Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф”

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.

Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

• „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
• интегрирайки се в
• „Неоосманската доктрина” на Турция
• и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
• „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта

(Мюсюлмански братя)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

Ще си платим за тъпите игрички на министъра на финансите Симеон Дянков с Москва и зачеркването на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис” – как скоро ще научим.

Лакърдиите за „работихме цяла година в Министерство на финансите за това”, „консултирахме се с международни правни кантори” минават пред някой друг, но не и пред нас!

На 8 декември научихме от пресата за това какво се задава като реакция от страна на Русия:

„Отказът на България от участието в проекта бе очакван след смяната на властта в страната”, отбелязват руски експерти, отбеляза вестник „Коммерсант”.

Според експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов от страна на България е некоректно да се отказва точно в този момент.

„Българската страна буквално преди дни одобри оценката за екологичното въздействие. България е натрупала задължения, които вече са над 6 млн. евро /7,3 млн евро/. Ако са мислили да се отказват, трябваше да го направят по-рано”, отбелязва експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов.

„След като в България властта се смени, нееднократно бе заявявано, че страната може да се откаже от проекта. Бяха посочвани екологични претенции, говореше се за икономическа нецелесъобразност. Така че, до голямата степен за Русия това не е изненада. Дори представители на „Транснефт” говореха, че проектът няма да бъде реализиран”, посочва ръководителят на аналитичния отдел на „Грандис капитал” Тимур Хайрулин.

Решението на България да излезе от проекта за изграждане на петролопровода Бургас - Александруполис може да извади на преден план алтернативните маршрути през Сърбия и Румъния. Това е заявил директорът на руския Национален фонд за енергийна сигурност Константин Симонов, цитиран от сръбската агенция ТАНЮГ. Симонов е заявил пред ИТАР-ТАСС, че отношенията с България в областта на енергетиката не са прости. По думите му - става дума за АЕЦ „Белене” и за „Южен поток”. Симонов е оценил, че България подхожда в сътрудничеството с Русия от политически интерес, а не от икономическа позиция, особено след идването на правителството на премиера Бойко Борисов, което се е съсредоточило към сътрудничеството със САЩ. Симонов е припомнил, че България е отказвала да поднови договора за доставка на руски газ и е заявила, че ще купува от Азербайджан, независимо от факта, че няма газова връзка между България и Турция.

Симонов уточнява, че Бургас - Александруполис е мислен като алтернатива на доставките на петрол през Русия. Според него петролопроводът Самсун - Джейхан не може да се нарече алтернатива, тъй като това е петролопровод от Турция до Турция, която през последните години също се показа труден партньор за Русия.

„Не съществува окончателна замяна на проекта Бургас Александруполис”. Най-краткият път е през България. Теоретично може да се разгледа маршрутът през Румъния и Сърбия, но този вариант ще е много по-дълъг”, посочва руският експерт. Според него българското отхвърляне все още не е погребало проекта, но разглеждането на алтернативи почти е невъзможно.

Под заглавие „Българският удар върху руския петрол” „Правда” пише:

„България взе решение да се откаже от проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”. Това не е единственият случай, когато българските власти не желаят да изпълняват договорите си с Русия”, коментира изданието.

„Българските власти избраха много оригинален подход по въпроса за строителството на петролопровода. Първоначално те категорично не го приемаха, след това се стигна до екологичната експертиза. Преди около месец беше доказано, че няма никаква заплаха. „Бургас-Александруполис” беше признат за проект, отговарящ на интересите на страната, а сега окончателно решиха да се откажат от него. Очевидно е, че нито българите, нито гърците в момента имат пари. На Русия щеше да й се наложи да плаща за всичко”, посочва икономическият експерт от Центъра за политическа конюнктура Дмитрий Абзалов.

Но българите не са водени само от икономически съображения. Проектът за петролопровода, както и „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, първоначално не се харесваха не само на сегашните власти в България, но и на мнозина в Европа и в САЩ, по които Борисов и неговият екип се ориентират. Не е изключено на Запад „тихо да са поискали” да бъдат закрити руските проекти и българските власти започнаха да измислят все нови уловки, за да не изпълнят поетите ангажименти.

Споразумението, произтичащо от изграждането на газопровода с обща дължина от 280 км е от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкото Александруполис.  Разходите по проекта се оценяват на един и половина милиарда долара. Петролопроводът имаше за цел да помогне за облекчаването на проливите Босфора и Дарданелите.

България блокира непостроени руски тръби?

"Страните се споразумяха за създаване на компания-оператор на Trans-Balkan Pipeline Б. V. Три руски компании ("Транснефт", "Роснефт" и "Газпром нефт"), собственост на 17 процента, а България и Гърция разделлиха останалите 49 процента. Известно време след подписване тристранния договор, дойде финансовата и икономическа криза и Гърция можеше да намери средства за проекта, реално това се оказа трудно. Въпреки това гърците не се отказаха от проекта", смята „Комерсант”.

Споразумението в 2007 г., бе подписано на социалистическото правителство, оглавявано от един възпитаник на Московския държавен университет, Сергей Станишев.

През лятото на 2009 г. дойде друго време. Управлението бе поето от власт, начело с лидера на партия "ГЕРБ" Бойко Борисов. Програмата на правителството на ГЕРБ бе първоначално насочена към укрепване на сътрудничеството със Запада. Съответно, проектите с руско участие станаха второстепенни.

„Проекти като газопровода "Южен поток" и АЕЦ в Белене, първоначално не се харесаха не само на сегашните власти в България, но и много хора в САЩ и Европа, където Борис и неговият екип ориентирани. Не е изключено, ако от Запад "тихо съветват" българското правителство да отлага руските енергийни проекти, като  използват различни трикове и не изпълняват задълженията си. Какво е това - политика или прояви на антируски курс?”

"Българските власти са избрали много оригинален подход към въпроса за изграждането на газопровода „Южен поток”.

Първоначално те потвърдиха, че са съгласни, след това те поискаха оценка за въздействието на околната среда, която бе направена три пъти.

Преди около месец бе доказано, че тръбите на петролопровода не представляват заплаха за екологията и бе признато, че отговарят на интересите на страната. И най-накрая българите решиха да се оттеглят от проекта” обясни в интервю икономическия експерт Дмитрий Абзалов.

България разчита да получи газ от Турция, но той няма как да дойде до българска територия заради неизградена газова връзка и няма кой да пълни тази тръба, тъй като Иран заяви, че няма да продава газ на Европа заради санкциите.

Към тази ситуация се прибавя и фактът, че ЕК обяви на 7 декември, че няма да финансира газовите връзки на българите!

България, която цяла година бави решението си за започване на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”, в крайна сметка реши да го изостави. А това бе претролопровод, който имаше за цел да заобиколи проливите Босфора и Дарданелите – написа „Взгляд”.

Хронология на бавенето на проекта

Защо нямало да строим „Бургас-Александруполис”?

Как ще реагира Гърция на този отказ,

Новина ли е оттеглянето от проекта „Бургас-Александруполис”?

„The Financial Times” пусна следната публикация:

България се оттегля от Бургас-Александруполис

06 юли 2010, 19:23

България вече не е заинтересована от изграждането на проекта Бургас-Александруполис. Това заявява премиерът Бойко Борисов в интервю за „Файненшъл таймс”. Според изданието страната ни възнамерява да се изтегли от тристранния проект с Гърция и Русия заради опасения за околната среда.

„След нефтения разлив в Мексиканския залив, не мисля че ще бъде разумно и безопасно петролни танкери да разтоварват на терминал в морето, в зона на интензивен туризъм”, посочва Борисов.

По думите му тръбата ще носи на страната ни във вид на транзитни такси не повече от 35 млн. долара годишно, но би застрашила туристическа индустрия оценявана на 10 млрд. долара.

Борисов посочва още, че страната ни може да избегне плащането на неустойки по вече сключените споразумение, ако се позове именно на негативната екологична оценка на проекта.

Защо правителството наля пари в Бургас-Александруполис” след като не иска да участва в него? Това е непонятно за българския данъкоплатец. Както бе непонятно и защо Симеон Дянков бе определен за основен преговарящ по проекта, след като и кучетата знаят, че той не долюбва руско-българските енергийни проекти като един истински представител на американските интереси в България.

Наливането на парите се случи след заседание на правителството на 10 март т. г..

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

10 март 2010 г.

Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

....................................................................................

Точка 33

Проект на Решение за възлагане на заместник министър-председателя и министър на финансите на координацията и надзора по отношение на участието на Република България при реализирането на проекта за строителство и експлоатация на петролопровода Бургас – Александруполис

БОЙКО БОРИСОВ: Внасят заместник министър-председателят и министър на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Преди две седмици бяхме информирали Министерския съвет за това проекторешение. Идеята е да се проверят още веднъж всички договори и да се направи преценка и от гледна точка на опазване на околната среда и дали всичко това е в съответствие с европейските норми. След като се направи тази проверка от български и европейски експерти да се премине към евентуална работа по този проект.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се точка 33.

................................................................................

Ще припомня, че Казахстан искаше да участва в проекта, но след това предпочете Румъния вместо България.

Ще припомня и че Гърция държи на този проект, а Борисов се хвалеше наляво и надясно, че ще се прави връзка за доставки на газ с Гърция!

Как ще реагира Гърция на този отказ, след като гърците засилиха работата по този проект и разчитат на транзитните такси, които ще получават от нефтопровода. Със сигурност – първата гръцка реакция ще е силно негативна към България и след време, когато България ще поиска газ от Гърция и включване на байпас към гръцката част на „Южен поток”, тогава ще научим и колко скъпо струва газа, и какво сме загубили, като сме забили нож в гърба на южните ни съседи.

На България като акционер в "Бургас - Александруполис" бе предложено до 20 март 2011 г. за погаси задълженията си  и да продължи финансирането на проекта. Това гласеше официалното съобщение след проведеното на 18 март в Рим заседание на Надзорния съвет и акционерите в компанията, която трябва да ръководи строителството на нефтопровода.

Според говорителя на „Транснефт" Игор Дьомин, България дължи 7,3 милион евро, а Гърция 1,269 милиона евро.

Гърция поиска и помощ от ЕС по проблема с българското шикалкавене. „Изграждането на тръбопровода Бургас-Александруполис вече не е въпрос между Гърция, България и Русия, а проблем на ЕС - Русия, след като засяга две страни-членки на ЕС и Русия” - каза гръцкият заместник-министър на екологията, енергетиката и климатичните промени Янис Манатис пред вестник "Ню Юръп".

Какви се очакваше да бъдат геополитическите „за” и „против” от изграждането на проекта „Бургас-Александруполис”

според Кап. І ранг, проф. д.в.н. Боян МЕДНИКАРОВ, Кап. І ранг о.р., доц. д-р Кирил КОЛЕВ?

Пълният текст на геополитическия и икономически анализ ще намерите тук

/със съкращения/

Предвижда се международната проектна компания „Транс Болкан Пайплаин" да изгради петролопровода до 2012 и през първото полугодие на 2013 той да премине през пробни изпитания. Работната експлоатация се очаква се да започне през втората половина на 2013, като на първия етап преносът на нефт да бъде в рамките на 35 млн. тона годишно. Половината от този нефт /17,5 млн. тона/ ще бъде т. нар. уралски нефт, произвеждан от руската нефтодобивна промишленост, а останалата половина ще бъде доставяна от Каспийския тръбопроводен консорциум /Caspian Pipeline Consortium – CPC/, в който са представени бизнес интерес на компании като British Petroleum, Shell, Shevron и др..

След достигането на крайния пункт на тръбопровода, около 50 на сто от петрола ще се доставя до пристанища на европейски страни от Средиземноморския регион – Италия, Франция, Испания, а чрез тях по наличната тръбопроводна мрежа ще достига и до Холандия, Белгия, Германия. Останалите 50 на сто, считани основно като продукция на Shevron, ще бъдат доставяни чрез VLCC танкери до САЩ.

На втория етап от експлоатацията на петролопровода се очаква удвояване на обемите доставяни от CPC, при което капацитетът на „Бургас-Александруполис” ще достигне до 60 млн. тона годишно.

На базата на тези разсъждения може да се направи категоричният извод, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/, чрез диверсификация на маршрутите за доставка на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той ще има и важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.

Този извод категорично отхвърля тезите на някои предубедени противници на проекта, като:

- Проектът обслужва преди всичко икономическите интереси на Русия.

- Проектът е антиевропейски.

- Проектът е антинатовски и пр.

Дискутирайки ролята на проекта по отношение на европейската енергийна политика, не може да се пренебрегне фактът, че в него има и трети партньор – Гърция, която притежава 24,5 процента в международната компания "Транс Болкан Пайплаин".

