Отиде си и Велко Кънев! Светъл да е пътят му! Там горе ще се срещне с бай Йордан Радичков, с Крикор Азарян, със Станко Стратиев, с Людмил Кирков, с толкова хора-светлини от неговия свят и битието ни, които за нас вече са изгубени. Там няма изгаряща болка, дребни страсти, крамоли, там поне казват, било бяло, топло, уютно, няма болка и е хубаво! Дано!

Когато си отиде такъв голям актьор като Велко Кънев, мястото му остава празно, защото никой не може да го замени. Но когато актьор като Велко Кънев си тръгне на 63 години – на средата на жизнения път, болката е голяма.

Едва ли се е родил или роди някога човек-душа като Велко Кънев, с неговата усмивка на полувина, всеопрощаваща и добра, едва ли на сцената и пред камерите ще застане толкова дълбок, актьор, който да извика сълзи и смях едновременно, деликатен, уж безпомощен и объркан, но с огромен заряд борбеност под кротката мимика, едва ли!

Кой би поел ролите му и как би изглеждало това във филмите, изиграни от него, на сцената, където събираше цялото внимание на зрителите от залата? Или по-точно би било да запитам: кой би играл Велко Кънев в еди-коя си роля?

Нямам обяснение защо един душа-човек, излъчващ доброта си отива от този свят с толкова болка – вероятно това беше Неговата обич на инат?!

"Матриархат“, "Мъжки времена“, "Бон шанс, инспекторе!“, "Да обичаш на инат“ и "Оркестър без име“, са само част от репертоара му в киното. „Великденско вино” на Константин Илиев, „Опит за летене", „Януари", „Образ и подобие" на Радичков, „Чичовци" на Иван Вазов бяха част от сценичните му превъплъщения, а те са десетки.

През 2008г. Велко Кънев отпразнува 60-та си годишнина на сцената на Народния театър. Последният кинопроект, в който се очакваше да участва, беше планираното продължение на "Оркестър без име", наречено "Оркестър с име". По идея филмът трябваше да събере отново героите и актьорите от преди 30 години, но уви идеята едва ли ще види бял свят, тъй като след Людмил Кирков в Отвъдното се преселиха и Станислав Стратиев, а сега и Велко Кънев!

Тежка борба четири години с рак на ларинкса беляза края на пътя на Велко Кънев, мъчително лечение, в борбата да оцелее, но не успя!

Мнозина се опитваха да заимстват от великия Чаплин маниера, обелклото, сценичните му приумици, но Велко, за мен лично, типичният български вариант на Чаплин – с добротата, уязвимостта си, с наивната борба за възтържествуване на доброто – приживе никога не посегна да адаптира за себе си каквото и да било от класика на светвното кино. Едновременно велик и деликатен в добротата си, блестящ в ролите си, той ненатрапчиво влезе в света ни и остава там докато ни има.

Да е светъл пътят ти, Велко!