AfPak или PakAf: трансформацията на американската стратегия в Афганистан

Публикува се с любезното съдействие нас писание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Kostadinov.htm

Преди близо година изключително влиятелният американски Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relation - CFR), който издава и авторитетното списание Foreign Affears, публикува една статия на своя сътрудник за региона на Индия, Пакистан и Южна Азия Даниел Марки (Daniel Markey, From AfPak to PakAf: A Response to the New U.S. Strategy for South Asia), анализираща т.нар. стратегия AfPak – програмата за действие в Афганистан и Пакистан, която президентът Обама оповести през март 2009. В продължение на няколко седмици след това, американското правителство осъществи серия от интензивни консултации със сенатори, външнополитически анализатори, представители на държавите-членки на НАТО и други регионални и международни партньори. Според самия Даниел Марки обаче, политиката на Вашингтон спрямо тези две азиатски държави все още не е формулирана окончателно. Неясни остават политическите приоритети на САЩ в Южна Азия, нивото и характера на разполагането и използването на американските дипломатически, военни, разузнавателни и икономически ресурси, както и времевите рамки за реализация на програмата. Отчасти, тези въпроси получиха отговор в речта на президента Обама на 1.12.2009, в Уест Пойнт, но повечето от неизвестните остават и след нея.

През последните две години, военно-политическата ситуация в Афганистан и Пакистан забележимо се влоши. В региона активно действат (включително осъществяват мобилизация на местни жители в своите части) бойците на Ал Кайда и Движението Талибан, криминални банди, наркотрафиканти и различни екстремистки групировки, дестабилизиращи Югоизточен Афганистан и Западен Пакистан. Другите участници в конфликта: от действащите в Пенджаб антииндийски радикални групи до бунтовниците в Централна Азия, оперират в ненаселените с пущуни (основната етническа група в Афганистан, част от която живее в Пакистан) зони на двете страни, където са си изградили убежища, което, на свой ред, също помага за изострянето на ситуацията.

Тайните контрабандни маршрути свързват отдалечените и труднодостъпни планински райони с големите градове, създавайки почти идеални условия за дейността на активистите на Ал Кайда и симпатизиращите им групи от местното население. Крехките държавни институции, слабото управление и неадекватните ресурси ограничават възможностите на Исламабад и Кабул да се противопоставят на въоръжените бунтовнически формирования и да провеждат умерена политика в течение на повече или по-малко продължителен период. Накрая, липсата на доверие към правителството на САЩ и силните антиамерикански настроения в региона водят до това, че дори и доскорошните близки партньори започват да се отнасят скептично към намеренията на американците.

Много елементи от политиката на САЩ в Пакистан и Афганистан са толкова тясно свързани помежду си, че Вашингтон е принуден да формулира стратегия към региона, като цяло, въпреки че политическите възможности и характера на заплахите към американските интереси в тези две държави са различни. Освен това, дипломатическите, военни и икономически лостове, използвани от САЩ в региона, забележимо варират от двете страни на границата.

Бележките на Обама, направени през март 2009, бяха знак за нов подход на американската администрация към събитията в Южна Азия. Беше направена сериозна преоценка на терористичната заплаха, затова и новата стратегия AfPak трябваше да съчетае антитерористичната дейност с амбициозните задачи на националното строителство в двете съседни държави. Така, във фундаментална цел на американската стратегия в Пакистан и Афганистан се превърна неутрализацията на местните въоръжени групировки, предоставящи убежище на международните терористи, и създаването на система за гарантиране на необходимата сигурност за реализацията на ефективни антитерористични и антибунтовнически действия.

Още докато беше сенатор и кандидат-президент, Обама неведнъж лансираше тезата, че липсата на сигурност в Южна Азия е свързана с неадекватната американска помощ за региона, тъй като военната машина на САЩ е ангажирана почти изцяло с войната в Ирак. Според него, именно поради това, водачите на Ал Кайда и досега не са заловени. Междувременно, Движението Талибан също успя да прегрупира силите си и да укрепи своите позиции в Пакистан и Афганистан, а симпатиите и доверието, с които се ползваха САЩ в региона, след събитията от 11 септември, бяха изместени от подозрителността и откровената враждебност.

Разбира се, съществува известна надежда, че намаляването на американското военно присъствие в Ирак ще освободи средства за по-нататъшната активизация на САЩ в Южна Азия, където американците ще се опитат да използват опита си за справяне с бунтовниците, натрупан в Близкия изток.

Речта в Уест Пойнт и евентуалните и последици

Както е известно, в речта си във Военната академия Уест Пойнт от 1 декември 2009, президентът Обама обяви, че през първата половина на 2009 ще изпрати още 30 хил. войници в Афганистан и отново посочи Афганистан и Пакистан като „епицентър на насилствения екстремизъм на Ал Кайда”.

С тези попълнения, общата численост на американския корпус в страната ще достигне 100 хиляди души, т.е. точно толкова, колкото наброяваше и „ограниченият контингент” съветски войски през 80-те. Към тези 100 хиляди обаче, трябва да прибавим американските съюзници от НАТО, чието количество, съдейки по всичко, значително ще нарасне, независимо от френските и германски резерви по въпроса. Във всеки случай, генералният секретар на пакта Адрес Расмусен много активно лобира за подобно решение, въпреки крайната му непопулярност сред повечето европейски членки на НАТО. Така, общият брой на чуждестранните военни в Афганистан ще надхвърли 150 хил. души, като в това число, по правило, не се включват сътрудниците на различните специални служби и техните силови подразделения, чието количество обикновено нараства в геометрична прогресия, спрямо увеличаването на основния военен контингент.

Цялата тази мощ ще бъде концентрирана най-вече в големите градове и по границата с Пакистан. Като стратегическата цел е да се блокира пакистанско-афганистанската граница за да се прекъснат (или поне да се затрудни функционирането им) отработените канали за прехвърляне на бунтовници и военна техника, което пък би помогнало на пакистанците да се справят с „ръководното ядро” на Ал Кайда. Паралелно с това, Пентагонът взе решение за рязко нарастване на полевите операции, т.е. американците и съюзниците им (а сред тях и членовете на българския контингент, които дори не получават редовно възнагражденията си) ще започнат да осъществяват мащабни военни операции в провинциите за да ликвидират бунтовническите бази в планините и унищожат най-големите им формирования. Както е известно (вж. Геополитика, бр. 4/09 – б.р.) тази стратегия не бе възприета лесно от американските военни и срещна силна съпротива вътре в Пентагона. Защо? Защото, на практика, това означава отказ от сравнително успешната „иракска” стратегия и неизбежно ще доведе до рязко увеличаване на загубите в жива сила и техника, тъй като военните действия ще се разпрострат върху 70% от територията на Афганистан. Що се отнася до техниката, там няма проблеми, но евентуалните загуби в „жива сила” могат да докарат на Обама сериозни неприятности в самите САЩ. При всички случаи става дума за началото на мащабна сухопътна война, което ще означава и рязко увеличаване на „въздушния” елемент на военния контингент в Афганистан.

Можем да предположим, какво ще постигнат американците в резултат от прилагането на тази стратегия. С цената на максимално напрежение на силите и значителни загуби, те вероятно ще съумеят да разгромят основните планински бази на бунтовниците. В отговор на което последните ще преминат (всъщност, те вече го правят) към партизанска война. Това пък означава раздробяване на бунтовническите отряди на малки групи, способни бързо да се концентрират в необходимия момент и на необходимото място, и то съвсем неочаквано за войските на коалицията. Възприемането на подобна тактика, на практика, би свело до нула ползата от въздушното господство на коалицията. Истината е, че големите военни контингенти не са приспособени за такава схема на водене на война, тъй като са обучавани за осъществяване на класически операции срещу сравнително големи военни формирования. Оттук следва рязкото нарастване ролята на специалните части, които, сами по себе си, могат успешно да изпълняват локални задачи, но пак в интерес на големите военни контингенти и пак в схемата на „класическите бойни действия”. На този етап, САЩ ще започнат да понасят (и това вече се случва) ежедневни малки (от гледна точка на всеки генерален щаб) загуби, които обаче въздействат крайно деморализиращо върху духа на личния състав. Освен това, имайки предвид мащабното нанасяне на т.нар. „точкови удари” и използването на безпилотни въздушни апарати (от типа на Predator), рязко ще нарасне и броят на жертвите сред мирното население, което е неизбежно при подобни операции. Това пък ще тласне мнозина местни жители към отрядите на бунтовниците. Паралелно, ще се активизират многобройните международни правозащитни организации, чиито натиск върху армейското ръководство ще става все по-силен.

Според повечето експерти, за постигането на необратим успех в Афганистан, на САЩ би се наложило да воюват там поне още 8-10 години, но във Вашингтон очевидно са отчели факта, че по данни на американските здравни служби, 80% от преминалите през Афганистан военни, страдат от устойчива депресия и ред други психични разстройства. Затова Пентагонът нямаше как да не поиска от президента да очертае сравнително ясни времеви рамки на американското присъствие в тази страна.

В отговор, в речта си от 1 декември 2009, Обама обяви, че американските войски ще започнат да се изтеглят от Афганистан през 2011. Очевидно, във Вашингтон разчитат, че до този момент ще бъдат унищожени основните щабове и бази на Ал Кайда в „племенната зона” на Пакистан. Засега обаче операциите на пакистанските военни не се развиват успешно. Нещо повече, те пораждат все по-голяма съпротива в пакистанското общество. Всички тези проблеми са породени, преди всичко, от факта, че въпросните операции се оценяват от жителите на „племенната зона”, като опит да бъде ликвидиран нейния автономен статут. И това ги превръща в естествени съюзници на талибаните и Ал Кайда, силно усложнявайки задачата на пакистанските военни. При това, пакистанските лидери категорично възразяват против навлизането на американците непосредствено в „племенната зона”, с което Вашингтон, поне засега, се съобразява. С течение на времето обаче, когато Пентагонът се почувства твърде изтощен от безкрайната партизанска война, той може да поиска това все пак да се случи и Исламабад ще трябва да отстъпи, което пък ще даде на ислямистите по целия свят нов стимул за „борба с неверниците”.

Посочвайки датата, след която САЩ ще започнат да се изтеглят от Афганистан, Барак Обама, съответно, беше длъжен да спомене в доктрината си и необходимостта да се активизира подготовката на боеспособна афганистанска армия и специални служби, които „да могат самостоятелно да отстояват идеалите на демокрацията и да се противопоставят на ислямистката заплаха”. Впрочем, тази подготовка се осъществява (съвместно със съюзниците от НАТО) вече осем години, но резултатите не са особено утешителни. Независимо от това, за тази програма ще продължат да се изразходват огромни средства, въпреки вероятността, в крайна сметка, американците да се убедят в абсолютната ненадеждност на подготвените от тях кадри и да открият любопитния факт, че роднините на повечето служители на новите афганистански специални служби се сражават в редовете на талибаните или пък се занимават с наркотрафик. Което си е съвсем в духа на източните традиции. Вследствие на това обаче, въобще не може да се говори за съвместна координация и планиране на операциите и американците би трябвало да са доволни, ако афганистанските им съюзници все още не са започнали да стрелят по тях в гръб.

Увеличаването на военния контингент в Афганистан поставя на дневен ред и въпроса за неговото снабдяване. Сегашният основен логистичен коридор за снабдяване на войските през Пакистан вече може да се смята за изчерпан. Според американските експерти, той не е в състояние да гарантира доставката на 120-130 хил. тона товари годишно, което днес вече е съвършено недостатъчно. Тоест, Вашингтон е принуден да търси нови възможности за снабдяване, през териториите на Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Но, ако САЩ нямат проблеми с управляващите в Тбилиси и Баку, нещата с Централна Азия са по-сложни и това изисква промяна на външнополитическата стратегия спрямо държавите от региона. Тоест, отказ от критиката на местните авторитарни режими и увеличаване на финансовите дотации за тях. Първото обаче рискува да провокира острата критика на правозащитните организации (включително американските), а второто – на Москва, която реагира крайно негативно на опитите за укрепване на американското влияние в своите „слабини”. Освен това, през тези „коридори” е техническо възможно да се прехвърли само половината от обемите, които сега минават през Пакистан.

Разбира се, президентът Обама не подмина и темата за наркотиците, отбелязвайки за пореден път, че борбата с това зло е сред основните приоритети на американската стратегия в Афганистан. Което е вярно, но е вярно и, че американците няма да са в състояние да воюват на два фронта. Активизирането на действията им в тази сфера, автоматично би усилило позицията на талибаните, тъй като 80% от афганистанците се препитават, отглеждайки опиумен мак.

Пак в тази връзка, можем да направим и извода, че докато американците са ангажирани с мащабни военни действия в Афганистан, едва ли може да се очаква военно нападение срещу Иран. Най-малкото, защото създаването на поредното „вражеско гнездо” в тила на коалиционния корпус би било пълна лудост, поне от военна гледна точка.

В съседен Пакистан, американците досега са изразходвали над 400 млн. долара, най-вече за обучението на личния състав и снабдяване с оборудване на полувоенния Пакистански граничен корпус, а сравнително наскоро предложиха на Исламабад да създадат фонд за антибунтовнически действия в страната, който да изразходва, през следващите пет години, над 3 млрд. долара за обучение и въоръжаване на пакистанската армия за по-ефективна борба с бунтовниците.

Американското правителство и неговите партньори (Афганистан, Пакистан, НАТО и т.н.) възнамеряват постепенно да заменят военните действия с преговори с водачите на местното население за да гарантират подкрепата му в борбата с екстремистките групировки и получаването на информация за убежищата на терористите. На свой ред, американското разузнаване, с помощта на местните съюзници, ще трябва да открие и ликвидира ръководството на Ал Кайда. За поддържането на антибунтовническите усилия, на местното население ще бъде предоставена оперативна финансово-икономическа помощ. Армията на САЩ и други американски организации ще получат достъп до различни специализирани фондове, така че да ускорят реализацията на хуманитарните програми в районите на доскорошните бойни действия. Всичко това цели да привлече симпатиите на местното население и да ограничи потока от доброволци в редовете на бунтовниците. Администрацията на Обама е готова да финансира изцяло афганистанските служби за сигурност, поне през следващите десет години. Стремейки се да ограничи активността на талибаните и да унищожат водачите на Ал Кайда, като паралелно с това създаде ефективни местни силови структури, Белият дом разчита, за няколко години, да изгради жизнеспособна система за защита на американските интереси в региона.

В качеството и на своеобразна „политическа декларация за намерения”, стратегията AfPak беше приета положително от повечето американски политици и от обществеността, макар че, според цитирания по-горе Даниел Марки, тя оставя нерешени твърде много въпроси и затова не може да се смята за ефективно ръководство за действие. По-скоро напротив - стратегията провокира редица остри въпроси. Така, някои от нейните критици твърдят, че тя правилно акцентира върху непосредствената заплаха за САЩ от страна на Ал Кайда и други терористични групировки, но предложените от администрацията методи са твърде скъпи и сложни за да гарантират постигането на бързи резултати. Други пък твърдят, че администрацията е сбъркала, обединявайки проблема с глобалния тероризъм и ситуацията в конкретния регион, както и, че основните и постановки са неадекватни от гледна точка защитата на американските интереси в Афганистан или дори в Пакистан. В тази връзка, експертите на Съвета по международни отношения (CFR) предлагат два алтернативни варианта на стратегията:

Първият вариант

САЩ следва да се концентрират непосредствено върху антитерористичната дейност в Афганистан и Пакистан, което би им позволило да съкратят разходите си и да не затънат в проблемите на държавното строителство и социално-икономическото развитие. Макар че администрацията на Обама е права относно това, че главната и цел в Афганистан и Пакистан е защитата на националната сигурност на САЩ, ограничаването на разходите, на фона на липсата на непосредствена заплаха, най-добре би отговаряло на американските интереси в момента. Помощта за тези две азиатски държави в държавното строителство и намаляването на напрежението в региона е достойна задача, но изисква мащабни и дългосрочни инвестиции, които (в най-добрия случай) биха донесли твърде ограничени дивиденти. Истината е, че САЩ нямат достатъчно важни интереси в този регион: дори и ако станат политически стабилни и икономически жизнеспособни, Пакистан и Афганистан ще си останат прекалено бедни и отдалечени, в географски план, за да станат политически и икономически партньори на Вашингтон. Затова разширяването на американското присъствие в региона е лошо решение. Обратното, това присъствие следва да бъде ограничено през следващите няколко години – срок, достатъчен за създаването на местни специални сили и мрежа от местни партньори, занимаващи се със събиране на необходимата информация. Сътрудничеството на САЩ с афганистанските и пакистански разузнавателни служби трябва да се концентрира в борбата с терористичните организации и най-вече с Ал Кайда. Вашингтон следва да предаде на Исламабад специални технологии, които да помогнат за защитата на пакистанските ядрени бойни глави, съответните предприятия и научен потенциал от евентуални диверсии или инфилтрация на агенти на Ал Кайда в пакистанския научно-производствен комплекс.

Американската помощ за пакистанските и афганистански силови структури трябва да продължи, но да се използва само за целите на борбата с Ал Кайда. Занапред САЩ следва да избягват мащабни инвестиции в Афганистанската национална армия и Пакистанския граничен корпус. Вместо това, те трябва да накарат Пакистан и Афганистан да намерят алтернатива на американските финансови инжекции или пък да пренасочат националните си ресурси към онези сфери, които са най-необходими за гарантиране стабилността на държавата.

Освен това, САЩ трябва да признаят, че присъствието им в Афганистан, от 2002 насам, не помогна за подобряване на ситуацията, а напротив, разшири опасенията, че американците имат някакви тайни причини да се намират в тази страна. Американските дипломати следва да обосноват пред останалия свят намеренията на Вашингтон да неутрализира Ал Кайда. Освен сегашните си съюзници, САЩ ще трябва да привлекат към осъществяваната от тях антитерористична дейност в региона Китай, Иран и Русия.

Икономическата криза изисква от Вашингтон много внимателно да избере „бойното поле”, ако наистина иска да спечели „битката”, още повече, че през последните години САЩ много рядко демонстрират способност да помогнат реално за възстановяването на такива „провалили се държави”, като Афганистан или за трансформирането на такива големи развиващи се държави, като Пакистан.

Вторият вариант

Вашингтон не може да си позволи мащабни финансови разходи, затова следва да се концентрира върху решаването на основния проблем в региона – стабилизирането на ситуацията в Пакистан, където досега бяха използвани значително по-малко ресурси, отколкото в Афганистан, политическите възможности на САЩ са ограничени, а взаимното недоверие между Белия дом и управляващите в Исламабад е доста голямо.  Озвучавайки новата „стратегия”, Обама подчерта, че един разделен Пакистан неминуемо би застрашил сигурността на САЩ, най-вече защото ядрените му оръжия ще се окажат достъпни за Ал Кайда и подобни на нея терористични организации. В момента, водачите на Ал Кайда се базират най-вече в Пакистан, също както и ръководството на Движението Талибан (афганистанското и пакистанското). Освен това, „талибанизацията” на пущунската зона в Пакистан се разпространява на изток, към сравнително гъсто населените райони, като по този начин се създават нови безопасни убежища за терористите в доскоро „спокойни” територии, като например долината Суат. Пакистанските непущунски екстремистки организации и отцепилите се от тях групировки, част от които традиционно се подкрепят от държавата, използваща ги като инструмент за натиск върху Индия и Афганистан, също са важен дестабилизационен фактор. Такива организации, като официално забранената Джаиш-е-Мохамед, както и Джамаат-уд-Дауа, разполагат с всичко необходимо, добре въоръжени са и поддържат постоянни контакти с външния свят. Те запазват влиянието си в държавните институции и се ползват със симпатиите на населението, на което оказват материална подкрепа. Ако тенденцията се запази, в разполагащия с ядрено оръжие Пакистан съвсем скоро ще се появи ново, подходящо възпитано и подготвено поколение терористи.

Ето защо, според експертите на CFR, гарантирането на политическата стабилност в Пакистан трябва да се превърне в първостепенна задача за администрацията на Обама. В тази връзка, трябва да се увеличат инвестициите в гражданските и военни отрасли на пакистанската икономика за да се заздравят възможностите за двустранно сътрудничество в борбата с тероризма.

Някои изводи

Разбира се, „стратегията” отчасти отчита тези въпроси, но в нея са налице множество пропуски. Така, президентът Обама спомена Пакистан като страната, предизвикваща най-голяма загриженост у САЩ в Южна Азия, но на практика, по-голямата част от ресурсите, предназначени за региона, се насочват към Афганистан. От 2003 насам, САЩ са изразходвали в Афганистан около 170 млрд. долара, само за операцията „Трайна свобода”, докато помощта за Пакистан се оценява едва на 15 млрд. долара. Без съмнение, стабилизацията на ситуацията в Афганистан ще смекчи някои политически и военни проблеми, пред които е изправено пакистанското правителство, затова „всеобхватната стратегия” за тази страна следва да включва и провеждането на антибунтовнически и антитерористични операции в Афганистан. Победата над Движението Талибан в Афганистан ще си остане илюзорна, ако нестабилността в съседен Пакистан се запази. Стратегията за прогонване на бунтовниците от Афганистан, при положение, че те могат да се прехвърлят в Пакистан, ще се окаже неефективна, тъй като самите пакистански сили за сигурност не са в състояние да им окажат адекватен отпор. Необходимо е много внимателно да се обмисли въпросът за осъществяването на въздушни нападения в районите, отдалечени от границата с Афганистан, където, заради неизбежните разрушения и липсата на видими положителни резултати, нарастват антиамериканските настроения. Освен това, недоверието на властите в Исламабад към САЩ ограничава военните, разузнавателните и дори икономическите възможности на Вашингтон. Днес, пред администрацията на Обама стои задачата да установи по-тесни контакти с пакистанското разузнаване и гражданските институции. Реализацията на политика на „захарчето”, посредством финансовата и техническа помощ, се оценява от експертите на CFR, като най-добрата възможност да се повлияе върху стратегическата ориентация на пакистанския елит в полза на САЩ. Тук е мястото да посочим, че задачата на американците се облекчава от това, че макар пакистанските екстремисти да са многобройни и активни, по-голямата част от населението на страната отхвърля тактиката на терора.

В същото време обаче, „спечелването” на влиятелни привърженици никак няма да е леко. Пакистанската армия и разузнаването никога не са били надеждни американски съюзници. Мнозина техни представители се съмняват, че близките връзки с Вашингтон са в интерес на Пакистан и, за всеки случай, запазват контактите си с въоръжените групировки с антииндийски или антизападна ориентация. В същото време, пакистанските силови структури представляват доста сложни и многослойни образувания , което пък позволява на Вашингтон да използва вътрешните им противоречия за да привлече на своя страна значителна част от офицерския състав.

Според президента Обама, Вашингтон няма да дава на Исламабад „празни чекове”. САЩ не възнамеряват да му предоставят и неограничена военна помощ, срещу съмнителната перспектива за по-тясно двустранно сътрудничество. Според експертите от CFR обаче, подобни заплахи ще имат по-скоро обратен ефект, тъй като могат да отблъснат потенциалните и реални съюзници на Америка. Вместо това, Вашингтон би следвало да създаде достатъчно здрава основа за съвместни операции с пакистанските силови структури.

За да ограничат вълната на екстремизъм, САЩ трябва да лансират разширена програма за подготовка на държавни служители, преди всичко, в сферата на поддържането на закона и реда, да гарантират основните нужди на населението, да окажат необходимото влияние върху формирането на общественото мнение и да съдействат за дългосрочното икономическо развитие на Пакистан. При това, постигането на успех във всички тези сфери е задължително. Евентуален провал ще изисква промяна на стратегията, а не да се отправят заплахи за ограничаване или отмяна на американската помощ. Решаването на въпроса за политическото урегулиране в Пакистан ще изисква от САЩ значителни инвестиции, поне през цялото следващо десетилетие, а вероятно и след това. Но тъй като разумните инвестиции се очертават като най-ефективното средства за установяване на приятелски контакти с една толкова важна, от политическа гледна точка, азиатска държава, американското правителство не бива да се отказва от тази тактика.

И така, CFR препоръчва на администрацията на Обама да замени стратегията AfPak (на която президентът заложи и в речта си от 1 декември, в Уест Пойнт) със стратегия PakAf, акцентирайки върху мисията си в Пакистан. Освен това, САЩ ще трябва да подготвят световната общност за това, че в най-близко време Америка ще се ангажира много по-всеобхватно с проблемите в Южна Азия. При това, в условията на икономическата криза, поразила САЩ, всяка стратегия, основаваща се на дългосрочното инвестиране, изисква много щателно предварително обмисляне, така че реализацията и да не изостри „бюджетните битки” и да не повлияе негативно на следващите президентски избори в САЩ, през 2012. Ако американската политика в Южна Азия се сведе само до неутрализацията на Ал Кайда и най-близките и съюзници, това може и да успокои някои „бюджетни ястреби” в самите САЩ, но няма да сложи край на сериозната заплаха за американската сигурност, обусловена от нестабилността, най-вече в Пакистан.

* Българско геополитическо дружество

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене