Евроатлантическият разлом

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1035-evroatlanticheskiqt-razlom

Привържениците на идеята за Голямото правителство винаги са били изобретателни в съчиняването на нови аргументи в полза на старите програми. Привържениците на големите военни разходи не се различават от тях. А един от най-универсалните им аргументи е, че увеличаването на бюджета на Пентагона е необходимо едновременно и за защитата, и за „сдържането” на европейците.

Липсват каквито и да било сериозни параметри, даващи основание да се смята, че военните разходи на САЩ са неадекватни на съвременните предизвикателства. В реални цифри, САЩ харчат двойно повече средства, отколкото по време на студената, корейската или виетнамската войни. В общи линии, военните разходи на Вашингтон се равняват на тези на целия останал свят. Сегашната американска доминация на планетата изглежда много по-всеобхватна отколкото тази на която и да било предхождаща я велика сила, включително Римската и Британската империи.

Въпреки това, неоконсервативното лоби се стреми към още по-големи военни разходи. Предложението да бъдат орязани прекалените американски военни разходи провокират, в буквалния смисъл, вопли на ужас. Представете си, какво щеше да стане, ако на САЩ се падаха „само” 40% или 35% от глобалните военни разходи, а пък американският флот се равняваше, по размерите си, на 10-те следващи го военни флота, вместо на 13-те, както е сега. Представете си също, че Вашингтон би могъл да разчита на съюзниците си, вместо да им позволява само те да разчитат на него. Кошмарно, нали!

В продължение на 65 години американците великодушно плащаха за отбраната на Европа. Време е да бъде сложен край на безплатната (или, най-малкото, прекалено евтината) възможност европейците да се възползват от нас.

Защо САЩ трябва да плащат за сигурността на Европа?

Трудно може да се даде обоснован отговор на въпроса, откъде накъде, американците трябва вечно да финансират своите проспериращи и високо индустриализирани приятели? Въпреки това, анализаторите от Фондация Херитидж лансират една наистина „универсална” теза по отношение на Европа. Според тях, САЩ трябва едновременно и да финансират, и да сдържат и потискат европейския континент.

Така, Сали Макнамара от въпросната фондация предупреждава, че ограничаването на американското военно присъствие в Европа „ще разруши отбранителните и сдържащи способности на Вашингтон, ще ерозира привързаността на Америка към европейските и съюзници, ще нанесе непоправима вреда на НАТО и, в крайна сметка, ще бъде в ущърб на американските стратегически интереси”. Доста странно заявление, след като толкова много европейци, в продължение на толкова дълги години, демонстрираха лекомислено пренебрежение както към собствените си армии, така и към НАТО, и имат толкова малък принос за създаването на ефективни въоръжени структури, способни да участват в реални пълномащабни войни. По-разумно би било, да се запитаме, доколко европейците са привързани към своя американски съюзник?

През последните години, всички европейски нации, без изключение, намаляваха военните си разходи, като тази тенденция допълнително се усили, заради финансовата криза от 2008. Повечето европейски страни без всякакво желание се включиха в афганистанската кампания, да не говорим, че изпратиха частите си там, където от тях нямаше особена нужда. Дори Великобритания - най-сериозният военен партньор на Вашингтон, както изглежда, планира сериозно орязване на разходите в сферата на отбраната. Тук е мястото да се запитаме, кой точно се провали в подкрепата си за трансатлантическия съюз?

А сега, изненада! Този съюз (т.е. НАТО) беше създаден в годините на студената война, когато смазаните от войната, деморализирани европейци стояха, лице в лице, със Съветския съюз, постоянно разширяващ контрола си в Източна Европа. Впрочем, дори тогава европейците редовно не инвестираха достатъчно в отбраната си. В крайна сметка, те бяха защитени от САЩ. Дълги години европейските лидери обещаваха да покриват индикативните цифри за разходите на НАТО, а след това се отмятаха от обещанията си, обяснявайки, че трябва да се съобразяват с вътрешните си нужди, да се справят с политическата опозиция и да решават икономическите си проблеми.

Днес, изправени пред сериозни заплахи, имащи по-скоро икономически отколкото военен характер, европейците още по-малко са склонни да дават пари на своите военни и да ги използват в реални сражения. Вече дълги години амбициозните европейски държавници дискутират развитието на европейското многообразие и създаването на независим европейски военен потенциал, но продължават да се ограничават само с приказки.

В стремежа си за повече пълномощия и власт, „президентът” на Европейския съюз Херман ван Ромпой и „външният министър” Катрин Аштън водят истинска война помежду си, също както впрочем и Европейският парламент воюва с Европейската комисия. Междувременно обаче, ЕС така и не направи нищо за това, поне някой, извън Европа, да започне да гледа сериозно на тази организации в политически, да не говорим за военен, план.

В продължение на 65 години американците великодушно финансираха европейската отбрана. Време е да бъде сложен край на безплатната или, най-малкото, прекалено евтината възможност ЕС да гарантира сигурността си за чужда сметка. Днес САЩ се сблъскват с годишен бюджетен дефицит от 1,3 трилиона долара, националният им дълг достигна 13,5 трилиона, а общите текущи задължения в социалната сфера и здравеопазването се равняват на около 100 трилиона. Затова да сложи кръст на военното гарантиране на Европа, разполагаща с по-голяма икономика и население от Америка, е най-малкото, което би могъл да направи Вашингтон при тези обстоятелства.

„Да, ама не – казват някои консерватори – американският дял в европейската отбрана не бива да се променя, нека европейците продължат да се наслаждават на разточителната си система за социално осигуряване, докато Америка се грижи за гарантиране сигурността на континента”. Защо?

Първият аргумент, лансиран от Бейкър Спринг, от Фондация Херитидж, е следния: „Ако силите на САЩ бъдат ангажирани в по-голяма степен в Близкия изток или Южна Азия (както е днес), или пък в Източна Азия, сегашният военен бюджет на администрацията на Обама ще се окаже недостатъчен за защитата на Европа. Въпросът „и какво от това” вероятно би се сторил нахален на хората от въпросната фондация, но нима Европа не следва да бъде защитавана от самите европейци? Населението на ЕС е около 500 милиона души, т.е. почти два пъти повече от населението на САЩ. Общият БВП на Съюза е почти с 2 трилиона долара повече, от американския. Общите военни разходи на ЕС достигат 300 млрд., т.е. те са вторите по обем в света и значително надхвърлят тези на която и да било друга държава.

Тогава, защо да не очакваме, че днес, след цели 65 години, европейците най-сетне ще започнат сами да се защитават. Откъде накъде, американците, особено ако са активно ангажирани във военни действия в други точки на света, трябва да спасяват своите големи, по-населени и проспериращи приятели и, при това, да го правят вечно?

Ако Америка не продължи да харчи огромни средства за военните си нужди, предупреждава Сали Макнамара от Фондация Херитидж, Вашингтон „няма да може да предотврати доминацията в Европа на някоя вражеска държава”. На свой ред, Бейкър Спринг цитира разходите по време на Втората световна война, като причина да бъде запазен ниският дял на европейците в общата отбрана: „В сравнение с разходите за поредното освобождаването на Европа от вражеска власт, да инвестираме 4% от нашия БВП в момента, за да избегнем възникването на подобна необходимост в бъдеще, ми изглежда хуманно и финансово изгодно споразумение”.

Кой заплашва Европа?

Кой обаче се готви да завоюва Европа? Кой знае защо, почти никой в Европа не е изпаднал в ужас пред заплахата от външна инвазия.

Най-логичният кандидат за такъв завоевател е Русия, но истината е, че днес тя е само  жалка сянка на Съветския съюз. Армията и е само блед спомен за някогашната горда Червена армия. По-голямата част от корабите на Червения флот ръждясват в пристанищата. Руските военни се справиха с Грузия, но дори и това им създаде известни проблеми.

Колкото и да ни плаши фигурата на Путин, възможностите на страната му са силно ограничени. БВП на ЕС е десетократно по-голям от този на Русия, а населението му – трикратно надминава руското. Европейските военни разходи пък са пет пъти по-високи от руските. Затова мисълта за евентуално руско нападение, да не говорим за успешно придвижване към Атлантика е изцяло в сферата на параноидалните фантазии.

Но, освен Русия, кой би могъл да застраши Европа? Украйна? Сърбия? Германия? Та нали алиансите следва да отразяват международните заплахи, променящи се с времето. Ако не беше така, САЩ щяха да държат въоръжените си дивизии по своите северни и южни граници за да се защитят от Канада, обединена с историческия враг на Америка – Великобритания, както и от реваншистко Мексико, претендиращо за териториите, изгубени по време мексиканско-американската война. Няма смисъл гражданите на САЩ да бъдат постоянно облагани с огромни данъци за да бъдат защитени богатите американски съюзници от някакви илюзорни заплахи.

