И не смесвайте истината с лъжата,
И не скривайте истината, когато /я/ знаете.
Корана, Сура 2. Ал-Бакара

Продължение от 5 април

Начинът, по който бе проведено преименуването, насилието, натискът, това бяха действия, които имаха само и единствено отрицателен ефект в България и извън нея. След начина, по който сменят имената, след другите действия със забранителен характер се отприщва един процес на дискредитация, за което умишлено работеха както външни, така и вътрешни фактори. Дискредитацията на България - стана факт не след промяната на имената в края на 1984-1985 година, а след голямото изселване от лятото на 1989 година на компактни маси от български граждани в Турция. Точно тази дискредитация дойде като че ли дюшеш на отделни служители от специалните служби на Държавна сигурност - орезиляването на България, пет години след преименуването бе твърде удобно за... свалянето на Живков. Така нареченият възродителен процес създаде и някои от легендите за дисиденти на Живковия режим. По-късно се оказа, че повечето от тези дисиденти са били близки на спецслужбите, но това предстоеше.

За да има ефект орезиляването на страната, /разбирай единствено Тодор Живков - бел. Л. М./ се раздухаха скандали в различни европейски градове. С големи усилия бяха неутрализирани усилията на Турция, да бъде официално порицана страната ни от Организацията ислямска конференция /заседавала през януари 1987 в Кувейт - бел. мои/.

Партийната управляваща пропаганда издири чуждестранни учени специалисти за подкрепа на научната концепция на възродителния процес. В БАН, агенция "София прес", Центърът по българистика и Народната библиотека "Кирил и Методий" бяха стегнати редиците за различни оневиняващи мероприятия. Проведоха се конгреси по славистика, балканистика, българистика, публикации в специализирани чуждестранни издания в различни чужди държави, прожектираха се филми, пропагандираше се в издания за чужбина, отпечатано бе преиздание на "Време разделно", тиражираха се телевизионни версии на пробългарски исторически моменти, кинопродукции за Индже войвода, Балканджи Йово - какво ли не е извикано на помощ, като оправдание за възродителния процес.

Абсурдно и ненужно. Нима трябваше прибързаността и грешките да се замазват с нови грешки? Всичко това издаваше несигурност и уплаха у управляващите.

Месец май 1989 г., в началото на лятото, много от българските граждани с променени имена от преди четири лета, вкупом поемат към Турция, с надежда за нов живот...

- Жена ми тръгна със снахата и детето - звучи от касетофона ми гласът на Яшар Хюсеинов от Горни Воден /махала в Асеновград/. - Сина го върнаха. Нещо по паспорта му да оправели...на жените не разрешиха да изчакат с преминаването на границата. Снахата беше бременна вече накрая, но нямаше как - тук беше тежко.

- В лагера край границата стояхме малко, няколко дена - продължава разказа свекървата, съпругата на Яшар. - Много от нашите се втурнаха да се изселват изведнъж и колкото и да пропускаха отсреща в Турция - все оставаха. В лагера - жени, деца, стари хора - ужасно беше! Натоварили дом, живот, в жегата, мало и голямо се беше юрнало... Тъкмо минахме границата и снахата я хванаха болките - продължи да разправя свекървата. - Закараха я в болница, а аз останах в наши роднини с другото дете - в Лозенград бяхме. По едно време идват някакви хора и ни викат в болницата, а там, снахата лежи, много зле - детето се родило току що, живо... Не дойде в съзнание и подир няколко дни умря, на 29 години, в чуждата земя.

Малката Нежла се ражда в Турция, две деца остават в ръцете на баба си - едното, не помни майка си, а другото не я е виждало! Синът на Яшар минал границата, когато му разрешили. Предполагал, че детето, което чакаха вече се е родил. В Лозенград попитал някакъв човек как да намери адреса на роднините, у които бяхме отседнали." А-а, знам ги тези хора - сетил се този човек - там почина скоро една булка, като роди!" Така ни завари синът - едното току що родено, другото се опитва да проговори. Снахата я бяхме погребали, момчето ми не можа даже да си я види за последно. А толкова се обичаха! Вестниците в Турция писаха и разказаха - каква трагедия се е разиграла!

Поели обратно - по следите, белязали горчиви сълзи. Взел новороденото на ръце, с другото до себе си, овдовелият баща се връща назад, към дома си. Каквото и да ги чака - в родното място да е.

Обикалях родопски села и слушах разкази за ужасяващи нощи, в които фадроми и багери са събаряли надгробни плочи и са заличавали следи от скъпи покойници. Надгробните камъни извозвали далеч, трошали ги, а на тяхно място изниквали плочки с други, нови християнски имена! "Баба ми умря, оставихме разкопания гроб в нашите гробища и хукнахме в българските да я погребваме" - сподели шепнешком една жена от Долни Воден. 

"Като променяха името ми, промениха и името на починалия ми баща, за да може да съм дъщеря на човек с българско име - опита се да ми обясни друга долноводенка драмата си. - Той, беше прекръстван два пъти приживе, умря си с неговото, /мюсюлманско име/. Мъртъв нямаше как да разбере, че пак ще е Михаил, а е Мохамед!" ... Някакъв местен вестник от лятото на 1989 публикува разказ за съдбата на 20-годишно момче, скрито от родителите си между дюшеците за пътуването. Два дни не успели да го извадят на въздух, докато на третия ден го намират мъртво!

"Подмяната на имената се изроди в лична и обществена драма - отбеляза писателят Георги Джагаров. - "Сгрешихме" - възкликна генерал Григор Шопов - признание, което, тези, които са запознати с неговия принос в събитията, ще приемат с големи резерви. Затова пък в мемоарите си Петър Младенов и Станко Тодоров не обелват дума за възродителния процес.

Може ли да се приеме, че "голямата екскурзия" през лятото на 1989 година е пряка последица от възродителния процес? Тезата за връзка между преименуването и голямата екскурзия като негова последица се лансира още в Доклад на Александър Лилов пред пленум на ЦК на БКП на 29 декември 1989 година. Грубата намеса при смяната на имената и прилагането на силови методи, според акад. Николай Тодоров, стават причина за появата и раздухването на масова психоза и изселническа вълна. Тези версии, както и твърденията на отделни учени и политици, че изселването на български турци са били държавна политика на етническо прочистване са удобни за времето, в което се лансират, а именно два месеца след смяната на Живков. /Тогава никому не минава през ума, че изселване от България на български мюсюлмани предстои и ще се случва и в годините на демокрация, като тенденцията ту ще се засилва, ту ще отслабва.

Изселването от май 1989 година на български граждани мюсюлмани би могло да се приеме като своеобразна реакция от редица фактори, от рода на забрани, насилие и пренебрежение. Няколко години границата с Турция бе затворена, а паспортният режим не даваше възможност за пътуване на населението от двете страни на границата България - Турция. От двете страни на границата имаше хора, разделени с роднините си, заминали при предишни изселнически психози. Към това се прибавят и внушаваните непрекъснато заплахи за бъдещ тормоз, за убийства. По селата обикалят групи от агитатори, които трябва да убедят разколебаните да тръгнат към Турция. Тези, които отказват да се подчинят на всеобщата психоза, са подложени на тормоз от свои и от чужди. Не са един и два случаите на трагедии и ненавременна смърт. Изселническата психоза сред българите мюсюлмани се отразява твърде зле както на вътрешнополитическия, така и на външния облик на България. Стотици декари ниви остават неожънати, овощни градини буренясват с необрани плодове, цехове и фабрики от хранителната промишленост спираха работа. В същото време обезлюдяваха къщи, махали. И това бе малка част от резултата от изселването.

Друг, по-траен резултат бе съсипването и унищожаването на стотици хиляди човешки съдби от разделянето на десетки хиляди семейства. Изселническата вълна от лятото на 1989 г. бе спряна няколко месеца след началото, от отказа и невъзможността на самата Турция да поеме огромния човешки поток. И тогава започна обратната вълна - връщането по родните места, есента на същата 1989 бе белязана от пътуването на десетки бивши изселници, на цели семейства от Турция към България.

В архива си пазя едно писмо със странно съдържание: "Другарю първи секретар,
Подлъган от вражеската пропаганда и давлението на близки и приятели, реших да замина на посещение в Турция, където е родната ми сестра"- бе написал един от несполучилите да преминат българо-турската граница до партийния велможа в родния град на кандидат-изселника, Асеновград.
Вратата на дома на Мартин Минков зее избита и входът е покрит с одеало. Тук, в това жилище се бе самонастанило семейството на Мартин.

- За да получа паспорт, - начева разказа си домакинът - трябваше да издължа всичките си задължения към държавата и частни лица. Това ме принуди да обявя за продан единствения си апартамент. През септември получих писмо от съвета, че са изкупили жилището ми, но всъщност до 29 септември това не бе извършено. Така не ми платиха за жилището, но получих писмо да го освободя. В Турция не успяхме да отидем, зададе се зима и аз, с четири деца се озовах на улицата - без пари, без покрив и без работа.

Срещнах много случаи, в които е имало принуда за продажба на жилища и други имоти - принуда от страна на държавата. Жилища, земи, селскостопански животни, покъщнина - всичко се разпродава на безценица за получаване на заветния задграничен паспорт. През октомври 1989 г., когато Турция затвори границите си - мнозина, продали всичко останаха в България.

- Нямаше реално извършена продажба на апартамента ни - обясни ми и друг пострадал, Кирил Аладжов. - Не съм подписвал договор за продажба, не съм получавал и пари... На 3 октомври 1989 г. съдът решава да се изземе от семейството на Аладжов "незаконно владеният апартамент". Цяла година хората са изхвърлени на улицата, през юли 1990 г., друг съдебен състав им връща жилището...

- Построихме си нова къща - бяла, голяма - посрещна ме Фетие от Долни Воден. Срещнах се с нея и съпруга й, дърводелец, за да разговаряме за събитията от средата на 80-те години. Заведоха ме до новата къща, в края на улицата: "Не ни било съдено да живеем в нея - с разтреперан глас каза Фетие. - Моето име го смениха още като бях ученичка. Получих известие от съвета "Ще се казваш Роза", съобщиха ми някакви служители там... Тук в Долни Воден промяната я направиха на 19 декември 1984 година - запомних този ден, защото точно тогава влязох в болница... Всичко, което се е случило ми го разправиха после - за кучетата, за милицията.
Фетие и съпругът й оставят къщата си наполовина завършена и тръгват за Турция, водени от разпространяващите се слухове за насилие и страхът какво може да им се случи, ако останат... "На съпруга ми брат му, още лежеше болен от боя при смяната на имената - крили се бяха в гората, да не им вземат имената, но като ги хванали... Свекърва ми доскоро пазеше дрехите, които й бяха разкъсали пуснати, насъскани кучета. От Две тополи, Смолянско са... Ние си ходим в шалвари, и леля ми, и баба ми - така излизат на полето и работят - опита се да ми обясни една от съседките на Фетие, жена на средна възраст. - И идва партийната секретарка с ножицата и тръгва да ни реже шалварите! Че то срам, че то ужас беше - какво е това?

- Избягахме в планината - не знаехме какво ще правим, но избягахме - спомни си Ш. К. - Един ден, вместо камиона с хляб, натоварили в него милиция, скочиха и хайде обратно в село! Строиха ни там, снимат те на стената на училището, паспорт ни дават, готов, с някакво име. Ама че баща ти живее на друго място и не знаеш той как се казва вече - няма значение! А баба ми - лежи в гробището и нейното име промениха - на умрялата! В Три могили, като почнаха покръстването, жените раждаха в пещерите...

- Исках да си взривя къщата - жена ми не даде - Али гледа в земята...

В Хасково бе разрушен цял квартал, но след свалянето на Живков, ДПС депутати гласуваха с колегите си от соцпартията да не се отнема имунитетът на виновния за сриването на хасковския квартал, народен представител Димитър Велев.

Късмет извадил Емин Юсуф - докато се хранел, фадромата започнала да събаря керемидите от другата страна на къщата му! Едвам успял да излезе жив. - Дойдоха и ми дадоха два часа, за да си събера багажа - припомня си сриването на квартал "Хисар" Рамадан Мехмед Хакъ. - За два часа, какво да вземеш по-напред, ами ако няма къде и при кого да отидеш? После се върнахме - не ти се гледа - вместо къщата - изравнена земя!
- Като тръгвахме, забравихме лампите да светят. Привечер беше, когато дойдоха да рушат при нас, спомни си жителка на "Хисар". - Така и го запомнихме дома, със светнали прозорци. Отидох на мястото където е бил кварталът -гледам няма дом, няма прозорци, стени. Стърчи следа от врата, само врата. Влизаш, никъде, излизаш - пак си никъде. Наоколо купчини от фадромите влачили детски играчки, разпилени чинии, непрочетени книги, смачкан хладилник, продънен телевизор. - Как се събира къща? - питаха нещастниците от разрушения квартал. - Как се остава на улицата, без покрив, с жена и деца?

Следва продължение