И Господ се отвърна от нас. Прибира един по един най-големите ни умове и сърца: Иван Радоев, Тончо Жечев, Христо Фотев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Сега и Коста Павлов! Става все по-празно, все по-самотно.

*   *   *

"България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега /след 1989 г./ девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето - труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла риторика милеят за род и Отечество /колко доказани предатели сред тях!/. А част от най-страстните спасители хукнаха да спасяват България из тая пуста чужбина, където след изтощителни благотворителни коктейли запяват "Мила Родино", ненавиждайки се и завиждайки си един на друг. Както впрочем винаги е било. Поне да не ме учеха на патриотизъм, когато махмурлийски се тупат по гърдите, че са по-патриоти от най-патриотите. На всичко отгоре - носталгични били. Привечер особено..."
Каза го Той, в "Записки 1970-1993" - малцина го чуха.

*   *   *

Мъжете около нас, тези които останаха - хленчат, че ги подслушвали, ритат се по кокалчетата, занимават ни със себе си - поне днес да бяха замълчали...
Той не ги чуваше, не искаше да ги среща, не прие парите им - не се продаваше, не се продаде.
Децата ни уви не го познават - не са го сложили в читанките и кой тогава ще ги учи на достойнство, на чест?

*   *   *

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ
От живите не се плаши -
те могат да забравят,
да простят. -
Несдържаната радост от живота
ги прави добродушни егоисти...
Но мъртвите!
О, паметта на мъртвите!
Гневът на мъртвите!

Благословени да са мъртвите!...

Аз чувам стъпките им.
Идват те.
Стани! -
стани и събуди петлите!
Накарай ги да пеят посреднощ!
Уви,
петлите непробудно спят...
Стани! -
стани и кукуригай сам! -
дано прогониш гневните видения...
О, паметта на мъртвите!...

*   *   *

Не бе икона - жив бе и далеч от нас. Не искаше да губи време с празна суета. Децата ни - какво оставяме за тях?

ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ
Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.

Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.

*   *   *

Децата ни - къде са и какво ли търсят?
Никой не посмя да ги научи на ирония и черен хумор, присмех за самите себе си. За да не се обърнат приживе и осъзнаят с каква помия ги заливаме...

ЕДИПОВ КОМПЛЕКС
Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат -
но защо съсредоточено?

Нека си играят -
но защо настървено?

То не е ни плондер,
нито е балонче!

То е свинският мехур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

*   *   *

Избяга - не беше окован от ордени, а още по-малко от признати, политически заслуги. Живя в чистия въздух на мисълта - без ласкатели, без загуба на време и с много липсващи минути, часове, години.
Не преписа на чисто живота си, оригиналът му бе чист звън от камбана, с хиляди сюжети сред Нищото.
Иван Радоев го каза: "Краят е дошел, преди да настъпи краят/ с часовник под езика, във време, в което светът не е на фокус/ сияят примки над главите/и ореолите затягат шиите..."

Децата ни - какво им оставяме?
Детство в бял прашец и алкохолното замайване. С Биг Брадър в джоба и тътенът на чалгата, изгубени в мъглата на безпътица.
Децата ни.
Осиротяваме в паяжината на жълти, червени, зелени, сини - играещи с паралели и петрол, продаващи души и женска плът зад граница.
Сеят, не изорали и една бразда.
Бързат, времето им е на мандати и къде със самодейност, къде любителски - ръсят ли ръсят. После се чудят защо нищо не никне - нищо не покарва, защото са минали преди сеитбата, а където минават - няма покълване, няма живот.
Няма и кой да ги загрее по врата, за да подсмърчат в нищета и бедност. Няма - земята им е орна, а не като другата с камънак и тръни.
Осиротяваме - осиротяхме пак. Децата ни се учат да запомнят как се насилва красота със силикон. И няма коленичили мъже, пред красотата на жената...

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
.................................................
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Поетът си отиде при своите събратя. Да пият ракията с Бога, да замлъкнат. А нас оставиха като воловете пред кланица - а тук кръвта не е боя в червено.

*   *   *

Мразеше пълнежа от думи, жестове и хора. Не бе самотен - самотата е за нас.
Чинтулов ще го сгушат в сянката на някой мол. Караджата ще остане плоча, залепен с цимент не безлична сграда, парчета от Паметника на Първи полк с имена на загиналите отлежават в двора на закрит музей...

*   *   *

Изтърбушени птици и тигри пълнят със слама и слагат по лъскаво копче за ляво и друго - за дясно око. Изтърбушени като живота ни, който ще украсят с пайетите от цирка в детството.
Всичко изживяно - обявяват за невалидно. На това никой не ни учи, когато прохождаме.
Тази страшна дума "беше". Вместо Поет.