Салман Рушди: Голямата грешка е западната подкрепа за Саудитска Арабия

Писателят Салман Рушди“Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма." В интервю за френския "Експрес" писателят Салман Рушди обръща поглед назад към изтеклия четвърт век, разсъждава за характера на “Ислямска държава”, критикува геополитическите лутания на Запада, но говори също за литература, въображение и вдъхновение.
Филип Кост, lexpress.fr, публикувано в сайта Гласове, превод на Галя Дачкова

- В САЩ се разрази полемика, след като престижният американски Пен клуб реши да присъди най-високото си отличие на в. “Шарли Ебдо”. Около 200 автори, отказващи да заемат критична позиция спрямо исляма, подписаха петиция срещу връчването на наградата “Смелост и свобода на словото” на “Шарли Ебдо” и я разпространиха по време на тържеството, която вие ръководехте на 5 май. Провали ли се събитието заради това неочаквано оспорване?

- Да не преувеличаваме този протест: говорим за 200 писатели, подписали петицията, от общо 5000 членове на Пен клуба. Така че това е малък брой. Жерар Биар и Жан-Батист Торе, които пристигнаха в Ню Йорк, за да представят каузата на “Шарли Ебдо” на галавечерята, бяха посрещнати с голям ентузиазъм от мнозинството от присъстващите писатели.

Помолих писателя Ален Мабанку да им връчи наградата “Смелост и свобода на изразяването”. Тъй като съм живял в различни култури, изпитвам лична симпатия към този талантлив френско-конгоански писател, който живее в Калифорния, и бях трогнат от текста, който той публикува в “Експрес” като твърд отговор на новината за бойкота; ето защо го помолих да го повтори на английски на тържеството Признателен съм също на президента на “SOS расизъм” Доминик Сопо, който държеше да дойде в Ню Йорк, за да защити паметта на убитите карикатуристи и да сложи край на несправедливите обвинения, на които беше обект.

- Значи случаят е приключил?

- Той ще остави следи и дълбоки разделения в литературния свят. Аз лично бях искрено шокиран от тези протести, изразени от писатели, които в по-голямата си част, са мои близки приятели. Майкъл Ондатджи, Питър Кери, Хуно Диас, Майкъл Кънингам! Хора, за които никога не съм си представял, че могат да имат подобно поведение. Изпратих писмо на един от тях, главния подстрекател в този случай, Тежу Коул, защото той бе написал призива за бойкота. Той ми отговори със странно писмо: “Скъпи Салман, скъпи братко, всичко, което знаем, го научих по твоите стъпки…” и други подобни глупости. Но отговорът му съдържаше най-вече погрешни твърдения: Тежу ме уверяваше, че никога не би заел тази позиция срещу “Сатанински строфи”, защото в моя случай ставало дума за обвинение в богохулство, докато в случая с “Шарли Ебдо” - за предполагаемия расизъм на изданието спрямо мюсюлманското малцинство.

Не, написах аз, тези хора бяха екзекутирани, защото техните думи бяха възприети като богохулство. Това е същото нещо. Тогава изпитах чувството, че ако атаките срещу “Сатанински строфи” се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят и щяха да използват същите аргументи срещу мен, обвинявайки ме, че съм обидил едно етническо и културно малцинство.

Аз съм шокиран, че може така да се опетнява паметта на мъртвите, като се изопачават техните думи. Онези, които са чели “Шарли Ебдо”, каквото и да е мнението им за карикатурите, могат само да констатират, че то е всичко друго, но не и расистко и застана твърдо срещу “Националния фронт”.

Що се отнася до предполагаемата им “мания да се обижда ислямът”, тя не издържа: “Монд” забеляза, че само седем от техните 523 корици за десет години са посветени на исляма. Останалите се отнасят до папата, Израел, “Националния фронт” и какво ли още не - от Саркози до френския расизъм и управляващия елит. Всъщност този въпрос, самото съдържание на вестника, е без значение, защото свободата на словото включва да се защитава и изразяването на мнение, което не споделяме. Тези хора, нека да го припомним, бяха убити, защото рисуваха.

- Промени ли се нещо в манталитета от времето на “Сатанински строфи” досега?

- Повече от 25 г. след “Сатанински строфи” изглежда, че сме извлекли погрешни поуки. Вместо да заключим, че трябва да се противопоставяваме на атаките срещу свободата на словото, повярвахме, че трябва да ги успокояваме чрез компромиси и доброволно отричане.

- Защо?

