Напусна ни поетесата Калина Ковачева...

Читателю любезен, спри за миг и сведи глава - напусна ни Калина Ковачева, поетесата на младостта, любовта и болката...

Останаха единствено стиховете й и спомените за нея...

"Този свят ми е личен,

не спорете със мен..." написа тя.

Ще мине всичко. Ние да сме живи.
И болката. И радостта горчива.
И вярата. Неверието - също.
И завистта,
и злобата
ще свършат.
Ще мине всичко. Нека да сме живи.
Единствено това да ни опива.
А другото? - пристига, заминава.
Животът бърза.
А човек
остава.
Ще мине всичко. И дано сме живи.
Мъгла пътечката до нас покрива.
И само вятър, вятър, вятър
дълбае към душите ни
земята.
Стои човек. Животът си отива.
И той ще мине.

Само да сме живи.


* * *

Нямам чувство за реалност.

Дали лопушът цъфти
или ми говори Анна
със печален стих?
Слънцето е щедро, сякаш
в блесналите небеса
някой дух безсмъртен чака
да извърша чудеса.
Аз съм с роклята венчална
(мойте тридесет и пет),
ни с нормалните - нормална,
нито с лудите - поет.
Лягат лопуши и подбел
и копривата боде.
Някой се засмя на подбив
и извика: "Накъде?"
Накъде? Полупияна
(днес и въздухът е син)
тръгвам към пелина.
Анна,
да Ви набера пелин?..."

* * *

Все пак си разбих живота
по ери, по векове, по минути.
Разпилях го по разни коти -
изподраскан и изкорубен.
Все воювах - войни китайски,
варварски и спартански.
И от всички излизах с тайни,
но не цяла. На части.
Е, реставратори кротко
и дълго над мен ще умуват,
ще лепят и разлепят.
Дай бог
да оцелее куршумът,
който в сърцето ми влезе
в този век сбъркан,
железен.

Друго си нямам.

Не доверявам мисълта си никому

В ливадите на моето спокойствие
почиват думите и много време
ще мине, ще отмине (отбелязвам го!),
но думите - заглъхнали щурци - в ливадите
дъха си ще задържат.

Аз
не доверявам мисълта си никому.

Дори и ти - най-мил сред милите
не ме разпитвай - празна е
душата ми,
ако извадя думите от нея.
Душата ще е кладенец сред жегата
с едно око, останало на дъното.

Не доверявам мисълта си никому.

Така ме вижте - кратка и случайна,
убита от градушка и поникнала,
разпъната, разпътна, лекомислена,
стипчива и замислена сред този свят,
привикнал с голотата като с въздуха.

Аз
не доверявам мисълта си никому.

На бузата, одраскана от вятъра,
понякога душата ми е сок къпинов -
тъй уязвима и обикновена е.

Но мисълта, о, запази я, Господи.
От всичко я пази, от мен самата
(най-вече от самата мен!), защото
тя е дете и още се усмихва
насън и спи с ръчички свити
и думите си още не познава,
но някой ден тя ще ни каже всичко,
което
през дългия объркан свой живот
отминали сме
равнодушно.

Не доверявам мисълта си никому.

Но ето, че си мисля:
така мълчах, така я крих от другите,
по змийски дупки, в подмоли на раци,
в хралупи и угаснали огнища -
дали не я загубих вече някъде?

В интервю за Деян Енев Калина Ковачева беше казала: Главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли сам себе си за центъра на света.  Да знае, че е като всички останали.

 

Коментари 

 
+1 #2 Ценка 2010-07-16 12:46
Калинче,мило,об ичам те! Довиждане!
Цитиране
 
 
+4 #1 Елена Банова 2010-07-13 15:31
Господи,Калина, мир на духа ти!
Цитиране
 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене