Tag:барак обама
|
По-късно днес Морнингстар ще се срещне с президента Росен Плевнелиев, външнополитическия му секретар Тихомир Стойчев и съветника му по икономическите въпроси Евгени Ангелов. Очаква се Морнингстар да разговаря и с министъра на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков, а утре - с премиера Бойко Борисов. Очаква се пратеникът на Клинтън да се опита да убеди българските власти, че е безопасно проучването за наличие на шистов газ. Явно фактът, че българският парламент наложи мораториум върху проучването и добива на шистов газ за американците не означава нищо! Протестите на българските граждани, подписката против шистовия газ – също не означава нищо! Що за сервилност демонстрират родните политици пред някакъв вашингтонски чиновник, та той си разрешава да пренебрегва волята на парламента, на гражданите и да идва в страната ни по болезнената тема? Държавният секретар на САЩ, Хилари Клинтън, лобира за развитието на добива на шистов газ в България по време на посещението си в страната през миналия уикенд, две седмици след като българският парламент наложи мораториум върху сектора, в който американската компания „Шеврон” има засилено участие, предаде „ЕруоAктив”.
В момента за да задоволи енергийните си нужди България зависи от Русия за 89 на сто от петрола, 100 на сто от природния газ и 100 на сто от ядреното гориво, което страната използва. „Ние сме партньори в подпомагането на България да добие енергийна независимост и сигурност, както и да защитим красивата българска природа”, посочи Клинтън. И как трябва да добие енергийна независимост България? С проучване и добив на шистов газ? За Щатите е вредно за България - не?! Ето една любопитна информация, която публикува на 8 февруари 2012 news.bg. В нея четем следното: Добивът на шистов газ не е съвсем безопасен за околната среда и това се потвърждава от ново решение на правителството на САЩ, което ще изисква фирмите, добиващи газ по този метод, да разкриват какви химикали използват при хидравличния фракинг по време на работа из обществени терени.
Според изявлението на премиера Бойко Борисов след посещението на Хилари Клинтън, той й е отказал твърдо на Клинтън за шистовия газ, но според мнозина – той е бил доста хлъзгав в отказа си, като си оставил за целта и доста вратички за бъдещо падане на мораториума върху проучването и добива на шистов газ. В България все още не са се оправили с Протокола при подобни посещения, камо ли да имат политиците ни ресурс да откажат на Вашингтон Шеврон да добива шистов газ. Едно смехотворно посещение за домакините Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън дойде у нас по покана на външния министър Николай Младенов, което си е в реда на нещата, най-малкото защото един външен министър се срещна с друг външен министър. Какво направи впечатление: Клинтън слезе от самолета в някакво умопомрачително сако, с велурени ботуши, без грим и с вдигната коса, като че ли отива да изхвърли боклука. Познавачи дипломати твърдят, че съпругата на Бил Клинтън била в депресия, затова изглеждала толкова необичайно. Не се наемем да гадая дали причина за нейната депресия е оплакването й дни преди да кацне у нас, че руският външен министър Сергей Лавров не й вдигнал телефона! Каквато и лична причина да има една особа като Хилари Клинтън, за да е потисната, то екипът, който я придружава няма как да е потиснат и поста, който заема я задължава да изглежда най-меко казано приемливо, а не като облякла се на тъмно. Ще се добива ли шистов газ в България бе един от ключовите въпроси. Ето какво заяви на съвместната пресконференция Хилари Клинтън:
Домакинът Бойко Борисов отговори:
А ето и коментарът на Велизар Енчев в неговото Дискусионно студио по НТ СКАТ: „Борисов е уведомил американската страна, че има решение на парламента, който налага мораториум върху проучването и добива на шистов газ, но както ни бе демонстрирано – американската страна е приела този факт само за сведение и продължава с натиска си! Първи натиск – изявлението на Х. Клинтън, че следващата седмица след посещението й, в България идва нейният специален пратеник, за да ни обяснява „ползите” от шистовия газ и какви модерни технологии имат те, а ето пояснението и на американския посланик в България, затова, че има технологии, които могат да ни гарантират безопасно извличане на шистовия газ, безопасно за водните извори и за земетресенията, които се случват в някои части на Великобритания – по-точно в северните й части, заради което тези проучвания там бяха забранени! На другата сутрин след 5-часовото посещение, посланикът на САЩ Джеймс Уорлик цъфна в БНТ и даде пространно интервю за причините Клинтън да посети България и се спря подробно на енергийните теми:
Губерния ли сме или поредният американски щат? Днес, 9 февруари пристигна специалният пратеник на Хилари Клинтън Ричард Морнингстар, за да говори за шистовия газ с външния министър Николай Младенов, съобщи американското посолство пред БНР, а не Министерство на външните работи! Откога Николай Младенов разбира от проучване и добив на шистов газ, та той ще говори с Морнингстар? Ясно е, че тук става дума за демонстративен натиск на Щатите върху България да вземе политическо решение за дейността на Шеврон! Какво ни внушава Уорлик, че ние сме васал, поредният щат или какво точно – след като въпреки казаното от премиера Борисов, американците продължават да работят по премахването на мораториума върху проучването и добива на шистов газ, който прие българският парламент! Постигна ли Бойко Борисов нещо с отказа за премахване на мораториума, след като натискът върху изпълнителната власт продължава? Мнозина останаха с впечатление, че Борисов е проявил твърдост към Хилари Клинтън, но последващите действия на Уорлик с пряка намеса във вътрешните работи на страната ни, както и анонсираното посещение Морнингстар показаха, че американците изобщо не са обърнали внимание на казаното от премиера и не са го взели на сериозно!
Пари за междусистемни връзки ЕК заяви, че няма да даде, но Плевнелиев вероятно не е чул! Колкото до дежурните дрънканици на клишета, крайно време е президентът да влезе в час и да престане с този начин на изказ по теми, които не влизат в неговите правомощия. Формално погледнато, Плевнелиев се превърна в туристически гид на Клинтън по време на нейното 5-часово посещение – нещо недопустимо от протоколна гледна точка! Първо – Хилари Клинтън е дипломат №1 в правителството на Щатите и един президент като българския стои по-високо по ранг от нея. Второ – Плевнелиев закачливо заведе Клинтън до прозореца в стаята, в която е прие, за да й обясни къде какви старини има под земята. Тук идва един логичен въпрос: трябва ли да приемаме безрезервно сигналите и напътствията от Вашингтон, при положение, че България е страна-членка на Европейския съюз, а в момента в ЕК се дискутира темата за шистовия газ?? Идва ми наум и едно твърдение на един бивш български президент, Петър Стоянов: „България е твърде малка страна”, или друго: „Заложници сме на чужда воля!” Наследява ли се сервилността на родните политици пред чужди държави, или е заразителна във високите коридори на властта? Странното животно „Ислямски неолиберализъм” се легитимира в стратегията за управляемия хаос
Прогнозата ми отпреди година, че
Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши. През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване. Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста: „Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012) След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“. Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието. Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт. След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите. Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“. В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им. „Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността. „Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят. Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет. Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“. На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно. „Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012) Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата. Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията. Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция. Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат: Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 ) САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона. „Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл. И така – Какво се случи? С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене? Така ли е наистина? Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?! Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”. Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна. Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък: Започва периодът на Ислямският неолиберализъм. За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например. Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите… Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а! Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…
Електронното издание abcnews.go.com/ На 2 май, сутринта, в престрелка, екип на американски спецчасти в Исламабад бе убит Осама бин Ладен, съобщи агенция Ройтерс. Така е бил поставен край на 10-годишния световен “лов” на мозъка на атентата от 11 септември. Катарската телевизия "Ал Джазира" съобщава, че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.
Сайтът на "Ал Джазира" Тълпи от хора се събраха пред Белия дом след новината за смъртта на бин Ладен. “Извършена бе една справедливост” – обяви американският президент Барак Обама в специално обръщание към нацията смъртта на неуловимия лидер на Ислямското движение Ал Кайда, автор на редица смъртоносни терористични актове по света, съобщи Ройтерс.
Според Обама, смъртта на бин Ладен и нещо изключително като събитие, тъй като представлява повратен момент в световната история, както за мрежата от негови бойци, разпръснати по света, така и за събитията в Афганистан. Източник, запознат с операцията на спецчастите е потвърдил смъртта на бин Ладен и съобщил, че лидерът на Ал Кайда е бил прострелян в главата. По-късно смъртта на терорист №1 е била потвърдена и от длъжностни лица в Пакистан. С ликуване и национални знамена във Вашингтон и Ню Йорк посрещнаха новината американците. Като най-значима победа, постижение на американската нация, определи случилото се в обръщението си Обама.
Веднага след новината, последвалото покачване на долара и снижението на цените на суровия петрол, политически анализатори отблязаха, че събитието ще даде голям политически тласък на рейтинга на президента Обама преди изборите през 2012 година. Пакистанските власти официално не коментираха новината и запазиха мълчание, но въпреки това от американска страна бе съобщено, че Пакинстан е помогнал на ЦРУ да локализира обекта?! Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан тъй като Исламабад реагира остро на въздушни атаки в западната част на страната и арестува служител на ЦРУ, който уби двама пакистанци по-рано т. г. По този повод Обама уточни, че при операцията не са били убити американски граждани, тъй като частите са били инструктирани да внимават и избягват цивилни жертви. Американски представители казаха, че са уведомили пакистанските власти за атаката срещу Бин Ладен едва след края на операцията. Независимо от това Обама каза, че Пакистан е помогнал на Вашингтон да стигне до Осама бин Ладен, и подчерта, че е важно, че Исламабад продължава да сътрудничи в борбата с терористите. Противоречивите изявления на Обама навеждат на мисълта, че за пореден път ни се съобщава нещо, което не се е случило точно така. Получава се така, че хем пакистанските власти са били уведомени за операцията на ЦРУ след края й, хем Обама заяви, че Пакистан е помогнал на Щатите да стигнат до лидера на Ал Кайда! При операцията, срещу бин Ладен, траяла общо 40 минути, са били убити трима възрастни мъже, включително и син на бин Ладен. Двама от мъжете са били куриери на Бин Ладен, а за третия се смята, че е синът му. Убита е била и една жена, която е била използвана като щит от мъжете, предадоха Ассошиейтед прес, abc.news и Би Би Си. Кристиян Аманпур чете новината по abc.news
Според Катарската телевизия "Ал Джазира", че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души. При нападението е пострадал и един хеликоптер, поради появил се механичен проблем. Екипажът на машината незабавно е бил евакуиран на безопасно място. Операцията срещу бин Ладен е била наблюдавана в реално време, на монитор, в конферентна зала в централата Лангли, Вирджиния от новия директор на ЦРУ, Леон Панета и други висши представители на американското външно разузнаване предаде АФП. Четири години проследяване на един от доверените куриери на Осама бин Ладен са локализирали местоположението на лидера на Ал Кайда – триетажен имот, в селището Аботабад, на 30 мили северно от столицата Исламабад, отличаващ се от другите в района, до който води черен път. Имотът бил поне 8 пъти по-голям от другите в района, като бил обграден със стени, обвити с бодлива тел за допълнителна сигурност и непрекосновеност на лицата, намиращи се в него. Достъпът е бил контролиран чрез два контролирани по сигурността входа. Осама бин Ладен не е имал интернет в имота или прокаран телефон, за да не бъде лесно локализиран. Съобщението за смъртта на лидера на Ал Кайда отлепи долара от тригодишното дъно, на което се намираше, а цената на суровия петрол падна. Въпреки видимия “резултат” по борсите, анализатори предупредиха, че отражението на новината за смъртта на бин Ладен върху пазарите ще бъде краткотрайно. Представител на американската админстрация е съобщил, че в петък, на 29 април президентът Обама е дал окончателната заповед за начало на операцията. Израел определи смъртта на терорист №1 за “огромен триумф” на Вашингтон и неговите съюзници. Други експерти като Рик Нелсън от Центъра за стратегически и международни изследвания засега са далеч по-предпазливи като припомнят, че Ал Кайда има филиали по целия свят и не е известно какво ще последва. Индия заяви своята загриженост от факта, че убийството се е случило в Пакистан, тъй като в тази държава терористи от различни организации имат убежища в тази държава е съобщило министерството на вътрешните работи в Ню Делхи. За идентифициране на трупа на убития ще се направят проверки с ДНК тестове, както и се очаква да бъдат приложени тестове за разпознаване на лицето, предаде Ройтерс. В 10.30 часа българско време CNN съобщи, че Осама бин Ладен е бил погребан на неназовано място в морето. Според мюсюлманската традиция, това трябва да стане 24 часа след смъртта. Тъй като не бе оповестен точният час на убийството, не може и да бъде преценено спазени ли са ислямските традиции за погребение. Защо спецслужбите са избързали да погребат убития – това е загадка, която едва ли ще получи своя отговор. Сайтът News. bg съобщи, че Държавният департамент на САЩ е предупредил всички граждани на страната за съществуващата опасност, която ги заплашва след ликвидирането на бин Ладен. Американските власти се опасяват от проявяване на насилие спрямо американските граждани и туристи и затова призоваха всички американци да бъдат с повишено внимание и внимателно да следят новините. Срокът на действие на предупреждението изтича на 1 август 2011 година. Дипломатическите представителства на САЩ може да бъдат поставени под временна закрила във връзка със заплахата от антиамерикански атаки. Дейността на американските посолства на местата с повишен риск ще продължи, но съществува възможност те да бъдат затворени временно или да преустановят предоставянето на услуги на гражданите, за да се обезпечи безопасността им. В тези обстоятелства американските посолства и консулства ще правят всичко възможно да предоставят екстремна помощ на американските граждани. Часове по-късно, президентът на САЩ Барак Обама съобщи на извънредна пресконференция в Белия дом, че тялото на убития бин Ладен е било открито от американски войници, предаде Ройтерс.
По-късно и NBC потвърди, че при операцията са задържани две от съпругите на Бин Ладен и шест негови деца. 54-годишният Осама има общо 19 деца. Тялото на Осама бин Ладен е било взето от американските войници и закарано в Афганистан. Пет часа след изявлението на президента Барак Обама, CNN съобщи, че "бин Ладен е погребан в Арабско море съгласно ислямските закони и традиции", като идентификацията на Осама е станала по чертите на лицето. Анализ на ДНК предстои да се прави, но резултатите ще бъдат ясни през следващите дни са съобщенията по този факт. Доколко сигурна е идентификацията на убития бин Ладен е твърде неясно, още повече необяснимо е защо толкова са бързали американците да хвърлят тялото на Осама в морето, при положение, че ислямската традиция повелява погребение да се извършва 24 часа след настъпване на смъртта. Затова пък радостта на Щатите бе помрачена от засилване на сигурността на посолствата на САЩ по света, както и извънредните мерки за сигурност, които трябва да предприемат съюзниците в Афганистанската война, тъй като се очаква Ал Кайда да отвърне на удара! Сайтът Медияпул публикува следното: “Обама предупреди, че Ал Каида ще продължи да атакува САЩ. Държавният департамент на САЩ издаде глобално предупреждение към всички американски граждани за повишен риск от антиамериканско насилие предвид скорошната контратерористична дейност в Пакистан. От Държавния департамент посочиха, че очакват вълна от насилие след ликвидирането на терорист номер едно. Интерпол също призова да бъдат предприети засилени мерки за сигурност, тъй като смъртта на Осама бин Ладен може да доведе до атаки на отмъщение по цял свят, съобщи Франс прес. Генералният секретар на Интерпол Роналд Нобъл призова за "допълнителна бдителност” на службите за сигурност заради повишен риск от атаки на Ал Кайда или на групировки, свързани с международната терористична мрежа, след смъртта на бин Ладен. Очакванията са Осама да бъде наследен на най-високия пост в Ал Каида от родения в Египет хирург Айман ал-Зауахири, който досега бе втори човек в организацията.” Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/actualno/1165-2012-godinata-na-talibanite Няма значение, че китайците смятат 2012 за година на дракона. За Съединените щати това ще бъде „годината на талибаните”.Новата 2012 започна със сензационно „изтичане” на информация от висшите правителствени среди във Вашингтон към медиите: оказва се, че администрацията на Барак Обама подготвя предаването, на правителството в Кабул, на един от лидерите на Движението Талибан молла Мохамед Фазъл, който през последните девет години беше затворник в американската база Гуантанамо в Куба. Според високопоставени американски чиновници, Фазъл може да бъде освободен (или пък прехвърлен в Катар) в отговор на отдавнашното искане на Кабул и като своеобразен „жест, целящ укрепване на доверието”, който трябва да покаже на талибаните, че намеренията на САЩ към тях наистина са сериозни.
Днес, когато европейците са обзети от страх за съществуването си заради изключително тежката икономическа криза, на Обама ще се наложи да използва целия си чар за да не бъде изоставен в Афганистан от своите съюзници от НАТО. А за целта ще му се наложи да ги убеди, че има светлина в края на тунела, по който ги е повел. Срещата в Чикаго просто няма правото да се провали, както стана с двете предишни – в Истанбул, на 2 ноември 2011, и на втората конференция в Бон, на 2 декември. Междувременно обаче, атмосферата в региона около Афганистан става все по-застрашителна. Москва нанесе съкрушителен удар по плановете на САЩ и секретаря на НАТО Андерс Фог Расмусен, в които Централна Азия се разглежда тактически като „заден двор” за операциите в Афганистан (ако в отношенията между Съединените щати и Пакистан настъпи критичен момент), а стратегически – като площадка за голямата игра срещу Русия, Китай и Иран.
Последното изречение не може да не предизвика известна ирония, тъй като правителството на Обама съвсем наскоро взе решение да предостави на Узбекистан военна помощ – в рамките на пълната промяна на политиката си в региона – с цел да привлече на своя страна тази ключова централноазиатска държава и да ерозира позиците на ОДКС. За ужас на Вашингтон обаче, узбекистанският президент Ислам Каримов не само че присъства на срещата на ОДКС в Москва, но и подкрепи взетото там решение на организацията. По този начин, Москва ясно дава на Вашингтон да разбере, че на монопола му за решаването на конфликтите в Афганистан следва да се сложи край. Впрочем, САЩ имат избор: или отново да се борят за приятелството на Пакистан, убеждавайки Исламабад да отвори транспортните коридори, които са затворени вече повече от месец или пък, като вариант, да се разчита на Северния коридор, използван сега за снабдяване частите на НАТО, и за изтеглянето на личния състав и армейското имущество от Афганистан. Решението на ОДКС надвисна, подобно на дамоклев меч, над американската база в Манас – стратегически въздушно-транспортен възел, намиращ се край столицата на Киргизстан Бишкек. Засега все още няма доказателства, че Русия и Пакистан за започнали да действат в тандем, макар че външният министър Сергей Лавров отдели специално място на Пакистан в изявлението си за приоритетите на руската външна политика през 2012.
За Русия и постсъветските централноазиатски републики, Фазъл също е одиозна личност, включително и защото отговаряше за връзките между Движението Талибан, Ал Кайда и местните и филиали, като например Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) и чеченските бунтовници. Освен това, той отговаряше за стратегически важната афганистанска провинция Кундуз, граничеща със „слабините” на Централна Азия – именно там беше базата му, заедно с тази на водача на ИДУ Джума Намангани, през октомври 2001, когато САЩ започнаха интервенцията си в Афганистан. Но тъй като Фазъл принадлежи към епохата „преди клана Хаккани”, възниква въпросът дали въпросният клан, който днес формира гръбнака на оглавеното от талибаните въстание, чиято опорна база са племенните зони в Северен Пакистан, ще бъде склонен да признае „старшинството” на Фазъл и да му отстъпи ръководството? Възможно е, в тази връзка, на Пакистан да се наложи да преразгледа приоритетите в своите „стратегически активи”, а това е своеобразно минно поле. Освен това, да не забравяме Катар, който все повече се изявява в ролята на най-близкия, след Израел, съюзник на САЩ в Близкия Изток. Правителството на Обама очевидно е впечатлено от демонстрираните от Катар, на толкова различни „бойни полета” като Либия, Египет и Сирия, умения при взаимодействието с „Мюсюлманските братя” и други, смятащи се за „автономни”, ислямистки групировки, както и от помощта оказана на САЩ за бързия преход на Близкия Изток в „правилната историческа посока”. Белият дом се надява, че ако предаде Фазъл в ръцете на доказалите възможностите си катарци, той набързо може да бъде префасониран в „ислямски политик от новата ера на демокрация”. Както изглежда, Фазъл е получил съгласието на америакнците да включи и молла Омар в предстоящите официални преговори за мир в Афганистан с участието на талибаните. Фазъл се ползва с авторитет в опълчението на талибаните и те лесно ще склонят да организират завръщането му в голямата политика. Връзките му с ислямистките формации в Пакистан, както и с пакистанското разузнаване пък могат да се окажат полезни при оказване на необходимия натиск върху Исламабад за да бъде принуден да съдейства за успеха на мирните преговори под егидата на САЩ или поне да не ги провали. Истината е, че Фазъл е идеалната противоотрова срещу иранското влияние в Афганистан. След като премине съответната обработка в Катар, той има всички шансове да се превърне в доверен партньор на Вашингтон в голямата игра на американците, особено ако т.нар. „арабска пролет” обхване и Централна Азия, давайки възможност за смяна на властта в държавите от региона и превръщането им в „ислямски демокрации”. Освен това Вашингтон може да повери именно на Фазъл задачата на убеди Движението Талибан да не превръща в проблем намерението на САЩ да създадат и поддържат в Афганистан мрежа от военни бази. И все пак, дали този план ще сработи? Междувременно, пакистанците вече изстреляха първия си „новогодишен” залп срещу плановете на САЩ – в началото на януари 2012 говорителят на Министерството на външните работи в Исламабад Абдул Басит заяви, че: „Гарантирането на сигурността и стабилността на Афганистан е невъзможно без участието на Иран. За възстановяването на сигурността и оздравяването на Афганистан се налага да отделим необходимото внимание и да се доверим на Иран, тъй като без сътрудничеството с него е невъзможно налагането на тенденцията за установяване на сигурност и стабилност в дългосрочен план”. Между другото, когато Басит произнасяше тези думи, за своеобразен фон му послужи шума от изстрелването, от една секретна площадка, на иранската крилата ракета „Кадер” („Могъщ”), което недвусмислено демонстрира, че Техеран действително е в състояние да блокира стратегическия Ормузки пролив. Басит е добър дипломат и отлично знае, че от Доха да Ормузкия пролив има само 547 км по права линия. Тоест, в Доха Фазъл едва ли може да се чувства в безопасност. * Авторът и индийски дипломат от кариерата, представлявал е страната си в Русия, Южна Корея, Шри Ланка, Германия, Афганистан, Пакистан, Узбекистан, Кувейт и Турция
Военни маневри и санкции – двете посоки, в които върви външно-политическия екип на президента Обама с нищо не допринасят за стабилизиране на мира в този район, а освен това пренебрегват изявлението на ООН от 9 юли т. г. по инцидента с южнокорейската корвета, която бе ударена от торпедо и остави на дъното 46 моряци. Планираните съвместни военноморски учения на Южна Корея и САЩ са заплаха за световния мир, предупреди представител на Пхенян в навечерието на преговорите за сигурността в азиатско-тихоокеанския регион, които ще се състоят във виетнамската столица Ханой, предаде АФП. „Подобни маневри поставят под огромна заплаха не само мира и сигурността на Корейския полуостров, но и световните мир и сигурност”, коментира Ри Тон Ир, говорител на севернокорейската делегация на срещата в Ханой. Какво търсят САЩ в Корея и какво преследват целите им Санкции, военни учения, посещения на високо равнище на представители на Белия дом в демилитаризираната зона на Корейския полуостров – и всичко това е малък списък с „инициативи” на „миротворците” на американския президент Барак Обама в Далечния изток. „Инициативи”, които Белия дом прокарва въпреки позицията на Съвета за сигурност на ООН по инцидента с южнокорейската корвета, която бе ударена от торпедо и потъна в края на март, повличайки на дъното 46 моряци.
Защо официален Вашингтон показва мускули на Русия, Китай и Северна Корея след като нажежената обстановка след потапянето на южнокорейската корвета затихна и получи своята международна оценка на високо равнище – това тепърва предстои да научим. Днес, 21 юли, ИТАР-ТАСС предаде, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и В същото време, докато хората от екипа на американския президент Барак Обама размахват тоягата и моркова на официален Пхенян, държавният секретар Хилъри Клинтън обяви, че САЩ ще наложат нови санкции по отношение на Северна Корея, след потъването на южнокорейския военен кораб. Възпиране на ядреното производство и въоръжаване, но на коя от двете Кореи?
КНДР продължава и до този момент да отрича да е замесена в инцидента и заплашва с ответни действия в случай на санкции.
Южна Корея, се посочваше във въпросната статия, която няма никакви петролни запаси, произвежда 40 на сто от електричеството си от атомни централи, а мястото за съхраняване на радиоактивното използвано ядрено гориво е на привършване. По тази причина южнокорейското правителство възнамерява да преработва използваните материали, като така ще си осигури гориво от ново поколение за атомни реактори, произвеждащи повече радиоактивен материал, отколкото е заложен в него, и ще намали отпадъците на склад.
В деня на излизането на публикацията в The New York Times, армията на Северна Корея осъществи първите преговори с ръководеното от САЩ командване на ООН след потапянето на боен кораб на Южна Корея. Двете страни обсъдиха потъването на корветата „Чхонан” до погранично корейско селце в Жълто море. Южна Корея, САЩ и други държави, позовавайки се на данните от многонационално разследване, обвиниха Севера за торпилирането на корветата, при което загинаха 46 моряци. В същото време Пхенян яростно отрече да носи вина за инцидента и заплашва с военен отговор, ако бъдат направени опити да бъде наказан.
Подробности от срещата не бяха съобщени, но както е известно, на нея е била обсъждана подготовката за по-нататъшни преговори на ниво генерали. Тук трябва да припомня, че севернокорейски представители седнаха на масата на преговори с американците, след като бяха поискали два дни по-рано отлагане на разговорите „по административни причини”. Съветът за сигурност прие балансиран документ за инцидента с „Чхонан”
В текста, одобрен от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН, бе осъдена атаката, довела до потъването на кораба „Чхонан” в Жълто море. Подчертано бе, че подобни враждебни действия срещу Южна Корея не трябва да се повтарят, а също така бе отбелязано, че властите в Сеул са запазили сдържаност след случилото се. Документът бе приет по различен начин от такива страни като Китай, Русия и от друга страна – Южна Корея. Китай изрази надежда, че изявлението на Съвета за сигурност на ООН по повод потъването на южнокорейската корвета „Чхонан” ще позволи затварянето на проблема и ще ускори възобновяването на шестстранните преговори за мира на Корейския полуостров. Русия от своя страна изрази задоволство от позицията на Съвета за сигурност на ООН във връзка с потъването на южнокорейския военен кораб „Чхонан”, предаде ИТАР-ТАСС . „Съветът за сигурност на ООН прие балансиран и консенсусен документ след продължителни и трудни преговори. Отразени са позициите на всички заинтересовани страни”, заяви говорителят на руското външно министерство Андрей Нестеренко.
Преди официалното излизане на документа от СС на ООН, в. „Telegraph” пусна информация, че Съветът за сигурност на ООН ще осъди „нападението, предизвикало потапянето” на южнокорейския кораб Чонан, без да обвинява пряко Северна Корея за инцидента. 24 часа по-късно прогнозата на изданието бе факт, с изключение на „осъждането” на Северан Корея от Съвета за сигурност, което е твърде съществен факт. На 9 юли т. г. Южна Корея обяви, че ще осъществи планирано военноморско учение със Сеул и Вашингтон решиха да проведат ученията, въпреки съпротивата на Китай. Ученията бяха планирани като демонстрация на сила след потъването на южнокорейския военен кораб „Чхонан”, за който инцидент Южна Корея обвини КНДР. Първоначално се планираше ученията да се проведат през миналия месец в Жълто море, но бяха отложени за след решението на Съвета за сигурност на ООН за инцидента. В свое изявление Съветът за сигурност осъди атаката, но не обвини директно Северна Корея, което не бе прието добре от САЩ и Южна Корея, след което бе пренебрегнато и тълкувано от официален Вашингтон и Сеул както им изнася. Китай поиска от САЩ и Южна Корея да не създават заплаха за безопасността на Пекин и да не нагнетяват обстановката в региона, заяви днес официалният представител на Министерството на външните работи на Китай Цин Ган. „Нееднократно сме говорили за това, че сме категорично против това чуждестранни военни сили да извършват учения в Жълто море и да създават заплаха за сигурността на Китай. Надяваме се, че всички страни ще успеят да запазят хладнокръвие и да избегнат ескалация на напрежението в региона” - заяви говорителят на традиционния брифинг на МВнР на Китай. По-рано на среща с чуждестранни журналисти директорът на Китайския институт за международни проблеми Цюй Сян отбеляза, че ежегодните военни учения на САЩ и Южна Корея се отразяват негативно на ситуацията в региона. В отговор на въпрос как възнамерява да действа Китай в случай на провеждане на учения, експертът заяви, че това ще зависи от това къде ще бъдат разположени чуждестранните плавателни съдове. На 20 юли ударна група на ВМС на САЩ, начело с атомния самолетоносач „Джордж Вашингтон”, се насочи към бреговете на Южна Корея. Новината бе потвърдена от Пенгагона, предаде ИТАР-ТАСС. Очакванията са мащабните военноморски учения между САЩ и Южна Корея да започнат в неделя, 25 юли, в Японско море, предаде АФП, позовавайки се на съобщение на воденото от САЩ командване на ООН. В ученията ще вземат участие около 20 кораба, 200 самолета и 8000 военнослужещи. Посочва се, че ученията от 25 до 28 юли целят да покажат, че двете страни са готови да отразят всяка евентуална заплаха от страна на Северна Корея. Тук трябва да припомня, че въпреки настояването на официален Сеул, САЩ не върнаха името на Северна Корея в Списъка на държавите, спонсориращи тероризма, тъй като засега не били достатъчно основания за това. А липсата на „достатъчно основания” се появи, когато Съветът за сигурност излезе с изявление по инцидента с южнокорейската подводница.
През миналия 20 век, САЩ имаха горчив опит с Корейската война, когато Белия дом не успя да употреби ядрено оръжие заради силния натиск от страна на Съветския съюз. В резултат на войната загина много цивилно население /3,6 млн – бел. Л. М./, разрушени бяха редица градове. Тогава останаха двете Кореи – Южна и Северна, разделени от влиянието на САЩ и Съветския съюз. За всяка една от така наречените Велики сили, корейският полуостров представлява стратегически и геополитически интерес, затова и всеки конфликт, или инцидент привлича намесата на големи държави като Китай, Русия и САЩ. В първата си телевизионна изява преди няколко дни кубинският лидер Фидел Кастро обяви, че обвинява Вашингтон, че тайно е потопил южнокорейския кораб „Чхонан” в опит да разпалят враждебността между двете Кореи.
BBC цитира, че Пхенян не може да осигури елементарна здравна помощ на жителите на страната. Хирургични операции се извършват без упойка, използват се нестерилизирани спринцовки и инструменти, върлуват епидемии, причинени от недохранване. Масово разпространена е туберкулозата заради липсата на храна. Според доклада, който се основава на разкази на 40 севернокорейци, напуснали родината си в периода между 2004 и 2009 г., болниците почти не функционират. В проучването на "Амнести" са участвали и здравни работници, които са работили със севернокорейци.
"Севернокорейците се нуждаят от спешна медицинска и продоволствена помощ, но тя не трябва да бъде използвана като футболна топка от страните донори", казва Катрин Бабър от "Амнести интернешънъл". Преживяното преди 20 години даде отговор на въпроса колко струва скъпото въоръжаване на една страна с комунистически режим. Преживяха го и гражданите в бившия Съветски съюз, които трябваше да се редят на километрични опашки за елементарни храни и стоки. Днес и двете Кореи имат възможност за производство на ядрено оръжие, а конфликт помежду им в никакъв случая няма да намали напрежението и опасността от ядрена война. Ето защо присъствието и интригите на високопоставени служители от Белия дом при един инцидент между Пхенян и Сеул само приближават възпламеняването на ядрената искра, нещо, от което целият свят може да се окаже необратимо застрашен. Кому е нужно на 25 юли САЩ и Южна Корея да проведат военни учения с толкова масирано присъствие на кораби, самолети и военнослужещи? Как ще спечели мирът от тези престоящи събития, в непосредствена близост до Северна Корея? Какво търсят САЩ в тази част от света, след като десетилетия две изкуствено разделени държави трябва да бъдат място за сигурност, за да стане възможно един ден Корея да бъде една. Малко ли изстрадаха десетилетия толкова поколения корейци от раздялата, невъзможността да бъдат с близките си и комунизма, който им бе наложен по независещи от тях обстоятелства?
Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.
Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв. Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната. Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.
При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има. Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха. Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената. Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.
Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО... Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов! По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета. „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева. "Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти. Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!? Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари. Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три. Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио. Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета! Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет! Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи! Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар. Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви! Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение! Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как! Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея! Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП. Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета? Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия, Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни. По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”. В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района. Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”. Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде. От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление. Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде. Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница. Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай. Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци. Другата страна на медала Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.
„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер. Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването. Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП. Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже! Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции. Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”. Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.
И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна. Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм. "Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони "Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член. "Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той. Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП. „Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе. В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП. „Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо. Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност. Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия. На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия. Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция. Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи. „Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”. Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули. „И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”. В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации. Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си. Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера! Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”. И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи? Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила? Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната. Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка. Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава? В тържествената си годишна реч пред Конгреса "За състоянието на Съюза", американският президент Барак Обама обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Ирак до края на месец август 2010 г. и се очаква да започнат изтеглянето на бойните си подразделения от Афганистан през юли 2011 г. „Тази война свърши и нашите войници се връщат у дома" бяха точните думи на Обама пред Конгреса. Така едно от предизборните обещания на Обама е на път да бъде изпълнено. Няколко дни преди тази реч на американския президент в. „Ню Йорк Таймс” написа: „Избиването на талибански бойци няма да бъде достатъчно. Ако има някаква надежда да бъдат разгромени бунтовниците, афганистанското правителство ще трябва да убеди голям брой бойци да свалят оръжието...” Докато световните информационни агенции разпространяваха новината за речта на Обама, в БНТ, новоизбраният министър на отбраната Аню Ангелов направи следното изказване: „... в момента нашият фронт е в Афганистан – не толкова в Косово, не толкова в Босна, преди всичко в Афганистан. Много хора задават въпроса, защо сме там, аз ще оставя наистина на политиците да обяснят защо сме там. Искам обаче да поставя така въпроса – че хората, които са там, отиват да изпълнят своя дълг. Те не отиват само за пари, както много хора си мислят, виждате по различни страници на вестници, че едва ли не отиват само за пари, да се върнат, да си купят половин панелка и т.н. ...” От кога един министър на отбраната няма обеснение какво търсят български войници в чужда държава? Какъв дълг изпълняват в тази страна българските бойци, освен дълга да нахрянат семйствата си, с цената на живота си? Няма да сравнявам равнището на Барак Обама и Аню Ангелов, новият така наречен министър на отбраната. Нито ще започвам спор доколко е необходимо в условия на тежка финансова криза, България да дава пари за едно НАТО-вска авантюра, само защото не трябвало да се делим от другите страни-членки на НАТО! Какво се случи на Франция и Саркози след като те обявиха, че повече няма да изпращат войници в Афганистан? Нищо. Франция се обяви и против войната в Ирак и сега французите са добре дошли в тази държава, докато ние загубихме над два милиарда от невърнатия си външен дълг от Ирак! Какво се случи когато италианският премиер Силвио Берлускони заяви на Джордж Буш, че ще изтегли войските си от Ирак? Нищо не се случи. "Канада няма да продължи мисията си в Афганистан, дори ако президентът на САЩ Барак Обама я помоли за това”, заяви говорителят на канадския премиер Стивън Харпър, цитиран от Асошиейтед прес. И какво се случи след това на Канада? Отново нищо. Само тези три примера са достатъчни за да оборя нашият нов министър на отбраната, но както се казва – къде е Вашингтон, къде е Париж, а къде – Хасково! За какво е учил въпросният генерал толкова години след дипломата за инженерство по радиоелектроника, за какво е завършил – завършил Военната академия „Г. С. Раковски”, Военната академия на Генералния щаб в Москва, курс за офицери в Колежа на НАТО в Рим? За какво е бил аташе по отбраната в Кралство Великобритания и Северна Ирландия, след като е тръгнал на 67 години тепърва да си играе на политик? Надявам се поне, че генералът не е приел поста на министър с ясното съзнание, че ще работи за собствена кариера, а че ще даде всичко от себе си за интересите на българското общество! В този дух на размисъл, новини и факти, ще се върна малко назад в годините и ще припомня на генерал Ангелов едни не толкова достойни за България събития: Преди няколко години, президентът Георги Първанов хвърли поредния орден "Стара планина" на вятъра, когато награди с най-високото българско отличие бившият държавен секретар на Джордж Буш, Кондолиза Райс. Същата Райс, която не само, че не оправи проблема с визите, както очакваха мнозина българи, но и се оказа, че е забравила, че идва в България за втори път, и че вече е била на посещение у нас! Толкова незначителни сме за някакви висша чиновничка от администрацията на Белия дом, че даже не си ни спомня! На церемонията по връчването на най-високия български орден, Райс отбеляза, че е изключително доволна, че е успяла да изиграе роля за решаването на "този кошмар, който изживяха българските медици и палестинския лекар". В какво се е състояла тази спасителна роля на Райс за медиците ни, така и не стана ясно. "За САЩ е важно участието в разрешаването на подобни хуманитарни казуси", заяви държавният секретар на САЩ, като удобно "пропусна" спомена за двамата обезглавени български шофьори в Ирак, по спасяването на които от Белия дом не си мръднаха пръста. Райс "пропусна" и факта, как ни бяха извити ръцете да получим едва няколкостотин милиона от иракския външен дълг, вместо полагащите ни се над 2 милиарда долара. Като говорим за този дълг, ще припомня, че другият партньор на САЩ на Балканите, Турция, получи дълга си във вид на петрол, който продаде и осребри добре тези дълго време замразени пари. Сервилността на политиците ни при посещението на Кондолиза Райс, Буш, Клинтън бяха безгранични и унизителни. За сравнение ще припомня как държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс бе възпрепятствана да отиде в Ливан. "Кондолиза Райс не е добре дошла в Ливан, преди да има прекратяване на огъня" заявиха по този повод премиерът на Ливан, Фуад Синиора и други официални представители на ливанските власти, цитирани от Ройтерс. Преди време вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън призна, че НАТО не печели войната в Афганистан! Ние, като страна, участник в конфликта пращаме войници и мълчим, за да не вземе да се обиди някой от Големите братя! Кога ще доживеем родните политици да се държат достойно, а не сервилно? Кога ще доживеем политиците ни да казват истината, а не манипулирани измислици на чужда пропаганда? В годините на престой в Белия Дом на Джордж Буш, почти не се споменаваше фактът, че Бен Ладен е влязъл в историята през далечната 1979 като партизанин, работещ с ЦРУ, в защита на Афганистан от нахлуващите съветски войски. Без значение дали е бил антикомунист или е надделяло желанието му да няма неверници в ислямския свят. Години наред бе известно, но не се говореше за това, че именно Бен Ладен е предупредил саудитския крал, че Саддам Хюсеин ще нападне Кувейт. Чувал ли е генерал Ангелов за времето, когато в Белия дом никой не искаше да си спомня за "Ю Ес Ей Тудей" и изказването на един американски боен командир в Афганистан от 11 ноември 2001 г.? Изказване, в което боецът призна, че залавянето на Осама бен Ладен не е било сред мисиите на операция "Трайна буря". Намери се и сътрудник на генерал Франк, който допълни ни в клин, ни в ръкав: "Ако утре сутринта някой ни каже, че Осама е мъртъв, това не означава, че сме приключили с Афганистан". Нищо не е само черно, и само бяло Докога ще продължи демонизирането на исляма като сатанински терористичен култ, или ще доживеем времето, когато ще се постигне някакъв що годе приемлив баланс в замяната на Осама с вече мъртвия Саддам и Ирак, който бе разрушен? Само времето може да даде смислен отговор. Америка енергично подкрепяше Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. "Войната е вариант, при който няма печеливши, а всички са губещи" припомни Гор Видал, но никой от администрацията в Белия дом не пожела да го чуе. Един друг мит за противопоставянето на Израел на Иран също звучеше години наред твърде еднозначно. Истината бе, че Израел бе използван за канал, по който се извършваха тайни доставки на оръжие на Иран, факт, който навремето "Лос Анджелис Таймс" и "Чикаго трибюн" през месеците април и май на 1986 година не спестиха на американското правителство. В момента бившият британски премиер Тони Блеър се явява пред Комисията „Чилкот” и дава обяснения за за въвличането на Обединеното кралство във войната в Ирак. Бившият премиер Блеър е разпитван от специалната комисия, оглавявана от сър Джон Чилкот, заради съмнения, че е подвел парламента за причините за въвличане на страната във войната в Ирак. Британската преса отбеляза, че много след като инвазията в Ирак е била факт, бившият британски външен министър Джак Стро предупредил през 2002 г. със секретно писмо премиера Тони Блеър, че законността на бъдещата военна операция в Ирак е съмнителна, съобщи в. "Сънди таймс". Писмото на Джак Стро ще бъде ключово веществено доказателство в разследването на комисията "Чилкот" за участието на Великобритания в конфликта в Ирак. По повод явяването на Блеър пред Комисията „Чилкот”, в. „Уолтстрийт джърнал” написа, че Блеър е обещал помощ за войната в Ирак много преди избухването й, като гарантирал пред Щатите бъдещата подкрепа на Великобритания. Според допитване на института YouGov, 52 на сто от анкетираните 2033 британци смятали, че Блеър ги е "подвел нарочно" с твърденията за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак, които така и не бяха открити. Великобритания приключи военното си участие в Ирак през юли 2009 г. Конфликтът предизвика бурни обществени протести, след като в хода на войната загинаха 179 британски военнослужещи. Та думата ми бе, че от същия този Ирак, в който така и не бяха открити оръжия за масово унищожение, днешният президент на Щатите Барак Обама изтегля американските войски. В България – новият военен министър подкара мандата си с приказката - „С чужда пита – помен...” и седна да ни убеждава, че няма значение, че сме в криза, и харчим пари за една чужда война в Афганистан. Важното било да не се делим от НАТО!
Вече беше официално обявено, че всички американски военни ще бъдат изтеглени от Ирак до 31 декември 2011. Това събитие се интерпретира по два начина. Първият отразява гледната точка на президента на САЩ Обама, който обяви, че по този начин изпълнява предизборното си обещание, направено по време на кампанията през 2008. Вторият пък е този на кандидатите за президент от Републиканската партия, които единодушно порицаха Обама за това, че не е изпълнил (според тях) желанието на американските висши военни да запазят част от армейския контингент в Ирак и след 31 декември, под формата на инструктори на иракската армия. Така, според Мит Ромни, решението на Обама е или „плод на чисто политически и електорални съображения, или просто проява на обикновена некадърност в преговорите с иракската правителство”.
И така, какво всъщност се случи? Най-малкото през последната година и половина американските управляващи се опитваха, с всички възможни средства, да постигнат споразумение с властите в Багдад, отменящо договора, подписан от Джордж Буш за изтеглянето на всички войски до 31 декември 2011. Това не им се отдаде и то не заради липсата на желание да го постигнат. Каквито и критерии да използваме, истината е, че единствените проамерикански формации в Ирак са сунитските организации, начело с Аяд Алауи, както и партията на Джелал Талабани – президентът-кюрд на Ирак. Но дори и те, в крайна сметка, декларираха (без съмнение, с огромно нежелание), че е по-добре американските войски да напуснат страната. Всъщност, човекът, който най-силно се стремеше да се споразумее за оставането на американците, беше премиерът на Ирак Нури ал-Малики. Той очевидно се опасява, че неспособността на иракската армия да поддържа реда в страната, ще доведе до нови избори, в които позициите му ще се окажат сериозно ерозирани и вероятно ще трябва да напусне министър-председателския пост.
В такъв случай, кой, в крайна сметка, победи в Ирак? Истината е, че изтеглянето на американските войски е голяма победа за иракския национализъм. А в момента той се олицетворява, не от някой друг, а от Муктада ал-Садр. Наистина, Ал-Садр оглавява шиитското движение, което в исторически план, се придържа към твърди антибаасистки позиции, а последователите му се смятат за „правоверни”, борещи се със сунитите. Самият Ал-Садр обаче, отдавна се отказа от това схващане за да позиционира и себе си, и своето движение начело на борбата за изтегляне на американските части. За целта той се обърна към водачите на сунитите и кюрдите, надявайки се да формира паниракски националистически фронт, чиято главна цел да стане възстановяването на пълната автономия на страната. И, в крайна сметка, успя. Както е известно, Ал-Садр, както и Малики и мнозина други шиитски политици, прекараха значителна част от живота си в изгнание в съседен Иран. Но дали въз основа на това би могло да твърди, че победата на Ал-Садр е победа на Иран? Несъмнено, доверието към Иран, вътре в страната, нарасна. Но би било сериозна аналитична грешка да смятаме, че в резултат от случилото се Иран ще може по някакъв начин да замени САЩ, като доминираща сила в Ирак. Между иранските шиити и иракските сунити съществува напрежение по редица фундаментални въпроси. На първо място, иракчаните винаги са смятала именно Ирак, а не Иран за духовен център на шиитския свят. Наистина, през последния половин век, промените в геополитическото устройство позволиха на иранските аятоласи да наложат впечатлението, че именно те играят водещата роля в шиитското религиозно пространство. Всъщност, нещата доста приличат на развитието в отношенията между САЩ и Западна Европа след 1945. Тогава геополитическата мощ на САЩ доведе до промени в културните отношения между двата бряга на Атлантика. На европейците се наложи да възприемат както новата култура, така и политическата доминация на Съединените щати. Те склониха да го направят, но това никога не им е харесвало. И днес търсят възможности да възстановят доминиращите си позиции в културната сфера. По същия начин стоят нещата с Ирак. През последния половин век иракските шиити бяха принудени да признаят културната доминация на Иран, но това никога не им е харесвало. И ето че днес работят усилено за да си върнат доминиращите позиции в културната сфера. Въпреки публичните им изявления, както Обама, така и републиканците са наясно, че САЩ претърпяха поражение в Ирак. Единствените американци, които все още не вярват в това, са малцината левичари, които упорито не искат да осъзнаят факта, че Съединените щати невинаги и не навсякъде побеждават, от геополитическа гледна точка. Тази малка и непрекъснато смаляваща се група, прекалено се е отдала на критиките си срещу Америка, за да приеме реалността, че САЩ всъщност преживяват много сериозен упадък. Принадлежащите към въпросната група левичари смятат, че нищо не се е променило, защото САЩ просто са заменили ключовия си играч в Ирак, като вместо на Пентагона, са заложили на Държавния департамент, който е ангажиран най-вече с две неща: да изпраща все повече морски пехотинци за охраната на американското посолство в Багдад и да наема на работа инструктори за подготовката на иракските полицейски сили. Всъщност, само по себе си, увеличаването на броя на морските пехотинци е очевиден знак за слабост, а не на сила. Защото това означава, че дори отлично охраняваното американско посолство не е защитено достатъчно от евентуални атаки. Между другото, САЩ отмениха планираното отваряне на допълнителни консулски служби в Ирак именно по тази причина. Що се отнася до инструкторите, оказва се, че става дума за 115 полицейски съветници, за чиято „защита” ще са необходими хиляди частни охранители. Ясно е, че полицейските инструктори ще трябва да са изключително внимателни в редките случаи, когато напускат територията на посолството за да подготвят иракските си колеги, както и, че ще бъде много трудно да се наемат достатъчен брой охранители, при положение, че те вече няма да разполагат с имунитет пред местното законодателство. Затова едва ли някой ще се учуди особено, ако в резултат на следващите избори в Ирак, министър-председател на страната стане Муктада Ал-Садр, което при всички случаи няма да се посрещне с възторг нито в САЩ, нито в съседен Иран. ---------------------------------------------------- * Преподавател в Университета Бингамтън, в Ню Йорк, САЩ
Още преди да стане ясно, че една от най-острите битки в каспийската „голяма игра” може съвсем скоро да приключи с победата на Москва, ситуацията за руския гигант „Газпром” изглеждаше по-добра от всякога. През април 2011 „Газпром” увеличи обема на газовите си доставки за Европа с над 21%, в сравнение с април 2010. През настоящата година, общият обем на приходите на компанията от износа на природен газ може да достигне умопомрачителната цифра 72,4 млрд. долара. Прогнозирайки ръста на доставките за Европа, ръководството на руския гигант започна реализацията на планове за почти двойно увеличаване вместимостта на подземните си хранилища. През 2015 обемът им трябва да достигне 4,9 млрд. куб. м, а още на следващата година – 6,5 млрд. куб. м. „Газпром” е оператор на газови хранилища в Австрия и използва под наем хранилища във Великобритания, Франция и Германия. Това се прави в очакване на мащабно нарастване доставките на руски газ по новите тръбопроводни системи „Северен поток” и „Южен поток”, които ще влязат в експлоатация в сравнително близко бъдеще. Увеличаването на обемите на хранилищата в Австрия ще осигури пазари в Словения, Хърватска, Словакия, Унгария, Германия и Италия. Новото газохранилище „Катрина”, което „Газпром” изгражда в Германия в рамките на съвместната си компания с немската VNG, ще гарантира доставките на газ за западноевропейските потребители. Междувременно, в партньорство със Сърбия, „Газпром” изгради още едно газово хранилище, предназначено да гарантира газовия износ за Сърбия, Босна и Херцеговина и Унгария. В момента се изготвя технико-икономическата обосновка за реализацията на аналогични съвместни проекти за газохранилища в Чехия, Франция, Румъния, Белгия, Великобритания, Словакия, Турция и Гърция. В тази връзка, „газовата карта” на Европа, която беше очертана, в основни линии, още през съветската епоха, със сигурност ще претърпи много сериозни промени. Укрепването на позициите на Русия като доминиращ и превъзхождащ всички останали доставчик на енергоносители (в момента тя покрива над 41% от газовите потребности на Европа) със сигурност ще доведе до трансформация на отношенията между Изтока и Запада, в средносрочна и дългосрочна перспектива, и ще се превърне в ключов фактор, влияещ върху трансатлантическата политика на САЩ. Засенчвайки „Набуко”
Изпълнителният директор на Nabucco Gas Pipeline International Рейнхард Митшек обяви наскоро, че проектът се отлага за 2017, т.е. осъществяването му ще започне три години по-късно, отколкото се планираше първоначално. Строителните работи ще бъдат отложени с поне една година, т.е. като минимум за 2013. Митшек очерта очарователна в своята неопределеност картина посочвайки, че газът ще тръгне по тръбите на „Набуко”, „веднага щом се появят достатъчно ясни данни за наличието на вече поети задължения за доставка на природен газ”. Както е известно, според първоначалния замисъл, по дългия 3900 км тръбопровод „Набуко” следва да се транзитира природен газ от Турция за Австрия. Обемът на газовите доставки от Близкия изток и Каспийския регион за европейските пазари трябва да достигне 31 млрд. куб. м годишно. Тръбопроводът ще заобикаля Русия, преминавайки през България, Румъния и Унгария за да достигне разпределителния „хъб” край Виена. По-нататък, газът ще се разпределя за страните от ЕС. В консорциума „Набуко” влизат германската енергийна компания RWE, австрийската ОМV, Българският енергиен холдинг и румънската Transgaz. Отлагането на сроковете за реализация на проекта, вероятно ще доведе и до увеличаване на стойността му. Така, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреждава, че разходите могат да нараснат до 21,4 млрд. долара, докато преди проектът се оценяваше на само 11,2 млрд. Аналогични прогнози за ръст на разходите дава и ВР. Подобно рязко нарастване на стойността на проекта поставя голяма въпросителна за рентабилността на му. Основният проблем обаче е, че липсва газ за запълване капацитета на тръбопровода. Резервните обеми на Туркменистан, които биха могли да се насочат към „Набуко”, си остават под сериозен въпрос, тъй като Ашхабад не може да си позволи да води самостоятелна енергийна политика, игнорирайки руските интереси. На свой ред, Иран би могъл да стане идеалния източник за запълване на „Набуко”, но противопоставянето му със САЩ изключва подобна възможност. Така, единствената надежда за поне частично запълване на „Набуко” остават газовите доставки от азербайджанското находище Шах Дениз-2, чиято експлоатация може да стартира през 2017. Това газово находище, чиито запаси се оценяват на 1 трлн. куб. м, се разработва от консорциум, начело с ВР и норвежката петролна компания Statoil. Добивът в находището Шах Дениз-1 започна през 2006, като максималният му обем е 8,5 млрд. куб. м годишно. На втория участък, след въвеждането му в експлоатация през 2017, обемът на годишния добив трябва да достигне 16 млрд. куб. м. Междувременно обаче, се появиха два конкурентни тръбопровода, също претендиращи за азербайджанския газ – Interconnector Turkey-Greece-Italy (ITGI) и Трансадриатическият газопровод (ТАР). Освен това, Турция разчита директно да закупува част от газа, добит в Шах Дениз-2, като в началото на май подписа с Азербайджан споразумение за покупката на 6 млрд. куб. м газ от това находище, през 2017. Без съмнение, неуспехът на „Набуко” е изгоден за Русия. Както е известно битката между „Набуко” и „Южен поток” беше сред най-острите в Каспийския регион, като по важност отстъпваше само на тази за тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който администрацията на Бил Клинтън успя да наложи въпреки съпротивата на Москва. По онова време Турция действаше съвместно със САЩ, но днес Анкара и Москва си сътрудничат все по-тясно в енергийната сфера. „Газпром” има основание да бъде доволен, тъй като в сравнение с „Набуко” проектът „Южен поток” върви напред с пълна скорост. По този 900-километров тръбопровод, който ще бъде положен по дъното на Черно море, ще могат да се транзитират 63 млрд. куб. м газ за Централна и Южна Европа, като проектът може да бъде реализиран до края на 2015. И „Южен поток”, и „Северен поток” са дело и завоевание на руския премиер Владимир Путин. Те са в основата на неговото „наследство” и залог за развитието на руската икономикати завръщането на Русия на световната сцена. Путин водеше преговорите с европейските си партньори почти сам. Решаващият момент за „Южен поток” настъпи през март 2011, когато съгласие да се включи в проекта даде енергийната дъщерна компания на германския химически гигант BASF - Wintershall. Тя ще държи 15% от акциите на „Южен поток”. По време на церемонията при подписването на споразумението в Москва, Путин посочи, че „тази стъпка говори за стабилност и е изключително важна за целия енергиен пазар”. Той приветства подкрепата на Германия за този пазар, включително и „позицията на канцлера Ангела Меркел”. Всъщност, прословутата „немска връзка” на Русия е почти изцяло резултат от личните усилия на Путин и неговата неуморна дипломатическа активност. Да не забравяме, че Wintershall контролира и 15,5% от акциите на „Северен поток”, който свързва с подводна тръба по дъното на Балтийско море Русия и Германия. На свой ред E.ON Ruhrgas e партньор на „Газпром” в изграждането на този газопровод. Може да се очаква, че сега Русия ще заеме „позиция за стрелба” и веднъж завинаги ще погребе „Набуко”, като сключи през следващите две години нови договори за допълнителни газови доставки за Европа. „Южен поток” и „Северен поток” със сигурност ще променят енергийното уравнение между Русия и европейските държави. САЩ сплотяват „новите европейци”
Междувременно, „Южен поток” връща Русия като активен играч на шахматната дъска на Балканите (САЩ успяха за известно време да и отнемат тази роля, стимулирайки разпадането на Югославия). Сега Европа ще се сблъска с трудната задача, как да реализира плановете си за намаляване на газовите доставки от Русия. В същото време, „Северен поток” със сигурност ще издигне руско-германските отношения на качествено ново равнище на партньорство. Както можеше да се очаква, „Южен поток” и „Северен поток” силно тревожат САЩ и допълнително стимулират политиката им за разпалване на тлеещите чувства на антипатия, които някои централноевропейски държави (или по-скоро техните елити) изпитват към Русия, и която Вашингтон целенасочено провежда още от края на 90-те години насам. Така, в края на май, президентът Обама се появи във Варшава, където подписа с домакините си две споразумения за военни покупки и разполагане на подразделения на американските ВВС на полска територия. Първият документ "съкращава бариерите пред търговията в сферата на отбраната и облекчава военното сътрудничество", а вторият предвижда разполагането в Полша на изтребители бомбардировачи Ф-16 и военнотранспортни самолети С-130. Очевидно, САЩ отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика, по отношение на държавите, които държавният секретар по отбраната по времето на президента Буш-младши Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци”. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепването на руските енергийни позиции в Европа. В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011, заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион, като блок, „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници. Усилията ни за установяване на сътрудничество с Русия в никакъв случай няма да ограничат възможностите на САЩ и НАТО за разгръщане на системата за противоракетна отбрана и другите системи за колективна сигурност... целият прогрес, постигнат в хода на т.нар. „презареждане” с Русия, в никакъв случай не ерозира интересите на който и да било наш съюзник... ние работим в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси, както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове”. Разбира се, САЩ са наясно, че енергетиката е лоста, с чиято помощ Русия ерозира американската стратегия. Затова Америка също държи в ръкава си няколко коза. Тя активно изгражда терминали за втечнен природен газ на чуждестранните пазари, където той може да бъде продаден по-скъпо. При това именно Европа е главната и цел. Нещата опират до това, че САЩ са на път да постигнат ниво на пълно самозадоволяване с природен газ. В началото на май Financial Times публикува сензационен доклад за възможните промени в енергийната политика, благодарение на потенциалните запаси от шистов газ в Европа, които, според авторите му, могат радикално да променят картината на доставките, водейки до намаляване на зависимостта от Русия и близкоизточните държави. Само че това са твърде прибързани надежди, разпалени от неизбежната перспектива Европа да се окаже в много сериозна зависимост от Русия по отношение на енергийните си доставки за цялото обозримо бъдеще. За да стартира добивът от нетрадиционни източници, като находищата на шистов газ например, и той да стане реалност за европейския пазар, трябва предварително да бъдат решени маса проблеми и да се преодолеят безброй препятствия. Както посочва и Financial Times: „Шистовият газ се намира на голяма дълбочина (няколко хиляди фута) в скалните породи и може да бъде освободен оттам само чрез раздробяването на въпросните породи с големи количества вода под налягане. Тези технологии са известни като „хидравличен разрив на скалния пласт”. Течността и другите компоненти, като пясъка например, се подават под високо налягане в сондажния кладенец за да освободят шистовия газ от скалните породи. Най-сериозна загриженост сред еколозите предизвиква въздействието на тази технология върху нивото на грунтовите води”. За разлика от САЩ, в Европа липсват детайлни и заслужаващи доверие резултати от геологични изследвания, поради което е много трудно да се оценят реалните запаси от шистов газ на континента. Така или иначе, в крайна сметка, се очертава следната картина. Привържениците на „Набуко” стоически се приспособяват към реалностите на все по-неустойчивия глобален енергиен пазар, върху който оказват въздействие множество най-различни фактори, като например перспективите за добив на шистов газ, безредиците в Близкия Изток и, разбира се, гигантската вълна-цунами, в Япония, поставила под въпрос бъдещето на ядрената енергетика. Истината е, че всички тези фактори са в полза на Русия. И европейците са наясно, че е по-добре да се задоволят с питомното (т.е. с гарантираните руски газови доставки), вместо да гонят дивото, както ги призовават американците. Мощното възраждане на американската активност Макар че точните обстоятелства на американския ендшпил (т.е. заключителната част от операцията на САЩ) в Ирак и Афганистан си остават спорен момент, резултатът от него със сигурност ще е това, че Съединените щати, които, подобно на митичния Прометей, доскоро бяха „приковани” към тези две държави, сега постепенно се освобождават от ангажиментите си в тях и вече са по-свободни да действат и в други важни за тях направления. Напоследък сме свидетели на бурна американска активност, която сякаш идва да компенсира пропиляното време в Ирак и Афганистан: „едностранната” въоръжена интервенция в Либия, разполагането на ескадрила F-16 в Полша, създаването на военни бази в Румъния, реанимацията на плановете на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на системата за противоракетна отбрана в Централна Европа, възраждането на „сърдечното съгласие” от ерата на Тройния съюз сред „новите европейци”, заплахата за осъществяване на „хуманитарна интервенция” в Сирия, възобновяване на разговорите за евентуални военни действия срещу Иран, натискът с цел да се гарантира дългосрочно американско военни присъствие в Ирак и Афганистан, ускоряване процесите на разширяване на НАТО към Южен Кавказ и Централна Азия, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Пакистан, заплахата за „смяна на режима” в Шри Ланка и, накрая, декларираното в началото на юни разполагане на бойни кораби в Сингапур. Всичко това се случи за съвсем кратко време – около сто дни. В този смисъл беше практически неизбежно и, че „голямата игра” в Каспийския регион също ще бъде подновена от Вашингтон. След необяснимия „зимен сън” и практическото пълното бездействие откакто президентът Буш-младши напусна Белия дом, в началото на 2009, специалният пратеник на САЩ по проблемите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се завърна на сцената. Ако изказването му в края на май пред комисията по външна политика на американския Конгрес съдържаше някакво послание, то беше, че американската стратегия в сферата на евразийската енергетика остава „непроменена”, по отношение на основния си дневен ред, а именно отправянето на предизвикателство срещу потенциала на Русия и възможностите и да използва огромните природни ресурси и статута си на износител на енергоносители за да възроди своя имидж на велика държава на световната сцена. Връщането на реториката от времето на студената война На споменатото по-горе изслушване в Комисията по външна политика на Конгреса, геополитическият дневен ред на енергийната стратегия на САЩ в Евразия беше озвучен, с характерната за него откровеност, от известния експерт по Русия Ариел Коен. Вероятно той едва ли е изненадал някого с тезата си за руската „експанзионистична програма за действие”, която според него намира отражение в енергийната политика на Кремъл. С подобно твърдение може да се спори, но то заслужава специално внимание, защото представляваше фона на последвалото изказване на Морнингстар. Последният беше ограничен от нормите на дипломатическата практика и принуден да се въздържа от директни нападки срещу Русия, спрямо която сегашната администрация на Барак Обама се опитва да реализира т.нар. „политика на презареждане”. Това обаче не му попречи да акцентира върху следното: - Кремъл разглежда енергетиката като инструмент за осъществяването на самоуверена и настъпателна външна политика; - Нивото на зависимост от Европа от Русия, в енергийната сфера, е неприемливо високо; - Русия се опитва да изключи САЩ от играчите на централноазиатския и каспийския енергийни пазари; - Москва използва енергетиката за да върне в орбитата си Индия, Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка; - Русия кара съседните държави да осъществяват износа на свои енергоносители през руската система от тръбопроводи; - Недостатъчното „върховенство на закона” блокира достъпа на западните компании до руския енергиен сектор; - Русия остава незаинтересована от развитието на енергийните връзки със САЩ. Коен достатъчно откровено излага цялата геополитическа специфика. На първо място, както сочат прогнозите, европейското търсене на енергоносители ще продължи да нараства и това може да доведе до по-голяма зависимост в енергийната сфера от Русия, което пък би имало сериозни последици за връзките между Москва и Европа. Същността е, че САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка. На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и, вместо това, да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледната точка на Вашингтон, постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка, тъй като могат, в крайна сметка, да отслабят европейското единство и основите на НАТО, която САЩ използват като ключов инструмент за реализацията на глобалната си стратегия. На трето място, Русия се стреми да надрасне ролята си на обикновен износител на енергоносители за Европа и да се включи в енергоразпределителната мрежа на континента, както и в търговията на дребно с енергоносители на европейския пазар. В крайна сметка, Европа може „да се сблъска със суровия избор между цената и стабилността на енергийните си доставки и необходимостта да бъде заедно със САЩ по ключовите съвременни въпроси”. От друга страна, Коен очаква, че „докато цените на петрола растат, можем със сигурност да очакваме възраждането на руската самоувереност и дързост”. Всъщност, какво точно означава „дързост”? В геополитически план, това означава една по-самоуверена и активна Русия в глобалната политика. Между другото, Коен на няколко пъти споменава Индия като страна, чиято политика би трябвало също да безпокои САЩ. Тебеширените кръгове в Южна Азия Всъщност, държави като Индия, в които САЩ разчитат да укрепят позициите си като техен стратегически партньор, могат да предпочетат варианта да се превърнат в автономни, или „неприсъединили се”, ако Русия съумее да установи по-тесни връзки с тях в енергийната сфера. Що се отнася до Индия например, далеч отиващите последици са свързани с това, че ако Делхи се откаже от партньорството със САЩ, това много сериозно ще усложни азиатско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон и политиката му на сдържане спрямо Китай. Интересно е, че Коен дава като пример в това отношение Сирия. Според него, Русия „се стреми към възраждането на вековния силов баланс в Близкия изток” и, че Сирия (също както Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион) играе ключова роля в този регион и тъкмо поради това Москва възстановява военните си бази в Тартус и Латакия и „доставя на Сирия съвременно въоръжение”, както впрочем го прави и по отношение на Индия. На четвърто място, Русия работи за укрепване и разширяване влиянието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) като изключителен прерогатив за сдържането на САЩ, особено в „енергийния клуб” на тази група. Както е известно, ШОС включва Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. САЩ буквално се вбесяват, виждайки че ШОС се готви да приеме като пълноправни членове Индия и Пакистан, а дори и Афганистан, като наблюдател. До момента, САЩ залагаха на сдържаността, която демонстрираха Русия и Китай по въпроса за присъединяването на Пакистан и Индия към ШОС, но когато Москва и Пекин започнаха да променят позицията си по въпроса, във Вашингтон моментално обявиха тревога. Москва изпреварва Съединените щати, форсирайки връзките си с Пакистан. Критично важен вектор в усилващото се сътрудничество между двете държави са съвместните енергийни проекти. Така, Русия започна да обсъжда с Пакистан основите за участието му в проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). Страните възстановиха и въздушната връзка помежду си, проведоха две срещи на високо равнище в рамките на една година и започнаха тясно да координират подходите си по въпроса за стабилизирането на Афганистан (които също са част от изпълнението на проекта ТАРІ). Специалният представител на Русия за Афганистан Замир Кабулов (експерт на Кремъл по тази страна) посети Исламабад в началото на юни за да задълбочи консултациите между двете държави. Руският подход е насочен към разширяване стратегическата самостоятелност на Пакистан, така че той да може да се освободи от стриктната опека на Вашингтон. При това Москва разчита, че Пакистан ще и отговори подобаващо. Както посочва в един свой коментар руският експерт по Южна Азия Андрей Володин, „посещението на пакистанския президент Али Зардари в Русия показа, че Пакистан активно диверсифицира външноикономическите връзки и външната си политика. Като това се подкрепя и от основния и най-стабилен пакистански съюзник – Китай, който осъществява политика на „меко обратно сдържане” на САЩ в Азия, включително в Пакистан”. Краят на туркменистанската „газова мечта” Така, руско-китайската инициатива за привличане на Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС може, в перспектива, да нанесе съкрушителен удар по стратегията на САЩ, целяща американското „внедряване” в Азия. Основата на регионалната енергийна мрежа, концентрирана върху енергоносителите на Туркменистан, придава достатъчно стабилен характер на тази матрица. Истината е, че макар САЩ много да говорят за TАРІ, далеч по-интересен за тях е т.нар. Южен коридор за транспортиране на туркменистанските енергоносители към Западна Европа така че да се ограничи степента на руската доминация на европейския пазар. В момента Русия е на път „да убие с един изстрел два заека”. Насочвайки туркменистанския газ към ненаситните консуматори на енергоресурси от Южна Азия (Индия, потенциално, е един от двамата или тримата най-големи потребители на енергоносители през следващото десетилетие), Москва, от една страна, ерозира евразийската енергийна стратегия на САЩ за доставката на природен газ за Европа, а, от друга, съумява да съхрани силните си позиции на европейския енергиен пазар, недопускайки туркменистанският газ да и бъде конкуренция там. Във връзка с ТАРІ непрекъснато възникват два въпроса. На първо място, имаше известни съмнения за размерите на туркменистанските енергийни ресурси. Но потвърждението, направено от британската одиторска компания Gaffney, Cline & Associates в началото на юни, че Туркменистан разполага с второто по големина в света газово находище в Южен Йолатан, тотално променя досегашния сценарий. Неслучайно афганистанският президент Хамид Карзаи моментално долетя в Ашхабад, веднага след като чу съобщението на британците. Огромното находище Южен Йолатан е разположено на площ от 3,5 хиляди кв. км, което е повече от цялата територия на Люксембург и, както посочва високопоставен представител на британския одитор, „Южен Йолатан е толкова голям, че там едновременно могат да се разработват няколко негови участъка”. Казано накратко, Туркменистан разполага с потвърдени запаси, които могат да удовлетворят потребностите на Китай, Индия и Пакистан за дълги десетилетия и пак ще остане газ, който да се изнася в Русия. Това е шокираща перспектива за американските стратези, особено ако идеята за създаването на „енергиен клуб на ШОС”, лансирана от тогавашния руски президент Путин през 2005 (която по онова време изглеждаше не съвсем навременна) най-сетне се реализира на практика. Така че упоритите руски и китайски дипломатически усилия по отношение на Пакистан, целящи да го убедят да промени парадигмата в афганистанската си политика; нарастващото нетърпение на САЩ заради „непослушанието и упоритостта” на Исламабад; склонността на ШОС да се ангажира със стабилизацията на Афганистан; стремежът на САЩ директно да контактуват с Движението „Талибан”, а не чрез „оглавявания от Кабул” мирен процес; натискът на Вашингтон за установяване на дългосрочно военно присъствие в Афганистан; все по-ясното желание на Русия и Китай да привлекат Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС; опитът на САЩ да формират такова партньорство с Индия, което американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс описа в речта си в Сингапур от 4 юни пред военните министри на държавите от региона (включително тези на Китай, Русия и Индия) като „неотменима основа за стабилността в Южна Азия и извън нея”; потвърдената от Гейтс американска привързаност към „стабилното, здраво и разширено” военно присъствие в Азия и, особено, в Малакския пролив – всичко това също представлява много важно „енергийно измерение”. Макар че споменатият по-горе Ариел Коен е експерт по Русия, той неколкократно спомена Централна Азия в изказването си пред Конгреса и призова американските конгресмени да обърнат специално внимание на това, че Москва се опитва „да изтласка” САЩ от Централна Азия вече е успяла да ограничи американското участие в новите каспийски енергийни проекти, изключвайки Америка от енергийния клуб на ШОС. Сдържането на Русия, като основа на американската енергийна стратегия В изказването си пред Конгреса, специалният пратеник по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар, се придържаше към дипломатическия тон и внимателно заобикаляше геополитически моменти, акцентирайки върху детайлната презентация на евразийската енергийна стратегия на САЩ, която представи като продължение на политиката от ерата на Буш-младши, отчитаща обаче и новите реалности. Според него, принципните вектори на тази американска стратегия са следните: - Стремежът на САЩ да бъдат силно ангажирани с енергийната сигурност на Европа, никога не трябва да се поставя под съмнение, след като Европа е „наш партньор по всички основни глобални въпроси, от Афганистан до Либия и Близкия Изток и от човешките права до свободната търговия”. - САЩ ще работят за „енергийната диверсификация на Европа” както по отношение на източниците на доставка и маршрутите за транзит на енергоносителите, така и по отношение на видовете енергия – „диверсификация на доставчиците, диверсификация на транспортните маршрути и диверсификация на потребителите, както и концентриране на усилията върху алтернативните и възобновяеми технологии за „чиста” енергия, както и за нарастване на енергийната ефективност” (тук е мястото да напомня, че САЩ се явяват на европейския пазар като голям износител на шистов газ, който се конкурира с руския природен газ). - Целта на САЩ е да накарат Европа да формулира „балансирана и диверсифицирана енергийна стратегия, залагаща на многото източници на енергия и множеството маршрути за транзитирането им до пазара” (т.е. за намаляване на зависимостта от Русия, която в момента покрива над 1/3 от енергийните потребности на Европа). - САЩ ще поощряват и помагат на централноазиатските и каспийските държави „да търсят и намират нови пътища към пазара” (т.е., заобикаляйки руската територия и руските тръбопроводи). - САЩ ще работят за приватизацията на енергийния сектор, като за целта ще „изградят политическа платформа в постсъветското пространство, в чиито рамки да могат да просперират деловите и търговските проекти”. - Привързаността на администрацията на Обама към т.нар. Южен коридор, чрез който да се реализират доставките на природен газ от Каспийския регион за Европа, през Турция, а потенциално „и от други източници отвъд югоизточните граници на Европа”, е не по-малка от тази, демонстрирана от администрациите на Клинтън и Буш. САЩ активно ще прокарват три отделни европейски тръбопроводни консорциума – „Набуко”, IGTI и ТАР, и са „сигурни, че икономически жизнеспособният Южен коридор ще бъде реализиран, като инвестиционните решения, които ще направят това възможно, следва да бъдат приети до края на 2011”. - Вашингтон отделя специално внимание на превръщането на Туркменистан в голям доставчик на газ за Европа, чрез Южния коридор. - САЩ ще се стремят към интегрирането на балтийските държави в европейския енергиен пазар, така че да не бъдат зависими и уязвими от руските доставки и/или руския политически натиск. - САЩ ще се противопоставят на опитите на Русия да получи монополно влияние в украинския енергиен сектор. - Европа трябва да разработи и създаде единен енергиен пазар, за да не се допуска формирането на такъв тип двустранни отношения, като тези между Германия и Русия, Русия и Италия или Русия и Франция в момента. - Европа следва повече да се концентрира върху развитието на добива на шистов газ, който може да замени руския природен газ. - Европа трябва да реализира инициативи за „разделяне функциите за разпространение и доставка в енергийните компании”, така че руският гигант „Газпром” да се провали в усилията си да проникне в сферата на преработката и пласмента на природния газ. Това е евразийския хартленд, глупчо! На практика, евразийската енергийна стратегия на САЩ почти изцяло е концентрирана върху „сдържането” на изключителната и доминираща роля на Русия като енергиен доставчик на Европа и ограничаване на мащабното и влияние в централноазиатските и каспийските страни-доставчици на енергоносители. Коен говори за бъдещата роля на НАТО, като гарант за сигурността на „неруските тръбопроводи”, но не бива да се учудваме, че Морнингстар не отделя особено внимание на тази противоречива идея, зародила се в главите на членовете на предишната президентска администрация. В случая особено интересно е, че Морнингстар не споменава нищо за способността на Туркменистан или на централноазиатския регион, като цяло, да се превърне в енергиен доставчик за Южна Азия, макар че американските дипломати, посещаващи Делхи, неизменно демонстрират силен интерес към проекта ТАРІ. Тоест, излиза, че САЩ изцяло са концентрирали усилията си върху енергийната сигурност на Европа и върху доставките от Каспийския басейн, Централна Азия и Близкия Изток за европейския пазар и само на думи се интересуват от ТАРІ. Ясно е, че срещата на ШОС която се проведе в средата на юни в Казахстан, се превърна във важно събитие в контекста на енергийната геополитика. И в този смисъл за изслушванията в американския Конгрес две седмици преди това беше подбрано най-подходящото време. САЩ предчувстват промяната на парадигмата в динамиката на азиатската мощ. Шансовете все повече се обръщат срещу Америка, след като Русия и Китай умело трансформират политиката си в Южна Азия, чиято основна цел в момента е „хегемонизацията” на връзките им с Пакистан и Индия, в рамките на ШОС (включително чрез възможното присъединяване на двете държави към организацията, през 2012). Според директора на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа Ян Сютън: „Ако съумеем да установим тесни отношения със съседните държави, както успяхме да го направим с държавите от ШОС, ще постигнем голям прогрес. Създаването на ШОС през 90-те години беше признато като една от най-успешните дипломатически стъпки на Китай. А целта на създаването на ШОС е да бъде отправено предизвикателство към стратегическото намерение на Америка да разшири военното си влияние в Централна Азия. С появата на ШОС отношенията на Китай с държавите от региона значително се подобриха. С цел да установи подобни отношения и с околните държави, които още не са станали членки на ШОС, Китай трябва да установи с тях истинско стратегическо партньорство. В противен случай те могат да се окажат в американската сфера на влияние ”. Действително, очертаващият се „край на играта” в Афганистан е вдъхновяващ момент за развитието на няколко направления в геополитиката на Евразия и Централна и Южна Азия. Някои от тях вече се реализират, други все още са в „спящо състояние”, някои са видими, а други все още недостатъчно различими за да започнат да се сближават. При всички случаи обаче фокусът им е един и същ – Евразия. Както е известно, великият британски географ и политик сър Халфорд Макиндер, който се смята за един от бащите-основатели на езотеричните дисциплини на геополитиката и геостратегията, базира прочутата си теория за „Хартленда” на предпоставката, че Евразия си остава „сърцевината” на международната политика. Очевидно, тя е валидна с пълна сила и днес. ---------------------------------------- * Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Турция и Узбекистан **Северен поток бе открит междувременно на 8 ноември
http://geopolitica.eu/actualno/1105-zabludite-vyv-vruyzka-s-amerikanskata-sistema-za-pro В средата на септември 2011 се навършиха два години, откакто президентът Обама обяви своя радикално нов подход към противоракетната отбрана (ПРО) – т.нар. поетапен адаптационен подход (Phased Adaptive Approach). Според този план, САЩ, съвместно с НАТО, трябваше да активизират процесите на разполагане на групи от все по-сложни прехващащи ракети с наземно и морско базиране по цялата територия на Европа, опитвайки се да гарантират защитата и от евентуални бъдещи ирански ракетни атаки.
