С Вили Бранд* или Де Гол*, с портиера на хотела в поредното турне, или просяка от улицата, Леа беше винаги една, припомняха си нейни близки на времето, когато писах за нея. Най-много и дълго ми говори за Леа нейният съпруг и приятел, Еди Казасян. На "Ти" с живота, певицата блика в емоции, милосърдие, невероятно чувство за хумор - винаги изключително жизнена и неочаквана, неповторима. Тя заби българското знаме в центъра на Европа с изкуството си - твърдяха тогава и посланици на България. 20 години Леа не е вече между нас, расте поколение, което даже не е чувало за нея, а това е много тъжно. Затова се връщам към тези спомени, на Еди Казасян, мои и на приятели на голямата певица...

Един голям журналист, /днес, уви покойник . бел. Л. М./ - Серафим Северняк обичаше да цитира актрисата Стоянка Мутафова в спомен за Леа така: "Стоянка Мутафова, със свойствената си безпардонност й рече на едно приятелско събиране: "Добре, че пропя, щото ако беше станала драматична актриса, щяхме да си имаме много ядове..."

С Вили Бранд, Дьо Гол, с портиера на хотела или просяка от улицата - Леа беше еднакво мила, започна да дърпа от спомените си Един Казасян, дългогодишният приятел, съпруг и колега на певицата пред касетофона. Разговаряме в края на май 1995 г., решени да излязат много от миговете на живота на Леа.

- Животът й беше и дълъг, и къс, и героичен. Докрая тя не се сломи, и в последните минути събра радост за един филм с нея, който й пуснах - на нея и на лекарите от "Пирогов", които й продължиха с няколко часа живота. Донесоха й системи в къщи, преляха й усмивка...

-Усмивката беше част от лицето й, допълних аз, както очите, устните при другите хора - допълних го аз. - Тя беше емоционална, неуморима, като че ли блестеше, грееше, светеше с някаква своя светлина...

- Много емоционална беше, така е, ти я помниш от един неин по-късен период в живота. За мен тя беше и си остана една голяма българка. Дипломати, посланици на България в европейски страни оцениха това, което правеше Леа. Лальо Ганчев, наш посланик в Стокхолм признаваше: "Леа, това, което ние с чушки и домати не успяхме да направим тук, ти го постигна с твоето пеене."

- Но животът на Леа беше низ от обиди, болка, трудности, Еди, ти поне го знаеш...

- Тя не обръщаше внимание на Лошото - дали е било въдворяване в някакъв лагер или пък е имало обида, затваряне на врати, с указание да не пее. Дали са спирали неин концерт, за да не развращава младежта - тя с усмивка си тръгваше, все едно, че нищо не е било, оставяше Лошото зад гърба си.
Когато се разболя, вече тялото й, тя си наложи тренировки, куцукайки да стъпи отново на високи токчета, да бъде такава, каквато я знаят хората. Самите лекари от болницата, където я лекуваха казваха, че това е невероятно.

- А ти беше до нея в един такъв водовъртеж, без почивка, в едно лудо темпо. Какво бе за теб усещането да бъдеш до Леа, да живееш с нея, да работите заедно?
- Аз съм изпадал в паника, сълзи са ми потичали от напрежение, от ужасно потиснато състояние, когато човек е принуден да преодолява на бързи обороти нелеки препятствия. А Леа до мен като че беше всичко: Бог, баща, майка - тръгваше и ме повеждаше, увличаше ме след себе си...

- Еди, Леа имаше много близки, много приятели - винаги съм се чудила как успяваше да обича всички в един задъхан, луд ако щеш ритъм на живота си...
- Невероятно милосърдна беше, това не всички го разбираха. Вземеше ли пари, даваше на бедни. Сещаше се за родителите ни, за моите, за всеки, който можеше да изпитва нужда от нещо, - купуваше непрекъснато какво ли не, нищо не забравяше, никого не забравяше. Аз се бях превърнал на един ТИР с колите, с които ние пътувахме, да нося и пренасям всичките тези неща, подаръци, лекарства, дрехи, вещи, които Леа беше купила по време на поредното турне и повечето от тях бяха за други хора, за кого ли не.
Голям човек беше като общуваше с хората, спомням си с Вили Бранд седяхме на маса в Баден-Баден, с Дьо Гол пък се срещнахме в Мюнхен - тя не се променяше, оставаше си същата и с портиера от поредния хотел, в който бяхме отседнали и с държавника. Не правеше разлика, за нея бяха хора. Естествено беше и да я обожават - най-различни по ранг и социално положение хора, това не може да се опише с думи. А тя не спираше да се раздава, да обича, да пее - без разлика пред кого, къде и за кого. Само като усетеше лош човек се отдръпваше сама - като децата, имаше нюх, различаваше лошите неискрените.

- Леа се шегуваше и в най-тежки моменти от живота си...

- Ще ти кажа един пример. Снимахме един филм с нея и режисьора Гриша Островски. Леа казваше: "Стогодишна кариера на шестдесетгодишния ми живот!" Направиха филма, орязваха го, и след това той изчезна - не го излъчиха. Всеки друг би се отчаял и би бил много огорчен, Леа махна с ръка и с това снимките за филма и очакванията да бъде видян останаха зад гърба й.

- Каква следа бяха оставили лагерите в нея, в душата й? Винаги съм се чудила как след излизане от лагера пак запя - каква сила имаше да прости и забрави? През 1990 г. правех едно разследване на лагерите, разговарях с един надзирател, питах го за Леа, той веднага си я спомни и се усмихна: "Помня я, с една кърпа на главата, ставаше посред нощ, и само пееше, другите жени - отчаяни, попарени, а тя работеше и пееше, спираше да отдъхне и пак пееше. Не я спирахме, въпреки че първоначално бяхме смутени, но после свикнахме да я слушаме - не го правеше като някакъв протест или демонстрация, само пееше - как да й забраниш и да я спреш? Помня я, как мога да я забравя!"

- Не си ми го казвала, Леа също не го е споделяла. В Щатите имахме успех с руски частушки. Питам Леа: "Откъде ги знаеш?" Тя тогава каза: "На лагера ги научих и ето сега ми се възнаграждава трудът!"

-А първата ви среща с Леа?

-Слушал я бях в театър "Балкан" и тембърът, походката, песните й трайно останаха в главата ми. Ние с брат ми Вили /Вили Казасян - композитор и диригент - бел. Л. М./, когато родителите ни ни оставяха да упражняваме класика си просвирвахме песните от нейния репертоар. У дома се говореше с часове за нея и оркестъра й. След това ни запознаха, а аз всъщност си бях вече влюбен в нея, готов, така да се каже. Всичко беше като във филм, който мина до края на живота й. Сцената на вариете "Фридрихщатспалас", дните с композитора Владимир Козма в Париж след операцията й, Стокхолм, Щатите - като на филмова лента минават пред очите ми. Жалко, че единствената филмова лента с нея беше изгубена от Българска национална телевизия.

- Все се канех да те питам: а слуховете за Леа, които периодично се пускаха в София?

- Слуховете - говореше се даже, че е умряла преди да се запознаем. Носеше се като легенда. Леа беше известна, без да се пише за нея, без да я пускат по радиото - хората я познаваха, разказваха си за нея един на друг, обичаха я, и бяха щастливи да успеят да отидат в кратките ни престои в България - за да я чуят.

- И как стана така, че стажантът съдия тръгна с утвърдената Леа Иванова?

- Леа беше такава фигура, личност, че като вървяхме по улиците, хората се обръщаха, спираха. Като влезехме в ресторант, хората ставаха и започваха да ръкопляскат, а аз се криех по един час, беше ме срам. Даже в БИАТ /известно столично заведение - бел. Л. М./, когато за първи път се качих на сцената се спънах в жицата на микрофона и полетях. Леа си направи някаква шега с публиката и стана дори по-весело...

- А как сключихте брак?

- И това беше невероятно. Аз отивах на репетиция, не знаех, че Леа е подготвила изненада. Като свърши всичко бях толкова хипнотизиран, от нея, че ... по грешка се прибрах у дома, женен!

СЦЕНИТЕ НА ЛЕА

На 17 години дебютира на сцената с джаз-оркестъра на Леон Алфаса, "Славянска беседа". Родена в Дупница, Леа израства и учи в Цариград, сред учителите й е Никола Фурнаджиев... После идва сиромашията, събиране на дърва за огрев на гарата - докато майка й я изпраща в София да си търси късмета с другите й две сестри. Идват години, в които естрадно-джазовата музика е идеологически враг, често името й в афиша липсва или е сред липсващите имена под "и други". Докато всички чуждестранни издания се надпреварват да пишат за годините й на триумф, в България липсват рецензии, името й се "пропуска". Едно след друго следват спектакли с Енчо Багаров, Георги Парцалев - халтури, тримесечен договор за турне в САЩ, където в репертоара й звучат народни песни и руски частушки.

Малко е известно за годините, когато баща й емигрира в Турция, гонен като комунист, майка й заминава с четири деца в София, наема квартира, а по-късно всички се отправят за Турция при него. Леа и двете й сестри се завръщат в Дупница и малко преди бомбардировките заминават за София, водени от Леа, на 17 години, най-голямата. През 1944 пада бомба върху къщата им в София, в която е само сестрата на Леа, Мария. От силния трясък тя получава кръвоизлив, прибира се в село Мурсалево при близките си, през нощта й прилошава, а на сутринта умира. Животът от рано хвърля Леа в задъхания коловоз на събития, удари и болка, на които тя отвръща с обич, търпение, усмивка - пее и не спира.

Леа пее с оркестрите на "Овчаров" и "оптимистите, със Сашо Николов /Сладура - който също е приведен в лагер заради вицове, където бива убит - бел. Л. М./. Следват участия с оркестъра на Димитър Ганев, Леа пее в бар "Астория", Модерния театър, бар "България", ресторантите "Грозд", "Спортна среща", "Севастопол", турне в Румъния /с писма от българската Концертна дирекция за забрана - бел. Л. М./, преодолява комисии, откази, пътува в Полша, участва в седем програми в световно известното вариете "Фридрихщатспалас" - Берлин. Оттам с импресариото на Катерина Валенте, Лоренц Райх, Еди и Леа 25 години обикалят света. Започват с Франфурт на Майн, Хамбург, Есен, "Байерише хоф" в Мюнхен, следват турнета в Швеция, Холандия, Италия, концерти на живо и записи с Баварското радио. Холандският импресарио Лу ван Рийз им предлага турне в Щатите. В САЩ Леа и Еди имат гастроли в Лад Вегас, хотел "Дюн", срещи с големите Каунт Бейси, Хари Джеймс, Майлс Дейвис, Джин Крупа. И след това се връщат пак в България - зареждат се концерти в зала "Универсиада", Швеция, Швейцария, Норвегия, Финландия, Исландия Канада, Ливан, Турция.

През 1970 г. запис на програма на Леа прави Хачо Бояджиев /съвместно шоу на Леа с Еди Казасян в ресторант "София"-бел. Л. М./, в следващите 1973, 1979 Леа пее с Тодор Колев в Новотел "ЕВропа", участва в концерт с Бигбенда на Българското национално радио с диригент Вили Казасян, и отново се зареждат турнета в България.

МИГОВЕ ОТ ЖИВОТА НА ЛЕА

Малцина българи знаят, че френската кинолегенда Ив Монтан урежда договор на Леа в Париж, който остава неосъществен! Джеймс Ласт много харесва песните на Леа "Мари бабо" и "Долу в полето". Пеенето й обожават Удо Юргенс и холивудският актьор Джеймс Мейсън. Хази Остервалд не пропуска вечер, без да я слуша в Мюнхен.
Бялата сестра на Жозефин Бейкър нарече себе си Леа. За жалост на пръстите на едната ръка се броят тези, които знаят, че Леа имаше участия в "Бернш салон" в Стокхолм, където са пели Том Джоунс, Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Хари Белафонте! На тази сцена Еди и Леа участват в близо 10 различни програми с Жозефин Бейкър! "Двете бяха много близки - така се усещаха" - спомни си този период Еди Казасян в разговора ни за Леа и живота й. Леа казваше: "Това е моята черна сестра, а Жозефин Бейкър казваше: "Леа е моя сестра!" Имаше нещо много общо между тях двете и в емоциите им, наистина бяха като сестри" - твърдеше Еди.

