Неясното бъдеще на капитализма

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Zingales.htm

Постепенно отшумяващата икономическа криза, засегнала най-остро финансовия сектор, който е в основата на американския капитализъм, не може да не остави болезнени следи. Финансовият надзор, ролята на големите банки и отношенията между държавата и ключовите играчи на пазара вече никога няма да бъдат същите.

Още по-важно обаче е, как ще се променя отношението на обществото към устройството на капиталистическата система. Самата природа на кризата и реакцията на правителствата /на Буш-младши и Обама/ към нея, могат да ерозират мнението на обществото за справедливостта, обективността и дори легитимността на демократичния капитализъм.

Допускайки възникването на ситуация, в която кризата стана възможна /и, в частност, концентрирайки властта в няколко големи структури/, и реагирайки на кризата именно по начина, на който сме свидетели днес /т. е. с мащабни вливания на държавни средства в частните банки и големите корпорации/, САЩ рискуват да залитнат към модела на европейския корпоративизъм и корумпирания капитализъм, практикуван от т.нар. патерналистки режими.

Това, на свой ред, застрашава уникалния американски вариант на капитализма, който до този момент успяваше да не се асоциира в общественото съзнание с устойчивата корупция и така САЩ бяха сравнително защитени от популистката антикапиталистическа пропаганда. Дали обаче процесите вече не са станали необратими? И, ако наистина е така, дали тези промени ще бъдат само временна реакция на остро критичната ситуация в икономиката, или настроенията в Америка ще претърпят далеч по-дълбок и опасен обрат? Налице са редица сигнали, които не са никак оптимистични.

„Бий богатите!”

Ще дам един пример. Мой познат работи като консултант в печално известния застрахователен гигант American International Group /AIG/. За да не му хрумне да създаде собствен хеджов фонд, AIG му предлага договор за недопускане на подобна конкуренция, включващ определена сума, която да му компенсира пропуснатите възможности.

Това е обичайна, стандартна практика, но за нещастие на моя познат, съгласно условията на договора, въпросната сума е трябвало да му бъде изплатена в края на 2008. Затова, в началото на 2009 той се оказа в крайно неприятна ситуация: договорът му бе класифициран като един от печално известните „бонуси” на АIG. И тъй като междувременно в обществото се надигна вълна от справедливо негодувания срещу тези „бонуси”, приятелят ми неколкократно бе заплашен с убийство. В крайна сметка, макар че нищо не го задължаваше да го прави, той предпочете да върне парите обратно на компанията, надявайки се, че така името му няма да се появи в т. нар. „позорни списъци”, публикувани от големите американски вестници. За всеки случай обаче, се беше подготвил да бяга от страната, заедно със семейството си. За това впрочем, имаше достатъчно основателни причини – както е известно, разярени тълпи успяха да проникнат в домовете на няколко мениджъри на AIG, чиито имена бяха публикувани във вестниците, и само по щастлива случайност всичко се размина без жертви.

Макар че /за щастие/ подобни ексцеси се случват рядко, те очевидно са симптоми на надигащо се масово недоволство. Едно, наскоро проведено, социологическо проучване показва, че според 65 на сто от американците, държавата трябва да ограничи размера на компенсациите за ръководителите на големите корпорации, а 60 на сто искат правителството да се намеси за да „подобри” политиката на големите компании.

При това, тази позиция съвсем не означава доверие към правителството: само 5 процента от американците твърдят, че изпитват доверие към повечето действия на управляващите, докато 30 процента въобще не им се доверяват. Просто,  в момента, доверието към големите корпорации е още по-малко: под 3 на сто твърдят, че изпитват доверие към тях, докато над 30 на сто принципно не им се доверяват за нищо.

Подобни настроения са добре познати на онези, които изучават феномена на общественото мнение в по-голямата част от света, но специално за САЩ ситуацията е доста необичайна. Доскоро американците твърдо отстояваха вярата си в пазарните ценности и дори се отнасяха с търпимост към някои негативни страни на либералната пазарна икономика, като например крайно високия разрив в доходите. Дълго време капитализмът в САЩ се ползваше с изключително силна обществена подкрепа, тъй като американският капиталистически модел доста се отличаваше от практикувания в останалия свят – най-вече, заради уникалната си отворена и свободна пазарна система.

Американският път

Капиталистическите ценности не се изчерпват само със свободната инициатива, това са и законите, и политиката, които трябва да гарантират свободния достъп до пазара, да ускорят получаването на финансови ресурси от новите играчи и да създадат максимално широк простор за конкуренцията.

Като цяло, САЩ, в много по-голяма степен от останалите, съумяха да се доближат до този идеал и това е много сериозно постижение, защото пазарният натиск и стимулирането, по правило, не водят да установяването на подобен баланс по естествен начин.

Макар че всички имат полза от свободния, основан на конкуренцията, пазар, никой конкретно не печели от това, че системата запазва конкурентоспособността си, а „игралното поле” е добре поддържано. Тоест, класическият капитализъм няма достатъчно силно лоби. Подобно твърдение може да изглежда странно на фона на милиардите долари, които компаниите харчат за лобитата си в американския Конгрес, но тъкмо в това е и проблемът. Повечето лобисти се стремят просто да дръпнат одеялото към себе си, а не да го поделят по равно. В общи линии, лобирането се осъществява в интерес на бизнеса, в смисъл, че защитава интересите на съществуващите компании, но не и в интерес на пазара, в смисъл, че работи за запазването на наистина свободната и открита конкуренция.

Именно откритата конкуренция принуждава компаниите с дълга история отново и отново да доказват високото си ниво и възможностите си, в резултат от което силните пазарни играчи използват наличните си ресурси за ограничаване на конкуренцията и усилване на собствените позиции. Като последица от това, възниква сериозно напрежение между бизнес-лобито и пазарното лоби, макар че досега американският капитализъм успяваше да се справи с този проблем доста по-добре, отколкото повечето останали държави. В едно наскоро появило се изследване, Рафаел ди Тела и Роберт Маккълох доказват, че във всяка страна обществената подкрепа за капитализма положително се асоциира с идеята, че успехът се дължи на упорития труд, а не на слепия късмет, и е обратно пропорционална на нивото на корупцията. Тези корелации, до голяма степен, обясняват и обществената подкрепа за американския капиталистически модел.

Според друго, наскоро публикувано изследване, само 40 на сто от американците смятат, че късметът е по-важен фактор за нивото на доходите, отколкото упоритият труд. В същото време, 75 на сто от бразилците, 66 на сто от датчаните и 54 на сто от германците смятат именно късмета за по-важен, което, може би, отчасти обяснява и, защо американците толкова твърдо подкрепят свободния пазар.

Мнозина специалисти биха възразили, че подобно схващане за легитимността на капитализма е просто резултат от успешната пропаганда на идеята за „американската мечта” – мит, който доминира в американската култура, без задължително да разполага с някаква реална основа.

Наистина, фактическите данни не потвърждават, че социалната мобилност в САЩ е по-висока, отколкото в другите развити държави. Тази разлика не се отчита в общата статистика, но ясно може да се види в горната граница на разпределение, а именно тя привлича най-голямо внимание и най-много влияе върху настроенията на хората.

Още преди Интернет-бума, довел до появата на множество млади милиардери, във вече далечната 1996, всеки четвърти американски милиардер в САЩ сам беше създал богатството си. В Германия например, това важи само за всеки десети. При това, най-богатите self-made американски милиардери /от Бил Гейтс и Майкъл Дел до Уорън Бъфет и Марк Цукърбърг/ натрупват състоянията си в конкурентни видове бизнес, където изцяло или почти изцяло липсва държавна намеса или помощ от държавата.

Това обаче не може да се каже за повечето други държави, където най-богатите хора са натрупали състоянията си в регулираните бизнес отрасли, където връзките в правителството са ключов фактор за успеха. Тази констатация с пълна сила важи за руските олигарси, за италианеца Силвио Берлускони, за мексиканеца Карлос Слим и дори за най-големите хонконгски богаташи. Всички те печелят милиардите си с бизнес, силно зависим от правителствените концесии – в енергетиката, недвижимите имоти, телекомуникациите, петрола. Успехът в тези сфери често зависи много повече от наличието на „правилните” връзки, отколкото от инициативността и предприемаческия талант. В по-голямата част от света, най-добрият начин да се спечелят много пари не е да откриеш блестяща идея и упорито да работиш за да я реализираш на практика, а да развиваш връзките си с държавното управление. Този полукорумпиран модел няма как да не оказва влияние върху отношението на обществото към икономическата система на съответната държава.

Когато, в едно наскоро появило се изследване, група италиански мениджъри са помолени да посочат определящите фактори за финансовия си успех, те поставят на първо място „познанството с влиятелни личности” /80 на сто определят този фактор като „важен” или „критично важен/. „Знанията и опитът” се оказват едва на пето място в тази класация, след такива фактори като „лоялността и подчинението”.

Тази разлика между пътищата към просперитета показва нещо повече от елементарно разминаване във възприемането на нещата. Американският капитализъм наистина силно се различава от европейските си аналози и то по причини, имащи дълбоки исторически корени.

Американският капитализъм и държавата

В Америка, за разлика от останалия Западен свят, демокрацията възниква и се налага още преди индустриализацията. По време на т.нар. Втора индустриална революция /т. е. през втората половина на ХІХ век/, в САЩ вече от няколко десетилетия има всеобщо избирателно право /пък макар и само за мъжете/, а и образователното ниво е достатъчно високо. Поради това, очакванията на населението са високи и американците едва ли биха търпели несправедлива икономическа политика. Не е чудно, че антитръстовите закони /които водят до развитие на пазара, като цяло, макар че затормозяват конкретни отрасли/ са създадени именно в САЩ, в края на ХІХ и началото на ХХ век. Не е чудно и, че в началото на ХХ век, с подкрепата на медиите и популистките /но не и антипазарни/ политически движения, в САЩ се наблюдава усилване на регулативните мерки, насочени към ограничаване властта на големия бизнес.

За разлика от Европа, където най-активната опозиция против всевластието на едрия бизнес идва от средите на социалистическите антипазарни движения, опозицията в САЩ е с ясно изразени пропазарни позиции. Така, когато Луис Брандейс атакува финансовите тръстове, целта му е не е да наруши работата на пазарите, а само да ги накара да заработят по-добре.

В резултат от това, още от самото начало, американците са наясно, че интересите на пазара и на бизнеса невинаги съвпадат. Американският капитализъм се развива в епоха, когато държавната намеса в икономиката е сравнителна слабо. В началото на ХХ век, когато окончателно се формира модерният американски капитализъм, правителството на САЩ се разпорежда /т. е. Изразходва/ само с 6,8 на сто от БВП. За сравнение, след Втората световна война, когато окончателно се формира съвременният западноевропейски капитализъм, правителствата на държавите от региона се разпореждат средно с 30 на сто от БВП.

До Първата световна война, правителството на САЩ, по своя състав и структура, изглежда като „джудже” в сравнение с правителствата на другите големи държави. Отчасти, това се дължи на факта, че Америка не е изправена пред никакви съществени военни заплахи, което позволява на Белия дом да изразходва за нуждите на армията сравнително малка част от бюджета. Федералистката насоченост на американския режим също води до ограничаване размера на националното правителство.

Ако едно правителство е малко и е относително слабо, за да има пари в държавата е необходимо частният бизнес да функционира успешно. В същото време обаче, колкото по-голям е обемът и диапазонът на правителствените разходи, толкова по-лесно е да се печелят пари, просто като се преразпределят обществените ресурси. Защото изграждането на един бизнес е сложна и рискована работа, докато получаването на правителствени преференции или дори поръчки е и много по-просто, и много по-безопасно. Така, в държавите с големи и силни правителства, държавата се оказва в самото сърце на икономическата система, дори и ако тази система е /сравнително/ капиталистическа. В резултат от това политиката и  икономиката тясно се преплитат, както в чисто практическите въпроси, така и в обществената картина на света: колкото по-голям е делът на капиталистите, чиито капитал зависи от политическите им връзки, толкова по-силни стават настроенията в обществото, че капитализмът, сам по себе си, е несправедлив и корумпиран.

Друга отличителна черта на американския капитализъм е, че той се формира без външно влияние. Въпреки че европейският /и особено британският/ капитал наистина играе важна роля за икономическото развитие на Америка през ХІХ и ХХ век, икономиките на европейските държави са по-зле развити, отколкото американската и затова, макар че европейските капиталисти могат да инвестират в американските компании или да се конкурират с тях, те не са в състояние да доминират над тях.

В резултат, американският капитализъм се развива, повече или по-малко, органично и до днес не е прекъснал връзката си със своите корени. Американското законодателство за фалитите например, действа в полза на кредитополучателите, защото и самите САЩ са създадени и се развиват като държава на кредитополучатели. Тази ситуация силно се отличава от онази в страните, където модерната капиталистическа икономика се развива вече след Втората световна война. Тези страни /като несоциалистическите държави от континентална Европа, частично от Азия и по-голямата част от Латинска Америка/ се индустриализират в могъщата сянка на Америка. Затова, в процеса на развитието, местните елити усещат заплаха от икономическа колонизация от страна на американските компании, които са много по-ефективни и по-добре капитализирани. За да се защитят, те създават специални непрозрачни системи, в които особено важни се оказват локалните връзки. Защото именно в подобни системи се чувстват силни. Тези структури се оказват устойчиви и оцеляват в продължение на десетилетия: по принцип, когато икономическите и политически системи се изграждат за да съдействат на определен тип човешки отношения, а не с оглед на ефективността, те много трудно могат да бъдат реформирани, тъй като онези, които държат властта, ще пострадат най-много от промените.

Имунитетът към марксизма

В края на краищата, САЩ съумяват да изработят пропазарна програма, различаваща се от пробизнес програмите по това, че е избавена от прякото влияние на марксизма. Възможно ли е специфичният модел на капитализъм, който се развива в САЩ, да е причина /също както и следствие/ за липсата на достатъчно силно марксистко движение в страната? Независимо, какъв е отговорът на този въпрос, това различие на американските от другите западни режими се оказва изключително важно за развитието на специфично американския подход в икономиката.

В държавите с големи и влиятелни марксистки партии, силите, обявяващи се в защита на пазара и бизнеса, са принудени да се обединяват за да се борят с общия враг. Така, ако се налага да се сблъскаш с възможността за национализация /т. е., когато ресурсите се контролират от малоброен политически елит/, дори „относителният капитализъм” /който предполага, че тези ресурси се контролират от малоброен бизнес елит/ се превръща в привлекателна алтернатива. В резултат от това, много от въпросните държави не съумяват да изградят по-конкурентоспособен и открит модел на капитализма, просто защото не могат да си позволят да разцепят единната опозиция на марксизма. И, което е още по-лошо, ограничаването на свободния пазар се възприема напълно от пробизнес ориентираните сили в споменатите по-горе държави. Парадоксалното е, че паралелно със залеза на привлекателността на марксистките идеи, в много от тях, този проблем става още по-остър. След десетилетията на тесни контакти и взаимно проникване, пропазарните сили не съумяват да се разграничат и отделят от пробизнес-лагера. С изчезването на идеологическата опозиция, в лицето на марксизма, и без да усеща сериозно противодействие от страна на пазарната идеология, пробизнес-лагерът се налага окончателно.

В нито една друга страна този процес не е толкова очевиден, както в Италия, където в момента пазарното движение, на практика, се контролира от премиера-бизнесмен Силвио Берлускони. Като нерядко се създава впечатление, че той управлява страната в интерес на собствената си медийна империя.

Поради всички тези причини, в САЩ е създадена капиталистическа система, която максимално /повече от всички останали/ се доближава до идеалното съчетание на икономическа свобода и открита конкуренция. В съзнанието на мнозина американци, този образ на капитализма напомня историята на писателя Хорейшо Алджър и неговата теза „за тежкия труд, откриващ пътя от калта към успеха”. Което и става определящо за т.нар. „американска мечта”. В целия останал свята обаче, в образец за постигането на социален успех се превръща по-скоро Пепеляшка, или пък Евита Перон, т. е. празните фантазии, заменят правдоподобните мечти.

Именно схващането за наличието на множество благоприятни възможности, помага за популярността и устойчивостта на американския модел капитализъм.

Обуздаването на банките

Доколкото системата на свободния пазар се крепи на обществената подкрепа, а въпросната подкрепа, поне донякъде, зависи от мнението на обществото за това, колко справедливо и честно работи системата, всяка ерозия на тази представа застрашава и самата система.

Подобна ерозия е възможна, когато връзките в правителството или устойчивото лидерство на пазара на отдавна утвърдили се компании, очевидно се превръщат в по-важни фактори за успеха, отколкото свободната и честна конкуренция. Ако и правителството, и едрият бизнес сериозно възнамеряват и занапред да вървят по този път, това поставя под въпрос специфичния американски капиталистически модел. Дори и най-убедителната и устойчива идеология не може да се съхрани, ако изчезнат породилите я условия. Американският капитализъм се нуждае от защитници, които да са наясно с текущите опасности за него и които могат да убедят в това обществеността. През последните трийсетина години обаче, когато изчезна заплахата от настъплението на глобалния комунизъм, редовете на защитниците на капитализма все повече оредяват, а изкушенията пред водещите корпорации все повече нарастват.

Тъкмо това подготви почвата за сегашната криза и става все по-неясно, как можем да се справим с тази ситуация. Стабилната финансова система е ключова необходимост за всяка реална пазарна икономика. За да можеш да събереш най-големите таланти и да им осигуриш условия да растат и просперират, от жизненоважно значение е бързият и лесен достъп до необходимите финанси. Това е важно и за привличането на нови играчи в системата, както и за поощряване на конкуренцията.

Системата, която разпределя финансите, разпределя също властта и рентата, И ако тази система е несправедлива, за останалата икономика не остава много надежда. В същото време, вероятността за нечестна игра или злоупотреби във финансовата структура винаги е голяма. Американците открай време са били чувствителни към подобни злоупотреби. В Европа исторически съществува силен антикапиталистически уклон, докато в Америка уклонът е популистки и антибанков. Между другото, това води до редица неефективни, от икономическа гледна точка, политически решения в историята на САЩ, които обаче се отразяват здравословно на американския демократичен капитализъм. Така в края на 30-те години на ХІХ век, президентът Андрю Джексън се обявява против удължаване действието на документа, разрешаващ създаването на нови поделения на Втората банка на САЩ, тъй като смята банката за инструмент на корупцията в политиката и заплаха за американските свободи /макар че тази стъпка провокира, през 1837, паника на финансовия пазар/. Джексън инициира разследване, чиито резултат е еднозначен: „без съмнение, тази влиятелна и могъща институция е била въвлечена в опити да се окаже влияние върху избора на ключови държавни фигури с помощта на парите”.

В историята на Америка държавно регулиране на банковата система обикновено се е осъществявало по следните съображения: например, че нюйоркските банки разполагат с голямо влияние в цялата страна или, че има опасност големите банки да „изсмучат” депозитите от фермерските зони, насочвайки ги към градовете. За да не допуснат това, властите налагат разнообразни ограничения: от системата на безфилиалните банки /т. е. банката може да има само един офис/ до ограниченията върху разширяването на банковата активност, както в рамките на един щат /например банка от Северен Илинойс не може да открие филиал в южната част на щата/, така и между щатите /например нюйоркските банки не могат да откриват филиали в други щати/. От чисто икономическа гледна точка, всички тези ограничения изглеждат безумни. Заради налагането им, на банките се налагало да реинвестират депозитите в районите, където те са били събрани, което силно изкривява разпределението на средствата. Тези ограничения правят банките по-слабо развити, разклонени и разнообразни и, следователно, доста по-предразположени към фалит.

И все пак, тази политика има и положителен страничен ефект: тя раздробява банковия сектор, ограничава политическото му влияние и, по този начин, създава условия за развитието на мащабен пазар за ценни книжа.

Дори и разделянето на инвестиционното от търговското банкиране, наложено със закона Глас-Стийгъл /Glass-Steagall Banking Act, приет през 1933, т. е. по времето на т.нар. „Нов курс” на президента Рузвелт/, е следствие от тази стара американска традиция. За разлика от много други закони, регулиращи банковата дейност, този на Глас-Стийгъл поне е икономически обоснован – целта му е да не се допусне търговските банки да експлоатират вносителите, прехвърляйки върху тях проблемите на фирмите, на които банките са заели средства и които не са могли да върнат заемите си. Впрочем, най-важната последица от закона е фрагментацията – което пък позволява да се ограничи концентрацията в банковата индустрия и, посредством формирането на противоположни интереси в различните сегменти на финансовия сектор, помага да се намали политическата им мощ.

Банките на свобода

През последните трийсетина години, всички тези защитни мерки бяха преразгледани, което доведе до тоталната дерегулация на банковия сектор. Ограниченията, наложени от държавата, първоначално са ефективни, но с течение на времето технологичният и финансовият прогрес ги правят съвършено несъстоятелни. Каква полза има например от забраната на банковите филиали, ако банките могат да поставят банкомати във всяка точка на страната? Или, колко ефективно може забраната на банковата активност между щатите да блокира редистрибуцията на депозитите, след като неинтегрираните банки могат да ги преразпределят чрез междубанковия пазар?

Ето защо, от края на 70-те години насам, ограниченията, наложени от държавата върху дейността на банките, бяха смекчени или отменени, което доведе до бум в ефективността на банковия сектор и стимулира икономическия ръст. В същото време обаче, тази стъпка увеличи и концентрацията в банковия сектор. Така, през 1980 в САЩ е имало 14 434 банки, т.е. почти толкова, колкото и през 1934. През 1990, броят им е намалял до 12 347, през 2000 – до 8315, а през 2009 – до по-малко от 7100. Още по-важно е обаче, че концентрацията на депозитите и кредитите забележимо нарасна. През 1984, петте основни американски банки контролираха само 9 процента от всички депозити в банковия сектор, през 2001 тази цифра стигна 21 на сто, а в края на 2008 – почти 40 на сто. В кулминация на процеса се превърна приемането, през 1999, на закона Грам-Лийч-Блайли /Gramm-Leach-Bliley Act/, отменящ ограниченията, наложени навремето със закона Глас-Сийгъл. Мнозина неправилно критикуват този закон, че е изиграл важна роля за сегашната финансови криза. Всъщност, той почти няма отношение към нея. Основните институции, които претърпяха крах, или пък съществуването им бе гарантирано от държавата през последните години, бяха чисто инвестиционните банки, от типа на Lehman Brothers, Beаr Stearns и Merrill Lynch, или пък изцяло търговски банки, като Wachovia и Washington Mutual. Единственото изключение е Citigroup, обединила търговските и инвестиционните си операции още преди влизането в сила на закона Грам-Лийч-Блайли.

Всъщност, истинският ефект от закона беше политически, а не икономически. Преди влизането му в сила, търговските и инвестиционните банки и застрахователните компании следваха различни планове и опитите им да лобират за тях се пресичаха, пречейки си взаимно. След като ограниченията бяха премахнати обаче, интересите на всички основни играчи във финансовата индустрия съвпаднаха, в резултат от което тя получи безпрецедентна възможност да влияе върху политиката. Концентрацията в банковата система само увеличи тази възможност. Последен и най-важен източник на нарастващата мощ на финансовата индустрия стана нейната доходност, поне на хартия.

През 60-те години на миналия век, делът от БВП, формиран от финансовия сектор, стигаше до малко повече от 3 процента, докато през 2005 той надхвърли 8 процента. Тази експанзия беше обусловена от бързия ръст не само на печалбите, но и на работните заплати. През 80-те, средното възнаграждение на служителите в сектора бе сравнима с тази на работещите със същата квалификация в другите отрасли. През 2007 обаче, служителите във финансовия сектор вече получаваха със 70 на сто повече. Всички опити подобен разрив да се обясни с разликата във възможностите или специфичните изисквания на работата, се оказаха неуспешни. Просто хората, работещи във финансовата сфера печелеха значително повече от останалите. Тази невероятна рентабилност позволи на банковата индустрия да изразходва непропорционални средства за лобистки цели. През последните 20 години, финансовият сектор е внесъл 2,2 млрд. долара в партийните каси, т.е. повече от който и да било друг отрасъл /по данни на Центъра за отговорна политика/. През последните десет години, финансовата индустрия води в списъка на онези, които могат да си позволят да отделят средства за лобиране, като е изразходвала за целта 3,5 млрд. долара.

Бумът на възнагражденията и доходите във финансовия сектор привлече в него най-големите таланти на Америка /и света/ и последиците от това днес се усещат далеч отвъд рамките на сектора. Промени се и самият държавен модел. Преди трийсетина години, най-добрите млади специалисти предпочитаха да се занимават с наука, технология, право или бизнес, докато от двайсет години насам се насочват почти изключително към финансите. Посвещавайки се на тази сфера, тези талантливи млади хора работеха за интересите на сектора: човек, който се е специализирал в сделките с деривати, най-вероятно, ще бъде абсолютно убеден, колко важни и ценни са те, също както един ядрен физик обикновено смята, че атомната енергия може да реши всички световни проблеми. И, ако по-голямата част от политическия елит се набираше от средите на ядрените физици, Америка бързо щеше да бъде задръстена от атомни електростанции. Между другото, пример за подобно развитие е Франция, където в резултат от въздействието на редица сложни културологични фактори, необичайно голяма част от политическия елит получава образованието си в инженерния факултет на парижката Политехника, и където делът на ядрената енергетика е по-голям от всяка друга страна.

Очевидно е, че нещо подобно се случи в Америка, в сферата на финансите. Броят на хората с образование и опит в тази сфера, работещи на най-високи позиции в последните президентски администрации, е наистина безпрецедентен. Четирима от последните шест държавни секретари по финансите влизат в този списък. Нещо повече, и четиримата са пряко или косвено свързани с една и съща финансова корпорация -  Goldman Sachs. Това едва ли е в реда на нещата - сред предишните шестима държавни секретари, само един е имал диплома от сферата на финансите. Много хора с подобно образование днес работят не само в Департамента по финансите, но и на ключови постове в Белия дом и редица други държавни структури. Рам Емануел, който ръководи кабинета на президента Барак Обама, работеше преди това в инвестиционна банка, също както и предшественикът му в администрацията на Буш-младши – Джошуа Болтън.

Всъщност, във всичко това няма нищо лошо. Съвсем естествено е, търсейки най-добрите специалисти, правителството да се заеме с „бракониерство” в света на финансите, където са се събрали най-добрите и най-талантливите. Проблемът е, че хората, които са прекарали целия си живот във финансовия сектор, обикновено се ръководят от идеята, че интересите на финансовата индустрия и тези на страната винаги съвпадат.

Когато, през есента на 2008, тогавашният държавен секретар по финансите Хенри Полсън заяви пред Конгреса, че светът, който познаваме, ще рухне, ако конгресмените откажат да отпуснат исканата субсидия от 700 млрд. долара, той беше напълно сериозен и искрено вярваше в твърдението си. Впрочем, в определена степен, Полсън беше прав: неговият собствен свят, т.е. светът, в който той живее и работи, наистина би рухнал, корпорацията Goldman Sachs би фалирала, а последиците за всички онези, които познава, биха били трагични. Само че светът на Хенри Полсън не е този, в който живеят мнозинството американци. Той дори не е този, в който съществува американската икономика, като цяло. А, дали този свят действително би рухнал без въпросната гигантска субсидия е много спорен въпрос и за съжаление той така и не бе дебатиран.

Проблемът се усложнява от факта, че хората от правителството, събирайки необходимата им „външна” информация, имат навика да разчитат на мнението на сравнително тесен кръг от приятели. И, ако всички в този кръг произхождат от едни и същи среди, тогава информацията и идеите, които те могат да предложат на политиците, рискуват да се окажат твърде едностранни и ограничени. Както споделя един от високопоставените служители на Департамента по финансите по времето на Буш-младши, в самия разгар на финансовата криза, експертите от Манхатън са съветвали правителството едно и също – да купува обезценените активи. Това еднообразие на препоръките затруднява пътя към намирането на верните решения дори и на най-талантливите и добронамерени правителствени чиновници.

Порочният кръг

Увеличаващата се концентрация на финансовия сектор и растящото му политическо влияние ерозират традиционната американска представа за разликата между свободните пазари и едрия бизнес. Това означава не само, че финансовите интереси вече се определят от икономическите идеи на управляващите, но и /което може би е още по-важно/, че е поставена под въпрос самата представа на обществото за легитимността на сегашната икономическа система.

Ако системата на свободните пазари е политически крехка, най-крехката и част е именно финансовата индустрия. И това е така, защото изцяло се основава на принципа за ненарушаването на договорите и върховенството на закона, само че този принцип не може да бъде съхранен без наличието на широка обществена подкрепа.  Ако хората са толкова ядосани, че директно отправят заплахи към живота на банкерите; ако мнозинството американци настояват за държавна намеса не само под формата на надзор върху финансовата сфера, а искат и намеса във вътрешната политика на компаниите; ако избирателите губят доверието си в икономическата система на страната, смятайки я за тотално корумпирана, тогава и ненакърнимостта на принципа за частната собственост също се оказва застрашена. А когато не е защитено правото на собственост, оцеляването на целия финансов сектор, както и на икономиката, като цяло, бива поставено под въпрос.

Правителствената намеса в работите на финансовия сектор, в резултат на кризата, и особено изкупуването на големите банки и други финансови институции, само задълбочи този проблем. Общественото недоверие към правителството, съчетано с недоверие към банкерите и страховете, че средствата на данъкоплатците ще бъдат пропилени, се наслагват с опасенията, че виновниците за сегашната катастрофа от Уолстрийт, на всичкото отгоре, ще спечелят най-много от цялата тази история.

Естествено, политиците моментално реагираха на тези настроения и, опасявайки се за собствената си съдба, предприеха яростна атака срещу финансовия сектор.Така, Конгресът одобри законопроекта за 90 процентно-но облагането със задна дата на всички бонуси, изплатени от финансовите компании, получаващи средства по програмата за държавна подкрепа на банките /TARP/. Което е пример за това, колко опасна може да бъде подобна реакция на демагогията. За щастие, тъкмо този конкретен законопроект, така и не се превърна в закон. Но откровено антифинансовият климат, който способства за появата му, доведе например до експроприацията на компанията Chrysler, през пролетта на 2009, при това заради обезпечен дълг. Превръщайки кредиторите на Chrysler в изкупителни жертви и публично осъждайки онези от тях, които настояваха за спазване на договорните задължения, президентът Обама, на практика, използва общественото недоволство за да намали правителствените разходи при изкупуването на Chrysler. Само че тази икономия на средства стана за сметка на текущите инвеститори, като по този начин бе даден съвсем ясен знак и на всички възможни бъдещи инвеститори.

Подходът на Обама е доста удобен в краткосрочна перспектива, но с течение на времето може да има разрушителни последици за цялата пазарна система. Защото защитата, от която се ползват обезпечените кредитори, е критично важна за да може кредитът да е достъпен за компаниите, изпитващи трудности, или дори намиращи се под закрилата на чл. 11 от Закона за фалитите.

Случаят с Chrysler ерозира възможностите за достъп до такова финансиране, особено за компаниите, които най-много се нуждаят от него, и увеличава необходимостта от по-нататъшна държавна намеса във финансовата сфера. Тоест, моделът, който толкова активно се използва още от началото на кризата, може да вкара всички ни в порочен кръг. Тъй като не искат да се асоциират в общественото съзнание с компаниите, на които се опитват да помогнат, политиците подклаждат настроенията срещу финансовите институции и дори сами се включват в атаките срещу тях. Това обаче плаши потенциалните инвеститори, които вече не могат да разчитат на условията на договорите и на законодателството. Това, на свой ред, не оставя кой знае какви варианти на компаниите, освен да търсят подкрепа от държавата.

Не е чудно, че скоро след като обвини „акулите” от Уолстрийт в алчност, администрацията ги уреди с най-щедрите субсидии, които някога са изплащани в сектора. Програмата за публично-частните инвестиции при изкупуването на т.нар. „токсични активи”, обявена през март 2009 от държавния секретар по финансите Томас Гейтнър, включва толкова щедри условия, че частните инвеститори, на практика, получават като субсидия по два долара за всеки вложен от тях долар.

Разбира се, получателите на въпросните субсидии биха могли да „оправдаят” тази щедрост с това, че им се налага да се сблъскват с рисковете, породени от негативната обществена реакция. Истината обаче е, че по този начин правителството и големите играчи се кооперират, и то за сметка на данъкоплатците и дребните инвеститори.

Ако програмата за публично-частните инвестиции заработи, същите хора, които са виновни за появата на проблема, ще станат баснословно богати, за сметка на правителството. Което, очевидно, няма как да подобри образа на американския капитализъм. Тоест, става дума за порочен кръг, в който отдавна е вкаран и капитализмът в повечето страни по света. От една страна, бизнесът и финансистите за притеснени от враждебното отношение на обществото и затова смятат, че са в правото си да искат специални привилегировани условия от правителството. От друга страна, обикновените американски граждани са бесни заради привилегиите на бизнесмените и финансистите, откъдето и произтича враждебността им към тях. На всеки, който поне малко е запознат със спецификата на капитализма в целия останал свят, сегашният момент в историята на Америка, ще се стори много познат.

Бъдещето на капитализма

И така, капитализмът се намира на кръстопът. Единият вариант е общественото недоволство да се трансформира в политическа подкрепа за някакви наистина пазарни по характера си реформи, дори ако те не отговарят на интересите на големите финансови корпорации. Обръщайки се към най-доброто в американската популистка традиция, можем да опитаме да очертаем ясни граници на властта на финансовата индустрия – или (ако вече сме стигнали дотам) на който и да било бизнес и да възстановим фундаменталните принципи, формирали етичната основа на класическия капитализъм: свободата, конкуренцията, пряката зависимост на печалбата от вложените усилия, чувството за отговорност, гаранцията, че онзи който печели, при влошаване на ситуацията, ще плаща и за провалите.

Това означава отказ от идеята, че една или друга компания е „прекалено голяма за да и позволим да рухне” и налагането на определени правила, които да не позволяват на големите финансови корпорации да използват връзките си с управляващите във вреда на пазара, като цяло. Това би бил един наистина „пропазарен”, а не „пробизнес”, подход към устройството на американската икономика.

Алтернативната възможност е да бъдат успокоени гневните данъкоплатци,  налагайки ограничения върху размерите на бонусите във финансовия сектор, като при това големите финансови играчи бъдат подкрепени и, по този начин, поставени в зависимост от правителството, а пък икономиката, като цяло, бъде поставена в зависимост от тях. Подобни мерки биха донесли на управляващите временното одобрение на тълпата, но пък ще застрашат както финансовата система, така и обществената репутация на американския капитализъм, в дългосрочна перспектива. Освен това, те ще поощрят същите поведенчески практики, които доведоха до сегашната криза. Всъщност, това е прекият път към капитализма на големите корпорации – път, който размива различието между пропазарния и пробизнес подхода и по този начин обезценява уникалната вяра на американците в легитимността на демократичния капитализъм. За съжаление, съдейки по всичко, администрацията на Обама е решила да избере втория вариант.

Този избор ни заплашва с ново завъртане на порочния кръг: от засилването на общественото недоволство към усилване на полукорупционния корпоративен капитализъм и оттам отново към недоволство в обществото – ситуация, типична за толкова други държави по света. Ако САЩ тръгнат по този път, те със сигурност ще изгубят своята икономическа изключителност, която е от толкова важно значение за американския просперитет. А, когато прахът се разсее и паниката се уталожи, може да се окаже, че тъкмо това е бил и най-сериозният и пагубен ефект от финансовата криза.

* Авторът е професор по бизнес и финанси в Университета на Чикаго, САЩ

 

Коментари 

 
0 #2 nikoy 2012-07-21 14:29
В условията на неравномерно разпределение на частната собственост, свободната конкуренция създава непрекъснато още по-голямо неравенство в притежаването на общественото богатство. Това неравенство поражда дестабилизация на пазарните отношения, която прераства в съответна дестабилизация и на обществените отношения (безработица, стачки, гражданско неподчинение и по-лоши събития). Това е истина, която се проявява периодически от няколко века насам и се знае както от масата обикновени хора, така и от най-изтъкнатите представители на обществените науки. Само безнравствени или глуповати хора могат да пишат блудкави анализи в духа на американския неолиберализъм ("американска мечта" и други), които всеки разбира че са пълни глупости.
Цитиране
 
 
+4 #1 Звезделина Милева 2010-05-21 16:16
Капитализмът,са мо поради своето реформиране и социални леви политики,задъха н достигна финалната права-новия век.Но всичките му популистки реформи достигат връхната точка на търпимост на алчния и все по-безогледен едър капитал.Движещата сила на човешкия прогрес-трудовия човек,става все по-чувствителен към ограбването на труда му.
Цитиране
 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене