Забранено за учебника по история

"ТОЙ СЕ ОТКАЗА ОТ ЖИВОТА..."

Зимата на 1975 била мразовита, но 23 години по-късно малцина ще я помнят с минусовите температури. Водоемът на Асеновград замръзва - навсякъде е лед и скреж. "Момчето ми, Мехмед работеше в Пловдив - разказва ми Али Ибрамджиков.- Един ден внезапно се върна при нас. Искали да му сменят името, а той не си го давал. Синът му, внукът ми - тогава беше на седем години, булката - и тя, млада..." Всеки ден в дома на Али идват от милицията да ги притискат: синът, върнал се от Пловдив заради исканата смяна на името, е уволнен. Няма и миг спокойствие! Мехмед седи и мълчи с дни - помаци са Ибрамджикови, ни българи с българите, ни турци с турците, твърди Али. Един ден, от най-мразовитите на зимата, Мехмед станал сутринта, завел детето си, както и друг път, на детската градина. Като го оставял, целунал го и по двете очи, дълго, нежно. Тръгнал, но пак се върнал към детето, отново го целунал, прегръщал го - като за раздяла. Простил се. После се прибрал у дома, майка му го мернала за малко как се преоблича - облякъл леки дрехи и излязъл. Навън студ и мраз сковали града, по улиците, току притича някой. Привечер започнало да мръква, у дома му го чакали притеснени - родителите му, съпругата, детето - мълчат и ума не им побира къде се е дянал. Никой не продумва - всички трескаво прехвърлят мислите си - къде ли е Мехмед по това време, къде ще ходи, нали е без работа? Нещо непознато стяга гърдите, спира дъха и засяда в гърлото. Майка му час по час става и обикаля стаите, Али и снахата излизат на улицата, питат из града, търсят Мехмед. Докато един човек им казва, че е видял младия мъж на водоема. Хукват нататък и на брега намират написания от Мехмед с тебешир, знак, къде е скочил! Отчаяни, баща и снаха се втурват в милицията, "Вие сте виновни за момчето, от отчаяние е скочил да се удави!" В милицияата вдигат рамене - може ли да се хвърли някой в ледените води заради някакво име... - Поискахме да помогнат да се източи водоема - спира за минута разказа си Али, да събере сили и глътка въздух. - Дърпаха се от меверето, не искаха, но най-накрая го изпразниха и открихме момчето ми. Лекарите тогава казаха, че Мехмед така и изобщо не е поел вода - дробовете му се сковали от студа на секундата!

Майката мълчи и бърше очи в крайчеца на забрадката. Не ми идва нищо в главата, не проумявам какво мога да й кажа, чакам моят събеседник да продължи: - Ходих в партията, обвиних ги за момчето, а те се дърпат. "Не е заради името!", а знаеха, че само това е причината... На кого да кажем - остана ни само мъката! Като погледнеш - цял живот само сме работили, радост са само децата. Сега на какво да се радваме - преживяхме син и аз и майка му!

Погребали го по свой обичай - тогава още не е било взето решението за забрана на ритуалите и обичаите на изповядващите друга религия български граждани. Ако един погребален ритуал може да бъде утеха!

Синът на Мехмед, Ерол днес е на 28 години - отслужи войниклъка в България и замина за Турция при близки на семейството си. Започнал е работа, грижи се за майка си - за баба му и дядо му редовно пристигат писма, те остават в България, при гроба на сина си.

НЕЩО, КОЕТО СЕ УСЕЩАШЕ ВЪВ ВЪЗДУХА...

За събитията, свързани с промяна на имената на българи, изповядващи исляма, в различни години от най-новата българска история не се говореше, за тях трудно можеше и да се чуе нещо достоверно. По традиция отразяването им през 1989 г. се повери на доверени журналисти - колеги, наясно с линията на партията, наясно как да пресъздадат, как да поднесат събитията и фактите. В тези години, аз, естествено, не бях сред доверените - нито партиен член, нито протеже, нито доверено лице. Слушах радиоемисиите, четях вестниците, гледах телевизионните репортажи и усещах, че нещо не е както трябва. Усещаше се във въздуха - витаеше, напрягаше, тревожеше, правеше поемането на дъх тежко и трудно. Да, това бяха събития за които се пишеше и говореше, но не се коментираше и всичко това продължи, докато в една кратка януарска отпуска на 1985-та заминах в Хасково, при леля си. Тогава там, за първи път чух как българи се страхуваха от свои съседи мюсюлмани, чух и как в някакъв техникум за броени часове са сменили имената на учениците, чух как еди кои си от българите са получили заплахи, а мюсюлмани пък разпродават имуществото и уплашени се готвят да заминат за Турция. Тягостно и страшно. Още с връщането си в София споделих с мой възрастен колега, че в момента се провежда смяна на имената на български граждани, изповядващи исляма, като досегашните им турски се заменят с български. "Това е много страшно - каза тогава колегата ми. - Тези хора няма да оставят така нещата, чак не вярвам, че някой може да тръгне да върши такава глупост. С тези неща шега не бива!"

Тогава, в първите януарски дни на 1985 все още не е известно официално в страната, че се извършва такава промяна в районите с това население и с такива действия...

* * * *

"Човекът бил местен майстор дърводелец, вярвал в Аллах, но по паспорт си бил български гражданин, като такъв си живеел, работел, обичал, - разказа ми един познат адвокат от Пловдив, където бях в командировка по някаква тема.. - Чул за подготвяната смяна на имената, отишъл в работилницата си, сложил глава на банцига и натиснал копчето. На пода се свлякъл обезглавеният му труп, запазил за небитието рожденото си име".

Малцина знаят днес за тази трагедия...

Картината от разказа за дърводелеца бе пред мен и гонеше съня от очите ми дни наред. Помня тогава как се върнах в София и търсих, четох, зарових се в библиотеката, за кой ли път прелиствах "Видрица" на поп Минчо Кънчев, "Пътувания по България" на Иречек, "По следите на насилието" на историка Петър Петров. Реших да се заема с темата и сама да се опитам да разбера какво точно е било и какво точно се случва в момента. Нямах и най-бегла представа, че темата датира от много десетилетия и че тепърва по нея предстоят разтърсващи драми, трагедии - събития, които ще променят осезаемо и историята на политическия живот на България. Не всичко свърши със свалянето на Живков от власт... Но да карам поред:

Следва продължение....