Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1224-shistoviqt-balon-zashto-gazowata-revoliuciq-vse-oshte-ne-se-sluchva

Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

(със съкращения)

Предлагам на вниманието ви стенограмата от видеопрезентацията на независимия италиански журналист Паоло Барнард посветена на бруталната история на Лисабонския договор – най-голямата досега, но не първата и не последна измама на еврочиновниците и плутократите в ЕС срещу народите в Европа. Въпросната презентация бе представена в две части в ТВ предаванията ми, можете да ги видите и он-лайн в този сайт.

Валентин ФЪРТУНОВ

В Европа бе извършен държавен преврат, извършен зад гърба на всички граждани: италианци, германци, французи – всички.
Италианското правителство вече не е суверенно, италианският парламент вече не е суверенен, в резултат от това, италианските закони вече не са суверенни и юридически ние вече не сме италианци.
Процесът на създаване на европейската конституция започва в градчето Лаекен в Белгия през 2001 г. Написва се тази конституция, само че големите бюрократи и политици правят една „грешка“: правят всичко това явно и народите в Европа разбират за нея. Французите и холандците през 2005 г. в два национални референдума отхвърлят конституцията, създадена от евробюрократите.
Защо я отхвърлят?
Обяснението е просто: Защото в тази конституция са дадени всички права на бизнеса, на корпорациите, на големите банкови интереси, на услугите и прочие, а социалната част, тоест тази, която засяга обикновените хора – работата, социалните гаранции и прочие, е изключително ограничена, незасегната, просто несъществуваща.
Тогава французите заявяват „Тази конституция е социално фригидна“ и я отхвърлят. Холандците също я отхвърлят. Има европейско правило, според което, за да се наложи Конституция, трябва да се приеме единодушно от всички държави. При това положение конституцията умира, свършено е с нея.
Бюрократи и големите политици не се предават. Разбират каква грешка са направили, постъпвайки демократично. Следващия път няма да действат така. И наистина, това, което е изритано през главния вход, ще влезе през прозореца само няколко години по-късно. Ще се съберат отново и ще пренапишат друг документ, който няма да бъде „конституция“, а просто „договор”. На 13 декември 2007 г. се срещат в Лисабон, за да подпишат този нов договор 27-те държавни глави на европейските страни. Така не трябва да бъде одобряван чрез референдум, но има силата на конституция.
Става дума за промени в съществуващи вече договори, основни договори като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, към които се прибавя и договорът от Ница. Тези основни договори са събрани в едно и към тях са добавени 329 страници с промени. Така общо се стига до 2800 страници с правила, които не са свързани помежду си и затова е невъзможно да се прочетат. Нито един европейски политик не е могъл да ги прочете. Това нещо, което е наречено Лисабонски договор, ще добие наднационална власт. Ще рече, че властта му е по-голяма от властта на която и да е държава, по-силен е от всеки един национален закон, по-силен е от всяка една национална конституция, по-силен е от всеки един национален парламент, от държавните глави на която и да е нация.
Ще ви цитирам една фраза на големия архитект на цялата тази история от последните години – Валери Жискар д’Естен, който в едно изявление от 27 октомври 2007 г. казва: „Договорът е същият като Конституцията, (Конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите“. Държавните глави са се разбрали, че мнението на гласоподавателите не бива по никакъв начин да се иска. Само Ирландия не го подписва, защото благодарение на своята конституция, е задължена да направи референдум. Референдумът се проведе и Лисабонският договор бе отхвърлен. Организираха втори референдум, и след огромен натиск, изнудвания, както и рушвети, платени на ирландската държава и ирландските банки, ирландците в крайна сметка бяха принудени да кажат „Да“ и така Договорът най-накрая мина.
Тъй че става дума за истинска измама. Нека обърна внимание, че думата „измама“ не е достатъчна, започнах това представяне, наричайки го „държавен преврат“. Значението на промените, наложени от Лисабонския договор в нашия живот, и фактът, че никой не ни запита дали сме съгласни, отнемайки ни така гражданския суверенитет, е доказателство, че това е държавен преврат.
Нека видим накратко как се променя властта. Както вече казах, става дума за множество европейски правила, които имат наднационална власт, тоест са по-силни от държавните закони. И се отнасят за всичко. Нито един държавен орган на никоя европейска страна, не може да бъде по-силен от тези правила, които вече управляват Европа. Европейските държави изгубват възможност да налагат вето в 68 области, които до днес имаха относно обществения живот. Националните парламенти са задължени да работят за интересите на Европейския съюз, а не обратното. Тоест националните закони трябва да бъдат писани от един италиански депутат или от един италиански интелектуалец, мислейки за интересите на Европа, а не за интересите на италианския народ. И това важи за всички други държави. Конституциите трябва да се подчиняват, съдилищата трябва да се подчиняват.
Първата скандална част от този държавен преврат е законодателната власт, тоест как се правят законите, тези много силни закони, които подчиняват всички в Европа. Кой притежава тази законодателна власт? До днес тези 250 години (в Италия б.р.) на борби в името на демокрацията, ни научиха, че властта принадлежи на суверенния народ, който избира своите представители и те създават законите. И това досега е било така за всички демокрации в света, от Просвещението до днес беше основното правило.
Следете внимателно, само това стига, за да се убедите, че говорим за преврат. В тази нова супердържава Европа, чиито граждани сме всички ние, тези, които правят законите, НЕ СЕ ИЗБИРАТ. Избраните представители НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ЗАКОНИТЕ. Както ви казах преди малко, още в началната фаза на създаването на този Европейски съюз бяха създадени европейски институции, към които се отнасяхме обаче с някакво безразличие и невежество. Какво е Европейската комисия? „Ами… не знаем… “ „Някакви хора там, в Брюксел“.
Тези институции, създадени тогава, днес се сдобиват с невероятна власт. Европейската комисия става изпълнителната власт, правителството на Европейската супердържава, и придобива невероятна власт, неописуема власт. Това е власт да взима решения и да СЪЗДАВА ЗАКОНИТЕ. После има Съвет на европейския съюз, който също е част от правителството. Този съвет на европейския съюз има законодателни функции, но силата му е само да ГЛАСУВА законите, написани от Европейската комисия.
Ето как супер правителството – Европейската комисия, пише законите и ги предлага. Съветът на европейския съюз ги гласува, но той не е нищо повече от един печат, защото в последните години е обсъдил по-малко от 15% от приетите закони. Принципно ги гласува направо, без обсъждане. Европейската комисия ги предлага и Съветът на европейския съюз счита, че всичко е наред и ги гласува направо.
Сега стигаме и до европейския парламент. Точно тук е болната тема. Всички вестници, писаха, че в тази нова Европа европейският парламент получава допълнителна власт.
Това е чиста лъжа. Това е наистина безсрамно прикриване на истината. Европейският парламент в тази нова Европа губи власт. Всъщност парламентът никога не е имал власт, но сега вече е написано, че няма никаква власт да създава закони. Помислете малко, говорим за парламент, който не може да прави закони. Все едно един хирург да не може да хваща скалпел. Абсолютно същото е, ужасяващо е. Европейският парламент не може да предлага закони и дори не може да ги гласува. Европейският парламент няма възможност да се изказва за 21 ключови сектора в европейската политика.
И в крайна сметката държавите винаги остават безгласни. За да приключим с темата кой прави законите: Европейската комисия излиза от новата ситуация в тази европейска супердържава, като орган с невероятна власт. Тя е Босът, Шефът и притежава абсолютната власт.
Да не забравяме: НИКОЙ не избира Европейската комисия. Европейската комисия е съставена от бюрократи, които са назначени от министър-председателите на държавите. Тя включва множество подкомисии, знаете ли колко са? Три хиляди. Три хиляди комисии от бюрократи, които работят за Европейската комисия и които пишат всички тези правила и закони.

„Свободната конкуренция без намеса“ узаконява една от най-големите лъжи в модерната икономическа история. Тя обикновено се описва като „капитализъм за бедните и социализъм за богатите“.
Това е тази система, според която ние, обикновените хора, трябва да прилагаме всички правила на капитализма, тоест да позволим приватизациите, да приемем несигурни работни места, да загубим здравеопазването и всичко останало.
А когато после големите владетели на системата имат проблеми, например банките, бизнесът, тогава държавата трябва да се намеси с милиарди и милиарди евро, за да спаси задниците на големите фирми и мениджъри. Ето това е значението на „малката“ и уж незначителна фраза „свободна конкуренция без намеса“. Това чудовище е вкарано в Лисабонския договор, който е всесилен.
Още нещо от социалната глава: В Лисабонския договор се говори за разширяването на европейското селско стопанство, което и сега е финансирано с един милиард евро на ден, наши пари, без които не може да се самоиздържа. Това е споменато, но не се казва дори и дума в договора, нито за защитата на работниците в селското стопанство, нито за защитата на екологията. Няма и думичка по тези въпроси.
Правото на стачкуване: Лисабонският договор забранява стачките, ако те пречат на свободното движение на услугите. Внимавайте, защото тези членове от договора се взимат и се представят пред съда от големите корпорации и съдиите решават на базата на тези закони. Значи е забранено да се стачкува, ако това пречи на свободното движение на услугите. Забранено е да се стачкува и ако в новите европейски съединени щати една фирма отиде на друго място. Например полска фирма идва в Италия и плаща на работниците, които работят за нея същата мизерна заплата, която взимат поляците. Италианските работници нямат право да стачкуват в такъв случай.
В здравеопазването: правата на пациентите са описани не в главата за здравеопазването, която също трябва да погледнете, много е интересна, а в главата за вътрешния пазар. Тук трябва да се внимава: когато говорим за правата на пациента, говорим за правото на животоспасяващо лечение, основно право в защита на здравето.
Ако тези права се вземат и се изнесат извън една гражданска конституция, и се сложат сред правилата за вътрешен пазар, означава, че тези права ще се подчиняват на правилата на пазара. Това само по себе си е още един ужас в Лисабонския договор.
Ако една държава от тези нови европейски съединени щати реши да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, тоест да направи това, което направи Рузвелт в САЩ с „Новия курс“ (през 30-те години), казвайки:“ОК, нека да харчим държавни пари, но да спасим сриналата се икономика, да спасим семействата, да спасим заплатите, да спасим хората от глад, да създадем държавни работни места, за да си върнем икономиката, правейки я динамична“, ако това един ден го реши която и да е европейска държава, няма да може да го направи, защото е забранено.
Ако една европейска държава иска да приложи каквато и да е друга система в помощ на своите граждани, не може вече да го направи. Защо? Защото отново икономическите сили, които, естествено, стоят зад всички тези договори, правила и държавни преврати, заявяват, че подобни политики пречат на „свободната конкуренция без намеса“.
Ти не можеш да направиш каквото и да е, за да помогнеш на гражданите си, защото това пречи на свободната конкуренция.
Европейската централна банка, голямата банка за всички граждани на Европа, ще има правото да наложи, всъщност вече има това право, да налага стабилността на цените. Ниската инфлация е по-важна от борбата с безработицата.
В Лисабонския договор не съществуват механизми за преразпределение на богатството. Логично би било в европейските съединени щати, след като наистина е една-единствена държава, да може да се направи нещо подобно: След като имаме северозападна част, която е много богата, да прехвърлим малко капитал в югоизток, който е по-беден, за да можем по този начин да уравновесим „държавата“ и така тя да функционира по-добре, вместо да имаме все същите отвратителни икономики на две различни нива, като северните и южните Съединени американски щати, северна и южна Великобритания, северна и южна Италия. Изобщо не съществува такова нещо.
В завършек, да видим съдебната система. Това е още един основен елемент, който трябва да се разгледа. Нека да обобщим накратко: предначертава се една Европа, всъщност вече е предначертана, която има огромна наднационална власт, която налага тежка социална дискриминация, изключително тежка перспектива. Тя размахва наляво и надясно политици, депутати, парламент, който няма абсолютно никаква реална парламентарна власт, а е единственият европейски орган, избран от гласоподавателите.
А институциите и правителството й които не са избрани от никого, ще имат безгранична власт.
Съдът на ЕС е съставен от съдии, които се избират от бюрократите и политиците, и са зависими от тях, „независимостта“ им е смехотворна.
Същият този европейски съд има огромна власт. Помислете само, че ще е по-силен от всеки Касационен съд, по-силен от всяка конституция, конституционен съд, висш държавен съд, от всеки един върховен съд, съществуващ в която и да било европейска държава.
Ще се базира основно върху Хартата на основните права на ЕС и Договора от Ница.
В Италия може би това би било удачно, бихме спечелили повече от това, което бихме изгубили. Но например в страни като Дания, Швеция, Холандия, Англия, които са много по-напред от това, което е прието в Хартата на правата, Съдът на ЕС може да ги върне назад от прогреса, който са постигнали.
Цитирах в една моя статия историята на един германски журналист, който разкри скандала Евростат, европейски скандал от огромен мащаб. Този журналист бе арестуван, защото отказа да разкрие своите източници. Това например е позволено от шведския закон, където журналистът е защитен, дори и да не разкрие източниците си.
Европейският съд одобри ареста и по този начин свали автоматично шведския закон. Защото всяка сентенция на Съда на ЕС означава, че е задължителна за цяла Европа.
Ето как шведите, които имаха много напреднал закон спрямо средното ниво, се принудиха да премахнат техния закон. Същото нещо може да се случи с много други закони.
И внимание, ето още нещо за съдебната власт. Тези свръх властни съдии, които ще взимат решение след решение, могат даже да въведат отново смъртното наказание. В кой случай могат да го направят? Цитирам буквално от текста: „в случай на европейска криза.“ Тук внимавайте: Какво означава „в случай на европейска криза“? Какво е това? Кой ще реши кога сме в състояние на криза? И при какви условия може да се прилага смъртно наказание? Трябва ли да се осланяме на мнението на тези бюрократи и политици, които направиха всичко, което видяхме, тоест държавен преврат?
Трябва ли да вярваме на хората, които написаха тази конституция, която е цялата в интерес на бизнеса и на корпорациите? Трябва ли да вярваме на тези хора, за да разберем кога сме в „криза” и кой ще получи смъртна присъда при това положение?
И Съдът на ЕС ще издава тези присъди, които трябва да се следват от всички европейски страни и никой няма да може да ги оспорва. Дори и в главата за правосъдието, (от която може би Италия може да направи крачка напред) също важи принципът, че тези съдии с огромна власт, които не са избирани от гражданите, ще имат наднационална власт, но никой не ни е питал дали сме съгласни и не можахме по никакъв начин да дадем мнението си.
Така стигнахме до заключението.
Е, заключението е много просто. Трябва да призная, че нищо друго не може да се каже,
освен да се подчертае следното:
Можеше да бъдат нещо хубаво тези Европейски съединени щати, можеше да бъде чудесно да станем обща икономическа сила. Знаем, че подобно нещо би могло да подпомогне гражданите. Можеше да бъде нещо хубаво даже да имаме супер правителство, специално за нас италианците, не само заради Берлускони, но и заради цялата клика Проди, Берсани, Фасино и другите. Нас, италианците, това можеше да ни накара да направим крачка напред към едно по-цивилизовано общество.
Но фактът, че всичко това се случва зад гърба ни, и най-вече, следвайки принципи, които ние не сме избирали, е изключително опасен.
Ето така мина Лисабонският договор и се извърши държавен преврат.

Превод: Даниела Пенкова

Бел. "Хроники": видеозаписи на двете предавания по темата Лисабонският договор можете да намерите на сайта на журналиста Валентин Фъртунов.

Министерски съвет прие бюджета на Държавното обществено осигуряване за 2011 г.

От тези дебати научихме, че трябва да забравим тезата за лошия Дянков, защото той, а не друг обичал пациентите! Може би това пък да е причината да не дава пари за здраве?

Премиерът е бил лаконичен: „...щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът

... Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20 на сто от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат....

... Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето...

...Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат...”

Държавата ще вземе професионалните пенсионни фондове и ще ги влее в НОИ с аргумента, че така „спасява” парите на народа!

20 години вече нито едно правителство не потърси виновниците да изчезне държавният пенсионен фонд, парите, от който не бяха в торби на Централна гара, а в банка.

Тогава как българинът да се довери на държавата, респективно на управниците?

Премиерът заяви, че е готов да излезе и да къса и той както лекарите скъсаха споразумението си с правителството...

Само че премиерското късане е нещо коренно различно – той ще трябва да се оттегли от властта, барабар с партията си ГЕРБ.

И защо се стигна дотук – заради премиерския любимец – Симеон Дянков, същият, който е отменил Кодекса на труда в Грузия и е закрил тамошната Академия на науките!

Пълен текст на дебатите в заседанието на правителството - дебатите по бюджета на Държавното обществено осигуряване – пълен текст

20 октомври 2010, Министерски съвет

БОЙКО БОРИСОВ: Министър Младенов.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Уважаеми господин министър-председател, колеги, вчера в Националния съвет за тристранно сътрудничество обсъдихме бюджета за Държавното обществено осигуряване (ДОО) за следващата година с новите параметри, които са следните:

Увеличава се размерът на вноската на Фонд „Пенсии” в Държавното обществено осигуряване с 1,8 на сто от 1 януари 2011 година. Вноската за гарантиране вземанията на работниците и на служителите от 0,1 на сто става нула за периода 2011-2013 година поради натрупани достатъчно средства във фонда. Запазват се номиналните заплати в бюджетната сфера за 2011 година на достигнатите равнища за 2010 година. Договарят се осигурителни прагове по икономически дейности и основни квалификационни групи професии. Увеличаването на минималните осигурителни прагове по основните икономически дейности и групи професии е с 5,6 на сто в сравнение с 2010 година. По-високите осигурителни прагове оказват положително влияние върху нарастването на средния осигурителен доход.

В проектобюджета за ДОО за 2011 година средният осигурителен доход е 609, 86 лева. Тоест, заложено е увеличение с 6,3 на сто спрямо очакваното му равнище за тази година. Въвежда се диференциран минимален осигурителен доход за самоосигуряващите се лица своеобразно облагаемите им доходи за 2009 година в размери съответно – 420, 450, 500 и 550 лева по скала, определена по чл. 8 от закона за 2011 година, а за земеделските производители и тютюнопроизводителите на 240 лева.

Участието на държавата в трансфери във Фонд „Пенсии” възлиза на 2 милиарда 480 милиона лева за 2011 година. В тези средства са включени трансферите на всички осигурени и самоосигуряващи се лица.

В областта на разходите, удължава се с още една година въведения с антикризисните мерки нов режим за изплащането на парични обезщетения за временна неработоспособност, като първите три дни от настъпването на неработоспособността се изплащат за сметка на осигурителя – 70 на сто, съгласно § 22 от преходните разпоредби, а от четвъртият ден – на ДОО. Удължава се действието на § 4 на Кодекса за социално осигуряване до 31 декември 2011 година. Отменя се максималният размер на обезщетението за безработица и се изчислява на база 60 на сто от осигурителния доход на лицето, преди загуба на работа.

Разчетите за пенсии за 2011 година се основават на параметрите, заложени в средносрочната фискална рамка на правителството и на естествените тенденции за повишаване на индивидуалния коефициент. За 2011 година осъвременяване на размерите на пенсиите по чл. 100 на Кодекса за социално осигуряване на се предвиждат. Максималният размер на получаването на една или повече пенсии се запазва на 700 лева месечно.

Ефектът от увеличаването на осигурителната вноска от 1,8 на сто от 1 януари следващата година подобрява приходната част на консолидирания бюджет с 372,8 милиона лева. Договарянето на по-високи осигурителни прагове по икономически дейности от 2011 година увеличава приходите допълнително със 110 милиона лева. Общият финансов ефект от прилагането на промените в частта на краткосрочните обезщетения върху разходната част на бюджета за 2011 година се очаква да бъде с намаление на разходите с 15,5 милиона лева в сравнение с миналата година.

Предлагам, тъй като е обсъден в Националния съвет за тристранно сътрудничество, да се приеме и от Министерския съвет Проекта за Закон за Държавното обществено осигуряване за 2011 година.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Колеги, аз също предлагам да подкрепите проектозакона за Бюджета на ДОО за 2011 година с една промяна. Конкретно в § 6, т.6 относно промени в § 4 от преходните и заключителните разпоредби на Кодекса на социалното осигуряване (КСО) в момента се предлага да се отложи с още една година – до 31 декември 2011 година преходните и заключителните разпоредби за ранното пенсиониране. Предишното правителство е направило на три пъти такова отлагане през 2006, 2008 година и месец преди изборите в 2009 година винаги с коментар, че им трябва още малко време да решат този въпрос. Има една хубава българска поговорка „Да не оставяме днешната работа за утре”. Мисля че имаме достатъчно време в Националния съвет за тристранно сътрудничество – и не формални и формални срещи, няколко пъти сме разговаряли по това, има добри предложения от работодатели и от синдикати, как този въпрос може да се реши веднъж завинаги, а не да го отложим за още една година и в края на следващата година пак да сме в хипотезата на предишното правителство – три пъти го е отлагало.

Тази тема стои във вниманието на много страни в Източна Европа, така че ние сме запознати и с това, което те са вземали като решене. Според мен има достатъчно време и достатъчно желание в Националния съвет за тристранно сътрудничество вместо да се отлага това решение за още една година, то да се вземе до края на тази година. И затова предлагам конкретно да приемем Закона за бюджета на ДОО, но да не отлагаме с още една година срока в § 6, т. 6.

БОЙКО БОРИСОВ: Освен това има подписано писмо от председателите на двата синдиката – за КТ „Подкрепа” – д-р Тренчев, за КНСБ – Пламен Димитров. Ще прочета първите три точки от писмото.

„Първо, запазване условията за ранно пенсиониране за лицата, работили в условията на първа и втора категория труд, установени в § 4 на ПЗР на КСО до 2014 година.

Второ, изграждане на солидарен фонд за ранно пенсиониране в ДОО под управлението и отговорността на НОИ по примера на функционирането на Учителския пенсионен фонд. За целта до края на 2010 година трябва да се приемат необходимите нормативни изменения в КСО. От 1 януари 2011 година вноските за работещите при условията на първа и втора категория труд в установените размери, съответно 12 и 7 на сто постъпват в новосъздадения фонд. От фонда се изплащат пенсиите за всички лица, придобили право за ранно пенсиониране при условията на § 4 от ПЗР на КСО за сметка на този фонд.”

Какво е правило предишното правителство? Като дойде време т.нар. частни пенсионни фондове да почнат да изплащат пенсии те го отлагат за следващата година. Като дойде пак време да изплащат пенсии – те го отлагат за по-следващата година. Като дойде време пак за изплащане на пенсии, говорим за категорийните работници – преди всичко говорим за миньорите, за тежкия труд, те го прехвърлят още един път за следващата година вече когато идваме ние. Ние първо застанахме и искахме обективно да преценим каква е реалната ситуация и казваме, че щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът, защо ние ще влизаме в това разплащане. Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20% от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям.

Погледнато обаче ние, въвеждайки имаме и прецедент. Учителският фонд, който е в НОИ има 104% ликвидност. Сиреч – работи перфектно. Аз не виждам защо ние да продължаваме да обслужваме политика и да отлагаме за края на 2011 година. Ако не го направим днес, ще дойде краят на 2011 година, ще го направим още веднъж след това. Или трънската поговорка е „Три пъти, казва, го режа, а то все късо и късо”. Няма как, когато е сбъркана изконно формулата това да се случи. И затова ние, както в здравеопазването, така и в пенсионната реформа слагаме истините на масата и взимаме решение съгласно истините и законността им. Защото това, което слушате от сутринта или от вчера следобед по дебата по здравеопазването, ние сме си изпълнили всички точки в споразумението. Реално за следващата година в здравеопазването влизат 3 милиарда и 5 милиона лева. Повече, отколкото през миналата година и през по-миналата.

Изпълняваме си основния ангажимент - парите от здравните вноски да отиват за здраве. Основният ангажимент, 8% - толкова има за здраве. Какво обаче сега ни казват? Има дейности, които са здраве, ама вие сега ще намерите от друго място пари, за да ги платите от другото място и тях. Нали искахте до вчера пари за здраве да отиват за здраве и казахте, че това било предостатъчно. Тогава аз ви обяснявах, че фактически ние през т.нар. резерв на касата подпираме борда, а взимаме отдолу под масата – и предишното, и сегашното правителство да плащаме разликите. Те обаче излизат и казват – държавата да го направи. Чакайте, тази държава на кой е?!

Всички българи си плащат данъци и тези данъци се преразпределят. Какво казва Лекарският съюз – от здравните вноски ще се дават само за това, което е за здравноосигурените хора, ама другото ще го допълвате от другите данъци, защото тези хора са си платили само за здравните осигуровки. Да, ама и другите хора са си платили данъците и може би и тези същите са си платили и другите данъци. И на практика Дянков откъде ги взима парите – няма никакво значение, те са едни и същи. И спорът, който се поведе е за хемодиализата. Хемодиализата медицинско действие ли е? Ама в нея можели да отидат и неосигурени хора, защото така било. Слагаме истината на масата.

Трябва това, което предложихме и в началото – да намерите непротиворечащ на Конституцията текст – всички да си плащат за здраве. В противен случай хората трябва да знаят, че има едни тарикати, които не си плащат, измислят си всякакви причини, и други, които плащат и с техните пари ние щем нещем преразпределяме. И ние сме в този кюп на плащащите, защото и нашите пари се преразпределят от нашите заплати също така.

Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето. Иначе трябва да взема от Плевнелиев, от инфраструктурата и вместо да преасфалтираме пътища или да кърпим дупки или да строим магистрали, естакади, трябва да ги вкараме отново там. Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна. Защото, първо римско, ако трябва да запишем – всички български граждани плащат данъци и тези, които плащат данъци, техните пари се преразпределят за образование, наука, отбрана, сигурност, здраве, театри, екология, спорт, всичко останало. И ако всеки по този начин разсъждава – дайте си ми моето и ми додайте още малко (това малко е около 340 милиона още) няма как да излезе сметката.

Ако това направим, Константинов, за това трябва да им обясняваш, ще нарушим финансовата стабилност и тогава ще обеднеят всички българи, както при Жан Виденов – наведнъж. Така че тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат.

Това трябва да си го внушите, да го знаете и да си правите сметката вътре в бюджета, който имате. И това, за което говорих и миналия път – увеличаване на приходите.

Увеличаване на приходите, почти навсякъде има държавни фирми при вас, трябва да ги изцедите – сиреч, максимално малко личен състав, максимално големи печалби. Какви са тези държавни фирми, които отчитат по половин милион, един милион дивиденти?! Къде го има това?! С личен състав стотици хора. Оставяте ги на нивото, както работят частните компании – къде, с колко човека, колко печалба прави.

Така че спорът е този. Ние не сме излъгали абсолютно в нищо. Обещахме 65 милиона допълнително, дадохме. Сега и другите 65 до 130 сме гарантирали на Константинов, месец по месец ще бъдат дадени, за да може министърът да прави реформата така, както трябва.

И се връщам отново на пенсионната реформа. Всъщност с това си действие, което днес на базата на предложенията на синдикатите и на предложението на министър Дянков започва реалната пенсионна реформа. И тя е в продължение на следващите 20 години. Това е, колеги, което исках да чуете.

Тук е мястото да кажа и за „Брикел”. Разпоредил съм се в петък да има среща между министър Трайков, Нона Караджова, Тотю Младенов и ръководството на „Брикел” и там още веднъж на работниците да им се обясни, че 2003 година Брюксел е дал да се избира дали собственикът, дали 20 хиляди часа да работи и след това затвори предприятието, или да влага пари в екология и да се удължи животът му. Сиреч, да ни дойдат на проверка 2014 година, ако това се прави по график. Само че те приемат варианта по-добре да излапаме парите веднага, а пък после държавата пак да му мисли. Само че тук трябва да обясните и на работниците и на всички, след това можете да излезете и да го кажете. Санкцията от Брюксел, ако ние изпълним исканията сега на работниците и продължи да работи „Брикел” ще дойде някъде от порядъка на минимум 100 милиона лева. И тогава пак всички българи ще платим заради тези, които са излапали парите, правителствата, които са ги търпели и са знаели, че ще дойде този един срок. Между другото ние сме в аналогична позиция по ТЕЦ „Варна” в момента. Ако на ТЕЦ „Варна” аз се подведа сега и подпиша, министърът съответно, 20 хиляди часа, както искат, по същият начин както „Брикел”, няма да имаме никакъв проблем до 2014 година. Само че в 2014 година ще осъмнем със спрян ТЕЦ „Варна” – системна топлоелектрическа централа, която видяхте при проблемите сега в VІ блок, веднага ние включваме студените резерви, които имаме в ТЕЦ „Варна”, Бобов дол и затова няма да има режим на тока.

Ако обаче подпишем и така направим, както предишните правителства и тогава спре токът, по същия начин аварира един от хилядниците, ние не можем да го подпрем и влизаме в режим на тока. Така че и по тази тема ви моля ясно и точно да отговаряте.

Освен това, когато се срещате, ние имаме по европейските фондове пари, тези работници да ги водим, колко време да им плащаме заплати? Дянков или Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Те ще получат своите обезщетения при напускане от работа. Обаче искам да уведомя, че има един срок, който не е спазен. При масови съкращения работодателят трябва да уведоми 45 дена по-рано Агенцията по заетостта, това не е направено. И той дължи големи глоби, ако не спази това правило.

БОЙКО БОРИСОВ: Това в петък на срещата си – всичко това обществеността трябва да го знае. И ред трябва да има. Гледах по държавната телевизия снощи в предаването „Референдум” всичките гости така бяха подбрани, че всичките бяха против това, че данъчните са осветлили незаконни палати, имоти и всичко останало. Бях дори втрещен. Как сме надничали на практика зад дуварите на хората в най-неприкосновената им лична собственост. Господа, тези палати са откраднати пари болшинството от самите българи. Какво лошо, че хората са видели?! Защото, както един казал, че жена му се съмнява, че й изневерява, а той казал – добре, че се само се съмнява, а не подозира истинските мащаби. Така че и българите не са се съмнявали, че има такива неща, но те не са подозирали истинските мащаби на това, което се е случило. На Маями бийч няма такива вили, в Сен Тропе няма такива вили.

Да, много остро ще бъде всичко насочено срещу нас, но точната дума е да не ви пука. Това е правилното. И понеже те си казаха – нека след шест месеца да се видим пак, да видите че нищо няма да се е случило. Дянков има шест месеца до тогава да се приберат данъците от всички тези и да видим колко е тотала от летенето с хеликоптера. Похарчили сме няколко хиляди лева, да видим колко данъци ще съберем. И съответно какви процедури по незаконното строителство ще тръгнат до тогава. Всичко незаконно, така както е по закон да се спази стриктно. Сложихте ли нов шеф на ДНСК.

РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ: Госпожа Гечева.

БОЙКО БОРИСОВ: Тестът на госпожа Гечева е шест месеца. Запиши си и тя да си запише този срок.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Подкрепям предложението на вицепремиера Дянков, което впоследствие Вие развихте. Смятам че това е правилният начин. Присъединявам се към апела за реформи. В анализите Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е изцяло на разположение.

Бих искал да уточня, че в АЕЦ „Козлодуй” няма авария. При планов ремонт е открит дефект на някои от детайлите, но те не са аварирали, просто ги сменяме, затова е плановият ремонт – да се откриват такива дефекти.

БОЙКО БОРИСОВ: Нека все пак да се направи една обстойно проверка, кога са внесени, дали не е охладен рязко. Искам да бъдеш мнителен при тази проверка и да се направи една действително сериозна проверка, защото съвпада с доста неща този ремонт. Затова искам да се направи проверката лично под твоя пряк контрол.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Това се прави, включително и това, което засегнахте. Всичко това е известно. Но това не променя факта, че няма авария.

БОЙКО БОРИСОВ: Разбирам, никой не говори за авария. Плановият ремонт да се направи качествено в срок, не прибързвайте. Но това също са ни загуби.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Бързаме много, защото всеки ден са милион и половина. Така че десет дни са 15 милиона лева грубо загуби, макар и не в мащабите, за които сега се говори за стотици милиони. Но 15 милиона са си 15 милиона.

БОЙКО БОРИСОВ: Петнадесет милиона лева как би ги понесъл Вежди Рашидов. С каква радост би ги приел. И не само той.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Не само той.

БОЙКО БОРИСОВ: Затова преди малко казах – държавните фирми да спрат да се държат все едно не ги интересува бюджетът. Не е едно и също печалба един или два милиона, не е едно и също дали печели АЕЦ-а 50 или 100 милиона, защото нашият проблем е да увеличим приходите. Разходите сме ги свели до нула.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: И в тази връзка искам да ви кажа, че в системата на предприятията, на които Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е принципал предстоят такива преструктурирания .

БОЙКО БОРИСОВ: Кажи ми сега, да си запиша пък аз срок. Кога ще ги приключиш?

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Приключихме срока на подготовка. В момента извършваме функционален анализ във всички големи дружества. За съжаление факт е, че ще има съкращения на хора. И това трябва да се знае.

БОЙКО БОРИСОВ: Трайков, още на паркинга на „Булгартранс газ” стоят пасати и фолксвагени, оградени с лента, които са купени и не се карат. Естествено че ще се съкратят тези хора. Вие можете ли да си представите да се купи автомобил „Пасат” на цената на нов, когато вече на пазара е следващият модел. Дали е на същата цена, дали фирмата има интерес да го продаде на същата цена, дали не е дала отстъпки или нещо друго? Някой от вас би ли си купил дадена марка автомобил след като на пазара излиза следващия модел и можеш да си го купиш от магазина за нов стария модел?! Дали някой здраво мислещ човек би направил подобно нещо?! Може, но на половин цена, разбира се. Те на половин цена ли са? Проверете ги!

Точка 38 се приема с предложението.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Напълно съм съгласен с Вас, господин министър-председател, така трябва да стане. Въпросът е, че това са два различни закона. В бюджета за ДОО ние сме длъжни да запишем тези текстове, като превантивна мярка за § 4. Начинът, по който ще стане плащането се решава в Кодекса за социално осигуряване, който се надявам да го приемем следващата седмица след подписването на това национално споразумение със синдикатите и с работодателите. И затова ние в бюджета на ДОО в § 7 сме записали, че си даваме срок до 30 юни 2011 година, може да е 1 януари, може да е 2 февруари – няма значение. Министърът на труда да внесе законодателни промени в тази посока. Да е ясно, че ние гарантираме правата за ранно пенсиониране на хората и затова нека с промените в КСО да го направим това, което Вие казахте.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Това просто отлага с още 6 месеца. Имаме 70 дни до края на годината. Знаем каква е процедурата. Имаме разговори в тристранката, да се реши веднъж завинаги. Каква ни е гаранцията, че до средата на следващата година ще има такова решение.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ако не приемем промените в КСО навреме, ще лишим хората от ранното пенсиониране от 1 януари.

СИМЕОН ДЯНКОВ: КСО е отделен документ, отделен закон и той минава на следващото ни заседание. Тук в бюджета за НОИ няма според мен причина ние да отлагаме изкуствено с една година вземането на решение. Това решение трябва да се вземе сега, иначе сме като предишното правителство – постоянно сме в режим на отлагане.

БОЙКО БОРИСОВ: Тези две неща трябва да вървят едно с друго. Ако днес се приеме това, на следващото заседание на Министерския съвет трябва да се приеме и КСО.

Така че приемаме точка 38 с направените предложения от министър Дянков. Възлагаме, на следващото заседание на Министерския съвет (или на подпис, за да стане по-бързо, за да е в рамките на това, което правим), депутатите участват много активно в този процес, участват на всички срещи, информирани са. Възлагаме на министър Младенов.

Можеш ли да се справиш, Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ние сме готови, обаче аз искам преди това да сключим това национално споразумение, където сме подготвили тези параметри.

БОЙКО БОРИСОВ: Ние пред себе си имаме документ, подписан от двамата председатели на синдикатите. Аз лично съм говорил с тях, това са техните предложения. Вчера час и половина са обсъждани с мен от двата профсъюза. И аз не считам, че те ще се отметнат от това, което са казали, а го имам и написано и подписано. Какво още да обсъждаме?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Работодателите.

БОЙКО БОРИСОВ: Какво касае това работодателите? От 1 януари по закон, три пъти е отлагано, аз не искам да отлагам повече. Миньорите трябва да отидат под прозорците на частните пенсионни фондове да ги питат защо ще им изплатят 50 лева пенсия. Само че миньорите няма да отидат под частните пенсионни фондове, а ще дойдат тук пред мен и ще искат от мен тези пари. Нали така?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Така е.

БОЙКО БОРИСОВ: Като е така, миньорите са хора, ще отидете и ще им обясните какво правим, как са лъгани и как са отлагани във времето.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Тоест, от 1 януари вноските на професионалните фондове минават към НОИ.

БОЙКО БОРИСОВ: Ясно и точно.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Добре.

БОЙКО БОРИСОВ: Така искат и синдикатите и са ми го дали писмено. Иначе и аз ще излизам и ще го късам най-демонстративно.

Приемаме точка 38 с всички тези поправки, забележки и всичко останало.

Коментар не е нужен.

Министър-председателят Борисов:

Кои искат вот? Тези, които са подсъдими половината...

Бойко Борисов: Трябва да имаш време да четеш интервюта. Аз имам тактика от спорта, която си е прилагам в живота до ден-днешен. Никога не се интересувам от другите отбори. Подготвям си моя и се явявам. Така че другите не ме интересуват.

Водещ: Държавният глава не е политически субект, отбор, държаният глава е институция.

Бойко Борисов: Той е политически субект. И това, че е държавен глава... беше до преди няколко месеца сега вече е политически субект и всички знаем, но се правите, че не знаете, че прави политически проект. Кого лъжете – себе си, мен, хората. Няма лошо. Просто аз когато правих политически проект, излязох, заявих го с гражданско сдружение, с партия и казаха, че след две, три, четири, пет години ще правим това, това и това...

... Ако вие сте от името на президента тук да си говорим за него, да отивам да си върша работата.

Провалени политици искат вот. Той не чете вестници, а само спортните страници... Кой иска вот на недоверие? Половината предишен кабинет, който е подсъдим, с повдигнати обвинения и вече влизат в съда.

И какво от това?

А той е направил правителство на малцинството. С малцинство управлява във времето на финансова и икономическа криза, за да спаси държавата, а някакви си бивши управляващи, които ще бъдат подсъдими, искат вот?!

И какво от това?

От 1 януари ще се въведе ред, защото в момента се прави електронна карта, правят се много неща, намалява се броят на леглата, следболничната, доболничната помощ, куп неща се правят в здравното министерство. Те щели да започнат да дават резултати след 1 януари. И сега давали над 1.3 милиарда за здравеопазване. Малко ли е? Така че...

Сега ще се въведе ред. 20 години не е въвеждан ред...

Кои планови операции са спрени?

Това, че се харчат парите не както трябва и повече отколкото трябва... Ще се въведе ред. В много неща въведоха вече ред, ще въведат и тук...

Нека и лекарите, и всички да знаят, че в условията на финансова и икономическа криза, когато не са вдигнали основните данъци, оставили са 10 процента плосък данък и 20 процента ДДС, а всички други държави около нас го направиха, вдигнаха данъците, няма откъде да се изкопаят пари. Толкова пари има, с толкова разполагат...

В условията на финансова и икономическа криза всички държави около нас са се срутили, ние сме остров на стабилност в тази изключително тежка ситуация, и в тази ситуация се строи метро за над един милиард евро, строи се спортна зала, за каквато са мечтали българите 20 години. Няма спортна зала в България, където да дойдат да играят големите първенства...

... Строят магистралите. Строят „Люлин”, „Марица”, „Тракия”. „Тракия” от 64-та година е започната, но Неговото правителство шще я направи, ще я направи в средата на 2012 година. Какво повече да направи?

Южната дъга – кога щеше да я има, ако не беше той?

Ако този вот мине, той ще изтегли ГЕРБ от парламента... Какво следва в условията на зима и финансова и икономическа криза? Месеци без правителство, спиране на фондовете, спирането на парите от Брюксел, идването на Доган, Станишев и компания пак...

Няколко месеца служебно правителство, назначено от президента?

И какво от това?

През зимата... И какво от това?

И кои са експертите на президента?  Половината зам.-министри, които се провалиха в предишното правителство...

Той чете само спортните страници. Знае всеки един какво ще напише.

Бойко Борисов: Аз знам, че манталитетът на българина е такъв, че държавата му е длъжна да му осигури образование, да му осигури за децата здравеопазване, да му осигури сигурност, да му осигури магистрали, но той да не си плаща данъците. И обикновено тези, които не ги плащат, най-много говорят и те най-много недоволстват. А това, че близо 1.7 милиона души не си плащат здравните осигуровки – това е същинският проблем, не си плащат здравните осигуровки, но като отиде в болницата казва – аз имам претенции да ме лекувате по европейски. Откъде парите като не си плащате?

Да спрем за малко...

Не манталитетът, а Конституцията гарантира образование.

И какво от това?

Здравеопазване за децата и то без платно – има го, даже министърът на финансите не плати и стотинка на „Пирогов” затова, че спасиха живота на сина му...

И какво от това?

Той пак им даваше 60 на сто от парите и то с 2-3 месеца закъснение.

!,7 млн не плащали здравни осигуровки – а министърът на финансите кога се сети да платис воите неплащани с години?

Едно е да си безработен и да нямаш пари за осигуровки, друго е – да плащаш и пак да не те приемат в болница ако не си спешен! Трето е болницата да има получени навреме пари за лекарства и заплати на лекарите, четвърто и пето е – изобщо да няма болници като се закрият съществуващите. А болните от тези градчета и селища да не могат да пътуват до място с болница, тъй като транспортният министър им е закрил автобусната линия!

И какво от това?

После – едно е да си циганин и да ти откажат лечение, а друго е да си българин и изобщо да не припариш в болница, защото зад тебе няма катун да те защити, няма фондации, няма Страсбург...

Няма идеология. Няма интереси...

С една дума – това, което тези правителства преди тях са ликвидирали, то не спи, то е умряло. И сега Той и Те много бързо ще направят икономиката жизнена, за да дадат на частния сектор възможност да работи...

Апропо, платиха ли на фирмите задълженията забавени повече от година? Предложиха им 10 на сто по-малко заплащане и такса 7 на сто за Банката, която харесва Дянков...

Банка ли казахме? Банките са стабилни. Вярно, че в районния съд има Стена на плача на длъжници, които ще останат без покрив заради неплатени вноски – от безработица или заради високите лихви.

И какво от това?

Банките са стабилни и точка.

Сега е важно на ниския доход да не му дадеш висока сметка. Когато тръгнат доходите, тръгне икономиката и тръгне държавата напред...

И то благодарение на тях и на Него.

Ние имаме най-ниските данъци в Европа. За какви данъци ми говорите сега? Защото искате да кажете – вдигате данъци. България има най-ниските данъци в Европа.

Кой още не го е чул – всеки ден се повтаря това!

Доган щял да унизи България в Страсбург? Г

Голяма работа!

Той ни съди в Страсбург.

И какво от това.

{edocs}btv-bojko-12-09.doc,600,400,link{/edocs}

Някой да каже за Негова грешка?

Каква грешка, няма такова нещо!

Не му казвайте, господин премиер, казвайте Му: Боже!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1168-krahyt-na-nadejdite-svyrzani-s-evropeiskiq-shistov-gaz

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
• АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
• КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
• ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180 градуса и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататюрк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – той включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.

Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да влияе върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

- армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1104-evropa-vse-pove4e-mi-prilicha-na-titanik

Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера, провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и Фондация „Фридрих Еберт”.  В началото на 70-те става член на Германската социалдемократическа партия. След 1975 заема различни отговорни постове в министерствата на финансите и на труда, като през 1989-1990 ръководи комисията по вътрешногермански отношения на Финансовото министерство, занимаваща се с финансовите аспекти на обединението на Германия. През 2001-2002 е в борда на директорите на германските железници, а през следващите седем години е член на Берлинския Сенат, където отговаря за финансите. През 2009-2010 пък е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.

През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране. Интервюто с Тило Сарацин публикуваме с любезното съдействие на Александър Павлов и РЖ.

- Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица,  както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?

- Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми. Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.

- Тогава, къде е проблемът?

- Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци. Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец. Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти. Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.

Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество. Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.

- Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?

- Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка. За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическияj успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.

- И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?

- Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук. Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.

По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция. На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?

- Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот...

- И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана. Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време, само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия Изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа. Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия Изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия Изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си. Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка, те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия Изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.

Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.

Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора, какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба. Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така, правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата държава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна. Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат, само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи. Така, всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца. Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.

Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия Изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини. Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си, предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават никаква социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период. Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.

Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, който въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролно-пропускателен пункт. За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.

Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено, тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там. Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.

Дали ние сме много специални е спорно, безспорното е, че имаме най-зловещото море на планетата

Сапротрофите** го облепнаха, както кокосови стърготини евтин и безобразен сладкиш. Плъхът или това което бе останало от него, се бе носил дълго по голямата река, надут като мех. Бе се разминал по чудо с вечно гладните сомове в реката, мудното течение в делтата го бе прекарало като невидим за кефалите и раците. Но когато го засили на двайсетина километра навътре в морето, трупът се спихна и започна да потъва бавно към дълбините. Отдавна светлината се бе загубила напълно. И помен не остана от медузи, рибоци и дребната сган на планктона. Срещаха се само милиардите дребни балончета носещи изотдолу миризмата на миналогодишен омлет от преизподнята, а необхватни облаци от безброй гладни сапротрофи го посрещнаха с много, много добре дошъл в царството на смъртта…

Някои от вас вероятно ще изкоментират, че грозно или не, това е кръговратът на живота, хранителната верига. Ще се съглася с това само донякъде. Защото в един момент нещо в този цикъл запецва и екосистемата излиза от равновесие. Или, поне ние така си мислим. Едно е сигурно, Черно море е уникално, почти мъртво море, в което животът обитава само повърхностните 100-150 метра от над двукилометровите му глъбини.

В ЦИФРИ И ФАКТИ
Черно море е полузатворено, аноксийно*** море

През протоците Босфора и Дарданелите то се свързва последователно с Мраморно, Егейско и Средиземно море и през Гибралтар – с Атлантическия океан.
Географията на водосборният басейн на Черно море е потресаваща. На нея ще се наложи да се върнем още веднъж, а тук ще спомена мимиходом, че

Биологията на Черно море е доста бедна – около 180 вида риби, ракообразни и мекотели и 3 вида делфини, като тези цифри е възможно и вероятно вече са намалели, тъй като изчезването на видове тук е постоянен процес. И няма как да е иначе при положение, че 90% от общия обем на морския басейн е мъртва вода, силно наситена със сероводород, чието общо количество в Черно море се изчислява на над 20 000 куб.км! И с тази зловеща цифра да завършим статистическата екскурзия.

ИСТОРИЯ И ГЕНЕЗИС НА ЧЕРНО МОРЕ

„…да се живее трябва – и умре -
върни ми ти Сарматското море!”

Спомняте си, предполагам, страхотните стихове на Христо Фотев от „Книга за свободата”. Да, сигурно би било разкошно, ако можехме да си върнем Сарматското море, но, уви, не можем. То е останало някъде там в милионните дълбини на времето, огромно и много живо. Предходникът на Черно море около нашите земи. При това, не директен. След многократно диплене на земната кора, на мястото на днешния басейн се установява сладководно езеро, доста по-малко от днешното море. Равнището му е било с цели 130 м по-ниско, а по бреговете му са се разполагали огромни плодородни равнини. Тук се развива изключителна култура, за която само ни загатват Варненското и Дуранкулакското златни съкровища – най-древните в света. Можем само да мечтаем какво наследство би оставила тази цивилизация на човечеството, ако преди около 7600 години, не бе настъпил потопът!

Да, съществува много достоверна хипотеза, че следващите в нашето повествование събития са били реалният отзвук, отразен като вселенския потоп, както в епоса Гилгамеш, така и в библията. Но за това друг път. Както посочих, близо 5600 години пр.н.е. земята се разтърсва, и от конвулсиите й тесния провлак разделящ долината на сладководното езеро от Мраморно море и чрез него от световния океан, се пропуква и в получилия се разлом, известен днес като Босфора, нахлуват морските води, стигат до края му и оттам се хвърлят от 130 м височина и започват да заливат огромната долина и сладководното й езеро. Тътенът е бил оглушаващ. Някой си е направил труда да изчисли, че звуковата картина е съответствала на 200 Ниагарски водопада! Чувал се е на стотици, на хиляда километра! Един истински земен рай е бил напълно унищожен и залят от солените води на световния океан. За кратко историческо време възниква най-новият морски воден басейн край нашите земи – Черно море.
Със самото му създаване в него е заложена чудовищна по мощта си геобиологична адска машина, чийто часовник неумолимо цъка с

НАТРУПВАНЕТО НА СЕРОВОДОРОД

в дълбините. То започва още от първия час на сътворението му поради:

обхващащ половин Европа. Солените води буквално удавят и затрупват в придънния слой под километров воден стълб сладководната флора и фауна на долината. Това е началото – немислимо по обемите си гниене, без достъп на кислород.

Настъпва времето на сапротрофите, анаеробните микроорганизми, които с изключителен апетит метаболизират всичката тази органика, изпълвайки околните води със сероводород. След първоначалния бум, процесът дори не се забавя. Босфорът е твърде плитък и не позволява обмен на дълбинни води от Черно море към световния океан. Нещо повече, хидродинамиката в Босфора дори влошава нещата. Течението от Черно към Мраморно море е повърхностно, т.е. отнася жива, наситена с кислород и по-слабо солена вода, а обратния поток – от Мраморно към Черно море е по дъното на протока, вкарвайки по-солената и съответно по-тежка средиземноморска вода. Този обем обаче е нищожен в сравнение със сладководния дебит от огромната водосборна площ. В същото време реките освен, че вкарват сладка вода, носят и огромни количества органични отпадъци, които непрекъснато подхранват армадите анаеробни организми. И цикълът се затваря. Взривните запаси на Черно море не намаляват, а дори и се увеличават. Един мощен природен катаклизъм по дъното на морето или човешка намеса, с детонационен еквивалент на бомбата хвърлена над Хирошима, ще доведе до изхвърляне на чудовищни количества сероводород над повърхността и взривяването му, което за планетата ни би имало ефекта от сблъсък с космическо тяло 6 пъти по-малко от Луната! Бедна ни е фантазията да си представим последствията – верижни земетресения по цялата планета, избухване на вулкани, погибел… В по-добрия сценарий можем да очакваме катастрофа само на част от евразийския континент, но съпроводена от пъклени дъждове от милиарди тонове концентрирана сярна киселина, получаваща се след възпламеняването на сероводорода!
Гледате го, съзерцавате го, лятното море и плажа и пържената цаца с ледено студена бира и не можете да повярвате, че в този момент, утре или след години, любимото ни море може да гръмне и да ни заличи, а и цялата планета да загроби!?
Може. Но кога ще стане, ще се случи ли изобщо, само Той знае…
Можем ли да направим нещо, да обезвредим часовниковия му механизъм, да се отървем от сероводородната напаст!?
Можем. Но това е друга тема.

______________________
*H2S – сероводород, силно отровен и лесно възпламеняващ се газ
**Сапротрофите са анаеробни микроорганизми, т.е. живеят в безкислородна среда и при преработката на органичните отпадъци с които се хранят отделят сероводород
*** Аноксийно – безкислородно

Къде се покри посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, та нито се вижда, нито се чува от два дни?

Уорлик, който бе на всяко гърне мерудия, както би го сравнил народният мъдрец, зачезна , и визуално и звуково.

Уорлик, който бе сведущ по всички въпроси, касаещи вътрешни проблеми на България, от мига, в който израелски командоси нападнаха хуманитарния конвой за Газа, си надяна шапка невидимка и се покри.

Уорлик, който обяви, че Белене била в сеизмична зона и не ни била необходима, за да не се обвържем с Русия, Уорлик, който даваше квалификации на българските магистрати, как да работят, Уорлик, който ни даваше тон в живота и бе иззел едва ли не функциите на генералгубирнатор, министър-председател и президент едновременно – загуби дар слово в  последните два дни и спря да се показва.

Причината е много проста: американският посланик следва линията на Белия дом, тъй като официален Вашингтон се озова в небрано лозе.

Вчера отвъд океана дойдоха няколко новини, но не и коментар на случилото се с хуманитарния конвой по вина на израелски командоси. Така узнахме, че Джордж Буш-младши, бившият президент на САЩ бил пред развод, защото съпругата му Лора вече не желаела да търпи забежките на благоверния си с бившия Държавен секретар, Кондолиза Райс.

Вчера, специални части на израелския военноморски флот прихванаха в Средиземно море хуманитарен конвой, насочил се към блокирания палестински анклав на Газа. По време на щурма на командосите загинаха най-малко 9 цивилни лица от различни страни.

Много държави вече отзоваха посланиците си от Израел и поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. В Палестинската автономия се чуха призиви за трета Интифада. Израелската армия бе приведена в състояние на повишена бойна готовност.

Действията на израелските командоси предизвикаха буря от възмущение по целия свят. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун едва успя да каже, че е шокиран от случилото се. В Палестинската автономия бе обявен тридневен траур за загиналите. В мюсюлманския свят се надигна вълна от антиизраелски акции.

Израелските посланици в Египет, Гърция, Швеция, Белгия, България и ред други страни получиха протестни ноти, а от израелските власти бяха поискани обяснения.

Руското външно министерство нарече грубо нарушение използването на оръжие срещу цивилни лица и задържането на кораби от „Флотилията на свободата”.

Докато всичко вреше и кипеше от случилото се с хуманитарния конвой, САЩ се ограничиха единствено до изразяване на „дълбоко съжаление във връзка с гибелта и раняването на хора”!

"Съединените щати съжаляват дълбоко за загубата на човешки живот и за пострадалите хора и се опитват да изяснят обстоятелствата, при които е станала трагедията", заяви говорителят на Белия дом, Уилям Бъртън, цитиран от световните агенции, въпреки че обстоятелствата около трагедията станаха известни веднага след нападението.

Такава бе първата официална, забавена, американска реакция във връзка с щурма на израелските военни срещу международната хуманитарна мисия.

Президентът Барак Обама трябваше да се срещне утре в Белия дом с израелския премиер Бенямин Нетаняху и с палестинския президент Махмуд Абас.

След сблъсъка край Газа остана неясно дали срещата въобще ще се състои, тъй като Нетаняху обмисляше дали да не прекъсне визитата си в Канада, където е сега, и вместо да се отправи към САЩ, да се върне в Израел.

На 30 май втората новина от деня след съобщението, че израелски командоси нападнали хуманитарния конвой бе, че израелският премиер Бенямин Нетаняху получил „единодушни уверения” от страна на американския президент Барак Обама, че планираните преговори за освобождаване на Близкия Изток от ядрено оръжие няма да поставят под заплаха еврейската държава, съобщи израелско официално лице, предаде АФП.

„Преди две седмици премиерът Нетаняху получи категорични уверения, включващи значително подобряване на стратегическите възможности на Израел, в лично съобщение, предадено от президента Обама”, съобщи представителят на Израел.

Нетаняху е получил „обещание от екипа на Белия дом, че няма да има резолюции, приети от ООН, които да вредят на жизнените интереси на Израел”!

В петък миналата седмица, в ООН беше сключено ключово споразумение от страните, участващи в Договора за неразпространение на ядрено оръжие, като в документа изрично се посочва името на Израел като страна, притежаваща ядрено оръжие в Близкия изток. Споразумението предвижда през 2012 г. да се състои конференция за освобождаване на Близкия изток от заплахата на ядреното оръжие.

На тази новина малцина обърнаха внимание, но след израелското нападение над хуманитарния конвой, и милозливото „смъмряне” и осъждане след 12 часово заседание от страна на Съвета за сигурност към Израел, за действията на неговите военни към хуманитарния конвой – пъзелът започна да се нарежда.

Двойният стандарт на Щатите да иска санкции за Иран и в същото време да уверява Израел, че никой нищо няма да каже за ядреното му оръжие лъсна при кървавия инцидент с хуманитарния конвой и дадените жертви и ранени. Този двоен стандарт и даде отговор на въпроса защо Тел Авив е толкова арогантен и самоуверен при предизвикване на международни скандали и конфликти.

В момент, когато Щатите губят все повече съюзници и партньори в Европа, Близкия и Далечен изток, в момент когато Щатите и техните послушници показаха единомислие в реакциите по разгорелия се дипломатически и международен скандал, в момент, когато ЕС, Русия, Съвета за сигурност показаха, че поведението на Израел в случая с конвоя е недопустимо, а ООН поиска международно разследване и Щатите са на път да загубят досегашни свои позиции в Близкия изток, както и благоразположението на доскорошния си партньор Турция, в момент, когато за Щатите добрите отношения с редица арабски държави са под въпрос  – капанът, който подготви Израел с непремерената си и незаконна агресия може да тракне фатално за бъдещата външна политика на Белия дом.

Колкото е да е голяма привързаността на Щатите към съюзника Израел, фактите с убити и ранени на борда на кораб от хуманитарен конвой са нещо, което не може да бъде оспорвано и пренебрегнато. Не може да бъде отречен и фактът, че Израел е нападнал в международни териториални води хуманитарния конвой...

Тогава трябва ли да се изненадваме на реакцията на американския посланик Джеймс Уорлик и изчезването му от вътрешнополитическия хоризонт на българската държава, след като официален Вашингтон е прекалено зает с намиране на извинение за израелската агресия и дадените жертви?

Очаквайте подробности за реакциите на чужди държави и международни организации от всички точки на света, както и повече информация за това, какво точно се е случило на хуманитарния кораб при израелското нападение и това, което се е случило със задържаните чужди граждани в израелски затвор.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1093-geoikonomicheskite-prichini-za-vyzdoha-i-upadyka-na-velikite-sili

Европейският вектор

Сценарий № 1 : САЩ пробутват на ЕС троянския си кон от Босфора, за да си осигурят тотален контрол върху новите щати на стария континент

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.

Първото десетилетие на третото хилядолетие прекрои окончателно не само политическата карта на Евразия, но промени и главните геополитически играчи и техните роли в незатихващата кървава имперска битка за световно и регионално господство. Ако през почти целия двайсти век кемалистка Турция се бе поставила в своеобразна самоизолация, днес това е история. За този период анадолската държава, бе реконструирана от Ататюрк и сподвижниците му в странна амалгама от светска, но ислямска република, където една обществена каста, тази на военните, бе поставена над и извън конституцията.

Моделът проработи и за по-малко от един век примиращото малоазийско султанство, жалка пародия на огромната векове наред Османска империя, пое дълбоко въздух и започна да развива бавно, но сигурно както индустрията, така и селското си стопанство, за да се окаже в началото на новото хилядолетие сред 20-те най-развити икономически държави в света. Любопитно е да отбележим, че моделът доста ярко напомня на китайския, където гарант за налагането на определен икономически модел, също е една сила, поставена на практика над и извън конституцията. В Турция това бе армията, в Китай – комунистическата партия.
В същото време САЩ стремглаво се носят към бездната. Миналата седмица в. „Вашингтон таймс” написа, че този период (първото десетилетие на третото хилядолетие) ще бъде запомнен като повратната точка, в която САЩ спряха да бъдат суперсила. Повтаряйки грешките на всяка една империя в земната история, северноамериканските имперски стратези продължават да се надяват на чудо и изграждат геополитически комбинации, които минират нормалното развитие на цивилизацията. Може би най-извратеният от тези планове е сценарият за торпилиране на въздигащата се нова суперсила – Европейският съюз. Извън лакираните пустословия за Евросъюза като за приятел и съюзник, предназначени за масмедиите, във Вашингтон без всякакви сантименти гледат откровено враждебно на ЕС като на геополитически конкурент и враг, не по-различен от Китай, Япония или Русия. Приятелството е нужно на САЩ, докато могат да използват ЕС като маша и параван за реализиране на интересите си било то в Близкия изток (Ирак), Централна Азия (Афганистан) и другаде. В дългосрочен аспект американците обаче имат нужда от реални лостове, с които да упражняват тотален контрол над днешните си съюзници. Така се е родил сценарият

„Троянски кон”,

в който главната роля е отредена естествено на най-верния съюзник на американците в региона – Турция.
Разбира се, за самата Турция въпросът не е така еднозначен, както не е еднозначно и вътрешното й развитие. На това развитие ще се спрем в следващата публикация, а тук ще изтъкнем, че на водещият и единствен доскоро властови център в южната ни съседка, доминиран от генералитета, легитимирането на кемалистка Турция като европейска държава означаваше излизането от анадолското й битие и бе първостепенна задача.
Съгласно информации и откъслечни анализи от американската частна разузнавателна агенция „Стратфор”, базирана в Остин, Тексас и други източници, сценарият е колкото прост, толкова и ефективен. Според Джордж Фридман, основател и ръководител на агенцията, към 2040 година Турция има абсолютния потенциал да бъде суперсила в региона, като това се предпоставя от факта, че страната има две характерни особености – оживена икономика и много силна армия.

По-същественото обаче е друго. Над половината от 72-милионното в момента население на Турция е под 30-годишна възраст и това съотношение ще се увеличава през идните 20-25 години. Ако Турция бъде приета в ЕС, това ще отприщи възможностите за демографска експанзия, особено към съседните страни и Балканите. Икономическата криза и рецесията не заобиколиха и Турция, така че към началото на 2010 година там има високо ниво на безработица, надхвъряща 15%. Според едно изследване, като минимум 25% от безработните са младежи. Подреждаме тези факти, за да покажем, че по един съвсем естествен начин, в условията на членство в Евросъюза, милиони турци ще предприемат първоначално трудова, а впоследствие постоянна емиграция в Европа (не че и сега не са един от най-многобройните емиграционни гурбетчийски етноси в нея) и не е далеч от ума, че с добре разчетена турска инвестиционна политика, този процес може лесно и безпроблемно да се направлява. Към околните страни естествено, най-вече на Балканите. Според сценария

15 – 20 млн. турци,

разселени в близка чужбина – Егейския район, България, Македония, Сърбия, Босна, Косово, Кипър, Албания и т.н. ще са напълно достатъчни, за да променят демографското съотношение в съответните области и съвършено безкръвно и демократично да ги самоопределят като преобладаващо турски общности…
Ето го лоста за контрол над ЕС, който грижливо подготвят зад океана. С такива позиции Турция е в състояние да държи в шах ЕС, защото заплахата да го напусне ще означава да откъсне заедно със себе си във вид на малки турски републики целият югоизток на Европа! Разбира се, при изброяването на целевите райони в началото на параграфа имаше едно «и т.н.». Това «т.н.» би било любопитно да уточним. Става дума за Южна Италия, остров Сицилия, части от Унгария…. Размахът на планиране е впечатляващ!
Но това не са щабни игри! Не забравяйте темпото на демографски прираст в Турция, както и средната възраст на населението, което прави тази държава направо младежка спрямо престаряващата Европа. А за многомилионната турска диаспора, закотвена отдавна основно в Германия и други околни страни да не говорим. Т.е. сценарият «Троянски кон» има пълно обезпечаване откъм човешки ресурс. Динамично развиващата се турска икономика съдейства не по-малко за осъществимостта на сценария. След тежката икономическа криза от 2001 г. Турция бележи между 2005 и 2008 г. икономически ръст от 7%. Инфлацията е сведена от 68% на 10% за 2009 г.
Пропагандната идеологема, разработена от същите задокеански стратези за Турция като щит срещу ислямизацията, също активно работи в полза на сценария. Остава един последен въпрос:  Дали «агентът за внедряване» е съгласен да участва безропотно в разработения от американците сценарий? Досега всичко изглеждаше безметежно, но нещата напоследък като че ли се променят.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

Кой срещу кого е в глобален мащаб към днешна дата? Старото противоборство САЩ – Съветски съюз, познато от края на 20 век вече е спомен. На голямата геополитическа сцена се появяват нови играчи: Европейският съюз, Евразия, Еврабия, което създава доста работа на официален Вашингтон. Да се тъче на няколко стана е трудно и скъпо занимание. В ЕС Щатите се държат цивилизовано, като усилията им са съсредоточени към дестабилизиране на еврото и гонитба на превес в Североатлантическия съюз. И двете посоки целят засилване на американския долар, което би отключило много възможности за излизане от колапса, в който е изпаднала бившата суперсила.

В Еврабия стратезите на Белия дом наблегнаха на това да сложат ръка на петрола и газа, като не се спряха пред необходимостта да водят войни, да налагат санкции, да организират кампании в полза на политическите си стремежи.

С Евразия нещата стоят далеч по-различно: превръщането на Китай в икономическа супер сила и нежеланието на официален Пекин да приеме авторитарното партньорство на Щатите отдалечиха засега плановете на завоюване на този континент. Към Китай естествено се прибавиха и Южна Корея, Индия, което затруднява стратезите на Белия дом неимоверно много.

Тихо, но много ефективно външнополитическият екип на Владимир Путин торпилира няколко от надеждите на официален Вашингтон: Русия снабдява с газ цяла Европа. На Балканите нещата определено стоят безнадеждно: православните Гърция и Сърбия по традиция се свързаха със сериозни енергийни проекти, в партньорство с Русия. В много от случаите на проблеми в тези страни, /едната от които член на ЕС, а другата – кандидат за членство/Русия не изостави своите партньори.

Една друга стратегически силна държава, като Турция пренасочва интересите си и също обвърза икономиката си с Москва, като е на път да приеме нейното посредничество за партньорство с Иран и Китай.

Докато САЩ живееха безгрижно с тезата, че НАТО е единственото военно-политическо обединение, Русия създаде две подобни, не по-малко влиателни организации: Шанхайската организация за сигурност /ШОС/ и Организацията на Договора за колективна сигурност /ОДКС/. За разлика от евроамериканският НАТО, Русия избра други, далеч по-перспективни геополитически цели, в които ресурсите, икономическия подем, образованието и науката са водещи: в ОДКС членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, а в ШОС са: Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а "партньори в диалога" са Беларус и Шри Ланка. Със статут на наблюдатели в ШОС са: Пакистан, Индия, Иран и Монголия.

В Казказ Щатите също удариха на камък: влиянието им Киргизстан след преврата намаля под санитарния минимум. В Грузия опозицията отрезвя и е и на път да обърне интересите си на изток, като даде на екипа на Обама да разбере, че САЩ няма да имат вече такова влияние в държавата им.

В Украйна изборите също обърнаха посоката на влияние към официален Кремъл и подписаха долгосрочни договори с Масква, което вече дойде в повече на политиците от Белия дом.

Германия твърдо премахва американските бази от територията си, докато френският президент Саркози отново изтегли късата клечка като очаква дивиденти за промяна на позицията си – само от ЕС  и към Обама.

Известно е, че в Европейския съюз има разделение: на проамерикански привърженици и антиамерикански. Последните избори във Великобритания дадоха сигнал, че поведението на новите обитатели на „Даунинг стрийт” едва ли ще придължи да прелива от привързаност към САЩ.

В една подобна ситуация, единственият реален удар, който би могъл да отлепи долара от дъното, бе да се дестабилизира еврото. Едва ли има трезво мислещи хора, които биха приели безрезервно тезата, че единствено Гърция е причината за дестабилизиране на еврото. В същото време редица европейски държави се обявяват срещу намесата на Международния валутен фонд и Световната банка в някои икономики и финанси на страни-членки на Евросъюза.

Усилията на Белия дом да се забрави фактът, че световната криза започна именно от Щатите са на път да се увенчаят с успех. На принципа, че всяка нова болка те кара да забравиш предишната, стратезите на идеята за възраждане на долара тръгнаха към спекулативни действия за дестабилизиране на еврото.

Резкият спад на потреблението, много ниската покупателна способност на населението на САЩ дебалансира производството и износа на държавите от ЕС и Китай. В същото време падна чувствително и износът на Щатите, а това намали паричните потоци и удари световната търговия и отраслите, свързани с услуги, като туризма.

Да се вярва, че наливането на милиарди в Гърция ще е правилното решение за тотално решаване на проблемите в еврозоната е най-малкото – наивно. По-далновидно би било очакването, че гръцката криза ще се разпространи в останалите страни-членки на Евросъюза, като за удара трябва да се готвят национални финанси и икономики, банки.

Лоша преценка на ситуацията е да се очаква, че единствено страните в еврозоната ще поемат удара от дестабилизираното евро. Освен Португалия и Испания, за изненади трябва да се готвят и Италия, Франция, Великобритания, Ирландия на първо време.

Спирането на войната в Ирак, проблемите с войната в Афганистан лишиха американския долар от доходите от хероин, а печалбите от колумбийския кокаин трудно биха се вляли в икономиката на Щатите.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие, войните са доходоносни занимания, но спрените войни и липсата на приходи в сивата икономика блокират възможностите за стабилизиране на американския долар и еврото.

Известно е, че основният източник на хероин е Афганистан и пътят му не е променен: през България, Косово за европейския континент.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие са похвално и много необходимо занимание за правораздавателните органи на редица държави, особено тези, през които върви трафикът. Но липсата на пари от прекъснат наркотрафик се отразява макар и косвено на икономиката на въпросните страни, а това обстоятелство, в условия на криза, висока безработица и ниско потребление, ниска покупателна способност на населението намалява шансовете за излизане от кризата.

Едно месечно издание, „Строго секретно” припомня в последния си брой че през 1992 година Сорос организира кризата на европейските валути, след което последваха и трусовете с валутите на страните от АСЕАН /Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней, Сингапур и Индонезия, като Папуа - Нова Гвинея имат статут на наблюдатели/. Криза – 1997-1998 г, която доведе до големи трусове на държавите от азиатския контенент.

В този ред на мисли трябва да припомня, че настоящето българско правителство е дълбоко повлияно и направлявано от хора на Сорос, докато същият бе прогонен от Русия и Сърбия в последните години на 20 век.

Тактиката да се създаде връзка на принципа на скачените съдове между долара и еврото е доста популярна в схемите на спекулантите, които работят усилено за дестабилизация на европейската валута. Да не забравяме, че САЩ имат външен дълг, възлизащ на 12 трилиона и половина и затова всячески търсят изход от невъзможната финансова ситуация в пренасочване на кризата към други държави в различни континенти. Война се води на много фронтове и с различни тактики: от пускане на слухове и организирани кампании до удари под кръста на най-високо равнище. Така се стигна до положението американският президент Обама да откаже да дойде на срещата на върха Европейски съюз-САЩ, която трябваше да се проведе през май.

От Белия дом се опитаха да се измъкнат от конфузната ситуация, заварила неподготвени висшите европейски дипломати с махленското извинение, че технически погледнато, пътуване на Обама до Европа през пролетта никога не е било планирано и затова не ставало дума за отмяната му! Помощник държавният секретар за европейския регион Филип Гордън побърза да каже, че Вашингтон продължавал да държи на добрите отношения както с ЕС, така и с Испания, което на дипломатически език си е вече жива подигравка.

Даже този неумел отказ от среща на високо равнище удари еврото и понижи стойностите му, за сметка на плахо покачване на долара.

Слабият в много отношения дипломатически екип на Евросъюза в лицето на баронеса Катрин Аштън едва ли ще съумее да даде урок на извадения от нафталина на американските илюзии за промяна президент, какъвто е Обама. Аштън едва ли си дава сметка, че изненадващият отказ на Обама не само остави в небрано лозе Брюксел, но и рикушира върху стабилността на еврото.

Към тези обстоятелства се прибави и факът, че ЕС все още няма единна организация/служба за  сигурност и прогнози. Оттам и липсата на анализи и прогнози следва по петите всяко начинание на Брюксел, като го обрича на неуспех.

Малцина свързват подписването на Лисабонския договор с началото на удара върху еврото. От извинението, че срещата на върха в ЕС не е планирана, което е върха на абсурда, до увъртането, че американският президент се отказал от идването си в Европа поради заетост - за всеки що годе интелигентен човек е ясно че лаишкото изпълнение на обитателя на Белия дом напомня по-скоро на постъпка на гимназист, отколкото на лидер на една държава като Щатите.

Лъжливото говорене на тема европейска икономическа и финансова стабилност не е спряло и на българска територия. Ако вчера министърът на финансите Симеон Дянков обяви, че ЕС има солидарна икономическа политика, при положение, че точно в този съюз в момента са налице хаос и неспазване на елементарни правила за стабилност по отношение на държавен бюджетен дефицит.

Днес същият Дянков, който се завърна след участието си във форум, посветен на икономическата криза в Европа, в института Катон във Вашингтон заяви: „... в резултат на кризата Европа ще стане по-бедна и еврото ще изгуби позиции”. И това изрече човекът, който правеше всякакви лупинги, за да ни вкара в чакалнята на еврозоната, след като прекрасно е знаел, че там ни очакват трусове и нестабилност.

Това е същият човек, който днес хули комунизма и се държи арогантно с кого ли не, забравил, че до вчера е бил стипендиант на фондация „Людмила Живкова”. Напомни го съпругът на покойната дъщеря на Тодор Живков, Иван Славков пред в. „Труд”: „Дянков сега говори, че е победил сина ми Тошко на изпитите, когато е кандидатствал за икономическия университет тука. Може и така да е. Но този недорасляк, сложен да управлява финансите на държавата, забравя да каже, че през 1988 г. е изпратен да се учи във Виена по програма на фондация “Знаме на мира” - основана от Людмила Живкова.”

Към светлото минало на министъра на финансите Симеон Дянков може да се прибави и тъмното бъдеще за България, за което той работи в момента и то, като човек на Световната банка, обграден от хора на Сорос. След като сравни със земята грузинската Академия на науките, днес Дянков се е прицелил в българската, което ще му даде възможност да поднесе на тепсия на задокеанските си доскорошни господари от СБ патенти, изобретения, открития и научни разработки за милиарди долари.

Тепърва ще сме свидетели как Дянков ще торпилира валутния борд в страната и ще доведе до просешка тояга повече от две трети от българското население. За него е въпрос на чест българите да се превърнат в аборигените ва Европейския съюз – без икономика, без здравеопазване, без наука, без култура, без социална грижа на държавата за нуждаещите се.

Каква ще е България на бъдещето? Европейската работилница с евтина, полуграмотна и необразована, наемна ръка. Така че, да не гледаме от високо Гърция –

• с криенето на информация за приходи в бюджета,
• с покриването на данни за разплащания,
• с готовността да се приватизират държавни дялове на всяка цена за жълти стотинки
• с нежеланието на премиера и няколко ресорни министри да разяснят в парламента антикризисните си мерки – ние тичаме с всичка сила към повторение на ситуацията в южната ни съседка.

Референдумът за минаретата в банкерската държава показа, че единствената незаспала нация в Европа са швейцарците

Демографският срив на традиционна Европа и пълзящата ислямизация от мюсюлманската имиграция, съпроводена с огромна раждаемост, пред очите ни претопява цивилизационния облик на стария континент – етническият европеец, със или без черен хумор, отчаяно преименува хилядолетния си дом от Европа на Еврабия. Извън чисто икономическата мотивация на миграционните процеси обаче, зад случващото се прозира тъмна и кървава сянка, сянката на „Мюсюлмански братя”, най-старата ислямистка радикална организация, около която в последното десетилетие безшумно и затова ужасно заплашително се развива един истински детективски сюжет, за който ще ви разкажем тук.

Ноември 2001 г. Лугано.

При швейцарско-италианска операция във вилата на египетския банкер Юсеф Нада, ръководител на банката Ал Таква от 1988 г, обвинен в поддръжка на тероризма, е намерен документ озаглавен „Проектът”, съдържащ стратегия насочена към установяването на „царството на Аллах по цялата земя”. Юсеф Нада се оказва член и един от ръководителите на небезизвестната организация „Мюсюлмански братя”, практически организацията-майка на ислямските групировки по света.

Самият „Проект” е 14-страничен документ, датиран от декември 1982 г. В него се казва: „В този доклад се излага глобалното виждане за международната стратегия на ислямската политика. В съответствие със заложените тук ръководещи постановки в различните региони (на планетата) е разработена ислямска политика съобразена с местното равнище.” Документът наставлява: „да се изучават местните и световните центрове на властта и възможностите за тяхното подчинение на нашето влияние” и още „да се влиза в контакт с всяко ново движение, участващо в джихада, там където той се провежда на планетата”. Целта на всичко това според документа е: „Да се насочат ислямските усилия в единно русло, за да се увековечи властта на Аллах на земята”.

В един анализ на документа от Специалния отдел на швейцарската полиция се казва:

„Проектът” подробно описва стратегията призвана да осигури нарастването на влиянието на братството в мюсюлманския свят. В него се казва, че членовете не бива да действат от името на братството, а те следва да се внедряват в съществуващите организации. Тогава ще бъде невъзможно членовете на Мюсюлмански братя да бъдат разкрити и неутрализирани”.

Във втори доклад на швейцарските следователи се казва, че „проектът” и други документи, намерени у Юсеф Нада „потвърждават ролята на Мюсюлмански братя в инспирирането и поддръжката – пряка или косвена – на радикалния ислям по цял свят”.

В документът се планира създаването на мрежа от религиозни, образователни и благотворителни учреждения в Европа и САЩ – цитираме документа – „да се създават социални, икономически, научни и медицински учреждения, да се прониква в сферата на социалните услуги, за да бъдем в контакт с народа.”

Днес тезисите залегнали в този конспиративен документ са вече реалност. През 2008 г. известният американски изследовател на исляма Стив Марли публикува едно изключително детайлно изследване на организацията Федерация на ислямските организации в Европа (ФИОЕ) в което аргументирано е показано, че въпросната федерация е фасадата на Мюсюлмански братя в Европа. Организацията е пуснала своите мрежи в 28 страни от Европа, включително и такива, които са извън ЕС. Голяма част от тях са добре известни на специалните служби заради преките си връзки с Мюсюлмански братя. ФИОЕ има свой ислямски университет в Париж и разиграва в публичното пространство удобната словесна акробатика – Ал Кайда са лошите, ние сме добрите... Изследването на Марли е преведено на български и публикувано на сайта Ориент.бг където можете да се запознаете с изобилие от факти за ФИОЕ - http://www.orientbg.info/analizi/fioe_marley.html

СПРАВКА: Кои са Мюсюлманските братя?

«Мюсюлмански братя» се смята за организация «майка» на всички ислямистки организации. Създадена през 1928 с образователни, културни и социални цели, групировката е пуснала дълбоки корени в Египет, но е представена добре и в други арабски страни. Силни са връзките на братството с ислямистката палестинска съпротива и особено с «Хамас». Историята на «Мюсюлмански братя» е богата на драматични събития. През 1949 основателят й Хасан ел Бана е ликвидиран от египетските тайни служби. Година по-рано член на групировката убива премиера Фахми Нукраши. През 1954 опит за убийство на президента Гамал Абдел Насер става повод режимът да смаже братството и то е обявено извън закона. Мирният договор между Египет и Израел от 1979 допълнително влошава отношенията между «Мюсюлмански братя» и властта. След серия от арести в ущърб на организацията, нейни дисиденти убиват президента Ануар Садат през 1981 в Кайро.

След проточилия се с години съдебен процес срещу египетския банкер Юсеф Нада, един от ръководителите на Мюсюлмански братя, швейцарците получиха обеца на ухото. Така се стигна до ноември 2009 г. и референдума на който швейцарците одобриха забрана за строеж на нови минарета в страната. Над 57 на сто от гласоподавателите подкрепиха предложението на крайнодясната Швейцарска народна партия. Това стана въпреки призивите на правителството да я отхвърлят, тъй като ще навреди на имиджа на страната. В Швейцария живеят 7,5 млн. души, 400 000 са мюсюлмани главно от Косово, Босна и Турция. Те се молят в непретенциозни джамии. Минаретата са само четири.

Как реагира Европа? Безумно и алогично!

Официална политическа Европа се изправи срещу Швейцария заради минаретата.

Римокатолическата църква заяви, че референдумът в Швейцария, с който бе подкрепена забраната за строителство на минарета, е удар по религиозните свободи (!?!).

ЕС и Съветът на Европа изразиха загриженост (?!?) от приетата на референдум в Швейцария забрана на строежа на минарета, предаде Франс прес.

"Швейцарците имат отлична система на допитване до народа, но тя може понякога да се използва по лош начин като в този конкретен случай", заяви шведската министърка на интеграцията Ниамко Сабуни. „В ЕС няма проблеми между мюсюлманите и европейците. Мюсюлманите са европейци. Не виждам какъв проблем смятат, че ще решат швейцарците с този референдум", добави младата министърка от африкански произход...

"Това решение далеч не позволява да се подходи към източниците на явлението интегризъм, а има опасност да се насърчат чувствата на отхвърляне и да се задълбочат съществуващите в обществата ни разделения", изрази съжаление председателят на ПАСЕ. Според него резултатът от швейцарския референдум е против ценностите (!?!) на толерантност, диалог и уважаване на чуждата вяра, които се защитават от Съвета на Европа.

Френският външен министър Бернар Кушнер заяви пред Радио Ер Те Ел, че е "леко скандализиран" от решението на швейцарците и добави, че то се равнява на "потискане на религия". "Надявам се, че швейцарците бързо ще преразгледат това свое решение. То е израз на нетолерантност, а аз не понасям нетолерантността", добави Кушнер.

И всичко това на фона на тотална загуба на европейска идентичност. Подобно малоумие те кара да изтръпваш на фона на следните цифри:

ДЕМОГРАФИЯ НА ЕВРОПА В 2010-та

За да може една човешка култура да се развива повече от 25 години е необходимо да има раждаемост(демографски прираст) равен или по-голям от 2.11 При по-малка цифра упадъкът е неминуем. В историята няма случай в който при раждаемост 1.9 въпросната култура да е успяла да се спаси. При 1.3 е и теоретически невъзможно да се обърне тенденцията, защото са нужни 80-100 години за да се поправят нещата, а няма такъв икономически модел, който да сработи при такава раждаемост, толкова дълго време

Понастоящем прирастът в ЕС е 1.38

И ако в ЕС няма упадък на числеността на населението, то е поради имиграцията.

ИСЛЯМСКАТА иммиграция.

От 1990 г. насам 90% от иммигрантите в Европа са мюсюлмани. Какво е положението в отделнтие страни:

Франция – раждаемост 1.8 на семейство, но в мюсюлманските семейства раждаемостта е 8.1 (!!!). 30% от децата на 20 години и по-малки са от мюсюлмански произход. След 39 години Франция ще е ислямска република.

Англия – през последните 30 години мюсюлманското население на Обединеното кралство нарастна от 82000 на над 2 милиона. Вече има над 1000 джамии, много от тях – бивши църкви.

Холандия – 50% от всички новородени са мюсюлмани. След 15 години, половината от населението на Холандия ще е мюсюлманско.

Германия – Германското федерално статистическо управление обобщи за първи път публично: Сривът на германското население вече не може да бъде спрян, спиралата на упадък не е може да бъде обърната. Към 2050 година Германия ще бъде мюсюлманска държава

В момента има 52 милиона мюсюлмани в Европа. Броят им ще се удвои за около 20 години до 104 милиона.

От разгледаните дотук факти, документи, изявления и становища се налагат две много интересни хипотези.

Хипотеза №1 - Европа вече тайно се е предала?

Нали не се съмнявате, че статистиката която ви цитирахме и показахме е добре известна на европейската политическа клика? Как да тълкуваме реакцията срещу швейцарския референдум в такъв случай? Личните ми предположения са няколко:

• Тежък случай на деменция, съпроводен с прогресираща идиотия?
• Синдрома на трите маймуни? (не казах, не чух, не видях!)
• Някакъв гениален план за който ние простосмъртните хал-хабер си нямаме?
• Или просто политическа Европа вече се е предала и се готви да ни предаде и нас срещу умилостивяване на новонадигащия се мощен ислямски електорат?

Хипотеза №2 – Има ли я измислената от ЦРУ Ал Кайда

в действителност или с нея се подменя стоящата в зоната на здрача съвсем реална и почти 90-годишна конспиративна ислямска организация „Мюсюлманско братство”?

Припомнете си онзи невинен абзац от „Проектът”:

„Членовете(на Мюсюлмюнски братя) не бива да действат от името на братството, а те следва да се внедряват в съществуващите организации. Тогава ще бъде невъзможно членовете на Мюсюлмански братя да бъдат разкрити и неутрализирани”.

Ако тази подмяна е направена, това е най-голямата конспиративна манипулация извършена от световните тайни служби в последните десетилетия и следва да си отговорим на въпросите:

• Кой стои в дъното на подмяната?
• Защо е направено това?

Отговорите на тези въпроси ще обяснят много загадки от последните десет години на вилнеещ ислямски терор, но това е вече и тема за друга публикация.

Пиша тези редове със срам и гняв. В държавата, която съм се родила, с още над 7 милиона българи – ако не се казваш Спаска Митрова, или не идваш от Гуантанамо – властта ти обръща гръб и те изоставя.

В един момент правителствен фалкон лети, за да прибере болен българин от другия край на света – в друг момент – държавата обръща гръб на бедстващи българи по летищата на Европа.

Едва ли някой ще запомни и повтори лесно името на вулкана от Исландия, Ейяфятлайоктул, но над 6 милиона души, блокирани по летащата на Стария контитент дълго ще си ближат раните от последиците от облака на този вулкан.

Трудно може да се изчисли колко българи бяха блокирани в различни европейски летища, бе да имат възможност да се приберат в страната, или без да могат да се явят на работа, в която и да е чужда държава в Европа в понеделник – и всичко това, заради блокиран неизвестно докога въздушен трафик.

Вчера коментирах безпрецедентното изявление по БНР на министъра на външните работи, Николай Младенов, който си позволи да каже, че държавата ще се погрижи само за държавни служители, извън граница, намиращи се в командировка. За другите български граждани Младенов даде да се разбере, че подопечното му министерство няма да си мръдне пръста!

Тази сутрин Нова телевизия и в. „Сега” съобщиха за 12 ученици от гимназията по електротехника и електроника в Пловдив и ръководителят им, които са прекарали три днонощия на летище "Гетуик" в Лондон заради отменените полети! В неделя станало ясно, че от самолетната компания "Wizz Air" им презаверили билетите за след пет дни, без да им предложат или се погрижат за храната и подслона им!

В същото време, от посолството в Лондон, чиновниците на Младенов изслушали воплите на децата и ръководителя им, но никой от тях не им предложил да се подслонят в посолството!

Оказва се, че държавните чиновници ще получат помощ от бюджета, за да не спят по летищата на Европа гладни, но група от 12 деца няма право на такава грижа!

Най-добрите малки програмисти на родината бяха изоставени от държавата си, докато министърът на външните работи даваше високомерни пояснения, че всеки попаднал в премеждие зад граница трябва да се оправя сам!

В. „Сега” съобщи днес, и за друга група българи, блокирана в исландската столица Рейкявик, която също не можела да организира връщането си в родината. За разлика от Лондон – сънародниците ни получили подкрепа от местните власти! Кметството се погрижило за тях и ги настанило къде да пренощуват, а освен това им подарило карти, с които да ходят безплатно на басейн, да ползват градски транспорт и да разгледат всички музеи в района.

Посолството в Осло също не отговаряло, вероятно за да избегне проблемите да изпаднат в положение българи да искат от тях помощ!

Засега българите безуспешно се опитват да се свържат с нашето посолство в Осло. А и в Рейкявик всички стоки са много по-скъпи, а сънародниците ни вече са останали почти без пари.

Проблемите с блокираното за въздухоплаване европейско небе, заради облака на вулкана от Исландия затрудниха до риск и придвижването на хора и органи, предназначени за трансплантации, тъй като в тези случаи – времето е най-важният фактор за бъдещия успешен край на бъдеща трансплантация. А повечето от тези операции, както е известно са животоспасяващи!

Тук ще прибавя и възникналите остри проблеми с инвалиди и хронично боли, които са останали по летищата и са се нуждаели от лекарства, подслон и медицинско наблюдение.

Мнозина от българите, пътуващи зад граница не обръщат внимание когато си купуват билети дали авиокомпанията възстановява сумата, при инцидент и невозможност да се осъществи полетът, дали се дължи обезщетение.

В. „Сега” публикува част от правилата за правата на пътниците на ЕС - при анулиране и закъснения от два часа или повече, при полет до 1500 км, три часа и повече за полет до 3500 км, и четири часа за дълъг полет пътниците имат право на безплатни напитки и храна. Ако чакането продължи през нощта, пътниците имат право и на хотелска стая.

В случай, че авиокомпанията заяви, че хотелите са препълнени, пътникът трябва сам да потърси свободна стая и ако намери, трябва веднага да информира авиолинията, която да поеме разходите. Ако дадена самолетна компания не се погрижи за правата на пътниците в подобни ситуации, трябва да се запазят сметките и да се подаде жалба до националната служба за въздушен контрол. В случая може да се подаде и сигнал в организации, защитаващи правата на потребителите, и да се наеме адвокат, който да заведе дело.

Възможен е вариант и авиокомпанията да поеме билета за пътуване с влак, но преди това трябва задължително да се попита конкретната авиокомпания.

Ако авиокомпанията предложи извозване с автобус, пътникът трябва да приеме. В случай, че пътници изберат друг начин на пътуване, те сами поемат разходите.

Българския вариант на държавна „грижа”

Не трябва да се оставя без санкции фактът, че на летище Гетсуик, чакаща се оказа единствено групата български деца, изоставени от държавата. И това, докато информационните агенции съобщиха, че британски военни кораби ще спасяват блокираните зад граница британски граждани, тъй като въздушното пространство над Великобритания ще остане затворено поне до 01.00 часа във вторник.

Премиерът Гордън Браун, за разлика от българския му колега Бойко Борисов, вчера заяви, че сигурността на пътниците е от първостепенна важност. В операцията по прибирането на британци са се включили три военни кораба: "Арк Роял" и "Оушън" са отплавали за Франция, а "Албион" е на път за Испания, откъдето предстои да вземе група британски военнослужещи.

Смята се, че момента около 150 000 британци са блокирани зад граница.

Правителството на Испания, след разговори на високо правителствено равнище с властите във Великобритания обяви, че летищата в страната ще бъдат използвани, за да се помогне на около 70 000 британци да се приберат в родината си.

Друга държава, която не дели гражданите си на: държавни чиновници и други, се оказа Русия. Вчера стана ясно, че руското правителство се е разпоредило да се извозват гражданите му от европейските летища с автобуси и влакове, предаде Агенция "Фокус", цитирайки ИТАР-ТАСС.

Веднага щом стана ясно, че възниква криза във въздухоплаването, руският премиер Владимир Путин е провел съвещание с министъра на транспорта Игор Левитин, представители на Министерството на външните работи, Министерството на спорта, младежката политика и туризма, на което е било решено как ще се организира помощта на закъсали руски граждани по европейски летища, предаде ИТАР – ТАСС.

Решено е било превозът на руснаците по европейските летища за Русия да бъде организиран с автобуси и влакове, тъй като това в момента са единствените възможности за работещ транспорт.

Вчера бе съобщено, че Министерството на транспорта на Русия разполага с точен списък колко пътници на кои летища се намират. Най-много от тях са в Германия, Холандия, Франция и Северна Италия. От 12 000 блокирани руснаци по европейските летища, 7000 са клиенти на авиокомпанията „Аерофлот”.

Властите в Русия са преценили, че е необходимо да се помогне на хората, на които им изтичат визите. Служителите в консулствата са инструктирани да подхождат внимателно и да реагират оперативно на случаите, в които е необходимо да се окаже визова подкрепа на гражданите – поръча руският премиер. В посолствата и консулските служби са били получени своевременно необходимите инструкции и много европейски държави реагират гъвкаво на ситуацията.

След като в понеделник управниците мълчаха и никой не реагира на изявлението на външния министър Николай Младенов, за което стана дума по-горе, днес ситуацията се промени.

Днес Агенция "Фокус", която се позова на  Министерството на външните работи, разпространи информация, че над 200 души български граждани са потърсили помощ от задграничните представителства на България, във връзка с транспортната криза.

Ведомството на Николай Младенов побърза да замаже скандала, като увери всички, че се прави всичко необходимо, за да окаже пълно съдействие на българските граждани, които не могат да се завърнат, поради затруднения въздушен трафик.

Днес стана ясно, че на блокираните в Лондон ученици от транспортна гимназия в Плевен, посолството е осигурило храна и вода с лични средства на служителите. Родителите изпращат допълнително пари. От България вече е тръгнал автобус за Лондон, осигурен от родителите на децата, който трябва да вземе учениците на 21 април.

Други 12 души в Лондон също са поискали помощ и са били насочени към евтин хотел.

25 души от юношеския национален отбор по футбол са останали в Португалия. Вчера те са отпътували с автобус от Порто за Лисабон и се очаква днес да отлетят за София.

Посолството в Мексико е помогнало на българския национален отбор по хокей на лед да се свържат с авиопревозвача си и спортистите ще бъдат превозени с първия възможен полет за София.

Няколко десетки българи са били блокирани на летището в Мюнхен. На тях е предоставена информация за други възможности за придвижване. Уведомени са, че след намесата на МВнР ще могат да преминат през Сърбия само с лични карти и могат да използват автобус.

Петима българи, от които 4 деца, са били настанени в комплекса на посолството в Париж. След организиран превоз до Германия, групата от 14 човека е отпътувала за София.

След като медиите не останаха безучастни към нелепите изявления на външния министър, в които се препоръчваше всеки да се оправя сам, от днес българските представителства в чужбина продължават да оказват помощ на блокирани от транспортната криза български граждани по света, съобщиха от МВнР. Посолствата дават информация за възможности за пътуване, отворени летища и визови ограничения. Издават се визи и временни паспорти.

МВнР повтори информацията, че българските граждани могат да преминават през територията на Република Сърбия само с лична карта. Мярката е временна до разрешаване на транспортните проблеми в Европа и не е дело на МВнР, а на настоятелните молби на много държави-членки на ЕС.

Вярно е, че управлението на държавата ни се осъществява от политици, и намесата в развода на гражданката Спаска Митрова от страна на България бе по-скоро политика.

Вярно е, и че приемането на един затворник от Гуантанамо също е политика на това правителство, което 20 години демонстрира, че не може да отказва нищо на новия Голям брат – САЩ. Но в Република България, в различни точки по света живеят, работят българи, чието самосъзнание изобщо не е по-малко българско от това на македонската гражданка, Спаска Митрова.

Тук, в родината плащаме данъците си, тук работим, тук живеем, тук дочакваме старини, тук създаваме децата си. И най вече тук е нашата родина, независимо кой, кога и откъде се появява, за да твърди, че имал българско самосъзнание!

Политиците ни превърнаха един гражданско-правен спор в национален въпрос, в казус – без ясна представа как служи това на страната.

Политиците днес са на власт, утре са забравени и идват следващите. Остават българите, в родината си, и тя е така законово уредена, че да работи в полза на гражданите си. Дали го прави?

Всеки може сам да намери своя отговор. Вече сме в Европа, редом с държави, които работят денонощно в полза на своите граждани. Тогава остава въпросът: каква държава е България, която в лицето на управниците си, си позволи да изостави своите граждани в беда?

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1035-evroatlanticheskiqt-razlom

Привържениците на идеята за Голямото правителство винаги са били изобретателни в съчиняването на нови аргументи в полза на старите програми. Привържениците на големите военни разходи не се различават от тях. А един от най-универсалните им аргументи е, че увеличаването на бюджета на Пентагона е необходимо едновременно и за защитата, и за „сдържането” на европейците.

Липсват каквито и да било сериозни параметри, даващи основание да се смята, че военните разходи на САЩ са неадекватни на съвременните предизвикателства. В реални цифри, САЩ харчат двойно повече средства, отколкото по време на студената, корейската или виетнамската войни. В общи линии, военните разходи на Вашингтон се равняват на тези на целия останал свят. Сегашната американска доминация на планетата изглежда много по-всеобхватна отколкото тази на която и да било предхождаща я велика сила, включително Римската и Британската империи.

Въпреки това, неоконсервативното лоби се стреми към още по-големи военни разходи. Предложението да бъдат орязани прекалените американски военни разходи провокират, в буквалния смисъл, вопли на ужас. Представете си, какво щеше да стане, ако на САЩ се падаха „само” 40% или 35% от глобалните военни разходи, а пък американският флот се равняваше, по размерите си, на 10-те следващи го военни флота, вместо на 13-те, както е сега. Представете си също, че Вашингтон би могъл да разчита на съюзниците си, вместо да им позволява само те да разчитат на него. Кошмарно, нали!

В продължение на 65 години американците великодушно плащаха за отбраната на Европа. Време е да бъде сложен край на безплатната (или, най-малкото, прекалено евтината) възможност европейците да се възползват от нас.

Защо САЩ трябва да плащат за сигурността на Европа?

Трудно може да се даде обоснован отговор на въпроса, откъде накъде, американците трябва вечно да финансират своите проспериращи и високо индустриализирани приятели? Въпреки това, анализаторите от Фондация Херитидж лансират една наистина „универсална” теза по отношение на Европа. Според тях, САЩ трябва едновременно и да финансират, и да сдържат и потискат европейския континент.

Така, Сали Макнамара от въпросната фондация предупреждава, че ограничаването на американското военно присъствие в Европа „ще разруши отбранителните и сдържащи способности на Вашингтон, ще ерозира привързаността на Америка към европейските и съюзници, ще нанесе непоправима вреда на НАТО и, в крайна сметка, ще бъде в ущърб на американските стратегически интереси”. Доста странно заявление, след като толкова много европейци, в продължение на толкова дълги години, демонстрираха лекомислено пренебрежение както към собствените си армии, така и към НАТО, и имат толкова малък принос за създаването на ефективни въоръжени структури, способни да участват в реални пълномащабни войни. По-разумно би било, да се запитаме, доколко европейците са привързани към своя американски съюзник?

През последните години, всички европейски нации, без изключение, намаляваха военните си разходи, като тази тенденция допълнително се усили, заради финансовата криза от 2008. Повечето европейски страни без всякакво желание се включиха в афганистанската кампания, да не говорим, че изпратиха частите си там, където от тях нямаше особена нужда. Дори Великобритания - най-сериозният военен партньор на Вашингтон, както изглежда, планира сериозно орязване на разходите в сферата на отбраната. Тук е мястото да се запитаме, кой точно се провали в подкрепата си за трансатлантическия съюз?

А сега, изненада! Този съюз (т.е. НАТО) беше създаден в годините на студената война, когато смазаните от войната, деморализирани европейци стояха, лице в лице, със Съветския съюз, постоянно разширяващ контрола си в Източна Европа. Впрочем, дори тогава европейците редовно не инвестираха достатъчно в отбраната си. В крайна сметка, те бяха защитени от САЩ. Дълги години европейските лидери обещаваха да покриват индикативните цифри за разходите на НАТО, а след това се отмятаха от обещанията си, обяснявайки, че трябва да се съобразяват с вътрешните си нужди, да се справят с политическата опозиция и да решават икономическите си проблеми.

Днес, изправени пред сериозни заплахи, имащи по-скоро икономически отколкото военен характер, европейците още по-малко са склонни да дават пари на своите военни и да ги използват в реални сражения. Вече дълги години амбициозните европейски държавници дискутират развитието на европейското многообразие и създаването на независим европейски военен потенциал, но продължават да се ограничават само с приказки.

В стремежа си за повече пълномощия и власт, „президентът” на Европейския съюз Херман ван Ромпой и „външният министър” Катрин Аштън водят истинска война помежду си, също както впрочем и Европейският парламент воюва с Европейската комисия. Междувременно обаче, ЕС така и не направи нищо за това, поне някой, извън Европа, да започне да гледа сериозно на тази организации в политически, да не говорим за военен, план.

В продължение на 65 години американците великодушно финансираха европейската отбрана. Време е да бъде сложен край на безплатната или, най-малкото, прекалено евтината възможност ЕС да гарантира сигурността си за чужда сметка. Днес САЩ се сблъскват с годишен бюджетен дефицит от 1,3 трилиона долара, националният им дълг достигна 13,5 трилиона, а общите текущи задължения в социалната сфера и здравеопазването се равняват на около 100 трилиона. Затова да сложи кръст на военното гарантиране на Европа, разполагаща с по-голяма икономика и население от Америка, е най-малкото, което би могъл да направи Вашингтон при тези обстоятелства.

„Да, ама не – казват някои консерватори – американският дял в европейската отбрана не бива да се променя, нека европейците продължат да се наслаждават на разточителната си система за социално осигуряване, докато Америка се грижи за гарантиране сигурността на континента”. Защо?

Първият аргумент, лансиран от Бейкър Спринг, от Фондация Херитидж, е следния: „Ако силите на САЩ бъдат ангажирани в по-голяма степен в Близкия изток или Южна Азия (както е днес), или пък в Източна Азия, сегашният военен бюджет на администрацията на Обама ще се окаже недостатъчен за защитата на Европа. Въпросът „и какво от това” вероятно би се сторил нахален на хората от въпросната фондация, но нима Европа не следва да бъде защитавана от самите европейци? Населението на ЕС е около 500 милиона души, т.е. почти два пъти повече от населението на САЩ. Общият БВП на Съюза е почти с 2 трилиона долара повече, от американския. Общите военни разходи на ЕС достигат 300 млрд., т.е. те са вторите по обем в света и значително надхвърлят тези на която и да било друга държава.

Тогава, защо да не очакваме, че днес, след цели 65 години, европейците най-сетне ще започнат сами да се защитават. Откъде накъде, американците, особено ако са активно ангажирани във военни действия в други точки на света, трябва да спасяват своите големи, по-населени и проспериращи приятели и, при това, да го правят вечно?

Ако Америка не продължи да харчи огромни средства за военните си нужди, предупреждава Сали Макнамара от Фондация Херитидж, Вашингтон „няма да може да предотврати доминацията в Европа на някоя вражеска държава”. На свой ред, Бейкър Спринг цитира разходите по време на Втората световна война, като причина да бъде запазен ниският дял на европейците в общата отбрана: „В сравнение с разходите за поредното освобождаването на Европа от вражеска власт, да инвестираме 4% от нашия БВП в момента, за да избегнем възникването на подобна необходимост в бъдеще, ми изглежда хуманно и финансово изгодно споразумение”.

Кой заплашва Европа?

Кой обаче се готви да завоюва Европа? Кой знае защо, почти никой в Европа не е изпаднал в ужас пред заплахата от външна инвазия.

Най-логичният кандидат за такъв завоевател е Русия, но истината е, че днес тя е само  жалка сянка на Съветския съюз. Армията и е само блед спомен за някогашната горда Червена армия. По-голямата част от корабите на Червения флот ръждясват в пристанищата. Руските военни се справиха с Грузия, но дори и това им създаде известни проблеми.

Колкото и да ни плаши фигурата на Путин, възможностите на страната му са силно ограничени. БВП на ЕС е десетократно по-голям от този на Русия, а населението му – трикратно надминава руското. Европейските военни разходи пък са пет пъти по-високи от руските. Затова мисълта за евентуално руско нападение, да не говорим за успешно придвижване към Атлантика е изцяло в сферата на параноидалните фантазии.

Но, освен Русия, кой би могъл да застраши Европа? Украйна? Сърбия? Германия? Та нали алиансите следва да отразяват международните заплахи, променящи се с времето. Ако не беше така, САЩ щяха да държат въоръжените си дивизии по своите северни и южни граници за да се защитят от Канада, обединена с историческия враг на Америка – Великобритания, както и от реваншистко Мексико, претендиращо за териториите, изгубени по време мексиканско-американската война. Няма смисъл гражданите на САЩ да бъдат постоянно облагани с огромни данъци за да бъдат защитени богатите американски съюзници от някакви илюзорни заплахи.

Всъщност, анализаторите от Фондация Херитидж сякаш се тревожат повече от възможността европейците действително да поемат сами собствената си защита. Така, Макнамара предупреждава, че ограничаването на американското ядрено присъствие на Стария континент може да стане причина „европейските държави да потърсят алтернативни гаранции за сигурността си, или под формата на собствени ядрени сили, или формирайки съюз с други ядрени държави”. Впрочем, Франция и Великобритания вече са ядрени държави. А и защо Америка трябва да се тревожи (ако някои други от нейните демократични съюзници също решат да се сдобият с ядрено оръжие, вместо да разчитат само на САЩ) и да рискува сигурността на Вашингтон заради тази на Рим или Берлин остава неясно.

Освен това, с кого биха могли да се съюзят европейците, ако не със САЩ? Списъкът на другите ядрени държави е къс: Китай, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан и Русия. Трудно обаче можем да си представим, че, в крайна сметка, ЕС би се приютил под (да речем,) китайския или израелския ядрен чадър. Но дори и да го направи, защо Вашингтон трябва да му пречи? Та нали САЩ със сигурност не планират да нанасят ядрени удари по континента.

Но ето ви друг аргумент – европейците биха могли да се превърнат в следващия противник на Америка. В тази връзка, Спринг посочва, че: „Редица влиятелни кръгове в ЕС призовават за обединяване на Европа, така че тя да може да балансира влиянието на САЩ в международните отношения. В този контекст, ЕС би могъл да се наложи като доминираща сила в Европа, т.е. като враждебен на САЩ. А пък един, враждебен на САЩ, ЕС ще се окаже сериозно предизвикателство, дори ако контролът му вътре в самата Европа е слаб, а военните му възможности – ограничени”.

Твърдението, че НАТО не цели защитата на Европа, а окупацията на континента, така че да се попречи на европейците да провеждат независима политика, вероятно е най-ексцентричното от всички възможни. Защото, кога европейците не са следвали собствен курс? По време на цялата студена война те правеха каквото си искат. По правило, европейските държави се противопоставяха на американските политически инициативи по целия свят – от Китай до Виетнам и Централна Америка. Дори, когато Вашингтон защитаваше континента от Червената армия, европейците отправяха предизвикателство към САЩ, изграждайки газопровод към Съветския съюз. Франция пък отказа да позволи на американските самолети да преминат над нейна територия за да бомбардират Либия. През следващите години европейците заеха различна от американската позиция по отношение на ООН, глобалното затопляне, Израел, Тайван, международното регулиране и т.н.

Желанието да се превърне ЕС в противовес на Америка здраво се е вкоренило в съзнанието на „еврократичните” елити, въпреки сегашната роля на САЩ на континента. Европейците, осъзнаващи колко малко са сериозните заплахи за сигурността им (ако въобще има такива), едва ли ще обуздаят амбициите си, тъй като САЩ продължават да разполагат със свои военни части в Европа. И, въпреки безкрайните и безгранично помпозните декларации на Брюксел, нищо в поведението на Европа не дава и най-малкия шанс, че европейците ще проявят антагонистични амбиции, създавайки ефективни военни сили, или пък ще използват военните си възможности за агресивни цели, отправяйки някакво сериозно предизвикателство към Америка.

ЕС може да се превърне в първата пост-национална държава, в политическо образувание, изградено на чисто идеологическа основа и безкрайното възпроизвеждане, и лишено от каквато и да било подкрепа отдолу. Лисабонският договор стана реалност само благодарение недопускането на мнозинството европейци да гласуват по въпроса за приемането му. Тезата, че ЕС е реална и сериозна заплаха за Америка, за разлика от случайните разногласия със САЩ, е чиста проба фантазия.

При всички случаи, ако Вашингтон наистина е привързан към демократичните ценности, той е длъжен да приеме, че съюзниците му могат да следват независим курс. Надеждата за превръщането на освободителните военни сили в окупационни е извращение на американската политика. Ако американските гарнизони в Европа не са необходими за защитата на САЩ, те не бива да остават там, а незабавно да бъдат изтеглени.

Навремето британският лорд Палмерстън предупреждава да внимаваме с нациите, имащи постоянни приятели, а не постоянни интереси. Американците имат много причини да продължат да бъдат приятели с европейците, но това не означава, че фалиралото американско правителство следва да запазва постоянни съюзите си с европейците или с който и да било друг.

* Авторът е старши анализатор в Института Катон и коментатор на Нешънъл Интерест, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1041-tyjniqt-zalez-na-evropa

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира”, появил се през август 2010.

По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това?

Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу”. Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж.

Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга”. Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх.

В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години”. Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий” за цялата журналистическа общност.

Децата, като „фалшива ценност”, наследена от мрачното минало

Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу” в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист”.

Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия.

Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч” над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада.

Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават.

Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира” твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните”, но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци”.

В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка.

Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос.

Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани.

Крахът на утвърдените представи

В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо?

Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни” (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища”), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя.

Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика.

В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави.

Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови.

Тези толкова различни имигранти

Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира” е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност” – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция.

В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме”. Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната.

Има ли прости решения за сложните проблеми?

Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците.

Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват” Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална” и дори „опасна”, са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира”.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/997-zatvoreni-velika-dyrjava-geopolitikata-na-kitai

Съвременен Китай представлява своеобразен остров. Макар и да не е обкръжен отвсякъде с вода (с океана граничи само източният му фланг), Китай граничи с територии, чието преодоляване е трудно, практически по всички направления. Има няколко региона, през които това би могло да стане по-лесно, но за да разберем Китай, следва да започнем с визуализацията на планините, джунглите и пустините, които го „затварят”.

Тази външна обвивка едновременно и съдържа в себе си, и защитава Китай.

Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските буферни региони, които го обкръжават. През Китай преминава линия, известна като 15-дюймова изохиета (т.е. линия, свързваща зоните с еднакви количества валежи – б.р.). На изток от нея, падат над 15 дюйма (1 дюйм = 24,5 см) валежи годишно, докато на запад валежите са по-малко. Основната част от китайското население живее на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”. Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос, т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Важно е да не забравяме, че в този район, чиято площ се равнява на половината от САЩ, живеят над един милиард души.

Китайският хартленд се разделя на две части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната. Тези диалекти имат една и съща писменост, но в звуково отношение силно се различават. Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река (Джудзян). Хартлендът е селскостопанския регион на Китай. Но, което е най-важното, в Китай, на глава от населението, се пада приблизително три пъти по-малко земя, отколкото са средните показатели за останалия свят. Тази особеност е определяща за новата китайска история, както по отношение на ниското жизнено равнище, така и на опитите за преодоляването му.

Този хартленд е заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони, които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се отделят от него, когато отслабне. Днес присъствието на все по-голям брой ханци в тези региони е причина за напрежение, но пък именно днес хански Китай е изключително силен.

Освен това, има региони, където възникват историческите заплахи за Китай. Хански Китай е пълноводен регион, където падат значително количество валежи. Затова той винаги е бил земя на фермери и търговци. В същото време, прилежащите зони традиционно се обитават от номади и конници. През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век) част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск върху потенциалните завоеватели.

Има обаче и друга причина. Освен съществуването на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите. Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.

Характерът на китайските граници

Сега, нека се опитаме да анализираме последователно характера на китайските граници, като започнем от изток, покрай южната граница с Виетнам и Мянма.

Границата с Виетнам е единствената леснопроходима, както за големите армии, така и за мащабните търговски потоци. Тук е мястото да си припомним, че сравнително немного отдавна – през 1979, Китай и Виетнам водиха кратка „гранична” война, както и, че в миналото Китай неколкократно е доминирал над Виетнам. Останалата част от южната граница на китайската провинция Юнан – с Лаос и Мянма, минава през труднопроходими хълмисти джунгли, където, на практика, липсват големи пътища. Интензивното и мащабно движение през тези граници, фактически, е невъзможно. По време на Втората световна война, американците и британците опитват да изградят т.нар. Бирмански път, за да стигнат до Юнан и да снабдяват с оръжие войските на Чан Кайши, но се сблъскват с грандиозни трудности, придобили почти легендарен характер. Тоест, в тази зона, Китай може да се чувства в безопасност.

Китайския планински връх Хкакабо Рази (5881 м) е точката, където се събират границите на Китай, Мянма и Индия. Оттук започва югозападната китайска граница, минаваща по хребета на Хималаите. По-точно, това е границата на контролирания от Китай Тибет, граничещ с Индия и две хималайски държави – Непал и Бутан. Тази граница съвпада с дългата дъга, преминаваща през Пакистан, Таджикистан и Киргизстан и завършваща с връх Победа (7439 м), където се събират границите на Китай, Киргизстан и Казахстан. Преходът през тази зона е много труден, макар че в исторически план отделни нейни части са били използвани като търговски маршрути. Като цяло обаче, Хималаите са пречка както за осъществяването на сериозна търговия, така и на мащабни военни действия. Тоест, Индия и Китай, също както и Китай и по-голямата част от Централна Азия, са изолирани едни от други.

Единственото изключение е граничният участък с Казахстан. Този район е проходим, но през него се осъществява сравнително малък транспортен трафик. Но, доколкото съществуващите магистрали се разширяват (а се строят и нови), това ще бъде основния маршрут между Китай и останалата част на Евразия. Това е единственият сухопътен мост от китайския „остров”, който може да се използва. Казахстанската граница обаче се намира на разстояние почти хиляда мили от първите хански китайски провинции, като маршрутът преминава през слабонаселените територии на един предимно мюсюлмански регион, представляващ значителен проблем за Китай. Важно е да отбележим, че древният Път на коприната от Китай на Запад, е минавал именно през Синцзян и Казахстан, просто защото това бил единственият възможен маршрут.

Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери – Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки. Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място, исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг, достъпът е затруднен. Русия разполага с две железопътни линии – Транссибирската и Байкало-амурската, която съединява тези два региона и е свързана с първата. Освен тях обаче, от изток на запад, липсва наземен транспорт, който да свързва регионите на Русия. Освен това, няма и транспортни връзки между севера и юга. В резултат, земите, които на пръв поглед изглеждат съвсем достъпни, на практика съвсем не са такива.

Руската област, която е най-достъпна за Китай, е регионът, граничещ с Тихия океан – от Владивосток до Благовещенск. Той разполага с нелоши транспортни магистрали, сравнително населен е и, определено, представлява интерес за Китай. Ако някога избухне сериозен конфликт между Китай и Русия, това ще стане именно тук. Освен това, този регион граничи с Корейския полуостров, т.е. зоната на последния голям военен конфликт с китайско участие.

Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление. Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на силен флот.

Контролирайки Тибет, Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия, Китай е изолирана държава. Хански Китай потенциално е подложен на напрежение само в една точка – на югоизток, с Виетнам. Друга подобна точка се намира в Източна Манчжурия и касае Сибир и Корея. Накрая, единственото открито пространство в останалата част на Евразия се намира на границата между Синцзян и Казахстан.

След появата на европейците в западната част на Тихия океан, през първата поливина на ХІХ век, в най-уязвима зона на Китай се превръща негово крайбрежие. Наред с европейските посегателства, в които търговските интереси биват подкрепени от ограничена военна сила, Китай страда най-много от продължителната гражданска война, след която японците нахлуват и окупират по-голямата част от Източен Китай, както и Манчжурия, в началото на 30-те години на ХХ век. Въпреки несъизмеримо по-голямата си военна мощ и продължилата над десет години война, Япония не съумява да принуди китайското правителство да капитулира. Този прост факт се обяснява с това, че хански Китай, имайки предвид неговите размери и гъстотата на населението му, просто не може да бъде пасивна зона. Затова, без значение колко военни победи удържат японците, те така и не успяват да победят китайците.

Предвид размерите и числеността на населението му, е много трудно да бъде осъществена военна интервенция срещу Китай, още по-трудно пък е той да бъде завладян. Впрочем, за самите китайци също е трудно да осъществяват подобни интервенции – това не е невъзможно, но е доста сложно. Разполагайки с 1/5 от световното население, Китай трудно може да се огради със стена от останалия свят, както се опитва преди силовата намеса на Великобритания, през ХІХ век. Всичко това означава, че Китай е много специфична велика държава, която е принудена да се държи съвършено различно от другите велики държави.

Основните императиви на китайската геополитика

Китай подчинява действията си на три най-важни геополитически императива:

- съхраняване на вътрешното единство в ханските китайски региони;

- осъществяване на контрол над буферните региони;

- защита на китайските брегове от чуждестранни посегателства.

Съхраняването на вътрешното единство

Китай представлява по-затворена държава, отколкото която и да било друга велика сила. Числеността на населението му, наред с безопасните граници и сравнително изобилните ресурси,            му позволяват да се развива, ограничавайки се с минимални контакти с останалия свят, ако реши да следва подобна политика. През маоисткия период например, Китай се превръща в „държава-остров”, на първо място, по вътрешни съображения, основаващи се на безразличието и дори враждебността към останалия свят. Той се чувства в безопасност, като изключим участието му в Корейската война и усилията за успокояване на неспокойните буферни региони. Вътре в самия Китай обаче, периодично възниква самоорганизиран хаос. За Китай, слабостта на това островно положение е свързана най-вече с бедността. Имайки предвид съотношението между площта на обработваемите земи и броя на населението, става ясно, че затворен Китай означава беден Китай. Населението е толкова бедно, че икономическото развитие, продиктувано от вътрешното търсене (заради ограничения му характер) се оказва невъзможно. В същото време, подобен изолиран Китай може по-лесно да бъде управляван с помощта на централизирано правителство. Голямата опасност за Китай е евентуалния разрив и разцепление сред самия хански етнос. Ако това се случи, т.е. ако централното правителство отслабне, периферните региони ще започнат да се откъсват от него и Китай ще се окаже уязвим пред чужденците, които няма да пропуснат да се възползват от слабостта му.

Затова, китайският просперитет изисква страната активно да участва в международната търговия, изнасяйки коприна, сребро и индустриални стоки. В исторически план, търговията никога не е била проблем за Китай. Пътят на коприната позволява на чуждите влияния да проникнат в страната и, като последица от растящото богатство, да генерират известна нестабилност. Като цяло обаче, това не се оказва непреодолим проблем за Китай.

Индустриалната динамика променя както географията на китайската търговия, така и последиците от нея. В средата на ХІХ век, когато Европа (начело с Великобритания) принуждава китайското правителство да направи сериозни търговски отстъпки на британците, се отваря нова глава в китайската история. За първи път, тихоокеанското крайбрежие, а не Централна Азия, се превръща в основната зона на взаимодействие на Китай със света. Това, на свой ред, значително дестабилизира страната.

Тъй като търговията между Китай и останалия свят се активизира, китайците, пряко ангажирани с нея, значително увеличават благосъстоянието си. По онова време, живеещите в крайбрежните китайски провинции, които са най-силно въвлечени в търговията, стават относително богати (не в сравнение с буферните региони, които винаги са били много бедни, а спрямо отдалечените от морето хански провинции на Китай), докато животът на селските стопани от вътрешните области си остава труден.

Централно правителство балансира между различните интереси в крайбрежната зона на Китай и вътрешните райони. Първите, в частност, заради наскоро придобитата водеща роля, са заинтересовани от запазването и задълбочаването на отношенията с европейските държави, САЩ и Япония. Колкото по-интензивно се развива търговията с тях, толкова по-богати стават елитите по крайбрежието и нарастват различията между регионите. Постепенно, властта на чужденците, съюзили се с китайските търговци и политици от крайбрежните райони, става по-силна от тази на централното правителство. Така, най-страшният геополитически кошмар на Китай се превръща в реалност. Държавата започва да се фрагментира и да се разпада на отделни региони, някои от които, до голяма степен, се контролират от чужденците или по-точно от чуждестранните търговския интереси. Пекин губи контрола над страната. Следва да отбележим, че тъкмо това е контекстът, заради който Япония решава да нахлуе в Китай, което обаче се оказва стратегическа грешка, заради неспособността и да му нанесе окончателно поражение.

Навремето, освен реализацията на марксистките постулати, Мао Цзедун си поставя три основни цели. На първо място, той иска отново да „централизира” Китай, т.е. да възстанови ролята на Пекин като столица и политически център. На второ място, се стреми да сложи край на голямото неравенство между крайбрежната зона и останалите части на Китай. На трето място, Мао иска да прогони чужденците от страната. С други думи, той просто цели да възстанови обединен хански Китай.

Първият опит на Мао в тази посока е въстанието в редица китайски градове през 1927, но то се проваля, тъй като коалицията между китайските крайбрежни елити и чуждите държави се оказва прекалено силна. Затова, той предприема продължителен поход във вътрешността на Китай, където сформира масова селска армия, която е едновременна и националистическа, и егалитаристка, а през 1948 се връща с нея в крайбрежната зона и прогонва оттам чужденците. Мао трансформира Китай, възстановява централизираното управление и приема неизбежния резултат от това. Китайците стават равни, но прекалено бедни.

Фундаменталният геополитически проблем на Китай е, че за да може да се развива, той трябва да участва в международната търговия. Но, ако го прави, е длъжен да използва крайбрежните градове и прилежащите райони като своеобразен „интерфейс” с външния свят. Когато това става, крайбрежните градове и прилежащите им райони стават все по-богати. Влиянието на чужденците в тези региони нараства, техните интереси съвпадат с онези на местните китайци и те съвместно започват да се конкурират с централната власт. Китай постоянно е изправен пред въпроса, как би могло да се избегне подобно развитие, без страната да престане да участва активно в международната търговия.

Контролът над буферните региони

Когато Мао подготвя похода си към властта, отслабването на централната власт, войната между хански Китай и Япония, гражданската война и възходът на регионализма създават такова голямо напрежение за „центъра”, каквото той просто не може да понесе. Макар че Манчжурия формално се намира под китайско контрол, Външна Монголия е поставена под съветски контрол, като Съветите разпространяват влиянието си (да не забравяме, че съветската власт е нещо много повече от марксистка идеология) и във Вътрешна Монголия и Тибет. Синзцян също все повече се отдалечава от Китай.

Още по времето, когато Мао се сражава по фронтовете на гражданската война, той се стреми да заложи основите за реинтеграцията и контрола над буферните региони. Интересно е, че първите му стъпки в тази посока са към париране на съветските интереси във въпросните региони. Мао съумява да консолидира китайския комунистически контрол над Манчжурия и Вътрешна Монголия, ефективно изтласквайки оттам Съветите. Синцзян пък се контролира от местния военен командир Ян Цзянсин, като скоро след края на гражданската война, Мао се обръща срещу него и овладява Синцзян. Накрая, през 1950 той се насочва към Тибет, който е окончателно завладян година по-късно. Бързата консолидация на регионите дава на Мао онова, към което се стреми, ликвидирайки опасността от нахлуване в Китай. Защото контролът над Тибет означава, че Индия няма да може да се прехвърли отвъд Хималаите и да си създаде стратегическа оперативна база в Тибетското плато. В Хималаите могат да се водят отделни сражения, но никой не е в състояние да прехвърля цели дивизии през тези планини, нито пък да гарантира снабдяването им. Докато Тибет остава в китайски ръце, индийците са толкова опасни за Китай, колкото и ако живееха на тъмната страна на Луната.  Синцзян, Вътрешна Монголия и Манчжурия формират своеобразен буфер между Китай и Съветския съюз. Мао е повече геополитик, отколкото идеолог и не изпитва особено доверие към Съветите. При наличието на тези „буфери” обаче, те не биха се осмелили да нахлуят в Китай. Разстоянията, лошите комуникации и недостигът на ресурси означават, че евентуално съветско нахлуване би било съпроводено със сериозни логистични проблеми и, още преди да достигнат районите, населени с ханци, Съветите биха затънали в пространството, по същия начин като японците.

Китай има геополитически проблеми със съседен Виетнам, Пакистан и Афганистан, но наистина сериозен проблем възниква на североизток – в Манчжурия, или по-точно в Корея. Истината е, че Съветите, в по-голяма степен, отколкото Китай, подстрекават Северна Корея да нападне Южна, през 1950. Трудно можем да си представим, какво си е мислел Йосиф Сталин, но за него тази ситуация се оказва изключително печеливша. Както е известно, в Корейската война се намесват САЩ, които нанасят поражение на севернокорейската армия и стигат до граничната с Китай река Ялу. Виждайки струпването на отлично въоръжените и подготвени американски части край границата си, китайците решават да ги блокират предварително, стоварвайки десант на юг. Резултатът е проточила се цели три години жестока война, в която китайците губят около половин милион души. От съветска гледна точка, тази война между Китай е САЩ е най-доброто, което би могло да се случи. В същото време, както се посочва в един анализ на Агенция Stratfor по темата, войната демонстрира болезнената чувствителност на Китай към всяко евентуално посегателство към границите му, или пък срещу „буферите”, формиращи основите на националната му сигурност. По отношение на буферните региони, контролирани от Китай, крайбрежната зона се очертава като най-уязвимото място на страната, но тази уязвимост няма военни измерения.

Защитата на крайбрежието

Имайки предвид горчивия японски опит, никой вече не възнамерява (нито пък разполага с достатъчно сили) да нахлува в Китай, разчитайки да постигне пълна победа. Основната опасност за Китай не е военното нападение отвън. За него, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.

Истинската заплаха за крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката, сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао,  ксенофобията е органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без наличието на модерен военно-индустриален комплекс.

Неговият наследник Дън Сяопин поема управлението на могъща държава, контролираща центъра и буферните региони. Подложен на силен политически натиск, той се ангажира с повишаване на жизненото равнище в страната, като, без съмнение, е съвсем наясно, че техническият разрив между различните региони на хански Китай, в крайна сметка, застрашава националната сигурност. Затова, Дън предприема една историческа авантюра. Той знае, че китайската икономика не може да се развива, откъсната от света. Вътрешното търсене в страната е твърде слабо, тъй като китайците са прекалено бедни. Затова Дън Сяопин решава да „отвори” Китай за чуждестранните инвестиции и, паралелно, да преориентира китайската икономика, от селското стопанство и тежката индустрия, към експортно-ориентираните отрасли. По този начин, той разчита, че ще се повиши жизненото равнище, страната ще се сдобие с необходимите и модерни технологии, а квалификацията и производителността на китайската работна сила рязко ще се нараснат. В същото време, Дън се надява, че този път усилията за модернизация няма да доведат до дестабилизацията на Китай и появата на силно напрежение между проспериращите крайбрежни провинции и вътрешността на страната, ръст на регионализма или пък до чуждестранен контрол върху крайбрежната зона. Той смята, че може да избегне всичко това, като съхрани силната централна власт, опираща се на вярната и армия и апарата на Комунистическата партия. Наследниците му продължават да утвърждават лоялността на китайците към държавата, а не към чуждестранните инвеститори, които могат да ги направят богати. Това е онзи залог, който се разиграва и днес.

Геополитиката и сегашното положение на Китай

От политическа и военна гледна точка, Китай успя да постигне стратегическите си цели. Буферните региони са непокътнати и Китай не е застрашен от никакви сериозни заплахи в Евразия. Пекин разглежда опитите на Запада да го принуди да напусне Тибет, като опит за ерозия на китайската национална сигурност. Всъщност, Тибет не е сериозен дразнител за Китай. Той няма никакво намерение да го изостави, тибетците пък нямат достатъчно сили за победоносно въстание, а и никой не планира въоръжена интервенция в региона. По същия начин, уйгурските мюсюлмани в Синцзян са просто дразнител, но не и непосредствена заплаха за Пекин. На свой ред, руснаците не са заинтересовани, нито пък имат възможности за инвазия в Китай, а Корейският полуостров не представлява директна заплаха за китайците.

Всъщност, най-голяма военна заплаха за Китай представлява военноморският флот на САЩ. Китайците стават все по-зависими от морската търговия, а американският флот има възможност (ако поиска) да блокира пристанищата на Китай. Ако го направят, САЩ ще поставят Пекин на колене. Затова основната цел на китайските военни е да направят невъзможна подобна блокада. Китай се нуждае от няколко поколения за да изгради флот, който да е в състояние да се конкурира в военноморските сили на САЩ. Само за подготовката на морски летци, за осъществяването на ефективни операции с участието на самолетоносачи, ще са необходими най-малкото няколко десетилетия докато сегашните курсанти станат капитани и адмирали. И то без да броим времето, необходимо за създаването на самолетоносачите и съответните самолети, както и за усвояване на тънкостите при провеждането на операции с тяхно участие.

Основната задача пред Китай е да направи блокадата толкова неизгодна, че американците никога да не се опитат да я осъществят. За целта, китайците се запасяват с противокорабни ракети с наземно и подводно базиране. Стратегическото решение за Китай е той да създаде ракетни сили, които да са достатъчно разсеяни в пространството (така че да не могат лесно да бъдат унищожени от САЩ) и да имат достатъчно голям радиус на действие, така че да държат американците на значително разстояние – например в централната част на Тихия океан.

За да бъдат ефективни тези ракетни сили, те трябва да са в състояние да откриват и проследяват потенциалните цели. Затова, ако китайците продължат да развиват именно тази стратегия, те ще бъдат принудени да създадат собствени системи за морско разузнаване с космическо базиране. И тъкмо това са технологиите, по които те работят в момента. Противокорабните ракети и космическите системи, включително антиспътниковите системи, предназначени да „ослепят” американците, определят мащабите на китайското военно противодействие срещу единствената значима военна заплаха за Китай.

Освен това, Пекин може да използва тези ракети за блокирането на Тайван и прехващани на корабите, опитващи се да го нарушат. Китайците обаче не разполагат с военноморски сили за да осъществят десант на сушата и така да подкрепят и финализират операцията по „реинтегрирането” на острова. Освен това, Китай не е в състояние да наложи въздушно господство в Тайванския пролив. Той би могъл да причини големи неприятности на Тайван, но не и да го окупира.

Ракетите, спътниците и подводниците определят военноморската стратегия на Китай

За Китай, основният проблем, касаещ Тайван, е свързан с морето. Тайван е така разположен, че е изключително подходящ за разполагане на военновъздушни и военноморски бази, които да пресекат транспортните комуникации между Южнокитайско и Източнокитайско море, изолирайки, на практика, северното крайбрежие на Китай и Шанхай. Всъщност, ако разгледаме архипелага Рюкю, простиращ се от Тайван до Япония, и също го включим в тази схема, виждаме, че блокадата на севернокитайското крайбрежие е възможно и без Тайван. По принцип, островът няма кой знае какво значение за Китай, освен ако не провежда откровено враждебна политика към него или е част от антикитайски съюз (например със САЩ). Ако това е така, географското положение на Тайван може да създаде много сериозни проблеми на Китай. Освен това, островът има голямо символично значение за китайците и повдигането на този въпрос традиционно възпламенява националистическите им чувства. Тоест, макар Тайван да не представлява пряка заплаха, той може да бъде косвена опасност, която Китай не може да игнорира.

Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната, днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.

При това обаче, китайците нарушават сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство. Руснаците бяха склонни да се примирят с ръста на китайската икономическа активност в региона, но се опасяват от превръщането на Китай в политическа велика сила. В исторически план, Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва. Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.

Исторически погледнато, китайско-руските отношения винаги са били сложни. До Втората световна война, Съветите се опитват да манипулират китайската политика. След 1945, отношенията между Съветския съюз и Китай никога не са били толкова добри, както твърдят някои, а понякога дори са откровено враждебни, както например през 1969, когато руските и китайски войски се сражават на река Усури. Руснаците, традиционно се опасяват от китайска експанзия в районите по тихоокеанското си крайбрежие. Китайците пък са загрижени от руско проникване в Манчжурия и дори отвъд нея.

Всичко това обаче не се случва, защото логистичните усилия, свързани с подобни действия, биха се оказали непропорционални, затова нито една от страните не иска да рискува в битка с другата. Според мен, това съображение е валидно и за сегашната ситуация. В същото време обаче, нарастващото китайско влияние в Казахстан няма как да не тревожи руснаците, които биха могли да опитат да го изтласкат оттам. Но, ако решат да го направят, това би прераснало в сериозен проблем. Втора точка за взаимен натиск между двете страни ще бъде Тихоокеанският регион, като нещата допълнително се усложняват от близостта на Корея.

Всичко това обаче, са само теоретични възможности. Заплахата от американска блокада на китайската крайбрежие и използването на Тайван за изолацията на Северен Китай, както и конфликтът с руснаците заради Казахстан, са все възможности, които китайците следва да отчитат, ако искат да са готови за най-лошия сценарий. На практика обаче, САЩ не са заинтересовани от блокирането на Китай, а китайците и руснаците не възнамеряват да изострят конкуренцията си в Казахстан.

Китай няма геополитически проблем, който да притежава чисто военни измерения. Това е свързано с традиционната му силово позициониране и гарантиране на физическата сигурност, например с помощта на буферните региони. Китай съумява да го постигне, подчинявайки действията си на три основни стратегически императиви (за които споменах по-горе). В момента, той изглежда най-уязвим по отношение на първия императив: единството на хански Китай. Последното не е свързано с някаква военна заплаха, заплахата в случая е икономическа.

Икономическите измерения на китайската геополитика

Тоест, основният геополитическо проблем на Китай е икономически и има два основни аспекта. Първият е доста прост. Китайската икономика е ориентирана към износа, което прави страната зависима отвън. Независимо от това, колко са големи валутните му резерви, с колко много високи технологии разполага или пък, колко евтина е работната му сила, Китай зависи от готовността и възможността на другите държави да внасят неговата продукция, както и от възможностите за физическата и доставка до техните пазари. Всяко нарушаване на този процес оказва директно влияние върху състоянието на китайската икономика.

Основната причина другите държави да купуват китайските стоки е тяхната цена. Те са по-евтини, заради разликата в работната заплата. Ако Китай загуби това предимство, или пък възникнат някакви други непредвидени пречки, експортните му възможности ще намалеят. Днес например, когато цените на енергоносителите растат, себестойността на продукцията се увеличава, а относителната разлика в заплащането на труда намалява. Според търговските партньори на Китай, в определен момент, стойността на китайския износ, по отношение на „политическите разходи” (свързани със затварянето на заводи), ще започне да се променя

Китай не може да въздейства върху всички тези процеси. Той не може да контролира световните цени на петрола. Китайците могат да използват огромните си валутни резерви за да „субсидират” тези цени за производителите, но на практика това ще означава връщане на големи средства обратно към държавите-потребители на китайски стоки. Пекин може да контролира ръста на заплатите, въвеждайки контрол върху цените, но това ще провокира вътрешна нестабилност. Истината е, че китайският възход се основава на факта, че Китай се превърна в „индустриалната работилница на света” и в това си качество изцяло зависи от останалия свят, който купува стоките му.

Налице са и други въпроси, касаещи Китай, като започнем с дисфункционалната финансова система и свършим със състоянието на селските стопанства. Всичко това може да се добави към очертаните по-горе проблеми. В геополитиката обаче, винаги търсим „центъра на тежестта”, а по отношение на Китай нещата опират до това, че колкото по-ефективен става китайският износ, толкова повече страната се превръща в заложник на своите клиенти. Някои анализатори предупреждаваха, че Китай може да изтегли парите си от американските банки. Това е малко вероятно, но да приемем че го направи. Какво обаче биха правили китайците, ако загубят САЩ, како клиент?

Китай се е поставил в такова положение, че просто е длъжен да поддържа доброто настроение на клиентите си. Той ежедневно се бори с тази сурова реалност, но фактът си остава факт: останалият свят е много по-малко зависим от китайския износ, отколкото Китай е зависим от останалия свят.

Това пък ни води до втория, още по-сериозен, аспект на китайските икономически проблеми. Както вече споменах, първата (от общо трите) основна геополитическа необходимост пред Пекин е да гарантира единството на хански Китай. Третата пък е свързана със защитата на Тихоокеанското му крайбрежие. Навремето, Дън Сяопин залага на това, че ще може да „отвори” крайбрежието без да ерозира единството на хански Китай. В резултат, както и през ХІХ век, крайбрежният регион стана богат. Само че вътрешните региони продължават да са изключително бедни. Крайбрежният регион е сериозно ангажиран в глобалната икономика, а вътрешната част на Китай – не. Тоест, Пекин за пореден път е принуден да балансира между крайбрежието и вътрешната зона.

Интересите на крайбрежните райони и тези на вносителите и инвеститорите са тясно свързани. В Пекин са силно заинтересовани от съхраняването на вътрешната стабилност. С нарастване на натиска, властта ще се стреми да увеличи контрола си над политическия и икономическия живот по крайбрежието. Интересът на вътрешната зона е да получава средства от крайбрежието. Последното пък е заинтересовано да запази тези средства за себе си. Пекин се опитва (и ще продължи да го прави) да удовлетвори и двата региона, като не допусне разпадането на Китай, без, в същото време, да прибягва до драконовите мерки на Мао. Неблагоприятната международна икономическа конюнктура обаче, води до спад в търсенето на китайската продукция, затова и полето на маневриране на Китай се стеснява.

Втората част на проблема, произтича от първата. Ако глобалната икономическа криза са проточи (или, още по-лошо, внезапно се задълбочи), китайският износ рязко ще намалее, а Пекин ще бъде принуден да балансира между нуждаещата се от финансови средства вътрешна зона и крайбрежните райони, страдащи от намалелия износ. Да не забравяме, че около 900 млн. китайци обитават вътрешните райони и само 400 млн. живеят в крайбрежната зона. Когато нещата опират до намирането на баланс от страна на властта, вътрешните региони се превръщат във физическа заплаха за режима, а пък крайбрежието дестабилизира разпределението на богатството. На страната на вътрешната зона са масите, а на крайбрежието – международната търговска система. Навремето императорите са имали по-малко проблеми, отколкото сега управляващите в Пекин.

Заключение

Геополитиката се основава на географията и политиката. Политиката пък има два аспекта: военен и икономически. Те си взаимодействат и се подкрепят взаимно, но в крайна сметка са съвършено различни. За Китай, гарантирането на сигурността на буферните му региони обикновено изключва военните проблеми. Проблемите, с които се сблъсква Китай, имат дългосрочен характер и касаят Североизточна Манчжурия и силовия баланс в Тихоокеанския регион.

Най-големият геополитически проблем на Китай е икономиката. Първият геополитически императив е запазване единството на хански Китай, а третият – защитата на неговите брегове, като те се определят в по-голяма степен от икономически, отколкото от военни съображения. Вътрешно и външнополитическите проблеми произтичат от икономиката. Мащабното икономическо развитие на страната, осъществено през живота на последното поколение китайци, имаше безжалостно географски характер. Това развитие беше от полза най-вече за крайбрежието, оставяйки вътрешната зона, където живеят огромното мнозинство китайци, да се влачи далеч зад него. Освен това, Китай си остава уязвим по отношение на глобалните икономически сили, които той не може да контролира, нито може да промени и приспособи. Всъщност, това не е нещо ново в китайската история, но традиционният начин за разрешаване на този проблем е свързан с възхода на регионализма и отслабването на централната власт. Залогът, направен навремето от Дън Сяопин, задължава всичките му наследници. Той започна тази игра, но именно те трябва да я изиграят докрая.

Най-важният въпрос в случая е, какво представлява икономическата основа на днешен Китай – фундамент или баланс? В първия случай, процесът може да се проточи дълго. Във втория обаче, накрая всичко ще рухне. Както се очертава, липсват практически доказателства, че става дума за фундамент, най-малкото защото мнозинството китайци продължават да преживяват с по-малко от 100 долара месечно, т.е. те очевидно са изключени от играта. Тоест, става дума за баланс, а това застрашава първия геополитически императив на Китай: съхраняване единството на ханския етнос на всяка цена.

* Авторът е известен икономически експерт, председател на Американското бюро за икономически изследвания

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

След края на студената война изглеждаше, че концепцията за колективна сигурност на Европа има сериозни шансове за успех. Но двете вълни на разширяване на НАТО и войните в Западните Балкани показаха, колко илюзорни са били тези надежди. След 1994, постсъветска Русия, отслабена от поразилата я системна криза, се оказа изтласкана от процеса на формиране на европейската политика.

Студената война приключи, но изграждането на общия европейски дом и на обединяваща го архитектура на сигурност така и не се осъществи. Северноатлантическият алианс се позиционира като „обновената НАТО”, извеждайки на преден план две нови цели. На първо място, „новата НАТО” си присвои ролята на императивен чадър за защита от потенциалните заплахи от страна на Русия, управлявана от Елцин, която балансираше на ръба на хаоса и можеше да стане непредсказуема във външнополитическата сфера и тази на сигурността. Като този път защитата бе необходима не толкова от военни заплахи, колкото от последиците от икономическия упадък и будещата опасения вътрешнополитическа поляризация, способна да провокира по-нататъшното раздробяване на страната, което отговаряше и на настроенията на определени кръгове във Вашингтон (Збигнев Бжежински). Така че официално прокламираната цел на разширяването на НАТО бе укрепване сигурността на държавите от региона в състава на трансатлантическия съюз.

Това развитие на събитията беше възприето от руския политически елит като опит за обособяване и изолиране на страната, която можеше да се превърне в безпомощна играчка на международната сцена. В тази връзка, започна да се лансира тезата, че студената война, официално обявена за приключила, всъщност продължава.

Въпреки това, Русия съумя да се върне в концерта на великите държави, в качеството на достатъчно влиятелна сила. За това, на първо място, помогна осемгодишният бум, който позволи на Москва да възстанови властовите функции на държавата, да смекчи социалните бедствия и да обуздае своеволието на олигарсите. На второ място, следва да посочим прокламираната от Кремъл готовност да участва в борбата с тероризма, като „меденият месец” със САЩ продължи дори по време на Втората иракска война. Настроенията се промениха едва във връзка с делото ЮКОС и процеса срещу Ходорковски. Русия отново бе подложена на масирана критика, но опитите да бъде маргинализирана, както през 90-те, се провалиха. Прекалено тесни бяха станали икономическите и политическите и връзки с държавите от ЕС. Своето влияние оказа и три-векторният подход на руската външна политика и политика за сигурност, благодарение на който бяха създадени структури, гарантиращи сигурността на страната. Освен това, Кремъл реанимира алиансите, които в продължение на десетилетие бяха потънали в забрава и предпазливо пристъпи към формирането на нови съюзни конструкции, които само допреди няколко години изглеждаха немислими. Като пример можем да посочим Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща толкова сложни държави, като Русия, Китай и страните от Централна Азия, и оказала се привлекателна за Индия, Афганистан и Иран.

Въпреки това, днес едва ли може да се твърди, че Москва се намира в кой знае колко благоприятна позиция, т.е. че е интегрирана в достатъчно сигурни стратегически съюзи. ОНД се разпада и опитите за противопоставяне на този процес, например чрез сключването на регионални съюзи (като създаденото през 2003 Общо икономическо пространство) нямаха особен успех. В резултат, Русия беше изтласкана в Евразия, където възникнаха нови формати на военно и икономическо сътрудничество – Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

„Тревожният звънец” (ако използваме израза на руският външен министър Сергей Лавров), който Путин удари на конференцията по сигурността в Мюнхен, през 2007, както и кавказкият конфликт, помогнаха за осъзнаването на проблема от НАТО и ЕС. Масираното използване на сила от Москва срещу Грузия бе последният предупредителен сигнал, че НАТО вече няма да може да продължи с досегашната си политика, реализирайки трето поредно разширяване на изток. В противен случай, на пакта ще се наложи да се сблъска с всички последици от формирането на враждебни лагери в Европа и да поеме отговорността за рисковете, възникващи в тази връзка, за целия континент.

Радикалните промени в международните отношения: стремителната раздяла с хегемонията

След краха на СССР и чак до втората война с Ирак, през 2003, САЩ играеха ролята на хегемон в системата на международните отношения. Но, в светлината на неуспехите в Ирак и, особено, в Афганистан, се налага изводът за относителния упадък на Съединените щати, който обаче не се обяснява само с външни причини, а е съвкупна последица от влиянието на редица фактори.

Още по времето на двуполюсния свят се очерта асиметрия между военната мощ и геостратегическата и проекция, от една страна, и икономическите фактори – от друга. Намаляването на американското превъзходство дори в сферата на високите технологии, да не говорим за военната сфера, се забелязваше още през 80-те години. Реалното производство отстъпи под натиска на неимоверно раздутия финансов капитал. Негативните тенденции се прикриваха зад провъзгласените от Вашингтон високи цели, в духа на „необходимата имперска мисия”. Както смятат мнозина, включително и аз, започналата през август 2008 финансова криза окончателно постави под съмнение способността на Вашингтон да продължи да лидира в трансатлантическия съюз.

Съвкупността от всички тези фактори (геополитическата „разтегленост” на американската военна машина, спадът на конкурентоспособността дори в сферата на високите технологии и гигантският държавен дълг) свидетелства за това, че бившата свръхдържава се движи по низходяща крива. Ако кризата действително се трансформира в продължителна депресия, взривоопасният характер на всички, посочени по-горе, кризисни явления, в своята съвкупност, не може да не се отрази и на американската външна политика.

В така очерталата се ситуация нарастват опасенията, че в САЩ ще започне смяна на парадигмата в посока към изолационизма. Бившият външен министър на Германия Йошка Фишер предполага, че в резултат от финансовата криза в света ще настъпят драматични фундаментални промени, като САЩ и Европа ще се окажат в групата на потърпевшите от тях. Той не изключва промяна на американския външнополитически курс, както и, че „зациклянето на европейците върху американската външна политика, което в миналото се подразбираше от самосебе си, все повече ще остава в историята”.

Връщането на Русия на световната сцена и превръщането на развиващите се държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и Южна Америка в нови центрове на влияние, на практика, дава отговор на въпроса за новата архитектура на системата на международните отношения и принципа на формирането и. „Многополюсната система е реалност и от нея неизбежно произтича необходимостта от глобално сътрудничество” – посочва бившият германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер. Ако принципите на формиране на новия многополюсен световен ред останат открити, то, благодарение на глобализационните процеси, на преден план излиза съвършено новият феномен на „задължаващото съседство”, при който интеграционният опит и нормите на Европейския съюз могат да придобият голямо значение и, възможно, да очертаят модела на бъдещето.

Европейският съюз като плах геополитически играч: предизвикателството на „междинна Европа”

Безусловно, Европейският съюз притежава необходимия потенциал за да изиграе важна роля във формирането на бъдещия световен ред. За това способства крахът на двуполюсния свят и трансформационните процеси към многополюсен модел, съпроводени от относителния упадък на американската хегемония. В същото време обаче, вътрешната нееднородност на ЕС, която още повече се усили след разширяването му, на практика, парализиранеговата дейност. Съюзът все по-често се оказва неспособен да постигне консенсус. Бяха необходими цели 12 години например, за разработването на Европейска политика в сферата на сигурността и отбраната (ЕПСО), предвидена още в Договора от Маастрихт от 1991.

Но въпреки всички тези неуспехи, ЕС вече не е Европейската общност от миналото. Той се превърна в геополитически фактор и заяви претенциите си да бъде самостоятелен играч, включително и на територията на т.нар. „междинна Европа”, превърнала се в поле на съперничеството на външни сили. Москва очевидно не е против развитието на тази тенденция. В обратен случай едва ли преди две години председателят на ЕС (тогава това бе Франция и нейният президент Никола Саркози) щеше да съумее толкова бързо и успешно да се справи с посредническата роля в конфликта между Грузия и Русия.

„Междинна Европа” лавира между два полюса – ЕС, от една страна, и Русия – от друга. САЩ действат на заден план. В резултат от това се формира порочен кръг, който не може да бъде разкъсан безконфликтно. Двата силови центрове, разположени по фланговете, действат под влияние на вътрешнополитическите процеси в тези страни, които обаче, изначално и в еднаква степен, се инициират в региона от ЕС и/или Москва. Комбинацията от фактори (вътрешнополитическата нестабилност и съперничеството между външните сили) постоянно застрашава да наруши съществуващото статукво.

По аналогичен начин може да се оцени и ситуацията около Централна Азия. Ако за Москва, ОНД беше и си остава зона на влияние, сигурност и сътрудничество (т.е. активността на външните сили в нея пряко касае руската политика), за ЕС и НАТО „междинна Европа” се превърна в сфера на интересите им сравнително отскоро.

Тъй като вълните на разширяването на НАТО и ЕС на изток достигнаха постсъветското пространство и влязоха в директен сблъсък с руските интереси, а, освен това, провокираха политическо напрежение и конфронтация в държавите от ОНД, двете страни са принудени да разработват стратегии за предотвратяване на конфликтите и общуване една с друга, каквито доскоро или въобще липсваха, или пък бяха завоалирани със стандартната политическа фразеология. Днес обаче е налице достатъчно благоприятна ситуация за да надделее идеята за изграждането на съвместно бъдеще – във връзка с грузинския конфликт, с идването на власт в Украйна на по-умерен лидер и промяната на американската политика към Русия от администрацията на Обама. Ако това не се случи и се запази твърдият курс към конфронтация, „междинна Европа” ще се превърне в зона на т.нар. „заместващи” (локални) конфликти, които помним от времето на студената война.

От това следва, че основната идея, която, собствено казано, е европейския елемент при формирането на международната политика, не е претърпяла сериозна промяна. Отношението на ЕС към Русия си остава въпрос на живот и смърт за Стария континент и, следователно, детерминанта за политиката на сигурност и мир.

Новото разположение на силите изисква нови отговори

През юни 2009, руският президент Медведев утвърди амбициозната „Стратегия за националната сигурност до 2020” (СНС-2020). Тя се основава на разширеното разбиране за сигурността и представлява ядрото на онова, което можем да определим като „мека сила” в подходите на руската външна политика. В тази стратегия и в редица други документи (посланието на руския президент до Федералното събрание от 12 ноември 2009, проектът за нов Договор за европейската сигурност, статията „Напред Русия”), като своеобразна червена нишка, се съдържа призив към държавите от трансатлантическата общност най-сетне да признаят Русия за равноправен партньор в процеса на реформиране на международните институции.

Фактът, че СНС-2020 обхваща десетгодишен период не е случаен: представената от премиера Путин програма за икономическото развитие на страната има същия времеви обхват. Тоест, външната политика и политиката за сигурност на Русия са насочени към решаването на дългосрочните задачи на модернизацията и руската политическа практика се подчинява все повече на примата на вътрешната политика. Не е учудващо, че в СНС-2020, като основни източници на заплаха се посочват незавършеният процес на изграждане на държавните институции, закъсняващата модернизация на икономиката и обществото, липсата на правна култура, вихрещата се корупция, неефективността на държавния апарат, както и инспирираният (включително и отвън) тероризъм.

Президентът Медведев лансира своя концепция за модернизацията, чиято цел е чрез мобилизация на собствените иновационни ресурси да се създаде модерна, материално обезпечена, свободна и способна сама да се защити Русия. С това е свързана и радикалната трансформация на политическия режим. В тази връзка, на външната политика и политиката за сигурност се възлага специална роля. Основната цел е да бъдат установено стабилно сътрудничество с развитите държави от Азия, Европа и Америка. При това, подчертава Медведев, „налагането на принципа за неделимостта на сигурността в евроатлантическото пространство се превръща в императив за нас”. Специално значение се придава на Договора за европейска сигурност. Двете цели са тясно свързани с проекта за модернизация и изискват провеждането на политика, подчинена на „чисто прагматични цели”.

Въпреки това, трабваше да мине година и половина преди инициативата за европейската сигурност да се изпълни с конкретно съдържание. Предложеният текст на договора обаче, не отговаря напълно на обявените критерии. Основната му идея е, да бъдат създадени механизми за сигурност за всички държави от трансатлантическото и евразийското пространство, като те бъдат поставени на договорна основа. Не е ясно обаче, как могат да бъдат съгласувани действията на всички, споменати по-горе, организации, функциониращи в пространството от Брест (Франция) до Владивосток и занимаващи се с отделни аспекти и регионални особености на проблемите на сигурността. Ако бъде създадена обща за всички организация, как ще се решават въпросите за координацията на действията, разграничаването на пълномощията, разпределянето на функциите и сферите на компетентност? В проекта са включени малко конкретни ясно формулирани предложения. Някои от тях имат толкова общ характер, че не само ще породят безкрайни спорове, а и ще блокират вземането на решения. В това се състои и специфичната слабост на документа, тъй като държавите от НАТО например, ще трябва по-скоро да ограничат, отколкото да увеличат очакванията си в сферата на сигурността.

Затова страните от НАТО и ЕС реагираха сдържано. Несъмнено, инициативата на Медведев не е някакъв коварен трик, целящ да раздели Европа и САЩ. Москва не е заинтересована и от усилването на съществуващото напрежение в отношенията между страните от ЕС относно подхода на Съюза към Русия. Всъщност, по своята трудност, целите, които Кремъл си е поставил, напомнят задачата за намиране квадратурата на кръга. Москва възнамерява:

- да участва във вземането на решенията в контекста на формирането на европейското бъдеще, без при това да се отказва от своята самостоятелност;

- да съхрани съществуващото статукво в Европа;

- да изгради безопасно и мирно пространство в зоната, включваща прилежащите и държави, които следва да бъдат леко ограничени в своя суверенитет, т.е. да нямат право да провеждат антируска политика.

Едва ли следва да очакваме, в най-близко бъдеще, нови разяснения от руската страна. Затова, ако НАТО и ЕС са готови за диалог с Москва, те трябва да обявят своите предложения, които, може би, ще се окажат по-близки до реалностите на общата политика за сигурност.

Европейската политика за сигурност при наличието на няколко световни полюса, или при тяхното отсъствие

Би могло да се помисли за следните стъпки към формиране на нова общоевропейска архитектура, които да станат предмет на дискусия.

1. Повишаване значението на Съвета Русия-НАТО или поетапно присъединяване на Русия към пакта, като първоначално тя стане член на политическата организация на НАТО. Ако гарантирането на сигурността в Европа за достатъчно продължителен период е невъзможно без да се отчитат интересите на Русия, следва най-сетне да се действа съобразно тази проста истина. Ръководството на НАТО самокритично признава, че в епохата на „глобализирана нестабилност” алиансът не е в състояние сам да отговори на очертаващите се предизвикателства и в новата му стратегия следва да се отдели по-голямо внимание на разширеното тълкуване на сигурността. В европейския контекст, това е равносилно на предложение за установяване на по-тесни отношения с Русия. Несъмнено, отношенията между Москва и пакта се задвижиха. Това бе потвърдено от генералния секретар на НАТО Расмусен (в речта му на 17 декември 2009, в Московския държавен институт по международни отношения), от руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин и от шефа на Съвета за сигурност Патрушев. Разбира се, не бива да надценяваме тези изявления, но дори ако бъде реализирана само част от плановете за конкретно сътрудничество (организирано като „инициатива отдолу”) ще започне да се формира атмосфера на доверие, което е задължително условие за постигането на споразумения и по институционалните въпроси. С предприемането на последователни стъпки за укрепване на доверието в такива чувствителни сфери, като ПРО, постепенно би могло да нарасне значението на механизмите за консултации, обмен на информация и, накрая, за вземане на решения в рамките на Съвета Русия-НАТО. Предвид запазващото се трансатлантическо измерение на алианса, подобна конструкция предполага висока степен на доверие и презастраховане:

- нивото на гарантиране сигурността на европейските държави няма да се промени;

- САЩ ще останат част от пакта, като партньор и балансьор;

- най-сетне ще се реализира идеята за укрепване европейския „стълб” на НАТО;

- ще бъдат неутрализирани опасенията за доминиращо положение на Русия;

- проблемите на сигурността и конфликтите ще се разглеждат и решават заедно, в рамките на предвидената за целта структура.

Този вариант ще доведе до радикалното смекчаване на ситуацията със сигурността на Европа, като цяло.

Както е известно, вариантът, предвиждащ присъединяването на Русия към политическата организация на НАТО, беше разгледан, наред с другите въпроси, на заседанието на международния дискусиоен клуб „Валдай” в Лондан, през декември 2009. Руските представители в него (Сергей Караганов, Тимофей Бордачов) го намират за „достатъчно привлекателен”.

2. Сключване на договорни споразумения за гарантиране на мира в Европа между ЕС и Русия. Въпреки че руско-европейските отношения се основават на голям брой икономически споразумения и политико-институционални договорености, реализацията на сценария в сферата на политиката за сигурност си остава изключително сложна задача, тъй като в ЕС не достига политическа воля и липсва консенсус по въпроса за практическата реализация на ЕПСО. САЩ ще си останат съществен фактор в общоевропейската конструкция за сигурност, тъй като към тях са ориентирани повечето членки на ЕС, във военно-политическата сфера. Този порочен кръг (съчетанието между пасивно-отбранителното поведение и отказа от полагането на по-сериозни усилия в рамките на общоевропейската и международна активност на ЕС) може да бъде разкъсан само от някакви извънредни събития във Вашингтон. Подобно развитие едва ли ще тласне напред реализация на ЕПСО. По-скоро, сближаването между Москва и Вашингтон ще даде възможност за възраждането на някои елементи на старата двуполюсна система. Във връзка със съществуващите финансови и икономически зависимости, Вашингтон, очевидно, ще бъде принуден да акцентира върху реализацията на стратегията „Азия на първо място”. Към сериозни размисли навеждат и опасенията за евентуална преориентация на американската геополитика към изолационизма. Всички тези събития са потенциално свързани с формирането на многополюсни структури и нова конфигурация на силите в международните отношения. Те оказват въздействие и върху ЕС. Несъмнено, вътрешнополитическата еволюция на Русия към възприемане на западноевропейските норми ще съдейства за приемането и като потенциален партньор. Допълнително средство би могло да стане присъединяването на Русия и другите държави от ОНД към откритото общоевропейско икономическо пространство, чиито регулационни механизми биха съдейсвали за преодоляване на конфликтите. Натрупването на опит от съвместната реализация на подобни задачи би могло също да съдейства за отстраняване на заплахите, изващи от опасната зона, формирала се между ЕС и Русия – т.нар. „междинна Европа”. В този случай става възможен вариантът за постигане на договореност между ЕС и Русия за съвместна мирна политика, която във военен план да се базира на ЕПСО, но (в съответствие с предишната конструкция на съвместяване на функциите) да не разполага със собствен военен контингент, а да използва компонентите на НАТО. Към тях могат да бъдат присъединени и военните контингенти на Еврокорпуса, т.е. на европейските части за бързо реагиране. На оперативно равнище на подготовка и обучение, както и на командно ниво, следва да бъдат създадени механизми за комуникации и обмен на данни (например за аналитична оценка на наличната информация). При възникване на криза, тези военни контингенти, заедно с подразделения на руската армия и ОДКС, следва да бъдат поставени под общо командване и да се ръководят с помощта на механизми (чието изграждане тепърва предстои) за политически консултации и вземане на решения в рамките на новите институции, като при нужда се ангажират в изпълнението на конкретни задачи.

3. Повишаване статута на ОССЕ и/или удължаване действието на Парижката харта. Изглежда парадоксално, но като най-слабо звено на новата архитектура се очертава именно онази институция, която имаше най-голям принос за слагане край на студената война – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Въпреки това, тя не бива да се игнорира напълно. Така, ЕС и Русия биха могли да се споразумеят за осъществяването на съвместна мирна политика, която, в политически план, да се опира на реформираната ОССЕ, чиито статут следва да бъде повишен, като тя получи правото да взема оперативни решения. За изпъляване на задачите по установяване и гарантиране на мира, които ще бъдат ясно дефинирани и не бива да се превръщат в предлог за намеса във вътрешните работи да страните-членки, следва да се създаде орган за подготовка на материали, анализиращи възможните заплахи. Те ще послужат като основа при вземането на решения. В момента, този сценарий изглежда най-малко вероятен, тъй като в миналото ОССЕ активно се използваше като инструмент на едни или други сили и, предвид на това, едва ли разполага с достатъчен авторитет за да действа като форум или гарант на европейския модел, гарантиращ мира и сигурността на континента.

Преди време, известният руски политолог Фьодор Лукянов предупреди, че не бива да има прекалено големи очаквания относно положителната реакция на предлагания от президента Медведев договор: „С изключение на Русия, никой не гледа с ентусиазъм на този план. И ЕС, и САЩ са удовлетворени от съществуващата ситуация. Не бива да очакваме кой знае какъв прогрес в посока на създаване на нова европейска политическа архитектура”.

В съшото време обаче, решението на САЩ да направят известни отстъпки по отношение на ПРО, отслабва този песимизъм. Както изглежда, американската администрация е осъзнала, че следва да се направи нещо повече от простото натискане на бутона за „презареждане”. По принцип, става дума за нова стратегия спрямо Русия. Както и за нова стратегия на САЩ към Европа. „Многостранният” подход на администрацията на Обама свидетелства и за това, че Русия следва много по-мащабно да бъде привлечена към решаването на нерегулираните международни проблеми. В тази връзка, се появява и предмет за преговори. В частност, на една плоскост биха могли да се поставят руската заинтересованост от създаването на общоевропейска система за колективна сигурност и плановете на НАТО за евентуална трета вълна на разширяване.

* Професор по политология в Университета на Грьонинген, Германия

На Симеон Дянков му трябва време – това е голата истина, и никакви фокуси, били те: отстраняване на президента, връщане към миналото, вадене и развяване на изтъркани лозунги няма да помогнат. Защото освен време, на Дянков му трябват и знания, а точно това на човека от Световната банка май му липсва. Засега Дянков е полегнал на тезата, че „битието определя съзнанието”, но това също е несигурно, поне за българина, който е пословично търпелив.

С „Няма да платим” се управлява до време. След това нещата стават взривоопасни и завършват логично: винаги се плаща неплатеното, по един или друг начин. От едната или от другата страна.

Случайно ли Дянков пусна духа от бутилката в някакво треторазредно шоу на медия с национален обхват? Вече започвам да се съмнявам и аз. Много по-лесно беше след шоуто Дянков да влезе в Президентството и да каже: „Не съм казал думите, които ми пришиха, но поднасям извиненията си заради това, че позволих да се създаде впечатление за обидни, неверни недомлъвки”.

Просто и ясно. Дянков не го направи. Защо? Заради съзнанието, че нещата с лъжите за финансова стабилност всеки момент ще излязат наяве? Заради заплахата да се разбере, че бюджетът му не чини и пет пари, заради скрития бюджетен дефицит, който май ще се окаже поне 6 до 8 пъти по-голям? Причини дал Бог, но май Дянков призна някъде, че не е религиозен...

Къде е резервът на НЗОК? Да не би да е отишъл при изчезналия Пенсионен фонд, който го хвана липсата веднага щом Живков си отиде?

В Европа и Америка държавите подпомагат бизнеса, у нас финансовото министерство му е турило възглавницатавърху лицето и е седнало върху нея, докато бизнеса спре да ритка с краченца.

И изведнъж: президентът го било страх да не го свалят! Да не би някой да бърка нещата, защото страх определено има, но това е страхът от неспособността да се овладее кризата. И този страх и безпомощност избива в слаби сценарий на предизвикване на институционална дестабилизация.

На Дянков му е трудно: затова един ден въвежда двойно осигуряване за малкия бизнес, след това го маха, един ден иска 2 процента увеличение на здравните осигуровки, а като преспи се сеща, че може да вдигне и необлагаемия минимум на фирмите. Тогава му светва, че е нагласил държавата на дузпата, тъй като на нея ще се наложи да плаща увеличени здравни осигуровки за държавни служители, пенсионери, полиция, военни, деца и прочие...

Не е лесно – топката да ти е на дузпата и ти да не можеш да я биеш, а само да я съзерцаваш!

Колкото и да се надяваше Дянков, историята с президента съвсем обърка нещата! По Конституция нямаш право да записваш, но по Решение на Конституционния съд – имаш. Още повече, когато иде реч за протоколиране на разговор между държавен глава и министър в президентството.

Партийците от ГЕРБ обявиха, че са нарушени правата на Дянков, тъй като бил записван без негово знание! А когато е натискал червената лампичка – знаел ли е за какво го прави? Останал с впечатление, че натиска копче, за да се чува по-добре в залата!

Абе, Дянков, това да не ти е приказката на Шарл Перо за Червената шапчица – натискаш, за да се чувало по-добре! Глухи ли е имало на разговора с президента? Или залата е била №1 в НДК? Що не идеш да ги разправяш тея на гувернантката в Бояна?

А пишещото момиче на 80 см от теб – то какво е правило? Драскало си е нервно върху листчета може би? Драскало си е без повод! Ами те щяха да го изгонят бе! Как така ще оставят някой да си драска без повод и ще ти слуша резила?

Та да си дойдем на думата: противоконституционно е да се записва без знание на отсрещната страна. Само че отсрещната страна е знаела прекрасно какво се случва, въпреки че отрича...

Другото – това с публикуването на Стенограмата. Ами нали на излизане Дянков каза, че разговорът с президента бил конструктивен? Що да не пуснат един конструктивен разговор в медиите тогава? Къде му е тук лошото?

Защо е тази патаклама? Защо са тези нерви? Не може така, бе!

Заплакал ми Дянков ще пее някога народът, лошо ли ще е? В песен ще го обезсмърти народът, и то приживе!

Няма виновни – има конструктивен разговор, скрит бюджетен дефицит, който вече избива на светло и един бюджет, който ти къса сърцето с неизпълнимостта си.

На Дянков му трябва време – тъкмо започна изпълнението на тезисите на Световната банка за закриване на училища и болници. Населението ще се разреди, селищата ще опустеят обезлюдени и от страна-членка, една сутрин ще се събудим територия в Европейския съюз...

Кеф им американски бази, кеф им хранилища за ядрени отпадъци, кеф им територия, засята с ПРО! И най-много тук-таме някой изостанал гражданин да се появи, оказал се по-упорит от останалите няколко милиона.

Лошо ли е?

На Дянков му трябва време...

Само българският народ има поговорка: „Всяко зло за добро”. След снощното излъчване на „Шоуто на Иван и Андрей” на Нова телевизия, виждам колко е бил прав народният мъдрец.

Тази сутрин всички очаквахме да излезе Списък с имената на оперативно интересни лица, добре облечени бизнесмени, които службите да оповестят дали са били секретни сътрудници или не. Повод за това очакване бе съобщеното в предаването на БНТ „Денят започна” от самия премиер Бойко Борисов, че до обяд в агенциите и другите медии ще бъде изпратен въпросният Списък с имена.

Всъщност в Списъка, който бе пуснат по обяд фигурираха имената на двама починали /Поли Пантев и Иво Карамански/, един постоянно пребиваващ в чужбина /Младен Михалев – Маджо/, двамата подсъдими за планиране на убийство братя Маринови, и още двама подсъдими, с други обвинения – така наречените братя Галеви.

Очакваната сензация с новини от спецслужбите – не се състоя.

Затова пък към обяд дойде друг скандал: между президента Георги Първанов и министъра на финансите – Симеон Дянков. В дъното на скандала бе явяването на Симеон Дянков в „Шоуто на Иван и Андрей”, в което Дянков подхвърли многозначително, че президентът е милиардер с имоти в чужбина!

От Прессекретариата на държавния глава бе пуснато следното съобщение:

Казаното от Дянков в шоуто бе следното:

По време на шоуто Дянков си позволи да коментира и бившия социален министър Емилия Масларова, като каза, че тя трябва да "влезе в затвора" и "заслужава дълга присъда".

Пресцентърът на Министерство на финансите отговори незабавно, защото хората на Дянков се усетиха, че този път нещата са сериозни:

Не знам дали хората на Дянков сериозно смятат, че президентът е непълнолетен и може някой да го подвежда!

Дай му на един човек всичко, за да го видиш колко струва казва народът. Така се получи и със „световно известния учен” и неповторим „финансист”, с име в известни само на него класации – Симеон Дянков.

То не бе изпразване на банковата сметка на държавния глава, то не бяха обиди, че позициите от екипа на президента за начина на ръководство на финансите били глупост, то не бяха  обиди към лекари, пациенти, магистрати, учени – снощи камъчето обърна колата.

Няма незаменими хора, няма и как някой да си позволява непрекъснато дебелашки изявления и това да се отминава непрекъснато с мълчание.

Веднъж стомничка за вода, втори път стомничка за вода – трети път...ни стомничка, ни никой! Няма как някой сутрин, обед и вечер да настъпва мотиката и да остава невредим!

От това как ще отсъди министър-председателят Бойко Борисов поредния гаф на своя министър зависи и как ще върви кабинетът оттук-нататък.

В момента бюджетният дефицит е половин милиард лева. Не са платени за пореден път парите на лекари и болници. Не са платени и парите, които държавата дължи на фирми от миналата година. Не дойдоха и очакваните 500 милиона приходи от митниците...

Крайно време е гражданството да научи кой е премиер в държавата: Бойко Борисов или Симеон Дянков. Крайно време е Дянков да спре да го играе освен финансов министър и Трайчо Трайков, Цветан Цветанов, Световната банка, Сергей Игнатов, Главния прокурор, Председател на Върховния касационен съд, Божидар Нанев и премиера Борисов.

Крайно време е всеки да си поеме собствената си роля, без да го притесняват изявленията, обидите и лактите на Дянков.

Силно разредената армия на Мартин Димитров /Еванджелиста-кръстен така заради принадлежността му към Евангелистката църква-бел. Л. М./обяви недвусмислено, че неговите хора няма да пречат на правителството да си управлява, тъй като не искали президентът да поеме властта!

Тъпо, несъстоятелно, смехотворно...

Вървейки в тази посока, сините на Димитров декларираха, че искат да се спре с повишаването на цените!

Нищо конкретно не предлагат хората на Димитров стана ясно от редовната пресконференция. Лидерите на сините обявиха, че трябва да се спре със скандалите в държавата, но в същото време не коментираха кой и защо създава скандали. Тази позиция на СДС напомня твърде много на официалната позиция на управляващите от ГЕРБ, които искат спокойствие, въпреки че непрекъснато създават скандали.

Партийният син призив за спокойствие в държавата пренебрегна нечувания начин на налагане на цензура в медиите: с взрив, нападки и заплахи за уволнения.

За Мартин Димитров последните изяви на Волен Сидеров от “Атака” явно са в рамките на нормалното – а фактът, че Сидеров поиска санкции за директора на Българското национално радио и водещата на “Неделя 150” Лили Маринкова изобщо не бе споменат или коментиран на пресконференцията на сините.

900 000 лева е дала държавата за обезщетения при произвол от органите на реда – изнесе Хелзинкският комитет. Темата не бе коментирана от Димитров.

СДС не коментира и позорния факт, че Европейският парламент ще обсъди във вторник, на 15 февруари скандала със записите на телефонни разговори на шефа на митниците Ваньо Танов.

Очаква се представител на Европейската комисия да отговори на въпроси на евродепутати как комисията оценява настоящата ситуация в България и дали прекомерната употреба на специални разузнавателни средства не нарушава човешките права.

Изявлението е в отговор на двата въпроса към Комисията с искане за устен отговор, които бяха внесени от името на АЛДЕ и С&Д, подписани и от евродепутати на НДСВ и БСП, уточнява на 15 февруари сайтът Медияпул.

Ако инициаторите съберат мнозинство, след дебата може да се вземе решение за изслушване на отговорните институции в България.

Явно за СДС тези тип поведение на властта е в рамките на нормалното.

Според евродепутатите Илияна Йотова, Ивайло Калфин и Кристиан Вигенин,  броят на подслушванията у нас през 2010 г. се е увеличил до два пъти в сравнение с 2009 г. Едва два процента от тези записи са използвани като доказателство пред съда, посочват те, докато останалите се съхраняват по-дълго от законно разрешения срок и се използват за политически цели.

Евродепутатите ни са задали въпрос - дали ЕК възнамерява да изиска цялата необходима информация за дейността по осъществените от българското правителство подслушвания, за да провери законността им и съобразяването им с националното законодателство и законодателството на ЕС.

Другото, което направи впечатление по време на редовната пресконференция на СДС бе, че Мартин Димитров е икономист, но той не коментира тревожния факт, че се закрива достъпът до фирмени дела.

Димитров не коментира и законодателното недоглеждане на мнозинството на ГЕРБ в парламента, което постави в критична ситуация немалка част от българските граждани с “нововъведението”, че фирми и граждани остават без съдебна защита заради изпусната дума.

За СДС и лидера й Мартин Димитров не заслужава коментар и факта, че до 2013 година се замразяват пенсии и заплати!

Че инвестициите драстично намаляват, че държавата се тресе от фалити и безконтролно увеличение на безработицата, а в същото време контрабандата по границите ни се е увеличила в пъти.

За българските жени бе приета възраст, до която могат да зачеват ин витро.

За СДС, образно казано - още в зачеването си са били елиминирани от програмите ин витро за политическо присъствие.

Ако обърнем поглед към СДС, която партийка се приема за опозиция нещата от гледна точка на медицинета са много по-сложни.

След успешната вазектомия*, която направи на коалиция СДС в лятото на 1996 година Иван Костов, сините се разроиха хаотично на нетърпими отломки, които никога няма да са в състояние да се обединят или коалират.

Симптоматично, след вазектомията СДС демонстрира и импотентност** към политическите процеси в страната, което се отрази на чувствителността на сините към социални, икономически, финансови проблеми и кризи в страната в продължение на последните 10 години.

И за да се колебаеш – трябва да се решиш на това- твърди Станислав Лец. Налице са непрекъснати колебания, които СДС преобръща в никому ненужни решения за оставане в парламента и мандата на режима на ГЕРБ.

“Смелостта” ходи по сините, а техния ход е на място. Важното е да продължат да духат в собствените си платна.

Това ли ще е храната, работата и сносния живот на мнозинството от българите?

------------------------------------

* Вазектомия – мъжка стерилизация с оглед предпазване от способност да се стига до нежелано зачеване

** Импотентност – мъжка полова немощ.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

На 10 май 2010, испанският външен министър Мигел Анхел Моратинос, чиято страна е председател на ЕС, гордо обяви, че битката за еврото срещу международните спекуланти е приключила успешно. Според него, утвърденият няколко часа преди това европейски антикризисен план, включващ създаването на най-големия в световната история стабилизационен механизъм, на стойност 750 млрд. евро, е „изключително позитивна стъпка”.

Мнозина обаче си задават въпроса, дали действително ситуацията е чак толкова добра? За да му отговорим, следва първо да анализираме корените на бюджетната криза в държавите от еврозоната и предприетите от ЕС мерки за преодоляването и.

Както е известно, бюджетната криза в еврозоната беше пряка последица от световната финансова криза от 2008 и стъпките, предприети от европейските държави за излизане от нея, през 2008-2009. Що се отнася до глобалната криза от 2008, тя бе провокирана от натрупването на критична маса от „лоши кредити”, т.е. кредити с високо ниво на риска и практически нулеви шансове за погасяването им. Крахът започна в САЩ след фалита на финансовата група Lehman Brothers. Последвалият „ефект на доминото” в световен мащаб показа обаче, че останалите лидери в световния банков сектор бяха в почти същата ситуация. Тоест, станахме свидетели на спукването на гигантски кредитен балон. Ако използваме научна терминология, последният може да се опише така: когато в обществото се натрупва критична задлъжнялост по кредитите, нормалният цикъл „доходи – покупки” може да бъде заменен от кризисния „приходи – покриване на дълговете”. Но, погасяването на кредитите, натрупани през „ситите” години, осезаемо намалява потребителското търсене. При това то вече не може да се поддържа с нови кредити, защото длъжниците са прекалено задлъжнели, или лихвеният процент който им е по силите, е прекалено нисък за да се компенсира риска от неплащане.

Когато фалираха Lehman Brothers, загубиха стойността си и всичките им ценни книжа, които бяха част от капиталите на други водещи американски и световни банки. И тъй като въпросните банки действаха по същата рискована схема, по която и Lehman Brothers, този тласък се оказа достатъчен за краха им, което пък повлече към дъното и други финансови структури из целия свят. Тоест, получи се „ефект на доминото”. Той е възможен само, когато доверието на пазарите към банките се окаже силно подкопано. Ако, „трейдърите” престанат да се доверяват на банките, те гледат спешно да се избавят от ценните им книжа, които, без значение от точния им вид, на практика, винаги представляват свободно продавани на пазара дългови задължения. При подобно развитие, на фондовите борси започва тотална разпродажба на ценни книжа, принадлежащи на проблемните банки,

Банка "Леман Брадърс" /Lehman Brothers/

която естествено води до тотален спад в котировките им. В такава ситуация могат да оцелеят самостоятелно единствено най-стабилните финансови институции и то невинаги.

На теория, от ситуацията има два изхода – частичен или пълен фалит на повечето световни финансови структури, или поддържането им на повърхността с помощта на външна подкрепа, каквато, поради глобалния характер на кризата, можеха да окажат, на нетърговска основа, само държавите.

И двете възможности имат своите положителни и отрицателни моменти. Така, масовите фалити биха разтърсили изключително силно цялата световна финансова система. Над милиард вложители на банките и акционери щяха да загубят значителна част от капиталите си. Последиците от кризата за световната икономика, която внезапно би се оказала лишена от източници на инвестиции, също щяха да са изключително тежки – масово съкращаване на работни места, намаляване на социалните помощи, рязък спад в покупателната способност на населението – всичко това би могло да провокира социален взрив и вероятно би изкарало милиони хора на улицата с искане да бъдат наказани отговорните за този катаклизъм. Подобен апокалиптичен сценарий обаче, би могъл да има и положителна страна – всички щяха да пострадат от кризата, но пък щеше да бъде ликвидирана (чрез фалитите и опрощаването на невъзвратимите кредити) празната кредитна маса, коeто би позволило ново начало за икономиката след края на кризата. Освен това, катаклизмът би се превърнал в основния аргумент за радикалното реформиране на всички механизми на глобалната финансова система. Което би означавало своеобразна финансова революция.

Алтернативният път можем да определим като еволюционен. Основната му идея е да се поддържат на повърхността онези финансови структури, които все още могат да бъдат спасени, да се избегнат големите сътресения и катаклизми, като паралелно с това, финансовата система бъде „закърпена и гримирана”.

PIGS или сбърканият план за борба с кризата

Като цяло, екшън-планът, към който се ориентира Европа през 2008, беше по-близо до еволюционния подход. С цел да спрат ефекта на доминото, държавите от ЕС и еврозоната решиха да укрепят доверието на пазарите към своите банки. Как? Като им дадат все същите дългови разписки, само че този път от свое име. Тоест, предоставяйки им държавни финансови гаранции. Общият обем на последните надхвърли един трилион евро. Разбира се, не се наложи всички те да се трансформират в реални кредити за банките, но няколкостотин милиарда евро бяха похарчени в Европа за изкупуването на ценни книжа на банките с цел частичната им национализация, за предоставяне на преки държавни кредити и за други финансови мерки. Тоест, на практика, беше направен опит за потушаване на кризата с отпускането на нови кредити.

При това, самият кредитен балон беше ликвидиран само частично, за сметка на преструктурирането и частичните фалити на отделни структури, но по-голямата му част просто беше прехвърлена от частния финансов сектор в държавния.

Големите играчи от еврозоната, като Франция, Германия или държавите от Бенелюкс, съумяха да „амортизират” тази нова бюджетна тежест, като при това го направиха не само опирайки се на собствената си реална икономика, но и чрез преориентацията на по-второстепенните бюджетни програми към тези нужди на фондовете. За съжаление, при „южните” държави от ЕС, за които винаги е бил характерен по-големия популизъм и по-слабата бюджетна дисциплина, в сравнение със северните им съседи, това не се получи. Слабото звено на еврозоната се оказаха Гърция, Испания, Португалия и Италия. Отношението на тези страни към административните и бюджетни традиции най-добре се характеризира с унизителната абревиатура, която измислиха за тях англоезичните медии – PIGS (Portugal, Italy, Greece, Spain), т.е. „свинете”. Опитвайки се да избегнат непопулярните социални мерки, като съкращаването на държавната администрация, замразяването на заплатите и социалните помощи, правителствата на тези държави допуснаха значителен преразход на бюджетни средства. Така, по данни на Европейската комисия, през 2009 обемът на бюджетните им дефицити е достигнал 13,6%  в Гърция, 11,2% - в Испания, 8% - в Португалия и 5,3% - в Италия.

Тук ще припомня, че основополагащият документ на ЕС и еврозоната изисква дефицитът в държавния бюджет да не надхвърля 3% от БВП. През 2009, това изискване беше нарушено от 20 (от общо 27) членки на ЕС и 13 (от общо 16) членки на еврозоната. Не за всички тях обаче, последиците се оказаха толкова катастрофални, както за страните от PIGS, които не съумяха да балансират прекалено големия си бюджетен дефицит със стабилност в реалния сектор или с ясни правителствени програми, които да разяснят на пазарите с какви средства и методи управляващите възнамеряват да върнат финансовата ситуация в нормално русло и да възстановят приемливите показатели на бюджетния дефицит. Защото, какво на практика представлява бюджетният дефицит? Това са пари, които не достигат за разходите на държавата и се налага да се заемат на финансовите пазари. И тъкмо тук кредитният кръг отново се затвори. Давайки с едната ръка гаранции на банките и другите финансови структури, правителствата бяха принудени с другата ръка да вземат заеми от тях.

Всъщност, бюджетната криза в еврозоната е все същата криза на доверието, само че този път доверие загубиха не отделни финансови структури, а правителствата. Спадът на доверието на финансовите пазари към тях се изрази в намаляване на кредитните им рейтинги, което пък доведе до ръст на лихвените проценти, срещу които пазарите са склонни да отпускат заеми на въпросните държави. На върха на тази криза, от началото на 2010 насам, се оказа южната ни съседка Гърция. Като в края на април ситуацията стана драматична, тъй като се изясни, че без наличието на външна нетърговска подкрепа, страната е обречена на дефолт.

Затова в началото на май, първоначално на срещата на ЕС, а след това и на извънредната среща на държавите от еврозоната, беше решено да се реализира тригодишна стабилизационна програма за Гърция, с участието на 15-те останали членки на еврозоната и Международния валутен фонд. Общият обем на този механизъм е 110 млрд. евро. От тях, 30 млрд. следва да предостави МВФ, а останалите 80 млрд. европейските държави, под формата на междудържавни заеми с много по-нисък от пазарния лихвен процент. Всички тези средства Гърция може да получи само срещу осъществяването на изключително сурова програма за бюджетни икономии. Или, както достатъчно ясно се изрази германският канцлер Ангела Меркел: „Задачата ни не е да изхранваме Гърция, а да и помогнем да стабилизира ситуацията и да си върне способността сама да се изхранва”.

Тази програма изглежда много добре обмислена и качествена. Само че Европа закъсня с приемането и най-малкото с три месеца. Повечето специалисти смятат, че ако подобно решение беше взето още в началото на февруари, по време на първата извънредна среща на ЕС за кризата в Гърция, еврото още тогава би си върнало доверието на инвеститорите и развитието на кризата щеше да бъде спряно.

Но на 7 май, когато в Брюксел се проведе извънредната среща на държавите от еврозоната, ситуацията вече беше принципно различна. „Вече не става дума за Гърция. Изправени сме пред системна криза на еврозоната, на която следва да се отговори незабавно – заяви след приключването на срещата френският президент Саркози, според който – Всички европейски институции, Съветът на ЕС, Еврокомисията и Европейската централна банка се обединиха за да отразят атаката срещу еврото. Всъщност, това е всеобща мобилизация, защото еврозоната олицетворява обединена Европа и няма да позволим на спекулантите да разрушат онова, което бе градено в продължение на десетилетия”.

На срещата в Брюксел действително бяха взети безпрецедентни решения – за първи път в 11-годишната и история беше обявено за създаването на постоянно действащ стабилизационен механизъм в еврозоната, позволяващ да се оказва оперативно съдействие на държавите от общността, изпитващи бюджетни финансови проблеми.

Освен това Европейската централна банка обяви готовност да предприеме незабавни монетарни мерки за потискане на кризисните тенденции.

Държавите от еврозоната се задължиха да спазват още по-стриктно Пакта за стабилност и растеж, който ограничава бюджетния им дефицит до 3% от БВП, а държавния дълг – до 60% от БВП. Накрая, в заключителното комюнике на срещата бе обявено за усилването на „регулацията и контрола на финансовите пазари”. Освен това, за пореден път беше подчертана необходимостта от укрепване на финансовата дисциплина в еврозоната и ЕС, като цяло.

Формирането на „икономическо правителство” на ЕС

Освен приетите на 7 май решения, самият факт на провеждането на трета, от началото на 2010, кризисна среща на страните от еврозоната, беше важен сигнал за усилване на ролята им вътре в ЕС. Фактически, става дума за постепенното институционализиране на нов европейски орган, който условно бихме могли да наречем „икономическо правителство на ЕС”, в което влизат лидерите на 16-те страни от еврозоната и начело но което е президентът на Европейския съвет Херман ван Ромпой. До този момент, основополагащите споразумения за ЕС не предполагат свикването на срещи на високо равнище на еврозоната. Има само Европейски съвет, който е главния орган за вземане на решенията в ЕС и, в който участват лидерите на 27-те членки на общността, докато еврозоната се управлява от т.нар. Еврогрупа, т.е. от съвета на финансовите министри на държавите, влизащи в нея. Защото, в условията на финансовата криза стана ясно, че финансовите министри просто не разполагат с пълномощия за да вземат решения за изразходване на суми от порядъка на стотици милиарди евро.

Междувременно, утвърденият на 7 май план за действия получи конкретно съдържание два дни по-късно, след срещата на финансовите министри на 27-те членки на ЕС. Мащабите на взетите там решения смаяха не само експертите, но и пазарите.

В отговор на кризата на еврото, 16-те държави от еврозоната, използващи единната европейска валута, обявиха за създаването на най-мащабния в световната история стабилизационен механизъм, чиито обем достига 750 млрд. евро. Засега той има временен характер – до края на 2012. Именно дотогава, съгласно националните стабилизационни програми, страните от еврозоната следва изцяло да се върнат към постановките и ограниченията на Пакта за стабилност и растеж.

Важно е да сме наясно, че стабилизационният механизъм не представлява фонд, по чиито сметки вече е внесена готовата да бъде използвана сума от 750 млрд. евро – това е сумарният обем на финансовите гаранции, с чиято помощ, при нужда, ще бъдат привличани кредитите.

Схемата му на действие доста наподобява функционирането на програмата за подпомагане на Гърция, но тук, освен държавите от еврозоната и МВФ, е ангажирана и Европейската комисия. Именно тя, притежавайки най-високия кредитен рейтинг ААА, следва да осигури до 60 млрд. евро. До 440 млрд. евро трябва да предоставят останалите 15 държави от еврозоната (Гърция, естествено, не се брои). Това представлява общо 500 млрд. евро. На свой ред, МВФ пое ангажимента, при необходимост, да осигури още 250 млрд. евро.

И така, 750 млрд. евро са максималния обем на гаранциите за цялата еврозона, до края на 2012. Този пакет не включва програмата за подпомагане на Гърция, на стойност 110 млрд. евро, която представлява отделен пакет, чиято активация вече бе одобрена, като гърците получиха първия транш още през май.

Най-важният елемент на европейския механизъм е съгласието на всички държави от общността, че предоставянето на финансова помощ в неговите рамки е възможно само следвайки конкретна програма за оздравяване на финансовия сектор, съкращаване на разходите и повишаване на приходите на държавните бюджети.

Специфична роля за преодоляване на кризата около еврото изигра и Европейската централна банка (ЕЦБ), която, в съответствие със споразумението от срещата на финансовите министри на 9 май,  обяви решението си да предприеме директни интервенции на облигационните пазари. ЕЦБ започна да купува суверенни и частни облигации, с цел да премахне опасността от криза на дълговите задължения в еврозоната. Според ръководството и, банката се стреми „да намали напрежението в някои пазарни сегменти, пречещи на механизмите на монетарната политика, а това означава и на ефективното и провеждане”.

Освен това, ЕЦБ отново въведе в действие механизмите, които използва за поддържане на ликвидността по време на кредитната криза от 2008. В тази връзка, тя пак предложи на банките неограничен достъп до наличните си средства за срок от 3 до 6 месеца, като първите подобни операции бяха проведени в края на май.

В същото време продължава да съществува проблемът, породен от усилващите се подозрения на Еврокомисията и европейските правителства за обективността на оценките, давани от независимите рейтингови агенции. Така, според френския президент Саркози (а така мислят и немалко други лидери на държави от континентална Европа), „техните неочаквани и невинаги разбираеми решения само наливат масло в огъня на кризата, генерирайки нестабилност”. В тази връзка, Европейската комисия (ЕК) вече разглежда възможностите за усилване контрола над рейтинговите агенции, както и за създаването на собствена европейска рейтингова агенция. Засега обаче не е съвсем ясно, до какво ще доведе това.

Затова пък Еврокомисията вече направи сензационно звучащо предложение за възможните начини за осъществяване на решенията от срещата на държавите от еврозоната за укрепване на финансовата дисциплина. Тя предложи да оценява проектите за национални бюджети на страните от еврозоната, още при съставянето им.

На 12 май, Комисията лансира революционен проект за реформа на системата за финансов контрол в еврозоната, насочен към по-строга финансова дисциплина. Той предоставя на ЕК редица нови пълномощия, като създава допълнителни възможности за контрол върху националните правителства на 16-те държави от еврозоната, както и за втвърдяване на мерките по спазването на основополагащия финансов документ на ЕС – Пакта за стабилност и растеж. В частност, Еврокомисията предлага получаваните от страните-членки средства от фондовете на ЕС да се обвържат със спазването на Пакта. „Без санкции няма дисциплини” – отбеляза в тази връзка и Барозу.

Що се отнася до начина, по който ЕС следва да реагира на кризите, Комисията предлага временният тригодишен механизъм с обем от 750 млрд. евро да се трансформира в постоянно действаща система. Това беше потвърдено и на срещата на финансовите министри на ЕС на 10 юни в Люксембург.

Най-необичайната мярка в този план е предложението държавните бюджети на страните от еврозоната да бъдат предварително съгласувани в Брюксел. Както поясни в тази връзка Барозу, Европейската комисия възнамерява да „оценява основните вектори на бюджетите в общоевропейския контекст”. Тоест, засега ЕК се готви да поеме само консултативна роля в обсъждането на националните бюджети на държавите от еврозоната, като въведе тази практика още през 2011.

„Разбира се, последната дума при утвърждаването на бюджетите ще продължат да имат националните парламенти – подчерта Барозу – но, утвърждавайки бюджета, парламентът следва да вземе предвид анализа на ситуацията в общоевропейски контекст”. Според него: „Трябва да сме наясно, че в рамките на единния валутен съюз, бюджетът на Гърция не е само нейна вътрешна работа, също както и този на Франция например. Защото той касае стабилността и взаимната обвързаност на европейската финансова система”.

Пак тогава (т.е. на 12 май) ЕК направи още едно сензационно заявление, подкрепяйки присъединяването към еврозоната (през 2011) на Естония, която „покрива всички критерии за това”. Така, Комисията опроверга мнението на мнозина експерти, че кризата ще забави разширяването на еврозоната. Впрочем, това решение е съвсем логично. Естонската финансова система е доста по-стабилна от тази на редица членки на еврозоната, а и малкият и БВП няма да окаже сериозно влияние върху Общността. От друга страна, приемането и е знак, че еврозоната е жизнеспособна и европейските държави продължават да се стремят да влязат в нея, а не да я напуснат.

Някои изводи

Като цяло, анализирайки ситуацията около вече приетите и разработвани в държавите от еврозоната мерки, можем да направим няколко основни извода. На първо място, всички без изключение страни от еврозоната напълно осъзнават заплахата от бюджетна криза и демонстрират готовност и заинтересованост да се борят за запазването на общата европейска валута.

Разпадането на еврозоната, също както и напускането и от някои държави (или пък тяхното изключване) няма как да стане. В същото време (което се потвърждава от последните събития) по-нататъшното отслабване на еврото е напълно възможно и Европа ще трябва да положи сериозни допълнителни усилия за да пречупи тази тенденция.

На второ място, визията на европейските държави за ситуацията в еврозоната вече е по-прагматична. Те престанаха да се смятат за елитен клуб, чиито участници притежават изключителна финансова стабилност, което повлия негативно и върху европейските антикризисна стратегии от 2008. Днес, на тази основа, държавите от еврозоната са готови да създадат предпазни финансови механизми и да прокарат редица практически мерки, позволяващи не само на думи (както беше през последните десетина години), но и на практика да се гарантира спазването на Пакта за стабилност и растеж. За всички вече са очевидни възможните последици от пренебрегването на този документ, за чието приемане навремето (т.е. при формирането на еврозоната) най-много настояваше Германия. В дългосрочна перспектива, това ще укрепи общата европейска валута.

Третият извод обаче, не е особено оптимистичен. Антикризисната програма за подпомагане на Гърция, както и стабилизационният механизъм на ЕС, в самата си основа, предполагат една и съща стратегия – потискане на кредитната криза с помощта на нови заеми. Това вече беше изпробвано през 2008-2009 и провокира втората вълна на финансовата криза, прехвърляйки бремето на „лошите креди” от банките към държавните бюджети. Ефективността на сегашните механизми ще зависи от два основни фактора:  доколко ефективни ще се окажат съпровождащите ги национални оздравителни програми и доколко обмислени ще бъдат дългосрочните мерки за поддържане на бюджетната дисциплина в ЕС.

Основният извод, произтичащ от анализа на резултатите от кризата през 2008-2010 обаче е свързан с необходимостта от дълбоки реформи не само на световната финансова система, а и на глобалната икономика. Тази идея беше доста популярна в началото на кризата и се дискутираше на срещите на Г-20, но след като премина върховата точка на кризата, интересът към нея спадна, още повече, че никой не можа да предложи действени мерки за подобно реформиране. Междувременно, търсенето на пътища и механизми за трансформиране на световната финансова система е крайно необходимо и то несъмнено следва да се осъществява на глобално равнище. Според повечето европейски експерти, кризите в съвременния глобален икономически модел, основан на стимулирането на потреблението, могат да се смятат за „предварително програмирани”.

Периодите на подем и просперитет водят до повишаване на доходите и търсенето, както и към ръст на доверието във финансовите институции. Увеличеното търсене пък постепенно води към свръхпроизводство и тогава се налага търсенето да се поддържа с помощта на все по-рисковани кредитни програми, тъй като ръстът на реалните доходи не гарантира достатъчно за икономическия ръст потребление. С течение на времето се създава критична маса от лоши кредити, която води до взрив на „кредитния балон”. А с глобализацията на икономиката и разширяването на обема и, нарастват и мащабите на кризите. Между другото, именно заради глобалния им характер, мащабите на кризата от 2008-2010 вече надминаха тези на американската Голяма депресия от 30-те години на миналия век, превръщайки се в безпрецедентни в човешката история. Затова, според мнозина експерти, основният въпрос днес е, дали световният икономически модел следва да се реформира „отгоре”, или да чакаме, кога той ще бъде взривен „отвътре”?

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/948-obetovanata-zemq-na-miusiulmanskite-bratq#_ftnref1

През 70-те години на миналият век, членовете на „Мюсюлманските братя” и техните симпатизанти насочват вниманието си към Европа, като постепенно изграждат в западната и половина широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации. Провалили се в опитите да завземат властта в Египет, „братята”, превръщат Стария континент в свой основен приоритет. В резултат на това и благодарение финансирането от богатите на петрол държави от Персийският залив, днес членовете на Братството ръководят добре организирана, централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни. Ролята на принадлежащите към нея европейски мюсюлмански организации може да се определи като двойнствена:

„Те се представят за модерни и съвременни, дори и да продължават да изповядват радикалната идеология на Братството и да поддържат връзки с терористите. Умерената им реторика и доброто владеене на немски, холандски и френски език отваря за тях вратите на европейските правителства и медии… Но, когато говорят на арабски или турски пред последователите си, хвърлят маските и прегръщат радикализма. И макар че по телевизията призовават за междурелигиозен диалог и интеграция, в джамиите им се проповядва омраза, а на богомолците непрекъснато се говори за злините на западното общество”[1].

Европа като част от „Дома на Исляма”

1989 се оказва повратен момент за „Мюсюлманските братя”, тъй като пред тях се разкрива възможността да запълнят идеологическата празнина, възникнала след рухването на комунизма. Друга фундаментална промяна е, че привържениците на движението престават да разглеждат Европа като част от Дар ал-Куфр (т.е. „Дома на неверниците”) и на практика я включват в Дар ал-Ислам (т.е. Дома на исляма), приемайки, че „шариатът трябва да се прилага от мюсюлманите, установили се на европейска територия, тъй като и Европа е част от земята на исляма”[2]. Тази теологическа рамка е от ключово значение за да разберем, как „Мюсюлманските братя” се вписват в рамките на ислямският спектър днес. Както е известно, в традиционната ислямска политическа доктрина, светът се разделя на две сфери – Дар ал-Ислам, т.е. земите управлявани от мюсюлманските правителства и Дар ал-Куфр, т.е. територии, администрирани от неверници (немюсюлмански правителства). За най-стриктните привърженици на салафитския ислям, Европа принадлежи към втората сфера. За тези, които френският изследовател Жил Кепел нарича „набожните” и свързва с мирната версия на исляма, Европа е Дар ал-Сул (т.е. Дом на примирието) – земя, където младите мюсюлмани трябва да се откажат от войнствения джихад и да съжителстват съвместно с друговерците, като същевременно продължават да се придържат към строгите религиозни доктрини. Друго измерение на Дал ал-Куфр обаче е известно като Дар ал-Харб, т.е. Дом на войната. Тази рамка се използва от привържениците на войнственият джихад, чиято цел е да разширят границите на Дар ал-Ислам и да се създаде универсална ислямска умма (общност, държава)[3].

Мястото на „Мюсюлманските братя” в тази картина е специфично, като организацията привлича предимно консервативно настроени мюсюлмани, които интегрира към своите принципи, но без да ги асимилира. Членовете на Братството се стремят да организират мюсюлманите в активни общности и институции, като същевременно се насърчават образователните и социални услуги[4]. „Братята” търсят сътрудничеството на приемащата страна и насърчават дискусиите и преговорите с общинските организации относно правото на застъпничество по такива важни въпроси като носенето на забрадка, или консултациите по етнически проблеми. В дългосрочен план, организацията цели признаването и интегрирането си в европейското политическо пространство, чрез институции и лидери, които са добре познати и, общо взето, приети в европейските среди, въпреки че често ги свързват с насърчаване на екстремизма на местно и глобално равнище.

Днес идеологически лидер на движението е теологът шейх Юсуф ал-Кардауи. Роденият в Египет духовник, който живее в Доха (Катар), води седмично предаване на религиозна тематика,  излъчвано по катарската телевизия „Ал Джазира”. Там той се изявява като умерен и модерен теоретик на исляма. Издирван по обвинения в тероризъм в родният си Египет[5], Кардауи се рекламира от „Ал Джазира” като „почитан в голяма част от мюсюлманският свят заради интелекта си и способността да адаптира основните принципи на исляма към реалностите на съвременнния свят”[6].

Кардауи ръководи организацията „Европейски съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), който е важен и много ефективен инструмент на „Мюсюлманските братя”, достъпен във виртуалното пространство чрез електронната си страница www.islamonline.net. През 2003, Кардауи създава „Световен съвет за мюсюлмански духовници”, със седалище в Дъблин. Ежегодните му заседания се провеждат из цяла Европа, като на тях се обсъждат и публикуват напътствията на исляма (фетви), особено такива, касаещи живота на мюсюлманите в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Като духовен лидер на тези организации, той подкрепя основния принцип на „Мюсюлманските братя”, че всички мюсюлмани следва да се дистанцират от либералната демокрация, практикувана на запад, като в същото време максимално се възползват от нейните привилегии и предимства[7]. Макар че пред немюсюлманите използва умерена риторика, поведението му е съвършено различно, когато проповядва пред арабскоговоряща аудитория. През 2002, в предаването си, излъчвано от „Ал Джазира”, Кардауи заяви: „Вече завладяхме Константинопол, сега остава да се изпълни втората част от пророчеството – завладяването на Ромийа (Рим). То ще означава, че ислямът ще се завърне в Европа. В едно от предишните предавания посочих, че това няма да е завладяване със сила, а с проповеди и идеология. Европа ще осъзнае, че страда от материалистичната култура и ще потърси алтернатива… Ислямът ще се завърне в Европа и европейците ще приемат исляма. След това те самите ще започнат да разпространяват исляма по света, дори по-ревностно от нас – старите мюсюлмани. Това е във възможностите на Аллах”[8].

По отношение на тероризма, Кардауи изказва различни и взаимно противоречащи си мнения. Така, той осъди разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк и атентата в мадридското метро, като актове на терор[9], но напълно подкрепя тероризма срещу Израел и израелските граждани, които смята за „законно обосновани”. От теологична гледна точка, разглежданите обекти са част от Дар ал-Куфр, което предопределя и крайното им елиминиране. Тоест, те подлежат на религиозно прочистване, тъй като, по презумция, цялото израелско общество се състои от противникови бойци, защото всички израелци - мъже и жени, са „обучени да убиват палестинци”.

Подобно на други лидери на „Мюсюлманските братя”, Кардауи осъжда джихадизма и организации като „Ал Кайда”. Позицията му обаче е диаметрално противоположна, когато става въпрос за дейността на „Хамас” – инструментът на „братята” на палестинска територия. Дейността на „Хамас” се легитимира с религиозните постановления (фетвите), които Кардауи издава, и които оправдават извършването на самоубийствени атентати срещу цивилни граждани. Това ясно илюстрира двойнствената риторика и позиция, която теологът заема, в зависимост от засегнатите страни.

Подобен подход Кардауи използва и когато става въпрос за западни понятия като демокрация, свобода на словото и вероизповеданията, правата на жените, хомосексуалистите и антисемитизма. Те могат да бъдат разбрани само, ако първо се пречупят през призмата на изповядвания от Братството ислям. Когато обаче говори пред европейските медии, тези несъответствия и противоречия се прикриват с използването на лексика и терминология, доближаваща се до идеята за „Еврабия”: „Като мюсюлманско общество, трябва да приемем демокрацията в ислямския и контекст… общество движещо се от законите на шариата, което е съвместимо с ценностите на свободата, човешките права, правосъдието и равенството… Трябва да вземем доброто и да се откажем от лошото. Например, много демократични страни са разрешили разпространението на форми на сексуално отклонение… Ислямът не е антидемократичен. Това, което искаме, е свободно общество, приемащо правилата и законите на шариата, който е съвместим с ценностите на демокрациите, човешките права, правосъдието, развитието и просперитета.”[10]

В същото време, името на Кардауи се свързва с организации, финансиращи ислямистките терористични мрежи. Той например е член на шариатския борд на банката „Ал Таква”, като е и един от най-значимите и акционери[11]. Държавният департамент на САЩ определя тази банка като: „специално създадена организация за глобален тероризъм”. Авоарите и бяха замразени от американските власти на 7-ми ноември 2001, след разкритията, уличаващи банката, че финансира Ал Кайда[12]. Кардауи е и председател на благотворителната коалиция „101 дни”, която властите в Палестинската автономия определиха като „едни от поддръжниците – с пари и продоволствие, на движението „Хамас”. В тази връзка, през ноември 1999, на Кардауи бе забранено да влиза на територията на САЩ.

През март 1997 „Федерацията на ислямските организации в Европа” (ФИОЕ), спонсорира първото заседание на „Европейският съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), провело се в Лондон с участието на над петнайсет известни ислямски учени. Те одобряват изготвеният проект за Конституция на Съвета. В нея той е описан като „ислямски, специализиран и независим орган”, имащ правото да издава всеобщо валидни фетви, „отговарящи на нуждите на мюсюлманите в Европа”[13]. На практика, Съветът е правен орган, който изготвя за европейските мюсюлмани необвързващи правни съвети по въпроси, пред които те се изправят, живеейки в немюсюлмански държави. Седалището на Съвета е в Дъблин, като той работи съвместно с „Ислямския културен център”. И двете институции се ползват с щедра финансова подкрепа от организацията „Ал Мактум”, оглавявана от финансовият министър на Дубай, шейх Хамдан ал Мактум.[14] Съветът заседава два пъти годишно и  включва 32 ислямски теолози, повечето от които живеят в Европа.

Всъщност, Съветът е орган създаден и доминиран от глобалната мрежа на Братството. Някои от членове му са авторитетни теолози от арабските страни на Персийският залив, като повечето са тясно свързани с мрежата Икван. Както признава лидерът на туниската ислямистка формация „Ал Нахда” Рашид Ганучи: „някои от членовете на Съвета са членове и на Братството, някои не са. В случая е важна идеологията, а не движението”[15].

Независимо, че Съветът е изграден като демократичен орган, в който управлява мнозинството, членовете му гледат да избягват разногласията и обикновено следват позицията на Кардауи и другите влиятелни фигури в тази институция. Шейхът е харизматична личност, чиито авторитет е от решаващо значение за Съвета. Въпреки, че се стреми да използва умерена риторика, той многократно е подкрепял самоубийствените атентати срещу Израел и американските сили в Ирак и редовно декларира подкрепата си за организации като „Хамас” и палестинската „Ислямски джихад”. Кардауи определя близкоизточния мирен процес като „заговор за прекратяване на палестинската съпротива” и заявява открито, че „джихадът е задължение на целия мюсюлмански народ за да освободи Палестина, Йерусалим и джамията „Ал Акса”[16]. Така през 2004 Карадауи издаде фетва, оправдаваща атаките срещу всички американски граждани в Ирак, включително и цивилни, посочвайки че „няма разлика между цивилните американци и военните, защото и едните и другите нахлуха в страната”, а „цивилните са там за да служат на американските окупационни сили“.[17]

Саид Рамадан и походът на „братята” в Европа

След 1960, членовете на „Мюсюлманските братя” създават широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации, като крайната им цел е „въвеждане на ислямското право в цяла Европа и САЩ”[18].

Във Франция, екстремисткият „Съюз на ислямските организации в Европа” (СИОЕ) си извоюва доминиращи позиции във формирания от правителството „Ислямски съвет”, а в Италия радикалният „Съюз на ислямската общност и организации в Италия” (СИИОИ) е партньор на управляващите в диалога с местната мюсюлманска общност.

От всички страни в Европа, Германия се оказва най-подходяща за активността на „Мюсюлманските братя”. Откривайки благоприятна среда в тогавашната Западна Германия, още през 50-те години на миналият век, интелектуалците от Братството необезпокоявани развиват дейността си там. Заради ключовата си позиция в сърцето на континента, Германия се превръща във важна опорна точка за разпространението на радикалния ислям в Европа. Зетят на основателя на „Мюсюлманските братя”  Хасан ал-Бана и негов личен секретар - Саид Рамадан, се премества от Саудитска Арабия в Германия и създава там организацията „Ислямско общество в Германия” (ИОГ), която ръководи от 1958 до 1968. Рамадан е роден през 1926 в едно село, северно от Кайро. Присъединява се към Братството на 14-годишна възраст, след като присъства на проповед на Хасан ал-Бана[19]. През 1946 Рамадан завършва право в Университета на Кайро и започва издаването на „Ал Шихаб” – официалното списание на организацията, като паралелно с това става и личен секретар на ал-Бана. През 1948 е сред арабските доброволци, сражаващи се в Палестина, като дори е назначен за ръководител на военния корпус в Йерусалим от краля на Йордания Абдулах. След кратката си военна кариера се отправя към току що създадената държава Пакистан, където, въпреки младостта си, се кандидатира за генерален секретар на „Световният мюсюлмански конгрес”.

След забраната на Братството от египетските власти, през декември 1948, и убийството на ал-Бана година по-късно, положението на „Мюсюлманските братя” доста се усложнява, което принуждава Рамадан да остане в Пакистан, където работи като културен посланик на страната в арабският свят. Когато (през 1950) забраната на организацията му е отменена, той се връща в Египет и започва да издава „Ал Муслимун” – едно от най-важните списания, пропагандиращи радикалния ислям. След преврата през 1952 и краткотрайното сътрудничество между националистическото правителство на Насър и „Мюсюлманските братя”, репресиите на властите отново се стоварват върху Братството, което принуждава Рамадан да напусне страната, заедно със съпругата си Уафа – най-голямата дърщера на Хасан ал-Бана.Семейството се установява в Женева, а Рамадан се записва да учи в Университета в Кьолн, където се дипломира като юрист и защитава дисертация по ислямско право.

През 1961, в Женева, заедно с индийските учени Мохамед Хамидулах и Маулана Мохамед Абдул Али Хасан ал-Надви, Рамадан създава организацията „Ислямски център на Женева”. Първоначално централата и е в една вила, дарена от арабски принц, след което се премества в сграда в близост до езерото Леман. Привилегированите отношения на Рамадан със саудитците, му дават възможност да финансира разрастващата се дейност на центъра.  Появата му е важна индикация за целите на Рамадан, който го превръща в първият щаб на „Мюсюлманските братя” в Европа, чиято дейност (благодарение финансовата подкрепа на Саудитското кралство) бързо се разпространява и в други европейски страни. Днес, Центърът се управлява от неговия син, Хани Рамадан, а в управителния му съвет участва и другият син на Саид, Тарик Рамадан. През август 2004 последният получава виза за да преподава в университета в Нотр Дам, която обаче впоследствие му е отнета от американския Департамент по вътрешна сигурност[20].

През 1962 Саид Рамадан активно участва в създаването (и пише устава) на финансираната от Саудитите „Световна мюсюлманска лига” – транснационална организация, чиято цел е разпространението на крайната салафитска идеология, и която беше разследвана през 2004 от Сената на САЩ за връзки с финансовите мрежи на тероризма[21]..

Разчитайки на мощната саудитска финансова подкрепа, Саид Рамадан се заема с разпространението на идеологията, изповядвана от „Мюсюлманските братя”, и в други европейски страни. Първата възможност за това му дават група арабски студенти, които се обръщат към него с молба да помогне за изграждането на джамия в Мюнхен. Студентите се борят за контрола над т.нар.  „Комисия за строеж на джамии”, опитваща се да събере средства за строителството на нова джамия в баварската столица,[22] като основните им конкуренти са група бивши мюсюлмански военни, които се сражават редом с нацистите през Втората световна война и остават в Мюнхен след края на войната. Произхождащи от Централна Азия и Кавказ и изповядващи умерения ислям, те се сблъскват с далеч по-радикално настроената арабска общност.

През 1960, благодарение на саудитските пари, Рамадан става председател на комисията и през 1973, когато джамията най-сетне е завършена, Братството вече е отстранило всички други групи, претендиращи за контрол върху нея. Така Женева се превръща в база за разгръщане на европейските операции на Братството, а джамията в Мюнхен – в техен щаб. Доминиращата позиция на Саид Рамадан в „Комисията за строеж на джамии”, преименувана по-късно на „Ислямско общество на Германия” (ИОГ), продължава до 1973, когато управлението и се поема от сириеца с италиански паспорт Халеб Химат.

Химат оглавява ИОГ чак до 2002, като постоянно пътува в Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ. Той е сред основателите на вече споменатата банка „Ал Таква” (заедно с Кардауи и египетският банкер Юсеф Нада), превърнала се в мощен конгломерат, финансиращ дейностите на „Мюсюлманските братя”. С помощта на Химат, Юсеф Нада  развива клоновете на „Ал Таква” в Швейцария, Лихтенщайн и Бахамските острови. Банката финансира и няколко ислямски центрове в Европа (включително създадения през 1960 Ислямски център в Мюнхен и списанието му „Ал Ислам”), както и официалното списание на Братството, „Рисалатул Икван”. През 2001, американският Департамент по финансите определя Химат и Нада като лица, финансиращи тероризма и пряко свързани с „Хамас” и Ал Кайда[23].

ИОГ, чиито най-важен център е в Мюнхен, е основния филиал на египетското братство в Германия. Организацията се е разраснала значително през изминалите години и днес си сътрудничи с десетки ислямски формации в страната. Досега към ЙОГ са се присъединили ислямски центрове от над трийсет немски града, като организацията тясно съдейства и спонсорира много ислямски, младежки и студентски организации в Германия.

Голяма заслуга за това има египтянинът Ибрахим ел-Зеят, роден в Германия и лидер на многобройни студентски организации. Той поема ръководството на ИОГ, след като Халеб Химат подава оставка. Зеят е наясно с възможностите и ролята на младите поколения немски мюсюлмани и осигурява участието им в младежките и студентските ислямски организации. Германските власти обаче свързват Зеят с Братството, както и със „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) – саудитска неправителствена организация, работеща за разпространението на уахабизма и радикалното тълкуване на исляма по света, чрез своята мрежа от училища и издаваната от нея литература. Асамблеята, която действа под егидата на „Световната мюсюлманска лига”, цели да внуши на младите европейски мюсюлмани идеята за пълното превъзходство на ислямската система над останалите. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и може да се похвали със солидни ресурси. През 1991 САММ публикува книгата „Таджихат Исламиа” („Ислямски възгледи”), в която се казва: „Накарайте децата си да прегърнат отмъщението към юдеите и подтисниците и ги научете, че нашите младежи ще освободят Палестина и Ал Кудс (Йерусалим), когато се върнат към исляма и извършат джихад в името на Аллах”. Присъствието на подобни идеи в „Таджихат Исламиа” е по-скоро правило, отколкото изключение. В  много други публикации на САММ също присъства силна антисемитска и антихристиянска риторика.

Дейността на Зеят се свързва и с „Европейския институт за хуманитарни науки”, занимаващ се с обучението на имами. Според европейските разузнавателни служби, в училището се изнасят радикални духовни проповеди и се разпространява религиозна омраза. Самият Зеят никога не е бил обвиняван в извършването на терористична дейност, но осъществява съмнителни финансови сделки и сътрудничи с много организации, разпространяващи религиозна омраза.

ИОГ разполага с широка мрежа от ислямски организации в повече от 30 немски града. Освен това поддържа тесни връзки и с турската организация „Милли Гуруш”, която има 30 000 члена и около 100 000 симпатизанти. Официално, тя защитава правата на турското имигрантско население в Германия, като набляга особено на правото му на глас на демократичната политическа сцена и „запазване на ислямската му идентичност”[24]. „Милли Гуруш” обаче има и екстремистка насоченост. Според немските специални служби, „въпреки, че в публичните си изявления организацията твърди, че се придържа към принципите на западната демокрация, сред целите и са премахването на сегашното светско правителство в Турция и установяването на ислямска държава и социална система”[25].

Франция също е важен обект в похода за разпространяване идеологията на Братството на континента. Индийският интелектуалец и автор на близо двеста разработки, касаещи ислямската история, култура и право, Мохамед Хамидулах създава именно в Париж първата ревивалистка „Асоциация на ислямските студенти във Франция” (АИСФ). Въпреки че самият Хамидулах изповядва умереното тълкуване на Корана, скоро след създаването и АИСФ се превръща в база на малка група радикални мюсюлмански студенти, обучаващи се в парижките университети. Сред тях е и Хасан ал-Тураби, тогава млад студент по право от Судан, който впоследствие става един от най-видните ислямски „ревивалисти” в новата европейска история и духовен лидер на ислямистите в родния си Судан[26] . Впрочем, по същото време, в редиците на АИСФ можем да среещнем и други добре познати фигури, като Аболхасан Банисадр – първият президент на Ислямска република Иран[27], Саид Рамадан ал-Боутих, който е сред най-авторитетните сирийски теолози, и Исам ал-Атар – един от най-известните лидери на „Мюсюлманските братя”, избягал от Сирия за да се установи в немският град Аахен, където създава джамията „Билал”.

През 1979, малка група членове на АИСФ, възприела визията на „Мюсюлманските братя” и работеща за разширяване влиянието на движението сред мюсюлманското население на Франция, създава нова организация – „Ислямска група във Франция” (ИГФ), която четири години по-късно се преименува в „Съюз на ислямските организации във Франция” (СИОФ)[28]. За учредители на организацията се смятат иракчанинът Зухаир Махмуд и тунизиецът Абдалах бен Мансур, но истината е, че зад нея стоят далеч по-важни фигури като Файсал Маулауи, който, при престоя си в Париж, е член на АИСФ, но после се връща в родния Ливан за да оглави радикалната политическа партия „Ал-Джамаа ал-Исламиа”. Втората важна личност е Рашид Ганучи, който е секретар на АИСФ от 1968 до 1969, след което оглавява „Ал Нахда” – ислямистко движение, борещо се със светския режим в Тунис[29]. Ганучи и Маулауи са умни политици, съумяващи успешно да адаптират идеологията към обстоятелствата. Те са наясно, че Братството се нуждае от добре структурирана организация, способна да влияе върху политическият дебат и, едновременно с това, да радикализира мюсюлманското малцинство в европейската държава с най-многочислена ислямска общност.

През последните две десетилетия, СИОФ се оформя като най-влиятелната и активна организация сред мюсюлманската общност във Франция, контролираща голям брой джамии и привличаща десетки хиляди посетители на ежегодните си събрания в Льо Борже. СИОФ постепенно достига ниво, позволяващо й поддържането на собствени образователни институции като „Европейския институт за хуманитарни науки” (ЕИХН)[30]. Сред основните цели на организацията е да обучава имами, които, освен нужната богословска и научна основа, получават и представа за ценностите, залегнали в основите на западната цивилизация. Институтът е създаден от такива ключови за СИОФ фигури, като Ахмед Джабала и Зухаир Махмуд, и често се посещава от най-видните представители на международната мрежа на Братството[31]. Научният му съвет се оглавява от Файсал Маулауи и шейх Юсуф ал-Кардауи, като духовният лидер на СИОФ и „Мюсюлманските братя” е чест гост и лектор.[32] [33]

Френските власти демонстрират двойнствено отношение към СИОФ. От една страна, показателно е, че Френският държавен съвет отказа да удовлетвори молбата за натурализация на Бен Мансур (един от основателите на Съвета), посочвайки, че той оглавява „федерация, с която са свързани много екстремистки движения, отхвърлящи основните ценности на френското общество”[34]. От друга страна, Никола Саркози, който по това време е министър на вътрешните работи, публично заявява, че СИОФ винаги е заемал позиции, „уважаващи Републиката”, и е надежден партньор в деликатния диалог за интеграцията на френската мюсюлманска общност[35].

Представителите на СИОФ, които в повечето случаи имат научни степени от престижни френски университети, участват в многобройни междурелигиозни, антирасистки и про-интеграционни партньорства с различни християнски частни и правителствени организации.  В същото време обаче, те не са се отказали от радикалните си възгледи и често си позволяват откровени антисемитски забележки или пък защитават действията на „Хамас”. Книги като „Протоколите на сионските мъдреци” и произведенията на Ал-Бана и Саид Кутб редовно се продават на срещите на СИОФ. В началото, когато СИОФ все още е малка организация, един от нейните представители - Ахмед Джабала, посочва, че стартът на организацията включва два етапа: „първият етап на старта е демократичен, а вторият ще изведе ислямското общество в орбита”[36].

Имайки предвид многобройните мюсюлмански общности във Великобритания, Франция и Германия, естествено е именно те да се явяват трите основни центрове в дейността на мрежата Икван в Европа, но истината е, че почти всяка европейска държава, в различна степен, е засегната от дейността на „Мюсюлманските братя”. Добре структурираната мрежа дава възможност на Братството успешно да преследва целите си, ключови сред които са препятстване на интеграцията и радикализация на мюсюлманските малцинства.

„Мюсюлманските братя в Холандия”

Както и в останалата част от Западният свят, в Холандия ислямският радикализъм претърпя сериозна трансформация през изминалите години. Тя е резултат не само от развитието  в рамките на самото движение, но и от промените в Холандия и мюсюлманските общности в Западният свят. Процесът става по-забележим през последните години на ХХ век и се засилва след събитията от 11 септември 2001. Той се ускорява още повече след убийството на кинорежисьора Тео ван Гог в Амстердам, на 2 ноември 2004, като оттогава насам продължава да набира интензивност. Впрочем, сходни процеси се наблюдават и в други страни, като последица от атаките в Ню Йорк и след бомбените атентати в Мадрид и Лондон.

През 1996, в Хага се създава „Лигата на ислямската общност в Холандия” (ЛИОХ), която е местния филиал на ФИОЕ (връзката на европейско ниво на Братството). Холандската организация работи за създаване на цялостна структура, която да помогне за разпространяване идеологията на „Мюсюлманските братя” в страната.

Сред основателите на ЛИОХ е сириецът Ибрахим Акари[37]. Още от създаването и, той е член на борда и през годините заема различни ръководни постове. Междувременно, участва и в други мюсюлмански организации в Холандия, като особено значима е лидерската му позиция в местният клон на фондацията „Ал Акса”, която е важен финансов орган на „Мюсюлманските братя”. Акари заема поста до замразяването на активите на фондацията от холандското правителство, през 2003, след като разследването на холандските служби води до повдигане на обвинения, че тя участва във финансирането на световният тероризъм.[38]

Друга знакова фигура, участвала в създаването на ЛИОХ, е мароканецът Яхя Буяфа. През 2003, той ръководи дейността на джамията „Тауба”, като постепенно разширява дейността си сред ислямските организации. През май 2003 става член на управителният съвет на Ислямският университет в Шиедам, където се запознава с Ибрахим Акари. Междувременно, Буяфа създава и „Ноер Ал’илм” - издателска къща, която превежда и издава трудове на Юсеф Кардауи, Хасан ал-Бана, Абдул Ала Маудуди, Ибн Таймия и Амр Халид – най-важните фигури в радикалната ислямска идеология, подкрепящи насилието срещу Запада и създаването на световен халифат. Въпреки твърденията на Буяфа, че просто издава тези автори, а не е последовател на учението им, обръщението „имам”, което използва, когато говори за основателя на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана, е ясна индикация за уважение и благоговение[39].

През последните години Буяфа създава няколко организации, които, на практика, дублират други институции, създадени и ръководени от ФИОЕ. Такава е „Федерацията на ислямските организации в Холандия” (ФИОХ), копираща ФИОЕ. Друга организация със сходна характеристика е фондацията „Европейско доверие” в Холандия, копираща фондацията със същото име в Обединеното Кралство. „Европейският институт за хуманитарни науки” във Франция също има свой еквивалент, наречен „Холандски институт за хуманитарни науки”.

В създаването на ФИОХ, участват също Муса Маркоуч и Ноур Дин Ачерат, които, респективно, изпълняват функциите на секретар и ковчежник във фондацията „Ислямска взаимопомощ” (позната още и като Интерпал), със седалище в Обединеното кралство.[40] Според някои експерти, „Египетският медицински синдикат”, който е тясно свързан с „Мюсюлманските братя”, контролира и дейността на „Ислямска взаимопомощ”.

Бившият член на управителният борд на ЛИОХ, през 1998-1999, Рашид Абдил-Рахман ал-Баз, е връзката между „Мюсюлманските братя” в Холандия и европейската мрежа на фондацията „Ал Акса”. Той се присъединява към редиците на ЛИОХ след запознанството си с Ибрахим Акари, като впоследствие става секретар на фондацията.

Както вече споменах, през 2003 финансовите авоари на фондацията „Ал Акса” са блокирани от холандските власти заради обвинения, че тя финансира глобалния тероризъм. В резултат от проведеното разследване, властите стигат до заключението, че „Ал Акса” директно финансира движението „Хамас”. След прекратяване дейността на фондацията, ролята и за финансиране на палестинската кауза се поема от четири по-малки фондации, като за главен наследник се счита т.нар. „Фондация Йерусалим”, основана от Ибрахим Акари, чиито ковчежник е ал-Баз. Останалите приемници на „Ал Акса” са Фондация „Ал Мактаба”, Фондация ИСРАА и Фондация „Палестинска платформа за човешки права и солидарност”.

Глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” се ръководи от управителен борд, който е и неин изпълнителен орган. Този борд осъществява дейността си под ръководството на  Генералният съвет на Братството. Той включва 25 члена, 9 от които са египтяни, а останалите са представители на различни страни. Европа е представена от двама члена, като единият е президентът на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи[41]. Двама от членовете на управителният борд на ФИОЕ – Ибрахим Ел-Заят и Нух ал-Кадо, са изключително активни на холандска територия. Ел-Заят ръководи и службата за връзки с обществеността към Федерацията и участва в редица мероприятия и организации, свързани с нея. Освен председател на ИОГ, Ел-Заят е и управител на ЕИХН във Франция и директор на организацията „Европейски джамии и обществена подкрепа” (ЕДОП), представляваща мрежа от холдинги за недвижими имоти, подчинена на „Милли Гуруш” в Германия[42]. Освен това, Ел-Заят се свързва с „Ислямския фонд за подпомагане” в Бирмингам и е представител за Западна Европа на САММ[43].

В Холандия, името му добива известност в общественото пространство след скандала, свързан с проекта за построяването на джамия в Амстердам. Той е сред подписалите един много спорен договор, според който представители на турската общност в Амстердам, се задължават да прехвърлят контрола върху джамията в Кьолн, упражняван дотогава от ИОГ, на ЕДОП[44]. Ел-Заят е и секретар и на „Холандски джамии и обществена подкрепа” - организация подобна на ЕДОП, управляваща недвижимата собственост на „Милли Гуруш” в Холандия.

Друга важна фигура в редиците на ФИОЕ е Нух ал-Кадо, участвал в изграждането на джамията в Ротердам. Той е и главния отговорник във ФИОЕ за развитието на организацията. Живее в Ирландия и ръководи „Ислямския културен център на Ирландия” (ИКЦ) в Клонски, който пък е част от „Ислямска фондация на Ирландия” (чиито директор отново е ал-Кадо)[45]. ИКЦ е построен с безвъзмездната помощ на Фондация „Ал Мактум”[46], като се използва и от ЕСФИ на шейх Юсуф Кардауи[47].

Освен това, Ал-Кадо е член на международната ислямска благотворителна организация „Human Appeal”, Фондацията „Ал Мактум” за Холандия и фондацията за построяването на джамията „Есалам” в Ротердам, която е най-голямата в Холандия, като изграждането й провокира сериозни спорове на местно ниво.

Противоречивата фигура на Тарик Рамадан също участва в разпространението на идеологията на „Мюсюлманските братя” на холандска територия. От 1 януари 2007 Рамадан е гостуващ професор в университета „Еразмус” в Ротердам, където ръководи катедрата „Идентичност и гражданство”[48]. В началото на ноември 2007 е номиниран за член на управителният борд на университета в Лайден, като му предлагат и ръководството на Катедрата по ориенталистика,[49] но той отказва да заеме поста.

Доказването на принадлежността към идеологията на Братството е трудно и почти невъзможно. Въпреки това е очевидно, че споменатите по-горе лица и организации са близки до „братята” и изповядваните от тях ценности. В Холандия, активистите на европаейските мрежи на „Мюсюлманските братя” са изградили обширна инфраструктура, включваща дъщерни и благотворителни организации, образователни структури, фирми за недвижими имоти и младежки организации. Тоест, не може да се говори за самостоятелно действаща институция, а по-скоро за мрежа от препокриващи се структури. Развитието на много и различни нива се превърна в отличителен знак за разпространението на идеологията на Братството на Запад, като Холандия е поредния пример за това.

Междувременно, двете ключови фигури в мрежите на „братята” - Ибрахим Акари и Яхя Буяфа, ограничават съвместната си активност, като броят на организациите в които участва Акари, значително е намалял. За разлика от него, Буяфа изглежда се ползва със подкрепата на ФИОЕ, което обяснява създаването на сходни на Федерацията структури, на национално ниво.

С прекратяването дейността на фондацията „Ал Акса”, събирането на средства за палестинските територии се пренасочва към други организации, в които работят бивши служители на фондацията. Има достатъчно основания да се смята, че парите събирани в Холандия от тези организации, продължават да се пренасочват към  „Хамас” или свързаните с движението структури.

Тъй като „Мюсюлманските братя” все още се смятат за по-скоро арабски феномен, те не привличат много последователи в Холандия. Въпреки малкия брой членове на местно ниво обаче, идеологията на Братството бързо се разпространява, чрез творбите на радикални теолози и автори като ал-Бана, Кутб и Кардауи, преведени на холандски и предлагани на ниски цени.

Белгийският фронт на „братята”

Белгия също се превърна във важен център за разгръщане дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа. Египетското движение утвърждава присъствието си в страната, обединявайки множество ислямски организации, действащи на нейна територия. Непосредствено след появата си на континента, през 1960, с откриването на джамията в Мюнхен от Саид Рамадан, Братството разгръща активна дейност в почти всички останали европейски страни, а през 80-те и 90-те и в държави, като Турция и Русия. Осъществявайки дейността си под едно или друго име, множеството ислямски организации всъщност са част от мрежата на „братята”. Един доклад на разузнавателните служби към Белгийския парламент от 2002, обяснява стратегията им на територията на страната: „Службите следят дейността на глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” в Белгия от 1982. Тази мрежа функционира вече почти 20 години. Самоличността на членовете и е тайна, те предпочитат да действат дискретно. Целта им е да разпространят идеологията си сред цялата мюсюлманска общност в Белгия, като предпочитаната им „мишена” са младите имигранти от второ и трето поколение. В Белгия, както и в други европейски страни, „братята” се опитват да поемат контрола над религиозните, социални и спортни асоциации и да се утвърдят като привилегирован посредник между общността и правителството, отстояващ интересите на местните мюсюлмани. „Мюсюлманските братя” са наясно,  че властимащите ще бъдат подложени на засилващ се натиск да изберат подобен посредник, затова се опитват да лансират за тази роля личности, подкрепящи тяхната идеология. За да постигнат целта си, те демонстрират изключителна активност, когато предстоят избори за официални представители на ислямската общност в Белгия. Друг аспект на стратегията им е налагането на тезата, че мюсюлманите и ислямските организации са „жертви” на западните ценности”[50].

Има няколко основни фактора, допринасящи за задълбочаването на тези тенденции в Белгия. Първият е високата концентрация на арабски-говорящо имигрантско население, което е естествен поддръжник на Братството, както и многобройната и силно концентрирана ислямска популация, представляваща 4% от цялото население, т.е. около 400 000 души[51]. Мнозинството от тях са араби, предимно мароканци, които се концентрират най-често в Брюксел и франкофонските южни райони на страната. Вторият фактор е, че в Брюксел се намират централите на важни институции, като ЕС, което привлича в града много мюсюлмански организации, стремящи се към легитимност на висше европейско ниво. На трето място, белгийското правителство е единственото в Европа, което не предприема сериозни мерки срещу спонсориращите дейността на „Хамас” организации, тясно свързани с Братството, които продължават да оперират свободно, докато подобни връзки в другите страни са прекратени или забранени.

В допълнение е налице сериозен вакуум в  самата мюсюлманска общност, което допринася за отдалечаването й от спонсорирания със саудитски пари „Ислямски културен център в Брюксел” (ИКЦ)[52]. Създаден през 1969, Центърът е оглавен от саудитският посланник и получава финансирането си предимно от Саудитската мюсюлманска световна лига. До 1990, той е третиран от белгийските власти като официален представителен орган на мюсюлманската общност в страната, компетентен да препоръчва имамите и учителите, назначавани от правителството. ИКЦ запазва ролята си на единствен последник между мюсюлманската общност и белгийската държава до 1994, като малко по-късно бива заменен от „Изпълнителния съвет на мюсюлманите в Белгия” (ИСМБ)[53]. Последният е създаден с кралски декрет на 3 юли 1996, като официална институция, представляваща мюсюлманската общност пред държавата и получаваща субсидии от нея. Новосъздадената организация, състояща се от 17 члена, поема ролята на ИКЦ в селектирането на имами и учители до 1998, когато бива използвана като основа за създаването на „Представителен съвет на белгийската мюсюлманска общност” – официално призната от властта организация на мюсюлманите в Белгия[54]. Въпреки, че участниците във всички тези организации са следени от белгийските служби, с цел да не се допусне да се превърнат в гнездо на екстремизма, желанието за контрол над мюсюлманската общност привлича интереса на Братството към тях. В крайна сметка, тази ситуация благоприятства изграждането на мрежа от взаимно свързани институции, които конституират присъствието на „Мюсюлманските братя” в Белгия през последните години.

Както и в някои други страни, и тук тя стартира като студентска организация , наречена „Хуманитарна организация за подпомагане на младежта” (ХОПМ) и създадена през май 1988.  В доклад на белгийските разузнавателни служби от юли 2002, ХОМП е определена като една от многобройните организации на Братството, традиционно опериращо под други имена[55]. Басем Хатахет, който по-късно става една от ключовите фигури в белгийската мрежа на Братството, е избран за секретар на ХОМП през януари 1991 и остава на поста до ноември 1996. В доклада се посочва също, че хуманитарната организация работи и под името „Ислямски съюз на  студентите и младежите в Белгия” (ИССМБ), която е учредена през април 1995 и прекратява дейността си през февруари 2000. През февруари 1999, Басем Хатахет участва в конференция в Кувейт, където е обявен за представител на „Ислямския студентски съюз в Белгия”, както и на ИССМБ. В доклада на белгийските служби тези студентски организации са описани като близки до турското движение „Милли Гуруш”. И двете организации са регистрирани на адрес в Брюксел, принадлежащ на благотворителния „Ислямски фонд за подпомагане” (Интерпал).

На територията на Белгия функционират и няколко ислямски организации, чиято дейност е свързана с ФИОЕ[56]. Създадената през 1989 Федерация обединява 29 ислямски формации, повечето от които са европейски, но има и такива, произхождащи от Турция и Русия.[57] Много от тях поддържат тесни връзки със световната мрежа на „Мюсюлманските братя”, особено онези от европейски страни като Германия, Франция и Обединеното кралство, където членовете на ФИОЕ открито се гордеят с принадлежността си към Братството. ФИОЕ разполага с добре организирани административни поделения, ръководени от ключовите лидери на европейските центрове на Братството в Европа[58], [59]. Освен че включва 29 организации и департаменти, в дейността на ФИОЕ участват и т.нар. „централни организации”, които са с висок приоритет. Сред тях е ситуираният в Дъблин ЕСФП, чиято официална дейност е в сферата на теологията, както и благотворителната организация „Европейско доверие”, основана на територията на Обединеното кралство, през 1996. Въпреки, че формално действа независимо, организацията е пряко подчинена на ФИОЕ. Много от придобитите активи на „Европейско доверие” идват от  Персийският залив.

Част от тези „централни организации” на ФИОЕ е и „Европейският институт за хуманитарни науки”. Основната му цел е обучението на европейските имами, но институтът по-скоро съдейства за арабизацията и ислямизацията на обучаващите се в неговите структури. Сред въпросните структури е и влиятелният „Форум на европейската мюсюлманска младеж и студентските организации” (ФЕММСО), чиято роля е доста противоречива. Всяка от тези организации поддържа тесни връзки с „Мюсюлманските братя” и/или саудитски институции, като САММ. Дългогодишният президент на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи, чието име се свързва с подкрепата за тероризма в Израел и Ирак, също е член на „Съюза на доброто”[60], [61].

Доклад на белгийските правителствени служби определя местния член на ФИОЕ – „Ислямска междукултурна лига на Белгия” (ИМЛ), като една от няколкото белгийски организации работещи в структурите на Братството[62]. Лигата е основана през февруари 1997 от Монсиф Чатар и Карим Азузи, които стават, респективно, неин президент и вице-президент. Целите на Лигата са „интеграция на имигрантите, насърчаване на толерантността и развитие на младежта”. Организацията е тясно свързана с глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя”, както и с такива емблематични личности като Тарик и Хани Рамадан. През ноември 2006 Лигата спонсорира конференция на Хани Рамадан, прави го и година по-късно[63]. В доклад на белгийските разузнавателни служби от 2001 се посочва противоречивата позиция на братята Рамадан към западните ценности: „Ислямската междукултурна лига на Белгия често организира конференции, където са канени Тарик Рамадан и брат му Хани. Прави впечатление, че речите, които Тарик Рамадан изнася пред публика, невинаги кореспондират с това, което споделя в тесните ислямски среди, където изказваниятса му са далеч по-критични спрямо западното общество”[64].

През 2004, електронната страница на ФИОЕ посочва ФЕММСО като една от своите „централни организации” и описва Форума, като състоящ се „от десетки младежки и студентски организации и асоциации, покриващи по-голямата част от Европа. Форумът работи за укрепване самосъзнанието на младите мюсюлмани и запазване на тяхната идентичност, чрез организиране на семинари, конференции, лагери и курсове, както и чрез публикуване на брошури, списания и книги и създаване на комуникационна мрежа и контакти в Интернет”.

ФЕММСО съумява да изгради собствена мрежа от 37 организации, в които участват млади мюсюлмани от 40 страни[65]. Главната и квартира е в Брюксел, където дели една и съща сграда с централата на САММ.

Някои водачите на ФЕММСО заемат важни постове в германският клон на Братството и/или във ФИОЕ. Такъв е Ибрахим Ел-Заят, един от основателите на Форума. Той е ключова фигура за „Мюсюлманските братя” в Германия и един от лидерите на САММ на територията на Западна Европа. Друга емблематична фигура сред основателите на ФЕММСО е Айман Али, който днес е главен секретар на ФИОЕ и помощник главен секретар на „Международната ислямска федерация на студентските организации” (МИФСО), поддържаща тесни връзки със саудитската „Мюсюлманска световна лига” и САММ[66].

През 2001 „Мюсюлманските братя” разширяват дейността си в Белгия, което се изразява в изграждането на няколко нови организации под ръководството на Басем Хатахет. Той става президент на Асоциация „Асалем за хуманитарна, културна и благотворителна дейност в Белгия”, основана през януари същата година. Официално декларираната цел на Асоциацията е „подпомагане с хуманитарна, благотворителна и културна дейност”, съдействие за „конструктивен диалог между институциите и малцинствата и поощряване на проекти за развитие”. Подобно на „Ислямската междукултурна лига”, при негативно развитие, активите на Асоциацията се насочват към „Европейско доверие” – благотворителния филиал на ФИОЕ. През август 2005, Басем Хатахет е сред основателите на т.нар. „Съюз на мюсюлманските студентски организации”[67].

Мрежата „Ал Акса”

Друга институция, действаща в Белгия и тясно свързана с Братството, е създаденият през 1993 филиал на финансовата мрежа „Ал Акса” (основана в Аахен, Германия, през юли 1991). Месец преди появата на белгийският клон се създава споменатият по-горе филиал в Холандия. И трите клона се ръководят от едно и също лице и имат общ директорски борд. Официално декларираната дейност на дружеството „Ал Акса” включва хуманитарна помощ за палестинските граждани, грижа за сираци, формиране на институции в Палестина и сътрудничества с неправителствени организации. Белгийският клон на „Ал Акса” първоначално е регистриран във Вервиер – западнал град с около 52 хил. жители, в белгийската провинция Лиеж, разположен в близост до останалите градове с централи на организацията - немския Аахен и холандския Хеерлен. Сред учредителите на „Ал Акса” в Белгия са Махмуд Амр, Мохамед Хаджадж и Мустафа Бусиф. Първият е йорданец, който ръководи и офисите на организацията в Германия и Холандия (понастоящем оглавен от Али Сонлу). По време на създаването на белгийската „Ал Акса”, Махмуд Амр е активист на арабските студентски организации в Аахен. Според германските разузнавателни служби обаче, името му се свързва и с немския клон на Братството. Мохамед Хаджадж пък е мароканец, живеещ в Белгия от 1993. Що се отнася до Мустафа Бусиф, датските служби го свързват с алжирската „Ал Джамаа ал-Исламиа”[68].

Въпреки че официално декларираната дейност на организацията е изцяло хуманитарна, разследванията на немските и датските разузнавателни служби свидетелства, че тя е пряко свързана с  финансирането на „Хамас”. През 1998, немските служби докладват, че германският клон на „Ал Акса”, под предлог, че предоставя хуманитарна помощ за Палестина, индиректно но ефективно, подкрепя целите на движението[69].

През 2001, клоновете на „Ал Акса” в Европа са обявени за финансов орган на „Съюза на доброто” – благотворително  дружество, ръководено от шейх Юсуф ал-Кардауи. В много европейски страни то е директно свързано с местните клонове на „Мюсюлманските братя”. Въпреки, че „Съюзът на доброто” (познат в миналото като „101-дневната кампания”) се самоопределя като хуманитарна благотворителна организация, израелските служби посочват, че „става дума за дъщерна организация…, която е част от финансовата система на  Хамас”[70].

Между другото, израелското правителство предоставя редица документи, детайлно анализиращи връзките между „Ал Акса” и „Хамас”, много от които уличават европейските й филиали в подкрепа на движението. В тях се споменава и Абдул Рахман Дая, който е сред основателите на холандския клон на „Ал Акса” и активист на т.нар. „Интерпал” в Обединеното кралство[71]. Тази информация еднозначно налага извода, че „Ал Акса” е част от глобална мрежа, осигуряваща финансови средства за палестинският клон на Братството, познат ни като „Хамас”.

Лидерът на шведския филиал на „Ал Акса” Халид ал-Юсеф, е обвинен, че осигурява финансова подкрепа на „Хамас”. Самият той признава, че е участвал в набирането и трансфера на средства до благотворителни организации в Палестина, като Благотворителния комитет „Джанин”, „Ислямско общество”, „Human Appeal”  и  САММ, но отрича получателите да са част от „Хамас”, или пък, че дейността им представлява каквато и да било подкрепа на тероризма.

През октомври 2001, непосредствено след събитията от 11-ти септември, германският офис на „Ал Акса” е подложен на сериозен натиск от държавата заради връзките си с движението „Хамас”. Тогава става ясно и, че немският клон е събирал средства за атентаторите-самоубийци и техните семейства, както и, че е прехвърлял средства към социални и хуманитарни организации, действащи на палестинска територия и свързани с „Хамас”[72]. По същото време е арестуван ръководителят на йеменския клон на „Ал Акса”, поддържал тесни връзки с германския офис на мрежата, който е обвинен в предоставянето на средства за „Хамас” и Ал Кайда[73].

През май 2002, израелските власти оказват натиск върху Германия да бъде прекратена дейността на „Ал Акса” на нейна територия, но в Берлин възразяват, че наблюдението на клона в Аахен ще им предостави достъп до повече информация, отколкото ако бъде затворен. Скоро тази стратегия се променя и немските власти издават заповед, с която преустановяват дейността на „Ал Акса” в Аахен, демонстрирайки, че Германия вече няма да играе ролята на спокоен пристан за радикалният ислям. По същото време Махмуд Амр е обявен за сътрудник на „Хамас” от немските специални служби.

„Ал Акса” обаче се обръща към съда, който (през юли 2003) възстановява правото и да действа на територията на Германия, макар и под контрола на правителството. Година по-късно, Висшият съд на Германия все пак възстановява забраната, постановявайки, че решението на немските власти за преустановяване дейността на клона в Аахен е правилно.

Аналогичен е  случаят и с холандския клон на финансовото дружество в Хеерлен. Холандските власти оказват натиск върху него, след като разузнавателните служби докладват, че той осигурява финансова подкрепа за „Хамас”, още от създаването си през  1993.  През април 2003, холандският вътрешен министър обявява замразяване на всички финансови авоари на клона поради съмнения в подкрепа на тероризма[74]. Филиалът в Хеерлен прекратява дейността си, вследствие на издадената правителствена забрана, а местните лидери на организацията Рашид Мохамед Иса и Ахмад Мохамед Сюлейман са обвинени в осигуряване на финансова подкрепа на „Хамас” чрез три от благотворителните организации, намесени в шведското дело.

През същия период, от британска и американска страна, се осъществява запор на финансовите средства на „Ал Акса” на територията на Обединеното кралство и САЩ. След разследване на американските служби, фондацията е определена като „насочена най-вече към осъществяване на глобален тероризъм”[75], в резултат на  което са замразени финансовите й авоари. Пак от същото разследване се потвърждава и ключовата роля на фондацията за финансирането на „Хамас”.

През септември 2002, в белгийският филиал на „Ал Акса” настъпват сериозни промени, които до голяма степен са продиктувани от натиска на местните власти върху организацията. В резултат, белгийският клон се преименува на „Аксахум”, което най-вероятно се дължи на проблемите, които клонът среща с трансфера на средства от САЩ[76]. Не би следвало да се подценяват и сериозните трудности, съпътстващи дейността на организацията през този период. Значителни промени настъпват и в ръководния състав на белгийският клон. Махмуд Амр и Али Сонлу са отстранени от управлението, като така се прекъсват всички официални връзки между „Ал Акса” - Белгия и останалите филиали в Европа. Амр пък е обявен от американските служби за „активна фигура в „Хамас”[77], което силно повлиява за отстраняването му.

Днес белгийският клон на организацията е единствения от мрежата на „Ал Акса”, който продължава да функционира. Освен малкият офис, който поддържа във Вервиер, той разполага и с друг в Сен-Жан Моленбе. Въпреки че белгийските служби за сигурност предоставят на Федералният парламент информация, според която организацията „Хамас”  е представлявана на белгийска територия именно от „Ал Акса”, все още не са предприети официални мерки за прекратяване дейността на благотворителното дружество[78].

„Съюзът на доброто” – финансовото крило на „Мюсюлманските братя” и „Хамас”

„Съюзът на доброто” е благотворителна организация, осигуряваща финансова подкрепа както за социалните дейности на „Хамас”, така и за терористичната й активност. Ръководи го лично духовният лидер на „Мюсюлманските братя” Юсуф Кардауи, като преобладаващата част от влизащите в него формации са свързани, по един или друг, начин с Братството. Съюзът е забранен от Израел през 2002 и определен като „терористична организация” от САЩ, въпреки че самият Кардауи или съставляващите го формации не са определени за такива. Макар че срещу някои от организациите, работещи в рамките на Съюза, са предприети определени действия, целящи забраната им, повечето от тях продължават да съществуват. В същото време, дейността на самия „Съюз на доброто”, като такъв, досега не е разследвана в Европа.

Съюзът е създаден през 2000, скоро след началото на втората палестинска интифада[79]. Това се предшества от т.нар. хуманитарна „101-дневна кампания”, ръководена лично от Кардауи[80]. В интернет страницата на Интерпал е поместена информация за „Съюза на доброто” и мотивите за неговото създаване. То става чрез фетва, издадена от Кардауи, според която „отчайващото положение в Палестина” налага да се учреди „Съюз на доброто”, който да подпомага палестинския народ[81].

През 2001, арабскоезичната интернет-страница на „Съюза на доброто” и „101 дневната кампания” се регистрира като допълнение към английски и френски страници, поддържани от британско-палестинската благотворителна организация „Интерпал” и френско-палестинския „Комитет за благотворителност и помощ за палестинците”, като и двете са членки на Съюза[82] [83] [84]. Английската страница представя приблизителния бюджет на Съюза  в размер на 10,1 млн. долара, с който се оказва подкрепа на 10 000 души, в сфери като земеделие, обществени услуги, здравеопазване и организиране на обществени сдружения.[85] Цялата помощ се доставя със съдействието на местни структури, благотворителни организации и други НПО, във всички села, градове и бежански лагери в Палестина. Помощта се координира от представители на Съюза в съответните страни, или от изпълнителния му директор Езам Юсуф. Ако в дадена страна няма представителен орган на Съюза, Юсуф е упълномощен да събира пари от името на организацията.

Не е известно кога и как „Съюзът на доброто” е регистриран като благотворителна организация. За сметка на това, „Интерпал” очевидно се „изживява” като негов представителен орган. До този извод може да се стигне, вземайки предвид редица факти. За известен период от време, Съюзът поддържа английският си сайт на домейн на „Интерпал”. Езам Юсуф, завеждащ управителният съвет на „Интерпал”, е бил изпълнителен директор на „Съюза на доброто”, а днес е негов генерален секретар. Много от телефонните номера, присъстващи в сайтовете на двете организации, са едни и същи[86] [87]. Тук могат да се посочат близките отношения на Съюза и с друга организация –„Ал Акса”, чийто лидер Махмуд Амр е и ключов активист на „Съюза на доброто”[88].

Разузнавателните служби описват основните фигури в „Съюза на доброто” по следния начин: „Директорският борд на Съюза включва видни личности, някои от които се идентифицират с радикалният сунитски ислям и са познати като настоящи или бивши членове на „Мюсюлманските братя”, а други се свързват с „Хамас”[89]. Египтянинът Юсуф Кардауи е може би най-влиятелния сунитски теолог в мюсюлманският свят. Често е посочван като „духовен водач” на „Мюсюлманските братя” и/или на „Хамас”. Поне 20 пъти е отказвал да заеме лидерската позиция в египетският клон на Братството, предпочитайки да запази статута си на де факто духовен лидер на световната мрежа на „Мюсюлманските братя”[90] [91]. Макар че понякога го определят като „модернист”, Кардауи подкрепя самоубийствените  атентати в Израел, убийствата на американски войници в Ирак и суровите наказания на хомосексуалистите и вероотстъпниците [92] [93]. Друга важна личност в Съюза е Езам Салах Мустафа Юсу, който е член на „Интерпал”, а според американските служби е членувал и в изпълнителния комитет на „Хамас”[94]. Иракчанинът Ахмад ал-Рауи е официалния дългогодишен лидер на ФИОЕ. Понастоящем е президент на „Мюсюлманската асоциация на Британия”, която е членка на ФИОЕ. Д-р Ал-Рауи е известен с връзките си с „Мюсюлманските братя”[95] [96]. Шейх Файсал Маулауи е родом от Либия и ръководи севернолибийския клон на Братството, познат също като „Ал Джама’а ал-Исламия”[97]. Той поддържа близки отношения с Юсуф Кардауи и е заместник-председател на ЕСФП, както и член на „Международният съюз на мюсюлманските учители”, ръководен от Кардауи[98]. Също като него, Маулауи издава, фетви подкрепящи самоубийствените атентати[99]”.

През 2007, в своя интернет-страница, Съюзът публикува имената на 54 организации, с които сътрудничи в Средния Изток, Европа и Африка[100]. Някои от тях са сред от най-изявените формации, занимаващи се с благотворителна дейност в ислямският свят. Повечето от фигуриращите в списъка организации от Средния Изток и Африка са известни с близките си връзки с „Мюсюлманските братя”,  като например организацията „Ал Исла”, разполагаща с клонове в Бахрейн, Йемен и Алжир, които същевременно са централи на Братството за съответната страна. Саудитските представители на „Съюза на доброто”, познати като „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) и „Ислямска организация за подпомагане”, също поддържат тесни връзки с „Мюсюлманските братя”.

Израелските разузнавателни служби описват дейността на „Съюзът на доброто” в Палестина така: „За да оптимизира своята организационна ефективност, Съюза на доброто разделя палестинските територии на четири области. В три от тях работи с няколко организации и институции на „Хамас”, като една от нейните доминиращи организации изпълнява координираща роля. Примерно, свързаната с „Хамас” организация „Ал Тад’амун” в Наблус координира дейността на „Съюза на доброто” и „Хамас” в северните части на Западният бряг, чрез организация наречена „Координиращ комитет на Северозападният бряг”. „Ал Тад’амун” е оглавена от шейх Хамид Битауи, водещ активист на „Хамас” и един от тримата представители на борда на директорите на „Съюза на доброто” на Западния бряг. Другите двама са активисти на „Хамас” от Рамала и Хеброн”[101]

От създаването си, „Съюзът на доброто” работи съвместно с няколко финансови кампании включващи т.нар. „101 дневна кампания”, „Кампанията за надежда и солидарност”, фонда „Ал Ясин за грижа за палестинските деца”. Следващата кампания на „Съюза на доброто” през 2006 се осъществява чрез организациите „Международна ислямска благотворителна организация”, САММ, „Интерпал”, „Ислямска благотворителна комисия”. Няма точни данни относно пълния размер на даренията към „Съюза на доброто”, въпреки че според израелските и палестинските власти, от основаването си насам Съюзът е предоставил милиони долари на „Хамас”[102].

Определението на Финансовия департамент на САЩ за „Съюза на доброто” съвпада с това на израелските служби: „Съюзът действа като посредник при осигуряването на финансови средства за „Хамас” и неговите поделения от различни благотворителни организации. Основната цел на тази дейност е да се стабилизират политическите и военни позиции на „Хамас” в Западния бряг и Газа, чрез благотворителни дарения, подкрепящи членовете на  „Хамас” и техните семейства, които участват в терористични операции и предоставяне на  социални услуги и други благотворителни дейности на „Хамас”[103].

Израелските служби публикуват и редица документи, нагледно представящи трансферите на парични средства от „Съюза на доброто” до организации, изграждащи инфраструктурата на „Хамас”. В тях се съдържа и информация за предоставяне на средства от саудитската САММ към Благотворителният комитет „Дженин” – организация, предоставяща образователни, религиозни и здравни услуги, като същевременно подкрепя и тероризма[104] [105] [106] [107].

Както вече споменах, Израел обявява „Съюза на доброто” за незаконен през февруари 2002, а през юли 2008 прекратява дейността на 36 от членуващите в него организации. Въпреки че САЩ определят някои от организациите на Съюза като терористични още през 2003, самият съюз е определен за такъв едва на 12 ноември 2008[108]. Парадоксът в случая е, че неговият лидер Юсуф Кардауи не влиза в списъка на терористите, което се отнася и за останалите му ръководители.

Обединеното кралство е важен ареал от дейността на Съюза, като шест от организациите-членки оперират и на Острова. Те често се свързват с „Мюсюлманските братя” и „Хамас” и финансиращите ги благотворителни дружества, като също посочват като основна сфера на дейност осигуряването на хуманитарна помощ за палестинските територии.

От всички тези шест организации, единствено „Интерпал” досега е била обект на наистина подробно разследване, но въпреки доказателствата, че помощта, предоставяна от нея, се пренасочва към структурите на „Хамас”, тя продължава да оперира на територията на Великобритания.

Заключение

Успехът на „Мюсюлманските братя” в Европа може да се обясни както с неограничените средства, които Братството получава от финансовите и спонсориращи организации, така и с много добрите организационни умения на неговите лидери. В същото време, не бива да се забравя, че успешното инфилтриране на „братята” и развитието на мрежата им, до голяма степен, се дължи на нежеланието на европейските лидери да разследват тяхната мотивация и идеи и да се признае факта, че много от представителите на европейската мюсюлманска общност изповядват значително по-радикални виждания, отколкото редовите мюсюлмани, които претендират да представляват. И все пак, поради нарастването на мюсюлманската общност в целия континент, както и на потенциалното и политическо влияние, европейските елити биват принудени да ги приемат сериозно. Ислямските теоретици, като Кардауи, привличат вниманието на властите, именно защото ги смятат за представители на интелектуалния елит на европейската мюсюлманска общност. Докато европейските политици не осъзнаят, че организации като „Мюсюлманските братя” не могат да бъдат равноправни участници в конструктивен диалог, те няма как да открият ислямски организации с по-умерени виждания, които наистина успешно да се справят с ролята на легален посредник при уреждане на взаимоотношенията между държавата и мюсюлманската общност. Срещайки се с представители на радикалните ислямски организации, европейските политици само укрепват и разширяват тяхната легитимност и подсилват влиянието им. Това стимулира т.нар. цикъл на радикализация, защото колкото повече политическа легитимност получават „Мюсюлманските братя”, толкова повече нарастват и възможностите им да влияят за радикализацията на мюсюлманската общност в Европа.

Бележки:

1. Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

2. Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

3. Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

4. Roy, Globalised Islam, p. 276.

5. David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

6. ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

7. ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

8. http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

9. ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

10. http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

11. http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

12. ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

13. Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

14. Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

15. Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

16. “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

17. Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

18. ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

19. “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

20. Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

21. http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

22. Пак там

23. http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html  http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

24. http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

25. Пак там

26. Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

27. Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

28. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

29. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

30. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

31. Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

32. http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

33. http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

34. Пак там

35. Пак там

36. Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

37. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

38. www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

39. http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

40. http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

41. Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

42. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

43. Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

44. http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

45. http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

46. http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

47. http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

48. http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

49. http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317; http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm; http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden; www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

50. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

51. http://www.islamawareness.net/Europe/

52. http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

53. Islam, Europe’s Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

54. Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

55. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

56. http://shockhorrorchopspree.com/node/92

57. “New Body of European Imams: What’s Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

58. “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,” http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

59. http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

60. Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

61. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

62. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

63. “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

64. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002, http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

65. Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

66. “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

67. http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

68. http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

69. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20 Terror%20Organiza

70. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

71. British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3. http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

72. “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor” http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

73. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

74. Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

75. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

76. http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

77. “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

78. Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d’activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

79. http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

80. http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

81. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

82. http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

83. http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

84. Campagne “101 jours” pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

85. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

86. I’tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

87. Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

88. 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

89. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

90. Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

91. IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

92. “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

93. “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi’s Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

94. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

95. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

96. Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

97. http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

98. Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,” http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

99. “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

100. http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

101. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

102. Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

103. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

104. “The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

105. “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

106. Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

107. “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

108. “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008

--------------------------------------------------------

* Авторката е експерт по проблемите на радикалния ислям

======================================================

[1] Lorenzo Vidino, ‘The Muslim Brotherhood’s Conquest of Europe’, Middle East Quarterly, 2005, http://www.meforum.org/article/687.

[2] Gil Kepel, The War for Muslim Minds, pp. 252 – 53.

[3] Dan Pipes, ‘What Is Jihad?’ http://www.danielpipes.org/990/what-is-jihad

[4] Roy, Globalised Islam, p. 276.

[5] David Pryce-Jones, ‘The Islamization of Europe?’ http://www.commentarymagazine.com/viewarticle.cfm/the-islamization-of-europe--9824

[6] ‘Cleric: Muslims Should Fight US in Iraq’, http://www.Aljazeera.net

[7] ‘Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[8] http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm

[9] ‘IAMS Condemns Sharm El-Sheikh, London Attacks’,, http://www.islamonline.org/English/News/2005-07/24/article07.shtml

[10], http://infad.usim.edu.my/modules.php?op=modload&name=News&file=article&sid=10749

[11] http://en.wikisource.org/wiki/Statement_of_Richard_A._Clarke_to_the_Senate_Committee_on_Banking,_Housing,_and_Urban_Affairs , http://globalmbreport.org/?p=2518

[12] ‘US Details an Alleged Terror-Financing Web’, Wall Street Journal, 15 September 2003.

[13] Fatwas (First Collection), Anas Osama Altikriti, European Council for Fatwa and Research и http://www.currenttrends.org/docLib/20060130_Current_Trends_v2.pdf

[14] Website of the Islamic Cultural Center of Ireland: http://islamireland.ie/about-us

[15] Xavier Ternisien, Les Frères Musulmans p.197-8

[16] “Sheikh Al-Qaradhawi on Hamas Jerusalem Day Online: ‘We are a Nation of Jihad and Martyrdom’; ‘The Resistance in Palestine, Iraq, and Lebanon Must Go On’; ‘We Stand Alongside Our Brothers in Hamas and Islamic Jihad,’ http://www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/1558.htm

[17] Gihan Shahine, “Fatwa Fight,” Al Ahram Weekly, http://weekly.ahram.org.eg/2004/708/eg4.htm

[18] ‘The Islamic States of America?’, http://www.danielpipes.org/2100/the-islamic-states-of-america

[19] “Les Frères Musulmanes: Politique de ‘Rabbaniyya,’ les Prières avant le Pouvoir, http://www.cige.org/cige/historique.html

[20] Geneive Abdo, ‘Muslim Scholar Has Visa Revoked’, http://www.campus-watch.org/article/id/1249

[21] http://www.militantislammonitor.org/article/id/522

[22] Пак там

[23] http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2007/09/malaysias-bank-.html http://www.terrorfinance.org/the_terror_finance_blog/2006/11/jamal_barzinji_.html

[24] http://www.meforum.org/687/the-muslim-brotherhoods-conquest-of-europe

[25] Пак там

[26] Paul Landau, Le Sabre et le Coran , pp. 72-3.

[27] Jean-Yves Camus, “Islam in France,” http://212.150.54.123/articles/articledet.cfm?articleid=514

[28] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[29] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[30] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[31] Hugh Schofield, “France’s Islamic Heartland,” BBC, 2003 http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/2959389.stm

[32] http://www.iesh.fr/Html/C_present.htm

[33] http://www.crif.org/uploads/articles/fichiers/face_cachee_uoif.pdf

[34] Пак там

[35] Пак там

[36] Mohamed Sifaoui, La FranceMalade de Islamisme 2002, pp. 49-50.

[37]http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[38] www.islamonline.net/English/News/2003-06/05/article03.shtml

[39] http://www.vzu.nl/publiek/1Uitgever.aspx?UitgID=113247

[40] http://www.islamic-relief.com/Privacy.aspx и http://www.islamicrelief.com/WhoWeAre/Files/report2006_3iuytezi.kaz.pdf

[41] Xavier Ternisien, Les Freres musulmans  pp. 107-131.

[42] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[43] Romana Abels and Kustaw Bessems, De Saoedische Geldkraan, Trouw, 6 December 2001

[44] http://reporter.kro.nl/uitzendingen/2007/0402_moskeeen/westermoskee_in_duitse_handen.aspx

[45] http://www.islamicpopulation.com/Europe/Ireland/Islam%20in%20Ireland.html

[46] http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-469/_nr-166/_p-1/i.html?PHPSESSID=5

[47] http://www.islamonline.net/English/News/2003-06/24/article14.shtml

[48] http://www.eur.nl/fsw/staff/homepages/ramadan

[49] http://research.leidenuniv.nl/index.php3?m=1&c=317 ;

http://www.nisnews.nl/public/071107_2.htm

http://www.nrc.nl/binnenland/article811329.ece/Islamtheoloog_Ramadan_naar_Universiteit_Leiden ;

www.nieuws.leidenuniv.nl/index.php3?m=&c=1901

[50] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 2002

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[51] http://www.islamawareness.net/Europe/

[52] http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1162385921901&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout

[53] Islam, Europe's Second Religion: The New Social, Cultural, and Political Landscape.

[54] Lionel Panafit, “First for Islam in Belgium,” Le Monde Diplomatique, 2000.

[55] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité 2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002 http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[56] http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[57] “New Body of European Imams: What's Next?”, IslamOnline.net, February 28, 2008 http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=Article_C&cid=1203757502907&pagename=Zone-English-Euro_Muslims%2FEMELayout.

[58] “Grand List of Endorsements of the Amman Message and its Three Points,”

http://www.ammanmessage.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=31

[59] http://www.verfassungsschutz.de/download/SHOW/vsbericht_2005_engl.pdf

[60] Nicholas Rufford and Abul Taher, “British Muslim Says Troops are Fair Target,”  http://www.timesonline.co.uk/tol/news/uk/article501166.ece.

[61] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[62] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[63] “Femyso.org: 2003,” http://p9445.typo3server.info/56.0.html

[64] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité

2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, 19 Juillet 2002,

http://www.senate.be/www/?MIval=/publications/viewPubDoc&TID=33618007&LANG=fr

[65] Femyso.org: About us,” http://p9445.typo3server.info/profil.0.html

[66] “The Muslim World After 9/11,” RAND. 2004. http://www.rand.org/pubs/monographs/2004/RAND_MG246.pdf.

[67]http://www.ejustice.just.fgov.be/cgi_tsv/tsv_rech.pl?language=fr&btw=0875698974%20&liste=Liste

[68] http://www.flwi.ugent.be/cie/documenten/jihad-dk.pdf

[69] http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm и http://www.mfa.gov.il/MFA/MFAArchive/2000_2009/2003/7/The%20Financial%20Sources%20of%20the%20Hamas%20Terror%20Organiza

[70] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/eng_n/html/financing_e001.htm

[71] British Muslims Monthly Survey, March 1996, Vol. IV, No. 3.

http://artsweb.bham.ac.uk/bmms/1996/03March96.html

[72] “Bundesinnenministerium legt neues Material gegen Al-Aqsa vor”

http://www.123recht.net/article.asp?a=9919&ccheck=1

[73] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[74] Al-Aqsa balances frozen following AIVD investigation https://www.aivd.nl/english/publications/@3461/al-aqsa-balances

[75] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm.

[76] http://www.cass.be/tribunal_commerce/verviers/images/1306.0009.pdf

[77] “Treasury Designates Al-Aqsa International Foundation as Financier of Terror,” U.S. Treasury

Department Press Release, May 29, 2003. http://www.ustreas.gov/press/releases/js439.htm

[78] Sénat et Chambre des Représentants de Belgique, Session De 2001-2002, Rapport d'activité.2001 du Comité permanent de contrôle des services de renseignements et de sécurité, www.senate.be/www/

[79] http://www.ustreas.gov/press/releases/hp1267.htm

[80] http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm#1

[81] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[82] http://web.archive.org/web/20010605064752/http://101days.org

[83] http://web.archive.org/web/20011020004111/www.interpal.org/web/campaign.htm

[84] Campagne "101 jours" pour soutenir le peuple palestinien: http://web.archive.org/web/20010814111826/cbsp.free.fr/101days

[85] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20011208071240/www.interpal.org/web/achieve.htm

[86] I'tilafu al-Khayr Union for Good: http://web.archive.org/web/20011216212152/www.interpal.org/web/campaign.htm

[87] Campaign Background: http://web.archive.org/web/20010811054219/www.interpal.org/web/press.htm

[88] 101days.org, http://whois.domaintools.com/101days.org

[89] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies 2005,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[90] Owen Bowcott and Faisal al Yafai, “Scholar with a Streetwise Touch Defies Expectations and Stereotypes,” The Guardian, 2004 http://www.guardian.co.uk/politics/2004/jul/09/religion.immigrationpolicy

[91] IkhwanWeb: http://www.ikhwanweb.com/Article.asp?ID=18055&SectionID=103

[92] “Al-Qaradawi Full Transcript,” BBC http://news.bbc.co.uk/2/hi/programmes/newsnight/3875119.stm

[93] “Reactions to Sheikh Al-Qaradhawi's Fatwa Calling for the Abduction and Killing of American Civilians in Iraq,” http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/English/Hate-Jihad/PDF/oct4_04.pdf

[94] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S. Treasury Department Press Release, http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/Treasury_UnionofGood.pdf

[95] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[96] Ian Johnson, http://shockhorrorchopspree.com/node/92

[97] http://meria.idc.ac.il/journal/2007/issue4/jv11no4a3.asp

[98] Steve Merley, “The Federation of Islamic Organizations in Europe,”

http://www.nefafoundation.org/miscellaneous/FeaturedDocs/nefafioereport1008.pdf

[99] “Martyr Operations Carried Out by the Palestinians,” IslamonLine.net - Ask The Scholar,

http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?pagename=IslamOnline-English-Ask_Scholar/FatwaE/FatwaE&cid=1119503543974

[100] http://www.amnet.co.il/attachments/union-insaonline.pdf

[101] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[102] Special Information Bulletin, “The Union of Good,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds.htm

[103] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, November 12, 2008

[104]“The Union of Good: Appendix B - The Transfer of Funds by the Union of Good to the Hamas Affiliated Jenin Charity Committee,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_b.htm

[105] “The Union of Good: Appendix A - The Transfer of Funds from the Union of Good to Al-Tadhamun Charitable Society in Nablus,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,

http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_a.htm

[106] Special Information Bulletin, “The Union of Good: Appendix D - The Transfer of Funds from the Union of Good to the Hamas-Affiliated Ramallah-Al-Bireh Al-Islah Charitable Society,” Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies, February 2005, http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_d.htm

[107] “The Union of Good: Appendix C - Transfer of Funds from the Union of Good through Al-Tadhamun to the Hamas-Affiliated Tulkarm Charity Committee,”Intelligence and Terrorism Information Center at the Center for Special Studies,  http://www.terrorism-info.org.il/malam_multimedia/html/final/eng/sib/2_05/funds_c.htm

[108] “Treasury Designates the Union of Good,” U.S Treasury Department Press Release, 2008