Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

Танкове, мародери и избягали затворници, протестиращи, над 100 души убити,

От Кайро за БНТ разказа Анатолий Нанков, който е помощник-треньор на футболен отбор ЕНППИ: “...Тук където живеех има охрана... Банките са затворени, който можа изтегли пари от банкоматите и напазарува... Не напускаме домовете си... Хората дежурят на групички, никой не смее да излиза... имаме връзка с нашето посолство, имаме уверенията на нашия външен министър, че има вероятност да се организира един самолет, един полет за всички живеещи българи... по наши данни около 300 човека живеят и работят в Египет... би било хубаво да се приберем в България докато положението не се успокои....”

Ще евакуира ли МВнР българските граждани от Египет?

От включване на министъра на външните работи Н. Младенов в предаването на БНТ научихме, че цял ден заседавал на 30 януари кризисен щаб, МВнР имало план за евакуация на нашите сънародници от Египет, съобщи министър Младенов. “Предстои да има още едно съвещание и да в координация с останалите страни от Европейския съюз вече да преценим дали има нужда да се вземе решение за евакуация на българските граждани... след два часа аз съм в Брюксел, където започва заседание на Европейския съвет на министрите на външните работи, където много внимателно ще обсъдим ситуацията в Египет...

При какви обстоятелства ще се задейства кризисния план за екакуация на българите от Египет попита Жени Марчева министъра.

Младено отговори с неясно мрънкане, че полицията вече действала на места, но движението все още е ограничено поради полицейския час... Кога и как ще се пристъпи към процес на евакуация да бъде зависело от много фактори, включително и от възможността да бъде изпратен самолет на място, включително и да бъдат придвижени българските граждани, които биха искали да се върнат в България... Младенов посъветва българите да установят връзка с българското посолство, тъй като от 30 януари започнал процес на регистрация... така щяло да се види колко българи искат да се завърнат в България... Предстоял нов преглед на ситуацията и тогава щяло да се вземе окончателно решение...

А липсата на възможност за комуникация, телефонните връзки са нарушени, интернетът е спрян, как си представя Младенов, че българите, намиращи се в Египет ще могат да се свържат с посолството и как в случай, че все пак се свържат – ще имат възможност да се придвижат до посолството на България?

Истината е, че Младенов и сие

Какво чака  Европа да се случи в Египет?

В тази посока се случва поредица от показателни събития:

В съобщението израелските лидери подчертават, че „интересът на Запада” и на „целия Близък изток е подкрепата за стабилността на режима в Египет”. „Затова трябва да се спрат публичните критики срещу президента Хосни Мубарак”, подчертава съобщението, което е било изпратено в края на миналата седмица.

Военното радио на Израел коментира съобщението като критика към САЩ и Европа, които не подкрепят режима в Египет.

Правителствата в Европа имат интерес от това северноафриканските режими да продължат да съществуват от гледна точка на икономиката и сигурността, пише австрийският вестник „Ди Пресе”, което предопределя очакванията за срещата на външните министри на ЕС на 31 януари в Брюксел, т .е. само време и пари ще губят дипломатите в обсъждане на ситуацията в африканската държава.

Президентът Хосни Мубарак назначи ново правителство и смени шефа на разузнаването – а това са действия, които не се вършат на изпроводяк.

В същото време ситуацията в Египет се усложнява от факта, че египетските военни вече показват, че не искат да подкрепят режима на Мубарак.

Основните пътища в Кайро се контролират от бронирана техника, военните се опитват да спрат грабежите, но не пречат на действията на опозиционерите, които искат оставката на президента.

Египет вече беше напуснат от много представители на политическия и бизнес елит, като само в Дубай в неделя, на 30 януари са кацнали 19 частни самолета от Кайро. Появиха се съобщения и за спешното напускане на страната на Гамал Мубарак, син на президента и негов най-вероятен приемник, коментира “Независимая газета”.

Докато се правят опити да се укрепи режима на Мубарак, излезе информация в английския “Гардиан”, че телевизия “Ал Джазира” е забранена в Египет.

Шестима журналисти от телевизия “Ал Джазира” са били арестувани, като са им били взети камерите и другите уреди за излъчване, съобщи изданието, позовавайки се на кореспонденцията на сателитния канал ТВ Обединени Арабски емирства, от кореспондента Дан Нолан, който също е бил задържан, но успял да пусне в Twitter информацията си за ареста.

“Четирима войници влязоха в нашата стая...” – започва кореспонденцията на Нолан, който пише, че е било сигурно, че арестуваните журналисти ще бъдат депортирани от Египет.

Шестима от арестуваните журналисти са били изведени от хотел “Хилтън” навън, като са им е била иззета апаратурата.

Часове по-късно бе съобщено, че журналистите са освободени, но апаратурата им е задържана, съобщи отново “Ал Джазира”, която има английски вариант на сайта си.

Египетските власти обвиниха телевизя “Ал Джазира” в подстрекателство към бунтове и я спря за територията на страната. “Ал Джазира” описа спирането си като акт, предназначен за ограничаване на свободата на словото, и като цензура за заглушаване на гласа на египетския народ. Телевизията направи всичко възможно това да стигне до различни държави по света.

“Ал Джазира”, която е собственост на емира на Катар предаде вълненията и протестите, които избухнаха в страната обективно.

“Гардиан” съобщава, че неговия репортер Джак Шенкер е бил нападнат и арестуван миналата седмица, докато кореспондента на “Таймс”, Джеймс Хилдер и бил бит и също задържан миналата седмица, през уикенда.

Повече от дузина журналисти са били арестувани в Египет във връзка по време на протестите, цитира данни и организацията “Репортери без граница”.

Закриването на “Ал Джазира” е нагло нарушение на основното право на египтяните да получават информация за кризата в своята страна е заявил Мохамед Абдел Дайем, програмен координатор за Близкия Изток и Северна Африка в Комисията за защита на журналистите.

*       *       *

“Бъдещето на Близкия Изток ще се решава в Кайро” пророкува “Индипендънт”.

Промените в кабинета, които обяви египетският президент Хосни Мубарак в събота са козметични – смененият ръководител на разузнаването стана вицепрезидент, а бившият министър на военновъздушните сили стана премиер, пише изданието. И точно тези двамата положиха основата на военен режим, наред със съществуващото извънредно положение и улични протести.... Ако армията и президентът бяха обединени, те щяха да бъдат обединени в безсилието си – пише “Индипендънт”.

Защото както и в Тунис, забележително за протестите е, че нямат лидер – фокусът е върху враждебността към продължителното управление на Мубарак, коментира вестник "Индипендънт", пренебрегвайки, че един от лидерите на опозицията е Мохамед ел Барадей, египетски дипломат, бивш генерален директор на международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Носител на Нобелова награда за мир за 2005 г. заедно с МААЕ. Именно ел Барадей заяви пред протестиращите, че опозицията не презнава решенията, които е взел на 25 януари Мубарак със смяната на кабинета.

“Ние искаме падането на режима” написаха на плаките протестиращите. Много от излезлите на улицата обявиха, че са против връзките на Гамал Мубарак, сина на президента с милионери и политици магнати, тъй като зад тези връзки прозират амбициите Гамал да наследи президентството от своя баща.

Президентът назначи нов кабинет в опита си да потуши продължаващите улични протести, съобщи Ал Джазира. – Египетското въстание заплашва Израел коментира “Ал Джазира”. Опозицията призова на протест за вторник, 1 февруари, но тази нестабилност стана причина САЩ и ЕС да настояват за реформи пред новото правителство, сформирано от Мубарак и народното въстание, което вече е факт, тъй като страната е парализирана, има убити, армията не се намесва, а полицията работи вяло и на места. В тази обстановка, позицията на ЕС и САЩ, да се предупреждава за опасност от екстремизъм си е чиста проба ослушване в ситуацията.

Инвеститори прехвърлят стотици милиони долари от страната от началото на протестите отбеляза “Ал Джазира” – предстои общонационална стачка.

Египетският президент Хосни Мубарак отговори на милионите, искащи оставката му, като заповяда на армията да въведе ред на всяка цена. И веднага в обхванатите от безредици египетски градове започнаха да стрелят снайпери. Кръв заля бреговете на Нил, пише „Российская газета”.

Въпреки комендантския час, войниците не само не разгониха тълпата, но на места се сдружиха с нея.

Властта все по-осезаемо се изплъзва от ръцете на Мубарак.

Въпреки суетенето на Аштън, която не за първи път показва, че е фигурант в европейската дипломация, който чака сигнали от САЩ, баронесата демонстрира  и че е безсилна  да реагира на сериозен международен проблем...

Посолството на Германия в Кайро евакуира част от персонала си и други германски граждани, живеещи в Египет, съобщава радио „Дойче веле”.

Около 140 германци са били откарани на летището североизточно от Кайро, което през последните дни е пълно с чужденци, искащи да напуснат страната.

Рано тази сутрин от летището във Франкфурт е излетял самолет, който да прибере германците от египетската столица.

Френските компании „Франс телеком”, „Лафарж” и „Креди Агрикол” са започнали евакуация на своите служители от Египет, където вече седмица продължават протестите с искане за оставката на президента Хосни Мубарак, предаде РИА Новости.

В неделя строителната компания – производител на цимент „Лафарж”, реши да евакуира част от чуждестранните си служители заедно с техните семейства. В египетския отдел на компанията работят около 70 чужденци от 25 страни.

Банка „Креди Агрикол” в неделя започна да връща във Франция своите служители и техните семейства. Около 10 души са останали в Египет, за да може банката да продължи своята работа.

Днес „Франс телеком” обяви, че започва евакуация на служителите си.

Около 2400 американци са поискали да бъдат евакуирани от Египет, предаде АФП.

Първите 42-ма американци, които бяха евакуирани ня 31 януари с чартърен полет, са пристигнали в Кипър. САЩ и още няколко страни от ЕС са поискали Кипър да служи за транзитен център за евакуираните граждани.

В момента няколкостотин американци се намират на летището в Кайро.

Италианският производител на цимент „Италчементи груп”, най-големият производител в Египет, прекрати производството си и в петте си завода в Египет, поради растящото напрежение в страната, предаде АФП.

„Производството временно е спряно. Фабриките са обезопасени, а компанията продължава да следи ситуацията”, съобщава представител на фирмата.

„Италчементи груп” през почивните дни е евакуирала около 100 свои служители и членовете на техните семейства.

Пет самолета на турските авиолинии бяха изпратени в Епгипет, за да евакуират турските граждани, за да приберат турските граждани, желаещи да напуснат страната. Няма шикалкавене, няма условие за регистрация в посолството на Турция, за да се преценяло колко турци искат да се върнат от Египет...

Не една или две европейски държави-членки на ЕС и държави, които не члевуват в общността изтеглят свои граждани, работещи в Египет. Гърция и Швейцария вече го сториха. В същото време баронеса Аштън се ослушва е не е наясно как трябва да се реагира на кризата в Египет. Тя призова новото правителство на Мубарак за преговори с опозицията – което засега означава, че Аштън приема новия кабинет за легитимен.

А от Брюксел ослушването мина в редиците на българското МВнР и поради тази причина само слушаме за заседания на кризисен щаб, подкани за регистрация на постоянно пребиваващите в българското посолство в Кайро, но самолетите още не са излетели за египетската столица.

В 18 часа българско време външният министър съобщи, че евентуално на 1 февруари ще излети за Египет самолет, за да прибере българи, които са изявили желание да се върнат в родината....

В най-новият анализ на тексаската частна разузнавателна агенция Стратфор се търсят новите реалности преди разпада на Евросъюза, но американските интереси се представят чрез смехотворни ефвемизми

Няма да се спирам надълго и нашироко на въпросният анализ, който във всички случаи е интересен най-малкото за да откриеш какво всъщност не искат да си признаят от Стратфор. Ръководената от Джордж Фрийдман частна разузнавателна агенция е известна с две неща, едно от които е, че е много близка с Пентагона, а второто, че има навика да развива собствени геополитически концепции, характерни преди всичко с бликащата от тях пожелателност и твърде малко реална фактология върху която да се очаква реализация.

В дадения случай се разглежда станелият вече очевиден центробежен процес в ЕС, чрез плъзналите като метастази по тялото му регионализации.

Представям ви вижданията на тексаските анализатори, защото са твърде любопитни:


1) Германска сфера на влияние – Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватска, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Това ядро на еврозоната не губи от немската конкурентноспособност, или пък е зависимо от германската търговия за икономическия си разцвет и не е непосредствено заплашено от развиващите се интензивно отношения на Германия с Русия. Финландия пък не се притеснява от възстановяването на Русия и предпочита внимателния подход на Германия пред агресивния подход на съседите си Швеция или Полша. На своя ред Унгария, Чехия и Словакия са най-загрижени в тази група от сближаването на Германия с Русия, но не колкото Полша или балтийските държави.

2) Нордическият блок – Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези държави, преобладаващо не участващи в еврозоната като цяло са враждебни към възстановяваща се Русия. Балтийските държави се виждат като сателити на нордическата група, в частност на Швеция, което създава проблеми с Русия. На Германия се гледа като на кокурент. Финландия прелива както тук, така и към Германия, според изгодата.

3) Вишеград плюс – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България. В настоящия момент, Вишеградската група принадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Унгария не се чувстват толкова заплашени от Русия, колкото Полша и Румъния. Но не са доволни и от близостта на Германия с Русия. Полша не е достатъчно силна за да води икономически тази група. Друго освен коопериране в сигурността държавите от тази група няма какво да си предложат за момента

НЕИЗБЕЖЕН КОМЕНТАР:
Ето така се прави класическа манипулация, в дадения случай в областта на геополитическия анализ. Представя се интересна цялостна разбивка наситена с много достоверни факти и логични изводи и ни в клин ни в ръкав се представя нещо желано за реалност и то минава между другото, истинното!

Вишеградска група няма, уважаеми читатели! Просто няма. Има Вишеградска четворка, която освен някакви по-чести политически контакти, а отскоро и решение да се създаде обща военна структура за отбрана под командването на Полша, друго няма. И в нея членуват Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Затова е четворка, а не тройка или седморка да речем. И както е видно, първите три са под плътната икономическа хегемония на Германия. Колкото и да търсите в архивите някакъв знак за участието в една или друга степен на Румъния и България във въпросния Вишеград, няма да намерите такова нещо. И тук възниква въпросът – тези от Стратфор за маймуни ли ни вземат? Нещо такова, драги читатели, нещо такова. Усукана манипулация, представяща мечтаното за реалност. Да го повторим ясно и точно – Румъния и България не са имали и нямат нищо общо с Вишеградската четворка!

Нека сега аз ви представя третата група в този списък със сфери на влияние:

3) Вишеград плюс, не а всъщност – Американска сфера на влияние – Полша, Румъния и България. Единственото общо между тези държави е че са новите троянски коне на САЩ в Европа, иначе нямат нито сериозен икономически обмен, нито пък кой знае колко близки политически или културни връзки. И ако в Полша проамериканизма е чисто прагматичен и се подклажда от дълго вряла антируска, че и антигерманска истерия, то в България по-специално става дума за класическо продажничество на политическия псевдоелит, който продава и предава родината срещу сребърници и облаги, без в това да е намесен и грам геополитическа мисъл за бъдещето на България.

Останалите сфери на влияние можете да проследите и сами по представената карта. Обърнете внимание, че има и Турска сфера на влияние и кой е в нея….

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

Както е тръгнало, Македония може и да кандиса за проблема с името, като отстъпи, само и само, за да влезе в НАТО и Европейския съюз! Днешната преса в западната ни съседка се върти около тази дилема, като ту обвинява политиците си, ту двойнственото отношение на Брюксел към темата.

И това се случва след като Скопие попита на страниците на „Утрински весник”: „Колко струва битката за името?”, „Прехвърля ли се битката за името от дипломацията към парите?”,  „Колко струва войната в двете страни и най-вече колко струват техните лобистки групи”?

Дилемата за спора с името е била отворена от вицепремиера Васко Наумовски, който посочил, че Докладът на Центъра за стратегически и международни студии от САЩ е финансиран с гръцки пари. Изявлението предизвика бурна реакция, тъй като Центъра работи за една от най-влиятелните политически групи в света, с 220 члена и огромна мрежа на университетски сътрудници, които анализират и коментират различни теми за предлагане на мнения и решения, по въпроси свързани с сигурността, регионалната стабилност, икономическата интеграция. Сред тези сътрудници са такива имена като: Хенри Кисинджър, Джеймс Шлезингър, Уилям Коен, Збигнев Бжежински и други големи умове и авторитети от външната политика на САЩ”, съобщи вестникът.

Преди два дни министърът на външните работи на Германия Гидо Вестервеле се срещна с македонския си колега, Антонио Милошоски, на която среща Милошоски в търсене на подкрепа по спора за името е заявил, че за да бъде деблокирана македонската евроинтеграция и тръгне процесът на присъединяване е необходимо да бъде приложен словенско-хърватският подход – спорът за името с Гърция да бъде решаван паралелно с преговорите за членство в Съюза. Вестервеле се е въздържал от пространни коментари и е посочил от своя страна, че е необходимо Македония да поддържа диалога с Гърция.

Милошоски се е опитал да представи пред Вестервеле спорът с името с Гърция като локален и двустранен, но е признал в същото време, че позицията на Македония е двустранните проблеми да не се внасят в ЕС. Милошоски не е пропуснал в типичен за Скопие стил да напомни, че „този принцип важи за някои, за други не”, визирайки Гърция.

Манипулациите и подмятанията са като слънцето и въздуха за скопските политици. В деня, в който Вестервеле се срещна с Милошоски, пресата не пропусна да припомни, че официална София бави отговора по Споразумението за добросъседски отношения.

От мига, в който гръцкият премиер Георгиос Папандреу заяви, че бъдещето на Сърбия е в ЕС и страната трябва да се присъедини към Европейския съюз час по-скоро политиците в Скопие развиха невиждана активност. Като за начало неназовани техни дипломати припомниха, че София мълчи, пет месеца след като получи забележките от Македония за Споразумението за добросъседски отношения.

„Все още нямаме отговор, а от българското Министерство на външните работи заявяват, че все още разглеждат забележките и се консултират”, заявили от македонското МВнР за „Утрински весник”.

„Въпреки, че и двете страни са мълчаливи, отказа на България да обяви дали ги приема или не е сигнал, че не харесва отговора. Очакваше се той да бъде доставен при посещението на президента Георги Първанов в Македония в края на август, но това не стана. Отговор няма да има и през есента, тъй като българският премиер Бойко Борисов няма да посети Македония”, коментира вестникът, цитиран от Агенция „Фокус”.

„Споразумението за добросъседство България го представи като продължение на Декларацията за приятелство, подписана от двете правителства, в което се избягва споменаването на македонски език и нация. Според мнението на експерти, София настоявала на копиране на временното споразумение между Македония и Гърция, с които България, с междудържавен договор, ще обвърже Македония с определени гаранции, които ако не бъдат изпълнени ще й позволят да упражнява натиск или да наложи вето за членството в НАТО и ЕС.

В предложеното споразумение от България имало 21 точки, от които шест са били спорни за Македония. От македонското МВнР не искали да открият какъв отговор са доставили, но според запознати с българското предложение не можело да се говори за изграждане на отношения на добри и еднакви помежду си съседи. За това говорел и текстът, според който ще се изграждат двустранни отношения върху факта, че България е член на ЕС и НАТО, а Македония е страна със стратегическа цел в тези организации”, пише „Утрински весник”.

Познатата агресия на Скопие е като циклофрения, ту избухва, ту спира най-неочаквано. То не бяха подигравки, че българите решавали проблема с раждаемоста с даването на гражданство! То не беше забраната македонски граждани да влизат в страната с коли с българска регистрация, ако не са пререгистрирани до крайния срок – 30 септември! То не бяха изпълнения, че България искала да регистрира ракията си като свой национален продукт!

От 1 октомври, петък, македонските митничари започнаха да спазват правителствената разпоредба за пререгистрация на автомобилите и много македонски граждани бяха принудени да оставят личните си автомобили от българската страна на границата, тъй като не очаквали, че веднага ще се въведат строгите мерки, още повече, че таксата за пререгистрация била твърде висока за редовите македонски граждани. Мярката не се отнасяла само за колите с българска регистрация, но и за тези с регистрация от други европейски държави.

Що се отнася до ракията, за регистрацията на която щели да претендират освен Македония, и Сърбия, и Унгария, и Словения! Според Страхина Гюрчанин, ръководител на Групата за национална марка, „ракия” било общо название на този вид продукт и трудно би било да бъде защитен на национално равнище, а още по-трудно – на световно.

Няма обяснение защо западните ни съседи непрекъснато си измислят някакъв филм и ни вкарват в него, вместо да решат проблемите си с името например.

„Гърция изразходва много енергия и дипломация за това кой е виновен за липсата на решение в спора за името, вместо да се съсредоточи върху това как да стигнем до по-близки позиции”, заяви преди време македонският външен министър Антонио Милошоски, според електронното издание Кирилица.

Всъщност изразходването на енергия и дипломация и въртенето на празни обороти е приоритет на Скопие, а не на официална Атина, но типично за политиците на Македония е да прехвърлят върху чужд гръб собствената си непохватност в международните отношения.

Новата тема на македонската преса е предположението, че политиците им се опитват Македония да получи покана за членство в ЕС и НАТО и дата за преговори с ЕС с името БЮРМ, но го правят като тренировка, за „вътрешна употреба”! В. „Време” пише, че „С това управляващите целят да създадат впечатление, че са посветени на решаването на проблема, докато според анализатори ставало дума за наивна кампания.

Темата за започване на преговори и вземане на дата с името БЮРМ присъства и в останалите македонски ежедневници.

„Утрински весник” нарича използването от Македония на името БЮРМ в усилието да

„пробие” блокираните възможности за преговори и членство в ЕС и НАТО като „план Б”.

„Не може изведнъж да се извади от джоба такова предложение. За да бъде приемливо за международната общност, трябва да има определени условия и да бъде подготвен теренът за това”, заявява неназован дипломатически източник за изданието.

„Битка на два фронта” така определя вестник „Нова Македониjа” инициативата на политиците от Скопие да се „промъкне” страната в преговорния процес за ЕС и НАТО.

Историята с използване на сегашното име на държавата като временно за преговорния процес, дойде от президента Георге Иванов и министърът на отбраната Зоран Коняновски, които първи заявиха, че Македония може да стане член на ЕС и НАТО с името БЮРМ.

След това заявление, международните представители в Македония призоваха страната да води по-активна политика за решаване на проблема с името, а словенският посланик Алан Бергант препоръча: „Македония да вложи максимални усилия и да бъде по-активна в искането за намиране на компромисно решение с Гърция.”

Все в тази посока в. ”Нова Македониjа” отбеляза, че страната води битка за името на два фронта, От една страна водела преговори, а от друга - съдела Гърция пред Международния съд в Хага.

Единственото издание, което припомна как в действителност стоят нещата е „Вечер”, който цитира американският посланик Филип Рийкър, според когото на срещата на върха на Алианса в Букурещ, позицията на Алианса била ясна -  страната не може да получи покана, докато не реши проблемът с името.

Има логика в това, Македония за седне на масата на преговори за ЕС и НАТО с името БЮРМ, още повече, че тя присъства официално в ООН с него. И тук идва закономерният въпрос: а какво ще правят българските политици, които избързаха по съвет на официален Вашингтон да признаят Македония с това име и първи?

Във българското Министерство на външните работи прекрасно знаят, че страни, докато България и САЩ, признават самонаименованието на държавата Република Македония, на името на историко-географската област, но други като Гърция и повечето страни от Европейския съюз, използват името Бивша югославска република Македония /БЮРМ или FYROM от английски - the Former Yugoslav Republic of Macedonia/, което се използва за временно наименование на държавата, до разрешаване на текущия спор за нейното име.

Освено това съществува уточнение, че името е временно и западната ни съседка е приета за член на ООН под името БЮРМ.

БЮРМ или Република Македония е кандидат-член на НАТО и на Европейския съюз, който замрази от 1 януари 2007 г. приемането на нови членове за неопределено време Заради спора за името на Република Македония с Гърция, на 3 април 2008 г. в Букурещ, страната не получи покана за членство, докато този въпрос не бъде уреден между двете държави.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1138-der-spiegel-gernmasnkata-ikonomika-zalaga-na-putin

Фатален удар в греда на Диего Форлан запрати Уругвай на четвърто място, а Германия  се класира трета. Това е резултатът от малкия финал „Германия – Уругвай”, който се игра за бронзовите медали на Световното първенство. Ще припомня, че южноамериканският отбор загуби във вторник от състава на Холандия с 2:3, докато германците катастрофираха неочаквано с Испания при резултат 0:1.

Срещата за бронза започна 21.30 часа българско време на стадион „Нелсън Мандела Бей” в Порт Елизабет.

Горчивината от резултата на срещата ще го тормози дълго Диего Форлан, тъй като малко преди крайния сигнал на съдията и последвалия пропуск от удара в греда, не друг, а Форлан  вкара своя пети гол на Световното първенство, и Уругвай поведе с 2:1 срещу Германия. Надеждите на Уругвай за победа траяха точно 6 минути, когато във вратата на сините германците вкараха изравнителния гол. И докато зрителите вече се бяха настроили за равен мач, продължения и даже дузпи, в 83-тата минута Кедира разстреля вратаря на Уругвай с трето попадение. Изравняване така и не се случи поради фаталното оцелване на греда от Форлан...

Националите на Германия излязоха срещу отбора на Уругвай с подмладен състав за бронзовите медали на Световното първенство в ЮАР. За държава с традиции и медали във футбола, като Германия, този мач е по-скоро друбой между изгубилите Световното първенство, написа "Bild".

Изданието призова треньори, играчи и фенове  да отсрамят страната си с един финален щурм, за да защитят честта на германския футбол. Интересна подборност е, че на мача няма да се появят голяма част от националите, тъй като те ще бъдат заменени от млади и не толкова опитни футболисти, отбелязва изданието в своята днешна публикация.

„Der Spiegel” е далеч по-остър към националния отбор по футбол, като отбелязва, че след перфектно свършената работа преди началото на фаталната среща с тима на Испания /0:1/днес според изданието отборът на треньора Йоги Льов излиза в двубоя за третото място срещу Уругвай като „за едно голямо нищо”!

„Der Spiegel” не пропуска да припомни, че системата на Льов е работила добре, докато срещу Испания всичко приключило. „Причината – липса на гол” – уточнява изданието. Днешната среща „Der Spiegel” коментира по следния начин: „До този момент опитът за практикуване на красив и привлекателен футбол действаше и даваше търсения ефект, но след това всичко приключи. Едва ли за някой в щаба срещата днес не е причина по-скоро за чувство на разочарование, отколкото за каквато и да било радост”.

Коментарът на "Die Welt" пита директно: „Какво очакваме от мача с Уругвай и очакваме ли го?” „Има ли смисъл тази среща и кой ще я наблюдава въобще, тепърва предстои да разберем. Дотук наставникът Льов по-скоро не демонстрира някакво желание за изява, което кара хората да се замислят дали въобще е нужно да гледат какво ще се случи. Още повече, че участие в двубоя няма да вземат някои от основните ни футболисти. Интрига по-скоро няма”, коментира изданието, цитирано от агенция „Фокус”.

„Die Zeit” направо е разтревожен: „Отборът на Германия, с който участваме на Световното първенство, е явно все още доста млад, за достигането на световния футболен връх”.

Ще има ли продължения и дузпи след двете полувремена 0 двата отбора трябва да дадат отговора, както и кой ще се класира трети на Световното в ЮАР. Тази вечер предстои да научим.

ЗАЩО ОЩЕ ПОВЕЧЕ МИ СЕ ГАДИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ИЗМЕТ!

• Защото елементарната справедливост изисква или в Германия цигарите да струват 20 лв или в България да струват 1.60 лв
• Същото се отнася до алкохолните напитки, енергийни продукти /моторни горива и горива за отопление – бензин, дизелово гориво, електричество, природна газ, въглища и кокс/.
• Всичко това е последствие от така наречените „минимални нива на акцизите” в евросъюза, които и бързо и сигурно убиват българската икономика и вече доведоха народа до просешка тояга.

Справка: Минимални нива на акцизите в ЕС – Директива 92/12/EC

Стока                                         акциз
етилов алкохол                          550 евро/хектолитър чист алкохол
цигари                                       1.28 евро на кутия
оловен бензин                           421 евро/1000 литра
безоловен бензин                      359 евро/1000 литра
дизел                                        302 евро/1000 литра

„Тази година правителството трябва да повдигне въпроса за промяна на общата политика за акцизите на ЕС и задължително минималните прагове на акцизите трябва да останат в историята“. С тази позиция излезе НИС на СДС. Според партията, ако отпаднат минималните прагове на акцизите, това ще доведе до по-ниски цени на горивата за домакинствата и бизнеса, ограничаване на контрабандата на цигари, горива и алкохол, по-конкурентна икономика и по-високи доходи на гражданите. „Ще поискаме България да направи коалиция, заедно с останалите страни от Централна и Източна Европа за това всяка страна в ЕС сама да определя акцизното си облагане. В противен случай ЕС ще изостава от останалия цивилизован свят. Ако европейските страни не са склонни на подобна стъпка, от СДС предлагат акцизът да зависи от средната работна заплата в дадена страна. Средната заплата в Германия е 5 пъти по-висока от средната работна заплата в България, така че и минималният акциз в България трябва да е 5 пъти по-нисък от този в Германия.

АЙДЕЕЕ, ОТКРИХМЕ ТОПЛАТА ВОДА!

В лето 2011-то синята кохорта от голямото болшевишко роене’90 изведнъж откри, че близане на евро задници усмъртява народа. Не става ясно обаче, защо „Тази година” правителството трябвало да повдигне въпроса за акцизите в ЕС. Тази години, господа е 2011, а ситуацията не беше по-различна и по времето, когато иванкостовото правителство с комсомолски плам в сърцата устремно дърпаше България да я навре в ЕС. Въпросната директива за минимални нива на акциза, както е видно и от заглавието й е от далечната 1992-ра! С други думи, всички правителства, които ударно тласкаха родината ни към новото й неоколониално битие са били великолепно информирани какво точно ще се случи след влизането ни в ЕС – влизане осъществено без всякакви условия и без нито един акт на адаптиране и на европейското законодателство към специфичните условия на България.
Знам, че надутите и надупени евролизачи гръмогласно ще пробват тутакси да се изхилят в байганьов стил, сиреч – я, какъв съм невежа! – и ще почнат много важно да обясняват, че това са смехории – ЕС не си адаптира законодателството към някой си! Който иска да влиза в евросъюза се нагажда към европейските правила…

Така ли? Ами тогава защо въобще трябваше да кандидатстваме за влизане в ЕС? За да харчим процентно в пъти повече за производство, отопление, транспорт и прочее при една напълно демонтирана икономика!? За да се превърнем окончателно в бананова република, на която опъват конците от презиращата я метрополия?

Повече от очевидно. И тук отново ще се върна на същината на попадането ни в ЕС.

ТЕ ПРОСТО НИ ЗАВЛАДЯХА

Вследствие на десетилетно промиване на мозъците с помощта на предателската ни политическа класа и комерсиалните медии, европропагандата създаде в мисленето ни стереотипи, които дори пред лицето на третата ни национална катастрофа, продължават да поддържат в масовото съзнание една лъжа, която днес не стои дори върху един-единствен аргумент. Лъжата за огромното щастие, което ни е налегнало вследствие на еврочленството ни. И независимо, че липсва и един дори аргумент, огромна маса българи и до момента като зомбирани повтарят, това което пералнята за мозъци им е инфилтрирала дълбоко в подсъзнанието – ние сме европейци, ние имаме привилегията да сме членове на Европейския съюз, ние пътуваме свободно в евросъюза (не чак толкоз свободно в шенгенската зона, ама карай!), ние можем да работим по Европа (в повечето случаи полунелегално), ние сме граждани на света…

В този зомбиран напев, разбира се, има толкова истина, колкото в напредничавата европейска максима – слънцето изгрява от Запада. Ние наистина сме европейци,

НИЕ СМЕ ИСТИНСКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ

Защото римската провинция Европа е създадена преди две хилядолетия в нашите южни земи и тъкмо тя дава името на континента.

Защото свободното пътуване, не е въпрос на членство, а въпрос на договаряне и сделки – може би трябва да съобщим на разпалените евроатлантици тъжната вест, че скоро и руснаците ще пътуват безвизово в Европа – успешно се водят преговори.

И защо, пита се в задачката, трябва да работим по Европа? Да, някой знаменит български професор може да ходи и да ограмотява по европейските университети, гениален български инженер да строи мостове над европейските долчинки, но защо стотици хиляди учители, строители, шофьори, преводачи, техници, граждани и селяни трябва да ходят да берат ягоди в Испания и марулки в Холандия и да ринат на говедата в Англия? Не е ли това случайно вследствие на факта, че същата тази Европа, с ентусиазираното участие на българските си маши, в това число и най-вече на сините правителства унищожи до корен българското земеделие и българската индустрия? Или в България не са расли приказни ягоди, без да бъдат поливани с бром и урина? Или е неизвестна в географския ни пояс марулята и никога не сме виждали говедо, та ако случайно го зърнем ще го сочим с ококорени очи, издавайки пъшкащи гърлени звуци?

Това е, уважаеми госпожици, госпожи и господа, тежката историческа участ на един народ, който не може да се отърве от навика си винаги да чака някой друг да дойде и да му реши проблемите, един народ, който не дръзва с един замах да обрише мръсната политическа пяна, която срамотно е полепнала по лицето му, замъглила е погледа му и къде с хитринка, къде с озъбване и най-вече с непоколебимо чувство на национално достойнство да озапти мерака на големите да му изпият кръвчицата.

Но се случи. А когато се случи подобно съдбовно надвиване, няма защо да се чудим, че половината народ продължава да е кьорав за простотиите борисови – когато си заврян в калта и ти натискат сурата в помията, хич не ти е до това дали те управлява пожарникар, милиционер или филанкишията; или някъде отстрани някъв синкав чакал се върти на сто и осемдесет градуса и уж съкрушено вие, че не трябва с подкован ботуш – такова, по врата на народа, по хубаво било с нещо по-меко, нещо – гуменка, пък може и домашен терлик…

• Архив за ‘Убий българина!"

Защо абсолютно никой в тази държава не произнесе гласно простата истина за оставането ни зад шенгенската бариера?

Българите остават второразредни граждани на Европейския съюз. Отпадането на шенгенската граница за нас се отлага за неопределено време. Това е темата на седмицата – колкото външно политическа, толкова и вътрешно политическа. Цялата медийна машина бълва глупотевина след глупотевина, изфабрикувани от пропагандните щабове, както на управляващи, така и на опозиция. За да се закърпи набързо най-грандиозния провал на правителството на Бойко Борисов от идването му на власт досега, но не само неговият. Защото мощният европейски шут беше старателно „подготвен” да се случи и от правителството на тристранната коалиция, а че и от това на величеството, да не се връщаме по-назад.

Да започнем анализа на ставащото с няколко от многобройните изключително ясни индикации в информационния поток, че България и бързо и сигурно се превръща в черната овца на Европа и то по една-единствена причина – едно след друго правителствата ни демонстрираха един откровен и пристрастен проамериканизъм, сякаш България е 51-ия щат на САЩ, а не държава-член на ЕС. Ако към това прибавим историческите политически каламбури с давност 20 и кусур години за 16-та република на СССР, напълно разбираемо е как традиционното раздразнение на европейските грандове се обърна в ожесточена решителност да наврат побърканата балканска държавица в миша дупка, да не споменавам едно друго още по-злачно място.

Късчета от мозайката

в. Ди Велт: „Мнозинството граждани на Германия са против членството на Турция в ЕС, съобщи в. „Ди Велт“, като се позова на резултатите от допитване до общественото мнение, направено от социологическия институт „Емнид“.
69% от германците са против приемането на Турция в ЕС.”
От документите на Уикилийкс: „…В разговор с европейски дипломати представители на САЩ са добили впечатлението, че кандидатурата на Турция за членство в ЕС е напълно безнадеждна. Отдавна Вашингтон се застъпва за Турция по този щекотлив въпрос, което дразни европейците.”
БТА/Дарик: Запитан за коментар на позицията на доскорошния френски посланик у нас относно приемането на Турция в ЕС, Борисов посочи, че посланиците понякога многократно надвишават правата си. Ако нашият посланик отиде и каже на президента Никола Саркози какво да прави, ще бъде изгонен от Франция, заяви Борисов, цитиран от БТА.
В края на мандата си френският дипломат призова България да сподели със своите партньори в ЕС официалната си позиция дали е „за“ или „против“ еврочленството на Турция, припомня Dariknews.bg.

Потокът от подобни съобщения в последните години е огромен, но дори да вземем само цитираните три, вече имаме достатъчно здрава база за солидни заключения.

Ще започна отзад-напред.

Борисов посочил, че посланиците понякога многократно надвишавали правата си. Ако нашият посланик бил отишъл да каже на президента Никола Саркози какво да прави, щял да бъде изгонен от Франция…
Нека да не се смеем, защото въпросът е прекалено сериозен, независимо, че аналогията с каубоя Уорлик, посланик на САЩ в България е направо утрепваща. Независимо, че въпросният американски амбасадор непрекъснато дава акъли наляво и надясно и най-вече на самия Бойко Борисов – да сте забелязали да е изгонен от България? Няма и да станете свидетели на подобен акт, независимо какви поучителни истории на тема „френският посланик” Борисов изключително охотно разправя на медиите. И тъкмо в тази проста ситуация в която политическият гьонсуратлък на българският премиер, двойният му политически аршин и вдъхновено нахалство са ни последната грижа, се крие разковничето на това, което ни се случва понастоящем.

За съжаление в ограничения обем на една статия не мога да представя и хилядна от аргументите на които се базирам, така че по-скоро ще изредя телеграфически основните стъпки на логическата верига от геополитически ходове, които доведоха до тези и много други събития.
След разпада на Съветския съюз, Ялтенските договорки за разпределение сферите на влияние бяха изконсумирани напълно. И дойде време за Малта – там бе начертано новото геополитическо разпределение. Русия се оттегли, а САЩ и Европа получиха България. След това последва нов пазарлък, като американците отстъпиха България на Европа, без съмнение с някакво условие – примерно, запазване на военно-стратегически позиции. Лавинообразното разширение на ЕС на изток промени визията в Европа по отношение на разпределението на стратегическите отговорности в полза на европейците, а приемането на България за член на ЕС беше ясен знак, че европриоритети у нас стават стопроцентови.

Но не би. Както подготвящата влизането ни в ЕС царска партия, така и тройната коалиция продължаваха за всяка своя стъпка да се допитват до Вашингтон. Това надупване пред американците при Бойко Борисов се превърна в пандемия.. И то не е особено изненадващо като се има предвид, че самата поява на ББ на политическата сцена бе един добре обмислен, ресурсно окапацитен предизборен проект на соросовия институт Отворено общество, реализиран на няколко етапа в периода 2002 – 2009 година, който успешно приключи с издигането на Борисов на власт през юли 2009-та. Т.е. ГЕРБ и ББ са чиста американска креатура. Оттук нататък, всичко е много просто и обяснимо. Под американско внушение и диктат цялата външна политика на България в последните година и половина се развива в хармония с американските, а не с европейските директиви. Това не се набива особено на очи, по простата причина, че в повечето сфери, американските и еропейските позиции съвпадат или са много близки.

В повечето, но не във всички! Няма да изреждам цял поменик от конфликти, а директно ще се спра на полюсно противоположните позиции, които това правителство зае спрямо членството на Турция в ЕС спрямо обединената позиция на Франция и Германия.

При сложната геополитическа игра, която двете държави – гръбнак на ЕС – водят по отношение на Турция, за всеки грамотен наблюдател бе ясно, че Турция е допускана до ЕС с привилигеровани икономически позиции, но – дотам. И Париж и Берлин многократно дадоха ясни сигнали, че за пълноправно членство на Турция в съюза и дума не може да става.

На фона на тази уморителна позиционна шахматна партия на големите играчи, Бойко Борисов и външният му министър започнаха да се надпреварват по повод и без повод да правят изявления и у нас и в чужбина, че България безрезервно подкрепя турското пълноправно членство в ЕС.

Тук няма да се спирам на катастрофалните аспекти от подобни декларации върху националните интереси на страната, това е друга тема. Въпросът е, каква бе причината ББ и правителството му да се пречкат като самоубийци в краката на европейските грандове, водейки не просто несъгласувана с Европа външна политика, но външна политика противоположна на европейската? Отговорът е повече от ясен – изпълняваха като троянски кон американска поръчка. Какво целеше тази американска поръчка съм писал нееднократно – безрезервна американска подкрепа за турското членство в ЕС, не заради босфорски сантименти на Вашингтон, а за да се поддържа нестабилност в евросъюза. Защото в крайна сметка, атлантическото приятелство си е приятелство, но на геополитическата сцена САЩ и ЕС са конкуренти във всяко отношение и съперничеството им с времето няма да намалява, а напротив ще расте.

И стигаме до крайната точка на този анализ – последствията не закъсняха – Бойко Борисов и сие завряха страната в мелницата на геополитическите гиганти, ставайки предатели на европейската си идентичност, вследствие на което България остава извън вътрешното пространство на ЕС, лишена тотално от доверие, а и сурово наказана.

Съчувствам на румънците, които го отнесоха единствено по причината че бяха придвижвани като процедура в пакет с нас.

Това е причината да се препънем и останем извън Шенген. Всичко останало са неграмотни медийни бръщолевения или още по-вероятно откровена и груба манипулация за да се скрие фактът че царят е гол.

Е да, ама той си е гол, с лъжи не можеш го облече!

● София пак проспа раждането на геополитическия слон Русия – Германия (- Франция) върху руините на ЕС ● Евразийската многоглава ламя ще катурне САЩ от световния трон

Малко на шега ще започна с това, че винаги ми е правило впечатление, че основните арийски белези за чистата германска раса, които хитлеристите изреждаха бяха: нордически тип, светлокоси, сметлооки… и разбира се, напълно съвпадаха с основните белези на руснаците. Тогава, по време на Втората световна война, някой с пълно право би изкоментирал – сбиха се арийците! Шейсет години по-късно, нещата са се извъртяли на 180 градуса и в съвсем обозримото бъдеще на нашата цивилизация вече ясно се вижда смяната на караула – започва да се изправя колос, какъвто светът не помни и пред който залязващата американска империя скоро ще козирува…

Тия дни, Джордж Фрийдман, шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас, чийто аналитичен капацитет особено много ценя, публикува статия в която отчаянието от мрачното бъдеще на Америка, дори не е прикрито. Нещо повече, развивайки глобалната си геополитическа хипотеза, Джордж, който не държи обезателно да посещава на място страни за които пише, този път е тръгнал да овършее Балтийско-черноморската дъга, „санитарен кордон”, известен като Интермарум, в това число Полша и Румъния.

Впрочем, нека оставим Джордж Фрийдман при напълно основателните му страхове и неприязън към Европа, превърнала се набързо в статията му в „европейски полуостров”(вероятно на суперконтинента Евразия) и да видим за какво точно става дума.

Открай време отношенията между Германия и Русия са сменяли редовно полюсите си водейки не един и два пъти до грозни и трагични събития в общата им история. Не върхът, а най-огромното падение в този смисъл беше сблъсъкът им през Втората световна война. Но като споменах за обща история, дори и най-повърхностен поглед би показал на всеки наблюдател, че развитието на двете европейски суперсили в голяма степен е било паралелно и много сходно, дори когато са били в антагонистична опозиция. Същият преглед би показал, че взаимната подкрепа, която са си оказвали през столетията е била много съществена и стратегически определяща. Ако за миг си позволим романтичен прочит на историята не можем да не отбележим, невероятното привличане между двете нации-държави, ако и през целия двайсти век да не са били никога в една коалиция, а винаги във вражески такива. Времето след падането на Берлинската стена обаче е дълбоко белязано със изключителна геополитическа и стратегическа близост от която, който може да гледа е видял израстването на новата яка стоманена ос Берлин-Москва. Да ви припомня напосоки някои от събитията, тенденциите и фактите от последните години:
• Германия и Русия имат интензивен обмен на политическа, икономическа и културна основа. Русия гледа на Германия, като на своя основен европейски партньор, като самата е изключително важен търговски партньор на Германия.
• Германия и Русия се кооперираха за изграждането на газопровода „Северен поток”, независимо от огромните критики и обструкции на другите европейци срещу Германия.
• Много германци, особено източните имат отлични познания за Русия, а немският език е твърдо на второ място по изучаване в руските училища, конкурирайки английския. През 2005 г. бе подписана германо-руската декларация за „Стратегическо партньорство в образованието, изследванията и иновациите”.
• Германия има тежка индустрия с големината и капацитета, достатъчни за да модернизират инфраструктурата на Русия. Тази визия е в основата на програмата за модернизация, която стартира президента Медведев. Русия на свой ред има необятни природни ресурси които са от жизнен интерес за германската икономика.
• Именно Германия бе решаващият фактор за включването на Русия в групата Г-8.
• Германският банков гигант Дрезднер банк е тясно оплетен с най-голямата руска фирма Газпром.
• Германия, заедно с Франция от една страна и Русия от друга се противопоставиха на поканата за приемането на Украйна и Грузия в НАТО при срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като резултат двете бивши съветски републики не получиха очакваната покана от НАТО.

Буксуването на ЕС, заедно с безобразията на чиновниците от ЕК от доста време притесняват германците, но дълговата криза на Гърция, провокирала срива на еврото послужи като повод за безпрецедентни вълнения и протести срещу ЕС в Германия. За първи път след Втората световна война германците демонстрираха напълно оправданото си самочувствие на европейска суперсила ведно с нежеланието си да мъкнат Европа на гърба си. Емигрантският проблем изскочи като първа точка от германския дневен ред. И още веднъж за първи път, стана очевидно, че Германия не изпитва никакви сантименти към ЕС във вида в който съществува. Образно казано, германците загърбиха Европа и без да се притесняват се обърнаха публично на изток.

Къде е другият голям в Европа в тази картинка? В тази ситуация Франция няма особено голям избор от полезни ходове. Великобритания в Париж открай време е гледана като американски агент в Европа. Другите европейски икономики са или малки или разклатени. Основният френски ресурс и взаимодействие винаги е бил насочен към Германия. Въобще няма да коментирам жадния френски поглед към руските ресурси. При това положение петлите очевидно са решени да загърбят мегаломанските си сантименти и да играят стриктно прагматично – удължавайки оста Москва-Берлин и до Париж с което ще си спечелят статута на член-основател на новото хипер-гигантско евразийско образувание – и да станат една от главите на новата геополитическа ламя. Аз, например, бих допуснал без особен риск от грешка, развитието на този актуален сценарий и към Пекин, но това е вече друга история…

Какво правят в случая американците? Според Джордж Фрийдман – нищо не правят – поне нищо смислено. Но той и мнозина трезви наблюдатели оттатък океана трескаво търсят изход от смъртоносната за империята САЩ развръзка. Според тях изходът е в интензивна подкрепа за Интермарум – Балтийско-черномоската дъга предвождана от Полша. Отново ще цитирам Фрийдман:
„…Истината е в Интермарум – Полша, Словакия, Унгария, Румъния и може би България – който представлява алиансът на това поколение. Той ще блокира руснаците, ще ги отдели от германците и вежливо ще ограничи Турция в проникването й в югоизточна Европа… За мен, подкрепената от САЩ Полша, пазеща Северно-европейската равнина, Словакия, Унгария и Румъния, пазещи подстъпите към Карпатите, ще предотвратят, това от което Съединените щати трябва да се боят най-много – съюзът между Русия и Германия плюс Западна Европа. Ключът е … Интермарум.”

Казано е „Блажени са верующите!”, на български език – „Гладна кокошка – просо сънува”. Това, че интермарумът щял бил да спре инвазията на Турция към европейския югоизток е толкова смехотворно, че ще го оставя без всякакъв коментар. А това, че Полша ще се заеме да пречи на съюза Германия-Русия, па макар и с усилена американска помощ е повече от съмнително.

Ще се изненадам много ако поляците не са си научили урока по история. Да си между Германия и Русия в географията е зла, трагична участ. Но да си срещу Германия и Русия е признак на нелечимо суицидално разстройство.

Очевидно, Джордж има нужда да се поразходи между Прибалтика и Черноморието, за да научи, що е то Румъния, Словакия или пък Унгария и както сам се изразява, „и може би и България”….

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
• АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
• КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
• ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

“ Ние не пикаем във вашите пепелници,

затова, моля, не хвърляйте фасове

в нашите писоари.”

Кърт Вонегът

„Бог да ви поживи, мистър Роузуотър!”

Като за начало ще попитам: „Кой щат на Америка сме”? Трудно ще се намери някой да успее да даде смислен отгорор...

Да си дойдем на думата. За пореден път амбасадорът на Щатите, който продължава да го играе генералгубернатор в собствената ни родина се разгърна, в национален ефир с всичка сила.

Преди да пристъпя към „събитието” ще задам няколко въпроса:

И в трите случая въпросните господа биха били изритани с шутове от държавата!

Става дума за суверенни държави, каквато ние явно не сме...

А дали Елена Поптодорова би отишла да притиска Обама да не налага санкции на Иран? Или пък да седне да настоява пред Хилъри Клинтън да бъдат изведени индианците от резерватите?

Тук му е мястото на един цитат от интервю на Кърт Вонегът в списание Плейбой”:

На въпрос: Кой е прицелът за перото на сатирика днес?

Вонегът отговаря: Тъпанарите.

А ние уважаваме и ценим Вонегът... И често го цитираме, особено на американци.

Какво се случи в предаването „Денят започва” днес...

В началото на разговора, водещият Марин Маринов обясни как български младеж, Петър Владимиров Димитров, влязъл в американското посолство за интервю за студентска бригада в 13 часа, на 12 май, след което приятели, и негови близки казват, че повече не са го виждали!

Не е художествена измислица, а факт! Така започна интервюто на Марин Маринов, в БНТ днес, на 19 май с американския посланик, изживяващ се като генералгубернатор на поредния щат на САЩ, България. Името му е: Джеймс Уорлик. Мирно, за почееест!

/Та когато премиерът Борисов е зает, на малкия екран в последно време го замества американският посланик, за да запознае гражданството с поредните тезиси за развитие на щата България.

В началото на разговора Уорлик благодари, че е поканен, въпреки, че в този правителствен мандат, се явява в националната телевизия вече „по право”. Да не се лъжем и да не си прави някой илюзии, че сме страна-членка на Европейския съюз! В Брюксел може да си мислят така, но това, както казваше баба, си е техен проблем. – бел. Л. М./.

Оказва се, че младежът Петър Владимиров влязъл на 12 май в посолството и според камерите на посолството, напуснал сградата! Ами да беше донесъл видеозаписа, бе Уорлик! Че да повярваме, въпреки, че на компютър без проблем може да се изфабрикува и че Фидел Кастро им е напуснал посолството!

Питаме Уорлик: ако действително Владимиров го е напуснал, тогава защо цяла седмица близките на изчезналото момче го търсят и не го намират?

„Имаме негова снимка на изхода на посолството” – потвърди Уорлик.

Абе, Уорлик! Снимка може да ти монтира всеки малчуган от обикновено българско училище! Или интернет клуб. Хайде, холан!

Цитирам този случай, за да е ясно – как някъде влизаш и после уверяват близките ти, че имат снимка как си излязъл, но тебе те няма! Няма!

Това между другото...

А сега за 25-минутното интервю на генералгубернатора на щата България, Джеймс Уорлик по националната телевизия:

Водещ: В студиото сме с Негово превъзходителство посланика на САЩ у нас Джеймс Уорлик. Добро утро. Здравейте. Благодаря ви, че приехте поканата ни. Енергетика, евентуален интерес от американска страна към големите енергийни проекти у нас. Възможни американски инвестиции в условията на икономическа и финансова криза в световен мащаб. Състояние на съдебната система, има ли промяна? Това като рамка на разговора, като теми, които бих желал, така, да засегнем с вас. В началото искам да ви попитам обаче за един друг случай. Българското общество е доста, така, доста чувствително във връзка с изчезнали хора, защото не е единствен случай. Български младеж, Петър Владимиров Димитров, след интервю за студентска бригада в САЩ в американското посолство в София, влиза в посолството в 13.00 часа на 12 май, след което приятели, близки негови казват, че не са го виждали. За вас този случай ясен ли е?

Джеймс Уорлик: /превод/ На първо място отново да ви благодаря, че ме поканихте пак във вашата програма и се радвам да говоря с вас и пред вашата аудитория. Но по отношение на изчезналото момче ние сме много притеснени. Той, да, дойде за интервю в посолството и ние имаме заснети кадри на нашите камери, че е напуснал сградата. Оттам насетне не сме сигурни какво се е случило с него. Ние продължаваме да сътрудничим, да общуваме със семейството и каквато помощ можем да предоставим, ще го направим.

Водещ: Тоест излязъл е през същото място, откъдето е влязъл. Ясно е, че това е той, безспорно.

Дж. Уорлик: Това, което знаем, е, че имаме негова снимка на нашите камери на изхода, затова знаем, че е напуснал сградата на посолството, но оттам нататък нямаме как да знаем какво се е случило с него.

Водещ: Добре, има ли интерес от американска страна към големите енергийни проекти в страната и през българска територия - "Набуко", АЕЦ "Белене", евентуално седми блок на АЕЦ "Козлодуй"?

Дж. Уорлик: Да, ние имаме силен интерес за инвестиции в енергийния сектор в България и има американски фирми, които вече инвестират във връзка с енергия от вятъра, а също така има интереси за инвестиции към соларна енергия. В тези области Америка има много модерни технологии и аз съм сигурен, че американските компании ще търсят и други такива области. Но също така имат интерес и в много други сектори, не само енергетиката.

Водещ: Възможно ли е американска компания да стане например доставчик на ядрено гориво за бъдещата АЕЦ "Белене"?

Дж. Уорлик: Да, възможно е. Има стъпки, които трябва да бъдат предприети не само за евентуалното снабдяване на "Белене", но също така и с оглед "Козлодуй". Ние вярваме, че е от полза за диверсификацията на енергийните източници, ако България разгледа опциите за осигуряване на различни доставчици на енергия, включително и на този сектор.

Водещ: А според Вас трябва ли да бъде обвързано, логично ли е да се обвърже лицензирането и доставката на американско ядрено гориво със строежа примерно на седми блок на АЕЦ "Козлодуй", трябва ли да вървят в пакет?

Дж. Уорлик: Смятам, че трябва да се разглежда въпросът стъпка по стъпка. Има стъпки, които могат да бъдат предприети от българското правителство, да видят дали алтернативни горива могат да се използват за ядрените централи и ние окуражаваме българското правителство да търсят алтернативни източници на такова гориво. И всъщност разбираме, че министърът на икономиката и енергетиката се интересува силно от този въпрос и ще продължи да го анализира. Що се отнася до бъдещо строителство, свързано с "Козлодуй" или "Белене", тук вече става дума за нещо, което ще бъде правено в бъдеще. Има все още решения, които трябва да бъдат взети от страна на българското правителство.

Водещ: Според вас, понеже тече дебат дали е необходима или не АЕЦ

"Белене", строителството й, има различни оценки. Според една това е гьол или езеро за шарани, не знам на английски как ще прозвучи това. Според други е проект номер едно в Европа. Вашето мнение какво е? Необходима ли е АЕЦ "Белене" за България, според вас?

Дж. Уорлик: По отношение на "Белене", както за всички енергийни проекти в България, този проект трябва да се анализира на базата на своята икономическа обосновка и дали е разумен проект. И ако икономически има смисъл, тогава трябва да се реализира този проект. Но също така трябва да се анализира с оглед осигуряване на енергийна сигурност. Решенията, които се вземат сега за "Белене" и по отношение на енергийните проекти, ще се отразят на бъдещето на енергийния сектор в България и решенията са изключително важни, защото залогът е много висок. Както съм казал и преди, изключително важно е за България да разнообрази енергийните си източници. Това е валидно за всички страни, също така и за САЩ, не само за България. САЩ не трябва да са зависими изцяло и единствено от Близкия изток за доставките на петрол. И по същият начин и България не трябва да е зависима само от един източник или от една страна за своите енергийни доставки. Ние насърчаваме българското правителство да разглежда опциите за разнообразяване на енергийните източници. Аз съм се изказвал редица пъти пъти по въпроса. Има, съществуват алтернативи, включително и за снабдяване с газ, и трябва да се анализират внимателно. Има и възможности за реализиране на проекти с Гърция, Турция, Румъния и дори и със Сърбия. И това всичко са варианти, които трябва внимателно да се обмислят и решения да бъдат взети, за да може да се осигури диверсификацията на източниците. Това е важно за България и за региона.

Водещ: В чисто геополитически план този проект, АЕЦ "Белене", както и други - "Южен поток", Бургас - Александруполис, противоречат ли на интересите на САЩ в региона? Тревожи ли ви руската активност в тази област тук?

Дж. Уорлик: Не, тук не става дума за Русия. Всъщност, ние искаме България да има добро сътрудничество и силни взаимоотношения с Русия и включително и в енергетиката. И това също е свързано с въпроса за осигуряване на разнообразие на енергийните източници, за да може България да не разчита само на един източник. Но вижте, съвсем ясно е, че България ще е зависима от Русия по отношение осигуряване на енергия за дълъг период от време занапред. Това, което обсъждаме в момента, е да се изгради едно бъдеще, когато има разнообразие на енергийните източници и на разумни решения в тази област, и смятам, че българското правителство е съгласно с това.

Водещ: Не би ви притеснило евентуално отпускането на 2 милиарда евро от руска страна, инвестирането в тази централа? Защото е ясно, че е проблем финансирането на централата. Това не би ви притеснило, така, чисто геополитически пак говорим?

Дж. Уорлик: Това трябва да се прецени. Всеки проект, включително и "Белене", трябва да бъде оценен на базата на неговите положителни параметри. Това включва да се оценят разходите, свързани с него, и съответно положителният резултат от този проект. Това, което бих добавил по темата за "Белене", е, че аз разбирам, че българското правителство търси чуждестранни инвеститори за проекта. Не знам дали това е атрактивен проект за инвестиции, но понастоящем не съществуват потенциални инвеститори, които да са заявили интерес. И аз бих казал, че не става дума за икономически изгоден проект, поне не на този етап.

Водещ: Според вас не е изгоден проектът?

Дж. Уорлик: Не, просто казвам, че фактът, че не е привлякъл чуждестранни инвеститори, намеква за това, но това може да се промени в бъдеще, разбира се.

Водещ: Добре, сега като заключение по тази тема ще загуби ли България, ако не се реализират тези проекти - "Белене", "Южен поток", Бургас - Александруполис, или?

Дж. Уорлик: Това, което България трябва да направи, е да разработи един план за енергетиката за своето бъдеще. Трябва да има стратегически поглед и насока накъде ще върви в бъдеще и конкретен план как да се реализират тези стратегически решения. Понастоящем има много идеи, които съществуват, свързани със снабдяването с газ, алтернативна енергетика и т.н., но няма конкретен план, който да е налице, и затова насърчаваме правителството да разгледа опцията за разработването на конкретен план за начина, по който ще действа занапред. Това е важен въпрос за България и правителството не трябва да изключва ядрена енергетика като опция и нито "Белене", но трябва да се разработи разумен план. И за да се постигне това, разбира се, трябва да има експерти. Българското правителство трябва да може да разчита на истински експерти, на които да може да разчита както за техни икономически и финансови анализи, и енергиен анализ. Но също така е много важно да се осигури прозрачност по отношение на такъв вид проекти. Много проекти за съжаление в областта са били разработвани, договори са били сключвани зад закрити врата, но всъщност трябва да има прозрачност, договорите трябва да са публични, българите трябва да знаят колко ще струва, какви инвестиции ще се правят. Затова моето послание е да се разработи план, да се гарантира, че... разнообразие на енергийните източници и да има публичност по отношение на тези проекти и плановете, свързани с тях.

Водещ: Г-н Уорлик, преди повече от месец вие направихте много категорична констатация, че над съдебната система у нас виси облакът на Красьо Черния. Разсеяха ли се през това време, през този един месец, облаците или... над правосъдието или още повече се сгъстиха?

Дж. Уорлик: Все още остават въпроси, свързани със съдебната система. Но нека на първо място да кажа, че преобладаващата част от съдиите са честни, добре квалифицирани за своята позиция професионалисти, съдии. Но фактът е, че има и корумпирани съдии. Но въпросът не е дали има такива, а как ще се справите с тях, и това е въпросът, пред който е изправена България понастоящем - как ще се справите с корумпираните съдии. И как ще осигурите тези съдии да са достатъчно квалифицирани за позициите, които заемат. И в тази именно насока трябва да се реализира реформата, защото всички искат да видят на тези позиции да има добре квалифицирани и честни съдии и това съставлява основата и устоите на правовата държава. И се радвам, че и понастоящем тече много ползотворен дебат във връзка със съдебната реформа.

Водещ: Според вас в състояние ли е съдебната система сама да се изчисти от този проблем или, образно казано, някой отвън трябва да издуха облаците от съдебната система?

Дж. Уорлик: Не. Това е въпрос, пред който са изправени толкова много страни. България не е уникална в тази насока, свързана с реформи в съдебната система, случвало се е и в САЩ, и на други места в Европа. И аз съм уверен, че българското правителство и българският народ ще предприемат необходимите крачки, за да може да се осигури една съдебна система, която защитава правата на гражданите и която осигурява възтържествуване на правосъдието.

Водещ: Под вятър отвън имам предвид изпълнителната власт, идеята да се проверяват висшите магистрати от службите, от Държавната агенция за национална сигурност, примерно като достъп за класифицирана информация. Тема, по която в съдебната власт е много чувствителна. Според вас това добра идея ли е - изпълнителната власт да проверява кадрите на съдебната, или това ще наруши нейната независимост?

Дж. Уорлик: Да, смятам, че това е много чувствителен въпрос тук, особено с оглед миналото на България, и българското правителство е това, което трябва да вземе... в тази насока. Но смятам, че съдебната система трябва да е абсолютно независима и не може да бъде повлиявана от изпълнителната власт или други сили. Една независима съдебна система означава, че тя може да взима независими, справедливи решения. И каквито и да е мерки да са необходими за осигуряване наличието на честни съдии и осигуряване на правосъдие, тогава такъв вид реформи трябва да настъпят в България.

Водещ: Евентуална намеса или кадруване от изпълнителната власт би създала рискове от злоупотреба, така ви разбирам?

Дж. Уорлик: Това, което трябва да разбирате, е, че трябва да има две конкретни стъпки. Що се отнася до тези съдии, за които има доказателства, че са участвали в корупционни схеми, трябва да бъдат изправени пред съда, за да се разбере дали са виновни или не. Също така трябва да има система, чрез която да се гарантира, че новите съдии, които биват назначавани, са добре квалифицирани и честни. Аз не знам конкретика относно кои са механизмите, които най-добре ще функционират в България, но това са две стъпки, които ще гарантират, че системата... съдебната система ще функционира добре за в бъдеще.

Водещ: А според вас какво да се прави със съдиите, които формално не са нарушили закона, но определено имат проблем с морала? Имам предвид последния, така, с вашата терминология да се изразя, облак, облак от Приморско - роднини на висши съдии, които са получили право срещу символични цени да строят. След това някои от тях са разглеждали дела на общината, която е давала тези терени. Един е продал имот, построен по този начин, на бизнесмен, чието дело е гледал. Формално те не са нарушили закона, но по отношение на морала явно има проблем.

Дж. Уорлик: Всеки случай е различен и трябва да бъде разглеждан на базата на фактите. Ако тези дела трябва да влязат в съдебна зала, тогава трябва да бъдат представени пред съдия, но в тези случаи бих казал, че наистина имам изключително уважение към г-н Пенчев, защото знам, че той прави всичко, което му е по силите, в полза на страната. И има и други, които разглеждат съдебната система от един свеж поглед, и смятам, че това е много важно за страната, защото няма едно-единствено решение, една-единствена рецепта, която за една нощ да създаде съдебна система в България, която да е перфектна. Това, което е необходимо е продължителни усилия за справяне с проблемите. И необходимо е да се поставят етични стандарти за съдиите и да се гарантира, че всички съдии ще спазват тези етични правила. Но както казах, това не може да стане бързо. Трябва да има продължителни усилия в продължителен период от време.

Водещ: Специализиран съд необходим ли е според вас за разглеждане на особено тежки дела, свързани с организирана престъпност?

Дж. Уорлик: Ние смятаме, че специализираните съдилища са един много полезен инструмент. Виждали сме създаването им в други страни и смятаме, че биха функционирали добре и тук. Фактът е, че има проблем с организираната престъпност и корупцията, и това, разбира се, са много сложни дела, случаи, които изискват специализирани познания. Не всички съдии имат тези специфични познания, за да могат да разглеждат тези дела и да осигурят правосъдие. Затова решение евентуално е да се създаде такъв вид съд и смятам, че това е разумно решение. Знам, че съществуват и разговори относно създаване на специализирани състави, а не конкретен специализиран съд, това също е опция. Но това, което сме видели, където има такива способи в страни, които е трябвало да се справят с такива проблеми като организирана престъпност и корупция, там се е доказало, че такъв вид способи са полезни.

Водещ: Противниците на тази идея за специализирани съдилища изтъкват като аргумент съмненията, че всъщност целта е извънреден съд, маскиран под друго име. Според едно от схващанията по-добре е да има специализирани състави към съществуващите съдилища, защото специализираният съд ще действа по същите закони, със същите доказателства, със същите свидетели, които биха се явили пред специализиран състав на действащ съд. Има ли рискове?

Дж. Уорлик: Разбира се, че съществуват рискове. Съдилищата трябва да бъдат създадени по такъв начин, че да гарантират гражданските права. Ние никъде не искаме да видим, че невинни хора са осъдени неправомерно, ние искаме обаче, разбира се, и да има правосъдие. И затова трябва да се обърне голямо внимание на начина, по който ще се организират съдилищата в България. Смятам, че този вид способи могат да се приложат в България, но един такъв специализиран съд трябва много гладко да може да се вмести в съдебната система, която съществува в България.

Водещ: Наблюдавате ли българските митници? Имате ли мнение за това как те се справят с противодействието на контрабандата?

Дж. Уорлик: Агенция "Митници" трябва наистина ефективно да работи тук, в България. Знам, че понастоящем има дискусия относно ръководството на агенцията. Мисля, че това, което всички искат да видят, е тази агенция да функционира ефективно, честно. Трябва да бъде реформирана, за да може да бъде максимално ефективна, и трябва да може да намали нарушенията, особено свързано с цигари, алкохол и други области. Ясно е, че трябва да се събират необходимите приходи, свързани с тези продукти, и смятам, че това е от интерес за всички страни.

Водещ: Това е безспорно, но два цитата ще ви кажа: Българските митници работят добре, но контрабандните цигари влизат през Румъния и заливат пазара в България. Това е от премиера Бойко Борисов в разговор пред сутрешния блок на БНТ. Митниците не са в състояние да направят това, което очаква държавата - това пък са думи на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов. Очевидно няма как и двете твърдения да са верни. Кое от двете е вярно според вас?

Дж. Уорлик: Много е трудно за мен да знам какво точно се случва вътре в агенцията и системата. Но това, което знам, е, че държавата понастоящем има нужда да събере своите приходи, това, което й е дължимо, и затова аз знам, че агенцията трябва да работи максимално ефективно. Българското правителство трябва да предприеме необходимите мерки, за да осигури, че приходите се събират и че агенция "Митници" работи ефективно.

Водещ: Трябва да се повиши ефективността й, така разбирам.

Дж. Уорлик: Винаги може да се увеличи ефективността на която и да било

агенция или институция.

Водещ: Да ви питам смятате ли за нормално почти половината от парите на държавата да са концентрирани в една и съща банка, която при това е доста малък сегмент от пазара? Става въпрос на другите потребители. Може ли това да се случи в САЩ например?

Дж. Уорлик: Нямам подробна информация относно това къде българската държава слага своите пари. Но бих искал да кажа, че наистина е изненадващо, че повече от 50 процента от доходите, приходите на страната са в малка корпоративна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна. Затова се надявам най-малкото, че правителството ще задава въпроси, ще разгледа въпроса защо точно тази банка в сравнение с по-големите банки е избрана, за да може да гарантира, че процесът, свързан с това, е абсолютно прозрачен и че нещата се правят съобразно законодателството в страната. Но аз бих се съгласил с вас, че е изненадващо, че една такава малка банка контролира толкова голям процент от парите на страната.

Водещ: Това поражда съмнение за възможни зависимости, нали така?

Дж. Уорлик: Да, наистина смятам... всъщност това, че най-вече повдига въпроса защо Корпоративна банка има такъв голям процент. Наистина не вярвам, че нещо нелегално е направено, но определено се повдига въпросът... въпроси, които трябва да бъдат разгледани от съответните власти.

Водещ: За финал бихте ли характеризирали дейността на кабинета в икономическата и във финансовата сфера, как ви се струва тя? Тече дебат дали трябва да се използва фискалният резерв. Добре ли е да се използват натрупаните бели пари за черни дни или това крие рискове? Вашето мнение.

Дж. Уорлик: Аз смятам, че премиерът взе едно много разумно решение преди няколко седмици, като реши да не се увеличава данък добавена стойност. Но може би още по-важно е, че взе решение да се предприемат необходимите структурни реформи, за да се направи България по-силна в области като образование, здравеопазване, в областта на пенсиите. Това са области, където България трябва да е по-ефективна, защото това е от полза за България и за българските граждани. И смятам обаче наистина, че винаги е по-лесно да се направи едно изказване по тази тема, отколкото реални реформи, а той предприема и конкретни мерки. Никога не може да има реална реформа без жертви. И възможно е да е налице и стратегически поглед, визия относно защо трябва да се реализират тези реформи. Но това са неща, които ще се случват в дългосрочен план. Виждали сме такива стъпки да бъдат... предприемат и в други страни. Ние от наша страна имаме готовността да помагаме, доколкото ни е възможно, на българското правителство и подкрепяме българското правителство по тези важни въпроси.

Водещ: Много благодаря за това интервю, г-н Уорлик. Посланикът на САЩ беше гост в нашето студио.

След тази задокеанска логорея на въпросния Уорлик, единственото, което мога да кажа е, че България си има правителство, има си парламент, има си и държавен глава! И не е работа на един чужд посланик да си пъха носа в българските работи. Въпрос на уважение, приличие и възпитание е, все пак!

Ако пък правителството, парламентът и държавният глава чувстват някаква слабост при вземане на решения, в държавата има и добри експерти, които могат да съветват и да дават становище.

Колкото до пъхането на носа в чужди дела – подобно поведение, каквото демонстрира Уорлик подхожда повече на портиера, а не на посланика.

“Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.” Написал го е пак великия Вонегът.

Юрген Рот е „стар социалдемократ”, както се изразява любимата му трибуна за плювки срещу България – т.нар. българска редакция на федералната германска служба Дойче веле. И може би това обяснява всичко. „Старият едикакъв си” Юрген Рот от много години се препитава доста успешно с това да събира непроверени клюки и безкраен низ от „анонимни” източници за да бълва едно след друго ругателските си творения. Изразявайки се в неговия стил – няма съмнение, че тези книжлета са по същество германска държавна поръчка за озаптявяне на определени непослушковци в България, защото очевидно германските посланици нямат каубойските качества на задокеанските амбасадори. След услужливо преведената на български и пакетирана като книга – антибългарска бълвоч «Новите български демони», наскоро в Германия излезе следващото му творение «Гангстерска икономика».

За да добият идея читателите ни що за птица е Юрген Рот ще ви цитирам отделни пасажи, както от последната му книга, така и от предишни.
Юрген Рот припомня случая около АЕЦ Белене и участието на германския енергиен концерн RWE, който в крайна сметка се оттегли от проекта.
„Веднага след това енергийният министър на руската федерация пристигна в София, за да обяви, че Русия е готова да изгради електроцентралата. Дъщерната компания на Газпром – Атомстройекспорт бе обявила намеренията си за участие в проекта. Природозащитничката Албена Симеонова казва, че руският концерн имал стабилни интереси в България и че плащал огромни подкупи на членове на правителството, за да се сдобие с правото на участие в различни проекти. Симеонова разказва за това как представители на Атомстройекспорт влезли с автомати в общината на Свищов, за да „преговарят“ с градските власти.”
Мили Боже, представяте ли си уважаеми читатели, как представители на Атомстройекспорт, изключително сериозен играч в световния ядреноенергиен бизнес, които строят централи по цял свят, нахлузват върху костюмите си за по 2000 долара по един калашник и нагазват с обувките си от крокодилска кожа прахоляка на Свищов! Аз не можах съвсем да си го представя, още по-малко успях да си представя как тая хиперпикантна информация е останала скрита за цяла България!?
За сметка на това полюбопитствах каква е тая източничка на многоуважаемият плювател Рот и ето какво изрових, което естествено поставя нещата по местата им. Цитирам ви писмо на ръководството на Зелената партия, подписано от Ал.Каракачанов, част от което обяснява следната ситуация:
„1. Албена Симеонова (под това име тя е позната) от м. април 1994 г. е заместник председател на Зелената партия. От февруари 1992 г. до 26.01.1996 г. е изпълнителен директор на Фондацията на Зелената партия и отговаряше за външните връзки на партията. В нашите среди тя е известна от 1991 г. като председател на организацията на ЗП в Ботевград. Тя е жител на града и понастоящем.

През всичкото това време в частни разговори, както и на обществени места тя постоянно е изтъквала, че е болна от изключително рядко и тежко заболяване на белия дроб. Заболяване, което се лекува единствено чрез операция, за която е необходима сумата от около 100 000 (сто хиляди) щатски долара!..
Не бях се замислял сериозно над истинността на твърденията на Албена Симеонова, докато в края на 1996 г. не бях уведомен от специалисти в същата болница (д-р Елена Дурева и д-р Асен Златев), че според тях Албена Симеонова е симулант и въобще не страда от никакво хронично белодробно заболяване. Същата се е явила при д-р Златев, като се опитала да го убеди, че е болна от горепосоченото заболяване, но не е представила за това никакви документи, а е отклонила предложението да й се направят изследвания. Едновременно с това е заявила на д-р Златев, че е „събрала много долари“…”
Ще си спестя коментарите, но ако явните източници на г-н Рот са като тази повече от спорна госпожа, какви ли са „анонимните”!!!
Ето ви следващ бисер от свотовноисторическите открития на потресаващата разследваща журналистика на Юрген Рот:
„През декември 2007 година германското посолство съобщава на правителството в Берлин: „След влизането на България в ЕС престъпността драстично се увеличи.“ Сред обясненията за силните позиции на мафията са събитията около 1989-та година, когато от страната са изнесени между пет и девет милиарда долара. България е била на ръба на банкрута и докато населението е гладувало, номенклатурата е използвала момента, за да забогатее.”
Как не им омръзна!
Как на всички не им дойде до гуша това вмирисано на „червени бабички” и евтини манипулативни лъжи клише с изнесените милиарди, за които се оказа, че няма нито едно доказателство, въпреки, че банковите сметки би трябвало, поне така се твърдеше, да са там, на запад – колко е просто да се провери и да се посочат виновниците. Само, че ако няма виновници и ако всичко е още една съшита с бели конци брадата лъжа, за да ни хвърлят прах в очите същите тези западняци, докато чрез българският си политически слугинаж демонтираха цялата ни икономика; решително и с един замах изтриха от лицето на земята селското ни стопанство, животновъдство, градинарство; смляха на скрап и претопиха цялата ни индустрия и от китна държава ни превърнаха в заден двор и клоака на Европа! Защо не разследваш това Рот! Защо не зададеш въпроса, защо се появява гангстерска икономика? На мястото на какво? И кой го унищожи това дето го няма?!
По-нататък:
„Наскоро за първи път чух името на групировката ТИМ. В началото изобщо не знаех за какво става дума. Бях получил само оскъдна информация от Швейцария, че някои полицейски служби свързват групировката ТИМ с организираната престъпност, но не с примитивната престъпност на борците, а с онази на високите равнища, с голямата икономическа престъпност… На базата на документите, с които разполагам, и от разговорите си с журналисти и прокурори в България, аз вече съм убеден, че ТИМ е възникнала с участието на някогашното военно разузнаване в България. Според моите източници руската мафия има сериозни интереси във Варна, където действа една организация, възникнала от едновремешното съветско военно разузнаване“, твърди Рот. „Фрапорт АД дължи получаването на концесията за летищата Варна и Бургас на ТИМ. Дори националният превозвач Луфтханза не се спира пред коопериране в областта на техническото обслужване с 80 % в съвместно предприятие с фирма на ТИМ.”
И се гневи „старият едикакъв си” Рот, че германски компании си сътрудничат с българския сенчест бизнес и трупа плювки една след друга…
Далеч съм от мисълта да се превръщам в адвокат на ТИМ. Всъщност, идея си нямам какво представляват, и дали прословутото ГРУ(за което очевидно Рот говори)има нещо общо с тимаджиите. Но тук не мога да не кажа, че ако фирма Титан-Бургас, която чисти и с. Твърдица в което живея, и която доколкото съм чувал е собственост на ТИМ, се явява сенчест бизнес, според германския плювател, то дай боже повече такъв сенчест бизнес! Толкова добро комунално обслужване(извозване на боклука) и то в едно смотано селце, не бих могъл и да си представя, ако не го наблюдавам всеки ден, вече години!
Да ви кажа честно, уважаеми читатели, не ми се занимава повече с тоя нещастник, а мисля, че ви дадох достатъчно храна за размисъл. Тъпото е, че не е единствен и очевидно ще трябва и за вбъдеще да се занимаваме с подобни писюри. Защото не може, не бива да им се оставя празно място в ефира, където да излъчват зловонието си.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/1025

Известният германски политолог и геополитик д-р Райнхард Хилдебранд е професор по политически науки в Берлинския Свободен университет. Смята се за един от най-добрите специалисти по проблемите на глобализацията в страната си. Анализатор на Центъра за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден. Професор Райнхард Хилдебранд е автор на няколко книги, по-извести от които са „Хегемонията на САЩ: глобални амбиции и залез”, „Борбата за статут на велика държава: Берлин като фокус на конфликтите между Изтока и Запада” и „Глобализацията и нейното влияние върху държавата и обществото”. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Марине Восканян и „Глобоскоп”.

-          Професор Хилдебранд, макар че някои определят току що приключилата 2010 като годината, в която започна излизането от рецесията, ясно е, че в глобален план причините за световната икономическа криза не са премахнати. Какво означава това за икономиката на ЕС?

-          На първо място, кризата показа, че основното противопоставяне вече не е това между отделните държави, а сблъсъкът между транснационалния финансов капитал и националните държави. Днес интересите на международния финансов капитал и на националните държави влизат в противоречие, тъй като първият се стреми да се избави от каквито и да било ограничения, докато държавите, напротив, се нуждаят от средства за социални разходи и разчитат да ги получат от бизнеса под формата на данъци и гаранции за съхраняване на работните места. В резултат се изправяме пред проблема с офшорните компании, когато посредством т.нар. „данъчни пристанища” огромен обем средства (от порядъка на десетки трилиони) избягват данъчното облагане. Искам да подчертая, че докато има достатъчно такива пристанища както в самата Европа, така и в другите райони на света, намиращи се под юрисдикцията на европейски държави (като Великобритания, Франция и Холандия), не можем да говорим за сериозна борба с това явление.

При това, позицията на транснационалните корпорации е откровено цинична и се изчерпва с „приватизацията на печалбите и социализацията на загубите”, т.е. те прибират печалбите, а гледат да прехвърлят дълговете на държавите. За съжаление, хората често не са наясно, какво точно означава това. Защото дълговете на корпорациите, поети от националните държави, в крайна сметка, ще трябва да се плащат от техните граждани. Те са последния адресат на въпросните дългове, а механизмът, с чиято помощ ще се реализира тази схема, е инфлацията и спадът на жизненото равнище.

Друг ключов механизъм на кризата са сложните многопластови дългове. Длъжници обаче, са не само обикновените хора и компаниите с непокрити и необезпечени заеми. Задлъжнялостта отслабва и цели държави, като ролята в този процес на глобалните финансови корпорации от Уолстрийт, никак не е маловажна.

Така, собствен принос за отслабване икономиката на ЕС имат американските инвестиционни банки Goldman Sachs и JP Morgan Chase. Именно те помогнаха на италианското и гръцкото правителства да прикриват растящата задлъжнялост на двете страни с помощта на твърде съмнителни деривативи (т.е. финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив – б.р.). Срещу тези парични вливания двете правителства заложиха бъдещите си приходи, в гръцкия случай например, приходите от летищата и лотариите. След 2001, Goldman Sachs помагаше на Гърция да прикрива финансовия си дефицит. Скоро след влизането на страната в еврозоната, тази банка зае на гръцкото правителство няколко милиарда долара, при доста тежки условия. На всичкото отгоре, сделката беше оформена като валутна транзакция, т.е. като валутен суап, а не като заем.

Известният германски икономист Роберт фон Хойзингер несъмнено беше прав, обвинявайки бившия финансов министър на Германия Тео Вайгел, че също се е занимавал с подобни „мистификации”. Подобно на гръцките управляващи, Вайгел търсеше начини Германия да може формално да отговаря на критерия за дела да държавния дълг от националния БВП, установен от валутния съюз, продавайки акциите на телекомуникационната и пощенската компания на държавната банка KfW. Нещо повече, един от наследниците му – Ханс Айхел, повтори същия трик през 2005. За разлика от южноевропейските си колеги обаче, нито Вайгел, нито Айхел, нито другите германски политици, ангажираха в тези операции американските инвестиционни банки и хеджови фондове, т.е. не им предоставиха инструменти за влияние върху икономиката и политиката на ЕС, нито пък мощни лостове, които тези банки можеха след това да използват за спекулативни атаки срещу платежоспособността на страните-членки на Съюза и стабилността на еврото, реагирайки деструктивно на мерките на ЕС за усилване на контрола над финансовите транзакции и пазари.

-          На практика, става дума за това, че глобализацията на финансовите капитали води до отслабване на националните държави?

-          Без съмнение. Глобалните банки и транснационалните корпорации разполагат с все повече възможности да влияят върху икономиката и политиката, докато държавите губят тези възможности. Същото се случва и в сферата на икономическата и политическа теория. С помощта на медиите и частните научни институти, независимите от държавата структури могат доста успешно да влияят върху общественото мнение и научния дискурс, последователно принуждавайки държавата да отстъпва от много позиции, при това чрез съвсем законни и демократични процедури.

-          Германия е ключова държава за ЕС. Благодарение на мощната си икономика, в момента тя „тегли” всички изоставащи членки на Съюза, включително и България. Възможно ли е обаче, в условията на сегашната икономическа криза, да възникнат някакви заплахи за целостта на ЕС, както и за процеса на възстановяване на германския суверенитет?

-          Не, това е напълно изключено. Целостта на ЕС е политически проект. Освен това, икономическото положение на Германия в ЕС не бива да се разглежда едностранчиво. Наистина, като една от силните държави в Съюза, Германия „плаща” за изоставащите европейски икономики. В същото време обаче, тя разполага там с големи пазари за пласмент на собствената си продукция и възможност да използва евтина работна ръка, като изнася в тези страни някои свои производство, например автомобилните си заводи. Освен това, следва да се прави разлика между интересите на германския бизнес, от една страна, и обикновените германци, от друга. Бизнесът винаги се интересува най-вече от печалбата. И, ако схемите на европейската икономика отслабват Германия, от гледна точка на държавния бюджет, но, в същото време, дават възможност на германските компании да печелят, те ще подкрепят тези схеми.

В същото време, както вече споменах, не бива да се игнорира и позицията на германското население, което за пореден път плаща за кризата, губейки част от доходите си, оставайки без работа и т.н. Ще напомня, че Германия съвсем наскоро приключи с изплащането на репарациите за Първата световна война. Тоест, ако кризата се окаже не само тежка, но и продължителна, Германия наистина ще бъде принудена, за сметка на собствените си граждани, да „вади от блатото” останалите европейски страни. При подобно развитие действително можем да станем свидетели на сблъсък между общественото мнение и позицията на германските политически и бизнес елити.

- Как оценявате влиянието на САЩ върху ЕС? Защо в книгите и статиите си говорите за „маргинализация” на ЕС на световната сцена?

- Макар че на думи САЩ винаги декларират заинтересоваността си от един силен Европейски съюз, очевидно е, че няма как да се получи „две в едно”: т.е. едновременно да има и силен, и управляем ЕС, в който САЩ да разполагат с два ключови лоста за икономическо и политическо влияние – тясното сътрудничество между Лондон и Уолстрийт и игрите с амбициите на новите „източни” членки на Евросъюза и настройването им против старите „западни”.

Отношенията между САЩ и Европа доста се промениха след разпадането на Съветската империя. По време на студената война, Европа и САЩ играеха заедно, обединени от общия си страх от Съветите. Но и след 1991, когато в западноевропейските държави нарасна осъзнаването на собствената национално-държавна идентичност, не станахме свидетели на

Фалиралата банка Lehman Brothers

сериозни опити от страна на европейските правителства да напуснат „западния геополитически триъгълник” САЩ-Западна Европа-Япония. Макар че големите европейски държави се опитват да преформулират отношенията със САЩ, те, както и преди, се самовъзприемат не толкова като отделни държави, колкото като интегрална част от „западния проект”.

По времето на Клинтън, западноевропейските страни често се оплакваха от специалния статут на Великобритания, която се самоопределяше като част от британско-американската хегемония и се противопоставяше на континентална Европа, действайки като своеобразен проводник на американските интереси в ЕС. Последните години обаче показаха, че много континентални европейски държави също са започнали да разглеждат себе си и своето място в света през призмата на трансатлантическото партньорство, определяйки привилегированите отношения със САЩ като жизнено необходими. По-трезвата визия за трансатлантическите отношения се наложи едва през последните две години, когато Европа се сблъска с тежките последици от глобалната икономическа криза, възникнала по вина най-вече на САЩ. Европейските страни би трябвало да осъзнават, че лоялността им към Вашингтон, води до отслабването на ЕС. Което, на свой ред и имайки предвид нарастващото влияние на Китай и Индия в глобалната политика, води до изтласкването на ЕС, като световен играч, на заден план, т.е. до маргинализация на позициите му.

Смятам, че ЕС все още би могъл да промени тази ситуация, ако започне по-твърдо да отстоява позициите си и, в частност, като подкрепи съпротивата на Европейския парламент срещу неравноправните споразумения, натрапвани му от САЩ – например, споразумението, предвиждащо на американците да бъдат предадени огромни масиви конфиденциална информация за банковите преводи през системата SWIFT (смята се, че то цели да улесни борбата с международния тероризъм – б.р.), като принуди британското правителство ясно да дефинира позицията си към ЕС и като формулира обща европейска финансова политика. Но най-вече, като укрепва позициите на Съюза като единна общност, на основата на Лисабонския договор, изключвайки възможността една европейска държава да „играе” срещу другите. И, разбира се, необходимо е да се формулира нова европейска идентичност.

-          Какво означава това? Нима, в момента, Европа не е наясно със своята идентичност?

-          Когато, през февруари 2010, берлинският Институт „Джон Кенеди” организира конференция на тема „Отношенията между САЩ, Китай и ЕС”, един от участниците в нея – професорът по история от Пекинския университет Ван Съ, отговори по следния начин на въпроса, защо оценката за ЕС, като геополитически играч на световната сцена, е толкова ниска: „защото в момента ЕС страда от недостиг на идентичност”. А това означава и на възможност да се държи независимо. Но, ако Китай разглежда ЕС като „младши партньор” на САЩ, очевидно ще предпочете да решава най-важните въпроси директно с Вашингтон, както и да гради икономическите и бизнес-отношенията си с всяка отделна страна от ЕС, а не със Съюза, като цяло.

Трябва да отбележа, че макар извън Европа европейците, общо взето, са наясно със своята идентичност, на фона на другите култури, вътре в ЕС засега е рано да се говори за подобна обща идентичност. Очевидно е, че тя не може да се основава на национален или религиозен принцип. Мнозина имигранти, живеещи в Европа, отдавна са се превърнали в европейци, по своя мироглед и начин на живот, въпреки, че не са родени на континента.

Сигурен съм, че в основен елемент на формирането на нова европейска идентичност следва да се превърне отказът от взаимните обвинения за неуспехите на ЕС и формулирането, по пътя на дискусиите, на обща визия за нашето минало. В тази връзка, мога да дам за пример положителния опит на самата Германия. Докато не дискутирахме открито Втората световна война, националното съзнание на германците беше „разкъсано”. Постепенно обаче, се научихме, вместо да премълчаваме миналото си, да го приемем, т.е. да „проговорим”. Това даде възможност на Германия да стане наистина демократична държава.

Сега е необходимо същото да се случи и на общоевропейско ниво. Иначе сме обречени, при появата на всеки проблем, страните-членки на ЕС да си отправят взаимни обвинения. Така например, сравнително наскоро, гръцки депутати се опитваха да аргументират претенциите си, че Германия трябва да плати дълговете на Гърция, като компенсация за окупацията и през Втората световна война.

При това, ако говорим за идентичността на индивидуално равнище, ясно е, че глобализацията много сериозно ерозира европейската култура. Култът към материалния успех води до това, че младите хора се ориентират към „най-изгодните” професии, без значение дали те отговарят на призванието и интересите им. Дори когато избират някоя хуманитарна научна специалност, те гледат тя да се „изплаща”. Поне според мен, качеството на теоретичното университетско образование в Европа доста се влоши, т.е. вече не можем да говорим за някаква кой знае колко значима роля на интелигенцията. Мнозина нямат елементарно понятие за това, какво означава да бъдеш гражданин, а изборите все по-често се превръщат в шоу.

И все пак, вярвам, че Европа ще се съхрани като социална и културна общност. Убеден съм също, че не религиозните или националните ценности, а именно възможността да се води открита демократична дискусия, е крайъгълния камък в сградата на европейската идентичност.

- Да се върнем на темата за новата глобална посткризисна икономика. Кои, според Вас, са основните и характеристики?

- На първо място, това са поредицата мерки за регулиране на финансовите пазари. Финансовите институции следва сами да поемат рисковете, свързани с дейността им, а не да ги трансформират в безсрочни задължения, за които, дефакто, никой не отговаря. Необходима е по-голяма прозрачност в дейността на държавните инвестиционни фондове. Трябва да бъдат ограничени възможностите за спекулации, в рамките на т.нар. къси продажби („short selling”). Налага се постепенно да се намали броят на офшорните компании. Онези, които ръководят финансовите корпорации, следва да носят персонална отговорност за действията си, т.е. практиката, която наблюдаваме напоследък –  световната икономика затъва в кризата, а милиардните бонуси на топ-мениджърите продължават да се изплащат, трябва да бъде прекратена. Освен това, следва по-добре да бъдат защитени правата на обикновените работници и служители.

Самата система на „глобалното казино”, в каквото се е превърнала съвременната световна икономика, се гради на постепенната ерозия и ликвидиране на „държавата на благоденствието”. Когато реалният икономически ръст е само няколко процента, дивиденти и печалби в размер на десетки проценти могат да бъдат получени само чрез спекулации и, в края на краищата, за сметка на редовите данъкоплатци и ограничаване социалните разходи на националните държави. Именно в това виждам основния проблем, тъй като е доста малко вероятно, че по всички споменати по-горе пунктове може да бъде постигнат консенсус между европейския модел на „континенталния” капитализъм и американския финансов капитализъм. Тоест, западният проект се оказва „разделен” по тези основни направления. А това означава, че глобалната икономика и светът, като цяло, се оказват в много нестабилна ситуация, което, както и в миналото, може да доведе до нови конфликти, включително и военни. Задачата на здравомислещите политици от двете страни на Атлантика е да не допуснат подобно развитие.

Макар че регулирането и реформирането на финансовия сектор са изключително важни, от решаващо значение си остава реалната икономика. За континентална Европа и Германия, в частност, възможността да бъде даден нов импулс на реалната икономика зависи от икономическото сътрудничество в Евразия. Германският износ за Китай вече надхвърли по обем този за САЩ, а ЕС се превърна в най-важния търговски партньор на китайците. При това, основите на стратегическата преориентация към Евразия бяха заложени от ЕС още преди сегашната финансово-икономическа криза, която само засили тези тенденции.

Лично аз виждам в задълбочаването на тенденцията към сътрудничество и коопериране и възможност за оздравяването на глобалната икономика, и път към налагането на многополюсен световен ред, който е единствената алтернатива на сегашната крехка геополитическа стабилност, под чиято повърхност тлеят изключително остри конфликти.

Ален Жупе и Гидо Вестервеле – двамата външни министри на Франция и Германия, се срещнаха в Берлин и по време на разговора си са направили следния извод: България не е готова за членство в Шенген! Това се е случило по инициатива на френския външен министър Ален Жупе, който категорично е заявил: България и Румъния в момента не изпълняват политическите изисквания за членство в Европейския съюз!

Кадър от репортажа на френския Canal+

Германският външен министър се е присъединил към становището на френския си колега – Жупе.

Този звучен шамар прозвуча във вечерните часове на 14 април и единствено Национална телевизия СКАТ се коментира пространно.

По всичко казано дотук си личи, че в посолствата на двете държави в България има разумни и интелигентни хора, които си дават сметка, че в нашата страна нещата далеч не са така розови и гладки. Тези дипломати са дали своето мнение и информация и са наясно с проблема кои са хората, които държат властта – а това е започнало още когато излезе статията в “Конгрешънъл Куотърли”, публикация, в която се разгромяваше излюзията за кандидата на премиер или президент Бойко Борисов и неговия минал бизнес и контакти.

Правилната реакция на Борисов след това решение за България бе да отстрани на мига своите министри на външните работи, на вътрешните работи и на земеделието, но той запази мълчание и отмина скандалната новина.

Не се изненадвам и на реакцията на опозицията, която незабавно трябваше да намери начин да се появи в някоя електронна медия и да поиска обяснение и оставки. Нищо такова не се случи – беззъбата заради лидера си социалистическа партия замълча, а така наречените десни изобщо не си направиха труда да реагират на новината.

Последното, което си спомням за приема на България в Шенген е, че преди месец министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов излъга на всеослушание, че Германия е дала съгласие за приема на България в Шенген и бариерите пред нашето членство са паднали, тъй като ние сме били заслужили и на техническо, и на политическо равнище да бъдам приети в Шенген! Тогава германското вътрешно министерство реагира много остро, уличавайки Цветанов в неверно твърдение – достатъчен повод за една страна като Япония уличеният в подобна лъжа да си направи харакири, но България не е Япония!

Само преди седмица Виктор Орбан открито лобираше за България и приемът й в Шенген,казваше, че технически сме готови и България може да отваря бутилките с шампанско, но вчера бе различен в мнението си: “Липсва политическа подкрепа за присъединяването на България и Румъния към Шенген”, обяви унгарският министър-председател Орбан, цитиран от БНР.

В “Дневник” днес пише: “Според него /Орбан/, Румъния вече е технически готова за Шенген, а България ще бъде до началото на май. “Няма обаче никаква политическа подкрепа сред останалите в Евросъюза и затова засега двете страни не могат да се присъединят. Блокирани сме на политическо ниво”, каза Орбан.

Преди два дни министър Цветанов се разля в интервю и по темата “Шенген” каза:

Фокус: За Шенген какви сигнали получихте?

Цветан Цветанов: За Шенген имах възможност да разговарям с холандския си колега Иво Опстелтен. Запознах го с всичко, което сме изпълнили. Той даде висока оценка и поздравления. Отчетохме добри резултати в съвместната ни дейност в борбата с трафика на хора. Еврокомисар Малмстрьом и унгарския министър Пинтер ги информирах, че на 18 април в България се очаква посещение на френския министър на вътрешните работи. Разговорите бяха свързани с това, че технически България е покрила критериите за готовност и оттук-нататък трябва да се вземе политическото решение за приемането на страната ни в Шенгенското пространство.

Фокус: Кога очаквате френския и германския министър на вътрешните работи в България?

Цветан Цветанов: На 18 април в понеделник френският министър на вътрешните работи Клод Геан ще пристигне в България за няколко часа. С него ще имаме работна среща, а след това ще имаме среща и с премиера на страната. Ще може да се покаже, чисто експертно това, което е свършено от Министерството на вътрешните работи, а със срещата с премиера да се покаже и политическата воля на страната да следва критериите. Така вътрешният министър ще може да запознае след това и президента на Франция Никола Саркози в детайли. С германския колега все още съгласуваме програмата, която ще му позволи да посети България в най-скоро време.

Фокус: Само Франция и Германия ли останаха държавите с недоверие към готовността на България и Румъния за членство в Шенгенското пространство?

Цветан Цветанов: Не бих казал недоверие, защото за влизането в Шенгенското пространство има конвенция, в която са заложени много ясно и категорично критериите...

...

Затова има няколко експертни мисии, които бяха дошли в България, и приключиха успешно....

Фокус: На срещите с Европейската народна партия – кой беше основният акцент?

Цветан Цветанов: Имах възможност да проведа срещи с генералния секретар на Европейската народна партия Антонио Лопес, с председателя на Парламентарната група на ЕНП Джоузеф Дол, с докладчика по Шенген – г-н Коелю. Имахме възможност да обсъдим реалните политики, които реализира българското правителство. Част от разговорите бяха водени и по темата Шенген. Получихме положителен анонс от разговорите, които проведохме; те са на база това, което докладчикът по Шенген г-н Коелю е запознал колегите от ЕНП. Вчера в Брюксел имах възможност да проведа и чисто работни срещи с представители на Европейската комисия по конкретни казуси и предстоящи операции....

По време на това интервю, Цветан Цветанов реши, че вместо да обяснява за трудностите по влизането в Шенген, трябва да си прави собствена  PR-кампания:

“...имах възможност да проведа неформални разговори с министъра на вътрешните работи на Унгария – Шандор Пинтер, с министъра на вътрешните работи на Холандия Иво Опстелтен, еврокомисар Сесилия Малмстрьом, с която обсъдихме резултатите от приключилата среща на Съвета на министрите преди два дни. Проведохме работни срещи с Джанет Наполитано, секретар по вътрешна сигурност на САЩ, както и с Ерик Холдър, главен прокурор и министър на правосъдието на САЩ. Темите бяха свързани със сътрудничеството между България и Европейския съюз и САЩ. Бяха дадени изключително високи оценки на съвместното сътрудничество по линия на противодействието на трансграничната и организирана престъпност. Специално бяха отбелязани добрите резултати по линия на борбата с наркотиците, фалшивите кредитни карти, фалшивите пари, както и за някои конкретни предстоящи и течащи в момента разследвания на територията на Съединените щати, подпомагани от българската съдебна система...

и още хвалби:

Имах възможност да проведа срещи с генералния секретар на Европейската народна партия Антонио Лопес, с председателя на Парламентарната група на ЕНП Джоузеф Дол, с докладчика по Шенген – г-н Коелю. Имахме възможност да обсъдим реалните политики, които реализира българското правителство. Част от разговорите бяха водени и по темата Шенген. Получихме положителен анонс от разговорите, които проведохме; те са на база това, което докладчикът по Шенген г-н Коелю е запознал колегите от ЕНП".

Кой да му каже на Цветанов, че щом е в Брюксел ще се среща с тези хора и това е е успех а протоколна подробност?

Кой да му каже на Цветанов, че приемът в Шенген не зависи от Европейската народна партия, а е резултат на политическо решение на министри от съответните държави!?

И най вече: кога ще спре Цветанов да изрича неистини за “добри” резултати по линия на борба с наркотиците, след като една европейска държавата като Италия публикува Доклад на нейната Дирекция за борба с организираната престъпност, в който Доклад са казваше, че българската мафия си сътрудници с италианската Ндрагента /териториална мафиотска групировка/ в наркотрафика?

Кога ще спре Цветанов да изрича неистини за някакви успехи в борбата с наркотрафика, след като Доклад на ООН публикува данни за сериозното присъствие на България в наркотрафика към Европа?

Фактът, че не говори за това не означава, че такива унищожителни доклади за неговия провал като министър не съществуват!

А ето и как коментира скандалното отхвърляне на България от прием в Шенген министър Цветан Цветанов 12 часа след новината в телевизия bTV, предаването “Тази сутрин” с водещи Анна Цолова и Виктор Николаев:

Водещ: Трябва ли да се дава трибуна на френския и на германския външен министър, които не ни искат в Шенген? Въпреки изпълнените технически критерии.

Водеща: Те май ще идват тук, вътрешните министри.

Цветан Цветанов: В понеделник ще бъде тук вътрешния министър на Франция. Надявам се, че с това, което ще представим и това, което беше докладвано и в Европейския парламент от докладчика по Шенген – господин Коельо, мисля че той много ясно и категорично заяви какво е постигнато и има критерии, които са заложени...

Водещ: Какъв е проблемът?

Водеща: Защо никой не ни иска? Както... Цитирам Орбан.

Цветан Цветанов: В момента има доста сериозни проблеми. На последния съвет на министрите на вътрешните работи – темата „Италия”, темата „Тунис”. 30 000 са влезли в Италия към 5 април. Сами разбирате, че тези хора създават допълнителен проблем на ЕС.

Водещ: А защо това рефлектира върху нас?

Водеща: /.../ те смятат, че ние не можем да се справим с евентуален поток от Италия насам ли, бежанци?

Цветан Цветанов: Не, просто в момента има допълнителни аргументи за налагане на някакви промени.

Водещ: Там проблемът е между Италия, Германия и Франция, които дори възнамеряват да си въведат, отново, по-строг контрол на границите. Защо това рефлектира към България, която уж твърдим, че е изпълнила техническите критерии? А нямаме никаква политическа подкрепа, както признава унгарското председателство – Виктор Орбан.

Цветан Цветанов: Вижте, аз мога да кажа, че политическа подкрепа имаме.

Водещ: Той каза – няма.

Цветан Цветанов: Може би, за да постигнем пълния убедителен резултат, трябва да потърсим и трябва да поработим още, за да можем действително да я получим тази политическа подкрепа.

Водеща: Защо унгарците са скептични?

Цветан Цветанов: За мен това, което е важно, че когато страната ни декларира готовност за влизане в Шенгенското пространство, годините за това, което сме изпълнили и това, което вече имаме като резултат от докладите на всичките мисии, които бяха направени, страната ни покрива технически изискванията за влизане в Шенгенското пространство.

Водеща: Технически, да.

Цветан Цветанов: Политически е решението, което дава възможност на...

Водещ: Да не би да /.../ в борбата с организираната престъпност и корупцията, и това да е шамар и към вас, и към правосъдието едновременно?

Цветан Цветанов: Има и подобна обвързаност, която искат някои страни да наложат. Защото знаете, че и България, и Румъния са единствените новоприети членки в ЕС от 2007 година, които с влизането беше наложен механизма за оценка. Сами разбирате, че когато имаш 2007, 2008, 2009 година тежки доклади – с липса на политическа воля, никаква реална борба срещу организираната престъпност, неформирана съдебна /.../. Днес имаме доклади, които в общи линии говорят за политическа воля и за реални резултати в борбата с организираната престъпност. За съдебната система, мисля че започнахме с нея, ни бих искал разговора да го приключваме с нея.

Какво излиза според Цветанов, бежанците му създавали допълнителен проблем, за да не може България да влезе в Шенген!

Съществували в момента някакви допълнителни аргументи за налагане на някакви критерии...

НО – според него, политическа подкрепа България имала!

Що за нахалство, един министър, който получава заплата от нас, за да си върши работата добре, да ни прави на луди, като ни изсипва един кош с лъжи!

Като заяви, че имаме политическа подкрепа за прием в Шенген, защо този път Цветанов пропусна да цитира и имена на държави, или защото такава политическа подкрепа няма за това да влезем в Шенген, или защото той знае, че веднага ще го обвинят в лъжа от вътрешното министерство на съответната европейска държава!

Какъв малшанс за България! Да ни управлява един човек, който освен, че се изказва неясно, освен, че ни засипва с неистини, на всичкото отгоре и ни губи времето с басни за успехи и политическа европейска подкрепа!

В събота вечер френският Canal+, трети по гледаемост във Франция излъчи репортаж под заглавие “В България властва  мафията” изнесе данни, как управляващите мачкат медиите, кадри от показни арести, как пазаруват притиснатите от глада и безработицата българи, как  управляващите се разправят с опозицията, как атакуват телевизии, които подлагат на критики властта, как се водят телефонни разговори с шефа на митниците, за да се толерира сенчестия бизнес, как се спестяват данъци, как се е увеличила контрабандата – нима този репортаж, за който журналистът Велизар Енчев отдели на 14 април част от своето “Дискусионно студио” не влияе на формирането на мнението на Франция за приема на България в Шенген.

“Работят повече, за да печелят по-малко” – твърди журналистката за българите в репортажа.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1041-tyjniqt-zalez-na-evropa

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира”, появил се през август 2010.

По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това?

Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу”. Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж.

Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга”. Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх.

В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години”. Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий” за цялата журналистическа общност.

Децата, като „фалшива ценност”, наследена от мрачното минало

Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу” в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист”.

Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия.

Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч” над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада.

Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават.

Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира” твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните”, но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци”.

В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка.

Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос.

Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани.

Крахът на утвърдените представи

В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо?

Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни” (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища”), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя.

Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика.

В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави.

Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови.

Тези толкова различни имигранти

Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира” е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност” – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция.

В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме”. Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната.

Има ли прости решения за сложните проблеми?

Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците.

Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват” Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална” и дори „опасна”, са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира”.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/979-energiiniqt-triygylnik-es-rusiq-turciq

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/986-ochertavashtata-se-rusko-germanska-geopoliticheska-os

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Оценъчната група за Шенген отложи приемането на двата технически доклада за България, съобщи агенция Медиафакс.

Как се е случило това? По време на днешното заседание френският представител е оттеглил своите опасения относно прилагането на системата ШИС/СИРЕНЕ в Румъния.

За Букурещ етапът на техническите изисквания е приключил и докладът за Румъния ще бъде поставен на гласуване в Европейския парламент.

Докладът за Румъния на европейските експерти получи положителна оценка, докато този за България беше отрицателен.

Сигурно това е поредния успех “в пъти, в пъти” на Бойко Борисов?! Или както той обича да се изразява: “Мъка, мъка им е...”, когато говори за опонентите си.

Че то си е мъка, бе г-н министър-председател: Румъния да ни изпревари, докато Вас Ви упоява вицепремиерът Цветанов, че сме много изпълнителни за Шенген!

Днес на 28 януари, по време на поредната среща на европейските експерти, членовете на групата приеха техническия доклад за присъединяването на Румъния към Шенгенската зона. Само на Румъния! Северната ни съседка, там където те спират групи цигани по пътя и ти предлагат настоятелно чорапи!

Двата доклада за България ще бъдат обсъдени отново по време на следващата среща на Шенгенската оценъчна група, съобщи Мариан Тутилеску, ръководител на отдела за Шенген към румънското вътрешно министерство.

Тъкмо вчера “Франкфуртер алгемайне цайтунг” писа: “Без бързо разширяване на Шенген” и ето днес, Румъния излезе с едни гърди напред, а ние слушаме Цветан Цветанов колко сме неповторими!

В статия на Николас Бусе от Брюксел вестникът отбелязва, че разширяването на Шенген може да се забави за Румъния и България, нещо, за което Германия изразила загриженост още в началото на процеса по присъединяване.

Докато за Румъния останали проблеми с използването на информационната система – тя има някои незначителни трудности при използването на Шенгенската информационна система ШИС, съвместната полицейска база данни, то случаят с България бил съвсем друг, тъй като тя не била изпълнила всички технически изисквания, пише Бусе.

И тук логично идва въпросът: а как са усвоени 100 процента средствата по присъединяването, а се правят изводи, че страната ни не е изпълнила всички технически изисквания? Т. е. как ще изпълним всички технически изисквания без средства, в бюджета няма предвидено перо за това.

Първоначално е било планирано да се получи отговор за двете страни и влизането им в Шенген на следващата среща на вътрешните министри на ЕС в края на февруари, но от България е бил даден знак от страна на МВР, че няма да бъде възможност за решаване на всички технически недостатъци, а ще е готова до средата на март с тях.

При последният преглед от експерти от Секретариата на Съвета в Брюксел бе разкрито, че България не е в състояние да контролира и обезопаси сухопътната граница с Турция. Това е поводът да се ограничи присъединяване на страната към Шенген като външна граница на ЕС.

Неотдавна едно руско издание ни определи заедно с Румъния като "излишните в зоната", но Румъния дпърна една обиколка напред, а ние пак се препънахме!

Напълно съгласна съм със Светослав Терзиев от в. “Сега”, който написа дословно следното: “Евросъюзът удари в гръб премиера Бойко Борисов още в деня, когато получи доверие в българския парламент. Франция и Германия сякаш нарочно повториха точно в този момент, че му нямат доверие и затова не го искат в общото европейско пространство без граници. Според Париж неговото правителство не може да пази тайни и би ги споделило с престъпници, а Берлин притуря, че толерира организираната престъпност и корупцията на високо равнище.

Напъните на унгарското председателство за компромис по приемането в Шенген, като първо летищата и въздушното пространство да се присъединят към Шенгенското пространство, а по-късно да стане присъединяването на земя и море – засега не минават. Днешният акт на отделяне на Румъния от България и минаване напред в присъединяването е ясен знак, че унгарците няма да ни помогнат.

Разделиха ни от Румъния, както предполагаха наскоро Вашите европейски партньори от ЕНП, господин премиер!

Румъния е вече крачка напред, а у нас оторизираните да уредят изпълнението на всички технически изисквания за влизане в Шенгенската зона си бъркат в носа и се занимават с измисляне на интриги за несъществуващ заговор на президента и Алексей Петров срещу кабинета!

Румъния и България няма да влязат в Шенгенската зона през март, както настоява Унгария, която в момента е ротационен председател на ЕС. Срещу този сценарий за пореден път се обявиха Франция и Германия. Тяхната позиция бе подкрепена и от Финландия.

Това пише днес руският вестник “Взгляд” в статия под заглавие “Излишните в Шенгенската зона”.

Румъния призна, че няма да може да повлияе на мнението на другите страни и й остава единствено да чака промяна.

Вчерашната среща в замъка Гьодьольо, недалеч от Будапеща, където се проведе среща на вътрешните министри от страните-членки на ЕС, федералният министър на вътрешните работи Томас де Мезиер подчерта за пореден път позицията на Германия срещу скорошното присъединяване на България и Румъния към Шенгенската зона...

Както вървят нещата, по всичко личи, че  силното желание на двете балкански държави - Румъния и България скоро няма да се реализира, още повече след критиките на френския министър по европейските въпроси Лоран Вокие на пресконференция в Хелзинки спород когото, “„Ако базата данни на Шенгенското пространство попадне в ръцете на международната организираната престъпност, цялата вътрешна сигурност ще бъде заличена”, заяви Вокие, говорейки за европейската система, използвана от граничната полиция на страните от Шенген.

А това показва само едно: Франция се тревожи, че даденият вече достъп на България и Румъния до Шенгенската информационна система е заплаха за сигурността в европейската зона без вътрешни граници, факт, който удобно управляващите не споменават, но днес бе цитиран от колегата от в. “Сега”, Светослав Терзиев.

Рискове за европейската сигурност, ако Румъния и България бъдат приети в Шенгенската зона - по-звучен шамар настоящето правителство на ГЕРБ едва ли е получавало от европейските партньори, въпреки че министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов мине-не мине току развява като знаме някаква митична подкрепа на европейски партньори към България за Шенген. Фантазия, каквато явно се е настанила трайно в главата на Цветанов и то без да почива на реални факти.

По изпълнение на критериите за борба с организираната престъпност и корупцията явно засега страната ни е далеч от изискванията на страните-членки на ЕС и това изобщо няма как да бъде приписано на предишното правителство на тройната коалиция.

“Сигурността на ЕС е водещ приоритет за Румъния”. Това се посочва в изявление на румънското министерство на външните работи, докато от българското Министерство на външните работи не се чу ни вопъл – ни стон, тъй като министърът ни Николай Младенов все още громи несъществуващата Държавна сигурност, за да сложи окончателно кръст на родната дипломация.

Днес едно от малкото издание, позволяващо си обективно да критикува кабинета “Борисов”, в. “Сега” обръща внимание на факта, че за разлика от София Букурещ предприе мощна дипломатическа атака, като заплаши, че ще създаде проблеми за членството на Хърватия в ЕС, няма да ратифицира Лисабонския протокол и ще отхвърли едностранно мониторинговия механизъм в областта на правосъдието и вътрешния ред.

Нещо, което остана чуждо на Николай Младенов – един от най-безпомощните и бутафорни министри на външните работи, които България е имала в последните 20 години!

Днес австрийският “Ди Прессе” също отбелязва, че за разлика от България, Румъния отхвърля критиките на Франция и Германия, а освен това е получила отлични оценки от седемте проверки, извършени от експерти от ЕС.

Северната ни съседка е вложила над един милиард евро, за да подобри своите граници, като половината от сумата е от румънския бюджет подчертава австрийското издание.

Вчера, докато в парламента цели 9 часа депутати и министри от ГЕРБ възхваляваха премиера Борисов в поискан от него вот на доверие, Финландия се присъедини към Франция и Германия, като се противопостави на присъединяването на България и Румъния в Шенгенската зона.

Лоран Вокие, който също се намираше в Хелзики не пропусна да коментира темата: “Много важно е за нас, че днес за пръв път финландското правителство заяви официално, че има съмнения, че правителствата на Румъния и България са готови да се присъединят към Шенген сега”, заяви Вокие.

На съвместна пресконференция финландският министър по европейските въпроси и имиграцията Астрид Торс заяви, че Румъния и България са свършили добра работа досега в спазването на изискванията за присъединяване към Шенген, но трябвало да се направи още.

„И двете страни трябва да предприемат конкретни действия за засилване на борбата с корупцията и престъпността”, каза Торс.

Тук му е мястото да припомня, че вътрешният министър на Германия Лотар де Мезиер изтъкна по време на срещата в замъка Гьодьольо и политически причини срещу членството на България в Шенген, като посочи организираната престъпност и корупцията на високо равнище.

Поредната изненада вчера дойде и от еврокомисарят по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом, която не се ангажира, че решението за разширяването на Шенген ще бъде взето преди края на унгарското ротационно председателство на ЕС, т.е. преди края на месец юни. А това означава учтиво “НЕ”!

“Разширяването на Шенген остава под въпрос – най-точен в позицията си е днешният “Зюддейче цайтунг”, в репортаж от неформалната среща на външните министри от вчера – 20 януари, в Унгария. - Все още остава под въпрос кога Румъния и България ще се присъединят към Шенгенската зона – отбелязва изданието.

На 28 януари предстои да излезе окончателният доклад за техническата готовност на България за присъединяване към Шенгенското пространство. По неофициалната информация, която стига до нас, докладът ще отчете пропуски. Това съобщи за Агенция “Фокус” Кристиан Вигенин – евродепутат от Групата на социалистите и демократите. „Неслучайно и самото правителство твърди, че технически България ще е готова през март. Редно беше този доклад да отчете, че ние сме готови. За това няма на кого да се сърдим”, посочи евродепутатът.

Според Вигенин било очевидно, че Европейският съюз и страните членки на Шенгенското пространство не желаят да правят компромиси с правилата за своята сигурност. „Ясно е, че не сме готови и е ясно кой трябва да понесе отговорността за това. Не означава обаче, че не трябва да полагаме съответните политически усилия”, добави Вигенин.

Политически усилия се очакват от България, очаква се и една по-добре изградена дипломатическа стратегия около казуса “Шенген”, единствено рапорт за усвоени на 100 процента средства по Шенген явно не стига!

След като дипломацията ни се води от номенклатурно дете от комунистическо време, което служи на чужди интереси, а не на български.

След като един физкултурник ни се прави на полицай професионалист и единствената му грижа е да пътува до САЩ или американското полослство в София, за да го погалят по главицата...

Трябва ли да се изненадваме, че нещата с Шенген зациклят, а от Брюксел вече ни говорят за корупция по високите етажи на властта?

Определено – не трябва да се изненадваме.

Германският вътрешен министър говори за недостатъчност на покритие на техническите параметри и необходимост от изпълнение на политическите.

Това ясно ли е на аматьорите във властта?

Ясно ли им е, че в Брюксел не адмирират вярност към Белия дом, когато иде реч за европейски въпроси?

Председателят на групата на ЕНП в Европейския парламент Жозеф Дол каза също, че не би искал Румъния да бъде разделена от България в процеса на присъединяването. А това означава, че Дол допуска, че е възможно Румъния да бъде отделена в един момент.

Унгарският вътрешен министър Шандор Пинтер декларира отново пълната подкрепа за присъединяването на България и Румъния към Шенгенското пространство, но Унгария ще е ротационен председател в ЕС до 1 юли. А след това?

И може да сравняваме Унгария, която  се орезили с рестриктивен медиен закон пред старните-членки пред стабилните Германия и Франция?

Може да правим сравнение, ако от българска страна участват дилетанти, с ясна про-американска ориентация в рамките на ЕС.

Може, ако външната ни политика се води от един добре научил английски език слаб професионалист, който идва от “Отворена общество” на Сорос.

А да не забравяме, че Сорос отново заяви, че еврото бере душа като валута...

Така че да се вземе кривия макарон, който ни осигури ГЕРБ и да започнем с опитите да видим през него - влизане в Шенген.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/961-atomna-energetika-i-geopolitika-v-iztochna-evropa

Докато в България продължават споровете за необходимостта от изграждането на втора атомна електроцентрала в Белене (съобщенията за появата на стратегически германски инвеститор дават известна надежда, че то все пак ще стартира), пет източноевропейски държави ясно обявиха намерението си да строят нови АЕЦ. Това са Русия, Беларус, Литва, Полша и Украйна. От всички тях, само Русия има възможност да изгражда подобни обекти с изцяло собствени сили и средства. Затова не е случайно, че тъкмо руснаците първи ще построят т.нар. Балтийска АЕЦ (официално обявеният срок за завършването и е 2016), в Неманския район на Калининградска област (бившата Източна Прусия). Мястото, разбира се, не е избрано случайно, защото така се решава проблемът с транзита на енергоносители през територията на посткомунистическа „Нова Европа” и се дава възможност на руския ексклав да се появи на пазара на ЕС, като износител на електроенергия. Тоест, стратегическата концепция за Русия, като „енергийна свръхдържава”, се усъвършенства, като вече не се ограничава само с новите газо- и петролопроводи.

Атомни електроцентрали в Европа

Не е тайна, че всички останали страни, декларирали намерение да изграждат нови АЕЦ, разчитат най-вече на износа на електроенергията, произведена от тях, на пазара на ЕС. Формално обаче, правителствата на постсоциалистическите държави от региона продължават да следват дискурса от края на миналия век, извеждайки на първо място, необходимостта да се гарантира енергийната сигурност, в контекста на нуждата на националните им икономики от енергоресурси. При това, въпросите за диверсификацията на доставките на вносни енергоносители съвсем тясно се обвързват с гарантирането на националната сигурност, като цяло, укрепването на държавния суверенитет и т.н. Въпреки това, не е нужно човек да е кой знае какъв експерт по геоикономика за да стигне до един очевиден извод, въз основа на характеристиките на бъдещите атомни централи, разположението им на картата и изявленията на местните правителствени чиновници, отговарящи за изграждането им.

Ситуацията е пределно ясна: онзи, който първи изгради атомната си електроцентрала и първи се появи на пазара на ЕС със съответното предложение, има всички шансове да си гарантира джакпота в негласната „атомна надпревара”. Става дума за милиарди евро, в средносрочна перспектива, т.е. сума достатъчна за бързото изплащане на големите инвестиции за строежа на една АЕЦ. Паралелно с това се решават и цели комплекси от проблеми – от социални (нови работни места и т.н.) до екологични (например, закриването на замърсяващите въздуха ТЕЦ-ове) и външнополитически. Играчите, които се появят по-късно на европейския енергиен пазар пък ще бъдат принудени да залагат на по-ниските цени, в резултат от което основното бреме по възстановяване на инвестициите ще се прехвърли към вътрешните потребители.

Сега, нека видим, как се развиват проектите за нови АЕЦ в някои от споменатите по-горе източноевропейски държави и шансовете им сравнително скоро те да започнат да изнасят електроенергия за ЕС.

Беларуската АЕЦ , или как политиката може да пречи на икономиката

Както е известно, Беларус не разполага нито с необходимите технологии, нито с индустриални мощности за производството на енергоблокове, да не говорим за липсата на кадри и финансови ресурси за самостоятелното изграждане на собствена АЕЦ. В това отношение, тя е в много по-сложна ситуация, отколкото съседните Литва или Украйна например, които имат опит в експлоатацията на АЕЦ, квалифициран персонал, външна финансова подкрепа и т.н. На практика, става дума за изграждането на атомна електроцентрала, с мощност 2,4 хил. МВт, на „празно място и без никакъв опит” (първата беларуска АЕЦ ще се строи край градчето Островец, в Гродненска област, близо до литовската граница). Споровете за местоположението на бъдещата централа не спират, като мнозина специалисти изтъкват, че районът, където тя ще се изгражда, е с повишена сеизмична активност. В тези спорове се включиха и властите в съседна Литва, чиято официална позиция към изграждането на АЕЦ на 50 км от литовската столица Вилнюс, продължава да е отрицателна (така, на 21 октомври 2010, литовският президент Даля Грибаускайте отхвърли предложението на беларуския си колега Лукашенко за строежа на обща АЕЦ).

Междувременно, както можеше да се очаква, търгът за изграждането на първата беларуска АЕЦ беше спечелен от руската компания „Атомстройекспорт”, което даде основание на редица западни наблюдатели да прогнозират, че централата ще бъде изградена по-бързо, отколкото тези в другите източноевропейски страни. Този оптимистичен сценарий обаче не можа да се реализира, най-вече заради политическия конфликт между Минск и Москва, който се задълбочи в навечерието на президентските избори в Беларус, насрочени за 19 декември. Информационна-психологическата война между двете страни (която, на свой ред, се предшестваше от няколко малки „търговски войни”) сложи кръст не само на сроковете за реализацията на проекта, но се отрази негативно и на двустранното сътрудничество, като цяло.

В частност, под много сериозен въпрос е финансирането на изграждането на беларуската АЕЦ. Още преди търга за избор на изпълнител беше ясно, че победителят ще обвърже доставката на оборудването с изграждането на централата, както и с доставката на ядреното гориво. Последното не е никак без значение, защото другите участници в търга предлагаха по-ниски цени за оборудването, но пък настояваха именно те да доставят ядреното гориво (при това на доста по-високи цени от онези, които предлагаха руснаците) и не бяха склонни да се занимават с ядрените отпадъци (пак за разлика от „Атомстройекспорт”).

Освен това, само руснаците се съгласиха да разгледат въпроса за откриване на кредитна линия в размерите, за които настояваше Беларус (9,3 млрд. долара). Минск искаше руската страна да поеме и цялостния монтаж на оборудването, обучението на персонала и решаването на редица други по-маловажни въпроси. И, ако политическият конфликт между двете съседни държави не се бе изострил, руснаците вероятно биха се съгласили. След като той стана факт обаче, Русия обяви, че не възнамерява да финансира инфраструктурата на новата АЕЦ (включително жилищните блокове и другите обекти в бъдещото „атомно градче”). Освен това, руските експерти изразиха съмнение, дали искания от беларуското правителство многомилиарден заем ще бъде изразходван именно за нуждите на новата АЕЦ (а не за други, включително политически, цели), посочвайки че строежът на идентичната Балтийска АЕЦ в Калининградска област ще струва на Русия само 5 млрд. долара (срещу 9,3 млрд. за беларуската АЕЦ).

Въпреки това, правителството в Минск обяви, че възнамерява да завърши двата блока на новата АЕЦ до 2020, като, според публикуваната наскоро Стратегия за развитие на енергийния потенциал на страната, за целта се планира, през 2011-2015, да се изразходват 3 млрд. долара, като първият енергоблок бъде въведен в експлоатация през 2016, а през 2016-2020 ще бъдат усвоени още 6,33 млрд. долара и ще бъде завършен и вторият блок. Между другото, според държавната информационна агенция БелТА общият обем на инвестициите в енергийния сектор на Беларус, през 2011-2020, трябва да достигне 45,9 млрд. долара.

Повечето европейски енергийни експерти се затрудняват в прогнозите си за реализацията на беларуския атомен проект. При това нещата не опират само до това, че Беларус не разполага с необходимите за това финансови ресурси, нито пък може да си осигури достатъчно големи заеми от международните финансови институции или от беларуските банки. Поевтиняването на проекта чрез привличането на беларуски компании и китайски подизпълнители също изглежда съмнително. Както е известно, изграждането на китайската АЕЦ „Санмин”, снабдена с два американски енергоблока АР-1000, ще струва не по-малко от 6 млрд. долара и то само благодарение оптимизацията на работата на китайските подизпълнители, използването на местни материали и на изключително евтина работна ръка. Докато в Армения и Украйна, където има поне няколко десетки проектантски и научни организации, притежаващи необходимия опит за да се включат в подобни атомни проекти, в Беларус ситуацията е съвършено различна.

Очевидно е, че моментът за започване на информационно-психологическата „война” с Русия беше подбран много зле от Минск. Така, стартът на реализацията на проекта за първата беларуска АЕЦ съвпадна не само с глобалната финансово-икономическа криза, но и с безсмисленото изостряне на беларуско-руските отношения. На фона на случващото се напоследък между Москва и Минск, няма никакви основания да смятаме, че Русия ще склони да се върне към практиката на кредитиране на беларуската икономика от „добрите стари времена”, дори ако Лукашенко изгуби властта на предстоящите избори (което едва ли ще се случи). Истината е, че през последните няколко години руската стратегия радикално се промени и в нея вече не се предвижда отпускането на субсидии или заеми само срещу голи декларации за „братски чувства” към Москва.

В момента, Русия се стреми да извлече максимална полза от статута си на един от малцината играчи на глобалния „ядрен пазар” и гради сътрудничеството си там само на взаимноизгодна основа, пренебрегвайки словесните изяви дори на политиците от приятелски настроените към нея държави и настоявайки за реални гаранции за печалбите от съвместните проекти и създаване на ефективни механизми за контрол на реализацията им. Така, през 2010, Москва предложи на Минск създаването на съвместна компания за продажба на електроенергията, произвеждана от бъдещата беларуска АЕЦ, която, както вече споменах, ще се строи от руска компания и с руски пари. Създаването на въпросната компания беше обвързано с решаването на проблема за откриване на кредитна линия, гарантирана от руското правителство. Беларуската страна обаче, отхвърли това предложение и дори се опита да шантажира „Атомстройекспорт”, като в местните казионни медии се появиха съобщения, че правителството разглежда варианти за привличане към реализацията на своя атомен проект на американски и китайски компании, както и на френско-германската “Areva”. Както можеше да се очаква, тези твърдения предизвикаха само усмивки в Москва.

Както изглежда, далеч не всички в Минск са наясно, че руската позиция по въпроса за изграждането на първата беларуска АЕЦ не се диктува толкова от конюнктурното състояние на двустранните отношения, колкото от принципно различната геостратегия, възприета напоследък от Кремъл. Сегашните управляващи в Москва са убедени, че сътрудничеството следва да се гради на взаимноизгодна и нелишена от известен „здрав” меркантилизъм, основа. Затова онези, които са склонни да паразитират върху прословутия „руски имперски синдром”, рискуват да останат излъгани.

„Атомният реализъм” на Армения и Украйна

През 2012 трябва да стартира изграждането на нов енергоблок на Арменската АЕЦ (разположена край град Мецамор) с мощност хиляда МВт. Всъщност, става дума за изграждането на нова атомна електроцентрала в Армавирска област, недалеч от вече съществуващата АЕЦ. Междувременно, арменското правителство подписа Плана за действие, в рамките на програмата на ЕС „Ново европейско съседство”, като се задължи да закрие „остарялата” си АЕЦ, през 2016.

През 2009, управляващите в Ереван обявиха търг за изграждането на новата АЕЦ, който беше спечелен от австралийския консорциум „Worley Parsons”. Само година по-късно обаче, стана ясно, че плановете за модернизация на арменската атомна енергетика няма как да минат без руско участие. Очевидно, „диверсификацията” на този отрасъл съвсем не се оказва толкова просто нещо, както си го представяха навремето консултантите на българското правителство по проекта за АЕЦ „Белене” например, или пък някои други страни, решили да разчитат само на „западните технологии и специалисти”. Тоест, става ясно, че намесата на конюнктурни политически съображения може да се отрази пагубно върху реализацията на икономическите интереси на конкретната държава.

Поучителен в това отношение е и опитът на Украйна в проточилата се епопея с изграждането на двата нови енергоблока на Хмелницката АЕЦ. В него особено ясно може да се последи негативното влияние на идеологемите върху развитието на националната икономика. Както е известно, Украйна възнамеряваше да се появи на регионалния енергиен пазар с електроенергия, произвеждана от разширената Хмелницка АЕЦ, много преди руснаците да стартират изграждането на Балтийската АЕЦ в Калининградския ексклав. Което обаче не се случи. В тази връзка е показателно, че дискутирайки реализацията на атомните проекти в източноевропейския регион, повечето енергийни експерти предпочитат да обсъждат проблемите по реализацията на централите в Калининградска област или Литва, оценявайки доста скептично шансовете на тези в Беларус и Полша. В същото време, новите украински власти не губят надежда, че ще могат да довършат обекта и така да увеличат печалбите си от износа на електроенергия. Според Енергийната стратегия на Украйна, до 2030 мощността на атомната и енергетика трябва да достигне 16 ГВт. Днес обаче, киевските експерти (отчитайки  последиците от продължителната деиндустриализация на страната и перспективите за ръста на националната икономика) са по-склонни да посочат цифрата 5-6 ГВт. Макар че и това е напълно достатъчно за анализа на тенденциите в развитието на енергийните доставки, отчитайки ръста на доставките на украинска електроенергия.

Сред проблемите, свързани с реализацията на проекта за довършването на трети и четвърти енергоблокове на Хмелницката АЕЦ, има поне три, които са особено важни. Първият касае целесъобразността от довършването на започнатите през 1985-1986 и консервирани след аварията в Чернобилската АЕЦ, площадки за стария модел реактори BBР-100/В-320. Вторият е свързан с обосноваността на решението на правителството за избора на новите руски реактори BBЭР-1000/В-329Б, а третият – с проектно-сметната документация на целия проект.

Както е известно, преди време украинското енергийно министерство и националната енергийна компания „Енергоатом”, в изпълнение на разпореждането на правителството „за подготвителните действия по доизграждането на енергоблоковете на Хмелницката АЕЦ”, от юни 2005, и въз основа на експертните заключения на водещи украински и руски фирми от енергийния сектор, дадоха положителен отговор и на трите, поставени по-горе въпроса. В резултат, правителството взе решение за доизграждане на атомната електроцентрала, като за целта се използват най-новите руски реактори.

През есента на 2008 се проведе търг за доставчик на реактори за Хмелницката АЕЦ, като сред потенциалните участници в него се споменаваха френско-германската компания  “Areva”, американската “Westinghouse”, чешката  “Skoda JS”, южнокорейската  KEPKO и руската „Атомстройекспорт”. На практика обаче, се включиха само последните две, като руснаците отново се оказаха победители.

Скоро след това, Държавният комитет за ядрено регулиране на Украйна и някои екологични организации изразиха съмнения за готовността на старите площадки да приемат новите руски реактори, както и за целесъобразността от използването им в Хмелницката АЕЦ. Повечето експерти обаче, още тогава посочиха, че критиката им не се основава на сериозни аргументи и очевидно има поръчков характер.

Стойността на изграждането на двата енергоблока се оценява на 4-6 млрд. долара, като срокът за реализация на проекта е пет години. При това, руската страна пое 85% от финансирането, а украинската – останалите 15%. Темповете на изграждане на Хмелницката АЕЦ, което се извършва с руски заем (договорен с междуправителствено споразумение), засега се оценяват като „доста добри”.

Заключение

С оглед на всичко казано дотук, става ясно, че в регионалната ядрена надпревара, в която, както споменах в началото, участват пет източноевропейски държави, с очевидно предимство се ползва руско-украинският „дуумвират”. Планираното пускане в експлоатация на новата литовска АЕЦ във Висагинас (с обща мощност 3,2-3,4 хиляди МВт) през 2018 се оказва твърде съмнително, тъй като върху спазването на този срок могат да окажат съществено негативно влияние редица фактори. В същото време, реализацията на проекта за Беларуската АЕЦ си остава под въпрос, което в още по-голяма степен се отнася и за изграждането на първата атомна електроцентрала в Полша.

Тоест, очевидно е, че първа ще бъде изградена и ще започне да изнася електроенергия на енергийния пазар на ЕС руската Балтийска АЕЦ в Калининград. Което потвърждава констатацията на мнозина западноевропейски анализатори, че в сложната „атомна” шахматна игра в региона „руснаците имат първия ход, а оттам и всички шансове да спечелят играта”. Дано това накара и управляващите у нас да се замислят за важността на първия ход в регионалната атомна надпревара, която е не по-малко напрегната и тук, в Югоизточна Европа, при това отново е с доминиращо руско участие.

* Българско геополитическо дружество