"Как чужд и безсмислен, плосък ми се вижда
тоз свят със нравите му!"

/У. Шекспир, "Хамлет"/

Животът ни показва непрекъснато, че съществува малко Нещо и голямо Нищо. Пак животът ни учи, че няма една истина. Тук ще разкажа история за действителни събития, която и днес все още е неизвестна и мнозина тънат в заблуда за случилото се. За едни българи, борбата преди 9 септември 1944 година е била борба за справедливост, а борците от това време са герои. За други българи - същите събития са време на терористични актове и убийства в името на една илюзия.

За тази илюзия бе написана книга " В името на народа", бе направен и филм "Черните ангели", който мнозина днес все още приемат за достоверен. В следващите редове ще стане ясно, че всичко около сценария на този филм е измислено, но не художествено, а исторически реално. Героите ще сменят местата си с тези нарочени за престъпници. Престъпниците ще се окажат жертви на заблуда, поддържана доста умело в десетилетията от тогава.

*   *   *

Светът, той е много голям и много малък. В миг от човешкия живот - целият свят е любимият или любимата, той е детето, което си създал, той е родителското рамо - той е постигнатата мечта. Този свят, личният, е малък, крехък и прекрасен - непремерена дума или жест, миг невнимание или съдбовна предопределеност и малкия свят рухва, изчезва.

Докато другият, - големият свят продължава да съществува, с лъжи и истини, с радости и скърби, в непрекъснат низ от събития, които, както никога не спират, така и никога не се повтарят. Продължават все напред във времето - без край...

Загубил своя личен свят - човек се озовава във въздуха, отделен от земята, на която доскоро е бил стъпил здраво - благодарение на най-скъпото и ценно нещо - малкия личен мир. Онзи мир, от който е черпил сили и вдъхновение, там, където е намирал радост и надежда, щастие. Загубил своя свят - човек като че губи себе си, защото какво друго сме ние човеците, освен една несвършваща емоция от добро и зло, отчаяние и вяра, упование и безнадеждност?

Отидат ли се те - отива си и нещо съкровено от нас самите. Физическото присъствие все още не значи оцеляване, защото важен е духът.

Историята, за която ще стане дума в следващите страници е разказ за един човек, станал свидетел на убийството на баща си. Той бе оцелял защото живееше с убеждението, че баща му е унищожен невинен - това му бе дало сили да оцелее, за да изчисти бащиното име...

Помните ли онзи български филм, в който нелегални комунисти от бойни групи раздават възмездие като терористи? Филм, създаден по книгата на една от участничките в тези събития, Митка Гръбчева? "В името на народа". Гледала бях филма, на изпита в университета повтарях прочетеното от учебниците и двутомната "История на антифашистката борба". Докато не свалиха Тодор Живков...

Честно казано не вярвах, че някои факти и събития от историята ни ще излязат на бял свят в толкова различна светлина! Докато случайността не ме срещна с един мъж... Бях го виждала, тъй като той идваше често в редакцията на "Демокрация", обикновено брадясъл, с вехти, но чисти риза и панталони.

- Един ден ще Ви разкажа много интересна история! - спря ме мъжът веднъж във фоайето на пропуска. Очите му светеха някак особено:

- Люба, познаваш ли този човек? - попита ме колегата ми Петър Оббов - приближавайки се към нас.
- Не - признах си веднага аз. - Често се срещаме, поздравяваме се, но никога не е ставало дума кой точно е той. - Спомням си, че този човек идваше и влизаше в съдебната зала на делата, когато ме съдеше Роза Георгиева - Ей така, за подкрепа.
- Запознайте се тогава - подкани ни Петьо Оббов. - Това е Марин Друмев, говори ли ти нещо името?
- Не - бързо казах аз, мъчейки се да изровя от главата си кой би могъл да бъде мъжът.
- Много се радвам да се запозная най-после официално с Вас - протегна ми ръка човекът.
- Това всъщност е синът на полковник Пантев - продължи да обяснява колегата ми.
- Полковник Пантев - бавно повторих аз.
- Да, кимна мъжът. - Спомняте ли си, как Ви казах наскоро, че ще Ви изненадам.Очаквам тези дни да мине едно събитие и тогава ще говорим. След тези думи той се обърна и си тръгна.
- Ти знаеш ли нещо? - попитах аз колегата си, но той само вдигна в недоумение рамене.

На следващия ден, рано сутринта отидох в Народната библиотека "Кирил и Методий" и потърсих вестници от деня на убийството на полковник Пантев. Съобщения бяха поместили "Зора" и "Утро":

"Вчера в 13.30 часа бе убит пред дома му от неизвестни убийци запасният полковник Атанас Пантев... Преди известно време покойният полковник Пантев мина в запаса и се отдаде на адвокатска практика. Той си остана голям и чист българин". /Един факт от "Зора" ме изненада: в момента на убийството Пантев е бил в запаса и е работил като адвокат? Това досега никъде не се споменаваше./ Върнах се в къщи и потърсих книгата "Куршуми на възмездието", по която имах смътен спомен, че авторът й Величко Николов е бил в бойната група на Митка Гръбчева.

Ето какво пишеше Николов за събитията от тогава:

"Фашистът /полковник Пантев е наречен така от автора - бел. Л. М./ вървеше видимо спокоен... Охраната на палача избърза напред... По лицето ми премина гореща вълна. Готов бях да се хвърля в бой... Пантев дишаше тежко-тежко, Изкашля се, посегна с лявата си ръка да отвори масивната двукрила врата, но аз избързах - изпреварих го. Един изстрел, още един в тила му и край. Не беше нужно да хабя повече патрони. Падна с пяна на устата, сгромоляса се на площадката. Веднага разбрах, че е свършил. Ударите бяха точни. Шапката му се търкулна. Така куршумите на народното възмездие настигнаха и него. Присъдата му бе изпълнена."

Същият ден, след прочита на сцената на убийството, потърсих чрез колегата си среща с Марин Друмев. Той се появи още следобяд в редакцията. Отново не пожела да каже какво очаква да се случи, но затова пък говорихме за деня, в който е бил убит баща му. Ето част от този разговор:

- Помните ли деня, когато бе убит баща Ви?
- Разбира се, че помня този ден. Бях 10-годишен, живеехме тогава на булевард "Хитлер" /сега "Евлоги Георгиев" - бел. моя/. Позвъни се на вратата и баща ми отвори - тогава изтрещяха изстрелите, 6 ли 7 ли бяха...
- ...но според Величко Георгиев и книгата му, баща Ви е бил застрелян на улицата, когато охраната му е избързала напред? - прекъсвам аз събеседника си.
- Не беше така. Когато изтрещяха изстрелите пред вратата на дома ни, ние с мащехата ми се намирахме в една от стаите на жилището - стана някак много бързо. Не ме пуснаха при баща ми, Казаха ми, че е много тежко ранен, успях само да го зърна отдалеч. После дойдоха хора от кооперацията, полиция, разбрах, че е станало нещо страшно. Беше 3 май 1943...
- Какви версии чухте след убийството на баща Ви?
- Моето обяснение е следното: изглежда татко е бил следен - той ходеше без охрана, не вярваше, че може да му се случи такова нещо. А по-късно стана ясно, че убийството е било добре подготвена наказателна акция. След 9 септември убийците се хвалеха, че имали определен маршрут за акцията. Синът на наш съсед, инженер Зюмбюлев, след разстрела взема колелото си и хуква да преследва убийците на татко.
От спомените на Митка Гръбчева после разбрах, че Виолета Якова и евреинът Калора, които са били втора резервна двойка по екзекуцията на баща ми, са откачили предварително веригата на колелото на Зюмбюлеви. Някъде наблизо около дома ни се е намирал и Славчо Радомирски, като контролиращ и готов да се намеси при провал. Той всъщност е разпределял кой кого и кога да убие. И в неговите спомени го има убийството на баща ми.
С акцията е свързана и още една жена - Здравка Кемилева, тя е наблюдавала провеждането й. След 9 септември стана професор.
- Какво се случи след изстрелите на 3 май?
- Изнесоха баща ми, но ние вкъщи още чувахме изстрели отвън. Оказа се, че след екзекуцията, убийците и тяхната охрана са стреляли срещу невъоръжени граждани, които са се опитвали да ги настигнат и хванат. Мен, понеже бях дете, ме заведоха при наши роднини, а на другия ден бях само на опелото на татко, на погребението не ме заведоха, за да ми спестят жестокия спомен.
- Кои са физическите убийци, извършителите на разстрела на Вашия баща и по каква причина той бе убит?
- Убийците са известни: Митка Гръбчева и Величко Николов. Гръбчева умря, но Николов доколкото знам е жив.
Колкото до причината за това убийство - ще говоря с Вас за това след няколко дни, сега не мога...
- Но защо е бил убит баща Ви?
- Комунистите са смятали, че татко е много силен човек и че ако генерал Луков образува кабинет, е щял да го вземе. По тази причина са решили, че е много опасен. Вижте, с годините същите тези комунисти създадоха някакви страхотни митове за баща ми, че е палач, че е детеубиец, кръвопиец - кого е убил, кого е клал и бил - не е известно. Днес все още има хора, които нямат понятие от истината и продължават да живеят с комунистическата представа за моя баща. А ето: когато баща ми е директор на полицията, това е времето на пакта Молотов-Рибентроп. По инструкции отгоре даже не е имало такива гонения срещу комунистите, колкото срещу опозицията на англофилите. Германия и Съветският съюз бяха в добри отношения, но това не попречи на комунистите през 1943 година да направят списък на хора от властта, определени за екзекуция. Знаят се кои бяха тези хора: това са генерал Христо Луков /застрелян от Виолета Якова и Иван Бураджиев- бел.Л. М./, адвокатът Сотир Янев /народен представител - бел. Л. М./ и баща ми.

Минаха няколко дни, разговорът със сина на убития от комунистите полковник Пантев стоеше още на лентата на касетофона, когато веднъж, най-неочаквано, вратата на стаята в редакцията се отвори и синът на Пантев ме повика с кимване навън.

- Бях Ви обещал да донеса нещо интересно, нещо, което не сте и предполагали, че съществува...

Мъжът ми подаде няколко страници - ето какво съдържаха те:

Документ първи:

"ПРЕПИС - ИЗВЛЕЧЕНИЕ!
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО
НАРОДНИ ОБВИНИТЕЛИ: БОРИС ДИМИТРОВ И ВАСИЛ Н. АХТОПОДОВ - СОФИЯ
ОБВИНИТЕЛЕН АКТ
............................................................
Въз основа на изложеното и по силата на чл. 2, п. 8, п.9 и п. 10, във връзка с чл. 4, ал. III от закона и за съдене от народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, от името на българския народ

О   Б   В  И   Н   Я   В   А   М   Е:
ЧАСТ I.  ............................................................II.
............................................................
4. Полковник АТАНАС ПАНТЕВ, починал,
загдето.......................... и четвъртият като членове на Военно-касационния съд при разглеждане на дела 168/42 г. и 133/42 г. са проявили с издадените присъди явно пристрастие и грубо престараване, с цел да подкрепят провеждания над народа терор, безправие и насилие.
............................................................
За извършените престъпни деяния от горепосочените лица, същите се предават за съдене от Народния съд в град София.
............................................................

гр. София, март 1945 г.

НАРОДНИ ОБВИНИТЕЛИ: БОРИС ДИМИТРОВ
ВАСИЛ Н. АХТАПОДОВ 3. 12. 1993 г.
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА
ПЕЧАТ на служба "Архив" на МВР, БИУД

 

Следва продължение

---