Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1044-leninizmyt-na-balkanite

Малката мръсна тайна на международната намеса във вътрешните работи на Югоизточна Европа, осъществявана през последните двайсетина години, е, че през този период определящо въздействие върху региона оказа не либералния интернационализъм, не уилсънианския идеализъм, нито пък джеферсоновите демократични принципи, а една далеч по зловредна философия – ленинският волунтаризъм. Когато днес в този регион се разгаря най-тежката криза за последното десетилетие, последиците от използването на ленинските методи за трансформацията на Балканите стават болезнено очевидни.

Както е известно, основният принос на Владимир Ленин към марксистката философия е именно в отричането на основните и постановки – за разлика от Маркс, който вярва, че историята се развиват в зависимост от промените в материалните сили и оръдията на производство, Ленин твърди, че малка, но фанатично убедена в правотата си, група хора е в състояние да промени хода на историята и да ускори този процес. Ленинистите приемат като подразбиращо се от само себе си, че техният елит и авангард трябва да ликвидира буржоазните понятия за демокрация и справедливост в името на някакво по-висше благо, което самите те следва да дефинират. Тоест, за Ленин и съратниците му (също както и за йезуитите преди тях), целта оправдава средствата.

Разбира се, всички знаем как приключва тази история, наясно сме и с проблемите, които Ленин и последователите му стоварват върху по-голямата част от света с масовите насилия и извършените от тях престъпления, както и до какво води тази политика. Въпреки това, можем със съжаление да констатираме, че и подходът на Запада и, в частност, на САЩ към балканския въпрос, до голяма степен, са ръководи от подобни на ленинските постановки.

Да вземем например Босна. От 1997 Върховният представител на ООН за тази страна (назначен от международната общност бюрократ, който няма никакви пълномощия от населението на Босна и Херцеговина) има правото да уволнява законно избраните на различни държавни длъжности местни чиновници, да отменя решения, приети от легитимни събрания и органи, да налага с укази собствени закони, а също да конфискува, по свое усмотрение, както обществена, така и частна собственост (самият Ленин много харесва идеята за конфискацията на частната собственост, както и въобще на частното имущество). Дори Transparency International признава, че Върховният представител си позволява действия, които във всяка демократична западна държава биха били квалифицирани като грабеж.

С това обаче нещата не приключват. Спомняме си знаковия пример с решението на Върховния представител да уволни около 60 държавни служители, забранявайки им завинаги да участват в обществения живот – при това решението му се основаваше на „доказателства”, приличащи повече на измислици и слухове, както и на откъслечни обвинения, каквито могат да се чуят във всяко местно кафене. На въпросните чиновници беше забранено както да протестират, така и да се опитват да представят доказателства в своя защита. В крайна сметка, дори любимият палач на Сталин, по времето на т.нар. „московски процеси”, Ягода е позволявал на обвиняемите, поне да присъстват на делото срещу тях. Съвършено очевидно е, че подобна съдебна тактика не може да се смята за избор на хора, вярващи и споделящи западните концепции за правото и властта на закона, но ленинистите, по дефиниция, винаги са склонни да бързат, затова нямат време да обръщат внимание на юридическите формалности на упадъчния Запад. Впрочем, същата тактика беше използвана преди време и от Временната коалиционна администрация в Ирак и това доведе до още по-трагични и разрушителни последици.

Днес сме свидетели на поредните очевидни прояви на „балканския ленинизъм”. Така, през март, Босненската социалдемократическа партия (СДП) организира в т.нар. Федерация Босна и Херцеговина (федеративно обединение на бошнаци и хървати, представляващо една от двете – наред с Република Сръпска – съставни части на Босна и Херцеговина) акция, която би могла да се квалифицира като своеобразен опит за преврат: тя формира правителство без участието на две партии, набрали близо 90% от гласовете на местното хърватско население, т.е. тотално игнорира правото на глас на босненските хървати и грубо наруши фундаменталния за Босна принцип за равенството между отделните етнически групи, живеещи на територията на страната. Нещо повече, когато Централната избирателно комисия на Босна заяви, че действията на СДП нарушават изборното законодателство на страната, Върховният представител отклони това възражение. В известна степен, е дори забележително, че в Европа, през ХХІ век, един отделен човек, който на практика представлява назначен от „международната общност” колониален управител, решава, че нито изразената на изборите воля на гражданите на Босна, нито нейните политически традиции и култура имат някакво значение. Очевидно е, че единственото, което има значение в случая, е реализацията на някакъв таен план за налагане на „прогреса” в Босна, за което не е необходим нито демократичния диалог, нито спазването на конституционната законност, а са напълно достатъчни диктаторските пълномощия на Върховния представител.

Между другото, активните пропагандни кампании също са сред характерните черти на ленинския подход към политиката и в това отношение новите балкански „ленинисти” стриктно следват същия курс. В резултат от странното изкривяване на перспективата, вината за сегашните проблеми на Босна се хвърля не върху онези, които разпалиха войната през 90-те години на миналия век, оправдаваха използването на ленинските политически методи за решаване на вътрешните етнически конфликти и се сражаваха за етническата доминация на собствената си група над останалите – днес всички тези хора по странен начин са се превърнали в любимци на международната общност. Междувременно, онези, които надигнаха глас срещу военните престъпления, когато подобна позиция можеше да им струва живота, и чиито политически усилия се основават на стремежа да се отстои равнопоставеността между местните етнически групи, изведнъж се оказаха „лошите момчета”. Оруел несъмнено би оценил по достойнство извратената демагогия, използвана от мнозина представители на „международната общност” по този въпрос.

В Косово балканските „ленинисти” също дадоха всичко от себе си. Както много точно отбелязва в една от последните си статии носителят на наградата Пулицър американски анализатор Мат Макалистър, през цялото последно десетилетие представителите на международната общност (и, най-вече, американците), вместо да работят за спазването на човешките права или за върховенството на закона, бяха активно ангажирани с опити да прекратят или предотвратят разследванията за дейността на местни политически активисти и лидери, обвинени в сводничество, наркотрафик, търговия с човешки органи, политически убийства и потискане на етническите малцинства. Много трудно можем да си представим, как подобни хора въобще са могли да станат американски „приятели” и как биха могли да помогнат за развитието на демокрацията в Косово, но да не забравяме, че навремето ленинската ЧК (предшественик на зловещия съветски КГБ) също е набирала кадри предимно измежду най-маргиналните обществени слоеве. Резултатите от подобен подход вече се виждат и с просто око. 12 години след като НАТО установи контрол над Косово и три години след като областта се самообяви за независима държава (период, през който Косово получи 25 пъти по-голяма международна помощ на глава от населението, отколкото Афганистан), нивото на безработицата там достига почти 50 на сто, да не говорим за „замразения конфликт” със сръбското население в северната част на страната, липсата на истинска съдебна система, фактът, че бившият премиер е обвинен във военни престъпления, продължаващият спад на преките чуждестранни инвестиции или, че две трети от международната общност не признават косовската държава, както и хроничната политическа нестабилност (парламентарните избори през декември 2010 бяха съпроводени от масови фалшиикации, а изборът на президент беше обявен на неконституционен).

Междувременно, все по-открито се разнасят призиви за създаването на „Велика Албания” (включително от устата на наскоро отстранения от поста си косовски президент Пацоли), като подобно развитие на събитията допълнително ще забави процеса на интеграцията на Македония и ще доведе до дестабилизирането на по-голямата част от Южните Балкани.

За съжаление на Югоизточна Европа, през по-голямата част на последните двайсет години, прекалено много международни представители сляпо следваха ленинския принцип, че целта оправдава средствата. Навремето Медлин Олбрайт беше казала, че вярва, че отстраняването на Саддам Хюсеин от власт оправдава смъртта на петстотин хиляди иракски деца. Страшно е да си помислим, какво биха могли да сътворят тези хора, ако по волята на съдбата се бяха оказали в съветското комунистическо Политбюро, начело с Ленин, от началото на 20-те години на миналото столетие, а не в „по-доброкачествената” обстановка в Европа от началото на ХХІ век. Много трудно е да си представим, че подобни ленински методи биха могли в крайна сметка да формират онзи стабилен, толерантен и демократичен режим, чието постигане сме обявили за своя официална цел.

*  Авторът е зам. директор на Института Хариман в Колумбийския университет, САЩ и анализатор на „Нешънъл Интерест”