Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1210

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1197-nabuko-e-myrtyv-zamenqt-go-s-tanap

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1167-iujen-potok-startira-prez-2012-nabuko-vse-oshte-e-samo-na-hartiq

Днес в страната пристига на еднодневно посещение турският премиер Реджеп Тайп Ердоган по покана на премиера Борисов. Турският премиер Ердоган ще се срещне също с лидера на ДПС Ахмед Доган и с главния мюфтия на мюсюлманите в България Мустафа Алиш Хаджи. Съобщено бе, че премиерът Бойко Борисов ще посрещне госта още на летището.

По традиция, в деня на пристигането на госта, официозът „24 часа” пусна интервю с Ердоган, в която той пусна твърдения на границата на лъжата, вземайки ни за умствено изостанали!

Ердоган: Когато говорим за двустранните българо-турски отношения, институцията, с която сме в контакт, е българското правителство. В тази връзка страната ни никога не е предприемала политика и поведение, противоречащи на тази позиция. Още веднъж бих искал да заявя пред българската общественост, че няма такава политическа партия или формация, която Турция да приема като посредник в двустранните отношения.”

Това „никога” е силно казано, тъй като Ердоган през 2008 година посети Търговище и  Кърджали и тогава лидерът на „Атака”, Волен Сидеров негодуваше открито и на висок глас що ще един правителствен ръководител на чужда държава на посещения със селища с компактно мюсюлманско население, гласуващо за една от политическите партии в България – ДПС? Да не би Ердоган да е търсил халва или баклава?

При сегашното си посещение, Ердоган ще има среща с лидера на ДПС, Ахмед Доган – не с Яне, Янев, не с някой от „Атака”, а именно с Доган и като десерт и мюфтията Хаджи. Не върнатия от Върховния съд Недим Генджев, а Хаджи, което ако не е намеса и вземане на страна във вътрешнополитически процеси на чужда държава – здраве му кажи!

Ердоган не скри причините и позицията си за срещата с мюфтията:

Близостта в отношенията между мюсюлманската общност и турския народ, произтичаща от съжителството в миналото, както и обстоятелството, че в страната ни живеят много изселници от България, не ни позволява да се отнасяме с безразличие към проблема.

По тази логика и членове на правителствата на Босна и Херцеговина, и на Албания трябва да направят пътека до нелегитимния мюфтия! Човек се чуди на кое отгоре се разрешава на един чужд премиер да си развява коня при посещение в страната ни с още по-развятото знаме на исляма!

Що не се пробва Ердоган да каже същото и в Швейцария, след като там референдум забрани минаретата? Или във Франция, която прие Закон за бурките?

Ако продължим в тази посока – не си спомням при посещението си в Турция в първите дни на февруари т. г. българският премиер Бойко Борисов да се е срещал с кюрдски водачи. Още по-малко пък българският премиер си позволи да пътува навътре в страната, в райони, населени предимно с кюрдско население!

Другият случай, от който е видно, че Ердоган си позволи да не говори истината, като твърдеше, че в страната ни живеят милиони турски граждани с български корени, част от които са се изселили от България през последните години и са запазили българското си гражданство, взаимодействието между нашите граждани и ДПС трябва да се приема за нормално.

За Ердоган може да е нормално, но за тези, които са запознати с турското законодателство – в Турция двойно гражданство не се разрешава и отношенията, които дразнят немалка част от българското население, не са фактите, че голяма част от българските мюсюлмани се преселиха в Турция и се идентифицираха като турски етнос, а по-скоро са връзките на официална Анкара с ДПС, които далеч не се определят като междуправителствени отношения.

Как ще продължат съвместните енергийни проекти между Турция и България в контекста на проектите „Южен поток” и „Набуко”, ще бъде ли Турция един от инвеститорите на АЕЦ „Белене” – това ще бъде ясно още утре, след края на посещението Реджеп Тайп Ердоган.

По какво си приличат и в какво се отличават двамата премиери?

Да вземем Ирак и уреждането на външния дълг – тема, която изкуши и колеги от една телевизия с национален обхват. Ирак е държавата, която показа ясно разликите между двете държави: Турция успя да получи целия размер на външния си дълг от Ирак във вид на петрол, разбира се чрез посредничеството на САЩ.
За разлика от Турция, България, пак чрез влиянието на официален Вашингтон загуби много голяма част от външния си дълг от Ирак, който без лихвите възлизаше на 2, 2 млрд долара! И това стана след пламенните речи на Соломон Паси, който разправяше наляво и надясно, че само с участието във войната в Ирак ще си осигурим изплащането на външния дълг! Едно абсурдно твърдение, което постави страната ни в положение да загуби този външен дълг завигани, но пък да се кичи с етикета „приятел на САЩ!”

От тогава не се намери нито един прокурор, който да привика Соломон Паси и да изпише една кофа мастило за това, как заради неговите лъжи България загуби над милиард и половина долара!

Великобритания успя да изпрати един Тони Блеър да отговаря за участието на страната в тази война и то на основата на лъжите на Буш! Докато България се остави един измислен политик да си играе с външната й политика!

Другият случай, който различава Турция от България са историите с обидите от страна на Израел:

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят бе разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон навремето поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. „Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България и Босна и Херцеговина с Ал Кайда, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Очакваше се при посещението си в Израел, българският министър-председател да поиска обяснение за тези твърдения тиражирани в медиите, но такова нещо не се случи. Нито пък бе поискано обяснение преди заминаването на Бойко Борисов от посланика на Израел, след привикване в МВнР.

Босна и Херцеговина поиска доказателства или извинение – ние замълчахме като виновни.

*        *        *

И сега вече е време да припомня, че премиерът Бойко Борисов е добре приет от колегата му Ердоган, тъй като докато беше кмет на Столична община бе гласувано, че Турция не е провела арменски геноцид!

При срещата на Ердоган с Борисов в Турция в началото на м. февруари, отново изплува контрастът между двамата политици и начинът им на водене на преговори и постигане на крайни цели.

Тогава турската страна получи категорични уверения, че:

Срещу това:

По въпроса с болницата в Истанбул, която е един от 50-те екзархийски имота там, Ердоган заяви в интервюто за „24 часа”:

„Законът за фондациите, влязъл в сила през 2008 г., дава право на фондациите на малцинствата в Турция да правят постъпки пред компетентните турски институции за възстановяване собствеността на спорни имоти. Въпросът за правния статут на болницата "Евлоги Георгиев" може да се реши в рамките на този закон. Наред с това обаче удовлетворяването на молбата на България за "връщане собствеността на болницата", която от правна гледна точка още от основаването си никога не е принадлежала на българската държава, е въпрос, пораждащ затруднения.”

Т. е., според Ердоган, Бойко Борисов поставил преди седем месеца проблем, касаещ чужд имот, а не държавен? И защо пък този „чужд” имот държавата турция да не хързулне на изселниците – нещо като с чужда пита – помен!?

*        *        *

Най-скандално ясен и откровен е Ердоган в интервюто за часовия всекидневник по въпроса за имотите на изселниците, тема, която е болезнена за много от потомците на тракийските бежанци:

Съгласно Ангорския договор за приятелство между Турция и България от 1925 г. въпросът за двустранните имуществени претенции, отнасящи се за периода 1912-1925 г., е разрешен с отказа на двете страни от имуществени претенции за въпросния период. Що се отнася до имуществените въпроси, възникнали от двустранните преселвания, оставащи извън рамките на поетите ангажименти с Ангорския договор, както и с изключение на периода 1912-1925 г., залегнал в договора, Турция даде своето съгласие за разглеждането им в съвместната комисия.

С една дума – „Трай, Коньо, за зелена трева!”

*        *        *

В началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Тогава Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

„Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиерът Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел. - Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко”, когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”.”

Това желание на турците за ирански газ засега не се урежда – под силния натиск на САЩ и санкциите, които наложи за пореден път на Техеран, държавите акционери в „Набуко” в един глад изчуруликаха, че не искат газ от Иран!

*        *        *

Типично за азиатския тип дипломат е да прави другите на луди и то с такава лекота, че на отстрещната страна да не остава нищо друго, освен да се скъсва да благодари и да се кланя!

Малцина са тези, които помнят един срамен случай, който бе потулен от днешните управници. В центъра на историята, този път в Афганистан, бе българка, която го отнесе заради патриотизма си, но не като Спаска Митрова.

Ето историята: майор Даниела Благоева, в знак на уважение към националния празник, 3 март, подготви отбелязването му в контингента. В резултат, български военни се огънаха пред капризите и униженията на някакъв турски генерал, по чиято историческа памет се бяха появили междувременно силни сърбежи!

Скандалът с несъстоялото се честване на 3 март в контингента ни в Афганистан бе потулен в Министерството на отбраната.  За висши военачалници се оказа неприемлив фактът, че българският офицер, Благоева, подготвила и разпространила във вътрешната информационна мрежа на ИСАФ в Кабул представяне, посветено на националния празник на България, 3-ти март. Мероприятието било спряно, а офицер Благоева, заплашена с наказание заради национализъм!

Скандалът бе в апогея си, още щом се появи и по страниците на родните медии. Оказа се, че за да да тушират нещата, родни военни проведоха среща, в самия ден на Националния празник между командира на българския контингент, полковник Петко Лилов, който обяснил на ротационния командващ на обединените сили в Афганистан, бригаден генерал Левент Чолак, че в презентацията за 3 март е допусната терминологична грешка в текста на материала!

На срещата става ясно, че генерал Чолак бил възмутен от употребата на израза „турско робство” в „мероприятието” за 3 март, а представители на българската част побързали да омаловажат и бламират честването на националния празник като обяснили, че в служебните задържения на майор Благоева не влизало да се занимава с това мероприятие! Така недоволството на генерал Левент Чолак било потушено...

Не стига унижението в Афганистан, на което бе подложена България от турски генерал, ами мрънкането и недостойната позиция на Министерство на отбраната, съчетано с гъвкавия гръбнак на министър Аню Ангелов допълни резила от създадената ситуация!

Как обясни специалистът термина „турско робство”?

„Терминът „турско робство” е исторически термин. Във всички български документи от преди Освобождението” – навсякъде се говори за робство. Това каза пред Агенция „Фокус” историкът Георги Марков. По думите му този термин не е грешно да се употреби:... „защото става въпрос за Османска империя, но в нея господстващ народ са османските турци. Те са господстващият народ. Така че, може да се каже и „османско владичество”, и „турско робство” – продължава коментарът си проф. Марков. - Нищо обидно няма, но за съжаление през последните десет години в Турция скъсват с представата на Мустафа Кемал, известен като Ататюрк. Той казва, че Република Турция няма нищо общо с Османската империя. В последните десет години, особено ислямисткото правителство на Ердоган, реабилитира Османската империя както в политиката, така и в турската историография. Особено яростен неоосманист е външният министър на Турция Ахмед Давутоглу. Той миналата есен в Сараево заяви, че Османската империя всъщност е била една процъфтяваща империя, всички народи са живеели цветущо, по братски и едва ли не призова да се възстанови зоната на Османската империя. Това е една опасна тенденция в съседна Турция, защото там реабилитират тази Османска империя, което не може да се приеме от народите, които са били жертва на тази империя”.

Изразът „турско робство” в поздравителното послание към българските военнослужещи в Афганистан по случай Деня на обявяването на независимостта на България от Османската империя 3 март, който е национален празник, предизвика остра реакция от страна на турското командване тук, побърза да коментира турският вестник „Хюриет”. Българското министерство на отбраната излезе с изявление, че правилният израз в разпространеното поздравително послание по интернет по мрежата за вътрешна комуникация на ИСАФ трябва да бъде „османско владичество”.

Объркването на термините „робство”, „владичество” „турско” и „османско” винаги е пораждало суматоха в коридорите на властта.

Така например Словото на президента Георги Първанов, по случай Националния празник на България през 2002 година, определи 3 март като: „...едно от събитията, което събира най-голямо въодушевление, което е източник на най-голямо национално самочувствие, е именно 3 март – Освобождението ни от османско робство, началото на възродената българска държава...”

Но в това слово президентът определи днешния израз „владичеството” на МО като „робство”?

През 2003 година, на връх „Шипка” президентът Първанов споменава в Словото си за „руско-турска освободителна война” – въпреки че в същата година на националния празник вече е казал, че сме се освободили от османско робство! Добре, че не въвежда израза „руско-османска освободителна война”! А е историк все пак...

Така се получава в политиката: озовеш ли се на върха на държавата, „руското настъпление срещу турските войски при Арабаконак” и други тежки битки неминуемо довеждат до Освобождение от Османско иго.

Робство или иго – във всички случаи пет века ни владеят турците. И ако при робство ние сме били пет века роби, то при иго – какви ще се наричаме - иговци?

А при „владичество” както определят от МО отворковците чиновници – какви сме? Владичи люде по време на османско петвековно присъствие ли?

И още: при петвековно турско, извинете, османско присъствие – какви се падаме в схемата? Другите присъстващи ли?

Все някога това безумие в интерпретацията на политиците ни по историята ни трябва да свърши и да спре! Колкото и пъти да съм чела История на дипломацията – в нито едни двустранни отношения между държави не съм срещала случай – политици от съответната държава да спират честване на националния си празник и да увъртат ситуация като петвековно робство, като я назовават „владичество”. Такъв случай в световната история на дипломацията – няма!

И ще повторя още веднъж:

Еродоган каза: Когато говорим за двустранните българо-турски отношения, институцията, с която сме в контакт, е българското правителство. В тази връзка страната ни никога не е предприемала политика и поведение, противоречащи на тази позиция. Още веднъж бих искал да заявя пред българската общественост, че няма такава политическа партия или формация, която Турция да приема като посредник в двустранните отношения.

Помните ли при посещението си в Турция как научихме, че Борисов поискал, ако може турската държава да позволи втори оглед на кораб „Хера”, нещо, което турските власти вече пета година отказваха и протакаха...

„Ако може да позволи, нещо, което пет години отлага – това ли е изразът на добросъседство на държава, която колчем се покаже български политик и връчва настоятелни искания за какво ли не? Нима не се е родил все още българският политик, който ще покаже на съседна Турция как се прави дипломация и се защитават национални интереси?

Политиката на Турция е всичко, което политиката на България – не е.

Затова е чухме: „Имаме обща сходна кариера с премиера Ердоган – кметове, спортисти... Разбрахме се с него да си говорим на малки имена” – каза Бойко Борисов от гостуването си в Турция в началото на годината.

Това вече сме го чували...

Москва и Брюксел съобщиха, че началото на строителството на газопровода „Набуко” е отложено най-малко с една година до 2012 година. Това съобщи изпълнителният директор на компанията оператор „Набуко Газ Пайплайн интернешънъл” Рейнхард Митчек, цитиран от Росбалт и ИТАР-ТАСС.

На брифинг в Брюксел Митчек заяви, че трасето с дължина 3300 км ще бъде готово да се използва в края на 2014 - началото на 2015.

Следователно графикът за строителството и пускането на тръбопровода се забавя с година в сравнение с плановете, одобрени в началото на настоящата година. Според тях, строителството на „Набуко” трябваше да започне през 2011, а първите доставки на газ за ЕС се очакваха в началото на 2014 г., припомня ИТАР-ТАСС.

Сръбския „Курир” публикува информация, че финансови институции са поели гаранциите по този проект.

Финансови институции ще контролират проекта. От консорциума за изграждането на газопровода „Набуко” пък обявиха, че са подписали споразумение с Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и Международната финансова корпорация към Световната банка (СБ), като банковите институции ще проучат отпускането на финансиране за проекта на обща стойност до 4 млрд. евро.

След извършването на експертизите отпускането на средствата за проекта ще трябва да бъде одобрено и от съответните ръководни звена на всяка от банките.

Окончателното решение за инвестирането в „Набуко” трябва да бъде взето най-късно до края на първата четвърт на следващата година, съобщиха от акционера OMV.

Другите акционери в проекта за газопровод, който да намали европейската зависимост от руски газ, включват унгарската компания MOL, румънската Transgaz, българската Bulgargaz, турската Botas и германската RWE.

В същото време ще припомня, че Брюксел отказа да обяви “Южен поток“ за приоритетен. Това бе предложението на премиерите на България и Гърция Бойко Борисов и Георгиос Папандреу, газопроводът да стане приоритетен за общността.

„Газовият проект "Южен поток" не може да стане приоритетен за Европейския съюз, заяви Марлене Холцнер, говорител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер.

Така на практика проектът „Набуко” остана приоритетен за ЕС и пред подобния „Южен поток”, като разминавания между двата проекта вече има в началната дата на строителството, осигуреното пълнене на тръбата и финансирането.

В първите дни на септември събитията около „Набуко” придобиха нова посока: от една страна се работеше по финансирането му, от друга -  бе отложено началото на  строителството с една година, а от трета – шансовете „Набуко” да се пълни с осигурен газ все повече се отдалечават...

В същото време Русия строи и газопровод до Китай за когото газ също има.

На 3 септември т. г. при посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Азербайджан бе договорено Азербайджан да продава авансово няколко милиарда газ на Русия.

След края на срещата между президентите Дмитрий Медведев и Илхам Алиев, шефът на Газпром Алексей Милер съобщи, че е подписан уникален договор между Русия и Азербайджан. Документът не предвиждал лимит за доставките на газ, като базовото споразумение е за 500 милиона куб. метра.

„Азербайджан предложи обемът на доставките да бъде увеличен до 1 млрд. куб. метра газ. През 2011 година да стане 2 млрд., а през 2012 година – над 2 млрд. куб. метра газ”, съобщи ръководителят на „Газпром”.

Вярно е, че Азербайджан има възможност да изнася много милиарди куб м газ, вярно е също така и това, че при посещението си в България Илхам Алиев обеща и на българските политици да доставя газ на България от 2011 година, но конкретно как ще се процедира и какво се върши, за да се превърне това обещание – реалност, няма кой знае какво сторено.

Пълненето на „Набуко” и Южен поток”...

Новата геополитика са ресурсите – осигуряването им и битката за тях.

В последно време Русия направи няколко важни крачки, преди всичко при енергоресурсите в резултат на което САЩ претърпяха чувствително поражение в състезанието за газа на Каспийския район.

Руският "Газпром" сключи с Туркменистан два крупни договора, очертаващи нова схема за доставките на туркменския газ – написа в „Строго секретно” Красимир Иванджийски. - Първият определя условията, при които Русия ще купува газа от Туркменистан през следващите 20 години, а вторият прави "Газпром" основен "донор" на туркменистанските енергийни проекти. Двата договора осигуряват на Русия контрола над износа на туркменски газ.

Междувременно, Туркменистан и Афганистан подписаха рамково споразумение за изграждане на спрян проект за газопровод от богатата на енергийни източници бивша съветска република на изток.

Още през 2002 г. страните се договориха за изграждане на дълъг 1 700 км газопровод от Туркменистан до Пакистан и Индия през Афганистан, но напредването на проекта беше преустановено заради конфликта с талибаните.

Но проектът набра скорост след поредица от преговори на високо равнище между регионалните лидери. Рамковото споразумение е било подписано на среща в Кабул.

Така и Туркменистан като вероятен основен доставчик на газ за „Набуко” отпадна.

С третия възможен доставчик – Иран събитията се развиха още по-бързо...

Ръководната комисия на проекта „Набуко”, предполагащ многомаршрутно газово обезпечение на Европа в обход на Русия, утвърди две линии на снабдяване на тръбопровода с газ, по време на завършило в понеделник заседание в Анкара, съобщи руският вестник „Независимая газета”. Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

Изключвайки Техеран от проекта „Набуко”, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители?

В същото време ръководството на консорциума за газопровода „Набуко” съобщи, че проектът ще бъде захранван с каспийско гориво през територията на Грузия и Ирак.

Компанията, ръководеща строителството на тръбопровода, консорциумът „Набуко газ пайплайн интернешънъл” одобри два маршрута за транспортирането на природен газ – през грузинско-турската граница и през турско-иракската граница. През територията на Грузия ще преминава газ от Азербайджан и Туркменистан съобщиха акционерите, без да си дават сметка, че и Азербайджан и Туркменистан имат договори с Русия за изкупуване на природния газ!

Целта бе да се елиминира Иран като доставчик...

Кой проект ще бъде готов най-напред?

Руският министър-председател Владимир Путин обеща, че проектът „Южен поток” ще бъде построен толкова бързо, колкото и „Северен поток”, предаде РИА Новости.

„Вече започнахме строителството на газопровода по дъното на Балтийско море, през следващата година газът ще потече по тази тръба. Правим всичко бързо, толкова бързо ще направим и „Южен поток”, коментира Путин в отговор на въпрос за съдбата на „Южен поток” и конкурентния проект „Набуко”.

По думите на руския премиер „Набуко” има малки шансове за успех. „Главният проблем за „Набуко” е отсъствието на гарантирани обеми, необходимата продукция за тази тръба, няма източник за запълване на системата”, коментира Путин. „Русия няма да доставя нищо натам, в Иран тези находища още не са разработени, в Азербайджан обемите са малки, а освен това Азербайджан има подписан договор да доставя газ за Русия”, смята премиерът. „Там имаме и Туркменистан, но засега не са ясни възможностите за обемите, защото от територията на Туркменистан е положен газов маршрут към Китай с обем от 30 млрд. куб. м. газ годишно”.

Освен това по думите на руския министър-председател има и други проблеми, които пречат на „Набуко. Съществува териториален спор между Туркменистан и Азербайджан за подялбата на Каспийско море и в тези условия, по мое мнение, полагането на тръбата е затруднено, дори говоря меко, за да не кажа, че е невъзможно”, допълни Путин.

Русия ще удвои вноса на природен газ от Азербайджан, с което може да засенчи проекта за европейски газопровод “Набуко“, заяви в Баку президентът на “Газпром“ Алексей Милер.

Т. е. „Газпром” действа във всички посоки – докато работи по осъществяването на проекта „Южен поток”, компанията прави всичко възможно да изкупи газа, който би пълнил тръбата за „Набуко”. Независимо колко струва това.

Удвояването на изкупуваните количества природен газ от Азербайджан не носи кой знае какви преки ползи, според анализатори, цитирани от Ройтерс, няма преки икономически ползи за Москва, а цели да не се изгуби контрола на руснаците над газовия пазар в Европа.

През това време акционерите на „Набуко” са под прожектора и контрола на финансови институции, осигуряват пари, които никой не знае как ще се изплащат в условията на криза.

Но не работят по осигуряването на най-важното: пълненето на тръбата...

И в цялата тази суматоха и ние, българите, под вещото ръководство на правителството сме в кюпа.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1112-vashington-i-moskva-prekroqvat-energiinata-karta-na-evraziq

**Северен поток бе открит междувременно на 8 ноември

България шантажирала Русия с енергийните проекти?

Днес сръбската и руската преса коментират приключилите преди два дни неформални преговори между президента на Сърбия, Борис Тадич и премиера на България, Бойко Борисов, по време на които е станало дума за два от съвместните енергийните проекти на България с Русия: проектът „Южен поток” и проектът АЕЦ „Белене”.

Според в. „Комерсант”, Тадич и Борисов са договорили и в частност, съгласували зад гърба на „Газпром” - промяна на трасето на „Южен поток”, като решили то да мине в района на Димитровград, 100 км на север от досега договореното с руския енергиен гигант „Газпром”.

Оказва се, че това решение оскъпява трасето за изпълнителя на газопровода, но така тръбите щели да минат почти през цялата територия на Сърбия. Докато вариантът трасето да мине при Зайчар, по-евтино и договорено с Москва, предизвика навремето недоволството на кметовете на сръбски селища, тъй като водел до това, цялата южна част на западната ни съседка да бъде откъсната, заедно с регионалния център град Ниш.

Според публикацията в „Комерсант”, Душан Баятович, директор на Сърбиягаз - сръбския партньор на Газпром призна още през май м. г.:

„Настоявахме тръбата да мине през Димитровград, но "Газпром" не бе съгласен, защото това удължава трасето и оскъпява газа за крайните потребители".

„Българите също поискаха "Южен поток" да се изгражда през Зайчар, защото това е най-късият маршрут", коментира темата откъде ще пресече българо-сробската граница газопроводът Душан Мракич от сръбското министерство на енергетиката. Тези изявления навремето предизвикаха огромен скандал в Сърбия. Кметовете на южните сръбски градове се разбунтуваха и дори заплашиха да обявят автономия на Южна Сърбия, ако "Южен поток" ги заобиколи.

Белград, който дълго време се опитваше неуспешно да убеди "Газпром" за този вариант на път на трасето, се опита да постигне своето с помощта на София, която до неотдавна шантажираше Москва с възможен отказ да участва в "Южен поток", коментира вестникът.

След срещата във Варна Борисов не скри, че на този вариант настоява президентът на Сърбия и че "в крайна сметка се договорихме". От своя страна Тадич е гарантирал участието на Сърбия в строителството на АЕЦ "Белене".

„Комерсант” отбелязва в днешното си издание, че след като властта в София се сменила и управлението на страната било поето от Бойко Борисов, отношението на София към "Южен поток" рязко се сменило. Новият премиер, /за когото изданието не пропуска да уточни в текста под снимката, че е бивш телохранител – бел. Л. М./, замразил всички съвместни енергийни проекти с Москва и пратил в прокуратурата договорите за доставка на газ.

С много усилия премиерът Борисов по време на преговорите с руските партньори успял да промени позицията на България, като направил съществени отстъпки – „Южен поток” да се включи в газопреносната система на България, като тя ще остане собственост на София.

Освен това Русия изразила готовност да сключи директен договор с "Булгаргаз" и да понижи цените на газа за България.

„България има козове, каквито Сърбия няма", коментира тогава шефът на газовата асоциация на Сърбия Воислав Вулетич.

„Окончателният маршрут на "Южен поток" ще бъде определен след технико-икономическа обосновка", са коментирали от компанията пред "Комерсант", като напомнили, че автор на разработката на проекта е "Газпром".

Според „Газпром”, другите участници в проекта могат да се договарят за каквото искат, но последната дума за избора на маршрута ще е на "Газпром".

Дали?

Промени сред партньорите в „Южен поток” и влиянието на ЕК и САЩ за бъдещия газопреносен пазар

Не е за пренебрегване проблемът, че в последните дни, Европейската комисия заяви открито, че приоритет му е „Набуко”.

Южен поток

При посещението си в Киев на 28 юли, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер заяви, че ЕК "е заинтересована от по- рентабилен бизнес проект", какъвто е според ЕК „Набуко”, а не от "Южен поток".

В изявления пред руски медии Йотингер заяви изрично, че "Южен поток" не се вписва в интереса на ЕС за директен достъп до каспийски газ, какъвто има при газопровода "Набуко".

Междувременно стана известно, че италианската компания "Ени" /ENI/, основен партньор на "Газпром" в "Южен поток", търси начин да се оттегли от началния проект. "Ени" предложи да се намали капацитета на "Южен поток" до 15 млрд. куб. м. годишно и да се обедини с първата фаза на "Набуко" със същия капацитет, или общо 30 млрд. куб. м. годишно. Единният проект да се ограничи до едно трасе, от Турция през България към Виена, като се изостави планираното при "Южен поток" разклонение от България на юг към Италия.

"Ени" обяви това свое предложение през април и въпреки публичните предупреждения от "Газпром", продължи да настоява на такова решение. Смяната на позицията от страна на "Ени" доведе до нарастване на доверието в "Набуко" за сметка на "Южен поток".

За момента под влияние на САЩ, позициите на „Газпром” за „Южен поток” в ЕК, Италия, Германия и Турция бяха сериозно разклатени.

Проект Набуко

Германското правителство отказа политическа подкрепа за "Южен поток", както и обещания за финансиране, както Москва се надяваше. Точно обратното, политическите сили в Берлин изразиха притеснение от предложението на "Газпром" към германската RWE да се присъедини към "Южен поток" при положение, че компанията вече е в консорциума за реализацията на "Набуко". Малко след това канцлерът Ангела Меркел, при официалната си визита в Казахстан сондира възможностите за доставки на газ от страната за "Набуко".

Успоредно с промяната на позицията на ЕК и някои държави-членки индивидуално към „Южен поток”, специалният пратеник на САЩ по евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар продължи темата при посещението си в Астана, като наблегна на потенциала на Казахстан за добив и износ на местен газ.

„Има пълна яснота по отношение на "Южен поток". Имаме достатъчно газ да осигуряваме 63 млрд. куб. метра всяка година от 2015 г. в продължение на 30-40 години", заяви президентът на Русия Дмитрий Медведев.

„Газпром" има сигурни партньори по цялото трасе на "Южен поток", увери Медведев и добави: „Имаме уникален технически опит при полагането на газопроводи по морското дъно". Изказванията той направи на пресконференция, на която бе представен новият директор на "Газпром" - Германия Владимир Котонев, бивш руски посланик в Берлин.

Друг нов момент в осъществяването на конкурентния на „Южен поток” проект „Набуко” бе новината, че през август в Анкара предстои да бъде подписано споразумение за подкрепа на проекта за строителството на газопровода „Набуко”. Документът трябва да бъде подписан от министрите на енергетиката на Турция, Австрия, Унгария, Румъния и България, съобщава агенция Регнум.

В момента акционерите в „Набуко” водят преговори за доставки на газ с Азербайджан и Ирак, както и с Туркменистан, и Казахстан. В случай на успешно приключване на преговорите дължината на „Набуко” ще бъде увеличена от 3300 км на 4000 км, което ще доведе до повишаване на стойността на проекта с 10%.

При така изброените обстоятелства  руският монополист ще се справи доста трудно със съгласуваните позиции на двама от партньорите за промяна на трасето. Така че битката около балканския участък на газопровода предстои, смята "Комерсант".

Окончателното решение за инвестициите в проекта за газопровода „Набуко” ще бъде взето най-късно през първото тримесечие на 2011 година. Това съобщи на пресконференция във Виена директорът по газовите въпроси на OMV Вернер Аули, предаде агенция Ройтерс.

По-рано от консорциума за „Набуко” обявиха, че окончателното решение за инвестициите трябва да бъде взето до края на 2010 година, но като цяло, проектът вече е имал няколко забавяния.

Сред другите акционери в „Набуко”, освен OMV, са унгарската компания MOL, румънската „Трансгаз”, българската „Булгаргаз”, турската „Боташ” и германската RWE.

Тези промени в битката за утвърждаване на газопреносния пазар в Европа явно направиха и Русия далеч по-сговорчива в София по отношение на съвместните енергийни проекти. Друг въпрос е, дали ЕК и САЩ ще осигурят тръбата на „Набуко” да се пълни, след като отношенията с Иран рязко се влошиха напоследък, а газа на Туркменистан се изкупува на добра цена от Русия.

Каква бе цената на промяната на трасето на „Южен поток” от България през Сърбия?

Неформалното договаряне между България и Сърбия за промяна на трасето на газопровода „Южен поток” и съгласието на българската страна тръбите да минат по по-скъпия маршрут, с който не е съгласен „Газпром” си имат своята цена: сръбският президент Борис Тадич е обещал да се включи в проекта на АЕЦ „Белене”, което вероятно ще му донесе проблеми в страната. Затова пък Белград успя да използва София, за да се наложи за пътя на трасето.

Включването на Сърбия в изграждането на българската АЕЦ „Белене“ означава допълнително задлъжняване на страната – този път с още 350 млн.евро. Така коментираха сръбски енергийни експерти принципното съгласие на Тадич да обвърже Белград със строежа на тази атомна централа.

Българският премиер Бойко Борисов съобщи, че Сърбия ще участва в изграждането на АЕЦ „Белене“, чиято обща стойност е между 6 и 7 млрд.евро, припомня белградската преса. Сръбското участие му бе потвърдено от президента Борис Тадич по време на визитата в България миналата седмица.

„Когато намерим и европейски инвеститори и стане ясно цялостното финансиране на проекта, те ще участват в зависимост от това колко пари имат, с толкова проценти. Но имаме твърдото му „да”, че участват”, похвали се Борисов.

„Тази сделка е пълна глупост“, коментира енергийният експерт Зорана Михайлович-Миланович в сръбския вестник „Ало”. „Какъвто и да бъде кредитният ангажимент, независимо дали става въпрос за Китай или някой друг, този заем трябва да се връща. Инвестицията е огромна и по всяка вероятност тя ще ни струва много повече от 350 млн.евро”, допълни Михайлович-Миланович.

Изявлението на официални лица в Белград, че Сърбия би могла да участва в изграждането на АЕЦ „Белене” отново актуализира въпроса с изграждането на атомни електроцентрали, пише днес сръбският вестник ”Политика”, в текст озаглавен „Атомните електроцентрали никнат като гъби в света”.

Изданието цитира и министърът на енергетиката Петър Шкундрич, според когото в Сърбия има меморандум, който не позволява изграждането на АЕЦ, но затова страната може да участва заедно с България в АЕЦ „Белене”. Според него Сърбия трябва да участва в проекта, независимо от процента на участие. Според енергийни експерти участието на Сърбия в „Белене” е добра инициатива от енергиен и технологичен аспект, но също така са изтъкнали, че изграждането на АЕЦ не е икономически изгодно, заради големите разходи за съхранение на отпадъците и заради рисковете на капитала. Според секретарят на Сдружението за енергетика в Стопанската камара на Сърбия Слободан Петрович безспорно е това, че Сърбия трябва да участва в проекта и да вземе около 20-25 процента, за да може да подсигури достатъчно енергия за собствените нужди.

В Сърбия има забрана за изграждане на АЕЦ, има експерти, които одобряват участитето на страната в проекта „Белене” и противници на това начинание.

Кой ще надделее ще покаже времето, още повече, че вече се чуват гласове за провеждане на референдум за включването на Сърбия в изграждането на „Белене”.

Още в събота, позовавайки се на българската телевизия bTV азербайджанското издание Trend News Agency в раздела Trend Capital съобщи за българо-сръбските неформални преговори по промяна на маршрута на газопровода „Южен поток”.

Изданието коментира значението на този газопровод, който ще пренася руски газ през Черно море към Южна и централна Европа. Що се отнася до промяната на маршрута, която са договорили сръбският президент Борис Тадич и българският премиер Бойко Борисов в правителствената резиденция във Варна, изданието цитира Борисов: „За Сърбия Димитровград е най-удобният маршрут, докато за нас това не е толкова важно, още повече, че трасето на газопровода така или иначе ще мине през София. Аз се радвам – признал е Борисов, че успяхме да удовлетворим молбата на нашите съседи и да им помогнем с тази промяна”.

Как ще реагира „Газпром” на договореностите между България и Сърбия, какво ще предприеме, за да не бъде изтласкан „Южен поток” от конкурентният „Набуко” – това тепърва ще узнаем.

Дали ще се намерят европейски инвеститори за „Белене”, за да може Сърбия да се присъедини към изграждането на Атомната централа също предстои да се изясни.

По третият българо-руски енергиен проект „Бургас-Александруполис” се очаква екологична експертиза, която да даде отговор на въпроса дали този петролопровод е опасен за българския черноморски туризъм. Тук коментарите на хора от българското правителство са доста фриволни и смехотворни:

На заседание на правителството, министърът на финансите Симеон Дянков обърка проекта  като нарече „Бургас-Александруполис” газопровод, вместо петролопровод!

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис!

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

на 14 юли 2010 г.

 

Заседанието започна в 10,35 часа и се ръководи от министър-председателя Бойко Борисов.

...................................................................................................

Точка 21

Проект на Постановление за предоставяне на средства от републиканския бюджет за придобиване на акции от държавата във връзка с увеличаването на капитала на търговско дружество

БОЙКО БОРИСОВ: Внася заместник министър-председателят и министър на финансите.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Знаете, че с предишно Постановление на Министерски съвет проекта Бургас-Александруполис премина към Министерството на финансите. Вече юридически всичко е организирано и за да има самостоятелно юридическо лице предлагаме увеличение на първоначалния капитал с още 150 хил.лева, това са акции по сто лева номинал. Така че вече да може напълно самостоятелно да представя България и нашите интереси в проектната компания „Транс-Балкан Пайплайн” и за в бъдеще каквито теми излязат по този газопровод.

БОЙКО БОРИСОВ: Приемаме точка 21.

В същото време премиерът Борисов на няколко пъти припомняше екологичната катастрофа в Мексиканския залив и предупреждаваше, че той няма да позволи да се повтори това на българския бряг!

Така и не се намери кой да разясни на Борисов, че има разлика между екокатастрофата от петролен разлив в Мексиканския залив и евентуална екокатастрофа на родното Черноморие е съществена. В Мексиканския залив разливът на петрол дойде от спукан петролен кладенец, докато от тръбопровода „Бургас-Александруполис” такъв разлив няма как да се получи, защото не е проблем в даден момент да се завърти кранчето и спре притокът на петрол...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1107-gazoprovodyt-nabuko-vse-po-skyp-i-vse-po-otdalechen-vyv-vremeto

“ Ние не пикаем във вашите пепелници,

затова, моля, не хвърляйте фасове

в нашите писоари.”

Кърт Вонегът

„Бог да ви поживи, мистър Роузуотър!”

Като за начало ще попитам: „Кой щат на Америка сме”? Трудно ще се намери някой да успее да даде смислен отгорор...

Да си дойдем на думата. За пореден път амбасадорът на Щатите, който продължава да го играе генералгубернатор в собствената ни родина се разгърна, в национален ефир с всичка сила.

Преди да пристъпя към „събитието” ще задам няколко въпроса:

И в трите случая въпросните господа биха били изритани с шутове от държавата!

Става дума за суверенни държави, каквато ние явно не сме...

А дали Елена Поптодорова би отишла да притиска Обама да не налага санкции на Иран? Или пък да седне да настоява пред Хилъри Клинтън да бъдат изведени индианците от резерватите?

Тук му е мястото на един цитат от интервю на Кърт Вонегът в списание Плейбой”:

На въпрос: Кой е прицелът за перото на сатирика днес?

Вонегът отговаря: Тъпанарите.

А ние уважаваме и ценим Вонегът... И често го цитираме, особено на американци.

Какво се случи в предаването „Денят започва” днес...

В началото на разговора, водещият Марин Маринов обясни как български младеж, Петър Владимиров Димитров, влязъл в американското посолство за интервю за студентска бригада в 13 часа, на 12 май, след което приятели, и негови близки казват, че повече не са го виждали!

Не е художествена измислица, а факт! Така започна интервюто на Марин Маринов, в БНТ днес, на 19 май с американския посланик, изживяващ се като генералгубернатор на поредния щат на САЩ, България. Името му е: Джеймс Уорлик. Мирно, за почееест!

/Та когато премиерът Борисов е зает, на малкия екран в последно време го замества американският посланик, за да запознае гражданството с поредните тезиси за развитие на щата България.

В началото на разговора Уорлик благодари, че е поканен, въпреки, че в този правителствен мандат, се явява в националната телевизия вече „по право”. Да не се лъжем и да не си прави някой илюзии, че сме страна-членка на Европейския съюз! В Брюксел може да си мислят така, но това, както казваше баба, си е техен проблем. – бел. Л. М./.

Оказва се, че младежът Петър Владимиров влязъл на 12 май в посолството и според камерите на посолството, напуснал сградата! Ами да беше донесъл видеозаписа, бе Уорлик! Че да повярваме, въпреки, че на компютър без проблем може да се изфабрикува и че Фидел Кастро им е напуснал посолството!

Питаме Уорлик: ако действително Владимиров го е напуснал, тогава защо цяла седмица близките на изчезналото момче го търсят и не го намират?

„Имаме негова снимка на изхода на посолството” – потвърди Уорлик.

Абе, Уорлик! Снимка може да ти монтира всеки малчуган от обикновено българско училище! Или интернет клуб. Хайде, холан!

Цитирам този случай, за да е ясно – как някъде влизаш и после уверяват близките ти, че имат снимка как си излязъл, но тебе те няма! Няма!

Това между другото...

А сега за 25-минутното интервю на генералгубернатора на щата България, Джеймс Уорлик по националната телевизия:

Водещ: В студиото сме с Негово превъзходителство посланика на САЩ у нас Джеймс Уорлик. Добро утро. Здравейте. Благодаря ви, че приехте поканата ни. Енергетика, евентуален интерес от американска страна към големите енергийни проекти у нас. Възможни американски инвестиции в условията на икономическа и финансова криза в световен мащаб. Състояние на съдебната система, има ли промяна? Това като рамка на разговора, като теми, които бих желал, така, да засегнем с вас. В началото искам да ви попитам обаче за един друг случай. Българското общество е доста, така, доста чувствително във връзка с изчезнали хора, защото не е единствен случай. Български младеж, Петър Владимиров Димитров, след интервю за студентска бригада в САЩ в американското посолство в София, влиза в посолството в 13.00 часа на 12 май, след което приятели, близки негови казват, че не са го виждали. За вас този случай ясен ли е?

Джеймс Уорлик: /превод/ На първо място отново да ви благодаря, че ме поканихте пак във вашата програма и се радвам да говоря с вас и пред вашата аудитория. Но по отношение на изчезналото момче ние сме много притеснени. Той, да, дойде за интервю в посолството и ние имаме заснети кадри на нашите камери, че е напуснал сградата. Оттам насетне не сме сигурни какво се е случило с него. Ние продължаваме да сътрудничим, да общуваме със семейството и каквато помощ можем да предоставим, ще го направим.

Водещ: Тоест излязъл е през същото място, откъдето е влязъл. Ясно е, че това е той, безспорно.

Дж. Уорлик: Това, което знаем, е, че имаме негова снимка на нашите камери на изхода, затова знаем, че е напуснал сградата на посолството, но оттам нататък нямаме как да знаем какво се е случило с него.

Водещ: Добре, има ли интерес от американска страна към големите енергийни проекти в страната и през българска територия - "Набуко", АЕЦ "Белене", евентуално седми блок на АЕЦ "Козлодуй"?

Дж. Уорлик: Да, ние имаме силен интерес за инвестиции в енергийния сектор в България и има американски фирми, които вече инвестират във връзка с енергия от вятъра, а също така има интереси за инвестиции към соларна енергия. В тези области Америка има много модерни технологии и аз съм сигурен, че американските компании ще търсят и други такива области. Но също така имат интерес и в много други сектори, не само енергетиката.

Водещ: Възможно ли е американска компания да стане например доставчик на ядрено гориво за бъдещата АЕЦ "Белене"?

Дж. Уорлик: Да, възможно е. Има стъпки, които трябва да бъдат предприети не само за евентуалното снабдяване на "Белене", но също така и с оглед "Козлодуй". Ние вярваме, че е от полза за диверсификацията на енергийните източници, ако България разгледа опциите за осигуряване на различни доставчици на енергия, включително и на този сектор.

Водещ: А според Вас трябва ли да бъде обвързано, логично ли е да се обвърже лицензирането и доставката на американско ядрено гориво със строежа примерно на седми блок на АЕЦ "Козлодуй", трябва ли да вървят в пакет?

Дж. Уорлик: Смятам, че трябва да се разглежда въпросът стъпка по стъпка. Има стъпки, които могат да бъдат предприети от българското правителство, да видят дали алтернативни горива могат да се използват за ядрените централи и ние окуражаваме българското правителство да търсят алтернативни източници на такова гориво. И всъщност разбираме, че министърът на икономиката и енергетиката се интересува силно от този въпрос и ще продължи да го анализира. Що се отнася до бъдещо строителство, свързано с "Козлодуй" или "Белене", тук вече става дума за нещо, което ще бъде правено в бъдеще. Има все още решения, които трябва да бъдат взети от страна на българското правителство.

Водещ: Според вас, понеже тече дебат дали е необходима или не АЕЦ

"Белене", строителството й, има различни оценки. Според една това е гьол или езеро за шарани, не знам на английски как ще прозвучи това. Според други е проект номер едно в Европа. Вашето мнение какво е? Необходима ли е АЕЦ "Белене" за България, според вас?

Дж. Уорлик: По отношение на "Белене", както за всички енергийни проекти в България, този проект трябва да се анализира на базата на своята икономическа обосновка и дали е разумен проект. И ако икономически има смисъл, тогава трябва да се реализира този проект. Но също така трябва да се анализира с оглед осигуряване на енергийна сигурност. Решенията, които се вземат сега за "Белене" и по отношение на енергийните проекти, ще се отразят на бъдещето на енергийния сектор в България и решенията са изключително важни, защото залогът е много висок. Както съм казал и преди, изключително важно е за България да разнообрази енергийните си източници. Това е валидно за всички страни, също така и за САЩ, не само за България. САЩ не трябва да са зависими изцяло и единствено от Близкия изток за доставките на петрол. И по същият начин и България не трябва да е зависима само от един източник или от една страна за своите енергийни доставки. Ние насърчаваме българското правителство да разглежда опциите за разнообразяване на енергийните източници. Аз съм се изказвал редица пъти пъти по въпроса. Има, съществуват алтернативи, включително и за снабдяване с газ, и трябва да се анализират внимателно. Има и възможности за реализиране на проекти с Гърция, Турция, Румъния и дори и със Сърбия. И това всичко са варианти, които трябва внимателно да се обмислят и решения да бъдат взети, за да може да се осигури диверсификацията на източниците. Това е важно за България и за региона.

Водещ: В чисто геополитически план този проект, АЕЦ "Белене", както и други - "Южен поток", Бургас - Александруполис, противоречат ли на интересите на САЩ в региона? Тревожи ли ви руската активност в тази област тук?

Дж. Уорлик: Не, тук не става дума за Русия. Всъщност, ние искаме България да има добро сътрудничество и силни взаимоотношения с Русия и включително и в енергетиката. И това също е свързано с въпроса за осигуряване на разнообразие на енергийните източници, за да може България да не разчита само на един източник. Но вижте, съвсем ясно е, че България ще е зависима от Русия по отношение осигуряване на енергия за дълъг период от време занапред. Това, което обсъждаме в момента, е да се изгради едно бъдеще, когато има разнообразие на енергийните източници и на разумни решения в тази област, и смятам, че българското правителство е съгласно с това.

Водещ: Не би ви притеснило евентуално отпускането на 2 милиарда евро от руска страна, инвестирането в тази централа? Защото е ясно, че е проблем финансирането на централата. Това не би ви притеснило, така, чисто геополитически пак говорим?

Дж. Уорлик: Това трябва да се прецени. Всеки проект, включително и "Белене", трябва да бъде оценен на базата на неговите положителни параметри. Това включва да се оценят разходите, свързани с него, и съответно положителният резултат от този проект. Това, което бих добавил по темата за "Белене", е, че аз разбирам, че българското правителство търси чуждестранни инвеститори за проекта. Не знам дали това е атрактивен проект за инвестиции, но понастоящем не съществуват потенциални инвеститори, които да са заявили интерес. И аз бих казал, че не става дума за икономически изгоден проект, поне не на този етап.

Водещ: Според вас не е изгоден проектът?

Дж. Уорлик: Не, просто казвам, че фактът, че не е привлякъл чуждестранни инвеститори, намеква за това, но това може да се промени в бъдеще, разбира се.

Водещ: Добре, сега като заключение по тази тема ще загуби ли България, ако не се реализират тези проекти - "Белене", "Южен поток", Бургас - Александруполис, или?

Дж. Уорлик: Това, което България трябва да направи, е да разработи един план за енергетиката за своето бъдеще. Трябва да има стратегически поглед и насока накъде ще върви в бъдеще и конкретен план как да се реализират тези стратегически решения. Понастоящем има много идеи, които съществуват, свързани със снабдяването с газ, алтернативна енергетика и т.н., но няма конкретен план, който да е налице, и затова насърчаваме правителството да разгледа опцията за разработването на конкретен план за начина, по който ще действа занапред. Това е важен въпрос за България и правителството не трябва да изключва ядрена енергетика като опция и нито "Белене", но трябва да се разработи разумен план. И за да се постигне това, разбира се, трябва да има експерти. Българското правителство трябва да може да разчита на истински експерти, на които да може да разчита както за техни икономически и финансови анализи, и енергиен анализ. Но също така е много важно да се осигури прозрачност по отношение на такъв вид проекти. Много проекти за съжаление в областта са били разработвани, договори са били сключвани зад закрити врата, но всъщност трябва да има прозрачност, договорите трябва да са публични, българите трябва да знаят колко ще струва, какви инвестиции ще се правят. Затова моето послание е да се разработи план, да се гарантира, че... разнообразие на енергийните източници и да има публичност по отношение на тези проекти и плановете, свързани с тях.

Водещ: Г-н Уорлик, преди повече от месец вие направихте много категорична констатация, че над съдебната система у нас виси облакът на Красьо Черния. Разсеяха ли се през това време, през този един месец, облаците или... над правосъдието или още повече се сгъстиха?

Дж. Уорлик: Все още остават въпроси, свързани със съдебната система. Но нека на първо място да кажа, че преобладаващата част от съдиите са честни, добре квалифицирани за своята позиция професионалисти, съдии. Но фактът е, че има и корумпирани съдии. Но въпросът не е дали има такива, а как ще се справите с тях, и това е въпросът, пред който е изправена България понастоящем - как ще се справите с корумпираните съдии. И как ще осигурите тези съдии да са достатъчно квалифицирани за позициите, които заемат. И в тази именно насока трябва да се реализира реформата, защото всички искат да видят на тези позиции да има добре квалифицирани и честни съдии и това съставлява основата и устоите на правовата държава. И се радвам, че и понастоящем тече много ползотворен дебат във връзка със съдебната реформа.

Водещ: Според вас в състояние ли е съдебната система сама да се изчисти от този проблем или, образно казано, някой отвън трябва да издуха облаците от съдебната система?

Дж. Уорлик: Не. Това е въпрос, пред който са изправени толкова много страни. България не е уникална в тази насока, свързана с реформи в съдебната система, случвало се е и в САЩ, и на други места в Европа. И аз съм уверен, че българското правителство и българският народ ще предприемат необходимите крачки, за да може да се осигури една съдебна система, която защитава правата на гражданите и която осигурява възтържествуване на правосъдието.

Водещ: Под вятър отвън имам предвид изпълнителната власт, идеята да се проверяват висшите магистрати от службите, от Държавната агенция за национална сигурност, примерно като достъп за класифицирана информация. Тема, по която в съдебната власт е много чувствителна. Според вас това добра идея ли е - изпълнителната власт да проверява кадрите на съдебната, или това ще наруши нейната независимост?

Дж. Уорлик: Да, смятам, че това е много чувствителен въпрос тук, особено с оглед миналото на България, и българското правителство е това, което трябва да вземе... в тази насока. Но смятам, че съдебната система трябва да е абсолютно независима и не може да бъде повлиявана от изпълнителната власт или други сили. Една независима съдебна система означава, че тя може да взима независими, справедливи решения. И каквито и да е мерки да са необходими за осигуряване наличието на честни съдии и осигуряване на правосъдие, тогава такъв вид реформи трябва да настъпят в България.

Водещ: Евентуална намеса или кадруване от изпълнителната власт би създала рискове от злоупотреба, така ви разбирам?

Дж. Уорлик: Това, което трябва да разбирате, е, че трябва да има две конкретни стъпки. Що се отнася до тези съдии, за които има доказателства, че са участвали в корупционни схеми, трябва да бъдат изправени пред съда, за да се разбере дали са виновни или не. Също така трябва да има система, чрез която да се гарантира, че новите съдии, които биват назначавани, са добре квалифицирани и честни. Аз не знам конкретика относно кои са механизмите, които най-добре ще функционират в България, но това са две стъпки, които ще гарантират, че системата... съдебната система ще функционира добре за в бъдеще.

Водещ: А според вас какво да се прави със съдиите, които формално не са нарушили закона, но определено имат проблем с морала? Имам предвид последния, така, с вашата терминология да се изразя, облак, облак от Приморско - роднини на висши съдии, които са получили право срещу символични цени да строят. След това някои от тях са разглеждали дела на общината, която е давала тези терени. Един е продал имот, построен по този начин, на бизнесмен, чието дело е гледал. Формално те не са нарушили закона, но по отношение на морала явно има проблем.

Дж. Уорлик: Всеки случай е различен и трябва да бъде разглеждан на базата на фактите. Ако тези дела трябва да влязат в съдебна зала, тогава трябва да бъдат представени пред съдия, но в тези случаи бих казал, че наистина имам изключително уважение към г-н Пенчев, защото знам, че той прави всичко, което му е по силите, в полза на страната. И има и други, които разглеждат съдебната система от един свеж поглед, и смятам, че това е много важно за страната, защото няма едно-единствено решение, една-единствена рецепта, която за една нощ да създаде съдебна система в България, която да е перфектна. Това, което е необходимо е продължителни усилия за справяне с проблемите. И необходимо е да се поставят етични стандарти за съдиите и да се гарантира, че всички съдии ще спазват тези етични правила. Но както казах, това не може да стане бързо. Трябва да има продължителни усилия в продължителен период от време.

Водещ: Специализиран съд необходим ли е според вас за разглеждане на особено тежки дела, свързани с организирана престъпност?

Дж. Уорлик: Ние смятаме, че специализираните съдилища са един много полезен инструмент. Виждали сме създаването им в други страни и смятаме, че биха функционирали добре и тук. Фактът е, че има проблем с организираната престъпност и корупцията, и това, разбира се, са много сложни дела, случаи, които изискват специализирани познания. Не всички съдии имат тези специфични познания, за да могат да разглеждат тези дела и да осигурят правосъдие. Затова решение евентуално е да се създаде такъв вид съд и смятам, че това е разумно решение. Знам, че съществуват и разговори относно създаване на специализирани състави, а не конкретен специализиран съд, това също е опция. Но това, което сме видели, където има такива способи в страни, които е трябвало да се справят с такива проблеми като организирана престъпност и корупция, там се е доказало, че такъв вид способи са полезни.

Водещ: Противниците на тази идея за специализирани съдилища изтъкват като аргумент съмненията, че всъщност целта е извънреден съд, маскиран под друго име. Според едно от схващанията по-добре е да има специализирани състави към съществуващите съдилища, защото специализираният съд ще действа по същите закони, със същите доказателства, със същите свидетели, които биха се явили пред специализиран състав на действащ съд. Има ли рискове?

Дж. Уорлик: Разбира се, че съществуват рискове. Съдилищата трябва да бъдат създадени по такъв начин, че да гарантират гражданските права. Ние никъде не искаме да видим, че невинни хора са осъдени неправомерно, ние искаме обаче, разбира се, и да има правосъдие. И затова трябва да се обърне голямо внимание на начина, по който ще се организират съдилищата в България. Смятам, че този вид способи могат да се приложат в България, но един такъв специализиран съд трябва много гладко да може да се вмести в съдебната система, която съществува в България.

Водещ: Наблюдавате ли българските митници? Имате ли мнение за това как те се справят с противодействието на контрабандата?

Дж. Уорлик: Агенция "Митници" трябва наистина ефективно да работи тук, в България. Знам, че понастоящем има дискусия относно ръководството на агенцията. Мисля, че това, което всички искат да видят, е тази агенция да функционира ефективно, честно. Трябва да бъде реформирана, за да може да бъде максимално ефективна, и трябва да може да намали нарушенията, особено свързано с цигари, алкохол и други области. Ясно е, че трябва да се събират необходимите приходи, свързани с тези продукти, и смятам, че това е от интерес за всички страни.

Водещ: Това е безспорно, но два цитата ще ви кажа: Българските митници работят добре, но контрабандните цигари влизат през Румъния и заливат пазара в България. Това е от премиера Бойко Борисов в разговор пред сутрешния блок на БНТ. Митниците не са в състояние да направят това, което очаква държавата - това пък са думи на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов. Очевидно няма как и двете твърдения да са верни. Кое от двете е вярно според вас?

Дж. Уорлик: Много е трудно за мен да знам какво точно се случва вътре в агенцията и системата. Но това, което знам, е, че държавата понастоящем има нужда да събере своите приходи, това, което й е дължимо, и затова аз знам, че агенцията трябва да работи максимално ефективно. Българското правителство трябва да предприеме необходимите мерки, за да осигури, че приходите се събират и че агенция "Митници" работи ефективно.

Водещ: Трябва да се повиши ефективността й, така разбирам.

Дж. Уорлик: Винаги може да се увеличи ефективността на която и да било

агенция или институция.

Водещ: Да ви питам смятате ли за нормално почти половината от парите на държавата да са концентрирани в една и съща банка, която при това е доста малък сегмент от пазара? Става въпрос на другите потребители. Може ли това да се случи в САЩ например?

Дж. Уорлик: Нямам подробна информация относно това къде българската държава слага своите пари. Но бих искал да кажа, че наистина е изненадващо, че повече от 50 процента от доходите, приходите на страната са в малка корпоративна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна. Затова се надявам най-малкото, че правителството ще задава въпроси, ще разгледа въпроса защо точно тази банка в сравнение с по-големите банки е избрана, за да може да гарантира, че процесът, свързан с това, е абсолютно прозрачен и че нещата се правят съобразно законодателството в страната. Но аз бих се съгласил с вас, че е изненадващо, че една такава малка банка контролира толкова голям процент от парите на страната.

Водещ: Това поражда съмнение за възможни зависимости, нали така?

Дж. Уорлик: Да, наистина смятам... всъщност това, че най-вече повдига въпроса защо Корпоративна банка има такъв голям процент. Наистина не вярвам, че нещо нелегално е направено, но определено се повдига въпросът... въпроси, които трябва да бъдат разгледани от съответните власти.

Водещ: За финал бихте ли характеризирали дейността на кабинета в икономическата и във финансовата сфера, как ви се струва тя? Тече дебат дали трябва да се използва фискалният резерв. Добре ли е да се използват натрупаните бели пари за черни дни или това крие рискове? Вашето мнение.

Дж. Уорлик: Аз смятам, че премиерът взе едно много разумно решение преди няколко седмици, като реши да не се увеличава данък добавена стойност. Но може би още по-важно е, че взе решение да се предприемат необходимите структурни реформи, за да се направи България по-силна в области като образование, здравеопазване, в областта на пенсиите. Това са области, където България трябва да е по-ефективна, защото това е от полза за България и за българските граждани. И смятам обаче наистина, че винаги е по-лесно да се направи едно изказване по тази тема, отколкото реални реформи, а той предприема и конкретни мерки. Никога не може да има реална реформа без жертви. И възможно е да е налице и стратегически поглед, визия относно защо трябва да се реализират тези реформи. Но това са неща, които ще се случват в дългосрочен план. Виждали сме такива стъпки да бъдат... предприемат и в други страни. Ние от наша страна имаме готовността да помагаме, доколкото ни е възможно, на българското правителство и подкрепяме българското правителство по тези важни въпроси.

Водещ: Много благодаря за това интервю, г-н Уорлик. Посланикът на САЩ беше гост в нашето студио.

След тази задокеанска логорея на въпросния Уорлик, единственото, което мога да кажа е, че България си има правителство, има си парламент, има си и държавен глава! И не е работа на един чужд посланик да си пъха носа в българските работи. Въпрос на уважение, приличие и възпитание е, все пак!

Ако пък правителството, парламентът и държавният глава чувстват някаква слабост при вземане на решения, в държавата има и добри експерти, които могат да съветват и да дават становище.

Колкото до пъхането на носа в чужди дела – подобно поведение, каквото демонстрира Уорлик подхожда повече на портиера, а не на посланика.

“Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.” Написал го е пак великия Вонегът.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/979-energiiniqt-triygylnik-es-rusiq-turciq

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения

Защо министър-председателят на България, Бойко Борисов би път до Турция? Защо се водиха журналисти и в централните новинарски емисии на посещението на Борисов се отделяше протоколно първо място? В навечерието на заминаването на Борисов за Турция информационните агенции разпространиха новината, че Евронюз пуска новини на турски език, същите новини, срещу които премиерът бе заблуден, че се налага час по-скоро да спре от Българската национална телевизия под натиска на парламентарния си партньор – „Атака”...

Ще оставя настрана икономическите споразумения подписани между двете държави за енергийни проекти, увеличаване на стокообмена, увеличаване на броя на турските туристи в България, като спомена само, че за Турция България не е кой знае колко ценен икономически партньор. Особено след като официална Анкара подписа междудържавни договори за енергийни проекти с Русия, особено след като само за миналата година се посочва, че приходите от туризма в Турция през 2009 година са 21,249 милиарда долара, а българските са едва два милирда.

Не зная дали Бойко Борисов при посещението си в Германия е казал, че "сега ще адаптираме българските турци..." и че "българските турци не са имали щастието да се родят в Германия". Това се появи като твърдение на депутат от ДПС, но отговор от страна на Борисов по темата не последва, така че ще изчакам за коментар на този проблем.

Това, което искам да сравня е какво поиска и получи българският министър-председател в Турция и какво ще получи неговият колега Ердоган от страна на България.

„В диалога между България и Турция няма открити политически проблеми”,

С тази фраза премиерът Борисов фактически затръшна вратата за получаване на каквито и да било обещания от турските си партньори. Нима може да се изрича нещо подобно преди да е говорено конкретно върху каквито и да било спорни теми.

„Диалогът между България и Турция за решаване въпроси от дневния ред и на двете страни се провежда в дух на добросъседство и уважение към аргументите, които двете държави поставят, без това да има пряка връзка с въпроса за бъдещото разширяване на Европейския съюз. Между България и Турция няма открити политически проблеми. Страната ни ще подкрепи кандидатурата й за членство в ЕС при изпълнение на всички необходими критерии”.

Тук ще припомня, че Турция кандидатства за Европа още от 1954 година.

Това е заявил премиерът Борисов при срещата си с турския президент Абдуллах Гюл. Няма нюанси, няма дипломатично изчакване, няма премисляне – както се казва – никой не го е бил през устата да говори предварително, но не: той за пореден път се е изстъпил и изказал. Безсмислено щедро, но от сърце.

И всичко това само заради: топло посрещане, оказано гостоприемство,  удовлетвореност от стабилно и активно развитие на българо-турските отношения през последните години, и в името на добросъседството, съюзничеството и партньорството в НАТО.

След срещата на премиера Бойко Борисов с Ердоган, стана ясно, че турската страна е получила категорични уверения, че:

Срещу това:

Получило се като в онзи виц, в който две мутри делят парите от рекет и единият разпределял:

-        На мен, на теб, на мен, на теб, на мен, на мен, на мен...

Докато другият попитал:

- А на теб?

„Не бях срещал човек, който така подкрепя проекта „Набуко” като Ердоган” каза българският министър-председател Бойко Борисов. Остава да срещне и някой, който да обещае да пълни тръбата на „Набуко” с природен газ.

„... ако действително се окаже, че трябва да бъдат изплатени тези компенсации на тракийските бежанци, то тогава ще бъдат предприети съответните мерки” каза на пресконференция Ердоган. Брилятен пример как трябва да се увърта и отказва дипломатично, като се оставя насрещния партньор с празни ръце.

Българският премиер Борисов изтъкнал пред турския си колега Ердоган, че като управляваща партия са се отказали от провеждането на рефенрендум за новините на турския език. Това изобщо не впечатлило домакина, след като турски новини вървят вече по Евронюз...

„Имаме обща сходна кариера с премиера Ердоган – кметове, спортисти... Разбрахме се с него да си говорим на малки имена” – казал Бойко Борисов.

И  това вече сме го чували...

Европейският съд за правата на човека осъди Турция да плати големи суми обезщетения по четири дела, изнесе вчера турският вестник „Сабах”, в навечерието на двудневното официално посещение на българския премиер Бойко Борисов в Турция.

Първото дело е за нарушаване на човешките права по време на съдебен процес, по второто дело ще се наложи Анкара да плати на лидер на ПКК тъй като още не е приключил съдебният процес след арестуването му през 1997 година, а той се намира в затвора.

Следващите присъди на Европейския съд за правата на човека е по дело за ограничаване на свободата на словото и изразяването на мнения, заведено срещу Турция от 20 журналисти и собственици на вестници, тя ще трябва да изплати 40 000 евро, пише вестникът.

Цитирам тези новина, тъй като днес и утре българският премиер Бойко Борисов ще се срещне с турския си колега Реджеп Тйип Ердоган, с турския президент Абдуллах Гюл и сред темите на разговор с двамата ще е проблемът за изплащане на обезщетенията на бежанците от Беломорска Тракия и техните наследници.

Борисов би следвало да бъде приет добре в южната ни съседка, най-малко защото докато бе кмет на столична община бе гласувано, че Турция не е провела арменски геноцид.

Наскоро депутат от управляващата в Турция проислямска Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ стана новият председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/ съобщи БТА. Мевлют Чавушоглу, който бе единственият кандидат за поста, беше номиниран от групата на Европейските демократи, жест, с който европейските чиновници демонстрираха желанието си Турция да стане по-скоро член на ЕС.

Проучване, проведено наскоро от университета Богазичи в Истанбул и от два испански университета показа, че 47 на сто от европейците подкрепят присъединяването на Турция към Европейския съюз, но и че 47 на сто от тях се противопоставят на това.

Проучването бе проведено в пет страни-членки на ЕС – Франция, Германия, Полша, Испания и Великобритания – между август и септември миналата година, и бе представено на 23 януари т. г. в Истанбул.

Според резултатите, 62 на сто от германците и 64 на сто от французите биха гласували с „не” за Турция, ако бъде организиран референдум. Отрицателният вот би бил по-слаб във Великобритания – 46 на сто, според проучването. Полша и Испания биха отговорили с „да” - 54 на сто и съответно 53 на сто.

Запитани за доводите си срещу присъединяването на Турция, 39 на сто от участниците в анкетата са били съгласни със становището, че Турция е „мюсюлманска държава…несъвместима с общите християнски корени” на Европа.

И Турция, и Гърция се противопоставиха на САЩ заради това, че се опитаха да доставят на Израел оръжие. Миналата година в Давос, турският министър-председател Реджеп Ердоган напусна форума по време на остър дебат с израелския президент Шимон Перес заради израелската офанзива в Ивицата Газа.

В Давос Ердоган разкритикува непропорционалната употреба на сила в Газа. Шимон Перес се опита да оправдае офанзивата в Газа. Емоционално, с повишен тон и насочен пръст той попита Ердоган какво би направил, ако всяка нощ някой изстрелваше ракети срещу Истанбул. Турският премиер понечи да отговори, но водещият, американският журналист Давид Игнатиус от "Вашингтон пост", го прекъсна с довода, че нямало време за отговор. Разгневеният Ердоган демонстративно напусна форума. По-късно Шимон Перес поднесе извиненията си на Ердоган.

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят е разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. "Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Швейцария, след референдум прие забрана за строителство на минарета, на джамиите. Официална Анкара заяви, че взетото на референдум решение показва активизирането на расизма в Европа.

В Анкара турският президент Абдулах Гюл нарече забраната "възмутителна", а премиерът Реджеп Тайип Ердоган заяви, че тя прави "видим" расизма в Европа и порица Швейцария, че обсъжда на референдум основни човешки права.

Турция е посредникът, на когото официален Вашингтон може да разчита за евентуални преговори с Иран. Специалният посредник на САЩ за Близкия Изток Мичъл призна, че Турция има водеща роля при решаването на проблемите в региона.

На фона на това признание скандалите на Турция с Израел и Швейцария изглеждат незначителни.

Все още се помни и историята със затварянето на Босфора за американски кораби от страна на Турция, което си беше откровено озъбване и показване на мускули на официална Анкара към Белия дом. Затварянето на Босфора принуди Щатите да преговарят с Турция за пропуск на американските кораби през турските проливи към бреговете на Грузия. Матю Брайс, зам.- помощник на държавния секретар на Щатите настойчиво се опита да убеди журналистите, че няма кой знае какви сериозни затруднения с американо-турските отношение по този въпрос, но реално такива затруднения съществуваха и бяха факт.

Под предлог, че иска да достави хуманитарна помощ на Грузия, САЩ се опитваха повече от седмица да убедят турската страна да пропусне корабите им в Черно море, но след посещението на Ердоган в Москва и телефонния разговор на президента на Турция Абдуллах Гюл с Дмитрий Медведев - турците затвориха протоците си за американски кораби. Брайз подчерта пред журналисти, че е бил "удивен от приказките на турските власти за някакъв пакт за стабилност в Кавказ". "Аз не бях предупреден за това, призна Брайс, коментирайки смутен инициативата на Анкара, допускаща известно участие в този бъдещ пакт за стабилност и на Русия. Брайс продължи да бъде уверен, поне пред журналистите, че рано или късно САЩ и Турция ще успеят много тясно да продължат своето сътрудничество, доколкото то касаеше "техни общи интереси в Кавказ" предаде ИТАР-ТАСС.

Като че ли, за да опровергае думите на Брайс се появи и една тревожна за Белия дом публикация. "Конфликтът в Грузия показа, че САЩ вече не могат да определят глобалната политика и трябва да започнат да делят властта с другите страни, заяви в интервю за британския вестник "Гардиън" турският президент Абдуллах Гюл. А това вече бе ясен знак за геополитическо самочувствие на официална Анкара.

Турция има една отлика в своята дипломация: тя не изоставя интересите и приятелите си. В началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко”, когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с Европейския съюз, Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Докато София се чуди как да бави топката по енергийните проекти с Русия, Турция подписа дългосрочни междудържавни договори с Кремъл: за строеж на Атомна централа, за прокарване на газопровод, за петроловпровод през своя територия. Официална Анкара е наясно, че местоположението й на Балканите й дава много възможоности за пазарене, рекет, и включване в стратегически проекти. И независимо, че само 3 процента от Турция се намират в Европа, а 97 в Азия – Турция съвсем последователно работи за своите интереси, за развитието на икономиката си, за влизане в Европейския съюз и за интересите на своите приятелски държави по религия.

Политиката на Турция е всичко, което политиката на България – не е.

За читателите на сайта припомням какво представляват двата договора, които обезсмислиха Сан Стефанският мирен договор.

http://www.meridian27.com/trakia/tr7.htm

Ньойският и Ангорският договор

НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР

Нерешените проблеми на Балканите след Балканската 1912 г. и Междусъюзническата война 1913 г., изкопават дълбока пропаст и създават предпоставки за напрежение и нови военни стълкновения между балканските народи. Съгласно Лондонския, Букурещкия и Цариградския мирни договори, България отново е разпокъсана, отново са отнети изконни български земи. Националният въпрос отново е превърнат в съдба за България, в кървяща и незаздравяваща рана.

Затова, когато избухва Европейската война на 15.06.1914 година, повод за която е убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево, с надежда за “реванш” и “национално обединени”, Фердинанд и българското правителство включват България във войната на страната на Германия и Австро-Унгария против Сърбия, на страната на която застават Русия и Съглашението (Франция и Англия). По-късно с намесата на Япония, САЩ и други страни,  Общоевропейската войната прераства в световна и завършва с поражението на Центристкия блок (Германия и Австро-Унгария).

За България, тази война завършва със загуба и тежки последици.

Съгласно Ньойският мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, влязъл в сила на 9 август 1920 година, от България са отнети Южна Добруджа (върната по-късно през 1939 година), Беломорска Тракия, долината на р. Струмица и Западните покрайнини. По този начин България е лишена от изконни български територии, населени с българско население. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция е приложена и т.нар Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия. Насилствено е прогонено българското население и от Югоизточна Тракия (Турция) и от други български територии, останали под чуждо владение.

Затова, когато се поставя въпроса за подписване на Рамковата Конвенция за “Националните малцинства”, ние (българите) имаме всички основания да не сме съгласни, защото на територията на България няма “национални малцинства”. Обратното, България граничи отвсякъде със себе си, с откъснати от живото й тяло изконни български земи, населявани и населени и сега с българско население.

Ние (тракийците), които най-добре знаем, какво значи поробен народ и бежанска съдба, сме особено чувствителни на тази тема и изразихме нашето становище в Декларация, публикувана във вестник “Тракия” на 12 юли 1997 година и настояваме, правителството да положи максимум усилия за защита и зачитане правата на българите в съседните и други страни.

Съгласно Ньойският мирен договор на България е наложено да заплати и репарации, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, в срок от 37 години, с 2% лихва върху общата сума за първата и 5% за следващите години. До началото на 1939 година, т.е. началото на Втората световна война, когато е прекратен Ньойският мирен договор, България изплаща 65 000 000 златни франка репарации.

