Tag:германия

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1144

Турция все повече загърбва светския си характер и гледа назад към ислямизмаВъз основа на провежданата от нея външна политика, Турция би могла да се определи като „атлантоцентрична” държава. Анкара е верен съюзник на западния блок и усърдно работи за присъединяването си към ЕС. След провъзгласяването на Република Турция, страната никога не е участвала във войни, с изключение на „миротворческата” операция на остров Кипър, през 1974. Във външната си политика, Турция винаги е смятала за свой приоритет запазването на мира и стабилността. В същото време, макар че по степен на наситеност на дипломатическите си срещи винаги е влизала и влиза в десетката на най-активните страни в света, тя дълги години старателно избягваше да поема смели инициативи, опасявайки се да не се стори на останалите прекалено ангажирана с някаква кауза. В същото време, още от времето на Османската империя, турското Външно министерство е известно с висококвалифицираните си елитни кадри.

Понякога, прозападната политика на Турция излизаше извън разумните рамки. Както се казва в известната поговорка, страната опитваше да се прави „на по-голям католик от папата”, или поне така изглеждаше. Особено демонстративно бяха укрепвани отношенията със САЩ при управлението на Демократическата партия (през 50-те години на ХХ век), на Тургут Йозал (през 80-те и началото на 90-те), както и на сега управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Понякога Турция толкова яростно защитаваше американските интереси, че дори участва заедно със САЩ в редица регионални военни операции. Решението на Демократическата партия за изпращане на турски военен контингент в Корея, политиката, опитваща се да вкара Турция в Първата война в Залива, както и усърдието, демонстрирано от ПСР, да прокара през Великото национално събрание резолюцията от 1 март 2003 (разрешаваща на САЩ да използват турската територия за атаката си срещу Ирак), която обаче така и не бе одобрена от него, са доказателства за това. За същото впрочем свидетелстват и активно налаганите през последните години промени в политическия дневен ред на Турция по отношение на кюрдския проблем и Армения.

Във външната политика е важно да се съхранява баланса между силата, възможностите, изгодата и целите. Необходимо е да се запазва хармонията и равновесието между основните елементи на силата – политически, икономически, военни и обществено-културни. Много важно е географското положение. Задължително условие е и обединяването на обществото и на общественото мнение около определена идея, с други думи гарантирането на националното единство. Външната политика е сфера, изискваща продължителни предварителни размишления и анализи и малко говорене, т.е. умение да си държиш езика зад зъбите. Страните, притежаващи днес широки политически хоризонти, първоначално е трябвало дълго (и без особено да привличат вниманието на останалите) да подготвят пътищата за реализация на своето политическо решение. За успешното прокарване на една политика е необходимо всички онези, които я поддържат, да имат обща изгода, общи интереси и общи дивиденти. Само емоциите и голото вдъхновение не са достатъчно за реализацията и. Защото дипломацията се основава, най-вече, на сътрудничеството, общата изгода и печалба. Разбира се, общите исторически и културни връзки, както и чувствата, са много важни условия, но със сигурност не са достатъчни. Лансирайки една или друга инициатива, никога не бива да се забравя за реалностите. Инициативата изисква наличието на визия за света, която да я подхранва, а също политическа воля, лидер, кадри, интелектуален фундамент, програма и народ, който също я подкрепя. Правилното планиране и действие също са задължителни условия за успеха в прокарването и.

Плюсове и минуси на новата турска външна политика

През последните години Турция постигна национално единство по отношение на осъществяваната външна политика и нейните приоритети. Вътре в страната не се очертава каквото и да било неприемане и съпротива срещу тази политика. В същото време, както изглежда, продължава да липсва ясно решение на въпроса, дали Турция ще се превърне в регионална сила или център на целия регион, в глобален играч или пък в център на всички игри, в „ос”, „крило” или „мост”. Нещо повече, Турция е изправена пред сериозна дилема по такива въпроси като светско устройство или ислям, Запад или Изток, членство в ЕС или лидерство в Близкия Изток. А това силно затруднява  предприемането на конкретни стъпки, изработването на позиции и вземането на решения. Така, преди приемането на едно или друго решение често възникват съмнения, как биха реагирали на това САЩ или ЕС. Или пък, дали предприетите от страната стъпки няма да бъдат неправилно изтълкувани? Затова, в някои сфери Турция все още не играе ролята, която би могла, задоволявайки се само с функциите на одобрен от Запада посредник. В същото време, след като упорито не се възприема като потенциален член на ЕС, страната се принуждава да обърне поглед на Изток. С други думи, въпреки всички уверения за наличието на „мултицентрична визия за глобалната политика, многостранност, многомерност, стратегическа дълбочина, нулеви проблеми със съседите, проактивна външна политика, лидерство, водене на собствени игри и самостоятелен избор на ролята в тях и решаване на всички проблеми с посредничество”, на практика, пред Турция продължава да стои съвсем реалният проблем за избора на пътя, по който възнамерява да върви.

Анкара отправя правилна и справедлива критика, посочвайки, че „Европейският съюз няма да може да се превърне в глобален играч, ако не приеме Турция”. Но въпреки твърденията на Брюксел, че вратата за ЕС не е затворена за страната, никой там не е склонен да приеме необходимостта от преразглеждането на Митническия съюз между Съюза и Турция, да не говорим, че германският канцлер Меркел открито декларира нежеланието на страната си да види Турция в ЕС. Турския външен министър твърди, че „Турция е основния играч в Близкия Изток”, но в същото време резултатите от посредническите и усилия не потвърждават тези думи. Така, Турция беше принудена да приеме и се примири с това, че през юли 2003 в северния иракски град Сюлеймания, американските части арестуваха турски военни, демонстративно нахлузвайки чували на главите им. По-късно Анкара беше принудена да гласува за избирането на датския премиер Расмусен за генерален секретар на НАТО, въпреки че толкова гневно го критикуваше заради допуснатата публикация на карикатури на пророка Мохамед и откритата му подкрепа за телевизионния канал на терористичната Кюрдска работническа партия (РКК). Турция бе принудена да подкрепи коалиционните сили по време на наскоро приключилото нападение срещу Либия, макар че малко преди това демонстрираше възмущението си от тези действия, задавайки въпроса, „какво прави НАТО на територията на суверенна Либия?”. По време на вълненията и революционната вълна в арабските държави, Турция реагира с голямо закъснение, отправяйки обръщение (и то едва след като бяха проведени телефонни разговори с Белия дом) към лидерите на Египет, Либия и Сирия. Всичко това стана причина както за критики от страна на Запада, така и за обвинения, че Анкара води политика на двойните стандарти, а също за съмнения доколко арабският свят уважава Турция.

Въпреки това, сегашното турско ръководство постоянно декларира, че страната вече играе ключова роля в световната политика. В потвърждение на тези думи се прокарва тезата за „невероятната активност на двустранните и многостранни контакти”, множеството международни конференции и срещи, които организира страната, наситената програма на посещенията в чужбина, осъществявани от президента, премиера и външния министър, както и нарастващият външнотърговски оборот на Турция. В своята външна политика, Анкара се стреми да бъде буквално навсякъде, демонстрирайки желание да участва в решаването на всякакви проблеми. Стига се дотам, да се чуват твърдения, че Турция щяла да стане архитект на новия ред в Близкия Изток. Често се споменава и фактът, че за първи път в историята, Турската република си е поставила толкова мащабни външнополитически цели, формирала е собствена визия и мисия. Външният министър Давутоглу често подчертава, че по въпросите на външната политика страната „не е моноцентрична, а мултицентрична”. Само че още когато беше главен съветник на премиера Ердоган, т.е. преди да заеме сегашния си пост, той посети САЩ, където се срещна с президента Обама, и тогава заяви, че между предпочитанията и приоритетите на САЩ и Турция във външнополитическата сфера има пълно съвпадение. Между другото, в Турция и днес има достатъчно политолози, дипломати, професори, журналисти и военни, които споделят тази теза.

Истината обаче е, че между реалностите и намеренията липсва подобно съвпадение. Нещо повече, в конкретния случай, между възможностите и желанията съществува истинска пропаст. Турция си въобразява, че онова, за което мечтае и, което топли сърцето и, е реално постижимо. Което пък води до това, че често изглежда в очите на останалите, като „благороден, но заблуден мечтател”. Последните провали в опитите на страната да стане посредник за помиряването между Фатах и ХАМАС в Палестина, приключили с това, че не Турция, а Египет постигна тази цел, а турците трябваше да се задоволят само с ролята на почетни гости на масата за преговори, или пък склонността на Анкара да приеме на своя територия бази (радарна система – б.р.) от т.нар. система за ПРО на САЩ – всичко това породи сериозни съмнения, доколко убедителна и ползваща се с уважение е „новата външнополитическа роля” на Турция.

Фактите противоречат на декларациите, думите и старателно създавания имидж на страната. Макар турските официални лица да твърдят, че осъществяват важни и големи (дори и в глобален мащаб) стъпки във външнополитическата сфера, или пък, че световните сили не са склонни да предприемат каквито и да било политически инициативи без да се посъветват с Анкара, реалностите са много далеч от това. Истината е, че стъпките на Турция към Близкия Изток бяха осъществени не самостоятелно и не напук на САЩ и ЕС. Точно обратното, те бяха направени със знанието и по инициатива на Вашингтон и Брюксел. Западът би искал да види Турция като свой „говорител” и представител в държавите от Изтока, възприемайки Анкара като посредник в създаването на контакти с такива държави и организации, като Иран, Сирия, ХАМАС и Хизбула. Той предпочита да използва Турция като „транслатор” на своите мисли и желания към тях. И това предпочитание намери отклик в сърцата на „неоосманците”, управляващи страната. В същото време, самата Турция, която се старае да се превърне в действена сила на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ и придава особено значение на развитието на отношенията си с африканските държави и ролята си на Черния континент, мечтае да стане проводник на идеите на тези страни към Запада, така че интересите и желанията съвпадат именно в тази точка. Популярността на турския премиер в арабските страни, вдигналата толкова шум негова изява в Давос и рязката критика срещу Израел след нападението срещу кораба „Мави Мармара”, отправил се за сектора Газа, формират погрешна представа и преувеличават ролята на Турция и способността и да успее да изпълни тази политическа роля. Освен това, ако се вгледаме в историята, ще видим, че Турция печели най-голяма популярност и уважение в арабския свят с приемането на Конституцията след младотурската революция през 1908, след национално-освободителната война през 20-те, след военната операция в Кипър през 70-те, както и след отказа на Великото национално събрание да приеме предложената от правителството резолюция за предоставяне на националната територия за американското нахлуване в Ирак, през март 2003. Тоест, всеки път, когато Турция предприема реални стъпки срещу Запада, влиянието и, както и уважението към нея в Близкия Изток нараства. И това не е нещо ново.

Реалностите не съвпадат с намеренията

Стремежът на Турция да си извоюва статут на регионална сила, да получи лидерски позиции в Близкия Изток и да стане член на ЕС е само едната страна на медала, но има и друга – доколко са реални възможностите за осъществяването на тези желания. Да, провежданата от Анкара външна политика не е насочена против или в разрез с интересите на САЩ и ЕС, но специалното внимание към Близкия Изток и превръщането му в приоритет на турската външна политика поражда у тях известни съмнения, че Турция може би действа против Запада или пък, че води някаква собствена „тайна игра”. Редица турски стъпки в източна посока пораждат тревога и съмнения в западните столици, провокирайки твърдения, че Турция е променила основната ос на своята геополитика.

За хиперболизираната роля на Турция в източната политика сериозна вина имат и турските медии, които представят тези процеси като нещо ново и невиждано преди. Съвършено необосновано и преувеличено е да се твърди например, че Турция за първи път в историята играе толкова важна глобална роля на световната сцена или пък, че за първи път е започнала да отделя внимание на своето историческо наследство, на географското и геополитическото си положение и на стратегическата дълбочина на вземаните от нея решения. Несъмнено, наситеният график на пътуванията в чужбина на турския външен министър е много важен в условията на стремително променящия се свят и регионалните промени. Същото се отнася и за известното нарастване на политическата тежест на Турция в Близкия Изток, както и за вниманието, отделяно от Анкара на африканските държави. Дори и ако не ни донесе дивиденти в краткосрочен план, то със сигурност ще се окаже сериозно вложение в бъдещето на страната. Само че това съвсем не означава усилване на ролята и политическата тежест на Турция в глобален план. Защото във външната политика, също както и в другите сфери, оценка на успехите може да се прави, едва след постигането на определени резултати.

Ще отбележа също, че отварянето към света не е някакво собствено изобретение или избор на Турция по отношение на нейната външна политика. За укрепване на отношенията с Африка работи не само Анкара. Всички повече или по-малко сериозни държави, които биха искали да играят някаква по-забележима роля, също го правят. Разбира се, съобщенията за предприетите стъпки във външната политика, осъществените контакти и откриването на нови дипломатически и търговски представителства в чужбина следва да се възприемат еднозначно положително, тъй като всичко това е изключително важно във външнополитическата сфера, където резултатите стават ясни не в краткосрочна, а в дългосрочна перспектива, само че това одобрение следва да е предпазливо и премерено. Задължително и неотменимо условие за гарантирането на стабилен резултат е контактите да се поддържат постоянно, страните добре да се опознаят, а дипломатическите контакти да бъдат подкрепени и от задълбочаване на икономическите, културни, научни, спортни, туристически и други връзки.

От друга страна, стремейки се да се превърне в реална и действена сила в Близкия Изток, Турция не отделя необходимото внимание на развитието на контактите с тюркския свят. Анкара, която установи тесни и постоянни контакти с Иран и Сирия, затвърди диалога с ХАМАС и дори демонстрира загриженост за положението на суданския дактатор Ал-Башир, като понякога е склонна да продължава тези игри, дори с цената да си навлече гневните коментари и критики на „западните съюзници”, и чиито близки отношения с редица близкоизточни режими продължават да пораждат напрегнато внимание в западноевропейските столици, пое риска да изостри отношенията със своя най-близък съюзник в тюркския свят – Азербайджан. Популярността, с която се ползват сегашните турски лидери на улиците в Близкия Изток, липсва по улиците на Баку. Да не говорим, че тази популярност въобще не помогна за да бъдат защитени правата на туркмените в Северен Ирак. Не трябва да забравяме, че в много близкоизточни столици, не сред обикновените хора, а сред експертите и дипломатите, съществуват сериозни съмнения, кои от стъпките на Турция са изцяло дело на Анкара и кои са подсказани от Вашингтон. В същото време е факт и, че много страни от Близкия Изток, имащи сериозни проблеми със САЩ, предават посланията си за тях с посредничеството на Турция.

Що се отнася да реализацията на ключовата външнополитическа постановка за „нулеви проблеми със съседите”, за това, като минимум, е необходимо желанието на самите съседи да нямат проблеми в региона. Защото подобна политика не може да се реализира с едностранни усилия и успехи. За да се превърне в реална сила в посредническите преговори, Турция трябва да може не само да покани страните на масата за преговори, но и да ги удържи на нея, докато не бъде постигнато приемливо и взаимноизгодно решение, както и да притежава мощни политически и икономически лостове за да ги склони да приемат това решение. От друга страна, ако не се е превърнала в достатъчно мощна и влиятелна във външнополитическата сфера сила, Турция няма да може да постигне някакви сериозни успехи в посредническите преговори. Защото, икономически и политически, Турция се оказва прекалено „открита” за регионалните и глобални влияния. Така например, посредническите усилия между Сирия и Израел, Иран и САЩ, Русия и Грузия, Пакистан и Афганистан и Индия и Пакистан се увенчаха с известен успех само в преговорите между Пакистан и Афганистан. Във всички останали случаи не беше постигнат никакъв позитивен резултат. Приказките за „имперското наследство”, съпредседателството в проекта „Алианс на Цивилизациите” и този за Големия Близък Изток и външната политика, вдъхновена от идеите на „неоосманизма”, не съответстват на вътрешната политика и, най-вече, на икономическата ситуация в страната.

Турция не може да разчита да се сдобие с някаква по-сериозна тежест и уважение в очите на САЩ и ЕС, впрочем, тя едва ли може да разчита на значимо място и сред новите възходящи сили на Изтока – Русия, Китай, Индия и Иран, тъй като и сред възходящите евразийски сили са налице сериозни съмнения относно надеждността на Турция, заради тесните и отношения със Запада. Ето защо, дори разширяването и укрепването на икономическите връзки с Изтока засега не води до очаквания ефект във външнополитическите контакти с тях. Турският капитал и турската икономика не могат да се развиват толкова независимо от Запада, както турската външна политика, въпреки активното задълбочаване на икономическите отношения с Изтока и най-вече с Русия и въпреки че Турция вече е търговски партньор №1 на руснаците, измествайки Германия. Наред с това, важен проблем е и, че Турция не разполага със сериозна национална отбранителна доктрина.

Турция между Атлантика и Евразия

Но, освен че Турция не разполага със стабилна, основаваща се принципите на взаимната изгода политика спрямо държавите от Запада, тя не провежда и сериозна и ясно изразена евразийска политика. Идеите, които се лансират напоследък в турското общество, не излизат извън рамките на чисто интелектуалните инициативи, т.е. не се прехвърлят на ниво национална политика. САЩ искат Турция да участва в евразийската политика от името на Вашингтон и да действа в интерес на Съединените щати - нещо повече, при нужда тя трябва да играе ролята на своеобразен американски „троянски кон”. ЕС пък иска Турция, която не е богата на енергийни ресурси страна, да се превърне в енергиен коридор за потока от енергоносители към европейските пазари. Брюксел обаче категорично не желае превръщането на Турция в сериозна стратегическа сила. В същото време, от самото начало на своята национална революция, ръководена от Ататюрк, Турция демонстрира, че може успешно да се превърне в „регионоцентрична” сила, което днес е в пълна хармония с евразийската идея. Защото Евразия е регион, свързващ Европа и Азия, т.е. регион, отговарящ на целите и интересите на Турция. Страната е разположена в самия център на Евразия. И, ако гледаме на света през призмата на възможностите, които тя притежава, формулирайки стратегия за бъдещето и, става ясно, че Турция е длъжна да бъде силна, активна и действена именно в Евразия, да създава съюзи и да провежда диалози, като по този начин излезе на челни позиции в региона.

За постигането на тази цел Турция разполага с необходимата историческа платформа и политически потенциал. Така например, отношенията между Русия и Турция през последния близо един век винаги са били добри, такива са и днес. По време на войната между Грузия и Русия, през 2008, твърдата турска позиция, че следва да се спазва договора от Монтрьо за Проливите, бе оценена по достойнство от Москва. Ако по отношение на договора от Монтрьо интересите на Турция и САЩ си противоречат, тези между Турция и Русия напълно съвпадат. Черноморските политики на двете страни, в общи линии, също съвпадат и са хармонични една спрямо друга. Така например, като член на НАТО, Турция категорично се обявява против влизането на Грузия и Украйна в пакта, въпреки че активно развива отношенията си и с двете държави. По този въпрос, Москва мисли по същия начин като Анкара. Да не забравяме също, че като член на НАТО, но не и на ЕС, най-сериозните проблеми на Турция са именно тези с държавите от Запада. Да вземем например, европейската позиция по арменския въпрос, по проблемите с Гърция във връзка с Кипър, по отношение опитите на Константинополската патриаршия да се превърне в екуменически център или пък европейската подкрепа за кюрдските терористи. С намесата си във вътрешните работи на Турция, западните сили се позиционират като основни противници на нашата страна, още повече че активно се бъркат във всички споменати по-горе въпроси. Така, много бързо стана ясно, че турската инициатива за отваряне на границите с Армения, която бе лансирана с прякото внушение а САЩ и ЕС, нанася най-голяма вреда на самата Турция, тъй като доведе до рязкото влошаване на отношенията и с Азербайджан. Тайните преговори с Армения, провеждащи се в Швейцария, както и последвалите политически инициативи и контакти изостриха отношенията с Баку. И, ако си припомним, че освен богатите исторически, културни, духовни, родствени и географски връзки Турция и Азербайджан са свързани и с активни икономически отношения, ще ни стане по-ясно, каква голяма цена трябваше да плати Анкара за грешката си. Така, Азербайджан, който продаваше на Турция петрол на преференциални цени, след влошаването на отношенията между двете страни, започна да го продава на същата цена като на всички останали, което увеличи турските разходи с 1,5 млрд. долара годишно. На всичкото отгоре, заради арменските обструкции и допълнителни искания, самият въпрос за отваряне на границата с Армения се оказа в задънена улица.

Силната обвързаност на Турция със Запада, членството и в НАТО и страстното желание да бъде приета в ЕС не и дават възможност да предприема самостоятелни и решителни стъпки по евразийските въпроси. Западът с всички сили пречи на Турция, с нейната националистическа и „анкароцентрична” визия, да се ангажира по-сериозно с тюркския свят, той иска от нея да прави само такива стъпки, които са изгодни най-вече на самия Запад. Тъкмо поради това, в доклада на Rand Corporation („Troubled Partnership U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change on the U.S.-Turkey Relationship") от 2010 се твърди, че „Турция категорично не бива да се превръща в модел за своя регион”. Резюмирайки накратко позицията на САЩ и ЕС, тя е следната: ако Турция осъществява прозападна/посредническа мисия в Евразия, без да излиза от рамките на влиянието на САЩ и ЕС, Западът няма да и пречи. Той обаче би се обявил против, ако Турция се опитва да установи от свое собствено име по-сериозни отношения с най-древните сили в Евразия, т.е. с тюркския свят. Един от най-влиятелните хора във външната политика на САЩ – Збигнев Бжежински, неслучайно беше казал, че „този, който господства в Евразия, господства в света”. Днес в този регион се води гигантска игра. Всички знаем, че в продължение на столетия той беше арена на борба между големите имперски сили. И причината е, че 70% от населението на планетата, 60% от глобалния БВП и ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани именно тук. Шестте държави, които най-силно изпъкват в света (след САЩ разбира се), са разположени именно в Евразия. Над двайсет милиона души загинаха именно в този регион по време на Втората световна война и последвалите конфликти. Русия, Китай, Индия, Пакистан и Израел разполагат с ядрени оръжия, а Иран продължава да реализира ядрените си разработки.

Когато говорим за Евразия, първото, което ни идва на ум, са Европа и Азия, но да не забравяме, че по-голямата част от Европа, на практика, представлява голям полуостров на Азия. Тези велики и древни континенти винаги са си влияели взаимно и това е исторически факт. От 149-те милиона квадратни километра суша на планетата, 52 млн. кв. км са разположени именно в Евразия, което е над 1/3 от цялата суша. Двете най-големи държави в този регион – Китай и Русия, имат обща граница с дължина 4300 км. Може да се приеме, че понятието Евразия включва географската цялост на континентите Европа и Азия, т.е. може да се смята, че Евразия е регион, чиято западна граница е Европейския съюз и който на изток се простира до Индия и Китай, но при всички случаи Турция и Русия са центровете на Евразия. Русия, след разпадането на СССР, и дори при наличието на ЕС и НАТО, исторически си остава най-голямата евразийска сила. И, ако отново се обърнем към историята, ще видим, че сближаването между Турция и Русия ще бъде от полза и в интерес и на двете държави, докато напрежението и конфликтната ситуация между тях ще са от полза само за големите западни сили. Когато говорим за Турция и Евразия, неизбежно възниква и въпросът за енергийните ресурси. Ако очертаем кръг с диаметър хиляда мили с център Турция, ще видим, че ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани и се добиват от недрата на този регион. Турция има специален статут за държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия, при това тя разполага с огромен експортен потенциал – от хранителни продукти до текстил и от битова техника до автомобили. В същото време, Турция консумира полезните ресурси, добивани от недрата на този регион, и най-вече петрол и природен газ. Нещо повече, тя разполага със стратегически важни тръбопроводи за транзитирането им на западните пазари. И, ако си припомним, че Китай вече постави на дневен ред изграждането на Нов Велик път на коприната, съвместно с всички страни от региона, става ясно, колко много може да направи Турция, въз основа на своите възможности, за успеха на този проект. Невероятно стремителните темпове на икономически растеж на Китай и формирането на Евразийското пространство, възникнало след разпадането на Съветския съюз, са двете най-големи промени в този регион.

На всички исторически етапи Евразия запазва своята значимост и важност и традиционно е арена на стълкновения и борба между великите сили. Но стартиралият с падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на Варшавския пакт и продължил с приключването на ерата на студената война в началото на 90-те и разпадането на СССР през 1991 политически процес отново изведе Евразия на челни позиции. За Евразия започна да се говори все повече и все по-силно, тя се оказа в центъра на най-ожесточените политически дебати. Тези стремителни промени, започнали през 90-те години, допълнително ускориха процеса на глобализация, стартирал в световната политика от края на 80-те. САЩ, които след разпадането на Съветската империя останаха единствената суперсила, обърнаха погледа си към Евразия. В тази връзка, следва да признаем, че Евразия е ключът към ХХІ век, определящо направление за развитието на света и своеобразен „пътеводител” в сферите на политиката, икономиката, военното дело и общественото устройство. Огромните източници на енергия, които владее, я превърнаха в арена на най-фундаменталното и най-ожесточено съперничество и борба. В същото време, Евразия е география на богатството и бедността, на нестабилността, но в същото време – и на колосалния потенциал на възходящите и укрепващи сили и на забавящите темпото сили на застаряващата „класическа Европа”. Тук са разположени страни, които трети сили отчаяно се стремят да тласнат в междуособна борба една срещу друга, провокирайки разпадането им на части, нестабилност и конфликти, тук впрочем са разположени и някои от въпросните „трети сили”, стремящи се към това. Тук има държави, отчаяно нуждаещи се от енергоносители, както и изключително богати страни, разполагащи с такива енергоносители в изобилие. Тук има държави, които са сред най-важните съюзници на САЩ, но тук са и техните най-силни противници. Събитията в региона директно се оказват в зоната на влияние на всички регионални и глобални отношения, противоречия, разделения и раздели, обединения и съюзи, но, в същото време, самите тези събития също влияят върху тях. В тази връзка, не може да се подценява геополитическото значение на Евразия, богатството и на енергоносители, нейният икономически потенциал и изключителното и стратегическо положение, а също наличието, от една страна, на стремително увеличаващите мощта си държави, като Китай, Русия, Индия и Иран, а от друга - на „пропаднали държави”, като Ирак и Афганистан, окупирани от САЩ. С други думи, Евразия, с нейния крехък и свръхчувствителен силов баланс, е арена на най-жестокото глобално съперничество.

Пътищата за формиране на великите сили, пътищата за превръщането в регионална сила, пътищата на икономическото развитие – всички те минават през Евразия. Както е известно, в противовес на проекта за Големия Близък Изток, прокарван от САЩ, евразийските сили лансираха собствена алтернатива. За целта, през 1996, Русия и Китай, както и присъединилите си към тях Казахстан, Киргизстан и Таджикистан създадоха активно развиващата се днес Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), към която, през 2011, се присъедини и Узбекистан. Тази организация се превърна в най-големия съюзник на евразийските сили. ШОС е формация, създадена вследствие необходимостта от решаване на граничните въпроси и взаимната помощ в сферите на отбраната и укрепването на сигурността, която много бързо разшири обхвата си с още много други сфери на сътрудничество – от икономиката до културата, и се оказа изключително успешен проект както в регионален, така и в глобален мащаб. Тя демонстрира, че регионалните сили могат да действат заедно по въпросите за предотвратяване на етническите и религиозни сблъсъци и разпространението на оръжията за масово поразяване, решаването на екологичните проблеми и тези с тероризма, т.е. по практически всички международни проблеми, изброени в различните международни харти. Общата площ на държавите-членки на ШОС се равнява на 60% от територията на Азия и Европа.

Евразия като историческа и политическа реалност за Турция

Турските политици много обичат да се нагърбват с ролята на „политически мостове”. Не бива обаче да забравяме, че тези мостове могат да бъдат използвани и от други сили. Мостът не може да се дефинира сам, той следва да бъде дефиниран. Мостът не може да се построи сам, той трябва да бъде построен. Мостът не може да придава форма, вие самите следва да му придадете необходимата форма. Ето защо Турция трябва най-сетне да осъзнае, че тя самата е една от централните държави в света, но след като го осъзнае, не бива и да губи представа за реалностите в този свят. Тоест, когато се обърне към тюркския свят, тя не трябва да изглежда като „мечтателна и романтична любителка на приключения”, а, преди всичко, като умна и мъдра държава. Турция ще трябва на всеки етап да подпомага и подкрепя тюркоезичните републики, без при това да натрапва на никоя от тях статута си на „по-голям брат”. Тя следва да притежава цялата достъпна и информация за тюркоезичните държави, да разполага с проекти и готови инициативи, да дефинира краткосрочни, средно и дългосрочни стратегии, най-вече в икономиката, енергетиката, културата, образованието, спорта и науката. Вниманието на Турция към тюркския свят не бива да бъде насочено против трети държави. Не следва да се дават обещания, които Анкара няма да може да изпълни, т.е. трябва да се избягват прекалено мащабните ангажименти. Действително, всички тюркоезични републики се формират на общата основа на тюркската култура, но наред с многото общи и еднакви неща, между тях съществуват и много сериозни различия във възприятията, коментарите и подходите и това не бива да се забравя. Решаването на проблемите с различията в използваните азбуки, сближаването на правните системи и усилията за създаване на митнически съюз могат да се окажат сериозни стъпки в тази посока.

Турция трябва да се откаже от съперничеството, от името на Запада, с една толкова важна политическа сила в този регион, като Иран, с който тя, исторически, винаги си е съперничела. Както и да престане непрекъснато да се нагърбва с посреднически мисии, пак от името на Запада. Тя следва да търси взаимната полза, надеждното съседство и сътрудничество на основата на уважението и ненамесата във вътрешните работи на всеки от партньорите. Турция трябва много сериозно да се замисли за евентуалното си присъединяване към ШОС и да направи първата стъпка в тази посока, като стане държава-наблюдател. При това обаче, тя следва да предложи и създаването на нови обединения, от типа на проекта за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), където Турция е водеща държава. Анкара трябва да се стреми към формирането на дългосрочни съюзи като се постарае да ги ориентира към по-далечна перспектива, защото краткосрочните инициативи блестят ярко, но гаснат бързо, подобно на горяща сламка, и нерядко водят до сериозната загуба на доверие към страната ни. С други думи, Турция, формулирайки такъв сценарий за своята външна политика, който да е ориентиран към Евразия, следва отново да постави на дневен ред регионоцентричния антиимперски модел на Ататюрк, базиращ се на взаимното доверие на всички страни, уважение към техните интереси и защита на потиснатите и бедстващи народи.

Литература:

1. Ahmet Davutoglu, “Stratejik Derinlik”, Ure Yayinlari;, Istanbul, 2009.

2. Aleksandr Dugin, “Moskova – Ankara Ekseni”, Kaynak Yayinlari, Istanbul, 2007.

3. Cuneyt Ulsever, “Yeni Osmanlicilik ve Kurt Acilimi”, Kirmizi Kedi Yayinlari, Istanbul, 2001.

4. Graham Fuller, “Yeni Turkiye Cumhuriyeti”, Timas Yayinlari, Istanbul, 2008.

5. Mehmet Perincek, “Avrasyailik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2006.

6. Suat Ilhan, “Turklerin Jeopolitiki ve Avrasyacilik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2005.

----------------------------------------------

* Авторът е доцент в Университета Мармара в Истанбул, Турция

 

Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

------------------------------------------------------------

* Институт за Близкия Изток

 

Танкове, мародери и избягали затворници, протестиращи, над 100 души убити,

От Кайро за БНТ разказа Анатолий Нанков, който е помощник-треньор на футболен отбор ЕНППИ: “...Тук където живеех има охрана... Банките са затворени, който можа изтегли пари от банкоматите и напазарува... Не напускаме домовете си... Хората дежурят на групички, никой не смее да излиза... имаме връзка с нашето посолство, имаме уверенията на нашия външен министър, че има вероятност да се организира един самолет, един полет за всички живеещи българи... по наши данни около 300 човека живеят и работят в Египет... би било хубаво да се приберем в България докато положението не се успокои....”

Ще евакуира ли МВнР българските граждани от Египет?

От включване на министъра на външните работи Н. Младенов в предаването на БНТ научихме, че цял ден заседавал на 30 януари кризисен щаб, МВнР имало план за евакуация на нашите сънародници от Египет, съобщи министър Младенов. “Предстои да има още едно съвещание и да в координация с останалите страни от Европейския съюз вече да преценим дали има нужда да се вземе решение за евакуация на българските граждани... след два часа аз съм в Брюксел, където започва заседание на Европейския съвет на министрите на външните работи, където много внимателно ще обсъдим ситуацията в Египет...

При какви обстоятелства ще се задейства кризисния план за екакуация на българите от Египет попита Жени Марчева министъра.

Младено отговори с неясно мрънкане, че полицията вече действала на места, но движението все още е ограничено поради полицейския час... Кога и как ще се пристъпи към процес на евакуация да бъде зависело от много фактори, включително и от възможността да бъде изпратен самолет на място, включително и да бъдат придвижени българските граждани, които биха искали да се върнат в България... Младенов посъветва българите да установят връзка с българското посолство, тъй като от 30 януари започнал процес на регистрация... така щяло да се види колко българи искат да се завърнат в България... Предстоял нов преглед на ситуацията и тогава щяло да се вземе окончателно решение...

А липсата на възможност за комуникация, телефонните връзки са нарушени, интернетът е спрян, как си представя Младенов, че българите, намиращи се в Египет ще могат да се свържат с посолството и как в случай, че все пак се свържат – ще имат възможност да се придвижат до посолството на България?

Истината е, че Младенов и сие

  • не ги е еня за съдбата на българите и как ще успеят да отидат до посолството в Кайро;
  • Другата истина е, че в случай, че отидат 300 души постоянно пребиваващи – къде ще ги настани посолството, за да ги храни докато чакат големите мозъци от екипа на Младенов да се раздвижат в посока изпращане на самолет до Египет, за да бъдат прибрани българите;
  • Да не отварям дума, че точно в този случай изобщо не се налага да се шикалкави и пита в Брюксел дали да евакуираме гражданите си, или не!

Какво чака  Европа да се случи в Египет?

В тази посока се случва поредица от показателни събития:

  • Израел е изпратил тайно съобщение до САЩ и европейските страни, в което ги призовава да подкрепят стабилността на египетския режим, който през последната седмица беше силно разклатен от антиправителствените протести в страната, предаде АФП.

В съобщението израелските лидери подчертават, че „интересът на Запада” и на „целия Близък изток е подкрепата за стабилността на режима в Египет”. „Затова трябва да се спрат публичните критики срещу президента Хосни Мубарак”, подчертава съобщението, което е било изпратено в края на миналата седмица.

Военното радио на Израел коментира съобщението като критика към САЩ и Европа, които не подкрепят режима в Египет.

  • Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън реагира много сдържано на демонстрациите в Египет отбеляза австрийският “Ди Прессе”. Тя посочи, че може да бъде предприето действие едва, след като се чуе мнението на всички европейски правителства. Но нейните дипломати не реагират правилно – те дават успокоителни, противоречиви и просто неправилни оценки на ситуацията в региона, коментира изданието.

Правителствата в Европа имат интерес от това северноафриканските режими да продължат да съществуват от гледна точка на икономиката и сигурността, пише австрийският вестник „Ди Пресе”, което предопределя очакванията за срещата на външните министри на ЕС на 31 януари в Брюксел, т .е. само време и пари ще губят дипломатите в обсъждане на ситуацията в африканската държава.

Президентът Хосни Мубарак назначи ново правителство и смени шефа на разузнаването – а това са действия, които не се вършат на изпроводяк.

В същото време ситуацията в Египет се усложнява от факта, че египетските военни вече показват, че не искат да подкрепят режима на Мубарак.

Основните пътища в Кайро се контролират от бронирана техника, военните се опитват да спрат грабежите, но не пречат на действията на опозиционерите, които искат оставката на президента.

Египет вече беше напуснат от много представители на политическия и бизнес елит, като само в Дубай в неделя, на 30 януари са кацнали 19 частни самолета от Кайро. Появиха се съобщения и за спешното напускане на страната на Гамал Мубарак, син на президента и негов най-вероятен приемник, коментира “Независимая газета”.

Докато се правят опити да се укрепи режима на Мубарак, излезе информация в английския “Гардиан”, че телевизия “Ал Джазира” е забранена в Египет.

Шестима журналисти от телевизия “Ал Джазира” са били арестувани, като са им били взети камерите и другите уреди за излъчване, съобщи изданието, позовавайки се на кореспонденцията на сателитния канал ТВ Обединени Арабски емирства, от кореспондента Дан Нолан, който също е бил задържан, но успял да пусне в Twitter информацията си за ареста.

“Четирима войници влязоха в нашата стая...” – започва кореспонденцията на Нолан, който пише, че е било сигурно, че арестуваните журналисти ще бъдат депортирани от Египет.

Шестима от арестуваните журналисти са били изведени от хотел “Хилтън” навън, като са им е била иззета апаратурата.

Часове по-късно бе съобщено, че журналистите са освободени, но апаратурата им е задържана, съобщи отново “Ал Джазира”, която има английски вариант на сайта си.

Египетските власти обвиниха телевизя “Ал Джазира” в подстрекателство към бунтове и я спря за територията на страната. “Ал Джазира” описа спирането си като акт, предназначен за ограничаване на свободата на словото, и като цензура за заглушаване на гласа на египетския народ. Телевизията направи всичко възможно това да стигне до различни държави по света.

“Ал Джазира”, която е собственост на емира на Катар предаде вълненията и протестите, които избухнаха в страната обективно.

“Гардиан” съобщава, че неговия репортер Джак Шенкер е бил нападнат и арестуван миналата седмица, докато кореспондента на “Таймс”, Джеймс Хилдер и бил бит и също задържан миналата седмица, през уикенда.

Повече от дузина журналисти са били арестувани в Египет във връзка по време на протестите, цитира данни и организацията “Репортери без граница”.

Закриването на “Ал Джазира” е нагло нарушение на основното право на египтяните да получават информация за кризата в своята страна е заявил Мохамед Абдел Дайем, програмен координатор за Близкия Изток и Северна Африка в Комисията за защита на журналистите.

*       *       *

“Бъдещето на Близкия Изток ще се решава в Кайро” пророкува “Индипендънт”.

Промените в кабинета, които обяви египетският президент Хосни Мубарак в събота са козметични – смененият ръководител на разузнаването стана вицепрезидент, а бившият министър на военновъздушните сили стана премиер, пише изданието. И точно тези двамата положиха основата на военен режим, наред със съществуващото извънредно положение и улични протести.... Ако армията и президентът бяха обединени, те щяха да бъдат обединени в безсилието си – пише “Индипендънт”.

Защото както и в Тунис, забележително за протестите е, че нямат лидер – фокусът е върху враждебността към продължителното управление на Мубарак, коментира вестник "Индипендънт", пренебрегвайки, че един от лидерите на опозицията е Мохамед ел Барадей, египетски дипломат, бивш генерален директор на международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Носител на Нобелова награда за мир за 2005 г. заедно с МААЕ. Именно ел Барадей заяви пред протестиращите, че опозицията не презнава решенията, които е взел на 25 януари Мубарак със смяната на кабинета.

“Ние искаме падането на режима” написаха на плаките протестиращите. Много от излезлите на улицата обявиха, че са против връзките на Гамал Мубарак, сина на президента с милионери и политици магнати, тъй като зад тези връзки прозират амбициите Гамал да наследи президентството от своя баща.

Президентът назначи нов кабинет в опита си да потуши продължаващите улични протести, съобщи Ал Джазира. – Египетското въстание заплашва Израел коментира “Ал Джазира”. Опозицията призова на протест за вторник, 1 февруари, но тази нестабилност стана причина САЩ и ЕС да настояват за реформи пред новото правителство, сформирано от Мубарак и народното въстание, което вече е факт, тъй като страната е парализирана, има убити, армията не се намесва, а полицията работи вяло и на места. В тази обстановка, позицията на ЕС и САЩ, да се предупреждава за опасност от екстремизъм си е чиста проба ослушване в ситуацията.

Инвеститори прехвърлят стотици милиони долари от страната от началото на протестите отбеляза “Ал Джазира” – предстои общонационална стачка.

Египетският президент Хосни Мубарак отговори на милионите, искащи оставката му, като заповяда на армията да въведе ред на всяка цена. И веднага в обхванатите от безредици египетски градове започнаха да стрелят снайпери. Кръв заля бреговете на Нил, пише „Российская газета”.

Въпреки комендантския час, войниците не само не разгониха тълпата, но на места се сдружиха с нея.

Властта все по-осезаемо се изплъзва от ръцете на Мубарак.

Въпреки суетенето на Аштън, която не за първи път показва, че е фигурант в европейската дипломация, който чака сигнали от САЩ, баронесата демонстрира  и че е безсилна  да реагира на сериозен международен проблем...

Посолството на Германия в Кайро евакуира част от персонала си и други германски граждани, живеещи в Египет, съобщава радио „Дойче веле”.

Около 140 германци са били откарани на летището североизточно от Кайро, което през последните дни е пълно с чужденци, искащи да напуснат страната.

Рано тази сутрин от летището във Франкфурт е излетял самолет, който да прибере германците от египетската столица.

Френските компании „Франс телеком”, „Лафарж” и „Креди Агрикол” са започнали евакуация на своите служители от Египет, където вече седмица продължават протестите с искане за оставката на президента Хосни Мубарак, предаде РИА Новости.

В неделя строителната компания – производител на цимент „Лафарж”, реши да евакуира част от чуждестранните си служители заедно с техните семейства. В египетския отдел на компанията работят около 70 чужденци от 25 страни.

Банка „Креди Агрикол” в неделя започна да връща във Франция своите служители и техните семейства. Около 10 души са останали в Египет, за да може банката да продължи своята работа.

Днес „Франс телеком” обяви, че започва евакуация на служителите си.

Около 2400 американци са поискали да бъдат евакуирани от Египет, предаде АФП.

Първите 42-ма американци, които бяха евакуирани ня 31 януари с чартърен полет, са пристигнали в Кипър. САЩ и още няколко страни от ЕС са поискали Кипър да служи за транзитен център за евакуираните граждани.

В момента няколкостотин американци се намират на летището в Кайро.

Италианският производител на цимент „Италчементи груп”, най-големият производител в Египет, прекрати производството си и в петте си завода в Египет, поради растящото напрежение в страната, предаде АФП.

„Производството временно е спряно. Фабриките са обезопасени, а компанията продължава да следи ситуацията”, съобщава представител на фирмата.

„Италчементи груп” през почивните дни е евакуирала около 100 свои служители и членовете на техните семейства.

Пет самолета на турските авиолинии бяха изпратени в Епгипет, за да евакуират турските граждани, за да приберат турските граждани, желаещи да напуснат страната. Няма шикалкавене, няма условие за регистрация в посолството на Турция, за да се преценяло колко турци искат да се върнат от Египет...

Не една или две европейски държави-членки на ЕС и държави, които не члевуват в общността изтеглят свои граждани, работещи в Египет. Гърция и Швейцария вече го сториха. В същото време баронеса Аштън се ослушва е не е наясно как трябва да се реагира на кризата в Египет. Тя призова новото правителство на Мубарак за преговори с опозицията – което засега означава, че Аштън приема новия кабинет за легитимен.

А от Брюксел ослушването мина в редиците на българското МВнР и поради тази причина само слушаме за заседания на кризисен щаб, подкани за регистрация на постоянно пребиваващите в българското посолство в Кайро, но самолетите още не са излетели за египетската столица.

В 18 часа българско време външният министър съобщи, че евентуално на 1 февруари ще излети за Египет самолет, за да прибере българи, които са изявили желание да се върнат в родината....

 
Продължение от 18 август
Водачът на радикалните интелектуалци Сун Ят-сен прави едно много интересно признание: "Добре организираните държави броят гласовете от избирателните урни. Лошо организираните държави броят телата на мъртвите по бойните полета." Сун открива, че в Китай, за да постигнеш нещо трябва да имаш армия, но Сун е живял в началото на миналия век. А по това време в Китай много се е говорило за световната революция. Когато комунистите в Кантон въстават, жителите не пожелали да ги последват и в рузелтат били избити много мирни граждани, както и повечето сътрудници на съветското консулство. По този повод, един от сътрудниците на Джугашвили, Бородин се връща възмутен в Москва и му казва: "Следващият път, когато китайците извикат "Да живее световната революция!", изпратете там ОГПУ". Сталин замълчава, но след време нарежда Бородин да бъде осъден на смърт. Човек трябва да знае кога и къде какво да казва.

В края на миналия век е било нормално да се разчита на армията, за да се постигне нещо, но в началото на 21 век - това навежда по-скоро на мисълта за зле организирана държава.
"Америка много я уважават в Грузия и между впрочем, това е бе една от причините, да тръгнем на нападение." Как след едно подобно изказване САЩ да бъдат щастливи, след като от години са прегърнали тезата на миротворци по всяка една точка от света? Няма как, но когато се заложил на любовта си на трудно дете, каквото се явява Саакашвили за Буш и Райс, няма накъде да се мърда. Изборът не е голям, още повече, че залогът опира до петрол, геополитика и косвено противопоставяне на Русия.

Вчера се случи така, че държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс, при пряко включване на канадската телевизия СВС, на въпрос защо е имало цензура по Фокс нюз, когато се е излъчвал разговор с осетинско момиче, разказващо за зверствата, вместо да отговори Райс - връзката прекъснала! А това е бил и отговорът, по-скоро, поуката - да не се задават неудобни въпроси на държавния секретар на САЩ.
Вчера не можа да се осъществи началото на размяна на военопленници, тъй като от Тбилиси решиха, че има нещо, което не е както трябва в списъците и бройката на пленените грузинци. А това на езика на дипломацията означава, че около размяната на военнопленници ще има предявени и още куп искания от страна на Грузия.

Как се работи с медиите или кой организира черният медиен PR срещу Русия?

Във вчерашния ден се проясни и този въпрос, за PR-успехите на грузинската страна срещу Кремъл. Оказа се, че главният "войник" на Грузия, PR-консултантът в информационната война бил не друг, а Патрик Уорм, сътрудник на съответната компания Aspect Consulting, принадлежаща на някой си Джеймс Хънт. Щаб-квартирата на въпросната компания се намирала в Брюксел, което я правело много удобна за сливането на правилната информация. Данните за тази история били публикувани от журналистите Волфганг Хансън и Матиас Карлсон в шведския вестник Aftonbladet.
Както се отбелязвало в статията, "Кой организира черната PR-атака срещу Русия, въпросният Патрик Уорм се стараел да не привлича внимание, седейки в хотел "Мариот Руставели" в центъра на Тбилиси, облечен в розова риза, и сандали, сред кълба цигарен дим. Оттам той "управлявал" западния фронт в информационната война срещу Русия, с лаптопа си. От сутрин до вечер Партик седял под простичката табела "Пресцентър на правителството" и изпращал съобщения до западните средства за масова информация.
"Част от парите по нашия последен договор трябваше да бъдат приведени когато започна войната, но сега касата ни е на минус, споделил Уорм с шведските журналисти, които го открили."

По данни на журналистите, в офис на втория етаж на някаква сладкарница в центъра на Брюксел работели десетина колеги на Патрик. Някои от тях в миналото били журналисти, други имали опит от работа в политически партии. Нито един от въпросните колеги не бил грузинец. Aspect Consulting работела за президента Саакашвили от ноември миналата година. В близкото минало сред клиентите на компанията били такива транснационални гиганти като Exon, Bridgestone и Akzo Nobel съобщавали шведските журналисти в статията си.
"На гол корем - чифте пищови" - би казал българинът на тази история...

Какво се случва, какво предстои

"ГЩ на РФ допуска, че ще има още провокации от страна на Грузия - това предупреди вчера представителят на РФ в НАТО, Дмитрий Рогозин. - Много от държавите, които водят сериозен политически диалог с Русия са наясно, че в Тбилиси те имат работа с един авантюрист. Те знаят, че началото на най-тежката криза бе дадено, когато Саакашвили даде заповед да се открие огън по мирния спящ град... И разбира се, абсюлютно неприемливо за нас е да се правят изказвания за това как Русия е употребила непропорционална сила - като че ли нищо друго не се е случило, а Грузия може да разчита на атлантическа перспектива - отбелязал Рогозин. - Ние нямаме намерение просто така да седим и да слушаме неща, които изобщо не съответстват на действителността". Според Рогозин, Западът допускал историческа грешка, забърквайки се в авантюристичната политика на Саакашвили, цел на която е, вътрешният конфликт с южноосетинците и абхазците да се превърне в международен.
Зам.-министърът на външните работи на РФ, Григорий Карасин е имал среща с военния аташе на САЩ с когото са били изяснени както редът на изтегляне на войски, така и продължаващата хуманитарна помощ, която се оказвала на засегнатите от войната райони. Присъстващият на срещата зам.-началник на ГЩ на ВС на РФ, Анатолий Ноговицин представил на американеца "повременен график" за това кога е започнала агресията, кога било прието решение за защита на миротворците, на какъв политически фон се е случило всичко, а също така и последствията, прогнозирани от руска страна, в случай, че не се бе намесила в конфликта.
Две години продължила акцията, под всички форми на бойна и оперативна подготовка за грузинската армия, за да се мине в подходящия момент към агресия в Южна Осетия - обяснил на пресконференция вчера Ноговицин и показал иззети топографски карти, на които ясно се виждали постовете на миротворците, разстановка на руските и грузински сили, както и обозначения на грузинска бойна техника за нанасяне на удар в подходящия момент.
В телефонен разговор между Медведев и Саркози ставало дума не за извеждане, а за отвод на руски войски, тънкост, на която първоначално никой не обърнал внимание, затова били критиките, че Русия не изтегля войските си, както е обещала!

Скандал разтърси вчера и Германия. Оказало се, че грузинският спецназ бил въоръжен с щурмови винтовки немско производство. За това съобщил първи канал на обществената германска телевизия, APD.
Оказало се, че телеканалът разполагал със снимки на грузински военнослужещи в Южна Осетия, с винтовки "Хеклер и Кох". При разследването на телеканала, министерството на икономиката и новите технологии уверило телевизията, че разрешение за експорт на този вид стрелково оръжие в Грузия, официално не е било издавано. От своя страна представители на концерна "Хеклер и Кох" отказали да коментират ситуацията и да дадат пояснение за това, как произведени от тях винтовки са се озовали в кризисния район!
Вчера руски сапьори са успели да разминират мост по жп линията Кутаиси-Тбилиси. Началникът на щаба на инженерните войски от Северо-кавказкия военен окръг, Бахтияр Набиев обяснил на журалисти, че заложеният заряд бил с голяма сила. Освен това, на 500 м от въпросния мост бил открит команден пункт, от който трябвало да бъде осъществен взрива с дистанционно устройство. В пункта били намерени и униформи, на която на английски били написани фамилиите на техните собственици - Багалишвили и Хизанишвили.

На едно от първите заседания на Съвета за сигурност, представителят на Русия, Виталий Чуркин зададе въпрос: "Това, което се случва в Южна Осетия - етническа чистка ли е или не? Съответства ли на понятието геноцид или не? А когато от 120 хидално население в първите часове загинат 2000 души мирно население - това геноцид ли е, или не?"

В статия на естонския "Posttimes" от 11 август, авторът Ахто Лобьякас написа "Вратата на Ада Саакашвили отвори със собствените си ръце. Военното нахлуване в Южна Осетия беше груба грешка".
Какъв бе Адът в Цхинвал? Една бивша столица, превърната в мъртъв град, с неприбрани трупове от улиците с дни, с полуоблечените старци, жени и деца, които се завръщат по домовете си без нищо, без документи, без дрехи, без каквото и да било. Само живи.
"Те влизаха в подземия, където се бяха скрили старци, деца и жени и на място ги разстрелваха" - разказва на журналиста Михаил Солодовников местен жител. Понякога грузинците са мятали гранати в подземията, разказват други осетинци. Разрушили са църквата, гробищата, а са православни - има убити свещеници. "В моргата непрекъснато докарваха трупове, а тя отдавна вече нямаше как да ги побере" разказват жители на Цхинвал.
И тогава започват да погребват близките си в дворовете на къщите си, тъй като гробища няма. А само руини с повалени и разтрошени паметници.
Защо Саакашвили извърши това в собствените си територии, със собственото си население, както твърдеше той за Южна Осетия и осетинците. Кои бяха враговете му сред старците, децата и жените? Къде точно видя той опасността - в църквите, в детските градини, в болниците, в домовете? Нима там имаше танкове или стреляха бетеери?

За любов се плаща

ИА Регнум обърна внимание миналата седмица на следното: как в обръщение към нацията по време на войната, президентът на Грузия Михаил Саакашвили заявил: "Русия искаше да ни обвини в геноцид, но на това никой не повярва. Днес целият свят счита нас за прави. Вчера кандидатът за президент Джон Маккейн каза, че той е грузинец, а такива неща просто така не се говорят.

Кандидатът за следващ президент на САЩ, Маккейн, с когото Саакашвили често си говори по телефона наистина каза: "Аз съм грузинец!", което на езика на предизборната пропаганда означава - подкрепяме ви, имате нашата поддръжка. Впоследствие от Associated Press стана ясно, че Маккейн е получил един милион долара, за да произнесе знаменателната фраза! Един милион от демократично избрания президент на Грузия. Не е ли това най-скъпо произнесената фраза напоследък?
Оказва се, че главният съветник по международните въпроси на кандидата за президент на САЩ, Джон Маккейн и негов бизнес-партньор, Ранди Шьонеман, за последните три и половина години е получил стотици хиляди долара от правителството на Грузия написа Associated Press. Агенцията назова лобистките сделки с правителството на Грузия, по които били получени съответно 200 000 и 800 000 долара. Е, тогава как да не възкликне човек "Аз съм грузинец!"

*   *   *

Репортаж на "Гардиън", в който Цхинвали бе наречен "адът на земята" и в който се описва как под прицела на снайперисти, рискувайки да попаднат под бомби или артилерийски снаряди, тичали жени с деца и полуоблечени старци впечатли много западните държави.

Неочаквано сходна с руската характеристика на действията на Тбилиси даде и експертът по Кавказ, Томас де Ваал в "Обзървър". "Да оставим всички геополитически съображения и да помислим за хората, които пострадаха най-много в този конфликт - етническите осетинци и грузинци. Струва ми се, че Саакашвили в много малка степен се интересува от живота на тези хора, независимо дали живеят на територията на Грузия или не. Иначе в нощта на 7 срещу 8 август нямаше да даде заповед да започне масиран артилерийски обстрел на Цхинвали, където практически няма нито един военен обект. Това бе вопиющо нарушение на международните хуманитарни норми - обобщава експертът в "Обзървър".

"Знаменит любител на риска" - така нарече същото издание Саакашвили и написа как се опитал да поръча на Запада поддръжка още през 2004 година. Де Ваал припомни, че заемащият тогава поста държавен секретар на САЩ, Колин Пауъл призовал Саакашвили да не погубва в реализация на своите цели целостта на Грузия. В същия смисъл речи произнесли тогава в Тбилиси и Джордж Буш и потенциалният му приемник, Джон Маккейн, като в същото време им били връчени ордени "Свети Георги", които са най-високите отличия в самата Грузия. Сега Буш се старае доколкото е възможно да си остане акуратен към грузинското си протеже, но въпреки това го прикани да спре огъня и му даде да разбере, че няма да победи във война срещу Русия.
Грузия се надяваше да разиграе картата на мълчаливата помощ на Запада, която карта тя все още нямаше у себе си. В резултат, Тбилиси сериозно провали репутацията си на надежден бъдещ член на НАТО.
Дали Саакашвили разчиташе на това, че олимпийските игри могат да му бъдат прикритие, или се надяваше на заетостта на Владимир Путин в Пекин - така и не стана ясно, но всички днес знаят, че броени часове преди агресията Саакашвили обяви примирие и веднага заповяда на войските си да нахлуят в Южна Осетия. Мнозинството страни членки на НАТО засега е скептично настроено, относно бъдещото членство на Грузия в Алианса, докато малцинството от страните членки продължава да твърди, че Грузия трябва да бъде приета час по-скоро, изтъквайки какви ли не аргументи срещу Русия.
Засега Щатите декларират, че приемат Гузия като най-надеждния свой партньор сред страните бивши съветски републики, но в същото време Белият дом не забравя, че няма да се справи с Иран без подкрепата на Русия. Ето защо е наивно да се очаква САЩ да прибегнат към каквото и да било военно вмешателство срещу Русия заради безумията на Саакашвили. Да се очаква САЩ да намесят НАТО в отношенията Грузия-Русия също е губене на време за Тбилиси и крещяща недалновинност на неговите ръководители.
Нещата далеч не опират до това дали Грузия или Южна Осетия е дала повече жертви. На масата на геополитическите кроежи, такова поляризирано становище не върши работа и не се приема от никого. Жертвите и хуманитарната катастрофа са работа на съответните международни организации и заинтересовани държави - ще се отчитат, ще се разследва, ще се повдигат обвинения.
Дали е била проведена етническа чистка в Грузия или в Южна Осетия също е оставено на съответните прокурорски проверки и съдилища.

Кой коя страна ще заеме, кой ще одобри и кой ще осъди Грузия или Русия в ЕС, НАТО и редица други международни организации също не е приоритет. Медиите на запад вече разбраха за какво иде реч, някои държавни глави и министри - също.
Главното е какво предстои оттук нататък и как ще завърши този уж притихнал конфликт, тъй като това е заложено в причините той да избухне. Дали ще получат независимост Абхазия и Южна Осетия, кога и на каква цена - това ще е един от крайъгълните камъни по пътя на мира, който поеха подписалите примирието Русия и отчасти Грузия.
Дали в един момент няма да избуят реваншистки настроения в управниците на Украйна срещу Москва, дали други бивши съветски републики ще последват Киев около бъдещето разширяване на НАТО?
Как ще продължи разполагането на ПРО в Източна Европа, по което Кремъл засега не дава индикации, че ще остави нещата така, без съответно противодействие.

Войната завърши, за да продължи с други средства в сключеното примирие. Сега е моментът Русия да оцени кой е приятел и кой - не. Сега е моментът и Грузия да размисли дали едни предсрочни президентски избори няма да й се отразят добре на доста компрометирания й образ пред Европа и света.
И всичко изброено дотук ще се осъществи върху паметта на убити мирни старци, жени, деца и воини. За тях политиците ще забравят скоро след като са изпратили поредната хуманитарна помощ.
Ирина Саришвили - Чантурия, съпруга на известния грузински политик Гия Чантурия, убит на 3 декември 1994 година /и който аз имах щастието да срещна за да разговарям с него, по време на една от командировките ми в Грузия - бел Л. М./, каза преди няколко години: "Саакашвили е глупак, който все още е екстаз..." След тези нейни думи по нея също стреляха в опит да я убият, но за разлика от съпруга си, тя оживя.

"Посланикът на САЩ, Ричард Майлс се държи по-зле и от втори секретар на ЦК" заяви Ирина Чантурия, обосновавайки се с факта, че Майлс се бърка открито във всичко и диктува на президента неговите стъпки, като че ли Грузия не е държава, а колония! Засега Ирина е все още жива, въпреки че такива думи не се прощават в Тбилиси...

Зад кулисите на хиляди убити, загинали, изгорени, смачкани от танковете на грузинския спецназ започна следващото действие от войната. Войната в сянката на мира.

Съученици на днешния грузински президент Саакашвили разказват как в училище той получил ролята на Гробаря в Шекспировия "Хамлет". Съдбата определи тази роля той да продължи да играе и в живота - след години, вече като държавен глава...
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1138-der-spiegel-gernmasnkata-ikonomika-zalaga-na-putin

В обширен анализ, публикуван в авторитетното немско списание Der Spiegel, московският кореспондент на изданието Бенямин Бидер подчертава, че за разлика от критиките, които някои откровено антируски ориентирани неправителствени организации отправят към провелите се на 4 декември 2011 парламентарни избори в Русия, представителите на германската икономика открито приветстват „първите свободни избори в тази страна”, като огромното мнозинство от тях не крият позитивното си отношение към очакваното завръщане на Путин в Кремъл догодина.

Бидер посочва, че представителите на германската икономика, работещи в Русия, са проследили с огромно внимание хода на изборите. «Германия е вторият, след Китай, най-голям търговски партньор на Русия. Тази страна представлява гигантски пазар, но шансовете за успех на чуждестранните компании, до голяма степен, зависят от условията, предлагани от политическата рамка» - отбелязва авторът.

Така, изпълнителният директор на Източния комитет на германската икономика Райнер Линднер твърди, че на 4 декември в Русия са се провели «първите свободни избори». Той е леко изненадан от резултатите в тях, но смята, че те само потвърждават тезата му и разчита, че в страната ще се осъществи плавен преход от «управлявана демокрация» към «ускорена модернизация».

«От една страна – посочва в тази връзка кореспондентът на Der Spiegel – германските компании изключително ценят стабилността, установила се по времето на тандема Медведев-Путин, от друга, мнозина чуждестранни инвеститори смятат, че реформите в Русия не се реализират достатъчно бързо и разчитат, че сега това ще се промени”.

На свой ред, шефът на борда на Руско-германската външнотърговска палата Михаел Хармс, оценява факта, че на последните избори управляващата партия Единна Русия е получила сравнително по-малко гласове (49,3%), отколкото на предишните, като „позитивен сигнал”, свидетелстващ за демократичността на изборния процес. Според него, усилването на ролята на опозицията в новия парламент ще съдейства за това приемането на икономическите закони да става след по-балансирани дискусии.

Според Бенямин Бидер, представителите на германската икономика имат големи очаквания от предстоящото влизане на Русия в Световната търговска организация и питаят много сериозни надежди в тази връзка. Бидер обаче подчертава, че „във фокуса на вниманието на германския бизнес е най-вече предстоящото завръщане на сегашния премиер Путин в Кремъл (т.е. в президентското кресло). Разбира се, руската опозиция би предпочела да попречи на плановете на Путин, но за чуждестранните, включително за немските, инвеститори политическата турбулентност е по-скоро риск, затова те залагат на стабилността и предсказуемостта”.

Ето защо, както посочва шефът на Източния комитет на германската икономика Екард Кордес, съобщението, че Путин ще се кандидатира за президент през март 2012, е «една много радостна новина». На свой ред, Михаел Хармс, подчертавайки, че Путин е добре настроен към немския бизнес, му предлага през следващия си мандат да разшири още повече подкрепата си за него, като освен на големите германско-руски проекти, обърне повече внимание и на тези с участието на хилядите компании от средния сегмент на германската икономика.

 

На какво се дължи инатът на управниците за преразглеждане на проблема с АЕЦ "Козлодуй"? * Кой европейски депутат още трябва да попита или защити централата ни, за да се свестят нашите политици?

Писмо до 27 европейски депутати е написал и разпространил бившият български депутат Веселин Бончев, като освен това се е срещнал лично и с много от тези евродепутати, сред които докладчика за България и депутат в Европейския парламент, Джефри ван Орден. В началото на ноември се очакваше да бъде обсъждан и гласуван Докладът за България в Европейския парламент на Джефри ван Орден, но гласуването бе отложено за 14 декември от Европарламента и няколко дни по-късно, от Съвета на министрите /министър-председателите на всичко досегашни членове на ЕС - бел. Л. М./, ако дотогава Дания и Белгия ратифицират договора за присъединяването на България. Междувременно стана ясно, от срещите на Веселин Бончев, които е имал с европейски депутати, че финландският депутат Ари Ватанен е заявил пред Бончев, че спрямо България се извършва един политически шантаж със затварянето на АЕЦ "Козлодуй".

"Аз бих добавил - и икономически шантаж - каза в разговор с мен г-н Бончев. - Защото, първо, България се лишава от 600 милиона евро приходи на година, след като бъде затворени ІІІ-ти и ІV-ти блок и второ, цените ще скочат тройно, токът ще скочи тройно, и това не е само въпрос на България. Това е въпрос и на България, и на региона и на Европа. И за да не бъда голословен, ще Ви цитирам констатациите в Брюксел и в Страсбург, които направи евродепутатът Джефри ван Орден. Той каза: "Затварянето на ІІІ-ти и ІV-ти блок, ще окаже влияние на България, на региона и на Европа." И само няколко дни, след като г-н Ван Орден направи тези констатации, за това, което чака България след затварянето, аз се върнах в България и научих, че г-жа Меркел, канцлерът на Германия е заявила: "Ние поемаме председателството на Европейския съюз и аз имам две важни задачи - електроенергията и Конституцията". Един ден след нейното изказване, в. "Файненшъл Таймс" от 11-ти, онзи ден, заяви, че проблем на Европейския съюз ще бъде тази зима токът." Следователно, за да бъде затворена АЕЦ "Козлодуй", това наистина е шантаж и то не само политически, той е и икономически шантаж. И ние ако проследим историята, не е виновен ЕС, защото ЕС никога не е поставял като условие затварянето на АЕЦ "Козлодуй". Само ще Ви дам и един пример: "Разбра ли някой, защо 2004-та година на най-високо равнище отиде делегация в Канада, водена от енергийния министър Милко Ковачев, от Веселин Близнаков, който беше на председател на енергийната комисия в парламента, сега е военен министър, и други високопоставени лица? Отидоха да разговарят с компанията, която доставя реакторите за Румъния. Всеки умен човек може да си представи за какво е говорено там... Затова Румъния, там излезе в пресата, че не само, че иска час по-скоро да се затвори АЕЦ "Козлодуй", но и е против започването на строителството на АЕЦ "Белене."

Още в интервю за Би Ти Ви от 10 април 2005 година Ван Орден беше казал: "Много от нас изключително добре осъзнават, че енергетиката е много важен отрасъл за българската икономика. Не само заради вътрешните ви нужди, но и заради факта, че вие сте нетен износител на електроенергия. Това е много важно за платежния ви баланс и за и кономическите ви отношения с вашите съседи и ще е много жалко, ако България бъде поставена в неизгодно положение с някои от тези мерки. Искам да кажа и че съм възхитен от това, че бе взето решение за подновяване на строителството на АЕЦ "Белене". Смятам, че това е стъпка в правилната посока"... Предвид факта, че "Козлодуй" има отлични оценки по отношение на безопасността и за това са инвестирани огромни суми пари, все си мисля, че би могло да се прояви малко гъвкавост."

При срещата, която е имал бившият български депутат Веселин Бончев с Джефри ван Орден, Ван Орден е заявил следното. "Първо, Вие знаете, че се отлага гласуването в Европарламента на Доклада. Второ, до 6 ноември съм оставил вратата отново отворена за българското правителство да спаси "Козлодуй". Защото "Козлодуй" е необходим за Европа". Но още през юни г-н Ван Орден ми каза: "Три пъти отварях вратата за Козлодуй и българското правителство три пъти я затваряше и аз не мога да си обясня защо".

Българският президент - еволюцията във виждането му за "Козлодуй"

"Не ви обещавам да предоговоря съдбата на малките реактори на АЕЦ "Козлодуй". Трябва честно да кажем, че след като сме подписали този договор, той трябва да се спазва. Но ще съдействам активно и далеч над правомощията ми за ускоряването на проекта за новата централа АЕЦ "Белене" и за реализацията на други крупни проекти. Всички те да позволят България да запази своето място и роля на енергиен център на Балканите. Това каза президентът Георги Първанов в речта си по време на откриването на предизборната си кампания в НДК, предаде репортер на Агенция "Фокус". Беше преди малко повече от месец...

А преди четири години...

на 15 октомври 2002 г. информационните агенции разпространиха новината, че президентът Георги Първанов е предложил за обсъждане проект на Писмо за съдбата на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", което в близките дни той ще изпрати до държавните и правителствени ръководители на страните-членки на Европейския съюз и до ключови фигури в Европейската комисия и Европейския парламент.

Според Георги Първанов тогава е имало единни аргументи за съдбата на централата, базирани на оценките на Независимия регулаторен орган и на Международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Целта е била да се предизвика партньорска проверка, която да може да използва оценките на МААЕ, да ги обоснове пред страните от Европейския съюз, за да бъде постигната следната цел - продължаване живота на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", като се отчита и въпросът за европейската интеграция на България, заявява тогава президентът. Първанов посочва необходимостта от координация на усилията на отделните институции и органи, за "да не се допускат пропуски и пробойни" в реализацията на тази цел.

Германският канцлер Меркел също е наясно с бъдещето на енергетиката

Точно в навечерието на изборите за държавен глава в България, изтече информацията, че германският канцлер Ангела Меркел е определила като грешка решението да се закрият атомните електроцентрали в страната, въпреки че нейното коалиционно правителство се е задължило да изпълни този план през следващите 14 години, предаде Ройтерс. В реч пред партийно събрание в град Висбаден Меркел е отправила нови, по-силни критики към по-малкия си коалиционен партньор - социалдемократите, че са отказали да преосмислят законите, които изискват германските АЕЦ да бъдат закрити до 2020 г. Канцлерът Меркел добавила, че консервативният съюз ХДС/ХСС все още може да настоява за преразглеждане на премахването на атомната енергетика в Германия. "Изправени сме пред предизвикателства и трябва да разработим стратегии за гарантиране на енергийните доставки през идните години", е заявила тя. В момента ядрената енергия съставлява една трета от германския енергиен сектор.

Един български студент по икономика,

член на Движение "Българския Великден", Даниел Панчев припомни Върховният административен съд е отменил решението за затваряне на 3 и 4 блокове на АЕЦ "Козлодуй". "Правителството на Симеон Сакскобургготски беше осъдено от ВАС, който отмени решението за затваряне на трети и четвърти блок. Повтарям ВАС отмени това решение. В тази връзка и спазвайки законодателството на България искам да подчертая, че такова решение вече не съществува и правителството може да го използва като аргумент. То обаче очевидно не желае да го направи" е подчертал Панчев в своя много интересна и аргументирана статия. /Предполагам, че въпросният труд е бил предназначен за политиците и е стигнал до тях - бел. Л. М./

Какви са фактите дотук:

Франция, член на Европейския съюз едва ли ще се откаже от своята мощна ядрена енергетика. От реч на Тони Блеър наскоро стана ясно, че богатата Великобритания ще строи 6 атомни електроцентрали.

Председателят на енергийната комисия към Европейския парламент, Тери Уин: "Докладът на Европейската комисия е антибългарски. Не подписвайте нищо с Оли Рен за "Козлодуй", защото той няма аргументи за това!" Това ми разказа в разговора ни вчера Веселин Бончев. Потърсих във времето назад още информация за отношението на Тери Уин към родната енергетика и ето на какво се натъкнах:

На 30 октомври миналата година Дарик радио съобщава,

за едно по-ранно изявление на Тери Уин, в което той казва: "Решението да бъдат закрити 3-ти и 4-ти блок на българската АЕЦ "Козлодуй" е неоснователно, недемократично и със сигурност ще създаде трудности с електроснабдяването в района на Балканите. Това е заявил депутатът в Европейския парламент Тери Уин. Негова статия под заглавие "Параграф 22 за данъкоплатците на стойност милиарди евро заради абсурдната политика на Европейската комисия" е поместена в уебсайта на EUreporter, седмично издание Европейския парламент.

Тери Уин е оглавявал група евродепутати от различни партии и страни, която с проучвателна мисия е посетила АЕЦ Козлодуй през март /2005 г. - бел. Л. М./. Авторът Уин отбелязва, че подписаното от България споразумение за присъединяване към ЕС е съдържало условието страната да закрие още два реактора в своята АЕЦ, след като вече е закрила първите два. "Но трети и четвърти реактор на Козлодуй отговарят изцяло на западните стандарти за сигурност и са жизнено важни за осигуряването на България и балканския район с електроенергия, посочва Тери Уин. България е изразходвала близо 400 милиона евро за привеждане на своите реактори в съответствие със западните стандарти, като част от парите са дошли от Европейската банка за възстановяване и развитие и от Европейската комисия, посочва още евродепутатът Уин.

ЕС ще даде близо 500 милиона евро като компенсация за затварянето на реакторите. А на България предстои да загуби 4 милиарда евро, тъй като няма да получава приходи от износа на електроенергия за съседни страни. Решението за закриване на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй" ще има сериозни отрицателни последици за електроснабдяването в балканския район, посочва в заключение евродепутатът Тери Уин."

Утре четете - срокът за още един, последен шанс за "Козлодуй" е 6 ноември - защо пречиха родни политици от различни цветове на оцеляването на централата?
 

В най-новият анализ на тексаската частна разузнавателна агенция Стратфор се търсят новите реалности преди разпада на Евросъюза, но американските интереси се представят чрез смехотворни ефвемизми

Няма да се спирам надълго и нашироко на въпросният анализ, който във всички случаи е интересен най-малкото за да откриеш какво всъщност не искат да си признаят от Стратфор. Ръководената от Джордж Фрийдман частна разузнавателна агенция е известна с две неща, едно от които е, че е много близка с Пентагона, а второто, че има навика да развива собствени геополитически концепции, характерни преди всичко с бликащата от тях пожелателност и твърде малко реална фактология върху която да се очаква реализация.

В дадения случай се разглежда станелият вече очевиден центробежен процес в ЕС, чрез плъзналите като метастази по тялото му регионализации.

Представям ви вижданията на тексаските анализатори, защото са твърде любопитни:


1) Германска сфера на влияние – Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватска, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Това ядро на еврозоната не губи от немската конкурентноспособност, или пък е зависимо от германската търговия за икономическия си разцвет и не е непосредствено заплашено от развиващите се интензивно отношения на Германия с Русия. Финландия пък не се притеснява от възстановяването на Русия и предпочита внимателния подход на Германия пред агресивния подход на съседите си Швеция или Полша. На своя ред Унгария, Чехия и Словакия са най-загрижени в тази група от сближаването на Германия с Русия, но не колкото Полша или балтийските държави.

2) Нордическият блок – Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези държави, преобладаващо не участващи в еврозоната като цяло са враждебни към възстановяваща се Русия. Балтийските държави се виждат като сателити на нордическата група, в частност на Швеция, което създава проблеми с Русия. На Германия се гледа като на кокурент. Финландия прелива както тук, така и към Германия, според изгодата.

3) Вишеград плюс – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България. В настоящия момент, Вишеградската група принадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Унгария не се чувстват толкова заплашени от Русия, колкото Полша и Румъния. Но не са доволни и от близостта на Германия с Русия. Полша не е достатъчно силна за да води икономически тази група. Друго освен коопериране в сигурността държавите от тази група няма какво да си предложат за момента

НЕИЗБЕЖЕН КОМЕНТАР:
Ето така се прави класическа манипулация, в дадения случай в областта на геополитическия анализ. Представя се интересна цялостна разбивка наситена с много достоверни факти и логични изводи и ни в клин ни в ръкав се представя нещо желано за реалност и то минава между другото, истинното!

Вишеградска група няма, уважаеми читатели! Просто няма. Има Вишеградска четворка, която освен някакви по-чести политически контакти, а отскоро и решение да се създаде обща военна структура за отбрана под командването на Полша, друго няма. И в нея членуват Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Затова е четворка, а не тройка или седморка да речем. И както е видно, първите три са под плътната икономическа хегемония на Германия. Колкото и да търсите в архивите някакъв знак за участието в една или друга степен на Румъния и България във въпросния Вишеград, няма да намерите такова нещо. И тук възниква въпросът – тези от Стратфор за маймуни ли ни вземат? Нещо такова, драги читатели, нещо такова. Усукана манипулация, представяща мечтаното за реалност. Да го повторим ясно и точно – Румъния и България не са имали и нямат нищо общо с Вишеградската четворка!

Нека сега аз ви представя третата група в този списък със сфери на влияние:

3) Вишеград плюс, не а всъщност – Американска сфера на влияние – Полша, Румъния и България. Единственото общо между тези държави е че са новите троянски коне на САЩ в Европа, иначе нямат нито сериозен икономически обмен, нито пък кой знае колко близки политически или културни връзки. И ако в Полша проамериканизма е чисто прагматичен и се подклажда от дълго вряла антируска, че и антигерманска истерия, то в България по-специално става дума за класическо продажничество на политическия псевдоелит, който продава и предава родината срещу сребърници и облаги, без в това да е намесен и грам геополитическа мисъл за бъдещето на България.

Останалите сфери на влияние можете да проследите и сами по представената карта. Обърнете внимание, че има и Турска сфера на влияние и кой е в нея….


 

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

 

Както е тръгнало, Македония може и да кандиса за проблема с името, като отстъпи, само и само, за да влезе в НАТО и Европейския съюз! Днешната преса в западната ни съседка се върти около тази дилема, като ту обвинява политиците си, ту двойнственото отношение на Брюксел към темата.

И това се случва след като Скопие попита на страниците на „Утрински весник”: „Колко струва битката за името?”, „Прехвърля ли се битката за името от дипломацията към парите?”,  „Колко струва войната в двете страни и най-вече колко струват техните лобистки групи”?

Дилемата за спора с името е била отворена от вицепремиера Васко Наумовски, който посочил, че Докладът на Центъра за стратегически и международни студии от САЩ е финансиран с гръцки пари. Изявлението предизвика бурна реакция, тъй като Центъра работи за една от най-влиятелните политически групи в света, с 220 члена и огромна мрежа на университетски сътрудници, които анализират и коментират различни теми за предлагане на мнения и решения, по въпроси свързани с сигурността, регионалната стабилност, икономическата интеграция. Сред тези сътрудници са такива имена като: Хенри Кисинджър, Джеймс Шлезингър, Уилям Коен, Збигнев Бжежински и други големи умове и авторитети от външната политика на САЩ”, съобщи вестникът.

Преди два дни министърът на външните работи на Германия Гидо Вестервеле се срещна с македонския си колега, Антонио Милошоски, на която среща Милошоски в търсене на подкрепа по спора за името е заявил, че за да бъде деблокирана македонската евроинтеграция и тръгне процесът на присъединяване е необходимо да бъде приложен словенско-хърватският подход – спорът за името с Гърция да бъде решаван паралелно с преговорите за членство в Съюза. Вестервеле се е въздържал от пространни коментари и е посочил от своя страна, че е необходимо Македония да поддържа диалога с Гърция.

Милошоски се е опитал да представи пред Вестервеле спорът с името с Гърция като локален и двустранен, но е признал в същото време, че позицията на Македония е двустранните проблеми да не се внасят в ЕС. Милошоски не е пропуснал в типичен за Скопие стил да напомни, че „този принцип важи за някои, за други не”, визирайки Гърция.

Манипулациите и подмятанията са като слънцето и въздуха за скопските политици. В деня, в който Вестервеле се срещна с Милошоски, пресата не пропусна да припомни, че официална София бави отговора по Споразумението за добросъседски отношения.

От мига, в който гръцкият премиер Георгиос Папандреу заяви, че бъдещето на Сърбия е в ЕС и страната трябва да се присъедини към Европейския съюз час по-скоро политиците в Скопие развиха невиждана активност. Като за начало неназовани техни дипломати припомниха, че София мълчи, пет месеца след като получи забележките от Македония за Споразумението за добросъседски отношения.

„Все още нямаме отговор, а от българското Министерство на външните работи заявяват, че все още разглеждат забележките и се консултират”, заявили от македонското МВнР за „Утрински весник”.

„Въпреки, че и двете страни са мълчаливи, отказа на България да обяви дали ги приема или не е сигнал, че не харесва отговора. Очакваше се той да бъде доставен при посещението на президента Георги Първанов в Македония в края на август, но това не стана. Отговор няма да има и през есента, тъй като българският премиер Бойко Борисов няма да посети Македония”, коментира вестникът, цитиран от Агенция „Фокус”.

„Споразумението за добросъседство България го представи като продължение на Декларацията за приятелство, подписана от двете правителства, в което се избягва споменаването на македонски език и нация. Според мнението на експерти, София настоявала на копиране на временното споразумение между Македония и Гърция, с които България, с междудържавен договор, ще обвърже Македония с определени гаранции, които ако не бъдат изпълнени ще й позволят да упражнява натиск или да наложи вето за членството в НАТО и ЕС.

В предложеното споразумение от България имало 21 точки, от които шест са били спорни за Македония. От македонското МВнР не искали да открият какъв отговор са доставили, но според запознати с българското предложение не можело да се говори за изграждане на отношения на добри и еднакви помежду си съседи. За това говорел и текстът, според който ще се изграждат двустранни отношения върху факта, че България е член на ЕС и НАТО, а Македония е страна със стратегическа цел в тези организации”, пише „Утрински весник”.

Познатата агресия на Скопие е като циклофрения, ту избухва, ту спира най-неочаквано. То не бяха подигравки, че българите решавали проблема с раждаемоста с даването на гражданство! То не беше забраната македонски граждани да влизат в страната с коли с българска регистрация, ако не са пререгистрирани до крайния срок – 30 септември! То не бяха изпълнения, че България искала да регистрира ракията си като свой национален продукт!

От 1 октомври, петък, македонските митничари започнаха да спазват правителствената разпоредба за пререгистрация на автомобилите и много македонски граждани бяха принудени да оставят личните си автомобили от българската страна на границата, тъй като не очаквали, че веднага ще се въведат строгите мерки, още повече, че таксата за пререгистрация била твърде висока за редовите македонски граждани. Мярката не се отнасяла само за колите с българска регистрация, но и за тези с регистрация от други европейски държави.

Що се отнася до ракията, за регистрацията на която щели да претендират освен Македония, и Сърбия, и Унгария, и Словения! Според Страхина Гюрчанин, ръководител на Групата за национална марка, „ракия” било общо название на този вид продукт и трудно би било да бъде защитен на национално равнище, а още по-трудно – на световно.

Няма обяснение защо западните ни съседи непрекъснато си измислят някакъв филм и ни вкарват в него, вместо да решат проблемите си с името например.

„Гърция изразходва много енергия и дипломация за това кой е виновен за липсата на решение в спора за името, вместо да се съсредоточи върху това как да стигнем до по-близки позиции”, заяви преди време македонският външен министър Антонио Милошоски, според електронното издание Кирилица.

Всъщност изразходването на енергия и дипломация и въртенето на празни обороти е приоритет на Скопие, а не на официална Атина, но типично за политиците на Македония е да прехвърлят върху чужд гръб собствената си непохватност в международните отношения.

Новата тема на македонската преса е предположението, че политиците им се опитват Македония да получи покана за членство в ЕС и НАТО и дата за преговори с ЕС с името БЮРМ, но го правят като тренировка, за „вътрешна употреба”! В. „Време” пише, че „С това управляващите целят да създадат впечатление, че са посветени на решаването на проблема, докато според анализатори ставало дума за наивна кампания.

Темата за започване на преговори и вземане на дата с името БЮРМ присъства и в останалите македонски ежедневници.

„Утрински весник” нарича използването от Македония на името БЮРМ в усилието да

„пробие” блокираните възможности за преговори и членство в ЕС и НАТО като „план Б”.

„Не може изведнъж да се извади от джоба такова предложение. За да бъде приемливо за международната общност, трябва да има определени условия и да бъде подготвен теренът за това”, заявява неназован дипломатически източник за изданието.

„Битка на два фронта” така определя вестник „Нова Македониjа” инициативата на политиците от Скопие да се „промъкне” страната в преговорния процес за ЕС и НАТО.

Историята с използване на сегашното име на държавата като временно за преговорния процес, дойде от президента Георге Иванов и министърът на отбраната Зоран Коняновски, които първи заявиха, че Македония може да стане член на ЕС и НАТО с името БЮРМ.

След това заявление, международните представители в Македония призоваха страната да води по-активна политика за решаване на проблема с името, а словенският посланик Алан Бергант препоръча: „Македония да вложи максимални усилия и да бъде по-активна в искането за намиране на компромисно решение с Гърция.”

Все в тази посока в. ”Нова Македониjа” отбеляза, че страната води битка за името на два фронта, От една страна водела преговори, а от друга - съдела Гърция пред Международния съд в Хага.

Единственото издание, което припомна как в действителност стоят нещата е „Вечер”, който цитира американският посланик Филип Рийкър, според когото на срещата на върха на Алианса в Букурещ, позицията на Алианса била ясна -  страната не може да получи покана, докато не реши проблемът с името.

Има логика в това, Македония за седне на масата на преговори за ЕС и НАТО с името БЮРМ, още повече, че тя присъства официално в ООН с него. И тук идва закономерният въпрос: а какво ще правят българските политици, които избързаха по съвет на официален Вашингтон да признаят Македония с това име и първи?

Във българското Министерство на външните работи прекрасно знаят, че страни, докато България и САЩ, признават самонаименованието на държавата Република Македония, на името на историко-географската област, но други като Гърция и повечето страни от Европейския съюз, използват името Бивша югославска република Македония /БЮРМ или FYROM от английски - the Former Yugoslav Republic of Macedonia/, което се използва за временно наименование на държавата, до разрешаване на текущия спор за нейното име.

Освено това съществува уточнение, че името е временно и западната ни съседка е приета за член на ООН под името БЮРМ.

БЮРМ или Република Македония е кандидат-член на НАТО и на Европейския съюз, който замрази от 1 януари 2007 г. приемането на нови членове за неопределено време Заради спора за името на Република Македония с Гърция, на 3 април 2008 г. в Букурещ, страната не получи покана за членство, докато този въпрос не бъде уреден между двете държави.

 
"Европа е уморена от българското правителство" това бе оценката, която дадоха в Брюксел пред вече бившия премиер Сергей Станишев на срещата с негови колеги от другите страни членки на Европейския съюз. Не беше отдавна, случи се на срещата на Г-20.

"Идеите наши - позорът - ваш!" би перефразирал знаменитите Илф и Петров двойно провалилият се лидер на червените от прекрасния си апартамент в комплекс "Магнолия", където плащал наем от 600 евро! Виж ми окото! Един ден и тази мистерия с наемане на жилище ще лъсне, както всичко до което се е отъркал синът на Димитър Яков Станишев...
Изключително сериозно спадане на валутните резерви на страната, много бързо стопяване на фискалния резерв, намаляване с над 30 на сто на чуждите инвестиции в България, свръхопасна ситуация с българския банков сектор, инфлация, рекорден дефицит по текущата сметка, трайно увеличаваща се задлъжнялост на домакинствата, 37-40 на сто разход за храна срещу 8 на сто разход за държавите от Западна Европа, увеличени цени на енергийните ресурси, транспорта и водата.
Такова бе дереджето на родната икономика когато "Голямата" тройка лъжеше и мажеше пред избирателите си, че всичко около нас е цветя и рози и живеем във финансова стабилност за разлика от другите европейски държави!

Разсипването на една държавна икономика, крахът на една финансова и банкова система има само едно определение - действия срещу националната сигурност на съответната страна. Инфантилните предателства, които бяха устроени на висши служители на ДАНС от самия им шеф, Петко Сертов създадоха онази полезна мъгла, която прикри за какво иде реч в държавата.
"Ако в Европа искат отново да станем най-бедната и корумпирана държава и искат да върнат Тройната коалиция, да не ни връщат фондовете. Ние всички мерки, които те са ни предписали, изпълняваме, действаме, и за това изпращам министрите, за да покажем какво сме направили за 20 дни". Това предупреди и обяви премиерът Бойко Борисов на всеослушание преди първото си посещение в Брюксел като председател на новото българско правителство.

Едва ли Европа иска да се връщат Тримата "големи", а и слава Богу това няма как да се случи! Да издейства отсрочка във връзка със спрените съгласувателни процедури по оперативни програми е амбицията на новия кабинет, който откакто е на власт ревизира, проверява, изважда на светло и огласява наследени корупция, безстопанственост, злоупотреби в големи размери, извършени от висши чиновници на предишното правителство.
Тези дни стана ясно, че Европейската комисия е върнала на българското правителство оценките за съответствие на четири от оперативните програми, като основната причина да бъдат отхвърлени оценките са продължаващите сериозни слабости в изграждането на централната информационна система за управление и контрол на проектите. А без одобрението на оценките не могат да тръгнат т. нар. междинни плащания по програмите, които са около 80 на сто от целия финансов ресурс от 7 млрд. евро.

Тази есен в Германия предстоят парламентарни избори и на срещата на Г-20 канцлерът Ангела Меркел показа, че категорично не приема идеята да подпомага неравностойни в икономическо и финансово отношение държави, само защото правителствата им са управлявали без контрол и отговорност, харчили безогледно и рисково в условия на ширеща се корупция.

Срещата на Г-20 показа, че световната криза определено е охладила ентусиазма на развитите Франция и Германия да носят на гръб безотговорните правителства и икономики на новоприетите страни-членки, като Румъния и България, за да ги реанимират когато се наложи.
Срещата на Г-20, това бе най-важната среща в международния календар тази година. 21 лидери от целия свят и председателят на Европейския съюз се събраха, за да вземат важни и отговорни решения и набележат мерки за справяне с последиците от кризата. Само за сравнение ще припомня, че над 85 процента от брутния вътрешен продукт на Планетата представляват икономиките на страните-членки на Г-20.
В заключителното Комюнике от срещата присъства един съществен момент: на МВФ се дадоха нови функции и една от тези нови функции е не да чакат правителствата на отделните страни, те да кажат, че имат нужда, че са в криза, а сам МФВ когато види, че дадена страна е в тежка икономическа криза, в рецесия, той сам да принуди правителствата да отидат на съответна финансова помощ от Фонда.

Важен нов момент е и, че тежестта на условията, които може да постави МВФ на отделното правителство е намалена.
За всичко това Станишев и компания мълчаха и не обелиха и дума, и ако не бяха разясненията на проф. Димитър Иванов от Лондон на организирана Кръгла маса и в поредица от интервюта, много от случилото се щеше да остане в страниците от заключителните документи на този форум.
Образно казано, "Европа трябва да спаси самата себе си от себе си", коментира бившият главен икономист на МВФ Саймън Джонсън. Каляската се превърна в тиква на срещата на Г-20, кочияшите се разбягаха като сиви мишки, а Пепеляшките от Балканите, Румъния и България отново полегнаха пред огнището в старите дрипи.
Няма да коментирам дълбоките различия между американския и европейския подход в борбата с глобалната криза, тъй като акцентът бе пренесен върху друга цел: допълнително финансиране и въвеждането на нови правила за надзор на кредитните агенции - това бе взаимно приемливият компромис, по който се обединиха страните членки и САЩ по мерките, които трябва да бъдат приложени за преодоляване на световната икономическа криза.
А ето и още един момент от коментар на проф. Димитър Иванов за тази среща: "С оглед на по-нататъшното строго контролиране на поведението на отделни икономики се реши, да се изгради специална агенция, наречена Борд за контролиране на финансовата стабилност, чиято цел ще бъде превенцията, предотвратяването на кризи, усещането на ранни сигнали за кризи, съветването на правителства и така нататъка."

"Светът и България ще живеят в условията на глобална криза поне още 10-15 години", прогнозира международният финансов експерт, проф. Димитър Иванов. Кризата ще продължи до установяване на нов финансов ред, а това ще отнеме много години, каза икономистът, като припомни, че голямата депресия в САЩ е продължила от 1929 до 1941 година.

Възможно ли е с ударни проверки, уволнения и ревизии за 20 дни

да се навакса несвършеното по икономическата криза за времето, в което правителството на Станишев кри, увърташе и лъга? Нека не пропускаме, че и синът на Симеон Сакскобургготски се включи във общата манипулация, че кризата ще ни удари леко!
Наричат страната ни "болния Човек на Източна Европа" - /статия от 30 май на Мери Стокс в "RGE Monitor" - бел. Л. М./. Друга публикация в "Emerging Markets", бе озаглавена: "Двете нови членки на ЕС: Нещата, които се разпадат". Нима премиерът Бойко Борисов и хората от икономическия му екип са пропуснали тези публикации?
Неадекватно правителство неадекватни реакции на премиера - така накратко може да се характеризира поведението на управниците от правителството на Станишев по настъпващата финансова криза.

Спрените средства по еврофондовете съвсем очаквано ще доведат до огромни загуби за бизнеса и това няма как да бъде пропуснато. Правителството на Станишев се опита да отклони вниманието на гражданството от кризата по спрените еврофондове за земеделието заради предстоящите избори, но това не означаваше, че тази криза си е отишла.
ЕК веднъж вече върна оценките на програмите миналата година заради недостатъчния административен капацитет на одитното звено и неработещата информационна система. В отговор звеното бе преобразувано в агенция към финансовото министерство.
МВФ официално призна, че глобалната икономика навлиза в рецесия и че тя ще продължи през цялата 2009 г.. България, която сега е на последно място по стандарт в Европа, е на път да се окаже още по-бедна след ударите на кризата, в случай, че не се вземат адекватни и спешни мерки.
Вярно е, че борбата с корупцията и злоупотребите по високите етажи на властта е важна, но също така е вярно, че предишният кабинет заложи бомби в икономиката и финансовата система на държавата, които сегашните управници трябва да обезвреждат в движение.
Успоредно с това бе наследен един бюджет с дупка от 2,5 млрд, налага се и да се актуализира бюджетът, антикризисната програма за излизане от кризата все още чака. Новата изпълнителна власт се изправи пред реалността, че повечето бенефициенти от земеделците изпълниха условията по подписаните договори точно, акуратно и в договорените срокове, а реално се оказа, че държавата няма да има възможност да изпълни поетия ангажимент - да изплати договорената субсидия.
Бизнесът се оказа натоварен с допълнителни разходи по лихви за ползваните банкови кредити. След новината, че страната ни изгуби правото си най-малко на около 220 млн. евро от еврофондове, бъдещето на България, на фона на световната финансова криза, се оказа повече от тревожно.
Бизнесът няма никаква алтернатива, заради факта, че в страната вече е налице трайно кредитно засушаване, а настоящето правителство все още не е огласило свой антикризисен план за действие.

Липсата на каквато и да е възможност да изплащат кредитите по ипотекираните си домове вкара земеделци и банки в дупка, от която настоящите управници няма как да ги извадят... Очаква ни и много по-нисък от планирания от правителството растеж за България.
Българската икономика работеше по модел, твърде близък до американския - покупателната способност да е в зависимост от кредити. Потребление, основано главно на кредити, което създаде временна фалшива представа за високи доходи.

Очакваното повишаване на цените на петрола през лятото, без да е предвидено в настоящия бюджет, доведе до повишаване на инфлацията и изложи на риск възможността за прехрана на много голям процент от българското население. При очаквания темп на растеж на брутния вътрешен продукт - реално възстановяване на доходите ще може да има след 3,5 - 4,5 години! Това обстоятелство обрече на изключително трудно управление настоящото правителство на България - най вече поради заложените твърде лоши финансови и икономически показатели от кабинета "Станишев".
Ето защо, меко казано, твърде нагло звучи от устата на бившия министър-председател твърдението, че новият бюджет ще бъде с много ограничения, ще спре ръста на заплатите и пенсиите.
Кой заложи тези ограничения с инфантилна политика и лъжи, кой тичаше в Брюксел да се тръшка пред останалите лидери на страните-членки да му се пратят експерти, които да управляват като втори кабинет? На кого най-позорно му отказаха това абсурдно искане?
Кой насади държава и граждани на пачи яйца? Той. Рокерът-ватман, който спял спокойно и повече... Като че ли малко спа докато управлява!

Тези дни Станишев се вдигна до Жабокрек, за да връчи 15 членски карти на нови членове на столетницата и използва медиите, за да удари една критика на сегашното правителство: "Осигурителната тежест например бързо щеше да се намали с 5 на сто. Казаха, че ще сключат споразумение с МВФ - което е рисково за страната, защото тези пари се дават при тежки условия, включително намаляване на заплатите. И от това се отказаха вече. Бяха обещали 2 седмици след формиране на правителството да правят първа копка на "Тракия", а ефективно строителство не може да започне преди пролетта на 2010 г.."
Има ли смисъл да се спори за условията, които на срещата на Г-20 бяха поставени пред МВФ при отпускане на кредити на закъсали държави? Има ли смисъл да му се набива в главата на червения лидер и да се спори, че обещанията на сегашните управници бяха дадени на фона на оскъдната информация за хала на държавата - така че осигурителната тежест ще почака, първата копка на "Тракия" ще зависи от сринатия авторитет на България пред Брюксел, и връщането на спрените пари по различните оперативни програми ще бъде трудно...

Не само срината икономика, не само сринат бюджет, срината социална система, срината финансова система, ами за капак и 2,5 млрд дупка бе наследството от предишния кабинет.
Дойде си Видовден и стана ясно, че прехвалената администрация на вездесъщия Николай Василев е направила оценката за съответствието по оперативните програми като кучето на нивата - през пръсти, с пропуски и лошо. Затова и от Брюксел са върнали документите и чакат нещата да се коригират и напишат според изискванията.
Добрата новина е, че страната ни няма да връща пари на ЕС и има всички шансове да направи така, че да получи положителна оценка от Брюксел, за да усвои още 6 млрд. евро.
Що се отнася до това, дали Бюксел може да върне Тройната коалиция на власт - спокойно, при сегашното състояние на държавата и самата Тройна коалиция не би посегнала към властта!
Напразно би път до Брюксел Кунева - важното, което трябва да се свърши е тук, в България, защото през есента изтича акредитацията на въпросните оперативни програми.
 

Фатален удар в греда на Диего Форлан запрати Уругвай на четвърто място, а Германия  се класира трета. Това е резултатът от малкия финал „Германия – Уругвай”, който се игра за бронзовите медали на Световното първенство. Ще припомня, че южноамериканският отбор загуби във вторник от състава на Холандия с 2:3, докато германците катастрофираха неочаквано с Испания при резултат 0:1.

Срещата за бронза започна 21.30 часа българско време на стадион „Нелсън Мандела Бей” в Порт Елизабет.

Горчивината от резултата на срещата ще го тормози дълго Диего Форлан, тъй като малко преди крайния сигнал на съдията и последвалия пропуск от удара в греда, не друг, а Форлан  вкара своя пети гол на Световното първенство, и Уругвай поведе с 2:1 срещу Германия. Надеждите на Уругвай за победа траяха точно 6 минути, когато във вратата на сините германците вкараха изравнителния гол. И докато зрителите вече се бяха настроили за равен мач, продължения и даже дузпи, в 83-тата минута Кедира разстреля вратаря на Уругвай с трето попадение. Изравняване така и не се случи поради фаталното оцелване на греда от Форлан...

Националите на Германия излязоха срещу отбора на Уругвай с подмладен състав за бронзовите медали на Световното първенство в ЮАР. За държава с традиции и медали във футбола, като Германия, този мач е по-скоро друбой между изгубилите Световното първенство, написа "Bild".

Изданието призова треньори, играчи и фенове  да отсрамят страната си с един финален щурм, за да защитят честта на германския футбол. Интересна подборност е, че на мача няма да се появят голяма част от националите, тъй като те ще бъдат заменени от млади и не толкова опитни футболисти, отбелязва изданието в своята днешна публикация.

Der Spiegel е далеч по-остър към националния отбор по футбол, като отбелязва, че след перфектно свършената работа преди началото на фаталната среща с тима на Испания /0:1/днес според изданието отборът на треньора Йоги Льов излиза в двубоя за третото място срещу Уругвай като „за едно голямо нищо”!

Der Spiegel не пропуска да припомни, че системата на Льов е работила добре, докато срещу Испания всичко приключило. „Причината – липса на гол” – уточнява изданието. Днешната среща „Der Spiegel” коментира по следния начин: „До този момент опитът за практикуване на красив и привлекателен футбол действаше и даваше търсения ефект, но след това всичко приключи. Едва ли за някой в щаба срещата днес не е причина по-скоро за чувство на разочарование, отколкото за каквато и да било радост”.

Коментарът на "Die Welt" пита директно: „Какво очакваме от мача с Уругвай и очакваме ли го?” „Има ли смисъл тази среща и кой ще я наблюдава въобще, тепърва предстои да разберем. Дотук наставникът Льов по-скоро не демонстрира някакво желание за изява, което кара хората да се замислят дали въобще е нужно да гледат какво ще се случи. Още повече, че участие в двубоя няма да вземат някои от основните ни футболисти. Интрига по-скоро няма”, коментира изданието, цитирано от агенция „Фокус”.

Die Zeit направо е разтревожен: „Отборът на Германия, с който участваме на Световното първенство, е явно все още доста млад, за достигането на световния футболен връх”.

Ще има ли продължения и дузпи след двете полувремена 0 двата отбора трябва да дадат отговора, както и кой ще се класира трети на Световното в ЮАР. Тази вечер предстои да научим.

 
Защото цигарите в Германия струват 8 лв. при средна заплата 3000 лв,
а в България струват 4 лв при средната заплата 600 лв

ЗАЩО ОЩЕ ПОВЕЧЕ МИ СЕ ГАДИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ИЗМЕТ!

  • Защото елементарната справедливост изисква или в Германия цигарите да струват 20 лв или в България да струват 1.60 лв
  • Същото се отнася до алкохолните напитки, енергийни продукти /моторни горива и горива за отопление – бензин, дизелово гориво, електричество, природна газ, въглища и кокс/.
  • Всичко това е последствие от така наречените „минимални нива на акцизите” в евросъюза, които и бързо и сигурно убиват българската икономика и вече доведоха народа до просешка тояга.

Справка: Минимални нива на акцизите в ЕС – Директива 92/12/EC

Стока                                         акциз
етилов алкохол                          550 евро/хектолитър чист алкохол
цигари                                       1.28 евро на кутия
оловен бензин                           421 евро/1000 литра
безоловен бензин                      359 евро/1000 литра
дизел                                        302 евро/1000 литра

 

 

Покрай всичките политически и чисто човешки простотии през отминалите седмици окото ми се закачи за странно изявление на СДС. Ни в клин ни в ръкав, синята агитка съобщи за световно-историческото си откритие:

„Тази година правителството трябва да повдигне въпроса за промяна на общата политика за акцизите на ЕС и задължително минималните прагове на акцизите трябва да останат в историята“. С тази позиция излезе НИС на СДС. Според партията, ако отпаднат минималните прагове на акцизите, това ще доведе до по-ниски цени на горивата за домакинствата и бизнеса, ограничаване на контрабандата на цигари, горива и алкохол, по-конкурентна икономика и по-високи доходи на гражданите. „Ще поискаме България да направи коалиция, заедно с останалите страни от Централна и Източна Европа за това всяка страна в ЕС сама да определя акцизното си облагане. В противен случай ЕС ще изостава от останалия цивилизован свят. Ако европейските страни не са склонни на подобна стъпка, от СДС предлагат акцизът да зависи от средната работна заплата в дадена страна. Средната заплата в Германия е 5 пъти по-висока от средната работна заплата в България, така че и минималният акциз в България трябва да е 5 пъти по-нисък от този в Германия.

АЙДЕЕЕ, ОТКРИХМЕ ТОПЛАТА ВОДА!

В лето 2011-то синята кохорта от голямото болшевишко роене’90 изведнъж откри, че близане на евро задници усмъртява народа. Не става ясно обаче, защо „Тази година” правителството трябвало да повдигне въпроса за акцизите в ЕС. Тази години, господа е 2011, а ситуацията не беше по-различна и по времето, когато иванкостовото правителство с комсомолски плам в сърцата устремно дърпаше България да я навре в ЕС. Въпросната директива за минимални нива на акциза, както е видно и от заглавието й е от далечната 1992-ра! С други думи, всички правителства, които ударно тласкаха родината ни към новото й неоколониално битие са били великолепно информирани какво точно ще се случи след влизането ни в ЕС – влизане осъществено без всякакви условия и без нито един акт на адаптиране и на европейското законодателство към специфичните условия на България.
Знам, че надутите и надупени евролизачи гръмогласно ще пробват тутакси да се изхилят в байганьов стил, сиреч – я, какъв съм невежа! – и ще почнат много важно да обясняват, че това са смехории – ЕС не си адаптира законодателството към някой си! Който иска да влиза в евросъюза се нагажда към европейските правила…

Така ли? Ами тогава защо въобще трябваше да кандидатстваме за влизане в ЕС? За да харчим процентно в пъти повече за производство, отопление, транспорт и прочее при една напълно демонтирана икономика!? За да се превърнем окончателно в бананова република, на която опъват конците от презиращата я метрополия?

Повече от очевидно. И тук отново ще се върна на същината на попадането ни в ЕС.

ТЕ ПРОСТО НИ ЗАВЛАДЯХА

Вследствие на десетилетно промиване на мозъците с помощта на предателската ни политическа класа и комерсиалните медии, европропагандата създаде в мисленето ни стереотипи, които дори пред лицето на третата ни национална катастрофа, продължават да поддържат в масовото съзнание една лъжа, която днес не стои дори върху един-единствен аргумент. Лъжата за огромното щастие, което ни е налегнало вследствие на еврочленството ни. И независимо, че липсва и един дори аргумент, огромна маса българи и до момента като зомбирани повтарят, това което пералнята за мозъци им е инфилтрирала дълбоко в подсъзнанието – ние сме европейци, ние имаме привилегията да сме членове на Европейския съюз, ние пътуваме свободно в евросъюза (не чак толкоз свободно в шенгенската зона, ама карай!), ние можем да работим по Европа (в повечето случаи полунелегално), ние сме граждани на света…

В този зомбиран напев, разбира се, има толкова истина, колкото в напредничавата европейска максима – слънцето изгрява от Запада. Ние наистина сме европейци,

НИЕ СМЕ ИСТИНСКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ

Защото римската провинция Европа е създадена преди две хилядолетия в нашите южни земи и тъкмо тя дава името на континента.

Защото свободното пътуване, не е въпрос на членство, а въпрос на договаряне и сделки – може би трябва да съобщим на разпалените евроатлантици тъжната вест, че скоро и руснаците ще пътуват безвизово в Европа – успешно се водят преговори.

И защо, пита се в задачката, трябва да работим по Европа? Да, някой знаменит български професор може да ходи и да ограмотява по европейските университети, гениален български инженер да строи мостове над европейските долчинки, но защо стотици хиляди учители, строители, шофьори, преводачи, техници, граждани и селяни трябва да ходят да берат ягоди в Испания и марулки в Холандия и да ринат на говедата в Англия? Не е ли това случайно вследствие на факта, че същата тази Европа, с ентусиазираното участие на българските си маши, в това число и най-вече на сините правителства унищожи до корен българското земеделие и българската индустрия? Или в България не са расли приказни ягоди, без да бъдат поливани с бром и урина? Или е неизвестна в географския ни пояс марулята и никога не сме виждали говедо, та ако случайно го зърнем ще го сочим с ококорени очи, издавайки пъшкащи гърлени звуци?

Това е, уважаеми госпожици, госпожи и господа, тежката историческа участ на един народ, който не може да се отърве от навика си винаги да чака някой друг да дойде и да му реши проблемите, един народ, който не дръзва с един замах да обрише мръсната политическа пяна, която срамотно е полепнала по лицето му, замъглила е погледа му и къде с хитринка, къде с озъбване и най-вече с непоколебимо чувство на национално достойнство да озапти мерака на големите да му изпият кръвчицата.

Но се случи. А когато се случи подобно съдбовно надвиване, няма защо да се чудим, че половината народ продължава да е кьорав за простотиите борисови – когато си заврян в калта и ти натискат сурата в помията, хич не ти е до това дали те управлява пожарникар, милиционер или филанкишията; или някъде отстрани някъв синкав чакал се върти на сто и осемдесет градуса и уж съкрушено вие, че не трябва с подкован ботуш – такова, по врата на народа, по хубаво било с нещо по-меко, нещо – гуменка, пък може и домашен терлик…

 

 

Защо абсолютно никой в тази държава не произнесе гласно простата истина за оставането ни зад шенгенската бариера?

Българите остават второразредни граждани на Европейския съюз. Отпадането на шенгенската граница за нас се отлага за неопределено време. Това е темата на седмицата – колкото външно политическа, толкова и вътрешно политическа. Цялата медийна машина бълва глупотевина след глупотевина, изфабрикувани от пропагандните щабове, както на управляващи, така и на опозиция. За да се закърпи набързо най-грандиозния провал на правителството на Бойко Борисов от идването му на власт досега, но не само неговият. Защото мощният европейски шут беше старателно „подготвен” да се случи и от правителството на тристранната коалиция, а че и от това на величеството, да не се връщаме по-назад.

Да започнем анализа на ставащото с няколко от многобройните изключително ясни индикации в информационния поток, че България и бързо и сигурно се превръща в черната овца на Европа и то по една-единствена причина – едно след друго правителствата ни демонстрираха един откровен и пристрастен проамериканизъм, сякаш България е 51-ия щат на САЩ, а не държава-член на ЕС. Ако към това прибавим историческите политически каламбури с давност 20 и кусур години за 16-та република на СССР, напълно разбираемо е как традиционното раздразнение на европейските грандове се обърна в ожесточена решителност да наврат побърканата балканска държавица в миша дупка, да не споменавам едно друго още по-злачно място.

Късчета от мозайката

в. Ди Велт: „Мнозинството граждани на Германия са против членството на Турция в ЕС, съобщи в. „Ди Велт“, като се позова на резултатите от допитване до общественото мнение, направено от социологическия институт „Емнид“.
69% от германците са против приемането на Турция в ЕС.”

От документите на Уикилийкс: „…В разговор с европейски дипломати представители на САЩ са добили впечатлението, че кандидатурата на Турция за членство в ЕС е напълно безнадеждна. Отдавна Вашингтон се застъпва за Турция по този щекотлив въпрос, което дразни европейците.”
БТА/Дарик: Запитан за коментар на позицията на доскорошния френски посланик у нас относно приемането на Турция в ЕС, Борисов посочи, че посланиците понякога многократно надвишават правата си. Ако нашият посланик отиде и каже на президента Никола Саркози какво да прави, ще бъде изгонен от Франция, заяви Борисов, цитиран от БТА.
В края на мандата си френският дипломат призова България да сподели със своите партньори в ЕС официалната си позиция дали е „за“ или „против“ еврочленството на Турция, припомня Dariknews.bg.

Потокът от подобни съобщения в последните години е огромен, но дори да вземем само цитираните три, вече имаме достатъчно здрава база за солидни заключения.

Ще започна отзад-напред.

Борисов посочил, че посланиците понякога многократно надвишавали правата си. Ако нашият посланик бил отишъл да каже на президента Никола Саркози какво да прави, щял да бъде изгонен от Франция…
Нека да не се смеем, защото въпросът е прекалено сериозен, независимо, че аналогията с каубоя Уорлик, посланик на САЩ в България е направо утрепваща. Независимо, че въпросният американски амбасадор непрекъснато дава акъли наляво и надясно и най-вече на самия Бойко Борисов – да сте забелязали да е изгонен от България? Няма и да станете свидетели на подобен акт, независимо какви поучителни истории на тема „френският посланик” Борисов изключително охотно разправя на медиите. И тъкмо в тази проста ситуация в която политическият гьонсуратлък на българският премиер, двойният му политически аршин и вдъхновено нахалство са ни последната грижа, се крие разковничето на това, което ни се случва понастоящем.

За съжаление в ограничения обем на една статия не мога да представя и хилядна от аргументите на които се базирам, така че по-скоро ще изредя телеграфически основните стъпки на логическата верига от геополитически ходове, които доведоха до тези и много други събития.
След разпада на Съветския съюз, Ялтенските договорки за разпределение сферите на влияние бяха изконсумирани напълно. И дойде време за Малта – там бе начертано новото геополитическо разпределение. Русия се оттегли, а САЩ и Европа получиха България. След това последва нов пазарлък, като американците отстъпиха България на Европа, без съмнение с някакво условие – примерно, запазване на военно-стратегически позиции. Лавинообразното разширение на ЕС на изток промени визията в Европа по отношение на разпределението на стратегическите отговорности в полза на европейците, а приемането на България за член на ЕС беше ясен знак, че европриоритети у нас стават стопроцентови.

Но не би. Както подготвящата влизането ни в ЕС царска партия, така и тройната коалиция продължаваха за всяка своя стъпка да се допитват до Вашингтон. Това надупване пред американците при Бойко Борисов се превърна в пандемия.. И то не е особено изненадващо като се има предвид, че самата поява на ББ на политическата сцена бе един добре обмислен, ресурсно окапацитен предизборен проект на соросовия институт Отворено общество, реализиран на няколко етапа в периода 2002 – 2009 година, който успешно приключи с издигането на Борисов на власт през юли 2009-та. Т.е. ГЕРБ и ББ са чиста американска креатура. Оттук нататък, всичко е много просто и обяснимо. Под американско внушение и диктат цялата външна политика на България в последните година и половина се развива в хармония с американските, а не с европейските директиви. Това не се набива особено на очи, по простата причина, че в повечето сфери, американските и еропейските позиции съвпадат или са много близки.

В повечето, но не във всички! Няма да изреждам цял поменик от конфликти, а директно ще се спра на полюсно противоположните позиции, които това правителство зае спрямо членството на Турция в ЕС спрямо обединената позиция на Франция и Германия.

При сложната геополитическа игра, която двете държави – гръбнак на ЕС – водят по отношение на Турция, за всеки грамотен наблюдател бе ясно, че Турция е допускана до ЕС с привилигеровани икономически позиции, но – дотам. И Париж и Берлин многократно дадоха ясни сигнали, че за пълноправно членство на Турция в съюза и дума не може да става.

На фона на тази уморителна позиционна шахматна партия на големите играчи, Бойко Борисов и външният му министър започнаха да се надпреварват по повод и без повод да правят изявления и у нас и в чужбина, че България безрезервно подкрепя турското пълноправно членство в ЕС.

Тук няма да се спирам на катастрофалните аспекти от подобни декларации върху националните интереси на страната, това е друга тема. Въпросът е, каква бе причината ББ и правителството му да се пречкат като самоубийци в краката на европейските грандове, водейки не просто несъгласувана с Европа външна политика, но външна политика противоположна на европейската? Отговорът е повече от ясен – изпълняваха като троянски кон американска поръчка. Какво целеше тази американска поръчка съм писал нееднократно – безрезервна американска подкрепа за турското членство в ЕС, не заради босфорски сантименти на Вашингтон, а за да се поддържа нестабилност в евросъюза. Защото в крайна сметка, атлантическото приятелство си е приятелство, но на геополитическата сцена САЩ и ЕС са конкуренти във всяко отношение и съперничеството им с времето няма да намалява, а напротив ще расте.

И стигаме до крайната точка на този анализ – последствията не закъсняха – Бойко Борисов и сие завряха страната в мелницата на геополитическите гиганти, ставайки предатели на европейската си идентичност, вследствие на което България остава извън вътрешното пространство на ЕС, лишена тотално от доверие, а и сурово наказана.

Съчувствам на румънците, които го отнесоха единствено по причината че бяха придвижвани като процедура в пакет с нас.

Това е причината да се препънем и останем извън Шенген. Всичко останало са неграмотни медийни бръщолевения или още по-вероятно откровена и груба манипулация за да се скрие фактът че царят е гол.

Е да, ама той си е гол, с лъжи не можеш го облече!

 

● София пак проспа раждането на геополитическия слон Русия – Германия (- Франция) върху руините на ЕС ● Евразийската многоглава ламя ще катурне САЩ от световния трон

Малко на шега ще започна с това, че винаги ми е правило впечатление, че основните арийски белези за чистата германска раса, които хитлеристите изреждаха бяха: нордически тип, светлокоси, сметлооки… и разбира се, напълно съвпадаха с основните белези на руснаците. Тогава, по време на Втората световна война, някой с пълно право би изкоментирал – сбиха се арийците! Шейсет години по-късно, нещата са се извъртяли на 180 градуса и в съвсем обозримото бъдеще на нашата цивилизация вече ясно се вижда смяната на караула – започва да се изправя колос, какъвто светът не помни и пред който залязващата американска империя скоро ще козирува…

Тия дни, Джордж Фрийдман, шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас, чийто аналитичен капацитет особено много ценя, публикува статия в която отчаянието от мрачното бъдеще на Америка, дори не е прикрито. Нещо повече, развивайки глобалната си геополитическа хипотеза, Джордж, който не държи обезателно да посещава на място страни за които пише, този път е тръгнал да овършее Балтийско-черноморската дъга, „санитарен кордон”, известен като Интермарум, в това число Полша и Румъния.

Какво накара Фрийдман да напише може би една от най-острите си критики срещу политиката на Вашингтон, че и да се грабне за да прекоси половината планета за да провери на място катастрофичната си хипотеза? Като здравомислещ човек, разполагащ с огромна база-данни от същинска информация, занимаващ се с задълбочени анализи, а не с манипулация и про-имперска пропаганда, остинският аналитик, не е заслепен от собственото си красноречие, подобно на вашингтонските политици. Няма съмнение, че за него възможността от сгромолясването на империята САЩ е съвършено реална. Това разбира се, не е новина за онези, които следят геополитическата ми страница, но за да не съм голословен ще цитирам самия Фрийдман:
„Най-големият ужас за американците не трябва да е Китай или АлКайда. А амалгамизацията на технологиите от европейския полуостров с природните ресурси на Русия. Това ще породи сила, която е в състояние да заплаши американското превъзходство. Това е което се случи през ХХ век. Германо-руският съюз, колкото и на ранен и неафиширан етап да е, трябва да развълнува Съединените щати.”

Впрочем, нека оставим Джордж Фрийдман при напълно основателните му страхове и неприязън към Европа, превърнала се набързо в статията му в „европейски полуостров”(вероятно на суперконтинента Евразия) и да видим за какво точно става дума.

Открай време отношенията между Германия и Русия са сменяли редовно полюсите си водейки не един и два пъти до грозни и трагични събития в общата им история. Не върхът, а най-огромното падение в този смисъл беше сблъсъкът им през Втората световна война. Но като споменах за обща история, дори и най-повърхностен поглед би показал на всеки наблюдател, че развитието на двете европейски суперсили в голяма степен е било паралелно и много сходно, дори когато са били в антагонистична опозиция. Същият преглед би показал, че взаимната подкрепа, която са си оказвали през столетията е била много съществена и стратегически определяща. Ако за миг си позволим романтичен прочит на историята не можем да не отбележим, невероятното привличане между двете нации-държави, ако и през целия двайсти век да не са били никога в една коалиция, а винаги във вражески такива. Времето след падането на Берлинската стена обаче е дълбоко белязано със изключителна геополитическа и стратегическа близост от която, който може да гледа е видял израстването на новата яка стоманена ос Берлин-Москва. Да ви припомня напосоки някои от събитията, тенденциите и фактите от последните години:
• Германия и Русия имат интензивен обмен на политическа, икономическа и културна основа. Русия гледа на Германия, като на своя основен европейски партньор, като самата е изключително важен търговски партньор на Германия.
• Германия и Русия се кооперираха за изграждането на газопровода „Северен поток”, независимо от огромните критики и обструкции на другите европейци срещу Германия.
• Много германци, особено източните имат отлични познания за Русия, а немският език е твърдо на второ място по изучаване в руските училища, конкурирайки английския. През 2005 г. бе подписана германо-руската декларация за „Стратегическо партньорство в образованието, изследванията и иновациите”.
• Германия има тежка индустрия с големината и капацитета, достатъчни за да модернизират инфраструктурата на Русия. Тази визия е в основата на програмата за модернизация, която стартира президента Медведев. Русия на свой ред има необятни природни ресурси които са от жизнен интерес за германската икономика.
• Именно Германия бе решаващият фактор за включването на Русия в групата Г-8.
• Германският банков гигант Дрезднер банк е тясно оплетен с най-голямата руска фирма Газпром.
• Германия, заедно с Франция от една страна и Русия от друга се противопоставиха на поканата за приемането на Украйна и Грузия в НАТО при срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като резултат двете бивши съветски републики не получиха очакваната покана от НАТО.

Буксуването на ЕС, заедно с безобразията на чиновниците от ЕК от доста време притесняват германците, но дълговата криза на Гърция, провокирала срива на еврото послужи като повод за безпрецедентни вълнения и протести срещу ЕС в Германия. За първи път след Втората световна война германците демонстрираха напълно оправданото си самочувствие на европейска суперсила ведно с нежеланието си да мъкнат Европа на гърба си. Емигрантският проблем изскочи като първа точка от германския дневен ред. И още веднъж за първи път, стана очевидно, че Германия не изпитва никакви сантименти към ЕС във вида в който съществува. Образно казано, германците загърбиха Европа и без да се притесняват се обърнаха публично на изток.

Къде е другият голям в Европа в тази картинка? В тази ситуация Франция няма особено голям избор от полезни ходове. Великобритания в Париж открай време е гледана като американски агент в Европа. Другите европейски икономики са или малки или разклатени. Основният френски ресурс и взаимодействие винаги е бил насочен към Германия. Въобще няма да коментирам жадния френски поглед към руските ресурси. При това положение петлите очевидно са решени да загърбят мегаломанските си сантименти и да играят стриктно прагматично – удължавайки оста Москва-Берлин и до Париж с което ще си спечелят статута на член-основател на новото хипер-гигантско евразийско образувание – и да станат една от главите на новата геополитическа ламя. Аз, например, бих допуснал без особен риск от грешка, развитието на този актуален сценарий и към Пекин, но това е вече друга история…

Какво правят в случая американците? Според Джордж Фрийдман – нищо не правят – поне нищо смислено. Но той и мнозина трезви наблюдатели оттатък океана трескаво търсят изход от смъртоносната за империята САЩ развръзка. Според тях изходът е в интензивна подкрепа за Интермарум – Балтийско-черномоската дъга предвождана от Полша. Отново ще цитирам Фрийдман:
„…Истината е в Интермарум – Полша, Словакия, Унгария, Румъния и може би България – който представлява алиансът на това поколение. Той ще блокира руснаците, ще ги отдели от германците и вежливо ще ограничи Турция в проникването й в югоизточна Европа… За мен, подкрепената от САЩ Полша, пазеща Северно-европейската равнина, Словакия, Унгария и Румъния, пазещи подстъпите към Карпатите, ще предотвратят, това от което Съединените щати трябва да се боят най-много – съюзът между Русия и Германия плюс Западна Европа. Ключът е … Интермарум.”

Казано е „Блажени са верующите!”, на български език – „Гладна кокошка – просо сънува”. Това, че интермарумът щял бил да спре инвазията на Турция към европейския югоизток е толкова смехотворно, че ще го оставя без всякакъв коментар. А това, че Полша ще се заеме да пречи на съюза Германия-Русия, па макар и с усилена американска помощ е повече от съмнително.

Ще се изненадам много ако поляците не са си научили урока по история. Да си между Германия и Русия в географията е зла, трагична участ. Но да си срещу Германия и Русия е признак на нелечимо суицидално разстройство.

Очевидно, Джордж има нужда да се поразходи между Прибалтика и Черноморието, за да научи, що е то Румъния, Словакия или пък Унгария и както сам се изразява, „и може би и България”….

 

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За орела, рака и щуката

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

 

 
На 14 юли представители на телевизия СКАТ и партия ВМРО официално внесоха в Народното събрание подписка за провеждане на референдум против влизането на Турция в ЕС, скрепена с подписите на триста и трийсет хиляди български граждани. Нито една от големите медии не отрази събитието, дори с два реда. Това бе ужасяваща демонстрация на цензура в „демократична” България.

Гледам и не мога да повярвам на очите си.
Когато един бандит напердаши друг в някой нощен бар… или не, ще дам друг пример, когато Цветан Цветанов цъфне в сутрешния блок на някоя от комерсиалните телевизии и в навъсения си стил съобщи, че нощес се е провела поредната операция „Гербери” и са окаушени дузина врагове на закона, цялата медийна кохорта в държавицата ни, поне седмица след „събитието” съобщава „новината” на челно място, публикуват се разследвания, анализи, канят се за коментари всякакви „публични” личности… И така до следващата полицейщина(като фактът, че един по един до седмица-две повечето окаушени биват пуснати на свобода удобно се премълчава, забутан някъде долу по вътрешните страници)…
Но когато 330 000 разгневени българи заявят с трите имена, ЕГН и саморъчния си подпис че изискват да бъде чута волята им по въпрос от жизнена национална сигурност – това не е новина, не е предмет на словоохотливи анализи, то е предмет на национално медийно затъмнение с нищо не различаващо се от смрадливото деяние на живковата власт, скрила от народа стоварващата се върху него чернобилска радиокативност.
Ето това се случи в държавата България през десетата година на третото хилядолетие след Христа. Независимо, че съм един от малкото автори, които почти непрекъснато се занимават и занимават аудиторията си с тоталното промиване на мозъци и престъпно социално инженерство във века на комуникациите, седях, наблюдавах случващото се, т.е. неслучващото се и не можех да повярвам на очите си, уважаеми читатели! Защото едно е да правиш исторически анализ през години и десетилетия вече назад или теоретично да прогнозираш бъдещето, а второ, трето и четвърто е да се сблъскаш челно с мерзостната наглост на онези, които се изживяват като кукловоди на цял един народ.

Нещо повече. На 12 юли пред Анадолската агенция българският външен министър Николай Младенов заяви, че България била последната държава, която ще се противопостави на влизането на Турция в ЕС, а министър-председателят Бойко Борисов, заяви практически същото, но включвайки в числото всички балкански държави-кандидатки – също без всякакви условия от наша страна! На последвалата декларация на ВМРО с искане за незабавна оставка на външния министър, нямаше никакъв отзвук, нито коментар.Тотална информационна блокада.
Впрочем, не съвсем. В сряда, 14 юли, по всички медии изпълзя пуснатия от българската редакция на радио Дойче Веле, коментар на Александър Андреев, журналист, наемен служител на германската медиа, в който той твърди, че „поредните изблици на „патриотизъм“ в контекста на подписката срещу турското еврочленство вредят много на България”. Това, естествено, се появи навсякъде, угоднически поднесено като менторство от последна инстанция.
За Александър Андреев, който е не повече от послушен изпълнител на мръсна политическа поръчка срещу България, нещата са относително ясни – Андреев е от много години на щат във федерални германски служби; прословут е с публично демонстрираното си безродие – по собственото му признание: „Родината е там, където са приятелите ми. А те са по цял свят.“, което, честно казано, ми звучи повече като гузна съвест на човек, превърнал родоотстъпничеството в професия. Още повече, че явно са замесени и лични мотиви, ще ви цитирам още едно негово признание: «…Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин…».
Това е очевидно тъжната история на един типичен безотечественик, опитващ се да убеди най-вече себе си, че човекът не е дърво и не му трябват корени. Друг е въпросът обаче, защо германските му работодатели са му разпоредили подобна поръчка. Въпросът е абсолютно резонен, като се има предвид, че позицията на Германия, както впрочем и на Франция, е категорично против приемането на Турция в ЕС, което е факт на пръв поглед, стоящ в пълно противоречие с възложената на Андреев медийна поръчка.
Но само на пръв поглед. Истината е, че Германия, особено след гръцката криза, а преди това ирландската и чешката обструкции на Лисабонския договор, е твърдо решена да упражнява стоманен контрол в съвсем буквално заплашения от разпадане ЕС. По тази причина икономическият и политически гигант на Европа за вбъдеще възнамерява да не допуска никакви самодейности, особено на навалицата от нови членове на ЕС, дори когато обективно ходовете на малките държави съвпадат с геополитиката на Германия. Германците нямат нужда от «помощ», на която не контролират нито обема, нито хронологията, нито симетрията.
Колкото до думите и делата на министър Николай Младенов, държа да ви припомня, че въпросното лице, бивш програмен директор на соросовата фондация «Отворено общество», не изразява и не отстоява по никакъв начин каквито и да било български интереси, което впрочем се отнася и за цялото правителство на ГЕРБ, което бе доведено на власт като проект «Глобална България» на Джордж Сорос и неговата фондация «Отворено общество». За самият финансов спекулант Сорос е характерно същото безродие, за което говорихме по отношение на германския наемник Андреев…
Тоест, виждате уважаеми читатели, как се събират отново нишките в една и съща точка – имперска американизирана глобализация срещу национален суверенитет, подчинена на хищни икономически интереси. За това става дума. Не забравяйте – винаги когато става дума за нещо друго всъщност, говорим за икономика! Винаги когато говорим за геополитика си представяйте всъщност, геоикономическите интереси на глобалните играчи.
Точно това обяснение със сигурност биха дали като оправдание и нашите властимащи – нищо не можем да направим, ние сме малка страна…
И това със сигурност не е вярно, още една лъжа. Защото веднага можем да дадем за пример Гърция, която вече десетилетия държи на каишка Македония, която също е добро и послушно американско другарче, но гърците са го хванали другарчето за гушата и не му дават да гъкне, ни за НАТО, ни за ЕС. Като в същото време и благодарение на този корав натиск и неотстъпчивост измъкват всякакви благинки от патовата ситуация! И това не е единствения пример за хитра, добре премерена политика. Ако вземем за пример самата Турция, бихме могли цял капитален труд да сътворим, само за дипломацията на сегашните неоосманисти – Ердоган-Давутоглу-Гюл. Ненапразно Йохан Галтунг ги сочи за пример за висш пилотаж, като посочва, че Обама-Клинтън са смешно неадекватни в геополитиката в сравнение с тях.

Въпросът с влизането на Турция в ЕС е ключов за България.
Същото се отнася и за Македония в ЕС и НАТО, и за Сърбия в ЕС. Това е единствения шанс за крайно отслабената ни държава, да поиска паритетни отношения с тези си три мили комшийки, използвайки лоста на ветото по отношение на приемането им в евросъюза. Нещата са много прости – отварянето на границите ни с Турция ни заплашват с пълно поглъщане – и икономическо и етническо и културно. За мен все пак основното е икономическата хегемония, като се има предвид, че и сега икономиките ни са несъизмерими, а турски икономически субекти вече фактически притежават значителни ареали от най-добрата ни обработваема земя. Падането на европейските бариери за Турция, да не се залъгваме, ще доведе до буквалното изкупуване на страната ни от 16-та най-голяма икономика в света – Турция е член на Г-20! Всичко това, разбира се, ще доведе от своя страна до мощна турска имиграция у нас откъм страна, средната възраст на чиито жители е 28 години! Има ли смисъл да ви излагам повече аргументи, че големият губещ от евентуално турско членство в ЕС е Българлия? Както казах, нещата са прости и всички глобалистки розови манифести са просто неуместни, когато коментираме тази съвсем мирна и много ефективна асимилационна схема. В този смисъл националната ни доктрина за сигурност би трябвяло с две ръце да прегърне идеята за референдума. Това обаче не става. Защо? Защото, първо, ние нямаме такава доктрина и второ, тези, които трябва да я провеждат, не служат на националните интереси, а на задокенските имперски кръгове, които ги подкрепят в окопаването им във властта и продължаващия грабеж на държавата в полза на частни банкови сметки.
Истината е, че при една ловка политика с картата за референдума могат да се постигнат изключителни ползи за България без дори особено много да се влошават отношенията с когото и да било. За съжаление управляващите в България, правителство след правителство, демонстрират един външнополитически управленски дефицит, прогностична импотентност и липса на всякакво въображение. При това е ясно, че не е необходимо българската обструкция на турското членство в ЕС да продължава вечно – достатъчни са двайсетина години през които Турция ще прескочи пиковото си геополитическо представяне и ще влезе в естествения цикъл на всеки етнос след толкова взривен възход – демографската криза. Модернизацията и замогването на турското общество води със себе си всички ефекти на развитите общества – рязък спад на раждаемостта, какъвто ефект вече, макар и слабо видим, е наличен. Бедните раждат 7-8-10 децата, заможните «просветени» семейства не искат и да чуят за повече от 1-2 и в този миг колапсът започва…
Въпросът с Македония е поставен на една по-ниска плоскост, но е не по-малко животрептящ. Системната антибългарска политика на Скопие с годините, не само не отслабва, не само, не се обръща в приятелска и истинска добросъседска посока, но и се втвърдява! Фалшифицирането на историята стига до немислими «висини», както и цялостната национална идентичност. Този процес трябва да бъде спрян, а не поощряван. В някаква степен, аналогична е ситуацията със Сърбия. Да не използваме най-силния си инструмент, всъщност, единствения си инструмент, за да сломим една остра враждебност по западния вектор на близката чужбина е чиста проба национално предателство.
Нека ви обърна внимание, че влизането в европейския клуб само по себе си, не носи никакви ползи и подобрения в междусъседските отношение – и с Гърция, и с Румъния сме членове на този клуб, но да сте забелязали враждебността и, да го кажем с по-меката дума, нелюбовта помежду ни да е намаляла и на йота? Това е много просто и категорично поради това доказателство, че членството в ЕС не е панацея за решаване на национални проблеми. Следователно вето-инструментът е единствената останали ни възможност да упражняваме геополитически въздействия, докато не си стъпим на краката икономически и не постигнем пълна национална зрялост.
Нещо подобно да сте виждали в последните двайсет годинки по нашенско!? И няма да видите, освен чупки в кръста от нашите послушковци, които тръпнат да получат похвала от големите западни играчи и не смеят да кихнат без тяхно разрешение. Така се предават националните интереси, така България се е запътила към небитието. Или както казва проф. Евгени Гиндев: „Националните интереси не може да се измислят, те съществуват обективно и независимо от моментната политическа воля. Тя не може да ги промени, но може да ги пренебрегне. Тогава настъпват периодите на националните катастрофи.”
И въпреки тази смъртоносна глушина, която обгърна народната воля в опит да я удуши, аз съм убеден, че не бива да губим надежда. Напротив, все повече българи трябва да отхвърлят махмурлука на надеждата, че някой друг ще дойде да ни защити националните интереси. Никой няма да дойде. Сами сме сред вълци. Но сме живи! Това за мен е най-важният резултат от тази подписка, както и да се опитват да го смачкат този резултат софийските прислужници на западните господари.
Живи сме и както заяви журналистът Велизар Енчев от СКАТ в предаването си по темата:

„Показахме им, че има пробив в системата!”
Именно!


Изображение
 
Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/1025

Известният германски политолог и геополитик д-р Райнхард Хилдебранд е професор по политически науки в Берлинския Свободен университет. Смята се за един от най-добрите специалисти по проблемите на глобализацията в страната си. Анализатор на Центъра за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден. Професор Райнхард Хилдебранд е автор на няколко книги, по-извести от които са „Хегемонията на САЩ: глобални амбиции и залез”, „Борбата за статут на велика държава: Берлин като фокус на конфликтите между Изтока и Запада” и „Глобализацията и нейното влияние върху държавата и обществото”. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Марине Восканян и „Глобоскоп”.

-          Професор Хилдебранд, макар че някои определят току що приключилата 2010 като годината, в която започна излизането от рецесията, ясно е, че в глобален план причините за световната икономическа криза не са премахнати. Какво означава това за икономиката на ЕС?

-          На първо място, кризата показа, че основното противопоставяне вече не е това между отделните държави, а сблъсъкът между транснационалния финансов капитал и националните държави. Днес интересите на международния финансов капитал и на националните държави влизат в противоречие, тъй като първият се стреми да се избави от каквито и да било ограничения, докато държавите, напротив, се нуждаят от средства за социални разходи и разчитат да ги получат от бизнеса под формата на данъци и гаранции за съхраняване на работните места. В резултат се изправяме пред проблема с офшорните компании, когато посредством т.нар. „данъчни пристанища” огромен обем средства (от порядъка на десетки трилиони) избягват данъчното облагане. Искам да подчертая, че докато има достатъчно такива пристанища както в самата Европа, така и в другите райони на света, намиращи се под юрисдикцията на европейски държави (като Великобритания, Франция и Холандия), не можем да говорим за сериозна борба с това явление.

При това, позицията на транснационалните корпорации е откровено цинична и се изчерпва с „приватизацията на печалбите и социализацията на загубите”, т.е. те прибират печалбите, а гледат да прехвърлят дълговете на държавите. За съжаление, хората често не са наясно, какво точно означава това. Защото дълговете на корпорациите, поети от националните държави, в крайна сметка, ще трябва да се плащат от техните граждани. Те са последния адресат на въпросните дългове, а механизмът, с чиято помощ ще се реализира тази схема, е инфлацията и спадът на жизненото равнище.

Друг ключов механизъм на кризата са сложните многопластови дългове. Длъжници обаче, са не само обикновените хора и компаниите с непокрити и необезпечени заеми. Задлъжнялостта отслабва и цели държави, като ролята в този процес на глобалните финансови корпорации от Уолстрийт, никак не е маловажна.

Така, собствен принос за отслабване икономиката на ЕС имат американските инвестиционни банки Goldman Sachs и JP Morgan Chase. Именно те помогнаха на италианското и гръцкото правителства да прикриват растящата задлъжнялост на двете страни с помощта на твърде съмнителни деривативи (т.е. финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив – б.р.). Срещу тези парични вливания двете правителства заложиха бъдещите си приходи, в гръцкия случай например, приходите от летищата и лотариите. След 2001, Goldman Sachs помагаше на Гърция да прикрива финансовия си дефицит. Скоро след влизането на страната в еврозоната, тази банка зае на гръцкото правителство няколко милиарда долара, при доста тежки условия. На всичкото отгоре, сделката беше оформена като валутна транзакция, т.е. като валутен суап, а не като заем.

Известният германски икономист Роберт фон Хойзингер несъмнено беше прав, обвинявайки бившия финансов министър на Германия Тео Вайгел, че също се е занимавал с подобни „мистификации”. Подобно на гръцките управляващи, Вайгел търсеше начини Германия да може формално да отговаря на критерия за дела да държавния дълг от националния БВП, установен от валутния съюз, продавайки акциите на телекомуникационната и пощенската компания на държавната банка KfW. Нещо повече, един от наследниците му – Ханс Айхел, повтори същия трик през 2005. За разлика от южноевропейските си колеги обаче, нито Вайгел, нито Айхел, нито другите германски политици, ангажираха в тези операции американските инвестиционни банки и хеджови фондове, т.е. не им предоставиха инструменти за влияние върху икономиката и политиката на ЕС, нито пък мощни лостове, които тези банки можеха след това да използват за спекулативни атаки срещу платежоспособността на страните-членки на Съюза и стабилността на еврото, реагирайки деструктивно на мерките на ЕС за усилване на контрола над финансовите транзакции и пазари.

-          На практика, става дума за това, че глобализацията на финансовите капитали води до отслабване на националните държави?

-          Без съмнение. Глобалните банки и транснационалните корпорации разполагат с все повече възможности да влияят върху икономиката и политиката, докато държавите губят тези възможности. Същото се случва и в сферата на икономическата и политическа теория. С помощта на медиите и частните научни институти, независимите от държавата структури могат доста успешно да влияят върху общественото мнение и научния дискурс, последователно принуждавайки държавата да отстъпва от много позиции, при това чрез съвсем законни и демократични процедури.

-          Германия е ключова държава за ЕС. Благодарение на мощната си икономика, в момента тя „тегли” всички изоставащи членки на Съюза, включително и България. Възможно ли е обаче, в условията на сегашната икономическа криза, да възникнат някакви заплахи за целостта на ЕС, както и за процеса на възстановяване на германския суверенитет?

-          Не, това е напълно изключено. Целостта на ЕС е политически проект. Освен това, икономическото положение на Германия в ЕС не бива да се разглежда едностранчиво. Наистина, като една от силните държави в Съюза, Германия „плаща” за изоставащите европейски икономики. В същото време обаче, тя разполага там с големи пазари за пласмент на собствената си продукция и възможност да използва евтина работна ръка, като изнася в тези страни някои свои производство, например автомобилните си заводи. Освен това, следва да се прави разлика между интересите на германския бизнес, от една страна, и обикновените германци, от друга. Бизнесът винаги се интересува най-вече от печалбата. И, ако схемите на европейската икономика отслабват Германия, от гледна точка на държавния бюджет, но, в същото време, дават възможност на германските компании да печелят, те ще подкрепят тези схеми.

В същото време, както вече споменах, не бива да се игнорира и позицията на германското население, което за пореден път плаща за кризата, губейки част от доходите си, оставайки без работа и т.н. Ще напомня, че Германия съвсем наскоро приключи с изплащането на репарациите за Първата световна война. Тоест, ако кризата се окаже не само тежка, но и продължителна, Германия наистина ще бъде принудена, за сметка на собствените си граждани, да „вади от блатото” останалите европейски страни. При подобно развитие действително можем да станем свидетели на сблъсък между общественото мнение и позицията на германските политически и бизнес елити.

- Как оценявате влиянието на САЩ върху ЕС? Защо в книгите и статиите си говорите за „маргинализация” на ЕС на световната сцена?

- Макар че на думи САЩ винаги декларират заинтересоваността си от един силен Европейски съюз, очевидно е, че няма как да се получи „две в едно”: т.е. едновременно да има и силен, и управляем ЕС, в който САЩ да разполагат с два ключови лоста за икономическо и политическо влияние – тясното сътрудничество между Лондон и Уолстрийт и игрите с амбициите на новите „източни” членки на Евросъюза и настройването им против старите „западни”.

Отношенията между САЩ и Европа доста се промениха след разпадането на Съветската империя. По време на студената война, Европа и САЩ играеха заедно, обединени от общия си страх от Съветите. Но и след 1991, когато в западноевропейските държави нарасна осъзнаването на собствената национално-държавна идентичност, не станахме свидетели на

Фалиралата банка Lehman Brothers

сериозни опити от страна на европейските правителства да напуснат „западния геополитически триъгълник” САЩ-Западна Европа-Япония. Макар че големите европейски държави се опитват да преформулират отношенията със САЩ, те, както и преди, се самовъзприемат не толкова като отделни държави, колкото като интегрална част от „западния проект”.

По времето на Клинтън, западноевропейските страни често се оплакваха от специалния статут на Великобритания, която се самоопределяше като част от британско-американската хегемония и се противопоставяше на континентална Европа, действайки като своеобразен проводник на американските интереси в ЕС. Последните години обаче показаха, че много континентални европейски държави също са започнали да разглеждат себе си и своето място в света през призмата на трансатлантическото партньорство, определяйки привилегированите отношения със САЩ като жизнено необходими. По-трезвата визия за трансатлантическите отношения се наложи едва през последните две години, когато Европа се сблъска с тежките последици от глобалната икономическа криза, възникнала по вина най-вече на САЩ. Европейските страни би трябвало да осъзнават, че лоялността им към Вашингтон, води до отслабването на ЕС. Което, на свой ред и имайки предвид нарастващото влияние на Китай и Индия в глобалната политика, води до изтласкването на ЕС, като световен играч, на заден план, т.е. до маргинализация на позициите му.

Смятам, че ЕС все още би могъл да промени тази ситуация, ако започне по-твърдо да отстоява позициите си и, в частност, като подкрепи съпротивата на Европейския парламент срещу неравноправните споразумения, натрапвани му от САЩ – например, споразумението, предвиждащо на американците да бъдат предадени огромни масиви конфиденциална информация за банковите преводи през системата SWIFT (смята се, че то цели да улесни борбата с международния тероризъм – б.р.), като принуди британското правителство ясно да дефинира позицията си към ЕС и като формулира обща европейска финансова политика. Но най-вече, като укрепва позициите на Съюза като единна общност, на основата на Лисабонския договор, изключвайки възможността една европейска държава да „играе” срещу другите. И, разбира се, необходимо е да се формулира нова европейска идентичност.

-          Какво означава това? Нима, в момента, Европа не е наясно със своята идентичност?

-          Когато, през февруари 2010, берлинският Институт „Джон Кенеди” организира конференция на тема „Отношенията между САЩ, Китай и ЕС”, един от участниците в нея – професорът по история от Пекинския университет Ван Съ, отговори по следния начин на въпроса, защо оценката за ЕС, като геополитически играч на световната сцена, е толкова ниска: „защото в момента ЕС страда от недостиг на идентичност”. А това означава и на възможност да се държи независимо. Но, ако Китай разглежда ЕС като „младши партньор” на САЩ, очевидно ще предпочете да решава най-важните въпроси директно с Вашингтон, както и да гради икономическите и бизнес-отношенията си с всяка отделна страна от ЕС, а не със Съюза, като цяло.

Трябва да отбележа, че макар извън Европа европейците, общо взето, са наясно със своята идентичност, на фона на другите култури, вътре в ЕС засега е рано да се говори за подобна обща идентичност. Очевидно е, че тя не може да се основава на национален или религиозен принцип. Мнозина имигранти, живеещи в Европа, отдавна са се превърнали в европейци, по своя мироглед и начин на живот, въпреки, че не са родени на континента.

Сигурен съм, че в основен елемент на формирането на нова европейска идентичност следва да се превърне отказът от взаимните обвинения за неуспехите на ЕС и формулирането, по пътя на дискусиите, на обща визия за нашето минало. В тази връзка, мога да дам за пример положителния опит на самата Германия. Докато не дискутирахме открито Втората световна война, националното съзнание на германците беше „разкъсано”. Постепенно обаче, се научихме, вместо да премълчаваме миналото си, да го приемем, т.е. да „проговорим”. Това даде възможност на Германия да стане наистина демократична държава.

Сега е необходимо същото да се случи и на общоевропейско ниво. Иначе сме обречени, при появата на всеки проблем, страните-членки на ЕС да си отправят взаимни обвинения. Така например, сравнително наскоро, гръцки депутати се опитваха да аргументират претенциите си, че Германия трябва да плати дълговете на Гърция, като компенсация за окупацията и през Втората световна война.

При това, ако говорим за идентичността на индивидуално равнище, ясно е, че глобализацията много сериозно ерозира европейската култура. Култът към материалния успех води до това, че младите хора се ориентират към „най-изгодните” професии, без значение дали те отговарят на призванието и интересите им. Дори когато избират някоя хуманитарна научна специалност, те гледат тя да се „изплаща”. Поне според мен, качеството на теоретичното университетско образование в Европа доста се влоши, т.е. вече не можем да говорим за някаква кой знае колко значима роля на интелигенцията. Мнозина нямат елементарно понятие за това, какво означава да бъдеш гражданин, а изборите все по-често се превръщат в шоу.

И все пак, вярвам, че Европа ще се съхрани като социална и културна общност. Убеден съм също, че не религиозните или националните ценности, а именно възможността да се води открита демократична дискусия, е крайъгълния камък в сградата на европейската идентичност.

- Да се върнем на темата за новата глобална посткризисна икономика. Кои, според Вас, са основните и характеристики?

- На първо място, това са поредицата мерки за регулиране на финансовите пазари. Финансовите институции следва сами да поемат рисковете, свързани с дейността им, а не да ги трансформират в безсрочни задължения, за които, дефакто, никой не отговаря. Необходима е по-голяма прозрачност в дейността на държавните инвестиционни фондове. Трябва да бъдат ограничени възможностите за спекулации, в рамките на т.нар. къси продажби („short selling”). Налага се постепенно да се намали броят на офшорните компании. Онези, които ръководят финансовите корпорации, следва да носят персонална отговорност за действията си, т.е. практиката, която наблюдаваме напоследък –  световната икономика затъва в кризата, а милиардните бонуси на топ-мениджърите продължават да се изплащат, трябва да бъде прекратена. Освен това, следва по-добре да бъдат защитени правата на обикновените работници и служители.

Самата система на „глобалното казино”, в каквото се е превърнала съвременната световна икономика, се гради на постепенната ерозия и ликвидиране на „държавата на благоденствието”. Когато реалният икономически ръст е само няколко процента, дивиденти и печалби в размер на десетки проценти могат да бъдат получени само чрез спекулации и, в края на краищата, за сметка на редовите данъкоплатци и ограничаване социалните разходи на националните държави. Именно в това виждам основния проблем, тъй като е доста малко вероятно, че по всички споменати по-горе пунктове може да бъде постигнат консенсус между европейския модел на „континенталния” капитализъм и американския финансов капитализъм. Тоест, западният проект се оказва „разделен” по тези основни направления. А това означава, че глобалната икономика и светът, като цяло, се оказват в много нестабилна ситуация, което, както и в миналото, може да доведе до нови конфликти, включително и военни. Задачата на здравомислещите политици от двете страни на Атлантика е да не допуснат подобно развитие.

Макар че регулирането и реформирането на финансовия сектор са изключително важни, от решаващо значение си остава реалната икономика. За континентална Европа и Германия, в частност, възможността да бъде даден нов импулс на реалната икономика зависи от икономическото сътрудничество в Евразия. Германският износ за Китай вече надхвърли по обем този за САЩ, а ЕС се превърна в най-важния търговски партньор на китайците. При това, основите на стратегическата преориентация към Евразия бяха заложени от ЕС още преди сегашната финансово-икономическа криза, която само засили тези тенденции.

Лично аз виждам в задълбочаването на тенденцията към сътрудничество и коопериране и възможност за оздравяването на глобалната икономика, и път към налагането на многополюсен световен ред, който е единствената алтернатива на сегашната крехка геополитическа стабилност, под чиято повърхност тлеят изключително остри конфликти.

 

“ Ние не пикаем във вашите пепелници,

затова, моля, не хвърляйте фасове

в нашите писоари.”

Кърт Вонегът

„Бог да ви поживи, мистър Роузуотър!”

Като за начало ще попитам: „Кой щат на Америка сме”? Трудно ще се намери някой да успее да даде смислен отгорор...

Да си дойдем на думата. За пореден път амбасадорът на Щатите, който продължава да го играе генералгубернатор в собствената ни родина се разгърна, в национален ефир с всичка сила.

Преди да пристъпя към „събитието” ще задам няколко въпроса:

  • Как си представя Уляна Пръмова американският посланик в Анкара да се появи по турска телевизия и да започне да съветва Ердоган, да не правят ортаклък с Русия в енергетиката?
  • Или как си представя посланикът на САЩ в Белград да съветва Борис Тадич за енергийните проекти на Сърбия, като му налага мнението на Белия дом?
  • А в състояние ли е да си представи Пръмова как американският посланик в Германия отива в тамошна телевизия и започва да дава напътствия на Меркел?

И в трите случая въпросните господа биха били изритани с шутове от държавата!

Става дума за суверенни държави, каквато ние явно не сме...

А дали Елена Поптодорова би отишла да притиска Обама да не налага санкции на Иран? Или пък да седне да настоява пред Хилъри Клинтън да бъдат изведени индианците от резерватите?

Тук му е мястото на един цитат от интервю на Кърт Вонегът в списание Плейбой”:

На въпрос: Кой е прицелът за перото на сатирика днес?

Вонегът отговаря: Тъпанарите.

А ние уважаваме и ценим Вонегът... И често го цитираме, особено на американци.

Какво се случи в предаването „Денят започва” днес...

В началото на разговора, водещият Марин Маринов обясни как български младеж, Петър Владимиров Димитров, влязъл в американското посолство за интервю за студентска бригада в 13 часа, на 12 май, след което приятели, и негови близки казват, че повече не са го виждали!

Не е художествена измислица, а факт! Така започна интервюто на Марин Маринов, в БНТ днес, на 19 май с американския посланик, изживяващ се като генералгубернатор на поредния щат на САЩ, България. Името му е: Джеймс Уорлик. Мирно, за почееест!

/Та когато премиерът Борисов е зает, на малкия екран в последно време го замества американският посланик, за да запознае гражданството с поредните тезиси за развитие на щата България.

В началото на разговора Уорлик благодари, че е поканен, въпреки, че в този правителствен мандат, се явява в националната телевизия вече „по право”. Да не се лъжем и да не си прави някой илюзии, че сме страна-членка на Европейския съюз! В Брюксел може да си мислят така, но това, както казваше баба, си е техен проблем. – бел. Л. М./.

Оказва се, че младежът Петър Владимиров влязъл на 12 май в посолството и според камерите на посолството, напуснал сградата! Ами да беше донесъл видеозаписа, бе Уорлик! Че да повярваме, въпреки, че на компютър без проблем може да се изфабрикува и че Фидел Кастро им е напуснал посолството!

Питаме Уорлик: ако действително Владимиров го е напуснал, тогава защо цяла седмица близките на изчезналото момче го търсят и не го намират?

„Имаме негова снимка на изхода на посолството” – потвърди Уорлик.

Абе, Уорлик! Снимка може да ти монтира всеки малчуган от обикновено българско училище! Или интернет клуб. Хайде, холан!

Цитирам този случай, за да е ясно – как някъде влизаш и после уверяват близките ти, че имат снимка как си излязъл, но тебе те няма! Няма!

Това между другото...

А сега за 25-минутното интервю на генералгубернатора на щата България, Джеймс Уорлик по националната телевизия:

Водещ: В студиото сме с Негово превъзходителство посланика на САЩ у нас Джеймс Уорлик. Добро утро. Здравейте. Благодаря ви, че приехте поканата ни. Енергетика, евентуален интерес от американска страна към големите енергийни проекти у нас. Възможни американски инвестиции в условията на икономическа и финансова криза в световен мащаб. Състояние на съдебната система, има ли промяна? Това като рамка на разговора, като теми, които бих желал, така, да засегнем с вас. В началото искам да ви попитам обаче за един друг случай. Българското общество е доста, така, доста чувствително във връзка с изчезнали хора, защото не е единствен случай. Български младеж, Петър Владимиров Димитров, след интервю за студентска бригада в САЩ в американското посолство в София, влиза в посолството в 13.00 часа на 12 май, след което приятели, близки негови казват, че не са го виждали. За вас този случай ясен ли е?

Джеймс Уорлик: /превод/ На първо място отново да ви благодаря, че ме поканихте пак във вашата програма и се радвам да говоря с вас и пред вашата аудитория. Но по отношение на изчезналото момче ние сме много притеснени. Той, да, дойде за интервю в посолството и ние имаме заснети кадри на нашите камери, че е напуснал сградата. Оттам насетне не сме сигурни какво се е случило с него. Ние продължаваме да сътрудничим, да общуваме със семейството и каквато помощ можем да предоставим, ще го направим.

Водещ: Тоест излязъл е през същото място, откъдето е влязъл. Ясно е, че това е той, безспорно.

Дж. Уорлик: Това, което знаем, е, че имаме негова снимка на нашите камери на изхода, затова знаем, че е напуснал сградата на посолството, но оттам нататък нямаме как да знаем какво се е случило с него.

Водещ: Добре, има ли интерес от американска страна към големите енергийни проекти в страната и през българска територия - "Набуко", АЕЦ "Белене", евентуално седми блок на АЕЦ "Козлодуй"?

Дж. Уорлик: Да, ние имаме силен интерес за инвестиции в енергийния сектор в България и има американски фирми, които вече инвестират във връзка с енергия от вятъра, а също така има интереси за инвестиции към соларна енергия. В тези области Америка има много модерни технологии и аз съм сигурен, че американските компании ще търсят и други такива области. Но също така имат интерес и в много други сектори, не само енергетиката.

Водещ: Възможно ли е американска компания да стане например доставчик на ядрено гориво за бъдещата АЕЦ "Белене"?

Дж. Уорлик: Да, възможно е. Има стъпки, които трябва да бъдат предприети не само за евентуалното снабдяване на "Белене", но също така и с оглед "Козлодуй". Ние вярваме, че е от полза за диверсификацията на енергийните източници, ако България разгледа опциите за осигуряване на различни доставчици на енергия, включително и на този сектор.

Водещ: А според Вас трябва ли да бъде обвързано, логично ли е да се обвърже лицензирането и доставката на американско ядрено гориво със строежа примерно на седми блок на АЕЦ "Козлодуй", трябва ли да вървят в пакет?

Дж. Уорлик: Смятам, че трябва да се разглежда въпросът стъпка по стъпка. Има стъпки, които могат да бъдат предприети от българското правителство, да видят дали алтернативни горива могат да се използват за ядрените централи и ние окуражаваме българското правителство да търсят алтернативни източници на такова гориво. И всъщност разбираме, че министърът на икономиката и енергетиката се интересува силно от този въпрос и ще продължи да го анализира. Що се отнася до бъдещо строителство, свързано с "Козлодуй" или "Белене", тук вече става дума за нещо, което ще бъде правено в бъдеще. Има все още решения, които трябва да бъдат взети от страна на българското правителство.

Водещ: Според вас, понеже тече дебат дали е необходима или не АЕЦ

"Белене", строителството й, има различни оценки. Според една това е гьол или езеро за шарани, не знам на английски как ще прозвучи това. Според други е проект номер едно в Европа. Вашето мнение какво е? Необходима ли е АЕЦ "Белене" за България, според вас?

Дж. Уорлик: По отношение на "Белене", както за всички енергийни проекти в България, този проект трябва да се анализира на базата на своята икономическа обосновка и дали е разумен проект. И ако икономически има смисъл, тогава трябва да се реализира този проект. Но също така трябва да се анализира с оглед осигуряване на енергийна сигурност. Решенията, които се вземат сега за "Белене" и по отношение на енергийните проекти, ще се отразят на бъдещето на енергийния сектор в България и решенията са изключително важни, защото залогът е много висок. Както съм казал и преди, изключително важно е за България да разнообрази енергийните си източници. Това е валидно за всички страни, също така и за САЩ, не само за България. САЩ не трябва да са зависими изцяло и единствено от Близкия изток за доставките на петрол. И по същият начин и България не трябва да е зависима само от един източник или от една страна за своите енергийни доставки. Ние насърчаваме българското правителство да разглежда опциите за разнообразяване на енергийните източници. Аз съм се изказвал редица пъти пъти по въпроса. Има, съществуват алтернативи, включително и за снабдяване с газ, и трябва да се анализират внимателно. Има и възможности за реализиране на проекти с Гърция, Турция, Румъния и дори и със Сърбия. И това всичко са варианти, които трябва внимателно да се обмислят и решения да бъдат взети, за да може да се осигури диверсификацията на източниците. Това е важно за България и за региона.

Водещ: В чисто геополитически план този проект, АЕЦ "Белене", както и други - "Южен поток", Бургас - Александруполис, противоречат ли на интересите на САЩ в региона? Тревожи ли ви руската активност в тази област тук?

Дж. Уорлик: Не, тук не става дума за Русия. Всъщност, ние искаме България да има добро сътрудничество и силни взаимоотношения с Русия и включително и в енергетиката. И това също е свързано с въпроса за осигуряване на разнообразие на енергийните източници, за да може България да не разчита само на един източник. Но вижте, съвсем ясно е, че България ще е зависима от Русия по отношение осигуряване на енергия за дълъг период от време занапред. Това, което обсъждаме в момента, е да се изгради едно бъдеще, когато има разнообразие на енергийните източници и на разумни решения в тази област, и смятам, че българското правителство е съгласно с това.

Водещ: Не би ви притеснило евентуално отпускането на 2 милиарда евро от руска страна, инвестирането в тази централа? Защото е ясно, че е проблем финансирането на централата. Това не би ви притеснило, така, чисто геополитически пак говорим?

Дж. Уорлик: Това трябва да се прецени. Всеки проект, включително и "Белене", трябва да бъде оценен на базата на неговите положителни параметри. Това включва да се оценят разходите, свързани с него, и съответно положителният резултат от този проект. Това, което бих добавил по темата за "Белене", е, че аз разбирам, че българското правителство търси чуждестранни инвеститори за проекта. Не знам дали това е атрактивен проект за инвестиции, но понастоящем не съществуват потенциални инвеститори, които да са заявили интерес. И аз бих казал, че не става дума за икономически изгоден проект, поне не на този етап.

Водещ: Според вас не е изгоден проектът?

Дж. Уорлик: Не, просто казвам, че фактът, че не е привлякъл чуждестранни инвеститори, намеква за това, но това може да се промени в бъдеще, разбира се.

Водещ: Добре, сега като заключение по тази тема ще загуби ли България, ако не се реализират тези проекти - "Белене", "Южен поток", Бургас - Александруполис, или?

Дж. Уорлик: Това, което България трябва да направи, е да разработи един план за енергетиката за своето бъдеще. Трябва да има стратегически поглед и насока накъде ще върви в бъдеще и конкретен план как да се реализират тези стратегически решения. Понастоящем има много идеи, които съществуват, свързани със снабдяването с газ, алтернативна енергетика и т.н., но няма конкретен план, който да е налице, и затова насърчаваме правителството да разгледа опцията за разработването на конкретен план за начина, по който ще действа занапред. Това е важен въпрос за България и правителството не трябва да изключва ядрена енергетика като опция и нито "Белене", но трябва да се разработи разумен план. И за да се постигне това, разбира се, трябва да има експерти. Българското правителство трябва да може да разчита на истински експерти, на които да може да разчита както за техни икономически и финансови анализи, и енергиен анализ. Но също така е много важно да се осигури прозрачност по отношение на такъв вид проекти. Много проекти за съжаление в областта са били разработвани, договори са били сключвани зад закрити врата, но всъщност трябва да има прозрачност, договорите трябва да са публични, българите трябва да знаят колко ще струва, какви инвестиции ще се правят. Затова моето послание е да се разработи план, да се гарантира, че... разнообразие на енергийните източници и да има публичност по отношение на тези проекти и плановете, свързани с тях.

Водещ: Г-н Уорлик, преди повече от месец вие направихте много категорична констатация, че над съдебната система у нас виси облакът на Красьо Черния. Разсеяха ли се през това време, през този един месец, облаците или... над правосъдието или още повече се сгъстиха?

Дж. Уорлик: Все още остават въпроси, свързани със съдебната система. Но нека на първо място да кажа, че преобладаващата част от съдиите са честни, добре квалифицирани за своята позиция професионалисти, съдии. Но фактът е, че има и корумпирани съдии. Но въпросът не е дали има такива, а как ще се справите с тях, и това е въпросът, пред който е изправена България понастоящем - как ще се справите с корумпираните съдии. И как ще осигурите тези съдии да са достатъчно квалифицирани за позициите, които заемат. И в тази именно насока трябва да се реализира реформата, защото всички искат да видят на тези позиции да има добре квалифицирани и честни съдии и това съставлява основата и устоите на правовата държава. И се радвам, че и понастоящем тече много ползотворен дебат във връзка със съдебната реформа.

Водещ: Според вас в състояние ли е съдебната система сама да се изчисти от този проблем или, образно казано, някой отвън трябва да издуха облаците от съдебната система?

Дж. Уорлик: Не. Това е въпрос, пред който са изправени толкова много страни. България не е уникална в тази насока, свързана с реформи в съдебната система, случвало се е и в САЩ, и на други места в Европа. И аз съм уверен, че българското правителство и българският народ ще предприемат необходимите крачки, за да може да се осигури една съдебна система, която защитава правата на гражданите и която осигурява възтържествуване на правосъдието.

Водещ: Под вятър отвън имам предвид изпълнителната власт, идеята да се проверяват висшите магистрати от службите, от Държавната агенция за национална сигурност, примерно като достъп за класифицирана информация. Тема, по която в съдебната власт е много чувствителна. Според вас това добра идея ли е - изпълнителната власт да проверява кадрите на съдебната, или това ще наруши нейната независимост?

Дж. Уорлик: Да, смятам, че това е много чувствителен въпрос тук, особено с оглед миналото на България, и българското правителство е това, което трябва да вземе... в тази насока. Но смятам, че съдебната система трябва да е абсолютно независима и не може да бъде повлиявана от изпълнителната власт или други сили. Една независима съдебна система означава, че тя може да взима независими, справедливи решения. И каквито и да е мерки да са необходими за осигуряване наличието на честни съдии и осигуряване на правосъдие, тогава такъв вид реформи трябва да настъпят в България.

Водещ: Евентуална намеса или кадруване от изпълнителната власт би създала рискове от злоупотреба, така ви разбирам?

Дж. Уорлик: Това, което трябва да разбирате, е, че трябва да има две конкретни стъпки. Що се отнася до тези съдии, за които има доказателства, че са участвали в корупционни схеми, трябва да бъдат изправени пред съда, за да се разбере дали са виновни или не. Също така трябва да има система, чрез която да се гарантира, че новите съдии, които биват назначавани, са добре квалифицирани и честни. Аз не знам конкретика относно кои са механизмите, които най-добре ще функционират в България, но това са две стъпки, които ще гарантират, че системата... съдебната система ще функционира добре за в бъдеще.

Водещ: А според вас какво да се прави със съдиите, които формално не са нарушили закона, но определено имат проблем с морала? Имам предвид последния, така, с вашата терминология да се изразя, облак, облак от Приморско - роднини на висши съдии, които са получили право срещу символични цени да строят. След това някои от тях са разглеждали дела на общината, която е давала тези терени. Един е продал имот, построен по този начин, на бизнесмен, чието дело е гледал. Формално те не са нарушили закона, но по отношение на морала явно има проблем.

Дж. Уорлик: Всеки случай е различен и трябва да бъде разглеждан на базата на фактите. Ако тези дела трябва да влязат в съдебна зала, тогава трябва да бъдат представени пред съдия, но в тези случаи бих казал, че наистина имам изключително уважение към г-н Пенчев, защото знам, че той прави всичко, което му е по силите, в полза на страната. И има и други, които разглеждат съдебната система от един свеж поглед, и смятам, че това е много важно за страната, защото няма едно-единствено решение, една-единствена рецепта, която за една нощ да създаде съдебна система в България, която да е перфектна. Това, което е необходимо е продължителни усилия за справяне с проблемите. И необходимо е да се поставят етични стандарти за съдиите и да се гарантира, че всички съдии ще спазват тези етични правила. Но както казах, това не може да стане бързо. Трябва да има продължителни усилия в продължителен период от време.

Водещ: Специализиран съд необходим ли е според вас за разглеждане на особено тежки дела, свързани с организирана престъпност?

Дж. Уорлик: Ние смятаме, че специализираните съдилища са един много полезен инструмент. Виждали сме създаването им в други страни и смятаме, че биха функционирали добре и тук. Фактът е, че има проблем с организираната престъпност и корупцията, и това, разбира се, са много сложни дела, случаи, които изискват специализирани познания. Не всички съдии имат тези специфични познания, за да могат да разглеждат тези дела и да осигурят правосъдие. Затова решение евентуално е да се създаде такъв вид съд и смятам, че това е разумно решение. Знам, че съществуват и разговори относно създаване на специализирани състави, а не конкретен специализиран съд, това също е опция. Но това, което сме видели, където има такива способи в страни, които е трябвало да се справят с такива проблеми като организирана престъпност и корупция, там с