Електронното издание abcnews.go.com/

На 2 май, сутринта, в престрелка, екип на американски спецчасти  в Исламабад бе убит Осама бин Ладен, съобщи агенция Ройтерс. Така е бил поставен край на 10-годишния световен “лов” на мозъка на атентата от 11 септември.

Катарската телевизия "Ал Джазира" съобщава, че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

Сайтът на "Ал Джазира"

Тълпи от хора се събраха пред Белия дом след новината за смъртта на бин Ладен.

“Извършена бе една справедливост” – обяви американският президент Барак Обама в специално обръщание към нацията смъртта на неуловимия лидер на Ислямското движение Ал Кайда, автор на редица смъртоносни терористични актове по света, съобщи Ройтерс.

Според Обама, смъртта на бин Ладен и нещо изключително като събитие, тъй като представлява повратен момент в световната история, както за мрежата от негови бойци, разпръснати по света, така и за събитията в Афганистан.

Източник, запознат с операцията на спецчастите е потвърдил смъртта на бин Ладен и съобщил, че лидерът на Ал Кайда е бил прострелян в главата.

По-късно смъртта на терорист №1 е била потвърдена и от длъжностни лица в Пакистан.

С ликуване и национални знамена във Вашингтон и Ню Йорк посрещнаха новината американците. Като най-значима победа, постижение на американската нация, определи случилото се в обръщението си Обама.

"Осама бин Ладен не беше мюсюлмански лидер и САЩ никога не са водили война с исляма. Ликвидирането му трябва да бъде радост за всички, които вярват в мира", е заявил президентът Барак Обама.

Веднага след новината, последвалото покачване на долара и снижението на цените на суровия петрол, политически анализатори отблязаха, че събитието ще даде голям политически тласък на рейтинга на президента Обама преди изборите през 2012 година.

Пакистанските власти официално не коментираха новината и запазиха мълчание, но въпреки това от американска страна бе съобщено, че Пакинстан е помогнал на ЦРУ да локализира обекта?!

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан тъй като Исламабад реагира остро на въздушни атаки в западната част на страната и арестува служител на ЦРУ, който уби двама пакистанци по-рано т. г.

По този повод Обама уточни, че при операцията не са били убити американски граждани, тъй като частите са били инструктирани да внимават и избягват цивилни жертви.

Американски представители казаха, че са уведомили пакистанските власти за атаката срещу Бин Ладен едва след края на операцията.

Независимо от това Обама каза, че Пакистан е помогнал на Вашингтон да стигне до Осама бин Ладен, и подчерта, че е важно, че Исламабад продължава да сътрудничи в борбата с терористите.

Противоречивите изявления на Обама навеждат на мисълта, че за пореден път ни се съобщава нещо, което не се е случило точно така. Получава се така, че хем пакистанските власти са били уведомени за операцията на ЦРУ след края й, хем Обама заяви, че Пакистан е помогнал на Щатите да стигнат до лидера на Ал Кайда!

При операцията, срещу бин Ладен, траяла общо 40 минути, са били убити трима възрастни мъже, включително и син на бин Ладен. Двама от мъжете са били куриери на Бин Ладен, а за третия се смята, че е синът му. Убита е била и една жена, която е била използвана като щит от мъжете, предадоха Ассошиейтед прес, abc.news и Би Би Си.

Кристиян Аманпур чете новината по abc.news

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан .

Според Катарската телевизия "Ал Джазира", че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

При нападението е пострадал и един хеликоптер, поради появил се механичен проблем. Екипажът на машината незабавно е бил евакуиран на безопасно място.

Операцията срещу бин Ладен е била наблюдавана в реално време, на монитор, в конферентна зала в централата Лангли, Вирджиния от новия директор на ЦРУ, Леон Панета и други висши представители на американското външно разузнаване предаде АФП.

Четири години проследяване на един от доверените куриери на Осама бин Ладен са локализирали местоположението на лидера на Ал Кайда – триетажен имот, в селището Аботабад, на 30 мили северно от столицата Исламабад, отличаващ се от другите в района, до който води черен път. Имотът бил поне 8 пъти по-голям от другите в района, като бил обграден със стени, обвити с бодлива тел за допълнителна сигурност и непрекосновеност на лицата, намиращи се в него. Достъпът е бил контролиран чрез два контролирани по сигурността входа.

Осама бин Ладен не е имал интернет в имота или прокаран телефон, за да не бъде лесно локализиран.

Съобщението за смъртта на лидера на Ал Кайда отлепи долара от тригодишното дъно, на което се намираше, а цената на суровия петрол падна. Въпреки видимия “резултат” по борсите, анализатори предупредиха, че отражението на новината за смъртта на бин Ладен върху пазарите ще бъде краткотрайно.

Представител на американската админстрация е съобщил, че в петък, на 29 април президентът Обама е дал окончателната заповед за начало на операцията.

Израел определи смъртта на терорист №1 за “огромен триумф” на Вашингтон и неговите съюзници.

Други експерти като Рик Нелсън от Центъра за стратегически и международни изследвания засега са далеч по-предпазливи като припомнят, че Ал Кайда има филиали по целия свят и не е известно какво ще последва.

Индия заяви своята загриженост от факта, че убийството се е случило в Пакистан, тъй като в тази държава терористи от различни организации имат убежища в тази държава е съобщило министерството на вътрешните работи в Ню Делхи.

За идентифициране на трупа на убития ще се направят проверки с ДНК тестове, както и се очаква да бъдат приложени тестове за разпознаване на лицето, предаде Ройтерс.

В 10.30 часа българско време CNN съобщи, че Осама бин Ладен е бил погребан  на неназовано място в морето. Според мюсюлманската традиция, това трябва да стане 24 часа след смъртта. Тъй като не бе оповестен точният час на убийството, не може и да бъде преценено спазени ли са ислямските традиции за погребение.

Защо спецслужбите са избързали да погребат убития – това е загадка, която едва ли ще получи своя отговор.

Сайтът News. bg съобщи, че Държавният департамент на САЩ е предупредил всички граждани на страната за съществуващата опасност, която ги заплашва след ликвидирането на бин Ладен.

Американските власти се опасяват от проявяване на насилие спрямо американските граждани и туристи и затова призоваха всички американци да бъдат с повишено внимание и внимателно да следят новините.

Срокът на действие на предупреждението изтича на 1 август 2011 година.

Дипломатическите представителства на САЩ може да бъдат поставени под временна закрила във връзка със заплахата от антиамерикански атаки.

Дейността на американските посолства на местата с повишен риск ще продължи, но съществува възможност те да бъдат затворени временно или да преустановят предоставянето на услуги на гражданите, за да се обезпечи безопасността им. В тези обстоятелства американските посолства и консулства ще правят всичко възможно да предоставят екстремна помощ на американските граждани.

Часове по-късно, президентът на САЩ Барак Обама съобщи на извънредна пресконференция в Белия дом, че тялото на убития бин Ладен е било открито от американски войници, предаде Ройтерс.

Източник от Белия дом съобщи пред "Скай нюз", че при акцията са загинали един от синовете на Осама, куриер на Бин Ладен, брат на куриера и една жена.

По-късно и NBC потвърди, че при операцията са задържани две от съпругите на Бин Ладен и шест негови деца. 54-годишният Осама има общо 19 деца.

Тялото на Осама бин Ладен е било взето от американските войници и закарано в Афганистан. Пет часа след изявлението на президента Барак Обама, CNN съобщи, че "бин Ладен е погребан в Арабско море съгласно ислямските закони и традиции", като идентификацията на Осама е станала по чертите на лицето. Анализ на ДНК предстои да се прави, но резултатите ще бъдат ясни през следващите дни са съобщенията по този факт.

Доколко сигурна е идентификацията на убития бин Ладен е твърде неясно, още повече необяснимо е защо толкова са бързали американците да хвърлят тялото на Осама в морето, при положение, че ислямската традиция повелява погребение да се извършва 24 часа след настъпване на смъртта.

Затова пък радостта на Щатите бе помрачена от засилване на сигурността на посолствата на САЩ по света, както и извънредните мерки за сигурност, които трябва да предприемат съюзниците в Афганистанската война, тъй като се очаква Ал Кайда да отвърне на удара!

Сайтът Медияпул публикува следното:

“Обама предупреди, че Ал Каида ще продължи да атакува САЩ.

Държавният департамент на САЩ издаде глобално предупреждение към всички американски граждани за повишен риск от антиамериканско насилие предвид скорошната контратерористична дейност в Пакистан.

От Държавния департамент посочиха, че очакват вълна от насилие след ликвидирането на терорист номер едно.

Интерпол също призова да бъдат предприети засилени мерки за сигурност, тъй като смъртта на Осама бин Ладен може да доведе до атаки на отмъщение по цял свят, съобщи Франс прес.

Генералният секретар на Интерпол Роналд Нобъл призова за "допълнителна бдителност” на службите за сигурност заради повишен риск от атаки на Ал Кайда или на групировки, свързани с международната терористична мрежа, след смъртта на бин Ладен.

Очакванията са Осама да бъде наследен на най-високия пост в Ал Каида от родения в Египет хирург Айман ал-Зауахири, който досега бе втори човек в организацията.”

Пророческа публикация в британския вестник „Индипендънт” повдигна завесата за случващото се в Афганистан, което никой вече не иска да коментира официално на глас в Щатите. На 8 юли „Индипендънт” написа: Афганистан: Вече е война на Америка. И като че ли пророкува днешно съобщение на Ройтерс, в което се казва следното: войник от афганистанската армия е разстрелял трима британски пехотинци, като според местните въоръжени сили, инцидентът е станал по време на съвместно патрулиране на войници от НАТО и афганистанци в провинция Гилменд.

Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.

Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...

В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.

В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.

Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв.

Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната.

Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.

„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.

При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има.

Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха.

Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан.

Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената.

Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.

В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.

Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО...

Човек трябва да внимава какво говори. Българите си имат пословица :”Език мой – враг – мой”.

В края на миналата седмица в София пристигна шефът на Европол, Роб Уейнрайт във връзка с разкрита от българските специални служби на печатница за фалшива валута. В края на посещението на Уейнрайт, българският министър-председател даде пресконференция на която изненадващо заяви:

„Когато станах главен секретар на МВР, Европол не желаеше да разговаря с България и на една паметна среща в Хага, благодарение на колегите от Сикрет сървис, които ме заведоха там им казаха: „Доверете се на тоя човек, този екип, той ще даде своите резултати, нещата се промениха. Мен ме командироваха американските служби, а имах министър, който четири години не получи виза за САЩ".

Няма случай в световната история министър-председател на дадена държава да си признава, не, да се хвали, че е човек на чужди спецслужби, както чухме да го прави премиерът Бойко Борисов!

Няма случай държавен служител, в качеството си на Главен секретар на министерство на вътрешните работи да бъде командирован от чуждо разузнаване и след време той да се гордее и хвали с това!

Всяка държава има своя национална сигурност и тя е свързана пряко с националния суверенитет на страната. Каква зависимост има днешният български министър-председател от Сикрет сървиз или ЦРУ, след като е бил изпращан в командировка от едната от тях, а от другата – Сикрет сървиз е бил представен в Европол като човек, на който тази спецслужба на чужда държава имала доверие!?

Централно разузнавателно управление, ЦРУ /Central Intelligence Agency, CIA/ е държавна американска разузнавателна агенция, събираща и обработваща информация за чужди правителства, организации, фирми и граждани.

ЦРУ е служба на директно подчинение на американския президент и не се отчита или ръководи от Държавния департамент, Федералното бюро за разследване и Пентагона.

Организацията се занимава с операции под прикритие и добиване и обработка на разузнавателна информация, главно зад граница.

Сикрет сървиз /United States Secret Servise/ се грижи за охраната на Белия дом, където се провеждат заседанията на американското правителство, и където е работното място на щаба на президента на САЩ.

Как точно спецслужбата, осигуряваща охраната на Белия дом и правителството на САЩ е препоръчала един Главен секретар на министерство на вътрешните работи на суверенна държава, каквато се предполага, че е България, като го е завела в Европол и посъветвала да му имат доверие?

Според приетият Закон за защита на класифицираната информация „Национална сигурност е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверинитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива."

Мерките, предприети за да се осигури националната сигурност, включват:

Специалните служби на дадена държава обработват поверителна информация, която следва да им бъде от полза в борбата за разкриване на заплахи, в поддържане на въоръжените сили и прочие, и прочие.

Може ли да се твърди, че информацията от българските спецслужби /ДАНС, Външно разузнаване, Военно разузнаване, Военно контраразузнаване/ е поверителна, че е строго секретна информация за външни спецслужби, при положение, че човек, ползващ се с доверието на американските специални служби е начело на управлението на държавата!

България се присъедини към Европол, която е полицейска агенция на Европейския съюз със седалище в Хага, Холандия и координира дейността на полицейските служби на европейските държави в предотвратяването и борбата им с тежката международна организирана престъпност. Акценти в работата на Европол са борбата с тероризма, превенция на нелегалната търговия с оръжие, борба с наркотрафика, детската порнография и прането на пари.

Вярно е, че България като страна-член на НАТО /Организацията на Северноатлантическия договор - North Atlantic Treaty Organization/, участва в една международна организация за военно сътрудничество и е ангажирана със сигурността, и предпазването от терористични атаки на Алианса. Принадлежността на България към НАТО далеч не означава, че тайните и поверителната информация на българската държава следва да са на показ пред останалите страни-членки на Алианса.

И все пак – България е суверенна държава и суверенитетът й не е отменен от парламента все още.

Защо нито една медия, нито един политик не се впечатли от признанието на премиера Борисов, за „доверието”, с което се е ползвал сред чужди спецслужби. Такова признание е прецедент и във всяка една друга държава би предизвикало огромен скандал и оставки. У нас то се прие за нещо нормално!

България е парламентарна република – не е ли редно парламентът да поиска изслушване на премиера Бойко Борисов по казаното от него за командировки от спецслужби на чужда държава и то докато е бил високопоставен чиновник в изпълнителната власт.

Не е ли редно, въпреки парламентарното мнозинство на политическата сила, на която Бойко Борисов е лидер, да поиска изслушването му по признанието му за „доверието” с което се е ползвал в Сикрет сървиз и „американски спецслужби”?

Докъде се простира едно подобно доверие и откъде започва и докъде свършва ангажиментът, който е израз на подобно доверие?

Кой управлява Република България днес, в 2010 година, след като един посланик на САЩ си позволява да иска сметка на действащи министри за протекли междудържавни преговори?

Кой управлява България днес, след като преди няколко години министър-председателят е бил доверен човек на чужди спецслужби?

В България 20 години вече политиците действат и говорят каквото им дойде и никой не им търси сметка. Дребен факт за това е изнесеното от сайта Bulgaria news за пътуването на Бойко Борисов до Мадрид с правителствения "Фалкон", за да гледа мача Барселона-Реал на 9-ти април, факт, изнесен от евродепутата Кристиян Вигенин.

Вярно е, че премиерът Бойко Борисов е бил придружаван от лидера на Испанската народна партия Мариано Рахой, но това е среща на лидери, и ако тази среща е оправданието министър-председателят да похарчи 13 495,15 лв., то тези пари е било редно да излязат от касата на ГЕРБ, а не от джоба на данъкоплатците!

Ползван е бил правителствен самолет от партиен лидер –което също е нарушение, тъй като факонът не е партиен транспорт, а правителствен – независимо, че в случая функциите на премиер и лидер на партия са съсредоточени в едно лице.

Хайде да се научат политиците ни да разграничават кое на кого е, и кой, в какво качество върши дадена работа, и за чия сметка...

Ню Йорк, на 19 септември т. г.... Премиерът Бойко Борисов се срещна с българи, живеещи в Ню Йорк:

Тя, втори път посланик в САЩ, Елена Поптодорова е „успяла да разбие една много плътна и делова програма на министър-председателя...”

Тя споделя пред сънародниците ни, че иска да каже три лични неща и се надява да бъде разбрана и извинена от премиера Борисов...

Лични? Три? Иска разбиране? Надява се на извинение?

Всъщност дали не й е достатъчно, че отново е назначена там, на този пост? Все пак и двамата са работили при Тодор Живков – Елена в по-ранен етап, Б. Борисов – години по-късно, когато Живков е свален и Елена от своя страна търси себе си в различни партии...

Идва 2001 и Симеон Борисов, когото някои наричат цар, въпреки че е партиец и бъдещ министър-председател ги „събира”: Елена П. В ролята на дипломат и Б. Борисов – като главен секретар на МВР...

Чудни са делата ти, „Господи!” казваше баба ми.

Елена Поптодорова: „В друго измерение, министър-председателят Бойко Борисов беше ангажиран в същото усилие...”

Тя е трогната от сърдечния прием, който е имала в Ню Йорк и в Америка!?

Ню Йорк не беше ли в...? Не той беше в САЩ. Докъде може да доведе вълнението човек, особено ако е Елена Поптодорова, и още по-особено ако е втори път посланик!

Да плаче ли човек, да се смее ли?

Важното е, че Елена П. е прозряла /за разлика от Тодор Живков навремето/, че „стратегическия характер на отношенията с Америка и други държави..., специално тези със САЩ, са уникално необходими и полезни за бъдещето на България.

По нетрадиционен начин Елена П. представя хвалебствено гербаджията Радослав Точев: „...трябва да кажа колко се радвам, че започвам работа заедно с генералния консул в Ню Йорк и искам един аплауз за него (аплодисменти). Аз си представям г-н Радослав Точев като еманация, като символ или по-скоро практическа реализация на новото поколение в българската дипломация.

Казвайки всичко това, се сещам за евъргрийна "Ню Йорк, Ню Йорк", в който се казва, че ако успееш там, успяваш навсякъде...

... България в Ню Йорк присъства с най-доброто, най-високо качество на своето можене.”

Явно липсата на качествени успокоителни си е казала думата.

Елена е неудържима: „...имах възможността пряко да съм свидетел на отношенията, които се развиха особено интензивно с различните специализирани служби на САЩ в областта на сигурността, и това беше по времето, когато Бойко Борисов беше главен секретар на МВР. Това е най-интимната сфера в отношенията между двете държави. Не ми е работа аз да говоря в негово присъствие за обхвата, дълбочината и наистина необратимостта на тези отношения...”

Най-после съдбата взема думата на Поптодорова!

И започва да говори Той, министър-председателят! Да беше жив Живков – щеше да му завиди:

„...Следобед бяхме при председателя на Организацията на обединените нации, заедно с посланика, нашия, който е в ООН, така че той може да потвърди моите думи. Истински ми беше приятно, когато човек на подобен пост констатира и явно беше добре брифиран, че и политическата обстановка, и особено в областта на борбата с корупцията България е направила много и се оценява в света...

... Понеже г-жа Поптодорова сподели за едно време, когато трасирахме пътя за работа между нашите и американските служби, само ще кажа един факт - за четирите години, докато аз бях главен секретар, тогавашният министър и главният прокурор не получиха покана да посетят САЩ. Оставям изводите на вас. Началниците ми не получиха 4 години покана да дойдат при своите колеги тук! Докато аз като идвах, г-жа Поптодорова беше пак посланик, се срещах в една седмица с директорите на ЦРУ, ФБР, Ди Ай Ей, Сикрет сървиз! С директорите!

... Знаете, преди изборите много ни подценяваха. Чудеха се какви ще ни бъдат експертите, какви ще ни бъдат министрите. Виждате, че ние събрахме млади хора, експерти, завършили навънка, работили навънка, с такъв манталитет... знаете, че най-важното, най-трудното, което се постига, това е МАНТАЛИТЕТЪТ...

... като вземеш готови хора с подобен манталитет отвън, много по-бързо се налагат в изпълнителната власт. Трябва да ви кажа, че десетки са тези, понеже г-жа Поптодорова даде пример с Ради Точев или с Ники Младенов. Знаете, той 16 години Ради Точев беше във Франция, френски възпитаник, в техното финансово министерство. Взехме го, понаучихме го (бурен смях) и го пратихме в Ню Йорк да се оправя с вас. Дано се оправя!

... Няма българин, който закъсва някъде по света и да не сме пратили превоз да го докара. И да не сме се отзовали на негова мъка. Това, според мене, е много показателно за отговорността и за това, че се опитваме да помогнем на тези сънародници, които са извън пределите на страната.

Ако имате някакви въпроси, ще ви отговоря. За да не е така монолог...

Пълния текст на срещата препечатваме от в. „Сега”:

{edocs}b.b.-ny-2010.doc,600,400,link{/edocs}

Коментарът е излишен.

Кой и защо продаде Алексей Петров, за да го закопчаят и да опитват 8 месеца да му скалъпят обвинение? Отговорът естествено е извън нашата държава, но с него е свързано и нежеланието на бившия главен прокурор Никола Филчев да се завърне в родината си, тъй като Филчев и Петров бяха свързани... идейно, да речем на първо време тази обвързаност. Към двойката се прибавя и бившият министър на вътрешните работи, Георги Петканов, когото американците недолюбваха и това бе разказано няколко пъти напоследък от днешния премиер Бойко Борисов в история с неиздадена виза за САЩ.

Разногласията с Петканов се усещаха във въздуха още по времето, когато Бойко Борисов бе главен секретар на МВР. Тогава се стигна дотам: подадена информация за снимки на яхта в Монако на хора от правителството на Сакскобургготски, с хора, уличени в криминално минало да не хванат декиш!

Едно не може да отрече днешният премиер Бойко Борисов: американците го подкрепяха непрекъснато и всячески му помагаха в пътя му нагоре към министър-председателския пост! Тази подкрепа продължава и сега, - под една или друга форма...

8 месеца прекара Алексей Петров в ареста и лекари излязоха с експертиза, че той се нуждае от три спешни операции!

Алексей Петров излезе от ареста с медицински експертни препоръки за три операции, но въпреки очакванията да постъпи веднага в болница – той се хвърли в политиката! Диагнозите и необходимостта от операции останаха в близкото минало и както всички медии и повечето управляващи се вълнуваха от „престъпника” Петров, така никой не зададе въпрос на бившата барета:

„А, защо не влезе да се лекуваш, Петров?”

– повечето се отдадоха на мълчание, воглаве с премиера Борисов.

На фона на този незададен, но съвсем логичен въпрос, се изляха сведенията за шестте апратамента на Цветанов и получените от него хонорари от консултантски договори - неизвестно с кого, и за някакъв милион, изчезнал в Столична община, от времето на Цветанов като зам.-кмет. Достатъчно скандали да падне правителството, даже да изчезне от сцената, но говорим за България, а не за Япония, Германия, Великобритания или която и да е друга държава – така че смяна на властта няма да има.

Борисов произнесе крилатата фраза за „заставането” отзад на Цветанов, докато Алексей Петров демонстрираше толерантно държание с Борисов, като ограничи нападките си върху министъра на вътрешните работи.

Яне Янев – обикновено критичен към властта, също показа колко толерантен може да бъде към министър-председателя Бойко Борисов. Даже пуснатия пореден компромат за сексуалните му предпочитания не го ядоса или впечатли?

„В ГЕРБ мъжете обичат жени, а жените обичат мъже. Финансирането на партията е публично. Приходите са обявени на сайта на Сметната палата. Разпоредил съм и проверка и ако се окаже, че в годините назад има нещо нерегламентирано, парите ще му се върнат”.

Дискриминационно, брутално, но казано от премиера Борисов - не подлежи на коментар.

Обвиниха Цветанов - дали Ехото ще заглъхне?

Министърът на вътрешните работи бе обвинен, че част от имотите си е купил с пари с неясен произход. Министър Цветанов от своя страна отказа да обясни за парите, като ги определи като консултантски, но не уточни кого и за какво е консултирал.

Същият министър бе набеден, че по негово време, докато е бил зам.-кмет в Столична община са изчезнали над един милион...

По това Цветан Цветанов пак запази мълчание.

Всеки втори данъкоплатец е убеден, че ГЕРБ се бори с наследството на Тройната коалиция. Всъщност от коалицията, премиерът бори единствено БСП и е необяснимо толерантен към другите две политически сили: ДПС и НДСВ.

Оказа се, че фирмата, снабдила Цветанов с въпросните му апартаменти е на един съдружник на човек от ДПС, Рамадан Аталай и фирма „Юнион Ивкони”, за когото Цветанов побърза да признае, че са дългогодишни семейни приятели.

В предаването „Сеизмограф”, Татяна Дончева поясни, че ГЕРБ и ДПС са си в дружба за векове и от векове. Що се отнася до човека Тодор Бояджиев /известен в Хасково/, семейния приятел на Цветан Цветанов, Дончева припомни следното:

през 2000 година има един изключително дързък магистрален грабеж, на тирове с цигари от Булгартабак-Благоевград в района между Хасково и Стара Загора. В този магистрален грабеж участват и действащи полицаи. Времето е в управленския мандат на правителството на Иван Костов. Полицията издирва авторите на грабежа, накрая ги намира, но също така се натъква на един любопитен факт, че тези цигари от магистралния грабеж са закарани в складове на семейния приятел на сегашния министър на вътрешните работи – Тодор Бояджиев. Случаят е документиран, но изключително скандално е, че човекът, в чиито складове са закарани цигарите от ограбения ТИР. По време на грабежа хората са заковани с белезници и са намерени на следващата сутрин...

Обирът е изключително дързък, участвали са действащи полицаи, а човекът, укрил цигарите се оказва изненадващо свидетел по делото! 2000 година е грабежът, а 2003 година е делото в съда.

Дончева припомни, че си струва делото да се извади отново и да се преразгледа, още повече, че човекът в Хасково е Тодор Бояджиев, и в неговия хотел в Хасковски минерални бани са отсядали хора ог ГЕРБ преди да дойдат изборите. Бояджиев се оказва и човекът, който подпомага партията в пътя й към властта.

Иван Петров, днешен депутат от ГЕРБ е и бивш шеф на полицията в Хасково. Той събира молбите за членство в ГЕРБ, той действа с Тодор Бояджиев докато се учредява партията в района, в мероприятията участва и дъщерята на Тодор Бояджиев, семейният приятел на Цветанов, онзи в чийто склад са намерили цигари от магистралния грабеж от 2000 година. Това е същият Бояджиев, който е продал имоти на Цветанов...Изгодно. Даже много изгодно.

„Интересен е бизнесът на Тодор Бояджиев, още по-интересно е и как областният управител на София от ДПС, Росен Владимиров, му е дал атрактивен имот срещу компенсаторки”...

Въпросът е принципен: как може с министерска заплата може да се купят за две години апартаменти от 200 квадрата и два гаража, да летуваш на „Фламинго” на Албена, където нощувката е между 350 и 600 лева, а да обясняваш, че ядеш хляб, сол и лук – някак не върви – коментира Дончева в студиото на „Сеизмограф”.

Факт е, че Алексей Петров и групата около него се старае всячески да пази Бойко Борисов – само Цветанов не стопля защо се случва това.

Случващото се удря в сърцето част от българските граждани, които са наясно, че тези, които ги управляват са прости, но са същите – работата става много тежка.

Начинът, по който тръгват да бранят Цветанов ще рефлектира в ГЕРБ.

Ранни мутренски периоди, политически договорки, кой на кого какво е обещал – това тече вече 20 години, но то трупа негативизъм в българското общество.

„Бойко Борисов, Алексей Петров са едно и също нещо. И Слави Бинев” - заяви шефката на гражданското "Движение 21" Татяна Дончева в предаването „Сеизмограф”. По думите й обществото пожелало да бъде управлявано от тези, които в ранния преход от 90-те години се биели в дискотека „Дескрим” и разпределяха рекета по „Витошка”. „Това са некомпетентни и неграмотни хора, а обществото не прощава меркантилността - коментира тя. – Цветан Цветанов не е единственият с черпака до казана” – заключи Дончева.

Налага се едно саморазрушително чувство в обществото на българите, за да допуска такива хора да влизат във властта.

Цветанов и пак Цветанов...

В предаването „Отпечатъци” на Мира Баджева Велислава Дърева бе още по-конкретна:

„Министър Цветанов влезе в спиралата на обясненията и няма скоро да излезе оттам. Голяма част от българите не се притесняват, че ги управляват едни хора, които са представители на подземния свят, не се притесняват, че ги управлява човек, който е прочел една книга, защото голяма част от българите и те толкова са прочели. Не се притесняват, че вътрешният министър мисли, че домашният арест е нещо като домашен отпуск, това не ги вълнува. Напротив, те изключително много се радват, когато всяка вечер застават пред телевизора и гледат поредната серия от поредния арест, много добре разбират, досещат се, че това всъщност не е битка с организираната престъпност – целта е да бъдат дискредитирани политическите противници...

Всъщност, те /българите/не се притесняват от разбирането за правосъдие от страна на ГЕРБ, а това разбиране е следното: ти арестувай един човек, може да не го арестуваш, само го обвини, окепази го, издай присъда чрез медиите, през медиите с презумпцията за виновност, пък после той нека да се оправя. Това не ги притеснява. Това обаче, което ги притесни и изведнъж избухна като някаква бомба, се оказаха апартаментите на Цветан Цветанов.

Значи те са склонни да приемат, че ги управляват неграмотни хора, но когато стане дума за 6 апартамента или за вземане на някакъв хонорар, това вече прави впечатление. Т. е. под удар е смисълът на морала на цялото управление на ГЕРБ, защото първо Цветан Цветанов е строителят на тази партия. Всички хора, които ние виждаме по конгресите на ГЕРБ, които са депутати, които са разставени на различни места, в администрацията, тези хора са подбирани персонално от Цветан Цветанов, той ги е харесал по някакви свои критерии.. Освен това, като министър на вътрешните работи, той е стожерът на това управление – основната задача на това управление е битката с корупцията и с организираната престъпност, и когато този стожер се оказва прогнил, и разяден от молци, тогава започва да става страшно за цялото управление – само по себе си.”

Нищо не се знае по консултантските договори на Цветанов, но и той не счита за нужно да обясни каквото и да било. Остава единствено неизвестността дали времето на мълчанието ще стигне, за да се преведат във вид смилаем за публиката въпросните договори, поръчители и прочие, или нещата ще се замажат, умъглят с неясни обяснения и нови компромати срещу противниците на ГЕРБ.

Да се „разсейва” гражданството с показване на някакви огромни палати в различни краища на България, /някои от които нищо чудно да са издигнати в нарушения на закона и с недекларирани доходи – бел. Л. М./- тези въздушни набези не са отговор на въпросите – колко компетентен е Цветанов, та да дава консултации по синхронизиране на законодателството със завършената си спортна академия.

Видео-”разкритията” не са отговор и на въпроси за забогатяването на министъра на вътрешните работи и надиплянето на шест апартамента в имотното му състояние. Отговор трябваше да се даде веднага – трябва да се даде рано или късно, както и обяснение защо министър Цветанов твърди, че е плащал по банков път, а нотариалните му актове, публикувани във в. „Галерия” говорят за „плащане кеш”.

Това, че парламентарната група на ГЕРБ го игра един колективен Матросов и запуши амбразурата с въпроси без отговор, далеч не остави впечатление за компромати и умишлено клатене на правителството.

Не-даването на адекватни отговори събори ГЕРб от столчето на морален стожер – каза го лидерът на тъмносините, Иван Костов, каза го и президентът Георги Първанов – единодушни, без да са се сговаряли.

Димо Гяуров пък не се поколеба да сравни Цветан Цветанов с Ахмед Доган – но не по оправдаването му от съда, а по обвиненията за пари от неясни консултантски хонорари.

Не може повече от година да повтаряш – бившите са крали, бившите са за затвора, бившите са обвинени, и ще бъдат осъдени – а в същото време да имаш зад гърба си подобни действия с неясни доходи и ощепо-неясно придобиване на имоти...

Ситуацията е между : „Който нож вади – от нож умира” и „Не прави това, което не искаш да те сполети” – бумерангът на житейската логика го извади на бял свят.

Дали Доган и Цветанов са огледално съвпадение на казуса с получаване на консултантски хонорари – това никой не се старае да прецезира. Повтаря се формулата за неясни доходи, за неизяснен конфликт на интереси и това за широката публика е напълно достатъчно.

Арестите и предварителното обявяване на присъди – се оказа неработещо и тепърва ще дава горчивите си плодове за пред България и Европа.

Доган се измъкна от ръката на закона заради липсата на закон за конфликт на интереси към момента на подписване на договора за консултации, но затова пък е известна фирмата, която му го възлага, както и размера на хонорара. Човек не може да бъде съден за Закон, който тепърва ще се създаде...

При Цветанов е различно: той категорично отказа да назове консултираните фирми, а и дали посочените 130 000 са единственият хонорар от подобна дейност, или има и други случаи?

И докато Цветан Цветанов лееше интервю след интервю за това, как е изплащал заеми, си спомних един дребен факт: в последните дни на месец юни бе пусната информация, че премиерът Бойко Борисов и вицепремиерът Цветан Цветанов са заличили ипотеките, направени през пролетта на 2009 година преди изборите, в полза на ГЕРБ за по 440 000 лева. Това ставало ясно от декларациите, подадени пред Сметната палата от лицата, заемащи висши държавни длъжности за имуществото, придобито през 2009 година.

Кой може да провери министъра на вътрешните работи? МВР, Прокуратурата – те са под властта на ГЕРБ...

Парламентарна комисия – тя беше отхвърлена от депутатите на ГЕРБ... Каква е причината за отхвърлянето? Та нали цяла България и Европа са уведомени, че ГЕРБ е политическата сила, която е толкова чиста, че даже не трябва да се подлага на проверка?

Всъщност срещу организираната престъпност, срещу Алексей Петров ли се води битка в държавата

докато излизат компромати срещу Цветанов?

Истината е, че отдавна – не се води битка срещу Алексей Петров. Алексей Петров бе в ареста и престоят му там създаваше впечатление, че или го чакат да го пречупят, за да признае необходимото за обвинителите и повтори каквото те – Цветанов и сие, или ще си загине зад решетките от тормоз, побой, влошено здравословно състояние...

Кои са тези „ и сие” – разбира се, сънародниците на американския посланик Джеймс Уорлик, които със съгласието на хората в Израел, които крепяха бившата барета – го продадоха на колегите си от Вашингтон... Защо? В услуга на...еди кой си от властта в България и за да не расте повече рейтингат на Цветанов.

Само Цветан Цветанов не разбра, какво се случва и продължи да върти на празни обороти неговите си тези за „Октопода” – на фона на мълчанието на Бойко Борисов, който се задоволи да произвесе единствено „заставам зад Цветанов”.

Когато някой от върховете на властта застане зад някого – това не винаги е на добро, защото доста изненади идват именно от заставанев гръб.

Посоката на вятъра на промяната

Американският посланик Джеймс Уорлик се умъгли в така създадената ситуация, като измърмори, че в други страни специализираните съдилища работели добре, но България трябвало сама да реши какво ще прави и дали ще създаде такива съдилища...

Яне Янев събра над 200 000 подписа за промяна на Конституцията и превръщането на България от парламентарна в президентска република.

Бойко Борисов иска да бъде следващият президент - и Цветанов трябва да не е добре с главата, ако си въобразява, че лидерът му ще го пусне да заеме поста на държавен глава. Това е основното в събитията, които се случват в родината напоследък... Това е посоката, причината за събитията, които се случват напоследък.

Никакъв Октопод, никаква организирана група, някой метна кокал на Цветанов да се заиграе с Алексей Петров и той, по своему „отработи” темата с видеоарести, закопчаване на легнали мъже, викове и прочие евтини милиционерски номера, които съчетани с десетки интервюта, обвинения срещу корумпираните съдии и произнесени предварително присъди заформиха евтин сериал за гражданството, който следваше да измести от вниманието на данъкоплатците: бюджетните неволи, гаврата на Дянков с лекари, учени, студенти и прочие...

Основният американски човек във властта, министърът на финансите Симеон Дянков разгневи в последните дни на 2009 съдиите и навлече гнева им върху правителството със „случайно” спиране на коледните им надбавки! Оттук нататък, след това упражнение на Дянков – съдиите започнаха гледат под лупа обвиненията, които внасяха хора от прокуратурата по Цветанцветановите акции и мнозинството от задържаните се озоваха на свобода.

В мига, в който стана ясно, че едни 10 тона цирконий, пристигнал от Беларус /според неотречена информация от ДАНС/, стоял на „отговорно” пазене в някакъв склад, и след това се изпарили незнайно къде, като оставили сериозно раздразнени ЦРУ, МИ5...

Яне Янев побърза да съобщи подхвърлената му информация за циркония, побъзра да се похвали и че в Тел Авив го ценят, след което Алексей Петров се озова зад решетките, а на Яне парламентарната група придоби символични размери.

1993 година – не един, не два килограма, а 10 тона изчезнал цирконий и раздразнени ЦРУ и МИ5 – как да не опере някой пешкира?

Кой е бил свързан с това изчезване, кога, срещу какво – историята мълчи и ще мълчи, но това обстоятелство не изключва да падне някоя и друга жертва. И жертвата е добре подбрана – Алексей Петров: бивша барета, добре подготвен, умен, прикрит, свързан с определени хора от чужди спецслужби от една приятелска на САЩ държава. Свързан и верен, даже толерантен към Борисов, но това не го спасява от хвърлянето му на кладата, която не е запалена, но всеки момент може някой да драсне кибрита.

Нито циркония, нито историята с изчезналите милиони на Сретан Йосич, нито разследване на Филчев ще се чуе в близките години. Израел, който има нужда от официален Вашингтон жертва Петров и го даде на американците /респ. Борисов и Цветанов/, но не съвсем.

Т. е. Петров хем бе отстранен, хем няма за какво да го обвинят сериозно, така че да отнесе присъда. Понякога нещата са толкова сериозни, че няма как да стигнат до съда – казваше един приятел, който вече не е между живите.

Седмичен вестник публикува нотариалните актове за апартаментите на Цветанов, в един, от които е записано, че е платено в брой!

А ето и отговора на уличения МВР-министър:

Цветанов: Това са апартаменти, които... всичко, което се е случвало по тяхното закупуване, е минавало по банков път и просто там е напълно прозрачно за всеки един, който би могъл да си направи труда да го провери.

Които, което, който в едно изречение си е върха! Не всеки го може този изказ – факт!

Тогава как Господин Който, което, които са платени парите?

Който лъже – да вдигне ръка!

Ако изобщо това е най-важното и същественото в случващото се.

Дали е виновен Алексей Петров в това, в което го обвиняват? Само Едвин Сугарев може да се хване на тази въдица, той притежава свойството винаги да съзира вината. Даже, когато я няма в зле скалъпено обвинение.

Сега е моментът да бъде припомнено, че българската журналистка Алексения Димитрова първа намери свидетел за измислянето от ЦРУ на така наречената българска следа в атентата срещу папа Йоан Павел Втори.

Във Вашингтон тя прави интервю с проф. Мелвин Гудман, който разкрива цялата схема на създаването на фалшива българска следа в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Интервюто излезе във в. “24” часа, но днес е забравено. Алексения бе така любезна да предостави интервюто на сайта “Хроники” днес, когато двама чуждестранни журналисти излязоха с потвърждение на вече разкритото от нея.

Ето какво каза навремето професорът пред Алексения:

Проф. Мелвин Гудман:

Българин даде българската следа на ЦРУ

“Напуснах, защото доказателствата не бяха сериозни, казва екс анализатор в шпионската централа”

или

Има секретни документи, които оспорват участието

на България в атентата срещу папата

АЛЕКСЕНИЯ ДИМИТРОВА

Вашингтон-София

Проф. Мелвин Гудман, 68-годишен. Един от най-изявените анализатори на източния блок в ЦРУ от 1966 до 1986 г. Подава оставка от ЦРУ заради т. нар. "българска следа". Професор по международна сигурност в Националния военен колеж към Националната военна академия във Вашингтон. Старши стипендиант на Центъра по международна политика. Преподавател в Американския университет и университета "Джон Хопкинс". Автор на 5 книги сред които "Войните на Едуард Шевранадзе", "Уроците на студената война", "Отстъплението на Горбачов".

Гудман бе любезен да отговори на въпросите на "24 часа" в офиса си във Вашингтон.

- Вие сте един от хората в ЦРУ, които не вярват, в българската следа. Защо, проф. Гудман?

- ЦРУ имаше много добро разузнаване в България. Но българската връзка бе дискутирана само от един източник.

- Един-единствен?

- Да.

- А не екип от анализатори и дезинформатори, както се смяташе дълги години в България?

- Ако имаше план той беше на тогавашният директор на ЦРУ Бил Кейси и заместника му Робърт Гейтс. И се правеше тайно в отдела за съветски анализи от тримата анализатори, които докладваха директно на шефа на отдела Дъглъс Макийкин.

- Как точно се появи българската връзка?

- Тезата се базираше на 1 доклад 4 години след атентата. Източникът бе заведен при Кейси и той заповяда строго секретно и ограничено разпространение на тази разузнавателна оценка. Неговият заместник Робърт Гейтс създаде екип от 3-ма души и този екип не се консултира с експертите, които се занимаваха с тази тема от години.

- Защо не повярвахте на доклада?

- Защото той бе от източник, който не бе в такава позиция, че да има тези доказателства, за които докладваше. Бил Кейси повярва в българското участие в атентата срещу папата, независимо от слабия доклад, и дори го използва, за да спори, че СССР и България имат участие в атентата срещу папата. Кейси просто игнорира съкрушителните доказателства, че нито руснаците, нито българите имат пръст в атентата.

- Кой беше източника, подхвърлил българската следа?

- Не мога да коментирам повече източниците и методите.

- Кажете поне жив ли е, къде живее, промени ли своите възгледи?

- Не мога да коментирам.

- Но сигурно не е тайна дали беше българин или не?

- Да, беше българин.

- Той сам ли беше в своята теза?

- Да, докладът, който лансираше българското участие в атентата, бе от 1 човек, който докладваше от свое име и името на своята организация.

- Защо Кейси му повярва - заради общите им политически възгледи, заради идеологическите си предразсъдъци към комунизма, или защото имаше задача от горе да прокара високопоставен план за разгром на комунизма?

- Може би второто ви предположение е вярно - Кейси имаше фикс-идея, че СССР е източник на всички беди на САЩ. Той бе подкрепян от наюйоркският сенатор Д'Амато, който също вярваше, че руснаците имат пръст в атентата. И двамата имаха много разговори с Клеър Стърлинг, антисъветска журналистка, която също бе убедена в това. Тя дори публикува някои откъси в Ню Йорк таймс, което не беше лесно, така че и някой от там явно подкрепяше нейната теза. Тези хора вярваха, че има българска и съветска връзка и искаха ЦРУ да го каже, въпреки липсата на доказателства. За Кейси това бе лична идеология. За Гейтс - кариеризъм и начин да се издигне в ЦРУ, ръководено от Кейси. От тримата автори, които бяха определени, само 1 бе убеден в съветското участие, въпреки че не познаваше съветската материя.

- Има ли в ЦРУ документи, които категорично да отрекат, че България има участие в този заговор?

- Да, има поредица от документи, които категорично оспорват съветско и българско участие.

- Преди 2 години "24 часа" поиска от ЦРУ да отвори такива документи, но ЦРУ даде на редакцията само 20 документа.

- Те трябва да бъдат разсекретени. Но ЦРУ има свои правила за свобода на информацията и разсекретяването, затова мисля, че трябва да чакате дълго време за тази информация. В същото време не мисля, че тази информация е така важна. Най-важното е, че това бе един източник и един доклад и че хората, които работеха по този проблем, знаеха, че това е лош доклад и се противопоставяха той да бъде разпространяван. Но той някак си стигна до Кейси в суров вид и той форсира огласяването му, понеже той съответстваше на неговите идеологически убеждения. Аз съм свидетел на всичко това.

- Показахте ли своето несъгласие с измислянето на българската връзка още тогава? Това противопостави ли ви на вашите шефове в ЦРУ?

- Не само, че се противопоставих на това, отивайки при моите непосредствени шефове и при авторите на заключението, но избрах да напусна ЦРУ през 1986 г. заради споменатия доклад и отидох да преподавам в Националния военен колеж. През 1990 г. подадох оставка по принципни съображения. През 1991 г. свидетелствах пред Сенатската комисия, която се занимава с избора на шефове на специални служби, срещу номинацията на Робърт Гейтс за директор на ЦРУ, заради това, че политизира и потъпква разузнаването, както и създава въображаемо разузнаване. Оттогава непрекъснато пиша по тази тема.

- Не ви ли набедиха за комунист?

- Единственият човек, който говореше зад гърба ми, че съм комунистически симпатизант бе зам.-директорът на ЦРУ Робърт Гейтс, който през 1991-1992 г. стана за кратко директор.

- Колко души в ЦРУ анализираха ситуацията отвъд желязната завеса по време на Студената война, професоре?

- Около 200 от средите на политическите, икономическите и военните специалисти. Икономическите анализатори се справиха най-зле. Те пропуснаха провала на съветската икономика и последствията от огромните харчове във военната промишленост. Военните аналитици разполагаха с данни от всички сфери, но преувеличиха съветската военна сила и силата на Варшавския договор. Политическите анализатори пропуснаха важността на Горбачов и Шеварнадзе и никога не описаха как точно ще рухне СССР.

- Чии прогнози се оказаха най-близо до истината?

- Имаше шепа аналитици, и аз бях в тази малка група, които точно описаха слабостта на Съветския съюз и краха на съветската политика за сигурност, но не успяха да предскажат разпадането на СССР.

- Не очаквахте провала на комунизма?

- В своите анализи отбелязах слабостта на Съветския съюз и важността на Горбачов, но не очаквах пълен колапс на СССР и особено внезапността на този процес.

- Коя бе най-голямата ви изненада?

- Че колапсът настъпи без насилие.

- Мнозина спорят за Горбачов и перестройката? Вашето мнение?

- Горбачов не беше революционер или голям икономически реформатор. Неговият икономически дневен ред беше нещо случайно. Но той бе наясно, че трябва да се реформира икономиката и имаше мнозинството да го направи. На практика обаче бе далеч по-боязлив и икономиката бе в по-лошо състояние, отколкото той предполагаше. В резултат не направи нищо по-добро, а някои неща дори се влошиха.

- Как оценявате сегашните взаимоотношения между някогашните суперсили САЩ и Русия?

- Тя не е толкова добра, колкото много американци си представят в момента. Путин разумно отговори на терористичните атаки от 11 септември с цел да привлече вниманието на Вашингтон за по-добри връзки между двете страни. Но администрацията на Буш изглежда твърде анти-руски настроена, за да схване това и да се отнесе трайно към този подход. Разполагането на ракетите за въздушна отбрана бе голяма грешка. Оттеглянето от споразумението за антибалистичните ракети е също грешка.

- Какви са очакванията ви за руско-американските отношения?

- Цялостният подход на администрацията на Буш към оръжейния контрол е погрешен. Той няма да помогне на руско-американските отношения за дълъг период от време.

- А прогнозите ви?

- В близко време очаквам руско-американските отношения да останат относително равновесни. Не очаквам подобрение, защото ключовите играчи в администрацията на Буш - Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд и Пол Уолфовиц са антируски настроени и се опариха в международните отношения по време на Студената война. Но не очаквам и обтягане на отношенията, защото в интерес и на Москва, и на Вашингтон е да избегнат проблемите. Нещо повече, те ще продължат да се кооперират по въпросите на антитероризма. Москва се нуждае от мълчанието на Вашингтон за Чечня и администрацията на Буш ще остане мълчалива. В същото време Вашингтон се нуждае от мълчаливата подръжка на Москва във войната срещу тероризма.

- Има ли разделяне на интереси между САЩ и Русия на Балканския полуостров? В коя сфера попада България?

- Няма. САЩ се стремят да ограничат своята роля на Балканите. Те предпочитат източноевропейците да организират мироопазването в района. За радост европейците са много кооперативни. Това е една от причините секретарят по отбраната Доналд Ръмсфелд да не бъде така неопрадвано критичен към старите европейци.

- Какво мислите за разширяването на НАТО на изток?

- Винаги съм бил поддръжник на "Партньорство за мир" и никога на разширяването на НАТО. Никога не съм намирал смисъл да се тегли разделителна черта между изтока и запада, дори близо до руската граница в края на Студената война. Твърдо вярвам, че Русия трябва да бъде приобщена към западното общество и да не бъде изключвана от структурите на НАТО. Изключването на Русия от Европейския съюз и от Световната търговска организация не е част от дългосрочния дневен ред за стабилност в Европа.

Защо се върнах към това интервю – защото чак в Индия отразиха съобщеното от Марко Ансалди и колегата му, а в България, само две-три издания пуснаха превод на публикуваното от изданията “Гардиан” и “Република”.

Индийското електронно издание “Ню Керала” коментира книгата, която Ансалди и колегата му от Турция издават по тази фалшиво изработена следа.

Ето какво публикува индийското издание:

“Нова книга разкрива, че американското Централното разузнавателно управление (ЦРУ) се е опитало да очерни България за опита за убийство на папа Йоан Павел II през 1981 г., с цел да дискредитира комунизма, позовавайки се на публикации от “Дейли телеграф”.

В книгата "Убийте Папа: Истината за атентата срещу папа Йоан Павел II", се твърди, че ЦРУ е фалшифицирало версията за комунистическата конспирация след като американски топ дипломат се е обърнал с молба към управлението за дискридитиращи материали срещу комунистическия блок.

Йоан Павел ІІ бе сериозно ранен след като бе прострелян четири пъти от близко разстояние от турчина Мехмет Али Агджа на 13 май 1981 г.

Въз основа на версията за посещенията на Агджа в София, която е била фриволно свързана с догадки, че българските тайни служби или дори руският Комитет за държавна сигурност /КГБ/ стоят зад покушението, ЦРУ подготвя история, която се появи около година и половина след атентата и досега бе сред основните версии по това престъпление. Това авторите на книгата, раследвали 20 години случая и ходили в шест държави, за да научат истината, напълно отхвърлят като твърдения пише индийското електронно издание.

"Няма доказателства, че България има нещо общо с атентата срещу папата", "Телеграф" цитира Марко Ансалдо, журналист от италианския вестник La Repubblica, който е съавтор на книгата с турската журналистка Ясемин Таскин след проучванията, на които двамата са посветили толкова много време.

Ансалди пише: Българската връзка е създадена от Александър Хейг, тогава държавен секретар, който е поискал от ЦРУ да намери всичко, което може да бъде използвано срещу комунистите.

ЦРУ е знаело за “Сивите вълци” и вързката им с лица от българската организирана престъпност, както и че Агджа е посещавал България много преди да тръгне да убива папата. Точно това стратези от ЦРУ изпълзват умело при създаването на фалшивата българска следа в атентата срещу папа Йоан Павел Втори.

Майкъл Лейдин, американски експерт, който и друг път се е занимавал с подобни фалшификации задейства италианските тайни служби в сътрудничество с ЦРУ да принудят Агджа да признае връзката си с българи по атентата.

Въпреки изнесеното към днешно време, италианският магистрат Фердинандо Импозимато, който бе един от следователите ръководили разследването отхвърли новопоявилата се книга, наричайки я “боклук” с твърдението, че комунистите са стояли зад покушението срещу главата на римокатолическата църква.

Следва продължение по темата за броя на изстреляните куршуми срещу Йоан Павел Втори и други факти, за които се мълчи

И кой се готви за наближаващите президентски избори в САЩ без оглед на средствата, с откровени лъжи и манипулации, разчитайки на късата памет на хората в Америка и по света

В предаването „60 минути” на телевизия Си Би Ес Обама каза за операцията с хеликоптери срещу имението на Бин Ладен, че това са били „най-дългите 40 минути в живота” му с изключение може би на времето, когато една от дъщерите му била болна от менингит като бебе.

Наблюдавайки операцията на „морските тюлени” от „кризисната” стая в Белия дом, Обама и най-високопоставените му помощници сякаш усещали физически стрелбата и експлозиите и разбрали, когато единият от хеликоптерите кацнал непредвидено.

„Но не можехме да получим ясна информация за това, което се случва в комплекса”, посочи той. Обама призна, че се е притеснявал много по време на операцията с кодово име „Джеронимо”, но „не си е загубил съня” от мисълта, че Бин Ладен може да бъде убит. „Ако някой се съмнява, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябва да отиде на лекар”, каза той. Обсъждайки своята роля, той каза, че решението да заповяда операцията е било много трудно отчасти защото не се е знаело със сигурност дали Бин Ладен е бил в къщата, а също и поради рисковете за „тюлените”. „Но в крайна сметка имах огромно доверие в способностите на нашите момчета да извършат мисията и усещах, че над рисковете надделява възможността да пипнем най-после нашия човек”, подчерта президентът на САЩ.

Почти по същото време, когато Обама, вдъхновен от собственото си красноречие намигаше съзаклятнически на американците с изтъркани каламбури, че ако някой се бил съмнявал, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябвало да отиде на лекар, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер каза в интервю за в. „Зонтаг”, че не е работа на американския президент Барак Обама лично и на живо по телевизията да съобщава за смъртта на Осама бин Ладен. „За мен е проблемно президент да обявява такава новина. Правейки това, той се поставя на същото равнище като терориста”, заяви министърът. „Това наистина превръща бин Ладен в мъченик”, добави Уели Маурер, според когото смъртта на водача на „Ал Кайда“ е трябвало да бъде оповестена от говорител или писмено. Маурер смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама, но поставя на едно и също ниво една терористична организация и президента на най-могъщата държава в света.

От цялата тази краварска история останах с гъделичкащото усещане, че някой се прави на голям умник и някой някого се опитва да прави на глупак. Но веднага трябва да кажа, че не е задължително умникът да се казва Обама. Поне не в този случай и не на този континент. Защото, така както е тръгнало сигурно някой ден ще ги стигнем американците по наивност и изпрани мозъци, но това няма да е днес със сигурност.

Така че в никакъв случай не ще пропусна възможността да направя един бърз семантико-лингвистичен анализ на бараковия изтъркан каламбур за съдбата, съмнението и лекаря.
Нека за минута-две оставим настрана въпросът кой точно е Осама бин Ладен и се спрем на доста тривиалното на пръв поглед и също на пръв поглед невъзбуждащо възражения твърдение, че един терорист заслужава съдбата си, като под това се има предвид – да бъде измъкнат посред нощ от леглото и пред погледа и под писъците на 12-годишната му дъщеря да му пръснат мозъка, гръмвайки го в окото.

Да, може би на маса, на две ракии, преминали вече изцяло на политиката (освен ако някой не е отворил торбата с казармените истории), аз и вие можем в екзалтирана възмута примерно от трите хиляди жертви в световния търговски център да треснем по масата с юмрук – демек, що не пратят тюлените да му светят маслото на тоя терористичен грозник…

Можем ли?

Можем.

А може ли Барак на маса, на две ракии да удари с юмрук по масата?

Не, не може.

Не може, защото първо, той вероятно не пие ракия (освен, ако Боко вместо рунтава каракачанка не му е проводил две шишета скоросмъртница), второ, защото неговата маса е в Белия дом и трето, защото Белият дом е резиденцията на американските президенти, а самият Барак, не е просто Барак, а президентът на Съединените американски щати г-н Барак Обама.

Това е, просто и ясно. Другото би било всичко друго, но не и демокрация. И тогава, г-н Барак Обама щеше да е Негово Величество Барак І, император на Задокеанската империя…

Но понеже всички, и най-вече самият Обама непрекъснато се плюнчат на тема демокрацията като основна ценност на западната цивилизация, то не може на две ракии на овалната маса в Белия дома, Обама да удари по масата и да прати тюлените да пръснат мозъка на Осама, защото основната ценност в самата демокрация като такава е върховенството на закона, изразено още в римското право в знаменитата правна сентенция:

Невинен до доказване на противното,

което разбира се бива установено единствено и само от справедлив съд със съдебни заседатели, обвинители и защитници, а не от тюлени, обществено мнение или дори от президента на САЩ.

И тук стигаме до малък, но съществен парадокс. Президент Обама не е нито съд, нито апелативна инстанция, но си е позволил да се превърне и в първото и във второто. Позволил си е да се превърне накрая и в палач.

Ние пък от своя страна стигаме до тихичък, но съществен въпрос – къде остана демокрацията?
Къде са западните ценности.

Какво се случи на всеобщата харта за правата на човека?

Нещата добиват особено неприятна воня, ако се вслушаме в заключението на швейцарския министър Маурер, който смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама. Нещо, на което много наблюдатели, включително моя милост обърнаха внимание още в първите минути след изявлението на Обама за убийството на Осама. Нещо повече, зададохме въпросът защо след като местонахождението на саудитецът е било известно още от 2008 г. едва сега американците го нападнаха? Ето, затова е добре да се вслушаме в думите на швейцарския министър, защото те обясняват кристално ясно за какво иде реч. Швейцарците ги знаят тия работи, те затова са швейцарци, а не незнам си какви.

От всичките тези анализи и обяснения обаче, не ни става ни с грам по-леко, защото наученото е повече от горчиво. То е отровно, това, което научаваме: американският президент публично се похвали, че е заповядал и лично наблюдавал убийството на човек без съд и присъда; тази заповед, според авторитетното швейцарско мнение цели не толкова нуждите на американското национална сигурност, колкото удовлетворяване на лични интереси на самия Обама, сиреч преизбирането му за президент.

Има и още едно малко, но остро препъни-камъче, на което не мога да не се спра вниманието ви, па макар и само с няколко изречения. И това е още по-голямата лъжа, повторена в последната седмица многократно от американския президент. Лъжата, че Осама бин Ладен е главният виновник за терористичната атака срещу световния търговски център. Фактите за това са много, т.е. липсата на факти. Цялата световна говорилня по темата се крепи на една-единствена видеокасета с изключително лошо качество и много съмнителна хронологически бъркотия. В същото време, същата тази касета очевидно не е оставила у разследващите екипи на ФБР нужното впечатление, защото години след атентатите в Ню Йорк, ФБР продължава да обвинява на сайта си за най-търсените престъпници Осама бин Ладен за всякакви други грехове, но не и за събарянето на кулите, вижте копието от сайта на ФБР, където всеки може да отиде и да прочете, че „Осама бин Ладен е търсен във връзка с атентатите срещу посолствата на САЩ в Дар ес Салам, Танзания и Найорби, Кения на 7 август 1998 г. … В допълнение, бин Ладен е заподозрян за терористични атаки по целия свят.” И нито дума за атентатите срещу Световния търговски център или Пентагона…

Впрочем на сайта пък на Си Ен Ен, с дата 16 септември 2001, също може да се види в интернет, е публикувана декларация на самия бин Ладен, в която той отрича каквото и да било участие в подготовката и осъществяването на атентатите от 11 септември! Защо ли, при положение, че всяка наказателна операция на терористите винаги е предназначена не толкова и само да причини физически щети, колкото да вдигне шум и паника в публичното пространство и да сплашва правителства и народи!..

Вероятно защото бившият агент на ЦРУ (има ли „бивши” шпиони!?) достатъчно добре познава тайните на господарите си и отлично знае кой и защо организира 11 септември.
От мен толкова, останалото е тъжен размисъл за това, кой трябва да отиде на лекар…

В дните около Христовото Възкресение, в няколко от европейските медии се появиха няколко публикации – на пръв поглед любопитни, а въсщност – не съвсем:

В италианският вестник “Република” излезе много интересна публикация, която с едно изречение разби окончателно всички митологеми досега:

ЦРУ изфабрикува българската следа;

А “Дейли Телеграф” написа: ЦРУ се опита да обвини България за покушението срещу папа Йоан Павел ІІ.

“Разкрития опровергават досегашните хипотези за атентата срещу Йоан Павел”. Това изречение на италианското издание обвини италианската съдебна система и ЦРУ, като разби на пух и  прах българската следа в атентата!

В навечерието на съобщението, че предстои папа Йоан Павел Втори ще бъде обявен за блажен на 1 май.

В навечерието на съобщението, че предстои папа Йоан Павел Втори ще бъде обявен за блажен на 1 май.

След като години наред четяхме:

Полското разузнаване знаело, че се подготвя атентат срещу Йоан Павел ІІ;

СССР стои зад опита за убийство на папата или Али Агджа твърди, че Ватиканът му наредил да убие папата се появи и поредната обновена версия за невинността на България и Сергей Антонов.

Нови документи и показания опровергават досегашните хипотези за атентата срещу папа Йоан Павел Втори, написа в обширно журналистическо разследване италианският всекидневник "Република".

"Атентата срещу Йоан-Павел II, крайната истина и тайната на трети куршум”, под това заглавие във в. “Република” категорично бе опровергана под перото на журналиста Марко Ансалди ширещата се досега версия за покушението срещу главата на римо-католическата църква!

Броят на стрелците, действителната самоличност на поръчителите на извършеното преди 30 години покушение срещу папа Йоан Павел Втори – разследването на Марко Ансалди е продължило 20 години и е проведено в шест държави,събрани са нови документи и свидетелски показания, които разбиват на пух и прак досега известните и тиражираните версии. Заключенията на Ансалди са, че няма други подбудители на атентата освен турската дясноекстремистка организация "Сивите вълци", които са и негови извършители, а "българската следа" е изфабрикувана от ЦРУ, стоящо в сянка зад тиражирането й.

Кои бяха вдъхновителите? Около този въпрос се върти вече 30 години нерешената загадка за покушението срещу Йоан Павел Втори на площад "Свети Петър" на 13 май 1981 година. 30 години е закъснението на появата на тази истина, че България е чиста – късно се появи, Сергей Антонов не дочака, но дъщеря му, сестра му – приятелите му, тази които го познаваха и ценяха – я дочакаха!

Ансалди го разследва, а италианският “Република” го написа:

“Отговорността не е нито на българите, нито на КГБ. Тя не е и на ЦРУ, а още по-малко на Ватикана, както твърдяха някои други хипотези. Вдъхновителите са самите извършители. Замисълът, планирането и осъществяването на атентата срещу Карол Войтила са на турските, ултранационалистически и проислямистки "Сиви вълци", които са противници на Запада и на църковния глава, който според тях го представлява”, се изтъква в разследването.

Ансалди обръща внимание върху нещо много любопитно - загадката около третия куршум, изстрелян срещу папата и останал в продължение на години във Ватикана, извън обсега на разследването на италианската магистратура, извън етапите в заговора на "Сивите вълци" и техните мотиви, както и извън на ролята на ЦРУ и американската администрация по това време, във фалшивата "българска следа" и на провала на италианското правосъдие да разкрие истината по време на следствието и на съдебните процеси.

И все пак...

"Ако Ватикана беше проговорил... Светият Отец, този блажен човек, ни скри дори куршума, който хората от охраната бяха намерили на пода на папския автомобил. Ние, съдиите, дълго време, години наред бяхме държани в неведение, въпреки че се касаеше за уникален и решаващ за следствието елемент. По-късно, по повод една от ранните годишнини от атентата, папата отиде в Португалия, за да постави куршума върху короната на Мадоната от Фатима", са цитираните спомени на съдията-следовател Иларио Мартела.

След първия процес по съкратената процедура /срещу атентатора Мехмет Али Агджа - бел. кор./ Иларио Мартела води второто следствие за може би най-сензационния терористичен акт на 20 век, заедно с убийството на Джон Фицджералд Кенеди в Далас. Това е уникален елемент, който би могъл да се превърне в решаващ за разследването, който днес възрастният магистрат си спомня редом с другите - не по-малко важни. Трите изстрела на площад "Свети Петър", а не само известните два, които улучиха папата - могат да допринесат за повдигане на завесата около мистерията с покушението срещу папа Йоан Павел Втори, пише Марко Ансалди в “Република”.

Третият куршум. Вероятно може да се тръгне оттук, от този трети куршум, от тази най-укривана подробност, от един от скритите детайли от вече приключилото разследване, за да се опитаме да възстановим механизма на събитията, довели до изстрелите на 13 май 1981 година.

Истината е, че нито следствието, нито двата съдебни процеса успяха да съберат достатъчно доказателства за разкриване на вдъхновителите на атентата, пише Марко Ансалди в “Република”. В навечерието на Великден стана ясно, че куршумът, положен върху короната на Мадоната от Фатима, е бил съхраняван във Ватикана до 1984 година и никога не е бил изследван от експерти на независимата магистратура. Точно този куршум може да разкрие доста неща, например, дали е бил изстрелян от самия Агджа или, ако не съответства на неговото оръжие, то той тогава е бил изстрелян от нечий друг пистолет, отбелязва изданието.

Съдия-следователят Иларио Мартела потвърждава, че този трети куршум, като липсващ елемент в следствените действия е в състояние да наведе на нови следи – разкрива в публикацията си в “Република” италианският журналист Марко Ансалди. Допълнителният /трети, и неизследван/ куршум може със сигурност да докаже присъствието на втори убиец, ако е изстрелян от друго оръжие, а не от това, от което са изстреляни първите два. Този факт обаче не се счита за нужно да бъде изследван от следователите Фернандо Импозимато и Розарио Фиоре. Чак след прецизното изследване на този липсващ елемент би могло с категоричност да се заключи дали става дума за бойна група и конспирация,  или за действия на един убиец.

Така, с липсата на този трети куршум, държан, неизвестно защо във Ватикана, е възможно да се срине тезата за самотен убиец, поддържана накрая от Али Агджа, който след 20 години в италиански затвор беше екстрадиран в Турция, след като беше възприета неговата версия, че е действал самостоятелно пише Ансалди.

Според журналиста, на база на “разрешените” досега заключения от самото разследване и съдебния процес, операцията за покушението е била замислена от атентатора и споделена с неговите съкилийници, още когато Йоан Павел Втори предприема официалното посещение в Турция от 28 до 30 ноември 1979 г.

Само четири дни преди това посещение, с помощта на "Сивите вълци" и на турски военнослужещи, е било организирано бягството от затвора Картал Малтепе на младия убиец Ахмед Али Агджа, който по това време лежи с обвинение в убийството на главния редактор на левия всекидневник "Милиет" Абди Ипекчи. Агджа изпраща на същия вестник “Миллиет” писмо със заплахата "Ще убия главата на християните".

Минава година и половина от изпращането на писмото, докато Агджа пристъпва към изпълнение на намеренията си в Рим – пише “Република”. - Помогна му фракцията, начело с лидера на младежката организация на "Сивите вълци" Абдулах Чатълъ, който е бил свързан както с политици от десноцентристки политически партии и с полицията в Турция.

Това се разбира след автомобилната катастрофа в Сусурлук през 1996 г., при която той загина и която предизвика колосален политически скандал с разкритията за връзки между организираната престъпност и държавни институции.

"Сивите вълци" бяха използвани от генералите за създаване на обществени безредици и извършване на убийства, довели до военния преврат на 12 септември 1980 г., след което бяха отритнати и преследвани за техните престъпления пише Ансалди.

Побягнаха в Германия, Франция и Австрия, където искаха да покажат на какво всъщност са способни за постигане на по-високи цели на международно ниво, тъй като бяха изпълнени с чувство за мъст не само към турските военни, за които смятаха, че са ги предали, но и към Запада въобще, защото не им оказваше поддръжка.

През периода 1980-81 г. обсъждат възможностите за атентати срещу видни личности в световната политика - кралицата на Англия, генералния секретар на ООН Курт Валдхайм, председателката на Европейския парламент Симон Вейл.

Папата, като набелязан обект на покушение олицетворява всичко, което противоречи на ултранационалистическите възгледи на "Сивите вълци".

"Замисълът /за убийство на папата/ бе на самия Али (Агджа) и този план разцепи нашата членска маса," признава сега бившият "сив вълк" Доган Йълдъръм.

Накрая планът е одобрен и финансиран от групата.

Няма вдъхновители отвън, защото "Сивите вълци" сами организират акцията

Няма и документация по въпроса, защото никога не е имало такава, с изключение на записките на атентатора. Проектът е в чисто криминален стил и е групов заключава италианският журналист.

Идеята ЦРУ е да се намеси година и половина след атентата, датира от края на 1982 г., и е подготвена от малка група на ЦРУ, която преценява, че трябва да лансира българската следа като фалшификат. Този проект за операция е подготвен от следните хора: в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон се обособява тесен кръг, начело с Майкъл Лейдън, същият анализатор, който през 2003 година ще измисли сделката с обогатения в Нигерия уран, продаван в Ирак, за да бъде използван от Буш-баща като мотив, за да нападне Саддам Хюсеин.

Т.е. този човек е виновен и за “българската” следа, която е фабрикувана по този начин в този кръг, и за така наречената ядрена следа по отношение на Саддам Хюсеин довела до инвазията на американско-британската коалиция през м. март 2003 година.

Под натиска на Държавния секретар на САЩ, генерала от запаса Александър Хейг, групата на Лейдън раздухва историята, с така наречената “българска следа”, не толкова, за да уязви София, колкото да отприщи обвинения срещу тогавашния Съветски съюз, който по това време се е разглеждал от администрацията на Рейгън като Империя на злото.

Малко отклонение в интерес на истината и професионалната етика

Ансалди не е първият, който стига до извода за съпричастност на ЦРУ в лансирането и раздухването на така наречената “българска следа”. Аз лично за първи път прочетох за тази версия от публикации на българската журналистка Алексения Димитрова и водещия на телевизионното предаване “Всяка неделя”, Кеворк Кеворкян. Версията, бе изказвана неведнъж от мен през годините, а и бе повторена с нова доказателства от разследвания и

Алексения Димитрова

от живеещата във Франция журналистка, Румяна Угърчинска в книга. Книга, която Италия досега отказва да публикува! И неочаквано тази версия за невинност и липса на съпричастност на българската държава в атентата бе потвърдена от един италиански колега и се появи във в. “Република”!

В годините версията за “създадена” изкуствено българска следа се лансираше и допълваше с нови и все по-фрапиращи факти и обстоятелства! Например, има обаче разлика в нюансите на разследването на Марко Ансалди и Румяна Угърчинска – за разлика от Угърчинска Ансалди отрича отговорността на Ватикана, докато Угърчинска я посочва аргументирано...

ЦРУ измисли българската следа и това вече е факт и то неоспорим.

Факт е и че “Сивите вълци” са извършителите също е неоспоримо, но турците едва ли са били сами в това покушение бе категорична във версията си Румяна Угърчинска.

“Не забравяйте, че това е публикация в Италия”, - обърна внимание Угърчинска в предаването на Велизар Енчев на 21 април. Даже фактът, че се дава гласност в Италия и вече голяма крачка напред!

Журналистката Румяна Угърчинска получи наградата “Черноризец Храбър” за книгата, написана от нея по разследване на така нареченото “участие” на България в атентата срещу папа Йон Павел Втори.

Но да продължа с публикациите в “Република” и Дейли мейл”

Нов и значим принос в разследването на Ансалди внасят архивите на ФРГ в Берлин, които през последните години събират и подреждат парче по парче, с помощта на най-модерни компютри и технологии остатъците от документи, унищожавани от комунистическите служители в драматичните часове на падането на Берлинската стена.

Операцията, според откритото в ЩАЗИ, започва в 17 часа и 19 минути и папата е улучен с три куршума, четем в протокол на Министерството на държавната сигурност /Ministerium fur Staatssicherheit – MfS/, известно като ЩАЗИ, или тайните служби на Източна Германия.

"Българската следа" е фалшификат. Тя е операция с късмет и голям успех, която и до днес поддържат някои политици и магистрати особено в Италия, но е изфабрикувана – пише Ансалди.

Ето още какво публикува “Република” дословно /тази част от превода е от сайта “Vesti”.bg – бел. Л. М./:

По много хитър начин се използва периодът, прекаран от атентатора в България през 1980 г. "Сивите вълци" със сигурност са пребивавали в София, но не за да изготвят (с местните власти) несъвместими за една фашистка група политически проекти, а по-скоро да въртят бизнес с оръжие и дрога с българите, както показаха смелите разследвания на турския журналист Угур Мумджу, взривен в колата си през 1993 г.

Тези разследвания бяха подети в Италия от съдията Карло Палермо.

Разузнаването на САЩ се възползва от журналистически материали на Клеър Стърлинг в "Рийдърс дайджест" и Ен Би Си, направлявани от шефа на резидентурата на ЦРУ в Анкара Пол Хенци.

Тези "разследвания" на американските медии през септември 1982 година бяха последвани от пътуване на съдията Иларио Мартела до Вашингтон през октомври същата година, за да разговаря с авторите на публикациите.

След неговото завръщане в Рим Агджа, който винаги е проявявал способността да надушва накъде духа вятърът и да прекроява версиите си, започва за първи път да говори за новата българска следа (протокол от разпита на 8 ноември 1982 г.), макар че изпада в

явни противоречия и вероятно е повлиян от италианските тайни служби

Неговите обвинения послужиха за изграждане на основите на тезата за участието на София в акцията срещу папата поляк, като подтекстът, така и останал недоказан, е за режисирана от Москва операция.

В Рим атентаторът сочи като свои съучастници българите Антонов, Айвазов и Василев. Първият от тях бе подсъдим в дълъг процес, по време на който в съдебната зала се видяха нажежени очни ставки със "Сивите вълци", които без угризения въвличаха него и България във водовъртежа на фантоматичен заговор.

Италианското правосъдие, което се провали напълно и беше силно критикувано в чужбина, защото въобще не успя да се концентрира върху истинските мотиви за атентата, а посвети времето си да отдава предпочитание на доказано нереалистични и неправдоподобни тези, се видя принудено през 1986 година да оправдае българите поради недостиг на доказателства.

Сега кореспондентът на "Вашингтон пост" Майкъл Добсън, който отразяваше процеса, споделя: "Много от представените в съда доказателства биха предизвикали смях в една американска съдебна зала".

Агджа, който писмено и устно размени с нас хиляди слова в продължение на 20 г., неотдавна се изпусна пред мен и пред турската журналистка Ясемин Ташкън, съавторка на книгата "Убийте папата", като заяви, че "атентатът не е сложен, както се смята, а всъщност е една елементарна история".

Историята е елементарна и праволинейна, защото замисълът за покушение срещу папата се заражда в неговата група на турските "Сиви вълци".

Усложненията настъпват по-късно и са изкуствено привнесени, когато разните тайни служби на засегнатите страни, в това число и Италия, започват да разбъркват картите, да обвиняват или да прикриват този или онзи в зависимост от техните изгоди.

Единствената група, която атентаторът винаги е прикривал са "Сивите вълци" и във всичките негови 107 до момента версии той никога не ги е предал, поради което те все още му помагат, финансират и подкрепят.

Междувременно "Сивите вълци" се разбиха на десетки групировки с различни наименования, но все още са представени в парламента в Анкара и омразата им към представителите на католицизма продължава и до днес, заключава "Република".

“Дейли Телеграф” излезе с подобна публикация под заглавие: ЦРУ се опита да обвини България за покушението срещу папа Йоан Павел ІІ.

Тук ще припомня, че през 2006 година пак същият “Дейли Телеграф” коментира поръчковите убийства в България и другото издание “Сънди телеграф” припомни убийството на Георги Марков и покушението срещу папа Йоан Павел Втори!

30 години България бе сочена с пръст, че организира убийства, но дочакахме да чуем от италиански и английски всекидневник, че България всъщност е невинна за атентата на площад “Свети Петър” срещу главата на римо-католическата църква!

“Дейли Телеграф” всъщност коментира издадената наскоро книга на италианския журналист Марко Ансалди и турската журналистка Ясемин Таскин “Убий папата. Истината за покушението на Йоан Павел Втори”, по която “Република” пусна материала за папата.

Според книгата Йоан Павел Втори е бил сериозно прострелян с четири куршума от близко разстояние. /Тук не мога да не спомена, че първоначално в полицията Агджа говори за два изстрела, което някои от свидетелите потвърждават в полицията, а други твърдят, че са чули повече изстрели. По-късно става ясно, че са ранени и две американски туристки, което вече увеличава броя на куршумите. Интервю с тези туристки направи журналистката Алексения Димитрова, но ще го пуснем за читателите на “Хроники” в продължението по темата – бел. Л. М./.

Въз основа на посещенията на Агджа в София, теорията, че българските тайни служби или дори руският Комитет за държавна сигурност (КГБ) стоят зад нападението, се появи около година и половина след инцидента и досега бе сред основните версии, но авторите на книгата напълно отхвърлят тези твърдения.

Българската връзка е създадена от ЦРУ – са категорични Марко Ансалди и Ясемин Ташкън.

Посещенията на Агджа в България според Ансалди се дължат по-скоро на разцвета на връзките между “Сивите вълци” и българската организирана престъпност, но това се е знаело от ЦРУ и е било ловко използвано за лансиране на българската следа в атентата срещу главата на римо-католическата църква.

Александър Хейг, тогавашен държавен секретар е поставил задача на ЦРУ да намери всичко, което “може да бъде използвано срещу комунистите”.

Според Ансалди, италианските тайни служби, в сътрудничество с ЦРУ са принудили Агджа докато е в затвора “да признае” за “българската връзка”.

Съдия Импозимато, пише Ансалди, цитиран от “Дейли Телеграф”, който е магирстрат ръководил разследването на атентата отхвърля новопоявилата се книга като “глупост”!

В интервю за полския вестник “Република” /”Rzeczpospolita”/ магистратът твърди, че комунистите са стояли зад атаката, тъй като са се опасявали от полския произход на папата и утвърждаването на полската опозиция в родината му под негово влияние.

Следва продължение

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.

Нямам представа какво накара един водещ в БНТ, Бойко Василев да определи починалия Димитър Паница като възрожденец – вероятно има своите аргументи, и дано да са добре мотивирани, защото за мен лично, последното, което би могло да се каже на този емигрант е, че е бил възрожденец!

Емигрантът Паница захвърли почетното членство в БАН, заради това, че Комисията по досиетата огласила агенти на бившата Държавна сигурност там?

А той, Паница, на кого служеше, за да даде всичко от себе си и вкара Сергей Антонов в гроба! Да не би на „Булгарплодекспорт”?

Човекът, който щедро плати на Клеър Стърлинг, за да създаде българска следа в атентата против главата на Римо-католическата църква, изрази възмущение от това, че в БАН работели хора, свързани с бившата ДС! Е, те поне са работили за националните интереси за разлика от Паница, който плати да се развие истерията около уличаването на България в покушението срещу папа Йоан Павел Втори. Има известна разлика все пак – да не говорим, че в опозоряването на България няма нищо възрожденско!

Известно е, че в дъното на създаването, раздухването и истерията с българската следа беше ЦРУ – дойде време и оттам си признаха, че са знаели, че българите нямат никакво участие в този атентат!

Т. е. оказа се, че ЦРУ си призна, макар и с половин уста, а Паница даже не счете за нужно да се извини на българската държава, за оклеветяването на която плащаше на Стърлинг!

Нямам обяснение защо определят Паница като родолюбец едни двама бивши президенти – Желев и Стоянов, но пък от друга страна като се върна към „родолюбието” на тях самите – то в техните очи Паница си е отвсякъде родолюбец!

За Паница за първи път чух от дядо си, който добре познаваше това лице – в онези години той не изгаряше от желание да говори за Паница, но едно помня и не забравих - думите му: „Дими Паница не е човек, с когото да е чест да общуваш!”

Ако за Желев приносът на Паница за следването на дъщеря му е акт на родолюбие – то тогава няма как да го оспоря, въпреки че за мнозина да подпомогнеш едно момиче да учи би се приело по-скоро като лична услуга на семейството – но, нейсе...

Интересен фрагмент от биографията на Паница е свързан с януарските събития от 1997 година, което малцина знаят или помнят.

„Въстание или преврат беше случилото се на 10-11 януари?” попита журналистката от в. „Труд” Светлана Джамджиева бившият министър на вътрешните работи, Николай Добрев на 9 януари 1998 година.

"Протестът на хората беше продиктуван от икономическите и социалните условия..." - отговаря Добрев. - Друг е въпросът, че върху справедливия протест на хората започнаха да паразитират псевдосиндикални групи и политически сили."

Добрев сподели тогава пред Джамджиева, че има справка за финансирането на протестите, която справка той й показа: "Ето я справката. Средства са получени от фондация "Джон Паница"...

Та днес, когато по причина кончината на Паница някои псевдородолюбци се опитаха да му създадат някакъв идеалистичен образ – то не можах да се въздържа  да не запитам: „Каква работа имаше един, свързан с оклеветяването на България емигрант, да спонсорира протести пред парламента, които ескалираха и в самия парламент?

Откъде накъде точно не друг, а Паница спонсорира деяние, което бе нав сичкото отгоре и наказуемо според действащото законодателство? Протестите, в чието плащане се включи финансово и Паница се осъществиха с много наляти пари, въпреки, че още в края на м. декември 1996 премиерът Жан Виденов си бе подал оставката и като министър-председател и като лидер на социалистическата партия. Т. е. причина за протести реално нямаше, тъй като бе налице оставка на премиера!

Но да се върна към най-големия грях на Паница

– този, който разби живота на един невинен българин и го прати без време в гроба...

Мелвин Гудман, /старши анализатор в съветския отдел на ЦРУ от 1966 до 1990 г./ още през 90-те години на миналия век заявява в американския Сенат, че “българската следа” е манипулация, измислена от ЦРУ. Междувременно никой не си направи труда от страна на новия Голям брат, след 1989, да съобщи на България какво бе констатирал и съобщил на щатските сенатори Мелвин Гудман.

Тук дойде и логичният въпрос отнасящ се до Паница: след като спонсорираш разработка на ЦРУ по дискредитиране на една държава, дали си свързан с ЦРУ или – да?

Защо припомних връзката на Паница с ЦРУ? Защото в предаването "Здравей, България" на Нова телевизия, Ленко Ленков, от фондацията на Паница каза: "Ние искаме от Русия да ни върне архивите на държавни институции, които са отнети непосредствено след 9 септември 1944 година". В същото предаване тогава Ленков поясни, че това са архиви на Министерство на отбраната, на Министерството на външните работи, на МВР, на канцеларията на двореца...

Само че в момента на предявяване на претенции към вземане на архива, Ленков не бе служител в нито една от изброените институции, а що се отнася до понятието „канцелария на двореца” – такова не съществува в българския правен мир още от поне пет десетилетия.

Аз самата съм историк по образование и всеки нов автентичен архивен документ за мен е откритие, но тук в цялата тази история имаше нещо много смущаващо. Защо точно Паница тръгна да се занимава с изискването и получаването на тези архиви - на този въпрос никой не се нае да отговори. Защо архивите му се оказаха толкова жизнено важни, че даже спретна подписка за връщането им? И за това не се чуха причини.

В навечерието на визитата на Владимир Путин, Д. Паница даже оглави инициатива, с откровени нападки срещу Русия за връщането на архиви на България от руската държава.

За сравнение ще припомня, че оригиналът на „История славяноболгарска” се намира в Гърция, тъй като така нареченият бивш президент Петър Стоянов си позволи да върне една от най-ценните реликви на България.

В Лондон, в Британския музей се намира българското безкрайно ценно "Четвероевагелие" на Иван Александър, но никой не си го е поиска в годините на прехода...И на фона на тази липса на интерес в родината да се върнат безценни реликви – внезапно емигранта Паница се изписа събирач на архиви!

Един друг интересен момент от дейността на Паница научих една неделна утрин от журналистката Румяна Угърчинска в предаването „Отпечатъци”. По повод филма, по който тя правила за атентата срещу папата, Угърчинска се срещнала с Д. Паница, който се опитал да я откаже от целта да разкрие истината за дискредитирането на България покрай атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Паница обяснил на колежката Угърчинска, че няма смисъл от такова разследване! Т. е. минало е време, да не се рови, да се забрави как бе опозорено името на България и да си остане така за историята и за поколенията!

Въпреки огласяването на съдържанието на Доклада на ЦРУ, който оневини, макар и със закъснение България, години минаха, а въпросният Паница така и не намери в себе си приживе сили, време и достойнство лично да се извини за мръсното дело, с което увенча живота си – да спонсорира оклеветяването на родината му.

Лошото е и друго: нито един политик не поиска от Паница да се извини на страната ни за позора, който й нанесе, спонсорирайки Клеър Стърлинг – „откривателката” на така наречената българска следа в покушението срещу папа Йоан Павел Втори.

Това ли е родолюбие, това ли прави един човек възрожденец – да плащаш, за да се клевети родината ти?

Съмнявам се, че френският президент Жак Ширак е бил наясно на кого дава званието Рицар на Почетния легион, когато удостои с него Паница.

Съмнявам се, че и в Съвета на Европа са били наясно когато награждават Паница с почетен педал „Pro Merito” за заслугите му за демократизацията в Източна Европа.

Лошото е, че един български президент, Петър Стоянов си позволи да награди Паница с най-високото отличие „Стара планина” първа степен, но не трябва да се пропуска фактът, че след тази награда идват другите за Паница: на Съвета на Европа и на френския президент!

Международният институт за стратегически проучвания /IISS/, който се занимава с политико-военните конфрикти в света едва ли случайно бе взел за свой член точно Д. Паница, като един от многото български емигранти.

Паница бе член на Борда на Нов български университет, а проф. Богдан Богданов, като президент на Нов Български Университет бе оповестен като сътрудник на Шесто управление на Държавна сигурност!

Е, как така Паница прие този факт, а спрямо БАН и огласени сътрудници на ДС там, се отказа от почетното членство?

"Липсваше покаяние, липсваше извинение, липсваше гражданско достойнство да се направи крачка назад и да се даде път на неопетнени млади учени", написа Димитър Паница в писмото си до акад. Съботинов по повод оттеглянето си от почетното членство в БАН.

Той поиска покаяние, той поиска извинение!? Той потърси гражданско достойнство да се направи крачка назад и да се даде път на неопетнени млади учени!?

Той, който отдавна трябваше да се покае пред майка България!

Той, който отдавна следваше да поиска извинение за позора, с който покри родината си, спонсорирайки една клевета?

Той, който не намери достойнство да се извини и покае?

Има събития, които карат човек губи дар слово...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1081-kitai-i-islqmyt-shte-sblijat-evropa-i-rusiq

Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

- Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

- Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

- Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции.

- Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

- И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

- Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

- Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

- Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран,  като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

-            Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

- Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

- А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

- Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

- Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

- Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

- От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

- Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ.

- След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

- Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

- Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

- По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

- В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

- Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

- Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

- Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.

Едва дочакал да съмне посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, който се изживява и като генералгубернатор е цъфнал най-неочаквано при министъра на икономиката Трайчо Трайков съобщи Българското национално радио днес.

„Какво стана с диверсификацията? Разнообразяването на източниците за доставка на суровина е въпрос на национална сигурност не само за България, но и за региона" изнервено попитал Уорлик министър Трайков. Причината за душевните изблици на посланика е завършилата среща на премиера Бойко Борисов с първия вицепремиер Виктор Зубков по енергийните проблеми и проекти между двете страни, на която среща двамата държавни мъже разрешиха редица от въпросителните и проблемите. Явно това е втресло Уорлик, за да си изпусне нервите и да се впусне да споделя опасенията си, че българският министър-председател Борисов току виж намерил стратегически инвеститор за строежа на АЕЦ „Белене”, пренебрегвайки предупрежденията на Уорлик за икономическа необоснованост на проекта.

Какво му влиза в работата на Уорлик българската национална сигурност и сигурността на региона – не е ясно. Явно посланикът е „забравил”, че в същия този регион САЩ изсипа бомби върху територията на бивша Югославия, без и пет пари да дава, че войната и убийствата също се нареждат сред понятието за нарушена сигерност.

Така нареченият дипломат Джеймс Уорлик, който често изоставя дипломатичното поведение и влиза в ролята на портиер на ЦРУ, си позволил, според БНР да припомня и набляга на факта, че правителството на ГЕРБ обещало повече прозрачност в енергийната тематика. Точно тук Уорлик си поискал „повече прозрачност” по споразуменията с „Газпром”!

"Българите сигурно искат да разберат защо цената на газа се повишила с 30 на сто и дали няма през следващите 5 или 6 години да поскъпне още. Ние обаче не можем да знаем това, защото договорите са тайни", допълнил Уорлик.

Разбирам един Херман ван Ромпой да се интересува от енергийните споразумения между Русия и България, след като сме страна-членка на Европейския съюз, но такова нещо не се случи.

Отново бе играна старата пиеса: Големият задокеански брат иска сметка за всяко действие и решение на българското правителство. По-рано предшествениците на Уорлик поне бяха дискретни и никога не показваха така явно, че се имат за господари на страната ни и че пет пари не дават за суверенитета и националното ни достойнство.

Кое изкара този път извън нерви Уорлик: съобщението че правителствата на Русия и България ще подпишат Пътната карта за изпълнението на проекта "Южен поток", а също така и другите съобщения - че първият руски вицепремиер Виктор Зубков заяви след срещата си с министър-председателя Борисов:  "Ще смятаме, че имаме пълното разбиране от страна на българското правителство, неговият ръководител потвърди, че България влиза в Южен поток". Като капак на всичко Русия и България се договориха и по Пътната карта за строителството на АЕЦ "Белене", което вече явно му е дошло в повече на г-н Уорлик.

Посланикът на Щатите си позволи да обяснява, че за него сключените енергийни споразумения с Русия са тайни, но българското общество имало право да знае какво точно са се договорили двете страни.

Въпросът е: откога Уорлик взе да се изживява и като „българското общество”, та да говори от негово име.

Нима държавните договори в Щатите се огласяват пред тамошното общество?

Досега Уорлик се изживяваше като генералгубернатор и си позволяваше да се меси и диктува на правителството как да си върши работата. Явно вече има нов момент в драмата: посланикът на Щатите вече не крие и „ревността си” от Русия при междуправителствени контакти на двете държави.

Има една поговорка: „На всяка манджа мерудия”, та и с Уорлик нещата са същите от първия миг, в който стъпи на българска земя.

Ето защо е време да попитам: защо Обама не си вземе Мерудията и да си я върне в родината зад океана, а тук да прати нещо, по-читаво, което да се съобразява и действа в рамките на доброто възпитание?

Любимият ми американски писател Кърт Вонегът казваше: „Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен”.

Или ако перефразирам Вонегът ми идва една друга негова мисъл: „Има много налудничави неща, които могат да се направят, но ние няма да ги направим и все пак е приятно да си ги мислим.”

• Водещи коментатори и журналисти, са убедени, че с операцията си „УикиЛийкс” ЦРУ и Мосад отварят нова страница в информационните кибер-войни

• И ви моля да не се стряскате от появата на вездесъщия Джордж Сорос и в този криминален сюжет!

След първоначалното задоволство от новият модел на прозрачност и информационно общество, което Джулиан Асандж и водената от него УикиЛийкс заявиха, особено през 2010 г. чрез публикуването на зашематяващи масиви от почти 500,000 класифицирани документи на Пентагона за войните в Афганистан и Ирак, дойде дълго рекламираното „изтичане на нова партида информация – основно грами на Държавния департамент на САЩ. Но тази кампания донесе много повече разочарование и почти пълна липса на смислена информация.

ЗАГЛОЖДИ МЕ СЪМНЕНИЕ

В света на матрицата, в който живеем, пред всяко сензационно разкриване на информация за кукловодите на планетата, задължително минавам рутинните въпроси:

1) Това информация ли е?
2) Възможно ли е да е дезинформация?
3) Има ли прецедент, за да го мислим като евентуална контрадезинформация?

Има и още критични въпроси, но и тези стигат. И щом започнах да се ровя и анализирам пропуснати преди това дребни факти и най-вече логически несъответствия, яко изглеждащата китайска стена на Асандж започна да се пропуква и разпада. Какво се случи?

Първото което ми изскочи подсъзнателно бе, че историята разказвана от австралиеца Асандж изглежда прекалено красиво, за да е истина. Организацията имала над 10,000 преки помощници и ятаци по цял свят, които съхранявали копия от базите данни. Зад УикиЛийкс стоели най-добрите хакери. Анонимността на източниците се гарантирала от самия модел на структуриране на организацията…

После се запитах, как така без никакви проблеми американците практически блокираха дейността на Уикилийкс при третото изтичане на информация, но не го направиха при второто?! И това, след като при първото изтичане, вече са били наясно, че сайтът има капацитет, а не отправя празни заплахи.

И естествено дойде ред и на въпроса, как така, янките претрепаха един цял народ заради несъществуващи оръжия за масово поразяване и доутрепват сега още един, заради това, че уж криел из пещерите си Осама бин Ладен, а се държат като на дворцов бал с човек, който уж вадел на показ целият архив на националната им сигурност!? И вместо да му спретнат един хубав инфаркт, му устройват паркетни изпълнения със смехотворни обвинения за изнасилване и прочее и прочее. И в този момент схванах, че Уикилийкс понамирисва не, ами направо вони на глобална манипулация.

Потърсих мнения на сериозни коментатори и изследователи и никак не се изненадах, да открия, че и други си мислят за същото. Тук ви предлагам изказвания на двама души, чиято репутация е безупречна и в чието мнение винаги е добре да се вслушаш внимателно – изключително популярния телевизионен водещ и коментатор от едно от най-високорейтинговите предавания в Русия „Однако” – Михаил Леонтиев и известният американски разследващ журналист Уейн Мадсън. Прочетете и тях и помислете сами върху казуса.

Колкото до мен, не съм изненадан от най-новото „оръжие за масово поразяване” разработено за информационните войни на двайсет и първи век, но е истина, че ще съм дълбоко разочарован, ако съмненията ми се потвърдят от времето. Колко хубаво би било, ако ние, обикновените граждани на земята можехме да вземем нещата в свои ръце, така, както сладкодумно разказваше Джулиан Асандж…

Михаил ЛЕОНТИЕВ, водещ на руското тв-предаване „Однако”:От статията му „УИКИЛИЙКС”

… Друго нещо е Асанж. Този тип отсега нататък ще го наблюдаваме много внимателно. В момента той преживява върха на своята кариера, въпреки, че изглежда в тия неща няма предел за мащабите в които можеш да се разгърнеш. Т.е., Асанж вече е арестуван (най-малкото е с електронна гривна за проследяване), сметките му са блокирани (кои от сметките му?) при това без съдебно разпореждане. При което е арестуван по смехотворно обвинение (за секс без презерватив). При това американците, обявили го за обществен враг номер едно, веднага заявиха, че нямат намерение да искат екстрадицията му! Откога Америка доби навика да не преследва престъпници, представляващи, на всичкото отгоре, заплаха за американската държава и живота на американските граждани?!

По същество Джулиан Асанж представлява точно такава заплаха за действащия световен ред, каквато е Ерик Кантона за банките. По същество това е цирк. И най-забавното в цялата история е, че по този цирк се прехласнаха почти всички. Дори тези, които не можеше да не забележат очевидните несъвпадения в историята с УикиЛийкс, в същото време не можаха да превъзмогнат съблазънта да се полакомят за продуктите на асанжевата помия. Т.е. едната половина от задачата е вече изпълнена. УикиЛийкс днес се ползва с най-голям кредит на доверие по света. При това той е в състояние да използва за разпространение на своите материали практически всички световни медии. Т.е., фактически това е е най-грандиозният медиаинструмент в историята. И както вече сме го казвали, може би е използван за най-мащабната медийна провокация.

Това, че днешните войни са войни информационни е баналност, която само ленивият го мързи да повтаря. Обаче, обстоятелството, че всяка война е свързана с появата на нови, по-съвършени оръжейни системи, в това число и за масово поразяване, неизвестно защо предизвиква удивление. УикиЛийкс е само и единствено логично развитие на оръжията на информационната война.. Въобще, смисълът на информационната война е в това, че няма смисъл да се стреля в човека, ако е възможно да измениш неговото отношение към самия себе си. Тогава, той сам ще се застреля. Т.е., страната станала обект на успешна информационна атака, би трябвало сама да се застреля.

Уейн МАДСЪН, американски разследващ журналист собственик на сайта „Wayne Madsen Report”:От статията му „ЦРУ, Мосад и Сорос са зад УикиЛийкс”

Гъмжи от подозрения, че УикиЛийкс е част от американските кибер-военни операции.
WMR (Wayne Madsen Report) научи от азиатски разузнавателни източници, че някои азиатски страни, в частност Китай и Тайланд са дълбоко убедени, че сайтът Уикилийкс… е свързан с американските кибер-военни и компютърни шпионски операции, а също и с кибер-военните операции на Мосад.

През януари 2007 г., Джон Янг, който ръководи Криптом, сайт, публикуващ класифицирана информация, напусна Уикилийкс, обявявайки, че тази организация е фасада за операциите на ЦРУ. В подкрепа на твърдението си Янг публикува над 150 е-мейла изпратени от активисти на УикиЛийкс до Криптом…

Стана известно също така, че в консултативния съвет на УикиЛийкс членува Бен Лори, някогашен програмист на Гугъл, който наскоро подписа договор с Националната агенция за сигурност на САЩ и е обвиняван от Китай, че е е бил част от екипа на американската кибер-шпионска кампания спещу Китай…

Съществуват основателни съмнения, че УикиЛийкс е още една от финансираните от Сорос операции под „фалшив флаг”. WMR научи, че след като бившият сенатор Норм Коулман решил да се противопостави на соросовата кандидатура Марк Мълок Браун (бивш зам. генерален секретар на ООН) за президент на Световната банка, Сорос привежда УикиЛийкс на високи обороти. Германският резидент на УикиЛийкс – Даниел Шмит – хаква списъка с поддръжниците на Коулман, открадвайки информация за кредитните карти и адреси, като публикува откраднатото на сайта на УикиЛийкс. По този начин кандидатът на демократите Ал Франкин, мощно подкрепян от Сорос, побеждава Коулман на следващите избори.

Според други източници стана известно, че Сорос стои зад операцията по преместването на Уикилийкс в Исландия, за да добие сериозна тежест там във връзка с овладяването на банковите операции и завладяване на неразработаните ресурси в Гренландия…

______________________________________________________________________

Не мога да не отбележа, че не един и двама читатели на първоначалната ми публикация за УикиЛийкс изказаха обосновано съмненията си. Не отричам, че аз също имах съмнения, но някак си надеждата, за решителна промяна в нашата, заплашена от погибел цивилизация взе връх. Ето някои от читателските мнения:

ralph_m
19 декември, 2010 в 18:41 | #1

Не ви ли се струва че прекалено големия шум който се вдигна говори за постановка. Съмнително е например че това се случва точно около гласуването за съдбата на интернет:

http://svobodnaplaneta.com/story/6957

При това „изтичане“ на информация не се разбра почти нищо ново (кой бил алкохолик, имало корупция, щатската армия издевателтва и мародерства над окупираните от нея територии и хора,….) кое беше новото което незнаеха масите не се разбра. С единната реакция на всички правителства относно „изтичането“ на информация заради WikiLeaks май е ясен резултатът от гласуването за ограничаване на свободата за распространение на информация в мрежата. Просто им беше показано че ако не ограничат с вота си достъпа до инфо в интернет може там да намерят къде по големи тайни заради които като нищо тълпата някоя революцийка да спретне и да помете цялата лицемерна система. Изтеклото инфо беше доста внимателно подбрано и изчистено за да не предизвика огромни вълнения и реакции сред тълпите, а господарите им да бъдат насочени към правилния вот.
Всичко това е просто една версия, но като се има впредвид огромния шум който вдигнаха световните медии и като се има впредвид кои са собствениците им цялата работа намирисва много и ме съмнява това да води до КРАЯТ НА „СТРОГО СЕКРЕТНО!-ТО”, а точно обратното.

asdasd
2010-11-30 23:10

Авторе, съжалявам за надеждите ти, но цялата игра е да се сложи ръка върху интернет. Много им пречи на евроатлантиците , да ги наречем така. „Хулиганът“ всъщност е „наше момче“…

Ще бъдем ли отново разочаровани до болка? Ще се окаже ли, че поредната надежда за справедливост и прозрачност в нашия свят е била поредната манипулационна операция? Предстои ни да си го изясним в следващите няколко месеца. Важното е, че започваме да развиваме интуиция към многоходовите комбинации в матрицата, а това макар и мъничка стъпка, е все пак стъпка, активна съпротива. Важното е да не се примирява, да не позволяваме с тоягата и моркова да ни вкарат в кошарата, защото това ще е краят на цивилизацията ни.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1068-syedinenite-shtati-kato-generator-na-nesigurnost

Назряло е времето да поставим един кардинален въпрос, който, както изглежда, малцина американски държавни чиновници и политици, се решават да зададат. И той е, дали създаването на практически неразрушима глобална система, включваща над хиляда военни бази и предни постове, няма да се окаже фатална геополитическа грешка на САЩ? Както е известно, тази система беше създадена с цел да се укрепи американската национална сигурност, но дали на практика резултатът не се оказва точно обратния? Ами ако тя, вместо това, е съдействала за провокирането на конфликти и само е задълбочила несигурността, за чието преодоляване трябваше да помогне?

Най-убедителните аргументи против съществуването на тази система от глобални бази имат политически и практически характер. Американските военни бази се превърнаха в причина за предпазливо отношение, враждебност и страх по отношение на Съединените щати и съдействаха за напразните, ненужни, неизгодни и обречени на провал войни в Афганистан и Ирак, а сега, както изглежда, ще стимулират разширяването на американската интервенция в Пакистан, Йемен и в Африканския Рог. Според Бин Ладен, терористичните нападения от 11 септември са били провокирани от самия факт на съществуването на американски военни бази на свещените територии на Саудитска Арабия, което може да се оцени единствено като „кощунство”. Тоест, глобалната система от военни бази, както изглежда, демонстрира тенденция към генериране и усилване на същата онази несигурност, която се използва като оправдание за съществуването и.

Случайната империя

Сегашното глобално военно базиране на САЩ не изглежда резултат от някакъв съзнателно формулиран план, но то не може да се приеме и като следствие от нечия небрежност. Отчасти, то е пряка последица от безконтролната активност на бюрократичния апарат. Непосредствено след края на Втората световна война, стремителният демонтаж на американското базиране от военния период беше преустановен от стартиралата междувременно студена война. По-късно интервенцията във Виетнам доведе до нарастване броя на базите в Югоизточна Азия. Неуспехът на американските въоръжени сили в региона обаче, предопредели решението армията да се откаже от участие в антибунтовнически операции и да се върне към основната си задача – подготовката за евентуални класически военни действия в Европа, в случай на съветска агресия.

Впоследствие това помогна за блестящото осъществяване на „блицкрига” срещу Ирак (по време на Първата война в Залива), организиран в рамките на „доктрината Пауъл” за осигуряване на обществена подкрепа, превъзхождаща сила, ясно поставени задачи и бързо изтегляне на войските.

Глобалното базиране и неговата добре обмислена рационализация бяха резултат от възстановяването на самочувствието и увереността на американските въоръжени сили, които бяха силно ерозирани след Виетнам. По време на управлението на президента Бил Клинтън, Америка се стремеше да избягва военните интервенции, докато войните в бивша Югославия не я тласнаха към осъществяването на още една кратка и успешна съвместна операция на САЩ и НАТО. Пентагонът се възползва от случая за да укрепи позициите си и да завоюва нова „територия” за сметка на гражданската бюрокрация, както и да се сдобие с нова голяма база в Косово.

Както посочва Дана Прийст в бестселъра си „Мисията”, глобалното военно разширяване, до голяма степен, оставаше извън фокуса на внимание на медиите и обикновените американски граждани. Традиционно щедро финансираните въоръжени сили винаги са били под прякото разпореждане на президента, докато вечно изпитващите финансов глад дипломатически институции и ЦРУ, при възникване на неявни извънредни ситуации в международен план, обикновено предлагаха лишени от въображение или просто неподходящи решения. За разлика от тях, решенията на военните винаги са се отличавали с позитивност, оперативност и еднозначност, още повече, че в армията не е прието заповедите да се обсъждат. Тоест, именно те олицетворяваха, както вътре в страната, така и в чужбина, американската мощ и глобално лидерство.

От всичко това логично следваше укрепването на ролята на военните във външната политика. Така, на Централното военно командване в Тампа (щат Флорида) и на тогавашния му шеф - амбициозният и притежаващ умение да убеждава събеседниците си генерал Антъни Зини, бе възложено решаването на военните проблеми в Близкия изток. Скоро беше създадена цяла система от регионални командвания за останалите части на света, оглавени от самостоятелни командващи със собствен щаб и необходимия оперативен потенциал. Така се появиха военните „проконсули” на САЩ – отлично финансирани, неотчитащи се никому и достатъчно силни регионални „главнокомандващи” (CINCS), поддържащи директни контакти с политическите и военните власти в регионите, за които отговарят.

Естествено, те твърде бързо концентрираха в ръцете си още по-голямо влияние и възможности, отколкото посланиците на САЩ, а регионалните правителства започнаха да виждат именно в тях истинските представители на Америка. Това имаше изключително силно отражение върху външнополитическата активност на Вашингтон. Държавният департамент и дипломатическият корпус загубиха значителна част от дотогавашното си влияние, а вътре в самата военна система функциите на отделните командващи се оказаха сведени до малко привлекателните аспекти на администрирането, ученията и доставките, вместо традиционната им роля на командващи съответните войски.

С идването на власт на администрацията на Джордж Буш-младши, открито предизвикателство към американската военна култура отправи новоназначеният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който бе пълен с решимост да защити „гражданския контрол над военните” от амбициите на прекалено раздутия, според него, и крайно неефективен бюрократичен апарат на Пентагона. Нещо повече, той очерта и другите „вътрешни врагове” на провеждания от него нов курс: парламентарния и съдебния контрол над изпълнителната власт; Държавния департамент и ЦРУ (смятани от Ръмсфелд за неефективни), както и (което можеше се очаква) непроявяващия особено склонност към рискови решения Комитет на началник щабовете.

Нахлуването в Афганистан, през 2001, където бяха използвани американски части за специални операции, снабдени с най-модерни оръжия, авиацията и силите на т.нар. „Северен алианс” (доминиран от етнически таджики), беше отличен пример за това, как Ръмсфелд си представяше бъдещите военни действия. По онова време той беше окачил в кабинета си известната фотография на офицер от американските специални части – самотният конник препускаше по афганистанското плато, сякаш прокарвайки за туземните спомагателни части пътя към победата, насочвайки, паралелно с това, и въздушните атаки на бомбардировачите В-52.

Хаосът, последвал интервенцията в Ирак, непосредствено след успешно проведената операция „Шок и ужас” и превземането на Багдад, остави тази страна и нейното възстановяване изцяло в ръцете на Департамента по отбраната. В крайна сметка, вариантът на класическата схема за борба с бунтовниците, предложен от генерал Дейвид Питреъс, а след това редактиран и лансиран от Департамента по отбраната под формата на доктрина, наред със субсидиите за племенните групировки, стимулиращи действията им срещу бунтовниците, и военния „скок” от 2007, подготви и условията за националните избори в Афганистан, през март 2010. Впрочем, страната все още няма стабилно правителство.

Оттогава насам, антибунтовническата програма на Питреъс се прилага в Афганистан, но без забележим успех. Международният контингент, предназначен за постъпателното „прочистване и удържане” на територията, контролирана от талибаните, съумя да се справи с първата задача, но не успя да удържи вече завоюваната територия и да предотврати повторното проникване на бунтовниците, като по този начин спре похода на талибаните към властта.

Провалът на антибунтовническите усилия на Вашингтон в Афганистан, за първи път стана достатъчно широко известен на американската общественост през април 2010, след изтеглянето на войските от долината Коренгал в Източен Афганистан. Основната база и пет предни поста около нея бяха изоставени след аналогичното изтегляне, по същите причини, от два други района, през 2007 и 2008. Както е известно, „Ню Йорк Таймс” вдигна голям шум около събитията в долината Коренгал, подчертавайки факта, че американските войски са били там пет години, загубвайки 42 души.

Когато американците за първи път се появиха в тази местност, през 2005, местните жители не демонстрираха особена враждебност към тях. „Само отвреме навреме някой бунтовник-талибан или член на Ал Кайда се появяваше за кратко там – посочва в книгата си, посветена на тези събития майорът от американските специални части Джеймс Фасъл – но местните жители не демонстрираха никакво желание да се присъединят към бунтовническото движение”. Американското военно присъствие в района обаче много бързо ги превърна в бунтовници. И то не защото симпатизираха на талибаните, а просто защото бяха против чуждестранната окупация. Генерал Стенли Маккристъл, дал заповедта за изтегляне на войските от долината, заяви през април миналата година пред „Ню Йорк Таймс”, че присъствието там на американските предни постове по-скоро е съдействало за появата на бунтовниците, отколкото за тяхното поражение.

Подобно на частния случай с Коренгалската долина в Афганистан, глобалната система от бази на САЩ беше изградена за защитата на американските интереси в чужбина и осъществяването на глобални интервенции (а, при необходимост, дори за водене на световна война). На теория, тази система беше предназначена за предотвратяването на война, но още от самото начало, тя осигуряваше средствата и възможностите и стимулираше военните намеси на САЩ в други държави.

Митичният сблъсък

През 1993, Самюел Хънтингтън привлече вниманието на международната общественост, предричайки, на страниците на списание „Форийн Афеърс”, че „следващата световна война” няма да бъде сблъсък между държави, а между различни цивилизации. Като хипотетичен пример, той посочи войната между западната и ислямската цивилизация за глобална господство. Според прогнозите му, арабите (т.е. „ислямската цивилизация”, съгласно терминологията на Хънтингтън) ще започнат борба на живот и смърт със Съединените щати („западната цивилизация”), защото смятат, че САЩ представляват фундаментална заплаха за мюсюлманската религия и общество. И то, въпреки че огромното мнозинство мюсюлмани са азиатци и африканци, а не араби, и нямат никакви видими причини да се интересуват от арабските междуособици. Хънтингтън твърдеше също, че китайците („конфуцианската цивилизация”) ще действат като съюзници на арабите, снабдявайки ги с оръжие и боеприпаси.

Прогнозата на Хънтингтън се оказа погрешна, както впрочем и аналогичният аргумент на президента Джордж Буш от 2001, че именно омразата към западните свободи е вдъхновила радикалните ислямисти да осъществят терористичното си нападение срещу Америка. Всъщност, възходът на радикализма и растящата подкрепа на идеята за завръщане към законите на шериата с неговото строго тълкуване на Корана, бяха резултат от дълбоката вътрешна криза в исляма. Задачите на ислямисткото движение са пречистване на религията и обичаите на мюсюлманите и отстраняване на западното влияние, а не завоюването на Запада.

Ислямското възраждане в съвременните мюсюлмански държави, до голяма степен, е сходно с политическия национализъм, но, за разлика от него, то няма единна национална база. Ислямският свят винаги се е смятал за духовно образувание, подчинено на общата религия, но беше достатъчно тази общност да се почувства застрашена, за да се породи политическа съпротива. Освен това, ислямското възраждане е резултат от по-широката културна криза в исляма, свързана със загубата на водещите позиции в Средиземноморската цивилизация, които той заема от началото на Средните векове до епохата на Ренесанса.

Ислямът загуби позициите си не вследствие на военно поражение, а под въздействието на вътрешни исторически сили, проявяващи се активно както в ислямския, така и в западния свят. На първо място, става дума за разделянето на религиозната и политическата власт на Запад (между папата и императора, всеки от които е легитимен в своята област), както и за отделянето на богословието от философията в християнския, аристотелов Запад. Тези две събития правят възможна появата на светския рационализъм и научната мисъл, на вълната на Ренесанса и в епохата на Просвещението, както и зараждането на западната светска държава.

Ортодоксалният ислям обаче е застинал и продължава да съществува в една тотално пропита от религията интелектуална вселена.

Ал Кайда е продукт на стечението на редица обстоятелство: възраждането на фундаменталистката ислямска мисъл през ХХ век; провалът на усилията на арабските държави за създаване на успешна обединена „арабска нация” в годините между двете световни войни и след това, в отговор на разпадането на Османската империя по време на Първата световна война; следвоенната имперска подялба на Източното Средиземноморие между Британската империя и Франция; спорното разделяне на Палестина и създаването на Израел.

Политиката на Вашингтон след Втората световна война превърна Саудитска Арабия и Иран в клиенти на САЩ. Смяташе се за нещо, подразбиращо се от само себе си, че ислямът е остарял начин на живот, който неизбежно ще бъде заменен от онази версия на модернизацията, която се е наложила в съвременния Запад. Подобен извод се базира на погрешната предпоставка, че всички цивилизации се движат към обща цел, както и, че САЩ и съюзниците им са изпреварили с много всички останали по този път.

Смята се, че прогресът, характерен за науката и техниката, е също толкова характерен и за културата и политическите системи. Историята обаче ни учи, че възходът на суровия Рим става за сметка на високоразвитата гръцка цивилизация, а и двете са предшествани от високоразвитите култури на Египет, Месопотамия и Персия. Разбирането на историята като постъпателно движение към „спасението”, придаващо смисъл на всичко предшестващо го, се прокарва още от Библията. Така е заложена основата на онази форма на светския миленаризъм (т.е. учението за неизбежното настъпване на хилядолетното Божие царство на земята, преди края на историята – б.р.), получила развитие в епохата на Просвещението и след нея. Именно подобни схващания доминират в американската външна политика от времето на Удроу Уилсън насам.

Вярата, че съдбата е отредила на САЩ да дарят демокрацията на света (която преди няколко години демонстрира на страниците на „Форийн Афеърс” и тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс), донякъде също е сред причините за прекаленото разширяване влиянието на военните в управлението и политическата култура на САЩ. Само че е невъзможно да се провежда разумна външна политика въз основа на предпоставката, че сегашната роля и място на САЩ в международната общност представляват естествена кулминация в общественото и политическо развитие на човечеството. Древните гърци, които са били наясно с този проблем, наричали това „хюбрис” (т.е. опасна надменност).

Новият милитаризъм

Известният историк Ендрю Басевич твърди, че именно тази „опасна надменност” на САЩ стимулира развитието на новия американски милитаризъм. По време на студената война, политическата идеология на страната се превърна в сантиментална и опростена имитация на марксизма, с който по онова време се бореха Съединените щати. В рамките на тази идеология се предполагаше, че демократичните ценности и идеали на Вашингтон се ползват с повсеместно признание извън пределите на комунистическия блок. А американците за първи път разбраха, че това няма нищо общо в действителността по време на виетнамската война.

Както посочва Басевич, след поражението във Виетнам американците „ стигнаха до извода, че мечът, т.е. военната мощ, е най-големия им шанс за сигурност и спасение”. Уверени, че „светът, в който живеят днес, е по-опасен от всякога, те вече не се съмняваха, че следва да удвоят усилията си в тази посока”. В резултат, идеята за глобалната проекция на сила се превърна в „стандартна практика и нормално състояние, което уж няма приемливи за Америка алтернативи”.

Днес Съединените щати, в известна степен, демонстрират черти, присъщи на класическата милитаризирана държава. Големия историк Алфред Фагс (1892-1986) характеризира милитаризираната държава като общество, в което доминират изискванията на военната и вътрешната сигурност и в чието политическо въображение витаят гигантски заплахи, които тепърва предстои да се реализират. Фагтс посочва, че милитаризмът означава „възлагането на изключително тежко бреме върху нацията и постигането на определени военни цели за сметка на нуждите в социалната сфера и културата”. Милитаризмът, подчертава той, „съществува и като граждански, и като военен феномен”.

Макар че редица аспекти на милитаризма са присъщи на европейските професионални армии още през „пред-вестфалския период”, самото понятие придобива определено негативно значение в съвременния политически речник, също както и „империализмът” по време на Втората империя във Франция (1852-1870). Според Фагтс, от ерата на Наполеон ІІІ насам, съвременните милитаризирани държави, по правило, страдат от прекален нарцисизъм, като това обвинение лесно може да бъде предявено днес и на американските въоръжени сили.

Американските ВВС буквално са обсебени от идеята да притежават такива самолети, като например бомбардировача В-1 и изтребителя F-22, които са толкова съвършени технически, че трудно могат да бъдат използвани в съвременните войни, просто защото бяха проектирани за да противодействат на съветските системи. Едва ли има нужда да споменавам за планирания свръхзвуков суборбитален бомбардировач, предназначен за операции в горните слоеве на атмосферата, който следва да бъде взет на въоръжение през 2035.

Както посочва известният американски военен теоретик Уйлям Линд, американските военноморски сили разполагат с 11 мощни флота от самолетоносачи, продължаващи да кръстосват морските простори и „построени навремето за сражения с императорския японски флот”, въпреки че за противодействие на съвременните военни заплахи подводниците са много по-важни.

Така, Съединените щати все по-често се оказват в ролята на изпълнен с добри намерения лидер, склонен да дава власт на хора, имащи (по израза на бившия вицепрезидент Дик Чейни) „съвсем други приоритети”. Ирак например, беше обявен, най-вероятно с напълно необоснован оптимизъм, за независима демокрация, от която САЩ скоро ще изтеглят и последните си 50 хиляди „съветници”. Както изглежда, изтеглянето на войските се превръща в основна грижа за администрацията на Обама и по отношение на Афганистан, докато Пентагонът изгражда там нещо като „несъкрушим” комплекс от военни бази, способен да изпълнява ролята на център на стратегическа мощ в региона.

В началото на 2010, афганистанският президент Хамид Карзаи заяви, че САЩ имат планове, касаещи суверенитета на страната му. В тази връзка той намекна за евентуални намерения на Вашингтон да създаде постоянни военни бази в Афганистан и да използва територията му за прокарването на тръбопровод, по който централноазиатският петрол и природен газ ще се доставят до пристанищата на Арабско море, като алтернатива на сухопътния маршрут през постсъветските републики. Тези твърдения съвпаднаха с посещението на президента Барак Обама в Кабул, целящо да стимулира борбата на местното правителство с корупцията, която, както смятат във Вашингтон, допълнително укрепва позициите на талибаните.

Селиг Харисън и редица други американски експерти по Афганистан твърдят, че урегулирането, което ще позволи на САЩ да се измъкнат оттам, е възможно само ако подобно споразумение бъде подкрепено от Китай, Иран, Пакистан, Русия и някои държави от региона, които са силно разтревожени от разпространяването на мрежата от американски бази в непосредствена близост до границите им. На свой ред, талибаните превърнаха пълното изтегляне на силите на САЩ и НАТО в предварително условие за всяко мирно урегулиране. Това беше и основния въпрос в процеса на преразглеждане на афганистанската политика от администрацията на Обама, стартирал през декември 2010. Срещу изтеглянето на американските войски обаче, ще се обяви и Пентагонът, и Републиканската партия, и вътрешната популистка опозиция на Обама. Глобалната система от бази се оказва фундаментално препятствие пред постигането на каквото и да било урегулиране в този регион.

Системата от контролни механизми и противотежести

Съединените щати, чиито въоръжени сили надхвърлят по численост и мощ тези на всичките им съперници и съюзници, взети заедно, започнаха като нация, у която самата мисъл да притежава постоянна армия поражда отвращение. Проблемът с настаняването на британските войски се превръща в много сериозен дразнител в отношенията с Великобритания, в средата на ХVІІІ век, а данъкът за издръжката на армията на Негово Величество в американските колонии е сред главните причини за предреволюционното недоволство, в продължение на почти трийсет години, завършили с прогласяването на Декларацията за независимостта, през 1776.

„Билът за правата”, включващ 10 поправки към Конституцията на САЩ, приета през 1787, съдържа прословутата постановка, че „тъй като създаването на добре организирано народно опълчение се налага за сигурността на свободната държава, правото на народа да съхранява и носи оръжие не бива да се нарушава”. Но, за федералната армия не се споменава чак до осмия раздел на член 1 на Конституцията. Там се казва, че Конгресът има правото „да сформира и издържа армии, но средства за тази цел следва да се отпускат за не повече от две години”. По-нататък, в същия раздел има един параграф, предвиждащ мобилизацията на народното опълчение на щата „за гарантиране изпълнението на законите на Съюза, потушаване на бунтове и отблъскване на чуждестранни интервенции”, но пълномощията за назначаването на офицери от народното опълчение (милицията) се предоставят на отделните щати, като подготовката на тези подразделения от щатите следва да се провежда „в съответствие с правилата, установени от Конгреса”. В чл. 2 на Конституцията, касаещ изпълнителната власт, се посочва само, че президентът „е главнокомандващ на армията и флота на САЩ и на мобилизираното народно опълчение на няколко щата”. Въпреки мобилизацията, осъществена от съюзното правителство в периода на американската Гражданска война, през ХІХ век, и довела до появата на първата голяма армия в ерата на индустриализацията (която след края на войната бързо бива демобилизирана), общественото мнение в САЩ чак до средата на ХХ век остава враждебно настроено към идеята за създаването на постоянна армия. В навечерието на Втората световна война, американската армия се състои от 175 хиляди професионални военни, включително военната авиация. Стремителната следвоенна демобилизация се забавя от началото на студената война и оттогава до края на войната във Виетнам американските въоръжени сили си остават наборна армия (което е прецедент в американската мирновременна история). Така военните служби на САЩ си остават „териториални войски”, а офицерският корпус включва голям и влиятелен личен състав от запасни офицери и офицери, отново повикани на срочна служба.

Най-важният резултат от последвалата замяна на „териториалната армия” с професионална беше създаването на такъв инструмент на държавната власт, който не се отчита пред нацията. В периода на управлението на Буш-младши, а донякъде и при администрацията на Обама, този инструмент се използва по такъв начин и с такива методи, които биха били неприемливи в миналото. Така, професионалната армия – допълнена с почти същия брой цивилни наемници – която е пряко подотчетна единствено на Пентагона, служи, преди всичко, за укрепване мощта на военно-индустриалния комплекс – нещо, за което президентът Дуайт Айзенхауер предупреждаваше с тревога още преди много години. Днес индустрията, обслужваща нуждите на отбраната и сигурността, е най-важния компонент на американския производствен сектор, а корпоративните и интереси  са в състояние да подчинят и Конгреса, и неопитната сегашна администрация. Без дае преувеличаваме особено, можем да кажем за САЩ същото, което навремето са казвали за Прусия – това не е държава с армия, а армия, която си има държава.

В периода между началото на студената война в Европа и сегашната война в Афганистан се водиха войните в Корея и Виетнам, осъществиха се нахлуването в Камбоджа, интервенциите в Ливан, Гренада, Панама, Доминиканската република, Салвадор (косвено) и Сомалия (под формата на операция на ООН, последвана от подкрепата за етиопската интервенция в тази страна), както и двете войни в Ирак и тази в Афганистан. От тях само Първата война в Залива може да се смята за победоносна.

Миленаристичните представи на САЩ за предназначението на американската нация и поразилият американското общество милитаризъм станаха причина за серия войни, в които Вашингтон не спечели кой знае какво или пък просто нищо не спечели, но пък беше подложен на сериозни изпитания и причини огромни страдания на мнозина.

В пределите на своите граници САЩ са неуязвими за конвенционалните оръжия, но това не може да се каже и за техните въоръжени сили, разположени в другите райони на планетата. Американската сигурност вероятно би могла да се гарантира много по-лесно чрез провеждането на външна политика на ненамеса, насочена към постигане на споразумения за изтеглянето на военните части от Афганистан и Ирак, без след тях там да останат военни бази на САЩ. Тоест, външна политика, освободена от необходимостта да се осъществява военна намеса в други държави, като те получат възможност сами да решават проблемите си. Подобна рязка промяна в политиката на Вашингтон няма да е възможна без много сериозни „политически разходи”, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, за онези, от които зависи формулирането на американската политика, вече е крайно време да се замислят за евентуалната промяна на досегашния и курс с диаметрално противоположен.

* Авторът е известен американски експерт по международни отношения и анализатор на „Форийн Афеърс”

На 1 юни вечерта, по време на тържествената заря-проверка, пред паметника на поета  революционер Христо Ботев държавният глава Георги Първанов отново говори за самозабравилите се във властта, за родоотстъпниците и примирените и задрямалите духове...

Eто какво каза в своето слово държавният глава пред паметника на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България:

{edocs}prezident-botev.doc,600,400,link{/edocs}

Първанов цитира великия поет е революционер: “Да се попитаме” - възкликва Ботев, - в състояние ли е което и да е правителство да ограничи мисълта и да й тури деспотическа юзда? Цели милиони исторически факти доказват, че колкото една мисъл се преследва повече, толкова тя се и разпространява по-лесно и по-бързо”.

Напоследък отношенията изпълнителна власт – президент се изостриха още повече. Стигна се дотам, министър-председателят Борисов демонстративно да не отиде на тържествения прием по случай празника на светите братя Кирил и Методии, а да предпочете да бъде публика в телевизионно шоу. Сам премиерът Борисов заяви, че повече няма да обръща внимание на президента и че няма да го приема насериозно, и ще говори за него по име!

"Свидетели сме на една последователна кампания за натиск върху медиите. Този закон сам по себе си не е чак толкова значим, но той е стъпка да насади страх у медиите и да се каже, че каквото си е наумило мнозинството, това ще стане, с цел да бъдат уплашени определени медийни среди”, отбеляза  държавният глава.

При посещението си в пернишкото село Витановци за освещаването на новопостроения храм "Вси светии" президентът коментира и вдигналата на крак управниците публикация в британското списание „Икономист”, че в България се поражда страх от полицейска държава. Пред седмицата сп. "Икономист" публикува статия, в която сравняваше България с полицейска държава.

„За коментарите си за полицейщина в държавата списание „Икономист” ползва източници от България. Но аз мога да ви цитирам много статии, които казват, че правителството се справя добре”, заяви Бойко Борисов. Той призова „ние да си гледаме нашата къщичка”, а това, което прави правителството е достатъчно.

"Един държавен глава не може да говори по този начин", възнугодува Борисов пред БНТ, като подчерта, че той нямал намерение да коментира критиките на Първанов, като ги окачестви на нападки.

"Откакто неговите амбиции да свали правителството и да се върне на бял кон в БСП, заедно с ДПС, станаха ясни за мене... Сами виждате, че това изказване няма грам истина, факт или нещо, което човек да стъпи, за да го коментира. Това е поредното му внушение срещу правителството".

"Мен ме интересува какво казват сериозните хора в света", посочи Бойко Борисов, като припомни оценката, дадена от директора на ЦРУ Леон Панета за борбата с корупцията и организираната престъпност. След срещата си с премиера в МС преди два дни шефът на американското разузнаване определи като успешни усилията на правителството за установяване на по-голяма сигурност в България.

По повод полицейщината в държавата, за която писа и списание „Икономист”, президентът каза следното:

"Стават странни неща, не може да не ви прави впечатление на всички, че покрай онези необходими действия на полицията, които трябва да респектират престъпността, успоредно с това сме свидетели на доста радикални действия, които прехвърлят границата и са част точно от този стремеж да се внуши и създаде страх в обществото”, каза Първанов.

"Първанов да не иска да запазим мутрите?" попита раздразнен премиерът от факта, че президентът не спря да коментира и критикува властта.

"Действията ни наистина са доста по-радикални, отколкото през последните 20 г., но тогава нямаше достатъчно политическа воля за борба с престъпността. Ако президентът иска да запазим статуквото на мутрите, на лихварите, на Октоподите, на Наглите, окей, нека да защитава тази теза" - така МВР шефът Цветан Цветанов отговори на изявлението на държавния глава."Един държавен глава не може да говори по този начин", каза Борисов пред БНТ. "Откакто неговите амбиции да свали правителството и да се върне на бял кон в БСП, заедно с ДПС, станаха ясни за мене... Сами виждате, че това изказване няма грам истина, факт или нещо, което човек да стъпи, за да го коментира. Това е поредното му внушение срещу правителството".

Има ли натиск върху медиите? Този въпрос бе зададен на главни редактори на издания от кабинета на премиера.

А какво е да каже по телефона в централните новини на живо един министър-председател: "Два часа предавате директно президента, а мен ме включвате по телефона!”

Сайтът „Хроники” вече написа, че доста сервилно, повечето главни редактори на издания се затичаха да рапортуват, че никой не ги притиска какво и как да пишат! Такава реакция може да се получи единствено, когато в медиите има страх от нещо.

Докъде се простира свободата на словото у нас и има ли теми табу за журналистите? Подобни въпроси приковаха вниманието на обществото в последните няколко дена и провокираха предаването „Референдум” да излъчи темата вечерта на 1 юни. Ето какво си казаха журналисти в предаването, изведено на сайта на БНТ:

Известният телевизионен журналист Иван Гарелов каза, че в момента не може да се говори за 4-та власт като обособена или действаща самостоятелно. "Мина времето, когато президентът Желев в ООН казваше, че България вече не е комунистическа страна, защото има совбодни медии... Аз мисля, че медиите като цяло са част от големия Октопод. Те участват заедно с другите власти - изпълнителна, съдебна и т.н. в общата схема, в която се обогатяват едни или други хора. Днес, ако трябва да кажа на кого трябва да вярваме в медиите или не, аз бих казал следното: Не вярвайте на нито една медия, но взети в купом можете да намерите истината, защото все пак те са различни."

Журналистът Иван Михалев от в.”Дневник” обясни, че полемиката, започната от президента Първанов, на която премиерът Борисов отговори с искане главните редактори да кажат има ли управжянван натиск върху тях, е много важен дебат за това кое пречи повече на медиите - външен натиск или вътрешна недостатъчност. Според него медиите у нас не са това, което трябва да бъдат, но няма как да е по-различно при тях при положение, че на практика в нито една сфера нещата не са наред.

Според Виза Недялкова, известна радиожурналистка от близките години, медиите вече не са четвърта власт и са загубили това свое положение в лицето на своите главни редактори.

Виза Недялкова се обърна към зрителитеу колегите си и публиката в студиото:

- Въпросът има ли натиск върху журналистите. Добре, примерно аз вярвам на тези главни редактори, които казват, че няма никакъв натиск и т.н. В такъв случай остава подозрението, че те се натискат сами.

Тя обясни, че медиите са се отнесли към Бойко Борисов като към продукт, който продава и това не е натиск. Натиск е това, което оказва самият издател върху журналистите, защото имат бизнес извън вестникарския, който е обвързан по някакъв начин с държавата. Много малко вестници се издържат само от продажбата си. Рекламата е най-големият натиск, според нея. "Ресорът е убиец на свободата за мен, във всяка една медия!"

Тук ще спра, за да попитам: защо няма работа за журналисти, доказали своя професионализъм през годините като Иван Гарелов и Виза Недялкова днес? Нима това не е самоцензура на главните редактори?

И още: малцина знаят, че Виза Недялкова спечели делото по уволнението си от БНР, но нито един генерален директор, като се започне от Поля Станчева, не посмя да я върне на работа.

Журналистката Велислава Дърева подчерта, че разговорът за свободата на словото трябва да се води професионално и не публично, в средата на всяка медия, а не по повод на "някакво писмо". Тя заяви, че е изумена от факта, че всички главни редактори са отговаряли под строй като на "вечерна проверка" и нито един от тях не е изхвърлил въпросното писмо в кофата.

"Това е драстично, безогледно изнудване на медиите и това е злоупотреба първо с медиите и още по-първо с най-свещеното нещо - свободата на словото” определи изпратеното писмо от Министерския съвет Дърева. Тя цитира последния доклад на Фрийдъм хаус за свободата на словото, в който се казва, че медиите у нас са "относително несвободни".

Журналистът Веселин Стойнев зае позицията, че не мисли, че има нужда от някакво сплашване, защото в случая медиите няма за какво да бъдат натискани, тъй като те "сами се натискат". Той подчерта, че сплашването не е само в момента и каза, че предишното правителство е наляло много пари в медиите.

А ето как завършва Христо ботев своя „Смешен плач”: „... кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба? ... И ще бъде ден - ден първий.

Дали ще доживеем Ден първий? Кой ни го завеща? Един поет, тръгнал на саможертва пред олтара на Отечеството. Убит в гръб от неизвестна ръка на душманин, докато четниците му си почивали...

За кого загина Ботев, застрелян в гръб? Заради овчарите чакащи пари за храната и хляба, който давали на четниците, или за тези, които залоствали здраво вратите на домовете си, в уплах да не им влезе някой от хората на Ботев в дома?

„Аз тук, в пожарната, а ти – в Москва. (Ръкопляскания от ГЕРБ.) Не ви е срам!”

Това са думите, с които Борисов се обръща към Румен Овчаров от 27 май 2011 г.. Някой да е чул и запомнил тази крилата фраза, произнесена от трибуната на парламента от диктатора премиер Бойко Борисов, под чийто режим живеем в момента! Едва ли, запазил го е единствено Стенографският протокол от Народното събрание.

То не беше трудно детство, то не беше събиране с кофа на помия от санаториумите в Банкя, за да се храни прасето, то не бяха зайци, то не бяха кокошки, то не беше чудо!

Щастливецът го е казал: „Пази, Боже, сляпо да прогледа!”

Новият рефрен е: „Кой ми помогнал на мене, сирака, да стана кмет, премиер?”

Пак сме виновни, че Борисов е останал сирак, като че ли е единственият, на когото трябва да даваме дан за трудно детство!

Кой му е помогна ли – ами да му опресня паметта на Борисов: американците му помогнаха, помогнаха му чужди спецслужби, помогна му „Отворено общество”, а това го знаят и децата в училище!

Нали така нареченият ни премиер се хвалеше с американската подкрепа,

когато в София пристигна шефът на Европол, Роб Уейнрайт във връзка с разкрита от българските специални служби на печатница за фалшива валута. В края на посещението на Уейнрайт, Бойко Борисов даде пресконференция на която изненадващо заяви:

„Когато станах главен секретар на МВР, Европол не желаеше да разговаря с България и на една паметна среща в Хага, благодарение на колегите от Сикрет сървис, които ме заведоха там им казаха: „Доверете се на тоя човек, този екип, той ще даде своите резултати, нещата се промениха. Мен ме командироваха американските служби, а имах министър, който четири години не получи виза за САЩ".

Няма случай в световната история министър-председател на дадена държава да си признава, не, да се хвали, че е човек на чужди спецслужби, както чухме да го прави премиерът Бойко Борисов!

Няма случай държавен служител, в качеството си на Главен секретар на министерство на вътрешните работи да бъде командирован от чуждо разузнаване и след време той да се гордее и хвали с това!

Но както ни показа така нареченият демократичен преход, там, където са минали американците /и по специално техни политици, или спецслужби – бел. Л. М./- трева не никне!

Затова слушаме за скъсани гуменки, за филии с мас, за кофи с помия за прасето...

Затова не трябва да се изненадваме тези дни на поведението и думите на Борисов, които не бяха нищо друго освен обогатяване на диктаторския му репертоар:

„Аз съм против изкуственото мотивиране, никъде нищо не се дава даром. Когато имах охранителна фирма, за да не стане някой проблем, 5 г. сам съм си карал колата, сам я миех. Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер? Имало безработни? Търсят се овчари! Агнешкото месо и зеленчуците вървят и навън”...

Уважаеми безработни лекари, инженери – отивайте да пасете! – така препоръча прекаралия трудно детство Борисов.

"Аз съм свидетел как след всяко откриване на нова църква лицата на хората се променят и те започват да гледат по-оптимистично в бъдещето", заяви пак премиерът.

А как се изменят лицата на хората, когато нямат пари за ядене, когато не могат да се лекуват, когато си лягат гладни – какво да правят в такива случаи: да четат „светлите” Му мисли? Или да му направят една икона и да си палят свещи, докато все още дишат полугладни и гърчещи се от болка...

Вие гладни и болни, знаете ли, че премиерът Бойко Борисов беше сравнен в събота, на 18 юни, с княз Борис I Михаил – Кръстителят на българския народ, от Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, след като министър-председателят изнесе лекция за бъдещето на България в село Падина?

Той ни поучава, той ни дава насока в живота, той ни се кара, той е усвоил лексиката на циничното и безпардонно политическо говорене: “Животът е точно бизнес и политика, госпожице! Демокрацията не е измислила нищо по-добро от партиите, чрез тях народът определя на кого да даде властта... Чуете ли, че някой е независим или надпартиен, това означава, че е много зависим, но не иска да си покаже истинското лице”, обясни Борисов на репортерка, оказала се близо до него.

Той не си крие лицето – единственото, което виждаме са циркове, демонстрации, болезнено стискане на властта, гневни изблици, които се заменят с услужлива амнезия!

„Не знам дори, че има вот...  Просто - това са наглеци - да искат вот на недоверие, като знаят възможностите си. И да направят, ако мине този вот, държавата в насипно състояние. Тогава - нали трябва да направят правителството, защото, естествено, аз няма да дам ГЕРБ да направи с никой от тях; говоря хипотетично - БСП, ДПС и Синята коалиция трябва да направят правителство. Сиреч, те искат да разбият държавата вместо всеки ден – виждате как се радват кметове от всички цветове. Правим пътища, пречиствателни станции, усвояваме в пъти това, което са им спрели на тях. През 2005 година този път е спрян. А сега сме средата на 2011-а. Този път ние го направихме за осем месеца. Българите е трябвало да карат по този път през 2006 година и той не е станал, защото са крали, както и автомагистрала „Тракия” не е станала и която и да е друга... Благодарение на нас сега хората карат коли. Тях това ги дразни и искат да се върне старото и да не се строи нищо”, каза Борисов в часовете преди вота, въпреки че прекрасно знаеше, че е уредено вотът да не мине в парламента!

Тогава кому бе нужен този пошъл театър?

Не е ясно...

„Просто не ми е приятно да ги гледам и затова няма да ида да им го кажа в парламента. И никаква политическа толерантност няма да имам към тях, защото те искат да ни превърнат в съседните държави. И Станишев щеше да изглежда като колегата му Папандреу”, каза Борисов.

На следващия ден – настроението беше коренно различно - “Уважавам депутатите. Ето, на вота на доверие стоях през цялото време. Сега какво щяха да ми кажат?”

Пита се: къде стоя Борисов по време на вота, та никой не го видя?

И как така „уважава депутатите” след като твърди по всички централни новинарски емисии, че не може да ги гледа  и, че не са му приятни”?!

То бива някой да се прави на оригинален, то бива някой да фамилиарничи с гражданството, но когато чуем, че начело на държавата ни е човек, който сменя често настроението си с коренно противоположно, когато слушаме по случай настъпващия му рожден ден:

„С ужас си мисля за понеделник. Първо съм казал на партията – нито искам някого да виждам, нито подаръци...Накрая ще се заключа някъде или ще избягам на 13-ти. Преди да имам рожден ден ми беше любимото нещо. Аз си правех рождените дни в НДК горе. Има ли по-хубав ден от тоя? Идваха всички. А сега вече не искам никого да виждам!“, заявява премиерът Бойко Борисов в интервю за “Труд“, публикувано на 11 юни, в събота. На 13 юни – понеделник, Борисов ще навърши 52 години.

На рождения си ден премиерът няма да се бръсне, да си реже ноктите и да дава пари, става ясно още от интервюто. На въпрос какво има на ръката Борисов отговаря: “Червено конче. Против уроки. От кака ми е. Вързала ми го е през януари. Да ви кажа има неща, които още от майка ги знам и ги правя. Например като ти мине някой път и е по-добре да се върнеш. Който ще да е. А в понеделник не се бръсна! Така съм решил. В понеделник не се бръсна, не си режа ноктите и не давам пари“.

Борисов уточнява, че ако черна котка му мине пътя, докато е в правителствената кола - казва на шофьорите да завият обратно и да минат по друга улица.

“По принцип вярвам си в Господ. Сутрин, като стана три пъти се прекръствам и казвам: “Боже, ти напред, аз след теб“. Това го знам от майка и това правя...

... Молитва не знам. Макар че сега от толкова откривания вече знам наизуст: “...На овчи порти се намира къпалня по еврейски наречена Витезда” (Евангелие от Йоан 5:2 – бел. ред.). Мога да я изкарам цялата като поп.”

Докато съм на власт, ще давам пари за църкви...

Свои пари ли дава Борисов за църкви? И защо толкова набляга на това дарителство – за да получи опрощение Свише?

„Ние даваме, даваме, всеки ден...” – това е новият рефрен, който ще слушаме докато баби и дядовци, маки и бащи на безработни българи лягат гладни, намаляват с по едно или две храненията си и са се отказали от лечение...

Неправомрено взетите майчински ще се връщат без лихва! – обяви Борисов. И какво е това: капка в морето на недоимъка и мизерията на над 2/3 от българите.

Преди време, президентът Георги Първанов съобщи, че е опростил дълговете към НОИ на 14 родители, които трябва да връщат неправомерно надвзети обезщетения за гледане на малко дете. Разгледаните молби са 24 от общо 157 подадени. За всички жалби е задействана административната процедура, която обаче продължава няколко месеца, уверяват от президентството. Всеки случай се разглежда индивидуално, тъй като за да бъде уважена молбата за опрощаване, трябва да има неоспорими доказателства, че задължените лица са неплатежоспособни.

"Смятам, че не бива младите майки да плащат част от цената на кризата", заяви Първанов.

Хем нямало пари в държавата – хем отложиха с една година свързването на касовите апарати с данъчните служби?

Ще вдигнат пенсии и заплати когато заработи икономиката – „Трай, Коньо!” казва народът в такива случаи.

Безумно било да бъде питан или да се иска вот на недоверие за антикризисните мерки на правителството?!

Не е безумно когато гражданството изнемогва от глад, безработица, липса на възможност за лечение – да се режат лентички, да се подаряват сметала в парламента...

В предаването „Тази сутрин” Бойко Борисов даде поредното си пространно интервю:

{edocs}boko.b-vot.doc,600,400,link{/edocs}

Щастлив бил премиерът, че най-сетне бил избран съдия!

Това подигравка ли е или някакво пожарникарско чувство за хумор?

Та приятелката на МВР-министъра Цветан Цветанов мина метър и при предишния си избор, когато ВСС назначи в нарушение, без конкурс цяла група съдии!

„Казах му да отива при Сашо Диков...” Борисов казва кой къде да отива за интервю. Той казва и какво да дава една телевизия, той обещава да прати в телевизия човек за интервю!

Да му да лиска менчета с вода, да целува ръка на попа и да чупи хляба, а залците да ги тика в устата на момичетата с носии!

В България няма цензура, но:

• За доклада на ООН,

че пътят на коката минава през България – не се говори; говори се за операция „Лунна светлина”, в която е участвал Борисов като Главен секретар!

Бойко Борисов си води американския посланик по пресконференции,

благодари му в парламента за подкрепата, след нападки в Уикилийкс...

Така че, хайде да не пита Борисов кой му е помогнал на него, сирака!

Какво съдържаше анализът на „Икономист” за България, та толкова много раздразни жителя на Банкя, и днешен български премиер Бойко Борисов. Като за начало изданието начена с една китайска поговорка: „Внимавайте какво си пожелавате, защото може да го получите?”,

„Българите гласуваха мускулестият бивш полицейски началник Бойко Борисов да им стане премиер. Той им бе обещал, че няма да жали никого и нищо в борбата с организираната престъпност. Със сигурност успя да постигне нещо различно...”

Така започва статия за България на британското списание “Икономист” под заглавие “Да пазиш пазителите”. И продължава с извода, че „цената на борбата с корупцията може да се окаже лошо управление от друг порядък, все още слабо върховенство на закона и дори наченки на полицейска държава”.

Факт е, че борбата с престъпността донесе очаквани дивиденти, тъй като в България има натрупан много негативизъм по отношение на престъпността, Друг въпрос е начинът, по който тази борба се води, тъй като всяка стъпка накриво девалвира резултата и предопределя крайния очакван ефект за строго, справедливо наказание на престъпилите закона.

А предозирането на така щедро афишираната борба с престъпността, замени основната политика, с която се очакваше да занимава кабинета „Борисов”.

Има ли смисъл да питаме дали България е полицейска държава, след като сам министър-председателят заяви: „Хората ме избраха защото съм полицай и за да съм полицай”, което на практика натовари двойно сигналите, които излъчва правителството за полицейски действия, методи и начини на комуникация. А в едно правителството се сблъскаха двама с функции на вътрешен министър. Получи се прецедент за гласувалите за ГЕРБ, нещо като в онази реклама: гласуваш за едно, получаваш две...

Изземането на чужди функции се превърна в типична за властта вирусна инфекция: сам министър-председателят си позволи да разследва и води разпити в кабинета си на чиновници от държавната администрация като ги караше да подписват показания и прочие.

В същото време МВР-министърът, вицепремиерът Цветан Цветанов реши да кадрува в съдебната система като сипеше обвинения и съмнения в лоялност, срещу магистрати.

Избирателите на ГЕРБ получиха нагледно учебно помагало, което социологът Андрей Райчев формулира в предаването на Мира Баджева „Отпечатъци” пос ледния начин: „Властта е страшна, престъпността намалява и се покрива”, но дали това издържа в съда? Времето показва, че не.

Заловените по време на полицейски акции с видеокамера, викове, просване на пода и поставяне на белезници, рано или късно излизат от ареста и причините, които са ги вкарали на топло не издържат в съда.

Следващата серия на властта започна с разговора на пристигналия в страната, прясно избран шеф на ЦРУ, Леон Панета, който, стъпвайки на българска земя забрави, че е шпионин и в основата на работата му са тайните, и секретите на Белия Дом и тръгна да дава публични интервюта като току що пръкнала се холивудска звезда!

Арогантност или непринудено весело поведение показа Панета пред журналистите?

Панета обърка протокола, като предаде на българското правителство много поздрави от президента Барак Обама! Конфузната ситуация шеф на ЦРУ да предава на политически ръководител на една държава, политически поздрави от президента на САЩ се нареди до поредния прецедент от мандата на това управление. А в същото време аджамиите на ГЕРБ в изпълнителната власт ръкопляскаха с едва сдържано вълнение, потни длани и влажен поглед!

O sancta simplicitas! /О свещена простота! – бел. Л. М./. Errare humanum est. /Човешко е да се греши. – бел. Л. М./, но дали това бе грешка?

Трябва ли да се учудваме, че именно демократът Панета, избран преди броени дни за шеф на ЦРУ остави при гостуването си в България дузина гафове, след като именно Панета бе шеф на кабинета на Бил Клинтън, когато Клинтън имаше неблагоразумието да се сближи с Моника Люински! А от това „сближаване” стана световен скандал в администрацията на Белия дом...

В неделя, в предаването „Отпечатъци” проф. Михаил Константинов припомни как навремето главният прокурор Никола Филчев донесъл поздрави от Владимир Путин, което е почти толкова, но далеч не толкова скандално. Тогава журналистите викнаха в хор срещу тази история – сега, след като стана дума за ЦРУ и САЩ гилдията замълча и едва ли не замърка в краката на властта?

Което е позволено за Юпитер, не е позволено на бика, гласи латинска сентенция. /Quod licet Jovi, non licet bovi. – бел. Л. М./. Важното е да се открие причината на случващото се, и защо така се случват нещата – оттам нататъка е лесно.

В. „Труд” се позова на свой източник, присъствал на разговора на 27 май между Панета и Борисов, според когото “по време на срещата е станало дума и за политическия проект на президента Георги Първанов”.

Това предизвика съответните трусове във властта:

На питането от президентството за това, дали е обсъждан българският президент на срещата „Панета-Борисов”, началникът на кабинета на министър-председателя Румяна Бъчварова, която не е присъствала на разговорите „Борисов-Панета” отговори така:

„Аз не виждам с какво шефа на ЦРУ може да се заинтересува от проекта на президента. Посещението от страна на ЦРУ е знаменателно. Толкова време се отправяха критики към България, че не се справя с корупцията, с организираната престъпност, а сега се каза, че вече има напредък и това се отчита".

Напредък в кое? В наименованието на полицейските акции, в арестите без налични доказателства, в тиражирането на видеофилми от арестите по телевизиите?

Другото твърдение на Бъчварова по темата бе доста арогантно и безпочвено: „...това, че Панета не се е срещнал с българския президент, може би е симптоматично, "може би няма за какво да разговаря с него".

Как с едно минаване за два дни шеф на ЦРУ променя облика на България и тя вече се приема като „страна, която се справя с корупцията” е въпрос с повишена трудност, даже за екснотаруис, настоящ депутат и шеф на Правна комисия, Фидосова. Та досега няма нито един осъден, нито един задържан с крясъци и заплахи, който да не е излязъл от ареста, няма нито един от истинските виновници за икономическото състояние на държавата в последните поне 10 години, който да е вкаран на топло!

Но мълчи, сърце, както е казал Поетът.

Босото откъм протоколни знания правителство, во главе с премиера, даде следния отговор на медиите по темата „Гостуване на шефа на ЦРУ”, воден от принципа „Казах това и с това спасих душата си”:

“Досега няма случай директор на ЦРУ да бъде два дни в една страна и да се съгласи да говори пред медиите.” – похвали се премиерът Борисов.

Ще отмина без коментар този факт и ще се спра на въпроса:

имаше ли намеса във вътрешната политика на България от страна на висши служители от ЦРУ

по време на посещението на Леон Панета или не. Ще дам два факта и ще оставя читателите сами да си направят изводите...

“Ти си лидерът на България и си сред най-добрите политици в Европа - казал шефът на ЦРУ Леон Панета на премиера Бойко Борисов по време на срещата им. - Ти си лидер, който ни трябва! Искаме да те подкрепяме максимално.”

В същото време директорът на службата по събиране на тайна информация в ЦРУ - Майкъл Сълик, директно заявил на Борисов: “Ти си бъдещето, кажи как да ти помагаме. Всичко друго /в смисъл като вътрешнополитическа конфигурация - б. р./ е опасно в този момент.”

Странно е министър-председател на страна-членка на Европейския съюз да се радва като дете на подкрепа идваща от ЦРУ и САЩ! Но пък от друга страна как да не си изкара Леон Панета една уникална мускатова ракия от личната колекция на Борисов за такива думи?

Наясно ли е шефът на ЦРУ, че в България полицаите все още работят с папки, без база данни до всеки служител, без високи технологии при разкриването на престъпления, без връзка: митница, данъчни, съд, прокуратура, МВР, общини, нотариат например?

Заведе ли министър Цветан Цветанов Панета в районно управление на МВР, за да види при какви условия полицията бори бандитите?

Защо, вместо да водят Панета на кръчма с пари от нашите данъци, не поясниха на шефа на ЦРУ, че България има крещяща нужда от апаратура, софтуер, компютри – а в бюджета на Дянков няма пари?

Защо вместо от Пентагона да ни пращат стари замразени меса със син оттенък при подмяна на хранителния резерв на американската армия, „приятелите” ни от Щатите не вземат да изпратят техника, ноу хау за бързо създаване и идентифициране на базите данни за пръстови отпечатъци и характеристики на автоматично оръжие, налично на територията на страната?

Да не забравяме, че Щатите си печатат долари, и външният им дълг се измерва в трилиони, а ние сме във Валутен борд!

Натискам ли Ви, попита чрез началника на кабинета си Борисов медиите. А нима такъв въпрос не е натиск? Очакването бе да се отговори правилно и в срок.

„Натискам ли ви?” попита българският министър-председател Борисов след като преди броени дни каза: „... снощи /вечерта на 5 май - бел. Л. М./ "Шоуто на Слави" беше отвратително. Толкова помия се изля по мен в национална телевизия - аз можех отдавна да го приключа, но считам, че не е демократично"...

Шефът на ЦРУ и премиерът си говорили за „Октопод”

научиха медиите. Не каза ли  журналистът Сашо Диков преди време, че „Октопод” в съдебната зала нямало? Нямало връзки между отделните арестувани, нямало данни за организирана престъпна група... Тогава за какво са си говорили апропо шефът на ЦРУ и премиерът? Каквото е казано от двете страни, официално.

Нещо като онзи стар виц: „Колко е 2+2”?

и отговорът, „Колкото каже Ватикана...”

„Посещението на шефа на ЦРУ показва мнението и високата оценка, която се дава на правителството” – заяви Румяна Бъчварова, въпреки че посещение на ЦРУ в други случаи, в други точки на света през годините, обикновено е имало летален изход за местното население...

По американския закон, има изискване от Държавния департамент да се разсекретява и осигурява свободен достъп до архивите след 30-годишен период. Най-новата история показва, че навремето администрацията на президента Рейгън блокира едно такова решение, защото не е искала обществото да научи какво се е случило в Гватемала през 1954 г. и в Иран през 1993 г. А превратът в Гватемала, според Стивън Шлезинджър, един от авторите на книгата „Горчив плод”, е един от най-черните периоди в историята на ЦРУ.

В Гватемала ЦРУ е действало като управление на Белия дом, при провеждането на акции с „приемлива опровержимост” смята Шлезинджър. При доказана вина, традицията е винаги да се намерят престъпни елементи в управлението, които да отнесат последствията от случилото се, шегува се на границата на истината авторът на „Горчив плод”.

От друга страна не е далеч от истината съмнението, че ЦРУ и Белия дом са различни и разделено далечни институции. Почти няма операция на ЦРУ, в неговата история, която да е извършена без одобрението на Белия дом, така че Панета можеше да поздрави Борисов от Обама, но не и да се съобщава това публично предвид разностранния характер и функции на двете институции.

Не твърдя, че на администрацията на президента на САЩ е било в различни случаи лесно без ЦРУ – да вземем случая „Милошевич”, в който този политик бе раздухан като сатрап, престъпник, и едва ли не замесен в масови убийства!

Изправен пред съда в Хага, Милошевич не можа да бъде обвинен за геноцид, тъй като администрацията на Белия дом даже и с помощта на ЦРУ не можа да открие директни заповеди, свързващи Милошевич с най-големите престъпления, извършени някога на територията на Босна.

Едно е Държавният секретар Хенри Кисинджър да каже: „Бий по всичко. Всичко, което лети, върху всичко, което се движи”, а съвсем друго – да беше намерен поне един документ с подписа на Милошевич за унищожение на мирно население в Босна.

Лошото е друго, че историята понякога се подиграва със съдбата на населението на дадена държава, като поставя на най-високи постове не толкова интелигентни политици. Президентът на САЩ, Роналд Рейгън смяташе, че построено летище в Гренада „може да бъде тълкувано единствено като проекция на съветска и кубинска власт в региона”.

Както коментира проф. Чомски този случай: „Човек, който може да повярва, че въздушна база в Гренада може да бъде изпозвана за атака срещу САЩ не е достоен и за посмешище”.

Кой ни похвали и от какво са радостни и щастливи в Министерския съвет?

„... да започнеш и да провеждаш агресивна война означава да имаш моралните качества на най-отявлен престъпник”. Казал го е в своята реч при откриването на Нюрнбергския процес главният американски обвинител, Роберт Джексън. Думи, за които в последните години изреклият го щеше да отговаря пред съда в САЩ.

Да не забравяме, че днешното мото на Белия дом е „Престъпленията са нещо, което другите извършват, а не ние”.

Замисля ли се някой от властта в българската държава кой днес ни е Големият брат?

Във „Форийн Афеърс”, /журнал на Министерството на външните работи – бел. моя Л. М./, Семюел Хентингтън /авторът на „Сблъсъкът на цивилизациите”-бел. Л. М./  написа, че по-голямата част от света гледа на Съединените щати като на „престъпна суперсила” и „единствената най-голяма заплаха за техните общества”.

Бори ли се с реалните престъпници ГЕРБ?

Ще отговоря с едно сравнение: ГЕРБ се бори с истинските престъпници толкова, колкото правоохранителните органи в САЩ се изправиха срещу корпорациите Халибъртън и Бехтел, подпомогнали унищожаването на Ирак с парите на американските данъкоплатци. И след това започнаха да го възстановяват със същите източници на финанси!

За агресията в Ирак навремето авторите и участниците в тази война можеха да бъдат съдени в един Нюрнберг, докато за същата агресия американците по днешните стандарти се самоопределиха като миротворци?

Агресия за ресурси, или агресия за установяване на демокрация.

По-скоро причината за нахлуването в Ирак бе първата, като на САЩ не беше достатъчно да владее и разработва петролните залежи, на САЩ бе нужно да ги управлява!

Колкото някой намери и осъди крадците на Пенсионния фонд в България, толкова и Великобритания осъди бившия си министър-председател Тони Блеър за това, че подкрепи Буш в лъжите за наличие на оръжие за масово унищожение в Ирак! А Ирак не беше заплаха за сигурността на САЩ и не разполагаше и с оръжия за масово унищожение!

Ако продължим по тази линия стигаме до

Осама бин Ладен и причината той да се превърне в антиамериканец

около 1991 година. Една от основните причина за това дава проф. Чомски: САЩ и Саудитска Арабия отказаха на Бин Ладен да води джихад срещу Саддам Хюсеин по време на Първата война в Залива!?

И пак да запитам: страна-членка на Европейския съюз ли сме, или поредният американски щат на Балканите?

Посещението на шефа на ЦРУ показва мнението и високата оценка, която се дава на правителството – заяви Румяна Бъчварова.

Както обичаше да казва баба ми: хак ни е!

Фондация „Отворено общество” на милиардера Джордж Сорос, с участието на местни олигарси, грижливо подготви и постави Бойко Борисов на власт

(продължение)

В първата част на публикацията спряхме вниманието ви на това кой е Джордж Сорос, какви са целите на неговата мрежа от фондации „Отворено общество”, както и на действията на българския им аналог в първото десетилетие след 10-ти ноември 1989 г. Отделихме специално внимание и на отпора, който Николай Хайтов и съмишленици дадоха на соросовата резидентура и съдбата на Жан Виденов, който се вслуша в гласовете на българските интелектуалци и спря държавната субсидия от над 40 милиона годишно за „Отворено общество”, вследствие на което с парите на Сорос и компания бе спретнат януарския пуч от 1997 г. и законното правителство бе свалено. Сега ще се концентрираме върху събитията в първото десетилетие на новия век и най-голямата манипулация, извършена върху съдбата на българския народ в ново време – проектът на Сорос и „Отворено общество” – „Бойко Борисов”.

След голямото осиране на Костов и синята агитка на Сорос, запратени с мощен шут от българите в най-отдалечения ъгъл на политическото пространство, откъдето не могат да се измъкнат и до днес, за да се разбърка окончателно българското политическо покер-тесте от нищото се появи царят, който яхна българския политически гняв. Разбира се и той набързо се оака, сл