Демографският срив на българския етнос

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/942-demografskiq-sriv-na-bylgarskiq-etnos

През първите години след Освобождението, румелийският депутат от Стара Загора Атанас Илиев пише в списание „Наука” (1880-1882), че: „От числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни...”. Следвайки този възрожденски призив онези, които навремето Симеон Радев нарече „строителите на Нова България”, изградиха модерната българска държава с най-високото в Европа демографско възпроизводство. След последвалите войни (балканска, междусъюзническа и световна) и Голямата криза (1929-1934) това демографско възпроизводство спада, което дава основание на професор Стефан Консулов тревожно да отбележи, през 1938, в списание „Просвета”, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване”, прогнозирайки очертаването на подобна тенденция в бъдеще. Петдесет години по-късно, тази прогноза се сбъдва, като от 1988 насам числеността на основния етнос у нас – българския, започна устойчиво да намалява.

Минаха още 16 години, когато на 13 юли 2004, във в-к „Труд” се появи още по-тревожно предупреждение, отправено от ръководителя на Агенция АССА-М Михаил Мирчев, който посочва, че в страната ни се развива „процес на автогеноцид”. Според него: „... ако това продължи, възпроизводството на българския етнос фатално ще спадне... ние сме в процес на автогеноцид и ако не го осъзнаем, ни очаква демографска катастрофа”.

В тази връзка, Мирчев предлага „... да се вземат извънредни мерки през следващите 3-4 години (т.е. 2004-2008 – б.а.). Ако не ги вземем, просто ще изтървем последния влак. Пледирам за спешни мерки от страна на специалистите, политиците и държавниците. Държавата е длъжна да реализира спасителна демографска политика, като тя трябва да бъде приета с консенсус от всички политически сили и незабавно да влезе в действие, защото само така можем да излезем от това блато”.

Пак тогава (т.е. през 2004), на страниците на същото издание, беше поместено и мнението на проф. Петър-Емил Митев, според който твърденията на Михаил Мирчев „всяват демографска истерия и положението не е чак толкова трагично”.

Малко по-късно, той изложи подробно възраженията си в статия под заглавие „Демографска загриженост – да. Демографска психоза – не”, в която между другото развива скандалната теза, че българите не бива да се тревожат за съдбата на нацията си, защото така се стимулират „деструктивни – расистки и етнонационалистически, реакции... сеем демографски страхове, чиито неизбежен резултат е появата на подобни настроения”.

По онова време (т.е. през 2004) беше обявено и, че проф. Петър-Емил Митев е ръководител на Научно-консултативния съвет, комуто е възложено да подготви стратегия за преодоляване на демографския срив. После се чу, че въпросната „стратегия” е била представена и съпроводена с назидателни оценки и „съвети”. Тя обаче не бе направена публично достояние, като, поне според мен, това беше резултат от антинационалното поведение на управляващите да не се прави нищо против демографския срив, в резултат от което положението стана почти неспасяемо. Така се стигна дотам, че цели поколения, завършили висше образование, бяха обучавани с учебници по демография, в които за България въобще не се споменава. Което, между другото, вече се превръща в правило – онези, които изучават геополитика например, не получават почти никаква представа за приложните аспекти на тази наука и най-вече за тези, касаещи България и нейните геополитически шансове.

Негативните демографски тенденции

Така, в продължение на няколко години, в медиите настана почти пълно мълчание по проблемите на демографския срив у нас. Бял свят виждаха (и то единствено във вестникарските хроники) само данните за ежегодното намаляване на общия брой на населението, прикриващи драматичният спад при българския етнос.

На този фон и имайки предвид, че у нас все още липсва държавен регулиращ антикризисен документ за преодоляване на демографския срив, този срив продължи да се задълбочава. За това съдейства и урбанизацията, водеща до обезлюдяване на обширни райони на страната, чрез новото усилване на концентрацията на население в столицата и областните центрове. Образно казано, София се превърна в „национална демографска топилня”, което императивно налага да се помисли за евентуалното преместване на столицата ни. Когато обаче, през януари 2005, бе лансирано подобно предложение, то беше оставено без внимание и дори оценено като „вредно”, защото тогава в архитектурно-урбанистичните среди доминираше идеята „столицата София да нарасне до поне два милиона жители” за да се изгради на европейско ниво, включително да разполага с „модерен бизнес-център с небостъргачи”.

Междувременно, демографските данни, подавани от националната статистика, ставаха все по-тревожни. Така, за 2008, в София умрелите са повече от новородените с 804 души, в Русе – с 695, в Перник – с 690, във Видин – с 582 и т.н.

Показателни за темповете на обезлюдяване на националната територия са данните (за 2008), че 144 български села вече няма никакво население, 10 общини са с гъстота на населението под 10 души на кв. км (Трекляно – 4,3, Малко Търново – 5,1 и т.н.), а други 37 общини са с гъстота на населението под 20 души на кв. км. При това, като населени се обозначаваха и села, останали само с по един обитател.

На фона на всичко това, на 16 април 2010, по Българска национална телевизия беше лансирана тезата, че „България вече излиза от демографския срив”, макар че дори и ако игнорираме статистическите данни е очевидно, че процесът на „демографски автогеноцид” само се е задълбочил.

Френският пример и българската специфика

Пример за това, как бихме могли да излезем от сегашното си демографско състояние ни дава Франция, която още преди Втората световна война беше изпаднала в ситуация на демографски срив. След войната, и особено през 50-те и 60-те години на ХХ век, правителството на Шарл дьо Гол подчини цялата си национална политика на идеята за преодоляване на това състояние. Тази френска стратегия може да послужи като ориентир за преодоляване на демографския срив и у нас.

В исторически формиралата се селищна мрежа на България, селото традиционно е извор на демографско развитие. Този извор обаче пресъхна още през втората половина на 60-те години на ХХ век, когато селското ни население спря своя прираст:

(в хиляди)

Година

Раждаемост

Смъртност

Прираст

1965

+15,9

9,8

+6,1

1966

+14,4

9,8

+4,6

 

-1,5

Х

-1,5


Това силно затруднява борбата с демографския срив и налага да се търсят нови възможности. В България, те са свързани най-вече с възстановяването на селищните системи, които, след като бяха създадени през 1978 (300 на брой), просъществуваха само три години, а закриването им доведе да усилване на неблагоприятната, от демографска гледна точка, тенденция към свръхурбанизация. Резултат от десетгодишна изследователска и проектантска работа, селищните системи бяха закрити, дори без съответното административно разпореждане и то след като получиха международно признание от: страните-членки на тогавашния СИВ ( провели експертно обсъждане, в резултат от което основният труд за тях - „Селищните системи”, беше преведен на руски), от Института за физическо планиране в Куба (превел същия труд на испански), както и от Икономическата комисия за Европа към ООН.

Селищната система представлява социален организъм, в който населените места са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Те обхващат населени места, чиито стопански и социални връзки, формират единно цяло в 24-часовия жизнен цикъл. Новото при тях е, че:

-          те са продукт на предварителна програма за задоволяване на възникващите икономически, социални, транспортни и други потребности;

-          селищната система е обвързана с териториалната единици, в чиито граници се осъществява жизненият цикъл;

-          основават се на междуселищната интеграция в териториални граници.

Следователно, селищната система представлява качествено нов обект на изследване, планиране, проектиране, изграждане и развитие. Което пък означава, че тя не може да се разглежда като механичен териториален сбор, а като обособен обект със специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие. В тази връзка, развитието на отделното населено място зависи от успешното изпълнение функцията на селищната система, част от която е и то.

Обединително звено на съвместяването и обвързването на разнообразните обекти, чрез чието развитие се формира единството и целенасочеността в разграничаването на различните нива на селищните системи, са териториално-производствени комплекси. За съвременните териториално-производствени комплекси е характерно стимулирането на частната инициатива, чрез предоставяне на земя за изграждане на производствени площадки и обекти на транспортната инфраструктура и т.н.

В зависимост от характера на производството, индустриалното предприятие, доминиращо в съответната селищна система, може да се комплектува с цяла група малки, но високоспециализирани предприятия и цехове за производство на отделни детайли, за които не е задължително да са разположени на същата площадка, на която е и централният завод. По-ефективно е дори те да бъдат разположени в съседни население места, където е налице процес на обезлюдяване, но които разполагат с подходящ жилищен фонд и други материални условия, способни да привлекат инвеститорите.

С развитието на малки по обем, но високоспециализирани и автоматизирани предприятия и цехове в малки население места, се създават възможности за решаване на редица социални проблеми, без това да намалява икономическата ефективност от съответното производство.

На основата на териториално-икономическото обединяване на населените места в селищни системи, първостепенно значение придобиват единните междуселищни системи на техническата инфраструктура и комплексното обществено обслужване. На свой ред, изграждането на обслужваща система в селищните подсистеми е свързано с решаването на два основни въпроса: за превръщането на градския комунален транспорт в междуселищен и за развитието на пътната мрежа, особено в периферните и обезлюдяващите се райони.

По първия въпрос: единството между населените места в границите на една селищна система означава комуналният транспорт да поеме и превозите между населените места от системата, т.е. да се превърне в междуселищен. Днес България не разполага с териториално-устройствени и национални управленски документи, затова не е в състояние да мотивира промените, налагащи се за възраждането на селищните системи. Както вече споменах, те не са само административно-управленски звена, а и творчески координиращи органи за равностойно повишаване нивото на жизнената среда.

Заради пропуснатите възможности, които имахме допреди трийсетина години, днес сме изправени пред нови трудности, ако все пак решим да се ориентираме към възстановяване на селищните системи. На първо място сред тях е осъществяването на междуселищната производствена и обслужваща интеграция на транспортните връзки. Неподдържаните пътища принуждават застарялото и драстично намаляло селско население да разчита днес на разредените автобуси и, най-вече, на съботно-неделните „маршрутки”. От гледната точка на големите транспортни компании, редовният междуселищен транспорт в селищните периферии е нерентабилен. А без такъв транспорт възраждането на последните става невъзможно.

Заключение

В основа на всичко казано дотук, смятам че при съставянето на основополагащия държавен документ (програма) за действия, целящи преодоляване на демографския срив, трябва се вземе предвид следното:

- Държавната политика изцяло да се подчини на целта да се преодолее демографския срив на българския етнос, по примера на Франция от 40-те – 50-те години на ХХ век;

- В най-близко време да се проведе нова административна реформа, в чиято основа да залегне съществувалата през 1979-1982 селищна система, с цел осъществяване пълна геоурбанизация на цялата територия на страната;

- Приоритетно да се развива междуселищният транспорт и инфраструктурата;

- Рязко да нараснат мащабите на социалната политика за насърчаване на раждаемостта и отглеждането на деца;

- С разпореждане на Министерския съвет да се формира специализиран орган, който ще ръководи съставянето на антикризисната програма и нейното изпълнение.

Русе, 12 юни 2010

* Председател на Българското геополитическо дружество, статията се базира на доклада му, изнесен на семинара „Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация „Българско общество”, Русенски университет „А. Кънчев” и др.




 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене