Световните финансови пазари се сринаха през изминалата нощ. Това се случи след обявяването на резултатите от първия тур на президентските избори във Франция и падането на холандското правителство. Оповестяването на данните за производството също предизвика недоверието на инвеститорите.

Уолстрийт затвори с 0,8 на сто надолу. Германските борси се сринаха с 3,4 процента, френските - с 2,8 процента, а британските - с почти 2 процента. До тук се стигна след като френският президент Никола Саркози получи по-малка подкрепа от опонента си социалиста Франсоа Оланд.

Докато действащият държавен глава на Франция настояваше, че са необходими мерки за съкращения в глобален мащаб, то социалистът Оланд твърди, че само стимулиране на растежа е достатъчен за излизане от кризата.

Данни от експресно проучване, сочат, че производителността в Германия през април е достигнала най-ниското си ниво от 4 години насам. Испанската национална банка съобщи, че икономиката на страната се е свила с 0,4 на сто за първите три месеца на годината. С това страната вероятно се връща към рецесията, коментираха анализатори.

С безпрецедентен вот от 22 април 2012 година френските избиратели поставиха на карта посоката на бъдещото развитие не само на Франция, но и на Европейския съюз!

С 28,63 на сто в своя подкрепа на първи тур от президентските избори във Франция, кандидатът на социалистите Франсоа Оланд изпревари настоящия президент Никола Саркози, който получи 27,08 на сто от гласовете, и отбеляза почти рекорден резултат за кандидат на левицата, коментира френският вестник „Монд”.

Кандидатът на националистите Марин льо Пен би рекордното представяне на баща си по време на президентските избори през 2002 година и получи 18,01 на сто подкрепа и третото място в резултатите от изборите от първия тур!

След вота, по време на пресконференцията си в неделя вечерта, Марин льо Пен заяви, че „каквото и да се случи през следващите две седмици, битката за Франция е в самото си начало”.

„Разбихме монопола на двете основни партии на банките, парите, международните фирми, примирението и безхаберието и извисихме повече от всякога надеждите на националните идеи”, посочи пред привържениците си Льо Пен.

Резултатът беше определен като безпрецедентен както за кандидата на левицата, така и за президента с изтичащ мандат, тъй като за първи път на президентски избори във Франция, действащ държавен глава губи вот.

Въпреки че разликата между Франсоа Оланд и Никола Саркози се оказа по-малка от първоначалните прогнози /28,63 на сто срещу 27,02 на сто/, анализатори и социолози подчертаха, че никога досега президент с изтичащ мандат не е бил изпреварван от съперника си на първия тур от президентските избори във Франция, коментира в. „Паризиен”.

Саркози и Оланд ще вземат участие в балотажа на 6 май. Те разполагат с две седмици, за да успеят да привлекат на своя страна поддръжниците на отпадналите кандидати. Решаващ за крайния резултат може да бъде телевизионният предизборен дуел между двамата, който ще се състои на 2 май.

Преди втория тур на президентските избори на 6 май социалистът Франсоа Оланд и действащият държавен глава Никола Саркози ще водят изключително яростен дебат, коментира германският вестник „Ханделсблат”.

За Саркози ще бъде още по-трудно да мобилизира своите поддръжници за решителния втори тур. Въпреки че резултатът все още не може да се прогнозира, най-вероятно новият президент на Франция ще бъде Франсоа Оланд.
Всички сондажи сочат засега Оланд за бъдещ президент на Франция и то с чувствителна преднина.

Саркози изрази готовност да приеме гласовете на крайнодесните избиратели на Льо Пен.

Победа на Оланд ще обърка плановете на европейската финансова политика, тъй като социалистът обеща преди вота да преразгледа условията на бюджетния пакт, иницииран от Саркози и Меркел.

За сегашното статукво на ЕС проблемът е в това, че лидерът на френските социалисти, който спечели първия тур на президентските избори и се очаква да победи и на балотажа, обеща да преразгледа условията на бюджетния пакт, иницииран от Саркози и Меркел. Франсоа Оланд заяви по време на предизборната си кампания, че по принцип е против сегашната идеология за разрешаване на дълговата и финансовата криза в ЕС. Според него, страните в Европа не се нуждаят от „фискален терор”, а от стимулиране на икономическия ръст.

В същото време, ако Париж настина се откаже от подкрепата си за пакта, то Еврозоната ще бъде заплашена от нов етап на кризата, с непредсказуеми последици – преди всичко по психологически причини. Наличието на относително съгласие за бюджетния пакт би позволило да се успокоят пазарите, тъй като щеше да се създаде впечатление, че е намерен начин да се решат проблемите.

В момента Европа се бори с кризата в Еврозоната и от действащия президент Никола Саркози зависи успеха на бюджетния пакт – планът за затягане на финансовата дисциплина в страните, ползващи единната валута, който се смята едва ли не за последен шанс за спасяване на валутния съюз.

Десният Никола Саркози

През 2007 година лидерът на партията „Съюз за народно движение” Никола Саркози буквално нахлу в Елисейския дворец като победи тогавашния лидер на социалистите Сеголен Роаял. Преди пет години Саркози беше подкрепен както от десни, така и от леви избиратели. „Всички повярваха в обещанията за радикални промени. Особено се хареса идеята „работи повече и печели повече” в рамките на програмата за увеличение на стандартната работна седмица.

В опит да повтори успеха си през 2007 година Саркози усили антиимигрантската реторика през последния месец, като призова за ограничаване на притока от чужденци и за намаляване на социалните помощи за имигрантите. Експерти смятат, това няма да проработи втори път.

В момента популярността на Никола Саркози е толкова ниска, че не е изключено на втория тур избирателите да се ръководят от принципа „да се гласува за всеки друг, но не и за Саркози” и да подкрепят неговия съперник Оланд. В загубата на действащия държавен глава са уверени не само социалистите, но и другите кандидати.

„Саркози ще загуби тези избори. След 2007 година той не изпълни множество обещания, а сега лъже избирателите, че за всичко е виновна финансовата криза и дава нови обещания…- предупреди казва представителят на „Националния фронт” Людовик де Дан.”.

Саркози вече стана първият действащ президент, който не печели първия тур на изборите. Ако загуби и втория, ще е първият президент от 1981 г. насам, който управлява само един мандат и единадесетият държавен ръководител в ЕС, паднал от власт по време на кризата.

Социалистът Франсоа Оланд

Ако Франсоа Оланд победи, Франция ще стане единствената голяма европейска страна начело със социалист /във Великобритания, Германия и Испания на власт са консерваторите, а в Италия начело е дясноцентристка коалиция/. Експертите са предпазливи в прогнозите си за резултатите от гласуването. Ръководителят на отдела за политически изследвания „Opinonway” Брюно Жанбар посочва, че това са най-непредсказуемите избори след 1981 година. Тогава страната за първи път бе оглавена от социалист – Франсоа Митеран, чиято реторика срещу финансовите магнати сега старателно се копира от Оланд.

При победа на балотажа, Оланд ще бъде вторият ляв президент в Петата република след Франсоа Митеран. "Моята крайна цел - и аз знам че ме гледат отвъд нашите граници - е да върна Европа на пътя на растежа и заетостта", заяви социалистът пред избирателите си в Тюл, югозпадна Франция.

Предоговаряне на фискалния пакт на Еврозоната и девет държави извън нея – а към рамките и санкциите за дълга и дефицита да бъдат прибавени клаузи, поощряващи растежа – това бе заявеното от Франсио Оланд в предизборната му кампания.

Опонентите и другите страни-членки на ЕС

Франция, за разлика от Германия изгуби върховия си кредитен рейтинг заради влошени макроикономически показатели, а последвалият вот обоснова политически тази рискова промяна. За разлика от стабилната Германия на Меркел, Франция на Саркози се оказа далече по-радикализирана, тъй като крайните партии вляво и вдясно взеха една трета от гласовете на вота от 22 април.

Агенция Ройтерс коментира, че надпреварата на изборите за френски президент  била мотивирана предимно от това, че избирателите не харесват показния управленски стил на Саркози, както и неспособността му да се справи с безработицата, а не толкова от политическите му различия с опонента социалист Франсоа Оланд.

Социалистът Оланд обеща не толкова драстични бюджетни съкращения като Саркози. Той освен заяви, че възнамерява да обложи богатите с по-високи данъци, с които приходи да финансира създаването на нови работни места. Предложението е 75 на сто данъчна ставка на доходи над 1 млн. евро годишно.

Темите, върху които бе концентрирана кампанията на управляващия президент Никола Саркози, са оказаха категорично надясно в политическия спектър, като той акцентира върху сигурността, имиграцията и ислямът, с надежда да привлече част от електората на крайната десница.

Десният Саркози обеща да намали огромния бюджетен дефицит на страната и да наложи данъци на хората, които напускат страната заради високи данъци.

Вечерта в деня на вота, площадите на Париж се изпълниха с млади хора и емигранти, които скандираха в подкрепа на социалиста Оланд.

Саркози заплаши в навечерието на вота, че страната ще излезе от Шенгенската зона, ако останалите членове не ограничат имиграцията, изявление, което възмути останалите страни-членки на Евросъюза.

Един от основните аргументи на Саркози е, че неговият опонент няма представа от управление на държава. За разлика от действащия президент, който е работил на различни постове от регионално до правителствено ниво, Франсоа Оланд е типичен партиен функционер. Той е направил кариера в централния апарат на Социалистическата партия, в това число работейки с единствения президент социалист на Петата република до момента Франсоа Митеран.

Опозореният бивш директор на МВФ Доминик Строс-Кан гласува на първия тур на президентските избори във Франция, надпревара, за която се смяташе, че му е в „кърпа вързана” преди да бъде замесен в секс скандал в САЩ, предаде АФП.

Социологическите допитвания, преди шефът на МВФ да бъде арестуван по обвинение за изнасилване в хотел в Ню Йорк, показваха, че Строс-Кан ще победи президента Саркози. Делото срещу него беше прекратено, но му коства президентската номинация на социалистите.

Кандидатът на Зелените във Франция даде подкрепата си за Франсоа Оланд, докато Марин льо Пен обяви Националния фронт за „единствената опозиция” на левицата във Франция, след като събра рекордните над 17 на сто процента на първия тур.

„Саркози едва втори, но изненадата е Льо Пен” – написа „Ди Велт” след първия тур.

Оланд победи, но Льо Пен триумфира бе общата оценка на европейските издания за първия тур.

Отзвукът от вота разтърси не само Франция, но и други страни в ЕС - трусовете

Бъдещето на европейската интеграция зависи от това как ще се развият отношенията между лидерите на двете основни страни – Франция и Германия след вота за президент на Франция.

Германският канцлер Ангела Меркел изрази безпокойството си от силното представяне на крайнодясното на изборите във Франция. На първия тур на президентските избори лидерът на „Национален фронт” Марин льо Пен спечели 18 на сто от гласовете, предаде АФП.

„Този висок резултат е тревожен, но очакваме, че този проблем ще отзвучи на втория тур”, заяви говорителят на Меркел Георг Щрайтер.

Френските избори могат да доведат до край на алианса Меркози коментира изданието „Обзървър” след като бяха обявени резултатите от първия тур.

В същото време холандският премиер Мартин Рюте подаде оставката на своето правителство на кралица Беатрикс, след правителственото разцепление с крайно дясната „Партия на Свободата”.

На 23 април, премиерът на Холандия, Марк Рюте свика извънредна среща, след като крайнодесният лидер Херт Вилдерс, чиято партия осигуряваше парламентарна подкрепа на коалиционното правителство, напусна разговорите по пакета икономии. Вилдерс заяви, че управляваната от него формация отхвърля изискванията на ЕС и това ще доведе до предсрочни избори в Холандия.

Предстоят избори във финансово стабилната Германия, но дали Ангела Меркел ще ги спечели не е ясно. В Германия назряват сериозни конфликти, свързани с присъствието на излямисти в страната.

Група наречена „Истинската религия” раздаде 300 000 копия на Корана на „информационни центрове” в търговските райони. Въпросната група има намерение да раздаде 25 милиона екземпляра в немскоезичната Европа. Разузнавателните служби са нащрек, а политиците осъдиха плана. Печатница дори отмени сключения договор. „Общественият натиск е твърде голям”, обясниха от фирмата.

„Истинската религия” изповядва салафизъм – фундаменталистко разклонение на исляма. Нейният лидер Ибрахим Абу Наги е палестинец, живеещ с Кьолн, с нетолерантни възгледи и със стремеж да накара и другите да ги приемат – отбеляза „Икономист”. - Няма нищо лошо в това да се разпространяват религиозни текстове, каза депутатът християндемократ Гюнтер Крингс. Но според него, това „агресивно действие” смущава религиозния мир. Салафизмът ще замени „суверенитета на хората” с теократична държава, обяви вътрешният министър на Северен Рейн-Вестфалия Ралф Йегер. Агенцията за вътрешно разузнаване наблюдава Абу Наги. Мнозинството от мюсюлманите се обявиха срещу превръщането на Корана в инструмент.

Нестабилната финансово и икономически Европа се тресе и от назряване на религиозни конфликти. Там, където е налице финансова стабилност в Еврозоната, идват религиозните различия, за които няма готовност те да бъдат приети толерантно.

В същото време, в държава като Холандия се наблюдава точно обратният процес – правителството бе принудено да прибегне до подкрепата на крайни националисти, за да оцелее. Тази стабилност се оказа не толкова дълготрайна и Кралството е пред предсрочни избори.

Ще наклони ли олевяваща Франция кораба на Брюксел, и как това ще се отрази на изборите в единствено стабилната Германия тепърва предстои да научим.

В същото време наливането на милиарди в Еврозоната досега не доведе до финансова стабилност на Гърция, Испания и Португалия.

Неминуемо е икономическата и финансова криза в ЕС да доведе до смяна на посоката на политиката в много страни-членки.

Победата на Оланд ще сложи край на съществуващата макар и относително европейска финансова стабилност. ЕС ще трябва тепърва да пренасочва политическите си приоритети, за да намали щетите на задаващата се поредна рецесия.

Даже и да победи на балотажа на 6 май, френският президент Никола Саркози може да остане самотен с европейските икономически и финансови проблеми, с растящата безработица и нестабилността на еврото, тъй като не е ясно в безспорно стабилната Германия дали Ангела Меркел ще бъде преизбрана на предстоящите избори. В последната година, недоволството от водената от нея политика вече е очевидно.

Евросъюзът се тресе от проблеми и е в очакване на предстоящите.

Нищо чудно да се стигне дотам десните в Брюксел да бъдат принудени да отстъпят водещата политическа роля на Евролевицата, което от своя страна нито ще намали безработицата, нито ще спре притокът от бежанци от Северна Африка, а още по-малко ще спре рецесията или стабилизира еврото.

Все по-осезаемо се усеща в Брюксел, че партньорството с Щатите далеч не води Евросъюза в добра посока.

Ислямът настъпва както в Европа, така и на Балканите. Турция търси своето място в границата на два континента: Европа и Азия, където се бори за лидерство с Израел.

Албания се стреми към възраждането на Велика Албания, без да се съобразява с границите на страните, към чиито територии има претенции.

Въпреки всичко изброено и случило се досега, навикът, че големите световни конфликти започват от Балканите, този път може и да не се повтори. Но... да изчакаме балотажа във Франция на 6 май като за начало.

Как се прави номерът със асо пика в ръкава

Циганският проблем, не само в България, но и в цяла Европа, не е проблем на самите цигани, нито на автохтонното население, а проблем на политическата система. В миналия брой писах, че циганите и капитализмът са несъвместими и колкото и парадоксално да звучи подобно твърдение, то е вярно. Маргинализирането на държавата и пълното й подчиняване на корпоративния интерес или мафиотизацията, какъвто е случаят с България, лишава обществото от каквито и да било възможности за трайно и дългосрочно урегулиране на казуса.  А всичко което се прави на глобална основа е смехотворно, при това в този смях отекват зловещи нотки.

Нека обобщим ситуацията към днешна дата, ползвайки като изключително удобен пример България в условията на Европа.

След 20 години преход от централизирана икономика към свободен пазар, България е почти напълно разграбена държава с олигархично управление, с ликвидирана индустрия и селско стопанство и раздрънкана икономика, едностранчиво функционираща, преобладаващо в сферата на услугите и туризма. Общественото структуриране е почти изцяло унищожено в сравнение с изходната точка – 1989 г. – с маргинално функциониращо здравеопазване и образование; с напълно ликвидирана средна класа и ясно оформена олигархична система от около 5% свръхбогати и заобикалящия ги слугинаж-клептокрация и всички останали, лишени от всякаква възможност за постигане на достоен стандарт на живот, като цялата тая бананова колиба се крепеше на ежегодния чист приход на над 2 милиарда евро от над 1 милион български гастарбайтери, пръснати из фермите и клозетите на цяла Европа.

Франция, Италия и други европейски държави имаха в края на лятото миналата 2010 година, големи проблеми с цигани от България и Румъния, които в крайна сметка бяха върнати в държавите им.

Развитието и усложняването на финалната криза на капитализма в световен мащаб е на път да разтури и това жалко равновесие.

Това статукво бе постигнато не без „помощта” и „ценните указания” на елитните сенчести мондиалистки клубове, част от които е и соросовата дружинка от „отворени общества”.

Къде са циганите в цялата тая картинка?

Пребивавали винаги в най-ниските етажи на социалната йерархия, двайсетгодишният срив ги запрати окончателно в икономическата, социална и културна преизподня. От друга страна, за разлика от цивилизованите си български съграждани, плоденето при циганите не намаля и при тоталния български демографски срив и масираното изселване на българските мюсюлмани към Турция, циганите изведнъж се оказаха със впечатляващ структурно-определящ процент – към момента вероятно надхвърлят 15% и съотношението с всяка изминала година ще продължава да се променя в тяхна полза. И изведнъж, България се оказа най-циганската държава в Европа per capita. Нацвъканите из повечето големи градове цигански гета започнаха да генерират непозната по размерите си битова престъпност, проституция, трафик на хора и каквото още ви дойде на ума.

Това е едната страна на медала. Да видим сега другата.

Цигани от България и Румъния бяха върнати скандално от няколко европейски държави в страните си, тъй като генерирали престъпност

Още в зората на прехода, добре подготвени западни мисионери, представени главно от соросовата мрежа фондации на института Отворено общество се пръкнаха тук и на свой ред се заеха трескаво да създават и поощряват създаването на местни фондации, сдружения и всякакъв род неправителствени организации, които обаче дори след повърхностен преглед смущаващо се оказаха насочени не към подпомагане на българското общество в прехода му към демокрация и свободен пазар, а към малцинствата и то най-вече гейовските и циганските. Нароиха се чудовищен брой за територията и населението на страната такива организации, които безпроблемно овладяха медийното пространство и наложиха малцинствен диктат дори над правителствата на България. Циганите се превърнаха в роми и под съпровода на истеричните крясъци на въпросната армада от фондацийки в защита на правата им, без да се помайват излязоха от закона. Накратко казано, със средствата на така наречената „политическа коректност” в България се създаде ситуация при която 85% от населението криво-ляво живее според изискванията на съществуващото законодателство – спазва юридическите кодекси, плаща си данъците, плаща си сметките и ако оцелее след това – оцелее. Никой не го е грижа за тези 85%.

Петнайсетте процента цигани, напротив – не спазват кодексите, не плащат данъци, не плащат сметки и което е потресаващото, държавата с цялата си огромна репресивна машина от полиция, служби, жандармерия не прави дори опит да ги принуди да спазват обществения договор.

Как се случи тоя номер? Ами произведе го същата тази „политическа коректност” за която вече стана дума. Страхът от неприятности с функционалната мрежа изградена от Сорос не просто превърна циганите в роми първо в политическия, а впоследствие и в обществения език, но и доведе до абсурд отношението на медии, администрация, корпорации и законоприлагащите органи към тях. Ако полицията напердаши някой българин, всичко ще мине и ще замине и няма дори да се чуе. Случи ли се това обаче на циганин, се вдига такава врява от мрежата, че нещата тутакси надхвърлят националния контрол и се преместват в Европа. Така, ден след ден, година след година, соросовите пари изградиха от нищото сатут на недосегаемост на циганите. Не ги цивилизоваха, не ги направиха богати, не им осигуриха работа, не ги образоваха, но ги направиха недосегаеми.

С едно изключение от тази схема. Част от усилията отидоха за конструиране на един цигански квази-елит, чрез система от стипендии, семинари и прочее, една по същество циганска клептокрация, заседнала завинаги на яслата на Сорос и подобни. Защо се направи това? Ами, много просто. За да може в един момент да си имат под ръка соросоидите поограмотени, поизтупани, умеещи да си служат с нож и вилица „представители” на циганското малцинство, които ще бъдат показвани пред света, като „успехите” на соросовите програми за подпомагане на циганите от една страна; и да се усили натискът над националните правителства в посока удобна за соросоидите и чрез официално представителство на самите цигани.

Така се стигна и до пан-европейското „Десетилетие на ромското включване” (каквото и да значи тази евроканцеларска глупост) 2005 -2015 г. в която инициатива се включиха

България, Македония, Румъния, Словакия, Сърбия, Черна гора, Унгария, Хърватия и Чехия. Създаденият за целта Комитет е набелязал четири приоритетни области за дейностите, включени в Десетилетието – образование, трудова заетост, здравеопазване и жилищно устройване. Естествено пак става дума за пари, като за България сумата е около 1.26 млрд лева, от които 40% следва да се осигуряват от държавния бюджет.

В момента приключваме 2011 г. и ще започне 2012-та. Тоест навлизаме в седмата година от въпросното Десетилетие – не само, че сме го преполовили, но и отиваме към края му, с други думи би следвало да са изхарчени 600 -700 милиона лева за целите му. Вие да сте забелязали циганите, да не говорим за другите държави, да говорим отново само за България, та да сте забелязали циганите да са по-образовани, по заети трудово, по-устроени жилищно? Аз не съм, а виждам по лицата ви презрително изражение – защо ли въобще задавам този глупав въпрос. Ами тогава какво стана с многото стотици милиони? Пак глупав въпрос, така е. Ами откраднаха ги, това стана. Очевадно, не са ги откраднали циганите, твърдите вие и аз се съгласявам тутакси. Не, не са циганите, щеше да им проличи, ясно е кой ги открадна, постоянните заподозрени.

И с това темата, като че ли се изчерпва…

Момент, някой изнервено пита: Чакайте, защо тогава Шорош и бандата му си прави труда да харчи суха пара тука и да си губи времето?

Ооо, вие чакайте! Че кой ви е казал, че Сорос и компания са си губили времето? Нищо подобно! Само, че това не е лъжица за нашите възголеми уста. Това е геополитическа стратегия с далечен прицел. Докато го нямаше Сорос всичко беше мирно и тихо – блато, ама тихо. Сега, след като проведе тая филигранна дресура на медии, администрация, политици чрез „политическата коректност”, след като циганите станаха роми, мислите ли, че вече може да се върне старата тишина? Не мислите, нали. Ще се съгласите ли, че като своеобразен политически представител (с циганския квази-елит в джоба му) на 15-20% човешка маса в България (аналогично е и в другите изброени страни-членки или кандидати за ЕС) чичко Сорос и компания може по всяко време да ни цака с асо пика, което държи в ръкава си? И не само нас. Може да цака, примерно, Саркози! Което вече е Франция. А защо не и и целия Евросъюз с десет – дванайсет милиона цигани. Това вече би трябвало да ви прозвучи като много сериозна причина! Ако не ви е прозвучало така – sorry, аз бях дотук.

А, не, момент ето ви още нещо, цитирано по-долу, обърнете внимание на финалното изречение, в смисъл помислете за какви резултати точно говори Сорос, защото резултати от останалите му изречения, естествено няма. Явно някакви резултати, които само той вижда, а може би и ние с вас след този разговор:

Джордж Сорос

Из обръщение по случай международния ден на циганите 8 април 2011:

„Ромите имат същите стремежи, както мнозинството от населението: дом с адекватни услуги, добро образование за децата си и работа, която да им позволи да се грижат за семействата си. Заради това, че са изправени пред ужасна дискриминация и лишения у дома, те продължават да емигрират в цяла Европа. Въпреки това има начин да променим тази ситуация. Това ще стане чрез образование от най-ранна възраст до университет. Вече виждаме резултатите.”

Неправителствени организации, занимаващи се с циганите:

(тук са изредени петдесетина, за България общо са над 300!)

Асоциация “Интегро”, Български адвокати за правата на човека, Български хелзинкски комитет, Бюро за самопомощ Столипиново, Дружество за изследване на малцинствата “Студии Романи”, Етническа хармония, Женска независима ромска организация Кармен – Разград, Женско ромско сдружение “Добра Майка” – с. Вардун, Инди-Рома-97, Институт за изследване на интеграцията, Институт за политически и правни изследвания, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, Младежко дружество “Изгрев – Столипиново”, Младежко ромско сдружение “Нов път – 98″ – Търговище, Национален ромски център “Свети Георги”, Ромска младежка организация – Сливен, Ромски обществен съвет “Купате”, Ромски самарянски съюз – Ямбол, Сдружение “Амалипе-Приятелство”

Сдружение “Бъдеще за ромите” – гр. Дупница, Сдружение “Нево Дром” – Кюстеднил, Сдружение “Организация Дром”, Сдружение “Развитие и подкрепа на ромските жени и деца” – Лом, Сдружение “Романи Бах” – Самоков, Сдружение на ромските жени и деца “Надежда”, Сдружение с нестопанска цел “Свят без граници”, Фондация “Андрал”, Фондация “Дайвърсити”, Фондация “Джендър проект в България”, Фондация “Дъга” – Стара Загора, Фондация “Етнокултурен диалог”, Фондация “Етнопалитра – Трубадури”, Фондация “Здравето на ромите” – Сливен, Фондация “Здравни проблеми на малцинствата”, Фондация “Интеграция и развитие на малцинствата”, Фондация “Либерална интеграция”, Фондация “Междуетническа инициатива за човешки права”, Фондация “Равен достъп”, Фондация “Рома – Лом”, Фондация “Романи Бах”, Фондация “Ромска солидарност” – Петрич, Фондация “Ромско бюро – Монтана”, Фондация “Саворе” – Самоков, Фондация “Център на неправителствените организации” – Кърджали, Фондация “Шам”, Фондация АВЕР, Фондация за мултиетническо сътрудничество “Напредък” – Пазарджик”, Център за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе” – Велико Търново

Общо ромските неправителствени организации са над 300!

(със съкращения)

Предлагам на вниманието ви стенограмата от видеопрезентацията на независимия италиански журналист Паоло Барнард посветена на бруталната история на Лисабонския договор – най-голямата досега, но не първата и не последна измама на еврочиновниците и плутократите в ЕС срещу народите в Европа. Въпросната презентация бе представена в две части в ТВ предаванията ми, можете да ги видите и он-лайн в този сайт.

Валентин ФЪРТУНОВ

В Европа бе извършен държавен преврат, извършен зад гърба на всички граждани: италианци, германци, французи – всички.
Италианското правителство вече не е суверенно, италианският парламент вече не е суверенен, в резултат от това, италианските закони вече не са суверенни и юридически ние вече не сме италианци.
Процесът на създаване на европейската конституция започва в градчето Лаекен в Белгия през 2001 г. Написва се тази конституция, само че големите бюрократи и политици правят една „грешка“: правят всичко това явно и народите в Европа разбират за нея. Французите и холандците през 2005 г. в два национални референдума отхвърлят конституцията, създадена от евробюрократите.
Защо я отхвърлят?
Обяснението е просто: Защото в тази конституция са дадени всички права на бизнеса, на корпорациите, на големите банкови интереси, на услугите и прочие, а социалната част, тоест тази, която засяга обикновените хора – работата, социалните гаранции и прочие, е изключително ограничена, незасегната, просто несъществуваща.
Тогава французите заявяват „Тази конституция е социално фригидна“ и я отхвърлят. Холандците също я отхвърлят. Има европейско правило, според което, за да се наложи Конституция, трябва да се приеме единодушно от всички държави. При това положение конституцията умира, свършено е с нея.
Бюрократи и големите политици не се предават. Разбират каква грешка са направили, постъпвайки демократично. Следващия път няма да действат така. И наистина, това, което е изритано през главния вход, ще влезе през прозореца само няколко години по-късно. Ще се съберат отново и ще пренапишат друг документ, който няма да бъде „конституция“, а просто „договор”. На 13 декември 2007 г. се срещат в Лисабон, за да подпишат този нов договор 27-те държавни глави на европейските страни. Така не трябва да бъде одобряван чрез референдум, но има силата на конституция.
Става дума за промени в съществуващи вече договори, основни договори като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, към които се прибавя и договорът от Ница. Тези основни договори са събрани в едно и към тях са добавени 329 страници с промени. Така общо се стига до 2800 страници с правила, които не са свързани помежду си и затова е невъзможно да се прочетат. Нито един европейски политик не е могъл да ги прочете. Това нещо, което е наречено Лисабонски договор, ще добие наднационална власт. Ще рече, че властта му е по-голяма от властта на която и да е държава, по-силен е от всеки един национален закон, по-силен е от всяка една национална конституция, по-силен е от всеки един национален парламент, от държавните глави на която и да е нация.
Ще ви цитирам една фраза на големия архитект на цялата тази история от последните години – Валери Жискар д’Естен, който в едно изявление от 27 октомври 2007 г. казва: „Договорът е същият като Конституцията, (Конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите“. Държавните глави са се разбрали, че мнението на гласоподавателите не бива по никакъв начин да се иска. Само Ирландия не го подписва, защото благодарение на своята конституция, е задължена да направи референдум. Референдумът се проведе и Лисабонският договор бе отхвърлен. Организираха втори референдум, и след огромен натиск, изнудвания, както и рушвети, платени на ирландската държава и ирландските банки, ирландците в крайна сметка бяха принудени да кажат „Да“ и така Договорът най-накрая мина.
Тъй че става дума за истинска измама. Нека обърна внимание, че думата „измама“ не е достатъчна, започнах това представяне, наричайки го „държавен преврат“. Значението на промените, наложени от Лисабонския договор в нашия живот, и фактът, че никой не ни запита дали сме съгласни, отнемайки ни така гражданския суверенитет, е доказателство, че това е държавен преврат.
Нека видим накратко как се променя властта. Както вече казах, става дума за множество европейски правила, които имат наднационална власт, тоест са по-силни от държавните закони. И се отнасят за всичко. Нито един държавен орган на никоя европейска страна, не може да бъде по-силен от тези правила, които вече управляват Европа. Европейските държави изгубват възможност да налагат вето в 68 области, които до днес имаха относно обществения живот. Националните парламенти са задължени да работят за интересите на Европейския съюз, а не обратното. Тоест националните закони трябва да бъдат писани от един италиански депутат или от един италиански интелектуалец, мислейки за интересите на Европа, а не за интересите на италианския народ. И това важи за всички други държави. Конституциите трябва да се подчиняват, съдилищата трябва да се подчиняват.
Първата скандална част от този държавен преврат е законодателната власт, тоест как се правят законите, тези много силни закони, които подчиняват всички в Европа. Кой притежава тази законодателна власт? До днес тези 250 години (в Италия б.р.) на борби в името на демокрацията, ни научиха, че властта принадлежи на суверенния народ, който избира своите представители и те създават законите. И това досега е било така за всички демокрации в света, от Просвещението до днес беше основното правило.
Следете внимателно, само това стига, за да се убедите, че говорим за преврат. В тази нова супердържава Европа, чиито граждани сме всички ние, тези, които правят законите, НЕ СЕ ИЗБИРАТ. Избраните представители НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ЗАКОНИТЕ. Както ви казах преди малко, още в началната фаза на създаването на този Европейски съюз бяха създадени европейски институции, към които се отнасяхме обаче с някакво безразличие и невежество. Какво е Европейската комисия? „Ами… не знаем… “ „Някакви хора там, в Брюксел“.
Тези институции, създадени тогава, днес се сдобиват с невероятна власт. Европейската комисия става изпълнителната власт, правителството на Европейската супердържава, и придобива невероятна власт, неописуема власт. Това е власт да взима решения и да СЪЗДАВА ЗАКОНИТЕ. После има Съвет на европейския съюз, който също е част от правителството. Този съвет на европейския съюз има законодателни функции, но силата му е само да ГЛАСУВА законите, написани от Европейската комисия.
Ето как супер правителството – Европейската комисия, пише законите и ги предлага. Съветът на европейския съюз ги гласува, но той не е нищо повече от един печат, защото в последните години е обсъдил по-малко от 15% от приетите закони. Принципно ги гласува направо, без обсъждане. Европейската комисия ги предлага и Съветът на европейския съюз счита, че всичко е наред и ги гласува направо.
Сега стигаме и до европейския парламент. Точно тук е болната тема. Всички вестници, писаха, че в тази нова Европа европейският парламент получава допълнителна власт.
Това е чиста лъжа. Това е наистина безсрамно прикриване на истината. Европейският парламент в тази нова Европа губи власт. Всъщност парламентът никога не е имал власт, но сега вече е написано, че няма никаква власт да създава закони. Помислете малко, говорим за парламент, който не може да прави закони. Все едно един хирург да не може да хваща скалпел. Абсолютно същото е, ужасяващо е. Европейският парламент не може да предлага закони и дори не може да ги гласува. Европейският парламент няма възможност да се изказва за 21 ключови сектора в европейската политика.
И в крайна сметката държавите винаги остават безгласни. За да приключим с темата кой прави законите: Европейската комисия излиза от новата ситуация в тази европейска супердържава, като орган с невероятна власт. Тя е Босът, Шефът и притежава абсолютната власт.
Да не забравяме: НИКОЙ не избира Европейската комисия. Европейската комисия е съставена от бюрократи, които са назначени от министър-председателите на държавите. Тя включва множество подкомисии, знаете ли колко са? Три хиляди. Три хиляди комисии от бюрократи, които работят за Европейската комисия и които пишат всички тези правила и закони.

„Свободната конкуренция без намеса“ узаконява една от най-големите лъжи в модерната икономическа история. Тя обикновено се описва като „капитализъм за бедните и социализъм за богатите“.
Това е тази система, според която ние, обикновените хора, трябва да прилагаме всички правила на капитализма, тоест да позволим приватизациите, да приемем несигурни работни места, да загубим здравеопазването и всичко останало.
А когато после големите владетели на системата имат проблеми, например банките, бизнесът, тогава държавата трябва да се намеси с милиарди и милиарди евро, за да спаси задниците на големите фирми и мениджъри. Ето това е значението на „малката“ и уж незначителна фраза „свободна конкуренция без намеса“. Това чудовище е вкарано в Лисабонския договор, който е всесилен.
Още нещо от социалната глава: В Лисабонския договор се говори за разширяването на европейското селско стопанство, което и сега е финансирано с един милиард евро на ден, наши пари, без които не може да се самоиздържа. Това е споменато, но не се казва дори и дума в договора, нито за защитата на работниците в селското стопанство, нито за защитата на екологията. Няма и думичка по тези въпроси.
Правото на стачкуване: Лисабонският договор забранява стачките, ако те пречат на свободното движение на услугите. Внимавайте, защото тези членове от договора се взимат и се представят пред съда от големите корпорации и съдиите решават на базата на тези закони. Значи е забранено да се стачкува, ако това пречи на свободното движение на услугите. Забранено е да се стачкува и ако в новите европейски съединени щати една фирма отиде на друго място. Например полска фирма идва в Италия и плаща на работниците, които работят за нея същата мизерна заплата, която взимат поляците. Италианските работници нямат право да стачкуват в такъв случай.
В здравеопазването: правата на пациентите са описани не в главата за здравеопазването, която също трябва да погледнете, много е интересна, а в главата за вътрешния пазар. Тук трябва да се внимава: когато говорим за правата на пациента, говорим за правото на животоспасяващо лечение, основно право в защита на здравето.
Ако тези права се вземат и се изнесат извън една гражданска конституция, и се сложат сред правилата за вътрешен пазар, означава, че тези права ще се подчиняват на правилата на пазара. Това само по себе си е още един ужас в Лисабонския договор.
Ако една държава от тези нови европейски съединени щати реши да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, тоест да направи това, което направи Рузвелт в САЩ с „Новия курс“ (през 30-те години), казвайки:“ОК, нека да харчим държавни пари, но да спасим сриналата се икономика, да спасим семействата, да спасим заплатите, да спасим хората от глад, да създадем държавни работни места, за да си върнем икономиката, правейки я динамична“, ако това един ден го реши която и да е европейска държава, няма да може да го направи, защото е забранено.
Ако една европейска държава иска да приложи каквато и да е друга система в помощ на своите граждани, не може вече да го направи. Защо? Защото отново икономическите сили, които, естествено, стоят зад всички тези договори, правила и държавни преврати, заявяват, че подобни политики пречат на „свободната конкуренция без намеса“.
Ти не можеш да направиш каквото и да е, за да помогнеш на гражданите си, защото това пречи на свободната конкуренция.
Европейската централна банка, голямата банка за всички граждани на Европа, ще има правото да наложи, всъщност вече има това право, да налага стабилността на цените. Ниската инфлация е по-важна от борбата с безработицата.
В Лисабонския договор не съществуват механизми за преразпределение на богатството. Логично би било в европейските съединени щати, след като наистина е една-единствена държава, да може да се направи нещо подобно: След като имаме северозападна част, която е много богата, да прехвърлим малко капитал в югоизток, който е по-беден, за да можем по този начин да уравновесим „държавата“ и така тя да функционира по-добре, вместо да имаме все същите отвратителни икономики на две различни нива, като северните и южните Съединени американски щати, северна и южна Великобритания, северна и южна Италия. Изобщо не съществува такова нещо.
В завършек, да видим съдебната система. Това е още един основен елемент, който трябва да се разгледа. Нека да обобщим накратко: предначертава се една Европа, всъщност вече е предначертана, която има огромна наднационална власт, която налага тежка социална дискриминация, изключително тежка перспектива. Тя размахва наляво и надясно политици, депутати, парламент, който няма абсолютно никаква реална парламентарна власт, а е единственият европейски орган, избран от гласоподавателите.
А институциите и правителството й които не са избрани от никого, ще имат безгранична власт.
Съдът на ЕС е съставен от съдии, които се избират от бюрократите и политиците, и са зависими от тях, „независимостта“ им е смехотворна.
Същият този европейски съд има огромна власт. Помислете само, че ще е по-силен от всеки Касационен съд, по-силен от всяка конституция, конституционен съд, висш държавен съд, от всеки един върховен съд, съществуващ в която и да било европейска държава.
Ще се базира основно върху Хартата на основните права на ЕС и Договора от Ница.
В Италия може би това би било удачно, бихме спечелили повече от това, което бихме изгубили. Но например в страни като Дания, Швеция, Холандия, Англия, които са много по-напред от това, което е прието в Хартата на правата, Съдът на ЕС може да ги върне назад от прогреса, който са постигнали.
Цитирах в една моя статия историята на един германски журналист, който разкри скандала Евростат, европейски скандал от огромен мащаб. Този журналист бе арестуван, защото отказа да разкрие своите източници. Това например е позволено от шведския закон, където журналистът е защитен, дори и да не разкрие източниците си.
Европейският съд одобри ареста и по този начин свали автоматично шведския закон. Защото всяка сентенция на Съда на ЕС означава, че е задължителна за цяла Европа.
Ето как шведите, които имаха много напреднал закон спрямо средното ниво, се принудиха да премахнат техния закон. Същото нещо може да се случи с много други закони.
И внимание, ето още нещо за съдебната власт. Тези свръх властни съдии, които ще взимат решение след решение, могат даже да въведат отново смъртното наказание. В кой случай могат да го направят? Цитирам буквално от текста: „в случай на европейска криза.“ Тук внимавайте: Какво означава „в случай на европейска криза“? Какво е това? Кой ще реши кога сме в състояние на криза? И при какви условия може да се прилага смъртно наказание? Трябва ли да се осланяме на мнението на тези бюрократи и политици, които направиха всичко, което видяхме, тоест държавен преврат?
Трябва ли да вярваме на хората, които написаха тази конституция, която е цялата в интерес на бизнеса и на корпорациите? Трябва ли да вярваме на тези хора, за да разберем кога сме в „криза” и кой ще получи смъртна присъда при това положение?
И Съдът на ЕС ще издава тези присъди, които трябва да се следват от всички европейски страни и никой няма да може да ги оспорва. Дори и в главата за правосъдието, (от която може би Италия може да направи крачка напред) също важи принципът, че тези съдии с огромна власт, които не са избирани от гражданите, ще имат наднационална власт, но никой не ни е питал дали сме съгласни и не можахме по никакъв начин да дадем мнението си.
Така стигнахме до заключението.
Е, заключението е много просто. Трябва да призная, че нищо друго не може да се каже,
освен да се подчертае следното:
Можеше да бъдат нещо хубаво тези Европейски съединени щати, можеше да бъде чудесно да станем обща икономическа сила. Знаем, че подобно нещо би могло да подпомогне гражданите. Можеше да бъде нещо хубаво даже да имаме супер правителство, специално за нас италианците, не само заради Берлускони, но и заради цялата клика Проди, Берсани, Фасино и другите. Нас, италианците, това можеше да ни накара да направим крачка напред към едно по-цивилизовано общество.
Но фактът, че всичко това се случва зад гърба ни, и най-вече, следвайки принципи, които ние не сме избирали, е изключително опасен.
Ето така мина Лисабонският договор и се извърши държавен преврат.

Превод: Даниела Пенкова

Бел. "Хроники": видеозаписи на двете предавания по темата Лисабонският договор можете да намерите на сайта на журналиста Валентин Фъртунов.

Новината за Деня на детето е, че едно братче бе откъснато насила от сестра си и баща си и в момента живее в нелегалност, за да не се озове при майка си, която помни единствено като пияна. В началото на 21 век, България, страната-членка на Европейския съюз позволи момче на седем години да се крие от властитеи да живее нелегално! Най-големият подарък, който може да получат българските деца - сираци и тези с родители е председателката на Агенцията за закрила на детето, съпругата на особено речовития депутат от ДПС, Лютви Местан, Ширин Местан да си даде оставката и да изчезне от редиците на властта.

Докога ще се крие малкият Павел от Асеновград, който загуби сестра си и е на път да бъде разделен от баща си? Докато порасне, за да може сам да определи при кого от родителите си да живее може би?
Необичайна „предизборна" кампания разгърнаха тези дни с детски писъци и сълзи спретнаха политическите сили - ДПС, НДСВ, в лицето на министъра на правосъдието Миглена Тачева, председателя на Държавната агенция за закрила на детето, Ширин Местан, чийто съпруг Лютви Местан е депутат от хората на Доган. Две деца на 7 и 8 години, които преживяха ужаса да бъдат разделени от баща си са и български, и полски граждани. Полша направи необходимото, защитавайки интересите на гражданите си.

България показа, че пет пари не дава за своите граждани - поне в лицето на полиция, Министерство на правосъдието и ДАЗД.
Както се казва - няма нужда да правят нищо повече политиците от трите партии, след драмата с две пищящи от ужас деца в Асеновград - изборите са предрешени за тях, поне в очите и сърцата на над два милиона избиратели.
Едва ли има друга държава, в която деца да се изнасилват само защото са сираци. Едва ли има друга държава в света, която да не се интересува от съдбата на децата си и в новините й да дават в репортажи просещи малчугани, държава, в която в седмични предавания да показват и интервюират деца, които са жертви на сексуално малтретиране. Едва ли има страна в света, в която в централните новинарски емисии да показват как отнемат децата от родния им баща със съдия изпълнител, чужди дипломати и полиция и да ги дърпат и разпъват докато пищят, потънали в сълзи.
Суверенна държава ли е България или тук управляват посолствата на различните държави? Цял народ наблюдаваше как в централните новини две деца пищяха неистово дърпани от майка си, полска гражданка, а баща им и други мъже легнаха пред автомобила с децата, за да спрат чиновническото безумие.

Как се отнемат деца на баща, който не е разведен и се извеждат от страната, чиито граждани са? За да влезе в ролята си на майка, полската гражданка Барбара Някоя-си, да тя доведе полиция, чиновници от социалните служби, полицаи и частен съдия-изпълнител и отведе насила, пред телевизионните камери момиченцето си, което пищеше докато го разпъваха: „Бабо, спаси ме!"
Пищящи деца - на 7 и 8 години, бяха насила разделени едно от друго. В същото време бащата бе хванат здраво от двама полицаи на 28 май посред бял ден, в името на изпълнение на съдебно Решение от полския съд и Софийски градски съд! По-малкото дете - момченцето Павел избяга по време на насилственото отвеждане на сестра му от майката, дипломат от полското консулство и някаква непозната жена.
Пред колата с вкараното насила момиченце легнаха бабата и дядото на децата и колата не успя да потегли 3 часа, въпреки, че полицаите употребиха и сила, за да се изпълни решението на съда.
8-годишната Николета, която бе отнета след съдебно решение от баща й Тодор Василев, вече е извън страната, съобщи часове по-късно бащата на детето. Според него, дъщеря му вероятно е било изведена от страната през нощта, със самолет. Момиченцето е било изведено от майка й Барбара без необходимите за това документи и неясно как е преминало граничния контрол. Бащата на двете деца допуска, че това е станало със съдействието на полските дипломати у нас. Той е поискал среща с полския консул, но не е бил приет, въпреки скандала, и въпреки силния обществен отзвук и негодувание.
„Детето е в Полша, идваме от Външно министерство - каза в една от новинарските емисии, бащата Тодор Василев. - ... Детето явно е упоено. Аз звънях на 112 , за да предприемат всички мерки още когато стана цялата тази случка, както и на Гранична полиция да предприеме мерки, за да няма извеждане, но доколкото знам са изведени с дипломатически самолет. Предупредил съм и консула да не се издава пасаван, защото аз също нямам ограничени родителски права".

Полският посланик и консулът на Полша не уважиха тревогата на бащата и не го приеха, въпреки настояванията му. Министърът на външните работи Ивайло Калфин е в удобен за момента отпуск за предизборната си кампания за евродепутат.
Едно дете бе отнето насилствено от бащата и бе отвлечено и изведено извън страната, като че ли живеем в 16 век и разделят брат и сестра от баща им като че ли ще ги продават в робство. Ако не бащата и скръбта на близките му, ако не тревогата от скандалната сцена с отвличането, то полските дипломати поне трябваше да уважат и се съобразят с психиката на две невръстни деца, които бяха влачени, разпъвани и дърпани насила по улицата, за да се разделят едно с друго и от баща си. Все пак България не е под полско владичество и дипломатите на чуждата държава не са тук, за да тормозят гражданите й, а за да зачитат правата на гражданите й, даже когато са деца.

Бащата на двете деца не е осъден, не е пристъпник, не е лишен от родителски права, не е лишен и от граждански права, за да си позволяват една чужда гражданка и дипломати от посолството на родината й подобно скандално поведение!
Вчера като капак на всичко и министърът на правосъдието Миглена Тачева демонстрира някакво свое разбиране за принципност по скандалния случай, като без да е наясно за какво иде реч, си позволи да заяви, че става въпрос за „международно отвличане". По думите й бащата щял да бъде проверен от прокуратурата за осуетяване на съдебно решение, а такава проверка можело да засегне и другите, възпрепятствали отвеждането на двете деца от дома им. Оказва се, че Тачева не бе наясно, че преди да се разгърне на улицата в Асеновград сцената с отвличането, по време на която присъства полският консул и бе използвана дипломатическа кола, децата не бяха виждали майка си от година и половина.

За да бъде изведено дете на 8 години от страната, трябва да има писмено съгласие на бащата, тъй като детето е непълнолетно. Това е залегнало в редица международни закони. Дъщерята на Тодор е била изведена с помощта на полски дипломати, без съгласие на бащата, което си е криминално деяние и посегателство. Съдът може да даде права на майката, но нито един съд не е лишил от родителски права бащата на двете деца, коментираха юристи за сайта „Хроники".
„Случаят с децата от Асеновград се политизира". Това каза пред Агенция „Фокус" Христо Монов заместник-председател на Държавна агенция за закрила на детето - ДАЗД, но кое точно в детските писъци и ужас е политика, Монов едва ли е в състояние да обясни.
„ДАЗД се свърза с българското посолство в Полша, за да бъде оказана помощ на детето там - обясни същият чиновник пред Би Ти Ви.

В същото време от първия миг на скандала, неговата шеф на Агенция, Ширин Местан мълчи и не взема отношение по случващото се, вероятно заета с външния си вид, тоалетите си и предизборната кампания на съпруга си, Лютви Местан. Но ние сме свикнали Ширин местан да мълчи - тя мълча, когато снимаха мрачни, ужасяващи кадри за сираците от Могилино, Местан мълчи и по непрекъснато съобщаваните случаи за изнасилени или сескуално малтретирани деца сираци..
Цял народ бе свидетел на разтърсващи кадри от Асеновград с писъците на две деца, които бяха отнети от бащата заради решение на съда? Цял народ видя насилствената им раздяла, осъществена така грозно, с влачене и разпъване по улицата? Това дали е нормално за детската психика, според госпожица Тачева, или законите не се занимават с морални критерии и норми?
Добре щеше да бъде Тачева да се бе запознала с мнението на Агенцията за закрила на детето, която по време на българското съдопроизводство е дала заключение, че в полза на бащата - че децата са добре адаптирани и имат отлични условия за отглеждане. Лошото в случая е, че съдът не е обърнал внимание на това заключение.

След ужасяващите драматични кадри с пищящи деца се питам: нима на никого не му мина през ума децата да се настанят в социално зеведение, докато се реши спокойно конфликтът във връзка със съдебното решение? Нима на никого не му мина през ума, че най-важното е да се запазш психиката на децата, а не някакво съдебно решение и изпълнителен лист да нанесат тежки травми върху нея.
Кой действа в интерес на децата в този скандален случай? Единствено полските дипломати, използвайки имунитета си? Българските чиновници за пореден път доказаха, че не стават за нищо.
Преди два дни стана известно, че по предложение на председателя на Народното събрание Георги Пирински, две парламентарни комисии ще дебатират и ще изясняват казуса с драмата на двете деца от Асеновград, които след съдебно решение и с помощта на съдебен изпълнител, макар и против волята им, бяха отнети насилствено от баща им Тодор Василев и върнати на майка им, полякинята Барбара Ядвиг. В суматохата около принудителното отнемане на малчуганите по-малкият - 7-годишният Павел, успя да избяга и в момента е в неизвестност. Момченцето е обявено за общодържавно издирване.
24 часа след телевизионните репортажи за проявено насилие над деца, ДАЗД се самосезира и назначи проверка на случая. В същото време едното дете вече бе напуснало страната, а другото не смееше да се появи пред хората, за да не го отведат при майка му. Проверката разбира се е формална, колкото хората на Ширин Местан да си измият ръцете, тъй като няма искане от ДАЗД към Прокуратурата за съдействие да се върне взетото насила дете на социалните грижи и двете деца да се съберат и изчакат в социално заведение, докато се реши конфликтът, но в техен интерес и без това да води до психически травми.

Вчера "Национален клуб на привържениците на Левски" излезе с декларация в интернет, в която призова да бъдат защитени двете деца от Асеновград. В документа се казва: "Национален клуб на привържениците на Левски" изразява дълбокото възмущение на всички свои членове, породено от скандалното еничарско поведение на няколко антибългари от Асеновград, които пред очите на цяла България най-безсрамно съдействаха за насилственото отнемане на две български деца и предаването им на един чужд гражданин - се казва в текста.
В декларацията, публикувана в интернет, се казва: "Настояваме за незабавна намеса на всички компетентни държавни органи и неправителствени организации, които сега трябва да докажат, че са Българи, а не съучастници в това позорно престъпление."
Подписката в защита на това децата да бъдат върнати на бащата вече има 6 000 подписа.
Вчера се състоя и мирна демонстрация пред посолството на Полша. Гневни протести на стотици млади хора, десетки хиляди членове на фен-клуба на „Левски" и цял град са на крака, заради драмата на един баща и двете му деца. Протестите ще продължат до разрешаване на случая...
„Посолството на Република Полша няма да води публичен диспут по въпроса за влязло в законова сила решение на българския съд за връщане на двете деца от Асеновград на майка им", съобщиха от посолството на Полша. В позицията на посланика на Полша Анджей Папйеж се казва: „Посолството на Република Полша в София благодари на всички държавни инситуции на Република България за стриктните и професионални действия по делото за връщане на отвлечените деца на семейство Василеви.

Отвлечените деца на семейство Василеви! Само че семейство Василеви се намира в две държави в момента, децата му бяха влачени по улицата, разпъвани, теглени и пищяха, докато ги отделяха от баща им. За това ли благодари посланик Анджей Папйеж?

*   *   *
„Ние сме единствената партия, която може да се разбира със своите избиратели без думи, защото владеем езика на любовта", каза зам.-председателят на ДПС Лютви Местан пред събралите се хора в Джебел. Ако според разбиранията на Местан езикът на любовта е да се тормозят до истерия две невръстни деца, както спокойно прие нещата съпругата му Ширин Местан, - жални ни майка и баща!
Местан е председател на Комисията по образованието и науката - а ако нещо тъне в мизерия и унижение в тази държава, то това са именно образованието и науката.
„... любовта и сърцето не винаги се изразяват с думи - остроумничеше наскоро пред местните хора от Джебел Лютви Местан. - И затова се чудят - абе, каква е тази магия, аджеба, тия управляват осем години и вместо да губят доверието на избирателите си, то расте", разясни Местан.

И най-накрая още нещо по драмата от Асеновград: тази сутрин в предаването „Здравей, България!" стана ясно, че майката на двете деца е дала Декларация на баща им за извеждане на децата от Полша. Декларацията е заверена от българското посолство в Полша. Документът е автентичен и опровергава всички твърдения, че децата са били отвлечени! Точно тази Декларация българският съд не е взел под внимание когато приема, че децата са отвлечени от баща им!
Братчето и сестричето са с двойно гражданство: полско и българско. Дъщерята бе изведена като полски гражданин, но бяха нарушени правата й като български гражданин.

Спорът чии да бъдат родителските права върху децата и кой да ги упражнява ще се решава тепърва в това семейство. През това време малчуганите трябва да бъдат някъде: къде, при кого? Това никой не иска да коментира.
По време на репортажа твкамерата показа как децата бяха дърпани, блъскани и разпъвани докато пищят. Бащата логично се хвърли да ги защити като действие „при неизбежна отбрана" и полицаите го хванаха и извиха ръцето му зад гърба.
Ако в целия този случай има отвличане, точно сцената с отнемане на децата от баща им бе класически пример на отвличане с помощта на длъжностни лица. Прокуратурата следва да провери именно това.
Съдебните решения не могат да бъдат атакувани, единственото възможно е Окръжният съд в Пловдив да спре изпълнителното дело до изясняване на случая коментира адвокатът на бащата в студиото на Нова телевизия.
За пореден път българският съд не е свършил нищо съществено - той само е потвърдил решението на съда в Полша.
Министърът на правосъдието,Тачева пък не си е направила труда да прегледа документите по делото и за първи път чу тази сутрин, че е имало Декларация от майката за извеждането на децата от Полша.

Как ще продължат живота си двете деца? Като полски граждани, или като български?
Има ли влияние личността на политика в съдбата на хората? Разгледах една драма с две деца, която развълнува цялото общество, за да припомня, че Ширин Местан трябва да излезе от сянката на мълчанието си, след като оглавява Агенция за закрила на детето.

В същото време съпругът й - Лютви Местан цял мандат в парламента, не направи нищо, за да бъдат науката и образованието в държавата достойно представени, а не да влачат мизерно откъм финанси съществуване.
За честта на фамилия Местан... струва си да се замислим.

Къде се покри посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, та нито се вижда, нито се чува от два дни?

Уорлик, който бе на всяко гърне мерудия, както би го сравнил народният мъдрец, зачезна , и визуално и звуково.

Уорлик, който бе сведущ по всички въпроси, касаещи вътрешни проблеми на България, от мига, в който израелски командоси нападнаха хуманитарния конвой за Газа, си надяна шапка невидимка и се покри.

Уорлик, който обяви, че Белене била в сеизмична зона и не ни била необходима, за да не се обвържем с Русия, Уорлик, който даваше квалификации на българските магистрати, как да работят, Уорлик, който ни даваше тон в живота и бе иззел едва ли не функциите на генералгубирнатор, министър-председател и президент едновременно – загуби дар слово в  последните два дни и спря да се показва.

Причината е много проста: американският посланик следва линията на Белия дом, тъй като официален Вашингтон се озова в небрано лозе.

Вчера отвъд океана дойдоха няколко новини, но не и коментар на случилото се с хуманитарния конвой по вина на израелски командоси. Така узнахме, че Джордж Буш-младши, бившият президент на САЩ бил пред развод, защото съпругата му Лора вече не желаела да търпи забежките на благоверния си с бившия Държавен секретар, Кондолиза Райс.

Вчера, специални части на израелския военноморски флот прихванаха в Средиземно море хуманитарен конвой, насочил се към блокирания палестински анклав на Газа. По време на щурма на командосите загинаха най-малко 9 цивилни лица от различни страни.

Много държави вече отзоваха посланиците си от Израел и поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. В Палестинската автономия се чуха призиви за трета Интифада. Израелската армия бе приведена в състояние на повишена бойна готовност.

Действията на израелските командоси предизвикаха буря от възмущение по целия свят. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун едва успя да каже, че е шокиран от случилото се. В Палестинската автономия бе обявен тридневен траур за загиналите. В мюсюлманския свят се надигна вълна от антиизраелски акции.

Израелските посланици в Египет, Гърция, Швеция, Белгия, България и ред други страни получиха протестни ноти, а от израелските власти бяха поискани обяснения.

Руското външно министерство нарече грубо нарушение използването на оръжие срещу цивилни лица и задържането на кораби от „Флотилията на свободата”.

Докато всичко вреше и кипеше от случилото се с хуманитарния конвой, САЩ се ограничиха единствено до изразяване на „дълбоко съжаление във връзка с гибелта и раняването на хора”!

"Съединените щати съжаляват дълбоко за загубата на човешки живот и за пострадалите хора и се опитват да изяснят обстоятелствата, при които е станала трагедията", заяви говорителят на Белия дом, Уилям Бъртън, цитиран от световните агенции, въпреки че обстоятелствата около трагедията станаха известни веднага след нападението.

Такава бе първата официална, забавена, американска реакция във връзка с щурма на израелските военни срещу международната хуманитарна мисия.

Президентът Барак Обама трябваше да се срещне утре в Белия дом с израелския премиер Бенямин Нетаняху и с палестинския президент Махмуд Абас.

След сблъсъка край Газа остана неясно дали срещата въобще ще се състои, тъй като Нетаняху обмисляше дали да не прекъсне визитата си в Канада, където е сега, и вместо да се отправи към САЩ, да се върне в Израел.

На 30 май втората новина от деня след съобщението, че израелски командоси нападнали хуманитарния конвой бе, че израелският премиер Бенямин Нетаняху получил „единодушни уверения” от страна на американския президент Барак Обама, че планираните преговори за освобождаване на Близкия Изток от ядрено оръжие няма да поставят под заплаха еврейската държава, съобщи израелско официално лице, предаде АФП.

„Преди две седмици премиерът Нетаняху получи категорични уверения, включващи значително подобряване на стратегическите възможности на Израел, в лично съобщение, предадено от президента Обама”, съобщи представителят на Израел.

Нетаняху е получил „обещание от екипа на Белия дом, че няма да има резолюции, приети от ООН, които да вредят на жизнените интереси на Израел”!

В петък миналата седмица, в ООН беше сключено ключово споразумение от страните, участващи в Договора за неразпространение на ядрено оръжие, като в документа изрично се посочва името на Израел като страна, притежаваща ядрено оръжие в Близкия изток. Споразумението предвижда през 2012 г. да се състои конференция за освобождаване на Близкия изток от заплахата на ядреното оръжие.

На тази новина малцина обърнаха внимание, но след израелското нападение над хуманитарния конвой, и милозливото „смъмряне” и осъждане след 12 часово заседание от страна на Съвета за сигурност към Израел, за действията на неговите военни към хуманитарния конвой – пъзелът започна да се нарежда.

Двойният стандарт на Щатите да иска санкции за Иран и в същото време да уверява Израел, че никой нищо няма да каже за ядреното му оръжие лъсна при кървавия инцидент с хуманитарния конвой и дадените жертви и ранени. Този двоен стандарт и даде отговор на въпроса защо Тел Авив е толкова арогантен и самоуверен при предизвикване на международни скандали и конфликти.

В момент, когато Щатите губят все повече съюзници и партньори в Европа, Близкия и Далечен изток, в момент когато Щатите и техните послушници показаха единомислие в реакциите по разгорелия се дипломатически и международен скандал, в момент, когато ЕС, Русия, Съвета за сигурност показаха, че поведението на Израел в случая с конвоя е недопустимо, а ООН поиска международно разследване и Щатите са на път да загубят досегашни свои позиции в Близкия изток, както и благоразположението на доскорошния си партньор Турция, в момент, когато за Щатите добрите отношения с редица арабски държави са под въпрос  – капанът, който подготви Израел с непремерената си и незаконна агресия може да тракне фатално за бъдещата външна политика на Белия дом.

Колкото е да е голяма привързаността на Щатите към съюзника Израел, фактите с убити и ранени на борда на кораб от хуманитарен конвой са нещо, което не може да бъде оспорвано и пренебрегнато. Не може да бъде отречен и фактът, че Израел е нападнал в международни териториални води хуманитарния конвой...

Тогава трябва ли да се изненадваме на реакцията на американския посланик Джеймс Уорлик и изчезването му от вътрешнополитическия хоризонт на българската държава, след като официален Вашингтон е прекалено зает с намиране на извинение за израелската агресия и дадените жертви?

Очаквайте подробности за реакциите на чужди държави и международни организации от всички точки на света, както и повече информация за това, какво точно се е случило на хуманитарния кораб при израелското нападение и това, което се е случило със задържаните чужди граждани в израелски затвор.

Преди векове, цар Иван Асен вдигал данъците на населението, колчем се зададе сватба в двореца, а този владетел правел много сватби...

В наши дни – измислят данъци, такси и какво ли не вече две години заради министъра на финансите Симеон Дянков, човек, който за първи път в живота си състави държавен бюджет! Към липсата на професионален опит на лицето Дянков се прибави и друг утежняващ фактор – избори – местни и за президент!

Това вече ни постави в твърде трудна ситуация: замразиха пенсии и заплати за години напред, вдигнаха новоизмислени такси и плащания, а като капак на всичко: инфлацията хвъркна нагоре – при безработицата и цените и се оказа, че спирачките не работят!

Разгърна се сценарий на задълбочаващ се дефицит, съчетан с топене на фискалния резерв – това намираме написано черно на бяло в доклад на Индъстри уоч, за макрорисковете в Европа и България до 2012 г., цитиран от БГЕНС.

Наскоро МВФ предупреди: За да излезе България от кризата, трябват реформи и по-добри закони, но кой да го направи? Законите са в ръцете на провинциален нотариус и току що проходил юрист, вкаран в парламента на основата на авторитета на баща си.

Реформи няма как да се правят и след като министърът на финансите Симеон Дянков  не е наясно какво иска, как го иска, но затова пък говори с лексиката на партизанското правителство след 1994 година! В другия случай, когато Дянков е наясно какво иска, тогава се започват едни уволнения чрез ръката на Бойко Борисов – дете в майка плаче!

Индъстри Уоч е изследователска и консултантска компания, която специализира в монисторинг и анализ на макроикономическата динамика, политическия риск и бизнессредата в България, като предлага основа за по-добри инвестиционни решения.

Ето дословно какво написа Индъстри уоч в последния си доклад, изводи и констатации, което са в унисон с тези на Международния валутен фонд, че правителството трябва повиши размера на фискалния резерв, като ускори приватизацията и увеличи емисиите на държавен дълг. В края на март размерът на резерва бе 4.7 млрд. лв. при 6 млрд. лв. в края на 2010 г.

Защо бяха похарчени два милиарда за няколко месеца, как се харчи оставения на лично разпореждане на министър-председателя Бойко Борисов един милиард – никой не смята за нужно да обясни на гражданството.

Препоръките на МВФ са за пенсионна и здравна реформа, подобряване на образованието и специални програми за повишаване на квалификацията, така че работниците да отговарят на нуждите на бизнеса заяви на пресконфереция ръководителят на мисията на фонда за България и Румъния Катрина Пърфилд.

А ето и самият доклад:

Европейският съюз е основният търговски партньор на България и затова българската индустрия следва развитието на пазара в Европа. В края на 2010 г. започна постепенно възстановяване на БВП на България, но то се определя най-вече от експортно-ориентираните сектори. Сега най-важният въпрос е дали Европа върви по-стабилен път на възстановяване или предстои нова рецесия, т.нар. “второ дъно” на кризата в ЕС, както и в САЩ.

Инвестициите и кредита към частния сектор продължават да стагнират в Европа. Към това трябва да прибавим, че правителствата от ЕС добавиха над 2 трилиона евро към държавния дълг под формата на директни субсидии за банки и финансови стимули. Свиване на фискалните стимули може да върне обратно в рецесия европейската индустрия, а оттам би се свило търсенето за българските износители.

В случай на продължение на дълговата криза в Европа ще има нови сътресения във финансовия сектор. Ако това се случи, апетитът на чуждестранните индивидуални и институционални инвеститори към инвестиции в Източна Европа ще намалее.

В България подобрението на бюджетната позиция е знак за възможна стабилизация на фискалната политика и ограничаване на политическия риск, като и риска от потенциална промяна на паричния режим. Все пак трябва да се има предвид, че правителството е твърде зависимо от инфлационната динамика (която е извън неговия контрол), за да осигури изпълнение на приходите си. До момента правителството реже основно капиталови разходи, но това е възможно да не е достатъчно, за да се постигне бюджетен баланс. Задават се избори, които ще увеличат натиска за повече текущи разходи. Затова все още не изключваме сценарий на задълбочаване на дефицита и оттам на стопяване на фискалния резерв.

Основната причина за спада на инвестициите в България са замръзналия приток чужди капитали. Преките чуждестранни инвестиции се свиха от 9 млрд. евро през 2007 г. до 1.6 млрд. евро през 12-те месеца до март 2011 г. ПЧИ все още са положителни, но банките нетно погасяват външните си задължения поради свитото търсене на вътрешен кредит. Спадът на чуждите инвестиции обяснява защо въпреки бързия растеж в експортно-ориентираните сектори общата икономическа активност се увеличава скромно с 0-1% годишно.

Какво се получава? Докато Симеон Дянков се рее в мечтите си за собствено, неотразимо величие и се е впуснал да променя Конституцията, за да наложи Пакт за финансова стабилност, Индъстри уоч предупреждава, че фискалният резерв може да се стопи, а това е твърде вероятно да се случи на фона на задълбочаване на бюджетния дефицит.

Какви ги говореше в седмичната „Панорама” самият Дянков:

{edocs}simeon-iwatch-1.doc,600,400,link{/edocs}

Според него, Пактът за финансова стабилност, който все още не е приет от парламента се радвал вече на адмирации в белгийската столица:

„Мои колеги и финансови министри, и не само финансови министри, ме поздравяват като ходя в Брюксел за тази стъпка на правителството...”

Коя стъпка като парламентът не е гласувал още този Пакт – не е ясно. И кои са тези, които го подкрепят в Брюксел поименно? Та в мнозинството страни-членки на Европейския съюз пенсионерите имат един задължителен минимум за достойно съществуване и не ги показват по телевизията как вечерят с картофи...

Защо бюджетния дефицит трябва да се вкарва в Конституцията според Дянков?

Това е гаранция за бъдещето, за бъдещето на всички българи, и какво по-добро време това да стане факт от времето, в което сме излезли току-що от най-тежката финансова криза в последните 60 години в Европа.

Последно: излезли ли сме от кризата току що, защо Дянков го твърди?

За какво гарантирано бъдеще иде реч според министъра на финансите – та нали за да стигнат българите до бъдещето трябва днес да могат да се трудят, да се хранят и да имат достъп до здравеопазване?

Да се влага в саниране на сгради, вместо да се инвестира в строеж на атомна централа вижда Дянков енергийната независимост. Само, че това е твърде виртуално, разположено далеч във времето и не носи производство на електроенергия. А електроенергията като се произведе има и за икономиката, и за населението, и за износ и продажба, което не е малко.

64 на сто от българите са за довършване на АЕЦ „Белене”, но Дянков не е и защо? Защото е съвместен проект с Русия!

... Европа като цяло е зависима от... е много зависима от Русия в областта на газа, нали. Почти всички европейски държави главно използват руски газ. В областта на петрола положението е почти същото, главно от Русия са. Така че енергията, електроенергията е мястото, където една държава... и България може да помисли какви са ни на нас другите възможности и какво можем да направим.

А защо Дянков не се съсредоточи върху доставяне на газ, петрол и електроенергия от Щатите по въздушен път, а защо не и по дъното на океана? И това свое „откритие” да го лицензира за Европа, за да я окъсне от влиянието на Кремъл? Влияние ли е да доставяш природен газ, петрол и произвеждаш електроенергия?

А да се дава предимство за търсене на шистов газ на американска компания без да те е еня за екологичните последици – какво е влияние, вредителство, или злонамерено умишлено нанасяне на щети, вследствие на високо служебно положение?

Има си даже текст в Наказателния кодекс за подобни недомислици - но кой ти ще съди точно Дянков?

Дали ще доживеем деня, в който ще се появява реклама "Дянков е опасен за Вашето здраве, съдба и оцеляване?"

Неоосманската доктрина

Сценарий № 2 : Турция изгражда евразийски геополитически център около себе си, очертавайки сфери на влияние, повтарящи средновековната Османска империя – Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток, Балканите

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. В предната публикация разгледахме сценария „Троянски кон”, според който САЩ натоварват Турция с ролята на свой таен таран за разбиване на ЕС, чрез разселване на турска диаспора в европейския югоизток след евентуалното й приемане за член на Евросъюза. Изводът от анализа на този сценарий № 1 бе, че възможностите му все по-бързо се изчерпват и с днешната дата той е вече практически част от историята на международните отношения.

Приемането на Кипър за член на ЕС през 2004 г. се яви повратна точка и своеобразен катарзис за Турция в плановете й да се присъедини към Европа. С европейското правило за консенсус при приемането на нови членове на съюза и един Кипър, чиято цяла северна част е окупирана от турските войски, а Кипър вече e член на ЕС, турската надежда за европейско бъдеще се стопи със скорост, която мнозина, включително водещи политици, просто не успяха да проследят. Това развитие закономерно даде силен тласък на неоосманската доктрина сред турските управляващи, която за целите на този анализ нарекохме Сценарий № 2.
Главното действащо лице и мотор на новата турска външна политика стана 51-годишният професор по международни отношения от университета Бейкент в Истанбул

Ахмет Давутоглу.

Той упражни много силно влияние както върху сегашния турски президент Абдула Гюл, така и върху министър-председателя Реджеп Ердоган, чийто главен съветник бе. От 1 май 2009 г. Давутоглу бе назначен за министър на външните работи. В битието си на виден интелектуалец и, както се твърди, много умерен характер, Ахмет Давутоглу, особено с капиталния си труд «Стратегически дълбини», е много популярен във всички среди в Турция, включително и сред генералитета. Давутоглу често е определян като неоосманист, въпреки че той не се вижда в такъв контекст. В тази връзка наскоро заяви пред турския ежедневник «Сабах», че «след като ние самите не използваме подобна концептуализация, фактът, че тя се използва по отношение на нас е резултат или от неразбиране, или от липса на добра воля». Той оспорва идеята, че Турция се опитва да установи неоосмански имперски ред: „Винаги съм казвал, че Турция като национална държава е равна с всяка друга национална държава в нашия регион без значение дали е малка като население или територия. Ние нямаме никаква хегемония върху когото и да било. Това, което по-скоро се опитваме да направим, е да допринесем за установяване на постоянен мир в нашия регион. Ако под ред имат предвид Pax Ottomana (Османски мир), мир в смисъл на ред, ние се опитваме да установим ред и не е погрешно да се каже такова нещо”.
Какво е все пак неоосманизма? Според повечето добронамерени към Давутоглу анализатори новата

«Неоосманска доктрина»

се базира на няколко основни принципа. Първо, Турция е важен компонент на регионалната безопасност, център на Евразия, надежден партньор на съседните държави, а не периферия и някакъв второстепенен партньор на НАТО и САЩ; Второ, неоосманизмът не се явява антизападен по своята природа и ценностни ориентири. Той призовава към равностоен диалог със САЩ и особено с ЕС. Акцентът върху вниманието на Турция към Близкия Изток в последните години съвсем не означава, че турците обръщат гръб на Запада. Според политическия анализатор Стив Лараби няма никакви доказателства за пълзяща ислямизация на турската външна политика; Трето, новата доктрина се базира предимно на мека сила, а не на остри схеми – максималната твърдост на този подход бяха примерно, затваряне на пристанищата за кипърски кораби, политическа поддръжка за босненските мюсюлмани, признаването на Косово, дипломатическо изглаждане на проблемите със Сирия. От този принцип се извежда и основния подход на турската външна политика при Давутоглу за «нулеви проблеми със съседите»; Четвърто, неоосманизмът не разглежда кемализма и републиканските идеали като загубено време, а се опитва да допълни републиканския дизайн с нови черти, адекватни на света след студената война. Много съществено е към изброеното да допълним един принцип, заявен лично от Давутоглу пред сп. Economist: „Турция може да бъде европейска в Европа и източна в Изтока”.
По-другояче обаче изглеждат нещата, ако се вслушаме в тезите, които проф. Давутоглу изложи през октомври миналата година при откриването на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общини на Балканите днес”, проведена в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Там министърът на външните работи на Турция заяви, че целта на турската външна политика е подемът на османските Балкани, като център на световната политика. Същото Давутоглу повтори, разширявайки периметъра и в интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani”: „Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем”.
Още по-любопитно звучи и мнението му, че османската история, това е и историята на балканския регион: „Ние искаме нов балкански регион, основан върху политическите ценности, икономическата взаимозависимост и сътрудничество, културната хармония. Такива са били османските Балкани. Ние ще възстановим тези Балкани…

Османските столетия

на Балканите са успешна история, и сега е необходимо да я възродим”.
Всеки обективен и незапознат с историята на региона наблюдател би възприел подходът на Неоосманската доктрина като прагматичен и комуникиращ с реалностите на ХХІ век. Даже при повечко ентусиазъм би могло да се приеме като привлекателна идеята Балканите да се превърнат в център на световната политика. Има обаче не едно, а няколко десетки „но”-та, които, ако се възползваме от терминологията на самия Давутоглу, „зануляват” изключително розовеещия колорит на представената от него визия. Първо, не става дума за Балканите въобще, а за някакви османски Балкани. Второ, абсолютно нелепо, да не кажа глупаво за един професор, звучи идеята, че османската история е историята на балканския регион. Ако за Давутоглу, цялата история се затваря в петстотинте години на Османската империя, то за другите балкански народи този период е отбелязан в учебниците по история с по няколко горчиви страници на гнет, робство и пълен упадък след столетия на държавен и културен възход. За разлика от 500-те години на Османската империя, Българската държава има 1300-годишна история, гръцката история започва далеч преди Христа, сродно е положението и при другите народи в региона. Колкото до османските столетия на Балканите като успешна история – да, но зависи за кого. За османската метрополия в Цариград, доминирана от турците, може и да е така. За останалите народи, поробени от същата тази османска империя, въпросните петстотин години са практически години на вакуум в социален, икономически, културен и всякакъв друг вид народностен план. За реалното робско положение на тези народи да не говорим; за кръвния данък да не говорим; за насилствената смяна на вярата, благодарение на която целият европейски югоизток е нацвъкан днес с мюсюлмански общини, да не говорим.
Да продължаваме във фактически план да предъвкваме тема, ясна и на децата, ще е чиста загуба на време. Далеч по-интересено и важно е да си отговорим на въпроса: Имперско лицемерие или политическия инфантилизъм

на една нация изразява неоосманската доктрина? Аз лично съм по-склонен да мисля, че е второто. И ще илюстрирам мнението си с няколко много интересни реплики, които се чуха около един турски филм, събрал пред екраните в южната ни съседка над милион и половина зрители още след премиерата си през 2008 г. Във филма „Османска република” съвременна Турция никога не е съществувала, а вместо нея е показана страна, над която властва измисления и безпомощен султан Осман VІІ, който е марионетка в ръцете на САЩ. Но това, което е показано в едър план, е не толкова упадъкът на империята през ХІХ век, колкото нейната религиозна толерантност, т.е. Pax Ottomana (Османски мир), който според авторите е властвал над средиземноморското крайбрежие и околните региони. Така, днес, съпротивата на някои европейски страни срещу членството на Турция в Евросъюза на практика води до вдъхновената митологизация на една изгубена златна епоха. „Да мечтаем отново да бъдем империя е нереалистично, епохата и действащите лица са се променили”, твърди режисьорът на филма Гани Мюжде, чиито прадеди в Косово са били поданици на империята. „Пораснах в квартал „Фенер“ в Истанбул сред гърци, арменци, евреи и кюрди… Ето това е османското наследство. Днес не трябва да се игнорира това културно измерение“.
„Отправеното послание е: „Вие не принадлежите към Европа“, коментира Нилюфер Нарлъ. „Чувството на отхвърляне кара човек да се обърне към миналото, за да намери славните елементи на своята идентичност. Някои виждат в него само една ислямска държава”.
За турците, потънали в пълно вглеждане в себе си, следващият етап на историческо помирение преминава през преоткриване на европейските измерения на Османската империя.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/859-riskovete-na-prekalenata-tsentralizatsiya-

Новото българско правителство вече даде достатъчно доказателства за своите структурни намерения. През изтеклите шест-седем месеца стана видно, че политиката на икономия, орязване и свиване на публичния сектор е сърцевината на управленските замисли на сегашния ръководен екип. Принципно раздутите до 40% от БВП разходи за публичния сектор в България представляват твърде голямо перо.
В подкрепа на тази теза, преди известно време изплува един интересен  факт. Задъханата в своите неоосмански амбиции и глобални претенции Турция поддържа по-малък дипломатически персонал от европейска България. Министерството на външните работи в Анкара има 194 дипломатически представителства, с общо 1464 служители. Аналогичното ведомство в София разполага с 1470 външнополитически работници (след съкратените от бившия министър Желева 235 щата) и 115 мисии зад граница. Всичко това говори за слабата ефективност на сектора „външна политика” у нас. В конкретно изражение, то се измерва със слаба кадрова селекция, ниско заплащане, слаба професионална мотивация и ниска цялостна ефективност на сектора. Самата доскорошна ръководителка на външнополитическото ни ведомство Румяна Желева бе персонален израз на българската външна политика. Като нейният проблем е, че беше „разкрита”. Но това стана единствено поради факта, че трябваше да се яви на европейско изслушване. В противен случай вероятно и досега щеше да заема кабинета си в Министерството на външните работи и „авторитетно” да чертае външнополитическия курс на България.

Консервативният модел

Все пак САЩ и Япония, сочени за шампиони в съотношението разходи и ефективност на публичния сектор, изповядват алтернативен на Европейския съюз социален модел. Съвкупността от социални и икономически индикатори: образование, здравеопазване, комунални услуги, демографски показатели, корупция, икономически растеж и стабилност и разпределението на доходите в двете страни се различава, като философия, от държавите в целия ЕС. Съюзът на 27-те страни-членки е социален по своята същност, докато Вашингтон и Токио прилагат различни нюанси на консервативния модел. Там държавата се е оттеглила и функционира чрез едно малко, но високоефективно „правителство”. Частният сектор обаче е с развързани ръце не само като законодателство, но най-вече с възможностите си умело да подсигурява свободна работна ръка и да привлича значителни потоци от чуждестранни инвестиции. САЩ и Япония провеждат гъвкава политика, насочена към постоянното рекрутиране на човешки и материални ресурси, чиято цел е да се облекчи натиска върху задължителните социални функции на държавата.
В Европа, и по-специално в България, прилагането на англосаксонския консервативен модел е много трудно. В нашето общество продължава да съществува посткомунистическата инерция, според която държавата гарантира битието на значителна част от трудоспособното население. Политиката е равнозначна на поминък в някои сектори и особено в конкретни географски райони.
Авторите на доклада „Ефективност на публичния сектор“ Антонио Алфонсо, Лудвиг Шукнехт и Вито Танци, които изследват правителствените разходи и качеството на обществените услуги в 23-те държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), силно критикуват Швеция, Германия и Франция за разхищенията им в публичния сектор. В същото време, всички новоприети страни-членки на ЕС се стремят именно към техния социален модел. Колизията англосаксонски - континентален модел на функциониране и подсигуряване на публичния сектор е очевидна и непреодолима. Затова българското правителство трябва да е наясно, че налаганият задокеански модел рискува да доведе до нарастването на безработицата, до избухването на социално недоволство и до ерозията на доверието към кабинета. Проблемът е в разликата между административните структури на двата типа държави. Българската традиция се уповава на силно концентрираното управление, докато САЩ и Япония изповядват децентрализацията. Правителствата на посочените две държави делегират на регионите правомощия, с които централната власт в България, поне засега, не желае да се раздели. С други думи, правителството прави половината крачка от консервативния модел – оттегля се от публичния сектор, без обаче да дава възможност на друго управленско равнище да попълни социалния вакуум.
Големият проблем е, че т.нар. „реформи” ще предизвикат нежелани социални ефекти, ще ускорят хаотичната урбанизация, ще стимулират обезлюдяването в периферията на страната. Тази тенденция е очевидна от 1989 насам. Де факто, зад политиката на „силната ръка” се крие единствено израза на практически отказ от суверенитет за цели региони на България. Централната власт подари на ДПС отделни области и тази тенденция ще продължи, благодарение на силно централизираната политика. Новата политика просто ще я развие и засили.
Така например, намерението за въвеждане на „нови медицински стандарти” на Министерството на здравеопазването заплашва да закрие 32 болници. Всички те са в периферни и вече рядко населени райони: Трън, Брезник, Любимец, Царево, Ивайловград, Кула, Рудозем, Годеч, Тервел и други. По същата логика, реформите, лансирани от сегашното ръководство на Министерството на образованието, младежта и науката, в крайна сметка, ще постигнат същия ефект. Предстои да се закриват факултети, а някъде дори цели университети, при това отново в провинциалните академични звена. Аргументът е мъглявото „повишаване на критериите за обучение”. С планираните административни промени двете ведомства налагат мерки според шаблона на вносния, неевропейски „елитаризъм”. Това ще доведе до свиването на предлаганите услуги както в здравеопазването, така и във висшето образование. В периода на глобална криза много хора, които вадят препитанието си в двата важни хуманитарни сектори от българския обществен живот неизбежно ще се озоват на борсата на труда.
Още по-тревожно е, че хората, които се нуждаят от техния труд, са обречени на лишения и проблеми. По-мобилната част от тях по неизбежност ще бъдат принудени да имигрират в големите градове, най-вече в София, за да си набавят загубените социални услуги. По-възрастните и по-бедните обаче ще бъдат оставени сами на себе си. Така се затваря кръгът на трайното обезлюдяване на периферията. Последствията са намаляването на инвестициите, нисък жизнен стандарт, активна имиграция, свиването на ножицата на социалните услуги. С една дума – мултиплициране на имиграцията благодарение на силно централизираното политическо управление, олицетворявано от града-държава София. На практика, столицата е предопределена да „изсмуква” жизнените сили на цялата държава - хората, паричните средства, социалните услуги и всички останали „благини”. Това повелява логиката на политическата система, закрепостена със сегашната конституция, както и невъзможността или нежеланието тя да бъде променена.

Има ли решение на проблема?

Разковничето е да се подкрепи третото ниво на управление в държавата – областното. Назрял е моментът за нов текст в основната норма, по силата на който областите следва да бъдат окрупнени (по-точно да се възстанови положението до 1998, когато те бяха девет на брой) и да имат право на свой собствен бюджет. Подобни реформи бяха направени, през 2008, в Дания и Чехия. В същото време, правомощията на областната управа трябва да се разширят, за сметка на централната власт. Именно областните центрове следва да се ангажират по-активно с отделните сектори на вътрешната политика, а не всичко да се диктува от София.
Необходима е умела, гъвкава и националноотговорна децентрализация. В противен случай, столицата ще става още по-многолюдна, трафикът все по-невъзможен, а снежна покривка, дори по-малка от 10 см, ще я парализира за 2-3 часа, както се случи на 6 януари 2010 (а и след това) например.
Сегашните реформи в областта на здравеопазването и висшето образование засилват процеса на централизация. Те неминуемо ще рефлектират върху политическата система. Все по-ясно в нашата страна ще се открояват две силни партии. В преносен смисъл, първата спокойно може да се нарече „централна софийска” партия, която ще отстоява интересите на няколкото милиона столичани с европейски стандарт на живот. Втората ще бъде „периферна”. Тя трябва да се нагърби да защитава позициите на маргинализираните от центъра прослойки. В политическо отношение ДПС и БСП вероятно ще си поделят политическото им представителство. Тенденцията обаче е много скоро ДПС да стане втората политическа партия, в качеството си на основен опонент на „столична България”.

За голямо съжаление, въпреки добрите намерения, непланираната и хаотична урбанизация ще засилва социалнополитическата конфронтация и ще поддържа цялостния нисък жизнен стандарт на българското население.

*  Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Baranchik.htm

Напоследък сме свидетели на стремителни промени в геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. При цялата нееднозначност на този процес и наличието в него на маса скрити препятствия, той, като цяло, има позитивен характер както за Европа, така и за Евразия.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е (и това неведнъж е било коментирано), че идването на власт на президента Обама и сегашната политика на „меката сила” на американската администрация са обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови методи проекта за Pax Americana. При това, стремително развилата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Америка да поддържа статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната политика на силата най-вероятно би довело САЩ до политически и финансова крах. По-важното обаче е, че Съединените щати биха били отхвърлени на периферията на световните икономически процеси. Подкрепилите Обама кръгове в американския елит съвсем правилно оцениха осъществяващите се в света промени, стигайки до извода, че ако процесът вече не може да бъде спрян, поне трябва да бъде оглавен от САЩ. И това е реалното положение на нещата – в момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствена глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи за поддържането на този статут, а нито Китай, нито Европейският съюз, нито Русия могат да си ги позволят. В резултат от което сме изправени пред следната ситуация. От една страна, САЩ сериозно понижиха статута си на последната в света „свръхдържава”, озовавайки се в една и съща редица с останалите световни играчи. Това означава, че Вашингтон вече не може сам да налага както силови, така и определящи, по отношение на един или друг регион, геополитически решения, противоречащи на позициите на основните регионални играчи. Така, САЩ бяха принудени да започнат да се вслушват в мнението на другите силове центрове, тоест делегираха им съществена част от влиянието си, при вземането на решения на регионално равнище.

Съединените щати вече са загубили статута си на последна свръхдържава, т.е. станали са просто „първи сред равните”. Би трябвало да оценяваме позитивно този процес, тъй като, тъй като той, на първо място, рязко намалява рисковете от възникване на глобален конфликт заради прекалено силните позиции на една от страните, а на второ – рязко ограничава рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече ще се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както вече споменах по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в прекият смисъл на този израз), укрепвайки регионалната сигурност.

От друга страна, намаляването на разходите за поддържане на регионалната политическа стабилност позволява на останалите глобални играчи да отделят по-голямо внимание на икономическия ръст, което също води до намаляване ролята на Америка в глобалната икономика.

Тоест, можем да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до фаза на относителна стабилност. Ако бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би имало положителен ефект и за постигането на консенсус по палестинско-израелския конфликт и пътищата за преодоляването му, както и за севернокорейската ядрена програма. Във всеки случай, анализът на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират определена готовност да решават комплексно всички най-остри и актуални въпроси на световния дневен ред.

Обединяването на Европа

Както неведнъж посочваха редица авторитетни анализатори, от известно време насам Европа престана да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху въпросите на вътрешното си развитие. Именно това обяснява и защо Русия например, в своите контакти с Европа, предпочита да развива двустранните отношения, преди всичко с Германия, Франция и Италия. В този контекст, предстоящото обединяване на Европа (след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009) в единен политически механизъм с общ президент и обща външна политика, следва да се възприема, като несъмнено позитивен процес. От една страна, общата външна политика означава, че Европа се превръща в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да развиваш отношенията си, отколкото с трийсетина големи и малки играчи, всеки със свои собствени амбиции. За Русия този процес е важен и защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да пречи на нормалния диалог между Обединена Европа и Русия – за последната ще бъде много по-лесно да развива отношенията си с ЕС, в качеството му на също такава „империя”, каквато е и тя самата.

В този контекст е очевидно, че успешното завършване на такива грандиозни проекти, като Северен и Южен поток, както и на „Набуко”, няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа (в качеството и на единен геополитически и геоикономически механизъм) от САЩ.

Сдобивайки се с нови „енергийни опори” и завършвайки процеса на политическото си обединение, за което континенталният европейски елит (от Наполеон до Бисмарк и от Дьо Гол до Франц-Йозеф Щраус) винаги е мечтал, занапред Европа ще се позиционира по нов начин и в световните политически отношения, което пък ще се окаже поредното сериозно ограничаване на възможностите на САЩ отново да се ориентират към едностранно силово решаване на глобалните проблеми, тъй като Обединена Европа вече ще има ясно изразени собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да посочим, че днес, както впрочем и в миналото, Русия се развива като предимно суровинна държава - т.е. модернизацията и се осъществява най-вече за сметка на износа на ресурси. Тази ситуация си остава една и съща от времето на Иван Грозни и Петър Велики до ден днешен. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Москва да бъде сред водещите световни държави. А по време на т.нар. „индустриален скок”, осъществен от режима на Сталин, и въпреки демографските и икономически загуби в резултат от Втората световна война, дори да се превърне във втората световна икономика (след американската). Очевидно е също, че от гледна точка на руските интереси, тази ситуация следва максимално бързо да се промени. В същото време, трябва да е ясно, че в условията на обвързаност с долара, Русия в момента не разполага с други сериозни източници на валутни постъпления за модернизацията на страната, освен износа на суровини – неслучайно, докато ОПЕК обяви, че намалява обемите на добивания от нейните членки петрол, Русия дори увеличи петролния си износ.

Разбира се, износът на суровини, сам по себе си,  не представлява заплаха - дори и САЩ например, скоро ще станат един от водещите износители на втечнен природен газ. Проблемът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е наясно с проблема и предприема сериозни стъпки за преодоляването на тази негативна за икономиката на страната схема. Но, въпреки суровинния характер на икономиката си, Русия беше и си остава водещ играч в Евразия, което пък позволява по радикално нов начин да очертаем и геополитическите и позиции в света. Както е известно, руските и световните експерти отдавна се опитват да отговорят на вечния геополитически въпрос, какво всъщност представлява Русия? Дали тя е част от Запада или от Изтока? Според мен, отдавна трябваше да излезем извън тази дихотомна схема, тласкаща ни в задънена улица, тъй като Русия, нито е част от Запада, нито пък от Изтока (в чистия им вид). Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е тема за отделен и то обширен анализ. Въпреки това, всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на новото и геополитическо обозначаване просто ще отрази реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от особено значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и, най-вече, с Китай и Япония. Това сътрудничество е съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволяваща и да ускори превръщането на Евразия в единно цяло, в което Русия ще заема централно място. Само че енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно е недостатъчна за това. Тя би трябвало да се допълни от сериозна логистична стратегия и инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура, от китайско-руската граница до тази между Русия и ЕС, и най-вече на товарните превози. На практика, енергийното сътрудничество и създаването на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основната търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне и за изграждането на равномерно разположена и развита (по модела на онази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Краят на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на Източна Европа, след разпадането на т.нар. „социалистически блок”, за пореден път ни демонстрира, че елитите на държавите от региона, които обикновено се дефинират като „лимитрофни” (от лат. Limitrophus, т.е. „граничен” – б.р), не са в състояние да провеждат самостоятелна външна политика. В тази връзка, те не могат да се разглеждат като сериозни партньори на Русия, към които тя следва да се отнася с необходимото уважение. Следователно, руският подход към тях трябва да е изключително „потребителски”, т.е. аналогичен на американския. В тази връзка и в контекста на намаляването на геополитическото значение на Източна Европа, значението на проектите за газопроводите Северен и Южен поток е изключително голямо, тъй като ще помогне да бъдат ерозирани очертаващите се лимитрофни връзки в триъгълника Беларус-Полша-Украйна. От тази гледна точка, можем дори да предположим, че краен резултат от реализацията на проекта Северен поток биха могли да станат няколко „транзитни трансформации”, които съществено да променят  и опростят геополитическата картина в Източна Европа. На първо място, прекратяването на основния газов транзит през териториите на Беларус и Полша, т.е. фактът, че Беларус вече ще получава природен газ предимно за покриване на вътрешните си потребности (при положение, разбира се, че се запазят сегашните негативни тенденции в процеса на формиране на т.нар. „съюзна държава”, обединяваща Русия и Беларус). На второ място и вследствие на това,  Полша ще започне да получава руския газ не през територията на Беларус, а от Германия, което би я превърнало от транзитна държава в краен получател на руски природен газ. Подобна схема на газовите доставки за Полша би съдействала за по-адекватното възприемане на геополитическите и геоикономически реалности от полския елит. На трето място, съответно, реализацията на Северен поток ще позволи на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, а и (на практика) основната транзитна държава, което значително ще укрепи геополитическата връзка между Русия и Германия и ще стимулира реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм.

Аналогично на Северен поток, проектът Южен поток ще въведе необходимия ред в газовия транзит през Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест.

В резултат от всичко това, Германия и Русия ще успеят да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус-Полша-Украйна и да накарат елитите на тези държави, които в момента оглавяват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Подобно решение на проблема е възможно само, ако Беларус престане да бъде транзитна територия за руския петрол и природен газ, значението на Украйна в транспортирането на руските енергоносители значително намалее, а Полша започне да получава газ от Германия. В такъв случай всичко ще си отиде на мястото. Резултат от успешната реализация на Северен и Южен поток ще стане рязкото намаляване на геополитическата роля на Източна Европа (и, съответно, нарастване ролята на Югоизточна, през чиято територия ще минава Южен поток), в контекста на интеграционните процеси в Евразия, което вероятно би съдействало и за отказа на САЩ да залагат на лимитрофните държави, опитвайки се да ерозират формирането на една наистина обединена Европа, както и за установяването на по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

* Авторът е ръководител на Информационно-аналитичния център към Академията за управление при президента на Беларус