Гръцката страна има много високи очаквания от реализацията на проекта и подготви специален законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект за ускоряване на процедурите по реализацията на петролопровода. Трудно е да се предвидят целият диапазон и дълбочина на негативните реакции на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последствия за България при евентуалното проваляне на проекта.Конкурентният нефтопровод с румънско участие е Констанца /Румъния/ – Панчево /Сърбия/ – Омишал /Хърватия/ – Триест /Италия/ /т. нар Паневропейски тръбопровод/. Той е с дължина 1400 км, има пропускателна способност 60 млн. тона и възможности за увеличаване до 90 млн. тона годишно. Негово предимство е съществуващата тръбопроводна връзка от Панчево /Сърбия/ до дълбоководния хърватски терминал Омишал и Трансалпийския нефтопровод от Триест /Италия/ към Австрия и Германия.

Турското политическо ръководство постигна първия си успех с нефтопровода Баку /Азербайджан/ – Тбилиси /Грузия/ – Джейхан /Турция/, чрез който се предостави алтернативен на черноморската проливна зона маршрут на каспийския нефт /казахски и азербайджански/ към Средиземно море.

Вторият етап на превръщането на Турция в регионален нефторазпределителен център се свързва с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e с възможности за нарастване на транзитирания нефт до 70 млн. тона годишно. Пристанище Самсун е най-близкия пункт от останалите алтернативни проекти на Черноморската проливна зона до пристанище Новоросийск и пристанище Супса.

Оценявайки значението на проекта „Бургас-Александруполис”, по отношение на енергийните интереси на Турция, може да се каже, че реализацията му, в най-голяма степен, накърнява интересите на турската страна, недопускайки превръщането на Турция в единствен и, до голяма степен, монополен регионален център за транзитиране на енергоресурси. От друга страна обаче, проектът решава изключително наболелия за Турция проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.

От 2007 България е член на ЕС. Поетите ангажименти от българска страна по Глава 14 “Енергетика” от Договора за присъединяване на Република България към ЕС налагат изпълнение на изискванията на общоевропейското енергийно законодателство. Членството в ЕС налага определени задължения и хармонизиране на националната с наднационалната съвместна енергийна политика. България, Румъния и Гърция са подписали Енергийната харта, свързаният Транзитен протокол и Договора за Енергийна общност в Югоизточна Европа. Безспорно обаче, най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” решава изключително наболелия проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона...

...нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Освен това, правилата за транзитиране на енергоресурси и процедурите при неговата експлоатация ще бъдат в съответствие с Договора за Енергийната харта и свързания Транзитен протокол. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на ЕС...

... енергийните аспекти на предизвикателствата пред националната сигурност на България, свързани с нефтопровода “Бургас-Александруполис” не трябва да се подминават и някои други ефекти, които би имала реализацията на проекта. Трябва да се отчитат и следните потенциални приходи:

- от заплащане на такси за ползване на местната инфраструктура, ;

- от танкерната комуникация в Черно море /става дума за три танкера до 150 хил. тона. – т. нар. Suezmax, и други три за около 90 хил. тона – т. нар. Aframax; има и вариант комуникацията да се осигурява от 6 танкера Suezmax/. Следва да се отчетат и възможността българската страна да поеме половината от тази комуникация фактът, че товарите са осигурени за десетилетия, както и, че дневната чартърна такса може да бъде от порядъка на 60-80 хил. $, а навлото за всеки танкер може да надхвърля 750 хил. $ за всеки рейс;

- от експлоатацията на малкия флот, който ще обслужва терминала;

- от откриване на поне 1000 работни места за изграждането на петролопровода и стотици работни места, свързани с експлоатацията му.

Петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/ чрез диверсификация на маршрутите на енергоресурсните доставки. Възможният отказ на България за участие в проекта неминуемо ще доведе до силни негативни реакции от страна на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последици за България, при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан.Не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за реализиране на свой конкурентен проект.Отказът от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще спомогне за превръщането на Турция в единствен и в много голяма степен притежаващ монополна роля регионален център за транзитиране на енергоресурси.

Кой ще спечели от закриването и отказа на България от проекта „Бургас-Александруполис”?

Всички освен нашата страна.

България неминуемо ще плати немалка сума за отказа от този проект – едва ли вече може да се намери човек, който да повярва на един Симеон Дянков за неговите уверения, които както показа времето не струват пукната пара.

Крайно време е политиците да носят персонална наказателна и финансова отговорност за решенията си, независимо, че това решение за отказ от „Бургас-Александруполис” всички членове на заседанието на правителството са присъствали и го приели.

Танкери с петрол пътуват и разтоварват в Буергас за „Лукойл” но не съм чула това да пречи на туризма.

Да не говорим, че разливът от един танкер е по неовладяем отколкото пробив на тръба от петролопровод.

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

-  Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1146-geopoliticheskite-naprejeniq-v-mnogopoliusniq-svqt-sasht-sreshtu-evraziq

Венецуела излезе на първо място в света по запаси на нефт според най-новия доклад на ОПЕК за 2010 г., който допълва и актуализира информацията, представена на нашата диаграма от 2009 г

Според данните от края на 2010 година най-големите доказани запаси от нефт се намират във Венецуела – 296,5 млрд барела, свидетелствува статистиката на ОПЕК

Оценката на запасите бе увеличена с около 40% за една година, което позволи на Венецуела да изпревари предишния лидер – Саудитска Арабия, чиито запаси не са преразглеждани от 2009 г. и се оценяват на 264,5 млрд барела.

Това стана след като ОПЕК започна да включва в разчетите за Венецуела и нефтоносния пояс Ориноко.

Главният икономист на Центъра за международни енергийни изследвания в Лондон Лео Дролас отбелязва по този повод: „ОПЕК вече отчита и тежкия нефт. Но какво означава това? Инвестициите за разработка на тези находища са огромни и в сегашната ситуация Венецуела няма да ги получи. Запасите са фактически недостъпни.”

Разбира се, зад подобно становище не може да не заподозрем политически подбуди. Защото когато няма риба и ракът е риба. Още повече, технологиите бурно се развиват и когато другите запаси свършат и дойде времето на тежкия нефт, той няма да е недостъпен, гарантирам ви.

Разбира се, според оценките на Бритиш Петролеум, както е видно и от диаграмата, доказаните запаси на Венецуела възлизат на 211,2 млрд барела, а тези на Саудитите съвпадат с данните на ОПЕК – 264,5 млрд барела.

Доказаните запаси от нефт на Ирак за 2010 г. са нараснали с 24% – до 143,1 млрд барела, съобщи още ОПЕК. В Иран и Еквадор прирастът е съответно по 10% – до 151,17 млрд барела и 7,2 млрд барела.

Съвкупните доказани запаси от нефт в страните от ОПЕК са се увеличили с 12% – до 1,19 трилиона барела, с което делът на ОПЕК в световните запаси се е уголемил до 81,3% през 2010 г. спрямо 79,6% през 2009 г.

