Новата дилема на европейската сигурност

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/871-novata-dilema-na-evropeyskata-sigurnost

След нападенията от 11 септември 2001, правителствата в целия свят трескаво се заеха да преформулират политиката си за борба с тероризма. Редица държави приеха по-сурови закони и увеличиха финансовите и други ресурси на своите разузнавателни служби и антитерористични звена и наложиха репресивни мерки за разкриване и ликвидиране на нелегалните терористични мрежи. Опасявайки се от неминуеми нови атаки, политиците разбираемо концентрираха вниманието си върху по-агресивните методи. През последните няколко години обаче, правителствата постепенно се ориентираха към провеждането на по-нюансирана, всеобхватна и дългосрочна антитерористична политика, осъзнавайки, че ако продължат да залагат единствено на унищожаването на терористичните мрежи и не направят необходимите стъпки за предотвратяване радикализацията на мюсюлманските маси, включително в собствените си страни, рискуват да бъдат въвлечени в безкрайна игра от типа на популярната електронна „смачкай комара” (“whack-a-mole”).

Редица мюсюлмански държави лансираха различни програми за борба с екстремизма. От Саудитска Арабия до Индонезия, властите предприеха, повече или по-малко, всеобхватни мерки за „дерадикализацията” на прекалено екзалтираните елементи и предотвратяване радикализация на други. „Мекият” подход в антитерористичната политика беше възприет и от някои европейски правителства. Нападенията в Мадрид, през 2004, и Лондон, през 2005, както и арестите на стотици европейски мюсюлмани, замесени в най-различни дейности, свързани с тероризма, ясно демонстрираха, че радикализацията е сериозен проблем за Европа. През последните няколко години, различни европейски правителства решиха да поведат борба с процеса на радикализация сред мюсюлманското население в техните страни, активирайки разнообразни програми и признавайки, че не могат просто да си заравят главата в пясъка и да се правят, че не виждат проблема. Инициативите им варират от организиране на срещи между представители на различни религиозни общност, до издаването на финансирани от държавата мюсюлмански списания и телевизионни канали, и от субсидирането на лекции на мюсюлмански богослови, разкриващи теологичните дефекти в идеологията на Ал Кайда, до образователни програми и семинари, посветени на професионалното развитие на младите мюсюлмани.

Ключов компонент в програмите, лансирани във всички европейски страни, е участието на самата мюсюлманска общност, която се разглежда като необходим съюзник за пресичане на радикализацията сред нейните по-млади членове. В същото време, мюсюлманските общности във всяка европейска държава се характеризират с наличието, вътре в тях, на дълбоки разделителни линии на етническа, езикова, сектантска и политическа основа. Тази фрагментация пречи за формирането на широко представителни мюсюлмански организации практически във всички европейски страни. „Когато правителството си търси отговорен партньор – посочва един известен анализатор – внезапно открива, че мюсюлманската общност съвсем не говори в един глас и това, което казва, звучи по-скоро като какофония” (1). Тоест, европейските власти се сблъскват със сериозното предизвикателство да изберат, коя от многото и често съперничещи си мюсюлмански организации да предпочетат за реализацията на своите антитерористични програми.

Сред най-често и горещо дебатираните теми от политиците е ролята, която биха могли да изиграят за успеха на тези програми т.нар. „умерени ислямисти”, т.е. европейските мюсюлмански организации, чиято идеология се корени в различни форми на политическия ислям. Без да представляват хомогенна категория, те включват движения, чиито позиции варират от открито желание да участват в демократичния процес (като някои филиали на египетските „Мюсюлмански братя” или пакистанската „Джамаат-е-Ислами”), до онези „политически салафити”, които твърдо отхвърлят светската демокрация, но се противопоставят на използването на насилие срещу Запада. Критиците твърдят, че подобни организации, макар наистина да отклоняват някои млади мюсюлмани от участие в насилствени действия на територията на Европа, разпространяват сред тях именно онази интерпретация на исляма, която открито се конфронтира със западните ценности и ерозира деликатния интеграционен процес на европейските мюсюлмани. В тази връзка, властите в повечето европейски държави се сблъскват с дилемата, дали умерените ислямисти могат да бъдат ангажирани и използвани като партньори в борбата с радикализацията на мюсюлманските общности на континента?

Нетрадиционни партньори: умерените ислямисти

Немалко експерти от Европа и САЩ вярват, че отхвърлящите насилието ислямисти могат да се окажат полезни и ефективни партньори в усилията за минимизиране на радикализацията. „Бин Ладен може да бъде разбит само от фундаментализма – твърди бившият служител на ЦРУ Рюъл Марк Геречт (2), според който – „умерените” ислямисти могат да победят „бинладенизма”, тъй като проповядват пред същата аудитория, използвайки същия език и с не по-малка страст” (3). Аргументи в подкрепа на това твърдение изтъкват анализаторите от Центъра Никсън Робърт Лейкън и Стивън Брук, в статията си, многозначително озаглавена „Умерените Мюсюлмански братя”. Според тях, „Мюсюлманските братя” „работят за разубеждаването на мюсюлманите да използват насилие, като вместо това ги насочват към реализация в политиката или към благотворителни инициативи” (4). Затова, западните правителства ще трябва да намерят начин да работят с тях в името на общата цел да бъдат отклонени младите мюсюлмани от джихадистките групировки. Аргументът, че само умерените ислямисти могат да бъдат използвани като преграда срещу радикализацията в стил Ал Кайда, се използва и от много ислямистки лидери в цяла Европа, които активно призовават за сътрудничество с местните правителства в усилията им за борба с тероризма (5).

От друга страна, критиците на този подход твърдят, че дори ако приемем, че умерените ислямисти действително са в състояние да отклонят някои млади мюсюлмани от пътя на терора, това краткосрочно предимство по отношение на сигурността, бива засенчено от дългосрочните последици на подобно партньорство. Според тях, независимо че се противопоставят на терористичните акции на Запад, визията и целите на умерените ислямисти са несъвместими с тези на светските и мултирелигиозни общества в модерна Европа. Отказът им да осъдят актовете на насилие в Палестина и Ирак, както и двойствената им позиция по въпросите за правата на жените,  вероотстъпничеството и хомосексуализма, са само някои от проблемите, които ни демонстрират истинската природа на умерените ислямисти. Разглеждайки ги по-скоро като част от проблема, отколкото като част от решението му, въпросните критици смятат, че правителствата не би трябвало да легитимират и усилват позициите им, като сътрудничат с тях, под каквато и да било форма. Дългосрочните отрицателни последици от това за социалното единство и интеграцията на европейските мюсюлмани ще бъдат много по-големи отколкото съмнителните краткосрочни ползи в борбата за предотвратяването на терористичните нападения.

Европейските правителства са раздвоени по въпроса, как биха могли да обединят позициите на тези две противопоставящи се групи. Характерен пример за това е Дания. През януари 2008, датското правителство, подтикнато от серията арести на местни мюсюлмани, забъркани в терористична дейност, реши да създаде междуминистерска работна група, която да изработи „екшън план” за борба с екстремизма и радикализацията в страната. Министърът на интеграцията Бирте Хорнбек, която ръководеше групата, публикува 65-страничен доклад, съдържащ няколко основни препоръки (6). В този документ се твърдеше, че датското правителство трябва да работи с широк спектър от мюсюлмански организации, включително такива с откровено ислямистки уклон, за да ограничи радикализацията  и насилието сред местните мюсюлмани. Докладът беше подложен на остра критика от социалния министър Карен Йесперсен, която между другото е колега на Хорнбек от Либералната партия. Подобно на другите критици на доклада, повечето от които също бяха членове на управляващата коалиция, Йесперсен обвини авторката му, че използва твърде ограничена интерпретация на екстремизма и предлага сътрудничество с мюсюлмански организации, които не приемат фундаментални ценности на датското общество (7). След като споровете в правителството се прехвърлиха и на първите страници на датските вестници, властите решиха да отложат „екшън плана” докато не бъде постигнато съгласие по критериите за сътрудничество с местните мюсюлмански организации. В крайна сметка, през февруари 2009, беше приет нов план, значително ограничаващ случаите, в които сътрудничеството с умерените мюсюлмански формации се смята за приемливо (8).

Но макар че нито една европейска държава все още не е формулирала достатъчно убедителна и ясна политика по въпроса, независимо от продължаващите дебати сред управляващите, датският пример показва, че решението за сътрудничество с умерените ислямисти е тясно свързано с формалната и неформална дефиниция на понятията „екстремизъм” и „радикализация”, които са възприели властите във всяка една страна от континента. Онези правителства, които свързват тези две понятия с употребата на насилие, са по-склонни да сътрудничат (под някаква форма) с умерените ислямисти. Сред тях е британското правителство, чиято програма за предотвратяване на радикализацията (т.нар. Prevent Programme) цели да „попречи на  мюсюлманите да се превърнат в терористи или проповядващи насилие екстремисти” (9). Вследствие на това, през последните няколко години редица ислямистки организации, отхвърлящи използването на насилие във Великобритания, бяха ангажирани като партньори на правителството и се субсидират от него.

Други европейски държави възприеха едно по-широко определение на екстремизма и, съответно, на целите, които следва да си поставят техните програми за борба с радикализацията. Датските власти например, дефинират радикализацията като „нарастваща готовност за пропаганда или подкрепа на необходимостта от фундаментални промени в обществото, които са несъвместими с нашата демократична правна система” (10). Холандската служба за разузнаване и сигурност (Algemene Inlichtingen-en Veligheidsdienst - AIVD) пък смята, че насилието невинаги е елемент на екстремизма, който служителите и констатират сред някои сегменти на местната мюсюлманска общност. „Засега в страната не съществува заплаха от насилие – се твърди в един доклад на AIVD от 2007 – нито пък е непосредствено застрашен холандският и западният демократичен ред, по-скоро става дума за бавен процес, който би могъл постепенно да ерозира социалното единство и да постави под въпрос някои фундаментални човешки права” (11). Съответно, датските власти са много по-малко склонни от холандските си колеги да сътрудничат с умерените ислямисти, макар че не изключват напълно възможността да го направят при възникване на извънредни обстоятелства. На свой ред, германските власти започнаха диалог с някои умерено ислямистки организации, действащи в страната, канейки ги да участват в дискусионните форуми за исляма в Германия. В същото време, високопоставени немски правителствени чиновници твърдят, че за истинско партньорство би могла да се говори едва когато въпросните организации ясно и еднозначно декларират, че приемат германските ценности.

Собствената оценка на всяка страна за това, какво представлява екстремизмът и дефинираните, на нейна основа, цели на съответните програми за борба с радикализацията, формират базата, от която съответната държава разглежда въпроса за взаимодействието с умерените ислямистки организации. Има обаче и редица други фактори, които влияещи върху процеса на вземане на решения по този въпрос.

Средата на сигурност

Най-важният фактор, оказващ влияние върху политиците, е заплахата за сигурността на страната им. Правителствата, които са изправени пред сравнително висока степен на радикализация на местната мюсюлманска общност и сериозна заплаха от осъществяване на терористични нападения, са по-склонни да концентрират вниманието си върху радикализацията и растящата склонност към насилие, а не върху по-общите и по-малко осезаеми в момента заплахи за социалното единство. В резултат от това, те са готови да използват всяко средство за предотвратяване на терористични нападения и са по-отворени към идеята за партньорство с умерените ислямисти. С други думи, колкото по-сериозна е терористичната заплаха, толкова по-ниска става бариерата при избора на партньори в мюсюлманската общност.

Великобритания е най-добрия пример в това отношение. От 11 септември насам, страната неколкократно беше мишена на терористи, свързани или симпатизиращи на Ал Кайда. Благодарение на шанса и впечатляващите умения, демонстрирани от британските специални служби, терористите успяха само веднъж да нанесат успешен удар, но заплахата за страната продължава да е несравнимо по-голяма, отколкото за която и да било друга европейска държава. През 2008 например, британските служби за сигурност заявиха, че 2000 души, живеещи във Великобритания, повечето от тях британски граждани, са свързани с терористичната активност на Ал Кайда и, че годишно биват разкривани и предотвратяване около 30 планирани техни акции (12). Не е случайно, че изправени пред по-непосредствени и постоянни терористични заплахи, отколкото която и да била друга европейска страна, британските власти осъществяват най-широките в цяла Европа форми на сътрудничество с умерените ислямистки организации.

Сред най-известните примери за това сътрудничество е завземането на джамията във Финсбъри Парк (Северен Лондон), през 2005. Създадена първоначално за да обслужва многобройната мюсюлманска общност в тази част на британската столица, в средата на 90-те джамията попадна под контрола на известния египетски проповедник Абу Хамза ал Масри и група негови последователи (13). Сред като успя да сплаши редовните посетители на джамията, Абу Хамза превърна Финсбъри Парк в основния щаб на джихадизма в Европа (по мнението на редица европейски специални служби). През него са минали множество активисти на Ал Кайда – от Ричард Рийд (заловен на едно летище с бомба в обувките си) до скандално известния Закария Мусауи. В джамията, Абу Хамза е вербувал стотици доброволци, изпратени да се подготвят или сражават, редом с бойците на Ал Кайда, в места, като Афганистан или Чечения. Британските служби наблюдаваха Финсбъри Парк в продължение на години, но едва през януари 2003, когато стана ясно, че джамията се използва като убежище от северноафрикански ислямисти, планиращи терористична акция на територията на страната, властите наредиха основното и претърсване (14). След драматичен нощен рейд при който в мазето на джамията бяха открити военни наръчници, оръжие, маскировъчни униформи, стотици откраднати и забравени документи и дори средства за ядрена, биологична и химическа защита, властите решиха да я затворят.

Решението им обаче предизвика гневна реакция сред мюсюлманската общност и разшири местната подкрепа за Абу Хамза, който пък започна да провежда петъчните си религиозни проповеди на улицата срещу джамията. Дори след ареста му, през май 2004, неговите привърженици продължиха да се събират в района около джамията, провокирайки напрежение в квартала. Всичко това убеди британските власти, че джамията отново трябва да бъде отворена и поставена под контрола на организация, която да е приемлива за общността (15). За целта, служители на Скотланд Ярд, Благотворителната комисия и Съвета на Ислингтън (централен лондонски район, на чиято територия е джамията) потърсиха съдействието на Британската мюсюлманска асоциация (МАВ).

Официално обявяващата се за „независима” МАВ беше създадена през 1997 от Камаал Хелбауи, бивш високопоставен водач на египетските „Мюсюлмански братя”. Повечето от  принадлежащите към ръководството и не крият, че са членували (и още подкрепят) в организации като „Мюсюлмански братя” или Хамас. Въпреки че някои от тях осъждат насилствените действия на територията на Обединеното кралство, те публично подкрепят самоубийствените атаки в Палестина и на други места, където „мюсюлманите са потиснати” (16). След продължителни консултации, водачите на МАВ приеха предложението на британските власти да поемат контрола над джамията. Една студена сутрин, през февруари 2005, около 70-80 активисти на МАВ се появиха в джамията, докато части на полицията бяха разположени по съседните кръстовища. Последва сблъсък с привържениците на Абу Хамза, но след няколко напрегнати часа и незначителни ръкопашни схватки, хората на MAB окончателно овладяха джамията Финсбъри Парк.

Акцията на МАВ бе представена от британските власти за голямо постижение. Привържениците на Абу Хамза бяха лишени от основната си база и т.нар. „фабрика за самоубийци” се превърна в проспериращ общински център, чиито инициативи са насочени не само към мюсюлманите, но и към не-мюсюлманите. Днес, в джамията всяка седмица се събират по 1000 вярващи. Нещо повече, новото ръководство на Финсбъри Парк установи тесни връзка с местната общност и дори участва в т.нар. „междурелигиозни форуми”, наред с представители на други религии. Мюсюлманите и немюсюлманите от квартала реагираха ентусиазирано на промяната, а силите за сигурност и полицията вече не бяха принудени да отделят значителни човешки и финансови ресурси за да следят и контролират действията на привържениците на Абу Хамза.

Поставяйки джамията във Финсбъри Парк под контрола на МАВ, британските власти, без съмнение, съумяха да ликвидират основния център за радикална пропаганда и подготовка на терористични нападения в страната, поставяйки проблематичната ситуация под контрол. Предвид обстоятелствата, едва ли някакво друго решение би постигнало същия резултат. Само организация като МАВ се ползваше с необходимата легитимност, така че да бъде приета от местната мюсюлманска общност, за разлика от други, смятани за по-умерени формации, които обаче не се ползват със такова доверие. Но, същите причини, които направиха МАВ приемлива дори за някои от най-радикално настроените лондонски мюсюлмани, навремето попречиха на британските политици да потърсят сътрудничеството на сходни ислямски организации. Наред с избирателния подход на МАВ към проявите на насилие, за който споменах по-горе, нейната противоречива позиция по такива въпроси, като правата на хомосексуалистите, вероотстъпничеството и интеграцията, карат мнозина британски политици да се замислят за дългосрочните последици от индиректната държавна подкрепа за подобна организация да разпространява собствената си интерпретация на исляма сред хиляди британски мюсюлмани (17). Все пак, предвид извънредните обстоятелство, те са съгласни, че овладяването на Финсбъри Парк е перфектен пример за успех, постигнат (макар и само в краткосрочен план) благодарение на сътрудничеството с умерените ислямисти. Британските правителствени чиновници не разглеждат това партньорство като вече утвърдена държавна политика, но смятат, че сключването на такива „сделки”, в някои конкретни случаи, с подобни далеч не идеални партньори, е неизбежна стъпка в духа на realpolitik, която се диктува от наличието на сериозна и непосредствена терористична заплаха пред страната (18).

Повечето от останалите европейски страни, които не се сблъскват с толкова мащабна терористична заплаха, се придържат към по-консервативни позиции, което превръща случая с Финсбъри Парк в почти уникален. Холандските власти, според които броят на мюсюлманите, замесени в подготовката на терористични действия на територията на страната, е само няколко десетки души, предпочитат да решават проблема, прокарвайки ясна разграничителна линия между „ангажирането” и „овластяването” на умерените ислямисти. Според тях, всички онези, които не проповядват открито насилие, могат да бъдат привличани, тъй като маргинализирането на умерените ислямисти би могло да има негативни отражения. В същото време, холандските власти не са убедени, че могат да разглеждат последните като постоянни партньори, тъй като е ясно, че те проповядват идеи, ерозиращи схващането на правителството за демокрация, интеграция и социална солидарност (19).

Тази оценка води до възприемането на различен подход към всеки отделен случай, като властите се обръщат към умерените ислямисти само, когато наистина се налага и има обща основа за подобно сътрудничество. Правителството следваше тази политика и през периода, непосредствено предшестващ премиерата на противоречивия филм „Фитна” на холандския политик и лидер на Партията на свободата Геерт Вилдерс. Въпросният филм съдържа остра критика към исляма, опитвайки се да свърже съдържанието на Корана с терористичните нападения, осъществявани от различни ислямистки групировки. Холандските власти се опасяваха, че породилият множество предварителни коментари в медиите филм може да провокира прояви на насилие, сходни с тези след появата на карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник Jyllands Posten през 2005. Затова службите за сигурност проведоха срещи с някои от най-радикалните салафитски имами, обяснявайки им, че холандското правителство не подкрепя Вилдерс и получиха от тях обещание, че ще призоват привържениците си да не реагират с насилствени действия срещу излъчването на филма. Това обещание беше спазено.

В същото време, службите за сигурност не разглеждат политическите салафити като постоянни и заслужаващи доверие партньори и съветват местните власти да не ги смятат за такива. Подобни съвети се оказват особено полезни, имайки предвид, че напоследък салафитите редовно ухажват провинциалните и общински власти с предложения за сътрудничество в борбата с радикализацията и програмите за интеграция. Тоест, макар откритият диалог със салафитите да се окуражава, всяка форма на сътрудничество с властите, която би им позволила да разширят сферата си на влияние в местната мюсюлманска общност, се отхвърля.

Институционалният мандат

Наред с реалностите, касаещи средата на сигурност, друг фактор, влияещ върху избора на властите, дали да си партнират с умерените ислямисти, е институционалният мандат на онези, които трябва да вземат решението, в рамките на всяко правителство, и това също провокира различия в подходите на отделните европейски държави. И тук, британският пример отлично отразява цялата сложност на ситуацията.

През 2002, Скотланд Ярд създаде специален „мюсюлмански” отряд (Muslim Contact Unit - MCU), включващ дузина отлично обучени полицейски служители – мюсюлмани и немюсюлмани, чиято задача е да взаимодействат с мюсюлманската общност в Лондон (20). Стъпвайки на утвърдената традиция на британската политика спрямо имигрантските общности, MCU се опита да установи доверителни отношения с лидерите на лондонските мюсюлмани, с цел съвместно с тях да бъдат предотвратени бъдещи терористични нападения и да се попречи на радикализацията на местната мюсюлманска общност. Под ръководството на Робърт Ламбърт, MCU избра необичаен път, решавайки да използва, а в редица случаи и да си партнира, с всички ислямистки течения, включително някои от най-радикалните, в сравнително голямата салафитска общност на Лондон. Според Ламбърт, винаги склонните да сътрудничат на властите мюсюлмански водачи са загубили доверието на собствената си общност, да не говорим, че не са наясно с проблемите на радикализацията. Затова той предлага „политика на преговори, която да доведе до сътрудничество с мюсюлманските групи, традиционно смятани за враждебно настроени към демокрацията” (21). Ламбърт смята, че само тези групи се ползват с достатъчно доверие и подкрепа за да се противопоставят на пропагандата на Ал Кайда и да повлияят на младите мюсюлмани (22). Така например, в рамките на т.нар. „проект Channel”, редица салафитски имами склониха да работят съвместно с полицейските служители при идентификацията на повлияните от радикалните ислямисти млади мюсюлмани и за отклоняването им от пътя на насилието и екстремизма (23). Според Ламбърт, макар че умерените политически салафити изповядват възгледи, несъвместими с тези на повечето британски граждани, те са заинтересовани да предотвратят (и имат капацитета да го направят) превръщането на младите мюсюлмани в терористи и, в този смисъл, могат да се окажат полезен „инструмент” в борбата с тероризма (24).

Разбираемо е, че MCU би искал да използва всички възможни средства за да реализира институционалния си мандат да предотврати бъдещи прояви на насилие. Други обществени институции, с по-различни институционални правомощия, обаче гледат с подозрение на подобно сътрудничество. Така например, шефовете на Департамента за общностите и местното управление (DCLG) – една от агенциите, натоварени да намерят дългосрочни решения на проблемите с радикализацията на британските мюсюлмани, смятат, че истинската цел на правителството не е борбата с използващите насилие екстремисти, а с всички форми на екстремизма. Според редица депутати – лейбъристи и консерватори, съвсем не е достатъчно само да си против Ал Кайда. Те настояват, че мюсюлманските организации следва да се разглеждат като партньори, само ако се съобразяват с такива фундаментални британски ценности, като демокрацията, свободата на вероизповеданието и равенството между половете. „Само ако защитим нашите ценности, ще можем да попречим на екстремистите да възпитат нови поколения терористи” – обяви Рут Кели (бивш британски министър, отговаряща за DCLG) в една своя реч от 2006, в която препоръча фундаментални промени в критериите, използване при отпускането на държавни средства за програмите за борба с радикализацията (25). През 2008, британският вътрешен министър Джаки Смит повтори същата теза, посочвайки, че групите, които осъждат насилието на Ал Кайда, но изповядват ценности, несъвместими с тези на Обединеното кралство, също са част от проблема: „Те може и да не проповядват открито насилие, но създават климат на страх и недоверие, който поражда прояви на насилие” (26).

Тази визия се трансформира в официална политика през март 2009, когато британското правителство обяви новата си стратегия за борба с тероризма. Въпреки че в нея се признава правото на всеки да се придържа към позиции, които по-голямата част от обществото смята за радикални, стратегията ясно посочва, че правителството вече не възнамерява да оказва помощ на групи, които „не подкрепят насилието и формално не нарушават законите, но отхвърлят и ерозират нашите общи ценности и поставят под въпрос единството на обществото” (27). Промяната се усеща още по-ясно в изявлението на британското Вътрешно министерство от февруари 2009, в което се казва: „Стратегията за предотвратяване на вербуването на терористи не се изчерпва само с борбата срещу проповядващия насилие екстремизъм. Тя касае и онези, които изповядват екстремистки възгледи, несъвместими с нашите общи ценности. Решенията, кои мюсюлмански организации могат да бъдат финансирани от държавата, се вземат много внимателно и са обект на щателна проверка. Трябва да е ясно, че няма да продължим да финансираме групировки, за които имаме доказателства, че окуражават дискриминацията, ерозират демокрацията и заемат двойнствена позиция спрямо тероризма” (28).

Институциите, чиито мандат е свързан с простото предотвратяване на насилствените действия, са склонни да се фокусират върху крайния екстремизъм и се задоволяват с краткосрочните успехи в сферата на сигурността, които им гарантира сътрудничеството с умерените ислямисти. От друга страна, институциите, чиято цел е запазването на хармонията и единството на обществото се отнасят по-предпазливо към дългосрочните последици от подобно сътрудничество. Макар да признават, че то може да е необходимо в извънредни ситуации, те се опасяват, че легитимирането и финансовата подкрепа на умерено ислямистките организации от страна на правителството може да доведе до прекомерното им усилване.

Липсата на единен подход

Допълнителен фактор, влияещ върху процеса на вземане на решения относно партньорството с умерените ислямисти, са различните визии за самия процес на радикализация. Въпреки множеството изследвания по темата, експертите и политиците се разминават по това, как и кога е възможна радикализацията. Анализаторите например спорят, дали интеграцията или липсата на интеграция е фактор за радикализация. Службата за защита на конституцията в Германия смята, че „успешната интеграция е от ключово значение за предотвратяване на екстремизма и тероризма” (29). Други обаче посочват, че липсват практически доказателства, които достатъчно ясно да обвързват липсата на реална интеграция с радикализма и насилието (30).

Също толкова спорна е ролята, която играят умерените ислямистки организации в процеса на радикализация. Дали те действително са преграда пред него, или просто осъществяват предварителната подготовка на кадри за по-екстремистки настроените групировки? Датската служба за разузнаване и сигурност (PET) например, защитава първата теза, посочвайки, че: „често именно тези хора разполагат с най-големи възможности да повлияят върху поведението на младите мюсюлмани, подложени на радикалната ислямистка пропаганда, внушавайки им да не приемат насилието” (31). От друга страна, германските власти посочват в официалните си доклади, че умерените ислямистки организации „действително не осъществяват дейности, свързани с целите на „глобалния джихад” и дори се опитват да предпазят младите мюсюлмани от влиянието на джихадистките идеи, предлагайки им алтернативни възможности за самоидентификация. В същото време обаче, следва да се запитаме, дали тяхната дейност, насочена към съхраняване на „ислямската идентичност” не съдейства за дезинтеграцията и формирането на паралелни мюсюлмански общества” (32). Нещо повече, според тях „съществува сериозен риск, че именно тези кръгове подготвят благодатната почва за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност” (33).

За асиметрията на тези анализи способстват редица фактори, от културната принадлежност на анализаторите, до чисто политическите съображения. Ясно е обаче, че нито едно европейско правителство не разполага с еднозначен и окончателен анализ на процеса на радикализация, ролята на интеграцията и влиянието на умерените ислямисти върху този процес. Естествено, това често води до объркване и противоречиви решения за това, как следва да се реализира програмата за борба с радикализацията, какви трябва да са целите и как да се избират партньорите на правителството в нея. Така, в доклада на Британската ревизионна комисия за прилагането на програмата за предотвратяване на радикализацията (Prevent Programmе) се посочва, че „няма пълна яснота относно избора на партньорите и как този избор влияе върху обществения интегритет, както и върху другите локални стратегии” (34). Все пак, тези проблеми са неизбежни, доколкото властите навлизат в непознати води, опитвайки се да решат един изключително сложен и все още неизяснен напълно въпрос. Повечето програми се реализират едва от няколко години и властите знаят, че изясняването на нещата ще изисква много повече време.

Тревожна дилема в сферата на сигурността

Ще могат ли европейските правителства да постигнат целите си, привличайки умерените ислямисти? Различното тълкуване на държавните интереси води до различни отговори на този въпрос. Ако чрез програмите за борба с радикализацията държавата цели да предотврати терористични нападения на нейна територия, тогава prima facie може да се твърди, че подобно партньорство би се оказало плодотворно, поне в краткосрочен период. Проблемът обаче се усложнява, ако държавният интерес се интерпретира по един по-амбициозен начин. Ако успехът в борбата с радикализацията се свързва с маргинализирането на екстремистките и антиинтгеграционни идеи сред младите европейски мюсюлмани, тогава, според мнозина, сътрудничеството с умерените ислямисти е по-скоро контрапродуктивно.

Дебатът опира до ключовия проблем за идентифицирането на противника, тъй като европейските политици все още не са постигнали консенсус по този фундаментален проблем. Ако врагът е просто „тероризмът”, или групировки от типа на Ал Кайда, използващи насилие за да реализират целите си, тогава сътрудничеството с умерените ислямисти изглежда полезна тактика за борба с тях. Ако обаче се смята, че заплахата е по-широка и е свързана с различните форми на ислямизма, тогава и подходът следва да е различен. В този случай, краткосрочните и инцидентни форми на сътрудничество могат да се използват с успех срещу джихадистите, но подобно тактическо партньорство не бива да се трансформира в постоянна стратегия.

Висши европейски правителствени чиновници в сферата на сигурността споделят визията, че идентифицирането на противника само с използващите насилие групировки е опасна самозаблуда. Ален Гринярд, който е зам. началник на отряда за борба с тероризма на белгийската полиция и професор по ислямски изследвания в брюкселския Свободен университет, определя Ал Кайда като „епифеномен”, т.е. най-видимият аспект на далеч по-голяма заплаха, каквато е политическият ислям (35). Към сходна позиция се придържа и бившият шеф на френското контраразузнаване (Direction Generale de la Secirite Exterieure)  Ален Шуе, според който Ал Кайда „е само кратък епизод и подходящ инструмент в близо стогодишното съществуване на „Мюсюлманските братя”. Истинската опасност е свързана с разширяване позициите на „братята” и нарастващият брой на техните привърженици. Вълкът знае кога и как да се прави на овца” (36).

Сравняването на „Мюсюлманските братя” с „вълк в овча кожа”, което прави Шуе, се споделя от мнозина експерти в сферата на сигурността, опасяващи се, че умерените ислямисти опитват да се възползват от това, което в теорията на социалното движение е известно като позитивен радикално-флангови ефект (37). Според тази теория, по-умерените крила на политическото движение автоматично подобряват позициите си при появата на по-радикални крила в него. Приложен към умерените ислямисти, положителният радикално-флангови ефект може да обясни, защо появата на Ал Кайда и другите джихадистки групировки накара европейските правителства да погледнат по-благосклонно на умерените ислямисти и дори да приемат насериозно идеята за установяване на различни форми на сътрудничество с тях. Появата на непосредствена и постоянна терористична заплаха, твърдят експерти като Шуе, кара европейските правителства да свалят летвата за това, кое е допустимо и да одобрят сътрудничеството с редица екстремистки настроени организации, доколкото последните се противопоставят на насилствените действия в Европа.

Според някои, реалният проблем е, че с благословията на правителствата,  програмата им за „социални инженерство” се осъществява от умерените ислямисти, които отхвърлят много от фундаменталните западни ценности. Стремейки се да станат партньори на правителствата в различните европейски държави, умерените ислямисти се представят за „огнеборци”, решени да потушат „пламъка” на крайната радикализация сред младите мюсюлмани на континента (38). Това без съмнение е вярно в някои случаи, доколкото много ислямистки организации действително се противопоставят на терористичните действия на европейска територия. В същото време, трябва да е ясно, че освен като „огнеборци” те се изявяват и като „подпалвачи”, налагайки тезата за специфичната идентичност на мюсюлманите, представяйки ги за жертви на преследвания в Европа и оправдавайки използването на насилие при определени обстоятелства и в други точки на света. Според експертите от Фондацията Килиам – намиращ се в Лондон „мозъчен център”, създаден от бивши ислямисти, отказали се от тази идеология, умерените ислямисти „проповядват сепаратистки и конфронтационни идеи, които логично водят до използване на насилие. Най-малкото, тяхната реторика поставя основата, върху която по-късно се формират възгледите на атентаторите-самоубийци” (39).

Липсата на яснота относно окончателните цели на усилията за борба с тероризма и свързаната с това непълнота на стратегиите за предотвратяване на радикализацията; ограничените познания за различните аспекти на политическия ислям, различията между отделните ислямистки групировки и природата на самия процес на радикализация и разминаването между необходимостта да бъдат предотвратени терористичните нападения, в краткосрочен план, и запазването на социалното единство – в дългосрочен, поставя всички европейски правителства пред много сериозна дилема в сферата на сигурността. Дори ако разглеждаме умерените ислямисти в най-негативна светлина, винаги има място за сътрудничество, под някакво форма, с тях, когато обстоятелствата го изискват. От друга страна, малцина биха подкрепили официалното одобрение и финансовата помощ за организации, прославящи насилието в някои части на света и непризнаващи основни човешки права. Затова повечето специалисти смятат, че привличането на умерените ислямисти за реализацията на важни цели в сферата на сигурността, без това да укрепва значително техните възможности и влияние, е най-добрата стратегия. Прилагането на подобна политика на практика обаче, е изключително предизвикателство и формулира нова дилема, свързана със сигурността, която днес европейските и редица други правителства отчаяно се опитват да разрешат.

Бележки:

* Авторът е анализитор в Центъра за наука и международни отношения Белфер в Харвардския университет и преподавател в Института за мира на САЩ. Последната му книга е посветена на дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа и Северна Америка. Повече за него, вж. Геополитика, бр.2/06



 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене