Рисковете на прекалената централизация

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/859-riskovete-na-prekalenata-tsentralizatsiya-

Новото българско правителство вече даде достатъчно доказателства за своите структурни намерения. През изтеклите шест-седем месеца стана видно, че политиката на икономия, орязване и свиване на публичния сектор е сърцевината на управленските замисли на сегашния ръководен екип. Принципно раздутите до 40% от БВП разходи за публичния сектор в България представляват твърде голямо перо.
В подкрепа на тази теза, преди известно време изплува един интересен  факт. Задъханата в своите неоосмански амбиции и глобални претенции Турция поддържа по-малък дипломатически персонал от европейска България. Министерството на външните работи в Анкара има 194 дипломатически представителства, с общо 1464 служители. Аналогичното ведомство в София разполага с 1470 външнополитически работници (след съкратените от бившия министър Желева 235 щата) и 115 мисии зад граница. Всичко това говори за слабата ефективност на сектора „външна политика” у нас. В конкретно изражение, то се измерва със слаба кадрова селекция, ниско заплащане, слаба професионална мотивация и ниска цялостна ефективност на сектора. Самата доскорошна ръководителка на външнополитическото ни ведомство Румяна Желева бе персонален израз на българската външна политика. Като нейният проблем е, че беше „разкрита”. Но това стана единствено поради факта, че трябваше да се яви на европейско изслушване. В противен случай вероятно и досега щеше да заема кабинета си в Министерството на външните работи и „авторитетно” да чертае външнополитическия курс на България.

Консервативният модел

Все пак САЩ и Япония, сочени за шампиони в съотношението разходи и ефективност на публичния сектор, изповядват алтернативен на Европейския съюз социален модел. Съвкупността от социални и икономически индикатори: образование, здравеопазване, комунални услуги, демографски показатели, корупция, икономически растеж и стабилност и разпределението на доходите в двете страни се различава, като философия, от държавите в целия ЕС. Съюзът на 27-те страни-членки е социален по своята същност, докато Вашингтон и Токио прилагат различни нюанси на консервативния модел. Там държавата се е оттеглила и функционира чрез едно малко, но високоефективно „правителство”. Частният сектор обаче е с развързани ръце не само като законодателство, но най-вече с възможностите си умело да подсигурява свободна работна ръка и да привлича значителни потоци от чуждестранни инвестиции. САЩ и Япония провеждат гъвкава политика, насочена към постоянното рекрутиране на човешки и материални ресурси, чиято цел е да се облекчи натиска върху задължителните социални функции на държавата.
В Европа, и по-специално в България, прилагането на англосаксонския консервативен модел е много трудно. В нашето общество продължава да съществува посткомунистическата инерция, според която държавата гарантира битието на значителна част от трудоспособното население. Политиката е равнозначна на поминък в някои сектори и особено в конкретни географски райони.
Авторите на доклада „Ефективност на публичния сектор“ Антонио Алфонсо, Лудвиг Шукнехт и Вито Танци, които изследват правителствените разходи и качеството на обществените услуги в 23-те държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), силно критикуват Швеция, Германия и Франция за разхищенията им в публичния сектор. В същото време, всички новоприети страни-членки на ЕС се стремят именно към техния социален модел. Колизията англосаксонски - континентален модел на функциониране и подсигуряване на публичния сектор е очевидна и непреодолима. Затова българското правителство трябва да е наясно, че налаганият задокеански модел рискува да доведе до нарастването на безработицата, до избухването на социално недоволство и до ерозията на доверието към кабинета. Проблемът е в разликата между административните структури на двата типа държави. Българската традиция се уповава на силно концентрираното управление, докато САЩ и Япония изповядват децентрализацията. Правителствата на посочените две държави делегират на регионите правомощия, с които централната власт в България, поне засега, не желае да се раздели. С други думи, правителството прави половината крачка от консервативния модел – оттегля се от публичния сектор, без обаче да дава възможност на друго управленско равнище да попълни социалния вакуум.
Големият проблем е, че т.нар. „реформи” ще предизвикат нежелани социални ефекти, ще ускорят хаотичната урбанизация, ще стимулират обезлюдяването в периферията на страната. Тази тенденция е очевидна от 1989 насам. Де факто, зад политиката на „силната ръка” се крие единствено израза на практически отказ от суверенитет за цели региони на България. Централната власт подари на ДПС отделни области и тази тенденция ще продължи, благодарение на силно централизираната политика. Новата политика просто ще я развие и засили.
Така например, намерението за въвеждане на „нови медицински стандарти” на Министерството на здравеопазването заплашва да закрие 32 болници. Всички те са в периферни и вече рядко населени райони: Трън, Брезник, Любимец, Царево, Ивайловград, Кула, Рудозем, Годеч, Тервел и други. По същата логика, реформите, лансирани от сегашното ръководство на Министерството на образованието, младежта и науката, в крайна сметка, ще постигнат същия ефект. Предстои да се закриват факултети, а някъде дори цели университети, при това отново в провинциалните академични звена. Аргументът е мъглявото „повишаване на критериите за обучение”. С планираните административни промени двете ведомства налагат мерки според шаблона на вносния, неевропейски „елитаризъм”. Това ще доведе до свиването на предлаганите услуги както в здравеопазването, така и във висшето образование. В периода на глобална криза много хора, които вадят препитанието си в двата важни хуманитарни сектори от българския обществен живот неизбежно ще се озоват на борсата на труда.
Още по-тревожно е, че хората, които се нуждаят от техния труд, са обречени на лишения и проблеми. По-мобилната част от тях по неизбежност ще бъдат принудени да имигрират в големите градове, най-вече в София, за да си набавят загубените социални услуги. По-възрастните и по-бедните обаче ще бъдат оставени сами на себе си. Така се затваря кръгът на трайното обезлюдяване на периферията. Последствията са намаляването на инвестициите, нисък жизнен стандарт, активна имиграция, свиването на ножицата на социалните услуги. С една дума – мултиплициране на имиграцията благодарение на силно централизираното политическо управление, олицетворявано от града-държава София. На практика, столицата е предопределена да „изсмуква” жизнените сили на цялата държава - хората, паричните средства, социалните услуги и всички останали „благини”. Това повелява логиката на политическата система, закрепостена със сегашната конституция, както и невъзможността или нежеланието тя да бъде променена.

