещите”. Огромна роля изигра и необходимостта да се запази единството на алианса, което през септември 2001 се оказа застрашено, заради фактическото игнориране на НАТО от тогавашната американска администрация (10). Стремежът на НАТО да бъде от полза за американците в Афганистан не срещна веднага отклик във Вашингтон. Почти две години американската администрация предпочиташе да действа сама, прибягвайки най-вече до помощта на най-близкия си съюзник – Великобритания, както и на няколкото държави, които веднага декларираха желание да помогнат на Вашингтон. Но след свалянето на талибаните, когато ситуацията частично се стабилизира и необходимостта от преки военни действия отпадна (част от терористите на Ал Кайда и талибаните бяха ликвидирани, а друга част изтласкани в планините до границата с Пакистан), а вниманието на Белия дом се концентрира върху Ирак (където американците влязоха през март 2003), настъпи „звездният час” на алианса. На първия етап, задачата на НАТО беше да гарантира локалната сигурност в сравнително спокойните райони на Афганистан, като постепенно разшири зоната на сигурност върху цялата територия на страната, а на втория – да осигури условия за възстановяването на Афганистан. Всичко това трябваше да стане при запазване на доминиращата политическа роля и военния контрол на САЩ. На практика, НАТО пое обслужващата роля по разчистването на политическите, икономически и хуманитарни „свлачища”, оставени от американците след края на военните действия. Тоест, алиансът трябваше да се превърне в своеобразен „кризисен мениджър”, ръководещ международните усилия за хуманитарно и социално-икономическо възстановяване на Афганистан. Разбира се, не би могло да се каже, че американската интерпретация за ролята на НАТО в Афганистан не устройваше пакта. Всъщност, алиансът беше доволен, че ISAF не участва пряко във военни сблъсъци, а е ангажиран повече с патрулиране и гарантиране на сигурността в афганистанските провинции, както и с различни инфраструктурни проекти. Междувременно, постепенно стана ясно, че американците са избързали с обявяването на победата си над Движението „Талибан”, което, през 2003-2005, съумя да възстанови силите си, поставяйки началото на нов етап от афганистанската кампания с активно използване методите на партизанската война и подривните действия срещу силите на НАТО. Пактът се сблъска с цял комплекс от военни и граждански проблеми, които доведоха до това, че „Афганистан се превърна изпитание за целия алианс” (11). За НАТО ставаше все по трудно да изпълнява задачите по гарантиране на сигурността, дори на локално равнище. Сериозни проблеми възникнаха в сферата на управлението на страната и развитието на Афганистан. Поемайки отговорността за миротворческата операция, НАТО надцени своя потенциал и ресурсите си на „кризисен мениджър”. Организацията се сблъска със сериозни предизвикателства, засягащи имиджа и, свързани на първо място с негативните последици от погрешните действия на американците, водещи до гибелта на все повече мирни жители. Възникнаха и чисто вътрешни проблеми, породени от трудностите във взаимоотношенията между европейските държави и администрацията на Буш-младши, която беше склонна да игнорира интересите на Европа, като цяло, и на алианса, в частност. Афганистан демонстрира, че НАТО не е готова да се справи с партизанска диверсионно-подривна война. С всяка изминала година, обществата в европейските държави все по-малко разбираха, защо съгражданите им трябва да загиват в Афганистан в името на призрачната идея за демократизацията на тази страна. „Малката победоносна война”, стартирана от Джордж Буш, се превърне за САЩ и НАТО в продължителна позиционна война с бунтовниците. Бин Ладен оставаше неуловим, а Ал Кайда продължаваше да функционира, напомняйки отвреме навреме за себе си с поредните ужасяващи терористични акции (12) или със съобщения за предстоящи такива, а режимът на талибаните, макар и свален, не беше разгромен. Не е чудно, че Афганистан се превърне в много сериозен проблем за военните и чиновниците от НАТО. На всичкото отгоре, към него се прибави и още един, свързан със засилващата се дестабилизация на съседен Пакистан. Пакистанското измерение на афганистанската война В регионален контекст, американските военни действия в Афганистан създадоха огнище на сериозна нестабилност в Средния Изток, като особено негативно се разви ситуацията в Пакистан. След 11 септември 2001, администрацията на Буш, благодарение на щедрата си финансова подкрепа, успя да убеди пакистанския президент Первез Мушараф да се включи в „кръстоносния поход срещу тероризма”, макар че преди това Белият дом нееднократно беше налагал санкции срещу Исламабад (13). Междувременно, участието на Пакистан в афганистанските проблеми съвсем не се ограничаваше с формалното му присъствие в антитерористичната коалиция, водена от американците. Пакистан отдавна и многократно се месеше във вътрешните работи на Афганистан, чиято територия се смяташе от Исламабад за негова „зона на специални интереси”. На първо място, това е свързано с проблема за афганистанско-пакистанската граница в източната част на т.нар. „линия Дюранд” (14), която Афганистан не признава от 1949 насам. Не е тайна, че Движенито „Талибан” възникна с директната подкрепа и участие на пакистанските военни през 1994. Като военно-политически проект, то трябваше да замени „моджехидините”, които Пакистан и САЩ активно подкрепяха във войната им със съветската армия. Исламабад първи призна правителството на талибаните през 1996, а части на пакистанската армия участваха във войната против „северняците” в годините на хаос и конфликти, последвали свалянето на комунистическия режим и изтеглянето на съветските войски. В лицето на талибаните, Пакистан се сдоби с инструмент за постоянно влияние в Афганистан, както и сред афганистанските и пакистанските пущуни, оказали се разделени от „линията Дюранд”. Навремето дори се обсъждаше идеята за формиране на пакистанско-афганистанска федерация, под егидата на Исламабад. Официален Кабул нееднократно обвиняваше пакистанските власти и пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), че подкрепя бунтовниците в зоната на афганистанско-пакистанската граница, както и, че пакистанските специални служби са замесени в организирането на серия мащабни покушения и терористични нападения на територия на Афганистан. Успешните военни действия на САЩ против талибаните на територията на Афганистан през 2001-2002 доведоха до това, че значителна част от тях се изтеглиха в граничните с Пакистан райони, населени с пущунски племена. Там талибаните изградиха мощна терористична инфраструктура, включително бази за подготовка на терористи-самоубийци. Така двете съседни държави се оказаха в ролята на скачени съдове. Сега източникът на афганистанската нестабилност се премести в пакистанската част на граничната зона. Бойците на Ал Кайда и „Талибан” не само използваха територията на Пакистан за да подготвят своите терористи-камикадзе, но и успяха, на практика, да създадат в зоната на пущунските племена в провинции Северен и Южен Вазиристан шариатска ислямска държава Вазиристан, която не се подчиняваше на Ислабамад (15). От тази територия те започнаха да осъществяват активни бойни действия срещу самото централно пакистанско правителство. Но, ако президентът Мушараф все пак съумяваше, повече или по-малко, да съхрани стабилността в страната, чрез преговори и сделки с талибаните (16), след свалянето му (17) и идването на власт на президента Асиф Али Зардари – съпруг на убитата Беназир Бхуто, и на премиера Юсуф Гилани ситуацията започна да излиза от контрол. Така, в резултат от пролетното си настъпление през 2009, пакистанските талибани стигнаха само на сто километра от столицата. Заплахата от нахлуване на ислямистите в районите на Пенджаб и Синд принуди пакистанските власти да започнат мащабна операция срещу бунтовниците, продължила няколко седмици (18). Именно тук се прояви слабостта на новите пакистански власти, които не се ползват с особен авторитет вътре в страната (включително заради близките си отношения с американската администрация), както и на новата политика на Исламабад, целяща „умиротворяването” на талибаните (19). Присъствието на американските и натовските части в Афганистан провокира радикализацията на настроенията в Пакистан. Ангажирането на Исламабад в „американската война” пък създаде отлични условия за активизиране на талибаните и Ал Кайда и за разширяването на афганистанската зона на нестабилност и в редица пакистански територии. Активната пропаганда на формиралия се пакистански филиал на Движението „Талибан” съдейства за ислямизацията на пакистанската младеж. Експертите пък заговориха за „афганизацията” на Пакистан. Взривоопасния характер на ситуацията в страната бе потвърден от събитията около Червената джамия (Дад Масджид) в Исламабад, през юли 2007. Тогава студентите от медресето Джамия Фаридия, към Червената джамия, обявиха неподчинение на светските власти в Пакистан и установяване законите на шариата. В резултат от обсадата и щурма на джамията от пакистанските военни, загинаха (по официални данни) над сто души, включително 53 ислямисти. Така, за десет години Пакистан се превърна (по афганистанското направление) от настъпателно действащ играч, в нестабилна държава, отчаяно защитаваща се от заплахата, която навремето сама създаде за целите на активната си геополитическа игра. Исламабад се оказа заложник на собствените си политически илюзии. Стремейки се за използва талибаните като инструмент за натиск върху Афганистан, той не забеляза, че този инструмент се е обърнат срещу него самия. В резултат, днес част от територията на Пакистан, на практика, не се контролира от централните власти, а в страната има голям брой талибани и бойци на Ал Кайда, чувстващи се отлично на територията на пущунските племена, и тя страда от перманентна нестабилност, която от време на време намира израз в жестоки нападения, терористични действия и прекъсване на инфраструктурата на НАТО. Исламабад се компрометира допълнително след като, на 2 май 2011, американците осъществиха в град Аботабад (в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва) специализирана операция за ликвидирането на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, който, като се изясни, повече от пет години е живял спокойно в този курортен център. Цялата тази ситуация накара участниците в международната коалиция в Афганистан да се замислят за това, доколко искрено участва Пакистан в борбата с международния тероризъм, след като водачът на терористичната мрежа в течение на толкова години спокойно си е живял на няколко десетки километра от пакистанската столица. Всъщност, коалицията и преди не изпитваше особено доверие към Исламабад, подозирайки пакистанските военни в двойна игра по отношение на талибаните и Ал Кайда (за разлика от Афганистан и Саудитска Арабия, Пакистан дори не бе поканен на срещата на върха на НАТО в Лисабон, където афганистанската тема и въпросът за помирението с „умерените талибани” бяха сред основните), а след събитията от 2 май доверието към антитерористичната дейност на Пакистан беше тотално ерозирано. В резултат, наред с доверието, изчезна и изключителната позиция, с която се ползваше Пакистан на преговорите с въпросните „умерени талибани”, като в Лисабон диалогът с тях беше възложен на саудитците. Развитието на отношенията между Исламабад и Запада вече ще зависи до голяма степен от поведението на самия Пакистан, в контекста на разследването за пребиваването на Бин Ладен на негова територия, както и от това, до каква степен ще бъде преодолян вътрешния конфликт между пакистанските военни и останалата част на местния политически елит, който е раздвоен по въпроса за подкрепата на талибаните. Стратегията AfPak на президента Обама Смяната на президентския екип в САЩ доведе до промяна в подхода не само към Афганистан, но и към целия регион на Средния Изток. Новата стратегия на Белия дом беше изложена от президента Обама на 27 март 2009. На първо място, за постигане на основната американска цел – унищожаването на Ал Кайда, беше взето решение да се обединят подходите към Афганистан и Пакистан в обща регионална стратегия. Обединеният регион бе наречен AfPak (или PakAf). Президентът Обама засили вниманието към Пакистан, който, наред с Афганистан, стана втория адресат на новата стратегия. За първи път администрацията на САЩ публично констатира, че съществува дълбока взаимна зависимост между проблемите на бунтовническото движение в Афганистан и действията на екстремистите в източните райони на Пакистан. Американското ръководство ясно заяви, че вече „няма да бъдат следвани две различни линии по отношение на Афганистан и Пакистан”. Един от конкретните инструменти за сътрудничеството между Пакистан и Афганистан трябваше да станат редовните срещи на техните президенти, под егидата на САЩ, с цел обмен на информация и координиране на действията в борбата срещу талибаните и Ал Кайда (20). На второ място, промени се официалната позиция на американското ръководство относно преговорите с талибаните (предишната администрация категорично отхвърляше подобна възможност). На практика, беше предложена политическа амнистия за т.нар. „умерени талибани”, които не се смятат за идеологически привърженици на Ал Кайда и са готови да сложат оръжие, да признаят правителството на Карзаи и конституцията и да се върнат към мирния живот. На трето място, планирано беше значително увеличаване числеността на американския контингент в Афганистан (21). На четвърто място, беше решено да се акцентира върху икономиката. Макар че Афганистан не може да се нарече богата страна (22), тази държава има определен икономически потенциал, свързан най-вече с разработката на полезните изкопаеми, хидроенергетиката, изграждането на транзитни комуникации и производството на някои селскостопански култури. В тази връзка администрацията на Обама реши да изразходва, през 2010, 4,4 млрд. долара за създаването, в Афганистан и Северен Пакистан, на необходимата социално-икономическа инфраструктура, която да съдейства за връщането на афганистанците към мирния живот и да ограничи кадровата база на Ал Кайда. По-нататъшното си оформление тази стратегия получи на юбилейната среща на НАТО в Кел/Страсбург, през април 2009 (23). На първо място, там беше подкрепена обявената от американската администрация политическа амнистия за умерените талибани. На второ място, беше създадена т.нар. Тренировъчна мисия на НАТО (NATO Training Mission in Afghanistan), чиято задача е подготовката на афганистански военни и полицаи. Това означаваше, че алиансът ще залага на подготовката на собствени афганистански сили за сигурност, които в перспектива изцяло ще поемат отговорността за ситуацията в страната, т.е. предвиждаше се постепенната „афганизация” на сигурността, сроковете за която обаче оставаха неопределени. Междувременно, събитията през лятото и началото на есента на 2010, когато талибаните буквално заляха Афганистан с вълна от терористични нападения (съвпаднала с президентските избори на 20 август), принудиха алианса да коригира параметрите на „афганизацията”. Само в деня на гласуването бяха извършени 139 терористични акции из цялата страна. През август-септември, загубите на ISAF надхвърлиха 140 души. Ситуацията дотолкова се изостри, че Обама нареди временно да спре прехвърлянето на допълнителните контингенти в Афганистан (24). Поради големите загуби, понесени през тези два месеца от съюзническите части, в Европа рязко нарасна броят на противниците на участието на страните им в афганистанската кампания. Промени се и позицията на водещите държави от НАТО и участнички в ISAF – Франция, Германия, Италия и дори Великобритания (25): вместо да увеличат военните си контингенти, те заговориха за необходимостта да се фиксират срокове, в които да започне изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан и усилията да се концентрират върху подготовката на афганистанските военни и полицаи, като в тази връзка в страната да се изпращат не войници, а специалисти-инструктури. В тези условия, американците нямаха друг изход, освен да приемат позицията на европейските държави, стремящи се колкото се може по-бързо да бъдат съгласувани сроковете за изтегляне от Афганистан. Затова, още на 23 октомври 2009, на заседанието на военните министри от НАТО, беше приета Стратегическа концепция за прехвърляне отговорността за ситуацията в Афганистан на местните сили за сигурност (The Strategic Concept for Transition to Afghan Lead). При това, първите стъпки в тази посока трябваше да бъдат направени още през втората половина на 2010. 2010 нагледно демонстрира гъвкавостта на американската политика по афганистанския проблем, която бихме могли да наречем „политика на тоягата и моркова”. От една страна, администрацията на Обама подкрепи програмата за национално помирение, одобрена на международната конференция за Афганистан в Лондон (януари 2010), а след това и в Кабул (през юни), както и от афганистанската Лоя Джирга (Съвет на старейшините на местните племена), обявила се за „правителствено-опозиционен модел на по-нататъшното развитие на афганистанското общество”. На практика, ръководството на Афганистан, в лицето на Хамид Карзаи, получи „зелена светлина” за установяване на контакти с основните фигури на въоръжената опозиция и Движението „Талибан” (информацията за преговорите с тях многократно стигаше до медиите). От друга страна, американците продължиха да оказват военен натиск върху талибаните и Ал Кайда, в рамките на антиталибанските операции („Мощарак”, през февруари-март 2010, и „Шефаф”, през март-април 2010, в северните провинции на Афганистан) и осъществиха успешна операция за ликвидирането на водача на международния тероризъм Осама бин Ладен. Основен приоритет за ISAF и САЩ в Афганистан си остава подготовката и обучението на местната армия, полицията и силите за сигурност, с цел по-бързо да им бъде прехвърлена отговорността за ситуацията в страната. Като тук вече са фиксирани съвсем конкретни срокове – процесът стартира през лятото на 2011 и следва да приключи през 2014. Дали обаче, това ще бъде краят на войната? Посткризисното възстановяване на Афганистан Задачата за възстановяването на Афганистан фигурираше сред целите на международната общност в тази страна още непосредствено след свалянето на талибаните и установяването на новата „демократична” афганистанска власт, в лицето на президента Карзаи и неговата администрация. Първите решения по този въпрос бяха взети в рамките на Бонската конференция, през декември 2001. Оказването на съдействие на новите афганистански власти за възстановяване на социалната инфраструктура на страната и икономическото и развитие бяха възложени пряко на три различни структури: Мисията на ООН в Афганистан, НАТО и ЕС. При това не може да се каже, че всяка от тези организации отговаря за конкретна сфера, тъй като НАТО например, претендира за ролята на координираща структура по всички въпроси. Въпреки това, всяка от тях си има приоритетно направление: така НАТО е ангажирана с гарантирането на „твърдата” сигурност, ЕС инвестира в Афганистан огромни финансови средства, а пък Мисията на ООН реализира там различни инфраструктурни и социално-икономически проекти. Мисията на ООН На 28 март 2002, с резолюция 1401, беше създадена Мисия на ООН за съдействие на Афганистан (UNAMA), с централа в Кабул. Основните и задачи са мониторинг на ситуацията с човешките права, равенството между половете и хуманитарно съдействие за развитие на Афганистан. Мисията има осем регионална представителства. Основната функция на представителите на Мисията е мониторинга на ситуацията, както и координиране реализацията на различните програми и на специализираните агенции на ООН. Въз основа на щателния мониторинг се изготвят ежегодните доклади на генералния секретар на ООН, оценяващи ситуацията в Афганистан. Не по-малко ценна информация съдържат докладите на специализираните агенции на ООН. В афганистанския случай, изключително важна е статистиката на Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC), която публикува доклади за производството и трафика на наркотици в страната, анкетира местните селяни, използва данни от въздушните снимки и събира информация за работата на афганистанското Вътрешно министерство. Докладите на службата са основния статистически източник, използван за анализ на афганистанския наркотрафик. Друго направление в работата на UNAMA е координирането на продоволствените и селскостопански програми и мониторинга на вноса и износа на продукцията. Поредният мащабен проект на ООН, стартирал през април 2010, предвижда оказване на продоволствена помощ за 7,3 млн. афганистанци. Програмите на ООН са ориентирани не само към доставката на продукти отвън, но и към ефективното разпределяне на продоволствието вътре в страната. Важно място сред тях заема масовото изкупуване на зърно от афганистанските селяни с цел продоволственото осигуряване на техните съотечественици. Не по-малко сложно направление е оказването на помощ на афганистанските бежанци. Това става чрез Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците. Оказва се помощ на бежанците, връщащи се в родината си от Иран и Пакистан. През зимата на 2010-2011 UNAMA стартира реализацията на програма за оказване на помощ, в навечерието на зимата, на семействата на бежанците в провинция Кабул. По данни на службата, в последно време, в Афганистан са се върнали 8 милиона души, намиращи се в тежко социално-икономическо положение. В тази връзка, за бежанците и преместените лица, завръщащи се в родината, след 2002 бяха построени над 200 хиляди къщи. Дългосрочната програма на ООН се реализира в сътрудничество с местните отдели за бежанците и репатриацията. Откакто, през 2002, репатриацията придоби широки мащаби, програмата за осигуряване на жилища е помогнала на 2 млн. бивши емигранти да се сдобият с нов дом в родината си. А това са над 25% от всички бежанци, завърнали се в Афганистан. Въпреки ползата от дейността на UNAMA за обикновените афганистанци, работата на сътрудниците е много рискована и застрашава живота им. Както е известно, степента на опасност се определя от отношението на местното население към представителите на международната общност, което, до голяма степен, зависи от политическия контекст и крайната нетърпимост на мюсюлманското население на Афганистан към всички прояви, касаещи исляма и опитите за дискредитацията му. Така, през февруари 2011, вследствие на провокационното поведение на американския пастор Джоунс от Флорида, обещал публично да изгори Корана, в Афганистан и редица други страни от мюсюлманския свят избухнаха стихийни протести. Мирната демонстрация в Мазари Шариф обаче излезе от контрол, като гневът на протестиращите се обърна срещу представителството на UNAMA в града и в резултат от това 12 сътрудници на мисията бяха убити (двама бяха обезглавени). Подобни нападения (макар и не толкова кървави) се случват доста често. Ролята на НАТО След свалянето на талибаните възникна необходимостта от гарантиране на сигурността на локално равнище и възстановяването на страната. Затова, през първите пет години от присъствието си в Афганистан, Северноатлантическият пакт беше ангажиран най-вече с разширяване на зоната си на отговорност върху цялата територия на страната, гарантиране на сигурността при провеждането на първите парламентарни и президентски избори и развитието на инфраструктурните и социално-икономически проекти. За целта, алиансът формулира общополитическа стратегия за Афганистан, в чиято основа залегна „триадата”: сигурност, управление и развитие. Времето обаче показа, че стратегията на НАТО не може да се реализира изцяло, защото два от компонентите и (управлението и развитието) имат граждански, а не военен, характер и алиансът не разполага с достатъчен опит и навици за осъществяването им. Само един от трите елемента – сигурността – отговаря на компетенциите на НАТО, при това гарантирането и от ISAF, под егидата на алианса, поражда много въпроси и критики. Що се отнася до изграждането на граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те следва да се реализират не от НАТО, а от международните структури, като задачата на алианса е да гарантира необходимата за това сигурност. Афганистан демонстрира, че НАТО – нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, не е в състояние да се занимава с подобно комплексно „постмиротворчество” (26). Любопитно е, че с усложняването на ситуацията в Афганистан, постепенно осъзнавайки ограничеността на потенциала си по отношение на социално-икономическото възстановяване и демократичното развитие на страната, първо САЩ, а след това и НАТО започнаха все по-активно да поставят въпроса за глобализацията на афганистанската кампания и привличането на други регионални играчи към решаването на афганистанския проблем (27). Днес алиансът вижда като основна своя задача в Афганистан подготовката на местните въоръжени и полицейски сили. За целта бе създадена специална „Тренировъчна мисия на НАТО” (28), в чиито рамки ISAF се зае с подготовката на афганистанските кадри. Реализацията на тази задача е необходима на алианса за да може да започне постепенното си изтегляне от страната. Ролята на Еврепейския съюз Действията на ЕС, като организация, в Афганистан се ограничават най-вече с финансовото и отчасти политическото му участие. Впрочем, първата финансова помощ за Кабул от ЕС беше отпусната още през 80-те години. Тогава западноевропейските държави активно спонсорираха Афганистан чрез офиса си в Пешавар (Пакистан). След изтеглянето на съветските войски, офис на ЕС беше открит и в Кабул (29). Днес Съюзът има свой Специален представител в страната. Между 2002 и 2010 европейската финансова помощ се равняваше на около 8 млрд. евро. През 2011-2013 за различни програми за развитие на Афганистан се планира да бъдат отпуснати 600 млн. евро (30). При това обаче, ключов проблем си остава ефективното използване на тези средства и корупцията сред афганистанските чиновници и западните предприемачи. Политическата роля на ЕС в живота на Афганистан се свежда до участието му в изграждането на „афганистанската демокрация”, включително чрез легитимирането на провелите се в тази страна президентски и парламентарни избори. През 2004, Европейската комисия отпусна 22,5 млн. евро за президентските избори в Афганистан. „Безусловно, ЕС разглежда президентските и парламентарните избори като един от основните инструменти за укрепване на развиващите се държавни и граждански институции на страната. В контекста на декларациите за постепенно ограничаване на военната активност в Афганистан и прехвърляне на функциите по гарантиране на реда и сигурността на местните власти, е много трудно да се преоцени значението на провеждането на избори” (31). И макар че ЕС ясно си дава сметка за изключителната непрозрачност, а понякога и откровено фалшифициране на афганистанските избори, Брюксел просто не може да се откаже да подкрепя „демократичното развитие” на Афганистан, защото това би било в противоречие с общата стратегия за подкрепа на демократизацията в „трети страни”, ако тя се реализира в съответствие с интересите на Съюза. Военното участие на ЕС в Афганистан има опосредстван характер, т.е. осъществява се чрез участието на националните контингенти на държавите-членки в състава на ISAF, под егидата на ООН. Освен това, експертите от ЕС съдействат на колегите си от НАТО за подготовката на кадрите на афганистанската полиция (32). „Европейският съюз продължава да играе по-скоро ролята на финансов донор и технически експерт, отколкото на политически посредник в Афганистан” (33). Изтеглянето от Афганистан Макар че президентът Обама обяви началото на изтеглянето на американските части от Афганистан на 1 юли 2011, едва ли можем да очакваме, че това ще бъде бърз процес. Стратегията на НАТО се основава на „постепенното прехвърляне на отговорността в ръцете на самите афганистанци”. Въз основа на тези твърдения, които бяха озвучени от генералния секретар на алианса, можем да направим следните изводи относно по-нататъшните перспективи пред НАТО и САЩ в Афганистан. И така, на първо място, през 2010 стартира процесът на прехвърляне отговорността за страната от НАТО към самите афганистанци. На военен език и в съответствие с Операционния план на ISAF, това означава, че коалиционните сили под егидата на НАТО преминават към реализацията на т.нар. „четвърта фаза” – „предаване” (Transition) (34). На второ място, този процес ще се реализира постепенно. Тоест, някъде четвъртата фаза ще се наслагва върху третата, чиято основна задача е стабилизирането на ситуацията в страната. На трето място, възможността за предаване на пълномощията във всеки отделен регион ще се определя индивидуално. От една страна, това показва, че засега афганистанските сили не са напълно готови да поемат гарантирането на сигурността в страната, а от друга – че далеч не навсякъде фазата на „стабилизиране” вече е приключила. В началото на 2011, дори в онези немногобройни райони, където предаването на пълномощията все пак бе осъществено, афганистанците демонстрираха отчайваща неспособност сами да се справят с гарантирането на сигурността. Прехвърлянето на отговорността към афганистанците не означава незабавно и пълно изтегляне на силите на НАТО от Афганистан. „Макар че някой прекрасен ден Афганистан ще остане сам със себе си, това не означава, че ще остане самотен” – отбеляза генералният секретар на НАТО при срещата си с афганистанския президент в Берлин, през април 2011 (35). Именно за да не остане Афганистан „самотен”, в Брюссел беше изработена декларация за рамките на дългосрочното сътрудничество и партньорство между НАТО и Кабул не само по време на изтеглянето на силите на ISAF от Афганистан, но и след 2014. Символично е, че форматът на това сътрудничество официално беше определен като „дългосрочно партньорство” (Enduring Partnership). Подобно название имаше военната операция на САЩ, сложила началото на Втората война в Афганистан – Enduring Freedom („Несъкрушима свобода”), чиято цел беше залавянето на Осама бин Ладен, унищожаването на терористичната мрежа на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните. Не възнамеряват напълно да напуснат Афганистан и американците, които вече преговарят усилено с правителството на Карзаи за разполагането на постоянни военни бази на територията на страната (36). Действително, изглежда, че в краткосрочна и дори в средносрочна перспектива американците нямат друг избор, освен да останат в Афганистан. Ситуацията в страната продължава да е крайно нестабилна, бъдещето на програмата за национално помирение е мъгляво, а силите на талибаните, макар и да са отслабени, не са унищожени напълно. Наличната численост на афганистанската армия и полиция не позволява на централните власти в Кабул сами да поддържат реда в страната. Едва ли ще промени сериозно ситуацията и планираното за есента на 2011 увеличаване на армията до 172 хиляди души, а на полицията – до 134 хиляди. Сериозен проблеми остава техническото осигуряване на силите за сигурност, както и качеството на войнишкия и офицерския състав. За да се подготвят достатъчно добри професионални военни, способни да поддържат реда и да се противопоставят на талибаните, се налага продължително обучение и тренировки под ръководството на инструктори от НАТО и САЩ, каквито в момента не достигат в Афганистан. Не по-малко важна е идеологическата ориентация на афганистанските военни и полицаи, повечето от които са станали такива само по финансови съображения, защото дори и малкото получавани от тях средства се оказват сериозна сума в една толкова бедна страна. Под въпрос си остава и готовността на афганистанската армия да се противопостави сериозно на талибаните, ако НАТО и американците действително се изтеглят. Не надценяват ли чиновниците от алианса желанието на афганистанските военни да се сражават? Нерядко можем да чуем, включително и от тях самите, че войниците от афганистанската армия получават пари от талибаните и изпълняват определени, възложени им от бунтовниците, задачи. Но, дори ако приемем, че армията ще бъде готова да се сражава, а „стабилизационната” фаза от Оперативния план на НАТО приключи с пълна победа в партизанската война с талибаните, пълното унищожаване на последните изглежда практически невъзможно. Тоест, талибаните ще останат – ако не в Афганистан, то на територията на „ядрения” Пакистан, в чиито гранични провинции се чувстват отлично и чиито военни и специални служби са заинтересовани те да продължат да съществуват, просто защото такива са условията в сложната геополитическа игра, която води в региона Исламабад. Несъмнено, европейците биха искали да напуснат Афганистан колкото се може по-бързо, но имайки предвид продължаващата партизанска война на талибаните, фактическото ниво на подготовка на афганистанската армия и полицията в момента, както и редица други фактори, налагащи присъствието на чуждестранните сили, да говорим за изтеглянето на НАТО от страната изглежда преждевременно. Друг сдържащ фактор по пътя към предсрочното изтегляне на войските на коалицията от Афганистан е нестабилната вътрешнополитическа система в страната, на чието изграждане Западът отделяше толкова голямо внимание през последните десетина години. Залог за успешна борба с талибаните е постигането на политическо съгласие в разединеното етнически афганистанско общество. Днес такова единство няма. Президентът Карзаи, назначен през 2001 за шеф на временната афганистанска администрация и по-късно официално избран за президент, е компромисна фигура както за Запада, така и за афганистанските политически групировки. Само че доверието към него прогресивно спада, при това и в държавите от НАТО, и в Афганистан се трупа умора от действията му, още повече че междувременно семейството на президента се забърка в грандиозни корупционни скандали и е подозирано във връзки с наркобизнеса. Доказателство за това и, едновременно, свидетелство за изострящата се политическа конкуренция в афганистанския политически живот станаха президентските избори през 2009, когато победата на Карзаи буквално висеше на косъм заради мащабните фалшификации, за които наблюдателите от ООН съобщиха на най-високо ниво. Решението за легитимността на изборите и преизбирането на Карзаи беше взето под силния натиск на Запада, който засега не вижда друга алтернативна кандидатура, с която би могъл да си има работа. Вероятно президентът ще запази поста си до 2014, когато процесът на прехвърляне отговорността за страната ще наближи своя завършек и ще приключи изтеглянето на основните сили на ISAF. Днес за НАТО и САЩ е по-актуален не въпросът, кога да се изтеглят от Афганистан, а по-скоро, как точно да го направят. Защото не бива да се допуска относително стабилизиралата се държава отново да се превърне в база на международния тероризъм. За целта обаче следва да се реши проблемът с Пакистан, който (предвид сегашната ситуация в страната) лесно би могъл да се превърне във втори Афганистан, през следващите десетина години. Очевидно е едно: талибанизиращият се Пакистан е много по-опасен от талибански Афганистан заради наличието на ядрено оръжие, конфликта с Индия, както и на неуправляемата зона на пущунските племена, които никой досега не е съумявал да покори. За съжаление, в случая с Пакистан, САЩ, още повече пък НАТО, разполагат с крайно ограничен инструментариум за влияние. И тъкмо това, в близка перспектива, се очертава като най-големия проблем на сигурността не само за НАТО, но и за цялата международна общност, включително и за Русия. Изтеглянето на НАТО и последиците за Русия За момента, руското участие в решаването на афганистанския проблем изглежда оптимално. На първо място, Москва от самото начало ясно декларира отношението си и към случилото се на 11 септември 2001, и към операцията на САЩ срещу талибаните. Русия подкрепи американците в труден момент (37), обяви режима на талибаните за екстремистки и терористичен (38) и, на практика, действаше като част от международната антитерористична коалиция. На второ място, Русия още в началото ясно даде да се разбере, че няма да участва във военните действия в Афганистан. При това Москва изрази готовност да съдейства на НАТО и САЩ на ниво военни експерти и в рамките на обмена на информация. На трето място, Москва, още преди интервенцията на САЩ в Афганистан, подкрепяше Северния алианс, сражаващ се против талибаните, и продължи да го подкрепя и след началото на военната операция. На четвърто място, Москва и днес, въпреки информационните атаки от страна на Запада, продължава да се придържа към следната позиция: Русия няма никакво военно участие състава на ISAF, но ще съдейства за транзита на товари за коалицията през своята територия; не изключва възможността да помогне (но не безплатно) на НАТО със свои хеликоптери (39) и участва в планирането на мероприятия по ликвидиране на нарколабораториите на афганистанска територия (40). Днес въпросът за транзита е ключов за НАТО. Маршрутът Пешавар – Джелалабад – Кабул, през Хайберския проход, т.е. през територията на пущунските племена, симпатизиращи на талибаните, беше основната транспортна артерия, по която предназначените за ISAF товари от Пакистан стигаха до Афганистан В края на 2008 и началото на 2009 обаче, този маршрут стана прекалено несигурен поради целенасочените терористични действия на талибаните срещу силите на НАТО. Заради постоянната заплаха от терористични нападения, в началото на 2009 беше решено използването на маршрута да се ограничи до минимум. Брюксел започна да разработва алтернативен маршрут, позволяващ транзита на значителна част от невоенните товари за НАТО да се осъществява през територията на Русия и съседните на Афганистан централноазиатски държави. Споразумението за това между алианса и Москва беше постигнато още на преговорите в рамките на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008 (41), но практическата му реализация започна едва година по-късно (42). Първият ешелон с американски невоенни товари, комплектован в Латвия, успешно премина руската граница през февруари 2009 (43). Разрешение за транзитно преминаване на невоенни товари за НАТО дадоха също Украйна, Узбекистан и Таджикистан. Поредно доказателство за силната заинтересованост на западните партньори от сътрудничеството с Русия по афганистанския въпрос стана подписаното в Москва (по време на първото официално посещение на президента Обама) Споразумение за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия (44), влязло в сила през септември 2009. Впрочем, освен транзита, Москва и Брюксел започнаха да си сътрудничат и в рамките на специалния проект на Съвета Русия-НАТО за подготовка и обучение на полицаи от Афганистан и централноазиатските държави за борба с нелегалния наркотрафик. Реализацията на проекта продължи дори на фона на кризата в отношенията след войната в Южна Осетия. Междувременно, НАТО не крие, че очаква по-мащабно руско участие в Афганистан, мотивирайки се, че в тази страна частите на пакта уж „воюват и за интересите на Русия”. През октомври 2009, генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен заяви, че „руската помощ за силите на НАТО в Афганистан отговаря на интересите на Москва и Русия би могла да снабдява афганистанските сили за сигурност със специализирана техника, както и да подготвя бойци от афганистанската армия” (45). По-конкретни предложения (за доставка на гориво и хеликоптери) бяха направени в хода на посещението на Расмусен в Москва, през декември 2009. Помощта на Русия е още по-важна за НАТО предвид факта, че вече бе официално обявено за изтеглянето от Афганистан и прехвърлянето на отговорността за съдбата и сигурността на страната на самите афганистанци, но подготовката на афганистанските полицейски и армейски части върви изключително бавно. Впрочем, наближаването на крайния срок (2014), когато трябва да стане окончателното предаване на контрола върху ситуацията в страната на правителството в Кабул, тревожи и Русия. В Москва се съмняват доколко местната армия и полиция са готови да се противопоставят самостоятелно и ефективно на тероризма, дали правителството ще може да предотврати реставрацията на талибанския режим и доколко е реална повторната „талибанизация” на Афганистан. Сериозна загриженост поражда и ситуацията в Пакистан, където талибаните продължават да представляват сериозна опасност (не само за Кабул, но и за Исламабад), и където намират убежище терористите от Ал Кайда и привържениците на радикалния ислям. Борбата с международния тероризъм, чиято база днес е в района на AfPak, е от огромно значение за сигурността на Русия, предвид проблемите и в Северен Кавказ и ситуацията по южните и граници. Москва несъмнено не е заинтересована от дестабилизирането на ситуацията в постсъветските републики – Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, където ислямистките движения намират добра почва и разполагат с неограничена мобилност. Огромна заплаха за руската национална сигурност остава проблемът с наркотрафика от Афганистан. Безпрецедентният ръст на производството на опиати в тази страна, който тотално се неглижира от НАТО и САЩ, както и нежеланието им радикално да решат проблема, наред със специфичната вътрешна ситуация в Русия, доведоха до това, че Руската Федерация излезе на първо място в света по употреба на хероин (и се превърна в основен пазар за афганистанските наркотици). Тъкмо поради това, руското ръководство съзнава значението на войната, която частите на НАТО и САЩ водят в Афганистан. Москва е заинтересована от стабилен Афганистан, най-малкото защото, в чисто географски план, тази страна е разположена много по-близо до границите на Русия и централноазиатските и съседи, отколкото до Европа, да не говорим за САЩ. В същото време, в Кремъл не могат да не пораждат опасения съществуващите по всяка вероятност споразумение между Вашингтон и Кабул за разполагането на американски бази на афганистанска територия и то за достатъчно дълъг срок (46). В Русия силно се съмняват, че изтеглянето на НАТО от Афганистан ще означава края на Втората афганистанска война. Вместо това руснаците гледат с нарастваща тревога към бъдещето на тази страна след 2014, защото то става все по-непредсказуемо.
Бележки: 1. Паметна записка на ISAF (държави, изпращащи свои контингенти и численост на войските) за състоянието на 16 май 2011. http://www.isaf.nato.int/images/stories/File/Placemats/16%20May%202011%20Placemat.pdf 2. Най-големите контингенти в състава на ISAF са на САЩ (90 хил.), Великобритания (9,5 хил.), Германия (5 хил.), Франция (над 4 хил.), Италии (3 880), Канада (2920), Полша (2530), Румъния (1870), Турция (1785), Испания (1550). Втората група включва страни, числеността на чиито контингенти варира между 100 и 1000 души. Лидери в тази група са Грузия (925), Швеция (500), България (600 чел.), Белгия (510). В третата група са страните с най-малко участие, сред които са Австрия (3), Исландия (4), Ирландия (8). От постсъветските държави, в Афганистан присъстват: Армения, Азербайджан, Естония, Грузия, Латвия, Литва и Украйна. 3. По данни на независимия портал iCasualties.org, който следи дневните бойни загуби в Афганистан, през 2010 силите на международната коалиция са изгубили 711 души. Това е най-високия показател за целия период на пребиваване на ISAF в Афганистан. До началото на юни 2011, силите на САЩ и НАТО вече са загубили 222 души, което е повече от общия брой на убитите през цялата 2006, виж http://icasualties.org/ 4. Само по официални данни на Мисията на ООН, в Афганистан през 2010 са загинали 2777 души, голям брой от които са жени и деца, убити при въздушните удари на коалиционните сили. Реалният брой на загиналите трудно може да се изчисли.. Afghanistan Annual Report 2010. Protection of civilians in Armed Conflict, March 2011. http://unama.unmissions.org В края на май 2011 станахме свидетели на серия от скандални случаи, когато, в резултат от действията на ISAF, едновременно в две провинции – Гелманд и Нуристан, загинаха над 50 души, сред тях жени и деца. Сред жертвите в Нуристан имаше и двайсет полицаи, станали жертва на „приятелския огън” на НАТО. 5. Навремето, различни политици от държавите-членки на НАТО, на най-високо равнище, декларираха, че Афганистан е тест за пакта, който ще докаже възможностите му да осъществява подобни мащабни военни мисии, в рамките на глобалните претенции на организацията. 6. Движението «Талибан» се заражда в Афганистан, сред пущунските племена, в началото на 90-те години. Ядрото му се формира от трийсетина студенти (оттук и името му – «талиб» означава «студент» на арабски и на пущу) от мюсюлманското духовно училище (медресе) в Кандахар, чиито духовен лидер е молла Мохамед Омар. Талибаните идват на власт в условията на непрекъснатата гражданска война в страната след свалянето на прокомунистическия режим на Мохамад Наджибула и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. През септември 1996 те завладяха Кабул и основаха т.нар. Ислямски емират Афганистан, на чиято територия наложиха шариата, в специфичната му талибанска версия. 7. Името «Несъкрушима свобода» (Operation Enduring Freedom) се използваше първоначално за всички военни операции, провеждани от американците в отговор на терористичните нападения от 11 септември, включително на територията на Филипините, Сомалия, Западна Сахара и т.н. Днес то се използва най-вече за военната операция на САЩ в Афганистан. 8. Последната засега резолюция (1917) беше приета на 22 март 2010 и удължи мандата на ISAF с още една година. 9. Виж, Писмо на Генералния секретар на ООН до Председателя на Съвета за сигурност от 7 октомври 2003, S/2003/970. 10. Първоначално, американското ръководство вземаше решенията за Афганистан едностранно. Любопитен факт е, че по думите на някои руски дипломати, работили по онова време в Постоянното представителство на Русия в НАТО, САЩ, които, на практика, бяха подложени на въоръжено нападение на 11 септември 2001, първоначално дори не се възползваха от чл.5 на Вашингтонския договор, игнорирайки реализацията на т.нар. «трансатлантическо единство». При това, в този случай, неизползването на чл.5 можеше да девалвира традиционната роля на НАТО и като военен блок (чиято основна задача е защитата на всеки член на алианса), и като военно-политическа връзка между европейските държави и САЩ. Използването на този член стана по инициатива и по лично настояване на тогавашния генерален секретар на НАТО лорд Робертсън, който направи всичко, зависещо от него, за да съхрани единството на алианса. 11. Carp Mihai. Operations: old and new // NATO Review, 2006, Spring. http://www.nato.int/docu/review/2006/issue1/english/art2.html 12. Терористичните нападения в Мадрид на 11 март 2004 бяха осъществени от терористи на Ал Кайда три дни преди парламентарните избори и са замислени като повторение на трагедията от 11 септември 2001. В резултат от взривовете в четири крайградски влака загинаха 191 души, а 2050 бяха ранени. Година по-късно имаше серия от взривове в Лондон, като бяха убити 52 души и ранени около 700. 13. За отмяната на санкциите срещу Пакистан, въведени (както и тези срещу Индия) след ядрените изпитания през 1998, президентът Буш обяви на 22 септември 2001. Виж повече: India and Pakistan: Current U.S. Economic Sanctions, CRS Report for Congress, October 12, 2001. 14. Дългата 2640 километра и практически неделимитирана граница между Афганистан и Пакистан възниква в резултат на трите англо-афгански войни, в които Великобритания се опитва да разшири Британска Индия. Тази граница е резултат от преговорите, през 1893, между афганистанския емир Абдуррахман и секретаря на британската колониална администрация сър Мортимър Дюранд. Афганистан не я признава за своя официална граница. Тази гранична територия, населена предимно с пущуни, представлява сериозен дестабилизиращ фактор не само за отношенията между Кабул и Исламабад, но и за целия Среден Изток. 15. Талибаните обявяват създаването на Ислямската държава Вазиристан на 14 януари 2006. 16. След продължилите няколко месеца ожесточени бойни действия против талибаните в Северен Вазиристан, през септември 2006, президентът Мушараф сключи с тях, както и с вождовете от Племенните територия под федерално управление (FATA) споразумение и реши да освободи от пакистанските затвори 132 „моджехидини” срещу прекратяването на военните действия против пакистанските части, разположени в региона. Всичко това съдейства за по-нататъшната «талибанизация» на граничните райони на Афганистан. Племенната зона FATA (The Federally Administrated Tribal Areas), до голяма степен, се контролира от талибаните, а територията и е извън юрисдикцията на пакистанските съдилища. 17. След продължителен вътрешнополитически скандал, през ноември 2007, Первез Мушараф напусна поста началник щаб на пакистанските сухопътни войски и се закле като държавен глава. През август 2008 обаче, той беше заплашен от импийчмънт и принуден да подаде оставка от президентския пост. 18. Според някои медии, числеността на талибаните е била около 4 хиляди души, срещу 12 хиляди пакистански военни. Афганистанското Министерство на отбраната изрази съмнение, доколко Исламабад действително се бори с талибаните. Виж, Afghanistan.ru, 06.05.2009. 19. Така например, през февруари 2009, Исламабад се споразумя с пакистанските талибани за въвеждането, в северозападната част на страната - в стратегическия район на река Сват и прилежащата и територия, на някои закони на шариата. Долината на Сват, която навремето беше автономно княжество в състава на Пакистан, днес, на практика, отново е независим регион, в който влиянието на централните власти с всеки изминал ден става все по-ефемерно. 20. Първата подобна среща се проведе през май 2009. 21. В навечерието на срещата на върха на НАТО, през април 2009, ставаше дума за още 17 000 американски войници. 22. По американски данни, през 2010 афганистанският БВП е бил само 29,8 млрд долара, което поставя страната на 110-то място в света. Afghanistan// The World Factbook of the United States Central Intelligence Agency. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/af.html 23. Strasbourg / Kehl Summit Declaration, Issued by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Strasbourg / Kehl on 4 April 2009, April 4, 2009. 24. Във връзка с изострянето на ситуацията в Афганистан въпросът за изпращането на войските се оказа в центъра на внимание на американските политици. Споровете в тази връзка станаха още по-разгорещени след изтичането (в началото на септември 2009) на информация от секретния доклад на командващия силите на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл до президента Барак Обама. В него генерал Маккристъл очерта перспективата от реална военна катастрофа в Афганистан, ако не бъдат предприети радикални мерки, включително значително увеличаване на военния контингент. 25. Редица страни обявиха, че няма да удължат пребиваването на континтентите си в Афганистан. 26.Само че афганистанският урок не се оказа от полза за НАТО, по-скоро напротив, случващото се там само «стимулира» идеолозите на алианса. Резултат от това беше приетата, на срещата на НАТО в Лисабон, през есента на 2010, нова Стратегическа концепция, в която кризисното реагиране и миротворческите мисии бяха фиксирани като една от основните задачи (key task) на НАТО. Приетият, през първата половина на 2011, нов документ, съдържащ концепцията за военните операции на НАТО с участието на партньорите и «желаещите» (т.нар. «Политико-военни рамки за участие на партньорите в операции под командването на НАТО»), само потвърждават сериозността на алианса в това отношение. 27. Така например, през есента на 2009, ръководството на НАТО активно убеждаваше Русия да увеличи приноса си за афганистанската кампания, включително като разгледа възможността за безплатна доставка на руски хеликоптери за нуждите на ISAF. 28. NATO Training Mission in Afghanistan, NTM-A // http://ntm-a.com/wordpress2/ 29. ECHO (European Commission Humanitarian Office). 30. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15). 31. Ibid. 32. EU Police Mission in Afghanistan (EUPOL AFGHANISTAN), http://www.eupol-afg.eu/ 33. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15). 34. Преминаването към четвъртата фаза, едновременно в седем афганистански провинции, беше официално обявено от президента Карзаи на 22 март 2011, по време на срещата с представители на НАТО и държавите-участници в ISAF в Берлин. Става дума за провинция Бамиан, град Херат, провинция Кабул, Лашкар Гах (Гелменд), Мазари-Шариф (Балх), Мехтар Лам (Лагман). В другите райони и провинции, ситуацията остава във фаза 3 (на стабилизация). Виж, http://www.nato.int/cps/ru/natolive/news_71685.htm 35. Afghanistan and NATO put theory into practice in their Enduring Partnership, April 14, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_72547.htm 36. Още на една от пресконференцията си в началото на февруари 2011, Хамид Карзаи обяви, че преговаря с американците за разполагането на постоянни техни бази в Афганистан. 37. Веднага след терористичните нападения от 11 септември 2001 тогавашният руски президент Владимир Путин беше сред първите, изразил подкрепа за американския народ от името на руския. 38. Руското Външно министерство подкрепи антитерористичната операция на територията на Афганистан, http://newsru.com/russia/08oct2001/mid/html 39. В Афганистан, НАТО испитва недостиг от бойни и транспортни хеликоптери. В тази страна работат цивилни пилоти на хеликоптери от Русия и ОНД, а руски самолети пренасят от САЩ товари за Афганистан, през Пакистан. Това не е малка помощ, имайки предвид факта, че паркът от хеликоптери и товарни самолети, с който разполага НАТО в Афганистан, до голяма степен включва руска техника. 40. Първата по-шумна съвместна операция на САЩ и Русия за ликвидирането на нарколаборатории беше осъществена в края на октомври 2010, http://www.newsru.com/world/29oct2010/fsknafghan.html 41. Струва си да отбележим, че още преди срещата в Букурещ Франция и Германия подписаха (през 2004) двустранни споразумения с Русия за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия. Аналогично споразумение беше подписано с Испания, през март 2009, и с Италия, през април 2011. 42. До голяма степен, реализацията на това споразумение се проточи заради усложняването на отношенията между Русия и НАТО след събитията в Южен Кавказ през август 2008. 43. Потвърждение за голямата заинтересованост на НАТО от помощта на Москва в Афганистан стана това, че само половин година след началото на политическата криза в отношенията между Русия и пакта, брюкселските чиновници започнаха да изтъкват необходимостта от подобряване на влошените отношения. Съответното политическо решение беше взето на юбилейната среща на НАТО през 2009, като формалните отношения бяха възстановени по време на първата среща на Съвета Русия-НАТО, на остров Корфу, през юни 2009. 44. Това споразумение предвижда използването на руското въздушно пространство при транспортирането на военно оборудване и личен състав за усилване на военния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан. В съответствие с подписания документ, Вашингтон ежегоднно ще изпраща през територията на Русия до 4500 души, както и товари с различно предназначение, което, на свой ред, ще позволи на Белия дом да икономисва до 133 млн. долара годишно от гориво и други логистични разходи. United States-Russia Military Transit Agreement Fact Sheet, July 6, 2009 // The White House. www.whitehouse.gov/the_press_office/FACT-SHEET-United-States-Russia-Military-Transit-Agreement/ 45. Генералният секретар на НАТО покани Русия да се включи във втората афганистанска война, NEWSru.com, 08.10.2009. www.newsru.com/world/08oct2009/inte.html 46. Информация за преговорите между американската администрация и Кабул по този въпрос се появиха в медиите през февруари 2011.
* Президент на Фондация „Креативна дипломация”
Осъществяващият се през последните години процес на обединяване на няколко регионални центрове в момента преживява сериозно изпитаниe, попадайки в задънена улица, докъдето го докараха идеите на „регионализма”, натрапвани на европейските държави. В същото време, създаването на общо средиземноморско-централноазиатско пространство, което да свързва Европа, Азия и Африка, може да осигури необходимите елементи за евразийската интеграция. Лесно можем да забележим, че в процеса на прехода от еднополюсен свят към нова полицентрична система геополитическото напрежение се разрежда предимно в регионите, притежаващи важна стратегическа ценност. Сред тях са Средиземноморският регион и Централна Азия, които бихме могли да наречем „възлови пунктове”, свързващи Европа, Азия и Африка. След 1 март 2003 тези два региона започнаха да представляват специален интерес в процеса на геополитическия анализ на взаимоотношенията между САЩ, водещите евразийски държави и страните от Северна Африка. Както е известно, на тази дата, парламентът на Турция – „страната-мост” между постсъветските републики от Централна Азия и Средиземноморския регион, взе решение да не окаже исканото от САЩ съдействиe за военната им кампания в Ирак (1).
От момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветската империя, започна да изглежда неудържимо и последвалото придвижване на САЩ към центъра на Евразийския суперконтинент, развиващо се по няколко предварително установени направления. Първото е от континентална Европа към бившата „близка чужбина” на СССР, чиято стратегическа цел беше оказването на дългосрочен „натиск” върху силно изтощената и отслабена Русия. Второто – от Средиземно море към новите централноазиатски държави трябваше да раздели на две евро-афро-азиатския регион, нанасяйки болезнен удар в самото сърце на Евразия. Само след няколко години обаче, американското настъпление по това направление „затъна” в блатото на афганистанската кампания.
Технологията на атлантическата доминация Приемането за основа на геополитическия модел, присъщ на западната система, начело със САЩ, и основаващ се на антагонизма между САЩ и Евразия и идеята за „стратегическата опасност” (3), води до това, че анализаторите, които се придържат към този модел, дават предпочитание на критичните фактори в различните региони, влизащи в американската сфера на интереси. Тези фактори обикновено включват вътрешните проблеми, причина за които са, в частност, междуетническите противоречия, социалното неравенство, религиозното и културно разнообразие (4). Технологиите за решаване на подобни задачи могат да бъдат най-разнообразни – от методите на т.нар. „меко въздействие” (които, при всички случаи, целят разпространението на „западните ценности”, демокрацията и либерализма, без оглед на местните културни традиции и особености) до пряката военна намеса. Оправданията за последната също могат да бъдат различни. Така, като предлог за интервенция могат да бъдат избрани „защитата на интересите на САЩ”, „защитата на международния ред” или – по отношение на държавите или правителствата, които Западът предварително и многозначително е оценил като „пропаднали” или като „парии” - използвайки метода на „мекото управление” (soft power), като „крайна мярка за защита на населението и човешките права” (5). Геополитическата визия на САЩ е типичната визия на една океанска държава, градяща отношенията си с другите нации или с другите геополитически субекти на базата на това, че самата тя представлява „остров” (6).
В контекста на новия еднополюсен свят, смятаната за зона на американските геополитически интереси територия на т.нар. „Голям Близък Изток” представлява широк пояс от Мароко, през цяла Централна Азия. Според Вашингтон, този пояс следва да бъде „умиротворен”, защото представлява дъга на нестабилност. Тези възгледи, популяризирани от знаковото изследване на Самюел Хънтингтън и не по-малко знаковия анализ на Збигнев Бжежински, напълно обясняват методите, използвани от САЩ за проникването им в центъра на Евразийския континент и, като следствие, натискът върху територията на Русия, с цел гарантиране на глобално господство. Междувременно обаче, по пътя към реализацията на американските планове възникнаха неочаквани препятствия, като например „възраждането” на Русия, евразийската политика на Путин в Централна Азия, новите договори между Москва и Пекин, както и появата на една „нова” Турция. Тези фактори оказаха влияние и върху определянето на новата зона на интереси на САЩ – т.нар. „Голям Близък Изток”. Символично е, че тази еволюция във визиите беше озвучена официално по време на ливанско-израелската война през 2006. Тогавашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс заяви, че „няма смисъл да продължаваме преговорите, ако целта им е връщането на Ливан и Израел към техния предишен статут. Мисля, че това би било грешка. Онова, на което сме свидетели, в известен смисъл, е само началото, усилващи се родилни болки в процеса на раждането на новия Близък Изток и, независимо от това какво правим, следва да сме убедени, че вървим напред към новия Близък Изток, а не се връщаме към стария” (8). Без съмнение, тази нова дефиниция беше прагматична. По същество, тя беше направена, за да се потвърди, за пореден път, стратегическото сътрудничество на Вашингтон с Тел Авив и да бъде отслабен близкоизточният и съседните му региони. Само няколко дни след въпросното изявление на Кондолиза Райс, тази идея беше интерпретирана от израелския премиер Ехуд Олмерт като „налагане на нов ред в Близкия Изток”. Между другото, подобна програма, наречена „Евразийски Балкани”, беше формулирана от Збигнев Бжежински по отношение ролята на централноазиатския регион, чието овладяване и използване от САЩ трябваше да се осъществят с помощта на дестабилизацията му, използвайки съществуващите ендогенни проблеми и търкания. Целта на въпросната програма беше (и продължава да е) усложняването на потенциалното укрепване на геополитическия съюз между Русия и Китай. В периода между 2006 и началото на операцията срещу Либия, през 2011, САЩ, на практика, продължиха да реализират стратегията си за милитаризиране на пространството между Средиземно море и Централна Азия. В частност, през 2008, те започнаха да използват военната си машина в Африка – т.нар. Африканско командване (AFRICOM). Това командване, което доскоро беше ангажирано в либийската „криза”, цели да укрепи американското военно присъствие в Африка, давайки възможност за контрол и бързо осъществяване на военни интервенции на Черния континент, както и да улесни контрола на САЩ над „новия” Близък Изток и Централна Азия. Накратко казано, стратегията на САЩ се състои в милитаризацията на дъгата Средиземно море – Централна Азия, като основните и задачи са: - да се вбие клин между Южна Европа и Северна Африка; - да се засили контролът на Вашингтон над Северна Африка и Близкия Изток (включително като се използва за целта американската военна база Кемп Бондстийл в Косово), като специално се акцентира върху териториите на Турция, Сирия и Иран; - да се „разцепи” на две евразийското пространство; - да се разшири т.нар. „кризисна дъга” за сметка на Централна Азия. В контекста на решаването на първата и втората от тези задачи, Вашингтон концентрира вниманието си най-вече върху Италия и Турция. Тези две средиземноморски държави, по различни причини (за Италия, до голяма степен, заради нейната енергийна и индустриална политика докато за Турция причината е по-скоро геополитическа, доколкото Анкара се стреми да стане регионален лидер, съперничейки си с Израел), през последните години преформулираха външната си политика така, че в бъдеще, благодарение на укрепналите си отношения с Русия, да се сдобият с необходимите лостове за да се освободят от американската опека. Очевидните опити на Рим и Анкара да увеличат степента на собствената си независимост на международната сцена се сблъскаха не само с фундаменталните геополитически интереси на Вашингтон, но и с плановете на френския президент Саркози за създаване на Средиземноморски съюз. Многополюсният модел и неговите регионални и евразийски перспективи Както вече посочих, действията на САЩ и съюзниците им са насочени към увеличаване и задълбочаване на кризите в Евразия и Средиземноморския регион, а не към тяхното преодоляване. Нещо повече, тези действия целят запазването на американската хегемония чрез милитаризацията на международните отношения и въвличането на локалните играчи, както и идентифицирането на други евентуални бъдещи мишени (Иран, Сирия, Турция), необходими на САЩ за проникването им в Евразия. Всичко това дава повод за размисъл, относно „здравословното състояние” на САЩ и структурирането на многополюсната система. При един по-детайлен анализ става ясно, че военната интервенция срещу Либия от страна на САЩ, Великобритания и Франция не е частен случай, а симптом за трудностите, с които се сблъсква Вашингтон, опитвайки се да използва дипломатически средства, и липсата на чувство за отговорност, каквото би следвало да притежават глобалните играчи. За това свидетелства и нарастващата алчност, която се проявява в политиката на САЩ и която е типична за отслабващите империи. Известният учен и икономист Дейвид Колео (професор в Университета Джон Хопкинс), анализиращ ерозията на американската мощ, отбелязва още през 1987, че „отслабващите държави, вместо да се променят и адаптират към новите реалности, се стремят на всяка цена да укрепят своето колебаещо се господство, като това често прераства в агресивна експанзия” (10). На свой ред, в книгата си „Краят на последната империя” (11), Лука Лауриола с основание предполага, че евразийските държави – Русия, Китай и Индия съзнателно се придържат към такова поведение спрямо „изгубената и обезумяла” свръхдържава, което да не провокира у нея реакции, способни да доведат до планетарна катастрофа. В същото време, структурирането на многополюсна система засега върви бавно. При това не толкова заради скорошните американски действия в Северна Африка, а по-скоро поради прекалено „регионалистичния” подход, възприет от евразийските играчи (Турция, Русия и Китай), оценяващи Средиземноморието и Централна Азия изключително като функция на собствените си национални интереси. Днес те все още не са в състояние да осъзнаят геостратегическото значение, което тези зони имат в далеч по-мащабния сценарий на конфликта между трансконтиненталните (американските) и евразийските геополитически интереси. Възраждането на единното голямо Средиземноморско-Централноазиатско пространство може да гарантира необходимите възможности за преодоляване задънената улица на „регионализма”, причина за която е преходът от моно към мултиполярност, и по този начин да подчертае ролята му на фундаментален „възлов пункт” в евро-афро-азиатския суперрегион. Бележки: 1. Elena Mazzeo, La Turchia tra Europa e Asia,Eurazia, 2011. а. VIII, № 1. 2. Турция е член на НАТО от 18 февруари 1952. 3. «От геополитическа гледна точка, САЩ представляват остров, разположен срещу Евразийския континент. За тях установяването на доминиращи позиции на една единствена държава в Европа или Азия представлява стратегическа опасност, без значение дали се води студена война или не. И тази опасност следва да бъде отстранена, дори ако въпросната държава няма враждебни намерения, тъй като самото и съществуване ограничава възможностите на САЩ да влияят върху хода на събитията”, Хенри Кисинджър, „Дипломацията”, Труд, 1997, с.634-635. „Евразия е осовият суперконтинент на планетата. Онази държава, която доминира в него, ще оказва решаващо влияние в два от трите най-развити икономически региона на света – Западна Европа и Източна Азия. Дори бегъл поглед върху географската карта показва, че държавата, доминираща в Евразия, почти автоматично ще си осигури и контрол над Близкия Изток и Азия. Начинът, по който се разпределя властта в Евразия е от ключово значение за американската глобална доминация”, Збигнев Бжежински „”Геостратегия за Евразия”, сп. „Форийн Афеърс”, 76:5, септември/октомври 1997. 4. Enrico Galoppini, Islamofobia, Edizioni all’insegna del Veltro, Parma 2008. 5. Jean Bricmont, Impérialisme humanitaire. Droits de l’homme, droit d’ingérence, droit du plus fort?, Éditions Aden, Bruxelles 2005; Danilo Zolo, Chi dice umanità. Guerra, diritto e ordine globale, Einaudi, Torino 2000; Danilo Zolo, Terrorismo umanitario. Dalla guerra del Golfo alla strage di Gaza, Diabasis, Reggio Emilia 2009. 6. «В геополитиката, САЩ обикновено биват определяни като „остров”, подобно на Великобритания и Япония. Така се подчертава фактът, че САЩ са морска търговска държава, за която са присъщи морските кампании и концепцията за гарантиране на националната сигурност, базираща се на „запазване на дистанция” и изолация.”, Phil Kelly, „Geopolitica degli Stati Uniti d’America”, Eurazia, 2010. a. VII, № 3. 7. Nicholas Spykman, America’s Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power, Harcourt Brace, New York 1942. 8. «But I have no interest in diplomacy for the sake of returning Lebanon and Israel to the status quo ante. I think it would be a mistake. What we’re seeing here, in a sense, is the growing — the birth pangs of a new Middle East and whatever we do we have to be certain that we’re pushing forward to the new Middle East not going back to the old one», Special Briefing on Travel to the Middle East and Europe, US, Department of State, 21.07.2006 9. Tiberio Graziani, «U.S. strategy in Eurasia and drug production in Afghanistan», Mosca , 9-10 giugno 2010 (http://www.eurasia-rivista.org/4670/u-s-strategy-in-eurasia-and-drug-production-in-afghanistan) 10. David P. Calleo, Beyond American Hegemony: The future of the Western Alliance, New York 1987, p. 142. 11. Luca Lauriola. Fino dell’ ultimo Impero, Palomar, Bari, 2007. -------------------------------------------------------------- * Авторът е главен редактор на италианското списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим
http://geopolitica.eu/actualno/1136-geopolitika-na-narkoticite
Narconomics, a cura di Matteo Tacconi, pp. 204, Edizione Lantana, Roma, 2011 На летището в столицата на Гвинея-Бисау от няколко години насам е „закотвен” огромен самолет „Гълфстрийм”. Навремето той пристига от Венецуела, ескортиран от няколко изтребителя, а на борда му има половин тон кокаин, който обаче се „изпарява” веднага след кацането. Екипажът първоначално е арестуван, но много бързо бива освободен. Днес самолетът все още е на летището, като своеобразен паметник, символизиращ неспособността на международната общност да се бори ефективно с наркотрафика. На маршрутите, историята, мащабите и спецификата на този непознаващ кризите пазар е посветена появилата се наскоро книга „Наркономиката”, чиито редактор е Матео Такони, който е и един от четиримата автори в нея, заедно с такива известни италиански експерти като Стефания Бизари, Чечилия Ферара и Енца Роберта Петрило. Както е известно, кокаинът и хероинът са двата стълба на третия по големина икономически сектор на планетата, който по своето значение стои непосредствено след петролния и оръжейния бизнес, като няма никакви признаци, че може да отстъпи престижното си място в тази „класация”. Ако не ставаше дума за криминален и дори „смъртоносен” икономически сектор, бихме могли само да се възхищаваме (подобно усещане например оставя в бестселъра си „Гомор” Роберто Савиано) от предприемчивостта на повечето играчи в този бизнес, които винаги са готови за проникване на нови пазари, формиране на нови съюзи и изграждане на изключително сложни механизми и маршрути за доставка на наркотиците от производителите до потребителите. Действително, мултинационалните наркокорпорации нямат никакъв проблем да се договорят както с афганистанските селяни, така и с лондонските брокери или пък с неаполитанската Камора. В книгата под редакцията на Такони са очертани глобалните пътища на наркотрафика. Така, кокаинът от Латинска Америка се изпраща за Съединените щати през Мексико и достига Европа през Западна Африка. Пътят на хероина пък започва от маковите полета в Афганистан за да достигне Русия през Централна Азия, а Европа – през Турция и Балканите (включително България). Днес Перу е основният производител на кокаин, измествайки Колумбия, която обаче все още е преди Боливия. Що се отнася до кокаиновия трафик, тук мексиканците вече са изместили колумбийците. По данни на ООН, този наркотик се употребява от 19 млн. души по света, 6,2 млн. от които живеят в Северна Америка, а 4,5 млн. в Европа. Тайната на успеха на подобен грандиозен бизнес е в изключително ефективната глобална мрежа, която, благодарение на съвпадащите интереси между наркобароните и криминалните европейски групировки (и, в частност, Ндрангетата, Камората и балканските мафии), снабява Стария континент с огромни количества кокаин. Подобни мащабни доставки обаче, не биха били възможни без участието на африканските „брокери”. Защото този аспект на глобализацията засегна пряко и Черния континент, доказателство за което е дейността на двете основни регионални наркогрупировки в Персийския залив и в Гвинея-Бисау. Наркотиците се прехвърлят през Зелени нос, Гамбия, Сенегал и Бенин, ангажирайки в трафика Гана и Нигерия. Безброй куриери-фрийлансъри редовно пренасят малки пратки от по 600-700 грама кокаин срещу 2-3 хиляди евро.
Следват Мянма и Мексико, две други държави, с които Западът (макар и по съвършено различни причини) не може да води надежден политически диалог. От Афганистан, който е на първо място и в пречистването на хероина (там се обработват до 60% от цялото количество), маршрутите на наркотрафика водят към сърцето на нашия континент, на който се падат 26% от цялото търсене на този наркотик. В Великобритания го употребяват 23%, в Испания 21%, в Италия 19%, във Франция 12%, а в Германия 9%. При това, като континентални центрове на наркотрафика се очертават Испания (заради „удобното” си законодателство) и Холандия. В тази връзка, авторите на „Наркономиката” дават много интересни данни за Антилските острови, играещи ключова роля в трафика на кокаин за Амстердам. Това, в общи линии, е географията на белия и кафявия наркотик. Книгата предлага великолепен анализ на икономическите и политически последици от гигантския наркобизнес, демонстрирайки ни мрачното очарование на злото, пропило този глобален пазар, който, макар и не винаги директно, засяга всички ни. Защото няма нито един „здрав” сектор на глобалната икономика, в който да не участват по някакъв начин наркодоларите, наркоеврата или наркорублите: банките, офшорните сметки, резиденциите, хотелите, казината, ресторантите и всичко, което би било полезно за изпирането на огромните суми пари и превръщането на бялото в черно – подчертават авторите, напомняйки ни как този „сив свят” е свързан с нашата ежедневна дейност – спестяванията ни се пазят в същите банки, в които влизат и приходите от наркотрафика, често се храним в ресторанти, отворени с пари от пласирането на поредната пратка кокаин, или пък почиваме в хотели, изградени със средства от трафика на хероин”. Тоест, битката с наркотрафика е мръсна война, която изключително трудно може да бъде спечелена, а печалната истина е, че всички сме участници в нея. Афганистанският наркобум Както е известно, през десетилетието след военната интервенция на САЩ и съюзниците им в Афганистан и последвалата му окупация, тази страна произвеждаше 90% от цялото количество нелегален опиум на планетата, което пък представлява основния източник на приходи за местното бунтовническо движение. Както обяви наскоро ООН, през 2011 общата площ на засетите с опиумен мак полета в Афганистан е достигнала 131 хил. хектара, което е със 7% повече, отколкото през 2010. Имайки предвид значително по-високите средни добиви от един хектар, това означава, че общото производство на опиум ще нарасне с 61%. Увеличаването на маковите полета е сред доказателствата за провала на усилията на гражданските партньори на НАТО и най-вече на „групите по възстановяване”, които така и не съумяха да убедят местните селяни да заменят отглеждането на мак с алтернативни селскостопански култури. В доклада на ООН се посочва, че през 2011 стойността на сухия опиум е нараснала с 43% в сравнение с 2010, а пък общите приходи от отлеждането на опиумни култури ще се увеличат със 133%, достигайки 1,4 млрд. долара, т.е. 9% от афганистанския БВП. „Ако към тази печалба добавим и онази от производството и трафика на хероин, става ясно, че опиумът отдавна се е превърнал в ключов елемент на афганистанската икономика, гарантирайки много сериозни средства за нуждите на бунтовниците и подхранвайки корупцията” – се подчертава в доклада. На свой ред, представителят на Службата на ООН по наркотиците и престъпността (UNODC) в Афганистан Жан-Люк Льомайо твърди, че в периода 2001-2010 наркотрафикът е генерирал годишно по 2 млрд. долара в Афганистан и 66 млрд. долара извън страната. Според него, от тези 2 млрд. 10% са отивали у бунтовниците, а около 20% у селяните, обработващи маковите полета. Той смята, че останалите 1,4 млрд. долара най-вероятно са били поделяни между корумпираните местни власти и организираната престъпност. Междувременно обаче, през 2010 цените са нараснали с 300%, което означава, че „селяните вероятно ще получат 1,4 млрд., бунтовниците – около 700 млн. долара , докато корумпираните държавни чиновници и криминалния сектор ще си поделят почти 4 млрд. долара”. Както е известно, афганистанските власти твърдят, че се опитват да прочистят страната от нелегалното производство на опиум още от времето, когато Движението Талибан беше свалено от власт (през 2001). „Общият обем на прочистените от макови насаждения площи нарасна с 65%, през 2011, но това са само 3% от всички обработваеми земи в страната – подчертава в тази връзка Льомайо, добавяйки, че – макар в някои сфери на борбата с наркотиците се очертава известен прогрес, средносрочните показатели за производството на опиум не са никак обнадеждаващи”. Наркотрафик и геополитика
В условията не непрекъсната война и очевидната неспособност на правителството в Кабул да контролира територията на страната, средствата, отделяни от международните организации за заместване на маковите насаждения с други селскостопански култури, се изразходват за съвършено противоположни цели. Така, през 2004 правителството на Хамид Карзаи предложи на афганистанските селяни 1 250 долара за унищожаването на един хектар макови насаждения, при положение, че изкупвачите на суровина за нарколабораториите им предлагат средно по 16 000 долара за добития от един хектар мак (а да не забравяме, че реколтите в Афганистан се събират по два-три пъти годишно). На свой ред, американските военни, кой знае защо, предпочитат да действат по-активно срещу наркотрафика в южната част на Афганистан, т.е. в онези райони на страната, където постоянните бойни действия не позволяват разгръщането на мащабно наркопроизводство. В същото време, в северните зони, американските компании изградиха през последните години немалко пътища и мостове, свързващи Афганистан с Таджикистан, а оттам, през Узбекистан, Киргизстан и Азербайджан – с Русия. По тези пътища, наред с всичко останало вървят и керваните с наркотици към територията на Руската Федерация и Европа (т.нар. „северен маршрут” на наркотрафика, който напоследък се очертава като основен). Междувременно, на запад, Иран съумя да създаде плътна преграда пред наркотрафика от Афганистан. Тук минава една от най-стриктно охраняваните граници в света – верига от укрепления с петметрови преградни ровове, стени и наблюдателни кули, разположени на всеки 300 метра, допълнени от изключително мощно иранско военно присъствие (до 60% от сухопътните сили на Иран са разположени именно по тази отбранителна линия). Както е известно, мониторингът на ситуацията с наркотиците в Афганистан се осъществява от Службата на ООН по наркотиците и престъпността (UNODC), но информацията, която тя изнася за площта на маковите полети и обема на производството на наркотици в страната поражда сериозни съмнения сред експертите. Мнозина от тях смятат, че данните на UNODC систематично се занижават. Така, ако според UNODC обемите на хероиновия трафик по „северния маршрут” (т.е. през територията на Русия) са не повече от 15% от целия, руските специални служби твърдят, че „през последните години тези обеми рязко са нараснали и в момента са поне 35% от целия наркотрафик от Афганистан”. При това, нелегалният трафик на афганистански наркотици по „северния маршрут” се осъществява с всички видове транспорт: 70% с автомобилен, 20% - с железопътен и 10% - с въздушен транспорт. Значителна част от контрабандата се реализира под формата на доставки на селскостопанска продукция, като наркотрафикът се улеснява от това, че митническите служби на Казахстан например не извършват детайлна проверка на автомобилите, идващи от Азия. Неслучайно известният американски експерт по Афганистан Ендрю Тъли, директно говори за „хероиновия натиск”, който Афганистан осъществява върху Иран и Русия. Впрочем, данните на руската статистика потвърждават това. Така, през последните години общият брой на регистрираните в Русия тежки и особено тежки престъпления, свързани с нелегалния наркотрафик, непрекъснато нараства. През 2008 например на различни гранични пункове са били задържани 212 наркотрафиканти, а само руските служби за борба с наркотиците са задържали 753 чуждестранни граждани, опитващи се да пласират големи количества наркотици в страната. Впрочем, само за първите три месеца на 2009, броят на задържаните на границата наркотрафиканти е достигнал 100 души (предимно граждани на централноазиатски държави). Междувременно, в края на 2009, беше закрита Агенцията за контрол на наркотиците в Киргизстан, като функциите и преминаха към министерствата на вътрешните работи и здравеопазването. Повечето експерти по наркотрафика от региона разкритикуваха остро това решение, посочвайки, че „Киргизстан отдавна се е превърнал в гигантска перачница на криминални капитали от целия свят, включително пари на наркобароните”. На свой ред, Казахстан, който нерядко се рекламира като „преден пост” в борбата с наркотрафика от Афганистан към Русия и Европа, очевидно не се справя с тази роля. Липсата на сериозен контрол на влизащите в тази страна чуждестранни граждани (или лица без гражданство), както и огромната дължина (7,6 хил. км) на казахстанско-руската граница и недостига на необходимите технически средства позволява почти безпрепятствения внос на афганистанските наркотици в Русия (и оттам в Европа). На този фон трудно може да се спори с онези западноевропейски и американски анализатори, твърдящи, че „борбата с производството на афганистанските наркотици, което носи колосални печалби, по принцип, не е изгодна за САЩ”. Да не забравяме например, че наркопроизводството и наркотрафикът осигуряват значителни приходи на много компании, които директно обслужват силите на коалицията в Афганистан. Както е известно, за производството на хероин са необходими огромно количество оцетна киселина, ацетон и солна киселина, които не се произвеждат в Афганистан, но очевидно се внасят и то в индустриални количества. Което е по силите само на големите чуждестранни компании, работещи в страната. Неслучайно, наскоро командването на германския контингент от силите на международната коалиция започна разследване срещу дюселдорфската компания Ecolog (която официално е ангажирана с почистване и други услуги за силите на ISAF), подозирайки я в контрабанда на наркотици. Това, разбира се, провокира сериозен скандал в самата Германия. Най-важното обаче е, че днес в Афганистан съществуват почти идеални условия за пренасочването на основният поток на наркотрафика към „северния маршрут”, т.е. към Русия. Въпросът, защо нещата се развиват в тази посока и за кого е изгодно това, има достатъчно ясен отговор и той е свързан именно с превръщането на наркотрафика в геополитически инструмент в битката за надмощие между големите сили както в региона на Централна Азия, така и в глобален мащаб. --------------------------------- *Българско геополитическо дружество Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите. Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница. Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. Тези направления ще разчитат да получават газ от Азербайджан, Туркменистан и Ирак, като последната посока дойде съвсем скоро, след съобщението за окончателно изтегляне на американските войски от Ирак.
Едва ли не – ако Иран откаже да играе по свирката на Щатите, то ще му отрежат квитанцията за участие в енергийния износ! Ричард Морнингстар бе първият, който свърза и изрече нещо, което всички осъзнаваха и виждаха – но не коментираха: връзката подчинение на официален Вашингтон и тотално разоръжаване срещу благоволение за ползване на ирански енергийни ресурси от ЕС и САЩ! „Иран беше изваден от „Nabucco“ публикува днес „Независимая газета” и това е най-точното определение на ситуацията.
„Независимая газета” не се ограничава единствено до съобщаване на новината, и задава и няколко много интересни въпроса по проблемите, които неминуемо ще възникнат от този отказ от ирански газ. „Изключвайки Техеран от проекта „Nabucco“, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители? Друг въпрос е продиктуван от реалностите на общия икономически спад и като следствие, съкращаването на потреблението на газ като цяло. Трети въпрос е свързан с повишаването на популярността на използването на шистов газ, запаси от който има във Франция, Полша, Швеция, Украйна. Четвърти въпрос: необходим ли е съмнителния като рентабилност „Nabucco“ в условията на „пренасищане” на Европа с евтин втечнен газ от Близкия Изток и Тринидад и Тобаго?”
Всеки, който следи осигуряването на пълнене на тръбата на „Nabucco“ е наясно, че без Иран няма как да върви този газопровод. Противно на съобщението на акционерите на „Nabucco“, шефът на иранската Националната газова компания, Азизола Рамезани в интервю, цитирано от ИТАР-ТАСС заяви днес: „Предвид факта, че страните, които подписаха споразумението за „Nabucco“ не разполагат с достатъчно потенциал за напълване на газопровода, то включването на Иран е много вероятно". Ако някой е искал да свърже „Nabucco“ със сигурни по обем доставки на газ, то това бе Турция, която вече повече от година смени проамериканския си курс за такъв с посока: Иран, Русия, Китай. Историята с Иран и влошените отношения на официален Техеран с Вашингтон вървят напоследък на приливи и отливи. Преди три дни иранският президент Махмуд Ахмадинеджад обеща глобален отговор в случай на нападение над страната му. Това той направи в интервю за катарския вестник ”Шарк ал Аусат”. „Нашите възможности нямат ограничения. Те ще засегнат цялата планета”, каза Ахмадинеджад в отговор на въпрос за иранската реакция в случай на нападение. САЩ и Израел никога не са отхвърляли провеждането на военни удари срещу Техеран като мярка за прекратяване на иранската ядрена програма, която заедно с някои други западни сили подозират, че цели разработването на оръжия. Същият ден, в същия вестник, външният министър на Бахрейн, шейх Халид бин Ахмед ал Халифа заяви, че страната му няма да позволи на Съединените щати да използват своята военна база на територията на емирството за нападение срещу Иран. Външният министър припомни, че военните споразумения между Бахрейн и американската администрация са с отбранителен характер. Месец по-рано турският външен министър Ахмед Давутоглу съобщи, след края на тристранни преговори в Истанбул между Турция, Иран и Бразилия, че Иран е готов да обсъжда своята ядрена програма с представители на ЕС през септември, след края на свещения месец Рамадан.
„Атаката срещу международна централа е равносилна на международно престъпление и последствията от това няма да бъдат ограничени до страната, в която се намира централата, а ще бъдат глобални", заяви в отговор директорът на иранската ядрена програма Али Акбар Салехи. Съобщено бе официално, че първата иранска ядрена централа, която се намира близо до южния пристанищен град Бушер, ще започне да функционира на 21 август и ще произвежда електричество. Стартирането на дейността на централата стана в момент на нарастващ международен натиск върху Техеран заради ядрената програма. Иран настоява, че тя има единствено мирни цели. Горивото за централата ще се доставя от Русия. Въвеждането в експлоатация на АЕЦ „Бушер” в Иран ще се контролира от инспектори на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Това съобщи ръководителят на Федералната агенция за атомна енергия на Русия „Росатом” Сергей Кириенко, предаде BBC.
Пак на 21 август американска делегация, подкрепяща санкциите срещу Иран, завърши обиколката си в осем страни: Бразилия, Еквадор, Турция, Бахрейн, ОАЕ, Ливан, Южна Корея и Япония, където проведе срещи, както с правителствени лидери, така и с представители на частния бизнес. При разговорите делегатите са отправили предупреждение за налагането на американски санкции срещу нарушителите, които не съблюдават обявени наказателни мерки срещу Иран, след като страната продължава да отхвърля искането на международната общност да се откаже от ядрената си програма. Тази обиколка представители на официален Вашингтон предприеха след като още през месец юли САЩ, Канада и Европейският съюз приеха нови санкции срещу Техеран. Тези мерки имат за цел да парализират банковата система на Иран, като възпрепятстват търговията, инвестирането и размяната на технологии в петролния и газовия сектор. Едва ли „Nabucco“ е главната новина в изтеклото вече съобщение за отказ на акционерите му от ирански газ. Основната новина е, че САЩ и Израел се готвят да действат в тандем срещу Иран, за да го поставят на колене и за целта Иран е заобиколен от американски войски, които са разположени в 10 държави в района. Ще започна изборяването на американски войски около Иран, така, както е дадено в месечното издание „Строго секретно”. В Пакистан и Афганистан, Щатите, под предлог, че се борят срещу Ал Кайда Щатите не спират бойните си действия. В Персийския залив, който се явява южна граница на Иран са разположени в момента американски и израелски военни кораби. Кувейт, въоръжен от Щатите има и американски бази по югозападната си граница с Иран. На запад – където Иран граничи с Турция и Ирак също има американски бази и войски. Тук следва уточнение, че Турция е категорична, че базите на Щатите от нейна територия няма да позволи да се използват за въздушно нападение срещу Иран. В същото време Ирак не е в позиция да се противи на американците за използване на базите от негова територия срещу Иран. На северната иранска граица са: Туркменистан, Каспийско море и Азербайджан. В края на юни израелски източници пуснаха провокативна лъжа, че по северозападната иранска граица е обявено военно положение и че Корпусът на стражите на ислямската революция съсредоточава там части и военна техника. Официален Техеран веднага опроверга лъжата. В същото време в Азербайджан САЩ и Израел са съсредоточили големи по численост армейски сили в базите на ВВС и че има готовност оттам да бъде нанесен удар по ядрени обекти на Иран! В опит да регулира обстановката и нарастващото напрежение, турския премиер Ердоган обяви за недействителен военния договор на неговата държава с Израел и затвори въздушното си пространство за израелска авиация. От всичко изнесено до тук е ясно, че не участието на Иран в „Nabucco“ е проблемът, точно обратното е: участие на Иран в „Nabucco“ би осигурил проекта с газ. Проблемът са новите стратегически военни цели на официален Вашингтон и тяхната посока е: Иран. Разликата с Ирак и Афганистан този път е, че Иран има подкрепата на държави като Русия и Турция и по-същественото: Иран не е беззащитен, а добре подсигурен с отбранителни и нападателни съоръжения! Затога Щатите за пореден път се наложиха над Европа – да изключи Иран като източник на природен газ за тръбата на „Nabucco“, т. е. половината количество за този газопровод остава неосигурено! Инвестицията за газопровода „Nabucco“ е на стойност 7,9 млрд. евро по предварителни оценки. Планираният капацитет след крайната фаза е 31 млрд. куб. м. Планира се строителните работи на практика да започнат през следващата година и първият газ да тръгне по тръбата през 2014 г. Въпросът е: какво ще се случи до тогава и кой ще осигури пълненето на газопровода. • Водещи коментатори и журналисти, са убедени, че с операцията си „УикиЛийкс” ЦРУ и Мосад отварят нова страница в информационните кибер-войни • И ви моля да не се стряскате от появата на вездесъщия Джордж Сорос и в този криминален сюжет! След първоначалното задоволство от новият модел на прозрачност и информационно общество, което Джулиан Асандж и водената от него УикиЛийкс заявиха, особено през 2010 г. чрез публикуването на зашематяващи масиви от почти 500,000 класифицирани документи на Пентагона за войните в Афганистан и Ирак, дойде дълго рекламираното „изтичане на нова партида информация – основно грами на Държавния департамент на САЩ. Но тази кампания донесе много повече разочарование и почти пълна липса на смислена информация.
ЗАГЛОЖДИ МЕ СЪМНЕНИЕ В света на матрицата, в който живеем, пред всяко сензационно разкриване на информация за кукловодите на планетата, задължително минавам рутинните въпроси: 1) Това информация ли е? Има и още критични въпроси, но и тези стигат. И щом започнах да се ровя и анализирам пропуснати преди това дребни факти и най-вече логически несъответствия, яко изглеждащата китайска стена на Асандж започна да се пропуква и разпада. Какво се случи? Първото което ми изскочи подсъзнателно бе, че историята разказвана от австралиеца Асандж изглежда прекалено красиво, за да е истина. Организацията имала над 10,000 преки помощници и ятаци по цял свят, които съхранявали копия от базите данни. Зад УикиЛийкс стоели най-добрите хакери. Анонимността на източниците се гарантирала от самия модел на структуриране на организацията… После се запитах, как така без никакви проблеми американците практически блокираха дейността на Уикилийкс при третото изтичане на информация, но не го направиха при второто?! И това, след като при първото изтичане, вече са били наясно, че сайтът има капацитет, а не отправя празни заплахи. И естествено дойде ред и на въпроса, как така, янките претрепаха един цял народ заради несъществуващи оръжия за масово поразяване и доутрепват сега още един, заради това, че уж криел из пещерите си Осама бин Ладен, а се държат като на дворцов бал с човек, който уж вадел на показ целият архив на националната им сигурност!? И вместо да му спретнат един хубав инфаркт, му устройват паркетни изпълнения със смехотворни обвинения за изнасилване и прочее и прочее. И в този момент схванах, че Уикилийкс понамирисва не, ами направо вони на глобална манипулация. Потърсих мнения на сериозни коментатори и изследователи и никак не се изненадах, да открия, че и други си мислят за същото. Тук ви предлагам изказвания на двама души, чиято репутация е безупречна и в чието мнение винаги е добре да се вслушаш внимателно – изключително популярния телевизионен водещ и коментатор от едно от най-високорейтинговите предавания в Русия „Однако” – Михаил Леонтиев и известният американски разследващ журналист Уейн Мадсън. Прочетете и тях и помислете сами върху казуса. Колкото до мен, не съм изненадан от най-новото „оръжие за масово поразяване” разработено за информационните войни на двайсет и първи век, но е истина, че ще съм дълбоко разочарован, ако съмненията ми се потвърдят от времето. Колко хубаво би било, ако ние, обикновените граждани на земята можехме да вземем нещата в свои ръце, така, както сладкодумно разказваше Джулиан Асандж…  Михаил ЛЕОНТИЕВ, водещ на руското тв-предаване „Однако”:От статията му „УИКИЛИЙКС” … Друго нещо е Асанж. Този тип отсега нататък ще го наблюдаваме много внимателно. В момента той преживява върха на своята кариера, въпреки, че изглежда в тия неща няма предел за мащабите в които можеш да се разгърнеш. Т.е., Асанж вече е арестуван (най-малкото е с електронна гривна за проследяване), сметките му са блокирани (кои от сметките му?) при това без съдебно разпореждане. При което е арестуван по смехотворно обвинение (за секс без презерватив). При това американците, обявили го за обществен враг номер едно, веднага заявиха, че нямат намерение да искат екстрадицията му! Откога Америка доби навика да не преследва престъпници, представляващи, на всичкото отгоре, заплаха за американската държава и живота на американските граждани?! По същество Джулиан Асанж представлява точно такава заплаха за действащия световен ред, каквато е Ерик Кантона за банките. По същество това е цирк. И най-забавното в цялата история е, че по този цирк се прехласнаха почти всички. Дори тези, които не можеше да не забележат очевидните несъвпадения в историята с УикиЛийкс, в същото време не можаха да превъзмогнат съблазънта да се полакомят за продуктите на асанжевата помия. Т.е. едната половина от задачата е вече изпълнена. УикиЛийкс днес се ползва с най-голям кредит на доверие по света. При това той е в състояние да използва за разпространение на своите материали практически всички световни медии. Т.е., фактически това е е най-грандиозният медиаинструмент в историята. И както вече сме го казвали, може би е използван за най-мащабната медийна провокация. Това, че днешните войни са войни информационни е баналност, която само ленивият го мързи да повтаря. Обаче, обстоятелството, че всяка война е свързана с появата на нови, по-съвършени оръжейни системи, в това число и за масово поразяване, неизвестно защо предизвиква удивление. УикиЛийкс е само и единствено логично развитие на оръжията на информационната война.. Въобще, смисълът на информационната война е в това, че няма смисъл да се стреля в човека, ако е възможно да измениш неговото отношение към самия себе си. Тогава, той сам ще се застреля. Т.е., страната станала обект на успешна информационна атака, би трябвало сама да се застреля.  Уейн МАДСЪН, американски разследващ журналист собственик на сайта „Wayne Madsen Report”:От статията му „ЦРУ, Мосад и Сорос са зад УикиЛийкс” Гъмжи от подозрения, че УикиЛийкс е част от американските кибер-военни операции. През януари 2007 г., Джон Янг, който ръководи Криптом, сайт, публикуващ класифицирана информация, напусна Уикилийкс, обявявайки, че тази организация е фасада за операциите на ЦРУ. В подкрепа на твърдението си Янг публикува над 150 е-мейла изпратени от активисти на УикиЛийкс до Криптом… Стана известно също така, че в консултативния съвет на УикиЛийкс членува Бен Лори, някогашен програмист на Гугъл, който наскоро подписа договор с Националната агенция за сигурност на САЩ и е обвиняван от Китай, че е е бил част от екипа на американската кибер-шпионска кампания спещу Китай… Съществуват основателни съмнения, че УикиЛийкс е още една от финансираните от Сорос операции под „фалшив флаг”. WMR научи, че след като бившият сенатор Норм Коулман решил да се противопостави на соросовата кандидатура Марк Мълок Браун (бивш зам. генерален секретар на ООН) за президент на Световната банка, Сорос привежда УикиЛийкс на високи обороти. Германският резидент на УикиЛийкс – Даниел Шмит – хаква списъка с поддръжниците на Коулман, открадвайки информация за кредитните карти и адреси, като публикува откраднатото на сайта на УикиЛийкс. По този начин кандидатът на демократите Ал Франкин, мощно подкрепян от Сорос, побеждава Коулман на следващите избори. Според други източници стана известно, че Сорос стои зад операцията по преместването на Уикилийкс в Исландия, за да добие сериозна тежест там във връзка с овладяването на банковите операции и завладяване на неразработаните ресурси в Гренландия… ______________________________________________________________________ Не мога да не отбележа, че не един и двама читатели на първоначалната ми публикация за УикиЛийкс изказаха обосновано съмненията си. Не отричам, че аз също имах съмнения, но някак си надеждата, за решителна промяна в нашата, заплашена от погибел цивилизация взе връх. Ето някои от читателските мнения: ralph_m Не ви ли се струва че прекалено големия шум който се вдигна говори за постановка. Съмнително е например че това се случва точно около гласуването за съдбата на интернет: http://svobodnaplaneta.com/story/6957 При това „изтичане“ на информация не се разбра почти нищо ново (кой бил алкохолик, имало корупция, щатската армия издевателтва и мародерства над окупираните от нея територии и хора,….) кое беше новото което незнаеха масите не се разбра. С единната реакция на всички правителства относно „изтичането“ на информация заради WikiLeaks май е ясен резултатът от гласуването за ограничаване на свободата за распространение на информация в мрежата. Просто им беше показано че ако не ограничат с вота си достъпа до инфо в интернет може там да намерят къде по големи тайни заради които като нищо тълпата някоя революцийка да спретне и да помете цялата лицемерна система. Изтеклото инфо беше доста внимателно подбрано и изчистено за да не предизвика огромни вълнения и реакции сред тълпите, а господарите им да бъдат насочени към правилния вот. asdasd Авторе, съжалявам за надеждите ти, но цялата игра е да се сложи ръка върху интернет. Много им пречи на евроатлантиците , да ги наречем така. „Хулиганът“ всъщност е „наше момче“… Ще бъдем ли отново разочаровани до болка? Ще се окаже ли, че поредната надежда за справедливост и прозрачност в нашия свят е била поредната манипулационна операция? Предстои ни да си го изясним в следващите няколко месеца. Важното е, че започваме да развиваме интуиция към многоходовите комбинации в матрицата, а това макар и мъничка стъпка, е все пак стъпка, активна съпротива. Важното е да не се примирява, да не позволяваме с тоягата и моркова да ни вкарат в кошарата, защото това ще е краят на цивилизацията ни. • Австралийският кибер-хулиган Джулиан Асанж и хилядите доброволци на изобличителния интернет сайт ще сринат до основи лицемерните двойни стандарти на западната демокрация САЩ очакват в близките дни масово изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс“ (Wikileaks.org) и се готвят за най-лошия сценарий, заяви говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.. „Изтичането на тези информации вреди на САЩ и на интересите ни. Това създава напрежение в отношенията между нашите дипломати и приятелите ни по целия свят“. Той допълни, че американските посолства по света са започнали да информират съответните правителства за това, че документите може да бъдат разпространени в близките дни. „Не знаем какво ще бъде публикувано. Знаем, че „Уикилийкс“ разполага с грами на Държавния департамент – вътрешни писма за наши разговори с правителствени представители и частни лица” . (Асошиейтид прес). Повод за новите американски притеснения бе съобщението на „УикиЛийкс“ в социалната мрежа Туитър от 22-ри ноември т.г., че следващите документи, които ще публикува, ще бъдат седем пъти повече по обем от документите, които бяха разпространени за Ирак. А тогава те бяха общо около 400 000 секретни документа. Какво е „УикиЛийкс”?  „УикиЛийкс” е международна организация, която публикува поверителни и секретни документи от анонимни източници в световната мрежа. Едноименният сайт е изграден и функционира от 2006-та година и се управлява от Съншайн прес. Точно една година след старта си, сайтът декларира, че разполага с база-данни, която е нарастнала до 1,200,000 документа, които разобличават правителствени и корпоративни злоупотреби т.е., така наречената класифицирана информация. Целият този чудовищен обем документи с гриф „Строго секретно” се осигурява с безкористното съдействие на хиляди анонимни изобличители (от англ. термин whistleblower). Експертите по журналистика наричат това „краудсорсинг“ – да използваш мрежа от хора, които се ровят в документи, вместо да разчиташ на самотен разследващ репортер, който се среща с „Дълбокото гърло“ на някой паркинг.Основната фигура, наложила се особено категорично, като двигател на организацията, в последната година – Джулиан Асанж заяви за „Шпигел“: „Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците!” „Искаме три неща: да осигурим свобода на печата, да разкрием злоупотребите и да съхраним документите, които правят Историята“, това заявление пък Асанж направи пред представител на агенция Франс прес в Стокхолм. И допълни: „Изправяме се срещу организации, които не се подчиняват на правилата. Изправяме се срещу разузнавателни агенции“. А ето какво пояснява по отношение на източниците на информация на „УикиЛийкс”, нейният лидер: „Често ни питат: проверявате ли източниците си? Всъщност ние проверяваме документи. Обаждаме се и питаме: тези документи ваши ли са? Да, не или може би? Мисля, че това е доста по-високо изискване“. Самата технология на обнародването на секретните документи от страна на „Уикилийкс” обаче, също е революционна и поради това изключително ефективна. В тази връзка коментаторите Макмилън и Грифитс от Ройтерс пишат: „Организацията „УикиЛийкс“ публикува над 90 хил. документа на своя сайт, но за да си гарантира, че те ще привлекат внимание и ще получат широк отзвук, ги сподели първо с американския в. „Ню Йорк таймс“, лондонския в.“Гардиън“ и германското сп. „Шпигел“. В този случай „Уикилийкс“ ангажира мрежата си със сортиране на документите, но нае по същество трите световни медии като отдели за сверяване на фактите и гаранти на качеството на информацията – форма на сътрудничество, която не се бе случвала преди появата на интернет.” А Едуард Васерман, професор по медийна етика в университета „Вашингтон и Лий“ в Лексингтън, щата Вирджиния допълва в същата посока: „Ако „Уикилийкс“ беше поместила сама целия материал, до който се беше добрала, щяха да я обвинят в пълна безотговорност. Тогава организацията в никакъв случай нямаше да придобие такава известност и да получи сегашната публичност.“ Кой е Джулиан Асанж?  Джулиан Асанж, 39-годишният австралиец, който със своя сайт „УикиЛийкс“ насочва медийните прожектори към скритите скандали на планетата, е загадъчна личност, която обгрижва сенчестите си територии с умението на експерт по съхраняване на тайни. Основател и емблема на специализирания сайт за поверителни документи, Асанж трупа разкрития за събития от Ирак през Исландия до Кения, а напоследък направи най-големия си удар с документите за войната в Афганистан. С публикуването на 77 000 поверителни документи на 23 юли, той предизвика медийна буря и залп от критики от Пентагона, който го обвини в безотговорност. Той накара ЦРУ да потръпне, спечели си славата на ловец на злоупотреби и апостол на прозрачността. Но остава загадъчен и отказва – може би от предпазливост – да оповести рождената си дата. Марк Прел от Франс прес, проучващ от доста време загадъчната личност на Асанж, разказва за него, че е роден през 1971 г. на остров Магнетик, в североизточна Австралия, прекарва детството си в номадски живот и учи в 37 училища. Като тийнейджър в Мелбърн открива, че има дарба за компютърно пиратство. Но полицията го залавя и той успява да се измъкне с глоба, като признава вината си и дава клетва за примерно поведение. Полицията така и не успява да установи дали е замесен в случая през октомври 1989 г., когато на мониторите в НАСА се появява надписът WANK (чикиджия) малко преди изстрелването на совалката „Атлантис“. „След това бях съветник по сигурността, основах една от първите компании за информационно обслужване в Австралия, бях консултант по технологии, разследващ журналист и съавтор на книга“, изброява той. Асанж основава „Уикилийкс“ през 2006 г. заедно с още десетина души – правозащитници и експерти по медии и технологии. Висок, слаб, учтив, със заучено иронична усмивка, той мери всяка своя дума и прави малка пауза, преди да отговори. Речта му е ясна и напълно овладяна. Уклончив е, не отговаря на въпроси откъде идва и къде отива, скача от столица в столица, живее у поддръжници или приятели на приятели. След публикуването на поверителните документи за Афганистан е много дискретен. Подстригал е дългите си прошарени руси коси, заради които го сравнявали с ангел, не дава никакви телефонни номера, подозира, че Австралия е замразила една от банковите му сметки и смята, че го следят, откакто бил в Лондон в началото на август. Исландия и Швеция, където се радва на подкрепа и на благоприятни закони – са страните, където обича да ходи, обикаляйки света – от Лондон до Найроби, от Холандия до Калифорния. В Рейкявик в началото на март работил по „Проект Б“. Прекарал няколко седмици в къща с постоянно спуснати завеси. С няколко поддръжници на „УикиЛийкс“ подготвил първата сензация: видеозапис, заснет от камера на военен хеликоптер на грешно действие на американската армия в Багдад през 2007 г. Според американското сп. „Ню Йоркър“ компютърният гений Асанж сам декриптирал видеозаписа, което според него било“умерено трудно“. Той е високо ерудиран и се бори за нова журналистика. Повече от информационна революция, но колко повече? Много повече! Това е краткият отговор. Защото явлението „УикиЛийкс”, не е просто интернет феномен. Разобличавайки гръмогласно правителствените и корпоративни престъпления, доскоро прикрити удобно зад псевдозаконовата благовидна фасада на „класифицирана информация” на имперското високомерие, Асанж и съмишленици енергично и без всякакви излишни скрупули яко подкопават основите на лицемерната западна демокрация на двойни стандарти на всяко развнище, имперската демокрация в стил САЩ. И ще я съборят. Световната мрежа, породила феномена е и най-добрият гарант за неговия успех. Ако перифразираме Ленин за революционната ситуация, основният й признак е налице – управляващите елити не могат да я карат по старому, а хората от ХХІ-ви век, не искат да я карат по старому.
От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия. През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война” Мрежовата война на САЩ Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието). Геополитическите кодове като инструменти на властта Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ. „Изкуството да управляваш поляците” „Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия. Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”. Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик. Шопен и геополитиката „Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”. Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем, превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит. Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика. Митовете на Фридмън С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации. Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа. Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия. Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради. Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата. Стратегическите предизвикателства пред Полша От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия. Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа. Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии” Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”. ------------------------------------------------------- * Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1117-nevyzmojnite-syhopytni-voini-na-amerika В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия. Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша? Препятствието на отвъдморските войни
Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война. Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила). Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване. Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.
Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно. Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му. Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително. Глобалните интереси на САЩ По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия. Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост. Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.
Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни. Стратегическите проблеми Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили. Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и. Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия. Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи. Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи. Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд. Дипломатическата алтернатива В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива. За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика. При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения. * Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
http://geopolitica.eu/actualno/1109-severniqt-marshrut-na-afganistanskiq-narkotrafik
Проблемите, свързани с трафика на наркотици от Афганистан, през територията на постсъветските централноазиатски държави, към Русия и страните от Европейския съюз (включително и България), напоследък придобиват все по-застрашаващи мащаби. Според повечето международни експерти, печалбата от този бизнес достига до 600 милиарда долара годишно (1). Междувременно, броят на наркоманите в Централна Азия вече надхвърли 280 хиляди души, като най-много са те в Узбекистан – 130 хиляди, в Казахстан – 100 хиляди, в Киргизстан – 26 хиляди, а в Таджикистан – 23 хиляди (2). И това са само данни от официалните статистики. По неофициални данни на различни международни организации, реалният брой на наркоманите е много по-голям, като само в Казахстан те са около 300 хиляди (3), а в Киргизстан – около 100 хиляди. Въпреки комплексния характер на проблема с наркотрафика в региона, борбата с наркоиндустрията кой знае защо се намира в дъното на скалата с приоритетите на постсъветските централноазиатски държави. Междувременно, развиващият се на фона на разрастването на наркотрафика процес на активизиране на радикалните религиозни движения в района на Ферганската долина, като например Хизб-ут-Тахрир, Ислямското движение на Туркестан и други, очертава контурите на нов сериозен проблем – превръщането на наркобизнеса във фактор за политическо влияние. Немаловажна роля в този процес играе и постепенната криминализация на властовите структури в част от страните от централноазиатския регион, през чиято територия минава т.нар. „северен маршрут” на афганистанския наркотрафик.
Проблемът за нарастването на наркозаплахата е неразривно свързан с този за окупацията на Афганистан. Както е известно, целите, обявени от Пентагона в началото на афганистанската кампания, все още не са постигнати. Нещо повече, многото операции на войските на западната коалиция, действащи под егидата на НАТО, довели до голям брой жертви сред мирното местно население, само усилиха подкрепата му за талибаните. Както показват редица социологически проучвания, проведени от авторитетни западни агенции, само за една година (между 2006 и 2007) подкрепата за силите на НАТО от страна на афганистанското население е паднала почти двойно (от 83% до 45%) (6). В годините на американската окупация Афганистан твърдо се утвърди като световен лидер в производството на наркотици, което се оказва едва ли не главния резултат от цялата „антитерористичната” операция. Неслучайно напоследък се лансира идеята, че най-ефективното решение на проблема с афганистанските наркотици, който междувременно се превърна в глобална заплаха, би могло да стане изтеглянето на частите на западната коалиция от Афганистан и идването на власт на умереното крило на Движението „Талибан”, което непосредствено преди американската интервенция в края на 2001 почти напълно беше изкоренило наркобизнеса в страната. В този смисъл, не може да се изключва, че Западът ще преразгледа отношението си към сътрудничеството с талибаните и другите опозиционни сили в Афганистан (впрочем, неофициално това вече се прави). Сложността на борбата с наркотрафика подсказва, че постигането на решаващ успех в нея едва ли е по силите на само една държава. Затова обединяването на усилията в рамките на такива международни организации, като ОДКС (Организацията на Договора за колективна сигурност, която, през декември 2009 обяви, че планира да създаде обща, за всички държави-членки, база данни за наркотрафикантите и наркопроизводителите) и ШОС (този избор е приоритетен, заради възможността пряко да бъде ангажиран и Китай), както и локализирането на дейността на наркомафията по „северния маршрут”, би съдействало за изграждането на своеобразен „антинаркотичен” кордон около Афганистан. Най-важното условия за решаването на стратегическата задача за ограничаване темповете на разрастване на наркоманията и нелегалния наркотрафик е изграждането на сигурна преграда пред наркобизнеса в южната част на Киргизстан и Таджикистан, през чиято територия се прехвърля основното количество предназначени за Русия и Европа афганистански наркотици.
Бележки:
(1) Войтенко В.П. - Угроза наркотрафика из Афганистана для европейского сообщества // Журнал «Право и Безопасность». Номер - 1 (10) Март 2004г.// http://www.dpr.ru/pravo/pravo_7_5.htm (2) Д. Каллахан – ООН: число наркозависимых в странах Центральной Азии превысило 280 тыс. // http://www.regnum.ru/news/fd-abroad/iran/medicine/1128295.html (3) Реалният брой на наркоманите в Казахстан достигна 300 хиляди // http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1067982300 (4) С. Мизеркин. Россия требует признать афганский наркотрафик угрозой безопасности мирового уровня. // http://rus.ruvr.ru/2009/11/19/2354079.html (5) ИА «24.kg» от 30.09.09 // http://www.24.kg/investigation/63450-v-kyrgyzstane-izyato-okolo-40-litrov-zhidkogo.html (6) Захаров Л. Афганская стратегия НАТО заходит в тупик. // www.peacekeeper.ru/ru/index.php?mid=5446
* Авторът е експерт на Независимия аналитично-изследователски център „Религия, право и политика” в Бишкек, Киргизстан Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза. Част І
Турция прави завой на 180 градуса и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система. В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
КЕМАЛИЗМЪТ Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк. ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство. Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.
Част ІІ ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ? Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност! ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА: Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.  Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото. ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА
Едно интервю с проф. Стивън Коен от Нюйорксия университет тия дни разплиска нашенското блато и всякакви миризми се вдигнаха до небесата – от Осанна! до Разпни го! Кой е проф. Стивън Коен
НИКАКЪВ ВОЕНЕН СЪЮЗ нито с Русия, нито със САЩ, но да се опита да се възползва от позицията си между тези две сили и да получи най-доброто от тях. Египет например по време на студената война, осъзнавайки положението си на балансьор между двете сили, се обръщаше едновременно към САЩ и СССР да им строят ВЕЦ-ове и те им ги строяха без пари. Подобен е примерът и с Финландия(Финландия не е член на НАТО). Днес тя се радва на небивал възход. Мнозина си мислят, че като са в НАТО, алиансът ще им реши проблемите и ще им помогне, когато са в беда. Но НАТО не помогна на Грузия, нито на Украйна. ЩО ЩЕМ В НАТО? Въпросът е резонен, но резонен отговор няма. Ще ни пази ли НАТО? От кого? От Македония? Сърбия? Румъния? Мерси, но няма нужда – от тези трите и сами ще се опазим – в историята си сме го правили неведнъж. От Гърция? Но тя самата е член на НАТО! От Турция? Като в кипърската история ли?
Защото българският народ не споделя „атлантическите ценности”, както напудрено и кухо се опитваха да ни зомбират с кънтящите си на ръждива ламарина гласове националпредателите, кръстили се почти набожно „атлантици”. Т.н. „атлантически ценности” са ценностите на една неоколониална метрополия, състояща се най-кратко казано от Америка и Западна Европа, която никога няма да сподели господарското си битие с нас. Единственото, което метрополията направи бе да ни закрепости като почти безплатна работна ръка, да ни заграби и малкото блага които имахме, и в светлината на НАТО да ни използва като пушечно месо. Това е отговорът. И няма никакво недоразумение, има хладна болярска пресметливост и добре защитен интерес. Техният, а не нашият. Защото България няма нужда от НАТО, НАТО има нужда от България за да я набучи цялата с ракети, каквито и по времето на Сталин тука не е имало! И да станем прицелна точка на всякакви афектирани режими из околността… КОЙ НИ ПРОДАДЕ? Собствената ни политическа класа, използвам терминът „елит” по принуда, като политически и социологически жаргон, гнус ме е да го правя, защото ако някъде по света политическата класа и да е елит, у нас това е извратено съсловие от предатели с коефициент на хитрост и алчност 1000 и коефициент на интелигентност под 90. Не ми се цапа повече перото със Соломон Паси и останалата пасмина, но прочетете карето за табиета да се предателства срещу собствената ти държава. Има върху какво да се размисли човек. КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАТЕЛСТВА: „…Представителят на елита, за разлика от обикновения човек, притежава и материални, и интелектуални ресурси, които могат да бъдат оценени не само по произхода. Практиката показва, че хората се ръководят много по-често от изгодата, отколкото от каквито и да е други мотиви. Иска ли представителят на елита (аристокрацията) да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Ако у него възникне такова желание, той има достатъчно възможности да го реализира. Елитът винаги е склонен да служи на този господар, който може да предложи повече. Един от основните им аргументи бе, че така ще се намали драстично армията ни, респективно разходите за отбрана. Каква простотия! Отново противно на основополагащ вселенски принцип: Народ който не храни собствена армия, храни чужда! Точно преди една година публикувах поредица от 4 статии с общото заглавие „САЩ – Империята на залеза”*. Настоящата публикация е своеобразно развитие на темата и опит за прогноза, с помощта на световно известния норвежец проф. Йохан Галтунг, носител на Алтернативната Нобелова награда за мир. $13, 172, 635, 234, 801 Можете ли да разчетете тази цифра?
Официозната пропагандна машина на САЩ и приятели, каквито са почти без изключение и всички големи медии в България едни други си прилайват като селски псета нощем, одаични оптимистични цифри, които следва да уверят света, че Америка излиза от кризата, инфлацията е близка до нулата, а безработицата е само 9%… „Настъпва ерата на хаоса”. Ето ви погодишното нарастване на дългът на САЩ: Факти от международното досие на империята  Изследователят Уилям Блум има 300 страници изложение в пътеводителя си за единствената световна суперсила – факти и свидетелства за огромното страдание, жертви, лишения, съсипана природа, изпепелени култури от империята САЩ чрез – използване на пряка и косвена сила, открита(Пентагона) и прикрита(ЦРУ), с откритата или прикрита помощ на американските съюзници. Резултатът е достигане на международна класова структура с все по-увеличаващи се пропасти между богати и бедни страни, между богати и бедни хора.Няма никакви признаци за широко прокламирания от имперската пропагандна машина – „сблъсък на цивилизациите”. Но е налице огромно мисионерско усърдие и огромно самодоволство. И разбира се, постоянно променяща се според обстоятелствата, но една и съща по мотивите си реторика – ту сдържане на съветската експанзия и борба срещу комунизма, ту срещу наркотиците, интервенции за насаждане на демокрацията и защитаване на човешките права, сега пък – срещу тероризма… Цитираната книга на Блум представя само от 1945 г. до 2000 г. пълен списък на: • Интервенциите на империята САЩ, представящ 67 случая • Бомбардировки на 25 суверенни държави • Намеса в изборите или провалени избори в 23 суверенни държави • Политически убийства(или опити) в 35 държави • Прилагани изтезания в 11 държави Според статистиката на Блум това прави общо 167 случая на тежко политическо насилие извършено от империята по света, след Втората световна война. При което империята САЩ е убила между 12 и 16 милиона души. И в този момент се сещаме за един наистина голям мъж, великолепен учен и човек – норвежецът Йохан Галтунг, който предрече рухването на Съветската империя през 1990 г. Прогнозата му се сбъдна напълно. През 2000-та обаче, той направи още едно предсказание и то гласи: Империята САЩ загива през 2020-та  Кой е Йохан Галтунг?Йохан Галтунг е роден на 24 ноември 1930 г. в Осло, Норвегия. И двамата му родители са лекари. Галтунг е женен два пъти. Има двама сина Харалд и Андреас от съпругата си Ингрид Айде. Втората му съпруга е японка, Фумико Нишимура; от нея има две деца – Фредерик и Ирене (и двете имена означават „мир“ съответно на норвежки и гръцки). Първата си докторантура защитава по математика, а втората – по социология в Университета в Осло. Галтунг е създател на Международния институт за изследвания на мира (РКЮ) в Осло през 1959. Преподавал е в много университети по цял свят, носител на редица награди между които и на Алтернативната Нобелова награда за мир. Успешен медиатор в редица международни конфликти… Тук ви представяме част от пространното интервю дадено от проф. Галтунг на 15 юни 2010 във Вашингтон за независимото тв предаване „Демокрация сега” на Ейми Гудман, излъчвано от повече от 700 тв, радиостанции, кабелни мрежи: Галтунг: – Това е империя, изправена срещу стената, империя в отчаяние, империя, бих казал в предсмъртна гримаса. Моето предсказание е тук, в тази книга, наречена „Залезът на империята САЩ и после какво?” и то е, че тя ще издържи до 2020-та година. През 1980 г. аз предсказах, че съветската империя ще се разпадне в най-слабата си точка – Берлинската стена за не повече от десет години и това се случи през ноември 1989, а съветската империя я последва. Моето предсказание сега е подобно, но за империята САЩ и, че това може да доведе до процъфтяването на Републиката САЩ. Когато правих прогнозата през 2000 г., аз прогнозирах 25 години. Но междувременно за президент бе избран Джордж Уокър Буш, а неговите тесногръди възгледи са чист фундаментализъм, което ме накара да съкратя периода с пет години, защото този човек ускорява събитията… Започна три войни – война срещу тероризма, война срещу Афганистан и война срещу Ирак. И това се случва след като САЩ не победи във войната в Корея и загуби войната във Виетнам. Това прави вече 5 войни от голям мащаб – много типично е за залеза на империите, когато нещата тръгнат по този начин. Когато ме попитахте как съм определил времето, трябва да ви кажа, че съм правил сравнителни анализи на упадъка и гибелта на много империи… И трябва да ви кажа, че империите изгряват и залязват много по-бързо в наше време… Двете римски империи – западната и източната преживяха векове, но днес всичко става по-бързо. Американската империя се появи през 1898 навличайки си обущата на вече умиращата или дори мъртва вече испанска империя, така че разглеждаме феномен на възраст 110 – 112 години, който ще бъде мъртъв, както вече казах към 2020 г. Гудман: – Вие задавате в книгата си един реторичен въпрос – Фашизмът на САЩ или процъфтяването на САЩ? – какво точно имате предвид? Галтунг: – Това което наблюдаваме в момента е интензификацията, разширяването[на имперските позиции] – специални части, увеличаващи присъствието си във от 30 до към 45 държави. И това е точно каквото трябва да се очаква, усилие да се пробва експорт на проблемите, казвайки, враговете са навън и ни дебнат, вместо да се признае очевидното – ние изградихме конструкция, конструкция, която отмира от само себе си… Ако ти се опиташ да доминираш над света икономически, военному, политически и културно едновременно, в такова усилие, не можеш да издържиш твърде дълго. И тъкмо това е ситуацията в момента. Сега, в този период, който следва, ще има фашистки реакции, не е невъзможно да има и военен преврат в САЩ от десни сили, не е невъзможно в този период. Вижте аз съм по-скоро оптимистичен… Аз мисля, че[след гибелта на империята] щатите ще влязат в процъфтяващ период – вижте какво стана с Англия, която се раздели със своята империя през 1965 г. – процъфтява. Русия се раздели със своята империя през 1991 г, и макар да имаха тежък период по времето на Елцин, сега Русия е добре, великолепно се развива!.. 14-ТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ КОИТО ЩЕ УСМЪРТЯТ ИМПЕРИЯТА САЩ И така, уважаеми читатели, следващите 10 години ще са цяла епоха на хаос и безпътица за народите – всички ще изплащаме греховете и алчността на финансовия капитал и световните банкови кърджалии, действащи под знамето на империята САЩ. Не бива да се заблуждаваме – империята няма да рухне в 10 ч. и 35 м. на 10 юли 2020 г. Това е процес, който се развива продължително, включително и в момента. Вследствие на това развитие, нещата ще се влошават все повече, и за съжаление, страданията за цялото човечество все повече ще нарастват, включително и особено за нас българите. Подчертавам последното, защото имперската пета колона в България, боклука на българската нация, титлуващ себе си „политически елит”, от 20 години ни е прикачил към имперската каляска, а ние, като народ не можем да намерим сили да се обединим за да излъчим качествени водачи на нацията. И както винаги в новата ни история, сме на страната на губещите… Повече подробности по темата можете да проследите в едноименното издание на авторското предаване на Валентин Фъртунов «10-та степен по Рихтер» по тв- канал СКАТ+, в онлайн версията на www.valentinfortunov.com (ТВ предавания) ——————————————————————————-
* Статиите можете да прочетете в сайта www.valentinfortunov.com, както и в настоящия сайт Хроники на Люба Манолова ** Митко Хитов е цитиран по блога му Krizata.Blog.bg *** Цитата на доц. Боян Дуранкев е от статията на Мариян Йорданов в Investor.bg Допълнително четиво: ТАКА ФУНКЦИОНИРА СИСТЕМАТА JW: – След разпадането на Източния блок вие предсказахте, че като враг на Запада неговото място ще заемат „зелените” или исляма. Превод: В. Фъртунов
Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique. Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай. Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009). - Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция? - Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси. - Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции. - Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме. - И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите. - Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика. Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например. - Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран. - Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран, като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара. - Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения? - Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти. - А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там. - Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ. - Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона? - Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея. - От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ. - Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ. - След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие? - Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея. - Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион? - По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри. На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия. По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика. Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес. - В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия? - Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай. Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани. - Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан? - Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог. Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес. Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз. През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч. В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации. Интервюто на Еманюел Тод е дадено пред в."Известия"- Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация? - Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва. - Какво повлия върху този избор? - Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада. - Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ? - В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик. Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика. - Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента. - В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои. - Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия? - Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците. - Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”? - Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри. - Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение? - Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми. - Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция? - Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика. - С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света? - САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно. - В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД? - Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство. Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея. Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там. - Колко силна, според Вас, е Русия? - Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион. Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.
Ще се наложи военно-морска блокада на Либийската Джамахирия, решиха посланиците на ЕС, в което НАТО ще участва.
С тези две решения Европейският съюз и НАТО нарушават Устава на ООН, който е изграден на принципите на международното право и с който тези две организации са длъжни да се съобразяват в действията и решенията, които вземат. Страните-членки на НАТО, при подписване и приемане на Устава на Пакта на 4 април 1949 година във Вашингтон, окръг Колумбия Като първи текст са записали: “Договарящите се страни се задължават в съответствие с Устава на ООН мирно да решават всички международни спорове, в които могат да станат участници – без да поставят под заплаха световния мир, безопасност и справедливост, а също така да се въздържат от употребата на каквито и да било сила и заплахи, и тяхното утвърждаване в международните им отношения, в случай, че не противоречат на целите на ООН.” Само този текст е достатъчен, за да се види, че двете организации са в абсолютно нарушение на Устава на ООН, където са залегнали основно принципите на международното право...
В изброените и определени за участие страни-членки на Алианса името на България ни фигурира, въпреки напъните на някои привърженици на американските интереси ние на всяка цена и независимо от разходите и лошо оборудваната фрегата да участваме в действията срещу Либия!
Как се стигна до поредното унижение Съобщението за поредното унижение и отсвирване на страната ни от съвместни действия с НАТО дойде на фона на хвалбите на външния министър, че в ООН разбрали позицията на българския министър-председател за Либия и я приели добре!? Пита се: Коя позиция научиха в ООН – сутришната или вечерната, и ако е вярно твърдението на Николай Младенов, че одобрявали мнението на Борисов, то в ООН знаят ли изобщо за това, поне чували ли са? За 11 часа премиерът Борисов си смени мнението, като различното становище за участието на България в съюзническата операция Либия, бе прочетено от правителствения пресцентър. На 22 март бе тиражирано от официални правителствени институции, че България влиза в тази военна авантюра с въоръжена сила, с използване на специални части - БНТ го съобщи в централната си информационна емисия в 20,00 часа и съобщението гласеше: България има възможност да вземе участие в коалиционната операция, като изпрати фрегатата “Дръзки” да патрулира във водите около Либия. Корабът вече е изпълнявал подобна мисия в Ливан. Ако бъде взето подобно решение на кораба освен екипажа от 160 души ще се качат морски тюлени и представители на специалните части. Специални част и морски тюлени – следователно фрегатата няма да бъде използвана само за охрана на морското пространство, както твърдяха външният министър, военния министър и премиерът. Т. е. спецчастите и тюлените, които ще се качат на “Дръзки” ще бъдат използвани за десантни действия, а не за да охраняват либийското морско пространство. Контраадмирал Пламен Манушев, командир на Военно-морските сили: “... разбират ситуацията, мотиривани са и са готови да изпълняват поставената задача. Непорседствената подготовка е предизвикателство... ... Днеска обсъждахме криптовръзка, т. е. връзка със съюзниците в реално време, коментирахме неща като как при нужда ще се евакуират от борда на кораба при нужда... Тази фрегата е купена за 32 млн лева и е стара точно 41 години, коребът не е пригоден заизползване на хеликоптери, което ограничава възможностите за наблюдение извън директния хоризонт. По отношение на бронебойността, не съществува бронебойност изобщо, което означава, че корабът е изключително уязвим при евентуални терористични атаки. Модернизирането на този кораб не се изплаща, и като се вземе в предвид, че на него в настоящата мисия ще има специални части и тюлени, то той явно ще се използва за дебаркиране... В същото време, докато в София в коридорите на властта въвеше някаква суматоха по позицията и участието/неучастието на България в Либия – в Москва бе министърът на отбраната на САЩ, Робърт Гейтс, който заяви, че коалиционните сили ще оттеглят в най-скоро време ще прекратят активната фаза на военната операция. На трето място в Европа възникна спор и разцепление по отношение на военната операция в Либия – това се случи в НАТО и след изявлението на Роберт Гейтс, че Щатите до 48 часа се оттеглят от операцията, тъй като е свършена основната работа по осигуряването с въоръжение, по лансирането на ракети, по заглушаването на либийската военно-въздушна отбрана. Така Щатите решиха да оставят командването в ръцете на Франция и Великобритания, докато германия бе против, Турция бе против, а Франция не искаше да предаде командването на НАТО, тъй като била компрометирана организация. Когато политиката и дипломацията вече не са в състояние да променят каквото и да било – идва наред войната. Това показва случващото се в Либия. В тази посока е не понятно точно кога и как водиха дипломатически преговори страните от Европейския съюз и САЩ с Либия, след като държавния секретар на Щатите ултимативно поиска кадафи да се оттегли от властта и то след като официален Вашингтон вече бе припознал либийската опозицеия като легитимна. Кадафи е диктатор – по това едва ли някой ще седне да спори, но Кадафи е такъв, какъвто го създадоха западни лидери като Тони Блеър, Саркози, Берлускони. Списание “Икономист” публикува, че западни лидери са били спонсорирани от Кадафи, а преди да се оттегли Блеър отиде и се срещна с Кадафи. А по-късно стана негов съветник и основен гарант пред американските банки, където либийският лидер превеждаше милиардите си. Соломон Паси предложи Муамар Кадафи да стане председател на Комисията по правата на човека в ООН, а сега не желае да си спомня този позорен факт. България също бе употребена от Франция, Великобритания и САЩ по време на “тихата дипломация” около процеса срещу българските медици, той като извлякоха редица дивиденти и голям бизнес с Кадафи, докато в същото време забраняваха на българските политици да предприемат по-ефективни действия по този процес, изтезания и смъртни присъди. Съюзниците в смехотворно назованата Коалиция на желаещите вече нарушиха резолюция 19-73 като бомбардираха цивилно население и обекти, танкове, а както въэрвят събитията нищо чудно да предприемат и сухопътна операция в Либия. В Близкия изток каквото и да се случи винаги в основата са или петрол, или палестинци, или различни ислямски течения. Според Резолюция 19-73 трябва да се създаде зона, свободна от полети, но тя не предполага окупация или сухопътни операции на територията на Джамахирията. Първоначално заявената цел бе да се предпази цивилното население от атаки по въдуха и с танкове от страна на Кадафи. Какво се случи във войната с Ирак – има ли днес там демокрация, след като тази държава бе нападната с една голяма лъжа. Там нямаше Резолюция и бе потъпкано международното прави, в Либия има Резолюция, но тя бе нарушена от авторите й и чрез нея се злоупотребява с международното право. Решенията които се вземат чрез Глава седма от Устава на ООН са задължителни за страните – член 25 от Устава на ООН казва: “Членовете на Организацията се задължават да изпълняват решенията на Съвета за сигурност в съответствие с настоящия Устав. А това означава се се спазват основните принципи на международното право, които са изложени в член 2 на Устава. А един от основните принципи е забрана на употребата на сила и заплаха с употребата на сила. Цитатът предполага ненамеса във вътрешните работи, да се сменят едни или други правителства... Естествено, когато е налице геноцид, в Резолюцията липсва този термин, тогава може да се търси наказателна отговорност на отделни лица, включително ръководители на държави... Т. е. Решението, което е взето с Резолюцията е задължително, но ако е налице спазване на принципите на международното право. В случая с Либия е налице грубо нарушаване на принципите на международното право от страна и на Франция и Великобритания, а и сега – на НАТО. В Ирак САЩ контролират на 100 процента петрола в Ирак – тук те също искат да сложат ръка на залежите след военните действия. Важното е други държави да им свършат мръсната работа, а те започнали с участие във военния конфликт ще се оттеглят, за да имат коз, че не са били във войната и не са убивали и разрушавали.
Журналистът Велизар Енчев цитира в предаването си в телевизия СКАТ, специалният пратеник на в. “Либерасион”, Кристоф Айят, който твърди, че при бомбардировката над Бенгази още в първия ден, осъществена от френски изтребители, е видял труповете на десетки войници, които са били на видима вързаст под 18 години, на които униформите били доста големи. “Французите трябва да се срамуват” пише Айят.
В “Таймс”, специалният пратеник Антъни Лойд пише за същия “резултат” на “миротворците” – че бомбардировките са превърнали в касапница обекта, който са атакували. Бомбите са атакували войници на Кадафи, които са се оттегляли в посока Триполи и са вървели в мига, когато бомбите са ги ударили.
Планината роди мишка! Никой от днешните управници не отчита, че много либийци са учили в България, а много българи са работили и работят в Либия – коментира д-рът по международно право Иван Генов. Българският военен министър Аню Ангелов съобщи, че фрегатата може да участва в налагането на оръжейно ембарго на режима в Либия. Как ще налагат оръжейно ембарго след като в резолюция 19-73 няма такова решение? Ангелов продължава да е неадкеватен след изявлението си, че няма да участваме, защото не сме поканени... Продължението е, новото изявление на военния министър, че "Срокът на операцията не е известен. Според общия план на тази операция, който е конфиденциален, може да се включат и други кораби, включително и нашият", посочи Ангелов, цитиран от Медияпул. Всъщност какъв план може да има и какъв срок иска Ангелов да се определи, след като операцията според Резолюция 19-73 бе за записано да се осигури “зона, свободна оп полети”, а не налагане на оръжейно ембарго! Ангелов отново говори каквото му падне, както между впрочем правят и колегата му Николай Младенов, говорителката му и премиерът на страната. Вместо да обясни във връзка с прозрачността дали фрегатата е съвместима с натовските стандарти на другите морски съдоте на страните-членки на НАТО. Вместо да обясни колко ще струва тази разходка на “Дръзки”, който на всичкото отгоре не е и обезопасен. Колко ще струва мисията на 160 души екипаж на “Дръзки”, плюс командировъчните на специалните части и тюлените – Ангелов пуска някава абсолютно ненужна и невярна информация на журналистите – колкото да каже нещо, защото сега му е паднало да е министър на отбраната! Междувременно в личната си интернет страница президентът Георги Първанов за пореден път заяви, че България не трябва да участва във войната и че е резервиран към идеята НАТО да ръководи операцията.
Криворазбрания национален интерес на САЩ Президентът Барак Обама увери високопоставени американски законодатели в понеделник, че военните удари срещу силите на „беззаконния” режим на либийския лидер Муамар Кадафи са в национален интерес на САЩ, съобщи АФП.
На 23 март, един български журналист, Светослав Иванов направи най-силното интервю по темата “Либия” и телевизията, в която работи той - bTV, го излъчи!
Ето интервюто:
Бивш топагент на ЦРУ: България няма какво да спечели в Либия, останете неутрални
Легендарният агент на ЦРУ Робърт Беър години наред е бил сред най-важните хора в секцията на ЦРУ в Близкия Изток. След като завършва кариерата си в службите, той е автор на много книги, една от които - "SEE NO EVIL" - служи за сценария на филма "Сириана”, взел "Оскар” през 2005 г. Главният герой Джордж Клуни всъщност изиграва Робърт Беър.
Боб, не мислиш ли, че живеем в доста нечестен свят. Западът създаде Саддам, след което Западът уби Саддам; Западът създаде Югославия, след това бомбардира Белград. Западът беше приятел на Кадафи, но очевидно идва неговият ред...
За да разберете това, трябва да се вгледате в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. Това е страната, която фактически стоеше зад "11 септември", защото терористичните актове бяха извършени от 15 саудитци. Когато сега Саудитска Арабия се намесва в Бахрейн, САЩ си затваря очите. Това е лицемерие и американците го знаят. Защо в момента не правим нищо в Йемен, където кръвопролитията са най-големи? Това е политиката на големите сили - те избират своите врагове според интересите си. В тази игра няма честност и нечестност.
Само до преди 2 години, всички обичаха Муамар Кадафи. Днес всички го мразят. Какви са истинските мотиви за тази омраза?
Какво се случи ли? Той беше добър съюзник, когато се отказа от оръжията си за масово поразяване, беше нещо като съюзник на САЩ по отношение на Ал Кайда. Но той никога не е бил харесван от американските управленски елити. По времето на Рейгън беше повдигнат въпроса - Кадафи ли наистина седи зад взрива на онази дискотека в Германия, заради която после беше бомбардиран? Още тогава той беше дразнител за силните във Вашингтон. Ние обаче имаме много по-големи врагове в Близкия Изток като Иран, от които Кадафи е доста по-слаб. Той е дребна цел. Ние загубихме войната в Ирак заради това, че нашите цели нямаха нищо общо с демокрацията, сега имаме още един диктатор, наследил Саддам - Малики. Това е арогантността на силните, която идва още от колониалните времена.
Тоест, как да разбираме - съгласен ли сте с военната намеса в Либия? Приемате ли аргументите на Париж, Вашингтон, Брюксел...?
За да си отговорите на този въпрос, трябва да помислите върху първоначалните мотивите на Италия, Франция и Великобритания. Те бяха свързани с емигрантските вълни, причинени от конфликта в Либия. Саркози има проблеми с популярността, той се нуждае от нещо подобно, за да остане в играта на предстоящите избори. В същото време Италия е претъпкана с емигранти и изпитва страх от бежанците, които в момента са в Тунис и идват от Либия.
Какво се случва в момента в Близкия Изток и Северна Африка? Мислите ли, че някой или нещо провокира събитията там? Вашите колеги от ЦРУ, например?
(смее се) Не. В основата на всичко е разделението на двете основни течения в исляма - шиити и сунити. В момента в Близкия Изток се затяга напрежението между Саудитска Арабия и Иран. Според мен това са последствия от инвазията в Ирак през 2003 г., когато администрацията на Буш показа колко лесно се сваля един режим.
Кой е следващият според Вас? Сирия? Иран?
Мисля, че шиитски Иран ще оцелее в тази ситуация - голяма страна със силен режим, икономически стабилни. Погледнете към сунитите - те са падаща класа и именно това ще е аргумента на режима в Техеран – „Вижте другите страни, те се провалят". Много ми е трудно да ви кажа кой ще е следващият, но събитията показват, че нещо се случва в Сирия, което ме изненадва. От там идват все повече лоши сигнали... Когато веднъж си отворил портите на Ада, особено в Близкия Изток, не знаеш какво ще последва...
И какво може да се случи?
Един барел петрол да удари 300 долара, 350 или 400... Кой знае? Това ще предизвика нова рецесия, тогава икономическото възстановяване ще се забави с години.
Ако бяхте съветник на българското правителство, какво бихте казали на София? Нуждаем ли се от каквото и да е участие в Либия в момента?
Твърдо не. Българите няма какво да спечелят от това. Много по-добре е да поддържате неутралитет, дори американците гледат да не се намесват сериозно, те го правят само заради Саркози. Американците знаят, че не можеш да участваш в конфликт в Близкия Изток без да заемаш страна, без да избиваш мюсюлмани. В настоящата ситуация това не е целта, но се случва. Колкото по-дълго продължава намесата в Ирак, Афганистан и вече Либия, толкова повече САЩ и Западът ще бъдат оцветявани с боята на колониалисти, което тепърва ще предизвиква още повече проблеми за нас. Как ще преживеят управниците унижението, което демонстрира НАТО към нас, какво предстои в Либия и от “Фейсбук” ли започнаха революциите в арабските държави, или в основата на събитията там стои нещо друго? Ако някой беше написал преди време, че арабското население ще започне от интернет революционни промени в държавите си, свалайки режими от десетилетия – щях да го приема за луд. Днес това се случва, но дали е точно това, което виждаме? Или? Има ли нещо смущаващо в Северна Африка, кое бе Знакът, че нещата не са както Някои организации искат да приемем? Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/actualno/1012-kak-moje-da-byde-pobeden-terorizma Докато всички нормални хора демонстрират солидарността и подкрепата си за Русия в борбата и с международния тероризъм, за определени политически среди в някои държави, терористичното нападение в московското летище Домодедово се превърна в повод за поредни нападки срещу Кремъл. Така, някои западни медии (като New York Times и други) използваха самоубийствения атентат за да извадят отново традиционния набор от упреци и обвинения, които отправят през последните поне десет години. Говори се например за „неуспешната руска политика в Северен Кавказ”, за съмненията „в способността на Русия да гарантира сигурността по време на провеждането на Олимпиадата в Сочи, през 2014, и на Световното първенство по футбол, през 2018”, или пък за „невъзможността хората да разчитат, че държавата ще гарантира сигурността им”. Впрочем, бяха отправени нападки дори и към руските телевизионни компании, че „прекалено вяло са отразили събитията на московското летище”.
Ще припомня, че Израел например, вече над 60 години съществува и се развива с условията на непрекъснат терористичен натиск. Всяка година там се извършват мащабни терористични акции, като преди години беше убит дори израелският премиер. Никой обаче не си прави от това извода, че Израел не е в състояние да защити гражданите си или, че осъществява „погрешна политика”. Обратното, мнозина на Запад се възхищават от мъжеството на жителите му и го дават за пример. Когато, през 2001, терористите атакуваха кулите-близнаци в Ню Йорк, Русия протегна ръка за помощ на САЩ. Тогава на никой в Кремъл не му хрумна да постави под въпрос правото на Вашингтон да накаже престъпниците и да започне война срещу международния тероризъм. Лондон (взривовете в метрото), Париж (взривовете по улиците), Мадрид (терористичното нападение срещу влака в Аточа), Рим, Токио – нито една столица на водещите световни държави не е гарантирана от евентуална терористична атака. Защо обаче, когато терористите взривяват някой търговски център на Запад, всички в един глас осъждат организаторите на престъплението, обвинявайки ги в „нечовешко отношение”, а когато нещо подобно се случи в Русия, акцентът моментално се измества към обвиненията срещу местните власти, че „осъществяват неправилна политика”? Определени кръгове на Запад продължават да използват всеки повод за да обвинят Москва във всички смъртни грехове. И, в същото време, да отклонят вниманието на световното обществено мнение от случващото се в Ирак и Афганистан. Защото именно там сме свидетели на истинска катастрофа и провал: всяка седмица се осъществяват терористични нападения, краят на сраженията не се вижда, а жертвите сред мирното население се изчисляват със стотици хиляди, ако не и с милиони. Онези, които организираха терористичното нападения в Домодедово, би трябвало да са много доволни. Защото получиха това, към което се стремяха и, най-вече, множество истерични реакции и коментари в западните медии. Едва ли можем да се съмняваме, че това ще ги вдъхнови да осъществят подобни терористични акции и в бъдеще. Общоизвестно е, че сред основните цели на всяко терористично действие е да предизвика колкото се може по-голям шум в медиите. Колкото повече ужасни подробности се появят там, толкова по-голямо ще е напрежението в обществото и толкова повече ще са тревожните въпроси, от типа на: „кога най-сетне това ще свърши?”. Всеки експерт по борба с тероризма ще потвърди, че най-важното условие за успешно справяне с това зло е, при никакви обстоятелства и за нищо на света, да не се отстъпва пред терористите. Всяка отстъпка само би ги стимулирала да вършат нови и нови престъпления, тъй като подхранва илюзиите им, че могат да постигнат целите си с помощта на терора. В този смисъл, всяка подобна отстъпка, сама по себе си, е престъпление. Неслучайно Израел по принцип не преговаря с терористите, като по този начин прави безсмислени отвличането на заложници или самолети, или пък завземането на някакъв важен обект, с цел да бъде шантажирано правителството. Друго важно условия за успешната борба с терора е неотвратимото възмездие. Терористите следва да бъдат унищожавани винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства. Като в никакъв случай не се обръща внимание на опитите им да оправдаят действията си и да не им се дава възможност за достъп до медиите. Изходът от борбата с тероризма не в това, да се удовлетворяват исканията на терористите, наивно разчитайки, че това ще ги „успокои” и ще намали активността им. Да се разсъждава по този начин е, най-малкото, глупаво. Подобен начин на действие може да доведе до това, че целият свят ще трябва да се съобразява с претенциите на малки групи полупобъркани хора. Разбира се, изходът не е и в това, навсякъде да бъдат поставени скенери друга подобна техника, или пък всеки да пътува в индивидуална бронирана капсула. Терористите използват разединението сред международното общност и стремежа на отделни политици или държави да извлекат конюнктурна изгода, базираща се на тясно тълкувания национален интерес. Да сте чули наскоро ООН, ЕС, ПАСЕ, или ОССЕ да са лансирали сериозни международни инициативи по въпроса за борбата с транснационалния тероризъм? Затова пък тези организации намират достатъчно време за да обсъждат такива „проблеми”, като правото на сексуалните малцинство да провеждат редовните си „паради на любовта” в различни градове на света. Деградацията, изолираността от реалните проблеми и необоснованият снобизъм на западния свят и особено на еврочиновниците от всякакъв ранг – всичко това са симптоми за това, че терористите все пак имат някакъв шанс да унищожат съвременния цивилизован свят, по същия начин, по който навремето варварите сриват със земята разлагащата се Римска империя. В същото време, за да бъдат ерозирани основите на съвременния международен тероризъм и да бъдат спасени жителите на планетата от заплахата да станат жертва на религиозни и всякакви други фанатици, е необходимо да се направят три простички неща: - Всички водещи световни държави да опитат да се издигнат поне малко над собствените си тяснонационални интереси и поне временно да се откажат от опитите да използват действията на терористичните организации за своите конюнктурни цели; - Да бъде нанесен достатъчно силен удар по интелектуалния център на международния тероризъм и, най-вече, на ислямисткия, мнозина от чиито идеолози са избрали за свое убежище Лондон. Наистина, напоследък британските власти предприеха действия, които правят престоя им там не чак толкова комфортен. Въпреки това обаче, и в момента в столицата на Великобритания действат поне 200 ислямистки центрове, асоциации и „благотворителни” организации, в чиито рамки се осъществява много сериозна работа по организацията и координацията на терористичните войни по целия свят; - Да бъде принудена Саудитска Арабия да прекрати финансирането на религиозните терористични организации. Защото всяка година тази страна харчи в тяхна подкрепа десетки милиарди долари. Ако това бъде направено, тероризмът значително ще ограничи активността си. Без пари, без интелектуален център и без подкрепа, той просто няма да има шансове. Дотогава обаче ни остава само да чакаме, къде ще бъде следващият голям взрив. Дали САЩ ще се решат да скъсат с основния си мюсюлманския съюзник в Близкия изток, както и, дали британците ще преодолеят изкушението да използват ислямистите за собствените си интереси – например против Русия в Кавказкия регион, в рамките на новата „Голяма игра”? Засега няма ясен отговор на този въпрос. Рано или късно обаче, Лондон и Вашингтон би трябвало да се замислят върху него. Защото, ако продължат прекалено дълго да протакат с отговора, могат да бъдат изненадани от ново терористично нападение, в сравнение с което не само атентатът в Домодедово, но и въздушната атака срещу кулите-близнаци, ще се окаже жалка самодейност.
* Институт за религия и политика
|
От бившия комсомолец от Благоевград Росен Плевнелиев – Васко да Гама едва ли ще излезе, още повече, че каквото е имало да се открива по земното кълбо, вече е открито...
В речта си на срещата на върха Плевнелиев зави, че България подкрепя инициативата за интелигентна отбрана. „Това означава, че всяка една от държавите в региона трябва да се научи да специализира, но и заедно да бъдат по-силни”, обясни държавният глава.
Политическите решения, които бяха взети преди две години в Лисабон, вече са операционализирани в реални измерения, рече външният министър Младенов. Да не би българският парламент да се е преместил в Лисабон да решава, или са го закрили, поради факта, че други решават за България в португалската столица?
По този повод, Плевнелиев заяви, че в първата сесия на срещата на НАТО не е обсъждана позицията на Франция за по-ранното си изтегляне от Афганистан. Той подчерта, че няма промяна в плана за изтегляне на българския контингент. „Нашата позиция е много ясно комуникирана по всички нива. Ние сме прозрачен и търсен партньор. Ние не изненадваме неприятно нашите съюзници, напротив те могат да знаят и да бъдат сигурни, че когато кажем нещо, ще го изпълним. Ако искаме да променим нашата стратегия по какъвто и да било начин, първите, които ще разберат за нея, са не само българските граждани, но и нашите партньори.”
В деня след първото заседание на срещата на върха на НАТО, Росен Плевнелиев е държал реч пред журналисти и е подчертал, че е важно да се работи заедно за партньорство с държавите. Освен това българският държавен глава е заявил: „Видяхте колко успешно си партнираме и в Афганистан, и в операциите в Либия, но все пак НАТО и 28-те членки трябва да се фокусират върху собствените си възможности. Именно това е програмата НАТО 2020”, обясни Плевнелиев.
В утрото на 7 май, докато стара Европа си отдъхваше от избори в три държави /Франция, Гърция и Сърбия/, по традиция, в парадната резиденция на Големия дворец в Кремъл започна инагурацията на новоизбрания президент Владимир 
Путин. Сред гостите бяха: бившият канцлер Герхард
Шрьодер, бившият италиански премиер Силвио Берлускони, класика на руската дипломация Евгени Примаков, първата жена космонавт Валентина Терешкова, бившият президент Михаил Горбачов и други представители на духовенството, науката, изкуството и културата, шефове на дипломатически мисии, журналисти - общо 3 000 поканени на тържествената церемония, както съобщи пресслужбата на Кремъл. Едни от гостите са били поканени служебно, докато на други е била отправена лична покана от Владимир Путин, уточни от руската столица пратеник на сайта „Хроники”.
Бившият италиански премиер Силвио Берлускони и
бившият съветски лидер Михаил Горбачов бяха сред 3000 специални гости на церемонията по полагането на клетва от Владимир Путин като президент на Русия.
Сред другите известни гости, събрали се в Големия кремълски дворец, беше и вдовицата на първия руски президент Борис Елцин - Наина, както и опонентите на току що проведените избори: милиардерът Михаил Прохоров, Генадий Зюганов и Владимир Жириновски.
Силно и кратко бе словото на Дмитрий Медведев, в което досегашният държавен глава пожела успех на следващия президент Владимир Путин. Медведев предупреди, че тероризмът остава голяма заплаха.
След встъпването си в длъжност, Владимир Путин
обеща да направи всичко възможно да оправдае доверието на гражданите на Русия, предаде Интерфакс. „Встъпвайки в длъжност президент на руската федерация, разбирам цялата своя отговорност пред родината. Нейните интереси, сигурността, благополучието на гражданите винаги са били и винаги ще бъдат за мен над всичко. Ще направя всичко, за да оправдая доверието на милионите наши граждани”, каза новият руски държавен глава.
огромния ядрен арсенал на страната минути, след като положи клетва за третия си мандат. Церемонията по връчването на управлението на стратегическата ядрена сила на страната, или така нареченото ядрено куфарче от Дмитрий Медведев на Путин, бе наблюдавана от руския министър на отбраната Анатолий Сердюков.
След получаването на куфарчето, бившият и
настоящият президенти на Русия излязоха във вътрешния двор на Кремъл, за да приемат тържествения парад на президентските военни части, в които има представители на различните родове войски.
Церемонията започна с прощаването на действащия
държавен глава Дмитрий Медведев с Президентския полк на Съборния площад в Кремъл, предаде РИА Новости.
„Бях първият президент от държава-членка на НАТО, който посети Афганистан през февруари, в един много труден момент... сподели пред репортерите Плевнелиев. - Реших да отида именно в този момент. Ако трябваше да чакам два месеца, за да ми осигурят коридор, нямаше да съм там навреме. И днес да се наложи да го направя в труден момент, ще го направя. Важно да президентът да е там, когато има нужда от него. Благодаря на нашия контингент, каза държавният глава. Получих високи оценки за работата на нашия контингент”, допълни той.
Единственото нормално нещо, което се случи около
Росен Плевнелиев бе, че на военния парад по случай Празника на българската армия бе поканен неговият предшественик, Георги Първанов.
Американските стратези започнаха сериозно да разсъждават, как точно да направят това на границата между миналия и сегашния век. В книгата си цитирам четиригодишния преглед на отбраната от 2001, който трябваше да бъде публикуван скоро след 11 септември. В общи линии, той беше посветен на променящото се положение на САЩ в света, като в него голямо внимание се отделяше на предизвикателството, отправено от Китай. Според мен обаче, събитията от 11 септември промениха визията и отклониха вниманието ни от този задълбочаващ се проблем.
САЩ вложиха много средства и усилия в сферата на неразпространението на ядреното оръжие, разчитайки, че Китай ще им помогне да не допуснат Северна Корея да се сдобие с такова оръжие. Представата, че китайските интереси могат да съвпаднат с американските, се оказа погрешна. Впрочем, Китай би могъл да изиграе важна роля и за блокирането на иранската ядрена програма, но няма да го направи, защото интересите му са различни от нашите. Пекин има собствени интереси, в конкретния случай енергийни, които са по-важни за него от неразпространяването. В тази връзка ми се струва, че напоследък сред американските експерти по Китай се наблюдава промяна – мнозина от тях са все по-песимистично настроени и разтревожени от китайското поведение през последните години.
Пророческа публикация в британския вестник 
Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.
командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...
В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.
„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.
В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.
Туркменистан е най-затворената и загадъчна сред всички постсъветски републики. Политическата и система може да се определи като „тоталитаризъм от постсъветски тип” с типичния за този вид режими култ към личността на държавния лидер. В евразийската геополитическа игра обаче, Туркменистан привлича вниманието не с екзотичната форма на управление, а с огромните си газови запаси. Страната все още е извън челната десетка на световните производители на природен газ, но едва ли има друга държава на планетата, за чиито газови перспективи да се говори толкова много в последните няколко години. Причините са две: рязкото нарастване на доказаните газови запаси на страната и очакваният, или вече започнал, строеж на нови тръбопроводи, които ще доведат до значително по-голяма диверсификация на туркменистанския газов износ. Според авторитетната статистика на британската компания BP, газовите запаси на Туркменистан възлизат на 8 трлн. куб. м (4,3% от световните), което нарежда страната на четвърто място в света след Русия, Иран и Катар
Както всички бивши съветски републики, така и Туркменистан навлиза в периода на независимост с тръбопроводна инфраструктура, позволяваща износ на енергийни ресурси само на север, към Русия. Това става посредством газопроводната система Средна Азия-Център. Тя строена на етапи, между 1960 и 1974, и свързва трите централноазиатски републики Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с Русия. Системата Средна Азия-Център се контролира от руската компания Газпром и включва пет тръбопровода. Най-старите вече са към края на своя експлоатационен период и се нуждаят от рехабилитация. Ако преносните съоръжения бъдат ремонтирани и модернизирани, по тях може да минава до 90 млрд. куб. м газ годишно
Логично е, ако се стигне до такова нарастване на туркменистанския газов износ към Русия, съществуващата тръбопроводна инфраструктура да бъде модернизирана и разширена. Именно за това се договарят с меморандум от 12 май 2007 г. президентите на Русия Владимир Путин, на Туркменистан Сапармурат Ниязов и на Казахстан Нурсултан Назарбаев. В края на същата година плановете придобиват конкретни очертания с подписването на споразумение за разширяване на западната линия на системата Средна Азия-Център. Предвижда се това да стане на два етапа. През първия (2009-2010) трябва да бъде реконструиран старият тръбопровода Средна Азия-Център-3, като капацитетът му бъде доведен до 10 млрд. куб. м годишно. През вторият етап (2010-2017) ще се построи нов газопровод с пропускателна способност 20 млрд. куб м на година. Така Туркменистан и Казахстан ще се сдобият с Прикаспийска газопроводна система (наричана още Прикаспийски газопровод) с общ капацитет от 30 млрд. куб. м годишно
Причините за демонстрираната през 2008 щедрост на Газпром към Туркменистан са комплексни. Русия е обезпокоена, че ще загуби монополното си положение на централноазитския газов пазар, тъй като по това време вече е в ход строежът на нов газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай, а предложенията за вкарване на туркменистанския газ в подкрепяния от ЕС и САЩ тръбопровод Набуко стават все по-настойчиви. Освен това 2008 е върхова за износа на Газпром на европейския пазар и Русия смята, че ще се нуждае от все по-големи количества суровина, за да задоволи газовия глад на ЕС. Затова Москва се стреми на всяка цена да запази доминацията си в газовия експорт на Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, дори и в замяна на значително по-ниска или въобще липсваща печалба. Или, както заключава индийският аналитик и бивш дипломат М. К. Бхадракумар, през 2008 целта на Газпром по отношение на Централна Азия не е обикновено и праволинейно „правене на пари”, а по-скоро елемент от „голямата стратегия” на Кремъл
След дълги преговори в самия край на 2009 Москва и Ашхабад най-сетне се договорят за възобновяване доставките на туркменски газ за Газпром. В присъствието на президентите Медведев и Бердимухамедов е подписано изменение и допълнение към договора от 2003, според което Русия отново започва да купува газ от Туркменистан от януари 2010, но предишните мащабни планове за нарастване на количествата на закупуваната суровина са забравени. В новото споразумение се казва, че Газпром ще получава от Туркменгаз до 30 млрд. куб. м газ годишно. В действителност, през 2010 и 2011 руснаците купуват само по 10 млрд. куб. м. Само няколко месеца по-късно, на 21 май 2010, президентът Бердимухамедов подписва постановление, според което Туркменистан ще строи магистралния газопровод „Изток-Запад” със собствени сили и средства като изпълнител ще е държавната фирма Туркменгаз. Това е в разрез с руските амбиции и надежди за удържане на контрола над цялото трасе, свързващо туркменските газови полета с Европа. След като не получава правото да строи и да управлява газовата връзка между Източен Туркменистан и каспийския бряг, Газпром логично замразява и проекта за Прикаспийския газопровод.
В обозримо бъдеще като основен купувач на туркменския газ се очертава Китай, който стъпва сравнително скоро на централноазиатския газов пазар, но вече дава заявка да стане играч номер едно, измествайки Русия. Китайските държавни компании от енергийния бранш се появяват в Туркменистан с едно основно предимство пред конкурентите – разполагат с неограничено количество парични средства и са готови сами да финансират всички проекти за добив и пренос на газ, до които ги допуснат. Това контрастира с обичайния начин, по който се структурират големите енергийни проекти с участието на международни компании. При тях най-напред се прави консорциум с множество акционери, а след това се търси проектно финансиране на международния кредитен пазар. Процедурата отнема много време и съдържа силен елемент на несигурност, особено в страна като Туркменистан, където властите нямат репутацията на предвидим и надежден бизнес партньор. Китайският бизнес модел за енергийна експанзия е друг и бързо доказва предимствата си на централноазиатския терен.
Американският посланик Джеймс Уорлик завел и върнал със самолет на американското правителство, българския държавен глава Росен Плевнелиев до Афганистан и обратно! Научихме го случайно докато се съвземахме от неясно анонсирано посещение на президента в Афганистан, посещение, което бе обявено като неочаквано.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
През 2020 НАТО трябва да е в състояние да отговаря на пълния спектър от мисии и задачи за реагиране на новите предизвикателства към сигурността. Пактът трябва да има готовност в кратък срок да генерира сили за сложни съвместни операции, с висока прецизност на ударното въздействие. Това означава, че са необходими гъвкави, бързо разгръщащи се сили, с точно съчетание на военни способности
Съставна част от тази област са партньорствата. НАТО партнира с повече от 40 страни от целя свят. На срещата на върха се очаква да присъстват повече от 30 страни-партньори. Това е сериозен международен кредит на доверие към Съюза. Той вероятно ще бъде използван рационално при осъществяването на начертаната в Лисабон пътна карта за Афганистан. Предоставянето на отговорността за сигурността на местните сили и функционирането на държавните институции след изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан, е тема с която ще се ангажират всички участници, защото този процес не касае само НАТО, а цялата международна общност. Трудно може да се прогнозира конкретиката, но съсредоточаването на усилията за подготовката на местните сили и институции да поемат отговорността за своята си сигурност е единствения възможен изход.
Проектът за газопровода „Набуко”, който трябваше да се превърне в основния конкурент на руския „Южен поток” и 
Господин Държавен глава,
Още един въпрос искам да Ви задам: кое е единна нацията във Вашия мандат:
Обещахте на европейски посланици да направите Агенцията за чуждестранни инвестиции по-активна – но как ще осъществите това свое обещание, след като подобно действие липсва в разписаните Ви правомощия в Конституцията на Република на България?
От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.
„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание 
От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.
Без съмнение, администрацията на Обама няма търпение да започне да действа. Остават по-малко от четири месеца 
Неочаквани промени в геополитическото 
съотношение на силите внесе срещата на държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), провела се на 20 декември 
На фона на всички тези събития, евентуалното освобождаване на Фазъл от Гуантанамо е ловък ход на Вашингтон, целящ ерозията на очертаващото се в региона единодушие по въпросите, касаещи Афганистан. Правителството на Обама разчита да пусне лисицата в курника. Фазъл е сред най опитните командири на талибаните. Той още от първите дни беше редом с водача на движението молла Омар и заемаше ключови постове в командването на армията на талибаните. Фазъл бързо се превърна в любимец както на молла Омар, така и на Междуведомственото разузнаване на Пакистан и „завръщането му у дома” вероятно ще ги зарадва. От друга страна, той е виновен за избиването на хиляди афганистански „хазарейци” (мюсюлмани-шиити) през 1998-2001 и, вероятно, е отговорен за екзекуцията на осем ирански дипломати в Мазари Шариф, важен град в Северен Афганистан. Фазъл е изключително омразна фигура за иранците и връщането му може да охлади сериозно пакистанско-иранските отношения (които преживяха подем през последните години), както и да постави Исламабад в деликатно положение пред водача на талибаните молла Омар.
Водеща: Минута и половина имаме до края на разговора. Да отидем за малко в Афганистан. Там един американски войник уби цивилни хора. Това вече се превръща в проблем, включително и на американската армия. Очаква се да има ответен удар, което става страшно за територията на Афганистан и изобщо за геополитиката. Каква е позицията на САЩ? И какво знаете по този случай, нещо ново?
Изгарянето на свещената книга бе окачествено като „случило се по невнимание”!?
Министърът на отбраната Леон Панета също са извини за инцидента на афганистанския президент Хамид Карзай.
Днес операцията на НАТО в Афганистан вече не привлича толкова голямо внимание, както преди десетина година. На първо място, тази дългогодишна война на Запада успя доста да омръзне на международната общност, включително на политиците, медиите и анализаторите. На второ място, всички свикнаха с лошите новини за перманентната активност на талибаните и поредните жертви в резултат на военните действия, така че това вече не поражда кой знае колко остра реакция, освен ако в някоя от държавите, ангажирали се с мисията на НАТО, не се провеждат избори. На трето място, частите на Северноатлантическия алианс се готвят съвсем скоро да напуснат Афганистан, което дава на мнозина повод да разсъждават за афганистанската война като за успешно осъществена мисия и пример за готовността за провеждане на изключително сложни операции под егидата на алианса, далеч отвъд границите на неговата отговорност. На четвърто място, Западът се оказа пред нова, доста по-интересна и значително по-лесно изпълнима задача – свалянето на либийския диктатор полковник Кадафи. На фона тежката позиционна война в Афганистан, изискваща големи разходи и жертви, операцията в Либия изглежда като своеобразна „лека разходка”.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Това решение излизаше далеч извън рамките на водещите се по онова време преговори между Вашингтон и Анкара и постави началото на промяна в провеждания в продължение на петдесет години външнополитически курс на Турция (2). Този факт, съвсем не беше просто етап от процеса на американско-турските преговори, както би могло да ни се стори на пръв поглед (в случая Анкара беше изправена пред дилемата да запази верността си към своя северноамерикански съюзник и опасенията и, че намесата на САЩ в Ирак би могла да доведе до създаване на независим Иракски Кюрдистан, което предвид лансираните тогава планове за разделяне на Ирак на три държави, изключително би изострило нерешения кюрдски въпрос). Оттогава насам, Турция, благодарение най-вече на сближаването си с Русия (за което спомогна и слабият интерес, демонстриран от ЕС към турската интеграция в Съюза) и новата си политика на добросъседство, непрекъснато опитва да се освободи от опеката на САЩ, което я превръща в доста несигурна база за американското проникване в Евразия. Така, освен пречките от страна на Иран и Сирия, стратезите във Вашингтон и Пентагона следва да отчитат и появата на една нова и все по-малко склонна на отстъпки Турция.
Промяната на турското поведение следва да се разглежда в контекста на по-общата и комплексна еволюция на политическата ситуация в Евразия. В тази връзка, си струва да споменем следните знакови промени: новото укрепване на руските позиции на регионално и глобално равнище, впечатляващият възход на Китай и Индия в геоикономическата и финансова сфера и изтощаването на американската военна мощ в Афганистан и Ирак.
След провала на последните опити за осъществяване на т.нар. „цветни революции” (причина за което стана твърдостта на Москва и координираните политически действия на Китай и Русия в Евразийския регион, чрез създаването на Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС, и Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО, както и укрепването на връзките във военната и икономическата сфера между двете велики държави), в края на първото десетилетие на новия век САЩ бяха принудени да преразгледат евразийската си стратегия.
Тъкмо поради това, Вашингтон разглежда Средиземноморския басейн и Централна Азия като два региона, най-характерна за които е нестабилността. И двата са част от очертаната от Збигнев Бжежински „глобална дъга на нестабилност”. Както е известно, теорията за съществуването на подобна дъга на нестабилност, или „кризисна дъга”, е своеобразно развитие на геостратегическата концепция за „римленда” (т.е. граничните територии между Морето и Сушата), лансирана от Никълъс Спикмън (7). В контекста на биполярния свят, контролът над римленда означаваше контрол над цялото евразийско пространство с цел сдържането на основният противник на САЩ – Съветския съюз и беше изключително в интерес на „Северноамериканския остров”.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Хероиновият пазар също процъфтява, имайки предвид, че осигурява 2% от световния БВП. При това, почти цялото количество хероин се произвежда в Афганистан, т.е. в една държава, която (както сочи световният военен опит от последните 2500 години, включително съветският и американският от последните 30) не може да бъде контролирана.
На 52-та сесия на Комисията на ООН по наркотиците, провела се през март 2010 във Виена, представителите на Русия предложиха в заключителните и документи да бъде отделено специално място 
Още на 19 ноември миналата година 
Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ на акционерите на проекта „Nabucco“, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.
Три седмици по-късно бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън подкани твърде недипломатично американският съюзник Израел, като оповести: „Израел разполага с осем дни, за да нанесе военен удар срещу АЕЦ „Бушер” в Иран, за да спре Техеран да се сдобие с функционираща атомна електроцентрала... След доставката, атаката ще означава радиационно замърсяване, няма никакво съмнение в това”, каза Болтън пред телевизия „
Не ядрено оръжие, а ядрена централа за мирни цели е АЕЦ „Бушер” доказа Иран. „Русия е готова да достави на Иран партида изотопи за медицински цели, съобщи ръководителят на „Росатом” Сергей Кириенко на пресконференция, предаде РИА Новости на 21 август. По думите му, той е обсъдил с вицепрезидента на Иран и ръководител на ядрената програма на страната Али Акбар Салехи възможностите за разширяване на сътрудничеството в сферата на мирния атом. Подобно сътрудничество може да се изрази в доставката на радиоактивни изотопи за медицински цели. „Иран се интересува от доставката на молибден-99 и йод-131. И вчера потвърдихме, че можем да извършим тази доставка”, каза Кириенко.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.
САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.
САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
- армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Какво толкова каза бившият съветник на президента Буш-старши и най-добрия американски съветолог, а понастоящем специалист по Русия? Проф. Коен заяви буквално следното:
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”
Часове по-късно на 23 март, от Брюксел, централата на Пакта изтече съобщение, че е започнала военноморска операция по налагане на оръжейното ембарго срещу Либия от НАТО, в която България няма да участва.
На 23 март стана ясно, че съюзниците още не са се споразумели Пактът да поеме от международната коалиция управлението на зоната, забранена за полети над Джамахирията, макар планирането за това да е завършено, съобщи говорителката на пакта Оана Лунджеску.
Председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ адмирал Майкъл Мълън съобщи, че военната операция е тясно фокусирана върху прилагането на Резолюция 19-73 на Съвета за сигурност на ООН и не цели свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи.
Интересно е, че навремето, т.е. през 1996-1999, когато т.нар. „независима Ичкерия”, ползваща се и с подкрепата на някои активни „борци за човешките права” на Запад, тероризираше целия Северен Кавказ, а самата Русия изглеждаше на ръба на разпадането, това не вълнуваше особено въпросните политически кръгове.
За всички в Русия, както и за повечето хора, които не живеят в тази страна, е очевидна разликата между блатото, в която тя беше затънала през 90-те години на миналия век и начина, по който се развива днес. Войната в Чечения беше приключена успешно, ситуацията в Северен Кавказ е несравнимо по-добра, отколкото преди десетина години, а терористите бяха принудени да преминат в дълбока нелегалност, като голяма част от историческите им лидери бяха ликвидирани. Всяка година службите за сигурност съумяват да предотвратят десетки терористични нападения. В това отношение, ситуацията действително изглежда много по-добра, макар че терористите не спират да напомнят за себе си. Междувременно, Русия влезе в групата на най-динамично развиващите се държави в света, поставяйки си все по-амбициозни задачи и цели. Дори последната финансова криза не се отрази сериозно на руската икономика.
