Той сваляше и качваше правителства, затова през 1996 г. никой не го издигна за президент * Определяше като първа инстанция кои са дисиденти и кои - не *

Насън човек и хвърковато става...
Йордан Радичков

Продължение от 28 ноември

"Правителствата идват и си отиват, и това ще си отиде - казва Желев за кабинета "Виденов", разликата този път е, че това няма да се случи вследствие на усилията на президента, както неведнъж се е случвало с други правителства. За кабинета на СДС вече писах, за правителството на Любен Беров, икономическият съветник на Желев - също - как бяха конституирани и как президентът в един по-следващ момент вече не ги харесваше. Така се стигна до червения кабинет на Жан Виденов против управлението на който Желев също даваше интервюта.
"Имам поне 10 качества за президент" заявяви за в."Труд" в началото на 1996 г. държавният глава Желев в отговор на въпросите на интелектуалците, решени да издигнат неговата кандидатура.
Когато след поредните местни избори дойде време за вот за следващ президент - никой не пожела да издигне държавния глава като свой кандидат. Желев бе поработил достатъчно много за това. И ако в начина на избор от 1990 година са били налице договорки и поемане на ангажименти, то 1996 г. обстановката е коренно различна - Желев е показал амбициите си да се бърка в изпълнителната власт и да дирижира външната политика на страната.
Точно тогава СДС изиграва своя коз, като кани президентът Желев да участва в първични избори в самия СДС. Хора около президента усещат капана, но загубил реална преценка за своя имидж и влияние сред българите - Желев приема. Той е убеден, че ще спечели в тези предварителни избори. Всъщност СДС провежда една сложна комбинация, по съвет на американски експерти да популяризира бъдещия си кандидат, Петър Стоянов и го запознае с българския избирател. За целта се провеждат избори в СДС между Асен Агов, Александър Йорданов и Петър Стоянов. Спечелва естествено Стоянов, като изборът е предшестван от интервюта, коментари и анализи около Стоянов.
Тези факти Желев не осъзнава и се съгласява да вземе участие в следващия етап на определяне на кандидата от дясно - Петър Стоянов срещу Желев. Капанът щраква - Стоянов печели, а Желев отпада от надпреварата за президентските избори. Чак тогава Желев осъзнава какво се е случило, но връщане назад - няма. Той в никакъв случай вече не може да подновява своята кандидатура под каквато и да било форма, а това е краят на присъствието му в активната политика...
Чак когато Андрей Луканов не е сред живите Желев "си спомня", че в тайна квартира хора от СДС решили той да се кандидатира. Луканов го няма и за това кандидатиране може да се говори всичко, още повече, че никъде в спомените на Желев не става дума как се е стигнало да избора на вицепрезидента генерал Атанас Семерджиев и защо. Луканов говори за това, че група представители на СДС са посочили Желев за кандидат. Месец преди селекцията, когато все още никой не допуска, че Младенов ще падне, пак Луканов /по думите на Петър Дертлиев - бел. Л. М. /съветва Драгомир Драганов "да работи за Желев"!
Комунистите прекрасно съзнават, че техен кандидат, на фона на сваления Петър Младенов е неизбираем, а за да не е единствена кандидатура Желев, червените слагат и социалдемократа Дертлиев сред кандидатите. Социалдемократът не знае, че е имало среща в апартамент до синята централа и че неуспехът му е предопределен от самите комунисти. Даже дъщеря му го предупреждава: "Татко, няма да те изберат. Ще бъде избран Желев!" Въпреки това Дертлиев държи реч и когато предлагат и на Желев да говори, той казва: "След него, не мога!"
"Най-голямата ми грешка е, че станах президент! - казва Желев в интервю от 1 февруари 1996, но това не му пречи отново да има амбиция за кандидатиране. За да натрупа точки президентът твърди: "Аз никога не съм казвал, че разчитам на БСП. След като между мен и БСП се води такава война, каквато няма между СДС и БСП, те по много въпроси имат, изглежда общи интереси, естествено, че не мога да разчитам на партийната централа, на партийната номенклатура."

Загубил всички шансове да повтори мандата си, когато Луканов е убит и се надига криза към управлението на Виденов, Желев събира посланиците на страните-членки на Европейския съюз и им дава работна закуска в резиденция "Бояна". На тази среща Желев казва на дипломатите: "Нещастието на българския народ е в некадърното управление на правителството". Държавният глава изразява мнение, че страната можела да излезе от невероятната безпътица, ако вотът на народа бъде коригиран".

