Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф”

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.

Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

В тържествената си годишна реч пред Конгреса "За състоянието на Съюза", американският президент Барак Обама обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Ирак до края на месец август 2010 г. и се очаква да започнат изтеглянето на бойните си подразделения от Афганистан през юли 2011 г.

„Тази война свърши и нашите войници се връщат у дома" бяха точните думи на Обама пред Конгреса. Така едно от предизборните обещания на Обама е на път да бъде изпълнено.

Няколко дни преди тази реч на американския президент в. „Ню Йорк Таймс” написа: „Избиването на талибански бойци няма да бъде достатъчно. Ако има някаква надежда да бъдат разгромени бунтовниците, афганистанското правителство ще трябва да убеди голям брой бойци да свалят оръжието...”

Докато световните информационни агенции разпространяваха новината за речта на Обама, в БНТ, новоизбраният министър на отбраната Аню Ангелов направи следното изказване:

„... в момента нашият фронт е в Афганистан – не толкова в Косово, не толкова в Босна, преди всичко в Афганистан. Много хора задават въпроса, защо сме там, аз ще оставя наистина на политиците да обяснят защо сме там. Искам обаче да поставя така въпроса – че хората, които са там, отиват да изпълнят своя дълг. Те не отиват само за пари, както много хора си мислят, виждате по различни страници на вестници, че едва ли не отиват само за пари, да се върнат, да си купят половин панелка и т.н. ...”

От кога един министър на отбраната няма обеснение какво търсят български войници в чужда държава? Какъв дълг изпълняват в тази страна българските бойци, освен дълга да нахрянат семйствата си, с цената на живота си?

Няма да сравнявам равнището на Барак Обама и Аню Ангелов, новият така наречен министър на отбраната. Нито ще започвам спор доколко е необходимо в условия на тежка финансова криза, България да дава пари за едно НАТО-вска авантюра, само защото не трябвало да се делим от другите страни-членки на НАТО!

Какво се случи на Франция и Саркози след като те обявиха, че повече няма да изпращат войници в Афганистан? Нищо.

Франция се обяви и против войната в Ирак и сега французите са добре дошли в тази държава, докато ние загубихме над два милиарда от невърнатия си външен дълг от Ирак!

Какво се случи когато италианският премиер Силвио Берлускони заяви на Джордж Буш, че ще изтегли войските си от Ирак? Нищо не се случи.

"Канада няма да продължи мисията си в Афганистан, дори ако президентът на САЩ Барак Обама я помоли за това”, заяви говорителят на канадския премиер Стивън Харпър, цитиран от Асошиейтед прес. И какво се случи след това на Канада? Отново нищо.

Само тези три примера са достатъчни за да оборя нашият нов министър на отбраната, но както се казва – къде е Вашингтон, къде е Париж, а къде – Хасково!

За какво е учил въпросният генерал толкова години след дипломата за инженерство по радиоелектроника, за какво е завършил – завършил Военната академия „Г. С. Раковски”, Военната академия на Генералния щаб в Москва, курс за офицери в Колежа на НАТО в Рим? За какво е бил аташе по отбраната в Кралство Великобритания и Северна Ирландия, след като е тръгнал на 67 години тепърва да си играе на политик?

Надявам се поне, че генералът не е приел поста на министър с ясното съзнание, че ще работи за собствена кариера, а че ще даде всичко от себе си за интересите на българското общество!

В този дух на размисъл, новини и факти, ще се върна малко назад в годините и ще припомня на генерал Ангелов едни не толкова достойни за България събития:

Преди няколко години, президентът Георги Първанов хвърли поредния орден "Стара планина" на вятъра, когато награди с най-високото българско отличие бившият държавен секретар на Джордж Буш, Кондолиза Райс. Същата Райс, която не само, че не оправи проблема с визите, както очакваха мнозина българи, но и се оказа, че е забравила, че идва в България за втори път, и че вече е била на посещение у нас! Толкова незначителни сме за някакви висша чиновничка от администрацията на Белия дом, че даже не си ни спомня!

На церемонията по връчването на най-високия български орден, Райс отбеляза, че е изключително доволна, че е успяла да изиграе роля за решаването на "този кошмар, който изживяха българските медици и палестинския лекар". В какво се е състояла тази спасителна роля на Райс за медиците ни, така и не стана ясно.

"За САЩ е важно участието в разрешаването на подобни хуманитарни казуси", заяви държавният секретар на САЩ, като удобно "пропусна" спомена за двамата обезглавени български шофьори в Ирак, по спасяването на които от Белия дом не си мръднаха пръста. Райс "пропусна" и факта, как ни бяха извити ръцете да получим едва няколкостотин милиона от иракския външен дълг, вместо полагащите ни се над 2 милиарда долара.

Като говорим за този дълг, ще припомня, че другият партньор на САЩ на Балканите, Турция, получи дълга си във вид на петрол, който продаде и осребри добре тези дълго време замразени пари.

Сервилността на политиците ни при посещението на Кондолиза Райс, Буш, Клинтън бяха безгранични и унизителни. За сравнение ще припомня как държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс бе възпрепятствана да отиде в Ливан. "Кондолиза Райс не е добре дошла в Ливан, преди да има прекратяване на огъня" заявиха по този повод премиерът на Ливан, Фуад Синиора и други официални представители на ливанските власти, цитирани от Ройтерс.

Преди време вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън призна, че НАТО не печели войната в Афганистан! Ние, като страна, участник в конфликта пращаме войници и мълчим, за да не вземе да се обиди някой от Големите братя!

Кога ще доживеем родните политици да се държат достойно, а не сервилно? Кога ще доживеем политиците ни да казват истината, а не манипулирани измислици на чужда пропаганда?

В годините на престой в Белия Дом на Джордж Буш, почти не се споменаваше фактът, че Бен Ладен е влязъл в историята през далечната 1979 като партизанин, работещ с ЦРУ, в защита на Афганистан от нахлуващите съветски войски. Без значение дали е бил антикомунист или е надделяло желанието му да няма неверници в ислямския свят. Години наред бе известно, но не се говореше за това, че именно Бен Ладен е предупредил саудитския крал, че Саддам Хюсеин ще нападне Кувейт.

Чувал ли е генерал Ангелов за времето, когато в Белия дом никой не искаше да си спомня за "Ю Ес Ей Тудей" и изказването на един американски боен командир в Афганистан от 11 ноември 2001 г.? Изказване, в което боецът призна, че залавянето на Осама бен Ладен не е било сред мисиите на операция "Трайна буря". Намери се и сътрудник на генерал Франк, който допълни ни в клин, ни в ръкав: "Ако утре сутринта някой ни каже, че Осама е мъртъв, това не означава, че сме приключили с Афганистан".

Нищо не е само черно, и само бяло

Докога ще продължи демонизирането на исляма като сатанински терористичен култ, или ще доживеем времето, когато ще се постигне някакъв що годе приемлив баланс в замяната на Осама с вече мъртвия Саддам и Ирак, който бе разрушен? Само времето може да даде смислен отговор.

Америка енергично подкрепяше Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. "Войната е вариант, при който няма печеливши, а всички са губещи" припомни Гор Видал, но никой от администрацията в Белия дом не пожела да го чуе.

Един друг мит за противопоставянето на Израел на Иран също звучеше години наред твърде еднозначно. Истината бе, че Израел бе използван за канал, по който се извършваха тайни доставки на оръжие на Иран, факт, който навремето "Лос Анджелис Таймс" и "Чикаго трибюн" през месеците април и май на 1986 година не спестиха на американското правителство.

В момента бившият британски премиер Тони Блеър се явява пред Комисията „Чилкот” и дава обяснения за за въвличането на Обединеното кралство във войната в Ирак. Бившият премиер Блеър е разпитван от специалната комисия, оглавявана от сър Джон Чилкот, заради съмнения, че е подвел парламента за причините за въвличане на страната във войната в Ирак.

Британската преса отбеляза, че много след като инвазията в Ирак е била факт, бившият британски външен министър Джак Стро предупредил през 2002 г. със секретно писмо премиера Тони Блеър, че законността на бъдещата военна операция в Ирак е съмнителна, съобщи в. "Сънди таймс". Писмото на Джак Стро ще бъде ключово веществено доказателство в разследването на комисията "Чилкот" за участието на Великобритания в конфликта в Ирак.

По повод явяването на Блеър пред Комисията „Чилкот”, в. „Уолтстрийт джърнал” написа, че Блеър е обещал помощ за войната в Ирак много преди избухването й, като гарантирал пред Щатите бъдещата подкрепа на Великобритания.

Според допитване на института YouGov, 52 на сто от анкетираните 2033 британци смятали, че Блеър ги е "подвел нарочно" с твърденията за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак, които така и не бяха открити.

Великобритания приключи военното си участие в Ирак през юли 2009 г. Конфликтът предизвика бурни обществени протести, след като в хода на войната загинаха 179 британски военнослужещи.

Та думата ми бе, че от същия този Ирак, в който така и не бяха открити оръжия за масово унищожение, днешният президент на Щатите Барак Обама изтегля американските войски.

В България – новият военен министър подкара мандата си с приказката - „С чужда пита – помен...” и седна да ни убеждава, че няма значение, че сме в криза, и харчим пари за една чужда война в Афганистан. Важното било да не се делим от НАТО!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1146-geopoliticheskite-naprejeniq-v-mnogopoliusniq-svqt-sasht-sreshtu-evraziq

Най-сетне политическият туризъм на министър-председателя успя да вкара малко пари в хазната на финансовия министър, Симеон Дянков! Хазна, която от няколко месеца вика „ехо”, като хладилниците на пенсионери и безработни, но това е друга тема.

При посещението на правителствена делегация на Република България в Сирийската арабска република, е било подписано Споразумение между двете правителства, в което най-радостното е, че Сирия започва да ни връща дълга. Дълг, който към датата на слизането на Тодор Живков от власт, наброяваше няколко десетки милиона! За да съм точна, ще припомня следното:

България водеше сред страните от СИВ по натрупани задължения към себе си. Към 1988 г. като най-големи длъжници се очертаваха: Ирак /822 млн щ. д./, Либия /216 млн./, Никарагуа /126 млн./, Нигерия /78 млн./, Алжир /73 млн/, Сирия /55 млн/, НДР Йемен /54 млн./, Ангола /45 млн./. Известно време /няколко години след 1989 - бел моя/ от тези длъжници се търсеше бартер или други начини за погасяване на дълговете им към България - през това време динамично се сменяха парламенти, правителства, президенти, трудно бе дошлите на власт да успеят да обхванат цялата сложност на заварената ситуация. А пък съвсем немислимо бе да потърсят начини да я решат, още повече, че не горяха от желание да го сторят.

След промяна на законодателството и влизане в сила на нов икономически механизъм, авоари в затворени валути в развиващи се страни /с дълг към България - бел. моя/ започнаха да се водят по сметки на наши инженерингови организации, без да намират отражение в платежния баланс на страната. Икономическата самостоятелност на самоуправляващите се организации тогава, като: "Агрокомплект", Биоинвест", "Булгаргеомин", "Балканкаримпекс" и "Транскомплект", им осигури с въвеждането на новия икономически механизъм налични "затворени" /практически неконвертируеми/ валути в размер на 9 900 000  валутни лева съответно в Нигерия, Иран, Ирак и Мозамбик. Пари, които не могат да се трансферират свободно, в съответно конвертируеми валути. В същото време продажбата на тези валути бе трудна на западните пазари, тъй като курсовата разлика е била твърде голяма. В крайна сметка натрупаните активни салда в "затворени" валути непрекъснато са се обезценявали в резултат на негативната им валутна разлика...

Проблемът със "затворените" нековертируеми валути бе една реалност, с която бяха наясно само икономисти и банкери.

11 души от най-висшето партийно ръководство, министри и на последно място, председателят на БНБ - това е съставът на Валутната комисия на Политбюро на ЦК на БКП с председател Тодор Живков. През 1986 се създава и Комисия на Министерския съвет по валутните въпроси с председател Георги Атанасов и членове: О. Дойнов, Ст. Марков, А. Луканов, Иван Илиев, К. Зарев, Хр. Христов, Б. Белчев, В. Коларов. Кои по-важни решения и действия на тези две комисии имат принос към натрупването на външния дълг на страната, и какво бе състоянието му, вследствие на тези решения?

Към дата - 28 февруари 1994 година, когато пишех за натрупването на външния дълг, картината бе следната:

От 60 млн. долара, кредитите към развиващите се страни бяха нарастнали на 400 млн годишно, и то в резултат на различни решения на Валутната комисия. Това показваха документите, изпратени в Комисията към Великото народно събрание - доказателства, които така и не видяха бял свят. Имах професионалния шанс да се сдобия с копия на някои от най-важните.

Към днешна дата, повечето от хората в тази Комисия са в отвъдното.

С времето дългът на Ирак така и не бе върнат изцяло, въпреки че бе достигнал стойности над 2 млрд долара. За разлика от така наречените демократи, които се учеха да управляват държавата ни, ще припомня, че съседна Турция уреди иракският й дълг да бъде върнат в петрол. Нашият естествено си остана като неясно желание – кой връща дълг в пълен размер на държава, която е нахлула в земите му, за да урежда някакъв си американски президент да увеличи печалбите си от петрол?

Тук му е мястото да уточня, че в края на 2004 година Ирак подписа Меморандум с кредиторите от Парижкия клуб за редуциране на своите официални дългове по схема: 80 процента опрощаване на потвърдените дългове и разсрочване на останалите 20 на сто за 23 години с шестгодишен гратисен период. В споразумението на Ирак с кредиторите от Парижкия клуб бе включена стандартна клауза за равностойно третиране на всички кредитори.

Тези дни стана ясно, че парламентът ще проверява далаверата с външния дълг, която се свързва с бившия министър на финансите, Милен Велчев. Ето защо е интересно да припомня и няколко други факти и събития, също свързани с външи дългове, дължими на България:

При едно свое посещение в САЩ, Милен Велчев, в качеството си на министър на финансите, е имал уредени срещи, в резултат на които научихме, че израелската лобистка фирма "RSLB Partners", работеща предимно в САЩ, е била наета от българското Министерство на финансите, за да осигури връщането на поне част от иракския дълг. Размерът му в момента тогава се оценяваше на 1.7 млрд. долара, а американците изобщо не криеха желанието си държавите-кредиторки да опростят задълженията на Ирак. Добре е да се знае, че по принцип лобистките фирми се използват за получаване на изпреварваща информация, а не за пряко уреждане на проблеми с дълг.

На подобно решение, израелска фирма да урежда връщане на ирокски дълг - баба ми казваше: да дърпаш Дявола за опашката.

Спомням се, че на служителите на Велчев от министерството тогава, 2004 г. бе забранено да коментират факти, свързани с начините на уреждане на иракския дълг към България.

"RSLB Partners" не криеше, че е наета от пет държави да лобира за връщане на външен дълг, като Бряг на слоновата кост, Сърбия, България и две неназовани поименно африкански държави.

Колкото до платеното лобиране, то си проби път у нас благодарение на Соломон Паси – колко струваше на България тази новост през годините, едва ли някой, някога ще тръгне да изчислява, но е добре да припомня, че заради Паси платено лобиране бе извършено и в Сената на САЩ, за да получи страната ни подкрепа за влизане в НАТО.

Да плащаш за нещо, от което ще губиш: това само един Паси може да ни пробута...

В. „Сега” разкри през 2003 година, че България е наела срещу 100 000 долара годишно американската лобистка фирма "Дауни Макгрот груп", за да ни помогне да спечелим подкрепата на Сената за членството в НАТО.

През октомври същата, 2003 година, същото издание оповести как Дънкан Дароу и Кристиан Шрабсдорф от американската фирма за юридически консултации "Орик" представляваха българското Министерство на финансите на донорската конференция за Ирак в Мадрид за защита на финансовите ни интереси. След тези събития никой не поясни официално, при какви условия МФ е ползвало услугите на "Орик" - срещу заплащане или друг тип договорка, като например процент от изтъргувания дълг.

След съобщението за подписания Меморандум, стана ясно, че схемата за редуциране и разсрочване на дълга на Ирак не са приложили САЩ, Малта, Словакия и Кипър, които напълно са опростили вземанията си.

На 8 ноември 2007 г. правителството на Сергей Станишев одобри двустранно Споразумение между България и Ирак, с което се уреждаха български вземания от Ирак в размер на 1,860 млрд. щатски долара /в това число главница - 1,259 млрд. щатски долара и лихви – 601 млн. щатски долара до 2004 година/, произтичащи от междуправителствени споразумения и протоколи, сключени преди 1989 г.

За целите на Споразумението бе постигната обвързана договореност между актуализираната оценка на българските вземания от Ирак, чрез допълнително начисляване на лихви за забава, и коефициента за директно изплащане на задълженията на иракската страна. В този смисъл, иракската страна прие нов актуализиран размер на задълженията си общо в размер на 3,51 млрд. щатски долара, а българската страна прие коефициент на директно изплащане на дълга при 10,25 цента за долар.

Така се развиха нещата с иракския дълг към България. Защо припомням обстоятелствата около неговото погасяване: причината за това е, че официално бе съобщено, че дългът на Сирия към нас е 55 млн долара. Никой обаче не обели и дума за: размер на главница, натрупани лихви за забавяне на връщането на сумата, да не говоря за коефициент за директно изплащане на дълга и цифрата като курс към долара в момента! В съобщението за започнало погасяване на дълга от страна на сирийците единственото, което прочетох бе, че дългът е 55 млн и за връщането на 17 млн долара, което било 24 на сто от него, вече имало конкретни договорености.

Според пратеника на Дарик радио, Михаил Дюзев, обшият дълг на Сирия към България бил изчислен на стойност 75 млн. долара, като България предстояло да получи получи 24 на сто, или 17 млн. долара от сумата, след като финансовите министри на двете страни постигнаха споразумение за редуциране на дълга. По думите на премиера Борисов обаче парите, които ще получим, в процентно отношение са най-много от други страни, към които Сирия има дългове.

Както свикнахме да чуваме напоследък: пак сме най-добрите!

Либийският дълг беше 216 милиона, по документи...

Днес малцина все още помнят, как външният министър Ивайло Калфин намекна преди три години, на 17 юли 2007 г., че България може да опрости либийския дълг от 54 млн. долара.

"След като други европейски страни участват в международен фонд за хуманитарно подпомагане, странно ще бъде, ако България каже: „Нас не ни интересува това нещо. Ние обмисляме някаква форма на участие", заяви тогава министърът пред "Интернешънъл хералд трибюн".

"Парите идват от Международния фонд "Бенгази", който се финансира от Европейския съюз, Съединените щати, България и Либия", каза пред Ройтерс Идрис Лага, председател на Асоциацията на семействата на болните от СПИН либийски деца, като уточни, че 460 семейства ще получат компенсации.

Кристиане Хохман - говорител на европейския комисар за външните отношения, Бенита Фереро-Валднер, пък подчерта в коментар по темата, че Европейската комисия не е давала пари за тази цел и добави, че не знае дали това са правили страни - членки на ЕС.

„Парите на семействата се изплащат от фондация "Кадафи",” каза говорителката тогава, като уточни, че не знае откъде фондацията се е сдобила със средствата. Фондация "Кадафи" пък разпространи съобщение, че парите идват от фонда "Бенгази". Същото потвърди тогава и говорителят на Асоциацията на семействата Рамадан ал Фитури пред БНТ. "Всичките средства са от фонда "Бенгази", а откъде идват средства там, не знам и въобще не се интересуваме", каза ал Фитури.

Фонд "Бенгази" беше създаден през 2005 г. под егидата на ЕС с участие на Триполи и София. Еврокомисията е превела 2.5 млн. евро, но те не са за компенсации, а за лечение на децата в Европа, за медицински грижи за тях в Либия, и за модерен медицински център в родината им. От България, представител във Фонда бе кметът на Пловдив тогава Иван Чомаков. Самият Чомаков обясни, че уставът на Фонда не му позволява да съобщи колко са събраните средства и кои са донорите.

„Събрани са "стотици милиони долари",” декларира във връзка с неясните данни за финансиране либийският външен министър Абдел Рахман Шалкам без да дава повече подробности. Като работодател на осъдените медици правителството в Триполи декларира, че ще изплати на семействата между 250 хил. и 600 хил. евро /345 хил. - 827 хил. долара/ за всеки пострадал от СПИН заразяването, съобщи АФП.

Интересна версия разви и синът на Кадафи, Сейф ал Ислам. Според него, парите били опрощаване на дълг към България, Чехия, Словакия и Хърватия. Всички държави опровергаха тази версия, а премиерът на Чехия, Мирек Тополанек заяви, че никога не е ставало дума да се опрощава дълг в замяна на по-лека присъда за българите.

Асошиейтед прес цитира външния министър Ивайло Калфин, според когото било твърде възможно България да опрости част от либийския дълг. Тогава се появи и една по-близка до реалността цифра за размера на този дълг, също цитирана от АП: 400 млн. долара!

В същото време, българското Министерство на финансите необяснимо защо твърдеше, че размерът на дълга на Либия към България 56.6 млн. долара...

Такава бе общо взето конкретиката във връщането на този дълг – истината за размера и погасяването му остана някъде в мъглата около историята с освобождаването на българските медици и заразените със СПИН либийски деца.

Какво е актуалното състояние на дълговете, които България има да получава от някогашни “братски” страни от Третия свят. Какви са точно сумите с натрупванията на лихви за просрочени задължения държава по държава?

Дълговете на кои страни длъжници бяха редуцирани в периода след 1989 година и на какъв принцип? Калкулирани ли бяха в споразуменията, инвестиции с дългосрочно действие, някогашните български активи в тези държави – скъпо струващи и осъществени строежи, технически съоръжения, човешки ресурси? От две големи български банки получавах информация, че в годините, при различни правителства е било провеждано договаряне по външните дългове на редица държави, но никога този проблем не е бил разработен в ефективна държавна стратегия. Всеки един от моите източници говореше достоверно, като се позоваваше на документи, но в същото време поставяше условия за конфиденциалност на информацията и анонимност този, който я е дал.

В тази поредица ще се спра на всичко, до което успях да се добера по отношение на задълженията на редица държави и какво се е правело, или не по тяхното издължаване от различни политици в мандатите на различни правителства.

Като завършващ щрих ще поясня, че официалното посещение на правителствената делегация в Сирийската арабска република бе осъществено в един, твърде деликатен външно-политически момент. Време, в което Шимон Перес публично обвини Сирия в доставката на ракети, а твърдението му бе отхвърлено от Сирия и Ливан. И то, докато от страна на САЩ бяха оповестени няколко неясни становища по проблема.

България е държава, която все още няма самочувствието да е арбитър или участник в подобни сложни дипломатически взаимоотношения. В този смисъл и тази визита спокойно би могла да мине под знака на политическия туризъм – действие, от което страната определено бе имала полза.

Наред са другите държави – длъжници...

Следва продължение

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1135-izteglqneto-na-amerikanskite-chasti-i-porajenieto-na-sasht-v-irak

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

КАЗАХСТАН. Нурсултан Назърбаев заема длъжността президент на Казахстан след разпада на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Казахската ССР през 1991г. Вече 70-годишният Назърбаев поставя икономическия растеж над така наречените демократични ценности през двете си десетилетия управление на Казахстан и по-високите доходи, промишленото производство и икономиката, която генерира 147 млрд. долара, оправдават тази политика.

Самият Назърбаев обаче твърди във в. „Казахстанская правда”, че най-големият му успех е поставянето на икономическите постижения на второ място в името на стабилността между над 140-те етнически групи в страната.
Тази стабилност до голяма степен е породена от сравнително добрата икономическа ситуация – брутният вътрешен продукт на глава от населението е четири пъти по-голям от този на Египет и е нараснал 12 пъти от 1993 г. насам. Износът се е увеличил на 60 млрд. долара миналата година от 5.3 млрд. долара през 1995 г.

Сравнението с Узбекистан и особено с Таджикистан е твърде показателно, при все, че и трите страни имат ярко изразено авторитарно управление. Но нефтът си е нефт, газът си е газ, да не говорим, че Казахстан е на трето място в света по добив на уран… При това, нито в Узбекистан, нито в Таджикистан има такова религиозно разделение – 70% мюсюлмани и 23% християни, което допълнително усложнява нещата.
Но да се върнем към странният доклад на Международната кризисна група (МКГ). Ще ви цитирам един абзац от него:
„Наркотици за милиарди долари преминават през Таджикистан по маршрути към Русия и Китай всяка година. Има сериозни съмнения сред международната общност, висши членове на управляващата върхушка в страната, закрилят транзита на наркотици от Афганистан. Тази протекция от високите етажи на властта в Таджикистан подриват усилията на международните организации за контрол на границата с Афганистан – усилия, които според признанията на официални лица имат много малък ефект.”

Да ви призная честно, бях смаян от нахалството на подобни обвинения към таджиките. Не, че имам някакви съмнения, че през територията на държавицата преминават наркоканали, още по-малко се съмнявам в причастността на таджикската върхушка към контрола и стригането на мазни купони от преминаващите наркотици. Но при положение, че откак Афганистан бе окупиран от американската армия и разните там съюзнически клакьори, производството на наркотици в Афганистан скочи 40 пъти!? Впрочем за да не съм голословен ще ви цитирам следното съобщение на РИА Новости:

Афганистан се е превърнал в най-големия производител както на хероин, така и на други наркотици, заяви Виктор Иванов, ръководител на руската Федерална служба за контрол върху оборота на наркотиците. Афганистан е произвел 44 200 тона опиати за последните 8 години, от които рекорден брой марихуана и хашиш, каза Иванов в официално изявление. Той подчерта, че от началото на антитерористичните операции в Афганистан, производството на наркотици в страната се е увеличило 40 пъти. За последните 8 години Афганистан е започнал да произвежда двойно по-голямо количество наркотици в сравнение с останалата част на света.

Така, а сега да си припомним, кой всъщност тихомълком подготви и провокира измислената „арабска пролет” (подробностите в анализа ми „Сорос нагази и Арабия”, публикуван преди месеци в „Десант” и интернет) – Сорос и Националния фонд за демокрация на САЩ. Няма да излагам отново всички факти – който се интересува – има ги в световната мрежа.

Да видим дали още владеем аритметиката: 1 + 1 = 2. Вярно ли е? Вярно е.

Мога да се обзаложа, че следващия удар на Джордж Сорос и силите, които стоят зад него ще бъде насочен срещу нещастната централноазиатска република Таджикистан. Поредната „цветна революция”, ислямски бунтове или каквото ви хрумне. Дано да не съм прав, но от този откачен доклад на МКГ, това е единствения извод, който мога да направя.

Разбира се, не трябва да подценяваме руската мечка, която ако остави около бърлогата й соросоидите да си правят фойерверки трябва съвсем да е изперкала, което е малко вероятно.

И да не забравяме, че ако външната намеса не премине към физически контакт, автократът-президент на Таджикистан Емомали Рахмон е доказал за почти двайсетте си години управление, че отлично знае как да поддържа равновесието и мира в бедната си, граничеща с тресящия се от всекидневна война Афганистан.

Накратко казано, истинският реален стопер пред ислямизацията са не демокрациите от западен тип, а тъкмо оплютите от запада авторитарни режими

България прави много в Афганистан и го прави добре, но би могла да направи още - заяви посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик, след като заедно с военния министър Аню Ангелов участваха в конференция за Афганистан, организирана от Атлантическия клуб.

„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.

От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.

Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан!

Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица!

Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом сме приятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо!

За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик:

„Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”.

И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:

„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание RTT, позовавайки се на изказване на военния министър.

Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени!

Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София.

Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запознати със законодателството е непонятно.

България е парламентарна република и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала!

Още повече, че нелегитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз!

„България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение!

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”!

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили...

В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.

Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.

Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни.

Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:

Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави.

Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".

Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци.

В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени.

Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието.

„Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.

Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”.

Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс.

В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл.

САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”.

Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

"7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан.

Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава!

Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни.

Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени.

Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан?

В публикация „Огън от небето”,

сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите.

В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…)

На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.

През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се:

„Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“...

България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан!

На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1128-geopoliticheskite-mitove-na-djordj-fridmyn

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

-------------------------------------------------------

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

Днес в страната пристига на еднодневно посещение турският премиер Реджеп Тайп Ердоган по покана на премиера Борисов. Турският премиер Ердоган ще се срещне също с лидера на ДПС Ахмед Доган и с главния мюфтия на мюсюлманите в България Мустафа Алиш Хаджи. Съобщено бе, че премиерът Бойко Борисов ще посрещне госта още на летището.

По традиция, в деня на пристигането на госта, официозът „24 часа” пусна интервю с Ердоган, в която той пусна твърдения на границата на лъжата, вземайки ни за умствено изостанали!

Ердоган: Когато говорим за двустранните българо-турски отношения, институцията, с която сме в контакт, е българското правителство. В тази връзка страната ни никога не е предприемала политика и поведение, противоречащи на тази позиция. Още веднъж бих искал да заявя пред българската общественост, че няма такава политическа партия или формация, която Турция да приема като посредник в двустранните отношения.”

Това „никога” е силно казано, тъй като Ердоган през 2008 година посети Търговище и  Кърджали и тогава лидерът на „Атака”, Волен Сидеров негодуваше открито и на висок глас що ще един правителствен ръководител на чужда държава на посещения със селища с компактно мюсюлманско население, гласуващо за една от политическите партии в България – ДПС? Да не би Ердоган да е търсил халва или баклава?

При сегашното си посещение, Ердоган ще има среща с лидера на ДПС, Ахмед Доган – не с Яне, Янев, не с някой от „Атака”, а именно с Доган и като десерт и мюфтията Хаджи. Не върнатия от Върховния съд Недим Генджев, а Хаджи, което ако не е намеса и вземане на страна във вътрешнополитически процеси на чужда държава – здраве му кажи!

Ердоган не скри причините и позицията си за срещата с мюфтията:

Близостта в отношенията между мюсюлманската общност и турския народ, произтичаща от съжителството в миналото, както и обстоятелството, че в страната ни живеят много изселници от България, не ни позволява да се отнасяме с безразличие към проблема.

По тази логика и членове на правителствата на Босна и Херцеговина, и на Албания трябва да направят пътека до нелегитимния мюфтия! Човек се чуди на кое отгоре се разрешава на един чужд премиер да си развява коня при посещение в страната ни с още по-развятото знаме на исляма!

Що не се пробва Ердоган да каже същото и в Швейцария, след като там референдум забрани минаретата? Или във Франция, която прие Закон за бурките?

Ако продължим в тази посока – не си спомням при посещението си в Турция в първите дни на февруари т. г. българският премиер Бойко Борисов да се е срещал с кюрдски водачи. Още по-малко пък българският премиер си позволи да пътува навътре в страната, в райони, населени предимно с кюрдско население!

Другият случай, от който е видно, че Ердоган си позволи да не говори истината, като твърдеше, че в страната ни живеят милиони турски граждани с български корени, част от които са се изселили от България през последните години и са запазили българското си гражданство, взаимодействието между нашите граждани и ДПС трябва да се приема за нормално.

За Ердоган може да е нормално, но за тези, които са запознати с турското законодателство – в Турция двойно гражданство не се разрешава и отношенията, които дразнят немалка част от българското население, не са фактите, че голяма част от българските мюсюлмани се преселиха в Турция и се идентифицираха като турски етнос, а по-скоро са връзките на официална Анкара с ДПС, които далеч не се определят като междуправителствени отношения.

Как ще продължат съвместните енергийни проекти между Турция и България в контекста на проектите „Южен поток” и „Набуко”, ще бъде ли Турция един от инвеститорите на АЕЦ „Белене” – това ще бъде ясно още утре, след края на посещението Реджеп Тайп Ердоган.

По какво си приличат и в какво се отличават двамата премиери?

Да вземем Ирак и уреждането на външния дълг – тема, която изкуши и колеги от една телевизия с национален обхват. Ирак е държавата, която показа ясно разликите между двете държави: Турция успя да получи целия размер на външния си дълг от Ирак във вид на петрол, разбира се чрез посредничеството на САЩ.
За разлика от Турция, България, пак чрез влиянието на официален Вашингтон загуби много голяма част от външния си дълг от Ирак, който без лихвите възлизаше на 2, 2 млрд долара! И това стана след пламенните речи на Соломон Паси, който разправяше наляво и надясно, че само с участието във войната в Ирак ще си осигурим изплащането на външния дълг! Едно абсурдно твърдение, което постави страната ни в положение да загуби този външен дълг завигани, но пък да се кичи с етикета „приятел на САЩ!”

От тогава не се намери нито един прокурор, който да привика Соломон Паси и да изпише една кофа мастило за това, как заради неговите лъжи България загуби над милиард и половина долара!

Великобритания успя да изпрати един Тони Блеър да отговаря за участието на страната в тази война и то на основата на лъжите на Буш! Докато България се остави един измислен политик да си играе с външната й политика!

Другият случай, който различава Турция от България са историите с обидите от страна на Израел:

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят бе разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон навремето поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. „Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България и Босна и Херцеговина с Ал Кайда, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Очакваше се при посещението си в Израел, българският министър-председател да поиска обяснение за тези твърдения тиражирани в медиите, но такова нещо не се случи. Нито пък бе поискано обяснение преди заминаването на Бойко Борисов от посланика на Израел, след привикване в МВнР.

Босна и Херцеговина поиска доказателства или извинение – ние замълчахме като виновни.

*        *        *

И сега вече е време да припомня, че премиерът Бойко Борисов е добре приет от колегата му Ердоган, тъй като докато беше кмет на Столична община бе гласувано, че Турция не е провела арменски геноцид!

При срещата на Ердоган с Борисов в Турция в началото на м. февруари, отново изплува контрастът между двамата политици и начинът им на водене на преговори и постигане на крайни цели.

Тогава турската страна получи категорични уверения, че:

Срещу това:

По въпроса с болницата в Истанбул, която е един от 50-те екзархийски имота там, Ердоган заяви в интервюто за „24 часа”:

„Законът за фондациите, влязъл в сила през 2008 г., дава право на фондациите на малцинствата в Турция да правят постъпки пред компетентните турски институции за възстановяване собствеността на спорни имоти. Въпросът за правния статут на болницата "Евлоги Георгиев" може да се реши в рамките на този закон. Наред с това обаче удовлетворяването на молбата на България за "връщане собствеността на болницата", която от правна гледна точка още от основаването си никога не е принадлежала на българската държава, е въпрос, пораждащ затруднения.”

Т. е., според Ердоган, Бойко Борисов поставил преди седем месеца проблем, касаещ чужд имот, а не държавен? И защо пък този „чужд” имот държавата турция да не хързулне на изселниците – нещо като с чужда пита – помен!?

*        *        *

Най-скандално ясен и откровен е Ердоган в интервюто за часовия всекидневник по въпроса за имотите на изселниците, тема, която е болезнена за много от потомците на тракийските бежанци:

Съгласно Ангорския договор за приятелство между Турция и България от 1925 г. въпросът за двустранните имуществени претенции, отнасящи се за периода 1912-1925 г., е разрешен с отказа на двете страни от имуществени претенции за въпросния период. Що се отнася до имуществените въпроси, възникнали от двустранните преселвания, оставащи извън рамките на поетите ангажименти с Ангорския договор, както и с изключение на периода 1912-1925 г., залегнал в договора, Турция даде своето съгласие за разглеждането им в съвместната комисия.

С една дума – „Трай, Коньо, за зелена трева!”

*        *        *

В началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Тогава Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

„Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиерът Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел. - Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко”, когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”.”

Това желание на турците за ирански газ засега не се урежда – под силния натиск на САЩ и санкциите, които наложи за пореден път на Техеран, държавите акционери в „Набуко” в един глад изчуруликаха, че не искат газ от Иран!

*        *        *

Типично за азиатския тип дипломат е да прави другите на луди и то с такава лекота, че на отстрещната страна да не остава нищо друго, освен да се скъсва да благодари и да се кланя!

Малцина са тези, които помнят един срамен случай, който бе потулен от днешните управници. В центъра на историята, този път в Афганистан, бе българка, която го отнесе заради патриотизма си, но не като Спаска Митрова.

Ето историята: майор Даниела Благоева, в знак на уважение към националния празник, 3 март, подготви отбелязването му в контингента. В резултат, български военни се огънаха пред капризите и униженията на някакъв турски генерал, по чиято историческа памет се бяха появили междувременно силни сърбежи!

Скандалът с несъстоялото се честване на 3 март в контингента ни в Афганистан бе потулен в Министерството на отбраната.  За висши военачалници се оказа неприемлив фактът, че българският офицер, Благоева, подготвила и разпространила във вътрешната информационна мрежа на ИСАФ в Кабул представяне, посветено на националния празник на България, 3-ти март. Мероприятието било спряно, а офицер Благоева, заплашена с наказание заради национализъм!

Скандалът бе в апогея си, още щом се появи и по страниците на родните медии. Оказа се, че за да да тушират нещата, родни военни проведоха среща, в самия ден на Националния празник между командира на българския контингент, полковник Петко Лилов, който обяснил на ротационния командващ на обединените сили в Афганистан, бригаден генерал Левент Чолак, че в презентацията за 3 март е допусната терминологична грешка в текста на материала!

На срещата става ясно, че генерал Чолак бил възмутен от употребата на израза „турско робство” в „мероприятието” за 3 март, а представители на българската част побързали да омаловажат и бламират честването на националния празник като обяснили, че в служебните задържения на майор Благоева не влизало да се занимава с това мероприятие! Така недоволството на генерал Левент Чолак било потушено...

Не стига унижението в Афганистан, на което бе подложена България от турски генерал, ами мрънкането и недостойната позиция на Министерство на отбраната, съчетано с гъвкавия гръбнак на министър Аню Ангелов допълни резила от създадената ситуация!

Как обясни специалистът термина „турско робство”?

„Терминът „турско робство” е исторически термин. Във всички български документи от преди Освобождението” – навсякъде се говори за робство. Това каза пред Агенция „Фокус” историкът Георги Марков. По думите му този термин не е грешно да се употреби:... „защото става въпрос за Османска империя, но в нея господстващ народ са османските турци. Те са господстващият народ. Така че, може да се каже и „османско владичество”, и „турско робство” – продължава коментарът си проф. Марков. - Нищо обидно няма, но за съжаление през последните десет години в Турция скъсват с представата на Мустафа Кемал, известен като Ататюрк. Той казва, че Република Турция няма нищо общо с Османската империя. В последните десет години, особено ислямисткото правителство на Ердоган, реабилитира Османската империя както в политиката, така и в турската историография. Особено яростен неоосманист е външният министър на Турция Ахмед Давутоглу. Той миналата есен в Сараево заяви, че Османската империя всъщност е била една процъфтяваща империя, всички народи са живеели цветущо, по братски и едва ли не призова да се възстанови зоната на Османската империя. Това е една опасна тенденция в съседна Турция, защото там реабилитират тази Османска империя, което не може да се приеме от народите, които са били жертва на тази империя”.

Изразът „турско робство” в поздравителното послание към българските военнослужещи в Афганистан по случай Деня на обявяването на независимостта на България от Османската империя 3 март, който е национален празник, предизвика остра реакция от страна на турското командване тук, побърза да коментира турският вестник „Хюриет”. Българското министерство на отбраната излезе с изявление, че правилният израз в разпространеното поздравително послание по интернет по мрежата за вътрешна комуникация на ИСАФ трябва да бъде „османско владичество”.

Объркването на термините „робство”, „владичество” „турско” и „османско” винаги е пораждало суматоха в коридорите на властта.

Така например Словото на президента Георги Първанов, по случай Националния празник на България през 2002 година, определи 3 март като: „...едно от събитията, което събира най-голямо въодушевление, което е източник на най-голямо национално самочувствие, е именно 3 март – Освобождението ни от османско робство, началото на възродената българска държава...”

Но в това слово президентът определи днешния израз „владичеството” на МО като „робство”?

През 2003 година, на връх „Шипка” президентът Първанов споменава в Словото си за „руско-турска освободителна война” – въпреки че в същата година на националния празник вече е казал, че сме се освободили от османско робство! Добре, че не въвежда израза „руско-османска освободителна война”! А е историк все пак...

Така се получава в политиката: озовеш ли се на върха на държавата, „руското настъпление срещу турските войски при Арабаконак” и други тежки битки неминуемо довеждат до Освобождение от Османско иго.

Робство или иго – във всички случаи пет века ни владеят турците. И ако при робство ние сме били пет века роби, то при иго – какви ще се наричаме - иговци?

А при „владичество” както определят от МО отворковците чиновници – какви сме? Владичи люде по време на османско петвековно присъствие ли?

И още: при петвековно турско, извинете, османско присъствие – какви се падаме в схемата? Другите присъстващи ли?

Все някога това безумие в интерпретацията на политиците ни по историята ни трябва да свърши и да спре! Колкото и пъти да съм чела История на дипломацията – в нито едни двустранни отношения между държави не съм срещала случай – политици от съответната държава да спират честване на националния си празник и да увъртат ситуация като петвековно робство, като я назовават „владичество”. Такъв случай в световната история на дипломацията – няма!

И ще повторя още веднъж:

Еродоган каза: Когато говорим за двустранните българо-турски отношения, институцията, с която сме в контакт, е българското правителство. В тази връзка страната ни никога не е предприемала политика и поведение, противоречащи на тази позиция. Още веднъж бих искал да заявя пред българската общественост, че няма такава политическа партия или формация, която Турция да приема като посредник в двустранните отношения.

Помните ли при посещението си в Турция как научихме, че Борисов поискал, ако може турската държава да позволи втори оглед на кораб „Хера”, нещо, което турските власти вече пета година отказваха и протакаха...

„Ако може да позволи, нещо, което пет години отлага – това ли е изразът на добросъседство на държава, която колчем се покаже български политик и връчва настоятелни искания за какво ли не? Нима не се е родил все още българският политик, който ще покаже на съседна Турция как се прави дипломация и се защитават национални интереси?

Политиката на Турция е всичко, което политиката на България – не е.

Затова е чухме: „Имаме обща сходна кариера с премиера Ердоган – кметове, спортисти... Разбрахме се с него да си говорим на малки имена” – каза Бойко Борисов от гостуването си в Турция в началото на годината.

Това вече сме го чували...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1117-nevyzmojnite-syhopytni-voini-na-amerika

В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.

Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?

Препятствието на отвъдморските войни

Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.

Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.

Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).

Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.

Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.

САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.

Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.

Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а  от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.

Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.

Глобалните интереси на САЩ

По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.

Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.

Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.

САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.

Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.

Стратегическите проблеми

Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.

Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.

Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.

Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.

Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.

Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.

Дипломатическата алтернатива

В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.

За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.

При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна  армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Най-после обвиниха и бившия премиер Сергей Станишев! Днес той влезе в Националната следствена служба и получи Обвинителен акт за за изчезването на седем тайни доклада от секретното деловодство на Министерския съвет в периода, в който той бе начело на управлението на тройната коалиция. Документите са повече от сериозни: 3 от докладите са на Държавната агенция за национална сигурност, два са на МВР, един на Министерство на отбраната и един на НАТО. Както се казва – сериозни обвинения, от които Станишев със сигурност ще ще измъкне, тъй като стана ясно, че сергей Дмитриевич няма да бъде подсъдим!

Човек чете, слуша и неволно се обърква. Ако Сергей Станишев бе постъпил като Алексей Петров, който като „лоялен гражданин” както се изрази премиерът занесе такъв Доклад в Министерския съвет – то днес Станишев щеше да търка наровете на следствения арест и да пише прошения за пускане под гаранция. Но тъй като лидерът на БСП вървеше и се подсмихваше на приазките, че от ДАНС изчезнали документи, които той получил в Министерския съвет – след девет месеца получи Обвинителен акт, но няма да се изправи пред съда! Е, кое е по-правилно: да занесеш на Бойко Борисов секретен доклад и да те похвали, или да се подсмихваш иронично и не връщаш изчезнали доклади? По логиката на правителството на ГЕРБ, в единия случай заминаваш в ареста и не те пускат под гаранция, като си оставен да те топли само похвалата на премиера Борисов, че си бил лоялен гражданин!

В другия случай – минават месеци и получаваш Обвинителен акт, но само дотук. И в двата случая нещата свършват със срещи със служители на Темида. Лоялният гражданин Петров се утешава единствено с престоя си в ареста и кратките изблици на речи, с които всеки път огласява коридорите на съда на път за залата. В същото време Станишев си живя на свобода, работи като депутат, стиска лидерския пост като удавник сламка и сега ще има повод да се направи и на репресиран и смел.

Оказва се, че бившият премиер Сергей Дмитриевич даже няма да му бъде снет имунитета и да застане мястото на подсъдимия, а единствено ще плати някаква глоба за изчезналите секретни доклади и то по предложение на Прокуратурата. От друга страна, ако Станишев е разчитал на този Обвинителен акт и глоба, за да остане пожизнено лидер на партията си, то явно социалистът все още не стъпва на земята и витае някъде из илюзиите на червените идеи, заради които татко му партизанстваше из шумата.

Напъна се планината и роди – мишка. Така и с родната Прокуратура, докато готвеше Обвинителния акт, мина време колкото да се износи едно бебе. През този период правителството подгряваше гражданството с цитиране на всички извършени и не съвсем грехове на тройната коалиция, на която Станишев беше премиер. За пред Европа и САЩ тази история върши работа, но за скептиците в родината, свикнали да са свидетели на дълги процеси и оневиняване, днешната разходка на Станишев до Следствието си остава само прах в очите.

Скучно, но логично, Станишев се опита да омаловажи обвинението като заяви, че Прокуратурата и Следствието действали под голям натиск. Все пак традиция е в България политиците да се приемат като недосегаеми, и колчем попаднат в ръцете на магистрати – да се държат като репресирани. Само че, секретни доклади не се продават с вестниците по РЕП-овете, и изчезването на подобни документи заслужава във всяка една цивилизована държава се санкционира. Цял мандат все пак бяхме свидетели как Станишев си поигра на „Окончателно разбиване на националната сигурност”! То не беше събиране на спецслужби, то не беше изваждане, то не бяха преструктуриране и кадрови рокади, то не бяха чудеса – само и само да се отнемат правомощията на държавния глава по сигурността на държавата и да премине тя към изпълнителната власт!

При това преселение на служби, структури и документация – нямаше как да не изчезнат секретни доклади! При демонстрираното отношение на „Станишев и компания” нямаше как да не попаднат неподходящи лица в ДАНС, нямаше как да не се случват уволнения и скандали.

Както се казва и на НАТО му дойде до гуша от разнебитената българска национална сигурност!

Лошото ввъв връчения Обвинителен акт на Станишев е друго:

Ще припомня само един грах на правителството на тройната коалиция:

На 8 ноември 2007 г. правителството на Сергей Станишев одобри двустранно Споразумение между България и Ирак, с което се уреждаха български вземания от Ирак в размер на 1,860 млрд. щатски долара /в това число главница - 1,259 млрд. щатски долара и лихви – 601 млн. щатски долара до 2004 година/, произтичащи от междуправителствени споразумения и протоколи, сключени преди 1989 г.

За целите на Споразумението бе постигната обвързана договореност между актуализираната оценка на българските вземания от Ирак, чрез допълнително начисляване на лихви за забава, и коефициента за директно изплащане на задълженията на иракската страна. В този смисъл, иракската страна прие нов актуализиран размер на задълженията си общо в размер на 3,51 млрд. щатски долара, а българската страна прие коефициент на директно изплащане на дълга при 10,25 цента за долар.

Днес опрощаване на външни дългове извършва правителството на ГЕРБ като опрости дълговете на Сирия и Виетнам в размер на десетки милиони долара, като никойне чу на какво основание се прави това. В това отношение между двата кабинета определено има приемственост, колкото и да се обижда при подобно сравнение премиерът Борисов.

Ще спра засега дотук като кажа, че един ден, след години ще се отчете, че единствената и най-голяма вина на Сергей Станишев е била, че докара на власт правителството на ГЕРБ и в частност на Симеон Дянков като министър на финансите. Но за това никой никога няма да го обвини...

Като теглим чертата какво ни остава: България е първата държава в света, в която за загубване на секретни доклади, представляващи държавна тайна – глобяват.

Самият Станишев показа нагледно докъде може да стигне един политик в наглостта, като извика при себе си журналисти и определи делото като политическа поръчка! Да не стане грешка: става дума за следственото дело, не за дело в съда!

Освен това, бившият премиер Сергей Дмитриевич заяви: "Не смятам, че прокуратурата действа безпристрастно, а изпълнява политическа поръчка и има двоен стандарт. Мисля, че е доста нелепо един министър-председател да бъде съден като деловодител, макар и на секретно деловодство. Бих настоявал делото да бъде открито, за да разберат българските граждани за какви държавни тайни, в кавички, става дума”, коментира лидерът на социалистите.

За разлика от Алексей Петров, в част от обвинението на когото също се говори за изчезнал секретен Доклад, и вече пет месеца е в следствения арест на котлова храна, Станишев приключи разходката до Следствието с още един словесен залп:

„ Никой няма да ми запуши устата и няма да спра да изказвам недоволството си от това правителство, защото то води страната към финансов срив и хората към просешка тояга”.

В такива случаи баба ми казваше: „Хак им е”.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1092-novata-karta-na-arabskiq-svqt

Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите.

Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница.

Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. Тези направления ще разчитат да получават газ от Азербайджан, Туркменистан и Ирак, като последната посока дойде съвсем скоро, след съобщението за окончателно изтегляне на американските войски от Ирак.

Още на 19 ноември миналата година Deutsche Welle съобщи, че САЩ са против участието на Иран в проекта за газопровод „Nabucco“, докато проблемът с ядрената програма на страната не бъде решен. Тогава специалният пратеник на президента Обама по енергийните въпроси за Евразия, Ричард Морнингстар заяви на брифинг за политиката на ЕС в Брюксел, че САЩ не смятат, че Иран трябва да е част от проектите за южен енергиен коридор на този етап. На същия брифинг Ричард Морнингстар уточни, че ако Техеран разреши спора за ядрената си програма и нормализира отношенията си със Запада, една от ползите, които може да извлече, е по-голямо участие в енергийния сектор.

Едва ли не – ако Иран откаже да играе по свирката на Щатите, то ще му отрежат квитанцията за участие в енергийния износ! Ричард Морнингстар бе първият, който свърза и изрече нещо, което всички осъзнаваха и виждаха – но не коментираха: връзката подчинение на официален Вашингтон и тотално разоръжаване срещу благоволение за ползване на ирански енергийни ресурси от ЕС и САЩ!

„Иран беше изваден от „Nabucco“ публикува днес „Независимая газета” и това е най-точното определение на ситуацията.

Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ на акционерите на проекта „Nabucco“, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

„Независимая газета” не се ограничава единствено до съобщаване на новината, и задава и няколко много интересни въпроса по проблемите, които неминуемо ще възникнат от този отказ от ирански газ.

„Изключвайки Техеран от проекта „Nabucco“, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители? Друг въпрос е продиктуван от реалностите на общия икономически спад и като следствие, съкращаването на потреблението на газ като цяло. Трети въпрос е свързан с повишаването на популярността на използването на шистов газ, запаси от който има във Франция, Полша, Швеция, Украйна. Четвърти въпрос: необходим ли е съмнителния като рентабилност „Nabucco“ в условията на „пренасищане” на Европа с евтин втечнен газ от Близкия Изток и Тринидад и Тобаго?”

Всеки, който следи осигуряването на пълнене на тръбата на „Nabucco“ е наясно, че без Иран няма как да върви този газопровод. Противно на съобщението на акционерите на „Nabucco“, шефът на иранската Националната газова компания, Азизола Рамезани в интервю, цитирано от ИТАР-ТАСС заяви днес: „Предвид факта, че страните, които подписаха споразумението за „Nabucco“ не разполагат с достатъчно потенциал за напълване на газопровода, то включването на Иран е много вероятно".

Ако някой е искал да свърже „Nabucco“ със сигурни по обем доставки на газ, то това бе Турция, която вече повече от година смени проамериканския си курс за такъв с посока: Иран, Русия, Китай.

Историята с Иран и влошените отношения на официален Техеран с Вашингтон вървят напоследък на приливи и отливи. Преди три дни иранският президент Махмуд Ахмадинеджад обеща глобален отговор в случай на нападение над страната му. Това той направи в интервю за катарския вестник ”Шарк ал Аусат”.

„Нашите възможности нямат ограничения. Те ще засегнат цялата планета”, каза Ахмадинеджад в отговор на въпрос за иранската реакция в случай на нападение.

САЩ и Израел никога не са отхвърляли провеждането на военни удари срещу Техеран като мярка за прекратяване на иранската ядрена програма, която заедно с някои други западни сили подозират, че цели разработването на оръжия.

Същият ден, в същия вестник, външният министър на Бахрейн, шейх Халид бин Ахмед ал Халифа заяви, че страната му няма да позволи на Съединените щати да използват своята военна база на територията на емирството за нападение срещу Иран. Външният министър припомни, че военните споразумения между Бахрейн и американската администрация са с отбранителен характер.

Месец по-рано турският външен министър Ахмед Давутоглу съобщи, след края на тристранни преговори в Истанбул между Турция, Иран и Бразилия, че Иран е готов да обсъжда своята ядрена програма с представители на ЕС през септември, след края на свещения месец Рамадан.

Три седмици по-късно бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън подкани твърде недипломатично американският съюзник Израел, като оповести: „Израел разполага с осем дни, за да нанесе военен удар срещу АЕЦ „Бушер” в Иран, за да спре Техеран да се сдобие с функционираща атомна електроцентрала... След доставката, атаката ще означава радиационно замърсяване, няма никакво съмнение в това”, каза Болтън пред телевизия „Fox news”.

„Атаката срещу международна централа е равносилна на международно престъпление и последствията от това няма да бъдат ограничени до страната, в която се намира централата, а ще бъдат глобални", заяви в отговор директорът на иранската ядрена програма Али Акбар Салехи.

Съобщено бе официално, че първата иранска ядрена централа, която се намира близо до южния пристанищен град Бушер, ще започне да функционира на 21 август и ще произвежда електричество. Стартирането на дейността на централата стана в момент на нарастващ международен натиск върху Техеран заради ядрената програма. Иран настоява, че тя има единствено мирни цели. Горивото за централата ще се доставя от Русия.

Въвеждането в експлоатация на АЕЦ „Бушер” в Иран ще се контролира от инспектори на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Това съобщи ръководителят на Федералната агенция за атомна енергия на Русия „Росатом” Сергей Кириенко, предаде BBC.

Не ядрено оръжие, а ядрена централа за мирни цели е АЕЦ „Бушер” доказа Иран. „Русия е готова да достави на Иран партида изотопи за медицински цели, съобщи ръководителят на „Росатом” Сергей Кириенко на пресконференция, предаде РИА Новости на 21 август. По думите му, той е обсъдил с вицепрезидента на Иран и ръководител на ядрената програма на страната Али Акбар Салехи възможностите за разширяване на сътрудничеството в сферата на мирния атом. Подобно сътрудничество може да се изрази в доставката на радиоактивни изотопи за медицински цели. „Иран се интересува от доставката на молибден-99 и йод-131. И вчера потвърдихме, че можем да извършим тази доставка”, каза Кириенко.

Пак на 21 август американска делегация, подкрепяща санкциите срещу Иран, завърши обиколката си в осем страни: Бразилия, Еквадор, Турция, Бахрейн, ОАЕ, Ливан, Южна Корея и Япония, където проведе срещи, както с правителствени лидери, така и с представители на частния бизнес. При разговорите делегатите са отправили предупреждение за налагането на американски санкции срещу нарушителите, които не съблюдават обявени наказателни мерки срещу Иран, след като страната продължава да отхвърля искането на международната общност да се откаже от ядрената си програма.

Тази обиколка представители на официален Вашингтон предприеха след като още през месец юли САЩ, Канада и Европейският съюз приеха нови санкции срещу Техеран. Тези мерки имат за цел да парализират банковата система на Иран, като възпрепятстват търговията, инвестирането и размяната на технологии в петролния и газовия сектор.

Едва ли „Nabucco“ е главната новина в изтеклото вече съобщение за отказ на акционерите му от ирански газ. Основната новина е, че САЩ и Израел се готвят да действат в тандем срещу Иран, за да го поставят на колене и за целта Иран е заобиколен от американски войски, които са разположени в 10 държави в района.

Ще започна изборяването на американски войски около Иран, така, както е дадено в месечното издание „Строго секретно”. В Пакистан и Афганистан, Щатите, под предлог, че се борят срещу Ал Кайда Щатите не спират бойните си действия.

В Персийския залив, който се явява южна граница на Иран са разположени в момента американски и израелски военни кораби.

Кувейт, въоръжен от Щатите има и американски бази по югозападната си граница с Иран.

На запад – където Иран граничи с Турция и Ирак също има американски бази и войски. Тук следва уточнение, че Турция е категорична, че базите на Щатите от нейна територия няма да позволи да се използват за въздушно нападение срещу Иран.

В същото време Ирак не е в позиция да се противи на американците за използване на базите от негова територия срещу Иран.

На северната иранска граица са: Туркменистан, Каспийско море и Азербайджан. В края на юни израелски източници пуснаха провокативна лъжа, че по северозападната иранска граица е обявено военно положение и че Корпусът на стражите на ислямската революция съсредоточава там части и военна техника. Официален Техеран веднага опроверга лъжата.

В същото време в Азербайджан САЩ и Израел са съсредоточили  големи по численост армейски сили в базите на ВВС и че има готовност оттам да бъде нанесен удар по ядрени обекти на Иран!

В опит да регулира обстановката и нарастващото напрежение, турския премиер Ердоган обяви за недействителен военния договор на неговата държава с Израел и затвори въздушното си пространство за израелска авиация.

От всичко изнесено до тук е ясно, че не участието на Иран в „Nabucco“ е проблемът, точно обратното е: участие на Иран в „Nabucco“ би осигурил проекта с газ.

Проблемът са новите стратегически военни цели на официален Вашингтон и тяхната посока е: Иран. Разликата с Ирак и Афганистан този път е, че Иран има подкрепата на държави като Русия и Турция и по-същественото: Иран не е беззащитен, а добре подсигурен с отбранителни и нападателни съоръжения!

Затога Щатите за пореден път се наложиха над Европа – да изключи Иран като източник на природен газ за тръбата на „Nabucco“, т. е. половината количество за този газопровод остава неосигурено!

Инвестицията за газопровода „Nabucco“ е на стойност 7,9 млрд. евро по предварителни оценки. Планираният капацитет след крайната фаза е 31 млрд. куб. м. Планира се строителните работи на практика да започнат през следващата година и първият газ да тръгне по тръбата през 2014 г.

Въпросът е: какво ще се случи до тогава и кой ще осигури пълненето на газопровода.

При връчване на акредитивните си писма, извънредният и пълномощен посланик на България в САЩ, Елена Поптодорова коментира с заместник-държавния секретар Джеймс Стайнберг необходимостта от видимо, по-пряко ангажиране на САЩ с проекти за енергийна диверсификация.

„...аз с удоволствие ще ви кажа как възнамерявам да развивам енергийната тема пред моите американски събеседници – обясни в интервю за в. „Сега” Поптодорова. - Тъй като многократно е заявявана от правителството необходимостта от диверсификация и на източници, и на пътища, и на доставчици. Принципите в Енергийната харта ще бъдат основата, на която ще разговарям с Департамента по енергетика на САЩ, ще поискам среща с посланик Ричард Морнингстар /специалният пратеник на САЩ по евразийските енергийни въпроси – бел. Л. М./, който е добре познат у нас. Това е специалният пратеник на президента Обама по въпросите на енергетиката. Ще разговарям и с големите енергийни компании за това как те биха могли да се включат в усилията на българското правителство за диверсификация, което включва различните видове енергия - ядрена, газ, петрол и разбира се, възобновяеми източници...”

Диверсификация на ядрена енергия, газ и петрол едва ли би могла да бъде извършена с помощта на Щатите, най-малко поради географските разстояния на двете държави. Каква диверсификация на ядрена енергия би могъл да осигури официален Вашингтон след като се очакват инвестиции за АЕЦ „Белене” след насилственото закриване на АЕЦ „Козлодуй” и лъжите на еврокомисаря Гюнтер Ферхойген.

Необходими са инвестиции, но по традиция САЩ предпочитат да се намират на приказки, да се бъркат там, където не им е работа, техни представители да говорят колкото да запълват и регистрират присъствие в медийното пространство – реални инвестиции на САЩ едва ли ще дочакаме в скоро време. Още повече, че Щатите продължават да увеличават дълга си, който вече мина 13 трилиона.

Бягането на къси разстояния от посланика на САЩ в България Джеймс Уорлик из министерства и Министерски съвет цели единствено да провали съвместните българско-руски енергийни проекти, без да се предлагат каквито и да било алтернативи. И това е прозрачно и разбираемо на всеки що годе интелигентен човек.

Нещо подобно Щатите вършат и в Европейския съюз, след като работиха усилено за провала на ангажимента на ЕК с „Южен поток” срещу яловите перспективи на идеи по почти идентичния „Набуко”.

Посланик Поптодорова и зам.-държавният секретар Джеймс Стайнберг   препотвърдиха готовността на САЩ и България да търсят нови възможности и средства за задълбочаване на двустранния и многостранния диалог по въпроса с оглед гарантирането на сигурно енергийно бъдеще.

Но това са протоколни фрази и нищо не означаващи словосъчитания от дипломатическите любезности. Ако нещата се случваха само с приказки, то досега, за последните 20 години Щатите щяха да са Голямият благодетел на България. Поптодорова обеща в интервюто на в. „Сега”, че ще се види и срещне с представители на Chevron, на място, за да разбере от първоизточника как разглеждат възможността за проучвания на шистов газ у нас.

„Американската Chevron иска да добива шистов газ в Североизточна България” обяви гръмко посланик Джеймс Уорлик. Всъщност нещата са още в сферата на вероятностите, тъй като шистов газ тепърва трябва да се търси на територията на страната и чак тогава ще може да се говори конкретно за добив на тази суровина.

„Досега сме се спрели на находище в Североизточна България на границата с Румъния. Проучването ще отнеме пет години", каза Йън Макдоналд – вицепрезидент на Chevron на пресконференция. Той допълни, че този вид газ все още не е добиван в Европа и се очаква цената му да бъде много по-висока от тази на природния газ. Тази информация беше премълчана от преводача на събитието.

Chevron е подала искане за разрешително за проучване на залежите на шистов газ през май и чака решение на екоминистерството и Министерски съвет.

„В България има възможност да бъдат диверсифицирани източниците на енергия. Надявам се скоро да бъде одобрено разрешителното за проучване на Chevron, които ще инвестират много пари в България", допълни Уорлик, поясненията на Йън Макдоналд.

Йън Макдоналд нееднократно напомни, че добивът на шистов газ е все още на етап – „концепция" в Европа.  Според технологията за добив на шистов газ, се провеждат сондажи на дълбочина от 2000 до 5000 м, като първоначално се използва много вода. В случай, че се докаже наличие на газ в кухините на земните недра, се предизвикват миниземетресения, които да го изкарат на повърхността.

Представители на американската Chevron не бяха категорични, че технологията е напълно безопасна. Според експерти, подобен добив трябвало да се прави в слабо населени територии, където пространството е свободно. Шистовият газ се образува в кухини на земните недра, не е концентриран на едно място като природния и не е под такова налягане.

Какви инвестиции са тези, за които говорят Уорлик и Макдоналд, след като изобщо не е ясно има ли находище на шистов газ изобщо в България?

Що се отнася до желанието на Поптодорова да преговаря с Chevron, то тук му е мястото да спомена, че компанията, заедно с ExxonMobil и Halliburton успя да заработи в Казахстан. Борбата за надмощие в добива на петрол накара навремето американският вицепрезидент Дик Чейни да обвини Русия, че използвала нефта и природния газ за „международно изнудване”.

А присъствието на САЩ в Ирак какво е? Игра на дама може би?

Нефтът и природният газ, подобно на войната уеднаквяват или заличават много критерии в преценката за социален статут или политическа доктрина. В нефтопровода на Каспийския тръбопроводен консорциум /КТК/, който тръгва от Тенгиз и завършва в руското пристанище Новоросийск, основни акционери са Русия, която чрез „Транснефт” държи 31 процента, и Казахстан -19 процента. Дялове в КТК  притежават и основните чуждестранни играчи в находищата Тенгиз и Кашаган – Chevron – 15 процента, ENI – 2 процента и Лукойл, чрез LukArco – 12,5 процента.

Каспийският петрол стана повод в Азербайджан да се установи управленска династия Алиеви, а основателят й, Гайдар Алиев да има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо, въпреки че навремето е бил шеф на азербайджанското КГБ и също бивш член на съветското Политбюро. Петролът „затвори очите” на американските партньори на Алиев – син, за династичното управление в тази държава. Съпругата му Мехрибан като първа дама бе избрана на срещата на върха на Северноатлантическия пакт за „Мисис НАТО”...

България ще предоговори газовата връзка с Гърция, което едва ли ще е лесно на фона на шикалкавенето на управниците ни по участието в „Бургас-Александруполис”, тема, по която посланик Уорлик също твърде много се вълнува.

За какви инвестиции иде реч по отношение на напъните на AES, след като токът, който ще се получава ще е по-скъп, както е по-скъп в пъти токът след инвестициите на същата компания в ТЕЦ „Марица-Изток”.

Колегата на Поптодорова Уорлик преди близо две седмици отиде в телевизия bTV и  в интервю поиска сметка от правителството - защо се бави изграждането на междусистемната газова връзка с Гърция, подобните съоръжения с Турция и другите съседни страни.

Доста дълго Уорлик го игра едва ли не настойник на министъра на икономиката,  енергетиката и туризма, Трайчо Трайков – след срещите и разговорите на премиера Бойко Борисов с първия вицепремиер на Русия,  Виктор Зубков. Посланикът на САЩ даже извика журналисти и изпадна в логорея да иска обяснения за водените разговори, за повече прозрачност и за „ползата” от намаляването на зависимостта на България от Русия по отношение на енергетиката.

Подобна открита намеса нито един посланик на САЩ не си е позволявал в страни като Турция, Сърбия, Гърция, Италия, Франция, Германия, които също са обвързани с газовите доставки от Русия, но в България явно нещата са отишли доста далеч и унизителната намеса и диктат на Уорлик се приема от премиера Борисов за нещо нормално, като го отдаде по-скоро на емоционалността на дипломата!

„Какво стана с диверсификацията? Разнообразяването на източниците за доставка на суровина е въпрос на национална сигурност не само за България, но и за региона" изнервено попита Уорлик министър Трайков веднага след разговорите „Борисов-Зубков”.

„Прозрачност в преговорите” поиска Уорлик, без да го е грижа, че се разпорежда като генералгубернатор в една суверенна държава, членка и на Европейския съюз.

Оказа се, че Уорлик не „виждал” действия на правителството на ГЕРБ в посока на изграждането на междусистемни връзки за газови доставки с Гърция и Турция? Все едно Поптодорова да критикува Щатите, че не си подобряват отношенията с Уго Чавес в осигуряването на диверсификация на енергийни доставки!

На въпрос на в. „Сега” към посланик Елана Поптодорова:

- А ще търсите ли и партньор за АЕЦ "Белене"?

Отговорът на Елена Поптодорова е:

- Това е въпрос от по-друг ранг. Това би било възможно при едни условия на структуриране на пакета за АЕЦ "Белене", които да позволят участие на американски компании. Но по принцип - да. "Козлодуй" и "Белене" са два ядрени обекта, които се надявам да бъдат от интерес за американски компании.

За какъв друг ранг, какво структуриране на пакета за „АЕЦ „Белене”, за какво участие на американски компании говори бившата преводачка на Тодор Живков, след като колегата й Джеймс Уорлик първоначално мърмореше за инвестиции на „Уестингхаус” по този проект, а след това закова, че „Белене” не е икономически обоснован и е екологично опасен проект?!

Що се отнася до насоката на Поптодорова към за диверсификация на енергийни източници, то тя е продължение на усилията на Джеймс Уорлик да уреди американската фирма AES с проект на американската компания AES за изграждане на слънчева централа в България.

Инвестиционните намерения на енергийния гигант за построяване на соларен парк за 400 млн. долара край Силистра бяха представени от посланика на САЩ Джеймс Урлик, който упрекна правителството, че повече от година бави отговора си за реализацията на проекта.

„Става дума за факта, че ако искаш да привлечеш инвеститори, в който и да било сектор, на мен ми се струва, че една година е твърде дълъг период от време за даване на разрешение“, заяви Уорлик.

Уорлик „пропусна” да каже колко ще ни струва токът от слънчевата централа, както „пропусна” и фактът, че от AES настояват за фиксирана цена за продажба на тока им за целия 25-годишен период, предвиждан от законодателството, както и за преференциално изкупуване на количествата енергия от слънце.

В същото време намеренията на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма са за въвеждане на фиксирани цени на произведената от възобновяеми източници енергия, нещо, което едва ли ще устрои американската фирма.

„С предвидените поправки в Закона за възобновяемите енергийни източници, възможността за държавна субсидия за цените на този вид енергия ще се дава на конкурентна основа“, коментира темата министър Трайчо Трайков. - Ако в момента цената на енергията от слънце е 750 лв. за мегаватчас и има блъсканица като в автобус от желаещи да получат тази цена, ако я свалим на 500 лв., те ще са пет пъти по-малко. Това е начинът, а не всеки да идва с посланика си, да ми говори за проекта си“, възмути се министърът на натиска на Уорлик.

„Проектът на американската компания AES за изграждане на слънчева централа в България ще прибави между 50 и 100 млн. лв. годишно към сметките за ток”, изчисли министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков.

„Аз съм приятел на руснаците, на американците, на гърците, на катарците, на канадците, въобще на всички, с интереси в българската енергетика, но най съм приятел на българския потребител, заяви Трайков, цитиран от Владислава Пеева от електронния сайт „Mediapool”. - И когато някой дойде и поиска да се прибавят още 100 млн. лв. към сметките за ток, аз не съм съгласен“, отсече министърът.

Да се разчита на американски инвестиции е все едно да разчиташ на ланския сняг, а когато към темата се прибави и непрофесионалното консолидиране на мнения на един посланик като Елена Поптодорова – тогава нещата придобиват съвсем несигурен облик.

Затова далеч по-безопасно е въпросната дипломат на България отвъд океана да работи по безвизовия режим и други по-важни насоки, от които досега, след 20 години потупване по рамото нищо не се случи.

• Австралийският кибер-хулиган Джулиан Асанж и хилядите доброволци на изобличителния интернет сайт ще сринат до основи лицемерните двойни стандарти на западната демокрация

САЩ очакват в близките дни масово изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс“ (Wikileaks.org) и се готвят за най-лошия сценарий, заяви говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.. „Изтичането на тези информации вреди на САЩ и на интересите ни. Това създава напрежение в отношенията между нашите дипломати и приятелите ни по целия свят“. Той допълни, че американските посолства по света са започнали да информират съответните правителства за това, че документите може да бъдат разпространени в близките дни. „Не знаем какво ще бъде публикувано. Знаем, че „Уикилийкс“ разполага с грами на Държавния департамент – вътрешни писма за наши разговори с правителствени представители и частни лица” . (Асошиейтид прес).

Повод за новите американски притеснения бе съобщението на „УикиЛийкс“ в социалната мрежа Туитър от 22-ри ноември т.г., че следващите документи, които ще публикува, ще бъдат седем пъти повече по обем от документите, които бяха разпространени за Ирак. А тогава те бяха общо около 400 000 секретни документа.

Какво е „УикиЛийкс”?

„УикиЛийкс” е международна организация, която публикува поверителни и секретни документи от анонимни източници в световната мрежа. Едноименният сайт е изграден и функционира от 2006-та година и се управлява от Съншайн прес. Точно една година след старта си, сайтът декларира, че разполага с база-данни, която е нарастнала до 1,200,000 документа, които разобличават правителствени и корпоративни злоупотреби т.е., така наречената класифицирана информация. Целият този чудовищен обем документи с гриф „Строго секретно” се осигурява с безкористното съдействие на хиляди анонимни изобличители (от англ. термин whistleblower). Експертите по журналистика наричат това „краудсорсинг“ – да използваш мрежа от хора, които се ровят в документи, вместо да разчиташ на самотен разследващ репортер, който се среща с „Дълбокото гърло“ на някой паркинг.
Основната фигура, наложила се особено категорично, като двигател на организацията, в последната година – Джулиан Асанж заяви за „Шпигел“: „Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците!”
„Искаме три неща: да осигурим свобода на печата, да разкрием злоупотребите и да съхраним документите, които правят Историята“, това заявление пък Асанж направи пред представител на агенция Франс прес в Стокхолм. И допълни: „Изправяме се срещу организации, които не се подчиняват на правилата. Изправяме се срещу разузнавателни агенции“.
А ето какво пояснява по отношение на източниците на информация на „УикиЛийкс”, нейният лидер: „Често ни питат: проверявате ли източниците си? Всъщност ние проверяваме документи. Обаждаме се и питаме: тези документи ваши ли са? Да, не или може би? Мисля, че това е доста по-високо изискване“.
Самата технология на обнародването на секретните документи от страна на „Уикилийкс” обаче, също е революционна и поради това изключително ефективна. В тази връзка коментаторите Макмилън и Грифитс от Ройтерс пишат: „Организацията „УикиЛийкс“ публикува над 90 хил. документа на своя сайт, но за да си гарантира, че те ще привлекат внимание и ще получат широк отзвук, ги сподели първо с американския в. „Ню Йорк таймс“, лондонския в.“Гардиън“ и германското сп. „Шпигел“. В този случай „Уикилийкс“ ангажира мрежата си със сортиране на документите, но нае по същество трите световни медии като отдели за сверяване на фактите и гаранти на качеството на информацията – форма на сътрудничество, която не се бе случвала преди появата на интернет.”
А Едуард Васерман, професор по медийна етика в университета „Вашингтон и Лий“ в Лексингтън, щата Вирджиния допълва в същата посока: „Ако „Уикилийкс“ беше поместила сама целия материал, до който се беше добрала, щяха да я обвинят в пълна безотговорност. Тогава организацията в никакъв случай нямаше да придобие такава известност и да получи сегашната публичност.“

Кой е Джулиан Асанж?

Джулиан Асанж, 39-годишният австралиец, който със своя сайт „УикиЛийкс“ насочва медийните прожектори към скритите скандали на планетата, е загадъчна личност, която обгрижва сенчестите си територии с умението на експерт по съхраняване на тайни. Основател и емблема на специализирания сайт за поверителни документи,
Асанж трупа разкрития за събития от Ирак през Исландия до Кения, а напоследък направи най-големия си удар с документите за войната в Афганистан.
С публикуването на 77 000 поверителни документи на 23 юли, той предизвика медийна буря и залп от критики от Пентагона, който го обвини в безотговорност.
Той накара ЦРУ да потръпне, спечели си славата на ловец на злоупотреби и апостол на прозрачността. Но остава загадъчен и отказва – може би от предпазливост – да оповести
рождената си дата.
Марк Прел от Франс прес, проучващ от доста време загадъчната личност на Асанж, разказва за него, че е роден през 1971 г. на остров Магнетик, в североизточна Австралия, прекарва детството си в номадски живот и учи в 37 училища. Като тийнейджър в Мелбърн открива, че има дарба за компютърно пиратство. Но полицията го залавя и той успява да се измъкне с глоба, като признава вината си и дава клетва за примерно поведение.
Полицията така и не успява да установи дали е замесен в случая през октомври 1989 г., когато на мониторите в НАСА се появява надписът WANK (чикиджия) малко преди изстрелването на совалката „Атлантис“.
„След това бях съветник по сигурността, основах една от първите компании за информационно обслужване в Австралия, бях консултант по технологии, разследващ журналист и съавтор на книга“, изброява той.
Асанж основава „Уикилийкс“ през 2006 г. заедно с още десетина души – правозащитници и експерти по медии и технологии.
Висок, слаб, учтив, със заучено иронична усмивка, той мери всяка своя дума и прави малка пауза, преди да отговори.
Речта му е ясна и напълно овладяна. Уклончив е, не отговаря на въпроси откъде идва и къде отива, скача от столица в столица, живее у поддръжници или приятели на приятели.
След публикуването на поверителните документи за Афганистан е много дискретен. Подстригал е дългите си прошарени руси коси, заради които го сравнявали с ангел, не дава никакви телефонни номера, подозира, че Австралия е замразила една от банковите му сметки и смята, че го следят, откакто бил в Лондон в началото на август.
Исландия и Швеция, където се радва на подкрепа и на благоприятни закони – са страните, където обича да ходи, обикаляйки света – от Лондон до Найроби, от Холандия до Калифорния.
В Рейкявик в началото на март работил по „Проект Б“. Прекарал няколко седмици в къща с постоянно спуснати завеси. С няколко поддръжници на „УикиЛийкс“ подготвил първата сензация: видеозапис, заснет от камера на военен хеликоптер на грешно действие на американската армия в Багдад през 2007 г.
Според американското сп. „Ню Йоркър“ компютърният гений Асанж сам декриптирал видеозаписа, което според него било“умерено трудно“.
Той е високо ерудиран и се бори за нова журналистика.

Повече от информационна революция, но колко повече?

Много повече! Това е краткият отговор. Защото явлението „УикиЛийкс”, не е просто интернет феномен. Разобличавайки гръмогласно правителствените и корпоративни престъпления, доскоро прикрити удобно зад псевдозаконовата благовидна фасада на „класифицирана информация” на имперското високомерие, Асанж и съмишленици енергично и без всякакви излишни скрупули яко подкопават основите на лицемерната западна демокрация на двойни стандарти на всяко развнище, имперската демокрация в стил САЩ. И ще я съборят. Световната мрежа, породила феномена е и най-добрият гарант за неговия успех. Ако перифразираме Ленин за революционната ситуация, основният й признак е налице – управляващите елити не могат да я карат по старому, а хората от ХХІ-ви век, не искат да я карат по старому.
Какво ще дойде след това ли? Ами надявам се, нещо по-добро. Като например, прозрачност във всичко или… Но това е друга тема.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1062-zalqzvashtata-imperiq

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

* Авторът е професор по история в Университета на Уисконсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.

На България НАТО не й трябва, виж на НАТО му трябва България, но склонността към предателство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит

Едно интервю с проф. Стивън Коен от Нюйорксия университет тия дни разплиска нашенското блато и всякакви миризми се вдигнаха до небесата – от Осанна! до Разпни го!

Кой е проф. Стивън Коен
Стивън Коен е професор, специалист по Русия и чете лекции по политически науки и руската проблематика в университета Принстън в продължение на 30 години до 1998 г. Оттогава и до момента е в Нюйоркския университет. Личен приятел с Горбачов, съветник на Буш-старши, той е автор на няколко фундаментални изследвания между които – „Преосмисляне на съветския опит: политика и история от 1917 г. до днес”, „Совиетикус: американски и съветски реалности” и най-новата му книга „Проваленият кръстоносен поход: Америка и трагедията на посткомунистическа Русия“. Освен това е много популярно лице във водещите телевизионни програми в САЩ, включително консултант към „Си Би Ес нюз“

Какво толкова каза бившият съветник на президента Буш-старши и най-добрия американски съветолог, а понастоящем специалист по Русия? Проф. Коен заяви буквално следното:
„Аз не съм запознат детайлно с историята около влизането на България в НАТО, но моето мнение е, че беше грешка всички тези малки страни в близост до Русия да се присъединяват към НАТО.”
По-нататък Коен пояснява, че най-доброто решение за малка страна като България бе да не влиза в

НИКАКЪВ ВОЕНЕН СЪЮЗ

нито с Русия, нито със САЩ, но да се опита да се възползва от позицията си между тези две сили и да получи най-доброто от тях. Египет например по време на студената война, осъзнавайки положението си на балансьор между двете сили, се обръщаше едновременно към САЩ и СССР да им строят ВЕЦ-ове и те им ги строяха без пари. Подобен е примерът и с Финландия(Финландия не е член на НАТО). Днес тя се радва на небивал възход. Мнозина си мислят, че като са в НАТО, алиансът ще им реши проблемите и ще им помогне, когато са в беда. Но НАТО не помогна на Грузия, нито на Украйна.
Към примерите на професора бих добавил и кипърския казус – Турция окупира половината остров, но НАТО не си мръдна пръста в подкрепа на своята членка Гърция.
Съветвам ви да помислите и по идеите на шведи, австрийци, швейцарци, които очевидно също не споделят „атлантическите ценности” и през ум не им минава да влизат в четирибуквието.
Впрочем, поне на мен не ми е известен нито един случай в който НАТО да се е намесвало, за да защити страна-членка на пакта. За сметка на това, случаите в които северно-атлантическата организация е нападала суверенни държави обикновено в услуга на геополитически и икономически интереси, обикновено и 100% на САЩ, дори само в последните години, не са един и два. В края на краищата, за никого не е тайна, че четирибуквеното съкращение бе създадено с основната мисия да се противопостави на Съветския съюз, добил изключително военно превъзходство след Втората световна война и в момента според фундаменталния си замисъл е напълно безпредметно или ако трябва да сме съвсем прецизни продължава да изпълнява, този път антируска функция под диктата на Съединените щати.
В смисъла на казаното, възниква резонният въпрос –

ЩО ЩЕМ В НАТО?

Въпросът е резонен, но резонен отговор няма. Ще ни пази ли НАТО? От кого? От Македония? Сърбия? Румъния? Мерси, но няма нужда – от тези трите и сами ще се опазим – в историята си сме го правили неведнъж. От Гърция? Но тя самата е член на НАТО! От Турция? Като в кипърската история ли?
Или просто за да сме против Русия? Да забравим основополагащия принцип на българската геополитика на всички времена: Не винаги с Русия, но никога против Русия! Вероятно за това става дума.
Защото нямат отговори и въпросите що ще българска войска в Ирак? Да пази света от ядреното и биологично оръжие на Саддам? Дето, всъщност го няма и никога не го е имало. От какъв зор българска войска гони талибаните в Афганистан(всъщност, тя ли ги гони, те ли я гонят е друга тема) – какво са ни сторили талибаните на нас, българите, че се дигнахме войска да пращаме на друг континент да ги стреля? (Да не забравяме, че част от тия талибани са ни и братовчеди, за което проф.Тянко Йорданов даваше за аргумент фактът, че имаме общи думи в езиците си като „къща”, „куче” и т.н.)
Въпроси много, отговори – нула. И няма как да е иначе. За всеки здравомислещ българин би трябвало да е ясно, че професор Стивън Коен е прав. Членството на България в алианса е някакво гигантско недоразумение.

Защото българският народ не споделя „атлантическите ценности”, както напудрено и кухо се опитваха да ни зомбират с кънтящите си на ръждива ламарина гласове националпредателите, кръстили се почти набожно „атлантици”. Т.н. „атлантически ценности” са ценностите на една неоколониална метрополия, състояща се най-кратко казано от Америка и Западна Европа, която никога няма да сподели господарското си битие с нас. Единственото, което метрополията направи бе да ни закрепости като почти безплатна работна ръка, да ни заграби и малкото блага които имахме, и в светлината на НАТО да ни използва като пушечно месо. Това е отговорът. И няма никакво недоразумение, има хладна болярска пресметливост и добре защитен интерес. Техният, а не нашият. Защото България няма нужда от НАТО, НАТО има нужда от България за да я набучи цялата с ракети, каквито и по времето на Сталин тука не е имало! И да станем прицелна точка на всякакви афектирани режими из околността…

КОЙ НИ ПРОДАДЕ?

Собствената ни политическа класа, използвам терминът „елит” по принуда, като политически и социологически жаргон, гнус ме е да го правя, защото ако някъде по света политическата класа и да е елит, у нас това е извратено съсловие от предатели с коефициент на хитрост и алчност 1000 и коефициент на интелигентност под 90. Не ми се цапа повече перото със Соломон Паси и останалата пасмина, но прочетете карето за табиета да се предателства срещу собствената ти държава. Има върху какво да се размисли човек.
________________________________________________________________________________________________

КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАТЕЛСТВА: „…Представителят на елита, за разлика от обикновения човек, притежава и материални, и интелектуални ресурси, които могат да бъдат оценени не само по произхода. Практиката показва, че хората се ръководят много по-често от изгодата, отколкото от каквито и да е други мотиви. Иска ли представителят на елита (аристокрацията) да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Ако у него възникне такова желание, той има достатъчно възможности да го реализира. Елитът винаги е склонен да служи на този господар, който може да предложи повече.
И така – какъв извод можем да направим? Изводът е следният – склонността към предаталство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит.
Простолюдието, вследствие на своята вечна разпокъсаност, недостатъчна информираност и подчиненото си положение спрямо елита, не е способно да предотврати предателството на елита…”
Из анализ на причините за смъртта на СССР от сайта iraq.war, който анализ обаче е принципно приложим към всеки национален елит и при всякаква ситуация.
Превод Анна Йонкова
________________________________________________________________________________________________

Един от основните им аргументи бе, че така ще се намали драстично армията ни, респективно разходите за отбрана. Каква простотия! Отново противно на основополагащ вселенски принцип: Народ който не храни собствена армия, храни чужда!
Изводът е ясен. Предадоха ни, продадоха ни и ни натикаха в една жандармска организация в която нямаме никаква работа. И това бе подкрепено и от част от обикновения народ, вероятно по-емоционалните и лесно екзалтиращи се българи, които намериха цялото това безумие за голям купон и му се радваха като деца, в стил „Кой не скача е червен!”
Следващият въпрос – можем ли да се измъкнем някак си от атлантическия окупационен корпус? Знам ли. Но можем поне да опитаме. Ако не друго…

Какво съдържаше анализът на „Икономист” за България, та толкова много раздразни жителя на Банкя, и днешен български премиер Бойко Борисов. Като за начало изданието начена с една китайска поговорка: „Внимавайте какво си пожелавате, защото може да го получите?”,

„Българите гласуваха мускулестият бивш полицейски началник Бойко Борисов да им стане премиер. Той им бе обещал, че няма да жали никого и нищо в борбата с организираната престъпност. Със сигурност успя да постигне нещо различно...”

Така започва статия за България на британското списание “Икономист” под заглавие “Да п