Една нация не е нация,
когато мисленето не е качество,
а улика...
Станислав Стратиев

Дали трябва да се празнува тази дата, която всъщност е денят, в който се провежда пленум на БКП, на който пленум бе освободен Тодор Живков. Но дали държавата ни бе освободена от тоталитаризма и влиянието на комунистите, прекръстили се в социалисти? Спонтанно ли стана това?
Далече не.

През август 1985 година съветската икономика понесе тежък удар - Саудитска Арабия завъртя кранчето с нефт и заля световния пазар с него. Горбачов се нуждаеше от валутата на енергийния износ, за да финансира закупуването на високи технологии и потребителски стоки, с които да осъществи реформата си. Месеци след завъртаните на кранчето, суровият петрол, който се продаваше за 30 долара на барел, спадна на 12 долара за барел. Москва се прости поне с 10 милиарда долара, а съветската икономика започна да се задъхва все повече и повече. А българската и съветската икономика бяха скачени съдове.
В Афганистан Съветският съюз губеше 4 милиарда долара годишно, да не отварям дума за милиардите за превъоръжаване и надпреварата със САЩ.
След години стана ясно, че ЦРУ е финансирало полската "Солидарност" чрез началника на Гданската корабостроителница, който се оказа израелски резидент. Църквата е била в състояние да внася помощи за "Солидарност", но отказва да се меси. За Съветския съюз "Солидарност" е заплаха за Варшавския договор. Малцина и до днес са наясно, че всъщност папа Йоан Павел Втори изпраща през декември 1980 г. писмо до Леонид Брежнев, в което заявява, че ако СССР нападне Полша той ще се върне в родината си и лично ще организира съпротива срещу окупацията. Това изнася 1999 г. авторът Петър Суйацър, който работи с част от архива на ЦРУ. Тези събития са част от много други, които довеждат до рухването на социалистическия лагер.

Но да се върна на 10 ноември, провокирана от думите на един бивш президент Желю Желев, който в ефира на Дарик радио нарече тези, които смятат, че БКП е подложила рамо на дисидентските движения за ...мръсници?
Ето какво се е случило във френското посолство по време на закуската с отбрани и одобрени от ЦК на БКП дисиденти /според признанията на Милко Балев пред мен - бел. Л. М./. Писах го в книгата си "Външният дълг и 10 ноември в документи и факти":
"Есента на 1988 г. президентът на Германия Рихард фон Вайцзекер кани в правителствена резиденция Бояна 12 известни интелектуалци, сред които: писателя Йордан Радичков, Ангел Балевски, Анжел Вагенщайн, Кеворкян, Евгений Станчев, проф. Николай Генчев, наказания за членство в Комитета за Русе, Светлин Русев, Радой Ралин, Вера Мутафчиева…"
Втора подобна закуска се провежда на 19 януари 1989 г., този път с френския президент Франсоа Митеран във Френското посолство, като съставът на поканените този път е по-различен: писателите: Йордан Радичков и Ивайло Петров, журналистката Копринка Червенкова, Н. Василев, Ал. Шелудко, Ж. Желев, Ан. Вагенщайн, Р. Ралин, Бл. Димитрова. Имената и за двете закуски са били съгласувани с българските официални власти.

Прави впечатление, че между поканените няма нито един антикомунист.
В интервю пред Ален Шевалария, дни преди закуската в чест на българските дисиденти, дадена във Френското посолство, философът Желю Желев и бъдещ президент заявява дословно: "По убеждения аз съм марксист и това, че толкова другари от участниците са комунисти, активни борци, над 15 души от членовете на Клуба /за подкрепа на гласността и преустройството на Горбачов - бел. моя/… ние затова поддържаме Горбачов, защото той предлага най-хуманния, най-човечния вариант, най-малко разрушителния вариант да се демонтира тази система, за да се преобразува… Преустройството и гласността - това е общо дело, еднакво скъпо на истинските комунисти по убеждения…". Желев обсъжда в това интервю наказания, наложени от БКП на комунисти, за това, че членуват в Клуба - партийните наказания той нарича противозаконни.
За това свое слово президентът Желев вчера в студиото на Дарик мълча.
Той премълча и нещо друго. На тази закуска, разказват участници в нея, писателят Йордан Радичков се подразнил от желанието българите да бъдат поучавани отвън и казал на Митеран: "Нека ние да си гледаме и решаваме нашите работи!" Единственото достойно поведение от проведената среща с френския президент. Другото, което Желев спести бе, отзвукът във френската преса за тази закуска:

"Париж, 20 януари 1990
Френският печат демонстрира на другия ден след закуската на български дисиденти с Митеран, явно разочарование от срещата. След като цяла седмица е подготвяно обществото /френското - бел. моя/ за тази среща за надигащата се опозиция в средите на интелигенцията, на следващия ден, десният парижки печат е принуден да свие знамената. Появяват се заглавия от рода на: "Митеран в България - едно безполезно пътуване" и в самия текст: "Не беше постигнат нито един положителен резултат, Докато по време на предишните си посещения на Изток, дори в СССР, Ф. Митеран държеше да се срещне с дисиденти, това не стана в София, където той се задоволи да приеме няколко официални интелектуалци на режима, чиято единствена дързост бе да превъзнасят на висок глас заслугите на М. Горбачов и неговата политика на преустройство... Така че трябва тази сутрин да се запитаме какво търсеше президентът там?"
В. "Фигаро": "Събралите се около него 12 интелектуалци и художници се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски и в техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага… Дали те са действително опозиционери? По-скоро са обновители, стараещи се да говорят и действат в рамките на законността".
В. "Либерасион" - "В Прага чешките дисиденти представиха на френския президент списък с хуманитарни случаи. В София вчера 12-те умерено критично настроени интелектуалци, предпочетоха да споделят с него своето възхищение от М. Горбачов."
"Юманите": "Тези личности - журналисти, писатели, философи настояват за ускоряване на социалните реформи, отказват да бъдат смятани за опозиционери и потвърждават желанието си да действат в рамките на закона".
В този смисъл показателен е случаят, който Тошо Пейков припомня в книгата си, за лятото на 1989 г., когато бащата на политзатворника Я. Я. бай Никола потърсил помощ за сина си от членовете на Клуба в София, те го отпратили с думите: "С врагове на държавата не се занимаваме".
Да, дисидентите ни бяха хора, недоволни от Живковото ръководство на партията, хора, които изключваха от БКП и драмата от това изключване те превръщаха в своя лична, като не спираха да занимават целия български народ с нея.
"Дисиденти в България се наричаха хора, репресирани от комунистическата партия, в която повечето членуваха" - вероятно това е най-точното определение за хората, оформили бъдещия политически елит на "демократичните" промени. Колкото и да не му се иска на Желев днес, но това са събития, случили се и историята трудно ще бъде пренаписана.
Комитетът за Русе. Това е онзи български град на брега на Дунав, който непрекъснато се обгазяваше откъм румънска посока. Увеличени белодробни заболявания сред жителите на Русе, в българската медицина се появи терминът "русенски бял дроб", сред българското гражданство се заговори под сурдинка и на ухо за драмата на хората, обречени да живеят в Русе. По тази причина в 1988 г. се създаде Комитет за спасението на град Русе. Към недоволството на жителите му се присъединиха и неслучайни хора, сред които бе съпругата на председателя на Народното събрание Станко Тодоров, Соня Бакиш. Бакиш, бе журналистка и тя не може да не е била осведомена за това, нейният съпруг, който няколко десетилетия бе до Живков е подписал документа за създаване на българските лагери. /Документ, който в бъркотията след 10 ноември българска национална телевизия показа в специално предаване./ Бакиш бе чувала и бе била наясно и за Ловеч, и за Белене, и за Скравена, тя е била съвременица на Народния съд, и на убийствата след 9 септември 1944 без съд. Съпругът й - Станко Тодоров бе участник в редица мероприятия на народната власт и когато се създава Комитетът за спасения на Русе е начело на парламента. Всъщност хората, които са подготвяли бъдещия преврат е трябвало да разчитат на Станко Тодоров и за целта е трябвало да му създадат легенда на демократ и борец против тоталитаризма… Твърде вероятно е това да е причината, съпругата му да попадне сред създателите на Комитета за спасение на Русе.