Ако днес в американския Конгрес има тема, по която да има пълно съвпадение в мненията на представителите на двете партии, това е тезата, че сътрудничеството с Русия при изграждането на тази отбранителна система би било великолепна идея. Сдържането на Иран и укрепването на връзките с Русия е от двойна полза за САЩ. За съжаление обаче, начинът по който се развива системата за ПРО нито ще сдържи Иран, нито ще укрепи връзките с Москва. Напротив, той ще доведе до появата на още по-голямо количество ядрено оръжие и на един още по-опасен свят. Основният проблем е, че този тип противоракетна отбрана, който САЩ и НАТО планират да създадат, може много лесно да бъде преодоляна. Най-простите контрамерки за целта могат да се окажат евтините въздушни балони-примамки. Тъй като прехващащите ракети се опитват да поразят бойните глави на противниковите ракети във въздуха, въпросните балони могат да бъдат насочени съвместно с бойните глави, така че системата за прехващане няма да може да ги различи. Така, противникът, който иска да осъществи ядрена атака срещу САЩ, може да пусне достатъчно въздушни балони около бойните глави на своите ракети и да пренатовари защитната система, изпращайки и безброй лъжливи сигнали. Системата за ПРО зависи от радиочестотните и инфрачервени датчици. Елементарната научна причина, поради която тази система никога няма да може да функционира достатъчно надеждно в реални бойни условия, е свързана с това, че инфрачервеното излъчване и отразяваните от целите радиовълни могат да бъдат променени от атакуващата страна, с цел да маскира, елиминира или просто да пренатовари критично важната информация, необходима на защитата за да открие истинските атакуващи бойни глави.
В реалния свят обаче, ние, американците едва ли ще бъдем поставени в подобни привилегировани условия – там нашите противници със сигурност ще използват всички възможни контрамерки и лъжливи обекти. Впрочем, в няколкото случаи, когато Агенцията по противоракетна отбрана моделира ситуацията, включвайки все пак и евентуални контрамерки на противника, изпитанията не приключиха никак успешно. По същия начин, противоракетната система с морско базиране никога не е изпитвана в реални морски условия и е ясно, че тя е ненадеждна в условията на неопределено състояние на морската повърхност. Разбира се, можем да се молим времето да е добро, когато противникът реши да ни атакува, само че дали си струва да поставяме в зависимост от това националната си сигурност? Но, ако е толкова лесно да бъде „излъгана” противоракетната отбрана, защо са толкова загрижени нашите съперници и противници? Отговорът е прост: военните им стратези съвсем правилно демонстрират свръхпредпазливост в този случай, защото, също както и Пентагонът, са длъжни да разглеждат най-лошия възможен сценарий, при който системата за ПРО може все пак да се окаже ефективна, макар че най-вероятно не е такава. Истината е, че разполагането на противоракетната отбрана обслужва прекалено предпазливите, дезинформирани, опортюнистично или пък агресивно настроени елементи в иранския и севернокорейския, но също в русия и китайския политически елити. Взаимодействието между неизвестните бъдещи обстоятелства и натискът от страна на вътрешните структури, настояващи за адекватна реакция на системата за ПРО на НАТО, несъмнено ще окаже влияние върху техните ръководства с цел увеличаване броя на разгърнатите ядрени арсенали, както разбира се и на военните разходи. Тъй като връзката между стратегическата отбрана и стратегическото настъпление се признава недвусмислено в новия договор за съкращаването на стратегическите настъпателни въоръжения (т.нар. СНВ-3) между САЩ и Русия, изглежда съвършено невероятно Москва някога да се примири с противоракетната отбрана на САЩ и НАТО. Русия се вълнува повече от възможностите, а не от намеренията. Всяка система, която може да увеличи неяснотата и несигурността относно строгия баланс във въоръженията, договорен в новото споразумение за СНВ, няма как да не тревожи и двете страни. Затова основният ребус на програмата за ПРО, чиято реализация вече е по средата на пътя, си остава това, че тя, от една страна, поощрява противниците и конкурентите на САЩ, провокирайки ги да увеличат собствения си ракетен потенциал, а от друга – не предлага никакви надеждни военни възможности за защитата на Съединените щати и техните съюзници от тези (увеличаващи се, между другото) въоръжения. Дори ако в крайна сметка успеем да накараме руснаците да приемат програмата за ПРО, тревогите на Китай със сигурност няма да изчезнат. Впрочем двупартийната Комисия за военно-стратегическата концепция (Strategic Posture Commission) на американския Конгрес отбеляза, че „Китай, вероятно, вече работи за увеличаване мощта на балистичните си ракети, в отговор на лансираната от САЩ система за ПРО. Това обаче, ще принуди Индия, а като последица – и Пакистан, също да увеличат ядрения си военен потенциал. То може да накара и Иран да възобнови работата по създаването на ядрено оръжие, която прекрати през 2003”. Китайските опасения относно американската система за ПРО са източник на сериозна несигурност и неяснота, ограничавайки подкрепата на Пекин в преговорите по въпроса за Договора за забрана производството на разпадащи се материали (Fissile Material Cutoff Treaty - FMCT). В отговор на американските планове за изграждане на ПРО, китайските лидери могат да поискат да запазят възможността си да произвеждан плутоний и в бъдеще. Няма никакъв смисъл да сътрудничим с Русия по един толкова контрапродуктивен за собствената ни сигурност въпрос, единствено заради самото сътрудничество. Онези, които твърдят, че сътрудничеството в сферата на ПРО е необходимо за подобряване на връзките ни с Русия, се ръководят от съвършено сбъркана логика, защото появилото се отново напрежение между САЩ и Русия, до голяма степен, е свързано именно с ПРО. Ако се откажем от пълната с недостатъци и скъпа идея за изграждане система за противоракетна отбрана в Европа, връзките ни с Русия и Китай биха се подобрили веднага и то по един съвсем естествен начин.
* Авторът е американски ядрен физик, консултант на Федерацията на американските учени, анализатор на „Ню Йорк Таймс”.
И тъкмо в това е мъчнотията.. Както може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо половин дузина вери и секти и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си. По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.
Черешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитете”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.
На фона на тази рамка е ясно, че една искрица отвън и може да лумне пожар! Да ви припомня какво изскочи от торбата с американски чудеса наскоро: „Вашингтон пост“ съобщи, позовавайки се на изтекли в УикиЛийкс класифицирани документи, че Америка тайно подкрепя сирийската опозиция. Държавният департамент финансира сирийски групи и телевизионни програми, които са против режима на Асад. Американски дипломатически грами разкриват, че Държавният департамент е отпуснал най-малко 6 милиона долара на групировка с името Движение за справедливост и развитие – група сирийски изгнаници, които живеят в Лондон, пише „Вашингтон пост“. На всичкото отгоре и тук здраво мъти водата една личност, която подобно на Барак Обама има сериозни проблеми с преизбирането си на президентския пост, а цената за предизборната му кампания плаща цял свят. Да, говоря за поредния френски наполеончо – Никола Саркози. И този факт е повече от отвратителен. Започвам да си мисля, че това е истинска епидемия сред западните т.нар. „лидери”, които са готови да пожертват живота на десетки хиляди души, да разрушат блага за милиарди, за да удовлетворят личните си егоистични интереси. Демокрация и гражданско общество в западните метрополии ли? Грънци! Естествено под свиреп френски и английски натиск ЕС наложи санкции и оръжейно ембарго срещу Сирия, които вече влязоха в сила. На този етап единствено Русия проявява мъдрост и провежда възпираща политика. Русия отхвърли призивите за специална среща на Съвета за сигурност на ООН за Сирия, за да бъдат осъдени гоненията срещу протестиращите в страната. Руската страна отбеляза, че опозицията също прибягва до насилствени методи. Русия помогна за блокирането миналия месец на опит на Съвета за сигурност да приеме изявление, осъждащо насилието. Както видяхме при Либия с това се почна…
В предаването „60 минути” на телевизия Си Би Ес Обама каза за операцията с хеликоптери срещу имението на Бин Ладен, че това са били „най-дългите 40 минути в живота” му с изключение може би на времето, когато една от дъщерите му била болна от менингит като бебе. Наблюдавайки операцията на „морските тюлени” от „кризисната” стая в Белия дом, Обама и най-високопоставените му помощници сякаш усещали физически стрелбата и експлозиите и разбрали, когато единият от хеликоптерите кацнал непредвидено.
Почти по същото време, когато Обама, вдъхновен от собственото си красноречие намигаше съзаклятнически на американците с изтъркани каламбури, че ако някой се бил съмнявал, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябвало да отиде на лекар, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер каза в интервю за в. „Зонтаг”, че не е работа на американския президент Барак Обама лично и на живо по телевизията да съобщава за смъртта на Осама бин Ладен. „За мен е проблемно президент да обявява такава новина. Правейки това, той се поставя на същото равнище като терориста”, заяви министърът. „Това наистина превръща бин Ладен в мъченик”, добави Уели Маурер, според когото смъртта на водача на „Ал Кайда“ е трябвало да бъде оповестена от говорител или писмено. Маурер смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама, но поставя на едно и също ниво една терористична организация и президента на най-могъщата държава в света. От цялата тази краварска история останах с гъделичкащото усещане, че някой се прави на голям умник и някой някого се опитва да прави на глупак. Но веднага трябва да кажа, че не е задължително умникът да се казва Обама. Поне не в този случай и не на този континент. Защото, така както е тръгнало сигурно някой ден ще ги стигнем американците по наивност и изпрани мозъци, но това няма да е днес със сигурност. Така че в никакъв случай не ще пропусна възможността да направя един бърз семантико-лингвистичен анализ на бараковия изтъркан каламбур за съдбата, съмнението и лекаря. Да, може би на маса, на две ракии, преминали вече изцяло на политиката (освен ако някой не е отворил торбата с казармените истории), аз и вие можем в екзалтирана възмута примерно от трите хиляди жертви в световния търговски център да треснем по масата с юмрук – демек, що не пратят тюлените да му светят маслото на тоя терористичен грозник… Можем ли? Можем. А може ли Барак на маса, на две ракии да удари с юмрук по масата? Не, не може. Не може, защото първо, той вероятно не пие ракия (освен, ако Боко вместо рунтава каракачанка не му е проводил две шишета скоросмъртница), второ, защото неговата маса е в Белия дом и трето, защото Белият дом е резиденцията на американските президенти, а самият Барак, не е просто Барак, а президентът на Съединените американски щати г-н Барак Обама. Това е, просто и ясно. Другото би било всичко друго, но не и демокрация. И тогава, г-н Барак Обама щеше да е Негово Величество Барак І, император на Задокеанската империя… Но понеже всички, и най-вече самият Обама непрекъснато се плюнчат на тема демокрацията като основна ценност на западната цивилизация, то не може на две ракии на овалната маса в Белия дома, Обама да удари по масата и да прати тюлените да пръснат мозъка на Осама, защото основната ценност в самата демокрация като такава е върховенството на закона, изразено още в римското право в знаменитата правна сентенция: Невинен до доказване на противното, което разбира се бива установено единствено и само от справедлив съд със съдебни заседатели, обвинители и защитници, а не от тюлени, обществено мнение или дори от президента на САЩ. И тук стигаме до малък, но съществен парадокс. Президент Обама не е нито съд, нито апелативна инстанция, но си е позволил да се превърне и в първото и във второто. Позволил си е да се превърне накрая и в палач. Ние пък от своя страна стигаме до тихичък, но съществен въпрос – къде остана демокрацията? Какво се случи на всеобщата харта за правата на човека? Нещата добиват особено неприятна воня, ако се вслушаме в заключението на швейцарския министър Маурер, който смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама. Нещо, на което много наблюдатели, включително моя милост обърнаха внимание още в първите минути след изявлението на Обама за убийството на Осама. Нещо повече, зададохме въпросът защо след като местонахождението на саудитецът е било известно още от 2008 г. едва сега американците го нападнаха? Ето, затова е добре да се вслушаме в думите на швейцарския министър, защото те обясняват кристално ясно за какво иде реч. Швейцарците ги знаят тия работи, те затова са швейцарци, а не незнам си какви. От всичките тези анализи и обяснения обаче, не ни става ни с грам по-леко, защото наученото е повече от горчиво. То е отровно, това, което научаваме: американският президент публично се похвали, че е заповядал и лично наблюдавал убийството на човек без съд и присъда; тази заповед, според авторитетното швейцарско мнение цели не толкова нуждите на американското национална сигурност, колкото удовлетворяване на лични интереси на самия Обама, сиреч преизбирането му за президент. Има и още едно малко, но остро препъни-камъче, на което не мога да не се спра вниманието ви, па макар и само с няколко изречения. И това е още по-голямата лъжа, повторена в последната седмица многократно от американския президент. Лъжата, че Осама бин Ладен е главният виновник за терористичната атака срещу световния търговски център. Фактите за това са много, т.е. липсата на факти. Цялата световна говорилня по темата се крепи на една-единствена видеокасета с изключително лошо качество и много съмнителна хронологически бъркотия. В същото време, същата тази касета очевидно не е оставила у разследващите екипи на ФБР нужното впечатление, защото години след атентатите в Ню Йорк, ФБР продължава да обвинява на сайта си за най-търсените престъпници Осама бин Ладен за всякакви други грехове, но не и за събарянето на кулите, вижте копието от сайта на ФБР, където всеки може да отиде и да прочете, че „Осама бин Ладен е търсен във връзка с атентатите срещу посолствата на САЩ в Дар ес Салам, Танзания и Найорби, Кения на 7 август 1998 г. … В допълнение, бин Ладен е заподозрян за терористични атаки по целия свят.” И нито дума за атентатите срещу Световния търговски център или Пентагона…
Впрочем на сайта пък на Си Ен Ен, с дата 16 септември 2001, също може да се види в интернет, е публикувана декларация на самия бин Ладен, в която той отрича каквото и да било участие в подготовката и осъществяването на атентатите от 11 септември! Защо ли, при положение, че всяка наказателна операция на терористите винаги е предназначена не толкова и само да причини физически щети, колкото да вдигне шум и паника в публичното пространство и да сплашва правителства и народи!..
Вероятно защото бившият агент на ЦРУ (има ли „бивши” шпиони!?) достатъчно добре познава тайните на господарите си и отлично знае кой и защо организира 11 септември.
Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът. Осама – убит пред очите на дъщеря си Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен
(Това е заглавие на друга информация по темата!) И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря. Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни! Джулиан Асанж:
Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем. Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди. Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават. В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”
Това да не би да е Доминик Строс-Кан, когото заради някаква объркана камериерка го вкараха в затвора и око им не мигна! Тъстовете на Цветанов са това, а не чичото на президента Барак Омаба, когото хванаха, че кара пиян, а освен това стана ясно и че, живеел в САЩ нелегално! Припомням, че на 24 август, Омар Онянго Обама бе задържан в щата Масачузетс след като неговият автомобил „Мицубиши” едва не се блъсна в патрулна кола на полицията. Оказа се, че концентрацията на алкохол в кръвта на 67-годишния мъж почти двойно превишаваше разрешената от законите в щата. При извършената проверка се изясни, че Омар Онянго Обама няма право да живее на територията на САЩ.
На българска територия подобно съобщение първо – не би излязло в пресата, и, второ – няма как да се случи, ако пипнат някого добре наквасен, с фамилията Обама! У нас, подобно съобщение за арест и задържане би прозвучало като виц! В пъти повече време „проверяваха” тъста и тъщата на Цветанов – ако сравним: Националния дворец на културата го претупаха далеч по-бързо данъчните! Прокуратурата не откри данни тъстът и тъщата на министър Цветан Цветанов да са укривали данъци и отказа да образува досъдебно производство срещу Стефанка и Васил Георгиеви, предаде БНР. Ревизията на Стефанка и Васил Георгиеви бе наредена преди осем месеца, още в началото на годината. Георгиеви – т. е. тъста и тъщата заявили, че не желаят подробности от нея да бъдат огласявани? Като се позова на това и на данъчната тайна зам.-градският прокурор Божидар Джамбазов отказа повече информация по случая.
Как се стигна до това „хуманно” дело? През м. февруари 2011 г. НАП потвърди, че при проверката, извършена на самия министър на вътрешните работи Цветан Цветанов се натъкнали на дарение от около 130 000 лева, което родителите на Цветановата съпруга дали на дъщеря си! Проблемът дойе не от факта на това кралско дарение, а от факта, че доходите и спестяванията на двамата родители пенсионери не са достатъчни, за да си позволят без пролем подобен жест и да покрият останалите си разходи! Последвалата данъчна ревизия на тъста и тъщата на Цветанов се точи твърде дълго и в дълбока тайна. След като приключи, материалите се озоваха на бюрото на прокурора, а крайният резултат бе – отказ от дело! Откъде са имали тези пари двамата родители пенсионери, как са ги оправдали ще остане тайна, поне в близките 50 години, както бе засекретено и убийството на президента Кенеди. Оттук след отказа за огласяване на източника на приходите на двамата пенсионери, Цветанови родственици по женска линия, секретно и твърде неясно ще остане и „подпомагането” на личните спестявания на МВР министъра от даряването на тези 130 000 лева на дъщерята и зетя Цветанов, за да може да си купят два нови и твърде скъпи апартамента в район „Изгрев”. Към секретността, която благодарение на височайшето партийно и служебно положение на вътрешния министър, обви неясните приходи на тъста и тъщата се прибави логично и още една, дълбоко пазена тайна – кого бе консултирал Цветан Цветанов като експерт, за да получи 14000, 7 000 и 19 000 лева... Ами ако е консултирал хора, работещи на ръба на закона? Интерерсно е и друго: зам.-градският прокурор Борислав Джамбазов обяви, че прокуратурата ОТКАЗВА да образува дело след проверката на двамата пенсионери, защото при продължилата около пет месеца ревизия на НАП не е открила никакви нередности в данъчната история на семейството. Така неяснотите стават две: от една страна тъстът и тъщата на Цветанов не желаят да се огласяват данни от проверката, а от друга проверяващите от НАП не открили никакви нередности! Тогава защо всичко се пази в най-строга тайна? Все пак в Република България е регламентирано кое представвява класифицирана информация и държавна тайна – има даже цял списък! Има и Закон за защита на класифицираната информация! Ето какво е записано в този Закон:
Тук спирам и питам: държавна тайна, ли е информацията за произхода на дарението, което е получил Цветан Цветанов от тъста и тъщата си, или служебна? Да не би да е свързана с националната сигурност? Винаги ще се намери някой, който да ме опровергае с довода, че въпросната информация за произхода на 130 000 лева пенсионерски пари, дадени в дарение на съпругата на българския министър на вътрешните работи е лична информация, НО... Лична би била, ако я бяха дарили на съсед, семеен приятел, но когато тази шестцифрена сума се озовава при един действащ министър – иде реч за обществена информация, която би следвало да се огласи! Каква е поуката от тази история? Поуката е, че далеч по-добре би било да си тъст или тъща на българския министър на вътрешните работи в България, а не чичо на американския президент – Барак Обама!
Когато говорим за Либия, ние всъщност мислим за България. Когато настървено подкрепяме убийството на Кадафи, ние несъзнателно изразяваме комплексите си на томително дълго мачкан народ, който не е могъл да убие своите сатрапи и се вливаме в едно глобално риалити шоу, където първосигналните ни инстинкти биват удовлетворени. Убиването на Кадафи е психологически оргазъм, виртуалното ни отмъщение към националните ни мъчители; това е причината дори да не се замислим чудовище ли е наистина Кадафи за либийците, откъде черпим информация за него, кой ни я поднася, какво цели с това анонимният „информатор”. Защото всичко това няма никакво значение в случая. Нас не ни интересува Кадафи, нито Либия, нас ни интересува България, собственото ни дередже и кой ни докара до него. Чрез ритуалното убиване на Кадафи ние просто изживяваме национален духовен онанизъм и поне за кратко, поне символично получаваме жадуваното отмъщение. Майната му на Кадафи, нас ни боли от сметките за тока, за парното, от златните картофи, от липсата на бъдеще за децата ни, от бавното социално умъртвяването на нашите старци, от откраднатия ни живот и поругания ни шанс за щастие… Тук обаче аз ще ви говоря за Кадафи, ще си говорим за Либия и либийците, ще раздираме бляскавите завеси на това всъщност абсолютно фалшиво риалити шоу, което американски притежаваните световни медии са ни спретнали по поръчка на управителите на света. А вие няма да си позволявате инерцията на зомбирано плямпане в стил „Дърдорковци за демокрация”. Вие ще оставите настрана всичките си предразсъдъци и окървавени чувства, за да размишляваме заедно върху известните и неизвестните факти и всеки един от тях ще поставим под съмнение. Накрая може би все пак ще успеем да сглобим пъзела, който силните на света с целия си потенциал, а той е огромен, ни пречат да наредим, за да не видим зловещия цинизъм на матрицата, в която са ни поставили. От нас не се иска нищо друго, освен да мислим с главите си и да изплюем натъпканите услужливо в устата ни клишета. В статията си отпреди няколко дни по същата тема ви цитирах културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”. Тук ще ви представя съвсем кратки фрагменти от статиите на двама западни журналисти, които правят за смях пропагандните напъни на метрополиите чрез прости факти и аргументи: Либия, където се одираха котките от Дебора Бил …Уикилийкс с някои секретни документи= Не толкова подписаните задушаващи договори, колкото тази метафора не успяват да преглътнат международните компании. Ето ги и последствията… Фокусът с Либия от Мигел Мартинес …Не само аз нямам представа кои са бунтовниците: такава представа си нямат и всички журналисти, макар че ги изкарват герои. Въпреки всичко две предположения изглеждат доста приемливи: бунтовниците принадлежат на някои традиционни племена, недоволни от преразпределението на петролните печалби; и второ, явно изразяват силната неприязън на голяма част от населението срещу имигрантите от Черната Африка: факт е, че въстанието бе придружено от поредица кървави убийства на имигранти. Бунтът обаче срещна, поне така изглежда, враждебността на по-голямата част от страната и със сигурност нейните военни сили, и само за няколко дни претърпя няколко решителни поражения…. И точно тук, както ми се струва, се крие целият фокус. В Либия всъщност противоречието не е – както е в Тунис, Йемен, Бахрейн или Египет – между въоръжените сили от една страна и маса от мирни манифестанти от друга. В Либия бунтовниците имат оръжия, танкове и даже един изтребител, който с гордост показаха веднага след налагането на Свободна от полети зона. Но тъй като не принадлежат към редовната войска, могат да бъдат определяни като „цивилни”, макар че са обучавани от чуждестранни войници (британски)…(Превод Даниела Пенкова - тук и тук можете да прочетете целите статии) И така да обобщим телеграфно: Спирам дотук. Мислете с главите си.
След като еднополюсният свят все повече остава в архивите на историята, Западната система, начело със САЩ, както изглежда, навлиза в стадий на необратима криза. Финансово-икономическият крах и загубата на толкова важно звено на Западната геополитическа система, каквото е Турция, свидетелства за това, че САЩ са на път да се изчерпат като движеща сила на глобалното развитие. В момента тази страна е на ръба да вземе едно наистина епохално решение – да се откаже от плановете си за световна хегемония, т.е. да сподели с другите големи глобални играчи решаването на въпросите на международната политика и икономика, или пък да продължи да настоява за реализацията на хегемонистичните си проекти, излагайки по този начин на риск собственото си оцеляване като нация. Дали ще бъде предпочетен единият или пък другият вариант ще зависи от краткосрочните и средносрочни отношения, които ще се формират между групите за натиск, определящи американската външна политика, както, разбира се, от развитието на процесите в многополюсната глобална система. Пукнатината в отношенията с Турция
Тиберио Грациани Пентагонът от времето на Първата война в Залива насам, опитвайки се да контролира ефективно гигантските и скъпоструващи американски въоръжени сили. Слабостта на САЩ се проявява, в частност, и в не съвсем успешните опити на президента Обама и държавния секретар Клинтън да урегулират критичните ситуации в някои региони на света, като например в Близкия и Средния Изток. В този регион, който е от съществено значение за експанзионистичната стратегия на САЩ в Евразия, един толкова важен съюзник, какъвто е Турция (доскоро смятана за опора на западните интереси, както впрочем и на специфичните интереси на Израел), напоследък заема позиция, която очевидно не отговоря на стратегията на Вашингтон. Което пък доведе до дестабилизацията на плана за геополитическата система, замислен от Съединените щати. Пукнатината в отношенията с Турция напомня на американските стратези друг оскърбителен за тях факт от историята, а именно – за загубата, в края на 70-те години, на Иран, като ключов съюзник в „голямата игра”, която предшествениците им провеждаха по отношение на вече несъществуващия Съветски съюз. Днес, след промените в глобалния контекст, когато акцентът все повече се измества към многополюсния модел, пукнатината в отношенията с Анкара може да има пагубни последици за американската система, най-малкото, в пет основни аспекта.
Ако Турция за пореден път получи отказ за присъединяване към ЕС, тя вероятно още повече ще укрепи връзките си с неевропейските пазари (руски, ирански, китайски), укрепвайки по този начин Евроазиатския икономически регион. На трето място (което, донякъде, е свързано с казаното по-горе), създава се впечатление, че Турция, смятаща се за четвъртия полуостров на Европа, привлича все по-големите икономически интереси на средиземноморските държави, при това не само на тези от Южна Европа, а и от Северна Африка. За укрепването на икономическите отношения между Турция и средиземноморските страни особена роля играе лансираният от Русия и Италия проект за газопровода „Южен поток”. На четвърто място, става дума за отношенията между Турция и постсъветските държави от Централна Азия. Турция е транзитна държава по пътя към/от Централноазиатския регион, т.е. пространството, което Вашингтон се опитва да подчини от разпадането на Съветския съюз насам. Докато Турция стриктно следваше американските указания, Вашингтон съдействаше за реализацията на пантюркистките и стремежи (проявили се още по време на разпадането на Югославия) по отношение на централноазиатските републики (т.нар. „Евроазиатски Балкани”, както ги нарича Бжежински), задълбочавайки вътрешните им проблеми (насочени най-вече против Русия, а в перспектива и против всички евразийски сили). Днес, когато Анкара, както изглежда, се стреми да провежда собствена независима политика, отношенията и с държавите от Централна Азия (които тя умело балансира с отношенията си с Москва) започват да тревожат Вашингтон. Тъкмо това бе и причината за опитите за демонизация на Турция, предприемани напоследък от някои западни медии. И, на последно място, следва да подчертаем, че добрите отношения на Анкара с Москва, Пекин, Техеран и водещите южноамерикански държави са предпоставка за промяна на турския геополитически курс. Тази промяна се осъществява по недвусмислен начин в посока към укрепване на новата полицентрична система на международните отношения. Имало едно време един Запад В условията на така очертаната ситуация, Западната система, начело със САЩ, рискува да се разпадне на части. Експанзията на тази система на Изток вече е навлязла в етап на забавяне и спиране, предвид новите амбиции на Русия за водещи позиции на международната сцена, но най-вече заради провала на военните операции в Афганистан и Ирак, които Пентагонът и Вашингтон не съумяват да удържат под свой контрол. В Африка, съперничеството с Китай поставя целия Запад в критична ситуация. Тъй като Вашингтон не съумява (въпреки създаването на африканското командване на въоръжените сили на САЩ AFRICOM) да противодейства ефективно на китайското проникване на Черния континент и на фона на „революционните безредици” в Северна Африка, е разумно (и желателно за Европа, като цяло) да предположим, че някои европейски държави, имащи достатъчно ясна представа за собствените си интереси, в близко бъдеще ще опитат да се приспособят към променената международна ситуация, сключвайки нови двустранни споразумения с Китай и африканските държави. В Япония, въпреки падането на правителството на Юкио Хатояма (което, макар и прикрито, се придържаше към антиамерикански позиции) критичните оценки за целесъобразността на японско-американските отношения, установени след 1945, продължават да нагнетяват недоверие към Вашингтон (подсилващо се от поведението на САЩ след природната катастрофа, сполетяла Япония), постепенно ерозирайки възможностите на Съединените щати да влияят върху основните японски политически решения. Междувременно, Южна Америка вече не е „задния двор” на САЩ, както беше през миналото столетие. Бразилия, Каракас, Ла Пас и, донякъде, Буенос Айрес забележимо увеличават степента на политическата си независимост. Подписването на редица договори и споразумения между тези страни, както и между някои от тях и Иран и Турция, свидетелстват за формирането на нов уникален „антиимперски” фронт, който все още е в процес на изграждане, но би могъл да обедини противниците на крайния икономически либерализъм и неограничената от нищо „свободна търговия” в различните точки на планетата. Такива факти, като акцентът върху социалните проблеми, демонстриран от правителствата в Бразилия, Венецуела и Аржентина, възстановяването на държавния контрол върху стратегически важни руски предприятия, наблягащата на колективната свобода социална политика, провеждана от Анкара и Техеран (отчитаща специфичната ислямска представа за обществото и икономическите отношения) не само говорят за провала на модела на неограничената от нищо свободна търговия, но и са обективна преграда пред глобализационния процес, който, от геополитическо гледна точка, се реализира под формата на експанзия на американското влияние върху цялата територия на планетата. След като през последните години бяха силно ерозирани социалните системи в повечето европейски държави, под натиска на олигархичните структури (които, на практика, са инструмент за реализация на американските геополитически интереси) и ултимативните изисквания на МВФ, европейските страни, до голяма степен, загубиха стабилността, която в миналото обуславяше икономическия им растеж. Следствие от намаляващия дял на европейските страни в глобалната икономика стана отслабването на периферията на Западната система в полза на нейния център, олицетворяван от САЩ. Именно това е и причината за разпадането на геополитическата система възникнала под егидата на Съединените щати след 1945. И, ако в близко бъдеще не бъдат направени сериозни корекции, целящи „удържането” на Европа в рамките на Западната система, можем да очакваме, че редица водещи европейски държави ще направят избор в полза на многополюсния модел на световно устройство. Време за вземане на решения И така, ролята на САЩ, като движеща сила на глобалното развитие, изглежда изчерпана. От геополитическа гледна точка, Вашингтон се намира на кръстопът: той трябва или да се откаже (поне временно) от двестагодишния си проект за глобална хегемония, или да продължи да се придържа към него, използвайки обаче нови методи и критерии. Ако изберат първия вариант, САЩ ще трябва да преразгледат социалната и военната си система, но, преди всичко, ще трябва да съгласуват положението си на международната сцена с бившите си съюзници и с новите глобални играчи. Въпреки това, признаването на полицентричния свят може да ерозира цялата военно-индустриална система, която е в основата на икономическата и политическа мощ на Съединените щати. В такъв случай, динамичното равновесие между групите за влияние, определящи военно-политическата стратегия на САЩ, може да бъде подложена на пагубно сътресение. Пряка последица от дестабилизацията по върховете на американския управляващ елит може да се окаже разпадането на гигантската сфера на влияние, която САЩ с толкова труд съумяха да създадат през последните 60 години. На свой ред, преразглеждането на дела на американското влияние може да сложи началото на нов геополитически цикъл, чиято стабилност ще се основава не върху модела на свободния пазар, а на реалните геополитически потребности на новосформираните сфери на влияние. Ако пък изберат втория вариант, т.е. ако решат да продължат борбата за глобална хегемония, САЩ ще трябва и да поемат огромното финансово бреме, необходимо за поддържане на „перманентната война” за господство. В духа на пагубния призив на Едуард Лутвак от 1999 (по време на заключителния етап от разпадането на Югославия): „Дайте шанс на войната!”, САЩ ще трябва да реализират на практика неоконсервативната теза за „конструктивния хаос”, рискувайки обаче да провокират опасна асиметрия в геополитическите отношения в Азия, Африка и Южна Америка. Независимо от това, какъв избор ще направят във Вашингтон, отношенията между „нацията, без която не можем да минем” и останалия свят със сигурност вече няма да бъдат такива, каквито бяха досега. * Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим
Едва дочакал да съмне посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, който се изживява и като генералгубернатор е цъфнал най-неочаквано при министъра на икономиката Трайчо Трайков съобщи Българското национално радио днес. „Какво стана с диверсификацията? Разнообразяването на източниците за доставка на суровина е въпрос на национална сигурност не само за България, но и за региона" изнервено попитал Уорлик министър Трайков. Причината за душевните изблици на посланика е завършилата среща на премиера Бойко Борисов с първия вицепремиер Виктор Зубков по енергийните проблеми и проекти между двете страни, на която среща двамата държавни мъже разрешиха редица от въпросителните и проблемите. Явно това е втресло Уорлик, за да си изпусне нервите и да се впусне да споделя опасенията си, че българският министър-председател Борисов току виж намерил стратегически инвеститор за строежа на АЕЦ „Белене”, пренебрегвайки предупрежденията на Уорлик за икономическа необоснованост на проекта. Какво му влиза в работата на Уорлик българската национална сигурност и сигурността на региона – не е ясно. Явно посланикът е „забравил”, че в същия този регион САЩ изсипа бомби върху територията на бивша Югославия, без и пет пари да дава, че войната и убийствата също се нареждат сред понятието за нарушена сигерност. Така нареченият дипломат Джеймс Уорлик, който често изоставя дипломатичното поведение и влиза в ролята на портиер на ЦРУ, си позволил, според БНР да припомня и набляга на факта, че правителството на ГЕРБ обещало повече прозрачност в енергийната тематика. Точно тук Уорлик си поискал „повече прозрачност” по споразуменията с „Газпром”! "Българите сигурно искат да разберат защо цената на газа се повишила с 30 на сто и дали няма през следващите 5 или 6 години да поскъпне още. Ние обаче не можем да знаем това, защото договорите са тайни", допълнил Уорлик. Разбирам един Херман ван Ромпой да се интересува от енергийните споразумения между Русия и България, след като сме страна-членка на Европейския съюз, но такова нещо не се случи. Отново бе играна старата пиеса: Големият задокеански брат иска сметка за всяко действие и решение на българското правителство. По-рано предшествениците на Уорлик поне бяха дискретни и никога не показваха така явно, че се имат за господари на страната ни и че пет пари не дават за суверенитета и националното ни достойнство. Кое изкара този път извън нерви Уорлик: съобщението че правителствата на Русия и България ще подпишат Пътната карта за изпълнението на проекта "Южен поток", а също така и другите съобщения - че първият руски вицепремиер Виктор Зубков заяви след срещата си с министър-председателя Борисов: "Ще смятаме, че имаме пълното разбиране от страна на българското правителство, неговият ръководител потвърди, че България влиза в Южен поток". Като капак на всичко Русия и България се договориха и по Пътната карта за строителството на АЕЦ "Белене", което вече явно му е дошло в повече на г-н Уорлик. Посланикът на Щатите си позволи да обяснява, че за него сключените енергийни споразумения с Русия са тайни, но българското общество имало право да знае какво точно са се договорили двете страни. Въпросът е: откога Уорлик взе да се изживява и като „българското общество”, та да говори от негово име. Нима държавните договори в Щатите се огласяват пред тамошното общество? Досега Уорлик се изживяваше като генералгубернатор и си позволяваше да се меси и диктува на правителството как да си върши работата. Явно вече има нов момент в драмата: посланикът на Щатите вече не крие и „ревността си” от Русия при междуправителствени контакти на двете държави. Има една поговорка: „На всяка манджа мерудия”, та и с Уорлик нещата са същите от първия миг, в който стъпи на българска земя. Ето защо е време да попитам: защо Обама не си вземе Мерудията и да си я върне в родината зад океана, а тук да прати нещо, по-читаво, което да се съобразява и действа в рамките на доброто възпитание? Любимият ми американски писател Кърт Вонегът казваше: „Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен”. Или ако перефразирам Вонегът ми идва една друга негова мисъл: „Има много налудничави неща, които могат да се направят, но ние няма да ги направим и все пак е приятно да си ги мислим.”
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1100-iran-i-arabskite-buntove Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран. Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток. Шиитската опасност Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран. Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти. От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.
Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона. Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите. Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.
Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация. Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.
В търсене на изкупителна жертва Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените. Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо. Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците. САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си
В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак. Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут. Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”. Заключение Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”. --------------------------------------------------- * Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”
В края на януари 2011, на срещата си с постоянния представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин, руският президент Медведев заяви: „очакваме от партньорите си от пакта ясен и недвусмислен отговор на въпроса, къде виждат мястото на Русия в европейската система за противоракетна отбрана (ПРО). При всички случаи, или заедно с НАТО, или сами ще намерим достоен отговор на сега съществуващия проблем”. Освен това президентът напомни, че в посланието си към Федералното събрания (горната камара на руския парламент) вече е коментирал алтернативата пред страната му по този въпрос. „Или ще се споразумеем, на базата на определени принципи, с НАТО и ще създадем съвместна система за решаване задачите на противоракетната отбрана, или не се споразумяваме и тогава ще ни се наложи да вземем цяла поредица от неприятни решения, касаещи разполагането на ударна руска ядрена ракетна групировка”. Сега нека разгледаме възможните и приемливи според Русия варианти за изграждането на европейската система за ПРО. Първи вариант: Европейска ПРО с руско участие. Както е известно, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон, Медведев очерта руската визия за участието на страната му в проекта за европейска ПРО. Според него, системата за ПРО следва да се гради върху „секторния принцип при определяне на отделните зони на отговорност”. Това означава Русия да поеме ангажимента да сваля всички ракети, насочени към Европа, чиито полет минава над руската зона на отговорност. В същото време, повечето руски експерти смятат, че степента на ракетна заплаха за Европа е силно преувеличена, особено ако то се свързва с Иран. Реално съществуващите ирански балистични ракети със среден радиус на действие „Шахаб-3” имат обхват от 1350 км (и бойна глава до 1 тон, т.е. способен да носи, поне на теория, ядрен заряд). Така, сред държавите, които биха се оказали застрашени, са Турция, Азербайджан, Армения, Грузия, Русия, Украйна, Казахстан и Израел. В този аспект, предложенията на руския президент действително представляват реална опция за Европа. Използвайки възможностите на Кавказката зона за противовъздушна отбрана (Русия - Армения) и изграждащата се Централноазиатска зона за противовъздушна отбрана (Русия - Казахстан), руският сектор на европейската ПРО е в състояние да отрази всеки хипотетичен ирански ракетен удар срещу ЕС. Само че чиновниците от Северноатлантическия пакт предпочитат малко по-различен подход към решаването на проблема. Акцентирайки върху ускорените темпове на развитие на иранската ракетна програма, те стигат до извода, че през близките 5-7 години има вероятност Иран да създаде (с помощта на специалисти от Северна Корея) ракети с радиус до 5000 км. Въз основа на това, НАТО вече взе решение за разполагането на елементи на ПРО в Полша, Чехия и Румъния. Тоест, Европа (макар че, кой знае защо, за това говорят най-вече САЩ) смята за крайно необходимо „сама” да се защити от иранската заплаха и то с оглед на по-далечното бъдеще. Колкото и да е странно, но подобни, неособено сериозно звучащи доводи, се дискутират съвсем сериозни по върховете на властта в ЕС и САЩ. Дори и на срещата в Лисабон, въпреки всички аргументи, изложени от руските експерти, колегите им от НАТО продължиха да настояват, че иранската заплаха е изключително актуална. Руската страна обаче не се съгласи с това, квалифицирайки подобна теза като силно преувеличена, затова, на срещата в Португалия, така и не бе постигнат консенсус. Истината е, че трудно можем да си представим, как две държави (Иран и Северна Корея), притиснати от политическите и икономически санкции на световната общност, ще могат да създадат междуконтинентална балистична ракета? Дори ако приемем, че иранските инженери са гениални, за създаването на тежки многостепенни балистични ракети се изисква нещо повече от пълната мобилизация на целия индустриален и научен потенциал на страната. Необходима е специално оборудване, създаване на изпитателни центрове, осъществяване на телеметрична връзка и анализ на параметрите на полета. При това, изстрелването на ракетите следва да се осъществява в посока към океана, тъй като Иран няма възможност да провежда ракетни изпитания над собствената си територия. Накрая, всичко това ще трябва да се прави на фона на постоянния и неприкрит натиск на американските, израелски и британски специални служби върху страната (потвърждение за което е и миналогодишната мащабна хакерска атака срещу компютрите на иранските ядрени, индустриални и научни центрове, с използване на вирусната програма Stuxnet). Според руските експерти, ислямската република би могла да се сдобие с ракети от подобен клас (ако те въобще бъдат създадени) едва след 10-15 години, най-малко. Но дори ако приемем, че иранската опасност е реална, остава неясно, защо елементи на бъдещата европейска система за ПРО трябва да се разполагат в Полша или Чехия например, където иранските ракети просто няма как да стигнат (максималното, на което са способни, е да паднат в близост до крайбрежието на България и Румъния)? Опитите на някои американски стратези да обяснят всичко това със създаването на ешелонирана в дълбочина система за ПРО не звучат никак убедително. Най-логичните, от военна гледна точка, места за разполагане на елементи на ПРО са следните: в европейския сектор – Турция, Гърция, България и Албания; в близкоизточния сектор: американските компоненти на ПРО в Ирак (зенитно ракетните комплекси „Пейтриът” РАС-3 и системата за ПРО THAAD) и онези в Персийския залив и Средиземно море (системата за ПРО Aegis), а в постсъветския сектор: Армения, Новоросийск и Севастопол. Подобно разположение на системите за ПРО гарантира унищожаването на всички ирански балистични ракети, които, между другото, няма да са никак много. При всички случаи, местата за разполагане на елементите на ПРО не се променят, защото е по-лесно ракетата да бъде свалена в началния етап, когато все още набира скорост и не може да маневрира. Друг важен въпрос е прихващането на бойната глава на балистичната ракета, навлизаща в зоната на действие на комплексите за ПРО със скорост няколко километра в секунда. Руските зенитно-ракетни комплекси от типа С-300 могат да прихващат такива цели в радиус до 40 км, а американските комплекси „Пейтриът” в още по-малък радиус (до 20 км). Комплексите за ПРО от ново поколение (руските С-400 и разработваният в момента С-500, както и американските THAAD и Aegis) притежават по-високи показатели и могат да прихващат противниковите ракети на разстояние 150-200 км. Става дума обаче, за оперативно-тактически ракети (С-300 и „Пейтриът”) с радиус до 1000 км, както и за ракети със среден радиус – до 3500 км (С-400, THAAD, Aegis). Тоест, в случай, че иранците (или който и да било друг хипотетичен противник) се сдобият с балистични ракети с радиус 5000 км, ще се наложи разполагането на елементи на стратегическа ПРО (американските GBI-2 и 3, или руските А-135). Така става ясно, към какво точно се стремят американците, а именно - към разполагане на елементи на стратегическа ПРО в Централна Европа и по-конкретно в Полша, Чехия и Румъния. Това обаче води до нарушаване на руско-американския баланс в сферата на стратегическите ядрени въоръжения, което Москва очевидно не може да допусне. Защото при подобно развитие, в обекти на ПРО се превръщат на първо място руските междуконтинентални балистични ракети, а едва след това хипотетичния ирански ядрен потенциал. Между другото, още през 2007, професорът ат Масачузетския технологичен институт Теодор Постъл доказа възможността руските междуконтинентални ракети да бъдат прихващани от американските GBI-2. От друга страна, отчитайки всички перспективи (включително и най-фантастичните), могат да бъдат приети и аргументите на НАТО и САЩ за необходимостта от изграждане на ешелонирана европейска система за ПРО. Само че, дори и в този случай, би било напълно логично и разполагането на съвременни средства за ПРО по западните граници на Русия (включително в Калининград и на територията на Беларус). Представете си например, че в Москва решат да използват аргументацията на Вашингтон и да заявят, че в бъдеще може да се наложи унищожаването на ислямистки ракети, насочени примерно към Норвегия, Швеция или Финландия. Следва да отбележим, че разгледаният по-горе вариант за изграждане на европейска система за ПРО се основава на предпоставката, че между НАТО и Русия съществува взаимно доверие, за каквото напоследък трудно може да се говори. Серията учения на НАТО в балтийските постсъветски държави и Полша и разработването на нови планове за отбраната на тези страни от „посегателствата на Русия”, или изказванията на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, че сътрудничеството между пакта и Русия в сферата на ПРО следва да се основава на наличието на две отделни, макар и координирани, системи за противоракетна отбрана – всичко това говори за наличието на известно недоверие към Москва. Очевидно, определени кръгове на Запад и най-вече в САЩ не са склонни да се откажат лесно от тезата за „източната заплаха”. Тъкмо поради това изглеждат толкова неубедителни и оправданията с „опасността от иранска ракетна атака”, защото, на практика, няма никакъв друг аргумент, с който да се обоснове необходимостта от изграждане на регионална ешелонирана система за ПРО в Европа. В същото време обаче, руското участие в този проект (под каквато и да е форма) се оказва жизнено необходимо. Ясно съзнавайки, колко преувеличена е иранската заплаха, на Русия се налага да „затвори”, т.е. да защити западните си граници, а действията на САЩ и НАТО в Централна Европа само я подтикват да разположи най-новите си системи за противовъздушна и противоракетна отбрана край Калининград, Санкт Петербург и в Беларус (Минск отдавна демонстрира интерес към разполагането на руски комплекси С-400 на своя територия). Вторият вариант: Европейска ПРО без руско участие За съжаление, този вариант изглежда по-вероятен, на фона на сегашните реалности. Но, ако не приеме руското предложение за изграждането на съвместна система за ПРО, НАТО ще принуди руснаците да се откажат да участват в създаването на тази система, запазвайки си правото да предприемат някакви ответни действия. Според руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин: „Създаването на две отделни системи ще означава, че няма да има европейска система за ПРО. То ще породи риска от „сдържане” на собствения ни стратегически потенциал, а ние не можем да го допуснем, защото ядреното оръжие е гаранция за руския суверенитет”. Сред ответните стъпки на Москва може да стане разполагането на ракетни комплекси в западната част на страната, включително и на тактическо ядрено оръжие. Ракетите „Искендер” могат да се превърнат в ключов елемент на руския отговор при евентуалното разполагане на комплекси за ПРО в Централна Европа. В същото време, не бива да се забравя и за основните компоненти на бъдещата въздушно-космическа отбрана (ВКО): противоракетния и противъздушния. Първите стъпки в тази посока вече са направени. Така, още през ноември 2010, в посланието си до Федералното събрание, руският президент Медведев обяви необходимостта за обединяване на съществуващите системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, за предупреждаване при ракетно нападение и за контрол на въздушното пространство, като по този начин бъде укрепена руската въздушно-космическа отбрана. До края на 2011, всички тези структури следва да преминат под общото управление на стратегическото командване. Пак в тази връзка, трябва да отбележим създаването на Единна регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, като още днес беларуските военновъздушни сили и войските на противовъздушната отбрана са в състояние да защитят част от западното направление на Русия от евентуални атаки на тактически и оперативно-тактически ракети. Колкото и да е парадоксално, но действията на Русия, в рамките на този вариант (т.е. без руско участие в европейската система за ПРО), на практика, няма да се отличават кой знае колко от варианта с участието и в проекта. Защото на Москва, все едно, ще се наложи да укрепва елементите на своята ВКО (включително и тези на ПРО), само че, при първия вариант, това ще се реализира в условията на постоянен политически натиск от страна на НАТО и САЩ. Отлично съзнавайки, колко нереални (или най-малкото преувеличени) са заплахите от страна на Иран, на Москва, въпреки всичко, ще се наложи да разположи елементи на ВКО във всичките три зони на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, тъй като и без това е силно изостанала в тази област. В същото време, оставянето на всички тези направления незащитени от въздуха вече става не просто опасно, а и самоубийствено за Кремъл. В този контекст е обясним и силният информационен натиск, който напоследък се оказва върху Беларус от страна на Запада и той няма много общо с авторитарния характер на режима в Минск. Налице е стремеж Русия да бъде лишена от стратегически съюзник, като паралелно с това загуби и противовъздушния си „чадър” в западното направление. В същото време, Беларус, имайки предвид геополитическото и положение и военния и потенциал, би могла да стане един от ключовите играчи при изграждането на цялостна система за европейска сигурност, с руско участие. Именно тези процеси целенасочено се затормозяват от определени кръгове в САЩ и НАТО, под формата на подкрепа за иначе съвсем оправданата борба за демокрация в Беларус. Руската „задача минимум” Тук е мястото да напомним, че на 26 януари 2011 руският Съвет на Федерацията одобри закона за ратификация на Договора за стратегическите настъпателни въоръжения. В документа, в частност, се подчертава, че Русия може да излезе от Договора, ако американската страна наруши неговите основни положения, ако САЩ едностранно разположат системи за ПРО, или пък ако бъдат взети на въоръжение конвенционални системи без съответните решения на двустранната консултативна комисия (чието създаване се предвижда в Договора). Посочва се също, че Русия ще поддържа ядрения потенциал и бойната си готовност, което включва и разработването и изпитанията на нови видове въоръжение. Така или иначе, но за Москва очевидно е необходимо да се опита да убеди стратезите на НАТО в ползата от това, изграждането на европейската система за ПРО да се съобрази с руските предложения. Както вече споменахме, и при двата разгледани по-горе варианти, Русия ще бъде принудена да усъвършенства своята система за ВКО по южните и западните си граници, без оглед на това дали ще участва или не в европейската система за ПРО. От друга страна, Европа не може да не вземе предвид, руската позиция, изразена, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон от президента Медведев. Затова можем да очакваме, че конструктивният диалог между пакта и Москва все пак ще продължи. В същото време, историята показва, че дори сключването на договори за съвместно сътрудничество в сферата на отбраната и за ненападение, не може да се смятат за панацея и решение на всички проблеми, касаещи сигурността на Европа и света.
Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес. Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз. През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч. В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации. Интервюто на Еманюел Тод е дадено пред в."Известия"- Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация? - Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва. - Какво повлия върху този избор? - Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада. - Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ? - В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик. Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика. - Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента. - В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои. - Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия? - Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците. - Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”? - Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри. - Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение? - Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми. - Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция? - Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика. - С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света? - САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно. - В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД? - Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство. Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея. Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там. - Колко силна, според Вас, е Русия? - Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион. Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.
http://geopolitica.eu/actualno/1046-geopoliticheskiq-fon-na-libiiskata-operaciq Резолюцията 1973 на Съвета за сигурност на ООН за Либия разкри съвършено ново направление в геополитическото съперничество на държавите, разположени на териториите, обкръжаващи Европейския съюз. Тази резолюция бе окончателния завършек на продължителния процес на Удари на НАТО убиха син на Муамар Кадафи отдръпване от принципите на Вестфалския договор от 1648, който дълги години се смяташе за основа на междудържавните отношения.
Геополитическата ситуация и зоната на американската активност
Скоро след идването на Барак Обама в Белия дом се очерта реално „презареждане” на отношенията между САЩ и Руската Федерация. Използваната от администрацията на Буш-младши войнствена реторика неочаквано стихна и в САЩ се наложи нова тенденция на по-меко отношение към Кремъл. Процесът беше стимулиран и от геополитическото поражение на САЩ в Кавказкия регион (грузинско-руската война за Южна Осетия и Абхазия). В резултат на прогресивното затопляне, двустранните отношения между Вашингтон и Москва укрепнаха, а в Кремъл все по-често започнаха да се появяват представители на САЩ, провеждащи детайлни и задълбочени разговори с руските си домакини за евентуални съвместни действия на световната сцена. Паралелно с процеса на укрепване властта на Дмитрий Медведев, позициониращ се като прозападен политик, в Москва също започнаха все по-често да се чуват гласове за необходимостта от нормализация на контактите със Запада, по-тясно сътрудничество с него и т.н. В Западния свят пък сериозен резонанс породи докладът на руския „мозъчен център” - Институтът за съвременно развитие (ИНСОР), в който, като едно от основните направления на руската политика, директно се посочва присъединяването към структурите на ЕС и НАТО. Паралелно с това се подобриха и отношенията между Русия и ЕС, особено в реализацията на съвместни проекти, като например изграждането на важния за европейската енергийна сигурност газопровод Nord Stream по дъното на Балтийско море. Формирането на европейски център на силата
В продължение на десетилетия ЕС се опитваше да формулира собствен модел за разширяване сферата си на влияние около своята територия. От включването на държави, разположени по периферията на Съюза, в състава на обединена Европа, ЕС премина към нов модел – утвърждаване на собствените си административни, правни и цивилизационни норми в граничните на Евросъюза държави. Този процес, осъществяван под формата на програми и дотации, реализиращи се днес в рамките на Европейската политика на съседство, продължава да се развива с променлив успех. Основният му недостатък е липсата на необходимата динамика на внедряване, което, в геополитическата практика, означава демонстрация не само на намерения, но и на реални предимства. Прословутото „презареждане” в американско-руските отношения оказа определено влияние и за затоплянето в отношенията между Москва и Брюксел. Което не бе посрещнато добре във Вашингтон. Потенциалното сближаване между ЕС и Русия и, в по-далечна перспектива, създаването на континентален блок би могло да се превърне в огромна заплаха не само за глобалните позиции на САЩ, като единствена в света супердържава, но и за самото им съществуване, предвид много сериозните проблеми, с които напоследък се сблъскват американците. Въпреки значителното си отслабване, породено от съперничеството с китайския силов център, както и от участието във войните в Афганистан и Ирак, Вашингтон не може да си позволи да се откаже от реализацията на стария сценарий за последователно усилване на влиянието си по европейското направление. Това беше потвърдено и от речта на президента Барак Обама, с която той представи новата Стратегия за сигурност на САЩ, през миналата 2010. Основният акцент в нея се поставя върху незабавните действия, насочени към отслабване на консолидиращият се Европейски съюз, като най-сериозен кандидат за наследник на досегашния геополитически лидер. На тази цел идеално отговарят безредиците, обхванали отделни северноафрикански държави и Близкия изток, като цяло. В тази връзка ще напомня, че предприетият преди това опит на САЩ да укрепят позицията си в Кавказкия регион приключи с поражение през 2008. От него Съединените щати излязоха с имиджа на авантюристи, неспособни да удържат и контролират грузинския си протекторат (между другото, тогавашната администрация в Белия дом планираше варианти, които със сигурност биха довели до ескалацията на конфликта и само „съзнателното изтичане” на информация за тях спря руските танкове в покрайнините на Тбилиси). На свой ред, през 2008 Русия съумя да отстои позициите си и да запази контрола над „вратите” към Източноевропейската равнина, включително (и преди всичко), към „сърцето” на Русия – зоната на Поволжието. Цената за това бе известното влошаване на руския имидж на международната сцена. Едва след разгрома на Грузия обаче, САЩ признаха Русия за равноправен партньор, способен да си взаимодейства с тях на глобалната „шахматна дъска”. Трансформацията Както вече споменах, революциите в северноафриканските държави се оказаха отличен повод за старта на реализацията на сценария за включване на тези територии към американската сфера на влияние. Следва да признаем, че стратегията по осъществяването на този план, бе наистина „гросмайсторска” и е отлична илюстрация за осъществяването на своеобразен „блицкриг”, целящ разширяване на американското влияние. Досегашните лидери на северноафриканските държави бяха донякъде удобни за САЩ, както впрочем и за ЕС, тъй като послушно се съобразяваха с волята на двете свръхдържави, гарантирайки реализацията на основните им интереси. Наистина, понякога те съумяваха умело да се възползват от различията между тези два силови центъра, преследвайки собствените цели. В дългосрочен план обаче, тази ситуация се оказа неособено изгодна за Вашингтон, който, в периода на относително отслабване на американската мощ, не може да си позволи дори мисълта да изгуби предимствата си пред европейския силов център. Именно това породи и необходимостта от бързи и достатъчно мащабни действия. Прекрасен повод за тях се оказа умело подхранваното обществено недоволство в различните арабски държави от Северна Африка. Следва да отбележим, че то тлееше отдавна (всъщност, още от момента на създаването им), възпламенявайки се периодично. В Западния свят бяха свикнали с това и не му обръщаха особено внимание, смятайки въпросните държави за неособено значими от геополитическа гледна точка, в резултат от което авторитарните северноафрикански режими, без външна намеса, достатъчно твърдо и дори жестоко контролираха ситуацията. През последните години обаче, предишният геополитически ред бе подложен на ерозия. Тъй наречената „жасминова революция” в Тунис, започнала в самото начало на 2011, стана обект на задълбочен външен мониторинг. Първоначално, чрез системите за подаване на информация в Интернет, а след това и с помощта на изпратени отвън съветници и инструктори. Сходна ситуация се създаде и в другите държави от региона. Основната цел беше свалянето на „излишно независимите” правителства на тези страни и замяната им с квази-независими, официално демократично избрани „народни” представители, които, де факто, ще съдействат на САЩ в противопоставянето между тях и европейския силов център. В тази връзка ще напомня, че нито една от групите, активно участващи в протестите, не си поставя за цел прекъсване на отношенията със САЩ. Впрочем, дори ако подобни лозунги се появяват, те по-скоро целят да заблудят най-безкомпромисно настроените редови участници в протестите. Няма съмнение, че с течение на времето радикалните противници на американската доминация ще бъдат окончателно отстранени от кръга на онези, оказващи реално влияние върху хода на събитията в тези държави. Всеки нов режим в тях, в още по-голяма степен от предшествениците му, ще се стреми да получи подкрепата, най-вече, на Вашингтон за собствената си легитимация. Така стана и в Тунис, и в Египет. Мнозина експерти, включително и авторът на настоящата статия, се съмняваха, че арабската революция може да засегне и Либия. Просто защото тази страна беше най-богатата в региона. Тя е десета в света по добива на петрол и се отличаваше от останалите африкански държави с високото си жизнено равнище (доходите се разпределяха достатъчно равномерно сред гражданите на страната), което на пръв поглед и осигуряваше реална основа за дългосрочна стабилност. В Либия работеха над милион чужденци, привлечени именно от високото жизнено равнище. Силната авторитарна власт на полковник Кадафи гарантираше сравнителна сигурност и спокойствие в страната, която изглеждаше като своеобразен остров на богатство сред заобикалящото го море от бедност. Всичко това обаче не отчиташе необходимостта от геополитически промени, породила мощно външно въздействие. Следва да отбележим, че успехът на геополитическата реконфигурация в региона съществено зависеше именно от отслабването на Либия. Запазването на сравнително силна Либия можеше да се окаже съществена пречка за премоделирането на новия тип влияния в Северна Африка. В самото начало на арабските революции, именно най-силните държави от региона, т.е. Либия и Иран, се опитваха да използват разузнавателните и специалните си служби за ограничаване на американското влияние в него. От геополитическа гледна точка, успешното разпалване на общественото недоволство в Либия, разположена в географския център на революционните събития, стана основата за усложняване на обстановката в Северна Африка. В този контекст, автоматичната реакция на избухналите в Либия безредици, демонстрирана от Съединените щати, които бяха отлично подготвени за реализацията на собствения си сценарий, не би трябвало да учудва никого. Съвсем очаквана беше и първоначалната „ленива” позиция на ЕС, ограничил се с налагането на неособено ефективни санкции. На този „сив” европейски фон се откроиха единствено активните действия на Франция, която още преди това, по собствена инициатива, се опитваше да „усвои” Северна Африка и Близкия Изток, лансирайки създаването на зависим от ЕС Средиземноморски съюз. Френският президент Никола Саркози, който с основание съзря в северноафриканските бунтове отличен шанс за реализация на френските интереси и гарантиране доставките на енергоносители, моментално призна правителството, сформирано от либийските бунтовници. След Франция, редица други европейски държави също се поддадо |
Днес, 9 февруари пристигна специалният пратеник на Хилари Клинтън Ричард Морнингстар, който щял да говори за шистовия газ с външния министър Николай Младенов, съобщи американското посолство пред БНР, а не Министерство на външните работи!
Редом до българския премиер Бойко Борисов, Клинтън направи кратко обръщение към българската преса, подчертавайки нуждата на страната да постигне по-голяма енергийна независимост.
Това предвижда проектонаредба, разработена от вътрешното министерство, пише
„… Ние сме партньори в напредъка на енергийната независимост и сигурност на България и в опазване на красивата българска природа. Ние, когато демонстрираме безопасността на технологиите, тогава вече ще преследваме едновременно и двете цели. И ще бъдем рамо до рамо с българския народ и правителство, когато те работят за осигуряване на енергия на достъпни цени, която удовлетворява вашите нужди. Ще изпратя своя специален пратеник господин Ричард Морнингстар / отговарящ за евразийската енергетика – бел. Л. М./ по въпроси на евразийската енергетика идната седмица, който ще проведе разговори на експертно ниво за това как ние можем да помогнем повече за опазване на вашата околна среда и за постигане на енергетичните ви цели.
„...Обсъдихме въпроса с шистовия газ. Просто искам да го коментирам, за да намалим въпросите по него. Както и госпожа Клинтън каза, това, което го поставих като тема е, че българската природа, българската екология и оставането на България и природата й в състояние, в което следващите поколения ще могат да я ползват, е на първо място. След това са финансово-икономическите ползи. Именно затова се договорихме всички най-добри специалисти, нови технологии – всичко, което излиза в тази област, да бъде презентирано и българският народ да може да го чува. Дотогава мораториумът е в сила, факт, именно за да сме гарантирали, че екологията и природата на България ще бъдат чисти...”
Другото, което направи впечатление по време на това посещение на Клинтън бе, че държавният глава Росен Плевнелиев я прие и й гарантира по една от темите, че страната ни ще работи по три основни приоритета в тази област, които ще бъдат следвани - енергийна ефективност, енергийна независимост и енергийна либерализация. Подчертано е било значението на изграждането на междусистемните газови връзки със съседните държави.




"Осама бин Ладен не беше мюсюлмански лидер и САЩ никога не са водили война с исляма. Ликвидирането му трябва да бъде радост за всички, които вярват в мира", е заявил президентът Барак Обама.
Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан .
Източник от Белия дом съобщи пред "Скай нюз", че при акцията са загинали един от синовете на Осама, куриер на Бин Ладен, брат на куриера и една жена.
Няма значение, че китайците смятат 2012 за година на дракона. За Съединените щати това ще бъде „годината на талибаните”.
Без съмнение, администрацията на Обама няма търпение да започне да действа. Остават по-малко от четири месеца
Неочаквани промени в геополитическото
съотношение на силите внесе срещата на държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), провела се на 20 декември
На фона на всички тези събития, евентуалното освобождаване на Фазъл от Гуантанамо е ловък ход на Вашингтон, целящ ерозията на очертаващото се в региона единодушие по въпросите, касаещи Афганистан. Правителството на Обама разчита да пусне лисицата в курника. Фазъл е сред най опитните командири на талибаните. Той още от първите дни беше редом с водача на движението молла Омар и заемаше ключови постове в командването на армията на талибаните. Фазъл бързо се превърна в любимец както на молла Омар, така и на Междуведомственото разузнаване на Пакистан и „завръщането му у дома” вероятно ще ги зарадва. От друга страна, той е виновен за избиването на хиляди афганистански „хазарейци” (мюсюлмани-шиити) през 1998-2001 и, вероятно, е отговорен за екзекуцията на осем ирански дипломати в Мазари Шариф, важен град в Северен Афганистан. Фазъл е изключително омразна фигура за иранците и връщането му може да охлади сериозно пакистанско-иранските отношения (които преживяха подем през последните години), както и да постави Исламабад в деликатно положение пред водача на талибаните молла Омар.
В последните дни представителите на Белия дом работят в две посоки по отношение на Южна Корея, като и двете провокират мира и реакцията на официален Пхенян да се защити, като употреби оръжие! Предстоят преговори за сигурността в азиатско-тихоокеанския регион, в които ще участват и Китай и Северна Корея. Държавният секретар Хилъри Клинтън пристигна за форума, с намерение да убеди Китай да наложи натиск върху комунистическия си съюзник Северна Корея да играе по свирката на официален Вашингтон. Цел, която изглежда трудно постижима, предвид традицията, дипломатическия манталитет и разбиранията на официален Пекин.
министърът на отбраната на страната Робърт Гейтс са посетили демилитаризираната зона, която разделя Корейския полуостров по 38-я паралел. Това посещение се тълкува еднозначно от междунардните наблюдатели, а именно, че се оценява като знак, демонстрация на подкрепа от страна на официален Вашингтон за отбранителната политика на Южна Корея, и за по-нататъшно укрепване на военния алианс между Вашингтон и Сеул. Така на практика Щатите показаха, че вземат страната на народа на Южна Корея, а Пхенян ще трябва да разчете посланието на Белия дом единствено като натиск за промяна на военния си курс и поемане към преговори с Юга.
AFP
Преди два дни, на срещата на външните министри на АСЕАН / Асоциацията на страните от Югоизточна Азия/ Южна Корея поиска да бъде осъдена Северна Корея за торпедната атака довела до потъването на южнокорейската корвета през март и загубата на 46 моряци. На срещата на АСЕАН участваха представители на САЩ, Китай и Европейския съюз, и бе предложено, и прието от всички 10 страни членки /Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней, Сингапур и Индонезия – бел. Л. М./ изявление, че АСЕАН иска свободен от ядрено оръжие Корейски полуостров бе отправен призив за подновяване на шестстранните мирни преговори „колкото е възможно по-рано”.
Миналата седмица официален Вашингтон бе разтревожен от статия в
И официален Сеул и официален Вашингтон са наясно, че на Южна Корея бе забранено да извършва такава дейност, според споразумение със САЩ от 1974 г. Плутоният, който се получава при преработката на използвано гориво може да се използва за атомни реактори, за което Южна Корея настоява, че е единствената й цел, но също може да се използва за направата на атомни бомби, както направи Северна Корея.
Израелският вестник
Съветът за сигурност на ООН осъди потъването на южнокорейския военен кораб, но не обвини директно Северна Корея за атаката, за което настояваха Сеул и Вашингтон.
САЩ в Жълто море, за да отблъсне „провокацията” на Северна Корея, въпреки силните протести от страна на Китай. Предишния ден Китай предупреди САЩ и Южна Корея да не провеждат маневрите в близост до нейни води и ги призова да не изострят напрежението на Корейския полуостров, предаде
Не е ясно още какъв ще е практическият резултат от посещението на Хилъри Клинтън в демилитаризираната зона на Корейския полуостров, но тя е уведомена в подробности, че пресата в Северна Корея написа преди две седмици: „В момента е „невъзможно да се предвиди, в какъв момент САЩ планират да нанесат ядрен удар срещу народната република”, което от своя страна е накарало Северна Корея да се възползва от своето законно право на създаване на сили за ядрено възпиране в отговор на „реална военна заплаха от страна на САЩ”.
Разбира се подобно изявление трябва да бъде подкрепено със солидни доказателства, най вече заради сериозността на обвиненията. Кастро такива доказателства не цитира. В същото време кубинският лидер „пропусна” да коментира един от последните доклади на правозащитната организация „Амнести интернешънъл”, цитиран от BBC за Северна Корея, в който докумеунт твърди, че здравеопазването на Северна Корея е в много окаяно състояние и тъне в пълна разруха. На фона на действително безплатното и добре уредено здравеопазване в Куба, за което говори в един от документалните си филми и режисьорът Майкъл Мур.
Пхенян твърди, че осигурява безплатно здравеопазване на 23-милионното си население. Избягалите от страната обаче разказват, че в последните 20 години хората са принудени да си плащат за всички здравни услуги. Северна Корея харчи годишно по по-малко от 1 долар на човек за здравеопазване, показват данните на Световната здравна организация. Повечето хора са изключително бедни, за да плащат за лечението си, се казва също в доклада на "Амнести интернешънъл". Лошата хигиена в здравните заведения и липсата на медикаменти застрашават живота на много хора, предупреждават от правозащитната организацията. Пациентите са принудени да продават цигари, храна и алкохол, за да бъдат лекувани.
Пророческа публикация в британския вестник
Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.
командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...
В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.
„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.
В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Всъщност, и двете твърдения не са верни и се лансират с цел да бъде намерено някакво оправдание пред американския електорат. Съвместно с висшето военно командване, Обама правеше всичко по силите си за да удължи пребиваването на американските войски в Ирак. И причината, че не успя да го постигне не е свързана с неговата „некадърност”, а с това, че иракските политически лидери принудиха американските части да напуснат страната им. Изтеглянето на войските представлява кулминационния момент на американското поражение в Ирак, което е сравнимо с поражението на САЩ във Виетнам.
САЩ правеха непрекъснати отстъпки, постоянно намалявайки количеството военни части, които трябваше да останат в страната. В крайна сметка обаче, в препъни камък се превърна настойчивото искане на Пентагона американските войници (и наемници) в Ирак да се ползват с имунитет за всички извършени от тях престъпления, за които биха могли да ги обвинят според иракското законодателство. Премиерът Малики беше готов да се съгласи и с това, но останалите не. В частност, привържениците на шиитския лидер Ал-Садр обявиха, че ще прекратят подкрепата си за правителството, ако Малики приеме американското искане. А без тази подкрепа, премиерът щеше да загуби мнозинството си в парламента.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Всъщност, добрите новини за „Газпром” съвсем не се изчерпват само с това. Последната от тях е, че газопроводът „Набуко”, известен като любимия проект на САЩ в тяхната каспийска енергийна дипломация, целяща намаляване на европейската енергийна зависимост от Русия, претърпя сериозен, може би дори фатален, неуспех.
Както е известно, „Южен поток” ще заобиколи Украйна, а пък „Северен поток”, чиито пуск се очаква** през октомври 2011, изключва от транзитния си маршрут Полша. В геополитически план, Москва вече може да преговаря с Варшава и Киев от позиция на силата, тъй като зависимостта и от тези две доста „темпераментни” страни по въпроса за стратегическите енергийни доставки за Европа значително намалява.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Последните тестове на противоракетните системи както с наземно, така и с морско базиране се провалиха, а да не забравяме, че това, на практика, бяха „изкуствени” и не съвсем честни изпитания, тъй като обслужващият персонал на прехващачите знаеше предварително точното време и траектория на изстреляните от „противника” обекти.
Ситуацията структурно е аналогична на либийската, но противоречията са верски, а не племенни



Прокуратурата отказа да образува дело срещу тъстовете на Цветанов! И с право: Цветанов е това, кой смее да проверява него или родата на жена му!
Първоначално проверката бе в ръцете на зам.-грасдкия прокурор Роман Василев, но след като Цветанов го награди с пистолет за Празника на полицията, той се оттегли от проверката и тя бе продължена от неговият колега Бисер Кирилов. Същият, който се подписа под отказа да бъде образувано дело срещу височайшите родственици.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Консолидацията на многополюсния контекст и постоянното разширяване на икономическата и геополитическа сфери на влияние на някои евроазиатски и латиноамерикански държави налага вземането на решения, които се отразяват много сериозно върху сегашната администрация на САЩ. Това се случва в момент, когато Вашингтон, както изглежда, не само че не е в състояние да упражнява някакъв контрол върху текущата финансово-икономическа криза, разтърсила Западната система (още повече, че Америка е в самия център на кризата), но и да контролира ефективно отношенията с водещите евроазиатски държави, като Русия, Индия и Китай. Днес вече именно тези страни (с все по-голяма отговорност) диктуват приоритетите на международния дневен ред. Към всичко това следва да добавим и трудностите, с които ежедневно се сблъсква
На първо място, това засяга най-важния военен механизъм на Запада, тоест НАТО. Още колко дълго тази организация, начело с датчанина Расмусен, ще търпи ексцентричното поведение на един от членовете си, който съвършено открито демонстрира антиизраелска, а това означава и антиамериканска, позиция? Ще бъде ли НАТО в състояние да балансира желанието на Турция да играе водещата роля в региона, без да раздразни още повече израелския си съюзник? Това са само два от многобройните въпроси, на които ще трябва да даде отговор новата целесоъбразна формулировка на задачите пред Северноатлантическия алианс, без оглед на „историческия завой”, осъществен на последната среща на върха на НАТО в Лисабон, през ноември 2010.
На второ място, това засяга отношенията между Анкара и Брюксел. Новата Турция на Реджеп Ердоган е готова да влезе в ЕС, но Париж (и в по-малка степен Берлин) препятстват процеса на турското присъединяване към Съюза, използвайки такива несъществени проблеми, като тези, свързани с човешките права, което е познат идеологически инструмент, разработен навремето от американските „мозъчни центрове” и впоследствие взет на въоръжение от европейците и, особено, от президента на Франция Никола Саркози.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).
Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.
Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”
Оттогава насам, САЩ последователно усилват влиянието си на Стария континент. След Втората световна война, когато окончателно бе оформен моделът на т.нар. „двуполюсен свят”, САЩ се превърнаха в „патрон” на Западна Европа. Единствената държава, която реално предприемаше някакви опити да се освободи от американската опека, беше Франция. Именно тя бе сред основните инициатори за създаването на Европейския съюз, чиято главна цел беше не само обединяването на Европа, но и укрепването на суверенитета на съставляващата го група западноевропейски страни, първоначално на собствената му територия, а след 1990 и на територията на Централна Европа (включително и на Полша). Това доведе до включването в ЕС на териториите от т.нар. Централен пояс, трансплантирайки по този начин и сферата на влияние на САЩ, които разполагаха с много по-силни позиции на въпросните територии, отколкото в Западна Европа. От този момент стартира и жестокото съперничество за влияние върху страните, формиращи т.нар. „полумесец” около ЕС – от Северна Африка (започвайки с Мароко), през Близкия Изток и Кавказ, до Източна Европа – Украйна, Беларус и прибалтийските държави. ЕС обхвана целия този широк пояс чрез Европейската политика на съседство.