КРАЯТ НА ПРАЗНИКА

1976 г. Леа получава лек инсулт, от който й се разрешава само да става, но тя се учи и да ходи и се връща на сцената. След операцията в Париж парализата е преодоляна, но за Леа след това изпитание започва най-поразителния период от живота й. Пее седнала. Премиерите от това завръщане са в столичния хотел "София" и в пловдивския "Тримонциум". Леа все още намира сили да се шегува от сцената: "Всички присъстващи са дошли да видят тази, която някога е раздавала щастие на дедите им!" публиката не вярва на ушите си - това ли е болната певица? И пак турнета в Скандинавия, ФРГ, в Хелзинки пее в специално, купено за нея от импресариото кресло. Лъчезарна, жизнерадостна одухотворена, макар и неподвижна над 80 процента, "Балкантон" издава първата нейна дългосвиреща плоча, отново турне в Скандинавските страни, където я снима Шведската телевизия, следва турне в България, втора дългосвиреща плоча, отново ФРГ, Швеция, Норвегия - пет месеца турне...

1983 - Леа вече не желае да пее, но продължава да го прави. Болна е, краят наближава, усеща го.

1985 - идва ракът, мъчително лъчелечение, сякаш, за да припомни, че животът понякога е неправдободобен.

1986 година, пролетта. Надеждата, че ракът е победен рухва за близките й. "Тя губеше сили, но не и дух" - припомня си Еди последните дни на певицата. Пуснахме й филма на Хачо Бояджиев, без звук, по бузите й потекоха сълзи, усещаше края!" След това се унесе в сън, изгуби съзнание и дойде краят. Опитаха лекарите в "Пирогов" всичко възможно да я върнат за още малко, но тя си беше тръгнала".

Радой Ралин, Георги Парцалев, Людмил Георгиев, Серафим Северняк, Константин и Лиляна Кисимови, Драган Тенев, Панчо Владигеров, Вера Ганчева, Васа Ганчева, Марин Големинов, Мишо Ваклинов, Миряна Башева, Бригита Чолакова, Росица Баталова, Иван и Жана Стоянович, Коста Цонев, Лили Иванова, Йорданка Христова, Емил Димитров, мистър Сенко, Фери Янакиев, Милчо и Йожи Левиев, Йосиф Цанков, Веска Петрова, - не е възможно да се изброят всички, които живяха, познаваха и обичаха Леа. Защото тя бе Магия, Обич и Милосърдие.

В деня на погребението й, на Софийските гробища се разминават две траурни процесии - другата е на нейна добра приятелка, Съдбата пожелава да прибере двете в един ден от Живота. Утехата е, че и двете си отидоха, без да разберат, че другата е много болна... Ако това може да бъде утеха!

---

* Снимките са от личният архив на Еди Казасян и са предоставени на авторката за ползване

*Вили Бранд - канцлер на Федерална Република Германия, който след като нацистите вземат властта, бяга в Норвегия, приема норвежко поданство и завършва Университета в Осло. По време на изгнаничеството си приема името Вили Бранд, което запазва и след края на войната когато се връща в Германия като кореспондент на скандинавски вестници. При издигането на Берлинската стена през 1961 г. Бранд оглавява демонстрациите на западноберлинчани в ярък контраст с нерешителността на канцлера Конрад Аденауер. Един твърде интересен политик...

* Шарл Дьо Гол - Президент на Петата република във Франция. В Първата световна война ранен при Вердюн, Дьо Гор попада в плен. В годините на Втората световна война, след като Петен се съгласява на мир, Дьо Гол бяга в Лондон откъдето се обявява за глава на свободното френско правителство в изгнание, за което е осъден на смърт от правителството във Виши, но пък е признат от Чърчил. Рузвелт ненавижда неговата арогантност и го изключва от десанта на Съюзниците в Нормандия. Айзенхауер му позволява да освободи Париж през август. Дьо Гол е обиден от това, че Франция е изключена от конференциите в Ялта и Потсдам, на които се решава следвоенното устройство, но все пак успява да осигури постоянно място на родината си в Съвета за сигурност на ООН и френска окупационна зона в Германия. Един политик, герой, и епоха...