„Политическата коректност“ отново изяде демокрацията върху паметта на изкланите арменци, издушените евреи и милионите други жертви на античовечността

Малкият президент Саркози прояви постоянство и прокара закона, криминализиращ отричането на всеки геноцид, признат от френските закони. Той предвижда наказание от една година затвор и глоба от 45 000 евро за нарушаването му. Геноцидът над арменците бе признат от френския парламент през 2001 г. Другият признат във Франция геноцид е нацисткият холокост.

В медийната улисия в сензационния стил на булевардната преса „кой-кого“, много малко хора обърнаха внимание на същността на този закон.

Спретнатата международна кавга не беше за това дали е имало или не е имало геноцид над арменците. Кървавите кланета от 1915 г. са признати чрез специална декларация на френския парламент още през 2001 г., както и с аналогична декларация – изтребването на евреите от нацистите през Втората световна война. Във въпросната декларация, от името на Френската република, кървавите деяния на Османската империя са осъдени и заклеймени като геноцид срещу човечеството и естествено, се настоява съвременната турска държава като правоприемник на Османската империя да признае и осъди извършеното през 1915 г. С това Франция, подобно на много други страни по света е изразила своя морален дълг пред паметта на стотици хиляди, вероятно дори над милион жертви на тая кървава касапница, както и моралната си подкрепа за няколко милиона арменци, разбягали се по цял свят, за да спасят живота си. С това френският дълг към тази част от близката история е изпълнен.

В аналогична ситуация, българският парламент отказа да приеме такава декларация, с което на практика отрече факта, че е имало клане над арменците, с което орезили България пред целия цивилизован свят.

В друга аналогична ситуация обаче, местният парламент в Бургас по предложение на групата съветници на Валери Симеонов прие декларация за геноцида над арменците…

Какво представлява в такъв случай въпросният закон, около който се завъртяха толкова много интриги и разправии на висок тон в последните няколко месеца? Ще ви кажа, драги читатели, това, което никой друг не каза пълногласно.

Това е един много лош закон. Един мракобесен закон, каквито досега тихичко, усул-усул бяха приети от доста „стари“ европейски демокрации, като Швейцария или Австрия и т.н. За френският се чу, защото Ердоган реши да показва мускули.

Защо „мракобесен“?

Защото този закон е пряко насочен към потъпкването и задушаването на свободата на словото и погазването на основните човешки свободи, отстоявани от класическата западна демокрация. Според този и аналогичните му други европейски образци, не можеш, забранява ти се на практика да мислиш, да разсъждаваш, да спориш, да обсъждаш историята. И ако нещата около, примерно арменския геноцид са доста ясни и еднозначни, съществуват камари от факти, писмени и визуални свидетелства, не е така в много други случаи. Та дори и по отношение на арменския геноцид все още няма крайно становище по отношение на броя на изкланите – според едни автори той е 500,000 според други 800,000 или пък милион и половина!

Никой няма право да узурпира историята, никой няма право да ни казва какво да мислим, нито пък да ни забранява да изказваме мнението си. Друго е тоталитаризъм, чиста проба!

Ще ви дам един последен пример – тъй като, както вече обясних, това е закон, въобще за геноцидите, това би следвало да означава, че за всеки отделен случай, когато френската държава изрази официално политическо мнение, че става дума за геноцид, това означава, че френските журналисти няма да имат правото да го обсъждат!? Иначе ги грози затвор и съсипваща глоба!

Но спомнете си Либия! Това се случи само преди месеци. Там Франция изсипа тонове бомби и ракети и яростни обвинения срещу Кадафи, че е подложил народа си на геноцид! Та ние изобщо не знаем все още какво всъщност се е случило в Либия поради тоталното информационно затъмнение от страна на официозните медии. Нещо повече, има достоверни сведения, че се е случило тъкмо обратното – поддържаните от Франция сили на Ал Кайда, което бяха в основата на армията на така наречения Преходен съвет са тези които са извършили масови убийства и всякакви зверства, включително садистичното убийство без съд и присъда на самия Кадафи!

Но понеже френската държава официално е декларирала, че Кадафи е организирал геноцид срещу народа си, според обсъждания тук мракобесен закон никой няма право да обсъжда и разследва, защото ще го пратят зад решетките. Ето, за това говоря. Отново се мярка отвратителната доктрина за „политическата коректност“ и в частност „политически коректното говорене“, чрез които класическата демокрация на запад бива бавно, но сигурно удушавана и всичко започва да напомня ужасяващо за „1984“ на Оруел, започва да се осъществя отвратителния свят на „Големия брат“.

Едва, когато погледнеш от тази височина нещата, ти става до болка ясно, защо всъщност Саркози бе толкова постоянен и устойчив в усилията прокара закона. Другите хипотези са толкова смехотворни, че е ясно, че ни пращат за зелен хайвер – искал бил да спечели гласовете на арменската диаспора във Франция – че тя арменската диаспора е 350 хиляди, като турската диаспора е над 330 хиляди! Танто за кукуригу, на чиято и страна да застанеш, губиш толкова гласове, колкото си спечелил…

Ето, затова става дума, другото е сензацийки за един ден и пясък в очите.

• „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
• интегрирайки се в
• „Неоосманската доктрина” на Турция
• и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
• „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта

(Мюсюлмански братя)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

Турската агресивност срещу еврейската държава след провокацията с кораба „Мавви Мармара” от 31 май 2010 г. се развива напълно логично, вече и с подрънкване на оръжие

След като бе изпратена така наречената хуманитарната флотилия за Газа – която по същество бе задълбочено и в детайли обмислена турска провокация на която Израел даде твърд отпор, в добре познатия си и очакван стил – нещата получиха логичното си развитие. В говорилнята ООН назначиха специално разследване, под ръководството на бившия новозеландски министър-председател, което се влачи цяла година и стигна до закономерното и вълкът гладен и агнето наръфано. Ето ви фрагменти от заключенията на въпросния документ, който на всичкото отгоре „изтече” във в.„Ню Йорк таймс”:

Докладът на ООН, Джефри Палмър:

„Решението на Израел да поеме контрола на корабите от флотилията с такава сила, на голямо разстояние от зоната на морската блокада над ивицата Газа и без предварителни предупреждения, е прекомерно и неразумно…

Хуманитарната флотилия, съставена от шест кораба, е действала непредпазливо, като се е опитала да пробие морската блокада над ивицата Газа. Израелските командоси, извършили щурма, са срещнали организирана и яростна съпротива от група пътници.

Израел да излезе с декларация, в която по подходящ начин да изрази съжалението си за щурма срещу флотилията и да изплати обезщетения на семействата жертвите и ранените…

Израел е изправен пред една действителна заплаха за сигурността си от страна на въоръжените групировки в Газа. Морската блокада на ивицата Газа беше наложена като законова мярка за сигурност, така че да попречи на проникването на оръжия в ивицата по море. Налагането на морската блокада и спазването й става в съответствие на изискванията на международното право…

Загубата на човешки животи и нараняванията, произтекли от използването на сила от израелската армия обаче са неприемливи.”

* * *

Срещу витиеватото дипломатничене ревнаха всички:

Сами Абу Зухри, говорител на „Хамас“ определи доклада като несправедлив и небалансиран, „Той ще позволи на израелския окупатор да не поеме отговорностите си”.

Реджеп Ердоган, премиер на Турция: „Този доклад не означава нищо за нас”.

Израел изрази готовност да изкаже съжаленията си и да плати обезщетения на хуманна основа на близките на жертвите, но отказва да поднесе извиненията си, за да не изложи военните, участвали в щурма, на риск от съдебно преследване.

* * *

Така, изтеклият в медиите документ стана сигнал за следващия етап в развитието на турската позиция през отминалата седмица, като в нея заскрибуцаха метални нотки. Ето и част от изявленията на външния министър Давутоглу и министър-председателят Ердоган –

Ахмед Давутоглу:

„Турция ще замрази всички военни споразумения с Израел, ще експулсира израелския посланик от Анкара и ще понижи ранга на посолството си в еврейската държава до ниво втори секретар.

Престъплението, извършено от Израел не е обикновено престъпление. Израел извърши военно престъпление в международни води. Исканията на турската страна са известни (Турция иска извинение) и, ако не бъдат изпълнени, отношенията между двете държави няма да се нормализират.

Турция не признава законността на израелската блокада над Газа.

Ако Израел упорства да не се извинява за щурма, то отношенията ще се влошат още повече.”

Реджеп Тайип Ердоган:

„Турция замразява военно-търговските си отношения с Израел и увеличава турските морски патрули в Източното Средиземноморие.

Израел винаги се е държал като разглезено момче. Ние проявихме решителност спрямо тази страна, която упражнява държавен терор. Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там. Този процес ще бъде последван от много различни видове санкции.

Израел се лиши в лицето на Турция от регионален партньор за постигането на своите политически цели.

Докладът на комисията на ООН за случая от 31 май м.г. не отговаря и на израелските очаквания. Този доклад не означава нищо за нас.”

* * *

От цялата тая врява не стана много ясно, дали Турция налага икономически бойкот на Израел та се наложи турският министър на икономиката Зафер Чаглаян да обяснява, че „засега” Турция няма да прави нищо за промяна на икономическите отношения с Израел, т.е. блокира отношенията само в сферата на военните поръчки и договори (които между другото не са никак малки и ще засегнат болезнено доста израелски фирми).

Всичко това, разбира се, на пръв поглед изглежда доста постно и би могло и да мине за дребни зарзаватчийски свади, които не са кой знае каква рядкост в международните отношения, ако го нямаше вечното „Да, ама не!”