Има ли решение на проблема?

Разковничето е да се подкрепи третото ниво на управление в държавата – областното. Назрял е моментът за нов текст в основната норма, по силата на който областите следва да бъдат окрупнени (по-точно да се възстанови положението до 1998, когато те бяха девет на брой) и да имат право на свой собствен бюджет. Подобни реформи бяха направени, през 2008, в Дания и Чехия. В същото време, правомощията на областната управа трябва да се разширят, за сметка на централната власт. Именно областните центрове следва да се ангажират по-активно с отделните сектори на вътрешната политика, а не всичко да се диктува от София.
Необходима е умела, гъвкава и националноотговорна децентрализация. В противен случай, столицата ще става още по-многолюдна, трафикът все по-невъзможен, а снежна покривка, дори по-малка от 10 см, ще я парализира за 2-3 часа, както се случи на 6 януари 2010 (а и след това) например.
Сегашните реформи в областта на здравеопазването и висшето образование засилват процеса на централизация. Те неминуемо ще рефлектират върху политическата система. Все по-ясно в нашата страна ще се открояват две силни партии. В преносен смисъл, първата спокойно може да се нарече „централна софийска” партия, която ще отстоява интересите на няколкото милиона столичани с европейски стандарт на живот. Втората ще бъде „периферна”. Тя трябва да се нагърби да защитава позициите на маргинализираните от центъра прослойки. В политическо отношение ДПС и БСП вероятно ще си поделят политическото им представителство. Тенденцията обаче е много скоро ДПС да стане втората политическа партия, в качеството си на основен опонент на „столична България”.

За голямо съжаление, въпреки добрите намерения, непланираната и хаотична урбанизация ще засилва социалнополитическата конфронтация и ще поддържа цялостния нисък жизнен стандарт на българското население.

*  Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене