Насън човек и хвърковато става...
Йордан Радичков

Продължение от 21 ноември

След като прави всичко възможно правителството на СДС да бъде свалено, президентът Желев акушира на следващия кабинет, който е оглавен от неговия икономически съветник Любен Беров. Минават три години и Желев отново напада действащото правителство, този път, това, което сам той е спомогнал да дойде на власт. Тогава премиерът Беров губи нерви и заявява: "Подновяването на президентските атаки срещу моето правителство следва да се обясни главно със стремежа на г-н Желев при спаднал имидж да имитира повишена активност, с оглед приближаващата изборна кампания за нов президент."
Влиянието на държавния глава Желев видимо спада не само в очите на премиера Беров, но и пред други политици, като тези, които влизат в 37-ото Народно събрание. Ясен знак за това е, че при откриването на парламента "не стига" времето Желев да поздрави депутатите!
Намесата на Желев в изпълнителната власт датира още от 1990 година, когато Андрей Луканов, току що е съставил правителство и е принуден да подаде оставка под натиска на стачка на "Подкрепа". Някой е уплашил Желев, че нещата вървят към кървави сблъсъци, в президентския кабинет е свикан така наречения Политически консултативен съвет /ПКС/ с лидерите на всички, парламентарно представени сили. Сам Желев твърди, че "страната отива към хаос", като заключава, че за да овладее правителството положението трябва да използва силите на реда. А това на прост език означава "гражданска война". Другият изход от така създалата се ситуация е оставка..

Съществува и трети вариант: парламентът да бъде запазен след гаранции за бързо приемане на основните закони. Така всички политически сили ще имат възможност да излязат спокойно от ситуацията. Желев заявява тогава, че Андрей Луканов, фокусира върху себе си "злобата на деня". А Луканов е една от големите фигури в политиката на страната.
На заседанието на ПКС Александър Йорданов предлага следващият премиер да е от СДС, въпреки че след изборите сините не са искали коалиционен кабинет, но в този момент те са готови и на това.
Предложението на Стоян Ганев е за служебно правителство и премиер - неутрално лице. След дълги дебати Александър Лилов дава идея за "правителство на мирния преход", с неутрален премиер.
Сините не отронват и дума вече за избори, въпреки, че според социологическите данни СДС е набрало голяма преднина пред социалистите и то с 20 на сто. Това сините пренебрегват, с което се лишават от възможността при евентуални избори да вземат парламентарно мнозинство с чувствителна преднина. Няма никакво основание да се смята, че нови избори могат да доведат до гражданска война, което е и страхът на Желев. Той, който на Кръглата маса е заявил на Петър Младенов, че СДС приема избори през май за Велико народно събрание, за да може есента на същата година да се избере обикновен парламент - откакто е станал президент, философът марксист е променил виждането си.

По време на пребиваването си в президентството, държавният глава подписва укази и разпореждания, не всички от които са публикувани. Стига се до абсурда от централата на червените да твърдят, че разполагат с копие и информация за секретно писмо на Желев от 27 септември 1993 година до тогавашния Генерален секретар на НАТО, Манфред Вьорнер, в което той молел за по-скорошно влизане на България в Северноатлантическия пакт. Фактите са оповестени от един друг червен премиер, Жан Виденов.
В интервю по радиото, Желев се определя като "президент на прехода", въпреки че за първи път това определение за Желев пръв дава не друг, а руският националистически лидер Владимир Жириновски по време на негово посещение в страната. Желев нарича Жириновски "недоразумение" и "несериозен политик", а МВР му отнема правото на престой.

От 1990 до 1995 година Желев еволюира в политическото си развитие, въпреки, че не спира да се прави на оригинален и да дава тон на политическите скандали в държавата. През 1990, в речта му пред ВНС на 1 август Желев казва: "Доколкото председателят на републиката е надпартийна институция, задължен от Конституцията да изразява националните интереси, той се превръща в своеобразна гаранция за съгласието между всички политически сили, които са му гласували вот на доверие". Пет години след това, в друго интервю Желев пояснява: "Искам да кажа за едно грешно становище, което често се поддържа в печата - че аз съм деполитизиран. Няма такова нещо. Аз не мога да бъда лидер на партия, на коалиция, но мога да бъда член на партия. Мога да имам пристрастия към определена политическа сила - Конституцията изобщо не го забранява това".
След падането на кабинета на СДС /1992 г. - бел. Л. М./, идва тотално двегодишно съсипване на държавата от социалистическия кабинет на бившият президентски съветник Беров. Желев извести публичното пространство с "новината", че БСП ставала опасна за България. "Ново, демократично правителство е необходимо за страната" признава Желев без да уточнява за коя политическа сила говори. На Боянските ливади бившият лидер на СДС и държавен глава подхвърля, че БСП воювала с него по-яростно, отколкото със СДС. "... БСП е генетично свързана с хората, които представляват престъпността. Това са нейни хора - твърди Желев пред в. "Стандарт" на 19 юли 1995 г., - те са излезли от нейните среди, от нейните структури." Така с един закъснял завой надясно, Желев се надява да предизвика някакъв интерес и да изпревари опозицията, но ситуацията в навечерието на нови парламентарни избори, които ще доведат отново социалисти на власт е различна: бъдещият премиер Виденов не е Живков, СДС не е СДС-то на Вагенщайн, Продев, Гайтанджиев, Каракачанов и Кюранов. Светлин Русев не държи вече да го приемат за дисидент. В Бургас, в Смолян и Разлог се раждат бебета с уродства, но екологичните дисиденти от приятелския кръг на съпругата на Станко Тодоров, Соня Бакиш са в пенсия. Няма човек от червената централа на "Позитано", когото да са нарочили за сваляне, няма и писмо до Горбачов, няма го Лукановото прощаване със сина...
През 1995 година има опозиция, която е минала през жълти пликове, "оня списък", гейтове и изборите от 1990, които веднъж са обявени от Желев за фалшифицирани, а в следващия момент да признати за законни. Налице е политическа ситуация за дейна опозиция, а не за провеждане на перестройка.
"Аз не съм пъдар, който при всеки шум вдига пушка" - а заявил току що президентът Желю Желев. Той е зает да повтаря като мантри, че правителството на Любен Беров, заместило кабинета на СДС, не е президентско, а на парламента.
Интерес представляват изпълненията на Желев във външната политика, които се илюстрират най-добре с една лекция на Желю Желев пред Атлантическия клуб в България на 17 април 1995 година, където той сипе словесни хитове. Ето някои от тях:
"Датата е 1 юли 1991 г. В Прага се бяхме събрали президентът на Чехословакия /тогава имаше такава държава/ Вацлав Хавел и неговият външен министър Дийнстбир, президентът на Полша Лех Валенса и неговият външен министър Скубишевски, президентът на Румъния Йон Илиеску и външният министър Настасе, покойният вече министър на Унгария Йожеф Антал и неговият външен министър Йесенски и ние с българския външен министър Виктор Вълков. Кой знае защо не беше дошъл само президентът на СССР /тогава имаше и такъв/, Михаил Горбачов."
Желю Желев, който стана дисидент заради Клуба на преустройство и гласност, говори вече за Горбачов с "тогава имаше и такъв"?
Но да продължа с бисерите на президента: на тази годишна среща на Атлантическия клуб той казва, че "на политическите карти, за разлика от географските, САЩ са европейска сила", говори за "засилено присъствие на икономическото измерение във външната политика". Желев твърди, че "големият провал на всички досегашни опити за европейска сигурност е свързан с невъзможността Русия да бъде интегрирана в ценностната система на демократичния свят."
Интересен и не толкова известен момент от изявите на Желев извън граница е посещението му в САЩ от 21 до 24 април 1993 година. Тогава по програма Желев присъства и на откриването на Музея на Холокоста, откриване, на което става ясно, че България липсва в списъка на страните със заслуги за спасяване на живота на евреите в периода на Втората световна война. Държавният глава Желю Желев приема пропуска като обида и омаловажаване на приноса на България в подобно дълбоко хуманно дело. Факт, който принуждава по-късно домакините да му поднесат извиненията си. Президентът на Мемориалния Музей на Холокоста във Вашингтон, Майс Лърмън получава две гневни писма от организацията "Български евреи в САЩ по повод неяснотите в позицията на самия музей, относно ролята на цар Борис Трети за спасяването на българските евреи. Организацията на българските евреи в САЩ пише до президента на Музея на Холокоста писмо, в което е отбелязано:

"Трагично е, че историческите детайли по спасяването на българските евреи през Втората световна война се използват продължително за политически цели и се фалшифицират през годините...
Ние разбира се, се надяваме, че идващият четвъртък, 14 февруари 1995, когато гост на музея ще бъде президентът на България Желев, не ще има игра на странни исторически фалшификации... Погледнете приложените документи от неотдавнашния симпозиум по темата, състоял се в Софийския университет, най-добрия български национален образователен институт... Желаем успех при посещението на президента Желев, като ще следим отблизо позицията на музея...
Яков Двир-Джераси, член на борда и син на един от спасените български евреи".

Във второто си писмо Джераси изразява разочарованието си, че е научил как Лермън е ангажирал музея на Холокоста, за да доказва полуистини и да нанася оскърбления. Лърмън е отправил забележки и към самия Желев относно спасяването на българските евреи. Сам Желев пък е използвал, според Джераси игнорирането в музея на истината за българското минало, за да подпомогне своя политически имидж..."Тежко ми беше да науча, че някой от Вашите /на Лермън-бел. Л. М./ сътрудници не е обяснил на посетилия Ви президентски екип правилата на музея - пише Джераси. - Г-н Желев е трябвало да почувства, че това не е място за лична интерпретация на историята. Неговите думи бяха очаквани и той /Желев/ дължи отговор на българите..."

От канцеларията на президента, към която се обърнах за пояснение, след като се запознах със случая ми бе даден следният коментар: "Президентът винаги е изтъквал - какво са правили българският народ, българската интелигенция и българската църква за спасяването на българските евреи. И не е работа на никого да коментира и обсъжда как президентът гледа на това, което е правил или не е правил цар Борис Трети. Трябва да е ясно, че президентът отстоява историческата истина. Колкото до някаква позиция или становище по този случай с двете писма до мемориалния музей на Холокоста - няма да има никакъв друг коментар. Няма какво да се добави повече."
На следващия месец от 1995 г., месец май, в резиденция "Бояна" държавният глава чете личните си впечатления от честванията на 50-годишнината от победата над хитлерофашизма и отговаря на журналистически въпроси.
"С Елцин естествено се срещнахме не за разговори, а по-скоро той беше развълнуван от това, че съм отишъл, може би някой му е казал, че няма да отида. Спусна се, прегърна ме, разцелува ни - мен и жена ми. Много сърдечно се разделихме с него, но време за разговори просто нямаше и аз не поисках подобно време." - споделя Желев пред журналистите, събрани в Бояна за това, какво му се е случило в Москва.

Желев се е срещнал в Лондон и с Черномирдин инцидентно, но разговарял доста дълго с него, за предстоящото му посещение. От Лондон Желев обвинява правителството в национално предателство, но на въпрос на журналиста Бойко Пангелов за това изявление на държавния глава, говорителят на президента, Валентин Стоянов прекъсва питането и заявява, че въпросът е зададен непрофесионално и че подобни думи Желев е казвал и в предаването "Разговор с вас" по Българското национално радио!
Отново, за пореден път Желев се връща към любимата си тема кой с колко гласа е избран. "БСП не трябва ли да зачита вота на народа, който ме е избрал, като се има предвид, че за мен са гласували 600 хиляди повече, отколкото за тяхното парламентарно мнозинство, и за правителството..."
Разбирането на Желю Желев за ролята на държавния глава е следното: "Президентът представлява държавата, затова той назначава посланиците, без негов указ никой посланик не може да замине. И съгласно съществуващите международни конвенции, а те са задължителни за нас, всеки посланик, който е назначен от президента, е всъщност пратеник на държавния глава при държавния глава на съответната страна"...

"И пак ще повикат Исус, и ще дойде Нерон" написа в посветеното на Константин Павлов стихотворение "Религии" големият поет Иван Радоев...

Следва продължение