Комисията за защита от дискриминация излезе с решение, че жалбите на три ученички от гимназията по електротехника "А.С. Попов" в Девин за дискриминация заради забележки да не носят забрадки в училище е оставена без уважение. Ученичките Рамзие Шаиб, Фатме Чанта и Улия Шаибова се оплакаха, че им била направена устна забележка да не идват в училище със забрадки и поискаха наказание за директора Васил Василев и за шефа на регионалния инспекторат в Смолян Тодор Петканов.

Това решение е второ по казуса за носене на религиозни символи. Първото бе от 27 юли 2006 г. във връзка със сигнал на ОИРК /Обединението за ислямско развитие и култура/ до Комисията, оглавявана от Кемал Еюб, за това, че в едно училище е имало дискриминация. Жалба в Комисията бе подадена от ОИРК, а не от самите ученички или техните родители. Тогава Комисията излезе с предписание към Министерството на Даниел Вълчев, но той не направи нищо с уговорката, че правилата щели да бъдат записани в бъдещия Закон за просветата. Докато излезе този Закон в комисията бе внесена нова жалба, този път от три ученички от Девин, които се оплакаха, че им е направена устна забележка за носенето на забрадки.
Антидискриминационната комисия обаче реши, че няма нарушение на Закона и че устната забележка не е дискриминация. За втори път КЗД даде задължително указание на министъра на образованието да приведе в едномесечен срок нормативната уредба в съответствие с антидискриминационното законодателство и свободата на вероизповеданията.

Така по един и същи казус, заради бездействието на министър Вълчев бе дадена възможност за повторно гледане на един и същи казус при положение, че Комисията на Еюб вече веднъж бе се произнесла.
Какво е интересното от първото решение на КЗД, което наложи второто й решение да не е по-различно от първото? В първото Решение, съставът на Комисията цитира Закона за защита на детето /ЗЗД/ и Правилника за приложение на Закона за народната просвета /ППЗНП/, в които изрично се забранява религиозна дейност в светското училище.

Другият по-съществен момент в първия случай бе, че жалбоподателките бяха обявявили себе си за турско етническо малцинство. Налага се да припомня, че Мустафа Кемал Ататюрк, който бе начело на Турция като президент от 1923 до 1938 г., сложи край на отживелиците на Османска династия и ги замени с Конституционна република, забрани носенето на фереджета в обществени сгради и институции, установи равноправието на жените, направи училищата светски. Това са много важни неща, които удивляват с размаха си и днес, когато деца на така нареченото религиозно мюсюлманско малцинство, клонят в поведението си не към тази светска, характерна за Турция реформа, а към арабския ортодоксален ислям. И тук възниква въпросът арабски мюсюлманки ли са тези ученички, та носят забрадки, като символ на своята религия или са религозно малцинство, което изповядва арабски ислям? Нещо не се връзва - губи се логиката.
Вярно е, че правителството на сегашния турски премиер Реджеп Таип Ердоган и президента Абдуллах Гюл направи поправки в Конституцията, за да утвърди носенето на забрадки от жените в държавата. Но преди две години ситуацията в Турция беше много по-различна и тогавашното държавно ръководство беше далеч от такива действия и решения...

Защо се стигна до второ решение за казуса със забрадките? Причината е поведението на министър Даниел Вълчев, който очевидно искаше да си осигури една подкрепа в лицето на Ахмед Доган за поста. Формално погледнато, Вълчев имаше основание да направи необходимото, за да не се повдига повече въпросът за забрадките в училищата. Нищо не му костваше да издаде една заповед на базата на предписанията на КЗД и да се ликвидира веднъж завинаги проблемът. Министър Вълчев обаче торпилира решението на КЗД, което уж навремето аплодира. А от него се очакваше само да внесе текст в ППЗНП, в който да пише, че след като в България училищата са светски, в тях не може да присъстват религиозни символи в облеклото на учениците. Вместо това Даниел Вълчев си направи комисия, с което на практика отложи решаването на проблема.

Не е за пренебрегване фактът, че Вълчев можеше да потърси основание и в Закона за закрила на детето, където е записано, че децата в училище не могат да бъдат използвани за политическа, синдикална или верска дейност, каквато забрана съществува и в Закона за народната просвета. Т. е. Даниел Вълчев имаше на какво да стъпи, още повече, че в Конституцията на Република България е записано, че по този въпрос се дава предимство на множество международни актове в тази насока.

Освен това, в първия случай, внесен по казуса "забрадки в училищата" ОИРК бе обърнало внимание на КЗД, че липсва търпимост от страна на училищното ръководство. В международното право съществува определение на понятието "търпимост" и то в Декларация за принципите на търпимостта, утвърдена на Конференция на ЮНЕСКО, според която търпимостта означава възприемане, уважение и правилно разбиране на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми за себеизразяване, на способите за проявление на човешката индивидуалност. Т. е. търпимостта не е само морален дълг, но и политическа, и правна потребност. Търпимостта представлява добродетел, която направи възможно постигането на мир и подпомага замяната на културата на война с културата на мир. Освен това търпимостта не е отстъпление, снизхождение или безразличие. Търпимостта е понятие, което означава отказ от догматизъм, от абсолютизация на истината. Защо се връщам и припомням тези текстове? Защото съм убедена, че и в Агенцията за защита на детето и в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в парламента хал хабер си нямаха през 2006 г. от тези международни документи. Твърдя това, тъй като в решението на КЗД не бе цитирано тяхно становище, нито взето отношение по така възникналия проблем със забрадките.
В Закона за закрила на детето у нас е записано, че "всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо и психическо, нравствено и образователно развитие".

Преди Ердоган и Гюл да вземат властта в Турция, Европейската комисия по правата на човека се произнесе по жалба на студентка срещу Турция, изрично е подчерта, че изборът на жалбоподателката да следва в светски университет по необходимост води до подчинение на определени университетски правила, поради което правилата за обличане, които забраняват носенето на фереджета, не накърняват свободата на религия на жалвалата се студентка. Сред изброените основания от Европейската комисия по правата на човека бяха цитирани: защита на обществения ред, морала, и защита на правата и свободите на другите. Тези основания са включени изрично и в чл.37. ал.2 на Конституцията на България.
Европейският съд по правата на човека тогава прие, че "обществен ред", като понятие, в съответствие с чл.9, ал.2 на Европейската комисия за защита правата на човека всъщност се отнася до понятието "ред на местата, достъпни за всички". Очевидно бе, че светското училище е място, достъпно за всички, поради което е недопустимо създаването на напрежение и нестабилност чрез външна демонстрация на религиозна принадлежност и религиозен възглед.

Първото Решение на Комисията за защита от дискриминация бе, че се отхвърля като неоснователна жалбата на ОИРК поради отсъствие на дискриминация и се установява, че жалбоподателите, т. е. ОИРК са извършили действия, които се определят като подбуждане към дискриминация по смисъла на параграф 1, т. 5 от допълнителна разпоредба за Закона за защита срещу дискриминацията. Наложени бяха административни наказания, имуществена санкция съответно, и предписание на представителя на ОИРК, да се въздържа в бъдеще от създаване на предпоставки за дискриминация.

Ще припомня и интересният случай, който възникна във Франция, където направо беше приет Закон за забрана за носене на религиозни символи.

Седмици след терористичните нападения на 11 март в Испания последваха редица експулсирания на френски имами и то след окончателното приемане от френския Сенат на Закона за забрана на носенето на очебийни религиозни символи в началните и средни училища. Френските власти чакаха с нетърпение да наложат комплект от общи разпоредби за модел на поведение и интеграция на свои граждани мохамедани. Това специално становище се появи непосредствено след декларираната опозиция на Франция против войната в Ирак. Със забраната за носене на забрадки за момичетата в началните и средните училища никой не можеше да твърди, че френското правителство се опитва да изтръгне симпатии в арабските държави. Всъщност, с тази своя забрана Франция беше поставена в рисковото положение да загуби международна подкрепа от някои държави от мохамеданския свят. Франция се очерта като терористичен обект от момента, в който Законът за забрадките бе приет - месец март 2004 г. Тогава Айман ал Зауахири обяви мярката за доказателство за омраза на кръстоносците срещу мюсюлманите. Писмената заплаха беше изпратена по поща до вестник "Льо Паризиен", където той нарече закона "обявяване на война срещу мюсюлманския свят", което вече бе много силно и сериозно като стъпка.

Фактът, че чалмите на сикхи, еврейските ярмулки и християнските кръстове са включени във френската училищна забрана, се оказа недостатъчен за много наблюдатели, загрижени, че мохамеданите биват несправедливо набелязвани и стават изкупителна жертва в актуалната политическа атмосфера. Около прокарването на Закона против религиозните символи имаше изолирани митинги. Проучвания обаче показаха, че съвсем малка част от френските мюсюлмани са против. На тези изолирани митинги присъстваха не повече от няколко хиляди души. През месец септември на същата 2004 година, в която беше приет законът, американски новинарски екипи се готвеха да заемат позиции около училищата във френските емигрантски квартали, с надежда да присъстват на бунт, но останаха разочаровани от липсата на събития. 635 момичета се явиха на училище със забрадки, повечето от тях, с изключение на стотина, се съгласиха да свалят забрадките в първите един-два дена. До 15 октомври министерството на просветата обяви, че учителският състав из цялата страна е успял да убеди останалите носителки на забрадки да ги свалят.

Два фактора помогнаха за успокояване на духовете във Франция. На първо място бе фактът, че носенето на забрадки никога не е бил масово явление там. През есента на годината преди забраната /2003 г./, Вътрешното министерство във Франция изнесе информация, че от общо 250 000 мохамедански момичета в началните и средни училища, по-малко от 1500 са носили забрадки, т. е. по-малко от 1 процент а това е много по-малко от максималния брой. Официалният посредник по забрадките в Министерството на просветата на Франция установи 150 случаи със забрадки. Така този конфликт се оказа буря в чаша вода. Вторият фактор за сравнително мирното разрешение на кризата във френските училища бе вземането на двама френски журналисти като заложници на 19 август в Ирак. Похитителите поискаха като откуп вдигане на забраната на забрадките във Франция. При това положение дори опонентите на забраната, които бяха организирали протестни митинги, се включиха в единодушен общонационален апел към всички ученички да спазят новия закон. Мюсюлмански лидери във Франция заклеймиха това вмешателство отвън в техните вътрешни работи. Те доказаха своята лоялност към Френската република, като нарекоха условията на похитителите "отвратителен шантаж" и прокламираха гръмко мотото "Няма да има кръв по моята забрадка".

Случилото се във Франция показа, че винаги може да се намери мирно разрешение на даден проблем, стига да се търси такова, а не да се оставят нещата и проблемите да се натрупват, докато се стигне до момент, когато тяхното решаване вече ще е почти невъзможно.