Публикува се с любезното съдействие на сп. „Геополитика”

http://geopoliticsss.hit.bg/geo-22-dop.htm

Демонстрациите на привърженици на крайната десница в унгарската столица Будапеща, на 16 март, потвърдиха основателността на прогнозите за възможност от нова дестабилизация на Южен Кавказ и Балканите, като последица от поредния етап в геополитическите схватки за маршрутите на каспийския петролен транзит. В този контекст, съдбата на Унгария никак не е за завиждане. Защото, независимо от прозападната си реторика, Будапеща, още в началото, не криеше обвързаността си не само с проекта Nabucco , а и с руските енергийни проекти. От една страна, унгарското правителство поощряваше плановете за разполагане на нова радарна станция на американската Система за противоракетна отбрана край Пейч, през март 2007, а от друга – не криеше заинтересоваността си от руските предложения. На неформалната среща на ЕС в Рига, през 2007, полският президент Лех Качински обяви, че сред причините за нарастващата зависимост на Съюза от Русия е и подкрепата на унгарския премиер Ференц Дюрчани на конкурентния на Nabucco руски проект „Син поток”.

Будапеща обаче отиде още по-далеч. Паралелно с обсъждането, между руския президент Путин и лидерите на централноазиатските държави, на въпроса за Прикаспийския газопровод, през май 2007, и проведената по същото време среща на държавите от ГУАМ в Краков, най-големият унгарски петролно-газов концерн MOL обяви, че планира да изгради допълнителен участък на тръбопровода Унгария-Украйна. Според Будапеща, този проект не отслабва актуалността на западния проект Nabucco , нито пък тази на руския „поток”. Като това се случи само няколко дни, след като унгарското правителство представи на участващите в проекта Nabucco държави проект за присъединяването си към него.

Малко по-късно, премиерът Дюрчани се срещна с лидерите на Туркменистан и Казахстан и очерта външнополитическите приоритети на страната си, отбелязвайки, че: „когато настоявам за политика на диалог с Русия, през цялото време усещам подкрепата на обикновените унгарци”. Своеобразен апогей в сближаването между двете държави стана срещата между премиерите Дюрчани и Зубков, през декември 2007, на която Унгария обяви, че ще участва в проекта „Южен поток”, а Виктор Зубков потвърди, че трасето на тръбопровода ще премине през нейна територия. Освен това, двете страни се споразумяха за реализацията на редица икономически проекти между Будапеща и руските региони и, в частност, Санкт Петербург и Башкортостан, както и за откриването на унгарско генерално консулство в Екатеринбург. Веднага след това, MOL предложи на руския „Газпром” да се включи в единната европейска газотранспортна компания (в която се планира да участват Унгария, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Румъния, България и Австрия, и която трябва да контролира пазара в Централна и Югоизточна Европа). След още няколко дни, унгарският външен министър Кинга Гьонц заяви, че не вижда „непосредствена заплаха” от руския мораториум върху действието на Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ).

Вследствия на това, на 28 февруари 2008, Унгария (след България и Сърбия) официално се присъедини към проекта „Южен поток”. Подписаното споразумение предвижда създаването (на паритетна основа) на руско-унгарска компания, която да изгради унгарския участък от газопровода (стойността на проекта е 2 млрд. долара, а очакваният транзит – 10 млрд. куб. м газ годишно). Много симптоматично е, че паралелно с това, Унгария прекрати обвързаността между форинта и еврото, като по този начин автоматично отложи перспективите за влизането си в еврозоната (официална причина за тази стъпка бе дефицитът в бюджета и платежния баланс на страната). Малко по-късно, унгарският съд отмени разрешението за строежа на радиолокационната станция край Пейч (заради нежеланието на унгарците подобно радарно устройство да бъде инсталирано край този исторически и културен център на страната). Така бе сложен край на еднозначната ориентация на Унгария към Nabucco и демонстриран стремеж към по-независими действия в енергийната (и не само) сфера.

Затова едва ли е случайно, че през целия период на унгарската преориентация от Nabuco към „Южен поток” и особено в заключителния и етап, страната беше парализирана от железничарски стачки. Може да се очаква също, че официалното присъединяване на Будапеща към руския проект още повече ще усложни ситуацията в страната, доказателство за което бяха и безредиците от 16 март. В същото време обаче, инициаторите на дестабилизацията демонстрират пред унгарците, че освен „камшик” са им приготвили и „морков”, в лицето на „унгарския етнически фактор” в съседните държави – въпрос, който активно беше повдигнат през миналата 2007. Така, лансираха се предложения за автономия на етническите унгарци в Румъния (1,4 млн. души), Словакия (0,5 млн. души) и Сърбия (300 хил. души). Тоест, оказва се, че от възможни ексцесии не е застрахована не само Унгария, но и транзитният пункт Констанца, както, разбира се, и Сърбия. Що се отнася до Белград, „деликатността” на ситуацията е свързана с това, че основната маса етнически унгарци в страната е концентрирана в областта Войводина. Тъкмо поради това, си струва да се спрем по-подробно на този момент.

Както е известно, още през 2003, ЕС трябваше да започне да финансира проекта за изграждане на петролопровода (с дължина 1200 км) Констанца (Румъния) – Сърбия – Омишал (Хърватска) – Триест (Италия). Сръбският участък минава през дунавските пристанища Панчево и Нови Сад (и двете са във Войводина). Проектът предвиждаше транзита на каспийски петрол за Европа до пристанищата по Източното Черноморие, после с танкери до Констанца, а оттам – през Балканите, до петролопровода TransAlpine Line ( TAL ) . В края на 2003, по време на разговора си с румънския си колега Йон Илиеску, казахстанският президент Нурсултан Назарбаев заяви, че „увеличаването на петролния добив в Казахстан и Русия ще даде възможност румънското пристанище Констанца да се използва като „хъб” за транзита на казахстанския петрол: от пристанище Новоросийск до Констанца с танкери, после по Дунав, или по съществуващите тръбопроводи, или пък да се изградят нови питролопроводи към Омишал”.

През същата 2003, „вариантът” с Констанца отново бе обсъждан, но в съвършено друг формат, по време на посещението на тогавашния украински премиер Виктор Янукович във Вашингтон. Акцентът в украинско-американските разговори беше поставен върху факта, че игнорирането на маршрута Одеса-Броди ще укрепи позициите на този през Констанца, към който Русия е започнала да проявява реален интерес. Най-вероятно, именно това доведе до активизиране на американския лобистки натиск в полза на алтернативния трансбалкански петролопровод Бургас (България) – Македония – Вльора (Албания). Още повече, че през 2004, на срещата си с руския министър на промишлеността и енергетиката Виктор Христенко, сръбският му колега Радомир Наумов подчерта големите перспективи, свързани с участието на руски петролни компании в изграждането на тръбопровода „Констанца-Триест”. Неслучайно, през същата 2004, Вашингтон обяви намеренията си именно край Констанца да бъде изградена най-голямата военна база на НАТО в Източна Европа.

Разглеждането на проекта се активизира едва през 2007. По време на срещата си с президента на Хърватска Стипе Месич, казахстанският лидер Нурсултан Назарбаев заяви, че Астана се интересува както от тръбопровода Констанца-Панчево-Триест, така и от участието си в доставките по тръбопровода Дружба-Адриа (последният е предназначен за транзита на руски петрол, през Беларус, Украйна, Словакия и Унгария, отново за хърватския град Омишал). Така че, от миналата 2007, рейтингът на балканските държави, като важни транзитни „точки”, бързо започна да се покачва. А през 2008 в играта се включи и проектът „Южен поток”, който засяга и Войводина. Освен това, да не забравяме, че именно през Войводина, минават маршрутите на корабите по Дунав, както и по канала Тиса-Дунов (Унгария-Сърбия).

Именно поради това, ключът към новото повдигане на проблема с „етническите унгарци” най-вероятно е свързан с битката за балканския транзит на енергоносители. Стимулирайки активността на „привържениците на по-голяма автономия”, заинтересованите сили, се опитват да постигнат едновременно няколко цели. От една страна, демонстрирайки че подкрепят унгарските претенции, да обвържат Будапеща със собствената си политика, а от друга – да отслабят позициите на транзитните държави от проекта „Южен поток”. Неслучайно, още през пролетта на 2007, т.нар. „Асоциация на унгарците от Войводина” се обърна към ЕС с молба да изпрати своя мисия, която да проучи ситуацията „отвътре”. Въпросната Асоцията претендира Войводина да получи статут на автономна република, като първа стъпка към провеждането на референдум за излизането и от Сърбия и формиране на конфедерация с Унгария. Тоест, независимо от уверенията на повечето западни лидери, „косовският прецедент” отново може да бъде разигран в Сърбия. Тук е мястото да напомня и, че в Нови Сад се планира изграждането на подземно газохранилище с вместимост над 300 млн. куб. м.

В същото време, в Румъния действа т.нар. „Съюз за Унгарска Трансилвания”. А днешна Трансилвания (където етническите унгарци са малко под 50% от населението) представлява почти половината от румънската територия, там са разположени и над 60% от румънските петролни и газови запаси. И в този случай, инспирирането на обществените настроения в подкрепа на „потиснатите” местни унгарци е само въпрос на техника. Така, още през май 2006, група унгарски учени изпратиха до Върховния комисар на ООН по човешките права писмо, в което Букурещ се обвинява, че дискриминира етническите унгарци в образователната сфера. Сред по-новите примери е заявлението на президента на Унгарския национален съвет в Трансилвания Ласло Тьокеш, касаещо положението на румънските унгарци след провъзгласяването на независимо Косово, и техните собствени претенции за независимост. На свой ред, Демократичният съюз на унгарците в Румъния открито претендира за териториална автономия.

Наред с проблема за етническите унгарци, налице е и друго потенциално огнище по маршрута на бъдещия тръбопровод през румънска територия. Става дума за Констанца, която е най-голямото румънско пристанище на Черно море, но се намира в Северна Добруджа, т.е. на територия, където допреди 130 години са живели предимно българи и почти никакви румънци.

Към всичко казано дотук, следва обаче, да се добави едно многозначително „но”! Защото Балканите не са само обект на интересите на САЩ и Западна Европа. Което пък означава, че евентуалните „експерименти” с етническата карта в региона, могат да се сблъскат с адекватната реакция на силите, заинтересовани от създаването на необходимите условия за безпрепятственото функциониране на проекта „Южен поток”.

Доказателство за началото на нова „Голяма игра” (или по-скоро на „игра за оцеляване”) са и последните събития в Косовска Митровица, на чиито фон смятаният за „умерен” сръбски президент Борис Тадич предупреди, че насилието към местните сърби може да доведе до „по-нататъшна ескалация на противопоставянето на цялата територия на Косово”. Но свой ред, премиерът в оставка Воислав Кощуница директно заплаши, че ще започне консултации с Русия „във връзка с необходимостта от съвместна реакция и с цел незабавно да бъдат прекратени всички форми на насилие над сърбите”.

В този контекст, не бива да забравяме и проточилият се спор за името на Република Македония и гръцките заплахи, че ако тя не го промени, Атина може да наложи вето на приемането и в НАТО. А, както е известно, Македония е важно звено в проекта за трансбалканския петролопровод Бургас-Вльора, за който така силно лобират САЩ.

* Авторът е политолог от Баку, Азербайджан