След преврата на 10 ноември, години наред продължи русенската драма с обгазяването, но Бакиш и другите протестиращи някак загърбиха съдбата на русенци и "забравиха" екологичното си недоволство. А що се отнася до имиджа на Ст. Тодоров - с цената на изключването на Соня Бакиш от БКП и излизането на съпруга й от Политбюро имиджът му на борец против тоталитаризма бе осигурен. На скандала в Политбюро по повод "поведението" на Соня Бакиш, Станко Тодоров заявява "смело" /според собствените му признания в печата - бел. моя/, че подкрепя съпругата си и не би се отказал от нея, така, както навремето Молотов се е отказал от своята, репресирана от Сталин съпруга - т. е. Живков бе едва ли не един Сталин!

От партията бяха изключени и Светлин Русев, и Нешка Робева - двама добри и изявени професионалисти в личното си поприще, но за народа трябваше да се раздипли едва ли не драма, че ето те са вън от партията, в която са вярвали, те са репресирани. Всъщност, реално погледнато - това изключване направи услуга на Светлин Русев и Нешка Робева, тъй като те се озоваха извън партията, която предстоеше да се преименува и променя тепърва. Така екологичните дисиденти без проблем се оттърсиха от принадлежността си към компартията и придобиха чисто нов имидж.
Лавината от признания и откровености замазваше и замъгляваше случилото се, като в същото време не всички въпроси получиха своя отговор в годините. Закъснелите и поднесени на порции откровения избистриха и един друг феномен от сферата на историята, като превърнаха във фарс и нелепици афиширани пред обществото прояви на смелост и доблест. Образец за това е така нареченото писмо на Петър Младенов, писано в наверечието на свалянето на Живков. Но в спомените си за времето преди 10 ноември 1989 мнозина от участниците и свидетелите на случилото се пропускат предшестващите преврата събития, пропускат и още едно писмо, писано от Станко Тодоров в лятото на 1989 г. и адресирано пак до всички членове на Политбюро. В това писмо Тодоров възроптава, че ролята на Народното събрание и силно принизена.

За да стане ясно как се стигна конкретно до събитието от 10 ноември 1989 г., освен Комитетът за спасяване на Русе и дисидентските закуски, не бива да се подминават: отношенията Горбачов - Живков, конгресите на творческите съюзи от пролетта на 1989 г, проявите на протести /прострелването на фотографа Симон Варсано в момент, когато и писал лозунги по стените на улицата/, Априлският пленум на ЦК на КПСС, когато са били освободени 110 души от членовет и кандидат-членовете на ЦК, за да бъдат изпратени в пенсия, Пленума на 5 май за селското стопанство, на който Славчо Трънски критично оценил аграрната политика и нейните резултати.

От 24 до 27 септември във Варна се провежда съвещание на секретарите на комунистическите партии. Присъствали на съвещанието разказват, как на финала Живков се изправил и казал: "Предайте на М. С. Горбачов, че ако Маркс и Енгелс са живи ще ни кажат: "Момчета, рано е още да обявяваме партиите за социалдемократически и да се борим за капитализъм."
Да не припомням, че за смехотворното писмо на Петър Младенов, още по смешни бяха думите на Луканов: "Това е нож в стомаха на Живков - коментирал Андрей Луканов. - Опитай се да го извадиш и умираш на място." Никой не заби или извади нож. Никой не умря.
И накрая ще прибавя признанието на сина на Горуня, който беше депутат и реши да се откаже, признание, което още пазят касетките от онези дни. За да го убеди да остане в парламента, Луканов му казва: "Аз трябваше да оглавя СДС!"
Това признание - няма нужда от коментар. Както не се налага един бивш президент да нарича хората, които знаят и казват повече от самия него за дните около свалянето на Живков - "мръсници". Недостойно за президента, недостойно за ореола, който години наред си изгражда сам с толкова труд.

Защото датата 10 ноември би могло да се коментира и така: 10 ноември бе датата, която направи възможно малко по-късно, един Желю Желев да стане президент на държавата. Мъдрецът е казал: Истински мъченик е този, дори комуто отказват и това звание.
Дали бе най-достойният? Дали извърши достойни дела по време на президентството си - басните, с които заля читателите си в книгата за онези дни минават тук-таме, но не и пред нас, които бяхме свидетели на всичко, което се случваше... Трудно е да си каже човек истината в очите, дори когато я знае.

И все пак: на десети ноември 1989 г., на пленум на ЦК бе използвана стара оставка на Живков, за да бъде принуден да си отиде от другарите му по партия. След това същите другари, от същата партия поеха държавата през повечето години от прехода и я доведоха до днешното й състояние. Това е.