"Като оценявам Вашето признание, уведомявам Ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната”.

С това Открито писмо до Министерския съвет, разпратено и до медиите се обърна към министрите авторът на "Вечерен тромпет" и "Честен кръст".

Дали ще разберат жеста му. Едва ли. Но и него това не го вълнува...

Ботев също не е получил държавни отличия приживе, Яворов, Димчо Дебелянов – също.  А колко Поети ни напуснаха без време, колко - доживяха дните си в мизерия?

Въпрос на избор е – Борис Христов избра да остане със стиховете си. А те са това, което болезнено ни липсва в тежкото ежедневие на безсилие, ярост, борба, отчаяние, изместило надеждата и оптимизма.

Слаба Богу, че стихове на този поет се изучават в 12 клас в училищата, стигат поне до децата ни. Защото детството им в последните години бе белязано от калната диря на убийства, омраза, жестокост, безпътица, насилие.

Дали стиховете на поета ще осветят пошлостта, безумието на чалгата, разголването на тела, когато думите и музиката са изхвърлени като излишни?

Дали самотният звук на тромпета ще заглуши ритмичното повторение на думи без смисъл, дали ще срути Тишината на пустотата в душите, за да се понесе като Вик?

Дали самотният тромпет ще върне светлината по пътя ни и музиката в нас?

Дано.

А ето стиховете, които осмисляха младостта ни и ни помагаха да се изолираме в едно друго, също фалшиво време:

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

БОРИС ХРИСТОВ

Върти ни живота под жаркото слънце

и трием нозе от горещия камък...

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър

и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел

този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража

до сутринта да стоиме.

Искам на всички заспали да кажа,

че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,

докато не дочуя към мене да иде

гласът на хиляда тромпета далечни.

Или на някой архангел невидим.

На Поета политиците дължат не орден, а извинение...