Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

(със съкращения)

Предлагам на вниманието ви стенограмата от видеопрезентацията на независимия италиански журналист Паоло Барнард посветена на бруталната история на Лисабонския договор – най-голямата досега, но не първата и не последна измама на еврочиновниците и плутократите в ЕС срещу народите в Европа. Въпросната презентация бе представена в две части в ТВ предаванията ми, можете да ги видите и он-лайн в този сайт.

Валентин ФЪРТУНОВ

В Европа бе извършен държавен преврат, извършен зад гърба на всички граждани: италианци, германци, французи – всички.
Италианското правителство вече не е суверенно, италианският парламент вече не е суверенен, в резултат от това, италианските закони вече не са суверенни и юридически ние вече не сме италианци.
Процесът на създаване на европейската конституция започва в градчето Лаекен в Белгия през 2001 г. Написва се тази конституция, само че големите бюрократи и политици правят една „грешка“: правят всичко това явно и народите в Европа разбират за нея. Французите и холандците през 2005 г. в два национални референдума отхвърлят конституцията, създадена от евробюрократите.
Защо я отхвърлят?
Обяснението е просто: Защото в тази конституция са дадени всички права на бизнеса, на корпорациите, на големите банкови интереси, на услугите и прочие, а социалната част, тоест тази, която засяга обикновените хора – работата, социалните гаранции и прочие, е изключително ограничена, незасегната, просто несъществуваща.
Тогава французите заявяват „Тази конституция е социално фригидна“ и я отхвърлят. Холандците също я отхвърлят. Има европейско правило, според което, за да се наложи Конституция, трябва да се приеме единодушно от всички държави. При това положение конституцията умира, свършено е с нея.
Бюрократи и големите политици не се предават. Разбират каква грешка са направили, постъпвайки демократично. Следващия път няма да действат така. И наистина, това, което е изритано през главния вход, ще влезе през прозореца само няколко години по-късно. Ще се съберат отново и ще пренапишат друг документ, който няма да бъде „конституция“, а просто „договор”. На 13 декември 2007 г. се срещат в Лисабон, за да подпишат този нов договор 27-те държавни глави на европейските страни. Така не трябва да бъде одобряван чрез референдум, но има силата на конституция.
Става дума за промени в съществуващи вече договори, основни договори като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, към които се прибавя и договорът от Ница. Тези основни договори са събрани в едно и към тях са добавени 329 страници с промени. Така общо се стига до 2800 страници с правила, които не са свързани помежду си и затова е невъзможно да се прочетат. Нито един европейски политик не е могъл да ги прочете. Това нещо, което е наречено Лисабонски договор, ще добие наднационална власт. Ще рече, че властта му е по-голяма от властта на която и да е държава, по-силен е от всеки един национален закон, по-силен е от всяка една национална конституция, по-силен е от всеки един национален парламент, от държавните глави на която и да е нация.
Ще ви цитирам една фраза на големия архитект на цялата тази история от последните години – Валери Жискар д’Естен, който в едно изявление от 27 октомври 2007 г. казва: „Договорът е същият като Конституцията, (Конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите“. Държавните глави са се разбрали, че мнението на гласоподавателите не бива по никакъв начин да се иска. Само Ирландия не го подписва, защото благодарение на своята конституция, е задължена да направи референдум. Референдумът се проведе и Лисабонският договор бе отхвърлен. Организираха втори референдум, и след огромен натиск, изнудвания, както и рушвети, платени на ирландската държава и ирландските банки, ирландците в крайна сметка бяха принудени да кажат „Да“ и така Договорът най-накрая мина.
Тъй че става дума за истинска измама. Нека обърна внимание, че думата „измама“ не е достатъчна, започнах това представяне, наричайки го „държавен преврат“. Значението на промените, наложени от Лисабонския договор в нашия живот, и фактът, че никой не ни запита дали сме съгласни, отнемайки ни така гражданския суверенитет, е доказателство, че това е държавен преврат.
Нека видим накратко как се променя властта. Както вече казах, става дума за множество европейски правила, които имат наднационална власт, тоест са по-силни от държавните закони. И се отнасят за всичко. Нито един държавен орган на никоя европейска страна, не може да бъде по-силен от тези правила, които вече управляват Европа. Европейските държави изгубват възможност да налагат вето в 68 области, които до днес имаха относно обществения живот. Националните парламенти са задължени да работят за интересите на Европейския съюз, а не обратното. Тоест националните закони трябва да бъдат писани от един италиански депутат или от един италиански интелектуалец, мислейки за интересите на Европа, а не за интересите на италианския народ. И това важи за всички други държави. Конституциите трябва да се подчиняват, съдилищата трябва да се подчиняват.
Първата скандална част от този държавен преврат е законодателната власт, тоест как се правят законите, тези много силни закони, които подчиняват всички в Европа. Кой притежава тази законодателна власт? До днес тези 250 години (в Италия б.р.) на борби в името на демокрацията, ни научиха, че властта принадлежи на суверенния народ, който избира своите представители и те създават законите. И това досега е било така за всички демокрации в света, от Просвещението до днес беше основното правило.
Следете внимателно, само това стига, за да се убедите, че говорим за преврат. В тази нова супердържава Европа, чиито граждани сме всички ние, тези, които правят законите, НЕ СЕ ИЗБИРАТ. Избраните представители НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ЗАКОНИТЕ. Както ви казах преди малко, още в началната фаза на създаването на този Европейски съюз бяха създадени европейски институции, към които се отнасяхме обаче с някакво безразличие и невежество. Какво е Европейската комисия? „Ами… не знаем… “ „Някакви хора там, в Брюксел“.
Тези институции, създадени тогава, днес се сдобиват с невероятна власт. Европейската комисия става изпълнителната власт, правителството на Европейската супердържава, и придобива невероятна власт, неописуема власт. Това е власт да взима решения и да СЪЗДАВА ЗАКОНИТЕ. После има Съвет на европейския съюз, който също е част от правителството. Този съвет на европейския съюз има законодателни функции, но силата му е само да ГЛАСУВА законите, написани от Европейската комисия.
Ето как супер правителството – Европейската комисия, пише законите и ги предлага. Съветът на европейския съюз ги гласува, но той не е нищо повече от един печат, защото в последните години е обсъдил по-малко от 15% от приетите закони. Принципно ги гласува направо, без обсъждане. Европейската комисия ги предлага и Съветът на европейския съюз счита, че всичко е наред и ги гласува направо.
Сега стигаме и до европейския парламент. Точно тук е болната тема. Всички вестници, писаха, че в тази нова Европа европейският парламент получава допълнителна власт.
Това е чиста лъжа. Това е наистина безсрамно прикриване на истината. Европейският парламент в тази нова Европа губи власт. Всъщност парламентът никога не е имал власт, но сега вече е написано, че няма никаква власт да създава закони. Помислете малко, говорим за парламент, който не може да прави закони. Все едно един хирург да не може да хваща скалпел. Абсолютно същото е, ужасяващо е. Европейският парламент не може да предлага закони и дори не може да ги гласува. Европейският парламент няма възможност да се изказва за 21 ключови сектора в европейската политика.
И в крайна сметката държавите винаги остават безгласни. За да приключим с темата кой прави законите: Европейската комисия излиза от новата ситуация в тази европейска супердържава, като орган с невероятна власт. Тя е Босът, Шефът и притежава абсолютната власт.
Да не забравяме: НИКОЙ не избира Европейската комисия. Европейската комисия е съставена от бюрократи, които са назначени от министър-председателите на държавите. Тя включва множество подкомисии, знаете ли колко са? Три хиляди. Три хиляди комисии от бюрократи, които работят за Европейската комисия и които пишат всички тези правила и закони.

„Свободната конкуренция без намеса“ узаконява една от най-големите лъжи в модерната икономическа история. Тя обикновено се описва като „капитализъм за бедните и социализъм за богатите“.
Това е тази система, според която ние, обикновените хора, трябва да прилагаме всички правила на капитализма, тоест да позволим приватизациите, да приемем несигурни работни места, да загубим здравеопазването и всичко останало.
А когато после големите владетели на системата имат проблеми, например банките, бизнесът, тогава държавата трябва да се намеси с милиарди и милиарди евро, за да спаси задниците на големите фирми и мениджъри. Ето това е значението на „малката“ и уж незначителна фраза „свободна конкуренция без намеса“. Това чудовище е вкарано в Лисабонския договор, който е всесилен.
Още нещо от социалната глава: В Лисабонския договор се говори за разширяването на европейското селско стопанство, което и сега е финансирано с един милиард евро на ден, наши пари, без които не може да се самоиздържа. Това е споменато, но не се казва дори и дума в договора, нито за защитата на работниците в селското стопанство, нито за защитата на екологията. Няма и думичка по тези въпроси.
Правото на стачкуване: Лисабонският договор забранява стачките, ако те пречат на свободното движение на услугите. Внимавайте, защото тези членове от договора се взимат и се представят пред съда от големите корпорации и съдиите решават на базата на тези закони. Значи е забранено да се стачкува, ако това пречи на свободното движение на услугите. Забранено е да се стачкува и ако в новите европейски съединени щати една фирма отиде на друго място. Например полска фирма идва в Италия и плаща на работниците, които работят за нея същата мизерна заплата, която взимат поляците. Италианските работници нямат право да стачкуват в такъв случай.
В здравеопазването: правата на пациентите са описани не в главата за здравеопазването, която също трябва да погледнете, много е интересна, а в главата за вътрешния пазар. Тук трябва да се внимава: когато говорим за правата на пациента, говорим за правото на животоспасяващо лечение, основно право в защита на здравето.
Ако тези права се вземат и се изнесат извън една гражданска конституция, и се сложат сред правилата за вътрешен пазар, означава, че тези права ще се подчиняват на правилата на пазара. Това само по себе си е още един ужас в Лисабонския договор.
Ако една държава от тези нови европейски съединени щати реши да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, тоест да направи това, което направи Рузвелт в САЩ с „Новия курс“ (през 30-те години), казвайки:“ОК, нека да харчим държавни пари, но да спасим сриналата се икономика, да спасим семействата, да спасим заплатите, да спасим хората от глад, да създадем държавни работни места, за да си върнем икономиката, правейки я динамична“, ако това един ден го реши която и да е европейска държава, няма да може да го направи, защото е забранено.
Ако една европейска държава иска да приложи каквато и да е друга система в помощ на своите граждани, не може вече да го направи. Защо? Защото отново икономическите сили, които, естествено, стоят зад всички тези договори, правила и държавни преврати, заявяват, че подобни политики пречат на „свободната конкуренция без намеса“.
Ти не можеш да направиш каквото и да е, за да помогнеш на гражданите си, защото това пречи на свободната конкуренция.
Европейската централна банка, голямата банка за всички граждани на Европа, ще има правото да наложи, всъщност вече има това право, да налага стабилността на цените. Ниската инфлация е по-важна от борбата с безработицата.
В Лисабонския договор не съществуват механизми за преразпределение на богатството. Логично би било в европейските съединени щати, след като наистина е една-единствена държава, да може да се направи нещо подобно: След като имаме северозападна част, която е много богата, да прехвърлим малко капитал в югоизток, който е по-беден, за да можем по този начин да уравновесим „държавата“ и така тя да функционира по-добре, вместо да имаме все същите отвратителни икономики на две различни нива, като северните и южните Съединени американски щати, северна и южна Великобритания, северна и южна Италия. Изобщо не съществува такова нещо.
В завършек, да видим съдебната система. Това е още един основен елемент, който трябва да се разгледа. Нека да обобщим накратко: предначертава се една Европа, всъщност вече е предначертана, която има огромна наднационална власт, която налага тежка социална дискриминация, изключително тежка перспектива. Тя размахва наляво и надясно политици, депутати, парламент, който няма абсолютно никаква реална парламентарна власт, а е единственият европейски орган, избран от гласоподавателите.
А институциите и правителството й които не са избрани от никого, ще имат безгранична власт.
Съдът на ЕС е съставен от съдии, които се избират от бюрократите и политиците, и са зависими от тях, „независимостта“ им е смехотворна.
Същият този европейски съд има огромна власт. Помислете само, че ще е по-силен от всеки Касационен съд, по-силен от всяка конституция, конституционен съд, висш държавен съд, от всеки един върховен съд, съществуващ в която и да било европейска държава.
Ще се базира основно върху Хартата на основните права на ЕС и Договора от Ница.
В Италия може би това би било удачно, бихме спечелили повече от това, което бихме изгубили. Но например в страни като Дания, Швеция, Холандия, Англия, които са много по-напред от това, което е прието в Хартата на правата, Съдът на ЕС може да ги върне назад от прогреса, който са постигнали.
Цитирах в една моя статия историята на един германски журналист, който разкри скандала Евростат, европейски скандал от огромен мащаб. Този журналист бе арестуван, защото отказа да разкрие своите източници. Това например е позволено от шведския закон, където журналистът е защитен, дори и да не разкрие източниците си.
Европейският съд одобри ареста и по този начин свали автоматично шведския закон. Защото всяка сентенция на Съда на ЕС означава, че е задължителна за цяла Европа.
Ето как шведите, които имаха много напреднал закон спрямо средното ниво, се принудиха да премахнат техния закон. Същото нещо може да се случи с много други закони.
И внимание, ето още нещо за съдебната власт. Тези свръх властни съдии, които ще взимат решение след решение, могат даже да въведат отново смъртното наказание. В кой случай могат да го направят? Цитирам буквално от текста: „в случай на европейска криза.“ Тук внимавайте: Какво означава „в случай на европейска криза“? Какво е това? Кой ще реши кога сме в състояние на криза? И при какви условия може да се прилага смъртно наказание? Трябва ли да се осланяме на мнението на тези бюрократи и политици, които направиха всичко, което видяхме, тоест държавен преврат?
Трябва ли да вярваме на хората, които написаха тази конституция, която е цялата в интерес на бизнеса и на корпорациите? Трябва ли да вярваме на тези хора, за да разберем кога сме в „криза” и кой ще получи смъртна присъда при това положение?
И Съдът на ЕС ще издава тези присъди, които трябва да се следват от всички европейски страни и никой няма да може да ги оспорва. Дори и в главата за правосъдието, (от която може би Италия може да направи крачка напред) също важи принципът, че тези съдии с огромна власт, които не са избирани от гражданите, ще имат наднационална власт, но никой не ни е питал дали сме съгласни и не можахме по никакъв начин да дадем мнението си.
Така стигнахме до заключението.
Е, заключението е много просто. Трябва да призная, че нищо друго не може да се каже,
освен да се подчертае следното:
Можеше да бъдат нещо хубаво тези Европейски съединени щати, можеше да бъде чудесно да станем обща икономическа сила. Знаем, че подобно нещо би могло да подпомогне гражданите. Можеше да бъде нещо хубаво даже да имаме супер правителство, специално за нас италианците, не само заради Берлускони, но и заради цялата клика Проди, Берсани, Фасино и другите. Нас, италианците, това можеше да ни накара да направим крачка напред към едно по-цивилизовано общество.
Но фактът, че всичко това се случва зад гърба ни, и най-вече, следвайки принципи, които ние не сме избирали, е изключително опасен.
Ето така мина Лисабонският договор и се извърши държавен преврат.

Превод: Даниела Пенкова

Бел. "Хроники": видеозаписи на двете предавания по темата Лисабонският договор можете да намерите на сайта на журналиста Валентин Фъртунов.

Министерски съвет прие бюджета на Държавното обществено осигуряване за 2011 г.

От тези дебати научихме, че трябва да забравим тезата за лошия Дянков, защото той, а не друг обичал пациентите! Може би това пък да е причината да не дава пари за здраве?

Премиерът е бил лаконичен: „...щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът

... Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20 на сто от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат....

... Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето...

...Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат...”

Държавата ще вземе професионалните пенсионни фондове и ще ги влее в НОИ с аргумента, че така „спасява” парите на народа!

20 години вече нито едно правителство не потърси виновниците да изчезне държавният пенсионен фонд, парите, от който не бяха в торби на Централна гара, а в банка.

Тогава как българинът да се довери на държавата, респективно на управниците?

Премиерът заяви, че е готов да излезе и да къса и той както лекарите скъсаха споразумението си с правителството...

Само че премиерското късане е нещо коренно различно – той ще трябва да се оттегли от властта, барабар с партията си ГЕРБ.

И защо се стигна дотук – заради премиерския любимец – Симеон Дянков, същият, който е отменил Кодекса на труда в Грузия и е закрил тамошната Академия на науките!

Пълен текст на дебатите в заседанието на правителството - дебатите по бюджета на Държавното обществено осигуряване – пълен текст

20 октомври 2010, Министерски съвет

БОЙКО БОРИСОВ: Министър Младенов.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Уважаеми господин министър-председател, колеги, вчера в Националния съвет за тристранно сътрудничество обсъдихме бюджета за Държавното обществено осигуряване (ДОО) за следващата година с новите параметри, които са следните:

Увеличава се размерът на вноската на Фонд „Пенсии” в Държавното обществено осигуряване с 1,8 на сто от 1 януари 2011 година. Вноската за гарантиране вземанията на работниците и на служителите от 0,1 на сто става нула за периода 2011-2013 година поради натрупани достатъчно средства във фонда. Запазват се номиналните заплати в бюджетната сфера за 2011 година на достигнатите равнища за 2010 година. Договарят се осигурителни прагове по икономически дейности и основни квалификационни групи професии. Увеличаването на минималните осигурителни прагове по основните икономически дейности и групи професии е с 5,6 на сто в сравнение с 2010 година. По-високите осигурителни прагове оказват положително влияние върху нарастването на средния осигурителен доход.

В проектобюджета за ДОО за 2011 година средният осигурителен доход е 609, 86 лева. Тоест, заложено е увеличение с 6,3 на сто спрямо очакваното му равнище за тази година. Въвежда се диференциран минимален осигурителен доход за самоосигуряващите се лица своеобразно облагаемите им доходи за 2009 година в размери съответно – 420, 450, 500 и 550 лева по скала, определена по чл. 8 от закона за 2011 година, а за земеделските производители и тютюнопроизводителите на 240 лева.

Участието на държавата в трансфери във Фонд „Пенсии” възлиза на 2 милиарда 480 милиона лева за 2011 година. В тези средства са включени трансферите на всички осигурени и самоосигуряващи се лица.

В областта на разходите, удължава се с още една година въведения с антикризисните мерки нов режим за изплащането на парични обезщетения за временна неработоспособност, като първите три дни от настъпването на неработоспособността се изплащат за сметка на осигурителя – 70 на сто, съгласно § 22 от преходните разпоредби, а от четвъртият ден – на ДОО. Удължава се действието на § 4 на Кодекса за социално осигуряване до 31 декември 2011 година. Отменя се максималният размер на обезщетението за безработица и се изчислява на база 60 на сто от осигурителния доход на лицето, преди загуба на работа.

Разчетите за пенсии за 2011 година се основават на параметрите, заложени в средносрочната фискална рамка на правителството и на естествените тенденции за повишаване на индивидуалния коефициент. За 2011 година осъвременяване на размерите на пенсиите по чл. 100 на Кодекса за социално осигуряване на се предвиждат. Максималният размер на получаването на една или повече пенсии се запазва на 700 лева месечно.

Ефектът от увеличаването на осигурителната вноска от 1,8 на сто от 1 януари следващата година подобрява приходната част на консолидирания бюджет с 372,8 милиона лева. Договарянето на по-високи осигурителни прагове по икономически дейности от 2011 година увеличава приходите допълнително със 110 милиона лева. Общият финансов ефект от прилагането на промените в частта на краткосрочните обезщетения върху разходната част на бюджета за 2011 година се очаква да бъде с намаление на разходите с 15,5 милиона лева в сравнение с миналата година.

Предлагам, тъй като е обсъден в Националния съвет за тристранно сътрудничество, да се приеме и от Министерския съвет Проекта за Закон за Държавното обществено осигуряване за 2011 година.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Колеги, аз също предлагам да подкрепите проектозакона за Бюджета на ДОО за 2011 година с една промяна. Конкретно в § 6, т.6 относно промени в § 4 от преходните и заключителните разпоредби на Кодекса на социалното осигуряване (КСО) в момента се предлага да се отложи с още една година – до 31 декември 2011 година преходните и заключителните разпоредби за ранното пенсиониране. Предишното правителство е направило на три пъти такова отлагане през 2006, 2008 година и месец преди изборите в 2009 година винаги с коментар, че им трябва още малко време да решат този въпрос. Има една хубава българска поговорка „Да не оставяме днешната работа за утре”. Мисля че имаме достатъчно време в Националния съвет за тристранно сътрудничество – и не формални и формални срещи, няколко пъти сме разговаряли по това, има добри предложения от работодатели и от синдикати, как този въпрос може да се реши веднъж завинаги, а не да го отложим за още една година и в края на следващата година пак да сме в хипотезата на предишното правителство – три пъти го е отлагало.

Тази тема стои във вниманието на много страни в Източна Европа, така че ние сме запознати и с това, което те са вземали като решене. Според мен има достатъчно време и достатъчно желание в Националния съвет за тристранно сътрудничество вместо да се отлага това решение за още една година, то да се вземе до края на тази година. И затова предлагам конкретно да приемем Закона за бюджета на ДОО, но да не отлагаме с още една година срока в § 6, т. 6.

БОЙКО БОРИСОВ: Освен това има подписано писмо от председателите на двата синдиката – за КТ „Подкрепа” – д-р Тренчев, за КНСБ – Пламен Димитров. Ще прочета първите три точки от писмото.

„Първо, запазване условията за ранно пенсиониране за лицата, работили в условията на първа и втора категория труд, установени в § 4 на ПЗР на КСО до 2014 година.

Второ, изграждане на солидарен фонд за ранно пенсиониране в ДОО под управлението и отговорността на НОИ по примера на функционирането на Учителския пенсионен фонд. За целта до края на 2010 година трябва да се приемат необходимите нормативни изменения в КСО. От 1 януари 2011 година вноските за работещите при условията на първа и втора категория труд в установените размери, съответно 12 и 7 на сто постъпват в новосъздадения фонд. От фонда се изплащат пенсиите за всички лица, придобили право за ранно пенсиониране при условията на § 4 от ПЗР на КСО за сметка на този фонд.”

Какво е правило предишното правителство? Като дойде време т.нар. частни пенсионни фондове да почнат да изплащат пенсии те го отлагат за следващата година. Като дойде пак време да изплащат пенсии – те го отлагат за по-следващата година. Като дойде време пак за изплащане на пенсии, говорим за категорийните работници – преди всичко говорим за миньорите, за тежкия труд, те го прехвърлят още един път за следващата година вече когато идваме ние. Ние първо застанахме и искахме обективно да преценим каква е реалната ситуация и казваме, че щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът, защо ние ще влизаме в това разплащане. Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20% от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям.

Погледнато обаче ние, въвеждайки имаме и прецедент. Учителският фонд, който е в НОИ има 104% ликвидност. Сиреч – работи перфектно. Аз не виждам защо ние да продължаваме да обслужваме политика и да отлагаме за края на 2011 година. Ако не го направим днес, ще дойде краят на 2011 година, ще го направим още веднъж след това. Или трънската поговорка е „Три пъти, казва, го режа, а то все късо и късо”. Няма как, когато е сбъркана изконно формулата това да се случи. И затова ние, както в здравеопазването, така и в пенсионната реформа слагаме истините на масата и взимаме решение съгласно истините и законността им. Защото това, което слушате от сутринта или от вчера следобед по дебата по здравеопазването, ние сме си изпълнили всички точки в споразумението. Реално за следващата година в здравеопазването влизат 3 милиарда и 5 милиона лева. Повече, отколкото през миналата година и през по-миналата.

Изпълняваме си основния ангажимент - парите от здравните вноски да отиват за здраве. Основният ангажимент, 8% - толкова има за здраве. Какво обаче сега ни казват? Има дейности, които са здраве, ама вие сега ще намерите от друго място пари, за да ги платите от другото място и тях. Нали искахте до вчера пари за здраве да отиват за здраве и казахте, че това било предостатъчно. Тогава аз ви обяснявах, че фактически ние през т.нар. резерв на касата подпираме борда, а взимаме отдолу под масата – и предишното, и сегашното правителство да плащаме разликите. Те обаче излизат и казват – държавата да го направи. Чакайте, тази държава на кой е?!

Всички българи си плащат данъци и тези данъци се преразпределят. Какво казва Лекарският съюз – от здравните вноски ще се дават само за това, което е за здравноосигурените хора, ама другото ще го допълвате от другите данъци, защото тези хора са си платили само за здравните осигуровки. Да, ама и другите хора са си платили данъците и може би и тези същите са си платили и другите данъци. И на практика Дянков откъде ги взима парите – няма никакво значение, те са едни и същи. И спорът, който се поведе е за хемодиализата. Хемодиализата медицинско действие ли е? Ама в нея можели да отидат и неосигурени хора, защото така било. Слагаме истината на масата.

Трябва това, което предложихме и в началото – да намерите непротиворечащ на Конституцията текст – всички да си плащат за здраве. В противен случай хората трябва да знаят, че има едни тарикати, които не си плащат, измислят си всякакви причини, и други, които плащат и с техните пари ние щем нещем преразпределяме. И ние сме в този кюп на плащащите, защото и нашите пари се преразпределят от нашите заплати също така.

Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето. Иначе трябва да взема от Плевнелиев, от инфраструктурата и вместо да преасфалтираме пътища или да кърпим дупки или да строим магистрали, естакади, трябва да ги вкараме отново там. Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна. Защото, първо римско, ако трябва да запишем – всички български граждани плащат данъци и тези, които плащат данъци, техните пари се преразпределят за образование, наука, отбрана, сигурност, здраве, театри, екология, спорт, всичко останало. И ако всеки по този начин разсъждава – дайте си ми моето и ми додайте още малко (това малко е около 340 милиона още) няма как да излезе сметката.

Ако това направим, Константинов, за това трябва да им обясняваш, ще нарушим финансовата стабилност и тогава ще обеднеят всички българи, както при Жан Виденов – наведнъж. Така че тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат.

Това трябва да си го внушите, да го знаете и да си правите сметката вътре в бюджета, който имате. И това, за което говорих и миналия път – увеличаване на приходите.

Увеличаване на приходите, почти навсякъде има държавни фирми при вас, трябва да ги изцедите – сиреч, максимално малко личен състав, максимално големи печалби. Какви са тези държавни фирми, които отчитат по половин милион, един милион дивиденти?! Къде го има това?! С личен състав стотици хора. Оставяте ги на нивото, както работят частните компании – къде, с колко човека, колко печалба прави.

Така че спорът е този. Ние не сме излъгали абсолютно в нищо. Обещахме 65 милиона допълнително, дадохме. Сега и другите 65 до 130 сме гарантирали на Константинов, месец по месец ще бъдат дадени, за да може министърът да прави реформата така, както трябва.

И се връщам отново на пенсионната реформа. Всъщност с това си действие, което днес на базата на предложенията на синдикатите и на предложението на министър Дянков започва реалната пенсионна реформа. И тя е в продължение на следващите 20 години. Това е, колеги, което исках да чуете.

Тук е мястото да кажа и за „Брикел”. Разпоредил съм се в петък да има среща между министър Трайков, Нона Караджова, Тотю Младенов и ръководството на „Брикел” и там още веднъж на работниците да им се обясни, че 2003 година Брюксел е дал да се избира дали собственикът, дали 20 хиляди часа да работи и след това затвори предприятието, или да влага пари в екология и да се удължи животът му. Сиреч, да ни дойдат на проверка 2014 година, ако това се прави по график. Само че те приемат варианта по-добре да излапаме парите веднага, а пък после държавата пак да му мисли. Само че тук трябва да обясните и на работниците и на всички, след това можете да излезете и да го кажете. Санкцията от Брюксел, ако ние изпълним исканията сега на работниците и продължи да работи „Брикел” ще дойде някъде от порядъка на минимум 100 милиона лева. И тогава пак всички българи ще платим заради тези, които са излапали парите, правителствата, които са ги търпели и са знаели, че ще дойде този един срок. Между другото ние сме в аналогична позиция по ТЕЦ „Варна” в момента. Ако на ТЕЦ „Варна” аз се подведа сега и подпиша, министърът съответно, 20 хиляди часа, както искат, по същият начин както „Брикел”, няма да имаме никакъв проблем до 2014 година. Само че в 2014 година ще осъмнем със спрян ТЕЦ „Варна” – системна топлоелектрическа централа, която видяхте при проблемите сега в VІ блок, веднага ние включваме студените резерви, които имаме в ТЕЦ „Варна”, Бобов дол и затова няма да има режим на тока.

Ако обаче подпишем и така направим, както предишните правителства и тогава спре токът, по същия начин аварира един от хилядниците, ние не можем да го подпрем и влизаме в режим на тока. Така че и по тази тема ви моля ясно и точно да отговаряте.

Освен това, когато се срещате, ние имаме по европейските фондове пари, тези работници да ги водим, колко време да им плащаме заплати? Дянков или Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Те ще получат своите обезщетения при напускане от работа. Обаче искам да уведомя, че има един срок, който не е спазен. При масови съкращения работодателят трябва да уведоми 45 дена по-рано Агенцията по заетостта, това не е направено. И той дължи големи глоби, ако не спази това правило.

БОЙКО БОРИСОВ: Това в петък на срещата си – всичко това обществеността трябва да го знае. И ред трябва да има. Гледах по държавната телевизия снощи в предаването „Референдум” всичките гости така бяха подбрани, че всичките бяха против това, че данъчните са осветлили незаконни палати, имоти и всичко останало. Бях дори втрещен. Как сме надничали на практика зад дуварите на хората в най-неприкосновената им лична собственост. Господа, тези палати са откраднати пари болшинството от самите българи. Какво лошо, че хората са видели?! Защото, както един казал, че жена му се съмнява, че й изневерява, а той казал – добре, че се само се съмнява, а не подозира истинските мащаби. Така че и българите не са се съмнявали, че има такива неща, но те не са подозирали истинските мащаби на това, което се е случило. На Маями бийч няма такива вили, в Сен Тропе няма такива вили.

Да, много остро ще бъде всичко насочено срещу нас, но точната дума е да не ви пука. Това е правилното. И понеже те си казаха – нека след шест месеца да се видим пак, да видите че нищо няма да се е случило. Дянков има шест месеца до тогава да се приберат данъците от всички тези и да видим колко е тотала от летенето с хеликоптера. Похарчили сме няколко хиляди лева, да видим колко данъци ще съберем. И съответно какви процедури по незаконното строителство ще тръгнат до тогава. Всичко незаконно, така както е по закон да се спази стриктно. Сложихте ли нов шеф на ДНСК.

РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ: Госпожа Гечева.

БОЙКО БОРИСОВ: Тестът на госпожа Гечева е шест месеца. Запиши си и тя да си запише този срок.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Подкрепям предложението на вицепремиера Дянков, което впоследствие Вие развихте. Смятам че това е правилният начин. Присъединявам се към апела за реформи. В анализите Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е изцяло на разположение.

Бих искал да уточня, че в АЕЦ „Козлодуй” няма авария. При планов ремонт е открит дефект на някои от детайлите, но те не са аварирали, просто ги сменяме, затова е плановият ремонт – да се откриват такива дефекти.

БОЙКО БОРИСОВ: Нека все пак да се направи една обстойно проверка, кога са внесени, дали не е охладен рязко. Искам да бъдеш мнителен при тази проверка и да се направи една действително сериозна проверка, защото съвпада с доста неща този ремонт. Затова искам да се направи проверката лично под твоя пряк контрол.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Това се прави, включително и това, което засегнахте. Всичко това е известно. Но това не променя факта, че няма авария.

БОЙКО БОРИСОВ: Разбирам, никой не говори за авария. Плановият ремонт да се направи качествено в срок, не прибързвайте. Но това също са ни загуби.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Бързаме много, защото всеки ден са милион и половина. Така че десет дни са 15 милиона лева грубо загуби, макар и не в мащабите, за които сега се говори за стотици милиони. Но 15 милиона са си 15 милиона.

БОЙКО БОРИСОВ: Петнадесет милиона лева как би ги понесъл Вежди Рашидов. С каква радост би ги приел. И не само той.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Не само той.

БОЙКО БОРИСОВ: Затова преди малко казах – държавните фирми да спрат да се държат все едно не ги интересува бюджетът. Не е едно и също печалба един или два милиона, не е едно и също дали печели АЕЦ-а 50 или 100 милиона, защото нашият проблем е да увеличим приходите. Разходите сме ги свели до нула.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: И в тази връзка искам да ви кажа, че в системата на предприятията, на които Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е принципал предстоят такива преструктурирания .

БОЙКО БОРИСОВ: Кажи ми сега, да си запиша пък аз срок. Кога ще ги приключиш?

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Приключихме срока на подготовка. В момента извършваме функционален анализ във всички големи дружества. За съжаление факт е, че ще има съкращения на хора. И това трябва да се знае.

БОЙКО БОРИСОВ: Трайков, още на паркинга на „Булгартранс газ” стоят пасати и фолксвагени, оградени с лента, които са купени и не се карат. Естествено че ще се съкратят тези хора. Вие можете ли да си представите да се купи автомобил „Пасат” на цената на нов, когато вече на пазара е следващият модел. Дали е на същата цена, дали фирмата има интерес да го продаде на същата цена, дали не е дала отстъпки или нещо друго? Някой от вас би ли си купил дадена марка автомобил след като на пазара излиза следващия модел и можеш да си го купиш от магазина за нов стария модел?! Дали някой здраво мислещ човек би направил подобно нещо?! Може, но на половин цена, разбира се. Те на половин цена ли са? Проверете ги!

Точка 38 се приема с предложението.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Напълно съм съгласен с Вас, господин министър-председател, така трябва да стане. Въпросът е, че това са два различни закона. В бюджета за ДОО ние сме длъжни да запишем тези текстове, като превантивна мярка за § 4. Начинът, по който ще стане плащането се решава в Кодекса за социално осигуряване, който се надявам да го приемем следващата седмица след подписването на това национално споразумение със синдикатите и с работодателите. И затова ние в бюджета на ДОО в § 7 сме записали, че си даваме срок до 30 юни 2011 година, може да е 1 януари, може да е 2 февруари – няма значение. Министърът на труда да внесе законодателни промени в тази посока. Да е ясно, че ние гарантираме правата за ранно пенсиониране на хората и затова нека с промените в КСО да го направим това, което Вие казахте.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Това просто отлага с още 6 месеца. Имаме 70 дни до края на годината. Знаем каква е процедурата. Имаме разговори в тристранката, да се реши веднъж завинаги. Каква ни е гаранцията, че до средата на следващата година ще има такова решение.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ако не приемем промените в КСО навреме, ще лишим хората от ранното пенсиониране от 1 януари.

СИМЕОН ДЯНКОВ: КСО е отделен документ, отделен закон и той минава на следващото ни заседание. Тук в бюджета за НОИ няма според мен причина ние да отлагаме изкуствено с една година вземането на решение. Това решение трябва да се вземе сега, иначе сме като предишното правителство – постоянно сме в режим на отлагане.

БОЙКО БОРИСОВ: Тези две неща трябва да вървят едно с друго. Ако днес се приеме това, на следващото заседание на Министерския съвет трябва да се приеме и КСО.

Така че приемаме точка 38 с направените предложения от министър Дянков. Възлагаме, на следващото заседание на Министерския съвет (или на подпис, за да стане по-бързо, за да е в рамките на това, което правим), депутатите участват много активно в този процес, участват на всички срещи, информирани са. Възлагаме на министър Младенов.

Можеш ли да се справиш, Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ние сме готови, обаче аз искам преди това да сключим това национално споразумение, където сме подготвили тези параметри.

БОЙКО БОРИСОВ: Ние пред себе си имаме документ, подписан от двамата председатели на синдикатите. Аз лично съм говорил с тях, това са техните предложения. Вчера час и половина са обсъждани с мен от двата профсъюза. И аз не считам, че те ще се отметнат от това, което са казали, а го имам и написано и подписано. Какво още да обсъждаме?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Работодателите.

БОЙКО БОРИСОВ: Какво касае това работодателите? От 1 януари по закон, три пъти е отлагано, аз не искам да отлагам повече. Миньорите трябва да отидат под прозорците на частните пенсионни фондове да ги питат защо ще им изплатят 50 лева пенсия. Само че миньорите няма да отидат под частните пенсионни фондове, а ще дойдат тук пред мен и ще искат от мен тези пари. Нали така?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Така е.

БОЙКО БОРИСОВ: Като е така, миньорите са хора, ще отидете и ще им обясните какво правим, как са лъгани и как са отлагани във времето.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Тоест, от 1 януари вноските на професионалните фондове минават към НОИ.

БОЙКО БОРИСОВ: Ясно и точно.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Добре.

БОЙКО БОРИСОВ: Така искат и синдикатите и са ми го дали писмено. Иначе и аз ще излизам и ще го късам най-демонстративно.

Приемаме точка 38 с всички тези поправки, забележки и всичко останало.

Коментар не е нужен.

Министър-председателят Борисов:

Кои искат вот? Тези, които са подсъдими половината...

Бойко Борисов: Трябва да имаш време да четеш интервюта. Аз имам тактика от спорта, която си е прилагам в живота до ден-днешен. Никога не се интересувам от другите отбори. Подготвям си моя и се явявам. Така че другите не ме интересуват.

Водещ: Държавният глава не е политически субект, отбор, държаният глава е институция.

Бойко Борисов: Той е политически субект. И това, че е държавен глава... беше до преди няколко месеца сега вече е политически субект и всички знаем, но се правите, че не знаете, че прави политически проект. Кого лъжете – себе си, мен, хората. Няма лошо. Просто аз когато правих политически проект, излязох, заявих го с гражданско сдружение, с партия и казаха, че след две, три, четири, пет години ще правим това, това и това...

... Ако вие сте от името на президента тук да си говорим за него, да отивам да си върша работата.

Провалени политици искат вот. Той не чете вестници, а само спортните страници... Кой иска вот на недоверие? Половината предишен кабинет, който е подсъдим, с повдигнати обвинения и вече влизат в съда.

И какво от това?

А той е направил правителство на малцинството. С малцинство управлява във времето на финансова и икономическа криза, за да спаси държавата, а някакви си бивши управляващи, които ще бъдат подсъдими, искат вот?!

И какво от това?

От 1 януари ще се въведе ред, защото в момента се прави електронна карта, правят се много неща, намалява се броят на леглата, следболничната, доболничната помощ, куп неща се правят в здравното министерство. Те щели да започнат да дават резултати след 1 януари. И сега давали над 1.3 милиарда за здравеопазване. Малко ли е? Така че...

Сега ще се въведе ред. 20 години не е въвеждан ред...

Кои планови операции са спрени?

Това, че се харчат парите не както трябва и повече отколкото трябва... Ще се въведе ред. В много неща въведоха вече ред, ще въведат и тук...

Нека и лекарите, и всички да знаят, че в условията на финансова и икономическа криза, когато не са вдигнали основните данъци, оставили са 10 процента плосък данък и 20 процента ДДС, а всички други държави около нас го направиха, вдигнаха данъците, няма откъде да се изкопаят пари. Толкова пари има, с толкова разполагат...

В условията на финансова и икономическа криза всички държави около нас са се срутили, ние сме остров на стабилност в тази изключително тежка ситуация, и в тази ситуация се строи метро за над един милиард евро, строи се спортна зала, за каквато са мечтали българите 20 години. Няма спортна зала в България, където да дойдат да играят големите първенства...

... Строят магистралите. Строят „Люлин”, „Марица”, „Тракия”. „Тракия” от 64-та година е започната, но Неговото правителство шще я направи, ще я направи в средата на 2012 година. Какво повече да направи?

Южната дъга – кога щеше да я има, ако не беше той?

Ако този вот мине, той ще изтегли ГЕРБ от парламента... Какво следва в условията на зима и финансова и икономическа криза? Месеци без правителство, спиране на фондовете, спирането на парите от Брюксел, идването на Доган, Станишев и компания пак...

Няколко месеца служебно правителство, назначено от президента?

И какво от това?

През зимата... И какво от това?

И кои са експертите на президента?  Половината зам.-министри, които се провалиха в предишното правителство...

Той чете само спортните страници. Знае всеки един какво ще напише.

Бойко Борисов: Аз знам, че манталитетът на българина е такъв, че държавата му е длъжна да му осигури образование, да му осигури за децата здравеопазване, да му осигури сигурност, да му осигури магистрали, но той да не си плаща данъците. И обикновено тези, които не ги плащат, най-много говорят и те най-много недоволстват. А това, че близо 1.7 милиона души не си плащат здравните осигуровки – това е същинският проблем, не си плащат здравните осигуровки, но като отиде в болницата казва – аз имам претенции да ме лекувате по европейски. Откъде парите като не си плащате?

Да спрем за малко...

Не манталитетът, а Конституцията гарантира образование.

И какво от това?

Здравеопазване за децата и то без платно – има го, даже министърът на финансите не плати и стотинка на „Пирогов” затова, че спасиха живота на сина му...

И какво от това?

Той пак им даваше 60 на сто от парите и то с 2-3 месеца закъснение.

!,7 млн не плащали здравни осигуровки – а министърът на финансите кога се сети да платис воите неплащани с години?

Едно е да си безработен и да нямаш пари за осигуровки, друго е – да плащаш и пак да не те приемат в болница ако не си спешен! Трето е болницата да има получени навреме пари за лекарства и заплати на лекарите, четвърто и пето е – изобщо да няма болници като се закрият съществуващите. А болните от тези градчета и селища да не могат да пътуват до място с болница, тъй като транспортният министър им е закрил автобусната линия!

И какво от това?

После – едно е да си циганин и да ти откажат лечение, а друго е да си българин и изобщо да не припариш в болница, защото зад тебе няма катун да те защити, няма фондации, няма Страсбург...

Няма идеология. Няма интереси...

С една дума – това, което тези правителства преди тях са ликвидирали, то не спи, то е умряло. И сега Той и Те много бързо ще направят икономиката жизнена, за да дадат на частния сектор възможност да работи...

Апропо, платиха ли на фирмите задълженията забавени повече от година? Предложиха им 10 на сто по-малко заплащане и такса 7 на сто за Банката, която харесва Дянков...

Банка ли казахме? Банките са стабилни. Вярно, че в районния съд има Стена на плача на длъжници, които ще останат без покрив заради неплатени вноски – от безработица или заради високите лихви.

И какво от това?

Банките са стабилни и точка.

Сега е важно на ниския доход да не му дадеш висока сметка. Когато тръгнат доходите, тръгне икономиката и тръгне държавата напред...

И то благодарение на тях и на Него.

Ние имаме най-ниските данъци в Европа. За какви данъци ми говорите сега? Защото искате да кажете – вдигате данъци. България има най-ниските данъци в Европа.

Кой още не го е чул – всеки ден се повтаря това!

Доган щял да унизи България в Страсбург? Г

Голяма работа!

Той ни съди в Страсбург.

И какво от това.

{edocs}btv-bojko-12-09.doc,600,400,link{/edocs}

Някой да каже за Негова грешка?

Каква грешка, няма такова нещо!

Не му казвайте, господин премиер, казвайте Му: Боже!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1104-evropa-vse-pove4e-mi-prilicha-na-titanik

Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера, провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и Фондация „Фридрих Еберт”.  В началото на 70-те става член на Германската социалдемократическа партия. След 1975 заема различни отговорни постове в министерствата на финансите и на труда, като през 1989-1990 ръководи комисията по вътрешногермански отношения на Финансовото министерство, занимаваща се с финансовите аспекти на обединението на Германия. През 2001-2002 е в борда на директорите на германските железници, а през следващите седем години е член на Берлинския Сенат, където отговаря за финансите. През 2009-2010 пък е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.

През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране. Интервюто с Тило Сарацин публикуваме с любезното съдействие на Александър Павлов и РЖ.

- Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица,  както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?

- Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми. Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.

- Тогава, къде е проблемът?

- Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци. Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец. Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти. Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.

Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество. Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.

- Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?

- Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка. За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическияj успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.

- И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?

- Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук. Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.

По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция. На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?

- Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот...

- И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана. Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време, само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия Изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа. Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия Изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия Изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си. Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка, те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия Изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.

Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.

Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора, какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба. Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така, правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата държава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна. Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат, само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи. Така, всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца. Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.

Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия Изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини. Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си, предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават никаква социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период. Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.

Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, който въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролно-пропускателен пункт. За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.

Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено, тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там. Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1093-geoikonomicheskite-prichini-za-vyzdoha-i-upadyka-na-velikite-sili

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
• АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
• КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
• ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180 градуса и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататюрк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – той включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.

Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да влияе върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

- армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

 

Дали ние сме много специални е спорно, безспорното е, че имаме най-зловещото море на планетата

Сапротрофите** го облепнаха, както кокосови стърготини евтин и безобразен сладкиш. Плъхът или това което бе останало от него, се бе носил дълго по голямата река, надут като мех. Бе се разминал по чудо с вечно гладните сомове в реката, мудното течение в делтата го бе прекарало като невидим за кефалите и раците. Но когато го засили на двайсетина километра навътре в морето, трупът се спихна и започна да потъва бавно към дълбините. Отдавна светлината се бе загубила напълно. И помен не остана от медузи, рибоци и дребната сган на планктона. Срещаха се само милиардите дребни балончета носещи изотдолу миризмата на миналогодишен омлет от преизподнята, а необхватни облаци от безброй гладни сапротрофи го посрещнаха с много, много добре дошъл в царството на смъртта…

Някои от вас вероятно ще изкоментират, че грозно или не, това е кръговратът на живота, хранителната верига. Ще се съглася с това само донякъде. Защото в един момент нещо в този цикъл запецва и екосистемата излиза от равновесие. Или, поне ние така си мислим. Едно е сигурно, Черно море е уникално, почти мъртво море, в което животът обитава само повърхностните 100-150 метра от над двукилометровите му глъбини.

В ЦИФРИ И ФАКТИ
Черно море е полузатворено, аноксийно*** море

През протоците Босфора и Дарданелите то се свързва последователно с Мраморно, Егейско и Средиземно море и през Гибралтар – с Атлантическия океан.
Географията на водосборният басейн на Черно море е потресаваща. На нея ще се наложи да се върнем още веднъж, а тук ще спомена мимиходом, че

Биологията на Черно море е доста бедна – около 180 вида риби, ракообразни и мекотели и 3 вида делфини, като тези цифри е възможно и вероятно вече са намалели, тъй като изчезването на видове тук е постоянен процес. И няма как да е иначе при положение, че 90% от общия обем на морския басейн е мъртва вода, силно наситена със сероводород, чието общо количество в Черно море се изчислява на над 20 000 куб.км! И с тази зловеща цифра да завършим статистическата екскурзия.

ИСТОРИЯ И ГЕНЕЗИС НА ЧЕРНО МОРЕ

„…да се живее трябва – и умре -
върни ми ти Сарматското море!”

Спомняте си, предполагам, страхотните стихове на Христо Фотев от „Книга за свободата”. Да, сигурно би било разкошно, ако можехме да си върнем Сарматското море, но, уви, не можем. То е останало някъде там в милионните дълбини на времето, огромно и много живо. Предходникът на Черно море около нашите земи. При това, не директен. След многократно диплене на земната кора, на мястото на днешния басейн се установява сладководно езеро, доста по-малко от днешното море. Равнището му е било с цели 130 м по-ниско, а по бреговете му са се разполагали огромни плодородни равнини. Тук се развива изключителна култура, за която само ни загатват Варненското и Дуранкулакското златни съкровища – най-древните в света. Можем само да мечтаем какво наследство би оставила тази цивилизация на човечеството, ако преди около 7600 години, не бе настъпил потопът!

Да, съществува много достоверна хипотеза, че следващите в нашето повествование събития са били реалният отзвук, отразен като вселенския потоп, както в епоса Гилгамеш, така и в библията. Но за това друг път. Както посочих, близо 5600 години пр.н.е. земята се разтърсва, и от конвулсиите й тесния провлак разделящ долината на сладководното езеро от Мраморно море и чрез него от световния океан, се пропуква и в получилия се разлом, известен днес като Босфора, нахлуват морските води, стигат до края му и оттам се хвърлят от 130 м височина и започват да заливат огромната долина и сладководното й езеро. Тътенът е бил оглушаващ. Някой си е направил труда да изчисли, че звуковата картина е съответствала на 200 Ниагарски водопада! Чувал се е на стотици, на хиляда километра! Един истински земен рай е бил напълно унищожен и залят от солените води на световния океан. За кратко историческо време възниква най-новият морски воден басейн край нашите земи – Черно море.
Със самото му създаване в него е заложена чудовищна по мощта си геобиологична адска машина, чийто часовник неумолимо цъка с

НАТРУПВАНЕТО НА СЕРОВОДОРОД

в дълбините. То започва още от първия час на сътворението му поради:

обхващащ половин Европа. Солените води буквално удавят и затрупват в придънния слой под километров воден стълб сладководната флора и фауна на долината. Това е началото – немислимо по обемите си гниене, без достъп на кислород.

Настъпва времето на сапротрофите, анаеробните микроорганизми, които с изключителен апетит метаболизират всичката тази органика, изпълвайки околните води със сероводород. След първоначалния бум, процесът дори не се забавя. Босфорът е твърде плитък и не позволява обмен на дълбинни води от Черно море към световния океан. Нещо повече, хидродинамиката в Босфора дори влошава нещата. Течението от Черно към Мраморно море е повърхностно, т.е. отнася жива, наситена с кислород и по-слабо солена вода, а обратния поток – от Мраморно към Черно море е по дъното на протока, вкарвайки по-солената и съответно по-тежка средиземноморска вода. Този обем обаче е нищожен в сравнение със сладководния дебит от огромната водосборна площ. В същото време реките освен, че вкарват сладка вода, носят и огромни количества органични отпадъци, които непрекъснато подхранват армадите анаеробни организми. И цикълът се затваря. Взривните запаси на Черно море не намаляват, а дори и се увеличават. Един мощен природен катаклизъм по дъното на морето или човешка намеса, с детонационен еквивалент на бомбата хвърлена над Хирошима, ще доведе до изхвърляне на чудовищни количества сероводород над повърхността и взривяването му, което за планетата ни би имало ефекта от сблъсък с космическо тяло 6 пъти по-малко от Луната! Бедна ни е фантазията да си представим последствията – верижни земетресения по цялата планета, избухване на вулкани, погибел… В по-добрия сценарий можем да очакваме катастрофа само на част от евразийския континент, но съпроводена от пъклени дъждове от милиарди тонове концентрирана сярна киселина, получаваща се след възпламеняването на сероводорода!
Гледате го, съзерцавате го, лятното море и плажа и пържената цаца с ледено студена бира и не можете да повярвате, че в този момент, утре или след години, любимото ни море може да гръмне и да ни заличи, а и цялата планета да загроби!?
Може. Но кога ще стане, ще се случи ли изобщо, само Той знае…
Можем ли да направим нещо, да обезвредим часовниковия му механизъм, да се отървем от сероводородната напаст!?
Можем. Но това е друга тема.

______________________
*H2S – сероводород, силно отровен и лесно възпламеняващ се газ
**Сапротрофите са анаеробни микроорганизми, т.е. живеят в безкислородна среда и при преработката на органичните отпадъци с които се хранят отделят сероводород
*** Аноксийно – безкислородно

Къде се покри посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, та нито се вижда, нито се чува от два дни?

Уорлик, който бе на всяко гърне мерудия, както би го сравнил народният мъдрец, зачезна , и визуално и звуково.

Уорлик, който бе сведущ по всички въпроси, касаещи вътрешни проблеми на България, от мига, в който израелски командоси нападнаха хуманитарния конвой за Газа, си надяна шапка невидимка и се покри.

Уорлик, който обяви, че Белене била в сеизмична зона и не ни била необходима, за да не се обвържем с Русия, Уорлик, който даваше квалификации на българските магистрати, как да работят, Уорлик, който ни даваше тон в живота и бе иззел едва ли не функциите на генералгубирнатор, министър-председател и президент едновременно – загуби дар слово в  последните два дни и спря да се показва.

Причината е много проста: американският посланик следва линията на Белия дом, тъй като официален Вашингтон се озова в небрано лозе.

Вчера отвъд океана дойдоха няколко новини, но не и коментар на случилото се с хуманитарния конвой по вина на израелски командоси. Така узнахме, че Джордж Буш-младши, бившият президент на САЩ бил пред развод, защото съпругата му Лора вече не желаела да търпи забежките на благоверния си с бившия Държавен секретар, Кондолиза Райс.

Вчера, специални части на израелския военноморски флот прихванаха в Средиземно море хуманитарен конвой, насочил се към блокирания палестински анклав на Газа. По време на щурма на командосите загинаха най-малко 9 цивилни лица от различни страни.

Много държави вече отзоваха посланиците си от Израел и поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. В Палестинската автономия се чуха призиви за трета Интифада. Израелската армия бе приведена в състояние на повишена бойна готовност.

Действията на израелските командоси предизвикаха буря от възмущение по целия свят. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун едва успя да каже, че е шокиран от случилото се. В Палестинската автономия бе обявен тридневен траур за загиналите. В мюсюлманския свят се надигна вълна от антиизраелски акции.

Израелските посланици в Египет, Гърция, Швеция, Белгия, България и ред други страни получиха протестни ноти, а от израелските власти бяха поискани обяснения.

Руското външно министерство нарече грубо нарушение използването на оръжие срещу цивилни лица и задържането на кораби от „Флотилията на свободата”.

Докато всичко вреше и кипеше от случилото се с хуманитарния конвой, САЩ се ограничиха единствено до изразяване на „дълбоко съжаление във връзка с гибелта и раняването на хора”!

"Съединените щати съжаляват дълбоко за загубата на човешки живот и за пострадалите хора и се опитват да изяснят обстоятелствата, при които е станала трагедията", заяви говорителят на Белия дом, Уилям Бъртън, цитиран от световните агенции, въпреки че обстоятелствата около трагедията станаха известни веднага след нападението.

Такава бе първата официална, забавена, американска реакция във връзка с щурма на израелските военни срещу международната хуманитарна мисия.

Президентът Барак Обама трябваше да се срещне утре в Белия дом с израелския премиер Бенямин Нетаняху и с палестинския президент Махмуд Абас.

След сблъсъка край Газа остана неясно дали срещата въобще ще се състои, тъй като Нетаняху обмисляше дали да не прекъсне визитата си в Канада, където е сега, и вместо да се отправи към САЩ, да се върне в Израел.

На 30 май втората новина от деня след съобщението, че израелски командоси нападнали хуманитарния конвой бе, че израелският премиер Бенямин Нетаняху получил „единодушни уверения” от страна на американския президент Барак Обама, че планираните преговори за освобождаване на Близкия Изток от ядрено оръжие няма да поставят под заплаха еврейската държава, съобщи израелско официално лице, предаде АФП.

„Преди две седмици премиерът Нетаняху получи категорични уверения, включващи значително подобряване на стратегическите възможности на Израел, в лично съобщение, предадено от президента Обама”, съобщи представителят на Израел.

Нетаняху е получил „обещание от екипа на Белия дом, че няма да има резолюции, приети от ООН, които да вредят на жизнените интереси на Израел”!

В петък миналата седмица, в ООН беше сключено ключово споразумение от страните, участващи в Договора за неразпространение на ядрено оръжие, като в документа изрично се посочва името на Израел като страна, притежаваща ядрено оръжие в Близкия изток. Споразумението предвижда през 2012 г. да се състои конференция за освобождаване на Близкия изток от заплахата на ядреното оръжие.

На тази новина малцина обърнаха внимание, но след израелското нападение над хуманитарния конвой, и милозливото „смъмряне” и осъждане след 12 часово заседание от страна на Съвета за сигурност към Израел, за действията на неговите военни към хуманитарния конвой – пъзелът започна да се нарежда.

Двойният стандарт на Щатите да иска санкции за Иран и в същото време да уверява Израел, че никой нищо няма да каже за ядреното му оръжие лъсна при кървавия инцидент с хуманитарния конвой и дадените жертви и ранени. Този двоен стандарт и даде отговор на въпроса защо Тел Авив е толкова арогантен и самоуверен при предизвикване на международни скандали и конфликти.

В момент, когато Щатите губят все повече съюзници и партньори в Европа, Близкия и Далечен изток, в момент когато Щатите и техните послушници показаха единомислие в реакциите по разгорелия се дипломатически и международен скандал, в момент, когато ЕС, Русия, Съвета за сигурност показаха, че поведението на Израел в случая с конвоя е недопустимо, а ООН поиска международно разследване и Щатите са на път да загубят досегашни свои позиции в Близкия изток, както и благоразположението на доскорошния си партньор Турция, в момент, когато за Щатите добрите отношения с редица арабски държави са под въпрос  – капанът, който подготви Израел с непремерената си и незаконна агресия може да тракне фатално за бъдещата външна политика на Белия дом.

Колкото е да е голяма привързаността на Щатите към съюзника Израел, фактите с убити и ранени на борда на кораб от хуманитарен конвой са нещо, което не може да бъде оспорвано и пренебрегнато. Не може да бъде отречен и фактът, че Израел е нападнал в международни териториални води хуманитарния конвой...

Тогава трябва ли да се изненадваме на реакцията на американския посланик Джеймс Уорлик и изчезването му от вътрешнополитическия хоризонт на българската държава, след като официален Вашингтон е прекалено зает с намиране на извинение за израелската агресия и дадените жертви?

Очаквайте подробности за реакциите на чужди държави и международни организации от всички точки на света, както и повече информация за това, какво точно се е случило на хуманитарния кораб при израелското нападение и това, което се е случило със задържаните чужди граждани в израелски затвор.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1035-evroatlanticheskiqt-razlom

Привържениците на идеята за Голямото правителство винаги са били изобретателни в съчиняването на нови аргументи в полза на старите програми. Привържениците на големите военни разходи не се различават от тях. А един от най-универсалните им аргументи е, че увеличаването на бюджета на Пентагона е необходимо едновременно и за защитата, и за „сдържането” на европейците.

Липсват каквито и да било сериозни параметри, даващи основание да се смята, че военните разходи на САЩ са неадекватни на съвременните предизвикателства. В реални цифри, САЩ харчат двойно повече средства, отколкото по време на студената, корейската или виетнамската войни. В общи линии, военните разходи на Вашингтон се равняват на тези на целия останал свят. Сегашната американска доминация на планетата изглежда много по-всеобхватна отколкото тази на която и да било предхождаща я велика сила, включително Римската и Британската империи.

Въпреки това, неоконсервативното лоби се стреми към още по-големи военни разходи. Предложението да бъдат орязани прекалените американски военни разходи провокират, в буквалния смисъл, вопли на ужас. Представете си, какво щеше да стане, ако на САЩ се падаха „само” 40% или 35% от глобалните военни разходи, а пък американският флот се равняваше, по размерите си, на 10-те следващи го военни флота, вместо на 13-те, както е сега. Представете си също, че Вашингтон би могъл да разчита на съюзниците си, вместо да им позволява само те да разчитат на него. Кошмарно, нали!

В продължение на 65 години американците великодушно плащаха за отбраната на Европа. Време е да бъде сложен край на безплатната (или, най-малкото, прекалено евтината) възможност европейците да се възползват от нас.

Защо САЩ трябва да плащат за сигурността на Европа?

Трудно може да се даде обоснован отговор на въпроса, откъде накъде, американците трябва вечно да финансират своите проспериращи и високо индустриализирани приятели? Въпреки това, анализаторите от Фондация Херитидж лансират една наистина „универсална” теза по отношение на Европа. Според тях, САЩ трябва едновременно и да финансират, и да сдържат и потискат европейския континент.

Така, Сали Макнамара от въпросната фондация предупреждава, че ограничаването на американското военно присъствие в Европа „ще разруши отбранителните и сдържащи способности на Вашингтон, ще ерозира привързаността на Америка към европейските и съюзници, ще нанесе непоправима вреда на НАТО и, в крайна сметка, ще бъде в ущърб на американските стратегически интереси”. Доста странно заявление, след като толкова много европейци, в продължение на толкова дълги години, демонстрираха лекомислено пренебрежение както към собствените си армии, така и към НАТО, и имат толкова малък принос за създаването на ефективни въоръжени структури, способни да участват в реални пълномащабни войни. По-разумно би било, да се запитаме, доколко европейците са привързани към своя американски съюзник?

През последните години, всички европейски нации, без изключение, намаляваха военните си разходи, като тази тенденция допълнително се усили, заради финансовата криза от 2008. Повечето европейски страни без всякакво желание се включиха в афганистанската кампания, да не говорим, че изпратиха частите си там, където от тях нямаше особена нужда. Дори Великобритания - най-сериозният военен партньор на Вашингтон, както изглежда, планира сериозно орязване на разходите в сферата на отбраната. Тук е мястото да се запитаме, кой точно се провали в подкрепата си за трансатлантическия съюз?

А сега, изненада! Този съюз (т.е. НАТО) беше създаден в годините на студената война, когато смазаните от войната, деморализирани европейци стояха, лице в лице, със Съветския съюз, постоянно разширяващ контрола си в Източна Европа. Впрочем, дори тогава европейците редовно не инвестираха достатъчно в отбраната си. В крайна сметка, те бяха защитени от САЩ. Дълги години европейските лидери обещаваха да покриват индикативните цифри за разходите на НАТО, а след това се отмятаха от обещанията си, обяснявайки, че трябва да се съобразяват с вътрешните си нужди, да се справят с политическата опозиция и да решават икономическите си проблеми.

Днес, изправени пред сериозни заплахи, имащи по-скоро икономически отколкото военен характер, европейците още по-малко са склонни да дават пари на своите военни и да ги използват в реални сражения. Вече дълги години амбициозните европейски държавници дискутират развитието на европейското многообразие и създаването на независим европейски военен потенциал, но продължават да се ограничават само с приказки.

В стремежа си за повече пълномощия и власт, „президентът” на Европейския съюз Херман ван Ромпой и „външният министър” Катрин Аштън водят истинска война помежду си, също както впрочем и Европейският парламент воюва с Европейската комисия. Междувременно обаче, ЕС така и не направи нищо за това, поне някой, извън Европа, да започне да гледа сериозно на тази организации в политически, да не говорим за военен, план.

В продължение на 65 години американците великодушно финансираха европейската отбрана. Време е да бъде сложен край на безплатната или, най-малкото, прекалено евтината възможност ЕС да гарантира сигурността си за чужда сметка. Днес САЩ се сблъскват с годишен бюджетен дефицит от 1,3 трилиона долара, националният им дълг достигна 13,5 трилиона, а общите текущи задължения в социалната сфера и здравеопазването се равняват на около 100 трилиона. Затова да сложи кръст на военното гарантиране на Европа, разполагаща с по-голяма икономика и население от Америка, е най-малкото, което би могъл да направи Вашингтон при тези обстоятелства.

„Да, ама не – казват някои консерватори – американският дял в европейската отбрана не бива да се променя, нека европейците продължат да се наслаждават на разточителната си система за социално осигуряване, докато Америка се грижи за гарантиране сигурността на континента”. Защо?

Първият аргумент, лансиран от Бейкър Спринг, от Фондация Херитидж, е следния: „Ако силите на САЩ бъдат ангажирани в по-голяма степен в Близкия изток или Южна Азия (както е днес), или пък в Източна Азия, сегашният военен бюджет на администрацията на Обама ще се окаже недостатъчен за защитата на Европа. Въпросът „и какво от това” вероятно би се сторил нахален на хората от въпросната фондация, но нима Европа не следва да бъде защитавана от самите европейци? Населението на ЕС е около 500 милиона души, т.е. почти два пъти повече от населението на САЩ. Общият БВП на Съюза е почти с 2 трилиона долара повече, от американския. Общите военни разходи на ЕС достигат 300 млрд., т.е. те са вторите по обем в света и значително надхвърлят тези на която и да било друга държава.

Тогава, защо да не очакваме, че днес, след цели 65 години, европейците най-сетне ще започнат сами да се защитават. Откъде накъде, американците, особено ако са активно ангажирани във военни действия в други точки на света, трябва да спасяват своите големи, по-населени и проспериращи приятели и, при това, да го правят вечно?

Ако Америка не продължи да харчи огромни средства за военните си нужди, предупреждава Сали Макнамара от Фондация Херитидж, Вашингтон „няма да може да предотврати доминацията в Европа на някоя вражеска държава”. На свой ред, Бейкър Спринг цитира разходите по време на Втората световна война, като причина да бъде запазен ниският дял на европейците в общата отбрана: „В сравнение с разходите за поредното освобождаването на Европа от вражеска власт, да инвестираме 4% от нашия БВП в момента, за да избегнем възникването на подобна необходимост в бъдеще, ми изглежда хуманно и финансово изгодно споразумение”.

Кой заплашва Европа?

Кой обаче се готви да завоюва Европа? Кой знае защо, почти никой в Европа не е изпаднал в ужас пред заплахата от външна инвазия.

Най-логичният кандидат за такъв завоевател е Русия, но истината е, че днес тя е само  жалка сянка на Съветския съюз. Армията и е само блед спомен за някогашната горда Червена армия. По-голямата част от корабите на Червения флот ръждясват в пристанищата. Руските военни се справиха с Грузия, но дори и това им създаде известни проблеми.

Колкото и да ни плаши фигурата на Путин, възможностите на страната му са силно ограничени. БВП на ЕС е десетократно по-голям от този на Русия, а населението му – трикратно надминава руското. Европейските военни разходи пък са пет пъти по-високи от руските. Затова мисълта за евентуално руско нападение, да не говорим за успешно придвижване към Атлантика е изцяло в сферата на параноидалните фантазии.

Но, освен Русия, кой би могъл да застраши Европа? Украйна? Сърбия? Германия? Та нали алиансите следва да отразяват международните заплахи, променящи се с времето. Ако не беше така, САЩ щяха да държат въоръжените си дивизии по своите северни и южни граници за да се защитят от Канада, обединена с историческия враг на Америка – Великобритания, както и от реваншистко Мексико, претендиращо за териториите, изгубени по време мексиканско-американската война. Няма смисъл гражданите на САЩ да бъдат постоянно облагани с огромни данъци за да бъдат защитени богатите американски съюзници от някакви илюзорни заплахи.

Всъщност, анализаторите от Фондация Херитидж сякаш се тревожат повече от възможността европейците действително да поемат сами собствената си защита. Така, Макнамара предупреждава, че ограничаването на американското ядрено присъствие на Стария континент може да стане причина „европейските държави да потърсят алтернативни гаранции за сигурността си, или под формата на собствени ядрени сили, или формирайки съюз с други ядрени държави”. Впрочем, Франция и Великобритания вече са ядрени държави. А и защо Америка трябва да се тревожи (ако някои други от нейните демократични съюзници също решат да се сдобият с ядрено оръжие, вместо да разчитат само на САЩ) и да рискува сигурността на Вашингтон заради тази на Рим или Берлин остава неясно.

Освен това, с кого биха могли да се съюзят европейците, ако не със САЩ? Списъкът на другите ядрени държави е къс: Китай, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан и Русия. Трудно обаче можем да си представим, че, в крайна сметка, ЕС би се приютил под (да речем,) китайския или израелския ядрен чадър. Но дори и да го направи, защо Вашингтон трябва да му пречи? Та нали САЩ със сигурност не планират да нанасят ядрени удари по континента.

Но ето ви друг аргумент – европейците биха могли да се превърнат в следващия противник на Америка. В тази връзка, Спринг посочва, че: „Редица влиятелни кръгове в ЕС призовават за обединяване на Европа, така че тя да може да балансира влиянието на САЩ в международните отношения. В този контекст, ЕС би могъл да се наложи като доминираща сила в Европа, т.е. като враждебен на САЩ. А пък един, враждебен на САЩ, ЕС ще се окаже сериозно предизвикателство, дори ако контролът му вътре в самата Европа е слаб, а военните му възможности – ограничени”.

Твърдението, че НАТО не цели защитата на Европа, а окупацията на континента, така че да се попречи на европейците да провеждат независима политика, вероятно е най-ексцентричното от всички възможни. Защото, кога европейците не са следвали собствен курс? По време на цялата студена война те правеха каквото си искат. По правило, европейските държави се противопоставяха на американските политически инициативи по целия свят – от Китай до Виетнам и Централна Америка. Дори, когато Вашингтон защитаваше континента от Червената армия, европейците отправяха предизвикателство към САЩ, изграждайки газопровод към Съветския съюз. Франция пък отказа да позволи на американските самолети да преминат над нейна територия за да бомбардират Либия. През следващите години европейците заеха различна от американската позиция по отношение на ООН, глобалното затопляне, Израел, Тайван, международното регулиране и т.н.

Желанието да се превърне ЕС в противовес на Америка здраво се е вкоренило в съзнанието на „еврократичните” елити, въпреки сегашната роля на САЩ на континента. Европейците, осъзнаващи колко малко са сериозните заплахи за сигурността им (ако въобще има такива), едва ли ще обуздаят амбициите си, тъй като САЩ продължават да разполагат със свои военни части в Европа. И, въпреки безкрайните и безгранично помпозните декларации на Брюксел, нищо в поведението на Европа не дава и най-малкия шанс, че европейците ще проявят антагонистични амбиции, създавайки ефективни военни сили, или пък ще използват военните си възможности за агресивни цели, отправяйки някакво сериозно предизвикателство към Америка.

ЕС може да се превърне в първата пост-национална държава, в политическо образувание, изградено на чисто идеологическа основа и безкрайното възпроизвеждане, и лишено от каквато и да било подкрепа отдолу. Лисабонският договор стана реалност само благодарение недопускането на мнозинството европейци да гласуват по въпроса за приемането му. Тезата, че ЕС е реална и сериозна заплаха за Америка, за разлика от случайните разногласия със САЩ, е чиста проба фантазия.

При всички случаи, ако Вашингтон наистина е привързан към демократичните ценности, той е длъжен да приеме, че съюзниците му могат да следват независим курс. Надеждата за превръщането на освободителните военни сили в окупационни е извращение на американската политика. Ако американските гарнизони в Европа не са необходими за защитата на САЩ, те не бива да остават там, а незабавно да бъдат изтеглени.

Навремето британският лорд Палмерстън предупреждава да внимаваме с нациите, имащи постоянни приятели, а не постоянни интереси. Американците имат много причини да продължат да бъдат приятели с европейците, но това не означава, че фалиралото американско правителство следва да запазва постоянни съюзите си с европейците или с който и да било друг.

* Авторът е старши анализатор в Института Катон и коментатор на Нешънъл Интерест, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1041-tyjniqt-zalez-na-evropa

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира”, появил се през август 2010.

По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това?

Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу”. Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж.

Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга”. Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх.

В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години”. Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий” за цялата журналистическа общност.

Децата, като „фалшива ценност”, наследена от мрачното минало

Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу” в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист”.

Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия.

Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч” над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада.

Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават.

Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира” твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните”, но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци”.

В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка.

Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос.

Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани.

Крахът на утвърдените представи

В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо?

Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни” (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища”), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя.

Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика.

В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави.

Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови.

Тези толкова различни имигранти

Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира” е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност” – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция.

В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме”. Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната.

Има ли прости решения за сложните проблеми?

Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците.

Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват” Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална” и дори „опасна”, са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира”.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/997-zatvoreni-velika-dyrjava-geopolitikata-na-kitai

Съвременен Китай представлява своеобразен остров. Макар и да не е обкръжен отвсякъде с вода (с океана граничи само източният му фланг), Китай граничи с територии, чието преодоляване е трудно, практически по всички направления. Има няколко региона, през които това би могло да стане по-лесно, но за да разберем Китай, следва да започнем с визуализацията на планините, джунглите и пустините, които го „затварят”.

Тази външна обвивка едновременно и съдържа в себе си, и защитава Китай.

Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските буферни региони, които го обкръжават. През Китай преминава линия, известна като 15-дюймова изохиета (т.е. линия, свързваща зоните с еднакви количества валежи – б.р.). На изток от нея, падат над 15 дюйма (1 дюйм = 24,5 см) валежи годишно, докато на запад валежите са по-малко. Основната част от китайското население живее на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”. Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос, т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Важно е да не забравяме, че в този район, чиято площ се равнява на половината от САЩ, живеят над един милиард души.

Китайският хартленд се разделя на две части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната. Тези диалекти имат една и съща писменост, но в звуково отношение силно се различават. Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река (Джудзян). Хартлендът е селскостопанския регион на Китай. Но, което е най-важното, в Китай, на глава от населението, се пада приблизително три пъти по-малко земя, отколкото са средните показатели за останалия свят. Тази особеност е определяща за новата китайска история, както по отношение на ниското жизнено равнище, така и на опитите за преодоляването му.

Този хартленд е заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони, които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се отделят от него, когато отслабне. Днес присъствието на все по-голям брой ханци в тези региони е причина за напрежение, но пък именно днес хански Китай е изключително силен.

Освен това, има региони, където възникват историческите заплахи за Китай. Хански Китай е пълноводен регион, където падат значително количество валежи. Затова той винаги е бил земя на фермери и търговци. В същото време, прилежащите зони традиционно се обитават от номади и конници. През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век) част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск върху потенциалните завоеватели.

Има обаче и друга причина. Освен съществуването на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите. Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.

Характерът на китайските граници

Сега, нека се опитаме да анализираме последователно характера на китайските граници, като започнем от изток, покрай южната граница с Виетнам и Мянма.

Границата с Виетнам е единствената леснопроходима, както за големите армии, така и за мащабните търговски потоци. Тук е мястото да си припомним, че сравнително немного отдавна – през 1979, Китай и Виетнам водиха кратка „гранична” война, както и, че в миналото Китай неколкократно е доминирал над Виетнам. Останалата част от южната граница на китайската провинция Юнан – с Лаос и Мянма, минава през труднопроходими хълмисти джунгли, където, на практика, липсват големи пътища. Интензивното и мащабно движение през тези граници, фактически, е невъзможно. По време на Втората световна война, американците и британците опитват да изградят т.нар. Бирмански път, за да стигнат до Юнан и да снабдяват с оръжие войските на Чан Кайши, но се сблъскват с грандиозни трудности, придобили почти легендарен характер. Тоест, в тази зона, Китай може да се чувства в безопасност.

Китайския планински връх Хкакабо Рази (5881 м) е точката, където се събират границите на Китай, Мянма и Индия. Оттук започва югозападната китайска граница, минаваща по хребета на Хималаите. По-точно, това е границата на контролирания от Китай Тибет, граничещ с Индия и две хималайски държави – Непал и Бутан. Тази граница съвпада с дългата дъга, преминаваща през Пакистан, Таджикистан и Киргизстан и завършваща с връх Победа (7439 м), където се събират границите на Китай, Киргизстан и Казахстан. Преходът през тази зона е много труден, макар че в исторически план отделни нейни части са били използвани като търговски маршрути. Като цяло обаче, Хималаите са пречка както за осъществяването на сериозна търговия, така и на мащабни военни действия. Тоест, Индия и Китай, също както и Китай и по-голямата част от Централна Азия, са изолирани едни от други.

Единственото изключение е граничният участък с Казахстан. Този район е проходим, но през него се осъществява сравнително малък транспортен трафик. Но, доколкото съществуващите магистрали се разширяват (а се строят и нови), това ще бъде основния маршрут между Китай и останалата част на Евразия. Това е единственият сухопътен мост от китайския „остров”, който може да се използва. Казахстанската граница обаче се намира на разстояние почти хиляда мили от първите хански китайски провинции, като маршрутът преминава през слабонаселените територии на един предимно мюсюлмански регион, представляващ значителен проблем за Китай. Важно е да отбележим, че древният Път на коприната от Китай на Запад, е минавал именно през Синцзян и Казахстан, просто защото това бил единственият възможен маршрут.

Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери – Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки. Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място, исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг, достъпът е затруднен. Русия разполага с две железопътни линии – Транссибирската и Байкало-амурската, която съединява тези два региона и е свързана с първата. Освен тях обаче, от изток на запад, липсва наземен транспорт, който да свързва регионите на Русия. Освен това, няма и транспортни връзки между севера и юга. В резултат, земите, които на пръв поглед изглеждат съвсем достъпни, на практика съвсем не са такива.

Руската област, която е най-достъпна за Китай, е регионът, граничещ с Тихия океан – от Владивосток до Благовещенск. Той разполага с нелоши транспортни магистрали, сравнително населен е и, определено, представлява интерес за Китай. Ако някога избухне сериозен конфликт между Китай и Русия, това ще стане именно тук. Освен това, този регион граничи с Корейския полуостров, т.е. зоната на последния голям военен конфликт с китайско участие.

Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление. Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на силен флот.

Контролирайки Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия, Китай е изолирана държава. Хански Китай потенциално е подложен на напрежение само в една точка – на югоизток, с Виетнам. Друга подобна точка се намира в Източна Манчжурия и касае Сибир и Корея. Накрая, единственото открито пространство в останалата част на Евразия се намира на границата между Синцзян и Казахстан.

След появата на европейците в западната част на Тихия океан, през първата поливина на ХІХ век, в най-уязвима зона на Китай се превръща негово крайбрежие. Наред с европейските посегателства, в които търговските интереси биват подкрепени от ограничена военна сила, Китай страда най-много от продължителната гражданска война, след която японците нахлуват и окупират по-голямата част от Източен Китай, както и Манчжурия, в началото на 30-те години на ХХ век. Въпреки несъизмеримо по-голямата си военна мощ и продължилата над десет години война, Япония не съумява да принуди китайското правителство да капитулира. Този прост факт се обяснява с това, че хански Китай, имайки предвид неговите размери и гъстотата на населението му, просто не може да бъде пасивна зона. Затова, без значение колко военни победи удържат японците, те така и не успяват да победят китайците.

Предвид размерите и числеността на населението му, е много трудно да бъде осъществена военна интервенция срещу Китай, още по-трудно пък е той да бъде завладян. Впрочем, за самите китайци също е трудно да осъществяват подобни интервенции – това не е невъзможно, но е доста сложно. Разполагайки с 1/5 от световното население, Китай трудно може да се огради със стена от останалия свят, както се опитва преди силовата намеса на Великобритания, през ХІХ век. Всичко това означава, че Китай е много специфична велика държава, която е принудена да се държи съвършено различно от другите велики държави.

Основните императиви на китайската геополитика

Китай подчинява действията си на три най-важни геополитически императива:

- съхраняване на вътрешното единство в ханските китайски региони;

- осъществяване на контрол над буферните региони;

- защита на китайските брегове от чуждестранни посегателства.

Съхраняването на вътрешното единство

Китай представлява по-затворена държава, отколкото която и да било друга велика сила. Числеността на населението му, наред с безопасните граници и сравнително изобилните ресурси,            му позволяват да се развива, ограничавайки се с минимални контакти с останалия свят, ако реши да следва подобна политика. През маоисткия период например, Китай се превръща в „държава-остров”, на първо място, по вътрешни съображения, основаващи се на безразличието и дори враждебността към останалия свят. Той се чувства в безопасност, като изключим участието му в Корейската война и усилията за успокояване на неспокойните буферни региони. Вътре в самия Китай обаче, периодично възниква самоорганизиран хаос. За Китай, слабостта на това островно положение е свързана най-вече с бедността. Имайки предвид съотношението между площта на обработваемите земи и броя на населението, става ясно, че затворен Китай означава беден Китай. Населението е толкова бедно, че икономическото развитие, продиктувано от вътрешното търсене (заради ограничения му характер) се оказва невъзможно. В същото време, подобен изолиран Китай може по-лесно да бъде управляван с помощта на централизирано правителство. Голямата опасност за Китай е евентуалния разрив и разцепление сред самия хански етнос. Ако това се случи, т.е. ако централното правителство отслабне, периферните региони ще започнат да се откъсват от него и Китай ще се окаже уязвим пред чужденците, които няма да пропуснат да се възползват от слабостта му.

Затова, китайският просперитет изисква страната активно да участва в международната търговия, изнасяйки коприна, сребро и индустриални стоки. В исторически план, търговията никога не е била проблем за Китай. Пътят на коприната позволява на чуждите влияния да проникнат в страната и, като последица от растящото богатство, да генерират известна нестабилност. Като цяло обаче, това не се оказва непреодолим проблем за Китай.

Индустриалната динамика променя както географията на китайската търговия, така и последиците от нея. В средата на ХІХ век, когато Европа (начело с Великобритания) принуждава китайското правителство да направи сериозни търговски отстъпки на британците, се отваря нова глава в китайската история. За първи път, тихоокеанското крайбрежие, а не Централна Азия, се превръща в основната зона на взаимодействие на Китай със света. Това, на свой ред, значително дестабилизира страната.

Тъй като търговията между Китай и останалия свят се активизира, китайците, пряко ангажирани с нея, значително увеличават благосъстоянието си. По онова време, живеещите в крайбрежните китайски провинции, които са най-силно въвлечени в търговията, стават относително богати (не в сравнение с буферните региони, които винаги са били много бедни, а спрямо отдалечените от морето хански провинции на Китай), докато животът на селските стопани от вътрешните области си остава труден.

Централно правителство балансира между различните интереси в крайбрежната зона на Китай и вътрешните райони. Първите, в частност, заради наскоро придобитата водеща роля, са заинтересовани от запазването и задълбочаването на отношенията с европейските държави, САЩ и Япония. Колкото по-интензивно се развива търговията с тях, толкова по-богати стават елитите по крайбрежието и нарастват различията между регионите. Постепенно, властта на чужденците, съюзили се с китайските търговци и политици от крайбрежните райони, става по-силна от тази на централното правителство. Така, най-страшният геополитически кошмар на Китай се превръща в реалност. Държавата започва да се фрагментира и да се разпада на отделни региони, някои от които, до голяма степен, се контролират от чужденците или по-точно от чуждестранните търговския интереси. Пекин губи контрола над страната. Следва да отбележим, че тъкмо това е контекстът, заради който Япония решава да нахлуе в Китай, което обаче се оказва стратегическа грешка, заради неспособността и да му нанесе окончателно поражение.

Навремето, освен реализацията на марксистките постулати, Мао Цзедун си поставя три основни цели. На първо място, той иска отново да „централизира” Китай, т.е. да възстанови ролята на Пекин като столица и политически център. На второ място, се стреми да сложи край на голямото неравенство между крайбрежната зона и останалите части на Китай. На трето място, Мао иска да прогони чужденците от страната. С други думи, той просто цели да възстанови обединен хански Китай.

Първият опит на Мао в тази посока е въстанието в редица китайски градове през 1927, но то се проваля, тъй като коалицията между китайските крайбрежни елити и чуждите държави се оказва прекалено силна. Затова, той предприема продължителен поход във вътрешността на Китай, където сформира масова селска армия, която е едновременна и националистическа, и егалитаристка, а през 1948 се връща с нея в крайбрежната зона и прогонва оттам чужденците. Мао трансформира Китай, възстановява централизираното управление и приема неизбежния резултат от това. Китайците стават равни, но прекалено бедни.

Фундаменталният геополитически проблем на Китай е, че за да може да се развива, той трябва да участва в международната търговия. Но, ако го прави, е длъжен да използва крайбрежните градове и прилежащите райони като своеобразен „интерфейс” с външния свят. Когато това става, крайбрежните градове и прилежащите им райони стават все по-богати. Влиянието на чужденците в тези региони нараства, техните интереси съвпадат с онези на местните китайци и те съвместно започват да се конкурират с централната власт. Китай постоянно е изправен пред въпроса, как би могло да се избегне подобно развитие, без страната да престане да участва активно в международната търговия.

Контролът над буферните региони

Когато Мао подготвя похода си към властта, отслабването на централната власт, войната между хански Китай и Япония, гражданската война и възходът на регионализма създават такова голямо напрежение за „центъра”, каквото той просто не може да понесе. Макар че Манчжурия формално се намира под китайско контрол, Външна Монголия е поставена под съветски контрол, като Съветите разпространяват влиянието си (да не забравяме, че съветската власт е нещо много повече от марксистка идеология) и във Вътрешна Монголия и Тибет. Синзцян също все повече се отдалечава от Китай.

Още по времето, когато Мао се сражава по фронтовете на гражданската война, той се стреми да заложи основите за реинтеграцията и контрола над буферните региони. Интересно е, че първите му стъпки в тази посока са към париране на съветските интереси във въпросните региони. Мао съумява да консолидира китайския комунистически контрол над Манчжурия и Вътрешна Монголия, ефективно изтласквайки оттам Съветите. Синцзян пък се контролира от местния военен командир Ян Цзянсин, като скоро след края на гражданската война, Мао се обръща срещу него и овладява Синцзян. Накрая, през 1950 той се насочва към Тибет, който е окончателно завладян година по-късно. Бързата консолидация на регионите дава на Мао онова, към което се стреми, ликвидирайки опасността от нахлуване в Китай. Защото контролът над Тибет означава, че Индия няма да може да се прехвърли отвъд Хималаите и да си създаде стратегическа оперативна база в Тибетското плато. В Хималаите могат да се водят отделни сражения, но никой не е в състояние да прехвърля цели дивизии през тези планини, нито пък да гарантира снабдяването им. Докато Тибет остава в китайски ръце, индийците са толкова опасни за Китай, колкото и ако живееха на тъмната страна на Луната.  Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия формират своеобразен буфер между Китай и Съветския съюз. Мао е повече геополитик, отколкото идеолог и не изпитва особено доверие към Съветите. При наличието на тези „буфери” обаче, те не биха се осмелили да нахлуят в Китай. Разстоянията, лошите комуникации и недостигът на ресурси означават, че евентуално съветско нахлуване би било съпроводено със сериозни логистични проблеми и, още преди да достигнат районите, населени с ханци, Съветите биха затънали в пространството, по същия начин като японците.

Китай има геополитически проблеми със съседен Виетнам, Пакистан и Афганистан, но наистина сериозен проблем възниква на североизток – в Манчжурия, или по-точно в Корея. Истината е, че Съветите, в по-голяма степен, отколкото Китай, подстрекават Северна Корея да нападне Южна, през 1950. Трудно можем да си представим, какво си е мислел Йосиф Сталин, но за него тази ситуация се оказва изключително печеливша. Както е известно, в Корейската война се намесват САЩ, които нанасят поражение на севернокорейската армия и стигат до граничната с Китай река Ялу. Виждайки струпването на отлично въоръжените и подготвени американски части край границата си, китайците решават да ги блокират предварително, стоварвайки десант на юг. Резултатът е проточила се цели три години жестока война, в която китайците губят около половин милион души. От съветска гледна точка, тази война между Китай е САЩ е най-доброто, което би могло да се случи. В същото време, както се посочва в един анализ на Агенция Stratfor по темата, войната демонстрира болезнената чувствителност на Китай към всяко евентуално посегателство към границите му, или пък срещу „буферите”, формиращи основите на националната му сигурност. По отношение на буферните региони, контролирани от Китай, крайбрежната зона се очертава като най-уязвимото място на страната, но тази уязвимост няма военни измерения.

Защитата на крайбрежието

Имайки предвид горчивия японски опит, никой вече не възнамерява (нито пък разполага с достатъчно сили) да нахлува в Китай, разчитайки да постигне пълна победа. Основната опасност за Китай не е военното нападение отвън. За него, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.

Истинската заплаха за крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката, сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао,  ксенофобията е органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без наличието на модерен военно-индустриален комплекс.

Неговият наследник Дън Сяопин поема управлението на могъща държава, контролираща центъра и буферните региони. Подложен на силен политически натиск, той се ангажира с повишаване на жизненото равнище в страната, като, без съмнение, е съвсем наясно, че техническият разрив между различните региони на хански Китай, в крайна сметка, застрашава националната сигурност. Затова, Дън предприема една историческа авантюра. Той знае, че китайската икономика не може да се развива, откъсната от света. Вътрешното търсене в страната е твърде слабо, тъй като китайците са прекалено бедни. Затова Дън Сяопин решава да „отвори” Китай за чуждестранните инвестиции и, паралелно, да преориентира китайската икономика, от селското стопанство и тежката индустрия, към експортно-ориентираните отрасли. По този начин, той разчита, че ще се повиши жизненото равнище, страната ще се сдобие с необходимите и модерни технологии, а квалификацията и производителността на китайската работна сила рязко ще се нараснат. В същото време, Дън се надява, че този път усилията за модернизация няма да доведат до дестабилизацията на Китай и появата на силно напрежение между проспериращите крайбрежни провинции и вътрешността на страната, ръст на регионализма или пък до чуждестранен контрол върху крайбрежната зона. Той смята, че може да избегне всичко това, като съхрани силната централна власт, опираща се на вярната и армия и апарата на Комунистическата партия. Наследниците му продължават да утвърждават лоялността на китайците към държавата, а не към чуждестранните инвеститори, които могат да ги направят богати. Това е онзи залог, който се разиграва и днес.

Геополитиката и сегашното положение на Китай

От политическа и военна гледна точка, Китай успя да постигне стратегическите си цели. Буферните региони са непокътнати и Китай не е застрашен от никакви сериозни заплахи в Евразия. Пекин разглежда опитите на Запада да го принуди да напусне Тибет, като опит за ерозия на китайската национална сигурност. Всъщност, Тибет не е сериозен дразнител за Китай. Той няма никакво намерение да го изостави, тибетците пък нямат достатъчно сили за победоносно въстание, а и никой не планира въоръжена интервенция в региона. По същия начин, уйгурските мюсюлмани в Синцзян са просто дразнител, но не и непосредствена заплаха за Пекин. На свой ред, руснаците не са заинтересовани, нито пък имат възможности за инвазия в Китай, а Корейският полуостров не представлява директна заплаха за китайците.

Всъщност, най-голяма военна заплаха за Китай представлява военноморският флот на САЩ. Китайците стават все по-зависими от морската търговия, а американският флот има възможност (ако поиска) да блокира пристанищата на Китай. Ако го направят, САЩ ще поставят Пекин на колене. Затова основната цел на китайските военни е да направят невъзможна подобна блокада. Китай се нуждае от няколко поколения за да изгради флот, който да е в състояние да се конкурира в военноморските сили на САЩ. Само за подготовката на морски летци, за осъществяването на ефективни операции с участието на самолетоносачи, ще са необходими най-малкото няколко десетилетия докато сегашните курсанти станат капитани и адмирали. И то без да броим времето, необходимо за създаването на самолетоносачите и съответните самолети, както и за усвояване на тънкостите при провеждането на операции с тяхно участие.

Основната задача пред Китай е да направи блокадата толкова неизгодна, че американците никога да не се опитат да я осъществят. За целта, китайците се запасяват с противокорабни ракети с наземно и подводно базиране. Стратегическото решение за Китай е той да създаде ракетни сили, които да са достатъчно разсеяни в пространството (така че да не могат лесно да бъдат унищожени от САЩ) и да имат достатъчно голям радиус на действие, така че да държат американците на значително разстояние – например в централната част на Тихия океан.

За да бъдат ефективни тези ракетни сили, те трябва да са в състояние да откриват и проследяват потенциалните цели. Затова, ако китайците продължат да развиват именно тази стратегия, те ще бъдат принудени да създадат собствени системи за морско разузнаване с космическо базиране. И тъкмо това са технологиите, по които те работят в момента. Противокорабните ракети и космическите системи, включително антиспътниковите системи, предназначени да „ослепят” американците, определят мащабите на китайското военно противодействие срещу единствената значима военна заплаха за Китай.

Освен това, Пекин може да използва тези ракети за блокирането на Тайван и прехващани на корабите, опитващи се да го нарушат. Китайците обаче не разполагат с военноморски сили за да осъществят десант на сушата и така да подкрепят и финализират операцията по „реинтегрирането” на острова. Освен това, Китай не е в състояние да наложи въздушно господство в Тайванския пролив. Той би могъл да причини големи неприятности на Тайван, но не и да го окупира.

Ракетите, спътниците и подводниците определят военноморската стратегия на Китай

За Китай, основният проблем, касаещ Тайван, е свързан с морето. Тайван е така разположен, че е изключително подходящ за разполагане на военновъздушни и военноморски бази, които да пресекат транспортните комуникации между Южнокитайско и Източнокитайско море, изолирайки, на практика, северното крайбрежие на Китай и Шанхай. Всъщност, ако разгледаме архипелага Рюкю, простиращ се от Тайван до Япония, и също го включим в тази схема, виждаме, че блокадата на севернокитайското крайбрежие е възможно и без Тайван. По принцип, островът няма кой знае какво значение за Китай, освен ако не провежда откровено враждебна политика към него или е част от антикитайски съюз (например със САЩ). Ако това е така, географското положение на Тайван може да създаде много сериозни проблеми на Китай. Освен това, островът има голямо символично значение за китайците и повдигането на този въпрос традиционно възпламенява националистическите им чувства. Тоест, макар Тайван да не представлява пряка заплаха, той може да бъде косвена опасност, която Китай не може да игнорира.

Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната, днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.

При това обаче, китайците нарушават сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство. Руснаците бяха склонни да се примирят с ръста на китайската икономическа активност в региона, но се опасяват от превръщането на Китай в политическа велика сила. В исторически план, Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва. Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.

Исторически погледнато, китайско-руските отношения винаги са били сложни. До Втората световна война, Съветите се опитват да манипулират китайската политика. След 1945, отношенията между Съветския съюз и Китай никога не са били толкова добри, както твърдят някои, а понякога дори са откровено враждебни, както например през 1969, когато руските и китайски войски се сражават на река Усури. Руснаците, традиционно се опасяват от китайска експанзия в районите по тихоокеанското си крайбрежие. Китайците пък са загрижени от руско проникване в Манчжурия и дори отвъд нея.

Всичко това обаче не се случва, защото логистичните усилия, свързани с подобни действия, биха се оказали непропорционални, затова нито една от страните не иска да рискува в битка с другата. Според мен, това съображение е валидно и за сегашната ситуация. В същото време обаче, нарастващото китайско влияние в Казахстан няма как да не тревожи руснаците, които биха могли да опитат да го изтласкат оттам. Но, ако решат да го направят, това би прераснало в сериозен проблем. Втора точка за взаимен натиск между двете страни ще бъде Тихоокеанският регион, като нещата допълнително се усложняват от близостта на Корея.

Всичко това обаче, са само теоретични възможности. Заплахата от американска блокада на китайската крайбрежие и използването на Тайван за изолацията на Северен Китай, както и конфликтът с руснаците заради Казахстан, са все възможности, които китайците следва да отчитат, ако искат да са готови за най-лошия сценарий. На практика обаче, САЩ не са заинтересовани от блокирането на Китай, а китайците и руснаците не възнамеряват да изострят конкуренцията си в Казахстан.

Китай няма геополитически проблем, който да притежава чисто военни измерения. Това е свързано с традиционната му силово позициониране и гарантиране на физическата сигурност, например с помощта на буферните региони. Китай съумява да го постигне, подчинявайки действията си на три основни стратегически императиви (за които споменах по-горе). В момента, той изглежда най-уязвим по отношение на първия императив: единството на хански Китай. Последното не е свързано с някаква военна заплаха, заплахата в случая е икономическа.

Икономическите измерения на китайската геополитика

Тоест, основният геополитическо проблем на Китай е икономически и има два основни аспекта. Първият е доста прост. Китайската икономика е ориентирана към износа, което прави страната зависима отвън. Независимо от това, колко са големи валутните му резерви, с колко много високи технологии разполага или пък, колко евтина е работната му сила, Китай зависи от готовността и възможността на другите държави да внасят неговата продукция, както и от възможностите за физическата и доставка до техните пазари. Всяко нарушаване на този процес оказва директно влияние върху състоянието на китайската икономика.

Основната причина другите държави да купуват китайските стоки е тяхната цена. Те са по-евтини, заради разликата в работната заплата. Ако Китай загуби това предимство, или пък възникнат някакви други непредвидени пречки, експортните му възможности ще намалеят. Днес например, когато цените на енергоносителите растат, себестойността на продукцията се увеличава, а относителната разлика в заплащането на труда намалява. Според търговските партньори на Китай, в определен момент, стойността на китайския износ, по отношение на „политическите разходи” (свързани със затварянето на заводи), ще започне да се променя

Китай не може да въздейства върху всички тези процеси. Той не може да контролира световните цени на петрола. Китайците могат да използват огромните си валутни резерви за да „субсидират” тези цени за производителите, но на практика това ще означава връщане на големи средства обратно към държавите-потребители на китайски стоки. Пекин може да контролира ръста на заплатите, въвеждайки контрол върху цените, но това ще провокира вътрешна нестабилност. Истината е, че китайският възход се основава на факта, че Китай се превърна в „индустриалната работилница на света” и в това си качество изцяло зависи от останалия свят, който купува стоките му.

Налице са и други въпроси, касаещи Китай, като започнем с дисфункционалната финансова система и свършим със състоянието на селските стопанства. Всичко това може да се добави към очертаните по-горе проблеми. В геополитиката обаче, винаги търсим „центъра на тежестта”, а по отношение на Китай нещата опират до това, че колкото по-ефективен става китайският износ, толкова повече страната се превръща в заложник на своите клиенти. Някои анализатори предупреждаваха, че Китай може да изтегли парите си от американските банки. Това е малко вероятно, но да приемем че го направи. Какво обаче биха правили китайците, ако загубят САЩ, како клиент?

Китай се е поставил в такова положение, че просто е длъжен да поддържа доброто настроение на клиентите си. Той ежедневно се бори с тази сурова реалност, но фактът си остава факт: останалият свят е много по-малко зависим от китайския износ, отколкото Китай е зависим от останалия свят.

Това пък ни води до втория, още по-сериозен, аспект на китайските икономически проблеми. Както вече споменах, първата (от общо трите) основна геополитическа необходимост пред Пекин е да гарантира единството на хански Китай. Третата пък е свързана със защитата на Тихоокеанското му крайбрежие. Навремето, Дън Сяопин залага на това, че ще може да „отвори” крайбрежието без да ерозира единството на хански Китай. В резултат, както и през ХІХ век, крайбрежният регион стана богат. Само че вътрешните региони продължават да са изключително бедни. Крайбрежният регион е сериозно ангажиран в глобалната икономика, а вътрешната част на Китай – не. Тоест, Пекин за пореден път е принуден да балансира между крайбрежието и вътрешната зона.

Интересите на крайбрежните райони и тези на вносителите и инвеститорите са тясно свързани. В Пекин са силно заинтересовани от съхраняването на вътрешната стабилност. С нарастване на натиска, властта ще се стреми да увеличи контрола си над политическия и икономическия живот по крайбрежието. Интересът на вътрешната зона е да получава средства от крайбрежието. Последното пък е заинтересовано да запази тези средства за себе си. Пекин се опитва (и ще продължи да го прави) да удовлетвори и двата региона, като не допусне разпадането на Китай, без, в същото време, да прибягва до драконовите мерки на Мао. Неблагоприятната международна икономическа конюнктура обаче, води до спад в търсенето на китайската продукция, затова и полето на маневриране на Китай се стеснява.

Втората част на проблема, произтича от първата. Ако глобалната икономическа криза са проточи (или, още по-лошо, внезапно се задълбочи), китайският износ рязко ще намалее, а Пекин ще бъде принуден да балансира между нуждаещата се от финансови средства вътрешна зона и крайбрежните райони, страдащи от намалелия износ. Да не забравяме, че около 900 млн. китайци обитават вътрешните райони и само 400 млн. живеят в крайбрежната зона. Когато нещата опират до намирането на баланс от страна на властта, вътрешните региони се превръщат във физическа заплаха за режима, а пък крайбрежието дестабилизира разпределението на богатството. На страната на вътрешната зона са масите, а на крайбрежието – международната търговска система. Навремето императорите са имали по-малко проблеми, отколкото сега управляващите в Пекин.

Заключение

Геополитиката се основава на географията и политиката. Политиката пък има два аспекта: военен и икономически. Те си взаимодействат и се подкрепят взаимно, но в крайна сметка са съвършено различни. За Китай, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Проблемите, с които се сблъсква Китай, имат дългосрочен характер и касаят Североизточна Манчжурия и силовия баланс в Тихоокеанския регион.

Най-големият геополитически проблем на Китай е икономиката. Първият геополитически императив е запазване единството на хански Китай, а третият – защитата на неговите брегове, като те се определят в по-голяма степен от икономически, отколкото от военни съображения. Вътрешно и външнополитическите проблеми произтичат от икономиката. Мащабното икономическо развитие на страната, осъществено през живота на последното поколение китайци, имаше безжалостно географски характер. Това развитие беше от полза най-вече за крайбрежието, оставяйки вътрешната зона, където живеят огромното мнозинство китайци, да се влачи далеч зад него. Освен това, Китай си остава уязвим по отношение на глобалните икономически сили, които той не може да контролира, нито може да промени и приспособи. Всъщност, това не е нещо ново в китайската история, но традиционният начин за разрешаване на този проблем е свързан с възхода на регионализма и отслабването на централната власт. Залогът, направен навремето от Дън Сяопин, задължава всичките му наследници. Той започна тази игра, но именно те трябва да я изиграят докрая.

Най-важният въпрос в случая е, какво представлява икономическата основа на днешен Китай – фундамент или баланс? В първия случай, процесът може да се проточи дълго. Във втория обаче, накрая всичко ще рухне. Както се очертава, липсват практически доказателства, че става дума за фундамент, най-малкото защото мнозинството китайци продължават да преживяват с по-малко от 100 долара месечно, т.е. те очевидно са изключени от играта. Тоест, става дума за баланс, а това застрашава първия геополитически императив на Китай: съхраняване единството на ханския етнос на всяка цена.

* Авторът е известен икономически експерт, председател на Американското бюро за икономически изследвания

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.