Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф”

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.

Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

• „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
• интегрирайки се в
• „Неоосманската доктрина” на Турция
• и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
• „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта

(Мюсюлмански братя)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

Ще си платим за тъпите игрички на министъра на финансите Симеон Дянков с Москва и зачеркването на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис” – как скоро ще научим.

Лакърдиите за „работихме цяла година в Министерство на финансите за това”, „консултирахме се с международни правни кантори” минават пред някой друг, но не и пред нас!

На 8 декември научихме от пресата за това какво се задава като реакция от страна на Русия:

„Отказът на България от участието в проекта бе очакван след смяната на властта в страната”, отбелязват руски експерти, отбеляза вестник „Коммерсант”.

Според експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов от страна на България е некоректно да се отказва точно в този момент.

„Българската страна буквално преди дни одобри оценката за екологичното въздействие. България е натрупала задължения, които вече са над 6 млн. евро /7,3 млн евро/. Ако са мислили да се отказват, трябваше да го направят по-рано”, отбелязва експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов.

„След като в България властта се смени, нееднократно бе заявявано, че страната може да се откаже от проекта. Бяха посочвани екологични претенции, говореше се за икономическа нецелесъобразност. Така че, до голямата степен за Русия това не е изненада. Дори представители на „Транснефт” говореха, че проектът няма да бъде реализиран”, посочва ръководителят на аналитичния отдел на „Грандис капитал” Тимур Хайрулин.

Решението на България да излезе от проекта за изграждане на петролопровода Бургас - Александруполис може да извади на преден план алтернативните маршрути през Сърбия и Румъния. Това е заявил директорът на руския Национален фонд за енергийна сигурност Константин Симонов, цитиран от сръбската агенция ТАНЮГ. Симонов е заявил пред ИТАР-ТАСС, че отношенията с България в областта на енергетиката не са прости. По думите му - става дума за АЕЦ „Белене” и за „Южен поток”. Симонов е оценил, че България подхожда в сътрудничеството с Русия от политически интерес, а не от икономическа позиция, особено след идването на правителството на премиера Бойко Борисов, което се е съсредоточило към сътрудничеството със САЩ. Симонов е припомнил, че България е отказвала да поднови договора за доставка на руски газ и е заявила, че ще купува от Азербайджан, независимо от факта, че няма газова връзка между България и Турция.

Симонов уточнява, че Бургас - Александруполис е мислен като алтернатива на доставките на петрол през Русия. Според него петролопроводът Самсун - Джейхан не може да се нарече алтернатива, тъй като това е петролопровод от Турция до Турция, която през последните години също се показа труден партньор за Русия.

„Не съществува окончателна замяна на проекта Бургас Александруполис”. Най-краткият път е през България. Теоретично може да се разгледа маршрутът през Румъния и Сърбия, но този вариант ще е много по-дълъг”, посочва руският експерт. Според него българското отхвърляне все още не е погребало проекта, но разглеждането на алтернативи почти е невъзможно.

Под заглавие „Българският удар върху руския петрол” „Правда” пише:

„България взе решение да се откаже от проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”. Това не е единственият случай, когато българските власти не желаят да изпълняват договорите си с Русия”, коментира изданието.

„Българските власти избраха много оригинален подход по въпроса за строителството на петролопровода. Първоначално те категорично не го приемаха, след това се стигна до екологичната експертиза. Преди около месец беше доказано, че няма никаква заплаха. „Бургас-Александруполис” беше признат за проект, отговарящ на интересите на страната, а сега окончателно решиха да се откажат от него. Очевидно е, че нито българите, нито гърците в момента имат пари. На Русия щеше да й се наложи да плаща за всичко”, посочва икономическият експерт от Центъра за политическа конюнктура Дмитрий Абзалов.

Но българите не са водени само от икономически съображения. Проектът за петролопровода, както и „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, първоначално не се харесваха не само на сегашните власти в България, но и на мнозина в Европа и в САЩ, по които Борисов и неговият екип се ориентират. Не е изключено на Запад „тихо да са поискали” да бъдат закрити руските проекти и българските власти започнаха да измислят все нови уловки, за да не изпълнят поетите ангажименти.

Споразумението, произтичащо от изграждането на газопровода с обща дължина от 280 км е от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкото Александруполис.  Разходите по проекта се оценяват на един и половина милиарда долара. Петролопроводът имаше за цел да помогне за облекчаването на проливите Босфора и Дарданелите.

България блокира непостроени руски тръби?

"Страните се споразумяха за създаване на компания-оператор на Trans-Balkan Pipeline Б. V. Три руски компании ("Транснефт", "Роснефт" и "Газпром нефт"), собственост на 17 процента, а България и Гърция разделлиха останалите 49 процента. Известно време след подписване тристранния договор, дойде финансовата и икономическа криза и Гърция можеше да намери средства за проекта, реално това се оказа трудно. Въпреки това гърците не се отказаха от проекта", смята „Комерсант”.

Споразумението в 2007 г., бе подписано на социалистическото правителство, оглавявано от един възпитаник на Московския държавен университет, Сергей Станишев.

През лятото на 2009 г. дойде друго време. Управлението бе поето от власт, начело с лидера на партия "ГЕРБ" Бойко Борисов. Програмата на правителството на ГЕРБ бе първоначално насочена към укрепване на сътрудничеството със Запада. Съответно, проектите с руско участие станаха второстепенни.

„Проекти като газопровода "Южен поток" и АЕЦ в Белене, първоначално не се харесаха не само на сегашните власти в България, но и много хора в САЩ и Европа, където Борис и неговият екип ориентирани. Не е изключено, ако от Запад "тихо съветват" българското правителство да отлага руските енергийни проекти, като  използват различни трикове и не изпълняват задълженията си. Какво е това - политика или прояви на антируски курс?”

"Българските власти са избрали много оригинален подход към въпроса за изграждането на газопровода „Южен поток”.

Първоначално те потвърдиха, че са съгласни, след това те поискаха оценка за въздействието на околната среда, която бе направена три пъти.

Преди около месец бе доказано, че тръбите на петролопровода не представляват заплаха за екологията и бе признато, че отговарят на интересите на страната. И най-накрая българите решиха да се оттеглят от проекта” обясни в интервю икономическия експерт Дмитрий Абзалов.

България разчита да получи газ от Турция, но той няма как да дойде до българска територия заради неизградена газова връзка и няма кой да пълни тази тръба, тъй като Иран заяви, че няма да продава газ на Европа заради санкциите.

Към тази ситуация се прибавя и фактът, че ЕК обяви на 7 декември, че няма да финансира газовите връзки на българите!

България, която цяла година бави решението си за започване на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”, в крайна сметка реши да го изостави. А това бе претролопровод, който имаше за цел да заобиколи проливите Босфора и Дарданелите – написа „Взгляд”.

Хронология на бавенето на проекта

Защо нямало да строим „Бургас-Александруполис”?

Как ще реагира Гърция на този отказ,

Новина ли е оттеглянето от проекта „Бургас-Александруполис”?

„The Financial Times” пусна следната публикация:

България се оттегля от Бургас-Александруполис

06 юли 2010, 19:23

България вече не е заинтересована от изграждането на проекта Бургас-Александруполис. Това заявява премиерът Бойко Борисов в интервю за „Файненшъл таймс”. Според изданието страната ни възнамерява да се изтегли от тристранния проект с Гърция и Русия заради опасения за околната среда.

„След нефтения разлив в Мексиканския залив, не мисля че ще бъде разумно и безопасно петролни танкери да разтоварват на терминал в морето, в зона на интензивен туризъм”, посочва Борисов.

По думите му тръбата ще носи на страната ни във вид на транзитни такси не повече от 35 млн. долара годишно, но би застрашила туристическа индустрия оценявана на 10 млрд. долара.

Борисов посочва още, че страната ни може да избегне плащането на неустойки по вече сключените споразумение, ако се позове именно на негативната екологична оценка на проекта.

Защо правителството наля пари в Бургас-Александруполис” след като не иска да участва в него? Това е непонятно за българския данъкоплатец. Както бе непонятно и защо Симеон Дянков бе определен за основен преговарящ по проекта, след като и кучетата знаят, че той не долюбва руско-българските енергийни проекти като един истински представител на американските интереси в България.

Наливането на парите се случи след заседание на правителството на 10 март т. г..

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

10 март 2010 г.

Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

....................................................................................

Точка 33

Проект на Решение за възлагане на заместник министър-председателя и министър на финансите на координацията и надзора по отношение на участието на Република България при реализирането на проекта за строителство и експлоатация на петролопровода Бургас – Александруполис

БОЙКО БОРИСОВ: Внасят заместник министър-председателят и министър на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Преди две седмици бяхме информирали Министерския съвет за това проекторешение. Идеята е да се проверят още веднъж всички договори и да се направи преценка и от гледна точка на опазване на околната среда и дали всичко това е в съответствие с европейските норми. След като се направи тази проверка от български и европейски експерти да се премине към евентуална работа по този проект.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се точка 33.

................................................................................

Ще припомня, че Казахстан искаше да участва в проекта, но след това предпочете Румъния вместо България.

Ще припомня и че Гърция държи на този проект, а Борисов се хвалеше наляво и надясно, че ще се прави връзка за доставки на газ с Гърция!

Как ще реагира Гърция на този отказ, след като гърците засилиха работата по този проект и разчитат на транзитните такси, които ще получават от нефтопровода. Със сигурност – първата гръцка реакция ще е силно негативна към България и след време, когато България ще поиска газ от Гърция и включване на байпас към гръцката част на „Южен поток”, тогава ще научим и колко скъпо струва газа, и какво сме загубили, като сме забили нож в гърба на южните ни съседи.

На България като акционер в "Бургас - Александруполис" бе предложено до 20 март 2011 г. за погаси задълженията си  и да продължи финансирането на проекта. Това гласеше официалното съобщение след проведеното на 18 март в Рим заседание на Надзорния съвет и акционерите в компанията, която трябва да ръководи строителството на нефтопровода.

Според говорителя на „Транснефт" Игор Дьомин, България дължи 7,3 милион евро, а Гърция 1,269 милиона евро.

Гърция поиска и помощ от ЕС по проблема с българското шикалкавене. „Изграждането на тръбопровода Бургас-Александруполис вече не е въпрос между Гърция, България и Русия, а проблем на ЕС - Русия, след като засяга две страни-членки на ЕС и Русия” - каза гръцкият заместник-министър на екологията, енергетиката и климатичните промени Янис Манатис пред вестник "Ню Юръп".

Какви се очакваше да бъдат геополитическите „за” и „против” от изграждането на проекта „Бургас-Александруполис”

според Кап. І ранг, проф. д.в.н. Боян МЕДНИКАРОВ, Кап. І ранг о.р., доц. д-р Кирил КОЛЕВ?

Пълният текст на геополитическия и икономически анализ ще намерите тук

/със съкращения/

Предвижда се международната проектна компания „Транс Болкан Пайплаин" да изгради петролопровода до 2012 и през първото полугодие на 2013 той да премине през пробни изпитания. Работната експлоатация се очаква се да започне през втората половина на 2013, като на първия етап преносът на нефт да бъде в рамките на 35 млн. тона годишно. Половината от този нефт /17,5 млн. тона/ ще бъде т. нар. уралски нефт, произвеждан от руската нефтодобивна промишленост, а останалата половина ще бъде доставяна от Каспийския тръбопроводен консорциум /Caspian Pipeline Consortium – CPC/, в който са представени бизнес интерес на компании като British Petroleum, Shell, Shevron и др..

След достигането на крайния пункт на тръбопровода, около 50 на сто от петрола ще се доставя до пристанища на европейски страни от Средиземноморския регион – Италия, Франция, Испания, а чрез тях по наличната тръбопроводна мрежа ще достига и до Холандия, Белгия, Германия. Останалите 50 на сто, считани основно като продукция на Shevron, ще бъдат доставяни чрез VLCC танкери до САЩ.

На втория етап от експлоатацията на петролопровода се очаква удвояване на обемите доставяни от CPC, при което капацитетът на „Бургас-Александруполис” ще достигне до 60 млн. тона годишно.

На базата на тези разсъждения може да се направи категоричният извод, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/, чрез диверсификация на маршрутите за доставка на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той ще има и важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.

Този извод категорично отхвърля тезите на някои предубедени противници на проекта, като:

- Проектът обслужва преди всичко икономическите интереси на Русия.

- Проектът е антиевропейски.

- Проектът е антинатовски и пр.

Дискутирайки ролята на проекта по отношение на европейската енергийна политика, не може да се пренебрегне фактът, че в него има и трети партньор – Гърция, която притежава 24,5 процента в международната компания "Транс Болкан Пайплаин".

Гръцката страна има много високи очаквания от реализацията на проекта и подготви специален законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект за ускоряване на процедурите по реализацията на петролопровода. Трудно е да се предвидят целият диапазон и дълбочина на негативните реакции на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последствия за България при евентуалното проваляне на проекта.Конкурентният нефтопровод с румънско участие е Констанца /Румъния/ – Панчево /Сърбия/ – Омишал /Хърватия/ – Триест /Италия/ /т. нар Паневропейски тръбопровод/. Той е с дължина 1400 км, има пропускателна способност 60 млн. тона и възможности за увеличаване до 90 млн. тона годишно. Негово предимство е съществуващата тръбопроводна връзка от Панчево /Сърбия/ до дълбоководния хърватски терминал Омишал и Трансалпийския нефтопровод от Триест /Италия/ към Австрия и Германия.

Турското политическо ръководство постигна първия си успех с нефтопровода Баку /Азербайджан/ – Тбилиси /Грузия/ – Джейхан /Турция/, чрез който се предостави алтернативен на черноморската проливна зона маршрут на каспийския нефт /казахски и азербайджански/ към Средиземно море.

Вторият етап на превръщането на Турция в регионален нефторазпределителен център се свързва с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e с възможности за нарастване на транзитирания нефт до 70 млн. тона годишно. Пристанище Самсун е най-близкия пункт от останалите алтернативни проекти на Черноморската проливна зона до пристанище Новоросийск и пристанище Супса.

Оценявайки значението на проекта „Бургас-Александруполис”, по отношение на енергийните интереси на Турция, може да се каже, че реализацията му, в най-голяма степен, накърнява интересите на турската страна, недопускайки превръщането на Турция в единствен и, до голяма степен, монополен регионален център за транзитиране на енергоресурси. От друга страна обаче, проектът решава изключително наболелия за Турция проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.

От 2007 България е член на ЕС. Поетите ангажименти от българска страна по Глава 14 “Енергетика” от Договора за присъединяване на Република България към ЕС налагат изпълнение на изискванията на общоевропейското енергийно законодателство. Членството в ЕС налага определени задължения и хармонизиране на националната с наднационалната съвместна енергийна политика. България, Румъния и Гърция са подписали Енергийната харта, свързаният Транзитен протокол и Договора за Енергийна общност в Югоизточна Европа. Безспорно обаче, най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” решава изключително наболелия проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона...

...нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Освен това, правилата за транзитиране на енергоресурси и процедурите при неговата експлоатация ще бъдат в съответствие с Договора за Енергийната харта и свързания Транзитен протокол. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на ЕС...

... енергийните аспекти на предизвикателствата пред националната сигурност на България, свързани с нефтопровода “Бургас-Александруполис” не трябва да се подминават и някои други ефекти, които би имала реализацията на проекта. Трябва да се отчитат и следните потенциални приходи:

- от заплащане на такси за ползване на местната инфраструктура, ;

- от танкерната комуникация в Черно море /става дума за три танкера до 150 хил. тона. – т. нар. Suezmax, и други три за около 90 хил. тона – т. нар. Aframax; има и вариант комуникацията да се осигурява от 6 танкера Suezmax/. Следва да се отчетат и възможността българската страна да поеме половината от тази комуникация фактът, че товарите са осигурени за десетилетия, както и, че дневната чартърна такса може да бъде от порядъка на 60-80 хил. $, а навлото за всеки танкер може да надхвърля 750 хил. $ за всеки рейс;

- от експлоатацията на малкия флот, който ще обслужва терминала;

- от откриване на поне 1000 работни места за изграждането на петролопровода и стотици работни места, свързани с експлоатацията му.

Петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/ чрез диверсификация на маршрутите на енергоресурсните доставки. Възможният отказ на България за участие в проекта неминуемо ще доведе до силни негативни реакции от страна на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последици за България, при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан.Не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за реализиране на свой конкурентен проект.Отказът от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще спомогне за превръщането на Турция в единствен и в много голяма степен притежаващ монополна роля регионален център за транзитиране на енергоресурси.

Кой ще спечели от закриването и отказа на България от проекта „Бургас-Александруполис”?

Всички освен нашата страна.

България неминуемо ще плати немалка сума за отказа от този проект – едва ли вече може да се намери човек, който да повярва на един Симеон Дянков за неговите уверения, които както показа времето не струват пукната пара.

Крайно време е политиците да носят персонална наказателна и финансова отговорност за решенията си, независимо, че това решение за отказ от „Бургас-Александруполис” всички членове на заседанието на правителството са присъствали и го приели.

Танкери с петрол пътуват и разтоварват в Буергас за „Лукойл” но не съм чула това да пречи на туризма.

Да не говорим, че разливът от един танкер е по неовладяем отколкото пробив на тръба от петролопровод.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1202

Както е известно, именно Катар изигра една от ключовите роли за падането на стария си идеологически противник Муамар Кадафи. На пръв поглед изглеждаше, че разполагайки с армия от само 12 300 души, страната не може да разчита на успех във военен сблъсък. Разбира се, няколкото стотин катарски военни, изпратени в Либия в подкрепа на бунтовниците, нямаше как да прекършат армията на диктатора, без помощта на авиацията на НАТО. Впрочем, истината е, че участието им в либийските събития имаше второстепенно значение. Далеч по-важна роля изиграха дипломатическите усилия, финансовата подкрепа и умело осъществената от Доха информационна война срещу режима в Триполи. Така, въздушната операция на НАТО срещу Либия се предшестваше от замразяването на членството и в Арабската лига и то тъкмо по инициатива на Катар. Именно в Доха се обсъждаше стратегията за свалянето на Кадафи, там бяха съгласувани и промените в нея, след като стана ясно, че процесът ще се проточи.

Немалка роля изигра и катарската финансова подкрепа както за действията на бунтовниците, така и на Запада. За целта Катар се възползва от редица посредници, чиито услуги, както стана ясно по-късно, са били плащани именно от Доха. Между другото, едно от обясненията, защо, въпреки огромните разходи, НАТО нито за момент не намали темпото и мащаба на нанасяните въздушни удари срещу Либия, са именно катарските пари. Благодарение на тях, Алиансът покри част от разходите по свалянето на Кадафи. Освен това, именно Катар, с неговия телевизионен канал „Ал Джазира”, се превърна в един от основните центрове на информационната война срещу либийския диктатор.

Следващата мишена: Сирия?

В момента емирът на Катар Хамад бин Халифа ат-Тани, опитвайки се да използва набраната инерция, активно работи за свалянето и на сирийския президент Асад. Вече станахме свидетели на успешната реализация на първия етап от изолирането на Сирия в арабския свят. Ат-Тани е сред най-гръмогласните критици на масовите нарушения на човешките права в тази страна, опитвайки се да концентрира в собствените си ръце осъществяването на всички, насочени срещу режима в Дамаск, инициативи. Показателно е, че емирът не се поколеба лично да се появи в сирийската столица само за да предложи на Асад очевидно неизпълним ултиматум, обвързан с последващи „наказателни мерки” на Арабската лига. Целият спектакъл целеше да демонстрира значимостта на малкия Катар в арабския свят и да създаде впечатление, че именно той задава тона в региона. Показателно е също, че поне засега, Доха съумява да постигне целите си. По странен начин, дори държавите, чиито отношения с емира на Катар са, меко казано, сложни (като Алжир и Судан например) в случая играят по неговата свирка. Самият Ат-Тани въобще не крие, че е готов да финансира и свалянето на Асад, обявявайки готовност да отдели за евентуална военна операция срещу сирийския режим 100 млрд. долара.

Тоест, активността в Африка, съвсем не отменя ангажиментите на катарците и в Близкия Изток. В тази връзка си струва да припомня и финансирането на ХАМАС, чиито емисари (по молба на катарските си спонсори) усилено прехвърляха оръжие за либийските бунтовници, както и случващото се в Йемен, където Доха непрекъснато се самопредлага за посредник между управляващите и опозицията, като паралелно финансира протестиращите в Сана. Последното, разбира се, цели максималното ерозиране позициите на Саудитска Арабия, за която Йемен е нещо като васална държава. Тук обаче, както и в целия Близък Изток, освен със саудитците, Катар се сблъсква с друг много сериозен съперник в лицето на Турция. Доказателство за това е решението на водачите на ХАМАС да предпочетат покровителството на Анкара, автоматично прекъсвайки отношенията си с Доха. Което беше поредния сигнал за Катар, че трябва да се отнася по-внимателно към «националната специфика» в региона.

Напоследък, повечето анализатори предпочитат да акцентират върху евентуалния бъдещ сблъсък между двамата «гиганти» в Близкия и Среден Изток, в лицето на Турция и Иран, игнорирайки малкия, но изключително богат Катар. Разбира се, сред причините за това е неизмеримо по-големият военен потенциал на първите две държави, но, както вече споменах, през ХХІ век все по-важна роля играе финансовата мощ, особено ако е съчетана с правилно стратегическо мислене. Малките размери на Катар, както и недостатъчната му военна мощ, го принуждават да бъде изключително гъвкав при избора на своята стратегия и тактика, както и своевременно да ги трансформира, което дава на Доха определени предимства пред основните и конкуренти.

При всички случаи обаче, тази гъвкавост си остава ограничена от идеологията. За разлика от китайците например, които държат единствено на икономическата целесъобразност, катарците са прекалено обвързани от религиозните догми и изпитват патологичен страх от разширяване на шиитското влияние в региона. Затова те предпочитат да «инвестират» почти изключително в «Мюсюлманските братя», докато светските организации, в най-добрия случая, играят само спомагателна роля в стратегията им. Отлична илюстрация за това беше вече споменатото посещение на катарския емир Ат-Тани в Дамаск, където, по поръчение на Арабската лига, обсъжда механизмите за установяване на диалог между режима и опозицията. Доброто настроение на емира и оптимизма, демонстриран от него след срещата му с Асад, породи зле прикрито раздразнение сред сирийската опозиция. Всъщност причината за подобно поведение е проста: катарците са наясно, че в момента водеща роля в организацията на протестите в Сирия играят не просто «светските елементи», а най-вече комунистите и други местни левичари. Тъкмо това обяснява и примирителния тон използван тогава от Доха, където (както впрочем и в Ер Риад, и в другите монархии от Залива) залагат на съвсем други сили за свалянето на сирийския режим и изчакват те да наберат достатъчно мощ за да оглавят бунтовете.

„Британският модел” като основа на стратегията на Доха

Както е известно, в основата на катарския възход е не петролът, а природният газ. Залагайки върху производството на втечнен газ, страната се превърна в най-важния енергиен партньор за Запада. В същото време, наличието на гигантски финансови средства, получени от продажбата на „синьото злато”, подхранва амбициите на Катар да се превърне в лидер не само на арабския, а и на мюсюлманския свят.

Тази тенденция започна да се очертава още в средата на 90-те години. Оттогава насам катарският елит не само съумява правилно да инвестира в националната икономика, разчитайки в бъдеще да използва тези средства като политически лост, но и много умело внедрява челните западни постижения, включително в медийната сфера. Така, през 1996 Ат-Тани се сдоби с мощен собствен „рупор” в лицето на телевизия „Ал Джазира”. Създаването и развитието на този проект с помощта на британски мениджъри е сред основните компоненти на катарския успех. Телевизията се превърна в изключително мощно оръжие на информационните войни, водени от Катар, и днес внушенията и дори откровените фалшификации на „Ал Джазира” се приемат с доверие дори от онази част на арабското общество, която е скептично настроена към западните медии.

Тенденцията към превръщането на Катар в поредния силен регионален играч се засили още повече в началото на 2000-те, когато Доха активно започна да установява контакти и връзки с ръководството на Африканския съюз, както и с редица политически фактори в Близкия и Средния Изток.

Наистина, поне засега, непримиримите ислямисти продължават да смятат катарския емир за „слуга на Запада”, но това, което чуват и възприемат, докато гледат „Ал Джазира”, напълно отговаря на стремежите им. И, като последица от това, мнозина от тях биват принудени да се примирят с „прозападните тежнения” на катарския владетел. Впрочем, както е известно, пробен камък за това, доколко един или друг мюсюлмански лидер е повлиян от ислямизма, е отношението му към Палестина и Израел. В това отношение, позицията на Ат-Тани е показателна – ще припомня само установените през последните години тесни връзки с ХАМАС.

Впрочем, катарският елит поддържа такива връзка с мнозина военни командири и опозиционни лидери в държавите от Близкия и Средния Изток. Нещо повече, следвайки примера на Великобритания, Катар съзнателно превърна територията си в своеобразен „резерват” за всевъзможни политически имигранти, разчитайки да ги използва в бъдеще за реализацията на собствените си интереси. Както показа обаче, ликвидирането, преди няколко години, на един от водачите на чеченските ислямисти Зелимхан Яндарбиев, подобна политика може да провокира напрежение в отношенията на Доха с големите сили. В тази връзка ще припомня, че през 2004 Катар не само освободи руските граждани, обвинени за покушението срещу Яндарбиев, но и беше принуден да съгласува с Москва действията си в газовата сфера, където двете страни са конкуренти. Впрочем, имайки предвид, че газовият пазар е доста по-малък, отколкото петролния, Русия и Катар имат възможност съвместно да влияят върху ценообразуването на синьото гориво. В тази връзка си струва да си припомним и катарската инициатива за създаването на „газова ОПЕК”.

Катарските „модернисти”и саудитските „догматици”

Сред първите стъпки на Катар като самостоятелен играч в глобалната политика, беше сравнително неотдавнашният опит за отстраняване от власт на суданския президент Омар ал-Башир. И въпреки че всички поставени цели не бяха реализирани, все пак беше постигнат определен резултат: Катар демонстрира собствената си значимост не само в очите на арабския свят, а и на Запада, който не спира да критикува остро суданския лидер, обвинявайки го за кръвопролитието в Дарфур.

Катарските амбиции обаче, очевидно са в разрез с това, което прави Саудитска Арабия. Напоследък Риад се чувства все по-засенчен от Доха, благодарение на умелата и политика. Най-предизвикателните, от саудитска гледна точка, стъпки на Катар са дипломатическият му „флирт” с Иран, както и намесата в Йемен. Макар че на думи, Доха се представя за посредник в усилията за урегулиране на йеменската криза, истината е, че тя активно подкрепя местната антисаудитски настроена опозиция. При това не светската, от района на Таиз, а далеч по-радикалната от движението „Ислах”, която действа в столицата Сана.

Ат-Тани много умело се опитва да възседне ислямистката вълна в региона, разчитайки, че когато светските режими паднат, именно той ще може да обере лаврите, изпреварвайки Саудитска Арабия, и така да превърне страната си, ако не в главния, поне в един от главните центрове на арабско-мюсюлманския свят.

В същото време консерватизмът на саудитските лидери ги лишава от възможността да маневрират, както и от немалко потенциални съюзници. Разбира се, благодарение на невероятните си финансови възможности, саудитците продължават успешно да създават уахабитски „клетки” из целия мюсюлмански свят. За разлика от тях обаче, катарците не работят само с маргиналните елементи и опозицията. Практиката показва, че те са готови да търсят изгода както от контактите с ислямистката опозиция, така и с противопоставящите и се светски власти.

Тоест, Катар, на практика, работи с всички, които могат да са му от полза. За разлика от саудитците, Ат-Тани много лесно променя тактиката си в глобалната игра. За това например говорят тесните му връзки със сегашния светски режим в Алжир. На пръв поглед, алжирският президент Бутефлика не се различава особено от Кадафи или Асад, в очите на Доха. За откровения ислямист Ат-Тани, той би трябвало дори да е по-лош от тях, защото активно се бореше и продължава да се бори с ислямизма. Именно алжирската подкрепа беше сред факторите, позволили на Кадафи да се съпротивлява толкова дълго. Въпреки това, Ат-Тани усилено ухажва Бутефлика, като поне два пъти годишно го посещава лично и дори ходи с президента на лов със соколи, демонстрирайки „специалните си отношения” с него. Възниква въпросът, защо му е на емира да се унижава пред „узурпаторите” и враговете на „истинската вяра”? Ами защото Ат-Тани иска изгодно да инвестира в петролно-газовия комплекс на Алжир. В тази сфера, Катар може да се превърне в сериозен конкурент на стария си съюзник – Франция, която също силно се интересува от алжирските енергоносители.

Двата стълба на катарската експанзия

Ако в случая със спомената по-горе инициатива на Катар за създаване на т.нар. «газова ОПЕК» е налице откровен опит за конкуриране на саудитците (противоборството с които е сред основните принципи на новата катарска стратегия), този с появата на телевизията «Ал Джазира» демонстрира, че катарците в редица отношения вече са изпреварили «консерваторите» от Риад, които, до голяма степен, са загубили чувството си за реалност, заради закостенялата си обвързаност с религиозните догми. Всъщност, ако анализираме внимателно стратегията на Доха за превръщането на Катар в регионална суперсила, ще видим, че тя се основава на «творческата интерпретация» на стратегиите, формулирани и използвани навремето от водещите западни държави. Така, решението на катарците да осигурят убежище на толкова много опозиционни лидери от региона, силно напомня сходната британска практика (неслучайно в момента в Лондон спокойно си живеят огромен брой хора, обявени за международно издирване). В случая с «Ал Джазира» пък, няма как да не си припомним американската телевизия CNN, за която един известен политолог беше казал, че „е в състояние сама да спечели всяка война”. Същото се отнася и за „Ал Джазира”. Благодарение на гигантските финансови вложения и усилията на наетите от катарците британски мениджъри, тя се превърна в един от основните инструменти на катарската геополитика в мюсюлманския свят. На свой ред, същият този мюсюлмански свят се сдоби, в нейно лице, с първата в историята си „собствена” телевизия, излъчваща това, което иска да чуе и види огромното мнозинство араби, без значение, дали става дума за истинска или изкривена информация. От времето на американската интервенция в Ирак, „Ал Джазира” активно печелеше аудитория, което и позволи, с началото на „арабската пролет”, да се откаже от официално декларираната безпристрастност, ангажирайки се с откровено тенденциозна пропаганда. Впрочем, следва да се признае, че катарците съвсем точно бяха прогнозирали стремежите на огромната си телевизионна аудитория в арабско-мюсюлманския свят, характерно за която е изостреното чувство на „национално унижение и обида” по отношение на „коварните империалисти и ционисти”. Между другото, именно на него разчиташе и Ал Кайда, в чиито рупор, де факто, се беше превърнала за известен период от време „Ал Джазира”, тъй като през въпросния период именно „мрежата” на Бин Ладен съумя да обедини най-пасионарната част от арабския свят, готова да отправи открито предизвикателство към „новите кръстоносци”.

Пропагандата и финансите са двата стълба, на които се основава експанзията на Катар, който, поради малките размери и недостатъчната си военна мощ, не може да си позволи откритото „дрънкане на оръжие”. Всъщност, истината е, че силовите методи, като средство за разширяване на собственото си влияние, все повече остават в миналото, заедно с мнозинството арабски диктатори. Тоест, пред държавите, претендиращи за сериозна геополитическа роля, остават две възможности: или да се снабдят със собствено ядрено оръжие, или да разчитат на финансовата си мощ. За Катар, второто очевидно е за предпочитане, още повече, че местният елит силно се различава от саудитските си „братя” по своя почти „американски” бизнес нюх и прагматичност: катарците на наясно, че атомната бомба, освен че е много скъпа, трудно може да се използва в текущата политика, докато всеки има нужда от пари. През миналата 2011, като последица от т.нар. „арабска революция”, повечето режими от региона съвсем осезателно го усетиха на собствения си гръб. Оттук и стремежа към привличането катарски инвестиции в националната им икономика, тъй като мнозинството арабски държави не разполагат с достатъчно собствени енергоносители.

В същото време е ясно и, че парите не решават всичко, те могат да гарантират само краткосрочни изгоди и лоялност, докато в Доха оперират с такива понятия като „вечност”. Катарците съумяха много точно да схванат основната тенденция в развитието на политическата ситуация в Близкия Изток, където в момента се осъществява смяна на елитите. Всички т.нар. „революции” са само видимата част на фундаменталните политически трансформации, на които е подложен мюсюлманския свят и на чието начало станахме свидетели през 2011. При това, арабските държави са просто „първите лястовици”, защото е налице мащабен процес на замяна на авторитарните диктатури с не по-малко авторитарни „демокрации”, отразяващи интересите на новата възходяща сила – т.нар. „меки” или „умерени” ислямисти. Защото именно те са на път да сменят светските диктатори, които тотално се провалиха в опитите си за „органично съчетаване на европейските и ислямските ценности”. Горчивата истина е, че европейските ценности тотално бяха отхвърлени от мнозинството араби, които иначе са привързани към безплатното „социално подпомагане” и свободата на изразяване, но само за себе си, и никак не са склонни да толерират свободното изразяване на другите, нито да демонстрират толерантност към другите религии, също както и към правата на жените, например. Това за първи път изпита на гърба си иранския шах, в края на 70-те, и, както става ясно, през последвалите над 30 години нещата не са се променили особено. Оттук и необходимостта от нова „универсална идеология”, която да представлява своеобразен хибрид между „западната демокрация” и ислямските ценности. Именно тази идея се лансира днес от умерените ислямисти, в лицето на „Мюсюлманските братя”, а пък катарците се опитват да оглавят това движение.

Това впрочем, обяснява и противопоставянето между Доха и Риад, тъй като саудитците очевидно не са склонни да се променят и така сами си копаят гроба. Риад продължава да разсъждава с понятията на отиващия се арабския свят, опитвайки се да го „консервира”. Между другото, самият саудитски режим също е анахронизъм, характерен за отиващата си политическа епоха в арабския свят с всичките му диктатори, като засега го спасяват само огромните му финансови възможности. Само че, както показа либийският пример, то вече не е достатъчно за да му гарантира оцеляване. Следствие от това е изострящата се борба между прагматичните уахабити, в лицето на Катар и „ретроградните” уахабити, олицетворявани от Саудитска Арабия. На фона на тези нови процеси в мюсюлманския свят, ролята на Ал Кайда, която доскоро се смяташе за „острието на копието” на саудитците, рязко спада. Вместо радикалите, на преден план излизат умерените ислямисти, което дава определени предимства на катарците, тъй като умерените ислямисти са техни тактически съюзници. При това, Доха отчита негативния опит на саудитските си конкуренти и се старае максимално да завоалира „идеологическия аспект” в своята политика, съзнателно избягвайки публичната пропаганда на уахабизма и отказвайки се от компрометиралата се практика да се използват различни благотворителни организации за радикална пропаганда и превеждане на финансови средства за терористите в различни „горещи точки” на света. И, както изглежда, повечето европейски държави вече са се хванали на тази въдица.

Катар, като конкурент на Китай в Африка

Свалянето на Кадафи радикално промени ситуацията в Африка. Заплахите, свързани с ислямистите, нараснаха, достигайки качествено ново ниво. Както е известно, благодарение на старите си връзки с редица африкански политици и редовната финансова помощ, която им оказваше, либийският диктатор играеше доста важна роля на Черния континент. Там той подкрепяше светските режими, изповядващи панафриканизма, които след смъртта му се оказаха сами срещу „джихадистките” формации.

Имайки предвид, че през февруари 2011 беше свален друг недобре настроен към Катар политик – египетският президент Мубарак, Доха се оказа почти без съперници в арабския свят в опитите да си извоюва ключови позиции в иконономиката на Африка. Въпреки важната си политическа роля на континента, Алжир очевидно не може да се смята за сериозен конкурент на катарците в икономическата сфера. Не бива да се съмняваме обаче, че „нишата” освободена от Кадафи, съвсем скоро ще бъде запълнена. Защото катарският емир използва парите от продажбата на енергоносители не само в подкрепа на ислямските радикали и за свалянето на светските режими, а и ги влага в интересуващите страната му индустриални отрасли. И на първо място, в суровинния, за който Африка е своеобразна „обетована земя”.

Със свалянето на Кадафи и благодарение недалновидната позиция на някои западноевропейски държави, Доха спечели много важен „рунд” от битката си за Черния континент. Беше премахнат основният и конкурент в Африка, разполагащ с достатъчно ресурси за да „спонсорира” половината африкански държави. Заедно с либийския диктатор изчезна и основният му инструмент за влияние, в лицето на многобройните фондации и банки, чието място постепенно се заема от катарците. Вследствие на това можем да очакваме ускорената „ислямизация” на континента и усилване влиянието на Катар в Африканския съюз. Впрочем, африканската експанзия на катарците също ги отличава положително от саудитците. За разлика от тях, Доха не се съсредоточи единствено върху битката за стратегическите зони в Близкия и Средния Изток, а превърна в един от основните си приоритети именно Африка, имайки предвид гигантските запаси от полезни изкопаеми и логистичното бъдеще на континента. Намесата в Судан беше първата пробна стъпка на Катар, в хода на която започна да се формира и стратегията му по африканското направление. В резултат се появи и хибридният модел (съвместно с Африканския съюз) на т.нар. „катарска инициатива”, в чиито рамки, освен постигането на помирение между враждуващите страни в суданската провинция Дарфур, беше изпробван и механизмът на взаимодействие на Катар с африканските лидери. И след като именно по това направление Доха се сблъска със скритото противодействие на Кадафи, за катарците окончателно стана ясно, че докато „лудият полковник” продължава да управлява в Триполи, шансовете им за успех в Африка остават минимални. Те много бързо си направиха необходимите изводи, използвайки и натрупалите се в Европа антипатии към либийския диктатор. Междувременно (или по-скоро съвсем навреме) започна и т.нар. „арабска пролет”. Така, катарците набързо се отърваха от двамата си най-опасни конкуренти на африканския континент и днес са много по-свободни в действията си там.

Разбира се, остава им да преодолеят влиянието на „панафриканизма” сред сегашното ръководство на Африканския съюз, в лицето на Табо Мбеки (първият му председател през 2002-2003) и Жан Пинг (секретар на Комисията на АС в момента). До голяма степен, именно те провалиха опитите на Доха да стане посредник за разрешаването на дарфурската криза. Затова именно в тази посока ще се разгори основната битка. Като и тук можем да очакваме, че основни съюзници на катарците ще се окажат французите, а привържениците на „афроцентризма” вероятно ще се ориентират към Китай, тъй като той е най-големия инвеститор на континента, а в битката с Доха именно парите ще са от най-голямо значение.

Затова не бива да очакваме, че Черният континент ще се окаже лесна „плячка” за катарците. Китай, който притежава несравнимо по-големи възможности (включително финансови) и при това не е склонен да натрапва на своите африкански партньори собствената си идеология, очевидно разполага с по-печеливши позиции там, особено в дългосрочен план.

Сега нека разгледаме основните направления на катарската експанзия в Африка.

Суданското направление

В средата на октомври 2011 суданският президент Ал-Башир посети Катар, където се срещна и преговаря с емира Ат-Тани. Двамата обсъдиха тежката икономическа ситуация в Судан, както и военните действия в единствената петролна провинция на страната Южен Кордофан, на границата с обявилия независимост през 2011 Южен Судан. Те спорадично се прехвърлят и в съседната провинция Сини Нил, където през есента на миналата година се сблъскаха части на суданската армия и наскоро избрания за губернатор Малик Агар. В крайна сметка, правителството в Хартум въведе военно положение в провинцията и назначи на мястото на Агар генерал Яхия Мохамед Хеир за военен губернатор. Това кара мнозина експерти да смятат, че вероятността от нов въоръжен сблъск между Северен и Южен Судан е доста голяма.

Предвид всичко това, посещението на Ал-Башир в Доха трябваше да реши две задачи: Катар е готов да инвестира в суданската икономика 200 млн. долара, което е от голяма значение за Хартум заради сложната ситуация в страната. Освен това, инвестициите ще бъдат обвързани с определени гаранци, което пък ще позволи на Катар да подкрепи в бъдеще Судан, при евентуален конфликт с Южен Судан (да не говорим, че ще ерозира доминиращите китайски позиции в суданската икономика).

Алжирското направление

Въпреки че Алжир се отнася сдържано към новите либийски власти, като открито критикува легализирането в управленските структури на страната на бойци и водачи на „Ал Кайда в ислямски Магреб” (АКИМ), именно позицията на Катар, който осъществява сериозни инвестиции в алжирската икономика, смекчи отношението на Алжир спрямо либийския Преходен национален съвет. Разбира се, това не означава, че на неформално равнище Алжир няма да продължи да противодейства на ислямистите в ПНС.

Либийското направление

Позициите на прокатарските сили в новото либийско ръководство са доста сериозни. Към тях можем да причислим министъра на информацията Махмуд Шаман (член на Директорския съвет на „Ал Джазира”), както и правосъдния министър Мохамед Амалаки. Междувременно, с окончателния разгром на верните на Кадафи сили, с много голяма тежест се ползват военните командири от Бенгази, които още дълго време ще оказват изключително влияние върху разположението на политически сили в страната. Става дума, преди всичко, за водачите на т.нар. „Движение за отбрана 17 февруари” и подкрепящите го военни командири, които също са част от катарското „лоби”.

Накрая, да не забравяме, командващия въоръжените сили на ПНС Али Белхадж, за чиито тесни връзка с „Ал Кайда” отдавна предупреждаваха американските специални служби. Той произхожда от Мисурата и първоначално беше тясно свързан с британците, които подготвяха отрядите му. Радикалните възгледи на Белхадж обаче, поставиха под въпрос тези връзки и, според някои експерти, той най-вероятно ще се ориентира или към Анкара (имайки предвид турските корени на значителна част от населението на Мисурата), или към Катар, който е основния спонсор на всички радикали в Либия.

Туниското направление

Катар е доста активен и в Тунис. Неслучайно, именно след преговорите, които води с катарския престолонаследник принц Тамим Бен Хамад ат-Тани, началникът на туниския генерален щаб Рашид Аммар реши да се ангажира с доставките на оръжие за либийските бунтовници.

Активната, дори хиперактивна и агресивна външна политика на Катар в районите на Магреб и Сахел привлича вниманието на анализаторите върху това, какво точно се опитва да постигне емирът Ат-Тани в Северна Африка. Очевидно е, че амбициите му неминуемо ще се сблъскат с противодействието на европейците и най-вече на французите. Очевидно е също, че изтласканият временно от Либия Китай също няма да допусне това да му се случи и в други африкански държави. При всички случаи обаче, действията на Катар и политиката му през последната година впечатляват с мащабите и обхвата си.

Последиците от катарския възход за ЕС

Междувременно, Западът, който използва Катар, като „инструмент” за постигане на целите си в Либия, рискува да се сблъска с редица неприятни последици. Сега Доха се опитва да затвърди резултатите от победата си, което не може да не притеснява Европейския съюз. Защото след убийството на Кадафи, противниците му започнаха да се боричкат за властта в страната, а катарският емир се опитва да използва ситуацията за да подчини Либия, макар че това е в очевиден разрез с интересите на Франция, с която Катар е доста силно обвързан икономически.

Както е известно, в Либия Западът залага на „либералния” гръбнак на Преходния национален съвет, докато катарците предпочитат ислямистите. Доха продължава да ги финансира и снабдява с оръжие и ислямските радикали вече започват да концентрират в ръцете си все повече власт. Катарците обаче не се задоволяват с това и открито се месят във формирането на структурите на изпълнителната власт в Либия. След като техните протежета получиха ключови политически постове (това особено ясно си личи ако видим списъка на новото общинско ръководство в Триполи), Доха се опитва директно да ги поучава, как точно да изграждат „нова Либия”.

Разбира се, това дразни немалко хора в либийския Преходен национален съвет. Така, смятаният за „водач на либералите” и проводник на западните интереси в страната Али Тартуни директно даде да се разбере, че катарците, „трябва да се научат да чукат на вратата преди да влязат, а не обратното”. Това беше ясен сигнал за западните му покровители, които вече не можеха да гледат равнодушно, как Катар безпрепятствено утвърждава влиянието си в Либия. Неслучайно, през октомври 2011, френският президент Саркози се срещна тайно с катарския емир Ат-Тани за да му предаде желанието на западните държави занапред „да координира по-тясно действията си в Либия с Преходния национален съвет”.

Разбира се, емирът не може да си позволи тотално да игнорира интересите на Запада. В същото време обаче, той очевидно не възнамерява изцяло да се подчини на исканията, предадени му от Саркози. Още повече, че, на първо място, налице е взаимна зависимост между Катар и западните му партньори: Ат-Тани е напълно наясно, колко е важен катарският газ за ЕС. На второ място, конфронтацията между Катар и Запада изглежда най-малкото преждевременна, когато на дневен ред е свалянето на режима в Сирия.

В същото време, следва да признаем, че позицията на Катар очевидно е по-печеливша, отколкото тази на французите например. При това нещата не опират само до това, че на думи катарският емир може да обещае на Париж всичко, което се иска от него, но на практика да продължи тайно да подкрепя либийските ислямисти. В тази връзка, нека си припомним, че НАТО отдавна прекрати операцията в Либия, докато стотици катарски военни още се намират в страната и оказват сериозно влияние върху хода на събитията в нея. Всичко това обяснява и нарастващото безпокойство за случващото се в страната след падането на Кадафи, особено във Вашингтон. В това няма нищо чудно, тъй като, както вече посочих по-горе, „либийският проект”, поне до момента, е най-успешния в рамките на усилията на Доха за прокарване на своите политически и икономически интереси в Африка. При това, той не е само успешен, а и системообразуващ за цялата по-нататъшна външнополитическа активност на Катар.

В тази връзка си струва още веднъж да обърна внимание на «късогледата» позиция на същия този Париж, който се опитва да използва катарците като «таран» за прокарване на интересите на Черния континент, очевидно противопоставяйки този алианс, на разширяващата влиянието си Турция (френско-турските отношения напоследък силно се влошиха). Анкара, която доказва на практика привлекателността на своя модел на развитие, се предпочита от много мюсюлмански държави, които не са склонни да се подчиняват на уахабитските постулати. В същото време, усилвайки позициите на Катар (а заедно с това и тези на ислямистите) на африканския континент, Париж рискува появата на изключително обширна зона, враждебно настроена към всички принципи на «европейската демокрация». Тоест, катарският «зъл дух» всеки момент може да излезе от «бутилката», доказателство за което е и случващото се в Либия.

----------------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1205-siriq-iran-i-siloviqt-balans-v-sredniq-iztok

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

„Сърбия не може да стане член на ЕС, ако не реши въпроса с българската общност в западните покрайнини” заяви вицепрезидентът Маргарита Попова на връх Великден, когато официално откри Международния детски Великденски фестивал в Босилеград. - Сърбия ще стане член на ЕС, обаче без решаване на вашите въпроси няма как да се случи това, бе категорична Попова пред сънародниците ни.

В същото време вицепрезидентът замълча силно по случая от 9 април, с унизителното отношение от валията на Одрин Гьокхан Сьозер към свещеника в българската църква „Свети Георги” и "Св. Константин и Елена", Александър Чъкърък. Случай за който съобщиха телевизия СКАТ и Агенция "Фокус".

Чакърък не бе приет умишлено в официалния протокол по време на обществена проява в центъра на града.

Над хиляда души се събраха в Одрин на 9 април, за да обърнат внимание на проблемите на джамията „Селимийе”, която е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Между присъстващите са били, както валията на Гьокхан Сюзер, така и други официални лица. Отец Александър заедно с имамина на джамията Нади Ерсой отишъл, за да подкрепи инициативата, но валията не пожелал той да застане до него, в официалния протокол и попита дали в България, официалните лица приемат мюфтията или ходжата да застане до тях...

За този случай Маргарита Попова замълча и спотаи патриотичния си устрем, но и не се сети, че България не трябва да подкрепя и приемът на Турция в ЕС, за което има далеч по-сериозни причини.

Що се отнася до въпроса на Одринския валия – нелегитимният Главен мюфтия в България присъства в официалния протокол на честването на 3 март и никой не го унижи с отстраняване от официалните лица...

Светият Синод си замълча по скандала в Одрин, но трябва ли да сме изненадани, след като за пореден път, дни по-късно традиционно, без заплати, посрещнаха Великден свещениците в Българската православна Църква?!

И това се случваше докато пловдивският митрополит Николай, галеникът на правителството на ГЕРБ, готвен за следващ патриарх, отлетя за Йерусалим с правителствения фалкон и донесе Благодатния огън от гроба Господен?!

Няколко дни по-рано, преди скандала в Одрин, премиерът Бойко Борисов не спомена като българи деца от Западните Родопи заради религията им. Като „приятели на България“ бяха определени и младежите от българските малцинства в Молдова, Сърбия и Македония.

Различната позиция на правителството и президентството по определянето на българите от Западните покрайнини смущава и прави твърде неубедителна общата държавническа позиция, която би следвало да имат най-високопоставените български политици.

От друга страна, Министерството на външните работи замълча по изявлението на Попова, въпреки че виждането на премиера за прием на Сърбия в Европейския съюз е твърдо и декларирано „за”.

Немаловажен е случаят и с отец Герена, по Великден:

Скандалният свещеник от Кърджали Петър Гарена, за пореден път си позволи да оскверни празника, като отново се подигра с отбелязването на един от най-светлите християнски празници – Великден, прочитайки литургията на турски език!

За това своеволие на отеца Светия Синод отново замълча и се направи, че такъв случай не е имало, което още повече унизи християните.

Тук ще припомня, че едва ли мюсюлманите ще позволят някога Корана да се чете на български и то на техен религиозен празник...

Вярно е, че в защита на славянското писмо и обвиненията, че трябва да чете религиозните книги на латински, гръцки и еврейски, преди векове философът Константин Кирил отговорил:

„Не вали ли дъжд от Бога и слънцето не свети ли еднакво на всички?" И въздухът не е ли еднакъв за всички?

И как не ви е срам, като мислите, че езиците са само три, а на всички други народи и племена заповядвате да бъдат слепи и глухи? Бога ли си представяте немощен, че не може на всички да даде това, или завистлив, че не иска? Но ние познаваме много народи, които си имат своите книги, и които въздават слава на Бога всеки на свой език: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други...”

Всеки въздава слава на Бога на своя език, но на своя Бог да се въздава слава с езика на друг етнос и религия, и  когато това се прави целенасочено и с умисъл – нещата изглеждат различно!

Български християни едва ли ще зачетат Свещената книга на мюсюлманите на църковно-славянски!

Тънка е границата между допустимо толерантното и допустимо злонамереното, така както е тънка границата между намесата във вътрешните работи на една чужда суверенна държава и защита на правата на етнически малцинства без да бъде сътворена подобна намеса!

Достатъчно си патим от вмешателството на турската държава в делата на България, в това отношение даже отиваме в другата крайност – да търпим унижението и демонстрираната липса на уважение от страна на Турция при пътувания на депутати от турския парламент, при афиширани участия на турски политици в мероприятия на политици от Движението за права и свободи!

Всички тези вмешателства и унижения остават без последствия заради близките отношения на Анкара с официален Вашингтон!

Каква суверенна държава си въобразяваме, че сме след като Турция пази небето ни, турски и израелски граждани, с протекциите на САЩ изкупуват земята ни, а предстои и държавното БТК да се продаде евтино на Турция!

В България политиците ни продадоха интересите и правата на тракийските бежанци и замълчаха след като турски политик декларира, че нямаме право на претенции за заграбените земи и имоти в милиарди!

Показателно е, че вицепрезидентът Маргарита Попова не показва чувствителност към Турция и непрекъснатите й намеси във вътрешните работи на страната ни, докато се заканваше в Босилеград на Сърбия за бъдещия й прием в ЕС.

За Турция и намесата на тази държава в българските дела в страната ни, вицепрезидентът мълча, удобно, за да не разсърди Големия брат САЩ и нейната любима Турция!

Не е ли чувала Маргарита Попова, че до Резово Турция без да поиска българско становище си позволява да строи атомна централа – на 15 км от българската граница, в район, който е резерват и чиста, девствена природа!

По време на официалната визита на турския премиер Ердоган в Китай, от Турция бе съобщено, че се обмисля турците да възложат на Китай строежа на бъдещата Атомна централа на Черноморския бряг!

За нарушени между съседски права между две държави, и искано съгласие от българска страна – засега не се чува нищо!

Мандата си на вицепрезидент, Маргарита Попова започна с клетва в Конституцията. Там все още не е записано, че вицепрезидентът има право на двоен аршин в действията си, или да проявява предпочитания в изявленията си спрямо чужди държави.

Спонтанно или преднамерено Попова тръгна по пътя на редица други политици преди нея, в посока обратна на премиера, председателя на парламента, и други политици от мандата на ГЕРБ с изявленията си в Западните покрайнини? Тя прекрасно знае, че едно е да каже нещо, второ и – да се случи заявеното, трето и четвърто е от думите й да има полза в интерес на двете съседни балкански държави – Сърбия и България.

Да не отварям дума за това, че едва ли някой в Брюксел ще се съобрази с мнението на вицепрезидента на България при приема на Сърбия в ЕС...

Колко нелепости са принудени да вършат и да говорят политиците в прекомерната си страст да кажат нещо ново!

Венецуела излезе на първо място в света по запаси на нефт според най-новия доклад на ОПЕК за 2010 г., който допълва и актуализира информацията, представена на нашата диаграма от 2009 г

Според данните от края на 2010 година най-големите доказани запаси от нефт се намират във Венецуела – 296,5 млрд барела, свидетелствува статистиката на ОПЕК

Оценката на запасите бе увеличена с около 40% за една година, което позволи на Венецуела да изпревари предишния лидер – Саудитска Арабия, чиито запаси не са преразглеждани от 2009 г. и се оценяват на 264,5 млрд барела.

Това стана след като ОПЕК започна да включва в разчетите за Венецуела и нефтоносния пояс Ориноко.

Главният икономист на Центъра за международни енергийни изследвания в Лондон Лео Дролас отбелязва по този повод: „ОПЕК вече отчита и тежкия нефт. Но какво означава това? Инвестициите за разработка на тези находища са огромни и в сегашната ситуация Венецуела няма да ги получи. Запасите са фактически недостъпни.”

Разбира се, зад подобно становище не може да не заподозрем политически подбуди. Защото когато няма риба и ракът е риба. Още повече, технологиите бурно се развиват и когато другите запаси свършат и дойде времето на тежкия нефт, той няма да е недостъпен, гарантирам ви.

Разбира се, според оценките на Бритиш Петролеум, както е видно и от диаграмата, доказаните запаси на Венецуела възлизат на 211,2 млрд барела, а тези на Саудитите съвпадат с данните на ОПЕК – 264,5 млрд барела.

Доказаните запаси от нефт на Ирак за 2010 г. са нараснали с 24% – до 143,1 млрд барела, съобщи още ОПЕК. В Иран и Еквадор прирастът е съответно по 10% – до 151,17 млрд барела и 7,2 млрд барела.

Съвкупните доказани запаси от нефт в страните от ОПЕК са се увеличили с 12% – до 1,19 трилиона барела, с което делът на ОПЕК в световните запаси се е уголемил до 81,3% през 2010 г. спрямо 79,6% през 2009 г.

СВЪРШВА ЛИ НЕФТЪТ?

Следното изречение ще прочетете в един или друг вариант ако отворите специализираните страници на вестниците, интернет, ще чуете по радиа и телевизии:
При евентуално задържане темповете на добив на сегашните нива, то нефтът в световен мащаб ще стигне за още 42 години.
Вярно ли е това твърдение или не? Тук ще ви представим две алтернативни становища:

СВЪРШВА!
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОПЕК ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Тотал – Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Ройял Дъч/Шел. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя – „Запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”.

Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
(Текстът е от статия на Георги Колев, автор на книгата Сълзите на дявола)

НЕ СВЪРШВА!
Нефтът не е възобновим ресурс и поради това по дефиниция той някой ден ще се изчерпи. Но този ден не се мержелее на хоризонта въпреки твърденията на един разрастващ се хор от вещатели, че вече сме достигнали световния връх на петролопроизводството. В техните възгледи обаче глобалният петролен ресурс е фиксиран като количество, а технологията е нещо статично. Всъщност и двете виждания са неверни. Фирми новатори инвестират във все по-качествени технологии за изследване на залежите и производството на нефт, като отместват върха на добива все по-далеч в бъдещето.

Основното тук е правилно да разбираме ролята на дефицита, ценовите сигнали и бъдещите технически нововъведения в извеждането на пазара на огромните оставащи въглеводородни резерви на света. Благодарение на научно-техническия напредък средното ниво на добив от световните петролни резерви нараства от 20% през по-голямата част от XX век до 35% днес. Това е похвален напредък. Но той също така означава, че две трети от известните петролни запаси са все още неизразходени. Най-голямо опровержение на предсказателите на петролния край представляват огромните залежи от неконвенционални въглеводороди. Тези запаси от битумни шисти, катранени пясъци и мазут могат да бъдат превърнати в горива, които да захранват днешните автомобили. Канада например разполага със залежи от катранени пясъци с по-голямо енергийно съдържание, отколкото целия петрол на Саудитска Арабия. Китай, Съединените щати, Венецуела и други страни също имат големи запаси от тези енергийни източници. Проблемът е в това, че конверсията се извършва на много по-висока екологична и икономическа цена, отколкото при използването на конвенционалния суров петрол. Но същите тези високи петролни цени, в които предсказателите съзират знак за скорошното привършване на петрола, също така създават силна мотивация за разработването на тези пълни с примеси залежи, както и за създаването на технологията, която ще ни позволи да ги извличаме по един по-хигиеничен начин.
(Мнението е на Виджай В. Вайтисваран, кореспондент на The Economist)

РАВНОСМЕТКА?
Всеки, който се опита на базата на предложените хипотези да тегли чертата и изведе червената нишка на проблема би бил доста нахален. Най-малкото, защото говорим за базов, есенциален проблем на човечеството. И все пак, не знам за вас, но у мен определено има изградено становище по тази дилема.

Не мога да приема аргументите на Вайтисваран, не само защото в тяхната основа лежи изцяло тотално дискредитираната в наше време икономическа експертиза и икономически модел, но и защото отдавна не възприемам нефта, като решение на човешките проблеми. В този смисъл, дори и да не свърши точно след 42 години, а след 142 – това не променя императива, че човекът трябва да се раздели с нефта и да намери алтернативни източници. И не само енергийни, бих казал да намери като цяло – технологическа и социална алтернатива. Предполагам, че знаете, че една автомобилна гума се произвежда от 30 литра нефт, че сме облечени и обути с „нефт” и т.н. Тъкмо изобилието от нефт и изобилието от възможности, които дава нефта са в основата на този самоубийствен бум и налагане на западния вълчи модел на свободния пазар, който безпардонно води до тотално прахосничество на ресурси, заобикаляща среда и в последна сметка до цивилизационно самоубийство. Най-лесното, не е задължително най-доброто!

Но да се върнем отново на частния проблем – свършва ли нефта. Според мен изводът е един във всички варианти – и да свършва и да не свършва трябва да му търсим заместител във всяко едно приложение. А при положение, че по-скоро свършва, отколкото обратното, едно е несъмнено – човечеството е пред епохални и критични решения за оцеляването си. А времето, времето както винаги е в дефицит…

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1190-bivshiqt-shef-na-mosad-efraim-halevi-siriq-trbqva-da-ostane-v-ruskata-sfera-na-vliqnie

Как лъжат политиците ни

На 9 април министър-председателят на Република България, Бойко Борисов даде пространно интервю за телевизия bTV, в предаването „Тази сутрин”.

Цената на тока, бензина, битовата престъпност в селата, кучетата, които убиха известен професор, бягството на лекарите от страната, защо българите са най-нещастни, докъде са финансите на държавата, бъдещето на политическите партии, и още...

Не би могло всичко изречено от Борисов да се коментира и анализира в рамките на един единствен материал, ето защо всяка тема ще бъде обект на анализи и коментари в сайта „Хроники” – като тема в настоящето и тема в развитие.

И така:

Цената на бензина – преди една година, днес и в бъдеще – какво ни очаква?

На 8 април 2011 година, Борисов в „Панорама”

„…аз съм сигурен, че ще стане ясно в следващите дни, дали от лошия „Лукойл” не са ползвали безплатно гориво години наред и продължават, и то за стотици хиляди лева годишно. И не е ли цинично тези, които са се облагодетелствали от това, да говорят точно обратното?

Кой ползва безплатно гориво в държавата – политиците, и именно те се обявяват против „Лукойл” и Валентин Златев – защо?

Има ли натиск от Русия върху „Лукойл” и цените на горивата?

Защо министърът на финансите Симеон Дянков направи интригата с проекта „Белене”, където „изгоря” шефът на НЕК, Красимир Първанов, вместо да си тръгне самият Дянков?

Това обясни Борисов в „Панорама”, точно преди една година:

{edocs}bi.bi-mandat1.doc,600,400,link{/edocs}

Година по-късно в разговора си с Анна Цолова и Виктор Николаев той обясни промените в цените на бензина така:

Водещ: Да кажем какво ще стане, защото и за цените на бензина искаме да ви попитаме.

Водеща: И не само, много въпроси.

Водещ: Има прогнози за 7 лева до края на годината. Но кажете първо, имате ли...

Бойко Борисов: Ако има война в Иран... Повтарям, това е най-лошият сценарии – ако има война там. Никой в света не може да каже какво ще стане (...).

Водеща: Тогава за какво са тези срещи с представители на властта и Валентин Златев? Кому е нужно? Прах в очите на кого се хвърля с тези срещи?

Бойко Борисов: Ами, опитват се... Както виждате, никой не хвърля прах. Опитваме се да намерим някакъв инструмент, с нещо да се свалят цените. Това, което максимум може да се докара, е до 3-4 стотинки.

Водеща: С което Дянков не е съгласен, бил компонента, нали за това говорите? Да.

Бойко Борисов: Което е безсмислено, да. Да.

Водещ: А това 7 лева за литър, допускате ли го? Имате ли разчети и анализи, че е възможно или е някакво преувеличение?

Бойко Борисов: Цената на бензина идва от цената на петрола. Ако има война в света и стане 150 долара – колко да е в България?

Водещ: Колко? 7 лева възможно ли е или...

Бойко Борисов: Ами, колкото струва. Толкова. Ей това е спекулация. Няма да извади държавата пари да дотира примерно „Нефтохим – Бургас”, за да карате вие по 1 лев бензина. Няма такова нещо.

Водещ: Ама половината от бензина влиза като приход в държавата, така че и приходите в държавата ще спрат, половината от (...).

Бойко Борисов: Да, ако се вдигне петрола в света до такива нива, може и да спрем да караме автомобили.

Водеща: Държавата няма как да регулира цените на горивата. Да сложим точка.

Бойко Борисов: Ами, няма разбира се, това е пазарна икономика.

Водещ: Картел вярвате ли, че има?

Водеща: Затова ви питах за какво бяха тия срещи с Валентин Златев.

Бойко Борисов: Ами, защото предлагат мерки някакви. Тези мерки дават разлики по 3-4 стотинки.

Водещ: Което е нищо.

Бойко Борисов: Което, на фона на скока на петрола на 135 долара, просто е убийствено за икономиката.

Ако има война с Иран, ако петролът скочи, ако, ако, ако... държавата няма да извади пари да дотира примерно „Нефтохим-Бургас”, за да карате вие по 1 лев бензина...

Дебелашко, некомпетентно и невярно...

Каква е истината за цените на бензина и скока на петрола:

Чухме я от Руслан Семерджиев, бивш депутат и директор на БГА "Балкан" в предаването „Дискусионно студио”:

„Най-високата цена, която е стигал по продажби петрола в Нюйоркската борса е 145 долара и 8 цента. Това се е случило на 11 юли 2008 година. Тогава бензинът на нашите бензиностанции стуваше 1, 98-2 лева, при тази цена на петрола. Е, да попитам, кой разумен човек може да ми предложи отговор, как така при 145 долара цена на петрола 2008 година – цената на бензина беше около 2 лева?

Сега г-н Борисов казва, че цената на петрола щяла да стигне 150 долара, но цената на бензина щяла да стане 7 лева?!

От 2008 година цените на петрола за барел са стигали драстично малки стойности, като са падали до тридесет и няколко долара на барел, а някой да си спомня да е падала, да е намалявала цената?

От неграмотност ли Борисов говори така за цените на бензина, или тенденциозно попита Велизар Енчев.

„Той го говори тенденциозно, имаме и комисия, ДКВР, която абсолютно нищо не върши освен да защитава този вид интереси... Аз съм участвал в правенето на три бюджета на държавата..., имайте в предвид, че държавата взема от продажната цена на горивото повече от половината! Държавата не е производител, т. е. ако производителят продава на ниска цена така ще влязат в държавата по-малко акцизи, а компанията ще реализира свръхпечалби.”

Т. е. във високите цени на горивата държава и картел играят заедно, тъй като имат еднакви интереси – първата за по-големи постъпления в хазната, вторият за свръхпечалбите, които ще прибере.

Какво се случи от 2008 година, след като цените непрекъснато падаха и бяха ниски, а сега изведнъж скочиха?

Да не би заплатите в Нефтохим са се вдигнали, или има модернизация на технологиите по производството?

Руслан Семерджиев: „Аз отворих днес /т. е. вчера, на 9 април – бел. Л. М./цените на Нюйоркската стокова борса – в Ню Йорк в момента цената на барел петрол е 116 долара. Ако някой си мисли, че в Ню Йорк никой не прогнозира войната в Иран, значи дълбоко се заблуждава. Не е най-умният човек Бойко борисов на планетата, и той би трябвало да накара своите специалисти да проверят тези неща. Та, това е цялата тази измама и не е допустимо това, което направи това дете, което има диплома да бъде уредник на музей или на изложби. Това е министъра на икономиката, който излиза и казва: „Цената на бензина ще расте!”

Цифрите са нещо, което трудно се опровергава – явно някои хора в държавата имат интерес цените на бензина да растат, без никаква логика, заблуждавайки гражданството с някаква бъдеща война с Иран, или уповавайки се на кризата!

Това бе второ четене на темата за цените на петрола, цените на бензина в България и твърденията на политиците, че тези цена ще достигнат космичните стойности от 7 лева!

А 7 лева означават не само цена на бензина, свърхпечалби за производителя, а и пълнене на продънения празен бюджет на държавата, с по-високите цени на стоки, продукти и услуги...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1158-turskite-geopoliticheski-perspektivi

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1169-smqna-na-rejima-v-rusiq-zashto-vashington-ne-haresva-vladimir-putin

Както изглежда, Вашингон е решил да приключи с руския лидер Путин. За Хилари Клинтън и кръга около нея, вероятният следващ президент на Русия Владимир Путин е основната пречка пред реализацията на техните планове. Малцина обаче са наясно, защо това е така. Всъщност, истината е, че днес Русия, в тандем с Китай, и донякъде с Иран, формират основата (макар все още доста крехка) на единствената ефективна глобална ос, способна да отправи предизвикателство пред хегемонията на самотната световна супердържава.

На 8 декември 2011, няколко дни след като бяха обявени резултатите от парламентарните избори в Русия, демонстрирали спад в популярността на партията на премиера Владимир Путин „Единна Русия”, самият той обвини САЩ и, най-вече, държавния секретар Хилари Клинтън, че оказват подкрепа на демонстриращите от руската опозиция и протестите им срещу изборите. Тогава Путин заяви, че „държавният секретар (на САЩ) много бързо даде оценка на изборите, обявявайки ги за нечестни и несправедливи, още преди да получи материалите от Бюрото за демократичните институции и човешките права (т.е. от международните наблюдатели на изборите от ОССЕ – б.а.)” (1).

По-късно Путин уточни, че прибързаните изказвания на Клинтън са били необходимия сигнал за очакващите го опозиционни групи, че правителството на САЩ ще подкрепи протестите им. Според него, те са станали „сигнал за нашите активисти, които започнаха активно да работят съвместно с Държавния департамент на САЩ” (2).

Големите западни медии предпочетоха или да пренебрегнат значението на изявлението на Путин, или пък почти изцяло да се концентрират върху тезата за разрастващото се опозиционно движение в Русия. Всъщност, беглият анализ сочи обратното, т.е., че Путин по-скоро е премълчал за истинската степен на наглата намеса на американското правителство в политическите процеси в страната му. Защото не става дума за Тунис, Йемен или дори за Египет, а за втората в света ядрена суперсила, макар че в икономическа план Русия отстъпва на САЩ. Тоест, Хилари си играе с „термоядрения огън”.

Демокрация или нещо друго?

Путин несъмнено не е образец в практикуването на това, което мнозинството на Запад смята за демокрация. Съобщението, направено от него преди няколко месеца, че се е разбрал със сегашния президент Медведев да сменят постовете си след президентските избори на 4 март 2012, стресна дори някои руснаци, оценяващи го като политика на силата и сключване на задкулисни сделки. Въпреки това обаче, действията на Вашингтон по отношение на Русия са нещо повече от нагла намеса. Същата тази администрация на Обама, която съвсем наскоро прокара закон, позволяващ и да предприема мерки, които, на практика, анулират Била за правата (приетите през 1791 първи 10 поправки на  Конституцията на САЩ – б.р.), т.е. конституционните норми, гарантиращи правата на американските граждани (3), сега се опитва да заеме позата на глобален върховен съдник, определящ кой е демократ и кой не.

Сега нека се опитаме да проверим обвиненията на Путин, че САЩ се намесват в изборния процес в Русия. Ако се вгледаме внимателно, ще видим очевидни доказателства за това в годишния отчет (от август 2011) на базиращата се във Вашингтон неправителствана организация с безобидното название Национален фонд за демокрация (National Endowment for Democracy - NED), от който се вижда, че тя присъства на цялата територия на Русия.

Така NED финансира Международния пресцентър в Москва, където около 80 неправителствени организации могат да провеждат пресконференции на всякакви теми. Пак той финансира многобройните семинари за „младежката активност в борбата за повече права”, както и семинарите за активисти с цел „да се помогне на младите хора да станат политически активни”. Всъщност, през 2010, фондът официално е похарчил над 2,783 млн. долара за реализацията на десетки подобни програми из цяла Русия. Разходите за 2011 ще бъдат публикувани по-късно, през 2012 (4).

NED финансира ключовите руски агенции за „независими” сондажи на общественото мнение и наблюдателите на изборите – изключително важен елемент, ако решиш да обявиш за допуснати изборни фалшификации. Пак той финансира частично регионалната гражданска организация за защита на демократичните права и свободи „ГОЛОС”. Според годишния отчет на NED, финансовите средства са отишли за „подробен анализ на изборите през есента на 2010 и пролетта на 2011 в Русия, което включва мониторинг на пресата, мониторинг на политическата агитация, дейността на избирателните комисии и други елементи на използването на изборното законодателство в рамките на дългосрочната подготовка за избори” (5).

През септември 2011, няколко седмици преди парламентарните избори през декември, NED финансира конференция във Вашингтон, участниците в която бяха специално поканени, като сред съорганизаторите беше руската „независима” социологическа агенция „Левада-Център”. Спред уеб-сайта на NED, „Левада-Център”, който също е бенефициент на средства от фонда (6), е осъществил серия от социологически сондажи, което е стандартния метод, използван на Запад, за анализ на настроенията на гражданите. Те дават представителна извадка за „настроението на електората в подготвителния период на изборите за Държавна дума и президентските избори, как се приемат отделните кандидати и партии, както и  за доверието на избирателите към системата на „управлявана демокрация”, създадена през последните десет години”.

Сред участниците във вашингтонската конференция беше Владимир Кара-Мурза, „член на Федералния съвет на руското „демократично” движение „Солидарност” и съветник на парламентарния опозиционен лидер Немцов” (според NED). Друг докладчик беше десният неоконсервативен Институт Хъдсън (7).

Немцов, който е сред най-известните фигури в днешната антипутинска опозиция, е и съпредседател на „Солидарност”, чието име, следва да отбележим, е заимствано от ерата на студената война, когато САЩ почти открито финансираха полската опозиция, в лицето на работническата „Солидарност” на Лех Валенса. Впрочем, на Немцов ще се спра подробно по-нататък.

На 15 декември 2011, пак във Вашингтон, точно когато стартираха подкрепяните от САЩ протести против Путин, оглавени от „Солидарност” и някои други организации, NED организира още една конференция под наслов „Младежката активност в Русия: може ли новото поколение да пречупи ситуацията?”. Основният доклад на нея изнесе Тамерлан Курбанов, който, според NED, „съвсем доскоро беше координатор на програмите на московския офис на Националния демократичен институт за международни отношения, където се занимаваше с разработката и разширяване възможностите на политическите и граждански организации; съдействие на гражданското участие в обществения живот и най-вече за привличането на младите хора” (8). Между другото, Националният демократичен институт е филиал на NED.

Тъмното минало на Националния фонд за демокрация

Оказване на подкрепа за политическата активност на младите хора – тъкмо с това се занимаваше NED в Египет през последните няколко години, в хода на подготовката за свалянето на Мубарак. Според информирани източници, NED е изиграл важна роля и в подкрепяните от САЩ „цветни революции” през 2003-2004 в Украйна и Грузия, довели на власт проамерикански и про-НАТО настроени политици. Пак NED активно подкрепяше „борбата за човешки права” в Мянма, Тибет и богатата на петрол китайска провинция Синцзян (9).

Както показва внимателния анализ на „оранжевата революция” през 2004 в Украйна и многобройните други, финансирани от САЩ цветни революции, контролът върху гласуването и способността да се оказва влияние върху международните медии, особено на такива големи телевизионни канали като CNN или BBC, е много важен компонент на вашингтонските планове за дестабилизация. Има достатъчно основание да смятаме, че „Левада-Център” играе изключително важна роля в това отношение, публикувайки резултати от сондажите, показващи недоволство от режима.

Според собственото си официално представяне, NED представлява „частна некомерсиална фондация, работеща за разширяването и укрепването на демократичните институции по целия свят. Всяка година, с финансовата подкрепа на американския Конгрес, NED спонсорира над 1000 проекта на различни неправителствени организации в чужбина, работещи „за утвърждаване на демокрацията” в над 90 държави” (10).

Всичко това звучи благородно и възвишено. Само че, NED предпочита да не споменава за истинската си история. А та е следната. В началото на 80-те години, тогавашният директор на ЦРУ Бил Кейси, убеждава президента Роналд Рейгън да създаде, под формата на частна неправителствена организация - Национален фонд за демокрация, за да съдейства на глобалните планове на Вашингтон с други средства, т.е. без прякото ангажиране на ЦРУ. Това беше част от процеса на „приватизация” на американските разузнавателни служби, с цел работата им да стане „по-ефективна”. През 1991, Алън Уейнстийн, който помага при разработката на законопроекта за създаването на NED, заяви в интервю за „Уошингтън Поуст”, че: „много от това, което фондът прави днес, се вършеше тайно от ЦРУ преди 25 години” (11). Интересно, нали! Както е известно, по-голямата част от финансовите средства за NED идва от американските данъкоплатци чрез Конгреса на САЩ. В същото време, NED, във всяко отношение и под всякаква форма, е ресурс на разузнавателната общност и американското правителство.

И така, NED e създаден при управлението на Рейгън за да функционира като фактически филиал на ЦРУ, „приватизиран” с цел да осигури на Управлението по-голяма свобода на действие. Членовете на ръководството на NED обикновено идват от Пентагона или разузнавателната общност на САЩ. Сред тях беше бившият командващ силите на НАТО генералът от резерва Уесли Кларк, който ръководеше бомбардировките срещу Сърбия през 1999. Сред ключовите фигури, свързани с тайните операции на ЦРУ, които са участвали в ръководството на NED, са Ото Райх, Джон Негропонте, Хенри Сиснерос и Елиът Абрамс. През 2008, председател на Съвета на директорите на NED беше Вин Уебър, основател на ултраконсервативната организация “Empower America” и специалист по набирането на средства за предизборната кампания на Джордж Буш-младши. Днес, председател на NED e Джон Бон, бивш президент на скандалната рейтингова агенция Moody’s, която изигра доста двусмислена роля за краха на американските ценни книжа (процес, продължаващ и днес). В сегашното ръководство на NED влиза и известният неоконсерватори и бивш посланик на САЩ в Ирак и Афганистан Залмай Халилзад, който е от афганистански произход (12).

Добре подготвената антипутинска опозиция

Сега нека обърнем по-сериозно внимание на водещите опозиционери, които, излязоха на преден план в Русия напоследък. За сегашната руска опозиция и, особено, за западните медии, в любим герой и въплъщение на опозиционно настроената руска младеж, се превърна блогърът Алексей Навални, чиито блог се нарича LiveJournal. Навални играе ролята на псевдо-мъченик на протестното движение, след като прекара 15 дни в загвора заради участието си в забранена демонстрация. По време на голямата протестна акция, свикана навръх Коледа, на 25 декември 2011, в Москва, Навални, вероятно опиянен от гледането на прекалено много романтични филми на Сергей Айзенщайн за Руската революция от 1917, заяви пред събралата се тълпа: „Виждам тук достатъчно хора, за да тръгнем още сега срещу Кремъл и Белия дом (резиденцията на руския президент – б.а.)…” (13).

Водещите западни медии действително са заслепени от Навални. Така британската телевизия ВВС го нарече „може би единственият сериозен опозиционер, появил се в Русия през последните пет години”, а американското списание „Тайм” го определи като „руския Ерин Брокович” – странен паралел с героинята от холивудския филм, изиграна от Джулия Робъртс, превъплътила се в образа на активистка от нюйоркска правна фирма. По-важното обаче е, че Навални премина подготовка в елитния американски университет в Йейл, на Източното крайбрежие (където, между другото, живее и семейство Буш), като стипендиант на „световната стипендиантска програма на Йейлския университет” (14).

Харизматичният Навални също получава, или е получавал, средства от вашингтонския Национален фонд за демокрация (NED). Според постинг, публикуван в собствения блог на Навални – LiveJournal, през 2007-2008 той е бил финансиран от NED (15), (16).

Подобно на Навални, и други ключови фигури от антипутинското протестно движение са свързани със „Солидарност”, основана през декември 2008 от Борис Немцов, Владимир Рижков и други. Впрочем, Немцов едва ли е най-подходящия борец с корупцията. Според руското издание на „Бизнес уик” от 27 септември 2007, именно Немцов е свързал руския банкер Борис Бревнов с Гретхен Уилсън, американска гражданка и сътрудник на Международната финансова корпорация (финансов филиал на Световната банка). По-късно двамата сключват брак. С помощта на Немцов, Уилсън успява да приватизира Балахнинския целулозно-хартиен комбинат за изключително изгодната цена от 7 млн. долара. Предприятието е източено и след това продадено на инвестиционната банка от Уолстрийст CS First Boston. Твърди се, че годишният оборот на комбината е достигал 250 млн. долара (17).

Между другото, оказва се, че именно банката CS First Boston е финансирала пътуванията на Немцов на изключително скъпия Световен икономически форум в Давос. Навремето, когато Немцов става член на руското правителство (1997-98), неговото протеже Бревнов е назначен за продседател на Единната енергийна система на Русия (ЕЕС). Две години по-късно, днешният „борец с корупцията” Борис Немцов използва цялото си влиание за да „защити” Бревнов от обвиненията за прахосваане на милиарди от активите на ЕЕС (18).

Немцов е бил финансиран и от намиращият се в момента в затвора руски олигарх Михаил Ходорковски през 1999, когато последният използва милиардите си за да се опита да подкупи руския парламент – Думата. През 2004, Немцов участва в тайна среща с милиардера-олигарх Борис Березовски, на която присъстват и други руски олигарси, избягали от страната си. Когато руските власти решиха да разпитат Немцов във връзка с обвиненията, че новата му политическа партия „За Русия без беззаконие и корупция” се финансира от чужбина, американските сенатори Джон Маккейн, Джо Либърман и Майк Хамър от Съвета за национална сигурност към президента Обама, моментално се обявиха в подкрепа на Немцов (19).

Близкият приятел на Немцов, Владимир Рижков, който е член на „Солидарност”, също е тясно свързан с швейцарските „давоски” кръгове и дори основа т.нар. Сибирски Давос. Според съобщения в руските медиии от 2005, през 2003 Рижков формира т.нар. „Комитет 2008” с цел да „привлече” финансови средства от пратения в затвора Ходорковски и, едновременно с това, да набира такива средства от „олигарсите в изгнание”, като Березовски, и от чужди фондации, като Фондацията Сорос например. Официално декларирана цел на всички тези усилия е обединяването на „демократичните” сили срещу Путин. На 23 май 2011, Рижков, Немцов и неколцина други внесоха документи за регистрация на нова Партия на народната свобода, уж да да издигнат чрез нея кандидат-президент, който да се противопостави на Путин през 2012 (20).

Друго известно лице от неотдавнашните антипутински демонстрации е бившият световен шампион по шах, превърнал се междувременно в „десен” политик, Гари Каспаров, който също е сред основателите на „Солидарност”. Преди няколко години стана ясно, че Каспаров е член на ръководството на един вашингтонски аналитичен център. През април 2007, той призна, че е член на Консултативния съвет за национална сигурност – „некомерсиална, непартийна организация, работеща в сферата на националната сигурност, специализирана в прокарването на необходимите политически мерки, действия и ресурси, жизнено важни за гарантиране сигурността на САЩ”. В самата Русия, Каспаров е скандално известен с някогашните си финансови връзки с Леонид Невзлин – бивш вицепрезидент на „Юкос” и партньор на Михаил Ходорковски. Междувременно, Невзлин избяга в Израел, след като в Русия беше обвинен в убийство и използване на наемни убийци за ликвидиране на „неудобни хора”, докато е бил вицепрезидент на „Юкос” (21).

През 2009, Каспаров и Борис Немцов бяха удостоени със среща с Барак Обама с цел обсъждане състоянието на руската антипутинска опозиция. Тя беше по лична покана на американския президент и се проведе във вашингтонския хотел „Риц Карлтън”. На нея Немцов призова Обама да се срещне с опозиционните сили в Русия, посочвайки, че: „Ако Белият дом се съгласи с предложението на Путин да се срещна само с представители на пропутинските организации, това няма да бъде само победа за Путин, но ще означава и, че Путин окончателно ще се убеди в слабостта на Обама”. По време на въпросното посещение в САЩ, Немцов беше поканен да направи презентация в нюйоркския Съвет за международни отношения (CFR) – може би най-влиятелния американски аналитичен център в сферата на външната политика. И, което е особено важно, Държавният департамент на САЩ, както и подкрепяните от Вашингтон политически неправителствени организации, като NED, не само наляха милиони във формирането на антипутинската коалиция в Русия, но в този процес се включи и самият американски президент (22). Рижков, Немцов, Навални и бившият финансов министър на Путин Алексей Кудрин участваха в организацията на антипутинската демонстрация в Москва, на 25 декември, събрала, според опозицията, 120 000 души (според Вътрешното министерство, участниците са били под 30 000) (23).

Защо Путин?

В случая, много важен е въпросът – защо Путин и защо сега? Не се налага да търсим много за да открием отговора.

Истината е, че Вашингтон и, най-вече, администрацията на Барак Обама, не се вълнуват особено, дали Русия е демократична страна или не. Тревогата им е свързана с това, че новия президентски мандат на Путин ще се превърне в преграда за реализацията на плановете им за „пълен спектър на доминация” на планетата. Според руската Конституция, президентът на Руската Федерация е държавен глава и върховен главнокомандващ, т.е. това е човекът, който на практика управлява страната и изцяло контролира нейната външна и отбранителна политика.

Тук е мястото за се запитаме, каква ще бъде тази политика? Очевидно е, че предприемането на сериозни мерки за противодействие на откритото обкръжаване на Русия с военни бази на Вашингтон (някои от които ще разполагат с балистични ракети) ще бъде сред приоритетите в дневния ред на Путин. „Презареждането” на Хилари Клинтън окончателно ще бъде изпратено на боклука, ако не е вече там. Можем да очакваме също, че Русия ще използва по-агресивно енергийната карта, с помощта на т.нар. „дипломация на тръбопроводите”, за да укрепи икономическите връзки с такива европейски членове на НАТО, като Германия, Франция и Италия, което, в перспектива, ще отслаби подкрепата на ЕС за агресивните мерки на НАТО срещу Русия. Можем да очакваме също, че Русия ще обърне поглед към Евразия, особено към Китай, Иран и, вероятно, Индия, за да укрепи все още нестабилната основа, върху която се гради съпротивата срещу плановете за Нов световен ред на Вашингтон.

За да бъде елиминирана Русия, ще е необходимо нещо много повече, отколкото само няколко демонстрации в замръзналите Москва и Санкт Петербург, водени от такива корумпирани и съмнителни опозиционни лидери, като Немцов или Каспаров. Затова е очевидно, че Вашингтон ще продължи да оказва усилващ се натиск по всички фронтове – в Иран и Сирия (където Русия разполага с жизненоважна морска база), срещу Китай, срещу самата Русия, както и върху държавите от Еврозоната, начело с Германия. Тоест, ще станем свидетели на последния опит за ендшпил на вече клонящата към упадък супердържава.

Днес САЩ, де факто, представляват фалирала ядрена супердържава. Ролята на долара като световна резервна валута все повече бива поставяна под съмнеиние, като никога досега от подписването на Бретънуудските споразумения, през 1944. Тази роля, наред с поддържането на статута на САЩ като неоспорим глобален военен лидер, бяха в основата на хегемонията на Америка и на т.нар. Американски век, от 1945 насам.

Отслабвайки ролята на долара в международната търговия и, в крайна сметка, като световна резервна валута, Китай вече възнамерява да не използва долари в търговията си с Япония, заменяйки ги с йени и юани. Русия предприема подобни стъпки в отношенията с основните си търговски партньори. Всъщност, основната причина Вашингтон за започне истинска война срещу еврото, през 2009, беше предупреждението за нарастваща заплаха, че Китай и други държави ще се откажат от долара в полза на еврото, като резервна валута. А това е изключително сериозна заплаха. Защото Вашингтон, на практика, финансира войните си в чужбина (в Афганистан, Ирак, Сирия, Либия и другаде) благодарение на това, че Китай и другите държави с положителен търговски баланс инвестират излишните си долари в американски ценни книжа. Ако тази ситуация се промени драстично, лихвеният процент в САЩ моментално ще скочи и финансовият натиск върху Вашингтон ще придобие колосални измерения.

Сблъсквайки се със заплахата от ерозия на своя неоспорим досега глобален статут на единствена супердържава, Вашингтон, както изглежда, все по-често ще използва груба военна сила за да го запази. А за да успее, ще трябва да неутрализира Русия, също както и Китай, и Иран.

И тъкмо това ще бъде първата точка в дневния ред на следващия американски президент, който и да е той.

Бележки:

1. Alexei Druzhinin, Putin says US encouraging Russian opposition, RIA Novosti, Moscow, December 8, 2011
2. Ibid.
3. Jonathan Turley, The NDAA's historic assault on American liberty, guardian.co.uk, 2 January 2012, достъпна на http://www.guardian.co.uk/commentisfree/cifamerica/2012/jan/02/ndaa-historic-assault-american-liberty.
4. National Endowment for Democracy, Russia, from NED Annual Report 2010, Washington, DC, published in August 2011, достъпна на http://www.ned.org/where-we-work/eurasia/russia.
5. Ibid.
6. Ibid.
7. NED, Elections in Russia: Polling and Perspectives, September 14, 2011, accessed in http://ned.org/events/elections-in-russia-polling-and-perspectives.
8. NED, Youth Activism in Russia: Can a New Generation Make a Difference?, December 15, 2011, достъпна на http://ned.org/events/youth-activism-in-russia-can-a-new-generation-make-a-difference.
9. F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, 2010, edition. Engdahl press. В книгата подробно се описва създаването на Националния фонд за демокрация NED и различните, спонсорирани от САЩ "правозащитни" НПО и, как те са били използвани за свалянето на режимите, критично настроени към по-широките геополитически планове на САЩ. 
10. National Endowment for Democracy, About Us, accessed in www.ned.org.
11. David Ignatius, Openness is the Secret to Democracy, Washington Post National Weekly Edition, 30 September-6 October,1991, 24-25.
12. F. William Engdahl, указ. соч., стр.50.
13. Yulia Ponomareva, Navalny and Kudrin boost giant opposition rally, RIA Novosti, Moscow, December 25, 2011.
14. Yale University, Yale World Fellows: Alexey Navalny, 2010, accessed in http://www.yale.edu/worldfellows/fellows/navalny.html.
15. Алексей Навални, електронна кореспорденция между Навални и Conatser, на руски език (кратко резюме на английски беше предоставено на автора на адрес http://alansalbiev.livejournal.com/28124.html).
16. Ibid.
17. Business Week Russia, Boris Nemtsov: Co-chairman of Solidarnost political movement, Business Week Russia, September 23, 2007, достъпна на http://www.rumafia.com/person.php?id=1648.
18. Ibid.
19. Ibid.
20. Russian Mafia.ru, Vladimir Ryzhkov: Co-chairman of the Party of People's Freedom, достъпна на http://www.rumafia.com/person.php?id=1713.
21. Russian Mafia.ru, Garry Kasparov: The leader of United Civil Front, достъпна на http://www.rumafia.com/person.php?id=1518.
22. The OtherRussia, Obama Will Meet With Russian Opposition, July 3, 2009, достъпна на http://www.theotherrussia.org/2009/07/03/obama-will-meet-with-russian-opposition/.
23. Yulia Ponomareva, Ibid.

------------------------------------------------------------

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, статията е публикувана в канадското издание Globalresearch

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

-  Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1146-geopoliticheskite-naprejeniq-v-mnogopoliusniq-svqt-sasht-sreshtu-evraziq

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1125

Москва и Брюксел съобщиха, че началото на строителството на газопровода „Набуко” е отложено най-малко с една година до 2012 година. Това съобщи изпълнителният директор на компанията оператор „Набуко Газ Пайплайн интернешънъл” Рейнхард Митчек, цитиран от Росбалт и ИТАР-ТАСС.

На брифинг в Брюксел Митчек заяви, че трасето с дължина 3300 км ще бъде готово да се използва в края на 2014 - началото на 2015.

Следователно графикът за строителството и пускането на тръбопровода се забавя с година в сравнение с плановете, одобрени в началото на настоящата година. Според тях, строителството на „Набуко” трябваше да започне през 2011, а първите доставки на газ за ЕС се очакваха в началото на 2014 г., припомня ИТАР-ТАСС.

Сръбския „Курир” публикува информация, че финансови институции са поели гаранциите по този проект.

Финансови институции ще контролират проекта. От консорциума за изграждането на газопровода „Набуко” пък обявиха, че са подписали споразумение с Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и Международната финансова корпорация към Световната банка (СБ), като банковите институции ще проучат отпускането на финансиране за проекта на обща стойност до 4 млрд. евро.

След извършването на експертизите отпускането на средствата за проекта ще трябва да бъде одобрено и от съответните ръководни звена на всяка от банките.

Окончателното решение за инвестирането в „Набуко” трябва да бъде взето най-късно до края на първата четвърт на следващата година, съобщиха от акционера OMV.

Другите акционери в проекта за газопровод, който да намали европейската зависимост от руски газ, включват унгарската компания MOL, румънската Transgaz, българската Bulgargaz, турската Botas и германската RWE.

В същото време ще припомня, че Брюксел отказа да обяви “Южен поток“ за приоритетен. Това бе предложението на премиерите на България и Гърция Бойко Борисов и Георгиос Папандреу, газопроводът да стане приоритетен за общността.

„Газовият проект "Южен поток" не може да стане приоритетен за Европейския съюз, заяви Марлене Холцнер, говорител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер.

Така на практика проектът „Набуко” остана приоритетен за ЕС и пред подобния „Южен поток”, като разминавания между двата проекта вече има в началната дата на строителството, осигуреното пълнене на тръбата и финансирането.

В първите дни на септември събитията около „Набуко” придобиха нова посока: от една страна се работеше по финансирането му, от друга -  бе отложено началото на  строителството с една година, а от трета – шансовете „Набуко” да се пълни с осигурен газ все повече се отдалечават...

В същото време Русия строи и газопровод до Китай за когото газ също има.

На 3 септември т. г. при посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Азербайджан бе договорено Азербайджан да продава авансово няколко милиарда газ на Русия.

След края на срещата между президентите Дмитрий Медведев и Илхам Алиев, шефът на Газпром Алексей Милер съобщи, че е подписан уникален договор между Русия и Азербайджан. Документът не предвиждал лимит за доставките на газ, като базовото споразумение е за 500 милиона куб. метра.

„Азербайджан предложи обемът на доставките да бъде увеличен до 1 млрд. куб. метра газ. През 2011 година да стане 2 млрд., а през 2012 година – над 2 млрд. куб. метра газ”, съобщи ръководителят на „Газпром”.

Вярно е, че Азербайджан има възможност да изнася много милиарди куб м газ, вярно е също така и това, че при посещението си в България Илхам Алиев обеща и на българските политици да доставя газ на България от 2011 година, но конкретно как ще се процедира и какво се върши, за да се превърне това обещание – реалност, няма кой знае какво сторено.

Пълненето на „Набуко” и Южен поток”...

Новата геополитика са ресурсите – осигуряването им и битката за тях.

В последно време Русия направи няколко важни крачки, преди всичко при енергоресурсите в резултат на което САЩ претърпяха чувствително поражение в състезанието за газа на Каспийския район.

Руският "Газпром" сключи с Туркменистан два крупни договора, очертаващи нова схема за доставките на туркменския газ – написа в „Строго секретно” Красимир Иванджийски. - Първият определя условията, при които Русия ще купува газа от Туркменистан през следващите 20 години, а вторият прави "Газпром" основен "донор" на туркменистанските енергийни проекти. Двата договора осигуряват на Русия контрола над износа на туркменски газ.

Междувременно, Туркменистан и Афганистан подписаха рамково споразумение за изграждане на спрян проект за газопровод от богатата на енергийни източници бивша съветска република на изток.

Още през 2002 г. страните се договориха за изграждане на дълъг 1 700 км газопровод от Туркменистан до Пакистан и Индия през Афганистан, но напредването на проекта беше преустановено заради конфликта с талибаните.

Но проектът набра скорост след поредица от преговори на високо равнище между регионалните лидери. Рамковото споразумение е било подписано на среща в Кабул.

Така и Туркменистан като вероятен основен доставчик на газ за „Набуко” отпадна.

С третия възможен доставчик – Иран събитията се развиха още по-бързо...

Ръководната комисия на проекта „Набуко”, предполагащ многомаршрутно газово обезпечение на Европа в обход на Русия, утвърди две линии на снабдяване на тръбопровода с газ, по време на завършило в понеделник заседание в Анкара, съобщи руският вестник „Независимая газета”. Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

Изключвайки Техеран от проекта „Набуко”, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители?

В същото време ръководството на консорциума за газопровода „Набуко” съобщи, че проектът ще бъде захранван с каспийско гориво през територията на Грузия и Ирак.

Компанията, ръководеща строителството на тръбопровода, консорциумът „Набуко газ пайплайн интернешънъл” одобри два маршрута за транспортирането на природен газ – през грузинско-турската граница и през турско-иракската граница. През територията на Грузия ще преминава газ от Азербайджан и Туркменистан съобщиха акционерите, без да си дават сметка, че и Азербайджан и Туркменистан имат договори с Русия за изкупуване на природния газ!

Целта бе да се елиминира Иран като доставчик...

Кой проект ще бъде готов най-напред?

Руският министър-председател Владимир Путин обеща, че проектът „Южен поток” ще бъде построен толкова бързо, колкото и „Северен поток”, предаде РИА Новости.

„Вече започнахме строителството на газопровода по дъното на Балтийско море, през следващата година газът ще потече по тази тръба. Правим всичко бързо, толкова бързо ще направим и „Южен поток”, коментира Путин в отговор на въпрос за съдбата на „Южен поток” и конкурентния проект „Набуко”.

По думите на руския премиер „Набуко” има малки шансове за успех. „Главният проблем за „Набуко” е отсъствието на гарантирани обеми, необходимата продукция за тази тръба, няма източник за запълване на системата”, коментира Путин. „Русия няма да доставя нищо натам, в Иран тези находища още не са разработени, в Азербайджан обемите са малки, а освен това Азербайджан има подписан договор да доставя газ за Русия”, смята премиерът. „Там имаме и Туркменистан, но засега не са ясни възможностите за обемите, защото от територията на Туркменистан е положен газов маршрут към Китай с обем от 30 млрд. куб. м. газ годишно”.

Освен това по думите на руския министър-председател има и други проблеми, които пречат на „Набуко. Съществува териториален спор между Туркменистан и Азербайджан за подялбата на Каспийско море и в тези условия, по мое мнение, полагането на тръбата е затруднено, дори говоря меко, за да не кажа, че е невъзможно”, допълни Путин.

Русия ще удвои вноса на природен газ от Азербайджан, с което може да засенчи проекта за европейски газопровод “Набуко“, заяви в Баку президентът на “Газпром“ Алексей Милер.

Т. е. „Газпром” действа във всички посоки – докато работи по осъществяването на проекта „Южен поток”, компанията прави всичко възможно да изкупи газа, който би пълнил тръбата за „Набуко”. Независимо колко струва това.

Удвояването на изкупуваните количества природен газ от Азербайджан не носи кой знае какви преки ползи, според анализатори, цитирани от Ройтерс, няма преки икономически ползи за Москва, а цели да не се изгуби контрола на руснаците над газовия пазар в Европа.

През това време акционерите на „Набуко” са под прожектора и контрола на финансови институции, осигуряват пари, които никой не знае как ще се изплащат в условията на криза.

Но не работят по осигуряването на най-важното: пълненето на тръбата...

И в цялата тази суматоха и ние, българите, под вещото ръководство на правителството сме в кюпа.

Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите.

Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница.

Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. Тези направления ще разчитат да получават газ от Азербайджан, Туркменистан и Ирак, като последната посока дойде съвсем скоро, след съобщението за окончателно изтегляне на американските войски от Ирак.

Още на 19 ноември миналата година Deutsche Welle съобщи, че САЩ са против участието на Иран в проекта за газопровод „Nabucco“, докато проблемът с ядрената програма на страната не бъде решен. Тогава специалният пратеник на президента Обама по енергийните въпроси за Евразия, Ричард Морнингстар заяви на брифинг за политиката на ЕС в Брюксел, че САЩ не смятат, че Иран трябва да е част от проектите за южен енергиен коридор на този етап. На същия брифинг Ричард Морнингстар уточни, че ако Техеран разреши спора за ядрената си програма и нормализира отношенията си със Запада, една от ползите, които може да извлече, е по-голямо участие в енергийния сектор.

Едва ли не – ако Иран откаже да играе по свирката на Щатите, то ще му отрежат квитанцията за участие в енергийния износ! Ричард Морнингстар бе първият, който свърза и изрече нещо, което всички осъзнаваха и виждаха – но не коментираха: връзката подчинение на официален Вашингтон и тотално разоръжаване срещу благоволение за ползване на ирански енергийни ресурси от ЕС и САЩ!

„Иран беше изваден от „Nabucco“ публикува днес „Независимая газета” и това е най-точното определение на ситуацията.

Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ на акционерите на проекта „Nabucco“, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

„Независимая газета” не се ограничава единствено до съобщаване на новината, и задава и няколко много интересни въпроса по проблемите, които неминуемо ще възникнат от този отказ от ирански газ.

„Изключвайки Техеран от проекта „Nabucco“, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители? Друг въпрос е продиктуван от реалностите на общия икономически спад и като следствие, съкращаването на потреблението на газ като цяло. Трети въпрос е свързан с повишаването на популярността на използването на шистов газ, запаси от който има във Франция, Полша, Швеция, Украйна. Четвърти въпрос: необходим ли е съмнителния като рентабилност „Nabucco“ в условията на „пренасищане” на Европа с евтин втечнен газ от Близкия Изток и Тринидад и Тобаго?”

Всеки, който следи осигуряването на пълнене на тръбата на „Nabucco“ е наясно, че без Иран няма как да върви този газопровод. Противно на съобщението на акционерите на „Nabucco“, шефът на иранската Националната газова компания, Азизола Рамезани в интервю, цитирано от ИТАР-ТАСС заяви днес: „Предвид факта, че страните, които подписаха споразумението за „Nabucco“ не разполагат с достатъчно потенциал за напълване на газопровода, то включването на Иран е много вероятно".

Ако някой е искал да свърже „Nabucco“ със сигурни по обем доставки на газ, то това бе Турция, която вече повече от година смени проамериканския си курс за такъв с посока: Иран, Русия, Китай.

Историята с Иран и влошените отношения на официален Техеран с Вашингтон вървят напоследък на приливи и отливи. Преди три дни иранският президент Махмуд Ахмадинеджад обеща глобален отговор в случай на нападение над страната му. Това той направи в интервю за катарския вестник ”Шарк ал Аусат”.

„Нашите възможности нямат ограничения. Те ще засегнат цялата планета”, каза Ахмадинеджад в отговор на въпрос за иранската реакция в случай на нападение.

САЩ и Израел никога не са отхвърляли провеждането на военни удари срещу Техеран като мярка за прекратяване на иранската ядрена програма, която заедно с някои други западни сили подозират, че цели разработването на оръжия.

Същият ден, в същия вестник, външният министър на Бахрейн, шейх Халид бин Ахмед ал Халифа заяви, че страната му няма да позволи на Съединените щати да използват своята военна база на територията на емирството за нападение срещу Иран. Външният министър припомни, че военните споразумения между Бахрейн и американската администрация са с отбранителен характер.

Месец по-рано турският външен министър Ахмед Давутоглу съобщи, след края на тристранни преговори в Истанбул между Турция, Иран и Бразилия, че Иран е готов да обсъжда своята ядрена програма с представители на ЕС през септември, след края на свещения месец Рамадан.

Три седмици по-късно бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън подкани твърде недипломатично американският съюзник Израел, като оповести: „Израел разполага с осем дни, за да нанесе военен удар срещу АЕЦ „Бушер” в Иран, за да спре Техеран да се сдобие с функционираща атомна електроцентрала... След доставката, атаката ще означава радиационно замърсяване, няма никакво съмнение в това”, каза Болтън пред телевизия „Fox news”.

„Атаката срещу международна централа е равносилна на международно престъпление и последствията от това няма да бъдат ограничени до страната, в която се намира централата, а ще бъдат глобални", заяви в отговор директорът на иранската ядрена програма Али Акбар Салехи.

Съобщено бе официално, че първата иранска ядрена централа, която се намира близо до южния пристанищен град Бушер, ще започне да функционира на 21 август и ще произвежда електричество. Стартирането на дейността на централата стана в момент на нарастващ международен натиск върху Техеран заради ядрената програма. Иран настоява, че тя има единствено мирни цели. Горивото за централата ще се доставя от Русия.

Въвеждането в експлоатация на АЕЦ „Бушер” в Иран ще се контролира от инспектори на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Това съобщи ръководителят на Федералната агенция за атомна енергия на Русия „Росатом” Сергей Кириенко, предаде BBC.

Не ядрено оръжие, а ядрена централа за мирни цели е АЕЦ „Бушер” доказа Иран. „Русия е готова да достави на Иран партида изотопи за медицински цели, съобщи ръководителят на „Росатом” Сергей Кириенко на пресконференция, предаде РИА Новости на 21 август. По думите му, той е обсъдил с вицепрезидента на Иран и ръководител на ядрената програма на страната Али Акбар Салехи възможностите за разширяване на сътрудничеството в сферата на мирния атом. Подобно сътрудничество може да се изрази в доставката на радиоактивни изотопи за медицински цели. „Иран се интересува от доставката на молибден-99 и йод-131. И вчера потвърдихме, че можем да извършим тази доставка”, каза Кириенко.

Пак на 21 август американска делегация, подкрепяща санкциите срещу Иран, завърши обиколката си в осем страни: Бразилия, Еквадор, Турция, Бахрейн, ОАЕ, Ливан, Южна Корея и Япония, където проведе срещи, както с правителствени лидери, така и с представители на частния бизнес. При разговорите делегатите са отправили предупреждение за налагането на американски санкции срещу нарушителите, които не съблюдават обявени наказателни мерки срещу Иран, след като страната продължава да отхвърля искането на международната общност да се откаже от ядрената си програма.

Тази обиколка представители на официален Вашингтон предприеха след като още през месец юли САЩ, Канада и Европейският съюз приеха нови санкции срещу Техеран. Тези мерки имат за цел да парализират банковата система на Иран, като възпрепятстват търговията, инвестирането и размяната на технологии в петролния и газовия сектор.

Едва ли „Nabucco“ е главната новина в изтеклото вече съобщение за отказ на акционерите му от ирански газ. Основната новина е, че САЩ и Израел се готвят да действат в тандем срещу Иран, за да го поставят на колене и за целта Иран е заобиколен от американски войски, които са разположени в 10 държави в района.

Ще започна изборяването на американски войски около Иран, така, както е дадено в месечното издание „Строго секретно”. В Пакистан и Афганистан, Щатите, под предлог, че се борят срещу Ал Кайда Щатите не спират бойните си действия.

В Персийския залив, който се явява южна граница на Иран са разположени в момента американски и израелски военни кораби.

Кувейт, въоръжен от Щатите има и американски бази по югозападната си граница с Иран.

На запад – където Иран граничи с Турция и Ирак също има американски бази и войски. Тук следва уточнение, че Турция е категорична, че базите на Щатите от нейна територия няма да позволи да се използват за въздушно нападение срещу Иран.

В същото време Ирак не е в позиция да се противи на американците за използване на базите от негова територия срещу Иран.

На северната иранска граица са: Туркменистан, Каспийско море и Азербайджан. В края на юни израелски източници пуснаха провокативна лъжа, че по северозападната иранска граица е обявено военно положение и че Корпусът на стражите на ислямската революция съсредоточава там части и военна техника. Официален Техеран веднага опроверга лъжата.

В същото време в Азербайджан САЩ и Израел са съсредоточили  големи по численост армейски сили в базите на ВВС и че има готовност оттам да бъде нанесен удар по ядрени обекти на Иран!

В опит да регулира обстановката и нарастващото напрежение, турския премиер Ердоган обяви за недействителен военния договор на неговата държава с Израел и затвори въздушното си пространство за израелска авиация.

От всичко изнесено до тук е ясно, че не участието на Иран в „Nabucco“ е проблемът, точно обратното е: участие на Иран в „Nabucco“ би осигурил проекта с газ.

Проблемът са новите стратегически военни цели на официален Вашингтон и тяхната посока е: Иран. Разликата с Ирак и Афганистан този път е, че Иран има подкрепата на държави като Русия и Турция и по-същественото: Иран не е беззащитен, а добре подсигурен с отбранителни и нападателни съоръжения!

Затога Щатите за пореден път се наложиха над Европа – да изключи Иран като източник на природен газ за тръбата на „Nabucco“, т. е. половината количество за този газопровод остава неосигурено!

Инвестицията за газопровода „Nabucco“ е на стойност 7,9 млрд. евро по предварителни оценки. Планираният капацитет след крайната фаза е 31 млрд. куб. м. Планира се строителните работи на практика да започнат през следващата година и първият газ да тръгне по тръбата през 2014 г.

Въпросът е: какво ще се случи до тогава и кой ще осигури пълненето на газопровода.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1105-zabludite-vyv-vruyzka-s-amerikanskata-sistema-za-pro

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1117-nevyzmojnite-syhopytni-voini-na-amerika

В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.

Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?

Препятствието на отвъдморските войни

Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.

Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.

Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).

Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.

Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.

САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.

Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.

Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а  от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.

Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.

Глобалните интереси на САЩ

По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.

Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.

Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.

САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.

Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.

Стратегическите проблеми

Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.

Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.

Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.

Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.

Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.

Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.

Дипломатическата алтернатива

В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.

За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.

При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна  армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180 градуса и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататюрк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – той включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.

Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да влияе върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

- армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

 

Къде се покри посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, та нито се вижда, нито се чува от два дни?

Уорлик, който бе на всяко гърне мерудия, както би го сравнил народният мъдрец, зачезна , и визуално и звуково.

Уорлик, който бе сведущ по всички въпроси, касаещи вътрешни проблеми на България, от мига, в който израелски командоси нападнаха хуманитарния конвой за Газа, си надяна шапка невидимка и се покри.

Уорлик, който обяви, че Белене била в сеизмична зона и не ни била необходима, за да не се обвържем с Русия, Уорлик, който даваше квалификации на българските магистрати, как да работят, Уорлик, който ни даваше тон в живота и бе иззел едва ли не функциите на генералгубирнатор, министър-председател и президент едновременно – загуби дар слово в  последните два дни и спря да се показва.

Причината е много проста: американският посланик следва линията на Белия дом, тъй като официален Вашингтон се озова в небрано лозе.

Вчера отвъд океана дойдоха няколко новини, но не и коментар на случилото се с хуманитарния конвой по вина на израелски командоси. Така узнахме, че Джордж Буш-младши, бившият президент на САЩ бил пред развод, защото съпругата му Лора вече не желаела да търпи забежките на благоверния си с бившия Държавен секретар, Кондолиза Райс.

Вчера, специални части на израелския военноморски флот прихванаха в Средиземно море хуманитарен конвой, насочил се към блокирания палестински анклав на Газа. По време на щурма на командосите загинаха най-малко 9 цивилни лица от различни страни.

Много държави вече отзоваха посланиците си от Израел и поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. В Палестинската автономия се чуха призиви за трета Интифада. Израелската армия бе приведена в състояние на повишена бойна готовност.

Действията на израелските командоси предизвикаха буря от възмущение по целия свят. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун едва успя да каже, че е шокиран от случилото се. В Палестинската автономия бе обявен тридневен траур за загиналите. В мюсюлманския свят се надигна вълна от антиизраелски акции.

Израелските посланици в Египет, Гърция, Швеция, Белгия, България и ред други страни получиха протестни ноти, а от израелските власти бяха поискани обяснения.

Руското външно министерство нарече грубо нарушение използването на оръжие срещу цивилни лица и задържането на кораби от „Флотилията на свободата”.

Докато всичко вреше и кипеше от случилото се с хуманитарния конвой, САЩ се ограничиха единствено до изразяване на „дълбоко съжаление във връзка с гибелта и раняването на хора”!

"Съединените щати съжаляват дълбоко за загубата на човешки живот и за пострадалите хора и се опитват да изяснят обстоятелствата, при които е станала трагедията", заяви говорителят на Белия дом, Уилям Бъртън, цитиран от световните агенции, въпреки че обстоятелствата около трагедията станаха известни веднага след нападението.

Такава бе първата официална, забавена, американска реакция във връзка с щурма на израелските военни срещу международната хуманитарна мисия.

Президентът Барак Обама трябваше да се срещне утре в Белия дом с израелския премиер Бенямин Нетаняху и с палестинския президент Махмуд Абас.

След сблъсъка край Газа остана неясно дали срещата въобще ще се състои, тъй като Нетаняху обмисляше дали да не прекъсне визитата си в Канада, където е сега, и вместо да се отправи към САЩ, да се върне в Израел.

На 30 май втората новина от деня след съобщението, че израелски командоси нападнали хуманитарния конвой бе, че израелският премиер Бенямин Нетаняху получил „единодушни уверения” от страна на американския президент Барак Обама, че планираните преговори за освобождаване на Близкия Изток от ядрено оръжие няма да поставят под заплаха еврейската държава, съобщи израелско официално лице, предаде АФП.

„Преди две седмици премиерът Нетаняху получи категорични уверения, включващи значително подобряване на стратегическите възможности на Израел, в лично съобщение, предадено от президента Обама”, съобщи представителят на Израел.

Нетаняху е получил „обещание от екипа на Белия дом, че няма да има резолюции, приети от ООН, които да вредят на жизнените интереси на Израел”!

В петък миналата седмица, в ООН беше сключено ключово споразумение от страните, участващи в Договора за неразпространение на ядрено оръжие, като в документа изрично се посочва името на Израел като страна, притежаваща ядрено оръжие в Близкия изток. Споразумението предвижда през 2012 г. да се състои конференция за освобождаване на Близкия изток от заплахата на ядреното оръжие.

На тази новина малцина обърнаха внимание, но след израелското нападение над хуманитарния конвой, и милозливото „смъмряне” и осъждане след 12 часово заседание от страна на Съвета за сигурност към Израел, за действията на неговите военни към хуманитарния конвой – пъзелът започна да се нарежда.

Двойният стандарт на Щатите да иска санкции за Иран и в същото време да уверява Израел, че никой нищо няма да каже за ядреното му оръжие лъсна при кървавия инцидент с хуманитарния конвой и дадените жертви и ранени. Този двоен стандарт и даде отговор на въпроса защо Тел Авив е толкова арогантен и самоуверен при предизвикване на международни скандали и конфликти.

В момент, когато Щатите губят все повече съюзници и партньори в Европа, Близкия и Далечен изток, в момент когато Щатите и техните послушници показаха единомислие в реакциите по разгорелия се дипломатически и международен скандал, в момент, когато ЕС, Русия, Съвета за сигурност показаха, че поведението на Израел в случая с конвоя е недопустимо, а ООН поиска международно разследване и Щатите са на път да загубят досегашни свои позиции в Близкия изток, както и благоразположението на доскорошния си партньор Турция, в момент, когато за Щатите добрите отношения с редица арабски държави са под въпрос  – капанът, който подготви Израел с непремерената си и незаконна агресия може да тракне фатално за бъдещата външна политика на Белия дом.

Колкото е да е голяма привързаността на Щатите към съюзника Израел, фактите с убити и ранени на борда на кораб от хуманитарен конвой са нещо, което не може да бъде оспорвано и пренебрегнато. Не може да бъде отречен и фактът, че Израел е нападнал в международни териториални води хуманитарния конвой...

Тогава трябва ли да се изненадваме на реакцията на американския посланик Джеймс Уорлик и изчезването му от вътрешнополитическия хоризонт на българската държава, след като официален Вашингтон е прекалено зает с намиране на извинение за израелската агресия и дадените жертви?

Очаквайте подробности за реакциите на чужди държави и международни организации от всички точки на света, както и повече информация за това, какво точно се е случило на хуманитарния кораб при израелското нападение и това, което се е случило със задържаните чужди граждани в израелски затвор.

“ Ние не пикаем във вашите пепелници,

затова, моля, не хвърляйте фасове

в нашите писоари.”

Кърт Вонегът

„Бог да ви поживи, мистър Роузуотър!”

Като за начало ще попитам: „Кой щат на Америка сме”? Трудно ще се намери някой да успее да даде смислен отгорор...

Да си дойдем на думата. За пореден път амбасадорът на Щатите, който продължава да го играе генералгубернатор в собствената ни родина се разгърна, в национален ефир с всичка сила.

Преди да пристъпя към „събитието” ще задам няколко въпроса:

И в трите случая въпросните господа биха били изритани с шутове от държавата!

Става дума за суверенни държави, каквато ние явно не сме...

А дали Елена Поптодорова би отишла да притиска Обама да не налага санкции на Иран? Или пък да седне да настоява пред Хилъри Клинтън да бъдат изведени индианците от резерватите?

Тук му е мястото на един цитат от интервю на Кърт Вонегът в списание Плейбой”:

На въпрос: Кой е прицелът за перото на сатирика днес?

Вонегът отговаря: Тъпанарите.

А ние уважаваме и ценим Вонегът... И често го цитираме, особено на американци.

Какво се случи в предаването „Денят започва” днес...

В началото на разговора, водещият Марин Маринов обясни как български младеж, Петър Владимиров Димитров, влязъл в американското посолство за интервю за студентска бригада в 13 часа, на 12 май, след което приятели, и негови близки казват, че повече не са го виждали!

Не е художествена измислица, а факт! Така започна интервюто на Марин Маринов, в БНТ днес, на 19 май с американския посланик, изживяващ се като генералгубернатор на поредния щат на САЩ, България. Името му е: Джеймс Уорлик. Мирно, за почееест!

/Та когато премиерът Борисов е зает, на малкия екран в последно време го замества американският посланик, за да запознае гражданството с поредните тезиси за развитие на щата България.

В началото на разговора Уорлик благодари, че е поканен, въпреки, че в този правителствен мандат, се явява в националната телевизия вече „по право”. Да не се лъжем и да не си прави някой илюзии, че сме страна-членка на Европейския съюз! В Брюксел може да си мислят така, но това, както казваше баба, си е техен проблем. – бел. Л. М./.

Оказва се, че младежът Петър Владимиров влязъл на 12 май в посолството и според камерите на посолството, напуснал сградата! Ами да беше донесъл видеозаписа, бе Уорлик! Че да повярваме, въпреки, че на компютър без проблем може да се изфабрикува и че Фидел Кастро им е напуснал посолството!

Питаме Уорлик: ако действително Владимиров го е напуснал, тогава защо цяла седмица близките на изчезналото момче го търсят и не го намират?

„Имаме негова снимка на изхода на посолството” – потвърди Уорлик.

Абе, Уорлик! Снимка може да ти монтира всеки малчуган от обикновено българско училище! Или интернет клуб. Хайде, холан!

Цитирам този случай, за да е ясно – как някъде влизаш и после уверяват близките ти, че имат снимка как си излязъл, но тебе те няма! Няма!

Това между другото...

А сега за 25-минутното интервю на генералгубернатора на щата България, Джеймс Уорлик по националната телевизия:

Водещ: В студиото сме с Негово превъзходителство посланика на САЩ у нас Джеймс Уорлик. Добро утро. Здравейте. Благодаря ви, че приехте поканата ни. Енергетика, евентуален интерес от американска страна към големите енергийни проекти у нас. Възможни американски инвестиции в условията на икономическа и финансова криза в световен мащаб. Състояние на съдебната система, има ли промяна? Това като рамка на разговора, като теми, които бих желал, така, да засегнем с вас. В началото искам да ви попитам обаче за един друг случай. Българското общество е доста, така, доста чувствително във връзка с изчезнали хора, защото не е единствен случай. Български младеж, Петър Владимиров Димитров, след интервю за студентска бригада в САЩ в американското посолство в София, влиза в посолството в 13.00 часа на 12 май, след което приятели, близки негови казват, че не са го виждали. За вас този случай ясен ли е?

Джеймс Уорлик: /превод/ На първо място отново да ви благодаря, че ме поканихте пак във вашата програма и се радвам да говоря с вас и пред вашата аудитория. Но по отношение на изчезналото момче ние сме много притеснени. Той, да, дойде за интервю в посолството и ние имаме заснети кадри на нашите камери, че е напуснал сградата. Оттам насетне не сме сигурни какво се е случило с него. Ние продължаваме да сътрудничим, да общуваме със семейството и каквато помощ можем да предоставим, ще го направим.

Водещ: Тоест излязъл е през същото място, откъдето е влязъл. Ясно е, че това е той, безспорно.

Дж. Уорлик: Това, което знаем, е, че имаме негова снимка на нашите камери на изхода, затова знаем, че е напуснал сградата на посолството, но оттам нататък нямаме как да знаем какво се е случило с него.

Водещ: Добре, има ли интерес от американска страна към големите енергийни проекти в страната и през българска територия - "Набуко", АЕЦ "Белене", евентуално седми блок на АЕЦ "Козлодуй"?

Дж. Уорлик: Да, ние имаме силен интерес за инвестиции в енергийния сектор в България и има американски фирми, които вече инвестират във връзка с енергия от вятъра, а също така има интереси за инвестиции към соларна енергия. В тези области Америка има много модерни технологии и аз съм сигурен, че американските компании ще търсят и други такива области. Но също така имат интерес и в много други сектори, не само енергетиката.

Водещ: Възможно ли е американска компания да стане например доставчик на ядрено гориво за бъдещата АЕЦ "Белене"?

Дж. Уорлик: Да, възможно е. Има стъпки, които трябва да бъдат предприети не само за евентуалното снабдяване на "Белене", но също така и с оглед "Козлодуй". Ние вярваме, че е от полза за диверсификацията на енергийните източници, ако България разгледа опциите за осигуряване на различни доставчици на енергия, включително и на този сектор.

Водещ: А според Вас трябва ли да бъде обвързано, логично ли е да се обвърже лицензирането и доставката на американско ядрено гориво със строежа примерно на седми блок на АЕЦ "Козлодуй", трябва ли да вървят в пакет?

Дж. Уорлик: Смятам, че трябва да се разглежда въпросът стъпка по стъпка. Има стъпки, които могат да бъдат предприети от българското правителство, да видят дали алтернативни горива могат да се използват за ядрените централи и ние окуражаваме българското правителство да търсят алтернативни източници на такова гориво. И всъщност разбираме, че министърът на икономиката и енергетиката се интересува силно от този въпрос и ще продължи да го анализира. Що се отнася до бъдещо строителство, свързано с "Козлодуй" или "Белене", тук вече става дума за нещо, което ще бъде правено в бъдеще. Има все още решения, които трябва да бъдат взети от страна на българското правителство.

Водещ: Според вас, понеже тече дебат дали е необходима или не АЕЦ

"Белене", строителството й, има различни оценки. Според една това е гьол или езеро за шарани, не знам на английски как ще прозвучи това. Според други е проект номер едно в Европа. Вашето мнение какво е? Необходима ли е АЕЦ "Белене" за България, според вас?

Дж. Уорлик: По отношение на "Белене", както за всички енергийни проекти в България, този проект трябва да се анализира на базата на своята икономическа обосновка и дали е разумен проект. И ако икономически има смисъл, тогава трябва да се реализира този проект. Но също така трябва да се анализира с оглед осигуряване на енергийна сигурност. Решенията, които се вземат сега за "Белене" и по отношение на енергийните проекти, ще се отразят на бъдещето на енергийния сектор в България и решенията са изключително важни, защото залогът е много висок. Както съм казал и преди, изключително важно е за България да разнообрази енергийните си източници. Това е валидно за всички страни, също така и за САЩ, не само за България. САЩ не трябва да са зависими изцяло и единствено от Близкия изток за доставките на петрол. И по същият начин и България не трябва да е зависима само от един източник или от една страна за своите енергийни доставки. Ние насърчаваме българското правителство да разглежда опциите за разнообразяване на енергийните източници. Аз съм се изказвал редица пъти пъти по въпроса. Има, съществуват алтернативи, включително и за снабдяване с газ, и трябва да се анализират внимателно. Има и възможности за реализиране на проекти с Гърция, Турция, Румъния и дори и със Сърбия. И това всичко са варианти, които трябва внимателно да се обмислят и решения да бъдат взети, за да може да се осигури диверсификацията на източниците. Това е важно за България и за региона.

Водещ: В чисто геополитически план този проект, АЕЦ "Белене", както и други - "Южен поток", Бургас - Александруполис, противоречат ли на интересите на САЩ в региона? Тревожи ли ви руската активност в тази област тук?

Дж. Уорлик: Не, тук не става дума за Русия. Всъщност, ние искаме България да има добро сътрудничество и силни взаимоотношения с Русия и включително и в енергетиката. И това също е свързано с въпроса за осигуряване на разнообразие на енергийните източници, за да може България да не разчита само на един източник. Но вижте, съвсем ясно е, че България ще е зависима от Русия по отношение осигуряване на енергия за дълъг период от време занапред. Това, което обсъждаме в момента, е да се изгради едно бъдеще, когато има разнообразие на енергийните източници и на разумни решения в тази област, и смятам, че българското правителство е съгласно с това.

Водещ: Не би ви притеснило евентуално отпускането на 2 милиарда евро от руска страна, инвестирането в тази централа? Защото е ясно, че е проблем финансирането на централата. Това не би ви притеснило, така, чисто геополитически пак говорим?

Дж. Уорлик: Това трябва да се прецени. Всеки проект, включително и "Белене", трябва да бъде оценен на базата на неговите положителни параметри. Това включва да се оценят разходите, свързани с него, и съответно положителният резултат от този проект. Това, което бих добавил по темата за "Белене", е, че аз разбирам, че българското правителство търси чуждестранни инвеститори за проекта. Не знам дали това е атрактивен проект за инвестиции, но понастоящем не съществуват потенциални инвеститори, които да са заявили интерес. И аз бих казал, че не става дума за икономически изгоден проект, поне не на този етап.

Водещ: Според вас не е изгоден проектът?

Дж. Уорлик: Не, просто казвам, че фактът, че не е привлякъл чуждестранни инвеститори, намеква за това, но това може да се промени в бъдеще, разбира се.

Водещ: Добре, сега като заключение по тази тема ще загуби ли България, ако не се реализират тези проекти - "Белене", "Южен поток", Бургас - Александруполис, или?

Дж. Уорлик: Това, което България трябва да направи, е да разработи един план за енергетиката за своето бъдеще. Трябва да има стратегически поглед и насока накъде ще върви в бъдеще и конкретен план как да се реализират тези стратегически решения. Понастоящем има много идеи, които съществуват, свързани със снабдяването с газ, алтернативна енергетика и т.н., но няма конкретен план, който да е налице, и затова насърчаваме правителството да разгледа опцията за разработването на конкретен план за начина, по който ще действа занапред. Това е важен въпрос за България и правителството не трябва да изключва ядрена енергетика като опция и нито "Белене", но трябва да се разработи разумен план. И за да се постигне това, разбира се, трябва да има експерти. Българското правителство трябва да може да разчита на истински експерти, на които да може да разчита както за техни икономически и финансови анализи, и енергиен анализ. Но също така е много важно да се осигури прозрачност по отношение на такъв вид проекти. Много проекти за съжаление в областта са били разработвани, договори са били сключвани зад закрити врата, но всъщност трябва да има прозрачност, договорите трябва да са публични, българите трябва да знаят колко ще струва, какви инвестиции ще се правят. Затова моето послание е да се разработи план, да се гарантира, че... разнообразие на енергийните източници и да има публичност по отношение на тези проекти и плановете, свързани с тях.

Водещ: Г-н Уорлик, преди повече от месец вие направихте много категорична констатация, че над съдебната система у нас виси облакът на Красьо Черния. Разсеяха ли се през това време, през този един месец, облаците или... над правосъдието или още повече се сгъстиха?

Дж. Уорлик: Все още остават въпроси, свързани със съдебната система. Но нека на първо място да кажа, че преобладаващата част от съдиите са честни, добре квалифицирани за своята позиция професионалисти, съдии. Но фактът е, че има и корумпирани съдии. Но въпросът не е дали има такива, а как ще се справите с тях, и това е въпросът, пред който е изправена България понастоящем - как ще се справите с корумпираните съдии. И как ще осигурите тези съдии да са достатъчно квалифицирани за позициите, които заемат. И в тази именно насока трябва да се реализира реформата, защото всички искат да видят на тези позиции да има добре квалифицирани и честни съдии и това съставлява основата и устоите на правовата държава. И се радвам, че и понастоящем тече много ползотворен дебат във връзка със съдебната реформа.

Водещ: Според вас в състояние ли е съдебната система сама да се изчисти от този проблем или, образно казано, някой отвън трябва да издуха облаците от съдебната система?

Дж. Уорлик: Не. Това е въпрос, пред който са изправени толкова много страни. България не е уникална в тази насока, свързана с реформи в съдебната система, случвало се е и в САЩ, и на други места в Европа. И аз съм уверен, че българското правителство и българският народ ще предприемат необходимите крачки, за да може да се осигури една съдебна система, която защитава правата на гражданите и която осигурява възтържествуване на правосъдието.

Водещ: Под вятър отвън имам предвид изпълнителната власт, идеята да се проверяват висшите магистрати от службите, от Държавната агенция за национална сигурност, примерно като достъп за класифицирана информация. Тема, по която в съдебната власт е много чувствителна. Според вас това добра идея ли е - изпълнителната власт да проверява кадрите на съдебната, или това ще наруши нейната независимост?

Дж. Уорлик: Да, смятам, че това е много чувствителен въпрос тук, особено с оглед миналото на България, и българското правителство е това, което трябва да вземе... в тази насока. Но смятам, че съдебната система трябва да е абсолютно независима и не може да бъде повлиявана от изпълнителната власт или други сили. Една независима съдебна система означава, че тя може да взима независими, справедливи решения. И каквито и да е мерки да са необходими за осигуряване наличието на честни съдии и осигуряване на правосъдие, тогава такъв вид реформи трябва да настъпят в България.

Водещ: Евентуална намеса или кадруване от изпълнителната власт би създала рискове от злоупотреба, така ви разбирам?

Дж. Уорлик: Това, което трябва да разбирате, е, че трябва да има две конкретни стъпки. Що се отнася до тези съдии, за които има доказателства, че са участвали в корупционни схеми, трябва да бъдат изправени пред съда, за да се разбере дали са виновни или не. Също така трябва да има система, чрез която да се гарантира, че новите съдии, които биват назначавани, са добре квалифицирани и честни. Аз не знам конкретика относно кои са механизмите, които най-добре ще функционират в България, но това са две стъпки, които ще гарантират, че системата... съдебната система ще функционира добре за в бъдеще.

Водещ: А според вас какво да се прави със съдиите, които формално не са нарушили закона, но определено имат проблем с морала? Имам предвид последния, така, с вашата терминология да се изразя, облак, облак от Приморско - роднини на висши съдии, които са получили право срещу символични цени да строят. След това някои от тях са разглеждали дела на общината, която е давала тези терени. Един е продал имот, построен по този начин, на бизнесмен, чието дело е гледал. Формално те не са нарушили закона, но по отношение на морала явно има проблем.

Дж. Уорлик: Всеки случай е различен и трябва да бъде разглеждан на базата на фактите. Ако тези дела трябва да влязат в съдебна зала, тогава трябва да бъдат представени пред съдия, но в тези случаи бих казал, че наистина имам изключително уважение към г-н Пенчев, защото знам, че той прави всичко, което му е по силите, в полза на страната. И има и други, които разглеждат съдебната система от един свеж поглед, и смятам, че това е много важно за страната, защото няма едно-единствено решение, една-единствена рецепта, която за една нощ да създаде съдебна система в България, която да е перфектна. Това, което е необходимо е продължителни усилия за справяне с проблемите. И необходимо е да се поставят етични стандарти за съдиите и да се гарантира, че всички съдии ще спазват тези етични правила. Но както казах, това не може да стане бързо. Трябва да има продължителни усилия в продължителен период от време.

Водещ: Специализиран съд необходим ли е според вас за разглеждане на особено тежки дела, свързани с организирана престъпност?

Дж. Уорлик: Ние смятаме, че специализираните съдилища са един много полезен инструмент. Виждали сме създаването им в други страни и смятаме, че биха функционирали добре и тук. Фактът е, че има проблем с организираната престъпност и корупцията, и това, разбира се, са много сложни дела, случаи, които изискват специализирани познания. Не всички съдии имат тези специфични познания, за да могат да разглеждат тези дела и да осигурят правосъдие. Затова решение евентуално е да се създаде такъв вид съд и смятам, че това е разумно решение. Знам, че съществуват и разговори относно създаване на специализирани състави, а не конкретен специализиран съд, това също е опция. Но това, което сме видели, където има такива способи в страни, които е трябвало да се справят с такива проблеми като организирана престъпност и корупция, там се е доказало, че такъв вид способи са полезни.

Водещ: Противниците на тази идея за специализирани съдилища изтъкват като аргумент съмненията, че всъщност целта е извънреден съд, маскиран под друго име. Според едно от схващанията по-добре е да има специализирани състави към съществуващите съдилища, защото специализираният съд ще действа по същите закони, със същите доказателства, със същите свидетели, които биха се явили пред специализиран състав на действащ съд. Има ли рискове?

Дж. Уорлик: Разбира се, че съществуват рискове. Съдилищата трябва да бъдат създадени по такъв начин, че да гарантират гражданските права. Ние никъде не искаме да видим, че невинни хора са осъдени неправомерно, ние искаме обаче, разбира се, и да има правосъдие. И затова трябва да се обърне голямо внимание на начина, по който ще се организират съдилищата в България. Смятам, че този вид способи могат да се приложат в България, но един такъв специализиран съд трябва много гладко да може да се вмести в съдебната система, която съществува в България.

Водещ: Наблюдавате ли българските митници? Имате ли мнение за това как те се справят с противодействието на контрабандата?

Дж. Уорлик: Агенция "Митници" трябва наистина ефективно да работи тук, в България. Знам, че понастоящем има дискусия относно ръководството на агенцията. Мисля, че това, което всички искат да видят, е тази агенция да функционира ефективно, честно. Трябва да бъде реформирана, за да може да бъде максимално ефективна, и трябва да може да намали нарушенията, особено свързано с цигари, алкохол и други области. Ясно е, че трябва да се събират необходимите приходи, свързани с тези продукти, и смятам, че това е от интерес за всички страни.

Водещ: Това е безспорно, но два цитата ще ви кажа: Българските митници работят добре, но контрабандните цигари влизат през Румъния и заливат пазара в България. Това е от премиера Бойко Борисов в разговор пред сутрешния блок на БНТ. Митниците не са в състояние да направят това, което очаква държавата - това пък са думи на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов. Очевидно няма как и двете твърдения да са верни. Кое от двете е вярно според вас?

Дж. Уорлик: Много е трудно за мен да знам какво точно се случва вътре в агенцията и системата. Но това, което знам, е, че държавата понастоящем има нужда да събере своите приходи, това, което й е дължимо, и затова аз знам, че агенцията трябва да работи максимално ефективно. Българското правителство трябва да предприеме необходимите мерки, за да осигури, че приходите се събират и че агенция "Митници" работи ефективно.

Водещ: Трябва да се повиши ефективността й, така разбирам.

Дж. Уорлик: Винаги може да се увеличи ефективността на която и да било

агенция или институция.

Водещ: Да ви питам смятате ли за нормално почти половината от парите на държавата да са концентрирани в една и съща банка, която при това е доста малък сегмент от пазара? Става въпрос на другите потребители. Може ли това да се случи в САЩ например?

Дж. Уорлик: Нямам подробна информация относно това къде българската държава слага своите пари. Но бих искал да кажа, че наистина е изненадващо, че повече от 50 процента от доходите, приходите на страната са в малка корпоративна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна. Затова се надявам най-малкото, че правителството ще задава въпроси, ще разгледа въпроса защо точно тази банка в сравнение с по-големите банки е избрана, за да може да гарантира, че процесът, свързан с това, е абсолютно прозрачен и че нещата се правят съобразно законодателството в страната. Но аз бих се съгласил с вас, че е изненадващо, че една такава малка банка контролира толкова голям процент от парите на страната.

Водещ: Това поражда съмнение за възможни зависимости, нали така?

Дж. Уорлик: Да, наистина смятам... всъщност това, че най-вече повдига въпроса защо Корпоративна банка има такъв голям процент. Наистина не вярвам, че нещо нелегално е направено, но определено се повдига въпросът... въпроси, които трябва да бъдат разгледани от съответните власти.

Водещ: За финал бихте ли характеризирали дейността на кабинета в икономическата и във финансовата сфера, как ви се струва тя? Тече дебат дали трябва да се използва фискалният резерв. Добре ли е да се използват натрупаните бели пари за черни дни или това крие рискове? Вашето мнение.

Дж. Уорлик: Аз смятам, че премиерът взе едно много разумно решение преди няколко седмици, като реши да не се увеличава данък добавена стойност. Но може би още по-важно е, че взе решение да се предприемат необходимите структурни реформи, за да се направи България по-силна в области като образование, здравеопазване, в областта на пенсиите. Това са области, където България трябва да е по-ефективна, защото това е от полза за България и за българските граждани. И смятам обаче наистина, че винаги е по-лесно да се направи едно изказване по тази тема, отколкото реални реформи, а той предприема и конкретни мерки. Никога не може да има реална реформа без жертви. И възможно е да е налице и стратегически поглед, визия относно защо трябва да се реализират тези реформи. Но това са неща, които ще се случват в дългосрочен план. Виждали сме такива стъпки да бъдат... предприемат и в други страни. Ние от наша страна имаме готовността да помагаме, доколкото ни е възможно, на българското правителство и подкрепяме българското правителство по тези важни въпроси.

Водещ: Много благодаря за това интервю, г-н Уорлик. Посланикът на САЩ беше гост в нашето студио.

След тази задокеанска логорея на въпросния Уорлик, единственото, което мога да кажа е, че България си има правителство, има си парламент, има си и държавен глава! И не е работа на един чужд посланик да си пъха носа в българските работи. Въпрос на уважение, приличие и възпитание е, все пак!

Ако пък правителството, парламентът и държавният глава чувстват някаква слабост при вземане на решения, в държавата има и добри експерти, които могат да съветват и да дават становище.

Колкото до пъхането на носа в чужди дела – подобно поведение, каквото демонстрира Уорлик подхожда повече на портиера, а не на посланика.

“Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.” Написал го е пак великия Вонегът.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1086-miusiulmanskiqt-svqt-prez-2030

В публикувания през януари 2011 доклад на Pew Research Center се твърди, че през следващите 20 години, броят на мюсюлманите в света ще нарасне с около 35%, т.е. от 1,6 млрд. души, през 2010, ще достигне да 2,2 млрд., през 2030.

Според прогнозите на центъра, в глобален план, през следващите две десетилетия, мюсюлманското население ще нараства около два пъти по-бързо, отколкото немюсюлманското, като средногодишният темп на нарастване ще бъде 1,5%, за мюсюлманите, в сравнение с 0,7%, за немюсюлманите. Ако сегашните тенденции се запазят, през 2030, мюсюлманите ще бъдат 26,4% от прогнозираната обща численост на световното население (8,3 млрд. души), докато през 2010, те са били 23,4% от населението на планетата (наброяващо 6,9 млрд. души).

Макар че мюсюлманското население ще нараства с по-бързи темпове, отколкото немюсюлманското, през следващите две десетилетия този ръст ще се осъществява с по-бавни темпове, в сравнение с предходните две (1990-2010). Между 1990 и 2010, глобалното мюсюлманско население е нараснало средно с 2,2%, в сравнение с прогнозираните темпове от 1,5%, за периода 2010-2030.

Това е един от основните изводи в доклада на центъра за мащабите на разпространението на исляма и нарастване дела на мюсюлманското население в света. В него Pew Research Center се стреми да даде достоверна оценка за броя на мюсюлманите през 2010 и прогнозира нарастването им, през следващите двайсет години, т.е. до 2030. Прогнозите се базират както на досегашните демографски тенденции, така и на предположенията за това, как тези тенденции ще се променят в бъдеще. Естествено, изготвянето на прогнозите неизбежно води след себе си множество недоизяснени въпроси, включително и в чисто политически план. Така например, промените в политическия климат в САЩ или в европейските държави могат съществено да повлияят върху моделите, по които се реализира в момента мюсюлманската миграция.

Ако текущите тенденции се запазят, през 2030, в 79 държави по света ще живеят по милион и повече мюсюлмани, докато днес това може да се каже за 72 страни (1). Повечето мюсюлмани на планетата (около 60%) ще продължат да живеят в Азиатско-Тихоокеанския регион, докато около 20% ще обитават Близкия изток и Северна Африка, както е и днес. Очаква се обаче, Пакистан да изпревари Индонезия, превръщайки се в страната с най-многобройно мюсюлманско население в света. Според прогнозите, онази част от глобалната мюсюлманска общност, обитаваща африканските държави, южно от Сахара, ще нарасне, като след двайсетина години в Нигерия вероятно ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в Египет. Мюсюлманите ще продължат да бъдат сравнително неголямо малцинство в Европа и Америка, но, както се очаква, делът им в общата численост на населението в тези региони ще нарасне.

Що се отнася до САЩ например, демографските прогнози сочат, че броят на мюсюлманите ще нарасне повече от два пъти, през следващите двайсетина години, достигайки 6,2 млн., през 2030 (срещу 2,6 млн., през 2010), като това ще се дължи най-вече на миграцията и ръста на раждаемостта сред мюсюлманите. Според прогнозите, делът на мюсюлманското население в САЩ (възрастни и деца) ще нарасне от 0,8%, през 2010, до 1,7%, през 2030, т.е. мюсюлманите ще настигнат по численост американските евреи, или пък привържениците на епископалната църква в САЩ днес. Макар че сред населението на някои европейски държави ще има доста по-голям дял мюсюлмани, прогнозите сочат, че през 2030 в САЩ ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в която и да било европейска държава, като изключим Русия и Франция.

В Европа, като цяло, делът на мюсюлманското население ще нарасне почти с 1/3, през следващите двайсет години – от 6% от жителите на континента, през 2010, до 8%, през 2030. В абсолютни цифри, европейската мюсюлманска общност ще нарасне от 44,1 млн. души, през 2010, до 58,2 млн., през 2030.

Най-голямо увеличение – преди всички заради продължителната миграция – се очаква в Западна и Северна Европа, където делът на мюсюлманите сред местното население ще достигне двузначни проценти в редица държави. Във Великобритания например, мюсюлманите ще достигнат 8,2% от цялото население, срещу 4,6% днес. В Австрия, те ще станат 9,3% през 2030, срещу 5,7% днес, в Швеция – 9,9% (срещу 4,9% днес), в Белгия – 10,2% (срещу 6% днес), а във Франция – 10,3% (срещу 7,5% днес).

Няколко са факторите, обуславящи по-бързия прогнозен ръст сред мюсюлманското население, в сравнение с немюсюлманите в целия свят. По правило, мюсюлманското население има по-висок коефициент на раждаемост (повече деца на една жена), отколкото немюсюлманското. Освен това, значителна част от мюсюлманското население вече е, или скоро ще навлезе, в репродуктивна възраст (15-29 години). Подобряването на здравеопазването и икономическите условия в страните с мюсюлманско мнозинство доведоха до по-голямо от средното понижаване на показателите на смъртността при раждане и детската смъртност, а продължителността на живота нараства по-бързо в държавите с мюсюлманско мнозинство, отколкото в другите, по-слабо развити страни.

Нарастване, но със забавени темпове

Нарастването на мюсюлманското население в света не бива обаче да засенчва някои други не по-малко важни демографски тенденции: например, че темповете на нарастване сред мюсюлманите се забавят през последните десетилетия и, вероятно, ще продължат да спадат през следващите 20 години, както се вижда и на долната графика.

От 1990 до 2000 мюсюлманското население е нараснало средно с 2,3%. Между 2000 и 2010, темповете на нарастването му спаднаха до 2,1%, а според прогнозите, ще спаднат до 1,7%, през 2010-2020, и до 1,4%, през 2020-2030 (т.е. с 1,5% годишно в течение на двайсетгодишния период между 2010 и 2030, както вече бе отбелязано).

Понижаването на темповете на нарастване се обуславя най-вече от спада на раждаемостта в много страни с мюсюлманско мнозинство, включително такива гъстонаселени като Индонезия и Бангладеш. Раждаемостта пада, тъй като все повече жени в тези държави получават средно образование, нараства жизненото равнище и хората се преместват от селата към градовете.

Забавянето в темповете на нарастване на мюсюлманското население е най-силно изразено в Азиатско-Тихоокеанския регион, Близкия Изток и Северна Африка, както и в Европа, а по-слабо в африканските държави южно от Сахара. Единственият регион, където ръстът на мюсюлманското население ще се ускори до 2020, е Америка, най-вече заради имиграцията.

В крайна сметка, спадът на раждаемостта ще доведе до съществени промени във възрастовата структура на мюсюлманското население. Макар че днес в целия свят мюсюлманското население е относително младо, т.нар. „мюсюлмански демографски взрив” – т.е. високият процент мюсюлмани в тинейджърска възраст и около 20-годишни, достигна пиковата си точка още през 2000 и в момента бележи спад.

През 1990 над 2/3 от общата численост на населението на мюсюлманските държави беше на възраст до 30 години. Днес, хората на тази възраст са около 60% от населението, а към 2030, прогнозният им дял ще падне до 50%.

В същото време, в много държави с мюсюлманско мнозинство ще се наблюдава застаряване на населението, като се очаква, в периода 2010-2030, делът на хората на възраст над 30 години в тях да нарасне от 40% до 50%, а този на хората над 60 години почти ще се удвои (от 7% до 12%).

Държавите с мюсюлманско мнозинство обаче, не са единствените, където населението остарява. Тъй като раждаемостта спада и хората в целия свят вече живеят по-дълго, населението на планетата остарява. В резултат, световното мюсюлманско население ще продължи да бъде сравнително младо още десетилетия наред. Така например, средната възраст в страните с мюсюлманско мнозинство нарасна от 19 години, през 1990, до 24, през 2010, а през 2030 вероятно ще достигне 30 години. Все пак, тя ще е по-ниска от средната възраст в Северна Америка, Европа и други по-развити региони, която нарасна от 34 до 40 в периода между 1990 и 2010, а според прогнозите ще достигне до 44 години, през 2030. Дотогава, почти 1/3 от младите хора по света (29,1% от хората на възраст между 15 и 29 години) ще бъдат мюсюлмани, в сравнение с ¼ (25,8%), през 2010, и 1/5 (20%), през 1990.

Другите основни изводи от доклада

Според доклада на центъра, мюсюлманите-сунити ще продължат да формират доминиращото мнозинство в мюсюлманската общност и през 2030 (87-90%). Делът на шиитската мюсюлманска общност може би ще намалее незначително, най-вече заради ниската раждаемост в Иран, където живеят над ¼ от шиитите в света.

През 2010, около ¾ от мюсюлманите в света (74,1%) са живели в 49 държави, в които изповядващите исляма са мнозинство от населението. Над 1/5 от всички мюсюлмани (23,3%) живеят в немюсюлмански страни от т.нар. развиващ се свят. Около 3% от всички мюсюлмани в света, живеят в по-развити региони, като Европа, Северна Америка, Австралия, Нова Зеландия и Япония.

Нивото на раждаемостта в държавите с мюсюлманско мнозинство е тясно свързано с образователното равнище при жените. В осем мюсюлмански страни, където момичетата обикновено посещават училище най-малко години, средният коефициент на раждаемост (5 деца на една жена) е над два пъти по-висок от средното равнище (2,3 деца на една жена) в девет други мюсюлмански страни, където момичетата ходят на училище най-много години. Сред изключенията е Палестинската автономия, където средното ниво на раждаемост (4,5 деца на една жена) е сравнително високо, макар че повечето момичета, родени там, могат, поне формално, да разчитат на 14-годишно образование.

Под половината (47,8%) от омъжените жени на възраст 15-49 години в държавите с мюсюлманско мнозинство използват едни или други средства за контрол на раждаемостта. За сравнение, в по-слабо развитите страни с немюсюлманско население, почти 2/3 (63,3%) от всички омъжени жени в тази възрастова група използват някакви средства за контрол на раждаемостта.

Азиатско-Тихоокеанския регион

През 2030, почти трима от всеки десетима жители на Азиатско-Тихоокеанския регион ще бъдат мюсюлмани (27,3%), докато през 2010 те са били 1/4 (24,8%), а през 1990 – 1/5 (21,6%).

Мюсюлманите са само 2% от жителите на Китай, но тъй като страната е с толкова голямо население, можем да очакваме, че по брой на мюсюлманите той ще бъде на 19-то място в света, през 2030.

Близкият Изток и Северна Африка

Страните от тези два региона ще продължат да имат най-високия процент сред държавите с мюсюлманско мнозинство. Според прогнозите, през 2030, от 20 държави и територии в двата региона, всички, освен Израел, ще имат не по-малко от 50% мюсюлмани, а в 17 се очаква мюсюлманите да бъдат над 75% от цялото население. Единствените изключения ще бъдат Израел, Ливан и Судан (който в момента се разделя на мюсюлманска и християнска части).

Очаква се, почти ¼ от израелското население (23,2%) да изповядва исляма през 2030, в сравнение със 17,7%, през 2010 и 14,1%, през 1990. През последните 20 години мюсюлманското население в Израел е нараснало над два пъти – от 0,6 млн. души, през 1990, до 1,3 млн., през 2010. Прогнозите са, че през 2030 това население (включително в Йерусалим, но без Западния бряг и сектора Газа) ще достигне 2,1 млн. души.

В момента, Египет, Алжир и Мароко разполагат с най-голямото мюсюлманско население в Близкия Изток и Северна Африка. През 2030 обаче, се очаква Ирак да стане втората по численост на мюсюлманското си население държава в региона (отстъпвайки само на Египет), най-вече, защото страната демонстрира по-висок ръст на раждаемостта, отколкото Алжир и Мароко.

Африка на юг от Сахара

Според прогнозите, мюсюлманското население на Африка, южно от Сахара, ще нарасне с почти 60% през следващите 20 години – от 242,5 хиляди, през 2010, до 385,9 хиляди, пред 2030. Но тъй като немюсюлманското население в региона също нараства с бързи темпове, можем да очакваме, че делът на мюсюлманите няма да се увеличи кой знае колко до 2030, достигайки 31% (срещу 29,6%, през 2010). Различните изследвания дават различни данни за числеността на религиозните групи в Нигерия, в която, както изглежда, през 2010, са живели приблизително еднакъв брой християни и мюсюлмани. Очаква се, през 2030, в тази страна да се формира, макар и неголямо, мюсюлманско мнозинство (51,5%).

Европа

Според прогнозите, през 2030, мюсюлманите ще бъдат над 10% от цялото население в десет европейски държави: Косово (93,5%), Албания (83,2%), Босна и Херцеговина (42,7%), Македония (40,3%), Черна гора (21,5%), България (15,7%), Русия (14,4%), Грузия (11,5%), Франция (10,3%) и Белгия (10,2%).

И през 2030 Русия ще продължи да има най-многобройното мюсюлманско население (в абсолютни цифри) в Европа. Броят на нейните мюсюлмани ще нарасне от 16,4 млн., през 2010, до 18,6 млн. души, през 2030. В същото време, според прогнозите, през следващите две десетилетия, темповете на нарастване броя на мюсюлманите в Русия ще достигнат 0,6% годишно, докато през същия период немюсюлманското и население ще намалява с 0,6% годишно.

Франция регистрира чист приток от 66 000 имигранти-мюсюлмани, през 2010, най-вече от Северна Африка. През миналата година, мюсюлманите бяха 2/3 (68,5%) от всички нови имигранти в страната. Испания пък прие 70 хиляди имигранти-мюсюлмани през 2010, но те се оказаха само 13,1% от всички нови имигранти в тази страна. Чистият приток на мюсюлмански имигранти във Великобритания през 2010 (около 64 000), беше почти колкото и този във Франция. Над ¼ (28,1%) от всички нови имигранти във Великобритания през 2010 са мюсюлмани.

Америка

Очаква се, че броят на мюсюлманите в Канада почти ще се утрои през следващите двайсет години, като от 940 хиляди, през 2010, ще достигнат почти 2,7 млн., през 2030. През тази година, мюсюлманите ще бъдат 6,6% от цялото население на страната, в сравнение с 2,8% днес. Прогнозите сочат, че Аржентина ще се окаже третата по брой на мюсюлманското население американска държава, след САЩ и Канада. През 2010 в нея живееха около 1 млн. мюсюлмани, което я постави на второ място, по този показател, непосредствено след САЩ.

Децата на възраст до 15 години са сравнително малка част от мюсюлманското население на САЩ днес. Само 13,1% от мюсюлманите там са на възраст от 0 до 14 години. Това се дължи на факта, че значителна част от мюсюлманите в Съединените щати са нови имигранти, т.е. не са израснали в страната. През 2030 обаче, много от тях вече ще са създали семейства и, ако сегашните тенденции се запазят, броят на американските мюсюлмани на възраст до 15 години ще нарасне повече от три пъти – от 500 000, през 2010, до 1,8 млн., през 2030. Броят на децата-мюсюлмани, на възраст от 0 до 4 години, живеещи в САЩ пък ще нарасне от по-малко от 200 000, през 2010, до над 650 000, през 2030.

Днес около 2/3 от мюсюлманите в САЩ (64,5%) са имигранти от първо поколение (т.е. не са родени в страната), а малко над 1/3 (35,5%) са родени в САЩ. През 2030 обаче, 44,9% от всички мюсюлмани ще са родени в страната. Основните „доставчици” на имигранти за САЩ през последните няколко години са Пакистан и Бангладеш, като се очаква, че те ще си останат такива и през 2030.

Някои изводи

Докладът на Pew Research Center съдържа демографски прогнози. Прогнозите обаче не са предсказания, те по-скоро представляват оценки, изградени върху текущите данни за числеността на населението и предположенията за демографските тенденции. Те ни дават представа, какво може да се случи, ако текущите данни са точни и тенденциите се развият според очакванията. Има обаче много фактори – имиграционно законодателство, икономически условия, стихийни бедствия, въоръжени конфликти, научни открития, обществени движения и политически сътресения (като т.нар. „арабска революция” например) и т.н., способни да променят по непредсказуем начин демографските тенденции. Именно затова, докладът разглежда сравнително къс (двайсетгодишен) период. Въпреки това, няма никаква гаранция, че мюсюлманското население ще нараства именно така, както се прогнозира в доклада и няма да зависи от различни непредвидени събития, като политическите решения относно имиграционните квоти или националните кампании за поощряване или ограничаване на раждаемостта.

Прогнозите, съдържащи се в доклада, представляват средните цифри в диапазона на три сценария – висок, среден и нисък – създадени по методиката, която обикновено се ползва от демографите от целия свят за да прогнозират промените в числеността и състава на населението. Моделите, съставени на основата на „метода на кохортите”, който започва с базовото население (в случая, текущия брой мюсюлмани във всяка страна), разделено на групи или „кохорти”, по възраст и пол. Всяка „кохорта” се проектира в бъдещето, като се добавят и вероятните „плюсове” – новородени и имигранти – и се изваждат вероятните „загуби” – умрели и емигрирали. Разчетите са изготвени от експертите-демографи на Pew Forum, съвместно с колегите им от Международния институт за приложен системен анализ в Австрия (най-вече по отношение на прогнозите за САЩ и европейските държави).

Последните данни за населението, залегнали в основата на доклада, са събрани от най-достоверните източници за мюсюлманското население във всяка от 232-те държави и територии, за които Отдела на народонаселението на ООН разполага с общи оценки за числеността на населението. Много данни от тази базова статистика бяха публикувани през 2009, в доклада на Pew Forum „Контурите на мюсюлманското население в света”, в който се разглеждат и анализират около 1500 източници на данни, включително отчети от преброявания, мащабни демографски изследвания и изследване на населението, като цяло, за оценка броя на мюсюлманите във всяка страна или територия. Тъй като редица държави (включително и България) провеждат национални преброявания през 2010-2011, доста е вероятно през следващите няколко години да се появят много нови данни.

Дефиницията за „мюсюлманството” в доклада е доста обширно. Целта е обхващането на всички групи и отделни индивиди, идентифициращи се като мюсюлмани. Това включва и мюсюлмани, които се придържат към съвсем светско поведение или не спазват религиозните обреди. Според авторите на доклада, той не си поставя за цел да определи доколко религиозни са мюсюлманите, или пък да прогнозира равнището на религиозност (или, обратното, на светското поведение) сред тази общност през следващите десетилетия (2). Като основни фактори при изготвяне на демографските прогнози са използвани: раждаемост, смъртност, миграция (имиграция и емиграция), възрастовата структура на населението (брой на принадлежащите към различните възрастови групи), както и такива свързани фактори (които са в основата на предположенията за това, как се променя равнището на раждаемост при мюсюлманите и как се променя самото мюсюлманско население), като: образованието (особено на жените), икономическото благосъстояние (жизнено равнище), контрацепция и семейно планиране и религиозните преобразования.

Бележки:

1. Седемте страни, за които се прогнозира ръст на мюсюлманското население с над 1 млн. души през 2030, са: Белгия, Канада, Конго, Джибути, Гвинея-Бисау, Холандия и Того.

2. За други свои доклади, Pew Research Center провежда мащабни проучвания на общественото мнение за измерване на вярванията и практиката на много религиозни групи, включително и мюсюлмани. Виж например, „Толерантност и напрежение: ислямът и християнството в Африка, на юг от Сахара”, 2010, или „Американските мюсюлмани: средната класа и основното течение”, 2007.

* Статията се базира изцяло на доклада на Pew Research Center’s Forum on Religion & Public Life

Уплашиха смелият ни министър-председател с компроматите в „Уикилийкс” и той клекна тутакси пред американците.

Защо публикуваното в "Уикилийкс" и цитирано в "Бивол" не е лъжа ще публикуваме в един от следващите дни - сега думата ми е за друго - как заслужи Борисов официален Вашингтон отново да го погали по главата, още повече, че нелицеприятните публикации му развалиха видимо

настроението и стана повод при излизането му на трибуната на парламента, народните представители да станат на крака и да ръкопляскат, за да му засвидетелстват верността си!

Първоначално българският премиер клекна за подписване на договор за доставка на ядрено гориво с Уестингхаус, за което подписване, сам посланик Джеймс Уорлик лично отиде в парламента да чуе и проследи дали ще го обещае от парламентарната трибуна в петък, на 27 май.

След като Борисов заяви:

Все още онеправдан

„Днес сутринта имах разговори с “Уестингхаус”, които доставят гориво за Украйна – за някои от техните реактори. Следобед с тях ще подпишем споразумение, подобно на това с “Арева”. От следващите години – не само съхранението, а и доставките на ядрено гориво ще бъдат диверсифицирани“, каза Борисов.

Той обаче не обясни какво точно ще предвижда предстоящия договор с “Уестингхауз“, тъй като в момента АЕЦ “Козлодуй“ има сключен с руската ТВЕЛ действащ договор за доставка на свежо ядрено гориво до 2020 г. Дотогава изтичат и лицензите за експлоатация на двата реактора, за които в момента се провежда избор на компания, която да оцени остатъчния ресурс на V и VІ блок и да предложи мерки за удължаване на живота им с 15-20 години. Очаква се сред кандидатите да е и американската “Уестингхауз“, и ако тя проведе модернизацията на блоковете, те може и да бъдат пригодени за работа с различно от руското ядрено гориво.

От Министерството на икономиката, енергетиката и туризма уточниха още в петък, че се уточняват клаузите на споразумението с "Уестингахуз" и е възможно парафирането му да не се състои точно в деня , обявен от Борисов, а в някой от следващите дни.

Но, както се казва „Казана дума – хвърлен камък” – Борисов репортува, че договор с „Уестингхаус” ще има със сигурност, а от балкона на парламента – Уорлик наблюдаваше и слушаше внимателно Борисов!

След изявлението си, Борисов излезе в кулоарите на парламента с бърза, бодра крачка и окрилен, защото знаеше, че десницата на Големия брат отново го закриля!

Уорлик, от своя страна спря при събралите се парламентарни репортери и каза: "Имаме пълно доверие на премиера на България Бойко Борисов!", нещо, което Уорлик избегна за спомене вечерта на излизането на публикациите в Уикилийкс за тъмното минало на Бойко Борисов!? Явно доверието се бе завърнало в американските дипломатически чиновници!

Какво стана ясно в петък, на 27 май: че американците са стъпили на врата на Борисов, че той е готов да подпише договор, който даже не е уточнен, и че със сигурност ще одобри сделка, в която параметрите изобщо не са ясни, да не говорим дали изобщо ще са в полза на българската държава!

Покровителят Уорлик

Второто клякане на Борисов бе на пленарната сесия на Парламентарната асамблея на НАТО във Варна, откъдето той декларира, без да се замисли за последиците, че ПРО трябва да покрива цяла България!?

Борисов заяви, че кои страни ще приемат оборудването зависи от техническите и стратегически решения на алианса. В същото време съседна Турция, макар и член на НАТО показа характер и суверенитет и отказа да приеме елементи на ПРО на своя територия!

"По отношение на противоракетната отбрана /ПРО/ България има ясна позиция - системата да покрива цялата й територия", заяви Борисов, на което Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, който е в България за участие във форума, отговори, че все още няма окончателно решение как ще бъде конструирана системата. Т. е. правителството ни отново, /за кой ли път!?/ се самопредлага и се пъне да бъде отличник на всяка цена пред НАТО, без и за миг да се замисли за последиците от това решение!

"Все още не сме взели окончателното решение за това, къде ще бъдат разположени установките, но новата идея за противоракетна защита е много гъвкава, така че ПРО като установки може да бъде разположена навсякъде – и в България, и в други страни, това вече ще зависи много от това, как се развиват събитията нататък", уточни Расмусен пред БНТ, цитиран по-късно и от Медияпул.

София води неофициални разговори за приемане на елементи от ПРО на своя територия, но все още няма решение по въпроса. И другото, което научихме е, че евентуално, в резултат на напъването на управниците ни, може да се обсъди възможност в България да бъде разположен радар...

"Ние сме най-заинтересовани от разполагане на противоракетна отбрана (ПРО), защото сме най-застрашеният регион - попадаме в обсега на балистичните ракети, каквито имат страни от широкия и Близък Изток." Това заяви военният министър Аню Ангелов пред БГНЕС.

Противоречивите изявления на генерал Аню Ангелов не са нещо ново – миналата година, през юли, след визитата си в САЩ той заяви:

„... че заплахи за България няма, а от технологична гледна точка тя не е най-добрата за разполагането на ПРО. Впоследствие той заяви, че не бил разбран правилно и изтъкна: "...има възможност да се разположат елементи на тази система и на наша територия, но всичко зависи от техническите й параметри". Според думите му "ние сме най-заинтересовани от разполагане на ПРО, защото в момента сме най-застрашеният регион - попадаме в обсега на балистичните ракети със среден радиус на действие, каквито имат страни от широкия и Близък Изток."

Посоката обаче е в обратен порядък – България се превръща в застрашен район АКО се разположи на нейна територия ПРО! Нещо, което Ангелов изобщо не желае да види и отчете, замаян от досега си с НАТО-вски чиновници!

"Не е тайна, че в Иран вече правиха опити с ракети Шахаб-3, които имат обсег 2 хил.км., припомни генералът. Следователно, ако начертаете една окръжност около предполагаемо място в Иран, ще видите, че голямата част от страната ни попада в този радиус”, уточни министърът пред в. „24 часа”.

Другата защитна теза за разполагане на ПРО на българска територия на генерал Ангелов е „България се намира в близост до страни, от които може да възникне заплаха от балистични ракети за страните-членки на НАТО”. Това заяви министърът на отбраната Аню Ангелов във Варна, цитиран от БГНЕС.

Русия не скри, че се опасява САЩ да не сложат противоракетен щит у нас. Възможността елементи от американската система за противоракетна отбрана /ПРО/ да бъдат разположени в други страни от Източна Европа след Полша и Румъния тревожи Русия. Това съобщи заместник-началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Руската федерация генерал-полковник Валерий Герасимов, цитиран от Интерфакс.

„Русия е сериозно обезпокоена от плановете на САЩ за разполагане на ПРО близо до границата й. Опасяваме се, че след Полша и Румъния, елементи от американската система ще приемат България, Чехия и редица други държави от НАТО", каза Герасимов по време на конференция в Москва, цитиран от в. „24 часа”.

Според него планираният противоракетен щит на САЩ може да създава в бъдеще рискове за руските стратегически ядрени сили, а това е заплаха за националната сигурност на Русия.

Началникът на руския Генерален щаб Николай Макаров пък определи като голословно твърдението на САЩ, че противоракетната отбрана в Европа не е насочена срещу Русия.

Проектът за американски противоракетен щит в Източна Европа може да стане реална заплаха за руските стратегически ядрени сили след 2015 г., каза от своя страна началникът на главното оперативно управление на руския Генщаб Андрей Третяк, цитиран от Франс прес.

Пентагонът изтъкна още есента на миналата година, че противоракетният щит в Европа има три цели - да защити континента, US частите в Европа и да възпре Иран от създаване на ядрено оръжие – аргументи, които не биха минали и в детската градина, но това едва ли вълнува официален Вашингтон!

След третия и четвъртия етап от модернизацията този щит ще включва близо 300 ракети прихващачи. Обсегът на американските прихващачи, базирани в Полша, ще стига много близо до руските граници, обясни Третяк.

Уверявам Андерс Фог Расмусен, че България е прогнозируем и активен съюзник, каза Борисов в речта си на Парламентарната асамблея на НАТО.

Но съюзник и член на НАТО е и съседна Турция, която за разлика от българските политици не прегърна с такова въодушевление идеята за разполагане на ПРО на нейна територия.

Както вече стана дума по-горе, Турция се отказа от сключването на двустранен договор със САЩ за разполагането на елементи от американски противоракетен радар за следене на Иран, който трябва да замени аналогичен обект, който по-рано трябваше да бъде разположен в Чехия още на 19 февруари 2010 година.

Турция се стреми да поддържа балансирани отношения както с Америка, така и с Иран и затова показа, че не желае разполагането на радара да се разглежда като насочено към Техеран.

Според Турция, ако на нейна територия бъде разположен радар, то той трябва да е част от общата система ПРО на северноатлантическия алианс и да бъде финансиран от бюджета на НАТО.

„Ако България разположи на своя територия обект от американската противоракетна отбрана (ПРО), тя може да стане мишена на терористи”. Тази констатация направи постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин, който участва в пролетната сесия на Парламентарната асамблея край Варна, цитиран от Дарик радио. -  „Що се отнася до България, трябва да разберете цялата отговорност от вземането на решение за разполагане на обект от ПРО, защото всеки такъв обект ще бъде мишена. Тоест ако България разположи на своя територия такава военна инфраструктура, тя може да се превърне в част от терористичен план", каза Рогозин.

Оставям на читателите да направят своите изводи по изнесените факти...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1084-sasht-turciq-i-krizata-na-zapadnata-sistema

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1081-kitai-i-islqmyt-shte-sblijat-evropa-i-rusiq

Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

- Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

- Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

- Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции.

- Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

- И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

- Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

- Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

- Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран,  като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

-            Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

- Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

- А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

- Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

- Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

- Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

- От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

- Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ.

- След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

- Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

- Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

- По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

- В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

- Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

- Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

- Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.