Забранено за учебника по история

Продължение от 25 май

По времето на управлението на Тодор Живков
ДОКУМЕНТИ И ЗАКОНИ

Из "Наказателния кодекс и по-точно Глава трета, назована ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ". Престъпления против националното и расовото равенство.
Първият член на тази глава на Наказателния кодекс, член 162, третира "проповядване и подбуждане на национална вражда". Дали е било подбуждане или друго, по-страшно, геноцид - това бе заложено да установи проверката на Главна прокуратура. За да има виновни, трябваше да са налице документи и решения на изпълнителната власт. Трябваше да има и извършители на конкретни действия, трябваше да определя КОГА точно и КАКВО точно се е вършило. И тук започнаха парадоксите - парадокси със загърбване на събития, парадокси, свързани с тероризъм и мъртви жени и деца, парадокси с изпращане в затвора или в лагер заради различна религиозна принадлежност. Към неочакваните разкрития се прибавиха и неадекватни действия на южната съседка на България - Турция, смехотворни тълкувания на очевидни събития от недорасли политици, предизвикване и използване на една тежка вътрешнополитическа криза за... сваляне на Тодор Живков! Но да се върна към документите и свидетелствата по тази национална драма, драма, взела жертви и от двете страни:

НЕ Е ОТКЪС ОТ ФИЛМ - ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ Е

Годината е 1992. Работех във в. "Демокрация" и продължавах търсенията си по темата за така наречения "възродителен процес". Причина за това е усещането, че далеч не всичко по тази тема е изяснено, въпреки че в удобен момент политици - наши и чужди - не спират да се връщат в годините назад и да коментират събитията и проблемите около българите, изповядващи исляма. За един от примерите на тероризъм се знаеше твърде малко, нито телевизията показа трагедията с убитите жени и деца, нито вестниците публикуваха снимки от нещастието - ето случая, който изнесох още в 1992 година:

9 март, 21,31 часа, 1985 година
Влак по маршрут Бургас - София, с голяма скорост наближава гара Буново. В едно купе на вагон 236, който е за майки с деца, жена предлага на две деца, седнали срещу нея, филия хляб. В мига, в който те протягат ръце, взрив разтърсва купето - протегнатата ръчичка на едното дете се откъсва, главицата му отхвърква, разцепена на две... Следствената група, дошла на местопрестъплениео открива върху стълб по жп линията парчета детски мозък. Седем души не стигат до крайната спирка на пътуването си.

И това се пази в недомлъвки от високотиражни всекидневници дълго време. С годините /10 години по-късно/ причината за гузното мълчание излезе на бял свят: стана ясно, че авторите на взрива във влака на гара Буново са всъщност дългогодишни агенти на Държавна сигурност по турска линия! /Оперативните им работници по ДС са знаели за чувствата и отношението им към процеса по смяната на имената. Знаели, но не били сигурни и точно тази тяхна "несигурност" коства живота на 7 жени и деца./ Ето защо не е странно, че по делото за възродителния процес няма и следа от "несигурността" на водещите своите обекти, оперативни работници. Живи и здрави днес, тези ДС-служители са далеч от разигралата се трагедия.

Години по-късно /въпреки, че Живков е свален/ никой не си даде труд да издири кой дърпаше конците на терора около смяната на имената на част от българските граждани. На терористите бе издигната мраморна чешма в с. Трънак, Руенска община, с имената им, изписани на турски език. Години трябваше да минат, за да осъзнае местният прокурор, че подобен "паметник" е гавра с паметта на разкъсаните жертви. Години мълчание пазеха чешмата, защото с нововъзникналата политическа сила след 1989 г. Движение за права и свободи /ДПС/ се заиграваха ту едни сили от вътрешнополитическия спектър, ту - други. Често седя и се питам - защо няма паметници или чешми например на кюрди в съседна Турция, на палестинци в Израел или на евреи в палестинските селища, защо няма паметни плочи на войни от Ирландската революционна армия /ИРА/ във Великобритания?

ИСТОРИИТЕ, КОИТО РАЗКАЗВАМ НЕ СА ОТКЪС ОТ СЦЕНАРИЙ

Нощ в планинско село. На вратата на една от къщите се блъска силно. Кучетата се разлайват - милиционери изкарват сънени хора със сила от постелята на улицата, където вече се събират техни съселяни. Подкарват тълпата към местното училище, където дочакват утрото в неведение какво става! На сутринта, на бялата стена в една от училищните стаи всеки застава, за да бъде набързо сниман за паспорт. Няма време за мислене - някакъв чиновник набързо дава име на съответния човек и... следващият.
Или друга сцена: на полето са излезли жени, наведени, берат тютюн. Пристига партийната секретарка с ножица и няколко милиционери. И шалварите на жените са отрязани! Насилието ражда насилие - кой да обясни на българските турци, че сънародниците им не са измислили начина за смяна на имената, забраната на обичаи, ритуали? На фона на ставащото в различни селища със смесено население в страната, на 13 конгрес на БКП, от отчета на ЦК звучат невероятни слова /от група, под ръководството на Стоян Михайлов/: "Утвърди се още повече социалистическото самосъзнание и националната гордост у тези наши сънародници, които в миналото, поради трагични превратности на историята са били отчуждавани в една или друга степен от българския народ."

Следва продължение....