Всъщност, анализаторите от Фондация Херитидж сякаш се тревожат повече от възможността европейците действително да поемат сами собствената си защита. Така, Макнамара предупреждава, че ограничаването на американското ядрено присъствие на Стария континент може да стане причина „европейските държави да потърсят алтернативни гаранции за сигурността си, или под формата на собствени ядрени сили, или формирайки съюз с други ядрени държави”. Впрочем, Франция и Великобритания вече са ядрени държави. А и защо Америка трябва да се тревожи (ако някои други от нейните демократични съюзници също решат да се сдобият с ядрено оръжие, вместо да разчитат само на САЩ) и да рискува сигурността на Вашингтон заради тази на Рим или Берлин остава неясно.

Освен това, с кого биха могли да се съюзят европейците, ако не със САЩ? Списъкът на другите ядрени държави е къс: Китай, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан и Русия. Трудно обаче можем да си представим, че, в крайна сметка, ЕС би се приютил под (да речем,) китайския или израелския ядрен чадър. Но дори и да го направи, защо Вашингтон трябва да му пречи? Та нали САЩ със сигурност не планират да нанасят ядрени удари по континента.

Но ето ви друг аргумент – европейците биха могли да се превърнат в следващия противник на Америка. В тази връзка, Спринг посочва, че: „Редица влиятелни кръгове в ЕС призовават за обединяване на Европа, така че тя да може да балансира влиянието на САЩ в международните отношения. В този контекст, ЕС би могъл да се наложи като доминираща сила в Европа, т.е. като враждебен на САЩ. А пък един, враждебен на САЩ, ЕС ще се окаже сериозно предизвикателство, дори ако контролът му вътре в самата Европа е слаб, а военните му възможности – ограничени”.

Твърдението, че НАТО не цели защитата на Европа, а окупацията на континента, така че да се попречи на европейците да провеждат независима политика, вероятно е най-ексцентричното от всички възможни. Защото, кога европейците не са следвали собствен курс? По време на цялата студена война те правеха каквото си искат. По правило, европейските държави се противопоставяха на американските политически инициативи по целия свят – от Китай до Виетнам и Централна Америка. Дори, когато Вашингтон защитаваше континента от Червената армия, европейците отправяха предизвикателство към САЩ, изграждайки газопровод към Съветския съюз. Франция пък отказа да позволи на американските самолети да преминат над нейна територия за да бомбардират Либия. През следващите години европейците заеха различна от американската позиция по отношение на ООН, глобалното затопляне, Израел, Тайван, международното регулиране и т.н.

Желанието да се превърне ЕС в противовес на Америка здраво се е вкоренило в съзнанието на „еврократичните” елити, въпреки сегашната роля на САЩ на континента. Европейците, осъзнаващи колко малко са сериозните заплахи за сигурността им (ако въобще има такива), едва ли ще обуздаят амбициите си, тъй като САЩ продължават да разполагат със свои военни части в Европа. И, въпреки безкрайните и безгранично помпозните декларации на Брюксел, нищо в поведението на Европа не дава и най-малкия шанс, че европейците ще проявят антагонистични амбиции, създавайки ефективни военни сили, или пък ще използват военните си възможности за агресивни цели, отправяйки някакво сериозно предизвикателство към Америка.

ЕС може да се превърне в първата пост-национална държава, в политическо образувание, изградено на чисто идеологическа основа и безкрайното възпроизвеждане, и лишено от каквато и да било подкрепа отдолу. Лисабонският договор стана реалност само благодарение недопускането на мнозинството европейци да гласуват по въпроса за приемането му. Тезата, че ЕС е реална и сериозна заплаха за Америка, за разлика от случайните разногласия със САЩ, е чиста проба фантазия.

При всички случаи, ако Вашингтон наистина е привързан към демократичните ценности, той е длъжен да приеме, че съюзниците му могат да следват независим курс. Надеждата за превръщането на освободителните военни сили в окупационни е извращение на американската политика. Ако американските гарнизони в Европа не са необходими за защитата на САЩ, те не бива да остават там, а незабавно да бъдат изтеглени.

Навремето британският лорд Палмерстън предупреждава да внимаваме с нациите, имащи постоянни приятели, а не постоянни интереси. Американците имат много причини да продължат да бъдат приятели с европейците, но това не означава, че фалиралото американско правителство следва да запазва постоянни съюзите си с европейците или с който и да било друг.

* Авторът е старши анализатор в Института Катон и коментатор на Нешънъл Интерест, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.











 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене