Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов!

По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета.

„Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева.

"Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти.

Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!?

Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари.

Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три.  Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио.

Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета!

Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет!

Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи!

Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар.

Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви!

Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение!

Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как!

Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея!

Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП.

Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета?

Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия,

Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни.

По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”.

В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района.

Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”.

Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде.

От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление.

Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде.

Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница.

Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай.

Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци.

Другата страна на медала

Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.

Днес, на 6 март либийският лидер Муамар Кадафи заяви в интервю за френския седмичник „Журнал дьо диманш”, че би желал ООН или Африканският съюз да разследват безредиците в Либия.

„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер.

Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването.

Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП.

Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже!

Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции.

Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”.

Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.

И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна.

Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм.

"Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони

"Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член.

"Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той.

Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП.

„Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе.

В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП.

„Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо.

Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност.

Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия.

На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия.

Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция.

Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи.

„Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”.

Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.

„И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”.

В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации.

Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си.

Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера!

Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”.

И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи?

Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила?

Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната.

Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка.

Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава?

Египет е на прага на гражданска война. Министерството на външните работи предупреждава да не се пътува в тази страна. А за българите, които по един или други причини и обстоятелства, независещи от тях, останаха и не успяха да се качат на самолета, пратен след хиляди вътрешни терзания на министъра на външните работи Николай Младенов - МВнР мълчи.

В централната обедна новинарска емисия на Би Ти Ви, говорителят на МВнР Весела Чернева съобщи, че ако се наложи, вероятно е да бъде изпратен още един самолет за да евакуира нашите граждани.

По данни на МВнР изтеглените българи с първия полет на правителствения самолет са 60, а останали в Египет са 240 души. Крайно време е в МВнР да си размърдат мозъците и да уговорят някои от българските авиокомпании да изпълни полета за евакуация, тъй като самолетите, с които разполагат тези АК имат по над 200 места.

Какво се случи в центъра на египетската столица в нощта на 2 срещу 3 февруари

Напрежението в Египет очаквано ескалира – има нови човешки жертви В последните няколко часа петима са вече убитите, а десетки са ранени. Обстановката в Кайро става все по-взривоопасна. Цивилни привърженици на президента Мубарак, въоръжени с ножове провокират тълпите от протестиращи, което стана повод бронирани машини да навлязат на площад “Тахрир”.

Цяла нощ CNN, BBC и други световни информационни агенции предаваха на живо сблъсъците сред протестиращите. На централния площад в Кайро се виждаха на няколко места и запалени огньове. Съобщено бе за убити и десетки ранени.

В Кайро се възобновиха сблъсъците между противниците и поддръжниците на Мубарак съобщи РИА Новости. Франция предупреди своите граждани незабавно данапуснат страната.

Правителството на Египет е отхвърлило молбата на представителството на Европейската комисия в Кайро да бъдат изпратени специални сили от страните от ЕС за охрана на дипломатическите мисии в Кайро, предаде РИА Новости.

Египетската армия отново препоръча на жителите на Кайро в четвъртък да си останат по домовете, за да избегнат кървавите сблъсъци между противниците и поддръжниците на президента Хосни Мубарак, предаде телевизия „Ал Джазира”.

Сблъсъците и напрежението ескалираха, след като привърженици на президента Хосни Мубарак започнаха да стрелят срещу демонстрантите и да мятат бутилки с коктейли “Молотов” срещу протестиращите.

Военните, разположени около площада, се опитаха да разделят двете страни, като бронирани машини се насочиха към тълпата, но след като никой не им обърна внимание – те се спряха и не се намесват вече.

Няколко танка се постараха да опразнят площада, но отново не успяха. И се оттеглиха. И в момента в Кайро продължават да ехтят изстрели и напрежението расте.

“Походът на милионите” от обявения “ден на гнева” прерастна в сблъсъци между демонстранти  и привърженици на президента Мубарак.

Няколко от информационните агенции вече пуснаха коментари, че Египет е на прага на гражданска война и докато президентът не се оттегли от властта – напрежението няма да намалее.

Няколко души загинаха, а стотици са ранени на централния площад в Кайро, след като привърженици на президента Хосни Мубарак започнаха да стрелят срещу демонстрантите.

Военните, разположени около площада, се опитаха да разделят двете страни – протестиращи и привърженици на президента Мубарак, но това се е оказало невъзможно.

Военните, с бронирани машини са подходили към тълпата, за да успокоят хората и да опразнят площада, но това не спряло сблъсъците и машините са се отказали от намеса, за да се избегнат нови.

“В Кайро продължават да ехтят изстрели, напрежението расте, площад “Тахрир” бе окървавен” – съобщи  спряната от Мубарак телевизия “Ал Джазира”.

В репортажите на информационните агенции все по-често се чуват коментари от различни репортажи на CNN, BBC и Ройтерс, че Египет е на прага на гражданска война.

Късно вечерта на 2 срещу 3 февруари над десет опозиционни партии приеха предложението на властите да започнат диалог с тях. Условията за опозицията са бързи реформи, разследване на корупцията, разпускане на парламента, както и да се провери кой е виновен за сблъсъците и провокациите на площада в Кайро, довели до жертви и ранени.

Основното изискване на опозицията президентът Хосни Мубарак да се оттегли и подаде оставка все още не е получило отговор.

Докато са траели преговорите на властта с опозицията – престрелките и мятането на бутилки “Молотов” в тълпата протестиращи срещу режима - не са спрели. Според очевидци привържениците на Мубарак са употребили не само огнестрелно оръжие, но и са имали в себе си ножове и ятагани. Предполага се, че тъкмо затова са се намесили и военните.

Обстановката в Кайро става все по-взривоопасна. Според наблюдатели страната  е на ръба на гражданска война.

Цяла нощ Си Ен Ен предаваше репортажи от центъра на Кайро.

Твканалът съобщи за нови стрелби в центъра на египетската столица в резултата на които са били ранени десетки протестиращи.

Експерт за района направи коментар на обстановката, като заяви, че египетската армия трудно удържа да остане в периферията на конфликта и да не се намесва. Същият експерт предположи, че е твърде вероятно режимът на Мубарак да е организирал безредиците, за да има повод да се справи с тълпите.

Съобщено бе за трима убити е десетки ранени в резултат на нощните сблъсъци между протестиращи и привърженици на Мубарак.

“Тежка стрелба на зазоряване, хвърлени бутилки “молотов” срещу невъоръжената тъпла протестиращи срещу президента Мубарак се чуха в четвъртък, на деветия ден на протести. Стрелбата е засилила сблъсъците на централния площад в Кайро, съобщи Си Ен Ен.

Репортер на твканала разказа, че е видял ранени хора и как линейки са навлезли на площада към 4 часа сутринта местно време. Източникът на стрелбата е останал неизвестен.

Освен виковете са се чували и молитви сред насилието, което се опитвали привърженици на режима да упражнят върху протестиращите. Изстрелите са обърнали превозни средства и са били от автоматично оръжие.

Си Ен Ен съобщи, че антиправителствените демонстранти саизградили импровизирани барикади извън площада, за да предпазят от атаки протестиращите след провокациите на цивилни полицейски служители, изпратени от властта.

“Те идват с оръжие на площада – обясни защитникът на човешките права Джиджи Ибрахим по Си Ен Ен на 2 февруари. – Ние протестирахме мирно тук, без насилие от началото на протестите, но след провокациите наистина настъпи бурна реакция сред хората от площада.”

Провокаторите не са били възпрепятствани от войските – съобщи Си Ен Ен, като още преди няколко дни военни командири лублично обещаха да не употребяват сила срещу протестиращите против режима на президента Мубарак.

Пожарите запалени от хвърлените коктейли “Молотов” са запалили дървета и стени около площада.

Египетското здравно министерство е съобщило за трима загинали и 800 ранени от сблъсъците в сряда, 2 февруари.

Докладваните смъртни случаи общо от периода на протестите са вече 300, но Си Ен Ен не потвърди тази цифра.

“Това, което виждате е демонстрация на египтяни, хора, които искат да получат обратно страната си чрез уличните протести” - обясни по Си Ен Ен Халед Ахмед, който се легитимира като бизнесмен, с про-египетски убеждения.

Изявлението на Мубарак, че няма да се кандидатира, но избори ще има през есента възпламени протестиращите, които скандираха, че няма да се разотидат докато Мубарак не сдаде властта.

Робърт Каган, експерти коментира за тв канала, че вероятно провокаторите са били платени наемници от властта, като са били пуснати, за да създадат хаос, и дадат повод на правителството да се намеси и възстанови реда.

“Мубарак сега се задържа с насилие днес, но губи влиянието си сред все повече египтяни – коментира Каган.

С настъпването на нощта съобщи Си Ен Ен стрелбите са засилиха и срещу протестиращите започнаха да хвърчат камъни, прътове, парчета от метал.

Където свършваха “боеприпасите” се къртеха парчета цимент от тротоарите, за да се хвърлят сед протестиращите.

Атаките доведоха до голям брой ранени и то с тежки телесни повреди. Към площада и демонстрантите летяха линейки, които транспортираха ранените към болниците.

Освен в центъра на Кайро – други квартали от египетската столица са по-спокойни, а във втория по големина град Александрия – протестите все още са мирни, съобщи Си Ен Ен.

Кризата парализира египетската икономика, съобщи Си Ен Ен, тъй като правителството затвори банки, училища, а влаковете се движат полупразни.

Жители на Кайро са съобщили, че хранителните запаси са на привършване.

Представителят на властта Омар Сюлейман повтори позицията на правителството от вечерта на 2 февруари: хората трябва да спрат да протестират и да се приберат по домовете си, като спазват вечерния час. Омар Сюлейман призова в специално изявление протестиращите да не пречат на хората да се върнат към работата и ежедневния си живот, да позволят училищата и университетите да отворят отново врати.

Държавната телевизия  Нил ТВ се опита да представи безредиците като “чужди конспирации”, задвижвани от международни журналисти, някои, между които и  репортера на Си Ен Ен Купър Андерсън са били нападнати по време на сблъсъците в столицата.

Проправителствената телевизия е обвинила движението “Мюсюлмански братя”, че са хвърляли огнени топки, предизвикали пожари, за да започнат насилието и размириците в Кайро.

На въпрос на Волф Блитцер от Си Ен Ен - дали това е вярно, Мохамед Мърси, говорител на “Мюсюлмански братя” обясни, че случилото се са действия на египетския протестиращ народ. Тъй като вече не ставало дума за оттегляне на Мубарак след месеци от властта, а се очаквало незабавното му оттегляне  от управлението на страната за да се насрочат нови избори.

Във Вашингтон, говорителят на Белия дом Гибс заяви, че е време да сес ложи край на насилието. “"Надяваме се, че това, което видяхме днес, няма да видим утре или в петък или в събота", каза той.

“Мубарак е за съжаление, тъй като продължи агонията си с още шест, седем месеца - заяви на 1 февруари Мохамед ел Барадей. - Промяната няма да стане за една нощ. Там не е магически бутона за промяна. Промяната ще отнеме време", каза той.

Си Ен Ен коментира, че армията едва ли ще може да остане дистанцирана от антиправителстваните протести, тъй като се очаквало в петък, протестите да се засилят след молитвите.

Очаквайте подробности за случващото се в африканската държава...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Танкове, мародери и избягали затворници, протестиращи, над 100 души убити,

От Кайро за БНТ разказа Анатолий Нанков, който е помощник-треньор на футболен отбор ЕНППИ: “...Тук където живеех има охрана... Банките са затворени, който можа изтегли пари от банкоматите и напазарува... Не напускаме домовете си... Хората дежурят на групички, никой не смее да излиза... имаме връзка с нашето посолство, имаме уверенията на нашия външен министър, че има вероятност да се организира един самолет, един полет за всички живеещи българи... по наши данни около 300 човека живеят и работят в Египет... би било хубаво да се приберем в България докато положението не се успокои....”

Ще евакуира ли МВнР българските граждани от Египет?

От включване на министъра на външните работи Н. Младенов в предаването на БНТ научихме, че цял ден заседавал на 30 януари кризисен щаб, МВнР имало план за евакуация на нашите сънародници от Египет, съобщи министър Младенов. “Предстои да има още едно съвещание и да в координация с останалите страни от Европейския съюз вече да преценим дали има нужда да се вземе решение за евакуация на българските граждани... след два часа аз съм в Брюксел, където започва заседание на Европейския съвет на министрите на външните работи, където много внимателно ще обсъдим ситуацията в Египет...

При какви обстоятелства ще се задейства кризисния план за екакуация на българите от Египет попита Жени Марчева министъра.

Младено отговори с неясно мрънкане, че полицията вече действала на места, но движението все още е ограничено поради полицейския час... Кога и как ще се пристъпи към процес на евакуация да бъде зависело от много фактори, включително и от възможността да бъде изпратен самолет на място, включително и да бъдат придвижени българските граждани, които биха искали да се върнат в България... Младенов посъветва българите да установят връзка с българското посолство, тъй като от 30 януари започнал процес на регистрация... така щяло да се види колко българи искат да се завърнат в България... Предстоял нов преглед на ситуацията и тогава щяло да се вземе окончателно решение...

А липсата на възможност за комуникация, телефонните връзки са нарушени, интернетът е спрян, как си представя Младенов, че българите, намиращи се в Египет ще могат да се свържат с посолството и как в случай, че все пак се свържат – ще имат възможност да се придвижат до посолството на България?

Истината е, че Младенов и сие

Какво чака  Европа да се случи в Египет?

В тази посока се случва поредица от показателни събития:

В съобщението израелските лидери подчертават, че „интересът на Запада” и на „целия Близък изток е подкрепата за стабилността на режима в Египет”. „Затова трябва да се спрат публичните критики срещу президента Хосни Мубарак”, подчертава съобщението, което е било изпратено в края на миналата седмица.

Военното радио на Израел коментира съобщението като критика към САЩ и Европа, които не подкрепят режима в Египет.

Правителствата в Европа имат интерес от това северноафриканските режими да продължат да съществуват от гледна точка на икономиката и сигурността, пише австрийският вестник „Ди Пресе”, което предопределя очакванията за срещата на външните министри на ЕС на 31 януари в Брюксел, т .е. само време и пари ще губят дипломатите в обсъждане на ситуацията в африканската държава.

Президентът Хосни Мубарак назначи ново правителство и смени шефа на разузнаването – а това са действия, които не се вършат на изпроводяк.

В същото време ситуацията в Египет се усложнява от факта, че египетските военни вече показват, че не искат да подкрепят режима на Мубарак.

Основните пътища в Кайро се контролират от бронирана техника, военните се опитват да спрат грабежите, но не пречат на действията на опозиционерите, които искат оставката на президента.

Египет вече беше напуснат от много представители на политическия и бизнес елит, като само в Дубай в неделя, на 30 януари са кацнали 19 частни самолета от Кайро. Появиха се съобщения и за спешното напускане на страната на Гамал Мубарак, син на президента и негов най-вероятен приемник, коментира “Независимая газета”.

Докато се правят опити да се укрепи режима на Мубарак, излезе информация в английския “Гардиан”, че телевизия “Ал Джазира” е забранена в Египет.

Шестима журналисти от телевизия “Ал Джазира” са били арестувани, като са им били взети камерите и другите уреди за излъчване, съобщи изданието, позовавайки се на кореспонденцията на сателитния канал ТВ Обединени Арабски емирства, от кореспондента Дан Нолан, който също е бил задържан, но успял да пусне в Twitter информацията си за ареста.

“Четирима войници влязоха в нашата стая...” – започва кореспонденцията на Нолан, който пише, че е било сигурно, че арестуваните журналисти ще бъдат депортирани от Египет.

Шестима от арестуваните журналисти са били изведени от хотел “Хилтън” навън, като са им е била иззета апаратурата.

Часове по-късно бе съобщено, че журналистите са освободени, но апаратурата им е задържана, съобщи отново “Ал Джазира”, която има английски вариант на сайта си.

Египетските власти обвиниха телевизя “Ал Джазира” в подстрекателство към бунтове и я спря за територията на страната. “Ал Джазира” описа спирането си като акт, предназначен за ограничаване на свободата на словото, и като цензура за заглушаване на гласа на египетския народ. Телевизията направи всичко възможно това да стигне до различни държави по света.

“Ал Джазира”, която е собственост на емира на Катар предаде вълненията и протестите, които избухнаха в страната обективно.

“Гардиан” съобщава, че неговия репортер Джак Шенкер е бил нападнат и арестуван миналата седмица, докато кореспондента на “Таймс”, Джеймс Хилдер и бил бит и също задържан миналата седмица, през уикенда.

Повече от дузина журналисти са били арестувани в Египет във връзка по време на протестите, цитира данни и организацията “Репортери без граница”.

Закриването на “Ал Джазира” е нагло нарушение на основното право на египтяните да получават информация за кризата в своята страна е заявил Мохамед Абдел Дайем, програмен координатор за Близкия Изток и Северна Африка в Комисията за защита на журналистите.

*       *       *

“Бъдещето на Близкия Изток ще се решава в Кайро” пророкува “Индипендънт”.

Промените в кабинета, които обяви египетският президент Хосни Мубарак в събота са козметични – смененият ръководител на разузнаването стана вицепрезидент, а бившият министър на военновъздушните сили стана премиер, пише изданието. И точно тези двамата положиха основата на военен режим, наред със съществуващото извънредно положение и улични протести.... Ако армията и президентът бяха обединени, те щяха да бъдат обединени в безсилието си – пише “Индипендънт”.

Защото както и в Тунис, забележително за протестите е, че нямат лидер – фокусът е върху враждебността към продължителното управление на Мубарак, коментира вестник "Индипендънт", пренебрегвайки, че един от лидерите на опозицията е Мохамед ел Барадей, египетски дипломат, бивш генерален директор на международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Носител на Нобелова награда за мир за 2005 г. заедно с МААЕ. Именно ел Барадей заяви пред протестиращите, че опозицията не презнава решенията, които е взел на 25 януари Мубарак със смяната на кабинета.

“Ние искаме падането на режима” написаха на плаките протестиращите. Много от излезлите на улицата обявиха, че са против връзките на Гамал Мубарак, сина на президента с милионери и политици магнати, тъй като зад тези връзки прозират амбициите Гамал да наследи президентството от своя баща.

Президентът назначи нов кабинет в опита си да потуши продължаващите улични протести, съобщи Ал Джазира. – Египетското въстание заплашва Израел коментира “Ал Джазира”. Опозицията призова на протест за вторник, 1 февруари, но тази нестабилност стана причина САЩ и ЕС да настояват за реформи пред новото правителство, сформирано от Мубарак и народното въстание, което вече е факт, тъй като страната е парализирана, има убити, армията не се намесва, а полицията работи вяло и на места. В тази обстановка, позицията на ЕС и САЩ, да се предупреждава за опасност от екстремизъм си е чиста проба ослушване в ситуацията.

Инвеститори прехвърлят стотици милиони долари от страната от началото на протестите отбеляза “Ал Джазира” – предстои общонационална стачка.

Египетският президент Хосни Мубарак отговори на милионите, искащи оставката му, като заповяда на армията да въведе ред на всяка цена. И веднага в обхванатите от безредици египетски градове започнаха да стрелят снайпери. Кръв заля бреговете на Нил, пише „Российская газета”.

Въпреки комендантския час, войниците не само не разгониха тълпата, но на места се сдружиха с нея.

Властта все по-осезаемо се изплъзва от ръцете на Мубарак.

Въпреки суетенето на Аштън, която не за първи път показва, че е фигурант в европейската дипломация, който чака сигнали от САЩ, баронесата демонстрира  и че е безсилна  да реагира на сериозен международен проблем...

Посолството на Германия в Кайро евакуира част от персонала си и други германски граждани, живеещи в Египет, съобщава радио „Дойче веле”.

Около 140 германци са били откарани на летището североизточно от Кайро, което през последните дни е пълно с чужденци, искащи да напуснат страната.

Рано тази сутрин от летището във Франкфурт е излетял самолет, който да прибере германците от египетската столица.

Френските компании „Франс телеком”, „Лафарж” и „Креди Агрикол” са започнали евакуация на своите служители от Египет, където вече седмица продължават протестите с искане за оставката на президента Хосни Мубарак, предаде РИА Новости.

В неделя строителната компания – производител на цимент „Лафарж”, реши да евакуира част от чуждестранните си служители заедно с техните семейства. В египетския отдел на компанията работят около 70 чужденци от 25 страни.

Банка „Креди Агрикол” в неделя започна да връща във Франция своите служители и техните семейства. Около 10 души са останали в Египет, за да може банката да продължи своята работа.

Днес „Франс телеком” обяви, че започва евакуация на служителите си.

Около 2400 американци са поискали да бъдат евакуирани от Египет, предаде АФП.

Първите 42-ма американци, които бяха евакуирани ня 31 януари с чартърен полет, са пристигнали в Кипър. САЩ и още няколко страни от ЕС са поискали Кипър да служи за транзитен център за евакуираните граждани.

В момента няколкостотин американци се намират на летището в Кайро.

Италианският производител на цимент „Италчементи груп”, най-големият производител в Египет, прекрати производството си и в петте си завода в Египет, поради растящото напрежение в страната, предаде АФП.

„Производството временно е спряно. Фабриките са обезопасени, а компанията продължава да следи ситуацията”, съобщава представител на фирмата.

„Италчементи груп” през почивните дни е евакуирала около 100 свои служители и членовете на техните семейства.

Пет самолета на турските авиолинии бяха изпратени в Епгипет, за да евакуират турските граждани, за да приберат турските граждани, желаещи да напуснат страната. Няма шикалкавене, няма условие за регистрация в посолството на Турция, за да се преценяло колко турци искат да се върнат от Египет...

Не една или две европейски държави-членки на ЕС и държави, които не члевуват в общността изтеглят свои граждани, работещи в Египет. Гърция и Швейцария вече го сториха. В същото време баронеса Аштън се ослушва е не е наясно как трябва да се реагира на кризата в Египет. Тя призова новото правителство на Мубарак за преговори с опозицията – което засега означава, че Аштън приема новия кабинет за легитимен.

А от Брюксел ослушването мина в редиците на българското МВнР и поради тази причина само слушаме за заседания на кризисен щаб, подкани за регистрация на постоянно пребиваващите в българското посолство в Кайро, но самолетите още не са излетели за египетската столица.

В 18 часа българско време външният министър съобщи, че евентуално на 1 февруари ще излети за Египет самолет, за да прибере българи, които са изявили желание да се върнат в родината....

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

-  Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

Истината е някъде там!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фрийдман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

============================

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е политическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Израел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

===============================

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взривена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в този конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Това, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1123

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

КАЗАХСТАН. Нурсултан Назърбаев заема длъжността президент на Казахстан след разпада на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Казахската ССР през 1991г. Вече 70-годишният Назърбаев поставя икономическия растеж над така наречените демократични ценности през двете си десетилетия управление на Казахстан и по-високите доходи, промишленото производство и икономиката, която генерира 147 млрд. долара, оправдават тази политика.

Самият Назърбаев обаче твърди във в. „Казахстанская правда”, че най-големият му успех е поставянето на икономическите постижения на второ място в името на стабилността между над 140-те етнически групи в страната.
Тази стабилност до голяма степен е породена от сравнително добрата икономическа ситуация – брутният вътрешен продукт на глава от населението е четири пъти по-голям от този на Египет и е нараснал 12 пъти от 1993 г. насам. Износът се е увеличил на 60 млрд. долара миналата година от 5.3 млрд. долара през 1995 г.

Сравнението с Узбекистан и особено с Таджикистан е твърде показателно, при все, че и трите страни имат ярко изразено авторитарно управление. Но нефтът си е нефт, газът си е газ, да не говорим, че Казахстан е на трето място в света по добив на уран… При това, нито в Узбекистан, нито в Таджикистан има такова религиозно разделение – 70% мюсюлмани и 23% християни, което допълнително усложнява нещата.
Но да се върнем към странният доклад на Международната кризисна група (МКГ). Ще ви цитирам един абзац от него:
„Наркотици за милиарди долари преминават през Таджикистан по маршрути към Русия и Китай всяка година. Има сериозни съмнения сред международната общност, висши членове на управляващата върхушка в страната, закрилят транзита на наркотици от Афганистан. Тази протекция от високите етажи на властта в Таджикистан подриват усилията на международните организации за контрол на границата с Афганистан – усилия, които според признанията на официални лица имат много малък ефект.”

Да ви призная честно, бях смаян от нахалството на подобни обвинения към таджиките. Не, че имам някакви съмнения, че през територията на държавицата преминават наркоканали, още по-малко се съмнявам в причастността на таджикската върхушка към контрола и стригането на мазни купони от преминаващите наркотици. Но при положение, че откак Афганистан бе окупиран от американската армия и разните там съюзнически клакьори, производството на наркотици в Афганистан скочи 40 пъти!? Впрочем за да не съм голословен ще ви цитирам следното съобщение на РИА Новости:

Афганистан се е превърнал в най-големия производител както на хероин, така и на други наркотици, заяви Виктор Иванов, ръководител на руската Федерална служба за контрол върху оборота на наркотиците. Афганистан е произвел 44 200 тона опиати за последните 8 години, от които рекорден брой марихуана и хашиш, каза Иванов в официално изявление. Той подчерта, че от началото на антитерористичните операции в Афганистан, производството на наркотици в страната се е увеличило 40 пъти. За последните 8 години Афганистан е започнал да произвежда двойно по-голямо количество наркотици в сравнение с останалата част на света.

Така, а сега да си припомним, кой всъщност тихомълком подготви и провокира измислената „арабска пролет” (подробностите в анализа ми „Сорос нагази и Арабия”, публикуван преди месеци в „Десант” и интернет) – Сорос и Националния фонд за демокрация на САЩ. Няма да излагам отново всички факти – който се интересува – има ги в световната мрежа.

Да видим дали още владеем аритметиката: 1 + 1 = 2. Вярно ли е? Вярно е.

Мога да се обзаложа, че следващия удар на Джордж Сорос и силите, които стоят зад него ще бъде насочен срещу нещастната централноазиатска република Таджикистан. Поредната „цветна революция”, ислямски бунтове или каквото ви хрумне. Дано да не съм прав, но от този откачен доклад на МКГ, това е единствения извод, който мога да направя.

Разбира се, не трябва да подценяваме руската мечка, която ако остави около бърлогата й соросоидите да си правят фойерверки трябва съвсем да е изперкала, което е малко вероятно.

И да не забравяме, че ако външната намеса не премине към физически контакт, автократът-президент на Таджикистан Емомали Рахмон е доказал за почти двайсетте си години управление, че отлично знае как да поддържа равновесието и мира в бедната си, граничеща с тресящия се от всекидневна война Афганистан.

Накратко казано, истинският реален стопер пред ислямизацията са не демокрациите от западен тип, а тъкмо оплютите от запада авторитарни режими

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1100-iran-i-arabskite-buntove

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1070-arabskata-revoliuciq-kato-predvestnik-na-nov-sblysyk-v-islqmskiq-svqt

Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.

Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.

Стратегията на Иран

В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.

Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.

Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.

На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии  и науката и превръщайки се в регионална държава.

Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.

На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.

„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).

След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.

Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.

За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.

Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.

Възможната верижна реакция

В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.

Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.

В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.

Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.

Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.

* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1045-bydeshtoto-preformatirane-na-blizkiq-iztok

В Близкия Изток, който, в широкия смисъл на понятието, обхваща територията от Северна Африка до Иран, не секват сблъсъците и протестите, т.е. напрежението продължава да е голямо. В настоящата статия ще се опитам да направя общ анализ на събитията в региона за да очертая тенденциите и контурите на общата картина, които могат да се проявят при развитие на ситуацията в една или друга посока.

Според мен, има два основни варианта за това, какви биха могли да са последиците от събитията, след една или няколко години: формиране на изгодна за Запада политическа ситуация, или пък на не толкова изгодна за него, но по-приемлива за останалите геополитически играчи, ситуация.

На свой ред, тези варианти включват няколко подварианта. Например, ситуацията може да се окаже печеливша за САЩ и доста по-малко изгодна за ЕС. Или пък, изгодна за Иран и Китай и не съвсем изгодна за Русия и т.н.

Предпочитам обаче да разгледам въпросните два варианта, като цяло, а след това да се спра на отделните държави от региона. В краткосрочна перспектива, ситуацията очевидно се развива благоприятно за Запада. САЩ съумяха да се избавят от непопулярните режими в Египет и Тунис по начин, който ги представя като „подкрепящи исканията на народните маси”. В момента, Западът се опитва да насочи надигналата се „революционна вълна” към такива държави като Сирия, а след това и Иран. В много арабски държави, най-голяма социална активност демонстрират младите хора, част от които са настроени положително към достойнствата на западната демокрация (включително и заради потисничеството на досегашните демодирани и закостенели режими) и вярват, че в арабския свят могат да бъдат изградени „демократични” общества, като тези в Европа.

Според мен обаче, в средносрочна и дългосрочна перспектива, управлението на тези процеси ще се оказва все по-трудно за Запада. Активизиралите се маси скоро ще се убедят, че демонстрациите и демокрацията, сами по себе си, не гарантират икономически ръст. Навлизането на западната култура и нрави (което и преди имаше място в Египет и Тунис) ще провокира протестната реакция на местните общества. Ислямското общество едва ли ще се примири със „свободното” поведение и другите особености на западния свят. На Запада ще се наложи да инвестира и да оказва помощ на новите арабски „демокрации” (които не разполагат с достатъчно петрол) за да предотврати масовото разочарование от резултатите от „революциите”. Предвид кризата обаче, западните държави не разполагат с такива средства, а в бъдеще ще имат още по-малко.

Затова „демократичната” реторика и еуфорията от извоюваната свобода скоро ще изчезне, за сметка на нарастващата необходимост от упорита ежедневна работа за изграждането на силни и модерни арабски държави, каквито все още не съществуват. И тук на дневен ред ще бъдат поставени редица важни идеологически въпроси: какъв курс следва да избере една или друга страна – дали отново да търси съюз със Запада, акцентирайки върху демократичната реторика и човешките права, за да си гарантира оттам необходимите инвестиции и технологии, или да се ориентира към постигането на реална независимост, което ще изисква изграждането на собствена технологична база, защита на вътрешния пазар и ориентация не толкова към Запада, а към собствените сили. Както и към такива държави, като Китай, Русия, Иран и т.н.

От тази гледна точка, ще анализирам перспективите пред отделните страни от региона, без да изброявам в детайли всички факти, а опитвайки се да посочвам само ключовите, поне според мен, моменти и тенденции.

Египет

Тази държава винаги е претендирала за лидерски позиции в арабския свят. Днес Египет има най-голямото население в него – около 80 млн. души. В Кайро се намира един от основните идеологически центрове на мюсюлманите-сунити – религиозният университет Ал-Азхар и неговата джамия. Тук се обучават млади мюсюлмани от целия свят, при това от изключително авторитетни за сунитската общност теолози, ориентиращи мюсюлманите, помагайки им да осмислят социално-политическите и други проблеми от гледната точка на исляма. Египет притежава Суецкия канал, свързващ Европа с един от основните петролодобивни региони на света – Персийския залив. Египет граничи със сектора Газа, който днес е единствената изцяло контролирана от палестинците територия.

След оставката на Хосни Мубарак, Египет се оказа на кръстопът. Именно Мубарак завърши процеса на изграждане на светска военно-полицейска държава, напомняща Турция по времето на Ататюрк. Наистина, и сега властта в страната е в ръцете на военните, но те трудно ще я удържат, а вероятно и нямат намерение да се вкопчват в нея. Рано или късно, в Египет ще се проведат парламентарни и президентски избори и ще се формира нова власт. Референдумът от 19 март вече подготви условията за това.

Кой обаче може да дойде на власт в Египет? Ясно е, че на остатъците от бившия режим, обединени в Национално-демократическата партия, ще е трудно да запазят мнозинството си в парламента, освен това е възможно самата партия или наследницата и да бъдат забранени. Сред опозиционните сили, най-организирани и популярни са „Мюсюлманските братя”. Както е известно, тази организация е създадена още през 20-те години на миналия век и разполага с филиали в почти всички арабски държави, макар че те действат независимо един от друг и нерядко защитават различни позиции.

Наскоро „братята” обявиха за създаването на политическа партия „Свобода и справедливост”, с която ще участват в парламентарните избори. Показателно е, че те непрекъснато се стремят да внушат, че не са ислямски фундаменталисти и не възнамеряват да изграждат теократична държава. За целта демонстративно общуват с египетските копти-християни и духовните им лидери, водят преговори с някои други партии за общи избирателни листи и заемат умерени позиции почти по всички важни въпроси. Така, „Мюсюлманските братя” подкрепиха провеждането на референдум, докато редица други опозиционни сили и млади активисти се обявиха против предлаганите поправки, смятайки ги за недостатъчно радикални. Фактът, че почти 80% от египтяните гласуваха за въпросните поправки, косвено свидетелства за популярността на „братята” в обществото. Организацията им обаче, поне засега, не възнамерява да поема пълната отговорност за ситуацията в страната. Нейните лидери заявиха, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори и дори, че няма да се стремят към максимален брой депутати в парламента. Според някои експерти, партията на „братята” вероятно ще се задоволи с 35-40% от местата в бъдещия парламент, въпреки реалните си шансове да разполага с мнозинство в него.

Очевидно, тази предпазливост се обуславя от две основни причини. След революционните събития египетската икономика се намира в много тежко състояние, затова новото правителство ще трябва да осъществи редица неособено популярни реформи за да подобри ситуацията. Освен това, Западът все още приема „Мюсюлманските братя” като заплаха и като фундаменталистко движение, затова бързото им идване на власт рискува да изолира Египет от западните държави, от които тази арабска държава все още е силно зависима.

Все пак, рано или късно, на ислямистите ще се наложи да поемат властта в свои ръце. Именно тогава можем да очакваме и най-интересните събития: ще стане ясно, каква е позицията на „братята” по основните международни въпроси: за отношението към САЩ и Иран, за мирния договор с Израел от 1979 и т.н. И най-важното, дали след като дойдат на власт, ислямистите ще се ориентират, под една или друга форма, към „иранския модел на развитие”.

В случая нямам предвид създаването на теократична държава, тъй като в сунитското общество липсва такава прослойка, каквато са аятоласите, при шиитите. Според мен, „иранският модел” означава не само „режим на аятоласите” и клерикализъм, но и определена идеология: опора на собствените сили в икономиката; развитие на национална наука и технологии, включително в ядрената сфера и космоса; налагане на религиозните норми в обществено-политическия живот и бита; антизападна и антиизраелска позиция във външната политика.

Ако Египет не тръгне по този път (макар че разполага с необходимия за него потенциал, предвид многобройното му население и интелектуалните му ресурси), т.нар. „египетска демокрация” ще си остане просто реторика и опит страната да се хареса на Запада и отново да разчита на щедрата му помощ, инвестиции и туристи. При подобно развитие, „демокрацията” ще се окаже по-скоро своеобразна идеологическа диверсия срещу целия ислямски и арабски свят (и не само) с цел да им бъдат натрапени фалшиви идеали, както и да бъдат изкушени някои други държави (особено Иран) да се откажат от досегашния си курс.

Либия

Случващото се в Либия е в центъра на вниманието на цялата световна общност. Въпреки предварителните очаквания, диктаторът Кадафи съумя частично да обърне почти безнадеждната за него и клана му ситуация, когато градовете един след друг преминаваха в ръцете на опозицията, а мнозина високопоставени държавни служители избягаха в лагера на противниците на режима. Той успя да мобилизира привържениците си и да запази гръбнака на армията си (елитните бригади), а превъзходството на правителствените сили над бунтовниците, по отношение на огневата мощ, сякаш не им оставяше особени шансове.

Именно в този момент, бе поставено началото на западната намеса в либийската гражданска война, в резултат от което страната се оказа разделена на две. Кадафи контролира западното крайбрежие, където са повечето големи градове, и центъра на страната, а противниците – му изтока на страната и някои вътрешни райони на запад.

Факт е, че по време на управлението си и особено през последните години полковникът допусна груби грешки, от което се възползваха противниците му и западните държави. Така, Кадафи не съумя да установи тесни съюзнически отношения с нито една мюсюлманска държава, включително и с Иран. Впрочем, той не установи такива отношения и с Русия, и Китай, въпреки, че Москва опрости многомилиардните дългове на Либия от съветската епоха. Наистина, либийският диктатор обеща да купи големи количества свръхмодерно руско оръжие, но напоследък купуваше оръжие предимно от Европа. Едва след началото на бомбардировките той заяви, че ще предостави разработката на петролните си находища на Китай, Индия и Русия. Възможно е, да е разчитал, че самолетите на НАТО няма да бомбардират обекти, разработвани от западни компании, само че тези обекти бяха либийска държавна собственост.

В медиите и Интернет се появиха доста публикации за „приказния живот” на либийците по времето на Кадафи, в които се посочва, че диктаторът е отпускал големи суми за социални нужди, осигурявал е високи заплати и е поддържал цените ниски. Но, макар че това, до голяма степен, е вярно, в същото време безработицата в страната достигна 30%. Култът към Кадафи беше омръзнал на голяма част от либийците, пред които нямаше никакви други перспективи, освен пасивно да съзерцават строителството в собствените си градове, разчитайки единствено на държавните социални помощи. Много сериозно бяха нарушение

Удари на НАТО убиха син на Кадафи

традиционните племенни и кланови баланси във властта, оказало се особено болезнено за една страна, която, до голяма степен, продължава да се ръководи от тези принципи. На свой ред, ислямистите смятаха Кадафи за „еретик”, който вместо ислямските норми и шариата, налага в страната собствения си култ, заменяйки на практика свещения Коран с прословутата си „Зелена книга”. Именно от тези слабости се възползваха вътрешните и външните му противници за да превърнат страната в арена на гражданска война.

В момента, особено след намесата на Африканския съюз, развитието на ситуацията се оказва в задънена улица, а изход не се вижда. Трудно можем да си представим, че Кадафи е състояние да обърне изцяло ситуацията в своя полза. Ясно е, че Европа и САЩ в никакъв случая няма да възстановят отношенията си с режима му, в това отношение Западът вече изгори всички мостове. Не е ясно и, как диктаторът ще може да разчита в бъдеще на приходи от петролния сектор, особено след като Западът наложи ембарго върху износа на либийски петрол.

При това положение, единственият изход за Кадафи би било влизането в неговата зона на китайски петролни компании, които да възстановят добива и преработката на петрол и да организират транзита му за Китай или други държави, въпреки западната блокада. Само че подобно развитие е почти невероятно. Още по-малко това биха дръзнали да направят руските компании. А без да изнася петрол, Кадафи вече няма може да плаща на армията и населението. Ще му се наложи да се ориентира към контрабанден износ на енергоносители и чужда валута, което би било изключително трудно. Макар че на теория това би дало на полковника възможност да се съпротивлява още няколко месеца (ако междувременно не бъде ликвидиран от противниците си), по-вероятно е режимът му да рухне много по-бързо. Пак чисто теоретично бихме могли да допуснем, че Кадафи и бунтовниците ще започнат мирни преговори с международно посредничество. Само че омразата между тях е толкова голяма, че и този вариант изглежда съвършено нереален. Още повече, че не е ясно, дали Западът въобще е заинтересован от подобни преговори. За момента западните държави са доволни от хода на събитията в Либия, даващи им възможност да задълбочават хаоса в страната, извличайки от това определени дивиденти, в краткосрочна перспектива.

Държавите от Магреб: Алжир, Мароко, Тунис

Въпреки че именно в Тунис бе даден началният тласък на арабските „революции”, тази страна, също както и Мароко, няма особено стратегическо значение. Основният източник на приходи и за двете е туризмът и те не разполагат с големи природни ресурси. При това, в исторически план, двете са най-силно „европеизирани”, макар че в Тунис напоследък е налице известна активизация на ислямистите. Ислямистката партия официално бе допусната до голямата политика, а лидерът и се завърна в страната след дълга емиграция. Но, тъй като основната сфера на туниската икономика са туризмът и услугите, шансовете за идване на ислямистите на власт не са големи (това моментално би било оценено като заплаха в западните медии и ще доведе до прекратяване на туристическите поток от Европа). Аналогична е и ситуацията в Мароко. В сравнение с тези две страни, доста по-сериозна задача изглежда да прогнозираме развитието на ситуацията в Алжир.

Както е известно, Алжир е най-голямата по територия държава от Магреб, с достатъчно многобройно население. През последните десетилетия тя бе арена на доста бурни събития. Войната на Франция за запазването на Алжир беше най-кръвопролитната в процеса на разпадането на колониалните империи. През 90-те години на ХХ век обаче, страната преживя още една война – този път гражданска.

Причина за нея стана победата, на парламентарните избори през 1991, на местната ислямистка партия Фронт за ислямско спасение (FIS). Това бе първият случай в арабския свят, когато по парламентарен път до властта се добират откровени ислямски радикали със собствена идеология. Алжирската армия обаче не допусна подобно развитие и отмени резултатите от изборите. В резултат започна гражданска война, продължила почти десет години. В крайна сметка, през 1999, властта беше поета от сегашния президент Абделазиз Бутефлика, който в момента е на 74.

През януари 2011, в Алжир също започнаха социални вълнения, подобни на тези в Тунис. Но, за разлика от туниските, те (поне засега) не прераснаха в революция. Днес в Алжир основните играчи са се ориентирали към изчакване, но това едва ли ще продължи дълго. Режимът на Бутефлика, опиращ се на армията, ще бъде принуден да се съгласи на отстъпки и да отслаби политическите ограничения. Тогава, на сцената ще се появят няколко нови сили.

Сред тях несъмнено ще има прозападно (и най-вече проевропейски) настроени елементи, обявяващи се твърдо против ислямизацията и акцентиращи върху т.нар. „демократизация”. На второ място, става дума за военните които в момента, фактически, са на власт. Следват умерените и радикалните ислямисти. Умерено ислямисткото крило отново се представлява от „Мюсюлманските братя”, т.е. от алжирския им филиал. През 90-те години и при управлението на Бутефлика те участваха в изборите, заради което бяха заклеймени като „предатели” от радикалните ислямисти. Що се отнася до последните, част от лидерите им загинаха през 90-те години, но някои оцеляха. Сред тях са т.нар. „духовен водач” Абас Мадани, който вече е на 80 и живее в Катар, както и Али Белхадж. И двамата са прекарали по 12 години в затвора. Белхадж опита да се включи активно в политическия живот през януари 2011, когато започнаха масовите демонстрации, но моментално беше арестуван и освободен под гаранция до насрочения срещу него съдебен процес.

В най-новата алжирска история има една страница, която очевидно оказва определено влияние върху хода на сегашните събития. През 90-те години, по време на гражданската война, беше създадена паравоенната и, както се оказа впоследствие, терористична организация Въоръжена ислямска групировка (GIA). Тя се противопоставяше не само на правителството, но и на FIS и въоръженото му крило. Характерна на бойците на GIA беше почти животинската жестокост, като под флага на „ислямската съпротива” те изтребваха цели села. В същото време, редица експерти посочват, че мнозина от лидерите на GIA са били внедрени от специалните служби (или сътрудничат с тях) с цел да се настрои населението срещу радикалните ислямисти.

Съществува известна възможност, на власт в Алжир (този път без да срещнат съпротивата на военните) да дойдат умерените, или дори радикалните ислямисти, макар че, имайки предвид казаното по-горе, засега това не е много вероятно. При подобно развитие, Алжир би могъл да се превърне в страна, провеждаща антизападна политика, и в потенциален съюзник на Иран и Сирия. Но тъй като в тази държава има големи запаси от петрол и, особено, от природен газ, позицията и ще се окаже твърде важна в бъдещите политически трансформации в т.нар. Голям Близък Изток.

В същото време Алжир традиционно поддържа тесни връзки с Русия (преди това със Съветския съюз), като дълги години армията му бе въоръжена предимно със съветско оръжие. През първото десетилетие на ХХІ век активното военно-техническо сътрудничество между двете страни беше подновено, като бяха сключени няколко големи сделки. Макар че и тук бяха налице немалко проблеми – така, Алжир върна на руснаците доставените от Москва изтребители МиГ-29 СМТ, заради използваните в тях части втора употреба.

Можем да предположим, че през следващите няколко години ще станем свидетели на остра и решаваща фаза от „битката за Алжир” между такива геополитически играчи, като САЩ, ЕС (Франция), Русия, Китай и ислямистките кръгове, подкрепени от Иран, „Мюсюлманските братя” или държавите от Персийския залив. Същото впрочем се отнася и за най-голямата северноафриканска държава Египет.

Сирия

Когато започнаха вълненията в арабските държави, сирийските власти се опитаха да внушат, че страната им е „имунизирана” срещу подобно развитие, използвайки като аргумент, че народните протести са насочени срещу „прозападните режими”, чието управление, не отговаря на стремежите на хората. Донякъде, те бяха прави: сирийският президент Башар Асад действително се ползва с популярност сред народа и не се смята от него за „фараон” и марионетка на Запада. И в Сирия обаче, нещата не са никак прости. Проблемът е, че, като изключим външната политика, вътрешнополитическият модел на страната не се отличава особено от повечето репресивни арабски режими, като този на Мубарак в Египет, Салех в Йемен и т.н. Националистическата и принципна външна политика подобрява донякъде отношението на населението към режима, но не е панацея.

Освен това, в Сирия е налице сложна конфесионална ситуация. По-голямата част от населението са мюсюлмани-сунити, следвани от т.нар. алауити (13%-15%), друзите, християните, асирийците, арменците и т.н. В същото време, още от времето на бащата на сегашния президент, алауитите доминират в силовите структури и във властта, като цяло. Разбира се, не може да се твърди, че сунитите са силно дискриминирани и формират някаква „каста” на потискано мнозинство, защото техни представители заемат редица важни политически и военни пости, но истината е, че алауитите са непропорционално широко представени по върховете на властта.

Идентификацията на самите алауити също не е проста. Дълго време много мюсюлмани, особено сунитите, дори не ги брояха за изповядващи исляма, смятайки ги за секта, поставила се извън религията. Впрочем, шиитите също се отнасят подозрително към тях. Все пак, през 70-те години на миналия век, те, като цяло, признаха алауитите за свои единоверци, т.е. за шиити, в широкия смисъл на понятието. Оттогава насам Сирия (която по онова време вече се ръководеше от представителя на алауитското малцинство Хафез Асад) традиционно поддържа тесни връзки с шиитски Иран и дори го подкрепи по време на иракско-иранската война. Иранското влияние в Сирия се усеща и днес. Тази страна е сред основните чуждестранни инвеститори в сирийската икономика, сериозно инвестират в нея и шиитите от арабските държави от Персийския залив. Това не може да не поражда подозрения сред сунитските режими, опасяващи се, че Сирия може, с течение на времето, да се превърне в шиитска държава. Лидерът на сирийския филиал на „Мюсюлманските братя” например твърди, че цели села, в които преди не е имало нито един шиит, преминават към шиизма, шейховете на някои племена се финансират от Иран и т.н.

Впрочем, що се отнася до”Мюсюлманските братя” и ислямистите, въобще, отношението на предишния президент към тях беше, меко казано, сложно. Като ислямистите му отговаряха по същия начин. Както е известно, при потушаването на ислямисткия бунт в Хомс, през 1982, силите на режима убиха няколко хиляди души (според някои 20 000). В страната са забранени ислямистките партии.

В момента Сирия се намира на кръстопът. Според мнозина, западните държави ще се опитат да дестабилизират режима с помощта на младите и прозападно настроени „интернет-активисти”, обявяващи се за повече свобода и демокрация. Към тях обаче биха могли да се присъединят (в момента това вече е факт) ислямистите, както и привърженици на влиятелни сунитски кръгове, недоволни от доминацията на алауитите във властта и силното иранско присъствие. Сирийската политическа система е доста архаична и недопускаща промени, което дава повод за недоволството на опозицията. Според конституцията, управляваща (и на практика единствена) партия в страната е БААС, твърдяща, че целта и е изграждането на „социализъм по арабски модел”. Само че този дискурс касае по-скоро миналото, или по-точно, втората половина на ХХ век, когато немалко арабски и неарабски държави се ориентираха към изграждането на светски „социалистически” модели. Между другото, самата партия БААС, която първоначално беше замислена като „общоарабска”, вече почти няма местни поделения, освен в Сирия. Управляващата партия разполага с конституционно утвърдено мнозинство в сирийския парламент, което лишава изборите от всякакъв реален смисъл.

Очевидно, президентът на Сирия ще трябва да направи определени отстъпки и да реформира политическата система, както и да гарантира известна свобода на медиите. Но това не решава принципно важните въпроси за развитието на страната. Въпреки интензивното сътрудничество с Иран и Русия във военно-техническата сфера, Сирия си остава изостанала държава, по отношение развитието на собствена наука, технологии и генериране на знания. Тя все още се придържа към очевидно все по-неподходящия за съвременния арабски свят светски модел, чиято официална цел си остава изграждането на „арабски социализъм”. Тоест, ислямският фактор е напълно изключен от държавната идеология, макар че не е подложен на сериозни преследвания. Между другото, една от причините за бунта срещу Кадафи стана именно игнорирането на исляма, като идеология. Ако алауитите бяха мнозинство от сирийското население, подобен модел би могъл още дълго да функционира стабилно. Според мен обаче, ислямизацията на сунитското мнозинство в Сирия е почти неизбежна (рано или късно).

В тези условия само борбата с корупцията и частичната либерализация на вътрешния режим очевидно не решават всички задачи, пред които е изправена страната. Ако сирийският режим не иска да се превърне в поредната мишена на американските (и тези на НАТО) бомбардировачи, дошли на помощ на „потиснатите сунити”, сегашните лидери на страната би трябвало да намерят общ език с прословутите „Мюсюлмански братя” в плановете си за реформи. Продължаващите кървави сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност в различни сирийски градове обаче показват, че засега това не става.

Ливан

След Втората световна война Ливан преживя доста бурни и кървави десетилетия, но днес там сякаш е настъпило известно затишие – в смисъл, че се оформиха два лагера, разполагащи с приблизително еднаква сила и влияние, като нито единия, нито другия може да удържи решителна победа. Първият лагер се оглавява от шиитското движение „Хизбула”, а във втория доминират сунитските кръгове, подкрепяни от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, както и от Запада. „Хизбула”, съответно, поддържа тесни връзки с Иран и Сирия.

Очевидно, това крехко равновесие ще се запази докато не настъпят сериозни промени във външния за Ливан силов баланс, т.е. засягащи Иран, Саудитска Арабия или целия регион. Макар че шиитското население, което в момента е 30% от цялото, демонстрира най-големи темпове на нарастване, това няма да е достатъчно за да надхвърли 50% през близките няколко години. Освен това развитието на ситуацията в Ливан силно зависи от евентуалното формиране на регионален блок Иран-Ирак-Сирия, към който би могла да се присъедини и Турция.

Ирак

Както е известно, през 2011, американските войски би трябвало окончателно да напуснат тази държава, съгласно споразумението между Вашингтон и Багдад. Не е изключено обаче, американците да наложат удължаване на този срок, макар че едва ли ще успеят да получат съгласието на иракчаните за създаване на постоянни военни бази в страната.

Ако частите на САЩ все пак напуснат Ирак до края на 2011, крехката политическа стабилност там може да бъде нарушена. Арабските държави от Персийския залив, особено Саудитска Арабия, се опасяват от усилване на иранското влияние в Ирак. Знае се, че по-голямата част от населението на страната са араби-шиити. Засега американското присъствие балансира влиянието на Иран, но с изтеглянето на САЩ иранците ще се сдобият с повече възможности за укрепване позициите си в съседната държава. Важно е да имаме предвид, че в Ирак не просто има шиитско население, но и, че там се намират основните шиитски светини, включително свещените градове Кербала и Наджаф, където всяка година се стичат милиони шиити, най-вече от съседен Иран.

Техеран вече започна да възстановява железопътната линия до иракската граница. След като се свържат с иракската жп мрежа, иранците планират да достигнат до мрежата на Сирия, а оттам и до Ливан. Така ще бъде изградена пряка сухопътна връзка между Иран и Южен Ливан, където са концентрирани най-много шиити и, където е границата с Израел. Ако това стане, Иран ще получи възможност безпрепятствено да прехвърля оръжие и военни специалисти директно в Ливан, през Ирак и Сирия. Разбира се, само ако американските части наистина бъдат изтеглени от Ирак.

Сам по себе си, Ирак разполага с големи потенциални възможности. Петролните му запаси са сред най-големите в света, при това те са сравнително слабо разработени, тъй като след 1980 Ирак почти непрекъснато беше или във война, или беше подложен на блокада, или пък беше арена на гражданска война (след чуждестранната интервенция през 2003). В страната има и газови находища, т.е. икономическата и независимост е гарантирана, стига разбира се правителството да съумее правилно да използва тези изключително богати природни ресурси.

Напоследък доста се говори за евентуално бъдещо разпадане на Ирак и подялбата му между отделните етноконфесионални групи. Подобно развитие обаче не изглежда вероятно, тъй като повечето иракски съседи – Турция, Иран и Сирия – категорично не са заинтересовани от това и не биха го допуснали, защото не искат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Тоест, поне в момента няма никакви основания за прокламирането на независим Иракски Кюрдистан. Възможно е, след изтеглянето на американците, кюрдите да опитат да дестабилизират ситуацията в страната, но ми се струва, че съседите и няма да го позволят.

Така, ако съумее да съхрани стабилността си, Ирак може да се превърне в свързващо звено между Иран и Сирия.

Йордания

„Хашемитското кралство” е, може би, най-невзрачната и второстепенна държава в Близкия Изток, въпреки, че в нея има немалко исторически паметници. Без да разполага с природни ресурси, технологии и каквато и да било идеология, държавата вегетира, разчитайки на приходите от туризма и западната (американска) икономическа помощ. Сегашният йордански крал, чиято майка е англичанка, отдавна е член на всички престижни западни (със свободен или ограничен достъп) клубове и за него т.нар. „край на историята” очевидно вече е факт

Демографската структура на Йордания е интересна с това, че по-голямата част от населението и са палестински бежанци, приели йорданско гражданство. Има доста потомци на преселници от Северен Кавказ, които, през ХІХ век се заселват в тогавашната Османска империя, бягайки от Русия. Те традиционно заемат важни позиции в местните силови структури. В момента, както и в близка перспектива, като основна опозиционна сила се изявява Ислямският фронт за действие, в чиято основа отново е местният филиал на „Мюсюлманските братя”. Мнозинството палестинци симпатизират именно на тази формация. При това, никой в Йордания, поне засега, не призовава за ликвидиране на монархията. Както е известно, членовете на управляващата Хашемитска династия са преки потомци на пророка Мохамед, затова ислямистите не си позволяват да се обявят открито против монархията, колкото и прозападна да е тя. Вместо това, призовават за ограничаване правата на краля, така че премиерът вече да се назначава от парламента.

В Йордания също се провеждат масови демонстрации, но засега те не са чак толкова мащабни, като в някои други арабски държави. Във всеки момент обаче, ситуацията може да се изостри и протестите да се разраснат. При подобно развитие, на крал Абдула ІІ вероятно ще се наложи да жертва непопулярния си министър-председател и да направи някои други отстъпки. Не бива обаче да очакваме радикална промяна в курса, следван от страната, през следващите няколко години, освен ако в целия арабски свят не настъпят тектонични промени.

Държавите от Персийския залив

Ще отделя специално внимание на три от тези държави – Саудитска Арабия, Йемен и Бахрейн, защото именно те са ключови за региона и тъкмо там се развиват бурни събития. При това, за да улесня читателите, няма да разглеждам всяка поотделно, защото ситуациите в тях силно се преплитат, както показаха и последните събития.

Въпреки че Бахрейн е малка островна държава, разположена край бреговете на Саудитска Арабия и Катар, тя има ключово значение за ситуацията в целия регион на Персийския залив. Нещата не опират само до това, че там е разположен командният пункт на военноморските сили на САЩ в тази зона. В края на краищата, той би могъл да се прехвърли в някоя съседна страна. Работата е, че днешен Бахрейн е малка част от голямото историческо държавно образувание Бахрейн (ар-Бахрейн), включващо не само островите (т.е. съвременен Бахрейн), но и цялото източно крайбрежие на днешна Саудитска Арабия. Тук е имало големи оазиси, където са били разположени и центровете на някогашната държава – Катиф и Ал-Хаса (територията на сегашната източна провинция на Саудитското кралство). Но и това не е всичко. Още през VІІІ-ІХ век в исторически Бахрейн започва да доминира религиозно-политическото учение на т.нар. „кармати”, представляващо разклонение на най-радикалната форма на шиизма – исмаелизма. Карматите създават могъща държава, контролираща търговските пътища от Изтока (Месопотамия и т.н.) към свещените ислямски градове Мека и Медина. Те дори осъществяват набези срещу Мека и успяват временно да си присвоят такива сакрални атрибути на ислямската религия, като т.нар. „Черен камък”. След краха на карматската държава, сунизмът не съумява да се разпространи по тези земи, които си остават предимно шиитски. Това положение се затвърждава след като иранците завоюват историческия Бахрейн в началото на ХVІІ век. Век по-късно обаче, те са изгонени от острова от сунитската династия Ал-Халифа, която и днес управлява Бахрейн.

Но, макар че се управлява от сунитско владетелско семейство, по-голямата част от населението на страната продължават да се придържат към шиитската версия на исляма. То обаче е почти лишено от политически права, тъй като горната камара на местния парламент, както и правителството, се назначават пряко от монарха.

След началото на арабските революции, шиитите в Бахрейн рязко се активизираха. Те организираха многохилядни мирни демонстрации и седящи стачки, а депутатите шиити напуснаха долната камара на парламента. Между протестиращите и военните части на кралството започнаха сблъсъци, след като правителството се опита да разпръсне със сила протестиращи и да разруши палатковите им лагери. Проля се кръв, много хора бяха ранени. Стана ясно, че сунитската династия е на път да изгуби контрола над ситуацията.

Тогава управляващите се обърнаха към Саудитска Арабия и останалите държави от полуострова (с изключение на Йемен) с молба да изпратят подкрепления, под формата на военни части и полицейски отряди. Така и стана – няколко хиляди чуждестранни военни (най-вече саудитци) пресякоха границата и влязоха в Бахрейн, смазаха протеста и поеха охраната на основните стратегически обекти.

Защо саудитските власти се решиха на толкова рискована стъпка за да спасят династията на малката островна държава? Те са наясно, че Бахрейн може да се превърне в ключова точка и плацдарм за шиитското проникване навътре в територията на Саудитска Арабия. Почти половината от населението на Източната провинция на страната са шиити, като те са най-много в историческите оазиси – Катифа и други.

При това, спецификата на Източната провинция на Саудитска Арабия е в това, че на територията и се намират най-големите петролни и газови находища в страната, включително гигантското петролно-газово находище Гавар, което е в основата на петролния добив в кралството. Там са и най-важните нефтопреработващи заводи, и пристанищата за петролните танкери. За Саудитската династия би било истинска катастрофа, ако властта в Бахрейн попадне в ръцете на шиитите (зад чиито гръб в Риад виждат основния си стратегически противник - Иран), а след това те се опитат да разширят влиянието си в полушиитската Източна провинция, която някога е формирала, заедно с днешен Бахрейн, историческата държава ар-Бахрейн. Затова битката между саудитските части и шиитските демонстранти в съседната държави е, в буквалния смисъл, на живот и смърт. Става дума за оцеляването на такава нестандартна държава, каквато е „уахабитската” Саудитска Арабия, която до голяма степен е изкуствено образувание, формирало се окончателно едва през 30-те години на ХХ век.

Както е известно, в основите на създаването на Саудитското кралство стоят британците, а вече през ХХ век, „опеката” над управляващата династия постепенно се поема от американците. Саудитска Арабия представлява предния пост на Запада, и най-вече на САЩ, в целия арабски свят, не само заради огромните си петролни ресурси, но и като стратегически разположена и изключително влиятелна в религиозен план държава. Затова американците и западните им съюзници ще продължат да си затварят очите за всички нарушения на човешките права в Бахрейн и в самата Саудитска Арабия, само и само да не загубят изключително ценния си съюзник. Тоест, няма никакъв шанс тези две страни да станат обект на каквато и да било външна „хуманитарна намеса”, още по-малко пък на военна, като тази в Либия например.

Интересно е, че почти същата ситуация се очертава и в другия край на Саудитската държава – на югозапад. Тук тя граничи с Йемен, който също се тресе от масови протестни демонстрации на опозицията.

За разлика от Бахрейн, в Йемен е налице доста по-сложна племенна ситуация. В страната има няколко големи племена, които са ключови играчи в местните политически процеси. Следва да се има предвид и, че почти цялото йеменско население по традиция е въоръжено, включително с автоматично оръжие, а някои от племената разполагат и с по-сериозна военна техника. Освен това, в Йемен има ясно изразени политическо-географски разделения: така в северната му част действат шиитските бунтовници – т.нар. „хути”, а на юг – в района на голямото пристанище Аден и крайбрежието на Арабско море – отрядите на южните сепаратисти.

Сегашният йеменски президент Салех действа като проамерикански и просаудитски политик, макар че самият той произхожда от шиитите- зайдити. Шиитите, принадлежащи към зайдитската секта, са изключително враждебно настроени към Саудитска Арабия, обвинявайки я, че е заграбила йеменските провинции Асир, Джизан и Наджран. В тези области също живеят много шиити (зайдити), а на юг провинция Наджран граничи с Източната саудитска провинция, като по този начин „шиитският пръстен” обгражда страната от Изток и Юг, а на югозапад стига до провинция Мека.

Както е известно, Мека е не само център на ислямския свят, но и на историческата област Хиджаз, която също е присъединена към Саудитска Арабия сравнително неотдавна (през ХХ век). Ядрото на кралството е историческата област Неджд, която присъединява другите области на Арабския полуостров. Може да се каже, че в поне три от тези области – историческият Бахрейн (Източната провинция), историческият Северен Йемен (провинциите Асир, Джизан и Наджран) и историческият Хиджаз (Мека) съществува открито или прикрито недоволство от господството на Саудитската династия, Неджд и „уахабизма”. Това недоволство е най-остро в шиитските области, но не само в тях. Тоест, става дума за борба, в която не може въобще да се говори за помирение между участниците, в дългосрочна перспектива. Шиитите и останалите противници на уахабитите от Неджд изпитват към тях дълбока омраза, смятайки ги за изчадия на Ада и привърженици на Иблис (т.е. на дявола), като обясняват с това и прозападната им ориентация. На свой ред, уахабитите ненавиждат шиитите не по-малко, отколкото те тях. И въпреки че тази взаимна омраза засега не се демонстрира открито, за да не провокира дълбоко разцепление в ислямския свят, можем да сме сигурни, че двете страни без колебание биха повели унищожителна война помежду си, при първа възможност. Макар че, поне според мен, постигането на помирение между уахабитите и шиитите е теоретично възможно, на съвременния исторически етап то е много малко вероятно.

Затова можем да очакваме, че тази епична борба ще бъде продължителна, проточвайки се с десетилетия, тъй като Саудитската монархия ще продължи да се ползва с подкрепата на САЩ, Великобритания и съюзниците им. Стига, разбира се, крахът на глобалната система, да не ускори нейната развръзка.

За разлика от Бахрейн, днес саудитците не могат да се намесват открито в развиващите се в Йемен процеси, макар че през миналата 2010 армията им водеше активни бойни действия срещу бунтовниците хути в Северен Йемен. Може да се предполага обаче, че вместо да залагат на откритата намеса, външните сили (включително саудитците и американците) ще се опитат да активизират т.нар. „Ал Кайда в Йемен”, която да се използва от управляващия режим като плашило и предлог за смазване на опозицията и за осъществяване на „стратегия на управлявания хаос” в тази страна. Но, ако президентът Салех все пак падне, шиитските сили ще получат възможност да действат по-свободно в Северен Йемен, което пък ще принуди саудитския режим да прехвърли силите си към йеменската граница. Всичко това означава, че напрежението на Арабския полуостров едва ли ще намалее през следващите години. По-скоро напротив.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

„АЕЦ „Белене” не ни трябва”, „България да подготви контраикс за „Белене”, „Токът от „Белене” е за износ и не ни трябва, „В бюджета няма пари за „Белене”, „Не прибързвайте с АЕЦ "Белене" – тези вопли на така наречения лидер на СДС, Мартин Димитров задръстиха пространството. Към тях Димитров прибави лъжите за „остаряла технология”, „зависимостта от Русия”, разсъждения ако Русия плати 2 млрд евро за строеж на Атомната централа, как ще иска срещу тях ток, и апокалиптични картини за заробване на българите в случай, че централата все пак бъде построена.

Според синия политик, Димитров, пръст в исканията за строителство на „Белене” имала енергийната мафия, това бил „Октоподът,” който трябвало да бъде разследван, а единственият, който се държал мъжки бил министърът на финансите Симеон Дянков, който казвал, че няма пари за проекта.

Всъщност един министър на финансите може да се изказва само за пари от бюджета, но за проекта „Белене” парите няма да са бюджетни, както например финансирането на спортната зала в столицата, строителството на АМ „Тракия”, което започва без да сме получили и лев от Брюксел, и прочие, и прочие.

Тук му е мястото да кажа, че Русия няма да загуби от спирането на проекта „Белене”, а напротив – само ще спечели, тъй като поръчаното оборудване ще бъде пренасочено в други проекти, които Москва строи по света.

Второто, което Русия ще спечели е, че ще ни осъди за неустойки и ще платим поне над 1 млрд евро, които Мартин Димитров, Иван Иванов и други синьоподобни няма да извадят от джоба си.

Що се отнася до потребността от строеж на „Белене”: всички апологети на прекратяването на проекта прекрасно знаят, че с криминалното спиране на АЕЦ „Козлодуй”  по причина лъжите на бившия еврокомисар Гюнтер Ферхойген, България губи всяка година над 500 млн евро от неосъществен износ на ток, което означава, че все пак от произведен ток държавата ни е печелела.

Мартин Димитров поиска в предаването „На 4 очи” да се извърши проверка на похарчените суми досега в проекта „Белене”. Няма лошо, да проверява прокуратурата, но, за да са точни нещата: проверките трябва да започнат с причините за спирането на АЕЦ „Козлодуй”, с щетите от отказа от „Син поток” /по време на управлението на правителството на Иван Костов – бел. Л. М./, с проверки на командировките на Милко Ковачев и сие до Канада във фирма „Канду” /построила румънската АЕЦ – бел. Л. М./, с проверки на първопричините бившият еврокомисар М. Кунева да се намери добър доход от френската банка „Париба”, с проверки – как Ферхойген подмени доклада на ЕК за „Козлодуй”, за да заблуди българското гражданство и парламент, прокуратурата ще трябва да провери и къде изчезна подписката от половин милион подписи, скрита от бившия председател на парламента Огнян Герджиков – много проверки ще трябва да се направят май.

Едно е да се проверяват социалисти и хора на ДПС, а далеч по-различно е да се проверяват царедворци по време на управленския мандат на ГЕРБ...

Но, колкото провериха Иван Костов за продажбата на АК „Балкан”, колкото провериха Симеон Сакскобургготски за продажбата на БТК и приватизацията на Електроразпределителните дружества, колкото провериха Милен Велчев за външния дълг, толкова ще проверят и гореизброените лица за евентуални щети, нанесени на държавата в милиони.

В петък миналата седмица двама от първите политици на държавата дадоха едновременно интерюта в две от телевизиите с национален обхват. Ето какво казаха те по темата за енергийните проекти:

{edocs}premier-energy.doc,600,400,link{/edocs}

{edocs}prezident-energy.doc,600,400,link{/edocs}

Вторият енергиен проект, по който американофилите в политиката скачат е „Южен поток”. И тук нещата са на точката на замръзване, никой не говори с Русия за този проект, никой не повдига въпрос и ще участва ли България в него или не. По този проект печалбата засега е очевидна и тя може да бъде от транзита на газ, но това явно не привлича особено управниците ни.

Междувременно "Газпром" и Румъния започнаха преговори за възможното участие на страната в газопровода "Южен поток", съобщиха от руския газов гигант. Вече се състоя среща между председателя на "Газпром" Алексей Милер и министъра на икономиката на Румъния Адриан Видяну.

„Убеден съм, че САЩ имат своята ясна стратегия на Балканите, свързана със стабилизирането на Турция като форпост в борбата срещу ислямизма и международния тероризъм. От тази гледна точка САЩ се стремят руските енергийни потоци да преминават през Турция”, заяви пред БНТ бившият министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров, цитиран от БГНЕС.

Овчаров забрави една малко подробност: Турция има подписани договори с Кремъл за строеж на Атомна централа, Анкара се включи и към „Южен поток”, а общата цифра на руски инвестиции в турската енерегетика е 23 млрд евро. И тук странното е, че нито Белия дом, нито ЕС не скачат срещу това. Американският посланик в Анкара не тича по телевизии и радиа, за да съветва Ердоган да избягва икономически отношения с Кремъл, както това прави ден и нощ тукашният американски посланик, Уорлик.

А това означава едно-единствено нещо: Турция използва геополитическато си положение, за да печели, да бъде независима и да не й диктува никой от големите държави. Нима България е по-неизгодно положение от Турция геополитически?

*        *        *

„В края на миналата седмица, българският премиер Бойко Борисов заяви, че страната му се отказва от мащабни проекти с Русия – АЕЦ „Белене” и петролопровода „Бургас-Александруполис”, написа руският вестник „Коммерсант”.

Официално решенията за това все още не са взети. Но на практика България не финансира проектите от 2009 г.”

„Есента трябва окончателно да бъде решена съдбата на „Южен поток”. Турция трябва да даде окончателното си съгласие. И тогава вече ще започне неговото строителство. А ако то започне, ще бъде безсмислено да се търгува, коментира водещият експерт от руския Център за политическа конюнктура, Павел Салин, цитиран от електронното издание „Финам”.

Миналата седмица „Газпром” заяви намерение да се присъедини към панарабския газопровод, за да доставя природен газ на Сирия и Ливан. За това съобщи "Al Jazeera",  като съобщението съвпадна с посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Сирия.

Изданието припомни, че руската компания „Стройтрансгаз” явяваща се като един от основните преносители на „Газпром” участва в част от строителството на панарабския газопровод. Този газопровод ще транспортира природен газ от Египет през територията на Йордания, Сирия, Ливан и Турция.

Тук не ми остава нищо друго освен да запитам българските политици: дали Русия чака единствено и само на българското политичеуско благоволение да бъдат осъществени трите енергийни проекта: „Белене”, „Бургас-Александруполис” и „Южен поток”?

Няколко дни след изказването на българския премиер Бойко Борисов, че София ще изостави „Бургас-Александруполис”, в. Kathimerini написа: заместник-външният министър Марин Райков съобщи, че страната му гледа благосклонно на изграждането на газопровода „Набуко”, но не и на руския газопровод „Южен поток”. Развоят на събитията предизвика разбираемото разочарование на Атина, която е базирала на тези два енергийни проекта амбициите си да участва в геополитическите планове за транспортиране на суровини от Каспийския регион до Европа и да се превърне в енергиен възел за Изтока и Запада.

Дали при това положение тезата на Мартин Димитров е, че България ще си направи байпаси с Румъния и Гърция за газови доставки ще стане реалност? Само идиот би се хванал на тази въдица.

В края на миналата седмица, друг гръцки вестник Imerisia, публикува новината за 15 депутати от Нова демокрация, внесли питане в парламента във връзка с опасността за осуетяване на проекта „Бургас-Александруполис” след изказванията на премиера на България Бойко Борисов, който заяви в петък, че София ще се оттегли от проекта по екологични причини.  Впоследствие, според вестника, Борисов преформулирал позицията си, заявявайки, че проектът не е икономически рентабилен и, че окончателното решение ще бъде взето след като стане ясен екодокладът.

Но екодоклад май няма да има, поне според министъра на екологията Нона Караджова – тогава?

„Българският премиер Бойко Борисов помага на Вашингтон в опита му да притисне Москва”, за да пристъпи към цялостни преговори със САЩ за преноса на енергийни ресурси, пише гръцкият вестник „Imerisia”, с което не скри виждането си, че България се е превърнала в маша на Белия дом на Балканите.

„Имаме прагматични и нормални отношения с Русия”, поясни премиерът Бойко Борисов в отговор на въпрос дали с отказ от проекта „Бургас – Александруполис”, страната ни прави рязък завой, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Иначе излиза, че ние, българите, сме будали, които трябва да си дадем парите за нещо, без да знаем за какво. Ако не го направим – правим завой, така ли? Аз мисля, че вървим в правилната посока – такава, каквато трябва”, каза още премиерът.

„Ние сме евроатлантическа държава. Този завой сме го направили, като сме влезли в НАТО, Европейския съюз и сме излезли от бившия Съветски съюз. Нашият път е евроатлантически”, коментира премиерът.

„България не знае как да постъпи с петролопровода „Бургас—Александруполис”, отбеляза руският вестник “ РБК daily”.

Министър-председателят на България Бойко Борисов заяви в петък, че страната се отказва от реализирането на петролопровода. Но думите му се оказаха изненада за министъра на енергетиката Трайчо Трайков, според когото официално решение за прекратяването на проекта не е взимано.

„Напълно правилно е решението на премиера Бойко Борисов – България да се откаже от проектите „Бургас – Александруполис” и АЕЦ „Белене”. Остава само да обяви също, че страната се отказва и от третия съмнителен руски проект, “Южен поток” и българската енергетика има шанс да бъде поставена на съвсем друга и много по-здрава база”. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Алекс Алексиев, научен сътрудник на Хъдсон Институт, Вашингтон D.C., без да спомене поне каква е тази „здрава база”.

Един друг депутат, социалист и бивш министър на енергетиката и икономиката, Петър Димитров коментира в интервю за предаването на Нова телевизия, „Здравей, България!” позицията на правителството на ГЕРБ за съдбата на руско-българските енергийни проекти по следния начин:

„Всичко, от което ние се отказваме, за да не бъдем будали, отива в Турция. Турция взеха „Син поток”, те правят „Самсун - Джейхан”, те правят нова ядрена централа с пет реактора”.

*        *        *

„Единственият риск за разлив от съоръженията на „Бургас-Александруполис” е терористичен акт... Какво влияние може да има върху околната среда един резервоарен парк, където се съхранява нефт? Новите изисквания са такива, че на всички отдушници се поставят филтри и нищо не излиза навън”, беше категоричен  в интервю за Агенция „Фокус” Пламен Русев, изпълнителен директор на българския клон на „Транс Болкан Пайплайн”.

„Имаме подземна част, където при строителството ще има влияние и след това ще се рекултивира. Няма вредно влияние. Ако трябва да го сравня, тук няма производство. Не е като при „Лукойл Нефтохим”, където има постоянно производство, където има непрестанно влияние.”

„Влияние върху околната среда може да има при строителството на „Бургас – Александруполис”, но то ще бъде временно... Става въпрос за това, че при всяко строителство по някакъв начин се влияе върху околната среда. Понеже повечето съоръжения са под земята, затова казвам, че влиянието е временно. Всички земните маси, които се изкопават, ще се върнат на същото място. Ако има някакви отпадъци по време на строителството като части от тръби и други такива неща, има специален план, по който те ще се събират и ще се извозват до складовете за отпадъци, където да се пристъпи към вторичното им използване”, обясни Пламен Русев.

По думите му - единствените съоръжения, които са над земята, са резервоарните паркове и помпените станции. „Резервоарните паркове ще бъдат два - един в България, един в Гърция. Помпените станции са две - в първия етап непосредствено до „Лукойл” ще има мощна помпена станция, а за разширението ще има допълнителна помпена станция в района на село Устрем, Тополовградско. Освен това има и малки помпени брегови станции - едната е на входната точка на петролопровода в района на нефтеното пристанище в Бургас, другата ще бъде на изходната точка в Александруполис”, каза Пламен Русев.

В случая влиянието върху околната среда е несъществено. „Влиянието е точно толкова, колкото при изграждането на една малка фабрика...”

*        *        *

Оттук нататък за Русия нещат