Освен тези тегоби, България е задължена, съгласно договора, да предаде на съседните страни (съюзници на съглашенските сили – победителки) – Сърбия, Румъния и Гърция и голям брой добитък (домашни животни) и 250 тона каменни въглища.

Това са последиците от Първата световна война и Ньойския мирен договор за България.

Ньойският договор превръща отново националния въпрос в съдба за България, а Тракия – в кървяща и незаздравяваща рана. Това е един несправедлив договор, наложен ни отново от Великите сили.

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР

След несправедливия Берлински договор от 1878 г., наложен ни от Великите сили, който разпокъсва България, отнема нейни територии и създава многобройни поводи и конфликти за войни, след Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., който ни бе наложен пак от Великите сили и който откъсва български земи и изкопава дълбока пропаст между Балканските страни, идва и Ангорският договор.

На 18 октомври 1925 година между България и Турция е подписан договор за приятелство и сътрудничество, известен като Ангорски договор (по старото название на Анкара). Този договор е най-несправедливият, най-унизителният и най-предателският договор за България, подписан от българско правителство.

Предателството на този договор се заключава в това, че след успехите на българската армия, територии извоювани с кръвта на български войни и върнати на България, този път без ничия външна намеса са предадени на Турция. Предадени са земи, които не са нито държавна, нито общинска собственост, а лична собственост, без държавата да има право на това.

По силата на този несправедлив договор, съотношението на имотите на българските бежанци, останали в Източна Тракия (Турция), към имотите на турците изселени от България е както следва:

Къщи – 34 062 срещу 3 607 турски в България;

Ниви и ливади – 1 960 000 (2 милиона) дка срещу 286 000 дка турски в България;

Гори – 216 000 дка срещу 1 225 дка турски в България.

Или пресметнати по курса на долара през 1997 г. българските имоти останали в Източна Тракия възлизат кръгло на 5 милиарда долара. Ако към тях се прибавят и Малоазийските имоти на стойност 481 377 961 долара плюс пропуснатите ползи за времето, когато са били експлоатирани от турците, то имуществените претенции на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия възлизат на над 10 милиарда долара, срещу една десета турски имоти в България. Толкова, колкото е външния дълг на България.

Въпреки недостатъците и предателския му характер, в Ангорския договор залегнала клауза, съгласно която двете страни се задължават да спазват всички малцинствени права и имуществени разпоредби, като изселниците запазват правата си на собственост и експлоатация на имотите си в съответната страна. Българските изселници от Тракия са лишени обаче от тази възможност. От друга страна турското правителство не беше заинтересовано, не е заинтересовано и днес от спазване на тази клауза, тъй като турските изселници са приключили с продажбата на имотите си в България, докато нашите бежанци са изгонени голи и боси от родните им места и не са допуснати, докато са живи да отидат и да видят бащин дом и имот.

Едни вечерят в Париж и Лондон, други в Банкя и Бояна. Ресурсите определят съдбата на една държава и хората й. Това за пореден път доказаха Азербайджан, Туркменистан, Русия, Иран, Китай, след като в началото на януари, Азербайджан започна да доставя газ в Русия в обем от до 1 милиард кубични метра годишно. Още по-интересното в случая е, че в Средносрочния договор, подписан между Държавната петролна компания на Азербайджан СОКАР и „Газпром” в Баку на 14 октомври 2009 г., е отбелязано, че има възможност за удължаване за покупко-продажбата на азербайджански газ. Договорът обхваща периода от 2010 до 2014 г. Според подписаното в него, азербайджанската страна е задължена да доставя в Русия не по-малко от 500 милиона кубични метра годишно, като не се уточнява максималния обем за доставките на газ, т. е. възможно е Русия да изкупува големи количества азербайджански газ.

Тези дни стана ясно, че през 2010 г., "Газпром" възнамерява да изкупува всичкия газ на Азербайджан, предназначен за износ. "Газпром" вече започна да купува газ от Баку, съобщи председателят на ЕС на газовия концерн Алексей Милер, цитиран от Ройтерс.

В навечерието на Нова година от Държавната петролна компания на Азербайджан съобщиха, че двете страни са се разбрали за удвояване на количествата, а следващото съобщение бе, че в двустранния договор няма горна граница на обемите закупувана суровина.

В Азербайджан, интересът на "Газпром" е към находището "Шах Дениз", което е със запаси от 1.3 трилиона куб. метра. Въпросното находище се разглеждаше доскоро като ресурсна база за "Набуко", като Азербайджан се считаше досега за потенциален доставчик на газ за „Набуко”, алтернативния газопровод на „Южен поток”. Но това не е новина, тъй като официален Баку, недоволен от позицията на Турция по въпроса за транзита на азербайджански газ към Европейския съюз, обяви, че е готов да преориентира доставките си, като се отказва от ролята на главен енергиен съюзник на Брюксел в Каспийския регион.

Не трябва да забравяме, че в началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко” когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с ЕС Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Всеки може да си помечтае, дори на европейска среща по важни енергийни проекти...

Ще има ли изобщо някога „Набуко”?

Проблемите със сигурността на източниците на газ напоследък помрачават реализацията на „Набуко”, и то след като на 14 декември бе даден стартът на газопровод, който свързва Туркменистан и Китай.

Китайският президент Ху Дзинтао, заедно с президентите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, символично даде старт на проекта в Самандепе в Туркменистан. Дългият 7000 км газопровод е важна победа за Пекин, за получаване на влияние над стратегическите енергийни ресурси в региона, традиционно доминирани от Москва. Извън територията на Китай тръбопроводът е дълъг около 1800 км и преминава от Туркменистан, Узбекистан и Казахстан преди до достигне западния китайски Синцзян-уйгурски регион, след което продължава още над 5000 км на китайска територия. Новината дойде като студен душ върху еврочиновниците, тъй като богатият на газови ресурси Туркменистан също като Азербайджан трябваше да бъде основен източник на газ за проекта „Набуко”.

Освен с Азербайджан, на 11 януари, „Газпром” се договори за възобновяване покупките на туркменски газ от началото на 2010 г. в обем до 30 млрд. кубически метра годишно. А Туркменистан е втората държава, на която се разчиташе за газови доставки за бъдещия проект на ЕС „Набуко”. Газовите доставки от Туркменистан за Русия бяха спрени през април 2009 година и възобновяването им даде коз в ръцете на Кремъл за проговори и отстъпчивост на ЕС по отношение на „Северен поток” и „Южен поток”. До възобновяване на газовите турменистански доставки се стигна след среща на руския президент Дмитрий Медведев с неговия колега Гурбангули Бердимухамедов три дни преди Рождество Христово.

Къде е разковничето за сегашния скандал Баку-Анкара, който поставя под голямо съмнение захранването на бъдещия „Набуко”? Нещата за „Набуко” се влошиха от момента, в който Турция поиска от официален Баку да й се продава газа на по-ниски цени. В същото време Туркменистан се преориентира да продава синьото гориво на Китай и Индия. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев заплаши да продава газа си на Индия, Русия, както и да се присъедини към проекта за газопровод от Туркмения през Узбекистан и Казахстан за Китай, чиято бързо растяща икономика изисква все повече енергоресурси.

Междувременно, ИТАР-ТАСС предаде, че Южнокорейската корпорация „Ел Джи” сключи сделка за строителството на завод за преработка на природен газ в Туркменистан, като стойността на договора с държавната компания „Туркменгаз” е 1,5 милиарда долара. Туркменистан бе другият доставчик на газ, на който се разчиташе за пълененето на газопровода „Набуко”. Туркменистан бе и държавата, която в лицето на своя президент обеща да изнася газ за България. Но това беше преди близо две години...

Досега „Газпром” се гордееше с дългосрочните си споразумения с Туркменистан за увеличаване на вноса на газа до 80 милиарда кубични метра, което бе подписано преди кризата от руския президент Владимир Путин. Днес нещата се промениха: предстои нова договореност с Ашхабад, който се съгласи да намали обема на вноса на газа до 30 милиарда кубични метра. Въпреки промените, Москва е заинтересована да запази газовото си влияние върху Ашхабад, което в перспектива може да помогне за насочването на туркменския газ към руските газопроводи, а не към конкурентния „Набуко”, който заобикаля Русия.

Друг ракурс към газовите отношения Москва-Ашхабад даде директорът на Института за национална енергетика, Сергей Правосудов. Според него коригираният руско-туркменски договор, а също и съгласуваните обеми газ за доставка в Китай и Иран практически лишават Ашхабад от ресурси за проекта Набуко”.

Така на практика Туркменистан и Азербайджан вече не са сигурните доставчици за газовата тръба на „Набуко”. Отношенията на САЩ и Великобритания с Иран сложиха прът в колелото на „Набуко” и за получаване на газ от Техеран, което вече и сигурен знак за бламиране на алтернативния газопровод. Иран продължи да отказва предложенията на Запада за ядрената си програма, като това се превърна в сериозен източник на напрежение между Ислямската република и ЕС и САЩ, а това постави в непреодолима ситуация сигурността по захранването на „Набуко” с природен газ.

Китай получава руски газ и от Русия и там политиците не дават сметка на никого за някаква зависимост от Кремъл, за разлика от родните политици...

Афганистан влиза в енергийния маршрут с начало Каспийския район и посока останалия свят. Маршрут, който заобикаля Русия и се движи в посока: Туркменистан, Афганистан, Пакистан. Откакто САЩ свалиха талибаните от власт в Афганистан няма мир и спокоен живот. А всъщност САЩ подкрепяха талибаните да завземат властта в Афганистан. Муджахидините, на които Щатите пратиха оръжие на стойност 1 милиард днес също са най-големите врагове на Белия дом.

Вече няма съмнение, че Буш и САЩ измамиха останалия свят за някакви химически, биологически и ядрени оръжия, които имал Ирак. Всъщност Ирак имаше и има петрол. Оттук нататък започва и свършва всичко, което касае Ирак.

Най-краткият път на петрола от Каспийския басейн - Азербайджан и Туркменистан до петролните терминали на персийското крайбрежие минава през Иран. Иран, с когото Америка е лоши отношения заради ядрената й програма. Но това не пречи същата Америка да иска да разчита на иранския газ за „Набуко”. Как да се случи това? Май няма как, поне засега.

Международната политика винаги опира до поредица от сделки и проекти, свързани с ресурси. Международната политика си затваря очите пред авторитарни режими, щом са стъпили на природни ресурси или са важно незаменимо трасе за транзита им.

Така никой от Европейския съюз не смее да упрекне президента на Казахстан Нулсултан Назърбаев в авторитарност, корупция и семейственост. Достъпът до голямото нефтено находище Тензиг пълни тайни сметки на властта, но ЕС си затваря очите. 75 на сто от Тенгиз се оказва в ръцете на американските Chevron и Exxon Mobil. Назърбаев печели над 90 на сто от гласовете при избори. В Казахстан се намират две трети от суровия петрол на Каспийския район, затова и на САЩ, и на ЕС им се струва, че семейната диктатура в тази държава е симпатична. Петролът затваря очите и устите на демократите в ЕС и Щатите за диктатурата, за култа към личността, за убийствата на опозиционни лидери, даже за това, че братът на президента Назърбаев плаща 20 милиона долара за апартамент в Ню Йорк. Казина, бутици с маркови облекла на световни дизайнери се срещат в Казахстан, който спокойно би могъл да мине и за монархия.

Основателят на династията в днешен Азербайджан, Гайдар Алиев пък има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо. А Алиев бе бивш шеф на КГБ и бивш член на Политбюро, но за ЕС и Щатите това бе без значение, след като създава международен пертолен консорциум, ръководен от „Бритиш Петролеум”. За Алиев няма проблем да бъде близък както с Кремъл, така и с официален  Вашингтон, никой не го упреква, никой не му диктува какво да прави, никой не му определя политиката, никой не смее да го критикува. Илхам Алиев започва като зам.-шеф на държавната нефтена компания, след това е премиер, а след смъртта на баща си Гайдар е президент, и то несменяем.

В Азербайджан няма много политически партии, няма натиск да членуват където и да е, за Алиеви партийната идеология се изчерпва с думите „Бритиш Петролеум” и „Шел”. Тези две думи обезсмислят опозиция на правителството, обезсмислят и разследване на огромните суми, които проиграва в казината Илхам Алиев. Петролът, природният газ отварят врати, затварят усти и даряват обич и вечност във властта. На среща на върха на НАТО, съпругата на Илхам Мехрибан бе обявена за Мисис НАТО. Никой не се сети за връзки с КГБ, за връзки с бивши комунистически висши структури. Алиев и официален Баку са тези, които решават и диктуват. Зад тях са петролът и природният газ и това изчерпва всичко. И ако за българският премиер Бойко Борисов не е проблем да вечеря с финансовия си министър Симеон Дянков, за Алиев не е проблем да вечеря в Париж със семейство Ширак, не е проблем да отлети за което си иска кътче на Европа, докато баща му стои в Музея на мадам Тюсо.

Какъв ти „Набуко”? Какви ти газопроводи и петролопроводи...

Страната ни ще внесе 12,5 млн. евро в бюджета на "Набуко". Толкова е вноската на всеки от участниците, а за 2010 г. общият бюджет на проектната компания е в размер на над 74 млн. евро. Все още не са окончателно определени количествата газ, транзитирани по "Набуко", на които България ще може да разчита. Те са различни за всяка година и ще зависят от конкретните търговски договори, които предстои да бъдат сключени за доставки на природен газ.

„Набуко”, макар и неуточнен е далечна перспектива, по-близката и по-евтината беше „Южен поток”, по който нашите политици все още вяло казват „да”. В същото време, Румъния заяви, че е готова да замени България като участник в проекта за газопровод на „Газпром” „Южен поток”, предаде електронното издание „Пайплайнс интернешънъл”. Според официалната позиция, заявена от румънското министерство на икономиката, тръбопроводът може да тръгне от черноморското пристанище Констанца и да се раздели на два клона – до Сърбия и до Унгария.

Новината дойде след изказванията по-рано този месец на заместник-главния изпълнителен директор на „Газпром” Александър Медведев, че компанията разполага с други алтернативи, ако България преосмисли участието си в проекта.

Още помним как френският президент Никола Саркози попита Бойко Борисов за отношенията ни с Русия, и как нашият премиер взе да обяснява кое как и защо е. Това не пречеше на Франция да влезе в „Южен поток”, за да печели икономиката й...

Въпрос на самочувствие. Ако България не е богата на природни ресурси, то тя е геополитически удобна за диктуване на условия и извоюване на позиции. Стига да има кой да го проумее.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi32010/921-2010-08-05-07-42-24

Световната икономическа криза от последните две години най-често се асоциира със зрелищните банкови фалити в САЩ. По същото време обаче, в сферата на търговията с природен газ се случиха промени, които могат да се окажат дори по-драматични от събитията, преобразили сектора на финансовото посредничество.

Добра илюстрация за това, което се случва в световната газова търговия, е цитираният от списание. „Икономист” пример с терминала за втечнен газ край канадското градче Китимат. То се намира на брега на Тихия океан, недалеч от Аляска. Преди около пет години въпросният терминал бе замислен от инвеститора „Апачи корпорейшън” като пункт за внос на втечнен газ в Канада. Днес бизнес планът се преобърнал с главата надолу. Терминалът наистина ще е необходим, но не за внос, а за износ на природен газ. Северна Америка, в която допреди година-две имаше голям газов недостиг, сега е на път да задоволи потребностите си почти изцяло със собствено производство. Основна причина е рязко нарасналият добив на т. нар. „неконвенционален газ” – добиван от въглищните и най-вече от шистови пластове (shale gas).

Наличието на газ в пластовете от шисти е известно отдавна. В САЩ първият сондаж в шистови скали е направен още през 1821, но резултатите са незадоволителни. Идеята за добив на нетрадиционния газ набира скорост през 70-те години на миналия век, когато петролът поскъпва рязко, но угасва още в следващото десетилетие, когато нефтените котировки тръгват надолу.

Най-голямата технологична новост в шистовия газодобив е изпробвана едва през 2002 в Тексас. Тогава е направен първият хоризонтален сондаж, който е много по-ефективен от вертикалния. Впоследствие технологията бързо е усъвършенствана и така е отстранена главната пречка за добива на газ от шисти – високата себестойност. Тези промени съвпадат с непрестанното повишаване на световните цени на природния газ, достигнали своя връх в средата на 2008. Така, към американския шистов газ се насочват все по-големи инвестиции като резултатите стават особено видими през последните 10-15 месеца. През 2009 САЩ дори успяват да задминат дотогавашния безспорен световен лидер в газодобива Русия. Нарастването на американското производство идва основно от шистовия газ. Към средата на миналата година той дава 14% от добива в страната, докато през 2000 този дял е бил само 2%. Еуфорията около новото газово чудо се подсилва от факта, че то идва изненадващо. През последните няколко месеца, в САЩ, влизат в експлоатация терминали за внос на втечнен газ, чието строителство е започнало в самото навечерие на бума с шистовия газ. Те вероятно ще останат губещи, защото само за година-две нуждата от внос се е изпарила.

В началото на 2010 вълната на ентусиазъм около газа от шисти прехвърли океана, достигайки Европа и дори Китай. Залежи на шистов газ има в почти всички европейски държави като най-големи са в Полша, която сега е силно зависима от вноса от „Газпром”. Все по-често в медиите се появяват фантастични прогнози за световните запаси от неконвенционален газ, които можело да се окажат няколко пъти по-големи от тези на конвенционалния. Въз основа на това се предрича крах на руската газова империя „Газпром” и се правят прогнози, че в скоро време газът ще измести въглищата като основно гориво за електро- и топлоцентралите.

Реалната ситуация на газовия пазар

Успоредно с това се чуват и по-трезви гласове, според които газът от шисти е PR-балон, раздуван от две-три американски компании с големи инвестиции в този бизнес. Най-често се сочи Chesapeake Energy, която твърди, че себестойността на нейния шистов газ е $130 за 1000 куб. м и може да падне дори до 99 долара. В същото време обаче, финансовите отчети на компанията показват скромни резултати, макар че тя  присъства много силно в бизнеса с  шистов газ още от 2005. Към началото  на 2009, Chesapeake Energy има дългове за $14,4 млрд. Което означава, че или себестойността на нетрадиционния газ не е толкова ниска или поне, че този бизнес изисква огромни първоначални инвестиции, изплащащи се след много години.

Според повечето специалисти, реалистичната долна граница за средната цена на нетрадиционния газ е $180-200 за 1000 куб. м. За сравнение – през лятото на миналата година цените на природния газ на спотовия пазар в един момент паднаха до $120 за 1000 куб. м, към март 2010 на американския газов хъб Хенри се доставяше суровина по $154 за 1000 куб. м, а прогнозата на Департамента по енергетиката на САЩ е, че през 2011 газът ще струва средно по $192 за 1000 куб. м. Но, в същото време, цената, по която сега „Газпром” продава суровината си в Европа, по дългосрочните договори, е около $300 за 1000 куб. м. А само допреди две години газът на спотовия пазар беше много по-скъп от този, който вървеше по тръбопроводите на „Газпром”. Това означава първо, че световният газов пазар е много динамичен и второ, че той все още си остава географски сегментиран, защото тръбопроводните доставки доминират над танкерните.

Има няколко фактора, определящи песимистичния тон на прогнозите за възможно повторение на  американското чудо с газа от шисти в Европа. Първо, трябва да е ясно, че газът в шистовите пластове е силно разпръснат и там, където концентрацията му е под определена граница, добивът просто става икономически неизгоден, макар че е възможен. Тоест, трябва да се прави разлика между налични и извлечими запаси от  тази суровина. Второ, голяма част от сондажите в шистовите пластове са предприятия за сезонна и дори еднократна употреба. Газовият дебит в тях пада много бързо и ако в началото на експлоатацията находището изглежда много печелившо, с течение на времето картината се променя. Максималният живот на един сондаж в шистови скали е 8-12 години.

Освен това между Америка и Европа има фундаментални различия по отношение на условията за добив на шистов газ. Територията на САЩ е огромна, почти колкото тази на цяла Европа, от Атлантика до Урал, и е по-слабо населена. В гъстонаселените европейски държави просто няма свободно място, където да се разгърне мащабен газодобив от шистови пластове, защото той крие сериозни екологични рискове. Газовите пластове се изтласкват с помощта на големи количества вода и пясък, плюс химикали. Понеже скалите са порести, химикалите проникват в подпочвените води, което в един гъстонаселен регион индиректно ще ги отведе и в източниците за водоснабдяване. Нагнетяването на хиляди тонове вода и пясък в пластовете крие и опасност от свлачища и дори от техногенни земетресения.

Освен това САЩ имат по-развита газотранспортна система от Европа, с множество частни оператори, работеща в доста либерален законов режим. Поради това разходите за пренос на газа от шисти са близки до нула. Накрая, трябва да отчетем и факта, че шистовият газодобв е високотехнологична дейност, за която извън САЩ все още няма достатъчен брой квалифицирани и опитни специалисти.

Все пак, имайки предвид, че в последните месеци към инвестиции в добива на неконвенционален газ се насочват почти всички големи световни играчи в газовия бизнес (без „Газпром”), ясно е, че това не е безперспективна дейност. Но центърът и ще си остане в Северна Америка. Според прогнозите, на Европа ще й трябват най-малко 10 години за да може добиваният в ЕС неконвенционален газ да стане реален фактор, влияещ до известна степен върху пазара. Същото важи за Китай и Индия. Към средата на 2009, шистовият газ от САЩ и Канада е около 3% от общия световен добив на „синьо гориво” – приблизително колкото производството на Катар или на Алжир. В световен мащаб това е малко, но в регионален – не.

Другите два основни фактора, натискащи цената на газа надолу, са спадналото потребление, в резултат на икономическата криза, и увеличаването на производството на втечнен природен газ, чиято себестойност, с напредването на технологиите и увеличаване броя на производителите, става с все по-ниска. Експертите на Международната енергийна агенция смятат, че свърхпредлагането на световния газов пазар ще се запази поне до 2015. Има обаче и други прогнози – че пазарът ще бъде доминиран от потребителите най-малко до 2030 и производителите ще преживеят много тежки времена.

Засега е ясно, че „газов ОПЕК” под формата на познатия картел, контролиращ световните цени на петрола, няма и не може да има. Защото, за разлика от нефта, който се превозва предимно с танкери (т.е. там почти целият пазар е спотов), газът се доставя главно на базата на дългосрочни договори, които трудно могат да се анулират. Освен това, двете криви – на динамиката на нефтените и на газовите цени, се разминават все по-драстично и, както изглежда, сме на прага на епохата на окончателното отвързване на газовите котировки от нефтените.

Перспективите пред газовите проекти с българско участие

Как тези световни тенденции ще се отразят върху европейския газов пазар и по-конкретно върху проектите за газопроводи, в които участва България? Според статистиката на Eurogas, потреблението на природен газ в ЕС, през 2008, е било 517 млрд. куб. м, а през 2009 кризата го сваля на 484 млрд. – спад от 6,4%. Намалението в страните извън ЕС, като Русия и Украйна, е още по-голямо. Според най-реалистичните прогнози, търсенето на природен газ в Европа ще се възстанови на нивата отпреди кризата най-рано към 2013-2015.

Още по-интересно е какво се случва със съотношението на силите между основните доставчици на газ за ЕС. През 2008, собственото производство е било 39% от потреблението, а през 2009 пада на 36%. Надолу върви и делът на руския доставчик „Газпром” – от 25%, през 2008, до 22%, през 2009. Дяловете на Норвегия (съответно 18% и 19%) и на Алжир (10% и в двете години) остават почти непроменени. Най-значимо нарастване има при доставчиците на втечнен газ, като Катар и Нигерия. Това се дължи на факта, че количествата втечнен газ, които доскоро са насочвани към Америка, сега се преориентират към Европа и Източна Азия и появилото се свръхпредлагане натиска цените надолу.

При новата ситуация втечненият газ, който преди служеше най-вече като застраховка срещу рисковете от срив на тръбопроводните доставки, се превръща в реална алтернатива, която потребителите могат да изберат, дори и когато няма никаква криза в снабдяването. Промяната би трябвало да повлияе върху енергийните стратегии на страни като България и Румъния, за които съвсем доскоро втечненият газ не бе реална опция, защото не са достатъчно богати, за да платят такава скъпа застраховка като газовия терминал.

Промените в световния газов пазар поставят в нов контекст въпроса за строежа на трите големи тръбопровода, замислени да пренасят суровина от Русия и Каспийския регион до Европа. Това са „Северен поток”, „Южен поток” и „Набуко”. С първия от тях нещата вече са ясни – всички геополитически пречки пред реализацията му паднаха в края на миналата година и строежът на съоръжението е в ход. Съдбата на „Южен поток” и особено на „Набуко” остава несигурна. Като конкуренцията между тези два проекта става още по-ожесточена. Досега тя беше главно за източниците на суровината – т. е. дали каспийският газ ще потегли към „Набуко” или, през Русия, голяма част от него ще влезе в „Южен поток”. Но при положение, че потреблението на газ в ЕС падна доста под прогнозите отпреди 3-4 години, в краткосрочен и средносрочен период, на „Южен поток” и „Набуко” може да се наложи да си оспорват и клиентите, които ще купуват суровината в Европа.

През последните няколко месеца се случиха важни събития, довели до  преориентация на газовите потоци в Каспийския регион и влияещи пряко върху перспективите за реализация на „Южен поток”, но най-вече на „Набуко”. През декември 2009 бе открит газопроводът от Туркменистан до Китай, пресичащ територията на Узбекистан и Казахстан. Тръбопроводът поставя началото на нова епоха в газовия експорт на централноазиатските републики, който за първи път тръгва на изток и получава излаз на огромния китайски пазар. Споразумението за изграждането на газопровода е сключено през април 2006, а строителните работи започват през 2007 и завършват за по-малко от три години. Това е рекордно кратък срок имайки предвид, че дължината на съоръжението, само от Туркменистан до китайската граница, е 1800 км, а оттам суровината може да достигне чак до отстоящото на още 4500 км пристанище Гуанджоу на брега на Тихия океан. Зад тази оперативност стои мощното финансиране от Пекин. Предвижда се първоначално по новия тръбопровод да се транспортирани по 13 млрд. куб. м газ годишно, а през 2013 да бъде достигната пълната мощност на съоръжението от 40 млрд. куб. м годишно. От тях 30 млрд. куб. м ще осигурява Туркменистан, а 10 млрд. – Казахстан и Узбекистан. За целта китайците вече са сключили 30-годишен договор с доставчиците.

В началото на 2010 бе открит и вторият  втория газопровод между двете съседни страни Туркменистан и Иран, който тръгва от гигантското находище Довлетабад. Така туркменистанският износ за северните ирански провинции ще се увеличи от досегашните 8 млрд. куб. м годишно до 14, а впоследствие и до 20 млрд . куб. м. Всъщност, ускоряването на проектите за нови направления на туркменистанския газов износ бе провокирано от запушването на основния експортен маршрут, насочен към Русия. През 2003 президентите Путин и Бердимухамедов подписаха газово споразумение, предвиждащо нарастващи доставки на Туркменистан за „Газпром”, като през 2007 те трябваше да бъдат 60-70 млрд. куб. м, а след 2009 да се увеличат до 80 млрд. куб. м годишно. В действителност, през 2007 и 2008 руснаците са купили по 42 млрд. куб. м туркменистански газ (по други данни – 50 млрд.). Това обаче бе над 90% от износа на централноазиатската република, която по това време не разполагаше с други експортни маршрути, ако не броим един тръбопровод с малък капацитет към Иран. През април 2009 стана сериозна авария на построения още по съветско време тръбопровод Централна Азия-Център, по който туркменистанския газ течеше към Русия. След това „Газпром” за дълго прекрати вноса от Туркменистан. Причината бе резкия спад в търсенето и цената на газа на европейския пазар. За „Газпром” стана крайно неизгодно да реекспортира туркменистанската суровина, особено имайки предвид договорената с Ашхабад твърде висока цена. Най-сетне, на 22 декември 2009, президентите Медведев и Бердимухамедов все пак се споразумяха и доставките бяха възобновени от януари 2010. Сега обаче, апетититът на „Газпром” за туркменистански газ е значително по-умерен. Договореното количество е максимум 30 млрд. куб. м годишно, но руснаците вероятно ще купят доста по-малко.

През 2009 стана ясно, че Турция, която Баку смяташе за свой близък съюзник, е по-скоро пречка, отколкото мост за азербайджанския газов износ към Европа. Многомесечните преговори между Анкара и Баку зациклиха и през пролетта на 2010 бяха прекратени. Двете страни не могат да постигнат пакетно споразумение за цената на азербайджанския газ, който Турция получава от 2007 насам, както и за количествата и условията на транзита му към европейските пазари. При това положение Баку започна да се оглежда за алтернативи на север, към Русия, и на юг, към Иран. И с двете страни бяха сключени споразумения за износ на азербайджански газ от 2010. На първо време, към Русия тръгват по 1 млрд. куб. м годишно. С Иран Баку има краткосрочен договор за доставка на около 100 млн. куб. м (незначително количество) извън суаповите доставки за азербайджанския анклав Нахичеван. Техеран пък заяви, че е готов да купува до 10 млрд. куб м годишно от Азербайджан, но съществуващият тръбопровод не позволява преноса на такова количество. Сега се правят проучвания за строеж на нова тръба до Иран с капацитет 6,57 млрд. куб. м годишно. Планира се строежът да завърши през 2012 и да се финансира от ГНКАР. Споразуменията с Москва и Техеран могат да трасират пътя на по-сериозния азербайджански газов износ, който се очаква, когато проектът за разработването на голямото находище Шах-Дениз навлезе във втората си фаза.

През април 2010 обаче, Азербайджан обяви, че проектът Шах-Дениз 2 се отлага за пореден път и няма да стартира преди 2017. Мотивите са неуспешните преговори с Турция и липсата на окончателно инвестиционно решение за строежа на „Набуко”. Подобна обосновка показва, че Азербайджан не смята да продава всичкия си газ само на Русия и Иран и иска на всяка цена да присъства на турския и най-вече на европейския пазар. Иначе „Газпром” вече предложи да купува всичкия азербайджански газ, включително и този от Шах-Дениз 2. Но предложението среща мълчаливия отказ на Баку. Друг е въпросът, че самият „Газпром” едва ли разчита офертата му да бъде приета. Очакваният добив от Шах-Дениз 2 е 20 млрд. куб. м годишно – количество, което е съвършено излишно на „Газпром” в момента и сигурно ще е излишно и след 5-6 години. Възможно е зад анонсираното отлагане на Шах-Дениз 2 да стоят и други мотиви от стратегически характер. Сега почти всички експортни приходи на Азербайджан идват от нефта, а след 2015 се очаква т. нар. нефтен пик в страната да бъде преминат и общото количество на добивания петрол постепенно да започне да намалява. Точно в този момент стартът на Шах-Дениз 2 може да донесе компенсиране на част от загубените нефтени приходи,  чрез продажбата на газ, и да запази бюджетната стабилност на Азербайджан.

Изглежда странно, че в консорциума за „Набуко” няма нито една компания, която реално да добива газ в Каспийския регион. В последно време този ключов недостатък се опитва да отстрани германската RWE, която влезе в проекта през 2008 – доста след останалите акционери. Германците са активни и на източния и на западния бряг на Каспийско море. В Туркменистан те получиха концесия за разработване на нефтено-газов блок в морския шелф, но реален добив не може да има преди 2018-2020. В Азербайджан RWE подписа договор за проучването на газовото находище Нахчиван, където според прогнозите може да има до 300 млрд. куб. м газ. Смущаващо е, че през 1997 въпросното находище вече е било давано на концесия на консорциум от американската ExxonMobil и азербайджанската държавна компания ГНКАР. След направените сондажи обаче, американците го оценяват като безперспективно и през 2002 го изоставят, като дори плащат компенсация от 30 млн. долара. Разбира се, работата на RWE може да е по-успешна, но дори и при оптимистичен сценарии на германците ще им трябват поне няколко години преди да успеят да добият газ за „Набуко” от Нахчиван.

Така или иначе, отлагането на Шах-Дениз 2 засега маркира 2017 като най-оптимистичния (но малко вероятен) срок за влизането на „Набуко” в експлоатация. Проектът за построяването на този газопровода бе извикан на дневен ред от три основни предпоставки: нуждата на Европа от внос на допълнителни количества газ по тръбопроводи, необходимостта от диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които газът идва до ЕС и наличието на свободни, недоговорени от никого, количества газ в Каспийския регион. Прозорецът на възможностите за реализация на проекта е отворен най-широко, когато силата на въздействие на тези три фактора достигне своята връхна точка, по едно и също време. Но дали този момент вече не е отминал?

След есента на 2008 нивото на потребление на газ в Европа започна да намалява поради общия икономически спад и засега не се е възстановило. Успоредно с това, втечненият газ поевтиня и стана равностоен конкурент на тръбопроводния. Факторът ”необходимост от диверсификация на газовите доставки в Европа” действаше най-силно между януари 2009 и февруари 2010. След победата на Виктор Янукович на президентските избори в Украйна и сключената от него пакетната сделка „евтин газ срещу база за Черноморския флот” с Русия,  все повечето политици и анализатори в ЕС смятат, че поне до 2015 повторение на руско-украинската газова криза от началото на 2009 вече е невъзможно. Следователно, нуждата от диверсификация на маршрутите на газовите доставки намалява. Повратна точка в това отношение би станало началото на строежа на „Южен поток”, който може да даде почти пълна гаранция за диверсификация на маршрута на руските газови доставки за Югоизточна и Централна Европа.

Наличието на недоговорени количества газ в Централна Азия и Азербайджан бе най-очевидно до края на 2009. Действието на този трети движещ фактор за реализацията на „Набуко” значително отслабна след като Туркменистан отвори път за своя газ към Китай, възстанови износа за „Газпром” и пусна в експлоатация нов газопровод към Иран, а пък Азербайджан започна газов износ към Русия и Иран. Изводът е, че прозорецът на възможностите за реализация на „Набуко” бе най-широко отворен в края на 2008 и през първата половина на 2009. Втори такъв шанс може да се появи едва след няколко години, когато потреблението на газ в Европа и добивът в Туркменистан ще бъдат на значително по-високи нива от днешните.

* Българско геополитическо дружество

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Baranchik.htm

Напоследък сме свидетели на стремителни промени в геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. При цялата нееднозначност на този процес и наличието в него на маса скрити препятствия, той, като цяло, има позитивен характер както за Европа, така и за Евразия.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е (и това неведнъж е било коментирано), че идването на власт на президента Обама и сегашната политика на „меката сила” на американската администрация са обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови методи проекта за Pax Americana. При това, стремително развилата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Америка да поддържа статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната политика на силата най-вероятно би довело САЩ до политически и финансова крах. По-важното обаче е, че Съединените щати биха били отхвърлени на периферията на световните икономически процеси. Подкрепилите Обама кръгове в американския елит съвсем правилно оцениха осъществяващите се в света промени, стигайки до извода, че ако процесът вече не може да бъде спрян, поне трябва да бъде оглавен от САЩ. И това е реалното положение на нещата – в момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствена глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи за поддържането на този статут, а нито Китай, нито Европейският съюз, нито Русия могат да си ги позволят. В резултат от което сме изправени пред следната ситуация. От една страна, САЩ сериозно понижиха статута си на последната в света „свръхдържава”, озовавайки се в една и съща редица с останалите световни играчи. Това означава, че Вашингтон вече не може сам да налага както силови, така и определящи, по отношение на един или друг регион, геополитически решения, противоречащи на позициите на основните регионални играчи. Така, САЩ бяха принудени да започнат да се вслушват в мнението на другите силове центрове, тоест делегираха им съществена част от влиянието си, при вземането на решения на регионално равнище.

Съединените щати вече са загубили статута си на последна свръхдържава, т.е. станали са просто „първи сред равните”. Би трябвало да оценяваме позитивно този процес, тъй като, тъй като той, на първо място, рязко намалява рисковете от възникване на глобален конфликт заради прекалено силните позиции на една от страните, а на второ – рязко ограничава рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече ще се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както вече споменах по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в прекият смисъл на този израз), укрепвайки регионалната сигурност.

От друга страна, намаляването на разходите за поддържане на регионалната политическа стабилност позволява на останалите глобални играчи да отделят по-голямо внимание на икономическия ръст, което също води до намаляване ролята на Америка в глобалната икономика.

Тоест, можем да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до фаза на относителна стабилност. Ако бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би имало положителен ефект и за постигането на консенсус по палестинско-израелския конфликт и пътищата за преодоляването му, както и за севернокорейската ядрена програма. Във всеки случай, анализът на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират определена готовност да решават комплексно всички най-остри и актуални въпроси на световния дневен ред.

Обединяването на Европа

Както неведнъж посочваха редица авторитетни анализатори, от известно време насам Европа престана да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху въпросите на вътрешното си развитие. Именно това обяснява и защо Русия например, в своите контакти с Европа, предпочита да развива двустранните отношения, преди всичко с Германия, Франция и Италия. В този контекст, предстоящото обединяване на Европа (след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009) в единен политически механизъм с общ президент и обща външна политика, следва да се възприема, като несъмнено позитивен процес. От една страна, общата външна политика означава, че Европа се превръща в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да развиваш отношенията си, отколкото с трийсетина големи и малки играчи, всеки със свои собствени амбиции. За Русия този процес е важен и защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да пречи на нормалния диалог между Обединена Европа и Русия – за последната ще бъде много по-лесно да развива отношенията си с ЕС, в качеството му на също такава „империя”, каквато е и тя самата.

В този контекст е очевидно, че успешното завършване на такива грандиозни проекти, като Северен и Южен поток, както и на „Набуко”, няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа (в качеството и на единен геополитически и геоикономически механизъм) от САЩ.

Сдобивайки се с нови „енергийни опори” и завършвайки процеса на политическото си обединение, за което континенталният европейски елит (от Наполеон до Бисмарк и от Дьо Гол до Франц-Йозеф Щраус) винаги е мечтал, занапред Европа ще се позиционира по нов начин и в световните политически отношения, което пък ще се окаже поредното сериозно ограничаване на възможностите на САЩ отново да се ориентират към едностранно силово решаване на глобалните проблеми, тъй като Обединена Европа вече ще има ясно изразени собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да посочим, че днес, както впрочем и в миналото, Русия се развива като предимно суровинна държава - т.е. модернизацията и се осъществява най-вече за сметка на износа на ресурси. Тази ситуация си остава една и съща от времето на Иван Грозни и Петър Велики до ден днешен. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Москва да бъде сред водещите световни държави. А по време на т.нар. „индустриален скок”, осъществен от режима на Сталин, и въпреки демографските и икономически загуби в резултат от Втората световна война, дори да се превърне във втората световна икономика (след американската). Очевидно е също, че от гледна точка на руските интереси, тази ситуация следва максимално бързо да се промени. В същото време, трябва да е ясно, че в условията на обвързаност с долара, Русия в момента не разполага с други сериозни източници на валутни постъпления за модернизацията на страната, освен износа на суровини – неслучайно, докато ОПЕК обяви, че намалява обемите на добивания от нейните членки петрол, Русия дори увеличи петролния си износ.

Разбира се, износът на суровини, сам по себе си,  не представлява заплаха - дори и САЩ например, скоро ще станат един от водещите износители на втечнен природен газ. Проблемът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е наясно с проблема и предприема сериозни стъпки за преодоляването на тази негативна за икономиката на страната схема. Но, въпреки суровинния характер на икономиката си, Русия беше и си остава водещ играч в Евразия, което пък позволява по радикално нов начин да очертаем и геополитическите и позиции в света. Както е известно, руските и световните експерти отдавна се опитват да отговорят на вечния геополитически въпрос, какво всъщност представлява Русия? Дали тя е част от Запада или от Изтока? Според мен, отдавна трябваше да излезем извън тази дихотомна схема, тласкаща ни в задънена улица, тъй като Русия, нито е част от Запада, нито пък от Изтока (в чистия им вид). Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е тема за отделен и то обширен анализ. Въпреки това, всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на новото и геополитическо обозначаване просто ще отрази реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от особено значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и, най-вече, с Китай и Япония. Това сътрудничество е съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволяваща и да ускори превръщането на Евразия в единно цяло, в което Русия ще заема централно място. Само че енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно е недостатъчна за това. Тя би трябвало да се допълни от сериозна логистична стратегия и инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура, от китайско-руската граница до тази между Русия и ЕС, и най-вече на товарните превози. На практика, енергийното сътрудничество и създаването на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основната търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне и за изграждането на равномерно разположена и развита (по модела на онази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Краят на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на Източна Европа, след разпадането на т.нар. „социалистически блок”, за пореден път ни демонстрира, че елитите на държавите от региона, които обикновено се дефинират като „лимитрофни” (от лат. Limitrophus, т.е. „граничен” – б.р), не са в състояние да провеждат самостоятелна външна политика. В тази връзка, те не могат да се разглеждат като сериозни партньори на Русия, към които тя следва да се отнася с необходимото уважение. Следователно, руският подход към тях трябва да е изключително „потребителски”, т.е. аналогичен на американския. В тази връзка и в контекста на намаляването на геополитическото значение на Източна Европа, значението на проектите за газопроводите Северен и Южен поток е изключително голямо, тъй като ще помогне да бъдат ерозирани очертаващите се лимитрофни връзки в триъгълника Беларус-Полша-Украйна. От тази гледна точка, можем дори да предположим, че краен резултат от реализацията на проекта Северен поток биха могли да станат няколко „транзитни трансформации”, които съществено да променят  и опростят геополитическата картина в Източна Европа. На първо място, прекратяването на основния газов транзит през териториите на Беларус и Полша, т.е. фактът, че Беларус вече ще получава природен газ предимно за покриване на вътрешните си потребности (при положение, разбира се, че се запазят сегашните негативни тенденции в процеса на формиране на т.нар. „съюзна държава”, обединяваща Русия и Беларус). На второ място и вследствие на това,  Полша ще започне да получава руския газ не през територията на Беларус, а от Германия, което би я превърнало от транзитна държава в краен получател на руски природен газ. Подобна схема на газовите доставки за Полша би съдействала за по-адекватното възприемане на геополитическите и геоикономически реалности от полския елит. На трето място, съответно, реализацията на Северен поток ще позволи на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, а и (на практика) основната транзитна държава, което значително ще укрепи геополитическата връзка между Русия и Германия и ще стимулира реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм.

Аналогично на Северен поток, проектът Южен поток ще въведе необходимия ред в газовия транзит през Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест.

В резултат от всичко това, Германия и Русия ще успеят да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус-Полша-Украйна и да накарат елитите на тези държави, които в момента оглавяват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Подобно решение на проблема е възможно само, ако Беларус престане да бъде транзитна територия за руския петрол и природен газ, значението на Украйна в транспортирането на руските енергоносители значително намалее, а Полша започне да получава газ от Германия. В такъв случай всичко ще си отиде на мястото. Резултат от успешната реализация на Северен и Южен поток ще стане рязкото намаляване на геополитическата роля на Източна Европа (и, съответно, нарастване ролята на Югоизточна, през чиято територия ще минава Южен поток), в контекста на интеграционните процеси в Евразия, което вероятно би съдействало и за отказа на САЩ да залагат на лимитрофните държави, опитвайки се да ерозират формирането на една наистина обединена Европа, както и за установяването на по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

* Авторът е ръководител на Информационно-аналитичния център към Академията за управление при президента на Беларус