СВЪРШВА ЛИ НЕФТЪТ?

Следното изречение ще прочетете в един или друг вариант ако отворите специализираните страници на вестниците, интернет, ще чуете по радиа и телевизии:
При евентуално задържане темповете на добив на сегашните нива, то нефтът в световен мащаб ще стигне за още 42 години.
Вярно ли е това твърдение или не? Тук ще ви представим две алтернативни становища:

СВЪРШВА!
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОПЕК ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Тотал – Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Ройял Дъч/Шел. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя – „Запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”.

Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
(Текстът е от статия на Георги Колев, автор на книгата Сълзите на дявола)

НЕ СВЪРШВА!
Нефтът не е възобновим ресурс и поради това по дефиниция той някой ден ще се изчерпи. Но този ден не се мержелее на хоризонта въпреки твърденията на един разрастващ се хор от вещатели, че вече сме достигнали световния връх на петролопроизводството. В техните възгледи обаче глобалният петролен ресурс е фиксиран като количество, а технологията е нещо статично. Всъщност и двете виждания са неверни. Фирми новатори инвестират във все по-качествени технологии за изследване на залежите и производството на нефт, като отместват върха на добива все по-далеч в бъдещето.

Основното тук е правилно да разбираме ролята на дефицита, ценовите сигнали и бъдещите технически нововъведения в извеждането на пазара на огромните оставащи въглеводородни резерви на света. Благодарение на научно-техническия напредък средното ниво на добив от световните петролни резерви нараства от 20% през по-голямата част от XX век до 35% днес. Това е похвален напредък. Но той също така означава, че две трети от известните петролни запаси са все още неизразходени. Най-голямо опровержение на предсказателите на петролния край представляват огромните залежи от неконвенционални въглеводороди. Тези запаси от битумни шисти, катранени пясъци и мазут могат да бъдат превърнати в горива, които да захранват днешните автомобили. Канада например разполага със залежи от катранени пясъци с по-голямо енергийно съдържание, отколкото целия петрол на Саудитска Арабия. Китай, Съединените щати, Венецуела и други страни също имат големи запаси от тези енергийни източници. Проблемът е в това, че конверсията се извършва на много по-висока екологична и икономическа цена, отколкото при използването на конвенционалния суров петрол. Но същите тези високи петролни цени, в които предсказателите съзират знак за скорошното привършване на петрола, също така създават силна мотивация за разработването на тези пълни с примеси залежи, както и за създаването на технологията, която ще ни позволи да ги извличаме по един по-хигиеничен начин.
(Мнението е на Виджай В. Вайтисваран, кореспондент на The Economist)

РАВНОСМЕТКА?
Всеки, който се опита на базата на предложените хипотези да тегли чертата и изведе червената нишка на проблема би бил доста нахален. Най-малкото, защото говорим за базов, есенциален проблем на човечеството. И все пак, не знам за вас, но у мен определено има изградено становище по тази дилема.

Не мога да приема аргументите на Вайтисваран, не само защото в тяхната основа лежи изцяло тотално дискредитираната в наше време икономическа експертиза и икономически модел, но и защото отдавна не възприемам нефта, като решение на човешките проблеми. В този смисъл, дори и да не свърши точно след 42 години, а след 142 – това не променя императива, че човекът трябва да се раздели с нефта и да намери алтернативни източници. И не само енергийни, бих казал да намери като цяло – технологическа и социална алтернатива. Предполагам, че знаете, че една автомобилна гума се произвежда от 30 литра нефт, че сме облечени и обути с „нефт” и т.н. Тъкмо изобилието от нефт и изобилието от възможности, които дава нефта са в основата на този самоубийствен бум и налагане на западния вълчи модел на свободния пазар, който безпардонно води до тотално прахосничество на ресурси, заобикаляща среда и в последна сметка до цивилизационно самоубийство. Най-лесното, не е задължително най-доброто!

Но да се върнем отново на частния проблем – свършва ли нефта. Според мен изводът е един във всички варианти – и да свършва и да не свършва трябва да му търсим заместител във всяко едно приложение. А при положение, че по-скоро свършва, отколкото обратното, едно е несъмнено – човечеството е пред епохални и критични решения за оцеляването си. А времето, времето както винаги е в дефицит…

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1125

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1105-zabludite-vyv-vruyzka-s-amerikanskata-sistema-za-pro

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1117-nevyzmojnite-syhopytni-voini-na-amerika

В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.

Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?

Препятствието на отвъдморските войни

Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.

Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.

Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).

Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.

Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.

САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.

Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.

Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а  от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.

Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.

Глобалните интереси на САЩ

По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.

Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.

Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.

САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.

Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.

Стратегическите проблеми

Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.

Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.

Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.

Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.

Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.

Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.

Дипломатическата алтернатива

В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.

За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.

При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна  армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1086-miusiulmanskiqt-svqt-prez-2030

В публикувания през януари 2011 доклад на Pew Research Center се твърди, че през следващите 20 години, броят на мюсюлманите в света ще нарасне с около 35%, т.е. от 1,6 млрд. души, през 2010, ще достигне да 2,2 млрд., през 2030.

Според прогнозите на центъра, в глобален план, през следващите две десетилетия, мюсюлманското население ще нараства около два пъти по-бързо, отколкото немюсюлманското, като средногодишният темп на нарастване ще бъде 1,5%, за мюсюлманите, в сравнение с 0,7%, за немюсюлманите. Ако сегашните тенденции се запазят, през 2030, мюсюлманите ще бъдат 26,4% от прогнозираната обща численост на световното население (8,3 млрд. души), докато през 2010, те са били 23,4% от населението на планетата (наброяващо 6,9 млрд. души).

Макар че мюсюлманското население ще нараства с по-бързи темпове, отколкото немюсюлманското, през следващите две десетилетия този ръст ще се осъществява с по-бавни темпове, в сравнение с предходните две (1990-2010). Между 1990 и 2010, глобалното мюсюлманско население е нараснало средно с 2,2%, в сравнение с прогнозираните темпове от 1,5%, за периода 2010-2030.

Това е един от основните изводи в доклада на центъра за мащабите на разпространението на исляма и нарастване дела на мюсюлманското население в света. В него Pew Research Center се стреми да даде достоверна оценка за броя на мюсюлманите през 2010 и прогнозира нарастването им, през следващите двайсет години, т.е. до 2030. Прогнозите се базират както на досегашните демографски тенденции, така и на предположенията за това, как тези тенденции ще се променят в бъдеще. Естествено, изготвянето на прогнозите неизбежно води след себе си множество недоизяснени въпроси, включително и в чисто политически план. Така например, промените в политическия климат в САЩ или в европейските държави могат съществено да повлияят върху моделите, по които се реализира в момента мюсюлманската миграция.

