Тази роля ти беше най-тежката - най-тъжна и най-дълга, приятелко! Тази роля едва ли някой иска да играе. Гледах те и чаках да станеш и да се поклониш, както провеше десетилетия по различни сцени. Все си представях, че пак играеш както само ти го можеше - чешитски, та човек забравя, че е игра.

Публиката ти за тази роля и последно сбогом беше най-многобройната, най-големия поклон, който ти отдаде - това се случи вчера. Без инициативни комитети, без подписки и митинги, без дебати и манипулации - всички, които те обичахме дойдохме при теб. С цветя, много цветя, както обичаше. Обичаше цветята.

Беше в любимия театър, в ролята, която се играе веднъж. Пак бе в театъра, откъдето те прогони една мерзка душа, овъртяна в блюдолизничество пред политиците. Твоят Салиери, един жалък клоун, посредствена и елементарна генетична формула на мъжко и професионално безсилие. Той никога няма да събере в целия си живот толкова публика, колкото твоята, тази, която не повярва, че си поела ролята в Последния път. Този жалък човек, който те лиши от любимата сцена, а нас от радостта да потъваме в твоята ненасита да играеш и омагьосваш - той е свършен, сам в позора си. Бог да го съди!

И още един жалък човечец, един писач и цензор, който ви изгони със Славка Славова навремето от в. "Демокрация" - бяхте потресени, бяхме потресени. Този писач, продължава да скверни хляба и пак пише за култура в многотиражен вестник - живот! Дали е разбрал на какви актриси е посегнал - той отбираше единствено от поклони на червеното килимче. Жалко за професията!

В онзи черен петък, в който избра да си отидеш - валеше като из ведро. Баба казваше: когато вали много дъжд, душата, която си отива не е искала да си тръгва, не е била готова. Не бяхме готови - нито ти, нито ние, но ангелите вече бяха слезли за тебе. Там някъде е догаряла свещичката ти. Там някъде...

За нас - приятелки, приятели, колеги, близки остана да поемем другата ти трудна роля - да бъдем до Александра. Нея никой няма да може да направи, както ти я бе прегърнала - в сърце, душа и мисли. Тя беше твоята друга Голяма роля. Да бъдеш майка на слънце - днес слънцето стоеше до теб, обляно в сълзи, а такова нещо трудно се вижда. Не вярвам времето скоро или някога да изтрие мъката в очите му, не вярвам времето оттук нататък да го излекува от тази мъка. Не вярвам - времето все пак не е всесилно.

Простих се с теб и отнесох болката както всички други, онези стотици, наредили се мълчаливо със зачервени очи, стиснали цвете. Чакахме да ти се поклоним, на теб, българската Джулиета Мазина. Остави ни съсипани, само със спомени и буца в гърлата. Потънала в цветя, прие поклона ни, отнесе обичта ни.

Сега си горе и ни чакаш - да дойдем при теб - един по един. Там звучат песните ти, смеха и онова "Жива да не бях!" Чакай ни.