- Можем да съжаляваме за завръщането на политически коректното в интелектуалните среди. Но това, за което никой не говори, е страхът. Ако не убиваха хора в този момент, ако бомбите и калашниците не говореха днес, дебатът би бил различен. Страхът се прикрива като респект.

Ливан, 1989 г., демонстрация срещу "Сатанински строфи"

- През 1989 г. някои също ви изоставиха…

- Някои може да кажат, че съм си го търсел, че е трябвало сам да се оправям. Но тези атаки идваха по-скоро отдясно, от обкръжението на Маргарет Тачър и официалните консервативни среди. Днес те идват от левицата.

- Авторите, които се изправиха срещу “Шарли Ебдо”, заговориха за френската колониална арогантност и за лошото й отношение към мюсюлманското малцинство.

- Наистина трябва да си сляп, за да не забележиш социално-икономическите проблеми, несправедливостите и расизма, които понася това малцинство във Франция, но трябва също да признаем, че голяма част от тази общност все по-често избира лаицизма. Мюсюлманите се възприемат по-скоро като светски французи, отколкото като вярващи.

Защо тогава искат непременно да ги описват в чисто религиозни термини, както моллите обичат да правят? Джордж Пакър от “Ню Йоркър” прекара много време във френските предградия след нападението срещу “Шарли Ебдо” и ми каза, че никога не е чул тези младежи да използват по-радикални думи от писателката Франсин Проуз, една от протестиращите от Пен клуба. Наистина на тях не им пука за този седмичник, който излизаше в 20-хиляден тираж, а тези, които го критикуват днес, се вдъхновяват от класическото чувство за вина на белите от левицата.

- Какво трябва да кажем?

- Има отказ да се разберат две неща. От една страна, ние живеем в най-мрачния период, който някога съм виждал. Това, което става в момента с “Ислямска държава”, е от огромно значение за бъдещето на света. От друга страна, екстремизмът представлява колкото атака срещу западния свят, толкова и срещу самите мюсюлмани.

Най-напред това е вземане на властта, опит да се наложи една клоняща към фашизъм диктатура вътре в самия ислямски свят. Кои бяха първите жертви на аятоласите в Иран или на талибаните? Кой страда днес в Ирак? Това са преди всичко мюсюлмани, които избиват други мюсюлмани. Намираме се в благоприятна обстановка, за да обвиняваме в престъпления американските дронове, но срещу всяка от тези ракети стоят хиляди нападения или атентати, извършени от джихадистите срещу хора и джамии.

По времето на “Сатанински строфи” привържениците на аятоласите заплашваха най-напред, в Лондон или на други места онези, които не одобряваха фатвата срещу мен. Което означава, че да се атакуват екстремистите, не означава да се атакува мюсюлманската общност. Трябва да знаем за какво се борим. Пак повтарям, да се борим срещу екстремизма не означава да се борим срещу исляма. Точно обратното. Това означава да го защитим.

- Как си обяснявате възхода на “Ислямска държава”?

- Забелязвам, че това движение не е наистина арабско. То обединява лица, дошли от Чечения, Австралия, от целия свят. Писах доста преди сегашните събития в Близкия изток, че религиозният радикализъм излъчва нещо като “блясък”. Предложете “Калашников” и черна униформа на един младеж, който няма и стотинка, няма работа, отчаян, че един ден ще може да създаде семейство, и изведнъж вие ще дадете власт на онзи, който се чувства уязвим и в неравностойно положение. Но към това чувство за несправедливост се прибавят речите, изпълнени с омраза, които държат в радикалните джамии. Казано по-просто, това всемогъщество е подходящо и за психопати. Много от тези доброволци отиват там само заради желанието да убиват.

- Как си обяснявате изключителното насилие, прославата на жестокостта?

- Разликата с времето на фатвата е в появата на социалните мрежи, в тяхната бързина на предаване на информацията, в тяхната експертна употреба, което подклажда блясъка и свръхвъзбудата. Преди всичко, те пораждат страх. Целта е да наберат сила чрез ужаса. Мисля си за “Чумата” на Камю или “Носорог” на Йонеско. Книги, които със сигурност говорят за друг тоталитаризъм, но описват същата инфекция на духа.

- Можем ли да обвиняваме Запада?

- “Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма. Когато виждам, че американският президент прекъсва посещението си в Тадж Махал, за да се присъедини към западните лидери, стекли се в Рияд заради смъртта на принца, бих искал да припомня, че тези хора не са наши приятели, те са източникът на отровата.

Барак Обама, 27 януари 2015 г., Рияд, след погребението на принц Абдула

- Предвещаваше ли фетвата от 1989 г. днешния екстремизъм?

- В “Мемоарите” си писах, че случаят със “Сатанински строфи” беше първата нота от тази музика. А днес слушаме мъртвешката симфония. Връщам се също към образа на “Птиците” на Хичкок. Когато само една птица кацне на перваза на прозореца, никой не й обръща особено внимание. Но когато се напълни небето и те нападнат, си спомняме за тази първа птица предвестник. На 11 септември 2001 г. живеех в САЩ и ден след атентатите интелектуалци ми казаха, че най-накрая са разбрали какво ми се е случило през 1989 г. Наистина ли? Трябваше ли да преминем през това терористично бедствие?

- Никой ли не видя какво се задава?

- През 1989 г. се опитаха да маргинализират това, което ми се случи, описвайки моята съдба като изключение, а не като пример. Защитниците ми надигнаха глас, че нито един писател никога не е бил третиран по този начин и затова трябва да ме подкрепят. Моите противници твърдяха, че писанията ми заслужават толкова силно порицание, че не заслужават да бъдат защитени в името на свободата на словото.

И от едната, и от другата страна моят случай се разглеждаше като “отделен”. Така да бъде. Нито един известен англоезичен писател не е преживял това на Запад, но тези насилия срещу автори стават навсякъде, в Иран, Турция, Либия, Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, както се случи с Нагиб Махфуз. Да се критикуват тези сили не означава да се критикува ислямът. Запазването на мълчание не е в полза на мюсюлманите.

- Какво трябва да се направи?

- Да се сложи край на това табу на предполагаемата “ислямофобия”. Пак повтарям. Защо не можем да обсъждаме исляма? Възможно е хората да бъдат уважавани, да бъдат предпазвани от нетолерантност, като същевременно изразяваме скептицизма си спрямо техните идеи, дори яростно ги критикуваме.

- Досега говорим само за джихадизъм, но не и за писателя Рушди…

- Защото се появи случаят “Шарли Ебдо”. Но честно казано, не обичам да говоря по тези въпроси, да критикувам така добрите и лошите. Предвид моята история, често ми задават този тип въпроси. Но аз не съм политически анализатор, а писател на въображението. “Сатанински строфи” изкриви представата, която човек може да си изгради за мен като човек на изкуството. Превърнах се в отправна точка по въпросите за исляма, докато, с изключение на “Сатанински строфи” с една малка част от книгата, никога не съм гледал на себе си като на писател по религиозни теми.

Бях отгледан в семейство, което не практикуваше вярата. Майка ми е малко по-вярваща, най-вече след смъртта на баща ми. И живеех в Бомбай, най-светския град по онова време в Индия, който днес е станал много по-сектантски с конфликтите между мюсюлмани и индуси. По времето на сватбата си моите родители живеели в Делхи, откъдето е родом семейството на баща ми, а след разделянето на Индия те решили, както 100 млн. мюсюлмани, да не ходят в Пакистан, защото поради липсата на достатъчно вяра се чувствали преди всичко индийци. Но те напуснали Делхи, прекалено опасен заради сблъсъците между общностите, за да се установят в Бомбай, където цареше толерантност, хармония, за която съм запазил идиличен спомен.

Лондон, 8 февруари 2015 г., демонстрация срещу "Шарли Ебдо"

- Днес е рядкост един известен мюсюлманин да се обявява толкова открито за светски човек.

- Това беше нещо обичайно за моето поколение, през 60-те и 70-те г. Много градове, като Бейрут, Техеран или Дамаск, които днес са огнища на големи конфликти, бяха отворени, изтънчени и мултикултурни. В живота си видях тези места да се затварят и единственият мотив за оптимизъм, който ми остана, е следният: ако една такава промяна е могла да се случи през живота на един човек, тя несъмнено може бързо да бъде преобърната.

- Такъв оптимист ли сте?

- Не съм залитал много по марксизма, но ми харесва онова, което е казал Грамши - че е нужен песимизъм на интелекта и оптимизъм на волята.

Кой можеше да повярва, година преди да се случи, в падането на колосалното комунистическо здание? Хитлер не е бил непобедим, при условие че се приемат огромните жертви, нужни за неговото поражение. Учих история в младостта си и открих нейната способност да изненадва. Нищо не е неизбежно, всичко може да бъде заличено много бързо. Мъдростта не е да бъдеш песимист или оптимист, а да наблюдаваш, да знаеш кои са нашите ценности и да не отстъпваш от тях. Защото тази култура на свободата не е била изградена лесно. Французите добре го знаят, защото значително са допринесли за нея. Без Просвещението нямаше да има нито Томас Пейн, нито Декларацията за независимост, нито онази статуя на пристанището на Ню Йорк.

- Носи ли писателят този пламък на свободата? Това ли е неговата роля?

- Не зная каква е неговата роля и не съм от онези, които искат да му припишат някаква роля. Една от радостите на литературата е, че тя носи в себе си своята обосновка. Тя не е тук, за да дава уроци. Не харесвам книгите, които проповядват, произведенията на изкуството, които носят послания. Ролята на фикцията е да създава въображаеми светове, които читателите обичат да обитават и които ги карат да се замислят за собствения си живот. Целта на изкуството е дълбока. Сол Белоу е казал, че изкуството води към корените на човешката природа. Нашата роля е да изследваме какво представлява човешкото същество, индивидуално и колективно, и как живее на теза земя.

Случайностите в моя живот ми позволиха да пиша за неща, които днес са в сърцевината на човечеството: въпроса за имиграцията, за сблъсъка на културите, национални разкази и истории, които, подобно на онази за палестинците и израелците, претендират за едно и също земно пространство.

Половината от живота си съм живял на Запад, другата половина - на Изток, и тези случайности в живота ми позволиха да разположа разказите си в толкова различни места, като Сан Франциско и Исламабад. Завиждам на онези писатели, които са прекарали цялото си съществуване на едно и също място, дълбоко вкоренени автори като Фокнър, който успя да създаде монументална творба около десетте улици в Оксфорд (Мисисипи). Но моята съдба бе различна и като дар аз получих тези многобройни перспективи.

Освен това светът се промени. Някога местата бяха отдалечени едно от друго. Вижте Джейн Остин, която описва през 1812 г. своя свят в “Гордост и предразсъдъци”, без да изпитва нито за миг нуждата да спомене войната, която се води по онова време срещу Наполеон. Войниците от английската армия се появяват в книгата й само като симпатични фигуранти, поканени на прием. Към географската преграда се добавя друга, между личната и публичната сфера. Писателите можеха да разкажат за личния живот, без да вземат под внимание външните събития, да не говорим за международните, в степента, в която те не засягаха всекидневието. Днес всичко се сблъсква, пресича и писателят се пита как да пише за този нов свят. Да помислим за 11 септември 2001 г. в Ню Йорк. В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо. Вече не можеш да разбереш историята на града, без да познаваш онази, която е тласнала тези самолети. Онези сблъсъци сега се случват всекидневно.

- Усещат ли ги писателите?

- Американската литература често е била повлияна от имиграцията, в частност от еврейската и италианската. Но в САЩ едно поколение писатели носи сега цял един свят от нови творби, които възраждат романа и го правят по-космополитен. Мисля си за Джумпа Лахири и нейната Индия, за Июн Ли и нейните китайски корени, за Хуно Диас, който е от доминикански произход. Без да забравям Нам Ле, виетнамо-австралиец, и Халед Хосейни, роден в Афганистан и израснал тук.

- В “Мемоарите” си, когато говорите за времето на “Сатанински строфи”, разказвате за себе си като за човек, чийто възглед за света е бил разрушен. Какъв беше той и в какво се превърна?

- Един възглед за света се състои от тази тъкан от връзки с местата, културите, приятелите, към които сме привързани. Тези връзки различават разума от лудостта, където всичко се превръща в лишен от смисъл пачуърк. Най-болезненото за мен бе да видя хората, за които съм писал и които съм описвал, мюсюлманите от Лондон например, да демонстрират срещу мен. Това разруши образа, който имах за мястото си в света, и ми беше нужно дълго време, за да преоткрия равновесието си. Това, което ми се случи, днес се случва на всеки един.

Планетата се превърна в странно място след края на Студената война през 1989 г. с последвалата фрагментация, източник на войни в една дотогава стабилна Европа, и нови движения в сърцето на исляма. Освен това ритъмът на технологичната промяна, на света на информацията дестабилизира хората и ги накара да се затворят в места, които им дават увереност, като религията и нейните вечни истини.

Питате ме за визията ми за света… Живях през 60-те г., епоха, в която се вярваше, че завинаги е пречупена властта на религията, когато се осмиваше самата идея за евентуалното й завръщане в центъра на световната сцена. И признавам, че съм изумен от този обрат на Историята.

Той не е единственият. През 1989 г. страдах много, че съм осъден на полумрак и нелегалност в момента, в който светът изглеждаше, че се просветлява. Това беше необикновена година в Историята. Въпреки тъжната съдба на Тянанмън, все още премахнат като неудобен от паметта на китайците, падането на комунизма отваряше надеждите за свобода. И резултатът ме безпокои: съветската империя отстъпи място на микрофашизми, на ислямистка нетърпимост…

- Вярвахте ли в сближаването между Индия и Пакистан?

- Тези две страни винаги са се наранявали. В замяна на това, аз съм разтревожен и разочарован от сектантския уклон на Индия. Принадлежа към презряното поколение на привържениците на лаицизма, това на Неру, и политиканската употреба на религиозните разцепления ме кара да се тревожа за публичните свободи на гражданите на Индия. В замяна на това се случват интересни неща от литературна гледна точка.

- Донякъде благодарение на вас. Нови индийски писатели тръгват по вашите стъпки.

- “Среднощни деца” отвори пътя. Но е учудваща тази литературна различност. Има еротични автори, писатели на научна фантастика или на криминалета и на процъфтяваща фикция. Литературната сцена се разшири извънредно много, условие за нейното очевидно здраве. Но в пакистанската литература отскоро има сходно движение, с млади, трийсетина- или четирийсетина годишни автори с голям талант, като Мохамед Ханиф, Камила Шамси, Надим Аслам. Противно на индийските автори, които загърбват социалните въпроси и предпочитат интимността, те решително засягат публичната сфера, защото тя е вездесъща, неизбежна при тях, и се изправят по различен и вълнуващ начин с проблемите на своята родина.

- Как започва литературният разцвет?

- Не зная, въпрос на шанс… През 70-те и 80-те г. в Лондон ние принадлежахме към една група, която описваха като необикновен момент в английската литература, с Мартин Еймис, Иън Макюън, Кадзуо Ишигуро, Анджела Картър, Джанет Уинтърсън, Брус Чатуин или Джулиан Барнс. Но ние нямахме чувството, че създаваме движение. Нямахме манифест, за разлика от сюрреалистите, нито общ проект. Между нас не цареше задължително хармония, но ние откликвахме на желанието на читателите за нов тип писане, радикален и изпълнен с въображение, който късаше с условностите на следвоенната английска литература.

Впрочем аз имам чувството, че днес ние се връщаме към тази конвенционална натуралистична литература. Аз, от моя страна, се чувствам по-близо до прибягването към въображението на автор като Ласло Краснахоркай, който е лауреат тази година на престижната награда “Мен Букър Интернешънъл”, отколкото до автофикцията на Карл Уве Кнаусгаард например. Следващият ми роман, който излиза през септември в САЩ, нарушава тези норми. Той е изключително сюрреалистичен, гениите завладяват Ню Йорк. Но за 40 г. като писател, разбрах, че литературата също отговаря на модата. Вкусовете се променят и ние не можем нищо да направим. Трябва да продължим, както най-добре умеем.

- Вие внасяте въображение, но също и културна смесица. Това ли е вашата особеност?

- Горд съм, че нося удоволствие на западните и източните читатели, които правят леко различни прочити. Вече не гледам на себе си като на писател от дадена страна, а като на писател на града. Повече се идентифицирам с градовете, най-вече с Ню Йорк, Лондон или Бомбай, където съм прекарал живота си. С идеята и идеала за града.

- Значи гениите завладяват Ню Йорк, Уолстрийт?

- Да, всичко това. Казвам ви това, което разказах на издателя си, когато му предложих тази нова книга, чието заглавие “Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи”, прави едно различно преброяване на “Хиляда и една нощ”: след като прекарах толкова години при писането на мемоарите си в “Джоузеф Антон” старателно да описвам истината, ми омръзна и реших да премина на противоположната страна, напълно въображаема, в чест на приказките, които слушах в детството си. Техният свят е магичен, изпълнен с лудост, но той почива върху доста реалното и достоверно всекидневие на града, на улиците и пазарите. В магическия реализъм реализмът е също толкова важен, колкото и магията.

Фантастичното е интересно само защото възниква от реалното и го обгръща. Като книгите, които четях някога, животинските басни от “Панчатантра”, “Хиляда и една нощ” или тази прекрасна творба от Кашмир, “Катха Сарит Сагара” (“Океанът от теченията на историята”), пълна със забавни, лоши, секси приказки, където религията почти напълно отсъства.

В тази човешка комедия героите са потънали в двуличие, преструвки и престъпни дела. Те спят с жените на другите и Бог не присъства във всичко това. Ето защо се опитаха, както в Египет, да забранят “Хиляда и една нощ” в навечерието на Арабската пролет. Тези приказки не се харесват на пуританите, защото преливат от истини за човешката природа. Искам да се върна към тази традиции, да черпя от това наследство, за да говоря за реалното и настоящето.

11 септември 2001 г. "В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо".

- Можехте да се изкушите, както много други интелектуалци, от културния релативизъм, компромиса спрямо ценностите. Как го избегнахте?

- Това е голямата опасност в наши дни. Навлязохме в ера на смесицата, на срещите и смесването на културите. Мултикултурализъм, който прославям в книгите си и който е факт. Планетата се глобализира и нищо не може да я “деглобализира”. Нищо не може да “демултикултурализира” нашите изкуства, храна, всекидневие. Но културният релативизъм е деградирал израз, злият брат близнак на мултикултурализма.

Отхвърлям идеята, че в името на традициите на своята страна по произход някой иска да наруши ценности, които смятам за универсални, да приеме гениталното осакатяване на жените, дискриминацията или убийството на хомосексуалисти в мюсюлманските страни. Не може да бъде приета екзекуцията на писатели, които не се харесват тук или там, отклонение, към което, знаете, аз не съм благосклонен (смях). В това отношение са по-твърди към тези принципи във Франция, отколкото в Англия. Може би защото е по-лесно да знаеш какво означава да си французин.

- Смесването на културите може да бъде и болезнено. Вие сте го описали като писател и сте го преживели лично.

- В шумотевицата около “Сатанински строфи” бе забравено главното. Ако първите ми книги се отнасяха преди всичко до света на Изтока, който бях напуснал, Индия и Пакистан, “Строфите” засягаха проблематиката на имигранта, на идентичността и културната асимилация. Сблъсъкът между предишния живот и съществуването на Запад.

Аз лично, въпреки привилегированата си среда, познах съдбата на имигранта, жертва на расистки предразсъдъци, чумав, по време на учението си в един пансион в град Ръгби. До степен да намразя Англия и да умолявам баща си да ми позволи по-скоро да продължа висшето си образование в един от прекрасните университети в Бомбай, отколкото да продължа по неговите стъпки в Кеймбридж. Но той ме убеди. За щастие, защото студентските ми години бяха щастливи. Какво щастие бе да си студент през 60-те г.! Освен това “Бийтълс” откриха Индия. Изведнъж родната ми страна стана много готина.

- Вие сте уважаван и ценен от пресата автор, но онези, които ви критикуват, го правят с изумителна ожесточеност.

- Мемоарите ми, “Джоузеф Антон”, бяха оценени от огромното мнозинство от журналистите, но имах правото и на ужасни атаки, на фалшиви и лъжливи думи за моите идеи и работа. Един критик може да си създаде име, наранявайки много известен автор. Не зная дали ме упрекват за относителната ми известност, но аз не съм нито Мадона, нито Майли Сайръс и моето име ми позволява, в най-добрия случай, да си запазя маса в ресторант.

- Може би ви упрекват за видимия блясък в живота ви?

- Факт е, че се ожених за много хубава жена. Каква наглост! С какво право? Откъдето и комични статии със заглавие “Красавицата и звярът” в таблоидите, които само завистта може да обясни. Но моят живот е много обикновен. Разхождам се свободно в Ню Йорк, където понякога ме разпознават, от доста време без особена охрана, и когато не пътувам за конференции, прекарвам по-голямата част от времето си в писане у дома.

- Страдате ли от вниманието към “Сатанински строфи”?

- Това е стара история. Всеки ден говоря с хора, които са били деца, когато излезе този роман. Това беше четвъртата ми книга, а сега съм на 13-ата. Радвам се все пак, че с течение на времето цялата тази врява бе преодоляна, за да се заинтересуват най-сетне от същността на книгата, която се изучава във всички университети.

И като добър познавач на историята на исляма, много по-добър от днешните радикали, аз казвах, че Мохамед е познал съмнението и изкушението и че този опит, както при всички пророци, е допринесъл за неговото израстване. След това се насочих към други неща. Моят приятел Мартин Еймис каза веднъж, че нашата единствена амбиция е да оставим след себе си обикновена етажерка с книги. Аз ще оставя такава. Докато стане това, искам само едно нещо, да продължавам да бъда, доколкото е възможно, човекът на изкуството, който искам да бъда.

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене
Кой е тук?
В момента има 58 посетителя в сайта