Ако текущите тенденции се запазят, през 2030, в 79 държави по света ще живеят по милион и повече мюсюлмани, докато днес това може да се каже за 72 страни (1). Повечето мюсюлмани на планетата (около 60%) ще продължат да живеят в Азиатско-Тихоокеанския регион, докато около 20% ще обитават Близкия изток и Северна Африка, както е и днес. Очаква се обаче, Пакистан да изпревари Индонезия, превръщайки се в страната с най-многобройно мюсюлманско население в света. Според прогнозите, онази част от глобалната мюсюлманска общност, обитаваща африканските държави, южно от Сахара, ще нарасне, като след двайсетина години в Нигерия вероятно ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в Египет. Мюсюлманите ще продължат да бъдат сравнително неголямо малцинство в Европа и Америка, но, както се очаква, делът им в общата численост на населението в тези региони ще нарасне.

Що се отнася до САЩ например, демографските прогнози сочат, че броят на мюсюлманите ще нарасне повече от два пъти, през следващите двайсетина години, достигайки 6,2 млн., през 2030 (срещу 2,6 млн., през 2010), като това ще се дължи най-вече на миграцията и ръста на раждаемостта сред мюсюлманите. Според прогнозите, делът на мюсюлманското население в САЩ (възрастни и деца) ще нарасне от 0,8%, през 2010, до 1,7%, през 2030, т.е. мюсюлманите ще настигнат по численост американските евреи, или пък привържениците на епископалната църква в САЩ днес. Макар че сред населението на някои европейски държави ще има доста по-голям дял мюсюлмани, прогнозите сочат, че през 2030 в САЩ ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в която и да било европейска държава, като изключим Русия и Франция.

В Европа, като цяло, делът на мюсюлманското население ще нарасне почти с 1/3, през следващите двайсет години – от 6% от жителите на континента, през 2010, до 8%, през 2030. В абсолютни цифри, европейската мюсюлманска общност ще нарасне от 44,1 млн. души, през 2010, до 58,2 млн., през 2030.

Най-голямо увеличение – преди всички заради продължителната миграция – се очаква в Западна и Северна Европа, където делът на мюсюлманите сред местното население ще достигне двузначни проценти в редица държави. Във Великобритания например, мюсюлманите ще достигнат 8,2% от цялото население, срещу 4,6% днес. В Австрия, те ще станат 9,3% през 2030, срещу 5,7% днес, в Швеция – 9,9% (срещу 4,9% днес), в Белгия – 10,2% (срещу 6% днес), а във Франция – 10,3% (срещу 7,5% днес).

Няколко са факторите, обуславящи по-бързия прогнозен ръст сред мюсюлманското население, в сравнение с немюсюлманите в целия свят. По правило, мюсюлманското население има по-висок коефициент на раждаемост (повече деца на една жена), отколкото немюсюлманското. Освен това, значителна част от мюсюлманското население вече е, или скоро ще навлезе, в репродуктивна възраст (15-29 години). Подобряването на здравеопазването и икономическите условия в страните с мюсюлманско мнозинство доведоха до по-голямо от средното понижаване на показателите на смъртността при раждане и детската смъртност, а продължителността на живота нараства по-бързо в държавите с мюсюлманско мнозинство, отколкото в другите, по-слабо развити страни.

Нарастване, но със забавени темпове

Нарастването на мюсюлманското население в света не бива обаче да засенчва някои други не по-малко важни демографски тенденции: например, че темповете на нарастване сред мюсюлманите се забавят през последните десетилетия и, вероятно, ще продължат да спадат през следващите 20 години, както се вижда и на долната графика.

От 1990 до 2000 мюсюлманското население е нараснало средно с 2,3%. Между 2000 и 2010, темповете на нарастването му спаднаха до 2,1%, а според прогнозите, ще спаднат до 1,7%, през 2010-2020, и до 1,4%, през 2020-2030 (т.е. с 1,5% годишно в течение на двайсетгодишния период между 2010 и 2030, както вече бе отбелязано).

Понижаването на темповете на нарастване се обуславя най-вече от спада на раждаемостта в много страни с мюсюлманско мнозинство, включително такива гъстонаселени като Индонезия и Бангладеш. Раждаемостта пада, тъй като все повече жени в тези държави получават средно образование, нараства жизненото равнище и хората се преместват от селата към градовете.

Забавянето в темповете на нарастване на мюсюлманското население е най-силно изразено в Азиатско-Тихоокеанския регион, Близкия Изток и Северна Африка, както и в Европа, а по-слабо в африканските държави южно от Сахара. Единственият регион, където ръстът на мюсюлманското население ще се ускори до 2020, е Америка, най-вече заради имиграцията.

В крайна сметка, спадът на раждаемостта ще доведе до съществени промени във възрастовата структура на мюсюлманското население. Макар че днес в целия свят мюсюлманското население е относително младо, т.нар. „мюсюлмански демографски взрив” – т.е. високият процент мюсюлмани в тинейджърска възраст и около 20-годишни, достигна пиковата си точка още през 2000 и в момента бележи спад.

През 1990 над 2/3 от общата численост на населението на мюсюлманските държави беше на възраст до 30 години. Днес, хората на тази възраст са около 60% от населението, а към 2030, прогнозният им дял ще падне до 50%.

В същото време, в много държави с мюсюлманско мнозинство ще се наблюдава застаряване на населението, като се очаква, в периода 2010-2030, делът на хората на възраст над 30 години в тях да нарасне от 40% до 50%, а този на хората над 60 години почти ще се удвои (от 7% до 12%).

Държавите с мюсюлманско мнозинство обаче, не са единствените, където населението остарява. Тъй като раждаемостта спада и хората в целия свят вече живеят по-дълго, населението на планетата остарява. В резултат, световното мюсюлманско население ще продължи да бъде сравнително младо още десетилетия наред. Така например, средната възраст в страните с мюсюлманско мнозинство нарасна от 19 години, през 1990, до 24, през 2010, а през 2030 вероятно ще достигне 30 години. Все пак, тя ще е по-ниска от средната възраст в Северна Америка, Европа и други по-развити региони, която нарасна от 34 до 40 в периода между 1990 и 2010, а според прогнозите ще достигне до 44 години, през 2030. Дотогава, почти 1/3 от младите хора по света (29,1% от хората на възраст между 15 и 29 години) ще бъдат мюсюлмани, в сравнение с ¼ (25,8%), през 2010, и 1/5 (20%), през 1990.

Другите основни изводи от доклада

Според доклада на центъра, мюсюлманите-сунити ще продължат да формират доминиращото мнозинство в мюсюлманската общност и през 2030 (87-90%). Делът на шиитската мюсюлманска общност може би ще намалее незначително, най-вече заради ниската раждаемост в Иран, където живеят над ¼ от шиитите в света.

През 2010, около ¾ от мюсюлманите в света (74,1%) са живели в 49 държави, в които изповядващите исляма са мнозинство от населението. Над 1/5 от всички мюсюлмани (23,3%) живеят в немюсюлмански страни от т.нар. развиващ се свят. Около 3% от всички мюсюлмани в света, живеят в по-развити региони, като Европа, Северна Америка, Австралия, Нова Зеландия и Япония.

Нивото на раждаемостта в държавите с мюсюлманско мнозинство е тясно свързано с образователното равнище при жените. В осем мюсюлмански страни, където момичетата обикновено посещават училище най-малко години, средният коефициент на раждаемост (5 деца на една жена) е над два пъти по-висок от средното равнище (2,3 деца на една жена) в девет други мюсюлмански страни, където момичетата ходят на училище най-много години. Сред изключенията е Палестинската автономия, където средното ниво на раждаемост (4,5 деца на една жена) е сравнително високо, макар че повечето момичета, родени там, могат, поне формално, да разчитат на 14-годишно образование.

Под половината (47,8%) от омъжените жени на възраст 15-49 години в държавите с мюсюлманско мнозинство използват едни или други средства за контрол на раждаемостта. За сравнение, в по-слабо развитите страни с немюсюлманско население, почти 2/3 (63,3%) от всички омъжени жени в тази възрастова група използват някакви средства за контрол на раждаемостта.

Азиатско-Тихоокеанския регион

През 2030, почти трима от всеки десетима жители на Азиатско-Тихоокеанския регион ще бъдат мюсюлмани (27,3%), докато през 2010 те са били 1/4 (24,8%), а през 1990 – 1/5 (21,6%).

Мюсюлманите са само 2% от жителите на Китай, но тъй като страната е с толкова голямо население, можем да очакваме, че по брой на мюсюлманите той ще бъде на 19-то място в света, през 2030.

Близкият Изток и Северна Африка

Страните от тези два региона ще продължат да имат най-високия процент сред държавите с мюсюлманско мнозинство. Според прогнозите, през 2030, от 20 държави и територии в двата региона, всички, освен Израел, ще имат не по-малко от 50% мюсюлмани, а в 17 се очаква мюсюлманите да бъдат над 75% от цялото население. Единствените изключения ще бъдат Израел, Ливан и Судан (който в момента се разделя на мюсюлманска и християнска части).

Очаква се, почти ¼ от израелското население (23,2%) да изповядва исляма през 2030, в сравнение със 17,7%, през 2010 и 14,1%, през 1990. През последните 20 години мюсюлманското население в Израел е нараснало над два пъти – от 0,6 млн. души, през 1990, до 1,3 млн., през 2010. Прогнозите са, че през 2030 това население (включително в Йерусалим, но без Западния бряг и сектора Газа) ще достигне 2,1 млн. души.

В момента, Египет, Алжир и Мароко разполагат с най-голямото мюсюлманско население в Близкия Изток и Северна Африка. През 2030 обаче, се очаква Ирак да стане втората по численост на мюсюлманското си население държава в региона (отстъпвайки само на Египет), най-вече, защото страната демонстрира по-висок ръст на раждаемостта, отколкото Алжир и Мароко.

Африка на юг от Сахара

Според прогнозите, мюсюлманското население на Африка, южно от Сахара, ще нарасне с почти 60% през следващите 20 години – от 242,5 хиляди, през 2010, до 385,9 хиляди, пред 2030. Но тъй като немюсюлманското население в региона също нараства с бързи темпове, можем да очакваме, че делът на мюсюлманите няма да се увеличи кой знае колко до 2030, достигайки 31% (срещу 29,6%, през 2010). Различните изследвания дават различни данни за числеността на религиозните групи в Нигерия, в която, както изглежда, през 2010, са живели приблизително еднакъв брой християни и мюсюлмани. Очаква се, през 2030, в тази страна да се формира, макар и неголямо, мюсюлманско мнозинство (51,5%).

Европа

Според прогнозите, през 2030, мюсюлманите ще бъдат над 10% от цялото население в десет европейски държави: Косово (93,5%), Албания (83,2%), Босна и Херцеговина (42,7%), Македония (40,3%), Черна гора (21,5%), България (15,7%), Русия (14,4%), Грузия (11,5%), Франция (10,3%) и Белгия (10,2%).

И през 2030 Русия ще продължи да има най-многобройното мюсюлманско население (в абсолютни цифри) в Европа. Броят на нейните мюсюлмани ще нарасне от 16,4 млн., през 2010, до 18,6 млн. души, през 2030. В същото време, според прогнозите, през следващите две десетилетия, темповете на нарастване броя на мюсюлманите в Русия ще достигнат 0,6% годишно, докато през същия период немюсюлманското и население ще намалява с 0,6% годишно.

Франция регистрира чист приток от 66 000 имигранти-мюсюлмани, през 2010, най-вече от Северна Африка. През миналата година, мюсюлманите бяха 2/3 (68,5%) от всички нови имигранти в страната. Испания пък прие 70 хиляди имигранти-мюсюлмани през 2010, но те се оказаха само 13,1% от всички нови имигранти в тази страна. Чистият приток на мюсюлмански имигранти във Великобритания през 2010 (около 64 000), беше почти колкото и този във Франция. Над ¼ (28,1%) от всички нови имигранти във Великобритания през 2010 са мюсюлмани.

Америка

Очаква се, че броят на мюсюлманите в Канада почти ще се утрои през следващите двайсет години, като от 940 хиляди, през 2010, ще достигнат почти 2,7 млн., през 2030. През тази година, мюсюлманите ще бъдат 6,6% от цялото население на страната, в сравнение с 2,8% днес. Прогнозите сочат, че Аржентина ще се окаже третата по брой на мюсюлманското население американска държава, след САЩ и Канада. През 2010 в нея живееха около 1 млн. мюсюлмани, което я постави на второ място, по този показател, непосредствено след САЩ.

Децата на възраст до 15 години са сравнително малка част от мюсюлманското население на САЩ днес. Само 13,1% от мюсюлманите там са на възраст от 0 до 14 години. Това се дължи на факта, че значителна част от мюсюлманите в Съединените щати са нови имигранти, т.е. не са израснали в страната. През 2030 обаче, много от тях вече ще са създали семейства и, ако сегашните тенденции се запазят, броят на американските мюсюлмани на възраст до 15 години ще нарасне повече от три пъти – от 500 000, през 2010, до 1,8 млн., през 2030. Броят на децата-мюсюлмани, на възраст от 0 до 4 години, живеещи в САЩ пък ще нарасне от по-малко от 200 000, през 2010, до над 650 000, през 2030.