И тогава, в последните месеци на 1996 г., вследствие на предизвикана инфлация, страната е обхваната от протести. Синдикалният лидер Константин Тренчев призовава: "Оттеглете се предсрочно, дайте път на демократичните процеси и процедури". Тренчев иска Желев да се оттегли предсрочно, и да се даде възможност по-бързо да бъде свалено правителството на социалистите. Президентският говорител излиза в печата с обвинения, че с призивите си Тренчев прави услуга на БСП, тъй като, за да се стигнело до служебно правителство била необходима подготовка. А с предсрочна оставка на Желев можело да се стигне до ситуация - председателят на парламента да поеме функциите на президент до клетвата на вече спечелилия Петър Стоянов.

Началото на края на една кариера

Началото на края винаги е белязано с омаскаряване. В първите месеци на 1996 година, по повод задържането на четирима военни учени около продажба на интелектуалната собственост на българския заглушител "Стършел", бившият съветник на Желев, Димитър Луджев заявява: "Твърдението, че аз съм подарил на Пентагона два "Стършела" плюс документацията, е пълна глупост, тъй като продажбата е извършена в началото на 1991 г. А аз станах министър на отбраната в края на същата година. Истината е, че преди войната в Персийския залив Пентагонът прояви интерес към нашите "Стършели". В София дойдоха негови представители с искане за покупка на голямо количество заглушители. "Кинтекс" извърши операцията на доста изгодни цени.
Разрешителното обаче бе издействано от вицепрезидента Атанас Семерджиев. По това време нямаше оръжейна комисия към правителството. А моя милост бе политически съветник на д-р Желев и изобщо не се занимаваше с армията. За войската и МВР отговаряше Семерджиев, който не бе просто вицепрезидент, а висш фактор в ръководството на БСП и един от главните резиденти на КГБ в България…" Не са минали и пет години и съветник на Желев вече злепоставя с приказки неговия вицепрезидент. Даже да има истина, казаното от Луджев, това пак не е прието да се прави в сферата на голямата политика - да обвиняваш в агентурна принадлежност вицепрезидента си чрез устата на свой съветник! Още повече, че той отдавна не е в голямата политика…

Желев определяше кои са дисиденти и кои - не

…дисидентството беше вид опозиция, политическа опозиция на режима - обяснява в интервю за в."Сега" от 16 декември 1997 г. Желю Желев. - Имало е и други видове политическа опозиция - опозицията на Никола Петков, на земеделците, социалдемократите, някои от демократите след 9 септември 1994 г. Но за мен това не беше адекватна опозиция на по-късния, вече завършен, тоталитарен режим. Той беше херметически затворен от всички страни. При такива условия организирана партийна опозиция не можеше да има. Тя беше ликвидирана от комунистите към 1955 г., най-късно до 1959 г… Старата опозиция, която беше резултат на предишното време и която се опълчи на комунистическия режим, беше смачкана от него. Как да си обясним иначе факта, че на всички стари опозиционери, които се появиха едва през 1989-1990 г. 30 години от биографиите им липсват… не знам кой ги е познавал. Все пак претендирам, че познавам българската опозиция и съм един от създателите на новата българска опозиция от дисидентската вълна. Аз научих за д-р Дертлиев, че съществува такъв човек, в края на 1989 г… Това е истината. Дисидентството е такъв вид опозиция, където се излиза отрито, публично срещу режима… публично изразено несъгласие с официалния режим. С което човек поема върху себе си всички репресивни мерки на режима. Има и нещо друго - чисто интелектуалната страна на дисидентството. Неслучайно при великите дисиденти бяха Милован Джилас, Андрей Сахаров, Александър Солженицин... Манделщам и т .н… дисидентът успява не само да пробие страшната изолация, но и да застави системата да работи за неговите идеи.
"Организирана партийна опозиция", това е разковничето, което дава най-точна представа за разбиранията на Желю Желев за опозиция. Опозиция в България непосредствено преди 10 ноември 1989 г. са хората, които са против ръководството на Тодор Живков в партията. Хората, които партията изключва от редиците си, в тази опозиция няма нищо антикомунистическо, а това изиграва по-късно определяща, негативна роля в събитията от така наречения демократичен преход.
Опозиционерът дисидент Желев твърди, че се е превърнал в дисидент, когато издава дисертацията си, в която определението за материята е чиста, директна критика на Ленин.
За реформаторите Желев казва: "Тези хора понесоха ударите на съдбата, но все пак не отидоха по-далеч от това да правят перестройка. Социализъм с човешко лице. Това е като тревопасен хищник…"
Не отидоха по-далеч от това да правят перестройка… А Клубът за преустройство и гласност какво е - хвалбите на членовете му пред френския президент Франсоа Митеран на закуската във Френското посолство, че подкрепят Горбачов - какво е? Нищо повече от радетели на перестройката, на социализма с човешко лице.

Така че, легендите, как режимът на Т. Живков, като всеки тоталитарен режим, в определен момент е имал глупостта да започне разгромяването на Желювите идеи, са нищо повече от пренаписване на историята. Защото днес поколенията се питат: как така са разгромявани идеите на Желев, та нищо не се е чуло? А разгромът като понятие е нещо доста осезаемо и разрушително…
Как и кои хора са се питали кой е тоя, срещу Ленин да се опълчи, това не е шега работа? Вероятно няколко колеги и близки на Желев? Та ако през 1965 година Желев е критикувал Ленин, защо още от тогава не бе отлъчен шумно, наистина репресивно? Защо го оставят в София и не го следят? Той, Желев си знае защо.
Така се стига до изготвянето на Международен речник на дисидентите от Източна Европа, в който е името на Ахмед Доган, но липсват тези на д-р Петър Дертлиев, Николай Колев-Босия, Константин Тренчев, става скандал. Парадоксът е, че в речника присъстват доносници и хора на Държавна сигурност, което в годините се доказва без съмнение. Липсват и дисидентите партийци, но Желев е изключение… Отдалеч личи неговото влияние при подбора на имената за присъствие в този речник.
Ако се обърне човек назад, в годините ще осъзнае, че изборът на Филип Димитров за министър-председател бе знак за Желев, че влиянието му в синята коалиция е сведено до минимум. В този момент Желев имаше по-скоро взаимоотношения с хората, отцепили се от СДС /Луджев, Каракачанов, Ст. Гайтанджиев и прочие подобни - бел. Л. М./.
Желев привиква при себе си и коалиционния партньор на СДС -кабинета Ахмед Доган на разговор. След разговора, Доган заговаря за "син фашизъм" и "депесарски шутове".
Желев се обърна срещу политическата сила, която сам /според думите му - Л. М./ бе създал, тръгна срещу хората, които го издигнаха за президент.
Той организира, от името на президентската институция признаването на Македония, но след това не стори нищо за изпращане на български консул и създаване на посолство в Скопие. По-късно Желев заяви: Признаваме държава, нация не признаваме". А на премиера Филип Димитров, по повод признаването на Македония, Желев казва: "Ще останеш в историята!"
Истината за една политическа кариера никога не е една, както и истината за минали събития. Ярък пример в това отношение е присъствието на Желю Желев в голямата българска политика. Дорасъл ли беше философът марксист за това присъствие - вероятно да, ако го съобразим с българските условия за "голяма" политика.

В годините след избора на Желев за президент се нароиха много негови спомени за събития от времето, когато бе лидер на опозицията, СДС и президент на страната. С всяка изминала година интервютата му показваха една негова амбиция за пренаписване на събития от най-новата ни история.
Приятелите и съмишлениците му - се превръщаха във врагове. Двете най-големи политически сили отхвърляха неговото поведение по време на президентския мандат. На 9 септември 1997 година в. "24 часа" публикува два списъка на дисиденти: партиен и класация на Държавна сигурност. Желев присъства и в двата списъка. След труда му за критика на лениновото учение за материята, до 1989 г. Желев нито веднъж не поставя въпроса от антикомунистически позиции, за смяна на властта.
В докладите на Държавна сигурност за така наречените дисиденти срещу Живков в партията пише, че въпросните противници на партийното ръководство в БКП искат "социализъм с човешко лице".

"Властта по-често минава от ръце в ръце, отколкото от глава в глава" - шегува се Станислав Лец.

За Желев може да се пише само с отрицателни суперлативи, бих прибавила аз. И все пак, да не забравяме, че човек се дели на сфери на влияние - на други хора. В политиката има време за присъствие и време за оттегляне. Народът го е казал точно: "Бежанова майка не плаче, плаче Стоянова майка"…

Край