Tag:турция
|
За пореден път в медиите бе пусната предизборно темата за нов прочит на възродителния процес и влизането на тази тема в учебниците по история. Да се поставя въпроса възродителният процес "да влезе" в учебниците по история, е абсолютно излишно, тъй като от 1996-7 г. тъй като темата за възродителния процес присъства в учебниците. Що се отнася до това как е представена тази тема, тук вече има какво да се каже и още повече какво да се иска, за да може един ден поколенията, които са родени десетилетия след тези години да получат вярна и обективна представа за това как драматичните събития, случили се поради религиозно различие са довели до инспирирани тежки конфликти. Явно съветниците на министъра на образованието не са наясно, че темата за така наречения възродителен процес я има в учебниците, след като самият министър Даниел Вълчев заяви, че тази тема не трябвало да се включва в учебниците. Историята се гради от случили се събития и не е работа на юрист, макар и министър, да казва какво трябва да се учи по история и какво не, т. е. дали ще се изтриват случили се събития от учебниците или не. Всъщност основният проблем е, че програмите на министерството не винаги позволяват задълбочено да се изучават тези страници от новата ни история. Учителите често стигат в материала до времето на Първата световна война и над всички събития след това, както се казва, "се прелита". На практика в българското училище не се изучава историята на България през ХХ век. Какво е предизвикало няколко кратно преименуване в 20 век на населението от българи мюсюлмани, всичко за възродителния процес, но и за подстрекателската роля на турските тайни служби още отпреди Втората световна война - много е широка темата, но тя, както и много други трябва най-после да заемат своето място в учебниците с обективен прочит. В противен случай поколения ще влизат в живота без информация за тези събития, което неминуемо ще доведе до бели петна и осакатяване в изграждане на позициите и отношението им за този период. 22 години след годишнината от двата взрива на гара Буново и Сливен от турски терористи през 1985 година, Общонароден комитет за защита на националните интереси /ОКЗНИ/най-после предприе реална стъпка да почете паметта на загиналите. Сред жертвите на има и българи християни, и българи - мюсюлмани, както неведнъж съм писала и подчертавала в материалите на тема възродителен процес, етнос и религиозни разлики. След 22 години, на мястото на експлозията в Буново и ще бъде монтирана паметна плоча с имената на загиналите заяви пред Агенция "Фокус" Минчо Минчев, председател на ОКЗНИ. Той подчерта, че почитането на паметта на загиналите се оформя като традиция и "почти ежегодно ще се организира там поклонение, за да не се забравя това трагично събитие". На същото място ще бъде подготвен и Мемориал, който ще изразява отношението на Комитета срещу тероризма. Минчо Минчев бе категоричен, че трагичният инцидент е "жив спомен, който ще избледнее много трудно и очевидците много се вълнуват, когато говорят за това нещо". Минчев подчерта, че всъщност и годишнините се правят именно за това - "за да не се забравя". За 22 годишната забрава Минчев не обели и дума. Както мълчи вече втори мандат по въпроса и президентът на Република България, Георги Първанов, бивш член на ОКЗНИ и историк. Трагичните събития опреди 35 години в доспатското село Барутин ДПС почете на възпоменателен митинг, като след митинга бе приета Декларация, че ще са нужни още 30-40 години, за обективен прочит на въпросните събития. Оказва се, че според парламентарната група на ДПС, катарзисът и единението на нацията зависят от способността да се направи обективен прочит на историята отпреди 35 години и затова ще е нужно да се изчака още три-четири десетилетия напред във времето, след което вече историческата наука щяла да е в състояние безпристрастно да заложи случилото се като образователен стандарт в контекста на всеобщото зачитане на правата на човека. Неясните, мъгливи и витиевати формулировки на Движението на Ахмед Доган всъщност имат далечен прицел, и той изобщо не е дали в учебниците по история ще присъства темата за възродителния процес или не. Данни за целта на ДПС се съдържат в следващите заложени в декларацията му мотиви. "Има събития, които не се нуждаят от дистанцията на времето, за да бъдат осъдени като престъпления срещу човечеството, по които са се произнесли редица европейски институции в специални документи на Съвета на Европа, визиращи престъпността на комунистическите режими в Източна и Централна Европа." Що се отнася до тероризма - ДПС мълчи по въпроса, тъй като е известно, че тероризмът като поведение далеч не е приет в Европа и никой, даже в историческите учебници не би оправдал отнемането на човешки живот в името на каквато и да било кауза. Ако се тръгне в тази посока за написване и допълване на историята, то учениците в Италия ще онемеят от коментарите за истините за Римската империя, френските младежи ще трябва сведат засрамени глава от обезглавяването на своите монарси и откритието на гилотината, да не отварям дума за американските ученици, които няма да имат самочувствието на членове на най-велика нация ако разнищят екзекуциите във виетнамското село Сонг Ми или годините, в които сенатор Джо Макарти започва своя лов на вещици, като заявява, че в Държавния департамент на САЩ има 205 комунисти. - изброяването на "срамните" събития от различни периоди на световната история за всички държави би се проточило дълго. Но вина за случилото се не може да пада върху следващите поколения - историята не търси вина. Темата по смяна на имената в българската история ще трябва да започне от 1908 година, когато България сключва Договор с Турция, в който признава правото на южната ни съседка за намеса и застъпничество по отношение на българите мюсюлмани. Няколко години по-късно либералът Васил Радославов спечелва избори /1914 г. - бел. Л. М./ като обещава на същото това население, че ще им върне имената. През 1949 година Георги Димитров, Вълко Червенков и Антон Югов се срещат със Сталин и получават указанията му за "разселването на турците". По време на тези събития Турция разбира се не желае да се лишава от своята Пета Колона в България и уклончиво слуша, без да предприема мерки, за приемане на изселници български мюсюлмани. Към тази част от българските граждани по времето на управлението на Тодор Живков комунистическата партия ту предприема действия за приобщаване с привилегии, ту тръгва към преименуване и забрани на спазване на религиозни и битови ритуали и обичаи. Причини за решенията на комунистическата партия в насока приобщаване на българските мюсюлмани също има и то не само вътрешнополитически, но и външнополитически. Като се започне от демографския проблем на намаляващото православно българско население, като се премине през активизиране на разузнавателния интерес на Турция чрез нейни резиденти сред българското население, та се стига до активизиране на протурски нелегални организации и антидържавни групи. Следва агресията и напрежението в Кипър /1974 г./, масираната протурска пропаганда и на този фон се прибавят сериозните икономически проблеми в последните години от Живковото властване. Споменавам набързо горните причини като основание за вземане на последващи решения на държавната комунистическа върхушка, за да осветля по някакъв начин подбудите за повсеместно преименуване на българите мюсюлмани, като възможност за решаване на обективно възникнали проблеми в развитието на националния въпрос на съвременната българска държава. Никой не се заема да разграничи мюсюлманска религия от християнска религия, след като се изповядват от едно и също население. Решава се на база преименуване да се приобщят българите мюсюлмани към българите християни - въпреки че до този момент не е имало очертано кой знае какво религиозно разединение. Никой не се съобразява с обичаите, изискванията и традициите на съответната религия, мюсюлманската, за задължителното носене на имена, съответни с религиозното вероизповедание. По подобен начин се процедира в САЩ, на приемащите американско гражданство се сменя първото име, като с това се извършва един вид и преименуване и приобщаване, без зачитане на етнически и религиозни изисквания и традиции в кръщаването на съответния човек. В България се начева със забрана за общуване на турски език на обществени места, забраняват се и религиозни и битови обичаи и ритуали, /погребения, обрязване, честване на празници/. Административните мерки са съпроводени със съдебни санкции. "Едни взеха решението за преименуването, а други бяха натоварени с тежката задача по осъществяването му" - пише в книгата си Бончо Асенов "Възродителният процес и Държавна сигурност". Същото сочат и събитията от 1984 година. Твърденията за безпроблемно протичане на преименуването в окръг Кърджали се нереални - признава Асенов. - И дава конкретни примери, което стават известни чак след години: на 25 декември 1984 г. в с. Бенковски е организирана протестна демонстрация. Идват хора и от съседни села. Тълпа от 2000 души се стреми да нахлуе в селсъвета. Стрелба във въздуха охлажда желанието на тълпата за саморазправа.17 месечната Тюркян, е изпусната от майка си и стъпкана от тълпата. Тази жестока смърт бе направен опит да се препише на българите като убийство от депутата Васил Гоцев след свалянето на Живков от власт, което говори за изкривяване на историята с политически цели. Преименуване БКП провежда още през 1973, за което се говори твърде малко. Живко Сахатчиев /автор на документалната книга "Второто потурчване на Якоруда -1990-1995 г."/, учител в град Якоруда, събитията от гоцеделчевското село Корница изглеждат по следния начин: "... през октомври 1972 г. там е създадена нелегална организация от представител на турските тайни служби. На 14 декември 1973 г. тази организация завзема властта и обявява Корница за турска територия. Започва открит жесток терор и заплахи срещу всички, изразили несъгласие с поведението и действията на метежниците. В продължение на два и половина месеца турското знаме се вее над Корница. Неколкократните опити за мирно прекратяване на метежа са безуспешни. На 28 март 1973 г. милиция и група на разложкия доброволен отряд влизат в селото, за да възстановят българския суверенитет над територията на селището. Метежниците се нахвърлят яростно върху тях с ножове и брадви. Първа жертва е ст.лейтенант Благой Зайков - намушкан на 7 места с нож. В ръцете си е имал "Калашников", но не го е използвал, защото предварително е дадена заповед да не се стреля по хората. Главата на майор Рашков е разбита с камъни. Един пожарникар е намушкан с нож близо до сърцето. При тези събития в Корница загиват и трима българи мохамедани - двама са убити от удар с дърво по главата от метежниците, единият, защото отказал да вземе участие в съпротивата и продължил да си сади тютюн, а другият, защото бил набеден, че е симпатизант на властта. Третият - ранен в крака, от фанатизъм не позволил да го превържат и умира от изтичане на кръвта, докато го закарат до болницата в Гоце Делчев... В Момчилград, на 26 декември 1984 година местни националисти предизвикват демонстрации и намесата на МВР и Гранични войски, което довежда до стрелба, убит и ранени. При безредици в с. Каялово разярен мъж взема автомата на МВР-служител и при последвалата борба мъжът е убит. В с. Груево пак МВР-служител в опит да се защити от двама протестиращи, взели автомата му, стреля с личния си пистолет и ги убива на място. Така загива и българин мюсюлманин в Кърджали - за общо 7 души пише Бончо Асенов като цифра за жертви в този окръг. Съпротива от страна на българи мюсюлмани има и това принуждава службите на МВР, Гранични войски и Вътрешни войски да ограждат пътища, да ограничават междуселищни и международни разговори, кореспонденция се проверява и задържа, повишава се цифрата на доносите и пострадалите от тях. Протестиращи български мюсюлмани са изпратени в Белене. Поради наложеното табу за истинското състояние на нещата и последиците от проведеното преименуване, в което жертви дават и българи християни, и българи мюсюлмани, и невинни жени и деца, тези събития стават повод да се пуснат и тиражират неверни твърдения в международни медии, те са съпроводени с невероятни и неверни съобщения за масово избиване на хора, изнасилвания, мачкания с танкове, събличания, обливане с вода посред зима! Около преименуването се пускат лъжи за 5 000 жертви в Кърджали, които никой не доказва, но и не опровергава. Тиражират се слухове за разрушени джамии, трупове, които плуват в Дунав и Марица, за опожарени къщи! "Гласът на Турция" и "Свободна Европа" се надпреварват да излъчват "достоверни" данни, на не и да отразяват обективно случващото се. На митинги Сюлейман Демирел призовава "Войската да тръгне към София!" - друг въпрос е, че това не се случва. Друг турски политик, Тургут Йозал, в бежанския лагер в Гебзе нарича българите "свине". Ескалацията на напрежението взема връх - никой не си прави труда да изнесе истината, никой не опровергава лъжите за трупове и убити с действителните причини и цифри на жертви от двете религии - и християнската, и мюсюлманската. Никой не се замисля защо и какво прекъсва естествения ход на събитията, преименуването се извършва в края на 1984 година, а след пет години, през май 1989 започва протестното масово изселване от България на българи мюсюлмани. Пет години мюсюлманите чакат, за да се възмутят и обидени да напуснат страната? Защо, каква е причината? Защо си затварят очите на политици и журналисти за тези пет години необяснимо изчакване, а днес се говори направо за възродителен процес, след като точността изисква да се обясни и говори за възродителен процес с петгодишно прекъсване? Следва продължение Странното животно „Ислямски неолиберализъм” се легитимира в стратегията за управляемия хаос
Прогнозата ми отпреди година, че
Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши. През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване. Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста: „Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012) 
Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта (Мюсюлмански братя) След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“. Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието. Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт. След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите. Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“. В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им. „Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността. „Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те бяха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят. Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет. Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“. На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно. „Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)
Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата. Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията. Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция. Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат: Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 ) САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона. „Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл. И така – Какво се случи? С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене? Така ли е наистина? Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?! Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”. Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна. Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък: Започва периодът на Ислямският неолиберализъм. За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например. Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите… Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а! Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде… Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1144
Понякога, прозападната политика на Турция излизаше извън разумните рамки. Както се казва в известната поговорка, страната опитваше да се прави „на по-голям католик от папата”, или поне така изглеждаше. Особено демонстративно бяха укрепвани отношенията със САЩ при управлението на Демократическата партия (през 50-те години на ХХ век), на Тургут Йозал (през 80-те и началото на 90-те), както и на сега управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Понякога Турция толкова яростно защитаваше американските интереси, че дори участва заедно със САЩ в редица регионални военни операции. Решението на Демократическата партия за изпращане на турски военен контингент в Корея, политиката, опитваща се да вкара Турция в Първата война в Залива, както и усърдието, демонстрирано от ПСР, да прокара през Великото национално събрание резолюцията от 1 март 2003 (разрешаваща на САЩ да използват турската територия за атаката си срещу Ирак), която обаче така и не бе одобрена от него, са доказателства за това. За същото впрочем свидетелстват и активно налаганите през последните години промени в политическия дневен ред на Турция по отношение на кюрдския проблем и Армения. Във външната политика е важно да се съхранява баланса между силата, възможностите, изгодата и целите. Необходимо е да се запазва хармонията и равновесието между основните елементи на силата – политически, икономически, военни и обществено-културни. Много важно е географското положение. Задължително условие е и обединяването на обществото и на общественото мнение около определена идея, с други думи гарантирането на националното единство. Външната политика е сфера, изискваща продължителни предварителни размишления и анализи и малко говорене, т.е. умение да си държиш езика зад зъбите. Страните, притежаващи днес широки политически хоризонти, първоначално е трябвало дълго (и без особено да привличат вниманието на останалите) да подготвят пътищата за реализация на своето политическо решение. За успешното прокарване на една политика е необходимо всички онези, които я поддържат, да имат обща изгода, общи интереси и общи дивиденти. Само емоциите и голото вдъхновение не са достатъчно за реализацията и. Защото дипломацията се основава, най-вече, на сътрудничеството, общата изгода и печалба. Разбира се, общите исторически и културни връзки, както и чувствата, са много важни условия, но със сигурност не са достатъчни. Лансирайки една или друга инициатива, никога не бива да се забравя за реалностите. Инициативата изисква наличието на визия за света, която да я подхранва, а също политическа воля, лидер, кадри, интелектуален фундамент, програма и народ, който също я подкрепя. Правилното планиране и действие също са задължителни условия за успеха в прокарването и. Плюсове и минуси на новата турска външна политика През последните години Турция постигна национално единство по отношение на осъществяваната външна политика и нейните приоритети. Вътре в страната не се очертава каквото и да било неприемане и съпротива срещу тази политика. В същото време, както изглежда, продължава да липсва ясно решение на въпроса, дали Турция ще се превърне в регионална сила или център на целия регион, в глобален играч или пък в център на всички игри, в „ос”, „крило” или „мост”. Нещо повече, Турция е изправена пред сериозна дилема по такива въпроси като светско устройство или ислям, Запад или Изток, членство в ЕС или лидерство в Близкия Изток. А това силно затруднява предприемането на конкретни стъпки, изработването на позиции и вземането на решения. Така, преди приемането на едно или друго решение често възникват съмнения, как биха реагирали на това САЩ или ЕС. Или пък, дали предприетите от страната стъпки няма да бъдат неправилно изтълкувани? Затова, в някои сфери Турция все още не играе ролята, която би могла, задоволявайки се само с функциите на одобрен от Запада посредник. В същото време, след като упорито не се възприема като потенциален член на ЕС, страната се принуждава да обърне поглед на Изток. С други думи, въпреки всички уверения за наличието на „мултицентрична визия за глобалната политика, многостранност, многомерност, стратегическа дълбочина, нулеви проблеми със съседите, проактивна външна политика, лидерство, водене на собствени игри и самостоятелен избор на ролята в тях и решаване на всички проблеми с посредничество”, на практика, пред Турция продължава да стои съвсем реалният проблем за избора на пътя, по който възнамерява да върви. Анкара отправя правилна и справедлива критика, посочвайки, че „Европейският съюз няма да може да се превърне в глобален играч, ако не приеме Турция”. Но въпреки твърденията на Брюксел, че вратата за ЕС не е затворена за страната, никой там не е склонен да приеме необходимостта от преразглеждането на Митническия съюз между Съюза и Турция, да не говорим, че германският канцлер Меркел открито декларира нежеланието на страната си да види Турция в ЕС. Турския външен министър твърди, че „Турция е основния играч в Близкия Изток”, но в същото време резултатите от посредническите и усилия не потвърждават тези думи. Така, Турция беше принудена да приеме и се примири с това, че през юли 2003 в северния иракски град Сюлеймания, американските части арестуваха турски военни, демонстративно нахлузвайки чували на главите им. По-късно Анкара беше принудена да гласува за избирането на датския премиер Расмусен за генерален секретар на НАТО, въпреки че толкова гневно го критикуваше заради допуснатата публикация на карикатури на пророка Мохамед и откритата му подкрепа за телевизионния канал на терористичната Кюрдска работническа партия (РКК). Турция бе принудена да подкрепи коалиционните сили по време на наскоро приключилото нападение срещу Либия, макар че малко преди това демонстрираше възмущението си от тези действия, задавайки въпроса, „какво прави НАТО на територията на суверенна Либия?”. По време на вълненията и революционната вълна в арабските държави, Турция реагира с голямо закъснение, отправяйки обръщение (и то едва след като бяха проведени телефонни разговори с Белия дом) към лидерите на Египет, Либия и Сирия. Всичко това стана причина както за критики от страна на Запада, така и за обвинения, че Анкара води политика на двойните стандарти, а също за съмнения доколко арабският свят уважава Турция. Въпреки това, сегашното турско ръководство постоянно декларира, че страната вече играе ключова роля в световната политика. В потвърждение на тези думи се прокарва тезата за „невероятната активност на двустранните и многостранни контакти”, множеството международни конференции и срещи, които организира страната, наситената програма на посещенията в чужбина, осъществявани от президента, премиера и външния министър, както и нарастващият външнотърговски оборот на Турция. В своята външна политика, Анкара се стреми да бъде буквално навсякъде, демонстрирайки желание да участва в решаването на всякакви проблеми. Стига се дотам, да се чуват твърдения, че Турция щяла да стане архитект на новия ред в Близкия Изток. Често се споменава и фактът, че за първи път в историята, Турската република си е поставила толкова мащабни външнополитически цели, формирала е собствена визия и мисия. Външният министър Давутоглу често подчертава, че по въпросите на външната политика страната „не е моноцентрична, а мултицентрична”. Само че още когато беше главен съветник на премиера Ердоган, т.е. преди да заеме сегашния си пост, той посети САЩ, където се срещна с президента Обама, и тогава заяви, че между предпочитанията и приоритетите на САЩ и Турция във външнополитическата сфера има пълно съвпадение. Между другото, в Турция и днес има достатъчно политолози, дипломати, професори, журналисти и военни, които споделят тази теза. Истината обаче е, че между реалностите и намеренията липсва подобно съвпадение. Нещо повече, в конкретния случай, между възможностите и желанията съществува истинска пропаст. Турция си въобразява, че онова, за което мечтае и, което топли сърцето и, е реално постижимо. Което пък води до това, че често изглежда в очите на останалите, като „благороден, но заблуден мечтател”. Последните провали в опитите на страната да стане посредник за помиряването между Фатах и ХАМАС в Палестина, приключили с това, че не Турция, а Египет постигна тази цел, а турците трябваше да се задоволят само с ролята на почетни гости на масата за преговори, или пък склонността на Анкара да приеме на своя територия бази (радарна система – б.р.) от т.нар. система за ПРО на САЩ – всичко това породи сериозни съмнения, доколко убедителна и ползваща се с уважение е „новата външнополитическа роля” на Турция. Фактите противоречат на декларациите, думите и старателно създавания имидж на страната. Макар турските официални лица да твърдят, че осъществяват важни и големи (дори и в глобален мащаб) стъпки във външнополитическата сфера, или пък, че световните сили не са склонни да предприемат каквито и да било политически инициативи без да се посъветват с Анкара, реалностите са много далеч от това. Истината е, че стъпките на Турция към Близкия Изток бяха осъществени не самостоятелно и не напук на САЩ и ЕС. Точно обратното, те бяха направени със знанието и по инициатива на Вашингтон и Брюксел. Западът би искал да види Турция като свой „говорител” и представител в държавите от Изтока, възприемайки Анкара като посредник в създаването на контакти с такива държави и организации, като Иран, Сирия, ХАМАС и Хизбула. Той предпочита да използва Турция като „транслатор” на своите мисли и желания към тях. И това предпочитание намери отклик в сърцата на „неоосманците”, управляващи страната. В същото време, самата Турция, която се старае да се превърне в действена сила на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ и придава особено значение на развитието на отношенията си с африканските държави и ролята си на Черния континент, мечтае да стане проводник на идеите на тези страни към Запада, така че интересите и желанията съвпадат именно в тази точка. Популярността на турския премиер в арабските страни, вдигналата толкова шум негова изява в Давос и рязката критика срещу Израел след нападението срещу кораба „Мави Мармара”, отправил се за сектора Газа, формират погрешна представа и преувеличават ролята на Турция и способността и да успее да изпълни тази политическа роля. Освен това, ако се вгледаме в историята, ще видим, че Турция печели най-голяма популярност и уважение в арабския свят с приемането на Конституцията след младотурската революция през 1908, след национално-освободителната война през 20-те, след военната операция в Кипър през 70-те, както и след отказа на Великото национално събрание да приеме предложената от правителството резолюция за предоставяне на националната територия за американското нахлуване в Ирак, през март 2003. Тоест, всеки път, когато Турция предприема реални стъпки срещу Запада, влиянието и, както и уважението към нея в Близкия Изток нараства. И това не е нещо ново. Реалностите не съвпадат с намеренията Стремежът на Турция да си извоюва статут на регионална сила, да получи лидерски позиции в Близкия Изток и да стане член на ЕС е само едната страна на медала, но има и друга – доколко са реални възможностите за осъществяването на тези желания. Да, провежданата от Анкара външна политика не е насочена против или в разрез с интересите на САЩ и ЕС, но специалното внимание към Близкия Изток и превръщането му в приоритет на турската външна политика поражда у тях известни съмнения, че Турция може би действа против Запада или пък, че води някаква собствена „тайна игра”. Редица турски стъпки в източна посока пораждат тревога и съмнения в западните столици, провокирайки твърдения, че Турция е променила основната ос на своята геополитика. За хиперболизираната роля на Турция в източната политика сериозна вина имат и турските медии, които представят тези процеси като нещо ново и невиждано преди. Съвършено необосновано и преувеличено е да се твърди например, че Турция за първи път в историята играе толкова важна глобална роля на световната сцена или пък, че за първи път е започнала да отделя внимание на своето историческо наследство, на географското и геополитическото си положение и на стратегическата дълбочина на вземаните от нея решения. Несъмнено, наситеният график на пътуванията в чужбина на турския външен министър е много важен в условията на стремително променящия се свят и регионалните промени. Същото се отнася и за известното нарастване на политическата тежест на Турция в Близкия Изток, както и за вниманието, отделяно от Анкара на африканските държави. Дори и ако не ни донесе дивиденти в краткосрочен план, то със сигурност ще се окаже сериозно вложение в бъдещето на страната. Само че това съвсем не означава усилване на ролята и политическата тежест на Турция в глобален план. Защото във външната политика, също както и в другите сфери, оценка на успехите може да се прави, едва след постигането на определени резултати. Ще отбележа също, че отварянето към света не е някакво собствено изобретение или избор на Турция по отношение на нейната външна политика. За укрепване на отношенията с Африка работи не само Анкара. Всички повече или по-малко сериозни държави, които биха искали да играят някаква по-забележима роля, също го правят. Разбира се, съобщенията за предприетите стъпки във външната политика, осъществените контакти и откриването на нови дипломатически и търговски представителства в чужбина следва да се възприемат еднозначно положително, тъй като всичко това е изключително важно във външнополитическата сфера, където резултатите стават ясни не в краткосрочна, а в дългосрочна перспектива, само че това одобрение следва да е предпазливо и премерено. Задължително и неотменимо условие за гарантирането на стабилен резултат е контактите да се поддържат постоянно, страните добре да се опознаят, а дипломатическите контакти да бъдат подкрепени и от задълбочаване на икономическите, културни, научни, спортни, туристически и други връзки. От друга страна, стремейки се да се превърне в реална и действена сила в Близкия Изток, Турция не отделя необходимото внимание на развитието на контактите с тюркския свят. Анкара, която установи тесни и постоянни контакти с Иран и Сирия, затвърди диалога с ХАМАС и дори демонстрира загриженост за положението на суданския дактатор Ал-Башир, като понякога е склонна да продължава тези игри, дори с цената да си навлече гневните коментари и критики на „западните съюзници”, и чиито близки отношения с редица близкоизточни режими продължават да пораждат напрегнато внимание в западноевропейските столици, пое риска да изостри отношенията със своя най-близък съюзник в тюркския свят – Азербайджан. Популярността, с която се ползват сегашните турски лидери на улиците в Близкия Изток, липсва по улиците на Баку. Да не говорим, че тази популярност въобще не помогна за да бъдат защитени правата на туркмените в Северен Ирак. Не трябва да забравяме, че в много близкоизточни столици, не сред обикновените хора, а сред експертите и дипломатите, съществуват сериозни съмнения, кои от стъпките на Турция са изцяло дело на Анкара и кои са подсказани от Вашингтон. В същото време е факт и, че много страни от Близкия Изток, имащи сериозни проблеми със САЩ, предават посланията си за тях с посредничеството на Турция. Що се отнася да реализацията на ключовата външнополитическа постановка за „нулеви проблеми със съседите”, за това, като минимум, е необходимо желанието на самите съседи да нямат проблеми в региона. Защото подобна политика не може да се реализира с едностранни усилия и успехи. За да се превърне в реална сила в посредническите преговори, Турция трябва да може не само да покани страните на масата за преговори, но и да ги удържи на нея, докато не бъде постигнато приемливо и взаимноизгодно решение, както и да притежава мощни политически и икономически лостове за да ги склони да приемат това решение. От друга страна, ако не се е превърнала в достатъчно мощна и влиятелна във външнополитическата сфера сила, Турция няма да може да постигне някакви сериозни успехи в посредническите преговори. Защото, икономически и политически, Турция се оказва прекалено „открита” за регионалните и глобални влияния. Така например, посредническите усилия между Сирия и Израел, Иран и САЩ, Русия и Грузия, Пакистан и Афганистан и Индия и Пакистан се увенчаха с известен успех само в преговорите между Пакистан и Афганистан. Във всички останали случаи не беше постигнат никакъв позитивен резултат. Приказките за „имперското наследство”, съпредседателството в проекта „Алианс на Цивилизациите” и този за Големия Близък Изток и външната политика, вдъхновена от идеите на „неоосманизма”, не съответстват на вътрешната политика и, най-вече, на икономическата ситуация в страната. Турция не може да разчита да се сдобие с някаква по-сериозна тежест и уважение в очите на САЩ и ЕС, впрочем, тя едва ли може да разчита на значимо място и сред новите възходящи сили на Изтока – Русия, Китай, Индия и Иран, тъй като и сред възходящите евразийски сили са налице сериозни съмнения относно надеждността на Турция, заради тесните и отношения със Запада. Ето защо, дори разширяването и укрепването на икономическите връзки с Изтока засега не води до очаквания ефект във външнополитическите контакти с тях. Турският капитал и турската икономика не могат да се развиват толкова независимо от Запада, както турската външна политика, въпреки активното задълбочаване на икономическите отношения с Изтока и най-вече с Русия и въпреки че Турция вече е търговски партньор №1 на руснаците, измествайки Германия. Наред с това, важен проблем е и, че Турция не разполага със сериозна национална отбранителна доктрина. Турция между Атлантика и Евразия Но, освен че Турция не разполага със стабилна, основаваща се принципите на взаимната изгода политика спрямо държавите от Запада, тя не провежда и сериозна и ясно изразена евразийска политика. Идеите, които се лансират напоследък в турското общество, не излизат извън рамките на чисто интелектуалните инициативи, т.е. не се прехвърлят на ниво национална политика. САЩ искат Турция да участва в евразийската политика от името на Вашингтон и да действа в интерес на Съединените щати - нещо повече, при нужда тя трябва да играе ролята на своеобразен американски „троянски кон”. ЕС пък иска Турция, която не е богата на енергийни ресурси страна, да се превърне в енергиен коридор за потока от енергоносители към европейските пазари. Брюксел обаче категорично не желае превръщането на Турция в сериозна стратегическа сила. В същото време, от самото начало на своята национална революция, ръководена от Ататюрк, Турция демонстрира, че може успешно да се превърне в „регионоцентрична” сила, което днес е в пълна хармония с евразийската идея. Защото Евразия е регион, свързващ Европа и Азия, т.е. регион, отговарящ на целите и интересите на Турция. Страната е разположена в самия център на Евразия. И, ако гледаме на света през призмата на възможностите, които тя притежава, формулирайки стратегия за бъдещето и, става ясно, че Турция е длъжна да бъде силна, активна и действена именно в Евразия, да създава съюзи и да провежда диалози, като по този начин излезе на челни позиции в региона. За постигането на тази цел Турция разполага с необходимата историческа платформа и политически потенциал. Така например, отношенията между Русия и Турция през последния близо един век винаги са били добри, такива са и днес. По време на войната между Грузия и Русия, през 2008, твърдата турска позиция, че следва да се спазва договора от Монтрьо за Проливите, бе оценена по достойнство от Москва. Ако по отношение на договора от Монтрьо интересите на Турция и САЩ си противоречат, тези между Турция и Русия напълно съвпадат. Черноморските политики на двете страни, в общи линии, също съвпадат и са хармонични една спрямо друга. Така например, като член на НАТО, Турция категорично се обявява против влизането на Грузия и Украйна в пакта, въпреки че активно развива отношенията си и с двете държави. По този въпрос, Москва мисли по същия начин като Анкара. Да не забравяме също, че като член на НАТО, но не и на ЕС, най-сериозните проблеми на Турция са именно тези с държавите от Запада. Да вземем например, европейската позиция по арменския въпрос, по проблемите с Гърция във връзка с Кипър, по отношение опитите на Константинополската патриаршия да се превърне в екуменически център или пък европейската подкрепа за кюрдските терористи. С намесата си във вътрешните работи на Турция, западните сили се позиционират като основни противници на нашата страна, още повече че активно се бъркат във всички споменати по-горе въпроси. Така, много бързо стана ясно, че турската инициатива за отваряне на границите с Армения, която бе лансирана с прякото внушение а САЩ и ЕС, нанася най-голяма вреда на самата Турция, тъй като доведе до рязкото влошаване на отношенията и с Азербайджан. Тайните преговори с Армения, провеждащи се в Швейцария, както и последвалите политически инициативи и контакти изостриха отношенията с Баку. И, ако си припомним, че освен богатите исторически, културни, духовни, родствени и географски връзки Турция и Азербайджан са свързани и с активни икономически отношения, ще ни стане по-ясно, каква голяма цена трябваше да плати Анкара за грешката си. Така, Азербайджан, който продаваше на Турция петрол на преференциални цени, след влошаването на отношенията между двете страни, започна да го продава на същата цена като на всички останали, което увеличи турските разходи с 1,5 млрд. долара годишно. На всичкото отгоре, заради арменските обструкции и допълнителни искания, самият въпрос за отваряне на границата с Армения се оказа в задънена улица. Силната обвързаност на Турция със Запада, членството и в НАТО и страстното желание да бъде приета в ЕС не и дават възможност да предприема самостоятелни и решителни стъпки по евразийските въпроси. Западът с всички сили пречи на Турция, с нейната националистическа и „анкароцентрична” визия, да се ангажира по-сериозно с тюркския свят, той иска от нея да прави само такива стъпки, които са изгодни най-вече на самия Запад. Тъкмо поради това, в доклада на Rand Corporation („Troubled Partnership U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change on the U.S.-Turkey Relationship") от 2010 се твърди, че „Турция категорично не бива да се превръща в модел за своя регион”. Резюмирайки накратко позицията на САЩ и ЕС, тя е следната: ако Турция осъществява прозападна/посредническа мисия в Евразия, без да излиза от рамките на влиянието на САЩ и ЕС, Западът няма да и пречи. Той обаче би се обявил против, ако Турция се опитва да установи от свое собствено име по-сериозни отношения с най-древните сили в Евразия, т.е. с тюркския свят. Един от най-влиятелните хора във външната политика на САЩ – Збигнев Бжежински, неслучайно беше казал, че „този, който господства в Евразия, господства в света”. Днес в този регион се води гигантска игра. Всички знаем, че в продължение на столетия той беше арена на борба между големите имперски сили. И причината е, че 70% от населението на планетата, 60% от глобалния БВП и ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани именно тук. Шестте държави, които най-силно изпъкват в света (след САЩ разбира се), са разположени именно в Евразия. Над двайсет милиона души загинаха именно в този регион по време на Втората световна война и последвалите конфликти. Русия, Китай, Индия, Пакистан и Израел разполагат с ядрени оръжия, а Иран продължава да реализира ядрените си разработки. Когато говорим за Евразия, първото, което ни идва на ум, са Европа и Азия, но да не забравяме, че по-голямата част от Европа, на практика, представлява голям полуостров на Азия. Тези велики и древни континенти винаги са си влияели взаимно и това е исторически факт. От 149-те милиона квадратни километра суша на планетата, 52 млн. кв. км са разположени именно в Евразия, което е над 1/3 от цялата суша. Двете най-големи държави в този регион – Китай и Русия, имат обща граница с дължина 4300 км. Може да се приеме, че понятието Евразия включва географската цялост на континентите Европа и Азия, т.е. може да се смята, че Евразия е регион, чиято западна граница е Европейския съюз и който на изток се простира до Индия и Китай, но при всички случаи Турция и Русия са центровете на Евразия. Русия, след разпадането на СССР, и дори при наличието на ЕС и НАТО, исторически си остава най-голямата евразийска сила. И, ако отново се обърнем към историята, ще видим, че сближаването между Турция и Русия ще бъде от полза и в интерес и на двете държави, докато напрежението и конфликтната ситуация между тях ще са от полза само за големите западни сили. Когато говорим за Турция и Евразия, неизбежно възниква и въпросът за енергийните ресурси. Ако очертаем кръг с диаметър хиляда мили с център Турция, ще видим, че ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани и се добиват от недрата на този регион. Турция има специален статут за държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия, при това тя разполага с огромен експортен потенциал – от хранителни продукти до текстил и от битова техника до автомобили. В същото време, Турция консумира полезните ресурси, добивани от недрата на този регион, и най-вече петрол и природен газ. Нещо повече, тя разполага със стратегически важни тръбопроводи за транзитирането им на западните пазари. И, ако си припомним, че Китай вече постави на дневен ред изграждането на Нов Велик път на коприната, съвместно с всички страни от региона, става ясно, колко много може да направи Турция, въз основа на своите възможности, за успеха на този проект. Невероятно стремителните темпове на икономически растеж на Китай и формирането на Евразийското пространство, възникнало след разпадането на Съветския съюз, са двете най-големи промени в този регион. На всички исторически етапи Евразия запазва своята значимост и важност и традиционно е арена на стълкновения и борба между великите сили. Но стартиралият с падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на Варшавския пакт и продължил с приключването на ерата на студената война в началото на 90-те и разпадането на СССР през 1991 политически процес отново изведе Евразия на челни позиции. За Евразия започна да се говори все повече и все по-силно, тя се оказа в центъра на най-ожесточените политически дебати. Тези стремителни промени, започнали през 90-те години, допълнително ускориха процеса на глобализация, стартирал в световната политика от края на 80-те. САЩ, които след разпадането на Съветската империя останаха единствената суперсила, обърнаха погледа си към Евразия. В тази връзка, следва да признаем, че Евразия е ключът към ХХІ век, определящо направление за развитието на света и своеобразен „пътеводител” в сферите на политиката, икономиката, военното дело и общественото устройство. Огромните източници на енергия, които владее, я превърнаха в арена на най-фундаменталното и най-ожесточено съперничество и борба. В същото време, Евразия е география на богатството и бедността, на нестабилността, но в същото време – и на колосалния потенциал на възходящите и укрепващи сили и на забавящите темпото сили на застаряващата „класическа Европа”. Тук са разположени страни, които трети сили отчаяно се стремят да тласнат в междуособна борба една срещу друга, провокирайки разпадането им на части, нестабилност и конфликти, тук впрочем са разположени и някои от въпросните „трети сили”, стремящи се към това. Тук има държави, отчаяно нуждаещи се от енергоносители, както и изключително богати страни, разполагащи с такива енергоносители в изобилие. Тук има държави, които са сред най-важните съюзници на САЩ, но тук са и техните най-силни противници. Събитията в региона директно се оказват в зоната на влияние на всички регионални и глобални отношения, противоречия, разделения и раздели, обединения и съюзи, но, в същото време, самите тези събития също влияят върху тях. В тази връзка, не може да се подценява геополитическото значение на Евразия, богатството и на енергоносители, нейният икономически потенциал и изключителното и стратегическо положение, а също наличието, от една страна, на стремително увеличаващите мощта си държави, като Китай, Русия, Индия и Иран, а от друга - на „пропаднали държави”, като Ирак и Афганистан, окупирани от САЩ. С други думи, Евразия, с нейния крехък и свръхчувствителен силов баланс, е арена на най-жестокото глобално съперничество. Пътищата за формиране на великите сили, пътищата за превръщането в регионална сила, пътищата на икономическото развитие – всички те минават през Евразия. Както е известно, в противовес на проекта за Големия Близък Изток, прокарван от САЩ, евразийските сили лансираха собствена алтернатива. За целта, през 1996, Русия и Китай, както и присъединилите си към тях Казахстан, Киргизстан и Таджикистан създадоха активно развиващата се днес Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), към която, през 2011, се присъедини и Узбекистан. Тази организация се превърна в най-големия съюзник на евразийските сили. ШОС е формация, създадена вследствие необходимостта от решаване на граничните въпроси и взаимната помощ в сферите на отбраната и укрепването на сигурността, която много бързо разшири обхвата си с още много други сфери на сътрудничество – от икономиката до културата, и се оказа изключително успешен проект както в регионален, така и в глобален мащаб. Тя демонстрира, че регионалните сили могат да действат заедно по въпросите за предотвратяване на етническите и религиозни сблъсъци и разпространението на оръжията за масово поразяване, решаването на екологичните проблеми и тези с тероризма, т.е. по практически всички международни проблеми, изброени в различните международни харти. Общата площ на държавите-членки на ШОС се равнява на 60% от територията на Азия и Европа. Евразия като историческа и политическа реалност за Турция Турските политици много обичат да се нагърбват с ролята на „политически мостове”. Не бива обаче да забравяме, че тези мостове могат да бъдат използвани и от други сили. Мостът не може да се дефинира сам, той следва да бъде дефиниран. Мостът не може да се построи сам, той трябва да бъде построен. Мостът не може да придава форма, вие самите следва да му придадете необходимата форма. Ето защо Турция трябва най-сетне да осъзнае, че тя самата е една от централните държави в света, но след като го осъзнае, не бива и да губи представа за реалностите в този свят. Тоест, когато се обърне към тюркския свят, тя не трябва да изглежда като „мечтателна и романтична любителка на приключения”, а, преди всичко, като умна и мъдра държава. Турция ще трябва на всеки етап да подпомага и подкрепя тюркоезичните републики, без при това да натрапва на никоя от тях статута си на „по-голям брат”. Тя следва да притежава цялата достъпна и информация за тюркоезичните държави, да разполага с проекти и готови инициативи, да дефинира краткосрочни, средно и дългосрочни стратегии, най-вече в икономиката, енергетиката, културата, образованието, спорта и науката. Вниманието на Турция към тюркския свят не бива да бъде насочено против трети държави. Не следва да се дават обещания, които Анкара няма да може да изпълни, т.е. трябва да се избягват прекалено мащабните ангажименти. Действително, всички тюркоезични републики се формират на общата основа на тюркската култура, но наред с многото общи и еднакви неща, между тях съществуват и много сериозни различия във възприятията, коментарите и подходите и това не бива да се забравя. Решаването на проблемите с различията в използваните азбуки, сближаването на правните системи и усилията за създаване на митнически съюз могат да се окажат сериозни стъпки в тази посока. Турция трябва да се откаже от съперничеството, от името на Запада, с една толкова важна политическа сила в този регион, като Иран, с който тя, исторически, винаги си е съперничела. Както и да престане непрекъснато да се нагърбва с посреднически мисии, пак от името на Запада. Тя следва да търси взаимната полза, надеждното съседство и сътрудничество на основата на уважението и ненамесата във вътрешните работи на всеки от партньорите. Турция трябва много сериозно да се замисли за евентуалното си присъединяване към ШОС и да направи първата стъпка в тази посока, като стане държава-наблюдател. При това обаче, тя следва да предложи и създаването на нови обединения, от типа на проекта за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), където Турция е водеща държава. Анкара трябва да се стреми към формирането на дългосрочни съюзи като се постарае да ги ориентира към по-далечна перспектива, защото краткосрочните инициативи блестят ярко, но гаснат бързо, подобно на горяща сламка, и нерядко водят до сериозната загуба на доверие към страната ни. С други думи, Турция, формулирайки такъв сценарий за своята външна политика, който да е ориентиран към Евразия, следва отново да постави на дневен ред регионоцентричния антиимперски модел на Ататюрк, базиращ се на взаимното доверие на всички страни, уважение към техните интереси и защита на потиснатите и бедстващи народи.
Литература: 1. Ahmet Davutoglu, “Stratejik Derinlik”, Ure Yayinlari;, Istanbul, 2009. 2. Aleksandr Dugin, “Moskova – Ankara Ekseni”, Kaynak Yayinlari, Istanbul, 2007. 3. Cuneyt Ulsever, “Yeni Osmanlicilik ve Kurt Acilimi”, Kirmizi Kedi Yayinlari, Istanbul, 2001. 4. Graham Fuller, “Yeni Turkiye Cumhuriyeti”, Timas Yayinlari, Istanbul, 2008. 5. Mehmet Perincek, “Avrasyailik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2006. 6. Suat Ilhan, “Turklerin Jeopolitiki ve Avrasyacilik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2005. ---------------------------------------------- * Авторът е доцент в Университета Мармара в Истанбул, Турция
Лакърдиите за „работихме цяла година в Министерство на финансите за това”, „консултирахме се с международни правни кантори” минават пред някой друг, но не и пред нас! На 8 декември научихме от пресата за това какво се задава като реакция от страна на Русия: „Отказът на България от участието в проекта бе очакван след смяната на властта в страната”, отбелязват руски експерти, отбеляза вестник „Коммерсант”. Според експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов от страна на България е некоректно да се отказва точно в този момент. „Българската страна буквално преди дни одобри оценката за екологичното въздействие. България е натрупала задължения, които вече са над 6 млн. евро /7,3 млн евро/. Ако са мислили да се отказват, трябваше да го направят по-рано”, отбелязва експерта от „Финам мениджмънт” Дмитрий Баранов. „След като в България властта се смени, нееднократно бе заявявано, че страната може да се откаже от проекта. Бяха посочвани екологични претенции, говореше се за икономическа нецелесъобразност. Така че, до голямата степен за Русия това не е изненада. Дори представители на „Транснефт” говореха, че проектът няма да бъде реализиран”, посочва ръководителят на аналитичния отдел на „Грандис капитал” Тимур Хайрулин. Решението на България да излезе от проекта за изграждане на петролопровода Бургас - Александруполис може да извади на преден план алтернативните маршрути през Сърбия и Румъния. Това е заявил директорът на руския Национален фонд за енергийна сигурност Константин Симонов, цитиран от сръбската агенция ТАНЮГ. Симонов е заявил пред ИТАР-ТАСС, че отношенията с България в областта на енергетиката не са прости. По думите му - става дума за АЕЦ „Белене” и за „Южен поток”. Симонов е оценил, че България подхожда в сътрудничеството с Русия от политически интерес, а не от икономическа позиция, особено след идването на правителството на премиера Бойко Борисов, което се е съсредоточило към сътрудничеството със САЩ. Симонов е припомнил, че България е отказвала да поднови договора за доставка на руски газ и е заявила, че ще купува от Азербайджан, независимо от факта, че няма газова връзка между България и Турция. Симонов уточнява, че Бургас - Александруполис е мислен като алтернатива на доставките на петрол през Русия. Според него петролопроводът Самсун - Джейхан не може да се нарече алтернатива, тъй като това е петролопровод от Турция до Турция, която през последните години също се показа труден партньор за Русия. „Не съществува окончателна замяна на проекта Бургас Александруполис”. Най-краткият път е през България. Теоретично може да се разгледа маршрутът през Румъния и Сърбия, но този вариант ще е много по-дълъг”, посочва руският експерт. Според него българското отхвърляне все още не е погребало проекта, но разглеждането на алтернативи почти е невъзможно. Под заглавие „Българският удар върху руския петрол” „Правда” пише: „България взе решение да се откаже от проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”. Това не е единственият случай, когато българските власти не желаят да изпълняват договорите си с Русия”, коментира изданието. „Българските власти избраха много оригинален подход по въпроса за строителството на петролопровода. Първоначално те категорично не го приемаха, след това се стигна до екологичната експертиза. Преди около месец беше доказано, че няма никаква заплаха. „Бургас-Александруполис” беше признат за проект, отговарящ на интересите на страната, а сега окончателно решиха да се откажат от него. Очевидно е, че нито българите, нито гърците в момента имат пари. На Русия щеше да й се наложи да плаща за всичко”, посочва икономическият експерт от Центъра за политическа конюнктура Дмитрий Абзалов. Но българите не са водени само от икономически съображения. Проектът за петролопровода, както и „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, първоначално не се харесваха не само на сегашните власти в България, но и на мнозина в Европа и в САЩ, по които Борисов и неговият екип се ориентират. Не е изключено на Запад „тихо да са поискали” да бъдат закрити руските проекти и българските власти започнаха да измислят все нови уловки, за да не изпълнят поетите ангажименти. Споразумението, произтичащо от изграждането на газопровода с обща дължина от 280 км е от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкото Александруполис. Разходите по проекта се оценяват на един и половина милиарда долара. Петролопроводът имаше за цел да помогне за облекчаването на проливите Босфора и Дарданелите. България блокира непостроени руски тръби? "Страните се споразумяха за създаване на компания-оператор на Trans-Balkan Pipeline Б. V. Три руски компании ("Транснефт", "Роснефт" и "Газпром нефт"), собственост на 17 процента, а България и Гърция разделлиха останалите 49 процента. Известно време след подписване тристранния договор, дойде финансовата и икономическа криза и Гърция можеше да намери средства за проекта, реално това се оказа трудно. Въпреки това гърците не се отказаха от проекта", смята „Комерсант”. Споразумението в 2007 г., бе подписано на социалистическото правителство, оглавявано от един възпитаник на Московския държавен университет, Сергей Станишев. През лятото на 2009 г. дойде друго време. Управлението бе поето от власт, начело с лидера на партия "ГЕРБ" Бойко Борисов. Програмата на правителството на ГЕРБ бе първоначално насочена към укрепване на сътрудничеството със Запада. Съответно, проектите с руско участие станаха второстепенни. „Проекти като газопровода "Южен поток" и АЕЦ в Белене, първоначално не се харесаха не само на сегашните власти в България, но и много хора в САЩ и Европа, където Борис и неговият екип ориентирани. Не е изключено, ако от Запад "тихо съветват" българското правителство да отлага руските енергийни проекти, като използват различни трикове и не изпълняват задълженията си. Какво е това - политика или прояви на антируски курс?” "Българските власти са избрали много оригинален подход към въпроса за изграждането на газопровода „Южен поток”. Първоначално те потвърдиха, че са съгласни, след това те поискаха оценка за въздействието на околната среда, която бе направена три пъти. Преди около месец бе доказано, че тръбите на петролопровода не представляват заплаха за екологията и бе признато, че отговарят на интересите на страната. И най-накрая българите решиха да се оттеглят от проекта” обясни в интервю икономическия експерт Дмитрий Абзалов. България разчита да получи газ от Турция, но той няма как да дойде до българска територия заради неизградена газова връзка и няма кой да пълни тази тръба, тъй като Иран заяви, че няма да продава газ на Европа заради санкциите. Към тази ситуация се прибавя и фактът, че ЕК обяви на 7 декември, че няма да финансира газовите връзки на българите! България, която цяла година бави решението си за започване на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”, в крайна сметка реши да го изостави. А това бе претролопровод, който имаше за цел да заобиколи проливите Босфора и Дарданелите – написа „Взгляд”. Хронология на бавенето на проекта
Защо нямало да строим „Бургас-Александруполис”?
Как ще реагира Гърция на този отказ,
Новина ли е оттеглянето от проекта „Бургас-Александруполис”? „The Financial Times” пусна следната публикация: България се оттегля от Бургас-Александруполис 06 юли 2010, 19:23 България вече не е заинтересована от изграждането на проекта Бургас-Александруполис. Това заявява премиерът Бойко Борисов в интервю за „Файненшъл таймс”. Според изданието страната ни възнамерява да се изтегли от тристранния проект с Гърция и Русия заради опасения за околната среда. „След нефтения разлив в Мексиканския залив, не мисля че ще бъде разумно и безопасно петролни танкери да разтоварват на терминал в морето, в зона на интензивен туризъм”, посочва Борисов. По думите му тръбата ще носи на страната ни във вид на транзитни такси не повече от 35 млн. долара годишно, но би застрашила туристическа индустрия оценявана на 10 млрд. долара. Борисов посочва още, че страната ни може да избегне плащането на неустойки по вече сключените споразумение, ако се позове именно на негативната екологична оценка на проекта. Защо правителството наля пари в Бургас-Александруполис” след като не иска да участва в него? Това е непонятно за българския данъкоплатец. Както бе непонятно и защо Симеон Дянков бе определен за основен преговарящ по проекта, след като и кучетата знаят, че той не долюбва руско-българските енергийни проекти като един истински представител на американските интереси в България. Наливането на парите се случи след заседание на правителството на 10 март т. г..
Р Е П У Б Л И К А Б Ъ Л Г А Р И Я МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ Стенографски запис ЗАСЕДАНИЕ на Министерския съвет 10 март 2010 г. Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов. .................................................................................... Точка 33 Проект на Решение за възлагане на заместник министър-председателя и министър на финансите на координацията и надзора по отношение на участието на Република България при реализирането на проекта за строителство и експлоатация на петролопровода Бургас – Александруполис БОЙКО БОРИСОВ: Внасят заместник министър-председателят и министър на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството. СИМЕОН ДЯНКОВ: Преди две седмици бяхме информирали Министерския съвет за това проекторешение. Идеята е да се проверят още веднъж всички договори и да се направи преценка и от гледна точка на опазване на околната среда и дали всичко това е в съответствие с европейските норми. След като се направи тази проверка от български и европейски експерти да се премине към евентуална работа по този проект. БОЙКО БОРИСОВ: Приема се точка 33. ................................................................................
Ще припомня, че Казахстан искаше да участва в проекта, но след това предпочете Румъния вместо България. Ще припомня и че Гърция държи на този проект, а Борисов се хвалеше наляво и надясно, че ще се прави връзка за доставки на газ с Гърция! Как ще реагира Гърция на този отказ, след като гърците засилиха работата по този проект и разчитат на транзитните такси, които ще получават от нефтопровода. Със сигурност – първата гръцка реакция ще е силно негативна към България и след време, когато България ще поиска газ от Гърция и включване на байпас към гръцката част на „Южен поток”, тогава ще научим и колко скъпо струва газа, и какво сме загубили, като сме забили нож в гърба на южните ни съседи. На България като акционер в "Бургас - Александруполис" бе предложено до 20 март 2011 г. за погаси задълженията си и да продължи финансирането на проекта. Това гласеше официалното съобщение след проведеното на 18 март в Рим заседание на Надзорния съвет и акционерите в компанията, която трябва да ръководи строителството на нефтопровода. Според говорителя на „Транснефт" Игор Дьомин, България дължи 7,3 милион евро, а Гърция 1,269 милиона евро. Гърция поиска и помощ от ЕС по проблема с българското шикалкавене. „Изграждането на тръбопровода Бургас-Александруполис вече не е въпрос между Гърция, България и Русия, а проблем на ЕС - Русия, след като засяга две страни-членки на ЕС и Русия” - каза гръцкият заместник-министър на екологията, енергетиката и климатичните промени Янис Манатис пред вестник "Ню Юръп". Какви се очакваше да бъдат геополитическите „за” и „против” от изграждането на проекта „Бургас-Александруполис” според Кап. І ранг, проф. д.в.н. Боян МЕДНИКАРОВ, Кап. І ранг о.р., доц. д-р Кирил КОЛЕВ? Пълният текст на геополитическия и икономически анализ ще намерите тук /със съкращения/ Предвижда се международната проектна компания „Транс Болкан Пайплаин" да изгради петролопровода до 2012 и през първото полугодие на 2013 той да премине през пробни изпитания. Работната експлоатация се очаква се да започне през втората половина на 2013, като на първия етап преносът на нефт да бъде в рамките на 35 млн. тона годишно. Половината от този нефт /17,5 млн. тона/ ще бъде т. нар. уралски нефт, произвеждан от руската нефтодобивна промишленост, а останалата половина ще бъде доставяна от Каспийския тръбопроводен консорциум /Caspian Pipeline Consortium – CPC/, в който са представени бизнес интерес на компании като British Petroleum, Shell, Shevron и др.. След достигането на крайния пункт на тръбопровода, около 50 на сто от петрола ще се доставя до пристанища на европейски страни от Средиземноморския регион – Италия, Франция, Испания, а чрез тях по наличната тръбопроводна мрежа ще достига и до Холандия, Белгия, Германия. Останалите 50 на сто, считани основно като продукция на Shevron, ще бъдат доставяни чрез VLCC танкери до САЩ. На втория етап от експлоатацията на петролопровода се очаква удвояване на обемите доставяни от CPC, при което капацитетът на „Бургас-Александруполис” ще достигне до 60 млн. тона годишно. На базата на тези разсъждения може да се направи категоричният извод, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/, чрез диверсификация на маршрутите за доставка на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той ще има и важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор. Този извод категорично отхвърля тезите на някои предубедени противници на проекта, като: - Проектът обслужва преди всичко икономическите интереси на Русия. - Проектът е антиевропейски. - Проектът е антинатовски и пр. Дискутирайки ролята на проекта по отношение на европейската енергийна политика, не може да се пренебрегне фактът, че в него има и трети партньор – Гърция, която притежава 24,5 процента в международната компания "Транс Болкан Пайплаин". Гръцката страна има много високи очаквания от реализацията на проекта и подготви специален законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект за ускоряване на процедурите по реализацията на петролопровода. Трудно е да се предвидят целият диапазон и дълбочина на негативните реакции на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последствия за България при евентуалното проваляне на проекта.Конкурентният нефтопровод с румънско участие е Констанца /Румъния/ – Панчево /Сърбия/ – Омишал /Хърватия/ – Триест /Италия/ /т. нар Паневропейски тръбопровод/. Той е с дължина 1400 км, има пропускателна способност 60 млн. тона и възможности за увеличаване до 90 млн. тона годишно. Негово предимство е съществуващата тръбопроводна връзка от Панчево /Сърбия/ до дълбоководния хърватски терминал Омишал и Трансалпийския нефтопровод от Триест /Италия/ към Австрия и Германия. Турското политическо ръководство постигна първия си успех с нефтопровода Баку /Азербайджан/ – Тбилиси /Грузия/ – Джейхан /Турция/, чрез който се предостави алтернативен на черноморската проливна зона маршрут на каспийския нефт /казахски и азербайджански/ към Средиземно море. Вторият етап на превръщането на Турция в регионален нефторазпределителен център се свързва с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e с възможности за нарастване на транзитирания нефт до 70 млн. тона годишно. Пристанище Самсун е най-близкия пункт от останалите алтернативни проекти на Черноморската проливна зона до пристанище Новоросийск и пристанище Супса. Оценявайки значението на проекта „Бургас-Александруполис”, по отношение на енергийните интереси на Турция, може да се каже, че реализацията му, в най-голяма степен, накърнява интересите на турската страна, недопускайки превръщането на Турция в единствен и, до голяма степен, монополен регионален център за транзитиране на енергоресурси. От друга страна обаче, проектът решава изключително наболелия за Турция проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона. От 2007 България е член на ЕС. Поетите ангажименти от българска страна по Глава 14 “Енергетика” от Договора за присъединяване на Република България към ЕС налагат изпълнение на изискванията на общоевропейското енергийно законодателство. Членството в ЕС налага определени задължения и хармонизиране на националната с наднационалната съвместна енергийна политика. България, Румъния и Гърция са подписали Енергийната харта, свързаният Транзитен протокол и Договора за Енергийна общност в Югоизточна Европа. Безспорно обаче, най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” решава изключително наболелия проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона... ...нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Освен това, правилата за транзитиране на енергоресурси и процедурите при неговата експлоатация ще бъдат в съответствие с Договора за Енергийната харта и свързания Транзитен протокол. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на ЕС... ... енергийните аспекти на предизвикателствата пред националната сигурност на България, свързани с нефтопровода “Бургас-Александруполис” не трябва да се подминават и някои други ефекти, които би имала реализацията на проекта. Трябва да се отчитат и следните потенциални приходи: - от заплащане на такси за ползване на местната инфраструктура, ; - от танкерната комуникация в Черно море /става дума за три танкера до 150 хил. тона. – т. нар. Suezmax, и други три за около 90 хил. тона – т. нар. Aframax; има и вариант комуникацията да се осигурява от 6 танкера Suezmax/. Следва да се отчетат и възможността българската страна да поеме половината от тази комуникация фактът, че товарите са осигурени за десетилетия, както и, че дневната чартърна такса може да бъде от порядъка на 60-80 хил. $, а навлото за всеки танкер може да надхвърля 750 хил. $ за всеки рейс; - от експлоатацията на малкия флот, който ще обслужва терминала; - от откриване на поне 1000 работни места за изграждането на петролопровода и стотици работни места, свързани с експлоатацията му. Петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси /Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия/ чрез диверсификация на маршрутите на енергоресурсните доставки. Възможният отказ на България за участие в проекта неминуемо ще доведе до силни негативни реакции от страна на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последици за България, при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан.Не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за реализиране на свой конкурентен проект.Отказът от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще спомогне за превръщането на Турция в единствен и в много голяма степен притежаващ монополна роля регионален център за транзитиране на енергоресурси. Кой ще спечели от закриването и отказа на България от проекта „Бургас-Александруполис”? Всички освен нашата страна. България неминуемо ще плати немалка сума за отказа от този проект – едва ли вече може да се намери човек, който да повярва на един Симеон Дянков за неговите уверения, които както показа времето не струват пукната пара. Крайно време е политиците да носят персонална наказателна и финансова отговорност за решенията си, независимо, че това решение за отказ от „Бургас-Александруполис” всички членове на заседанието на правителството са присъствали и го приели. Танкери с петрол пътуват и разтоварват в Буергас за „Лукойл” но не съм чула това да пречи на туризма. Да не говорим, че разливът от един танкер е по неовладяем отколкото пробив на тръба от петролопровод.  Някак между другото и тихомълком мина гласуването на 11 януари в българския парламент на предложената от Иван Костов Декларация за така наречения възродителен процес, когото българските депутати определиха като етническо прочистване. Иван Костов обяви, че е имало и депортация на български мюсюлмани през лятото на 1989 година.Това гласуване показа, че мнозинството от народните представители действат машинално и не са достатъчно исторически и геополитически грамотни. Тук, на този и мейл адрес можете единствено да намерите и прочетете имената на депутатите, гласували унизителната и позорна Декларация, с която се заявява, че е имало етническо прочистване. Имената бяха пуснати единствено от НТ СКАТ. Безобидно ли е да си съсед на Турция и да служиш на нейните интереси? Че Турция е далеч от понятието правова държава е известно отдавна – обвиненията в нарушаване на човешки права от Амнести интернешънъл по отношение на политиката, която водят различни турски правителства са много и не спират през годините. В тази граничеща с България държава няма малцинства – в нея не можеш да си друг освен турчин. Прословутата Рамкова конвенция за малцинствата не е подписана от Турция. В същото време официална Анкара вдига много врява когато отвори дума за българите мюсюлмани и използва всеки един удобен момент да информира световното обществено мнение, че у нас има огромни малцинства от „турци”, които били дискриминирани. С Турция като първа опора на НАТО в региона нито един български външен министър не смееше през така наречения демократичен преход да се държи като представител на суверенна държава. За разлика от водената политика „изуй гащи” по отношение на разузнаването и дипломацията ни, Турция се подигра на малоумието на българските решения за осветляване на дипломатите разузнавачи, но продължи да държи своите у нас. В България работеше Мехмед Гюджюк, като посланик, кадрови офицер на турското разузнаване МИТ, и то по времето, когато сегашният турски президент Абдуллах Гюл бе външен министър /2006 година/. По негово време Турция не спря да се меси безнаказано във вътрешните работи на България и чрез своите хора в политическата сила ДПС да прокарва своите интереси. 2006 година Абдуллах Гюл бе в София на натовски форум и използва случая да покани на таен обяд в столицата бившия земеделски министър Нихат кабил, Емел Етем, Джевдет Чакъров, Юнал Лютфи, Касим Дал, като демонстративно игнорира поканата на лидера на ДПС Ахмед Доган в боянската му къща. През главата на Доган, Гюл отиде в Кърджали на среща, на която присъстваха само трима турски журналисти! В Кърджали Гюл покани скрити и явни врагове на Доган сред които Раиф Мустафа - - зам.-вътрешен министър, Хасан Азис тогава кмет на Кърджали, Бахри Юмер – кмет на Джебел и областен шеф на ДПС, както и депутати, показали разграничение от лидера си.  В Кърджали външният министър Абдуллах Гюл покани през главата на лидера на ДПС Ахмед Доган негови приближени като кмета на града Хасан Азис, Лютфи Местан и Касим Дал, на която среща той е разяснил новата посока, която поема Анкара спрямо нейните хора в българската политика Снимката е от в. "Монитор" Защо припомням този случай, разказван на времето във в. "Монитор" от Добромир Задгорски – на този обяд и на друга среща в София, в конспиративна квартира на турска фирма, Гюл разяснява на българските си протежета, че с апетитите си за постове компрометират усилията на турското правителство да поддържа своя сигурна „пета колона” в България. Гюл не пропуска да обясни, че за неговото правителство в Анкара се очертава нова перспектива – да работи с чисто български лобита на Анкара, като по този начин се завоалират не само ДПС, но и агентурният апарат на турското посолство в София. Не е тайна, че Турция среща реални трудности с приема в Европейския съюз, 2012 година започна за официална Анкара с много трудности. Босненско сръбският лидер Милорад Додик обяви, в последните дни на 2011, че ще поиска отричането на арменския геноцид да стане незаконно в Босна и Херцеговина. „Искаме да навлезем в кръга на цивилизованите държави, европейски и други, отричащи геноцида. Ще предадем проектозакона в централния парламент в следващите дни”, заяви Додик.  В своя статия „Файненшъл таймс” от 11 януари т. г. отбеляза, че след идването си на власт през 2002 година, турският премиер Реджеп Таийп Ердоган поведе страната по пътя за това да стане по-открита и либерална демокрация, в същото време доклад на Съвета на Европа за турската съдебна система подчерта за наблюдавано спиране на този напредък.В доклада се посочват „дългогодишни, систематични недостатъци в съдебната администрация в Турция, които засягат правата на човека”. Сред недостатъците са продължителните дела и арести, понякога до 10 години, използването на тайни свидетели, арестите на десетки журналисти и несигурността за това дали съдебната система е независима от изпълнителната власт. На фона на изчезването на турския апетит за членство в ЕС, има обезпокоителни сигнали за увеличаващ се авторитаризъм. Според доклада на Съвета на Европа съдебната система изглежда е размила границата между терористична дейност и правото на свободно мислене, изразяване на мнение, сдружаване и събиране. Близо 100 журналисти са хвърлени в затвора, а жалбите до Европейския съд по правата на човека бележат бум след 2009 година. В момента, в който Франция обяви, че предстои да приеме и гласува Проектозакон за арменския геноцид, официална Анкара предприе безпрецедентни мерки френската държава.  Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган призова френския си колега Никола Саркози да попречи на приемането на закона, криминализиращ отричането на арменския геноцид, предаде АФП.„Този проектозакон е насочен пряко срещу Турция, турската нация и турската общност във Франция и ние го приемаме като враждебен”, заяви Ердоган е писмо до френския държавен глава. „Искам да стане ясно, че ако тези усилия стигнат докрай, последствията за отношенията ни с Франция във всички области ще бъдат тежки и непоправими”, предупреди още Ердоган. Президентът на Франция Никола Саркози, който е един от основните противници на присъединяването на Турция към ЕС, заяви още през октомври 2011 г., че ако Турция не признае убийствата от 1915 г. за геноцид, Франция ще обмисли криминализирането на отричането му. Така се почна... Турският президент Абдуллах Гюл отправи призив към Франция да отмени законопроект за арменския геноцид колкото е възможно по-скоро, предаде АФП. Гюл заяви, че планираното законодателство е неприемливо. „Не е възможно за нас да приемем този законопроект, който ни отрича свободата да отхвърляме несправедливостта и неоснователните обвинения, насочени срещу страната и народа ни”, гласеше част от изявлението на Гюл. Френският министър по европейските въпроси Жан Леонети заяви: „Днес всички хора трябва да са просветлени и смели, поглеждайки към историята си. Минаха почти 100 години от арменския геноцид, отговорните са мъртви, това е просто въпрос на признаване на факт от историята”. Френските депутати приеха Закона, криминализиращ отричането на арменския геноцид. „Осъждам френския парламент, който прие този закон, означаващ предателство на историята и историческата истина. Френският парламент обезцени нашата история и истината с приемането на този закон”, написа турският вицепремиер Бюлент Арънч, предаде АФП.  Реджеп Тайип Ердоган коментира гласуването: „Това е историческа лъжа. В турската история никога не е имало нищо подобно и ние никога няма да се съгласим с тези обвинения. В нашата страна живеят около сто хиляди арменци и всички те са турски граждани. Желаещите да признаят геноцида трябва да се вгледат в своята собствена история. Франция носи отговорност за смъртта на хиляди жители на Алжир и Руанда”.Италия, Белгия, Франция, Холандия и Швейцария забраниха носенето обществени места на бурки и никаб като част от традиционното мюсюлманско облекло. В България се правиха неистови усилия да се разреши забулването на жени, изповядващи исляма, но Комисията по дискриминация спря този процес по редица заведени дела. За никого не е тайна, че разграденият двор на разузнаването ни, съчетан с усилията на правителството на Ердоган да върне Турция към исляма. Гласуваната Декларация от българския парламент, предложена лично от Иван Костов предстои да създаде редица проблеми на българската държава – нещо, което народните избраници едва ли ги вълнува. 122 000 изселници от България в Турция имат право да съдят българската държава за социални права, пенсии и други обезщетения, които им се предлагат след срамното приемане на Декларацията от 11 януари. България се самоосъди и даде международно-правна легитимация на всички, които желаят – дали ще е Организацията Ислямска конференция при определени условия, дали ще е Република Турция при евентуално обтягане на двустранните отношения да сезират Трибуналът в Хага за извършване на етническо прочистване. 18 февруари 2010 година, Бойко Борисов отговори на въпрос дали ще гласуват депутатите от ГЕРБ идеята на Иван Костов за възродителния процес, след като Комисията по правата на човека в българското Народно събрание вече я бе приело: „Аз мисля, че към днешна дата няма защо да се връщаме в тези мракобесни времена, те нищо няма да ни донесат. Най-много някоя съдебна процедура в съда в Страсбург...” Борисов не е наясно, че Трибуналът в Хага се занимава с такива престъпления като етническо прочистване, геноцид и прочие, а не съда в Страсбург... Национално самоунижение „Избиването на 500 000 арменци е някъде далече в историята” – каза Иван Костов. А изгонените българи от Източна Тракия? А българските бежанци – колко години трябва да минат, за да се намери българско правителство, което да уреди дължимите милиони на изгонените български бежанци? След приемането на тази Декларация тракийските бежанци едва ли ще могат вече да получат каквото и да било от Република Турция. Потъпкана бе българската история, документирано бе национално унижение. Изселниците в Турция имат двойно гражданство – българско и турско – в Турция българското гражданство не им се признава, но в същото време турската държава прекрасно си дава сметка за това, че с тези свои граждани тя има свои хора в Европейския съюз, където тя лично не е приета. Откъде дойде изведнъж предложението за гласуване на срамната Декларация? Ще припомня, следното: веднага след приемането на позорния документ, Франс прес съобщи, че САЩ се надяват Франция и Турция да намалят ескалацията на скандала след приемането на френски закон, забраняващ отричането на арменски геноцид. Това предаде АФП, позовавайки се на високопоставен американски дипломат. „Ние очевидно искаме да видим, че има добри отношения между Франция и Турция, надяваме се те да разрешат различията помежду си. И двете страни са силни партньори и съюзници на НАТО”, заяви анонимният представител на САЩ. Въпреки този призив, след вота на френския Сенат, Анкара незабавно прекрати военните отношения между двете страни и предупреди за „непоправими щети” върху двустранните отношения. Отзвукът от гласуваната декларация На специална пресконференция на 24 януари 2012 година, председателят на федерация „Справедливост – България” Сезгин Мюмюн, и представители на изселническата организация Бултюрк подкрепиха декларацията, с която НС осъди възродителния процес като форма на етническо прочистване. От своя страна представители на партия НФСБ и журналисти от ТВ СКАТ изразиха своето несъгласие с антибългарската декларация. На пресконференцията присъства посланикът на Република Турция и тя се проведе часове след гласуването от френските депутати на Проектозакона за арменския геноцид! Пълен видеозапис на пресконференцията може да видите и чуете на първа страница на „Хроники”. На тази пресконференция, умишлено информационно затъмнена от целия български печат и електронни медии, изселнически организации благодариха от името на Турция на Иван Костов и Бойко Борисов за гласуваната в интерес на Анкара Декларация, с която се определя така нареченият възродителен процес като етническо прочистване! България бе уличена в етническо прочистване – и то с гласуване на български депутати в българското Народно събрание на една позорна Декларация! “Искаме извинение от България заради Възродителния процес“, обяви на въпросната пресконференция председателят на Федерация “Справедливост – България“ Сезгин Мюмюн. Мюмюн допълни още, че години наред е търсил политик който е “истински патриот, и който да прокара декларацията в парламента“. „Няма да позволим на някои политически партии и някои медии да злоупотребяват с това, което ние искаме” – заяви водещият пресконференцията Сезгин Мюмюн. „Няма да позволим”, „няма за позволим”, „няма да позволим” повтаряше Мюмюн, неизвестно в какво качество! Кой е Сезгин Мюмюн и как Иван Костов стигна дотам да допре до неговите услуги Мюмюн регистрира неправителствената организация Национален център "Справедливост". След това подписва споразумение за партньорство с ГЕРБ. В същото време Сезгин Мюмюнов Мюстеджебов продължава да е в ръководството на Движение "Демократично крило" /ДДК/. 2007 година „През годините Сезгин Мюмюн гравитираше около ДПС, ГЕРБ, а сега се е присламчил към ДСБ, на Иван Костов... ... Партията на Бойко Борисов ще бере големи ядове със Сезгин Мюмюн, защото той не е надежден, коментира бившият депутат от ДПС, Осман Октай, лидер на Движение "Демократично крило" (ДДК). - Мюмюн ми беше шофьор и нещо като бодигард, после го направих зам.-председател на ДДК. Не е надежден източник, парадира с контактите си и завлича хората с пари”, добави бившият депутат. Според лидера на ДДК Мюмюн бил търсен за измами от варненската прокуратура. При последните избори Мюмюн влязъл в комбина с лидери на изселнически организации, за да се облагодетелства с пари за вота, каза Осман Октай в пресата. През 2007 година Бойко Борисов присъства на учредяването на федерацията на Сезгин Мюмюн. Мюмюн бе авторът на скандалните изявления, че ДПС са финансирали предизборната кампания на „Атака". 7 февруари 2009 Районният съд в София постанови наказателна присъда срещу Сезгин Мюмюн за клевета – глоба от 7500 лв. и порицание. Присъдата на Мюмюн е в резултат на съдебен иск на партийния лидер Волен Сидеров. Сидеров заведе дело за клевета след публикация във в. “168 часа“ в началото на 2007 г., в която Сезгин Мюмюн твърдеше, че партия “Атака“ е получила 1 600 000 лв. от ДПС. Ръководителят на Националния защитен център “Справедливост“ Сезгин Мюмюн твърдеше, че в пощенската му кутия е пуснат документ, в който се посочва, че ДПС е дало 1.6 милиона лева на “Атака“ преди последните парламентарните избори. Стана скандал, оказа се, че документът е фалшив, и така името на Мюмюн навлезе трайно в публичното пространство с факта, че документът не само бе огласен, но и бе даден на Прокуратурата като... сигнал! До този човек допряха Иван Костов и Бойко Борисов, за да увеличат своето електорално влияние и спечелят благоволението на съседна Турция! „Днес вече българските турци могат да бъдат спокойно, че никой няма да посегне на свободите им” – прочете на пресконференцията някакъв документ Сезгин Мюмюн. С Декларацията парламентът върна политическите права и свободи на българските мюсюлмани – заяви Мюмюн. Самият Иван Костов се оказа на въпросната пресконференция в небрано лозе, нещо, което се вижда от видеозаписа. Той мълчеше и се оглеждаше гузно. "Защо когато имаше цялата власт в ръцете си 1997-2001, той не прокара тази Декларация, а го прави чак сега" – попита на пресконференцията Стефан Солаков, журналист от НТ СКАТ. „Етническо прочистване” – този термин присъства в гласуваната Декларация. Във така наречения възродителен процес загинаха няколко души, докато едно етническо прочистване сочи за избиване на огромен брой мирно население. „Има ли знак за равенство на в броя на жертвите в едно действително етническо прочистване и това, което се споменава в Декларацията?” запита журналистът Велизар Енчев. „Държим да се действа в рамките на законите на двете страни" – обясни представител на изселници от Турция. Законите в Турция и България са твърде различни – както вече споменах - Турция не е приела Рамковата конвенция за малцинствата, докато в България тя бе приета. „Нещата могат от различни ъгли да се гледат и различно да се тълкуват, така че подробностите ще покаже времето – обясни изселник. – Ако се има в предвид физическата действителност разбира се – не. Но психологическите травми, които се получиха през това време – разбира се дадохме и жертви, но като бройка...може да са малко. Но не можем да отричаме една действителност, която сме живели...” Изселникът отмина с мълчание въпроса на Енчев защо не се разграничат от формулировката „етническо прочистване” като невярна и заяви запъвайки: „Ние сме за прочистване на предразсъдъците между различните етноси – ние сме за да се повиши доверието между хората, така че да могат хората спокойно да заживеят съвместно! Така че ние сме за просперитета на България. Ние искаме да живеем в България такива, каквито се чувстваме...” Кой не живее от българските мюсюлмани спокойно? Да не би у нас да има Арабска пролет, да не би тълпите да са на площада? Или срещу тях има насочени танкове? В Турция не е възможно български журналисти да отидат и направят пресконференция по въпроси, които касаят арменци и тракийски бежанци и кога най-сетне турската държава ще изплати дължимото на наследниците на тези прогонени от земите си хора. Тази декларация е едно доказателство, че България е достатъчно правова държава – заяви представител на изселническа организация. Външното министерство на Турция побърза да коментира след гласуването на Декларацията от българския парламент, че възродителният процес е престъпление срещу човечеството „С тази Декларация ние махаме тежестта на българския народ – обясни Мюмюн. Защо трябва да отричаме това, което се е случило в миналото?” Ще искат извинение от България обясниха изселниците на пресконференцията, използвайки гласувания документ от някои български депутати. А дали турските терористични организации ще се извинят на жертвите и близките им от атентата на гара Буново? Мюмюн не пожела да коментира и приетият от Френския парламент закон за криминализиране на отричането на арменския геноцид – в българското народно събрание в един ден беше гласувано отхвърляне на арменския геноцид и по-късно бе приета Декларацията, която обяви така наречения възродителен процес за етническо прочистване! Иван Костов мълчеше, турският посланик и неговите придружители мълчаха, обявеното присъствие на турския депутатът Рафат Саид, бивш офицер от Генералния щаб на турската армия, специалист по психологически операции и медии така и не се състоя. Костов слушаше до известно време пресконференцията, докато в един момент стана и си тръгна без да каже и дума, оставяйки нещата в ръцете на Сезгин Мюмюн и изселниците от Турция. Разтегливото понятие „възродителен процес” в годините Иван Костов бил математик – как да повярвам като една проста сметка показва, че не може да смята до 10! Пример: в края на 1984 и 1985 година сменят имената на българските мюсюлмани. Пет години те чакат, за да се възмутят 1989 година и да поемат към Турция! Пет години дупка в понятието „възродителен процес”, какво и как ще обясни Костов това? Второ: 1992 година – ДПС внася учители по турски за българските мюсюлмани, защото те не го знаят! Така България става единствената държава в света, в която религията определя етноса – абсурд, който никой не изследва! Парламентът излъчва Временна анкетна комисия, която проверява сигналите за турцизиране на българските мюсюлмани, но Докладът е спрян и събраните в него документи и свидетелства не виждат бял свят! Анкетната комисия в парламента е избрана да проучи истинността на сигналите "за турцизиране на българското население в Софийска област". Българите не са били под турско робство пет века, а в земите на България е имало турско присъствие. /Тази теза през 1998 намери и своя връх, когато министърът на образованието, завършилият история Веселин Методиев предложи българските учебници по история да се пишат от българи и представители на Турция! - бел. мои./. Ето кой от депутатите какво изрече в парламента по време на дебата по предложената от Иван Костов Декларация за възродителния процес, че бил етническо прочистване! {edocs}stenogr-dps-1.doc,600,400,link{/edocs} Преди да се гласува Декларацията, депутатите от партия „Атака” напуснаха залата. Тук ще попитам следното: Нима никой от така наречените ни политици не е чувал, че турският политик Тургут Йозал наричаше бежанците от България в лагера Гебзе „свине”? На митинги Сюлейман Демирел призоваваше "Войската да тръгне към София!" Тиражираха се слухове за разрушени джамии, за трупове, които плуват в Дунав и Марица, за опожарени къщи! "Гласът на Турция" и "Свободна Европа" се надпреварваха да излъчват "достоверни" данни! Според цифрите, от заминалите 340 000 през лятото на 1989 г. - 120 000 се връщат още същата есен. След изявлението на Живков и призива му за отваряне на границата с Турция, трудно може да се говори за насилствено изгонване и етнически геноцид. Ограниченията в пътуването на тези български граждани /за разлика от останалите/ падат, факт, който дори трима британци /Алфред Томас, Бари Стийл и Ричард Балф/, членове на Европарламента отбелязват своевременно в "Гардиън". Истината е, че в районите с компактно мюсюлманско население обикалят групи със специални поръчения, които агитират в полза на изселническата психоза. Изселническата вълна от лятото на 1989 г. бе спряна няколко месеца по-късно от отказа и невъзможността на самата Турция да поеме огромния човешки поток. И тогава започна обратната вълна - връщането по родните места, есента на същата 1989 бе белязана от пътуването на десетки бивши изселници, на цели семейства от Турция към България. През октомври 1989 г. Турция затвори границите си за изселници - мнозина, продали всичко останаха в България. Държави, като Гърция, Франция и България, /дава пример проф. Орлин Загоров в една от своите книги по възродителния процес/, има резерви по различните видове колективни права и самоопределение на отделни групи от населението. Франция не признава съществуването на етнически групи или пък проявява резерви към официална употреба на езици, различни от френския. Ето защо твърде странно звучи от устата на пръкналите се от демокрацията български политици, за "живеещо в България турско малцинство" /Ж. Желев, интервюта, цитирани и в българския печат/ или пък, че "В България са гарантирани избирателни права, право на пътуване, право на турско име и религиозни права на турското малцинство" /А. Луканов, интервю за Анадолската агенция от септември 1990 г./. Така на практика се получи парадокс: хем сме еднонационална държава, хем се сдобихме с някакво, признато неизвестно от кого и кога друго национално малцинство. Най-подробно документално разследване за така наречения възродителен процес ще намерите в сайта: Жестоки игри – от първа до седма част За така наречения възродителен процес и мястото му в учебниците по история Ще научите и колко са жертвите от двете страни в този така наречен възродителен процес. Ще прочетете, че на 25 декември в с. Бенковци е организирана протестна демонстрация. Идват хора и от съседни села. Тълпа от 2 000 души се стреми да влезе в селсъвета. Стрелба във въздуха охлажда желанието на тълпата за саморазправа. Жертва е 17-месечната Тюркян, която е изпусната от майка си и стъпкана от тълпата. Ще научите и за жертвите, дадени от страна на български християни и български мюсюлмани. Твърде малко се говори за това, че още незаминали в Турция, стотици от отпътувалите започнаха да се връщат. Чуждестранни дипломати се водеха на още неразрушени гробища на мюсюлмани, пак от тези години се намериха и разрушители на християнски храмове. Според законите в Турция създаването на малцинство е престъпление. Забраната там се отнася за национални, религиозни, расови и езикови малцинства. Още малко история за неграмотните ни депутати За да има ефект орезиляването на страната, се раздухваха скандали в различни европейски градове. С големи усилия бяха неутрализирани усилията на Турция например, да бъде официално порицана страната ни от Организацията ислямска конференция /заседавала през януари 1987 в Кувейт - бел. мои/. В навечерието на 20 май 1995 година, в Джебел лидерът на ДПС Ахмед Доган заявява, че без майските събития от 1989, когато населението се е изправило срещу държавния тероризъм и геноцид, нямало да има 10 ноември 1989 г. в България. Ето отговорът, макар и позакъснял на различните версии и тези в търсенето на връзка между преименуване от 1984 и изселване от 1989 година на компактни групи български мюсюлмани. Само за две години органите на ДС разкриват 28 нелегални групи и организации, констатират и обезвреждат /според възможностите си/ терористично-диверсионна дейност, като поставяне на бомби, взривове, планове за отвличания и убийства, смъртни заплахи. За тези факти Доган винаги мълчи, както мълчи за обвързаността си със секретните служби. За обвързаността на лидера на ДПС се заговори на висок глас чак 9 години след свалянето на Живков от власт. Никой не проследи как веднъж вербуван от Първо главно управление, дали същият Доган не е минал на наблюдение и разработка в други управления на Държавна сигурност, като Второ главно или Шесто управление. Никой не посмя да разкаже за "ареста" и "затворничеството" на Ахмед Доган. Никой след 10 ноември 1989 година не посмя да вземе мерки /в рамките на закона/ когато той заявява: "За своето съществуване, за своята сила и за постигнатите успехи, ДПС е задължено на обстоятелството, че съществува Турция. От страх пред силата на Турция българите не посмяха да ни попречат да участваме в изборите. Страхуват се от нас, тъй като зад гърба ни е Турция". /12. юни 1990/. При посещението си на 4 и 5 юли 1995 година турският президент Сюлейман Демирел, в реч пред българския парламент нарече българските турци свои сънародници и обяви, че турското малцинство в България е мост на приятелството между двете страни. /Същият Демирел, за когото Живковият външен министър Петър Младенов отбеляза в книгата си озадачено, че при срещите си с Тодор Живков същият нито веднъж не е поставил въпрос за някакво турско малцинство в нашата държава - бел. Л. М./. Защо точно сега и защо Иван Костов се хвана за темата „възродителен процес”? С този ход лидерът на партийката ДСБ изпревари управляващите от ГЕРБ и другите политически сили като ДПС пред Анкара. С един куршум Костов улучи два заека – той се превърна в доверено лице както на Щатите, така и на Анкара, а това е важен фактор в бъдещото му оцеляване като депутат в България! Иван Костов показа, че е последният от българските политици, който се интересува от защита на националните интереси на държавата. А защо депутатите от ГЕРБ се хванаха на неговата въдица като инициатор на позорния документ – това тепърва предстои да научим. „За да стане господар, политикът се прави на слуга.“ – пише генерал Шарл дьо Гол. В случая с Иван Костов той имаше избор да предаде страната или избирателите си – избра своето оцеляване.  Депутати от българския парламент приеха на 12 януари Декларация, с която осъдиха така наречения възродителен процес и пратиха с гласуване българската държава, директно в съда в Хага!Декларацията, която определи така наречения „възродителен процес” като етническо прочистване беше внесена от Иван Костов. Кой бе Иван Костов – един бивш министър-председател на Република България. Към дата 12 януари Иван Костов тръгна за пореден път да играе своя, собствена игра, излагайки интересите на българските граждани и България за срам и позор! Турската преса определи гласуваната Декларация като „пълен триумф”, всички турски вестници поставиха на първите си страници новината за тази срамна Декларация на българския парламент, В. Тюркие Историческа стъпка на на съседите В. Радикал Българският парламент отхвърли проекторешението за признаване на геноцида над арменците  122 000 изселници от Турция от 1989 година получиха правото да съдят държавата за социални права, пенсии и други обезщетения, които би следвало да им се полагат след този срамен и позорен акт на българския парламент! На практика Народното събрание на Република България прие с гласуване Декларация, която изцяло обслужва интересите на Република Турция, като на същото заседание отхвърли Декларация за признаване на арменския геноцид! С две думи ще припомня какво нарекоха историци и политици на прехода „възродителен процес” В края на 1984 и началото на 1985 година българското комунистическо правителство тръгна към промяна на имената на българските мюсюлмани. Пет години по-късно мюсюлманите „се възмутиха” от това преименуване и тръгнаха, подклаждани от емисари на Турция да напускат страната. Това неслучайно инспирирано и закъсняло цели пет години възмущение бе една от брънките, която трябваше да подсили дворцовия комунистически преврат в политбюро на БКП и свалянето на Тодор Живков. Редица български мюсюлмани напуснаха родината си и се запътиха към съседна Турция през 1989 година. По-късно голяма част от тях се завърнаха и останаха в България. Тази така наречена тогава "екскурзия" се прибави към добре организираните и отдалеч планирани "демократични промени" от комунистически стратези на прехода, промени, които предстоеше да се проведат и обособят в България: като дисидентски екологични протести, дисидентски синдикат в противовес на казионния до този момент профсъюз, както и етническо дисидентство. Какъв е приносът на управляващата в 1984-1985 година в провеждането на преименуването на българските мюсюлмани – това са запазили партийни документи в архива на ЦК на БКП, които документи, аз цитирах още докато работех във в. „Демокрация”. Тогава нито един от така наречените днешни демократи, даже и Иван Костов не пожела да обърне внимание на цитираните документи. Причината към днешна дата за мълчанието на Костов в 1992 година бе, че нито един от външните му спонсори и господари не му бе поискал тогава, в 1992-1993 г. да работи по тази тема, както стори това лидерът на ДСБ към днешна дата. През 1991-1992 година в районите, където живееше население от български мюсюлмани бе извършено откровено турцизиране, като за целта бяха осигурени учители по турски език за тези хора.  Временна анкетна комисия от българския парламент извърши проучване по многобройните сигнали за турцизиране на малцинството от български мюсюлмани и внесе Доклад за депутатите.С усилията на тогавашния президент Желю Желев този Доклад бе спрян, бе не дебатиран и остана единствено в архива на Народното събрание. Документи от този Доклад аз проучвах и публикувах през годините, но нито един от гласувалите на 12 януари в парламента политици тогава не понечи да вземе отношение към работата и свършеното от тази Временна анкетна комисия.  Друг български президент, Петър Стоянов, подписа Рамковата конвенция за малцинствата, пренебрегвайки Конституцията на България. В българския парламент започна все по-често да се чува как депутати от ДПС да говорят за мултиетническа държава, но такава в Европа няма, а и в Конституцията ни няма текстове, които да дават основание България да се приема за такава държава.Според законите в съседна Турция, създаването на малцинство е престъпление. Забраната се отнася за национални, религиозни, расови и езикови малцинства. Ще отбележа само, че и други държави като Франция и Гърция имат резерви по различните видове колективни права и самоопределение на отделни групи от населението, като двете държави, цитирани по-горе са и членки на Европейския съюз.  Реално погледнато, България се оказа първата държава, в която религията определи етноса – феномен, който е нечуван в други страни по света. Т. е. щом граничим с Турция, а новият Голям брат САЩ иска да подари на южната ни съседка още геополитическо влияние – то българските граждани, изповядващи исляма ще са български турци!По същата логика ако граничехме с друга ислямска държава като Сирия, Тунис или Египет вероятно щяхме да имаме български сирийци, български тунезийци или български егитяни! Двойният аршин на Запада В страни като Франция, САЩ - всеки гражданин, изповядващ будизъм, мюсюлманство или каквато и да било друга религия си остава, и е единствено, и само французин или американец. Необяснимо остана защо спрямо България, същите тези държави застанаха на "демократични" позиции по отношение на така наречения "възродителен процес" в първите години на прехода. През годините след 1989 г., чувството за национална принадлежност и идентичност бяха и са обявени от блюстителите на нов световен ред, САЩ, за "национализъм", "шовинизъм", за останки от "тоталитарното минало", останки, отживели, ограничаващи свободата на хората. Реално погледнато, точно силното чувство за национална принадлежност и идентичност на редица държави от Източна Европа и Балканите се оказаха препъни камъка на новите проповедници и сторонници за световен ред. Да вземем съседна Сърбия и провокираните там четири войни и позицията на члена на НАТО Гърция, която категорично отказа да участва в Косовската авантюра. Днес малцина от българите са чували, че професорът от Кеймбриджския университет Ърнест Гелнер, ръководител на Института по национализма и свободата твърди, че чувството за национална принадлежност е историческа отживелица. Същият учен използва в своите трудове и доклади вместо понятието "национален интерес", думи като "хомогенизация", твърдейки, че понятието "народ" е опасно, тъй като води до диктатури и преследване на етнически групи. Още припомняне за „възродителния процес” С медийни манипулации в първите години на така наречения демократичен преход, бяха слети различни събития, случили се в различно време, докато се стигна дотам, че малцина от българите към днешна дата да си задават въпроса: защо едва пет години след преименуването на част от българските граждани, изповядващи исляма започнаха "протестни" събития. Защо преименуването от 1984-1985 г. и напускането на страната от българи, изповядващи исляма от лятото на 1989 г. се сляха изкуствено в медиите в едно събитие, наречено възродителен процес? „Възродителният процес” бе употребен и в схемата по създаването на политически дисиденти, за използването им в евентуален бъдещ политическия живот. Тези изкуствено създадени, но прокламирани с далечен прицел отвън етнически /!?!/ дисиденти постепенно и целенасочено бяха прокарани, макар и незаконно /според Конституцията на България/ за трайно пребиваване в политическия живот на държавата. Логично дойде и резултатът, че мнозинството от същите обявени и афиширани пред обществото хора за етнически дисиденти, по-късно се оказаха агенти на бившата Държавна сигурност, изпълняващи нейни задачи сред мюсюлманското българско население. Промяната, преминаването на етническото самосъзнание в национално и то на религиозна основа - това бе целта, която си поставиха някои високопоставени управници от най-новата вълна политици в България, вероятно, но и явно подкрепени на много високо равнище от съответните външни разузнавателни централи и правителства. Стремежът им като че ли бе мюсюлманската религиозна общност, към която принадлежеше част от българското население да получи силно рамо за формиране /вменяване/ в един по-късен етап на компактна част от това българско население на турска национална принадлежност, т. е. принадлежност, идентична с тази на съседна на България държава. Що се отнася до начините, които бяха използвани в дните, когато се проведе преименуването /1984-1985 г./- то безспорно налице бе едно явно погазване на човешките права на българите мюсюлмани. Лошо бе, че жертви и страдания понесоха и българи християни. Пет години по-късно, в лятото на 1989 г. насилствено бе провокирана "екскурзия" на няколко стотин хиляди българи мюсюлмани, както от разузнаването на съседна Турция, така и от нелегално действащи групи и лица на българската Държавна сигурност и то предимно мюсюлмани. Обратно на случващото се в България – в Турция изселниците изобщо не бяха наречени турски българи. Напротив: Турция, която очакваше и очаква да влезе в Европейския съюз, има една националност в рамките на своята територия - турската и други етноси, като българските мюсюлмани или кюрдите например, не се приема, че съществуват. Да не отварям дума за факта, че в САЩ малцинството индианци са в резервати и се наричат от завоевателите си „коренно население”. В края на 2007 година индианците лакота обявиха своя Декларация за независимост от Съединените щати, като заявиха, че повече не са граждани на Америка. Това се случи в католическа черква във Вашингтон и съобщението за събитието бе повторено от редица американски, канадски, френски, британски и руски издания. Сред съобщилите сензационната новина имаше и няколко български медии. Индианците настояваха за излизане от техните земи на въоръжените сили на САЩ, както и това да бъде наблюдавано от представители на ООН. От публикуваното стана ясно, че делегацията с представители на лакота е връчила Декларацията си и на Държавния департамент на САЩ, като са обявили, че прекратяват и се оттеглят от всички договори, подписани с американското правителство. Естествено тази инициатива на индианското население бе потушена тихомълком от правителството на Буш и повече за права на индианци не се чу и дума! В САЩ, по чийто модел се стремят да управляват българските политици на прехода има милиони етноси от китайци, италианци, латиноамериканци, жители на Африка, поляци и прочие, но тези етноси са наричат американски граждани, а не американски китайци, американски италианци, американски поляци и прочие. Няма да се впускам в подробности по темата, тъй като тя е широко застъпена в различни разследвания през годините както в първата част на книгата ми: „Външният дълг и 10 ноември в документи и факти”, така и в разследвания и анализи, публикувани на този сайт:
Самоосъждането на една държава! На практика с гласуването на Декларацията за „етническо прочистване” депутатите в националния български парламент поставиха позорно страната ни в небрано лозе, тъй като дадоха сериозно основание и международно-правна легитимация на всички, които желаят - от Организацията Ислямска конференция до Република Турция да дадат на Трибунала в Хага България за „извършване на етническо прочистване”. Странното в историята с това гласуване, е че именно Иван Костов „забрави” как наричаше лидера на ДПС Ахмед Доган – „проклятие”, но явно към дата 12 януари 2012 година приоритетите на Костов са други. Ще припомня следното  На 18 февруари 2010 година българският премиер Бойко Борисов, в отговор на въпрос на репортер на НТ СКАТ ще гласува ли ГЕРБ Декларация за възродителния процес отхвърли тази възможност!„Аз мисля, че към днешна дата няма защо да се връщаме към тези мракобесни времена – те нищо няма да ни донесат – отговори Борисов. – Най-много някоя процедура в съда в Страсбург или в Брюксел...” Не се изненадвам, че Борисов не е информиран, че Трибуналът в Хага е този, който се занимава с престъпления като етническо прочистване. От 18 февруари 2010 година до 12 януари 2012 г. Борисов промени мнението си и с парламентарното мнозинство на партията му, чийто лидер е той самият, гласува предложената от Иван Костов Декларация! Да уточня каква е дефиницията за „етническо прочистване”:  „Етническото прочистване или етническа чистка е процес на планирано и координирано изтребване или насилствено изселване на даден етнос от неговото землище.”Ясни примери за етническо прочистване са: Арменският геноцид, проведен от младотурците в началото на 20 век, когато 1,5 милионна арменци на турска територия са поголовно избити, без значение на техния пол или възраст в продължение само на 2 месеца. Друг пример за етническо прочистване е Изселването на тракийските българи в началото на 20 век и заграбването на имотите им от турската държава, имоти, които и до днес не са върнати или компенсирани на наследниците им/. Най-актуалният пример за етническо прочистване са позаглъхналите насилствени опити, включващи заплахи и убийства, от страна на косовските албанци за изселване на другите малцинства от Косово. В случая с позорната Декларация на депутатите от 41 Народно събрание, еднозначна присъда на възродителния процес би означавало да се оневинят терористичните действия на определени лица свързани с Държавна сигурност и носещи мюсюлмански имена. По тяхна вина загинаха деца и жени от взрив на гара Буново. Еднозначна присъда, означава да се поругае паметта на загиналите от взрива от вагона на "Майки с деца", нещо за което мнозинството от българските политици се оказаха глухи. Що за политик се оказа Иван Костов? Единствената телевизия, която показа подробен репортаж от срамното гласуване в парламента и изказването на Иван Костов бе НТ СКАТ и то благодарение на агенция БГ НЕС. Водещият на Дискусионно студио, Велизар Енчев посвети на този срамен акт голяма част от предаването си на 12 януари. От парламентарната трибуна Иван Костов заяви: „На практика това, което проведе режимът на Тодор Живков беше опит за асимилация, съпроводен с депортиране на несъгласните и принудително изселване на хора от български произход, а по този начин те бяха лишени от основни техни човешки права и свободи. Това не е Армения, това не е далечна история, това не са въпроси на други нации, това е въпрос на българското общество, на българската държава, на нас като наследници на тази държава, който ние трябва да приключим. И трябва да приключим по този начин, назовавайки все още това, което се нарича „възродителен процес” с неговото собствено име! Това от една страна. Освен това, трябва да наречем с истинската международна дефиниция, това, което е направено. Това е опит, донякъде полувинчато неуспешен, за етническо прочистване – това е било сърцевината на политиката, която е проведена...” „Това е национално самоунижение, тогава когато се действа под натиск на външни сили и нашите политически... управляващата върхушка, се поддава на този натиск, това е национално самоунижение и нищо друго.” - определи акта на Иван Костов и депутатите професор Борис Колев. Споровете на Франция и Турция по арменския геноцид На 22 декември Долната камара на френския парламент прие криминализирането на отричането на геноцида, включително този на арменците, извършен от турските власти през 1915-1916 година. Проектозаконът заплашва с присъда за затвор всеки, който отрича, че масовите убийства на арменци през 1915 г. от войски на отоманските турци се равняват на геноцид. Приемането на текста предизвика бурна реакция от страна на Турция. Членовете на Френската търговска камара в Турция обявиха седмица по-късно в Истанбул, че ще окажат натиск над френските сенатори да не приемат проектозакона за криминализирането на отричането на арменския геноцид, който беше приет от Долната камара на парламента, предаде АФП. „Ще предприемем решителни действия пред сенаторите, за да им покажем колко големи щети може да нанесе тази инициатива в страна, в която франкофилията и франкофонията са особено силни”, заяви председателят на Камарата Зейнеб Неджипоглу. "Турските репресии срещу френски предприятия в отговор на приемането на закона, криминализиращ арменския геноцид, биха били „незаконни”, тъй като са в разрез с правилата на Световната търговска организация /СТО/". Това предупреди в отговор френският държавен секретар за външната търговия Пиер Льолуш, цитиран от АФП. „Не бих искал турците да тръгнат по този път, тъй като това би било напълно незаконно”, заяви Льолуш, като добави, че не вярва, че турците ще наложат ответни мерки срещу френските компании. „Те са членове на СТО, подписали са договор за свободна търговия с ЕС и е извън всякакво съмнение, че някой ще дискриминира френските предприятия. Разчитам на мъдростта на турските управници”, подчерта Льолуш. Френското правителство ще впише в дневния ред на Сената за 23 януари гласуването на Проектозакона за криминализиране на отричането на законово признатите актове на геноцид, заяви пред в. „Фигаро” френският министър, отговорен за връзките с парламента, Патрик Олие. Първоначално, след гласуването на Проектозакона от Долната камара на френския Сенат на 22 декември Турция изтегли посланика си от Париж, но по-късно обяви, че ще той върне. В същото време, босненско-сръбският лидер Милорад Додик заяви, че ще поиска отричането на арменския геноцид да стане незаконно в Босна и Херцеговина. Това предаде АФП, позовавайки се на изказване на Додик, който е президент на Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Той заяви, че партията му ще предложи нов закон, който ще забрани отричането на геноцида срещу арменците през 1915 г. „Искаме да навлезем в кръга на цивилизованите държави, европейски и други, отричащи геноцида. Ще предадем проектозакона в централния парламент в следващите дни”, заяви Додик. Защо Костов точно сега изви ръцете на депутатите с гласуване на Декларацията за „етническо прочистване”?  В навечерието на окончателното гласуване на Проектозакона за криминализиране на отричането на арменския геноцид, на Република Турция бе необходима една външна подкрепа и тази подкрепа, неизвестно защо, знаково й оказа българският парламент с гласуването на Декларация за обявяване на така наречения „възродителен процес” за етническо прочистване!В очакване на гласуването в Сената на Франция на Проектозакона за арменския геноцид, Иван Костов и едно предателско парламентарно мнозинство обслужи интересите на Турция! Декларацията отлежаваше цели две години в парламента, но сега, най-неочаквано бе извадена и гласувана! Двойно по-голямо бе предателството на гласуващите народни представители на тази Декларация, тъй като едновременно с нея, в същото заседание на парламента, бе отхвърлена друга Декларация за признаването на арменския геноцид! Геноцидът над арменците е признат в 22 държави. Повечето от страните на ЕС са признали този геноцид. С приемането на тази срамна за България Декларация, че "възродителния процес" представлявал етническо прочистване, парламентът се обърна и срещу волята на редица общини в страната. Много общински съвети в страната приеха декларации, осъждащи геноцида над арменците. В много общински съвети – в Пловдив, Бургас, Стара Загора, Шумен, Русе, Добрич, Ямбол, Плевен, те бяха гласувани. В същото време, в мандата на кметуване на сегашния български премиер Борисов, Столична община отхвърли приемането на такава Декларация и така показа верноподаничество на южната ни съседка!  Нито дума не отрони Костов по време на дебатите около гласуването на Декларацията за възродителния процес за атентата на гара Буново и жертвите от този атентат. Костов удобно „пропусна” факта и за дълга от 8- до 10 милиарда, които Турция дължи на тракийските бежанци и техните наследници, както и неблагоприятните последици, които ще има това гласуване върху претенциите за наследниците на бежанците. А изселването на бежанците от Тракия също е етническо прочистване. На 12 януари 2012 година парламентарно мнозинство в 41-то Народно събрание, с гласуване на Декларация, осъждаща така наречения „възродителен процес” като етническо прочистване, призна нещо, което не е реално и обслужва интересите на чужда държава. На 12 януари бе затворена страницата с признаване от политиците на България на исковете за компенсации и права на тракийските бежанци, прогонени от Тракия, Одринско и Мала Азия както, и претенциите им за обезщетяване от изселването им. На 12 януари 41-ото Народно събрание престана да бъде национален български парламент от морална гледна точка. 12 януари и гласуването на Декларацията за възродителния процес бе триумф както за ДПС, и политиците му, така и за Република Турция. Със 112 гласа за, трима въздържали се и нито един против Народното събрание прие декларация за осъждане на "възродителния процес", предложена от Иван Костов и група депутати. Двойният стандарт По повод отхвърлената на същото заседание на парламента Декларация, осъждаща арменския геноцид, зам.-председателят на ПГ на ДПС Лютви Местан заяви от парламентарната трибуна, че 41-ото Народно събрание в България не би трябвало да се занимава с тази тема, още повече, предложена от „Атака”. „Парламентът приема актове, с които разписва общозадължителни норми на поведение. С проекта за решение, се опитвате да разписвате задължителна посока на мисленето. Парламентът е законодателен орган, който не може да присвоява територията на храма на науката. Парламентът не е орган, който да раздава исторически истини като последна инстанция. Това не е във функциите на един парламент”, аргументира се Лютви Местан. С две думи: едно може- друго – не може. Радостта на турската преса от предателството на българските депутати „България призна официално асимилацията”, под това заглавие вестник „Миллийет” посочи, че приетата декларация е много важна, защото е първият документ, с който официално се приема асимилацията против турците. „Историческо решение от България”, е заглавието на вестник „Сабах”, който цитира думите на Иван Костов: "Нашата справка показа, че практически делото срещу виновниците не е спряно, тече и в момента и се води от Военна прокуратура, но има поставено неизпълнимо условие от съда. Трябва да призовем главния прокурор и съда да направят необходимото, за да се завърши делото”. „Сабах” обърна внимание на думите на Лютви Местан, че Декларацията има правна, политическа и морална страна. „България осъди асимилацията срещу турците”, бе заглавието на вестник „Заман” по темата. Изданието коментира, че българският парламент е приел декларация, осъждаща насилствената асимилация на българските мюсюлмани. Вестник „Хюррийет” съобщи новината по заглавие „Решение от България за осъждане на асимилацията”. Всекидневникът написа, че според документа, прогонването на над 360 хил. български граждани от турски произход през 1989 г. е форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим.  За върналите се 170 000 български мюсюлмани в "Хюрриет" нямаше и дума. За инсинуацията на "Хюрриет", че става дума за български граждани от турски произход – коментарът ще оставя на читателите. За уникалното по своя характер определяне на етноса по религия – също никой нито в турската преса, а още по-малко в българската не си направи труда да коментира. Реакциите от гласуваната Декларация и мигновените претенции за обезщетение След като българският парламент прие Декларация, осъждаща насилствената асимилация на българските мюсюлмани, организациите на българските изселници в Турция заявиха, че ще искат обезщетение за пострадалите по време на „възродителния процес”. Председателят на Федерацията на изселническите дружества „Бал-гьоч”, проф. Емин Балкан, заяви, че са доволни от приетата от Народното събрание Декларация за осъждане на насилствената асимилация, но според него пострадалите от този процес трябва да получат обезщетение. Председателят на федерацията „Бал-гьоч” подчерта, че приемането на подобна Декларация е знак за добрите отношения между България и Турция. Председателят на „Бултюрк” Рафет Мурат коментира, че приетата Декларация е тласък за добросъседките отношения, но е закъсняла. „Хиляди наши хора бяха травмирани психически и физически, време е тези хора да получат обезщетения... Благодарни сме на Иван Костов, че предложи декларацията, осъждаща насилствената асимилация на българските мюсюлмани да се приеме в българския парламент, а също така и на всички депутати, които гласуваха за нея", каза Мурат. В свое изявление турското Външно министерство също заяви, че Декларацията е закъсняла и в нея не се споменава за обезщетения. „Декларацията е закъсняла но уместна стъпка, направена от една държава, която реши да се изправи срещу мрачен период от историята си", гласи официалното заявление на турското Външно министерство. Искаме да вярваме, че вече е настъпил моментът виновниците за предприетата жестока кампания, причинила, както се отбелязва във въпросната декларация, вид етническо прочистване с изгонването през 1989г. на повече от 360 хиляди български граждани от турски произход, да бъдат предадени на правосъдието, като в същото време ще бъдат предприети конкретни действия за всестранно и пълно обезщетение на всички потърпевши”. Национална телевизия СКАТ единствена съобщи, че от дружеството за култура и солидарност на Балканските турци /BALTURK/ са заявили, че спрямо България може да се приложи "Кипърския пример", основаващ се на практиката за завеждане и спечелване на дела в Европейския със за правата на човека /ЕСПЧ/ от прогонените след военната окупация на Северен Кипър гърци. До момента били заведени 2830 дела срещу Турция за изплащане на парични компенсации заради изоставените и заграбени от анадолските нашественици имоти и други материални активи. Турция била осъдена да заплати на потърпевшите кипърски гърци общо 130 млн. евро и тази практика следвало да бъде възприета и по отношение на България. Т. е. това, за което е била осъдена Турция, сега, след предателството на българския парламент трябвало да даде повод на Турция да се приложи към България! Навеждането продължава  Приемането на декларацията беше веднага последвано от посещение на турския посланик в София Исмаил Арамаз в Кърджали. На срещата с Иванка Таушанова - областен управител от ГЕРБ, е била обсъдена в "груби и предварителни рамки" планираната на м. март 2012 година официална визита на турския премиер Ердоган, която трябваше да се състои през втората половина на м. ноември м. г. Визитата ще премине под знака на решенията за новата балканска политика на Анкара, приети на съвещанието на външния министър на Турция, Ахмет Давутоглу с турските посланици /Одрин, 28 и 29 декември 2011г./ и обявяването от Турция за "ново летоброене в общата история, от която трябва да бъдат заличени лошите спомени и предрасъдъци, за да гледаме заедно в общото бъдеще". С "парламентарния подарък" правителството на Борисов и неговите депутати изпратиха послание до Ердоган, че София стриктно изпълнява указанията на Белия дом и Анкара за "ново летоброене" и не са останали никакви "спорни, нерешени и висящи въпроси" в двустранните отношения. Интерес представлява и информацията на крайно консервативния, проислямистки вестник "Йени Акит", озаглавена "Мисионерската опасност в България". Авторът Айхан Демир започва своето изложение със задължителната при подобни "теми" ретроспекция на събитията от времето на Тодор Живков, когато "в течение на 33 години било направено всичко възможно за обезличаване на живеещите в България мюсюлмански народи /турци, помаци, и роми/”. "Йени Акит" напада и отец Боян Саръев, като пише, че един поп, с родители помаци-мюсюлмани, през 1985г. завършил полицейско училище и започнал работа за българското разузнаване в качеството си на "религиозен служител". Вестникът ловко обърква МВР с разузнаване. Та според това издание, Боян Саръев живеел в Кърджали и като председател на движението "Свети Йоан Предтеча" развивал мисионерска дейност най-вече сред турците и помаците. Раздавал много пари като помощ и така събирал около себе си онези, които "забравяли своята мюсюлманска религия". В същото време Саръев привличал за своята кауза мюсюлмански деца от сиропиталищата, като ги подлагал на "кръщаване в църква според православния християнски ритуал". Проявявал голям интерес към домовете за изоставени деца и сираци в Хасково и Кърджали. Нещо повече - пак по негова инициатива и с неговото участие се изграждали църкви в мюсюлманските села, където нямало нито един християнин...  Това ни чака оттук нататък след позорната Декларация, гласувана в българския парламент за обявяване на „възродителния” процес за етническо прочистване...Питам: докога български политици ще унижават родината ни и защо други медии, освен НТ СКАТ и сайта „Хроники” не дадоха подробности за гласуването на позорния документ и реакциите, и евентуалните последици от него за България? Цензура или автоцензура спряха темата за други български медии? Арменският геноцид
Днес, на 23 януари се очаква Френският Сенат да гласува Проектозакон, който предвижда криминализиране на отричането на геноцида, както и признаване на арменския геноцид. На 22 декември 2011 година Долната камара на Сената одобри въвеждането на наказателна отговорност за публичното отричане на законово признат геноцид, включително този на арменците, извършен от турските власти през 1915-1916 година. Приемането на текста предизвика бурна реакция от страна на Турция.  Турция заплаши Франция с нови санкции, заради проектозакона за криминализиране отричането на арменския геноцид, докато френският Сенат се готви да гласува документа, предаде АФП. „Ние по-рано твърдо решихме да предприеме постъпки, ако законопроектът бъде окончателно приет. И никой не трябва да се съмнява в това”, каза външният министър Ахмет Давутоглу. Официална Анкара поиска от френските сенатори да отхвърлят законопроект, криминализиращ отричането на арменския геноцид. „Очакваме президентът Никола Саркози, партията му и френският сенат да уважат европейските ценности преди всички друго. Тези, които експлоатират историята, ще пострадат от тази експлоатация”, заяви турският външен министър в телевизионно обръщение. „Приканваме всеки френски сенатор да спре за момент и да помисли отвъд политическите интереси”, заяви Ахмет Давутоглу, цитиран от АФП. “Ако законопроектът бъде приет, той ще бъде черно петно върху френската интелектуална история. И винаги ще напомняме за това петно”, добави Давутоглу, в типичния за турските политици агресивен стил. В сряда, на 18 януари, Комисия в Сената на Франция отхвърли законопроекта, криминализиращ отричането на арменски геноцид. Ходът обаче е слабо вероятно да спре финалния вот за законодателството. Законовият текст предвижда затвор до една година и глоба от 45 хиляди евро за всеки, който отрича публично законово признат геноцид. В момента Франция признава два геноцида – избиването на евреите по време на Втората световна война и това на арменците през 1915-1916, но досега предвиждаше наказание само при отричането на еврейския геноцид. Френският президент Никола Саркози поиска от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган да даде приоритет на разума и диалога във връзка с френския проектозакон за криминализиране на публичното отричане на геноцидите, включително и този на арменците, извършен от турските власти в началото на 20 век, предаде АФП. „Бих искал да успеем да дадем приоритет на разума и да поддържаме нашия диалог, както подобава на две приятелски и съюзнически страни”, заяви Саркози в писмо до Ердоган след бурната реакция на турското правителство срещу закона за арменския геноцид, който предстои да бъде гласуван във френския Сенат. Кои страни в света признаха арменския геноцид, за разлика от България Що се отнася до европейските ценности, към които призова да се обърнат френските политици външният министър на Турция Ахмед Давутоглу, ще припомня, че Арменският геноцид официално е признат от: Европейския парламент, от Комисията по външни отношения на Камарата на представителите на САЩ, от Комисията по външни отношения на Конгреса на САЩ, от държавите: Аржентина, Австралия, Армения, Белгия, Ватикана, Венецуела, Гърция, Италия, Канада, Кипър, Ливан, Литва, Полша, Русия, Словакия, Уругвай, Франция, Холандия, Швеция, Швейцария, Чили, както и от регионите: в Австралия - щатите Южна Австралия и Нов Южен Уелс, в Бразилия - Сеара и Сао Пауло, във Великобритания - Шотландия, Северна Ирландия и Уелс, в Италия - много общини гласуват признаването на геноцида, в Испания - Страната на баските и Каталуния, в Канада - Онтарио и Квебек, в Украйна - Крим. В САЩ 42 от 50-те щата са признали официално арменския геноцид, а именно: Аляска, Аризона, Арканзас, Калифорния, Северна Каролина, Южна Каролина, Колорадо, Кънектикът, Северна Дакота, Делауеър, Флорида, Джорджия, Хавай, Айдахо, Илинойс, Канзас, Кентъки, Луизиана, Мейн, Мериленд, Масачузетс, Мичиган, Минесота, Мисури, Монтана, Небраска, Невада, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Ню Йорк, Охайо, Оклахома, Орегон, Пенсилвания, Роуд Айлънд, Тенеси, Юта, Върмонт, Вирджиния, Вашингтон, Уисконсин. В Турция лауреатът на Нобелова награда за литература Орхан Памук заяви в печата, че: "Никой не смее да го каже, но аз го казвам - турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди." През 2008 г. 200 турски интелектуалци подписаха Петиция с която се извиняват за етническото прочистване на арменците в Първата световна война, подписана за кратко време от още 29 000 души. Не без значение е фактът, че Канада през 2004 г. и Франция през 2006 г. приеха закони, които криминализират като престъпление отричането на геноцида над арменците. Във Закона, приет от Френския парламент съдебното наказание е 1 година затвор плюс 45000 евро глоба. В Швейцария, турският историк Юсуф Халасоглу бе осъден през 2004 г. за нарушаване на този закон по време на лекция, изнесена във Винтертур. Отказът на Турция да признае арменския геноцид е отклонение от принципа на Мустафа Кемал Ататюрк за разграничаване на съвременна Турция от наследството на Османската империя, но в същото време, това е открито защитена тенденция на политика, водена в сегашния мандат на правителството на премиера Ердоган, която вече никой не оспорва. На фона на тази Справка звучи непонятно защо  депутатите от 41 Народно събрание отхвърлиха арменския геноцид като историческо събитие! Нима България няма депутати в Европейския парламент?На 11 януари 2012 година парламентарната група на партия „Атака” предложи да се гласува Декларация, осъждаща арменския геноцид. Ето Стенограмата от това заседание, която дава с документална точност какво се случи в българския парламент при дебата за арменския геноцид, както и кой народен представител какво изрече: {edocs}stenogr.armenzi.doc,600,400,link{/edocs} Мнението на българското Министерство на външните работи по темата е било, че въпреки че геноцидът над арменците да попада в обхвата на понятието „геноцид” по смисъла на Конвенцията на ООН за преследване и наказание на престъплението „геноцид” от 1948 г., по която Турция е страна, тази конвенция няма обратна сила за събития, настъпили преди влизането й в сила. Между Република България и Република Турция съществуват множество отворени двустранни въпроси и евентуалното приемане на решение по арменския геноцид ще затрудни преговорите ни по нерешените въпроси и ще влоши двустранните отношения. Странно изказване направи по време на дебатите депутатът Лютви Местан от ДПС, който заяви, че не е работа на парламента да дава историческа оценка като европейска държава! Тунчер Кърджалиев от ДПС допълни: .... това проекторешение по същество интерпретира манипулативно подбрани исторически факти и на тази основа прави сама по себе си историческа генерална оценка на тези събития от името на нашата държава, то не трябва да бъде подкрепяно. Още повече, че тази тема не засяга по никакъв начин Република България, а две държави, между които има, забележете, отчетлива тенденция за нормализиране, дори за сприятеляване – говоря за отношенията между тези две държави. Първата теза за отхвърлянето е свързана с категоричното становище на Министерството на външните работи – то е твърдо отрицателно. В становището се отбелязват няколко аргумента. Аз ще Ви ги цитирам само. Изреждат се като хипотези притеснения за двустранните отношения между двете държави, визирам България и Турция, евентуална остра реакция, негативни последствия в политически и икономически аспект, втвърдяване, забележете, на позицията по отворени въпроси, включително и тези, които са в ход, а именно имотите на тракийските и малоазийските българи. Всеки може да прочете публикуваната Стенограма от дебатите по предложената Декларация за признаване на арменския геноцид – същият ден парламентът отхвърля жертвите от бомбардировките над София от американската авиация през януари 1944 година. Председателят на парламента Цецка Цачева отхвърля предложението тези жертви също да бъдат признати и почетени с аргумента, че не е нито кръгла годишнина, нито има някакъв повод за подобно гласуване!  Ще припомня, че американското посолство направи паметник на своите летци бомбардирали българската столица на 5 ноември 2010 година. Верноподанически Столична община разреши да бъде направен и открит паметник на американските летци, жертви от тази бомбардировка – също без годишнина и без конкретен повод и кметството на София в лицето на сегашната кметица Йорданка Фандъкова не обели и дума за тази подигравка с паметта на загиналите софиянци над 900 души цивилно население – жени, деца и старци. Няма друга столица в света, която разрешава на държава, убивала в бомбардировки мирно население да си издигне паметник! Същият ден, в който българският парламент гласува отричането на арменския геноцид, депутатите гласуваха Декларация, предложена от Иван Костов за така наречения възродителен процес и това, че той представлявал етническо прочистване! В края на дебата системата за електронно гласуване на парламента отчете: гласували 103 народни представители: за 14, против 30, въздържали се 59. Очаквайте по-късно подробности от днешното гласуване във френския Сенат. Утре ще четете – защо депутатите ни са удобно неграмотни, както и Стенограмата от дебата и гласуването на предложената от Иван Костов Декларация за признаване на така наречения възродителен процес за етническо прочистване. Продължение от 3 април Някой ще намери за симптоматично, че датата на първите избори за евродепутати 20 май 2007 г. съвпада с датата, на която започва изселването на българите мюсюлмани в края на май 1989 година. Едва ли е търсена такава символика. Разликата между 1989 и 2007 година е съществена в развитието на промените на България. Днес отново започна да се дискутира темата за това така нареченият възродителен процес да влезе в учебниците по история. Тези дни има и друго събитие, което предстои: предстои да започне работата на Комисията по разсекретяване на архива на бившата Държавна сигурност. Времето, когато лидерът на ДПС Ахмед Доган прокламираше, че "Досиетата трябва да се изгорят на един голям, хубав огън, на площада!" е в годините назад. Даже сподвижници на Доган едва ли помнят тази знаменателна фраза на лидера си. Всичко тече, всичко се променя... Афиширалият се като потомък на османски аристократи от Родопите, депутат Ариф Агуш заяви в разговор с журналистката Валерия Касиян за електронната страница "Всеки ден" следното: "... при такива процеси като възродителния процес не е необходимо време за историческа ферментация. Те имат еднозначен прочит още на момента... Минали са около 20 години от изселването, а според историците трябва да минат 50 години, за да се интерпретира едно събитие... ... Но това не важи за събития като етническо прочистване, като Холокоста - те още на секундата са ясни. Има излезли много международни документи, които са осъдили процеса. Държавата се е отказала от него, отрекла го е официално. Няма решение на национален въпрос, който да иска смъртта на Емине и Джемиле - вземам пример от смъртните случаи от Барутин. Това не е решение, това е отчуждение, отчуждава се голяма група от хора по тоя начин. Затова мисля, че процесът трябва да бъде заклеймен и осъден, за да се получи единението на нацията - твърди Ариф Агуш. - ... ние искаме да затворим тази страница и мислим, че затварянето й става с влизането в учебниците по история... Отваряйки страницата за досиетата, ще излезе и механизмът на възродителния процес в тях. Така че нещата са вързани..." До каква степен елитът на ДПС е свързан с така наречения възродителен процес, механизмът на възникване на нелегални групи, терористичните актове, прекъсването на естествения ход на събитията от 1984 до 1989 г., връщането на немалка част от заминалите за Турция в лятото на 1989 година, - темите около този процес са много и всяка една от тях трябва да бъде детайлно и обективно изяснена. 1992 година - парламентарна Анкетна комисия по сигналите за турцизиране на българите мюсюлмани събира редица документи по сигналите и тревогата на подателите се потвърждава. Аз заминах на място в Якоруда, за да говоря с хора, да потърся свидетелства за това така наречено турцизиране, тъй като Анкетната комисия бе получила документи, проверяваше верността им, но за всичко това се мълчеше. Срещнах се с тогавашната кметица на Якоруда, Найле Саллих, която каза следното: "- До 1972 г. са правени 5-6 пъти опити за смяна на имената тук. Последната смяна на имена беше на 19 май 1972 година. Тогава, преди тази дата имаше един поход, който беше предприет от турското население... - Турското население? - прекъснах я изненадана аз. - Населението, изповядващо исляма и говорещо турски език - някак набързо ми отговаря Саллих и продължава разказа си. - Те тръгнаха да отидат в София, да се оплакват, че искат да ни сменят имената. Тогава ги посрещат при Бели извор и беше убит един човек, Осенски. После партийният секретар и милиционери отишли да агитират в Бунцево /село Бунцево, община Якоруда - бел. Л. М./ за доброволна смяна на имената. Говореше се, че са били нападнати с вили и брадви и тогава бе убит Георги Цинцев, бивш партизанин... /Убийството извършват несъгласните да си сменят имената. - бел моя/. Насилието ражда насилие - събеседничката ми спира за миг. - След време последва още едно убийство, на Емин Кафеджиев. Важното е, че нашето население можа да се съхрани тогава. Религията е по-силна тук, а моралът - също. Ето, във Велинград изглежда повече са ги насилвали, та са се обръщали и в домовете си на християнски имена. За разлика от нашите тук... Асимилацията е много силна - след името и религията ще се измени - Найле Саллих продължава разказа си. - Не знам какво тревожно има, че хората се самоопределят като турци!? После не знам откъде идва това помаци, но е много обидно. Тук християнското население не ни приема за българи... Някои знаят турски, някои не знаят - имаме затруднения с учителите. Заминават за Турция от нашите, нямат гаранции, че пак няма да им се посегне на името!" В Анкетната Комисия, постъпва съчинение, писано от първолаче, по темата "България". В ученическата тетрадка прочетох дословно следното: "България, моето отечество е най-хубавата земя на света! Аз се гордея с моята хубава земя! Аз се гордея, че съм роден в нея! Гордея се и я обичам! Аз обичам Турция!" Оставям този пример без коментар. Както без последствие останаха и другите факти за преименуване на улица "Бузлуджа" в "Осман паша". Започнало бе разпространението на версията, че българите не са били под турско робство пет века, а в земите на България е имало турско присъствие. /Тази теза през 1998 намери и своя връх, когато министърът на образованието, завършилият история Веселин Методиев /днес депутат от политическата сила на Иван Костов, Демократи за силна България - бел. Л. М./ предложи българските учебници по история да се пишат от българи и представители на Турция! - бел. мои./ Анкетната комисия по проверка на сигналите за турцизиране на част от българското население проведе редица разговори със свидетели, събра много документи за това явление. От работата на комисията излязоха на бял свят и други факти:
Някои от учителите, смутени от заповедта, поискват писмено нареждане, но Костадинова им отговорила, че нейното устно разпореждане е достатъчно. Историята бе изнесена от мен още в 1992 година, но никой не се зае да провери случая. Беров все още беше на власт с хора на Доган в кабинета. Зам.-министърката на образованието по това време бе съпруга на депутата от СДС Христо Иванов, много близък с лидера на ДПС Ахмед Доган. След няколко години Доган и Иванов се събраха в една парламентарна група... Имаше и друг скандален случай, с един кмет, на име Юсуф Джуджо. Този кмет присъства и в доклада на Анкетната комисия, заради поправките, които бе извършвал в молбите за преименуване. В документите той бе прибавял турско-арабски окончания в имената на гражданите, като зачерквал характерните български наставки - -ов и -ев. Притиснат от сигналите на гражданите, чийто имена си беше позволил да променя, Джуджо излъга тогава в писма до Министерство на правосъдието /изх. - 04. 14 - 1 от 1 юли 1992 г./, че "гражданите доброволно и свободно са направили поправки по заявленията си"! Това също остана без последствие. Хаосът в районите със население, изповядващо две религии - и християнска и мюсюлманска нямаше край. Проверката на Комисията от парламента в Якоруда установи, че именно общинското ръководство е факторът за източник на напрежение с политиката си на толериране на турцизиране и на немюсюлманите. Местен учител доказа пред Комисията, че в 1912 г. в Якоруда не е имало турци, тъй като фамилните имена в градския регистър на известни местни родове, са български. "Българите мюсюлмани трябва да знаят турски, за да четат Корана, тъй като той не може да се преведе на български" заявяваха местни управници в Белица. В Сатовча пък за тези, които не желаеха да променят имената си от български на турски започнаха уволнения и тормоз от страна на кмета и негови приближени. 1992 година, на националния празник 3 март, в много от общините на Софийска област не се издигна българският национален флаг, не бяха зачетени и държавните символи констатира парламентарната Комисия, извършваща проверка по сигналите за турцизиране. Емисари на кмета Джуджо обикаляха домовете на българи мюсюлмани и ги заплашваха, че ако не се самоопределят като турци, ще бъдат покръстени с християнски свещеник като християни. "Наложително е, според Комисията, да се сезират висшите държавни органи за еднозначното решаване на проблема на народностния белег по езикова и религиозна принадлежност" - записаха в една от констатациите се членовете на парламентарната Анкетна комисия по сигналите за турцизиране." Стигна се до абсурда 400 души от Сатовча да заявяват, че ще се идентифицират като китайци и ще изпратят документ до китайското посолство в София, с искане да бъдат защитавани като китайски граждани. Кампания за целенасочена асимилация на българи и български граждани с мюсюлманско вероизповедание сочеха внесени документи според членове на Анкетната комисия. В с. Вълкосел бе замразен строежът на училището, заради издигането на джамия. Свиване на българското културно присъствие и в същото време подпомагане на турцизирането на българи с мюсюлманска религиозна принадлежност - това са част от констатациите на анкетиращите в Софийска област парламентаристи. Имаше случай, в който мюфтийството в две села бе издало разпореждане да не се погребват български граждани /християни/, щом не са си сменили българските си имена! В Сатовча на кмета Джуджо гостува Михаил Иванов - съветник по националните въпроси на президента Желю Желев. Самият Джуджо също отскачаше често до високите етажи на властта в София. Анкетиращите констатираха, че местните управи в редица селища в Софийска област работят срещу българските институции и законност. Налице бе засилваща се тенденция на въздействие за турцизиране на духа и дейността на българския етнос с неговите устои: език, култура, образование. "Усложнена етническа ситуация" бе крайното заключение на Анкетната комисия - всичко констатирано и документирано бе прибрано в архива на парламента, за да бъде забравено. Забравено от най-високо, като се почне от държавния глава Желев и се стигне до изпълнителна, законодателна, съдебна и местна власт. Единствените, които не останаха безучастни към това, което се случваше в районите със смесено население бяха журналистите. И какво друго можеше да се очаква, след като тогавашният президент Желю Желев в интервюта в чужбина, цитирани и в българските средства за масова информация говореше за "живеещо в България турско малцинство". Или пък твърдеше, че "В България са гарантирани избирателни права, право на пътуване, право на турско име и религиозни права на турското малцинство"!? Защо държавният глава си затваряше очите, че българи мюсюлмани потърсиха идентичността си в турския етнос - едни доброволно, други, притиснати от обстоятелствата. Отговорът ще оставя на историците - нека те дадат свое обяснение дали този президент е бил винаги коректен към своите сънародници по етническия въпрос и развитието му след свалянето на Живков от власт. И това ли ще влезе в учебниците? Доган мълчи за обвързаността си със секретните служби още от момента, когато тя става известна. За обвързаността на лидера на ДПС се заговори на висок глас чак 9 години след свалянето на Живков от власт. Никой не проследи как веднъж вербуван от Първо главно управление, дали същият политик не е минал на наблюдение и разработка в други управления на Държавна сигурност, като Второ главно или Шесто управление. Никой не посмя да разкаже за "ареста" и "затворничеството" на Ахмед Доган. Никой след 10 ноември 1989 година не посмя да вземе мерки /в рамките на закона/ когато той заяви: "За своето съществуване, за своята сила и за постигнатите успехи, ДПС е задължено на обстоятелството, че съществува Турция. От страх пред силата на Турция, българите не посмяха да ни попречат да участваме в изборите. Страхуват се от нас, тъй като зад гърба ни е Турция". /12. юни 1990/. Или друго: "Аз съм български гражданин от турски произход, това означава, че по националност съм турчин".Следва продължение
Какво по-истинско шоу от един менящ мнението си премиер, на когото министрите не успяват да насмогнат с Ехото да го цитират авторитетно? “Ако военната операция в Либия продължи повече от 90 дни, ще изпратим там фрегатата „Дръзки”. Към страната ни няма отправени искания за участие във военните действия на този етап”. Това обяви премиерът Бойко Борисов пред „Нова телевизия”. По-рано и военният министър Аню Ангелов съобщи, че България може да се включи в операцията на по-късен етап с изпращане на фрегата за подпомагане на оръжейното ембарго срещу Джамахирията.
До вчера операцията бе закъсняла, тъй като трябвало да се проведе докато българските медици са били в затвора. Три дни по-късно и премиер, и президент в един глас обявиха, че операцията е подранила, защото ген. Аню Ангелов не е съгласувана с НАТО! Гражданството стана разногледо: подранила – закъсняла, авантюра – не авантюра – участваме - не участваме! Само човек с начални ментални проблеми би могъл да понесе, ако преживява всичко с ум и сърце случващото се в родината ни! По-безвредното е да подминем с тих, горчив смях гафовете на властта...
Явно Ангелов има проблеми с получаването на актуална и достоверна информация докато се вози в правителствената лимузина... В Национална телевизия СКАТ, в предаването на журналиста Велизар Енчев гостува полк. Ангел Тюфекчиев, който даде професионални разяснения за случващото се в Либия и обърна внимание на подробности, които определено убягват както на управниците, така и на редовото гражданство. В 21 век, вече имаме втора колониална война, инспирирана от САЩ след Иракския провал на президента Барак Обама – тази в Либия. /конфликта в Афганистан не го броим за война, тъй като там имаше някаква Резолюция на Съвета за сигурност/. Засега това, което може да се каже е, че в първата фаза на военния конфликт срещу Либия, България не участва, или както се изразиха разочаровано някои пишманполитици – не бе поканена.
И най-лошия мир е по-добър от най-добрата война цитира известната мисъл о. з. полк. Ангел Тюфекчиев. Военната операция показа неразбирателство, както в Европейския съюз, така и в Съвета за сигурност и НАТО. В същото време не се знае кой кой е в тази война, защо трябваше да започва, защо се провежда и каква е крайната цел. При това положение случващото се след приетата Резолюция 19-73 е по-скоро убийства, разрушения в една държава, чрез военни действия.
Reuters показа сваления американски самолет на 22 март - свален по "технически причини"... Аргументът, че се тръгва срещу Кадафи, защото той избивал мирни граждани не върви, тъй като вече няколко месеца стотици мирни граждани бяха избивани по време на протести и в Тунис, и в Бахрейн, и в Египет, и в Йемен. Разликата в избиваните мирни граждани в Либия и избиваните мирни граждани в останалите Североафрикански държави е в едно-единствено нещо и то се нарича петрол. Само Либия изключиха от Международната организация за правата на човека, само в Либия не може да се избиват мирни граждани, само за Либия Съветът за сигурност излезе с Резолюция – за другите държави с избивани мирни граждани нямаше нито санкции, нито резолюция, нито военна операция. Но да се съсредоточим в Либия, където бомбите няма как да разграничат мирни от въоръжени граждани и всичко е под прицел на касапницата. Това няма как да не е ясно на “миролюбците” Бан Кимун, Обама, Камерън, Саркози. Кой може да гарантира, че бомбите избирателно целят въоръжени, а не невинни деца, жени старци? Едва ли ще се намери някой. Защо се приема, че мирните граждани на Либия са беззащитни? Защото по презумпция военните са обучени как да се предпазят и покрият, докато за цивилното неселение това са не толкова известни похвати.
Турско-френските ритници под масата Докато НАТО бе блокиран от ветото на Франция и ветото на Турция за участие в конфликта, военният министър Аню Ангелов настоя НАТО да се намеси във войната в Либия! Независимо, че френският външен министър Ален Жупе заяви, че е против влизането на Пакта в конфликта и поемането на командването, тъй като според него НАТО било компрометирано в този район на света, и далеч по-добре би било Франция да ръководи военните действия!
САЩ елиминираха Турция в стоплените двустранни отношения по развитието на израело-палестински конфликт. САЩ “си върнаха” на Турция и заради икономическото и геополитическо сближаване на Анкара с Кремъл. Това вероятно е и една от причините Турция да наложи вето в НАТО за Либия. Ердоган бе основата на това Арабската лига да се откаже от първоначално заявената си подкрепа за удари срещу Кадафи и Либия, а след това отново Ердоган зае противоположна позиция по военния конфликт и блокира решението на НАТО с вето. Ердоган е амбициран да се хареса на арабските държави и успя! Турският премиер е на път да реализира неоосманските имперски амбиции в Африканския рог и е на път да успее- коментира турската позиция в НАТО журналистът Велизар Енчев. В същото време Ердоган удря Франция с позициите си по Либия, тъй като Франция е решителен противник на влизането на Турция в Европейския съюз – т. е. ако Париж има намерение да постави Кадафи на колене, то Анкара е готова да направи всичко възможно това да не се случи, поне не с принос и усилия на Франция! Само преди две седмици Саркози бе за няколко часа в Анкара и унизи турската страна, като им каза в очите, че те няма да станат пълноправна страна-членка на Европейския съюз и предложи някакво алтернативно черноморско сътрудничество! Засега Ахилесовата пета на официална Анкара е кордското малцинство, което наброява 20 млн души, и живее лишено от права, и държава в планините на Турция. Това най-голямо малцинство в света е потискано също като опозицията на Кадафи, но Западът и Щатите си затварят очите засега и не смеят да обелят и дума по проблема. Турция се отнася към кюрдите точно както Кадафи се отнася към протестите на опозицията си – с палки, бой, военни, сила и репресии. Турция е наясно, че и Испания, и Германия са против приема на Турция в ЕС, така че ветото в НАТО може да се приеме и като ответен удар на отношението на някои европейски държави към официална Анкара. Решението на проблема с кюрдите е едно от условията, които Ердоган трябва да реши, за да седне на масата на преговори с ЕС, но той няма никакво намерение да отдели независим Кюрдистан в държава като го откъсне от територията на Турция. Другото условие за Ердоган е да освободи територията на Северен Кипър, която в момента е окупирана – нещо, което официална Анкара едва ли ще се съгласи.
С какво разполага Либия като военен потенциал? Либия е въоръжена изключително с руско оръжие сред което и самолети МИГ-29, но Либия няма кадри, които да воюват в това въоръжение. Преди няколко години е имало договореност либийски летци да заминат за Русия, за да бъдат обучени да си служат с руското въоръжение, но тогава се намесва Франция с обещание да продаде на Триполи доста по-евтино въоръжение и сделката с обучението пропада и не е проведена докрай. До този момент никой не съобщи, че Либия, единствена в арабския свят разполага с 203,2 мм гаубици /тежка артилерия, която изстрелва снаряди с ядрени бойни глави – бел. Л. М./. А тези гаубици могат да изстрелват ядрен заряд – обърна внимание о.з. полк. Тюфекчиев в студиото на телевизия СКАТ. Либийците имат и ракети “земя-въздух” и “въздух-въздух”, най-съвременни зенитни установки, но досега това въоръжение не е използвано от либийската страна, вероятно заради липса на добре обучен персонал, който да води професионално военни действия – с подходяща подготовка по стратегия и тактика. Засега няма обяснение защо хората на Кадафи не дават отпор на Коалицията на желаещите.
Така наречената Коалиция на желаещите не спазва Резолюция 19-73, но никой не обръща внимание на това скандално положение. Самолети на Франция и Великобритания атакуваха либийски танкове, но танковете нямат крила – т. е. те не летят и в този смисъл няма никакво основание да бъдат бомбардирани от т. нар. Желаещи!
Готова ли е адекватно България за участие във военни действия? Какво се получи – Ангелов настоя, последван от премиера Борисовq България да участва в военния конфликт, въпреки че НАТО се оказа блокиран за вземане на решения. Какъв политически дивидент гонят в обърканите си мисли премиерът и военният министър след като в един момент “дивидентът” ще се обърне срещу България и по-специално срещу сигурността на населението й? Какъв политически авторитет и военен потенциал има България в момента, та ще тръгват политиците ни да се намесват в събитията в Либия! Самият факт, че сутринта на 21 март премиерът направи изявление, което изненада мнозинството българи с прагматичността си и разума, а вечерта той се обърна на 180 градуса и унизително зае обратната позиция по отношение на военния конфликт – само този факт е достатъчен, за да се почувстваме унизени като нация от премиера си! Кой срещна Борисов в този промеждутък от броени часове, кой му се обади та да смени той толкова бързо мнението си, едва ли ще узнаем някога...
Ставаме ли с фрегатата “Дръзки” за намеса във военен конфликт с НАТО? Ние ще участваме във втората фаза с фрегата и в третата фаза с хуманитарна помощ каза след 11 часа Борисов. А може ли България да участва адекватно във военния конфликт в Либия, след като фрегатата бе закупена на старо от Белгия и има проблем в батериите, и все още не е прооборудвана напълно по американските и натовските стандарти. Най-сигурно и безопасно е фрегатата да отиде на разходка, но не и да патрулира в блокадата по море на Либия. Информационната система на “Дръзки” е абсолютно несъвместима с натовските стандарти, цитира военни експерти Велизар Енчев – т. е. комуникация е абсолютно невъзможна и “Дръзки” не е в състояние да установява контакт с другите морски съдове! Тогава къде е тръгнал Аню Ангелов, къде отива Бойко Борисов? И не смесвайте истината с лъжата, Още отсега мога да изброя фактите и документите, които ще липсват в учебниците, ако темата за така наречения възродителен процес влезе за изучаване. Причините за липсите, които ще изброя са свързани с политическата обстановка в страната. В липсите ще са: документите от върховете на комунистическата партия, както и лицата, замесени в този процес, ще липсват и и свидетелства за процеса преди изселването на българските мюсюлмани - процес, в който се продаваха жилища, стопяваха се по неизвестни причини спестовни влогове на заминаващи за Турция. Ще липсват документите по турцизирането и Анкетната парламентарна комисия работила по тези сигнали през 1992 година. Ето защо ще изброя за пореден път бъдещите липси от учебниците, за да стигнат до читатели на тази електронна страница от страната и редовни читатели в 48 държави в чужбина, както и да намиращите се в момента извън страната български мюсюлмани. Документите по възродителния процес На 29 декември 1989 година, на пленум на ЦК на БКП се чува следното изявление: "...няма официален документ, от който да се види кой е взел това решение" /решението за преименуването и начините, по които то да се извърши - бел. Л. М./ - това изрича не друг, а Александър Лилов /настоящ депутат - бел. Л. М./ пред актива от съпартийци. В залата цари гробно мълчание.И все пак архивите са запазили:
* * * * Според цифрите, от заминалите 340 000 през лятото на 1989 г. - 120 000 се връщат още същата есен. Завръщат се с българските си имена и с тези имена започват да търсят правата си в България.След изявлението на Живков и призива му за отваряне на границата с Турция, трудно може да се говори за насилствено изгонване и етнически геноцид. Ограниченията в пътуването на тези български граждани /за разлика от останалите/ падат, факт, който дори трима британци /Алфред Томас, Бари Стийл и Ричард Балф/, членове на Европарламента отбелязват своевременно в "Гардиън". Истината е, че в районите с компактно мюсюлманско население обикалят групи със специални поръчения, които агитират в полза на изселническата психоза. За тези, които не се поддават, следват заплахи за тормоз, насилие и наказания - пожари, убийства. Така българите мюсюлмани се озовават между чука и наковалнята: свои /по религия/ ги натискат и заплашват, държавата /чрез местни представители на властта/ пуска указание на ПБ на ЦК на БКП за ускорено и масово изселване на колкото се може повече мюсюлмани. "Допускано е насилие и беззаконие, има употреба на оръжие, жертви, терористични актове, осъдени и въдворени в Белене" - цитира откъс от доклада на Ал. Лилов пред пленума от края на декември 1989 г. Бончо Асенов. "МВР е извършвало насилия и беззакония, а армията за нейна чест и щастие на партията не е взела участие в нито един случай на тази кампания" - тръби Лилов. Така МВР и армия са противопоставени, вината за възродителния процес е хвърлена върху МВР, а партията излиза перестроечно, гъвкаво чиста и оневинена от тези драматични събития, като сълза. Оказва се, че Живковото МВР и ДС са си били независими, силни, та даже и партията не успявала да ги озапти? Живков е току що сменен и на дневен ред са партийните, а не националните интереси. Стига се дотам, един корифеите идеолози на комунистите Стоян Михайлов да твърди, че възродителният процес за него е бил изненада! /Възрожденският процес в България, стр. 268/. "От столетия в България живеят български граждани, говорещи турски, с мюсюлманско вероизповедание - заявява във Виена през януари 1990 тогавашният министър на външните работи на Турция Месут Йълмаз. /В. "Отечествен фронт", 15 01 1990/ След задължителната смяна на имената обаче, точно в тези български граждани се появява духът на етническо малцинство. Според законите в Турция, създаването на малцинство е престъпление. Забраната там се отнася за национални, религиозни, расови и езикови малцинства. Документи и свидетелства от 70-те и 80-те години на миналия, 20 век сочат отделни етапи в провеждане на кампанията по смяна на имената на част от българските граждани. И въпреки, че Александър Лилов /един от идеолозите на комунистическата партия/ твърди, че Политбюро не е било уведомено - това се опровергава от най-различни източници. Не е възможно Лилов да не е знаел, че е бил създаден Съвет по координация на работата по възродителния процес, формирование, в което влизат: секретарите на ЦК. Създаден е бил и специален отдел на ЦК, със завеждащ Любомир Шопов /син на зам.-министъра на МВР, генерал Григор Шопов/. Изключено е Лилов да не е чувал за заканите /в стенограми, а и според свидетелства на дипломати/ на живковия външен министър Петър Младенов, според които хора, които не възприемат правилно възродителния процес - нямат място в Министерството на външните работи. В партийната пропаганда на действията на държавата по промяна на етноса на част от българското население се включват: отдел "Пропаганда и агитация", където начело със Стоян Михайлов се изработва специален бюлетин за цялата страна. Академията на науките пък изгражда Координационен съвет от учени за научна разработка на редица проблеми на възродителния процес. С въпросния съвет държат връзка идеологът на БКП Стоян Михайлов, а по-късно и самият МВР-министър Димитър Стоянов. Липсват обаче каквито и да било следи от отчетния доклад на МВР по провеждането и осъществяването на този процес в различни краища на държавата. Един ден в редакцията на в. "Демокрация" ме потърси от пропуска някаква жена. Тя съобщи, че ми оставя част от архива на Комитета за българите в чужбина - купчини от документи, в които все още нямах представа какво ще открия. Но една от големите изненади в този подарък бе оригинален документ указание, издаден от ЦК на БКП под - 01 33-3 от 31 март 1987 година, с гриф "ПОВЕРИТЕЛНО!", с адрес: Павел Матев /тогавашен председател на Комитета за българите в чужбина - КБЧ - бел. мои./. На първата страница на този документ, /който и до днес е при мен, в архива ми е в оригинал/ е записано: "Изпращаме Ви за сведение и изпълнение, утвърдените от Комисията по външнополитическите въпроси към Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП - Мероприятия за външнопропагандна дейност по възродителния процес". И по-нататък се чете: за "антибългарска кампания на империализма", империалистическите сили, които са искали да дестабилизират и дискредитират социализма... Следва продължение
След като бе изпратена така наречената хуманитарната флотилия за Газа – която по същество бе задълбочено и в детайли обмислена турска провокация на която Израел даде твърд отпор, в добре познатия си и очакван стил – нещата получиха логичното си развитие. В говорилнята ООН назначиха специално разследване, под ръководството на бившия новозеландски министър-председател, което се влачи цяла година и стигна до закономерното и вълкът гладен и агнето наръфано. Ето ви фрагменти от заключенията на въпросния документ, който на всичкото отгоре „изтече” във в.„Ню Йорк таймс”: Докладът на ООН, Джефри Палмър:
Хуманитарната флотилия, съставена от шест кораба, е действала непредпазливо, като се е опитала да пробие морската блокада над ивицата Газа. Израелските командоси, извършили щурма, са срещнали организирана и яростна съпротива от група пътници. Израел да излезе с декларация, в която по подходящ начин да изрази съжалението си за щурма срещу флотилията и да изплати обезщетения на семействата жертвите и ранените… Израел е изправен пред една действителна заплаха за сигурността си от страна на въоръжените групировки в Газа. Морската блокада на ивицата Газа беше наложена като законова мярка за сигурност, така че да попречи на проникването на оръжия в ивицата по море. Налагането на морската блокада и спазването й става в съответствие на изискванията на международното право… Загубата на човешки животи и нараняванията, произтекли от използването на сила от израелската армия обаче са неприемливи.” * * * Срещу витиеватото дипломатничене ревнаха всички: Сами Абу Зухри, говорител на „Хамас“ определи доклада като несправедлив и небалансиран, „Той ще позволи на израелския окупатор да не поеме отговорностите си”.
Израел изрази готовност да изкаже съжаленията си и да плати обезщетения на хуманна основа на близките на жертвите, но отказва да поднесе извиненията си, за да не изложи военните, участвали в щурма, на риск от съдебно преследване. * * * Така, изтеклият в медиите документ стана сигнал за следващия етап в развитието на турската позиция през отминалата седмица, като в нея заскрибуцаха метални нотки. Ето и част от изявленията на външния министър Давутоглу и министър-председателят Ердоган – Ахмед Давутоглу:
Престъплението, извършено от Израел не е обикновено престъпление. Израел извърши военно престъпление в международни води. Исканията на турската страна са известни (Турция иска извинение) и, ако не бъдат изпълнени, отношенията между двете държави няма да се нормализират. Турция не признава законността на израелската блокада над Газа. Ако Израел упорства да не се извинява за щурма, то отношенията ще се влошат още повече.” Реджеп Тайип Ердоган: „Турция замразява военно-търговските си отношения с Израел и увеличава турските морски патрули в Източното Средиземноморие. Израел винаги се е държал като разглезено момче. Ние проявихме решителност спрямо тази страна, която упражнява държавен терор. Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там. Този процес ще бъде последван от много различни видове санкции. Израел се лиши в лицето на Турция от регионален партньор за постигането на своите политически цели. Докладът на комисията на ООН за случая от 31 май м.г. не отговаря и на израелските очаквания. Този доклад не означава нищо за нас.” * * * От цялата тая врява не стана много ясно, дали Турция налага икономически бойкот на Израел та се наложи турският министър на икономиката Зафер Чаглаян да обяснява, че „засега” Турция няма да прави нищо за промяна на икономическите отношения с Израел, т.е. блокира отношенията само в сферата на военните поръчки и договори (които между другото не са никак малки и ще засегнат болезнено доста израелски фирми). Всичко това, разбира се, на пръв поглед изглежда доста постно и би могло и да мине за дребни зарзаватчийски свади, които не са кой знае каква рядкост в международните отношения, ако го нямаше вечното „Да, ама не!” Защото край Босфора не са кукнали да готвят постен тюрлю-гювеч, а се заформя един доста мазен овнешки курбан в който за жертвен агнец е наречена еврейската държавица. И не по някакви сюблимни хуманитарни причини, с каквито одежди бе облечена миналогодишната ердоганова провокация с флотилийката за Газа, а защото това, което предупреждаваме от години вече е факт – Задействана е „Неоосманската доктрина” на ислямисткото правителство на Партията на справедливостта на Реджеп Ердоган. Да ви припомня в едно изречение, че според тази фундаментална доктрина за новите турски държавници след края на епохата на кемализма, т. е. в първото десетилетие на двайсет и първи век, сферата на жизнените интереси на Турция обхваща на практика границите на върховата експанзия на Османската империя от 1683 г.(виж картата). И в частност по отношение на югозападния вектор, този геополитически периметър включва Арабия. Дефинираният интерес тук се дублира, защото Арабия (и Магреба естествено) попадат в сферата на турските интереси един път като „историческото наследство” от османците и втори път, като ареал, интензивно населен с мюсюлмански народи. А както неведнъж съм изтъквал, ердоганова Турция освен, че се е прицелила в регионалното лидерство на базата на неоосманизма, трескаво и сладострастно мечтае и за глобална роля, като лидер на световното мюсюлманство.
Непосредствени впечатления за този експанзионистичен ламтеж ни даде патерналистичната турска позиция в провокираните през настоящата година социални сътресения в целевия регион, наричани Арабска пролет. Всичко изложено, мисля, ни дава доста ясна представа, как така дългогодишния турски съюзник Израел изведнъж се оказа трън в петата на Анкара. Поначало, натрапен от обстоятелствата съюзник, чиято роля през втората половина на двайсти век – да обуздава просъветските арабски режими по южните граници на остро противостоящата се със СССР в тези времена Турция – бе от жизнено значение за анадолската държава, днес Израел, в качеството си на турски „приятел” обезмисля цялата турска пропагандна стратегия, както за регионална, така и за глобална доминация в мюсюлманския свят. За Турция по-нататъшната „дружба” с Израел би означавала геополитическо самоубийство и в Анкара това бе пределно ясно. Трябваше час по-скоро да се отърват от Израел и както виждате, дори не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално. Набързо скалъпената провокация с флотилията с хуманитарна помощ за Газа не би предизвикала комплиментите на никой фино мислещ стратег, но свърши работа, а еврейската държава попадна в клопката от която излизане няма. За по-любопитните ще добавя и отговора на незададения им въпрос – САЩ не са пречка за подобно развитие, защото експедитивно се изнасят от региона, имат си невъобразимо количество главоболия както във вътрешен план, така и с предефинирането на собствената си геополитика, а и Израел вече не е онзи приоритет, какъвто беше преди 20 години. Вместо финал ще ви цитирам думите на Ердоган, които може и да сте забелязали в цитираното му по-горе изказване – „Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там”. Чувате ли го? Подрънкването на оръжие? А помните ли гръмогласно прокламираната нова външна политика на проф. Ахмед Давутоглу за НУЛЕВИ ПРОБЛЕМИ СЪС СЪСЕДИТЕ? Въпросът е, кога ние ще я засърбаме нулевата попара на професора… И не смесвайте истината с лъжата, Начинът, по който бе проведено преименуването, насилието, натискът, това бяха действия, които имаха само и единствено отрицателен ефект в България и извън нея. След начина, по който сменят имената, след другите действия със забранителен характер се отприщва един процес на дискредитация, за което умишлено работеха както външни, така и вътрешни фактори. Дискредитацията на България - стана факт не след промяната на имената в края на 1984-1985 година, а след голямото изселване от лятото на 1989 година на компактни маси от български граждани в Турция. Точно тази дискредитация дойде като че ли дюшеш на отделни служители от специалните служби на Държавна сигурност - орезиляването на България, пет години след преименуването бе твърде удобно за... свалянето на Живков. Така нареченият възродителен процес създаде и някои от легендите за дисиденти на Живковия режим. По-късно се оказа, че повечето от тези дисиденти са били близки на спецслужбите, но това предстоеше. За да има ефект орезиляването на страната, /разбирай единствено Тодор Живков - бел. Л. М./ се раздухаха скандали в различни европейски градове. С големи усилия бяха неутрализирани усилията на Турция, да бъде официално порицана страната ни от Организацията ислямска конференция /заседавала през януари 1987 в Кувейт - бел. мои/. Партийната управляваща пропаганда издири чуждестранни учени специалисти за подкрепа на научната концепция на възродителния процес. В БАН, агенция "София прес", Центърът по българистика и Народната библиотека "Кирил и Методий" бяха стегнати редиците за различни оневиняващи мероприятия. Проведоха се конгреси по славистика, балканистика, българистика, публикации в специализирани чуждестранни издания в различни чужди държави, прожектираха се филми, пропагандираше се в издания за чужбина, отпечатано бе преиздание на "Време разделно", тиражираха се телевизионни версии на пробългарски исторически моменти, кинопродукции за Индже войвода, Балканджи Йово - какво ли не е извикано на помощ, като оправдание за възродителния процес. Абсурдно и ненужно. Нима трябваше прибързаността и грешките да се замазват с нови грешки? Всичко това издаваше несигурност и уплаха у управляващите. Месец май 1989 г., в началото на лятото, много от българските граждани с променени имена от преди четири лета, вкупом поемат към Турция, с надежда за нов живот... - Жена ми тръгна със снахата и детето - звучи от касетофона ми гласът на Яшар Хюсеинов от Горни Воден /махала в Асеновград/. - Сина го върнаха. Нещо по паспорта му да оправели...на жените не разрешиха да изчакат с преминаването на границата. Снахата беше бременна вече накрая, но нямаше как - тук беше тежко. - В лагера край границата стояхме малко, няколко дена - продължава разказа свекървата, съпругата на Яшар. - Много от нашите се втурнаха да се изселват изведнъж и колкото и да пропускаха отсреща в Турция - все оставаха. В лагера - жени, деца, стари хора - ужасно беше! Натоварили дом, живот, в жегата, мало и голямо се беше юрнало... Тъкмо минахме границата и снахата я хванаха болките - продължи да разправя свекървата. - Закараха я в болница, а аз останах в наши роднини с другото дете - в Лозенград бяхме. По едно време идват някакви хора и ни викат в болницата, а там, снахата лежи, много зле - детето се родило току що, живо... Не дойде в съзнание и подир няколко дни умря, на 29 години, в чуждата земя. Малката Нежла се ражда в Турция, две деца остават в ръцете на баба си - едното, не помни майка си, а другото не я е виждало! Синът на Яшар минал границата, когато му разрешили. Предполагал, че детето, което чакаха вече се е родил. В Лозенград попитал някакъв човек как да намери адреса на роднините, у които бяхме отседнали." А-а, знам ги тези хора - сетил се този човек - там почина скоро една булка, като роди!" Така ни завари синът - едното току що родено, другото се опитва да проговори. Снахата я бяхме погребали, момчето ми не можа даже да си я види за последно. А толкова се обичаха! Вестниците в Турция писаха и разказаха - каква трагедия се е разиграла! Поели обратно - по следите, белязали горчиви сълзи. Взел новороденото на ръце, с другото до себе си, овдовелият баща се връща назад, към дома си. Каквото и да ги чака - в родното място да е. Обикалях родопски села и слушах разкази за ужасяващи нощи, в които фадроми и багери са събаряли надгробни плочи и са заличавали следи от скъпи покойници. Надгробните камъни извозвали далеч, трошали ги, а на тяхно място изниквали плочки с други, нови християнски имена! "Баба ми умря, оставихме разкопания гроб в нашите гробища и хукнахме в българските да я погребваме" - сподели шепнешком една жена от Долни Воден. "Като променяха името ми, промениха и името на починалия ми баща, за да може да съм дъщеря на човек с българско име - опита се да ми обясни друга долноводенка драмата си. - Той, беше прекръстван два пъти приживе, умря си с неговото, /мюсюлманско име/. Мъртъв нямаше как да разбере, че пак ще е Михаил, а е Мохамед!" ... Някакъв местен вестник от лятото на 1989 публикува разказ за съдбата на 20-годишно момче, скрито от родителите си между дюшеците за пътуването. Два дни не успели да го извадят на въздух, докато на третия ден го намират мъртво! "Подмяната на имената се изроди в лична и обществена драма - отбеляза писателят Георги Джагаров. - "Сгрешихме" - възкликна генерал Григор Шопов - признание, което, тези, които са запознати с неговия принос в събитията, ще приемат с големи резерви. Затова пък в мемоарите си Петър Младенов и Станко Тодоров не обелват дума за възродителния процес. Може ли да се приеме, че "голямата екскурзия" през лятото на 1989 година е пряка последица от възродителния процес? Тезата за връзка между преименуването и голямата екскурзия като негова последица се лансира още в Доклад на Александър Лилов пред пленум на ЦК на БКП на 29 декември 1989 година. Грубата намеса при смяната на имената и прилагането на силови методи, според акад. Николай Тодоров, стават причина за появата и раздухването на масова психоза и изселническа вълна. Тези версии, както и твърденията на отделни учени и политици, че изселването на български турци са били държавна политика на етническо прочистване са удобни за времето, в което се лансират, а именно два месеца след смяната на Живков. /Тогава никому не минава през ума, че изселване от България на български мюсюлмани предстои и ще се случва и в годините на демокрация, като тенденцията ту ще се засилва, ту ще отслабва. Изселването от май 1989 година на български граждани мюсюлмани би могло да се приеме като своеобразна реакция от редица фактори, от рода на забрани, насилие и пренебрежение. Няколко години границата с Турция бе затворена, а паспортният режим не даваше възможност за пътуване на населението от двете страни на границата България - Турция. От двете страни на границата имаше хора, разделени с роднините си, заминали при предишни изселнически психози. Към това се прибавят и внушаваните непрекъснато заплахи за бъдещ тормоз, за убийства. По селата обикалят групи от агитатори, които трябва да убедят разколебаните да тръгнат към Турция. Тези, които отказват да се подчинят на всеобщата психоза, са подложени на тормоз от свои и от чужди. Не са един и два случаите на трагедии и ненавременна смърт. Изселническата психоза сред българите мюсюлмани се отразява твърде зле както на вътрешнополитическия, така и на външния облик на България. Стотици декари ниви остават неожънати, овощни градини буренясват с необрани плодове, цехове и фабрики от хранителната промишленост спираха работа. В същото време обезлюдяваха къщи, махали. И това бе малка част от резултата от изселването. Друг, по-траен резултат бе съсипването и унищожаването на стотици хиляди човешки съдби от разделянето на десетки хиляди семейства. Изселническата вълна от лятото на 1989 г. бе спряна няколко месеца след началото, от отказа и невъзможността на самата Турция да поеме огромния човешки поток. И тогава започна обратната вълна - връщането по родните места, есента на същата 1989 бе белязана от пътуването на десетки бивши изселници, на цели семейства от Турция към България. В архива си пазя едно писмо със странно съдържание: "Другарю първи секретар, Подлъган от вражеската пропаганда и давлението на близки и приятели, реших да замина на посещение в Турция, където е родната ми сестра"- бе написал един от несполучилите да преминат българо-турската граница до партийния велможа в родния град на кандидат-изселника, Асеновград. Вратата на дома на Мартин Минков зее избита и входът е покрит с одеало. Тук, в това жилище се бе самонастанило семейството на Мартин. - За да получа паспорт, - начева разказа си домакинът - трябваше да издължа всичките си задължения към държавата и частни лица. Това ме принуди да обявя за продан единствения си апартамент. През септември получих писмо от съвета, че са изкупили жилището ми, но всъщност до 29 септември това не бе извършено. Така не ми платиха за жилището, но получих писмо да го освободя. В Турция не успяхме да отидем, зададе се зима и аз, с четири деца се озовах на улицата - без пари, без покрив и без работа. Срещнах много случаи, в които е имало принуда за продажба на жилища и други имоти - принуда от страна на държавата. Жилища, земи, селскостопански животни, покъщнина - всичко се разпродава на безценица за получаване на заветния задграничен паспорт. През октомври 1989 г., когато Турция затвори границите си - мнозина, продали всичко останаха в България. - Нямаше реално извършена продажба на апартамента ни - обясни ми и друг пострадал, Кирил Аладжов. - Не съм подписвал договор за продажба, не съм получавал и пари... На 3 октомври 1989 г. съдът решава да се изземе от семейството на Аладжов "незаконно владеният апартамент". Цяла година хората са изхвърлени на улицата, през юли 1990 г., друг съдебен състав им връща жилището... - Построихме си нова къща - бяла, голяма - посрещна ме Фетие от Долни Воден. Срещнах се с нея и съпруга й, дърводелец, за да разговаряме за събитията от средата на 80-те години. Заведоха ме до новата къща, в края на улицата: "Не ни било съдено да живеем в нея - с разтреперан глас каза Фетие. - Моето име го смениха още като бях ученичка. Получих известие от съвета "Ще се казваш Роза", съобщиха ми някакви служители там... Тук в Долни Воден промяната я направиха на 19 декември 1984 година - запомних този ден, защото точно тогава влязох в болница... Всичко, което се е случило ми го разправиха после - за кучетата, за милицията. Фетие и съпругът й оставят къщата си наполовина завършена и тръгват за Турция, водени от разпространяващите се слухове за насилие и страхът какво може да им се случи, ако останат... "На съпруга ми брат му, още лежеше болен от боя при смяната на имената - крили се бяха в гората, да не им вземат имената, но като ги хванали... Свекърва ми доскоро пазеше дрехите, които й бяха разкъсали пуснати, насъскани кучета. От Две тополи, Смолянско са... Ние си ходим в шалвари, и леля ми, и баба ми - така излизат на полето и работят - опита се да ми обясни една от съседките на Фетие, жена на средна възраст. - И идва партийната секретарка с ножицата и тръгва да ни реже шалварите! Че то срам, че то ужас беше - какво е това? - Избягахме в планината - не знаехме какво ще правим, но избягахме - спомни си Ш. К. - Един ден, вместо камиона с хляб, натоварили в него милиция, скочиха и хайде обратно в село! Строиха ни там, снимат те на стената на училището, паспорт ни дават, готов, с някакво име. Ама че баща ти живее на друго място и не знаеш той как се казва вече - няма значение! А баба ми - лежи в гробището и нейното име промениха - на умрялата! В Три могили, като почнаха покръстването, жените раждаха в пещерите... - Исках да си взривя къщата - жена ми не даде - Али гледа в земята... В Хасково бе разрушен цял квартал, но след свалянето на Живков, ДПС депутати гласуваха с колегите си от соцпартията да не се отнема имунитетът на виновния за сриването на хасковския квартал, народен представител Димитър Велев. Късмет извадил Емин Юсуф - докато се хранел, фадромата започнала да събаря керемидите от другата страна на къщата му! Едвам успял да излезе жив. - Дойдоха и ми дадоха два часа, за да си събера багажа - припомня си сриването на квартал "Хисар" Рамадан Мехмед Хакъ. - За два часа, какво да вземеш по-напред, ами ако няма къде и при кого да отидеш? После се върнахме - не ти се гледа - вместо къщата - изравнена земя! - Като тръгвахме, забравихме лампите да светят. Привечер беше, когато дойдоха да рушат при нас, спомни си жителка на "Хисар". - Така и го запомнихме дома, със светнали прозорци. Отидох на мястото където е бил кварталът -гледам няма дом, няма прозорци, стени. Стърчи следа от врата, само врата. Влизаш, никъде, излизаш - пак си никъде. Наоколо купчини от фадромите влачили детски играчки, разпилени чинии, непрочетени книги, смачкан хладилник, продънен телевизор. - Как се събира къща? - питаха нещастниците от разрушения квартал. - Как се остава на улицата, без покрив, с жена и деца? Следва продължение Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти. В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения. В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза! В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?” В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС. „Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”. „Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент. „Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”. Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП. „Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки. Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид". В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид". Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви: "Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения". Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя. Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка. В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция. Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия. Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи. На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък. Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом. За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години. Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата. Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд. Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха. Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки... Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди. Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ. Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция. Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане. Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите. Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота. Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави. Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ. Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай. Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата? Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?
За сведение ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели. ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан. САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен. Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим. Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро. Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май. Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара. Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.
Тези дни в съпровод на тържествени маршови маанета турският министър-председател Реджеп Тайип Ердоган оповести решение на правителството, публикувано в края на седмицата и в турския Държавен вестник, че на всички признати религиозни групи се дава правото да получат обратно одържавените от Главната дирекция по вакъфите (фондациите) и от Хазната недвижими имоти; включително църкви, гробища и чешми, отнети през последните 75 години, съобщи кореспондентката на БНР в Турция Нихал Йозерган. Отделно, Турция ще заплати „справедливи обезщетения на представители на малцинствата, чиито имоти са били присвоени или продадени на други турски граждани или организации”. С това изменение българската общност ще може да получи по-голямата част от 45 –те отчуждени през годините имоти, сред които е и сградата на бившата Българска болница, която сега се ползва от вестник „Тюркийе”. Отчуждени български имоти има в Истанбул, Одрин и Къркларели. Дело за преименуването така и не влезе в съда, заради политически игри, докато повечето от набедените се преселиха в отвъдното * Как бе писана първата историческа страница на ДПС? - свидетелите са живиИ не смесвайте истината с лъжата, Насилието при промените на имената на български мюсюлмани, игрите на политици и външните фактори, необходимост или некомпетентност - много са отликите на така наречения възродителен процес. Една от тях е и сливането на събития от 1984 и 1989 в едно, като никой не обясни причината за петгодишния вакуум в реакцията на българите, изповядващи исляма. Свалянето на Живков отприщи преиграване на събитията, като се стигна до обратни действия, свързани с турцизиране на българите мюсюлмани. На висок глас бе поискано да се търси вина в изпълнителите на промяната на имената - никой не проговори за вината по приобщаване на българите мюсюлмани към останалите български граждани - приобщаване на една религия - към друга. Тази "немарливост" костваше много на останалото население български граждани, непосредствено след смяната на Тодор Живков. В политическия живот на България се появи нова политическа сила, в нарушение на действащата българска Конституция. Представители на тази политическа сила, създадена на етническа основа започнаха да играят и прокарват свои интереси във вътрешнополитическия живот на държавата - интереси, далеч от нужните за останалото население. Протекции налагането на тази етническа политическа сила бяха налице както в страната от най-високо място, така и отвън, от посока южната съседка на България - Турция. Преди по-малко от месец се появи и идеята да се вкара в учебниците темата на така наречения възродителен процес. Това е поводът отново да отгърна страници от близкото минало... Всичко започна с регистрацията на ДПС Ако нещо със сигурност няма да намери място в учебниците с темата за възродителния процес, то това е начинът, по който бе регистрирана и легитимирана тази политическа сила. Вината за тази "регистрация" и легитимация е равносилна на една друга вина - за начина, по който бе проведено преименуването. А тази друга вина бе заложена в действащия тогава Наказателен кодекс, където бе записано:"Из "Наказателния кодекс и по-точно Глава трета, назована ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ". Престъпления против националното и расовото равенство. Първият член на тази глава на Наказателния кодекс, член 162, третира "проповядване и подбуждане на национална вражда". Дали е било подбуждане или друго, по-страшно, геноцид - това трябваше да установи проверката на Главна прокуратура. За да има виновни, трябваше да са налице документи и решения на изпълнителната власт. Трябваше да има и извършители на конкретни действия, трябваше да се определи достоверно кога точно и какво точно се е вършило. И тук започнаха парадоксите - парадокси със загърбване на събития, парадокси, свързани с тероризъм и мъртви жени и деца, парадокси с изпращане в затвора или в лагер, заради различна религиозна принадлежност. Към разкритията се прибавиха и неадекватни действия на южната съседка на България - Турция - реакция, очаквана и логична, целяща дестабилизиране на държавата ни. Какво се случи с реализацията на тази проверка - времето показа, че тя е невъзможна, тъй като политическата сила - приемницата на БКП, се оказваше по един или друг начин свързана в годините, в различните власти с етническото Движение за права и свободи. Що се отнася до регистрацията - наскоро се появиха интересни свидетелства за начина, по който тя е била осъществена. Мястото на появата бе сутрешното предаване на Нова телевизия "Здравей, България!", което водещият Георги Коритаров започна с въпроса, който е тема и на тази публикация. А именно: "Как бе писана първата историческа страница на ДПС?" Гост на предаването бе бившият премиер на България, Димитър Попов, който преди това е бил секретар на Централната избирателна комисия /ЦИК за изборите за Велико народно събрание /ВНС/. Ето какво каза той в предаването - цитирам думите му с известни съкращения, както и някои от въпросите на водещия Коритаров: "ДПС се регистрира като Движение за права и свободи, не като политическа партия. Регистрирано е по нареждане на покойния министър-председател Андрей Луканов... По това време аз бях не само секретар на ЦИК, но бях и председател на Софийски градски съд, в чието фирмено отделение е направена тази регистрация. Аз знаех, че няколко дни преди срока за заявяване на участие в избори за ВНС това движение не бе регистрирано и обърнах внимание на тогавашния ръководител на фирменото отделение... Илия Кокинов. Да направи проверка къде са дислоцирани организациите на това движение, персоналният им състав - има ли някаква етническа особеност, тъй като според тогавашната Конституция имаше забрана за регистрирането на партии на религиозна и етническа основа... Това винаги е съществувало у нас... ... Един ден, когато се върнах от заседание на комисията се оказа, че той е издал решение... Какво е проверил - не знам, но той ми каза: "Вижте, колега Попов, регистрацията е направена по нареждане отгоре", викам: "Какво значи това "нареждане отгоре". Той ми каза. Че нареждането е дошло от кабинета на Андрей Луканов. Един ден след това, по телефона ми се обади г-н Луканов. Попита ме дали мога да отида в МС... Разбира се нямах основание да откажа да отида в МС, още повече, че аз контактувах с МС, по въпроси свързани с изборите... Аз отидох в кабинета му. Той ме чакаше, там бяха още г-н Иван Велинов, председател на Върховния съд и тогавашният главен прокурор на Републиката проф. Мръчков... И ме запита г-н Луканов, дословно думите му бяха: "Г-н Попов, как се е получило регистрирането на това движение?", викам: "По ваше нареждане", а той: "Как?", "Ами по ваше нареждане"... Той замълча... Замълча и аз му казах: "Но, това е поправимо, това е поправимо". Той ме запита: "Как". Аз му отговорих: "Тук присъства главният прокурор на Републиката, Софийската градска прокуратура, която е паралелната структура може да обжалва това решение, да посочи какви пропуски са направени, да бъдат извършени проверки, защото решението не е влязло в сила, може да се обжалва". Тогава в разговорът се намеси Иван Велинов, неговата реплика бе приблизително следната: "Ние не сме Ви поканили, за да ни учите как се постъпва, а за да разберем какво е станало". Аз му казах, той не ме обичаше Иван Велинов, аз му казах: "Г-н Велинов, аз не се блазня от мисълта и не знам, че Вие сте ме поканили. Аз дойдох по поканата на министър-председателя на България и ще бъда тук, докато той има нужда от мен. Като свърши нашия разговор, ако той продължи, ще си отида"... ... Получи се едно конфузно положение при тях. Попитах Г-н Луканов дали съм свободен и си отидох, но разпоредих да се провери дали ще бъде подаден протест и да се обясни веднага изпращането на досието на... Прокуратурата не протестира... Водещ: Как си обяснявате това раздвоение у Луканов - от една страна той се разпорежда, от друга страна Ви пита какво е станало? Димитър Попов: Вероятно той се е нуждаел от някакво документиране на онова, което аз ще кажа с присъстващи личности. Нито г-н Велинов, нито г-н Мръчков са били случайни личности - единият е председател на Върховния съд, другият е главен прокурор, а съдът, в чиято структура е станала тази регистрация, не може да се самосезира. Водещ: ... имаше ли международен натиск за регистрацията на ДПС, например от страна на... Димитър Попов: Имаше и той бе много любопитен този натиск и той се осъществи една година по-късно... 1991 година, през лятото. Водещ: За какво беше този натиск? Димитър Попов: Искам да Ви припомня, че ние бяхме вече обявили крайната възможна дата за избори за Обикновено народно събрание, според приетата вече Конституция. Мое задължение беше, като министър-председател, да осъществя тези избори. Разбира се, с помощта на държавната машина. Водещ: И какво стана? Димитър Попов: Помня, че бе петъчен ден, от ВНС ме информираха, че едно писмо, адресирано до министър-председателя Димитър Попов, в превод, се раздава на всички велики народни представители... Писмото се твърдеше да е от тогавашния министър-председател на Република Турция Месут Йълмаз. Това писмо имаше странно съдържание: "Г-н премиер, ако искате да бъдат решени в кратко време и изгодно за Вас всички висящи въпроси, обявете, че ще приемете моята покана, ще дойдете в Турция, ще се разберем. Трябва да бъде регистрирано ДПС като политическа партия". Водещ: От Месут Йълмаз получавате такова писмо? Димитър Попов: Да. Водещ: Проверихте ли какво се крие зад него? Димитър Попов: Аз останах изненадан, защото писмото, което е предмет на нашия разговор, ако адресирано до мен трябва да го получа лично аз от МВнР. А то е отишло във ВНС в превод, твърдеше се чрез МВнР. Значи това е било една акция, която е подготвена. Веднага отидох, вземах писмото и се възмутих. Направих отговор, който първо прочетох пред състава на МС, а след това и пред ВНС. Накратко то гласеше: "Г-н премиер, такова писмо аз не бих си позволил да напиша и до моя слуга. По-добре е да забравите, че сте писал подобно писмо, а аз да забравя, че съм го прочитал", после разбрахме, че това писмо е било съставено с помощта на тогавашния посланик на Турция в България г-н Орал, един ловък дипломат. Водещ: Ялчън Орал? Димитър Попов: Точно г-н Коритаров. И аз му казах по-късно, че знам за това писмо, а той: "Абе някаква грешка е станала"... Писмото е писано в София. След това е изпратено в Турция. Водещ: Йълмаз знаел ли е за него? Димитър Попов: Не може да не е знаел... Водещ: Писмото е писано в дипломатическия клуб в Горна баня. Димитър Попов:Да, това го разбрах преди два дена - мястото, където е писано, но знаех, че е писано в София. Вижте, тогавашните ни служби за разузнаване работеха прекрасно... Във връзка с тази история, няколко дни по-късно, посланикът на Кралство Великобритания помоли да го приема, аз го приех и той ми предаде устно, че правителството на Нейно Величество кралицата на Англия ще бъде доволно, ако г-н Димитър Попов, като номинален председател на Софийския съд използва своето влияние в този съд, за да се получи регистриране на това движение като политическа партия... Бях премиер, моето място се пазеше в съда. Аз запитах посланика дали са му известни конституционните забрани да бъде направено това. Нашият разговор продължи около 20 минути. 10 пъти той ми повтаряше едно и също - "Правителството...", аз му казах, че това е невъзможно. Водещ: Все пак, това стана. Димитър Попов:Не е станало. Водещ: Регистрация не стана ли? Димитър Попов:Не, не, регистрация като политическа партия на Движението не е извършвана. Така се извършва "регистрацията" и легитимацията на ДПС като политическа сила - в нарушение на действащата Конституция, с определен открит външен натиск. Събитията, за които разказва бившият премиер Димитър Попов показват колко крехък е бил суверенитетът на България в първите години на така наречения демократичен преход. Същите събития показват Попов, озовал се в центъра на въпросните събития - в една различна светлина,. Тези събития със сигурност няма да влязат в трактовката на темата за така наречения възродителен процес в учебниците. И за това ще има много причини... На 29 декември 1989 година ЦК на БКП провежда свой пленум, на който се решава да се върнат имената на българите мюсюлмани. Причина за това решение е и фактът, че някой съобщава на заседаващите, че навън са се събрали 50 000 души в очакване на това решение. Истината е по-различна: броят на събралите се е силно завишен и то в десетки пъти, но инерцията на събитията тогава е нещо, което трудно може да се спре. Според Минчо Минчев, председател на Общонародният комитет за защита на националните интереси /ОКЗНИ/ името на ДПС и решението за регистрацията му като политическа сила са "заслуга" на ръководителите на БКП. Пак според Минчев, Луканов се обръща към офицери от Първо главно управление /Външното разузнаване на Държавна сигурност - бел. Л. М./с въпроса дали ще е сполучливо да се създаде политическа сила на етническа основа от българските мюсюлмани. Следва продължение
Халфорд Макиндер: “Онзи, който управлява информационното пространство, владее и геополитическото пространство.” Помните ли, откъде тръгна голямото съмнение и до днес пълнещо страниците на конспиративните медии за това, че всъщност американците никога не са стъпвали на луната? Че цялото кацане и разходките по лунната повърхност е една бутафория и глобална измама и е снимано в някой холивудски кинопавилион? И наблюдателните скептици имаха право. Поне донякъде. Поне по отношение на това, което дълго ни показваха по телевизиите и ние трябваше да ръкопляскаме. Това, което ни показваха беше фалшиво. Измама. Наистина бе снимано в кинопавилион, сред декори и на изкуствено осветление. При това, недообмислено. Непрецизирано докрай. Със сенки на астронавтите от повече от едно слънца и развяващо се от лунния вятър знаме… 1. ТУРСКАТА „БЪЛГАРСКА СЛЕДА” Ярослава Танкова – топ-дезинформатора на в.„Комсомолская правда” наклевети България заради турски северно-кипърски фалшив алкохол-убиец и ужасяващото оттегляне на турската държава от контрола за здравето на хората!
През последната седмица българските медии оглушиха публичното пространство със „сензацията”, че фалшиво българско уиски е причинило смъртта на няколко руски туристи по турските курорти. Както обикновено става никоя от тези медии не си направи труда да се позарови по-надълбочко в темата, за да се увери, че писаното е истина. Дори и две-или три медии само, които все пак бяха се поразмърдали и открили факти, които много сериозно противоречат на сензацията, не направиха никакви изводи и не заявиха твърда позиция, че тази сензация е под много сериозен въпрос. Впрочем, това не е изненада за никой сериозен наблюдател, защото огромната маса от българските медии се правят от хора, които са на светлинни години далеч от журналистически професионализъм и намирайки си добре или зле платено място под слънцето, не успяват да надскочат интригантството и сплетните на един дълбоко вмирисан провинциализъм. Така се формира и националния нихилизъм у българина. Предисторията На 27 май 2011 голяма група руски туристи отива на увеселение на яхта край турския курорт Бодрум, което е част от закупения им туристически пакет. На борда обилно ги черпят с уиски марка „Мистър Бурдон”. Още на другия ден повечето от тях се чувстват зле, а 20 руснаци се озовават и в болница. Част от тях биват настанени в интензивното, а две от туристките умират. Последно, в началото на юли се спомина в турската болница и петата жертва от масовото метаноловото натравяне, младата красавица Виктория Николаева, която така и не дойде в съзнание, след като изпадна в дълбока кома. Направеното веднага след случая разследване в което взеха участие и турските власти установи, че натравянето е вследствие на метилов алкохол, превишаващ 3 пъти нормата. Изследването на Министерството на земеделието на Турция установява, че въпросният метонол се е съдържал във фалшивото уиски, сервирано на борда на туристическата яхта. Според властите, турската фирма Жасмин е внесла уискито от Северен Кипър, окупиран от Турция. На свой ред фирмата Бирлик ГИДА, регистрирана в Анкара е продала 12 000 бутилки на местния пазар. Според в.Хабер Тюрк турската полиция е установила, че посочения адрес на регистрация е фиктивен, а фирмата Бирлик ГИДА е фантом. Турският министър на културата и туризма пък изсипа люти закани пред в. Хюриет: „Турция започна разследване веднага след инцидента и виновните ще бъдат жестоко наказани.” Разбира се, нищо подобно не се случи. Една от „мерките” на министъра бе да се задължат местните туристически компании да уведомяват туристите за местата откъдето могат да си закупят качествен алкохол и храна. Както ще стане дума малко по-нататък, и това остана само празни приказки. Междувременно, кореспондентът на в. Комсомолская правда в Никозия Кирилл Антонов полага огромни усилия да издири севернокипърската турска фирма Жасмин, производител на отровния алкохол, но удря на камък. В официалния списък с лицензирани производители такава фирма няма. Абсолютно непозната е и в търговската мрежа. По всичко личи, че това е една от множеството нелегални фирми за алкохол в Северен Кипър, споделя кореспондентът.
След емоционално описаната за пред читателите на тиражния московски вестник цяла мелодрама „под прикритие”, московската журналистка успяла да закупи от бара на турски хотел 4 бутилки (голям подвиг, няма що!?) от същото уиски-убиец с което обилно черпели руските туристи в хотела. Само че обилно го разреждали с… водка. Дали, заради по-голяма печалба или от страх, че могат да отровят още някого, не става ясно. И тук следва „сензационното” разкритие: На етикета на уискито пишело на турски „Mister Burdon/Blended whisky. Направено от малц, спирт и дестилирана вода. Произвежда се в България с разрешението на Министерството на земеделието №…“ (защо ли номерът на разрешение бива скрит от вестника!?) Течността била дадена за експертиза в московска лаборатория и резултатите излезли „сензационни“ според в. Комсомолская правда, без да съобщи подробности. Според Танкова с това „уиски“ българите са причинили смъртта на петима души от Русия. Ето затова говорих в началото – провинциализмът в мисленето и липсата на професионализъм, не са патент само на българските медии. Това московско девойче Ярослава, явно не е и чувало, за основополагащия принцип на агенции като Ройтерс, че една новина се публикува само когато е потвърдена от три независими източника. Но къде ти… Тъкмо обратното. Първо самите турски власти на базата на официалната търговска документация посочват ясно и категорично като страна на произхода Северен Кипър. Второ, турската полиция установява (а и собствения кореспондент на същия вестник!) че както вносителят, така и проиводителят са фирми фантоми, от добре известната с нелегалното си производство на алкохол Северно-кипърска турска република. Трето, в България не се произвежда уиски с марка Mister Burdon , бе официално обявено от Асоциацията на производителите, вносителите и търговците на спиртни напитки у нас. От Патентното ведомство също отрекоха подобно наименование да е регистрирано както у нас, така и на територията на ЕС. По данни на Агенция „Митници“ пък нито една каса с наше уиски не е изнесена за Турция. Разбирате ли, какво означава простотия и психиатричен стремеж към сензация! На етикета пишело, че е произведено в България и хоп – цял свят гърми! Интересно, ако аз напиша в сайта си, че московчанката Ярослава Танкова, в тендежерата си под налягане е сварила и изяла 13 турски бебета, дали в. Комсомолская правда ще го публикува, като неоспорима истина?! Майната й на Танкова и на Комсомолская правда и на нашите малоумни търсачи на сензации. Turkish Connection Това, което според мен е най-отвратителното в случая е друго – сигурно сте отбелязали, че когато се случва трагедията през м. май, никой не търси „Българска следа”. Следователно, по това време на етикета на въпросното уиски все още не е пишело, че е произведено в България. Как така се оказва, че само след два месеца, същото уиски продължава спокойно да се разпространява из турските курорти, леейки се като из ведро, но вече с надписа „Произведено в България” ?!? Лудият му „български” производител е решил да обере лаврите за петимата мъртви руснаци, самообявявайки се на всеослушание? Или пък някой в Турция (със или без мълчаливото съгласие на хора от секретни организации) е решил да пренасочи вниманието от и без това окаяната в международна изолация северно-кипърка турска република към „българската следа”. Доста по-логично, нали! А и при наличието на орди от дупедавци и национални охрачватели в псевдо-българските медии, колко му е… Светът и без това е свикнал с „българските следи”. Онази с папата, всъщност, откъде тръгна? Ще ме подсетите ли? Не беше ли пак от Турция?! Отврат… 2. НАТО срещу Либия Без да се впускаме в коментари, какво точно става в Либия, в частност в Триполи, бих искал да ви насоча внимание към нещо, което не се съмнявам сте схванали още в края на миналата седмица. Изведнъж, така наречените бунтовници от Бенгази се разшаваха и за нула време превзеха цяла Либия, за още едно нула време се втурнаха в Триполи, Убиха един-двама синове на Кадафи, арестуваха още няколко и проникнаха в резиденцията на полковника, където разбира се, него го нямаше. Специалистите по пиар на НАТО пък изчислиха, че Либия е превзета от бунтовниците на 98.5%, а най-клакьорските медии неистово заквичаха: Кадафи паднаааа!.. После в понеделник се оказа, че то не било танкове, а било компоти и не биле за износ, а за внос…, както се казваше в прочутия виц за Радио Ереван. Триполи, дето беше съвсем превзет, се оказа, че малко не е съвсем, после стана много не съвсем. А във вторник арестуваният според единомислието и единогласието на бунтовниците и уж сериозна институция като Международния съд в Хага, син ан Кадафи Сейф ал Ислам се появи пред възторжена тълпа столичани и за голямо нещастие на натовските медийни стратези и пред камерите на агенция Ройтерс и предложи да се разходят заедно по улиците на Триполи за да се опитат да намерят заедно бунтовници… Както се казва – нищо ново под слънцето. Обикновени информационни войни, в които лъжата е обърната в истина чрез авторитета на традиционните медии. Тук сме ви подбрали няколко информации, които най-добре ще ви покажат за какво точно става дума и може би защо! Да ви обяснявам повече ще обидя интелигентността ви. Приятно четене. Какво „ГОВОРИ МОСКВА”? Руските телевизии отказват да покажат видеокартина от Триполи от независими източници, дори и да им е предоставена безплатно! „Ние показваме картина от Либия, единствено от потока, който разпространяват западните информационни телеагенции. Руски оператори там няма. Дори ни е забранено да ползваме картина, която могат да ни изпратят наши местни кореспонденти” – са заявили пред Ал. Григориев от Аргументы.ру хора от един от най-големите руски телеканали. По думите на отговорен редактор във въпросния канал „буквално преди няколко дни ни позвъни човек от когото винаги сме получавали картина и кратък текст за новините и ни предложи безплатно да ни прехвърли чрез спътник свой видеосюжет. Обясни ни, че в центъра (на Триполи) всичко е спокойно, на Зеления площад няма никакви опозиционери, само местни жители и то без оръжие.” „Когато доложих за това на ръководството, ми бе заявено, че „категорично вземаме само западен видеоматериал. Това е политиката ни!”. Наложи се да се откажа” – завършва редакторът. От друг федерален телеканал, също са потвърдили пред Аргументы.ру, че „ние купуваме само картина с победи на опозицията. Други кадри ни е забранено да вземаме, дори и безплатно. Забранено ни е да вземаме и кадри с убити и ранени по време на авионападенията на НАТО над Триполи”. Редакторът е подчертал, че с такава цензура не се е сблъсквал от времето на втората война в Чечения. Валентин ВАЦЕВ пред БНР: Обсадата на Триполи от опозиционните сили е медийна постановка. Това заяви преподавателят по геополитика Валентин Вацев в предаването „Преди всички“ на БНР. Това е било много нервен и смел опит от страна на френски, британски и може би американски командоси да предизвикат съответния информационен повод, а ако могат и да убият Кадафи – още по-добре. Това е работата на командосите, а завземането на град не е работа на командоси, а на армия. Никаква армия не е влязла в Триполи, каза още Вацев. Той беше категоричен, че Кадафи и синовете му не са убити, макар че не се знае къде са. Не са арестувани. Ако бяха арестувани щяха да ги покажат досега 48 пъти, каза преподавателят по геополитика. Запада живее много отдавна в т.нар. общество на спектакъла. В Катар е изграден макет на центъра на Триполи и там се снимат окървавени трупове и ликуващи младежи, каза Вацев. Експертът обясни, че в Триполи не може да има опозиция. Триполи, като столичен град, е очистен много отдавна от всякаква възможност за съпротива срещу Кадафи. В Триполи са активирани дълбоко законспирираните бойни групи на НАТО – 6-7 групи от по десетина командоси. Това са бойни групи, които имат специални цели, специални обекти. Възстановиха интернета и потекоха огромно количество видеоматериали, така да се каже с медийни средства се ловува много удобно. НАТО бърза да свърши войната в Либия до средата на другия месец. Най-късно до другия месец Съвета за сигурност на ООН трябва да даде мандат на НАТО за наземна намеса в Либия за уреждане на въпроса, обясни Вацев. Той заяви, че около Триполи има плътна информационна завеса. Правителството на Кадафи живее в 19 век. Те нямат усет за медийна война, те дори не опровергават много често, обясни Валентин Вацев. Според Вацев предстои световният видеобмен да покаже окървавени и разчленени трупове, дело на кръволока Кадафи, който продължава да унищожава народа си. Преходното демократично правителство на въстаниците отправя отчаян призив към световната демократична общественост за военна помощ, което ще даде възможност на ръководството на НАТО, със съгласието на САЩ, да поискат спешно преразглеждане на последната резолюция и приемането на нова резолюция, която ще даде възможност на силите на НАТО, които вече са в Триполи, да работят законно. А целта е да се присвои петролното поле около Бенгази. Това ще стане вероятно, но за тази цел трябва да намерят Кадафи реално, а не на макет в Катар, да го убият и по някакъв начин да се разберат с племената, които го поддържат твърдо и категорично. Ще стане това, че либийският петрол ще стане достъпен, съвсем достъпен и безплатен, предимно за Франция, каза Вацев. |
Въз основа на провежданата от нея външна политика, Турция би могла да се определи като „атлантоцентрична” държава. Анкара е верен съюзник на западния блок и усърдно работи за присъединяването си към ЕС. След провъзгласяването на Република Турция, страната никога не е участвала във войни, с изключение на „миротворческата” операция на остров Кипър, през 1974. Във външната си политика, Турция винаги е смятала за свой приоритет запазването на мира и стабилността. В същото време, макар че по степен на наситеност на дипломатическите си срещи винаги е влизала и влиза в десетката на най-активните страни в света, тя дълги години старателно избягваше да поема смели инициативи, опасявайки се да не се стори на останалите прекалено ангажирана с някаква кауза. В същото време, още от времето на Османската империя, турското Външно министерство е известно с висококвалифицираните си елитни кадри.
Ще си платим за тъпите игрички на министъра на финансите Симеон Дянков с Москва и зачеркването на проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис” – как скоро ще научим.
Докато измъченият български гражданин ставаше със словото Борисово, че не участваме във войната в Либия, и лягаше пак с неговото слово и убеждение, че участието ни вече бе сигурно – високите цени, Цветановите пари и имоти, гневните зърнопроизводители, тютюнопроизводители, лекари, тежко болни, безработни и прочие забравиха мизерията и глада.
Досега българското държавно ръководство /разбирай ГЕРБ/беше изолирано от военната операция и това явно нанесе поражения върху самочувствието на някои политици в правителството.
Първият сигнал за суматохата в редиците на управниците даде без да иска военният министър Аню Ангелов, който в промеждутъците, когато не го возят и катастрофира с кортежа, пусна ясното вече на всички умозаключение, че НАТО трябва да поеме нещата в свои ръце, тъй като не се знаело кой е центърът и откъде се управлява военната операция срещу Кадафи. С това изявление, без да иска, Ангелов удари една здрава, дружеска критика на Франция и Великобритания за самоволните им действия срещу Либия!
„Решението на Израел да поеме контрола на корабите от флотилията с такава сила, на голямо разстояние от зоната на морската блокада над ивицата Газа и без предварителни предупреждения, е прекомерно и неразумно…
„Турция ще замрази всички военни споразумения с Израел, ще експулсира израелския посланик от Анкара и ще понижи ранга на посолството си в еврейската държава до ниво втори секретар.
Тъжният опит на ББ спрямо Ердогановия…
Векът на официалната измама
Така се стига до изпращането на специалната кореспондентка на Комсомолская правда – Ярослава Танкова в Турция за подробно разследване на трагедията. Танкова открила смъртоносното уиски в местните хотели, с което щедро били черпени туристите. Въпреки декларациите на турските власти, че отравянето на руснаците са „единични случаи“, турските продавачи и барманите в хотелите потвърдили, че употребата на ментетата процъфтява заради високите данъци.