Днес около 2/3 от мюсюлманите в САЩ (64,5%) са имигранти от първо поколение (т.е. не са родени в страната), а малко над 1/3 (35,5%) са родени в САЩ. През 2030 обаче, 44,9% от всички мюсюлмани ще са родени в страната. Основните „доставчици” на имигранти за САЩ през последните няколко години са Пакистан и Бангладеш, като се очаква, че те ще си останат такива и през 2030.

Някои изводи

Докладът на Pew Research Center съдържа демографски прогнози. Прогнозите обаче не са предсказания, те по-скоро представляват оценки, изградени върху текущите данни за числеността на населението и предположенията за демографските тенденции. Те ни дават представа, какво може да се случи, ако текущите данни са точни и тенденциите се развият според очакванията. Има обаче много фактори – имиграционно законодателство, икономически условия, стихийни бедствия, въоръжени конфликти, научни открития, обществени движения и политически сътресения (като т.нар. „арабска революция” например) и т.н., способни да променят по непредсказуем начин демографските тенденции. Именно затова, докладът разглежда сравнително къс (двайсетгодишен) период. Въпреки това, няма никаква гаранция, че мюсюлманското население ще нараства именно така, както се прогнозира в доклада и няма да зависи от различни непредвидени събития, като политическите решения относно имиграционните квоти или националните кампании за поощряване или ограничаване на раждаемостта.

Прогнозите, съдържащи се в доклада, представляват средните цифри в диапазона на три сценария – висок, среден и нисък – създадени по методиката, която обикновено се ползва от демографите от целия свят за да прогнозират промените в числеността и състава на населението. Моделите, съставени на основата на „метода на кохортите”, който започва с базовото население (в случая, текущия брой мюсюлмани във всяка страна), разделено на групи или „кохорти”, по възраст и пол. Всяка „кохорта” се проектира в бъдещето, като се добавят и вероятните „плюсове” – новородени и имигранти – и се изваждат вероятните „загуби” – умрели и емигрирали. Разчетите са изготвени от експертите-демографи на Pew Forum, съвместно с колегите им от Международния институт за приложен системен анализ в Австрия (най-вече по отношение на прогнозите за САЩ и европейските държави).

Последните данни за населението, залегнали в основата на доклада, са събрани от най-достоверните източници за мюсюлманското население във всяка от 232-те държави и територии, за които Отдела на народонаселението на ООН разполага с общи оценки за числеността на населението. Много данни от тази базова статистика бяха публикувани през 2009, в доклада на Pew Forum „Контурите на мюсюлманското население в света”, в който се разглеждат и анализират около 1500 източници на данни, включително отчети от преброявания, мащабни демографски изследвания и изследване на населението, като цяло, за оценка броя на мюсюлманите във всяка страна или територия. Тъй като редица държави (включително и България) провеждат национални преброявания през 2010-2011, доста е вероятно през следващите няколко години да се появят много нови данни.

Дефиницията за „мюсюлманството” в доклада е доста обширно. Целта е обхващането на всички групи и отделни индивиди, идентифициращи се като мюсюлмани. Това включва и мюсюлмани, които се придържат към съвсем светско поведение или не спазват религиозните обреди. Според авторите на доклада, той не си поставя за цел да определи доколко религиозни са мюсюлманите, или пък да прогнозира равнището на религиозност (или, обратното, на светското поведение) сред тази общност през следващите десетилетия (2). Като основни фактори при изготвяне на демографските прогнози са използвани: раждаемост, смъртност, миграция (имиграция и емиграция), възрастовата структура на населението (брой на принадлежащите към различните възрастови групи), както и такива свързани фактори (които са в основата на предположенията за това, как се променя равнището на раждаемост при мюсюлманите и как се променя самото мюсюлманско население), като: образованието (особено на жените), икономическото благосъстояние (жизнено равнище), контрацепция и семейно планиране и религиозните преобразования.

Бележки:

1. Седемте страни, за които се прогнозира ръст на мюсюлманското население с над 1 млн. души през 2030, са: Белгия, Канада, Конго, Джибути, Гвинея-Бисау, Холандия и Того.

2. За други свои доклади, Pew Research Center провежда мащабни проучвания на общественото мнение за измерване на вярванията и практиката на много религиозни групи, включително и мюсюлмани. Виж например, „Толерантност и напрежение: ислямът и християнството в Африка, на юг от Сахара”, 2010, или „Американските мюсюлмани: средната класа и основното течение”, 2007.

* Статията се базира изцяло на доклада на Pew Research Center’s Forum on Religion & Public Life

Москва и Брюксел съобщиха, че началото на строителството на газопровода „Набуко” е отложено най-малко с една година до 2012 година. Това съобщи изпълнителният директор на компанията оператор „Набуко Газ Пайплайн интернешънъл” Рейнхард Митчек, цитиран от Росбалт и ИТАР-ТАСС.

На брифинг в Брюксел Митчек заяви, че трасето с дължина 3300 км ще бъде готово да се използва в края на 2014 - началото на 2015.

Следователно графикът за строителството и пускането на тръбопровода се забавя с година в сравнение с плановете, одобрени в началото на настоящата година. Според тях, строителството на „Набуко” трябваше да започне през 2011, а първите доставки на газ за ЕС се очакваха в началото на 2014 г., припомня ИТАР-ТАСС.

Сръбския „Курир” публикува информация, че финансови институции са поели гаранциите по този проект.

Финансови институции ще контролират проекта. От консорциума за изграждането на газопровода „Набуко” пък обявиха, че са подписали споразумение с Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и Международната финансова корпорация към Световната банка (СБ), като банковите институции ще проучат отпускането на финансиране за проекта на обща стойност до 4 млрд. евро.

След извършването на експертизите отпускането на средствата за проекта ще трябва да бъде одобрено и от съответните ръководни звена на всяка от банките.

Окончателното решение за инвестирането в „Набуко” трябва да бъде взето най-късно до края на първата четвърт на следващата година, съобщиха от акционера OMV.

Другите акционери в проекта за газопровод, който да намали европейската зависимост от руски газ, включват унгарската компания MOL, румънската Transgaz, българската Bulgargaz, турската Botas и германската RWE.

В същото време ще припомня, че Брюксел отказа да обяви “Южен поток“ за приоритетен. Това бе предложението на премиерите на България и Гърция Бойко Борисов и Георгиос Папандреу, газопроводът да стане приоритетен за общността.

„Газовият проект "Южен поток" не може да стане приоритетен за Европейския съюз, заяви Марлене Холцнер, говорител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер.

Така на практика проектът „Набуко” остана приоритетен за ЕС и пред подобния „Южен поток”, като разминавания между двата проекта вече има в началната дата на строителството, осигуреното пълнене на тръбата и финансирането.

В първите дни на септември събитията около „Набуко” придобиха нова посока: от една страна се работеше по финансирането му, от друга -  бе отложено началото на  строителството с една година, а от трета – шансовете „Набуко” да се пълни с осигурен газ все повече се отдалечават...

В същото време Русия строи и газопровод до Китай за когото газ също има.

На 3 септември т. г. при посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Азербайджан бе договорено Азербайджан да продава авансово няколко милиарда газ на Русия.

След края на срещата между президентите Дмитрий Медведев и Илхам Алиев, шефът на Газпром Алексей Милер съобщи, че е подписан уникален договор между Русия и Азербайджан. Документът не предвиждал лимит за доставките на газ, като базовото споразумение е за 500 милиона куб. метра.

„Азербайджан предложи обемът на доставките да бъде увеличен до 1 млрд. куб. метра газ. През 2011 година да стане 2 млрд., а през 2012 година – над 2 млрд. куб. метра газ”, съобщи ръководителят на „Газпром”.

Вярно е, че Азербайджан има възможност да изнася много милиарди куб м газ, вярно е също така и това, че при посещението си в България Илхам Алиев обеща и на българските политици да доставя газ на България от 2011 година, но конкретно как ще се процедира и какво се върши, за да се превърне това обещание – реалност, няма кой знае какво сторено.

Пълненето на „Набуко” и Южен поток”...

Новата геополитика са ресурсите – осигуряването им и битката за тях.

В последно време Русия направи няколко важни крачки, преди всичко при енергоресурсите в резултат на което САЩ претърпяха чувствително поражение в състезанието за газа на Каспийския район.

Руският "Газпром" сключи с Туркменистан два крупни договора, очертаващи нова схема за доставките на туркменския газ – написа в „Строго секретно” Красимир Иванджийски. - Първият определя условията, при които Русия ще купува газа от Туркменистан през следващите 20 години, а вторият прави "Газпром" основен "донор" на туркменистанските енергийни проекти. Двата договора осигуряват на Русия контрола над износа на туркменски газ.

Междувременно, Туркменистан и Афганистан подписаха рамково споразумение за изграждане на спрян проект за газопровод от богатата на енергийни източници бивша съветска република на изток.

Още през 2002 г. страните се договориха за изграждане на дълъг 1 700 км газопровод от Туркменистан до Пакистан и Индия през Афганистан, но напредването на проекта беше преустановено заради конфликта с талибаните.

Но проектът набра скорост след поредица от преговори на високо равнище между регионалните лидери. Рамковото споразумение е било подписано на среща в Кабул.

Така и Туркменистан като вероятен основен доставчик на газ за „Набуко” отпадна.

С третия възможен доставчик – Иран събитията се развиха още по-бързо...

Ръководната комисия на проекта „Набуко”, предполагащ многомаршрутно газово обезпечение на Европа в обход на Русия, утвърди две линии на снабдяване на тръбопровода с газ, по време на завършило в понеделник заседание в Анкара, съобщи руският вестник „Независимая газета”. Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

Изключвайки Техеран от проекта „Набуко”, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители?

В същото време ръководството на консорциума за газопровода „Набуко” съобщи, че проектът ще бъде захранван с каспийско гориво през територията на Грузия и Ирак.

Компанията, ръководеща строителството на тръбопровода, консорциумът „Набуко газ пайплайн интернешънъл” одобри два маршрута за транспортирането на природен газ – през грузинско-турската граница и през турско-иракската граница. През територията на Грузия ще преминава газ от Азербайджан и Туркменистан съобщиха акционерите, без да си дават сметка, че и Азербайджан и Туркменистан имат договори с Русия за изкупуване на природния газ!

Целта бе да се елиминира Иран като доставчик...

Кой проект ще бъде готов най-напред?

Руският министър-председател Владимир Путин обеща, че проектът „Южен поток” ще бъде построен толкова бързо, колкото и „Северен поток”, предаде РИА Новости.

„Вече започнахме строителството на газопровода по дъното на Балтийско море, през следващата година газът ще потече по тази тръба. Правим всичко бързо, толкова бързо ще направим и „Южен поток”, коментира Путин в отговор на въпрос за съдбата на „Южен поток” и конкурентния проект „Набуко”.

По думите на руския премиер „Набуко” има малки шансове за успех. „Главният проблем за „Набуко” е отсъствието на гарантирани обеми, необходимата продукция за тази тръба, няма източник за запълване на системата”, коментира Путин. „Русия няма да доставя нищо натам, в Иран тези находища още не са разработени, в Азербайджан обемите са малки, а освен това Азербайджан има подписан договор да доставя газ за Русия”, смята премиерът. „Там имаме и Туркменистан, но засега не са ясни възможностите за обемите, защото от територията на Туркменистан е положен газов маршрут към Китай с обем от 30 млрд. куб. м. газ годишно”.

Освен това по думите на руския министър-председател има и други проблеми, които пречат на „Набуко. Съществува териториален спор между Туркменистан и Азербайджан за подялбата на Каспийско море и в тези условия, по мое мнение, полагането на тръбата е затруднено, дори говоря меко, за да не кажа, че е невъзможно”, допълни Путин.

Русия ще удвои вноса на природен газ от Азербайджан, с което може да засенчи проекта за европейски газопровод “Набуко“, заяви в Баку президентът на “Газпром“ Алексей Милер.

Т. е. „Газпром” действа във всички посоки – докато работи по осъществяването на проекта „Южен поток”, компанията прави всичко възможно да изкупи газа, който би пълнил тръбата за „Набуко”. Независимо колко струва това.

Удвояването на изкупуваните количества природен газ от Азербайджан не носи кой знае какви преки ползи, според анализатори, цитирани от Ройтерс, няма преки икономически ползи за Москва, а цели да не се изгуби контрола на руснаците над газовия пазар в Европа.

През това време акционерите на „Набуко” са под прожектора и контрола на финансови институции, осигуряват пари, които никой не знае как ще се изплащат в условията на криза.

Но не работят по осигуряването на най-важното: пълненето на тръбата...

И в цялата тази суматоха и ние, българите, под вещото ръководство на правителството сме в кюпа.

Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите.

Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница.

Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. �