Защото край Босфора не са кукнали да готвят постен тюрлю-гювеч, а се заформя един доста мазен овнешки курбан в който за жертвен агнец е наречена еврейската държавица. И не по някакви сюблимни хуманитарни причини, с каквито одежди бе облечена миналогодишната ердоганова провокация с флотилийката за Газа, а защото това, което предупреждаваме от години вече е факт –

Задействана е „Неоосманската доктрина”

на ислямисткото правителство на Партията на справедливостта на Реджеп Ердоган. Да ви припомня в едно изречение, че според тази фундаментална доктрина за новите турски държавници след края на епохата на кемализма, т. е. в първото десетилетие на двайсет и първи век, сферата на жизнените интереси на Турция обхваща на практика границите на върховата експанзия на Османската империя от 1683 г.(виж картата). И в частност по отношение на югозападния вектор, този геополитически периметър включва Арабия. Дефинираният интерес тук се дублира, защото Арабия (и Магреба естествено) попадат в сферата на турските интереси един път като „историческото наследство” от османците и втори път, като ареал, интензивно населен с мюсюлмански народи. А както неведнъж съм изтъквал, ердоганова Турция освен, че се е прицелила в регионалното лидерство на базата на неоосманизма, трескаво и сладострастно мечтае и за глобална роля, като лидер на световното мюсюлманство.

Непосредствени впечатления за този експанзионистичен ламтеж ни даде патерналистичната турска позиция в провокираните през настоящата година социални сътресения в целевия регион, наричани Арабска пролет.

Всичко изложено, мисля, ни дава доста ясна представа, как така дългогодишния турски съюзник Израел изведнъж се оказа трън в петата на Анкара. Поначало, натрапен от обстоятелствата съюзник, чиято роля през втората половина на двайсти век – да обуздава просъветските арабски режими по южните граници на остро противостоящата се със СССР в тези времена Турция – бе от жизнено значение за анадолската държава, днес Израел, в качеството си на турски „приятел” обезмисля цялата турска пропагандна стратегия, както за регионална, така и за глобална доминация в мюсюлманския свят. За Турция по-нататъшната „дружба” с Израел би означавала геополитическо самоубийство и в Анкара това бе пределно ясно. Трябваше час по-скоро да се отърват от Израел и както виждате, дори не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално. Набързо скалъпената провокация с флотилията с хуманитарна помощ за Газа не би предизвикала комплиментите на никой фино мислещ стратег, но свърши работа, а еврейската държава попадна в клопката от която излизане няма.

За по-любопитните ще добавя и отговора на незададения им въпрос – САЩ не са пречка за подобно развитие, защото експедитивно се изнасят от региона, имат си невъобразимо количество главоболия както във вътрешен план, така и с предефинирането на собствената си геополитика, а и Израел вече не е онзи приоритет, какъвто беше преди 20 години.

Вместо финал ще ви цитирам думите на Ердоган, които може и да сте забелязали в цитираното му по-горе изказване – „Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там”.

Чувате ли го? Подрънкването на оръжие? А помните ли гръмогласно прокламираната нова външна политика на проф. Ахмед Давутоглу за НУЛЕВИ ПРОБЛЕМИ СЪС СЪСЕДИТЕ?

Въпросът е, кога ние ще я засърбаме нулевата попара на професора…

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

Интервю на премиера Бойко Борисов пред bTV в предаването „Тази сутрин”

Репортер: Премиерът Бойко Борисов изгледа изслушването в Европейския парламент. Остана доволен, без да е изненадан от резултата.

Бойко Борисов: Тук е въпрос на психика. И на реакции.

Репортер: Какво си мислите, сбъркахте ли при предишния си избор или просто беше стечение на обстоятелствата?

Бойко Борисов: Не, не съм сбъркал, просто бяха създадени такива условия, че нашият кандидат беше поставен в много тежка ситуация. Месеци наред преди това се водеше кампания срещу нея. И тя не издържа.

Репортер: Чувахте ли се с нея скоро?

Бойко Борисов: Надявам се да се възстанови от това, което й беше причинено. Животът не свършва с един невзет изпит.

Репортер: Напоследък двама души, които вие сте поканили за ваши съветници, единят за министър без портфейл, след дебат между политическите сили, в един момент се оттеглиха. Това е плод на какво?

Бойко Борисов: Първо, дайте да започнем с Илиян Михов. Световен капацитет, безспорен. Всеки, който би се упражнявал по неговото име да му види публикациите, да му види рефератите. Въпросът кога да дойде е само моя работа и аз преценявам кога да го направя. Що се касае до г-н Парамов, то е много елементарно. Особено по спорни теми на мен ми трябва дебат. И то ми трябват инакомислещи от хората в правителството, за да е възможно да стане спор, да мога да слушам. И аз не виждам никаква драма в това на половин щат да имаш такъв човек. Благодаря му, че подаде оставка, за да не им даваме среда да се изказват. Всичко, което пречи на работата или става генератор да ми се източва енергия и целеустременост от важните теми, които сме си поставили, аз го махам веднага. За да няма дебат по него.

Репортер: Вашият подход е – имате различни кандидатури, различни личности и ги пускате. Който издържи, издържи.

Бойко Борисов: Това е тактика във всички големи компании или отбори в света. Никой не купува 11 футболисти. Купуват по 26, 27, 30 футболисти и то по двама или трима на един пост. Има хора, които никога няма да надскочат пределите на България като знания, умения и авторитет и това ги дразни.

Репортер: Вие с чуждите езици как се справяте на този етап?

Бойко Борисов: Справям се прекрасно, защото, виждате практиката в Европейския парламент е всеки си говори на неговия език. Така че изобщо не се усеща необходимост да знаеш чужд език. Разбира се, аз си комуникирам прекрасно с хърватите, с македонците, руснаците, което пък не могат да правят другите. Да имаш какво да кажеш. Ако имаш какво да кажеш, както и Ердоган ме разбра, както и Меркел ме разбра, и Саркози ме разбра, и Берлускони ме разбра, и Ромпуй ме разбра, и г-н Барозу ме разбра, става лесно.

Репортер: Трябва да благодарите на преводачите защото вероятно си давате сметка какъв дебат предизвика вашата реч в Германия и реплики от типа „шменти капели”.

Бойко Борисов: Има неща, които няма как да бъдат обяснени. Това, което убягна от вас, защото виждам, че това ви е впечатлило, беше, че на тази среща беше и един много поставен министър в оставка от социалистите. И аз бях принуден, всъщност поставих си го него за цел и си дебатирах изцяло с него. Мисля, че нямаше тема, по която да може да ме обори.

Репортер: Не че омаловажавам посланията ви, но просто истината е, че вие сте труден за превеждане и ви сравняват с Тодор Живков и неговия изказ. Вие как гледате на това?

Бойко Борисов: С кой ли не са ме сравнявали. Аз истински съжалявам, че не слушах майка ми, Бог да я прости, в това отношение, която ме беше записала на френски си спомням, плащаше в ония бедни времена такси да ходя частно да уча. Аз ходех да ритам топка. Ако имах време сега, макар че можете да направите експеримент, в колата имам една кутия. На нея съм си написал на листчета глаголи, думи изречения.

Репортер: На английски?

Бойко Борисов: На английски. И си запаметявам и наизустявам.

Репортер: Например?

Бойко Борисов: Много. Сега ще е смешно още повече да казвам, но така, като се говори бавно, разбирам какво казват. Или най-малкото веднага ми се наострят ушите. Но за тези, които биха искали да чуя, да им кажа. Чуя ли “Congratulation, Borisov”, не слушам нататък. И това го помня още, знам в МВР особено като шефовете на други служби идваха и казваха за дадена операция “Congratulation, general”, знам, че нататък няма какво да слушам.

Репортер: Изненадан ли сте, че Юри Галев е общински съветник от „Атака”?

Бойко Борисов: Мога да кажа, че съм изненадан, защото обикновено се подбират общински съветници. Някой път обаче печеленето на избори или на гласове на всяка цена, за да се постигне по-добър резултат от политическите партии впоследствие ни изиграва и тези лоши шеги.

Репортер: Случаят с Юри Галев показва ли по някакъв начин това, за което много се говори, че хора, които са криминално проявени, имат влияние в различни групировки и метаморфозите на групировките, са пряко ангажирани в предизборни кампании, подпомагат политически партии и след това получават в замяна я общински места, я нещо друго.

Бойко Борисов: Безспорно е, че всеки гледа да се легитимира и да изчисти образа си и всичко, което има. В ГЕРБ ние сме се старали и неслучайно нашите са най-евтините кампании, предизборни. Доказано в пъти, в пъти, пъти най-евтино. Защото по никакъв начин не сме си го позволили да го правим. Преди и при нас са идвали. Емисари, всички, отвсякъде. Това, което чух от Волен Сидеров е, че той се разграничи от този избор.

Репортер: Смятате ли, че е възможно, чисто теоретично, че да е знаел?

Бойко Борисов: В ГЕРБ имаме това предимство пред другите партии, че и аз, и Цветанов, Нунев, Иван Петров, Танов, Румен Миланов, хора, които са депутати или министри, прекрасно познават контингента. И това нямаше как да се случи. Волен Сидеров може и да не е знаел просто. Питате ме, не ми е работа да им се меся в работата на която и да е партия. И аз никога не го правя.

Репортер: Смятате ли вие лично, сега вече мина известно време от разкритията по „Наглите”, мислите ли, че това е организацията, или че има още едно ниво, което става недосегаемо по обективни причини?

Бойко Борисов: Ваши бяха и няколко седмици преди това репортажите, които правехте и гледах предаването. Вие видяхте, че почти при всички отвличания или магистрални грабежи извършителите много ехидно питат: защо не дойде Бойко да ви помогне? Е, помогнах им. Добре им помогнах. Разбира се, така си правя могъщи врагове защото те го приемат лично, а то не е. Те действат малко като клетките на Ал Кайда. По този начин те си комуникират помежду си. Те се знаят. И тук дали го има този общ център или го няма, според мен е дискусионен. Защото може в дадени неща да са координирани, други не.

Репортер: Вече познавате добре реалностите като министър-председател. Погледът ви е отвисоко и в много широк диапазон.

Бойко Борисов: Не знам дали по-добре познавам реалностите от времето, когато бях главен секретар. Така че, това, че е по-високо не значи, че виждаш по-добре. Може и обратното, виждаш по-малки неща.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

-  Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

По време на започващия дебат по вота на недоверие за здравеопазването, от парламентарното заседание, депутатът Волен Сидеров обърка темата на заседанието на депутатите, като излезе на трибуната най-неочаквано с фланелка, с надпис: "Не на Турция в Европейския съюз!" и в половинчасова реч се скара с ГЕРБ за посещението на турския премиер Ердоган в България и обявената от премиера Борисов подкрепа за прием на Турция в ЕС! Волен натри сол на главата на властта и за обявеното отстъпление по задължението на Турция да плати на тракийските бежанци компенсациите за имотите на българите от Одринска Тракия, като обяви, че подобна позиция е прадателство към потомците на тези бежанци!

„Ердоган е ислямски фундаменталист!” викна Волен Сидеров от трибуната и определено развесели опозицията, която гледаше сеира на депутатите от управляващата партия ГЕРБ и от време на време прекъсваше Сидеров с бурни ръкопляскания! Камерата на БНТ показа, че всички депутати от „Атака” са с фланелки с надписи против приема на Турция в ЕС!

Председателят на парламента Цецка Цачева се шашна от устрема на лидера на „Атака”, но не посмя да да му вземе думата или да изключи микрофона му, тъй като по простите сметки на ГЕРБ, гласовете на „Атака” са нужни да не мине вотът на недоверие, внесен от опозицията.

„Игри с Турция не трябва да се правят, докато не се извини и не си плати задълженията...” обяви на доста висок тон Волен Сидеров, обръщайки се към депутатите от ГЕБ.

Цачева се опита да озапти Сидеров с аргумент, че му е свършило времето, но той я прекъсна и каза, че неговото време още не е свършило!

В суматохата, на трибуната излезе някакъв депутат, който не си каза името, вероятно от ГЕРБ, който поиска 15 минутна почивка!

Тук му е мястото да попитам кое вбеси Волен да излезе от черупката си на подкрепящ правителството, тъй като е известно, че още след завръщането си от официално посещение в Турция в първите дни на м. февруари, Бойко Борисов дойде с плачевни резултати, по които „Атака” си замълча!

Както замълча и за гласуваното в столична община твърдение, че не е имало арменски геноцид! И то от времето, когато там кмет беше не друг, а днешният премиер Бойко Борисов!

*        *        *

След почивката депутатът от ДПС Лютви Местан излезе на трибуната и заяви, че никога не са отправяни от трибуната на парламента толкова обиди срещу премиер на чужда държава!

Местан поиска и депутати от други парламентарни групи да вземат отношение по случилото се в парламента! Депутатът поиска и да се чуе официална позиция по скандала на Волен Сидеров.

Друг депутат поиска от Цачева да не се превръща Народното събрание в цирк и да се спазва някакво приличе в парламента.

„Цял ден сме свидетели на един безпрецедентен цирк в Народното събрание” – каза и Сергей Станишев от трибуната. – ... ние за първи път присъстваме на вот на недоверие, в който не участва премиерът, който е в село Равно поле и се занимава с любимото си занимание да реже лентички! Допуснахте народни представители да правят демонстрации...здравеопазването засяга всеки, в такава среда не може да се води дискусия! А ние сме в парламентарна република и такова поведение, каквото има министър-председателят не си е позволявал никога! Вотът е към него... и той се крие! Как може това да се допуска!”

Станишев поиска да се прекрати заседанието и то да продължи на следващия ден, като се осигури присъствие на правителството. "В противен случай, ще трябва да носим портрети, които да поставим на местата на липсващите министри!" – каза лидерът на БСП, обръщайки се към председателя на парламента Цецка Цачева.

Предложението бе гласувано и не бе прието.

За да излезе от конфузната ситуация, Цецка Цачева каза, че гост на парламента е Джанфранко Фини, италиански депутат. Народните представители ръкопляскаха на госта, който стана свидетел на цирка, който се разигра днес в Народното събрание.

От камбанарията на бивш нотариус, Иска Фидосова каза, че е цинизъм от страна на Станишев да внасят вот на недоверие за здравеопазването, което било в кома! С вот на недоверие няма свалено правителство, но вотът трябва да има съдържание и смисъл - явно Фидосова не видя в темата "здравеопазване" съдържание и смисъл!

Речта си от трибуната, която бе лишена от всякаква логика, Искра Фидосова завърши като дръпна и защита на ГЕРБ като партия и напомни за забравената Цола Драгойчева.

"Разбрахте ли, че сменихте двама министри заради провал в политиката, която водите в здравеопазваето?" – попита социалисът Ангел Найденов.

"Популизмът не може да бъде алтернатива" неизвестно защо каза Фидосова на финала, след като вече повече от година го играе класика на популизма.

"Появиха се листи на чакащи, болни умират в линейките докато ги карат към болниците - знаете ли това, г-жо Фидосова, която говорите несъстоятелно по вота?" - попита Михаил Миков.

Този втори скандал от днешния 5 октомври в парламента не успя да прекрати вота, но загуби доста парламентарно време!

Предлагам пълния текст на речта на Волен Сидеров, публикувана от Агенция "Фокус":

Волен Сидеров, лидер на „Атака”: Нямаме право да мълчим, да затваряме страницата за тракийските българи и да я слагаме в архива

 

Изказване от трибуната на парламента по време на дебата на вота на недоверие за здравеопазването

06 октомври 2010, Агенция „Фокус”

Волен Сидеров: Дами и господа народни представители, госпожо председател, уважаеми журналисти и гости. Преди два дни в България беше на посещение турският министър-председател Ердоган. Това беше едно почти нелегално посещение, не обявено предварително, не огласено и прикривано до последния момент. Аз знам защо. Защото миналия път, когато Ердоган беше тук, тогавашният премиер, тогавашният премиер и тогавашното правителство, изпратиха цялата софийска полиция срещу партия „Атака” и активистите на „Атака”, за да не може да излезем от нашата централа и да връчим на г-н Ердоган това, което искахме да връчим – декларация, че Турция дължи 10 милиарда на България. Сега Ердоган беше скрит от сегашното правителство и това беше груба грешка. И аз съм тук на тази най-висока трибуна сега, за да ви кажа, че от името на партия „Атака” и от името на 650 хиляди българи, които гласуваха за мен, искам ясно, категорично и недвусмислено да заявя, че партия „Атака” никога не е подкрепяла членството, кандидат-членството на Турция в ЕС, партия „Атака” не подкрепя кандидат-членството на Турция в ЕС и партия „Атака” никога няма да подкрепи кандидат-членството на Турция в ЕС. В тази връзка смятам за груба грешка изявленията, които бяха дадени по време на пресконференцията, и в които се чуха внушения, че България подкрепяла членството на Турция в ЕС. Няма право нито един министър-председател, нито един министър, нито едно правителство, да говори от името на България, когато става дума за този въпрос.

Дами и господа народни представители, аз знам, че в политиката се правят компромиси, аз не съм фанатик, аз не съм сектант, който иска да развали отношенията между България и някоя друга държава, но има въпроси, по които компромиси не могат да се правят, има въпроси, по които не можеш да се пречупиш в поклон спрямо един чужд министър-председател, който идва тук не с приятелски намерения, драги управляващи, искам да ви го кажа ясно, защото аз с този въпрос се занимавам от години – 10 - 15 години. Грешите, когато смятате, че Турция идва тук с приятелски намерения. Турция винаги е имала, има и ще има неприятелски отношения спрямо България. Турция провежда пантюркистка и неоосманистка политика спрямо България и е грешка да се правят компромиси по посока на Анкара. Това няма да спра да го повтарям.

Другата грешка, която беше направена в изявленията по време на нелегалното посещение на Ердоган, беше, че въпросът с тракийските имоти бил решен. Един въпрос, по който аз пиша и говоря повече от 10 - 15 години в българската преса и българските медии. И аз питам тук от тази трибуна – къде е министър Божидар Димитров, къде си, приятелю Божидаре, драги, с който ние с теб бяхме в Бургас, мажоритарни кандидати и пред камерите на всички телевизии казахме ясно, стиснахме си ръцете по време на предизборната кампания и казахме ясно на хората, че който и да спечели, ние сме единни по един въпрос – ще искаме това, което Турция дължи на България да бъде изплатено. Къде си, Божидаре? Ти ли даде този грешен съвет на премиера? Ако си ти, много лошо, защото ти знаеш много добре за какво става дума, защото ти си потомък на тези тракийци, един милион български тракийци, които са синове, дъщери, внуци и правнуци на избиваните от турските изроди по време на геноцида 1913-та година в Одринска Тракия и този геноцид няма да бъде забравен от нас, потомците на тракийските българи. Каквото и да става, който и да управлява България, аз тук се заклевам, че този геноцид няма да бъде никога забравен и ще се боря за него. Никой няма право да си прави игра, политическа, икономическа или каквато и да е била, с кръвта на нашите деди и прадеди. Аз сега ще подаря тази книга на управляващите, защото съм сигурен, че не са я чели – „Разорението на тракийските българи” от големия български учен Любомир Милетич, издадена през 1918 година, в която е описана трагедията, шекспировата трагедия на всички тези българи, над 300 хиляди изгонени, избити, изколени, опожарени от турската редовна армия на този, който сега беше тук в България, на неговите деди. Неговите деди избиваха българите тогава. И ние нямаме право да мълчим, ние нямаме право да затваряме тази страница и да я слагаме в архива, защото тя ще стои отворена докато Ердоган и който е друг след него не дойде и не се извини пред България за геноцида, който е прилагал над българите. И не се изплати обезщетението, което дължи на българите. Няма да спрем да го повтаряме. И зад мнението на „Атака” стои мнението на един милион тракийци, наследници на този геноцид. Те живеят навсякъде в България, те са ваши избиратели, дами и господа от ГЕРБ, не ги пренебрегвайте, защото ще направите много груба грешка, защото ще предизвикате нещо, което ще ви свали от власт, ако го направите. Коригирайте се. Не е късно. Направете тази корекция. Г-н министър-председател, към вас се обръщам, коригирайте се, поправете грешката, която сторихте, защото тази грешка е огромна, защото нямаме право да забравяме жертвата на нашите дядовци, прадядовци. И тук ще ви прочета само един отказ, понеже вие казахте нещо друго – казахте, че тези, които имат претенции да дадат документи за това, за което имат претенции, аз ще ви кажа много ясно, защото явно не сте наясно с историята, че тези хора, когато са бягали, са оставили децата си, пеленачетата, за да не ги издадат и да спасят другите си деца. Какви документи искате вие от тях, нотариални актове ли искате? Ето ви документите.

Цецка Цачева: Г-н Сидеров, вашата група... Не съм ви спряла микрофоните.

Волен Сидеров: Ще дойда на вашите микрофони, ако ми ги спрете.

Цецка Цачева: Не съм ви спряла микрофоните.

Волен Сидеров: Пуснете слайдовете.

Цецка Цачева: Не може да пуснем слайдовете, защото искането за парламентарно изявление, декларация от група се дава дума...

Волен Сидеров: Г-жо председател, нямате право да прекъсвате тази прожекция.

Цецка Цачева: Аз съм разрешила вашето искане за участие по дебата.

Волен Сидеров: Искам да ви пусна документи от геноцида, който е прилаган на българите в Одринска Тракия през 13-та година.

Цецка Цачева: Няма такава процедура.

Волен Сидеров: Да видите трупове на деца, пеленачета, жени, възрастни хора, които са избивани от дядовците на Ердогановците, и тогава да говорите какви документи трябва да представим ние. Ние нямаме документи, г-жо председател и г-н министър-председател, нямаме ние, потомците на тракийците, документи, защото те са бягали с една риза на гърба си, те са бягали от огън и меч. Те не са бягали с папка под ръка, те не са били със свои адвокати, които да им движат документите и това го знае прекрасно всеки български историк. И срам, позор за тези историци, които сега мълчат и не стават и не кажат, че тази тема не трябва да бъде забравяна. Тази тема не трябва да бъде затваряна. 10 милиарда дължи Турция за имотите, нивите, къщите и горите, които са заграбени по време на геноцида срещу българите през 1913 година. 10 милиарда долара. Г-н Дянков, къде сте? Ето ви парите за здравеопазването, ето ви парите. Искайте си ги от Турция – 10 милиарда долара, с лихвите може да са станали повече. Искайте ги, г-н Дянков, имате връзки в Световната банка, в Европейската банка, в Международния валутен фонд, в Щатите, в президентството на Щатите, поискайте ги оттам. Недейте само да ходите и да получават потупвания от американските посланици, а им кажете ясно, че докато не накарат Турция да си изплати обезщетенията към България, тази държава няма право да претендира нито за ЕС, нито за какъвто си искат съюз. И повече тук не трябва да бъде посрещан министър-председател с прегръдки и целувки от Анкара, защото този, особено сегашният, е ислямски фундаменталист. И това се знае прекрасно в България. Тези грешки ще струват много сериозен срив на правителството. И аз го казвам добросърдечно, аз не го казвам като враг, защото знаете много добре, че „Атака” е поддръжник на това правителство в посоката, в която поехме след 2009 година. Но тази грешка, която беше направена тук, е един голям червен сигнал. И аз се обръщам ясно към правителството, че игри с Турция не трябва да се правят, докато тази държава не влезе в релсите на демокрацията, докато не се извини на България, докато не си изплати обезщетенията на България. Тази държава е държава, която играе антибългарски игри и това трябва да бъде ясно на всички. И повече подобни грешки да не се допускат, защото не всичко в света е газ, петрол, мангизи и прочие. Има нещо повече от това и то се казва дух, душа. Иначе защо водите владиците да осветяват всички новооткрити обекти, защо се покланяте и ходите в църква, ако не вярвате, че има нещо по-висше от парите, газа и петрола.

Цецка Цачева: Изтече времето на вашата ПГ, г-н Сидеров.

Волен Сидеров: Моето време не е свършило, времето ми предстои и занапред, бъдете сигурна в това. Бъдете сигурни, че всяка една грешка, която оттук нататък се прави, ще бъде казвана със същия тон и със същата категоричност, защото ние сме „Атака”, а не сме нещо друго. Не сме еничари. Да живее България.

Пътеводител, съставен от българи определя страната ни, съвременна България, като „Османска България”!

Авторите Димана Транкова, Антони Георгиев и проф. Христо Матанов, бивш шеф на Дирекцията по вероизповеданията, представят забележителности в различни градове и места, като изданието е съставено, за да бъдат улеснени бъдещите туристи в България.

Авторите на изданието показват старинни джамии, мостове, чешми и сгради, построени през 500-те години, времето, през което страната ни е част от Османската империя.

Богато илюстрирана с фотографии, тя разкрива любопитните, понякога шокиращи детайли за съдбата на османското наследство във Варна, Узунджово, Гоце Делчев и Кюстендил и отвежда до непознати за туристите места като Суворово и Текето. От нея научаваме малко известни факти като например този, че църквата “Свети Седмочисленици” в центъра на София е била първоначално построена като джамия.

В. „Труд” запознава читателите си със скандалното издание, на което адекватно засега са реагирали единствено в интернет форумите с въпроси от рода на:

“Османска България няма. Идиоти. България или е “Българска”, или я няма изобщо!”

Помним как се променяха във времето тезите за така наречения възродителен процес, как мнозина от изселниците се върнаха, получиха български пенсии, въпреки,че са с постоянно местожителство в Турция.

Никъде по света религията не определя етноса – в България това стана възможно...

Помни се все още как идеолозите на ДПС работиха в посока: чрез използването на религията да променят етноса. Така мюсюлманите бяха наречени „български турци”, осигуриха им се учители по турски език, повечето смениха имената си, а ДПС трайно се настани на политическата сцена.

Първоначално от партия на етническа основа – постепенно ДПС се промени, превърна се в балансьор на политическото присъствие, и дойде момента, в който с вътрешна и външна подкрепа се присъедини към либералите в Европейския съюз, бягайки от етническата си същност.

В учебниците на българските ученици бяха вкарани промени за „турско присъствие”, като петвековното турско робство излезе от обръщение.

Никой от българските политици не се противопостави на всички тези срамни явления.

Всяка една политическа сила от вътрешно политическия спектър си сътрудничеше, съюзяваше се, флиртуваше, съобразяваше се в различните парламентарни мандати и местни избори с балансьора ДПС.

Президентите, които се сменяха на поста си на държавен глава не изостанаха от политиците.

В България официалният език е българският, но в парламента и по предизборни митинги се говори на турски! Не са малко случаите, когато турски политици обикалят страната като че ли им е още бащиния и говорят на населението на турски език!

В надпреварата да си сътрудничат с ДПС, политиците се съобразяваха и съобразяват с мненията на посланици на САЩ, като този, който е в момента в София, Уорлик, си позволи да отиде на конференция на ДПС и нелегитимният Главен мюфтия, въпреки че Върховният съд призна легитимността на стария Главен мюфтия – Неджим Генджев.

В днешно време мюсюлмани демонстративно надуват по краен предел уредбите от джамиите и минаретата и виковете на местния мюфтия огласят села и малки градчета.

В столицата София, мюсюлмани се нареждат върху молитвените си килимчета за молитва нат ротоара в центъра на града, въпреки че молитвите са личен акт и не се навират в очите на хора, изповядващи друга вяра чрез излизане от храма.

Под формата на неправителствени организации и фондации, в България нахлуха членове на ислямски движения, някои, от които – твърде радикални.

Деца на мюсюлмани се изпращат да учат в Ислямски институти или училища – някои от тях не се завръщат в родината и съдбата им не е известна на българските спецслужби.

Правителството демонстрира благосклонно отношение към турски фирми при конкурси и те имат значително присъствие в страната на най-големи строителни обекти, но работниците които се наемат от руските фирми не са българи, да не говорим, че често те са с ниска квалификация.

Междуселищните маршрути също са в ръцете на турски фирми, като рейсовете са стари, неремонтирани, рециклирани и често катастрофират по пътищата.

Още е пресен споменът от катастрофата на магистрала „Тракия” – като дни наред никой не знаеше кой е реален собственик на фирмата – въпреки жертвите при тази катастрофа!

Никой не чу да се задържи собственикът, да се разпитва и търси вина за трагедията.

Да не отварям дума за случаят с кораба „Хера” чийто екипаж изчезна мистериозно и турската държава не позволи на български следователи да се вдигне коребът на повърхността и се проведат елеменетарни следствени действия!

В същото време в Турция няма понятие за изселниците като „български турци” – те са единствено и само - турци.

За да не се дразни Турция Бойко Борисов прокара Декларация за признаване на арменския геноцид да се не приема!

През 2008 година, докато Бойко Борисов беше столичен кмет, два дни преди Великден, в Столична община избухна скандал. Причината бе, че групата общински съветници на ГЕРБ изтегли подписите си под предложението на ДСБ София официално да признае и осъди геноцида над арменския народ в рамките на Османската империя. За разлика от общините Пловдив, Русе, Бургас и Силистра, които признаха арменски геноцид и го осъдиха, Столична община не допусна приемане на Декларация за осъждане на геноцида...

"Аз не искам да се конфронтирам с Турция" - призна по-късно Бойко Борисов. Истинската причина за това поведение на Борисов бе, че Турция е приятел на САЩ, а САЩ са държавата, която столичният кмет много уважава.

Официално правителствени лица афишират подкрепа за приема на Турция в Европейския съюз, въпреки пренебрежението, което демонстрират турски държавни ръководители към нас българите.

По време на посещението на настоящия премиер Бойко Борисов в Турция, турската страна е получила категорични уверения, че:

Срещу това:

Получило се като в онзи виц, в който две мутри делят парите от рекет и единият разпределял:

-        На мен, на теб, на мен, на теб, на мен, на мен, на мен...

Докато другият попитал:

-       А на теб?

„... ако действително се окаже, че трябва да бъдат изплатени тези компенсации на тракийските бежанци, то тогава ще бъдат предприети съответните мерки” каза на пресконференция във връзка с посещението на премиера на България Бойко Борисов турският му колега, Ердоган. Брилятен пример как трябва да се увърта и отказва дипломатично, като се оставя насрещния партньор с празни ръце.

В същото време, българският премиер Борисов изтъкнал пред турския си колега Ердоган, че като управляваща партия са се отказали от провеждането на рефенрендум за новините на турския език. Това изобщо не впечатлило домакина, след като турски новини вървят вече по Евронюз...

„Имаме обща сходна кариера с премиера Ердоган – кметове, спортисти... Разбрахме се с него да си говорим на малки имена” – коментира в типично свой стил отношенията си с Ердоган, Бойко Борисов.

Всичко припомнено дотук е само върхът на айсберга от продължаващата безпринципна политика от редица български политици в изминалите 22 години преход.

Тогава защо се изненадваме, че в някакво издание с български автори страната ни е наречена Османска България?

Както е е тръгнало с отношенията с южната ни съседка, предлагам депутатите да пуснат производство на забрадки, да въведат сюнета /обрязването/ на българите и да се заемат с изучаване на турски език с Корана под мишница.

Първи по „заслуга” са политиците на прехода. Нека те да минат по реда си...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1118-kavkazkiqt-vektor-na-turskata-geopolitika

В различните периоди кавказката стратегия на Турция зависи от нейните цели, както и от наличните ресурси на страната и от геополитическата ситуация в региона. Макар това никога да не е декларирано открито, в началото на 90-те, външната политика на Анкара е концентрирана върху разпространението на турската сфера на влияние главно в тези страни, които навремето са влизали в състава на Османската империя. Опора в това отношение са обществените групи, които исторически имат тесни връзки с Турция. Следователно, едно от най-значимите изменения във външната политика на Анкара след края на Студената война е отстъплението от традиционната линия на ненамеса в работите на тюркските и мюсюлмански народи в съседните страни. Дълги години това е принципна позиция на Анкара, която трябва да гарантира ненамесата на други държави по въпроса за правата на етническите и религиозни групи (на първо място кюрдите) вътре в самата Турция. Тургут Йозал (президент през 1989-1993) обаче открито обявява своите мечти за разширяване на турската сфера на влияние „от Адриатика до Великата китайска стена”.[1]

Политическото влияние

Турция е сред първите държави, признали независимостта на постсъветските републики в Кавказ и Централна Азия, като веднага след това открива посолства в повечето от тях, подчертавайки, че бъдещите им контакти с останалия свят ще минават през Анкара, а не през Москва. Съперничеството между Русия и Турция има дълга история и в течение на векове именно то определя геополитическата ситуация в Кавказкия регион. След разпадането на СССР през 1991, Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия (Съветския съюз). От самото начало турската политика към новите независим държави в региона се базира на два принципа.

Първо, всестранно признаване и пълна подкрепа за суверенитета на трите кавказки републики, в частност, за развитие на техните държавни институции, икономическо благосъстояние и независима (най-вече от Москва) външна политика, както и вътрешна стабилност. Второ, подчертава се необходимостта от укрепване на националното единство и териториална цялост на Азербайджан, Армения и Грузия – принцип, жизнено важен за самата Турция, в чиито погранични райони живеят компактни малцинствени групи[2].

Вниманието, което Турция отделя на новите независими републики, се обяснява със собствените и стратегически интереси. От една страна, радикалната промяна в съществуващия силов баланс в региона би могла да до доведе до намеса на външни играчи и нова спирала на съперничеството между чуждите държави за влияние в тази част на света. От друга страна, всякакви огнища на нестабилност или социални конфликти близо до турските граници биха били непосредствени предизвикателства за Анкара.

Така в началото на 90-те години регионалната политика на Турция се базира на предположението, че ако новите независими републики в Кавказ и Централна Азия успеят да се противопоставят ефективно на външната намеса и политическия натиск на по-влиятелните регионални и глобални играчи, техните исторически, икономически и културни връзки с Турция, както и нуждата от стратегически партньор, в рамките на новата система за сигурност, постепенно ще ги тласнат към тесен съюз с Анкара. Именно през този период придобиват широко разпространение идеите на пантюркизма, проявяващи се в най-разнообразни форми: от радикални призиви за създаването на единна държава „Велик Туран” на територията на всички тюркски републики в Централна Азия и Кавказ, до по-умерените проекти за създаване на „Тюркска общност на нациите” или „Асоциация на независимите тюркски държави” под председателството на Турция. Идеите за обединение на всички тюркски народи в рамките на една държава обаче, не излизат отвъд реториката на отделни маргинални политици (като Алпаслан Тюркеш) и не намират реализация в турската външнополитическа практика.

Най-ярките прояви на пантюркизма са няколкото „тюркски срещи на високо равнище”, проведени през първата половина на 90-те години по инициатива на президентите Тургут Йозал и Сюлейман Демирел, който заявява, че Турция и тюркските републики „споделят обща кръв, религия и език”[3]. Но още по време на втората среща става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, се отнасят твърде предпазливо към всички политически образувания, предвиждащи предаване на част от националния суверенитет в полза на някакъв единен център. Вместо да заложат на общата тюркска идентичност, Азербайджан и другите тюркски държави от Централна Азия решават да развиват собствени национални идентичности. Грузия и Армения пък са засегнати от пантюркистката концепция само косвено, доколкото на грузинска територия (както и в руския Северен Кавказ) има тюркски и мюсюлмански малцинства.

Официална Анкара се стреми да избягва откритите изявления, подчертаващи религиозната близост с новите републики. Първо, защото обратното би противоречало на принципа на лаицизма, провъзгласен от Ататюрк, и второ - би ограничило значително кръга на възможните партньори, изключвайки от него православните Армения и Грузия. Освен това, подобни открити прояви на пантюркизъм и/или панислямизъм биха могли да влошат отношенията с Русия. Именно затова най-чувствителните сфери на религията и културата са отдадени под разпореждането на недържавни играчи (различни дружества, общности, благотворителни фондации), докато официална Анкара набляга на икономическото, политическо и военно сътрудничество с кавказките републики.

Икономическо влияние

В началото на 90-те, при президентството на Тургут Йозал, в Турция с бързи темпове започва развитието на либерална пазарна икономика и преход към експортно ориентиран стопански модел. В този контекст, постсъветското пространство се разглежда като приоритетно направление за частни и държавни инвестиции, установяване на делови контакти и развитие на търговията. Турските предприятия, които тогава все още не са достигнали конкурентоспособно ниво за европейските пазари, имат значително предимство пред местните национални производители в Централна Азия и Кавказ. Затова само за няколко години търговския обмен на Турция с Азербайджан нараства 8 пъти, а Анкара става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия[4]. В този период Турция се стреми да увеличи присъствието си в региона, постоянно увеличавайки обема на инвестициите, поемайки финансови ангажименти в дългосрочни проекти и внедрявайки програми за държавна помощ.

Характерна особеност на икономическата политика на Анкара в региона е тясното сътрудничество между държавата и частния сектор. Така например, при посещенията на турски държавни ръководители зад граница, те са придружавани от бизнесмени - предимно собственици на големи текстилни, строителни и хранително-вкусови компании, търсещи партньори в региона. За облекчаване на дейностите от подобен характер и координация на усилията по икономическото усвояване на региона и контрол върху потока от инвестиции и държавни средства към тези страни, през 1992 е създадена Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА).

От самото начало, твърде активната политика на Анкара, основана изключително на лидерските и амбиции, без да отчита наличните ресурси за реализацията им, предизвиква сериозна критика както вътре в страната, така и зад граница. Главното обвинение на опонентите е, че държавната помощ за страните от Централна Азия и Кавказ е за сметка на недофинансирането на много сектори от националната икономика, която се пренапряга, а това води до увеличаване на бюджетния дефицит и инфлацията. Пет години след провъзгласяването на новия външнополитически курс Анкара е принудена да признае, че не може да изпълни финансовите ангажименти, поети пред страните от региона. Така, ако през 1994 турската държавна помощ за Грузия и Азербайджан е, съответно, $300 хиляди и $783 хиляди, през 1997 тези суми са коригирани до 87 хиляди и 244 хиляди долара.[5]

Що се отнася до частния сектор, дълго време сътрудничеството на турските бизнесмени с „братските” кавказки народи се развива достатъчно динамично. Но, както отбелязва турската изследователка Зейно Баран, Турция „явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат” по отношение на другите страни от региона[6]. Пренебрежителното отношение към местните предприемачи, желанието за бързи печалби на всяка цена и недобросъвестността при изпълнение на задълженията, формират негативен имидж на турския бизнес в региона, който е трудно да бъде променен в следващите години.

Друг момент, който кара съседните страни да гледат с опасение на щедрите турски инвестиции в региона, е тясната връзка на определени турски бизнесмени с исляма. В противовес на съществуващия още от 70-те години Съюз на турските промишленици и бизнесмени (TUSIAD), през 90-те години е създаден Съюзът на независимите предприемачи (MUSIAD). Ако първият представлява интересите на едрия бизнес и е ориентирана към либералната икономика от западен тип, вторият се оформя като нейна алтернатива, създадена от укрепналия турски ислямски бизнес[7].

Всички тези фактори водят до това, че още в края на 90-те години турският капитал започва да губи доминиращите се позиции на пазарите в Кавказ и Централна Азия и е принуден да се конкурира на общо основание с руския, западен и ирански бизнес. Постепенно, с укрепването на позициите в региона на западния бизнес и на западните държави, Турция съсредоточава вниманието си върху развитието на тясно сътрудничество в областта на културата и образованието.

Културно-образователната експанзия

Новата политическа ситуация, създала се в Европа в началото на 90-те години, е уникална за Турция. По стечение на обстоятелствата почти всички нови независими републики, появяващи се в Кавказ и на Балканите след разпада на СССР и Югославия, в различно време са влизали в състава на Османската империя, което означава че имат общо историческо минало и културно наследство с Турция. Този факт играе важна роля при формирането на регионалната политика на Анкара в края на ХХ век. Тогавашният министър на външните работи Исмаил Джем открито заявява, че „ролята на общата история и паралелните културни характеристики се подчертава всячески и се използва на практика във всички сфери на външната политика[8].

Докато политическата и икономическа активност на Турция в региона трябва да улесняват установяването на тясно сътрудничество с правителствата и бизнес-кръговете на новите независими държави, създаването на единно културно пространство цели постигането на „дружески” или дори „братски” отношения между обществата като цяло, а също между отделните граждани на тези страни. Впрочем, формирането на такова пространство се оказва дълъг и сложен процес, на първо място заради обилието от разнообразни недържавни играчи, участващи активно в разпространението на турската култура и трудно поддаващи се на контрол от държавата. Ярък пример са огромният брой частни образователни учреждения, масово създавани със средства на турски религиозни общности и фондации, които до голяма степен способстват за ислямизацията на учебния процес.

Така, 73 училища са открити в Централна Азия и Кавказ (между 1991 и 1999) само от последователите на Фейтулах Гюлен – известен проповедник на ислямисткото движение в Турция и основател на една от най-разклонените мрежи от учебни заведения с различно ниво на акредитация[9]. Тази форма на разпространение на политическия ислям е ориентирана главно към Азербайджан и севернокавказките републики на Русия (напр. Дагестан), но се разпространява и в другите постсъветски републики, на чиято територия живеят тюркски народи, изповядващи исляма (Молдова, Грузия, Украйна). Създават се учебни заведения за възпитаване на младежите в протурски и проислямски дух. В повечето случаи те се издържат с парите на частни фирми и обществени организации, чиито ръководители влизат в т. нар. „група Гюлен”. Като цяло, в края на 90-те години тази група контролира 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 218 фирми, 129 учебни курсове, интернати, както и 17 печатни издания (включително на английски), вестник „Заман” с тираж 250 хиляди, собствена телевизионна станция (най-известният й канал е „Саман йолу” - „Млечен път”), две радиостанции, финансова организация отпускаща безлихвени кредити, застрахователна компания и т. н. В същото време, турската държавна теле- и радио компания ТРТ има възможност да транслира своите предавания само на канала на спътниковата телевизия „Avrasya” („Евразия”), при това само на турски, което значително стеснява аудиторията и.

Главна цел на тази разгърната училищна мрежа в чужбина е да подготви в страните от региона кадри за държавната администрация, които да са лоялни към Турция, както и да се формира прослойка от властващия елит, с която може лесно да се развива сътрудничество след превръщането на Турция в ислямска държава.

Разбира се,  на официално ниво, Анкара осъжда подобна дейност, особено нейната „ислямска” съставка. Не може да се отрече обаче, че активната „мисионерски” работа, водена от последователите на Гюлен в новите независими републики през последното десетилетие на ХХ и първото от XXI век, способства значително за разпространението на турското влияние в региона на Кавказ и Централна Азия. Разбира се, медалът има и обратна страна. Невъзможността да се прокара ясна разграничителна линия между културно-образователните инициативи на турското правителство и дейността на недържавните играчи, както и позицията на „ненамеса” и „дружески неутралитет”, която често заема официална Анкара по отношение на подобни благотворителни/религиозни фондации, нерядко пораждат подозрение и възмущение в страните от региона, които всячески се стремят да укрепят своя суверенитет.

В резултат, вместо постепенно укрепване на историческите връзки с културно и ментално близките кавказки народи, Турция опитва да разпространи влиянието си чрез доста агресивна политика на културна експанзия (откриване на турски училища; разпространение на турските медии в целия регион), което води до нарастване на напрежението в двустранните отношения. Осъзнаването на неефективността на подобни методи, а също растящата съпротива от страна на правителствата на съседните страни, карат Анкара да търси други пътища за укрепване на позициите си в региона.

В началото на ХХІ век благотворна почва за развитие на регионалното сътрудничество стават проектите за създаване на нови енергийни коридори с активно турско участие

Развитие на енергийните и транспортни коридори

Икономическият прагматизъм винаги е бил в основата на турската външна политика, в това число и по отношение на Кавказ. Но едва през първото десетилетие на ХХІ век за това започва да се говори открито, без да се прикрива с идеологически лозунги. Според мнозина изследователи именно прагматизмът е главната черта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща Турция от 2002 насам. Отчитайки дългия и нееднозначен път на нейния лидер и сегашен премиер Реджеп Тайип Ердоган, би следвало да се очаква, че след поредната изборна победа на тази умерено ислямистка партия в страната ще се случат значителни промени, водещи до активизация на „мюсюлманския” вектор във външната политика за сметка на други традиционни партньори. Но отношенията с Русия - един от най-големите търговски партньори и регионална суперсила, остават сред приоритетите в регионалната политика на Турция, включително и в областта на енергетиката.

В същото време приоритетна задача за Турция е диверсификацията на източниците за доставка на енергоносители, и в частност – намаляването на зависимостта от Русия, осигуряваща основната част от турския газов внос. Оформянето на Кавказкия регион като един от потенциално най-големите доставчици на енергоресурси в света, наред с ръста в пазарното търсене на природен газ вътре в страната, значително усилват желанието на Турция да играе все по-важна роля в региона[10].

Политическите и стратегически сметки също имат важно значение при провеждането на собствена енергийна политика от Турция: Анкара разглежда въпросите, свързани с добива и доставката на каспийския нефт и газ като неизменна част от регионалното съперничество с Русия и Иран в борбата за политическо и икономическо влияние в Кавказ. Освен това съществува твърдо убеждение, че ако Турция действително успее да стане централно звено в енергийния коридор Изток-Запад, по който каспийските ресурси трябва да стигнат до западните пазари, стратегическата и значимост за ЕС и САЩ рязко ще нарасне.

За реализация на тези задачи Турция се стреми да установи тесни политически и дипломатически връзки с богатите на енергоресурси страни от Каспийския регион и особено с Азербайджан. През 1994, Турската нефтена компания (ТНК) влиза в състава на консорциума, създаден заедно с правителството на Азербайджан за разработване на най-богатото нефтено поле на страната – Азери-Чираг-Гюнешли. Държавната ТНК получава 6,75% от капитала на консорциума[11]. Освен това Турция участва активно в разработването на проекти за тръбопроводи, транзитиращи каспийските суровини, през Кавказ и Турция, до Европа.

Макар че картината на съществуващите и планирани нефто- и газопроводи е доста сложна, общата цел на Турция във всички тези инициативи е ясна. На първо място, това е необходимостта да се създаде единна енергийна система, която би свързала Турция със страните от Кавказ и каспийския регион, а след това Анкара да заеме централно място в тази система, така че без турско съгласие да е невъзможно функционирането на тези проекти. В крайна сметка, това трябва да укрепи статута на Турция като влиятелен регионален играч.

Днес Анкара за първи път плътно се доближава до постигането на тази цел. Вече функционират нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и тръбопроводът „Син поток”, по който Турция получава газ от Русия, през Черно море. В стадий разработка е проектът за включване на казахстанския газ в Баку-Джейхан, увеличаването на капацитета на „Син поток”, чрез т.нар. „Син поток”-2, планират се и възможните маршрути за доставка на туркменски, ирански и иракски газ за Европа, през територията на Турция.

От друга страна, Турция развива активно и транспортните мрежи в региона. Още през юли 1993 в Анкара се провежда заседание на двустранната турско-грузинска транспортна комисия, на което е взето принципно решение за необходимостта от създаването на жп връзка между Карс и Тбилиси. Тя е разширена до Баку, през 2004, когато в преговорите се включва и Азербайджан. През май 2005 президентите на Турция, Грузия и Азербайджан тържествено подписват тристранна декларация за намерения, касаеща изграждането, до 2010, на „железен път на коприната в Кавказ”, а именно – жп линията Карс-Тбилиси-Баку (по-късно срокът е удължен до 2013)[12].

Междувременно е организирана редовна фериботна връзка Самсун (Турция)-Поти (Грузия), позволила да се увеличи рязко пътникопотока между двете страни. По отношение на въздушните превози, Турските авиолинии (THY) стават първата международна компания, започнала редовни преки полети до всички столици от региона, благодарение на което Истанбул става „хъб” за полетите между Кавказ и Европа. След откриването на обновеното летище в Батуми, THY получават правото да го използват като национален транзитен пункт и така турските пътници могат да летят до различни градове в собствената си страна през Батуми, без да се нуждаят от задгранични паспорти[13].

Впрочем, наред с положителните ефекти от активното развитие на енергийните и транспортни мрежи, процесът може да има и негативни последици – всички инициативи, променящи съществуващия регионален баланс на силите в полза на една или друга държава, автоматично пораждат недоволство у другите играчи и способстват за нарастване на напрежението в региона.

Разпространеното убеждение, че който „контролира главните транспортни мрежи и осигурява голяма част от транзита на нефт, ще получи значително влияние не само в Кавказ и Централна Азия, но и в глобален политически мащаб”, създава допълнителни източници на нестабилност. В тази връзка, борбата за влияние сред държавите от региона, имаща политически, идеологически и религиозни измерения, която допълнително се усилва от конкуренцията в областта на енергоресурсите, значително повишава риска от възникването на въоръжени конфликти[14].

В този контекст за Турция особено значение придобива положението в Грузия, Нагорни Карабах и Чечения, тъй като тези конфликтни точки заплашват не само общата стабилност на Кавказкия регион, но и сигурността на енергийните системи, минаващи през турска територия. Освен това, следва да отчитаме кюрдския фактор. В миналото, кюрдската терористична организация ПКК неведнъж е декларирала, че може да осъществи саботажи срещу тръбопроводите в Източна Турция, по които тече каспийски нефт и газ. От една страна, това е начин за нанасяне икономически ущърб на страната, но по-важна за кюрдските сепаратисти е възможността да подкопаят стратегическата значимост на Турция като транзитна държава и да създадат допълнителни трудности за развитие на сътрудничеството и с държавите от региона. Подобни заявления на няколко пъти принуждават турските власти да усилват мерките за сигурност в своя участък от тръбопровода Баку-Джейхан, за да убедят европейските потребители в надеждността на съоръжението[15].

Именно съображенията за сигурност обясняват и избора на маршрутите за транзит на енергоносители, които не са най-евтините, но са по-надеждни. Същото се отнася и за направленията на товаро- и пътникопотока. Именно това е причината за изключването на Армения от повечето регионални проекти. Например, макар че най-краткият път на нефтопровода от Азербайджан до Средиземно море минава през Армения, нерешеният Нагорно-Карабахски конфликт (както и непредсказуемостта на управляващите в Иран), в крайна сметка, принуждава участниците на проекта да предпочетат транзитния маршрут през Грузия.

Трябва да се отбележи, че през 90-те години има опити да се използва строителството на регионален нефтопровод с цел да се ускори решаването на Нагорно-карабахския конфликт. Така например, през 1995 американската компания UNOCAL, следвайки препоръките на Съвета за национална сигурност на САЩ, обещава да построи „тръбопровод на мира”, минаващ през Нагорни Карабах и Армения и завършващ в Турция. Но ръководствата на тези държави, както и водещите световни нефтени компании, са категорично против азербайджанският нефтен експорт да бъде поставен в зависимост от решението на този политически конфликт. В резултат, са предпочетени два алтернативни маршрута – на север, през Русия, до пристанището Новорросийск, и на запад, през Грузия.  Днес особено актуален е въпросът за транзита на азербайджанския газ по т. нар. Южен коридор, който също минава през Турция.

Като цяло, трябва да отчетем, че турското участие в енергийните и транспортни инициативи, развиващи се в Каспийско-Кавказкия регион през първото десетилетие на ХХІ век, е успешно. На първо място, заради постигнатата диверсификация на доставчиците на енергоресурси, намаляваща енергийната (и, донякъде, политическата) зависимост на Турция от Русия и Иран. На второ място, разширяването на мрежата от газо- и нефтопроводи, която вече включва най-влиятелните държави в региона и така усилва взаимната им зависимост, ще способства за развитие на партньорски икономически отношения, в които Турция играе водеща роля на страна-транзитьор. Възможностите на Анкара на енергийния терен се ограничават обаче от липсата на собствени ресурси, от силната конкуренция на други държави, от политическата нестабилност в региона и от нерешените проблеми в турско-арменските отношения.

Военно-политическо сътрудничество

Сигурността винаги е била сред главните приоритети за страните от Кавказ. Голямото количество „замразени конфликти” и латентни противоречия, както и смесеното разселване на родствени етнически групи на територията на съседни държави усложняват реализацията на икономически изгодни проекти и правят военно-политическото сътрудничество важна съставка в регионалната политика.

През целия период след разпада на СССР главен принцип в регионалната политика на Турция е акцентът върху многостранните инициативи, за сметка на двустранните отношения. Паралелно, Анкара всячески се стреми да се противопостави на намесата в регионалните конфликти на страни, които не са от региона. Това важи дори и за стратегическите партньори на Анкара. Така, усилията за укрепване сигурността в региона остават съсредоточени в рамките на широкомащабното регионално сътрудничество, често под егидата на международни организации или трансатлантически институции.

Подобни многостранни инициативи позволяват на Турция, от една страна, да бъде проводник на идеите на НАТО и САЩ в региона, а от друга – да възпира непосредствената намеса на външни сили, способна да дестабилизира региона.

Тази тенденция към „затваряне” на региона за външните играчи се проявява особено ярко по време руско-грузинската война през август 2008. Тогава между Вашингтон и Анкара възниква дипломатически скандал, след като Турция отказва да пропусне в Черно море американските кораби, превозващи хуманитарна помощ за Грузия. Официално, тази позиция е мотивирана с необходимостта да се спазва режима за преминаване през Проливите, установен с Конвенцията от Монтрьо през 1936. Но повечето експерти са склонни да виждат в нея нежеланието на Анкара да допусне в Черно море чуждестранни военноморски сили. Макар че след няколко дни проблемът е решен, като необходимото разрешение е предоставено, това поведение показва, че Анкара възприема Черно море като зона на изключително руско-турско влияние.

Като цяло кризата от август 2008 показва ограничеността и слабостта на турската политика в Кавказ. Става ясно, че съществуват обективни фактори, затрудняващи изработването на пълноценна и последователна външнополитическа линия на Анкара. В турското общество и в турския парламент са представени традиционно формирали се общности на турски граждани с грузински и севернокавказки произход (абхазци, аджари, осетинци, месхетинци), които по време на войната от 2008 активно лобират за интересите на съответните етнически групи в региона. Затова, макар че Анкара официално продължава да подкрепя териториалната цялост на Грузия, турските лидери са принудени много внимателно да подбират формулировките и да призоват към мирно регулиране на конфликта, отчитайки позициите на многочислената севернокавказка диаспора в Турция.

На второ място, Анкара се оказва пред трудния избор между подкрепата на стратегически важния съюзник Грузия и икономически изгодния и политически влиятелен партньор Русия. На трето място, в по-широк смисъл, изборът в полза на Русия или на Грузия се възприема като избор между дългосрочния военнополитически съюзник САЩ и бившия съперник (и сегашен икономически партньор) Русия. Макар че Турция си остава член на НАТО, Москва и Анкара споделят тезата за необходимостта от съблюдаване на Конвенцията от Монтрьо, мотивирайки я с желанието да не допуснат превръщането на Черно море в „частно владение на НАТО”[16]. Постигнато е и принципно съгласие за по въпроса за борбата с чеченските и кюрдските терористични организации. Но в случаите с Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия няма вариант, който да удоволетвори и Москва, и Анкара.

Освен това, Русия и Турция поотделно продължават усилията си за установяване на регионална хегемония. Анкара не може да постигне това еднолично, защото не й достигат материални ресурси и политическо влияние. Затова за нея подкрепата на САЩ запазва своето значение, когато става дума за поддържането на отношенията с тюркските републики в Централна Азия и Кавказ и за реализацията на нови енергийни проекти в региона.

На този фон става ясно, защо позицията на Анкара, през първия етап от руско-грузинската война,  е толкова нееднозначна и неопределена. Нежелаейки да усложнява отношенията си с нито един от своите партньори, Турция провежда политика на неутралитет и равна отдалеченост от страните в конфликта. Впоследствие, тя лансира инициативата за създаване на Кавказка платформа за стабилност и сътрудничество, в която трябва да влязат трите южнокавказки републики, Русия и Турция. Чрез подобни инициативи Анкара успява до известна степен да подобри имиджа си в Кавказ и да напомни на другите сили, че никакви миротворчески и интеграционни процеси в региона не са възможни без нейно участие. В крайна сметка обаче, турската инициатива за Кавказка платформа не получава по-нататъшно развитие. Тя се оказва по-скоро въпрос на тактика и престиж, отколкото ориентирана към реален резултат политика.

В заключение, следва да отбележим, че политиката на Анкара в Кавказ през последните две десетилетия има нееднозначни резултати. Турция постига значителни успехи в разширяването на присъствието си в тюркските републики в Кавказ и Централна Азия (особено в Азербайджан), на първо място в икономическата и културна област. Но очакванията, че Анкара ще стане влиятелен политически играч не се оправдават поради противопоставянето на други регионални държави и сериозните грешки в турската външна политика.

Първоначалната турска еуфория, породена от сравнително широките възможности, открили ли се след краха на СССР, бързо отстъпва място на осъзнаването на сложните реалности на геополитическата обстановка в Кавказ и собствените турски вътрешни ограничители. В крайна сметка, въпреки ранната пантюркистка реторика на Анкара, днес нейните отношения с държавите от Кавказкия регион се определят главно от икономическите задачи и, в частност, от създаването и разширяването на пазари за турските стоки и услуги. Актуален си остава и въпросът за обезпечаване на нови маршрути за каспийските енергийни ресурси, така че те да минават през турска територия. Следователно, търговията и икономиката са областите, в които Турция най-успешно реализира своите амбиции, докато участието в нови алтернативни енергийни проекти е най-перспективното направление за развитие на регионалното сътрудничество в бъдеще.

Голям потенциал има и новата „активна дипломация” и „политиката на нулеви проблеми със съседите”, която напоследък провежда управляващата ПСР по инициатива на външния министър и неизменен премиерски съветник Ахмед Давутоглу. Политиката на пантюркизма и неоосманизма вече доказа своята несъстоятелност и затова е необходимо Турция да избягва подобни аргументи във външнополитическата си реторика.

Стратегическият избор, който Анкара рано или късно трябва да направи, вероятно ще е в полза на трансатлантическите институции и за продължаване на военнополитическото сътрудничество със САЩ, защото без тяхната подкрепа превръщането на Турция в регионален лидер би било твърде сложно, или направо казано – малко вероятно. Освен това, останала лице в лице с вечния си съперник Русия, за Турция ще бъде трудно да противостои на нарастващата сила и политическо влияние на Москва в региона. Затова, успешно развивайки партньорските отношения с Москва в икономическата, търговска и туристическа сфера, Турция не едва ли ще се откаже от дългосрочния стратегически съюз със САЩ. По отношение на регионалната сигурност Анкара ще се съсредоточи върху решаването на старите „замразени” противоречия и съвременни конфликти, създавайки работни групи в рамките на вече съществуващите международни и регионални организации, като ООН, ОССЕ или ОЧИС.

Бележки:

1.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.269.

2.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies // UNISCI Discussion Papers. – 2010. – № 23; p. 177-192, here p.178

3.  Hale W. Turkey and Regional Politics after the Cold War: Central Asia and the Middle East // Turkish Foreign Policy, 1774 – 2000. – London: Frank Cass Publishers, 2000. – P. 287-302. Here p.291.

4.  Jones S. Turkish Strategic Interests in the Transcaucasus // Crossroads and Conflict: Security and Foreign Policy in the Caucasus and Central Asia. Ed. by Bertsch G. et al. – London: Routledge, 2000. – P. 55-66.

5.  Aydin M. Between Euphoria and Realpolitik: Turkish Policy toward Central Asia and the Caucasus // Turkey’s Foreign Policy in the 21st century: A Changing Role in World Politics. Ed. by Ismael T., Aydin M. – Burlington: Ashgate, 2003. – P. 139-160. Here p. 141-142.

6.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.271.

7.  Ульченко И. МЮСИАД и ТЮСИАД. “Мусульманский” и “светский” варианты развития экономики страны: чья возьмёт? // Азия и Африка сегодня. – 2003. – №9 – С. 50-55, здесь с. 50

8.  Cem I. Turkey in the 21st Century. Speeches and texts presented in international fora (1995-2000). – Mersin: Rustem, 2001. – 228 p. Here p.26.

9.  Hale W., op. cit., p.293.

10.  Temel I. Turkey: A New Actor in the Field of Energy Politics // Perceptions. –1996. – March-May. – P. 58-82.

11.  Sayari S. Turkish Foreign Policy in the Post-Cold War Era: The Challenges of Multi-Regionalism // Journal of International Affairs. – 2000. – Vol. 54. – № 1. – P. 169-182. Here p.174.

12.  Kanbolat H. Kafkasya’da Demir Ipek Yolu // Stratejik Analiz. – 2007. – № 83; Kars – Tiflis – Bakü Demiryolu Projesi // Bizim Ahıska – Accessed at: http://www.ahiska.org.tr/yazi.php?goster=28

13.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies… p.179.

14.  Aydin M. Regional Security Issues and Conflicts in the Caucasus and the Caspian Regions // International Security Challenges in a Changing World. Ed. by Spillmann K. – Bern: Peter Lang, 1999. – P. 117-139. Here p.119-120.

15.  Sayari S. Turkey’s Caspian Interests: Economic and Security Opportunities // Energy and Ethnic Conflict in Central Asia and Caucasus. Ed. by Ebel R., Menon R. – N.Y.: Rowman and Littlefield, 2000. – P. 225-246. Here p. 241.

16. Taspinar O., Hill F. Turkey and Russia: Axis of the Excluded // Survival. – 2006. – Vol. 48. –

№1. – P. 81-92. Here p. 86-87.

----------------------------------------------------------

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1133-arabskata-esen-i-neoosmanistkata-strategiq-na-turciq-v-blizkiq-iztok

Днес в страната пристига на еднодневно посещение турският премиер Реджеп Тайп Ердоган по покана на премиера Борисов. Турският премиер Ердоган ще се срещне също с лидера на ДПС Ахмед Доган и с главния мюфтия на мюсюлманите в България Мустафа Алиш Хаджи. Съобщено бе, че премиерът Бойко Борисов ще посрещне госта още на летището.

По традиция, в деня на пристигането на госта, официозът „24 часа” пусна интервю с Ердоган, в която той пусна твърдения на границата на лъжата, вземайки ни за умствено изостанали!

Ердоган: Когато говорим за двустранните българо-турски отношения, институцията, с която сме в контакт, е българското правителство. В тази връзка страната ни никога не е предприемала политика и поведение, противоречащи на тази позиция. Още веднъж бих искал да заявя пред българската общественост, че няма такава политическа партия или формация, която Турция да приема като посредник в двустранните отношения.”

Това „никога” е силно казано, тъй като Ердоган през 2008 година посети Търговище и  Кърджали и тогава лидерът на „Атака”, Волен Сидеров негодуваше открито и на висок глас що ще един правителствен ръководител на чужда държава на посещения със селища с компактно мюсюлманско население, гласуващо за една от политическите партии в България – ДПС? Да не би Ердоган да е търсил халва или баклава?

При сегашното си посещение, Ердоган ще има среща с лидера на ДПС, Ахмед Доган – не с Яне, Янев, не с някой от „Атака”, а именно с Доган и като десерт и мюфтията Хаджи. Не върнатия от Върховния съд Недим Генджев, а Хаджи, което ако не е намеса и вземане на страна във вътрешнополитически процеси на чужда държава – здраве му кажи!

Ердоган не скри причините и позицията си за срещата с мюфтията:

Близостта в отношенията между мюсюлманската общност и турския народ, произтичаща от съжителството в миналото, както и обстоятелството, че в страната ни живеят много изселници от България, не ни позволява да се отнасяме с безразличие към проблема.

По тази логика и членове на правителствата на Босна и Херцеговина, и на Албания трябва да направят пътека до нелегитимния мюфтия! Човек се чуди на кое отгоре се разрешава на един чужд премиер да си развява коня при посещение в страната ни с още по-развятото знаме на исляма!

Що не се пробва Ердоган да каже същото и в Швейцария, след като там референдум забрани минаретата? Или във Франция, която прие Закон за бурките?

Ако продължим в тази посока – не си спомням при посещението си в Турция в първите дни на февруари т. г. българският премиер Бойко Борисов да се е срещал с кюрдски водачи. Още по-малко пък българският премиер си позволи да пътува навътре в страната, в райони, населени предимно с кюрдско население!

Другият случай, от който е видно, че Ердоган си позволи да не говори истината, като твърдеше, че в страната ни живеят милиони турски граждани с български корени, част от които са се изселили от България през последните години и са запазили българското си гражданство, взаимодействието между нашите граждани и ДПС трябва да се приема за нормално.

За Ердоган може да е нормално, но за тези, които са запознати с турското законодателство – в Турция двойно гражданство не се разрешава и отношенията, които дразнят немалка част от българското население, не са фактите, че голяма част от българските мюсюлмани се преселиха в Турция и се идентифицираха като турски етнос, а по-скоро са връзките на официална Анкара с ДПС, които далеч не се определят като междуправителствени отношения.

Как ще продължат съвместните енергийни проекти между Турция и България в контекста на проектите „Южен поток” и „Набуко”, ще бъде ли Турция един от инвеститорите на АЕЦ „Белене” – това ще бъде ясно още утре, след края на посещението Реджеп Тайп Ердоган.

По какво си приличат и в какво се отличават двамата премиери?

Да вземем Ирак и уреждането на външния дълг – тема, която изкуши и колеги от една телевизия с национален обхват. Ирак е държавата, която показа ясно разликите между двете държави: Турция успя да получи целия размер на външния си дълг от Ирак във вид на петрол, разбира се чрез посредничеството на САЩ.
За разлика от Турция, България, пак чрез влиянието на официален Вашингтон загуби много голяма част от външния си дълг от Ирак, който без лихвите възлизаше на 2, 2 млрд долара! И това стана след пламенните речи на Соломон Паси, който разправяше наляво и надясно, че само с участието във войната в Ирак ще си осигурим изплащането на външния дълг! Едно абсурдно твърдение, което постави страната ни в положение да загуби този външен дълг завигани, но пък да се кичи с етикета „приятел на САЩ!”

От тогава не се намери нито един прокурор, който да привика Соломон Паси и да изпише една кофа мастило за това, как заради неговите лъжи България загуби над милиард и половина долара!

Великобритания успя да изпрати един Тони Блеър да отговаря за участието на страната в тази война и то на основата на лъжите на Буш! Докато България се остави един измислен политик да си играе с външната й политика!

Другият случай, който различава Турция от България са историите с обидите от страна на Израел:

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят бе разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон навремето поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. „Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България и Босна и Херцеговина с Ал Кайда, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Очакваше се при посещението си в Израел, българският министър-председател да поиска обяснение за тези твърдения тиражирани в медиите, но такова нещо не се случи. Нито пък бе поискано обяснение преди заминаването на Бойко Борисов от посланика на Израел, след привикване в МВнР.

Босна и Херцеговина поиска доказателства или �