1943 година

Това е миг от живота на една албанка и невероятната й съдба. * В този миг има революции, затвори, разстрели на приятели, срещи с диктатори, президенти, крале и големи актьори на европейското кино и театър

"...Ако можеше снегът на едно жестоко време,
да се стопи и се превърне в чиста утринна роса,
а заслепените от мълниите на една идеология да се свестят
и да прогледнат. Ако можеше..."
Из книга на Аглая Зотос

С Аглая Зотос се запознах през лятото на 1995 - едно много горещо и душно лято. Срещнахме се, за да се върнем към спомена за студа и мразовитите дни и нощи на малката балканска държава Албания - към време, в което и нощите са били дни. Време, непрогледно и мразовито, когато мракът е доближавал цвета на кръвта с този на водата.

Мой приятел от Съюза на писателите /известният български поет Петко Братинов/ ми телефонира, за да ми предложи да се срещна и запозная с писателка, чиято книга предстоеше да бъде издадена у нас. В един от кабинетите на издателството на Съюза на българските писатели заварих дребна, възрастна жена. Неочаквано за мен, тя стана, протегна ръка и на чист български език, с леко заваляне на гласните каза:

- Аглая Зотос!

Разговорът тръгна някак от само себе си и аз бях толкова изненадана от чутото, че оставих лентата на касетофона да поеме невероятните преживявания на тази жена. Ето малка част от разговора ми с нея:

- Госпожо Зотос, как и кога попаднахте във Франция, след като Ваша родина е Албания?

- Родена съм в Южна Албания, в Химара, там живеят източноправославни албанци, от гръцки произход. Била съм тримесечно бебе, когато майка ми ме отвежда в Лион, Франция, при баща ми. Там отраснах и първият език, който проговорих бе френският. В тази страна започнах и да уча. От Лион днес си спомням балканската колония мъже, работещи в местните въглищни мини. Баща ми държеше там малък ресторант и така преживяхме до 1938, когато се завърнахме в Албания.

- Но това се е случило малко преди окупацията...

- Да, баща ми беше върнат в Химара, за да организира там Демократическа партия. 7 април 1939, денят на италианската окупация ни свари в родината. Аз учех в един пансион в Тирана с Неджмие Джунглини /бъдещата съпруга на Енвер Ходжа - бел. Л. М./

- Споменахте, че баща Ви е бил в концентрационния лагер Матхаузен...

- В 1943, по време на Съпротивата, аз бях партизанка, а немците обявиха награда за мен или за главата ми. С един от отряда се промъкнахме до дома, но се оказа, че някой ни е издал на Гестапо. Успяхме да избягаме и се скрихме, като се спуснахме в случаен кладенец. Немците пребиха жестоко мама, къщата ни пламна, а татко го отведоха в Матхаузен.

- Как си спомняте самият Енвер Ходжа? В следващите години от живота си Вие сте в Съпротивата, по-късно сте работили с хора от висшето албанско партийно ръководство?

- Еневер Ходжа прочистваше на всеки 5-6 години членове от политбюро като предатели и полиагенти, т. е. агенти на много държави. Това изобщо не отговаряше на истината. У вас, в България се правеше същото, разбрах го когато дойдох във Вашата страна. Хората казваха, за това време, за тези години: "Да се страхуваш от ризата на гърба си!" Такъв ужас съществуваше от доносници и предателства, че сковаваше хората.
С Рамиз Алия /президент на Албания - бел. Л. М. / заедно се борихме, бях добра приятелка със съпругата му Джовани /дъщеря на най-големия професор историк и литератор Александър Джовани, служил още при краля - бел. а./. Енвер Ходжа полека-лека изчистваше всички по-стойностни личности от интелигенцията, беше голям диктатор.

- Почти нищо не се знае в България за личности от албанската интелигенция и Съпротива - Албания десетилетия бе затворена страна. Бихте ли разказали за някого от тези неизвестни хора?

- Познавах добре един от обявените за врагове на народа от Енвер Ходжа - Улуси Спаиу се наричаше. Спаиу бе полковник в Испанската революция, беше революционер с история. Аз самата съм била партизанка със Спаиу против немците. Та Спаиу беше емигрирал във Франция и там моят чичо му бе дал фалшив документ със собственото си име. Така Улуси се върна в Албания, десет години след освобождението /1945 г. - бел. мои/ И тогава Енвер го обяви за полиагент, като го осъди с голяма група военни, висши генерали на смърт...
С много хора от Съпротивата бях против немците - разстреляха ги след освобождението! Така стана и с министъра на вътрешните работи Кадри Азби, и с членове на политбюро - достатъчно бе да се повдигнат обвинения и отиваш на бесилото.

- Как приемаха обикновените хора в Албания тези събития? Все пак, не е възможно това, което е правил Ходжа да е останало в тайна...

- Десетилетия се повтаряше едно и също - всички са полиагенти, че все излизат нови и нови полиагенти. Хората си задаваха въпроси /наум/: "Всички ли са полиагенти и само Енвер ли е верният човек?", но кой ти, смееше да изкаже гласно мислите си? Та 2-3 пъти Енвер са го посрещали и в комунистическата партия на България като народен герой!
Че е бил диктатор се разбра и чу чак сега, след 1990 - нищо лошо не се чуваше преди това, нищо не можеше да се промъкне!

- Как Сте научили толкова добре български език?

- Бях започнала да следвам в Белград и като сталинистка попаднах в тамошен затвор. След това дойдох в България, учих право и станах тук първата жена съдебен прокурор. Омъжих се за ваш виден прокурор - Димитър Здравчев, получи се така, че попаднах след брака си във върхушката на България през 60-те години. Като съпруга на Здравчев имах възможност да пътувам без проблеми в Италия, Франция, в Гърция, във всички европейски столици - в българските посолства ни даваха пари още с пристигането.
След като Съветският съюз и Китай се скараха, аз не скрих, че държа страната на Китай. Причините бяха две: от една страна смятах китайците за по-праволинейни и от друга - имаше реална опасност Енвер Ходжа да репресира майка ми и сестрите ми, ако покажех друго предпочитание. Изключиха ме от партията /вашата, българска, комунистическа/ с аргумента, че съм против линията на БКП и като такава бях недостойна да бъда прокурор! Светкавично бе уредено да напусна на 7 октомври 1971 Софийската прокуратура по "взаимно" съгласие. Върнах се в Албания...

- Какво заварихте там, какво не виждаха хората? Как и кога започна разколебаването Ви?

- След завръщането ми в Албания бях назначена в Министерство на правосъдието като администратор.

Картата на градски прокурор и документът за напускане "по взаимно съгласие"

Чуваше се, да, знаеше се за смъртните присъди, но всички трябваше да бъдем убедени, че става дума за врагове на народа. Албанското партийно ръководство направи нещо много страшно - разруши всички църкви. Моят баща беше атеист, но казваше, че Христос имал прекрасни принципи за обич между хората. Аз не приемам християните демагози, например тези, които ще отидат на църква, ще дадат малко пари на бедните, а ще продължат да живеят, пръскайки милиони за безсмислени неща.
Та като се върнах в Албания и там видях разликата между управляващите и останалото население - специалните магазини, привилегиите, докато народът се хранеше с купони - никаква разлика от България, откъдето идвах - тук у вас пък знаех за специалните гробища за върхушката...Смешна работа!

- И все пак - какви спомени имате от обстановката в Албания от това време?

- Албания беше като един голям затвор - псевдосвидетели можеха да пратят без проблеми който и да е човек на бесилото. Имаше лагери до 1990 година - за мъже и за жени. Голям страх сковаваше хората - човек се боеше от себе си.

- Написали сте книги за България...

- "Сиви облаци върху България, страна на розите" излезе във Франция. В нея демаскирам всичко - за Тодор Живков и министрите. Следващата ми книга беше "Трънливият път на България" - благодарение на връзките си като прокурор още тогава имах картата на лагерите в България. Същата карта излезе с надписа "45 години стигат" сега, след махането на Живков, а аз я издадох още през 1975 година.

- Как се озовахте интернирана в Албания?

- През 1980 се върнах в Париж да видя болната си майка. Интернираха ме и всяка сутрин в 4 часа тръгвах пеш по няколко километра в калта към едно село, за да се разписвам! Тогава дойде да ме види генералният секретар на културните връзки между Франция и Албания - французин. Той ми беше писал и тъй като нямах възможност да му отговарям, пристигна разтревожен да ме потърси и види...

* * * *

Аглая Зотос среща след войната и един от своите бивши пленници - французинът от Елзас и Лотарингия Андреа Клур. Най-големите френски вестници отразяват одисеята им. Снимки са запазили спомена от срещата на Зотос с великия Жан Габен, на която той й връчва Сребърен орден на изкуствата, науките и литературата за дейността й. Фотолентата е запазила и срещата на тази невероятна жена с президента Франсоа Митеран, който лично я поздравява за новата 1993 година. Когато я награждават в Международния съюз на патриотите, Зотос се запознава с белгийски принц, близък с албанския крал. Принцът я кани да му гостува 15 дни в двореца...

Къде се ражда човек и къде го води съдбата му - истории за революции, затвори, разстрели на приятели, срещи с принцове, президенти и диктатори, с велики актьори. Истории в Историята.

---

*Този разказ е част от книгата "Без място в историята", която е готова за печат.