Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1045-bydeshtoto-preformatirane-na-blizkiq-iztok

В Близкия Изток, който, в широкия смисъл на понятието, обхваща територията от Северна Африка до Иран, не секват сблъсъците и протестите, т.е. напрежението продължава да е голямо. В настоящата статия ще се опитам да направя общ анализ на събитията в региона за да очертая тенденциите и контурите на общата картина, които могат да се проявят при развитие на ситуацията в една или друга посока.

Според мен, има два основни варианта за това, какви биха могли да са последиците от събитията, след една или няколко години: формиране на изгодна за Запада политическа ситуация, или пък на не толкова изгодна за него, но по-приемлива за останалите геополитически играчи, ситуация.

На свой ред, тези варианти включват няколко подварианта. Например, ситуацията може да се окаже печеливша за САЩ и доста по-малко изгодна за ЕС. Или пък, изгодна за Иран и Китай и не съвсем изгодна за Русия и т.н.

Предпочитам обаче да разгледам въпросните два варианта, като цяло, а след това да се спра на отделните държави от региона. В краткосрочна перспектива, ситуацията очевидно се развива благоприятно за Запада. САЩ съумяха да се избавят от непопулярните режими в Египет и Тунис по начин, който ги представя като „подкрепящи исканията на народните маси”. В момента, Западът се опитва да насочи надигналата се „революционна вълна” към такива държави като Сирия, а след това и Иран. В много арабски държави, най-голяма социална активност демонстрират младите хора, част от които са настроени положително към достойнствата на западната демокрация (включително и заради потисничеството на досегашните демодирани и закостенели режими) и вярват, че в арабския свят могат да бъдат изградени „демократични” общества, като тези в Европа.

Според мен обаче, в средносрочна и дългосрочна перспектива, управлението на тези процеси ще се оказва все по-трудно за Запада. Активизиралите се маси скоро ще се убедят, че демонстрациите и демокрацията, сами по себе си, не гарантират икономически ръст. Навлизането на западната култура и нрави (което и преди имаше място в Египет и Тунис) ще провокира протестната реакция на местните общества. Ислямското общество едва ли ще се примири със „свободното” поведение и другите особености на западния свят. На Запада ще се наложи да инвестира и да оказва помощ на новите арабски „демокрации” (които не разполагат с достатъчно петрол) за да предотврати масовото разочарование от резултатите от „революциите”. Предвид кризата обаче, западните държави не разполагат с такива средства, а в бъдеще ще имат още по-малко.

Затова „демократичната” реторика и еуфорията от извоюваната свобода скоро ще изчезне, за сметка на нарастващата необходимост от упорита ежедневна работа за изграждането на силни и модерни арабски държави, каквито все още не съществуват. И тук на дневен ред ще бъдат поставени редица важни идеологически въпроси: какъв курс следва да избере една или друга страна – дали отново да търси съюз със Запада, акцентирайки върху демократичната реторика и човешките права, за да си гарантира оттам необходимите инвестиции и технологии, или да се ориентира към постигането на реална независимост, което ще изисква изграждането на собствена технологична база, защита на вътрешния пазар и ориентация не толкова към Запада, а към собствените сили. Както и към такива държави, като Китай, Русия, Иран и т.н.

От тази гледна точка, ще анализирам перспективите пред отделните страни от региона, без да изброявам в детайли всички факти, а опитвайки се да посочвам само ключовите, поне според мен, моменти и тенденции.

Египет

Тази държава винаги е претендирала за лидерски позиции в арабския свят. Днес Египет има най-голямото население в него – около 80 млн. души. В Кайро се намира един от основните идеологически центрове на мюсюлманите-сунити – религиозният университет Ал-Азхар и неговата джамия. Тук се обучават млади мюсюлмани от целия свят, при това от изключително авторитетни за сунитската общност теолози, ориентиращи мюсюлманите, помагайки им да осмислят социално-политическите и други проблеми от гледната точка на исляма. Египет притежава Суецкия канал, свързващ Европа с един от основните петролодобивни региони на света – Персийския залив. Египет граничи със сектора Газа, който днес е единствената изцяло контролирана от палестинците територия.

След оставката на Хосни Мубарак, Египет се оказа на кръстопът. Именно Мубарак завърши процеса на изграждане на светска военно-полицейска държава, напомняща Турция по времето на Ататюрк. Наистина, и сега властта в страната е в ръцете на военните, но те трудно ще я удържат, а вероятно и нямат намерение да се вкопчват в нея. Рано или късно, в Египет ще се проведат парламентарни и президентски избори и ще се формира нова власт. Референдумът от 19 март вече подготви условията за това.

Кой обаче може да дойде на власт в Египет? Ясно е, че на остатъците от бившия режим, обединени в Национално-демократическата партия, ще е трудно да запазят мнозинството си в парламента, освен това е възможно самата партия или наследницата и да бъдат забранени. Сред опозиционните сили, най-организирани и популярни са „Мюсюлманските братя”. Както е известно, тази организация е създадена още през 20-те години на миналия век и разполага с филиали в почти всички арабски държави, макар че те действат независимо един от друг и нерядко защитават различни позиции.

Наскоро „братята” обявиха за създаването на политическа партия „Свобода и справедливост”, с която ще участват в парламентарните избори. Показателно е, че те непрекъснато се стремят да внушат, че не са ислямски фундаменталисти и не възнамеряват да изграждат теократична държава. За целта демонстративно общуват с египетските копти-християни и духовните им лидери, водят преговори с някои други партии за общи избирателни листи и заемат умерени позиции почти по всички важни въпроси. Така, „Мюсюлманските братя” подкрепиха провеждането на референдум, докато редица други опозиционни сили и млади активисти се обявиха против предлаганите поправки, смятайки ги за недостатъчно радикални. Фактът, че почти 80% от египтяните гласуваха за въпросните поправки, косвено свидетелства за популярността на „братята” в обществото. Организацията им обаче, поне засега, не възнамерява да поема пълната отговорност за ситуацията в страната. Нейните лидери заявиха, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори и дори, че няма да се стремят към максимален брой депутати в парламента. Според някои експерти, партията на „братята” вероятно ще се задоволи с 35-40% от местата в бъдещия парламент, въпреки реалните си шансове да разполага с мнозинство в него.

Очевидно, тази предпазливост се обуславя от две основни причини. След революционните събития египетската икономика се намира в много тежко състояние, затова новото правителство ще трябва да осъществи редица неособено популярни реформи за да подобри ситуацията. Освен това, Западът все още приема „Мюсюлманските братя” като заплаха и като фундаменталистко движение, затова бързото им идване на власт рискува да изолира Египет от западните държави, от които тази арабска държава все още е силно зависима.

Все пак, рано или късно, на ислямистите ще се наложи да поемат властта в свои ръце. Именно тогава можем да очакваме и най-интересните събития: ще стане ясно, каква е позицията на „братята” по основните международни въпроси: за отношението към САЩ и Иран, за мирния договор с Израел от 1979 и т.н. И най-важното, дали след като дойдат на власт, ислямистите ще се ориентират, под една или друга форма, към „иранския модел на развитие”.

В случая нямам предвид създаването на теократична държава, тъй като в сунитското общество липсва такава прослойка, каквато са аятоласите, при шиитите. Според мен, „иранският модел” означава не само „режим на аятоласите” и клерикализъм, но и определена идеология: опора на собствените сили в икономиката; развитие на национална наука и технологии, включително в ядрената сфера и космоса; налагане на религиозните норми в обществено-политическия живот и бита; антизападна и антиизраелска позиция във външната политика.

Ако Египет не тръгне по този път (макар че разполага с необходимия за него потенциал, предвид многобройното му население и интелектуалните му ресурси), т.нар. „египетска демокрация” ще си остане просто реторика и опит страната да се хареса на Запада и отново да разчита на щедрата му помощ, инвестиции и туристи. При подобно развитие, „демокрацията” ще се окаже по-скоро своеобразна идеологическа диверсия срещу целия ислямски и арабски свят (и не само) с цел да им бъдат натрапени фалшиви идеали, както и да бъдат изкушени някои други държави (особено Иран) да се откажат от досегашния си курс.

Либия

Случващото се в Либия е в центъра на вниманието на цялата световна общност. Въпреки предварителните очаквания, диктаторът Кадафи съумя частично да обърне почти безнадеждната за него и клана му ситуация, когато градовете един след друг преминаваха в ръцете на опозицията, а мнозина високопоставени държавни служители избягаха в лагера на противниците на режима. Той успя да мобилизира привържениците си и да запази гръбнака на армията си (елитните бригади), а превъзходството на правителствените сили над бунтовниците, по отношение на огневата мощ, сякаш не им оставяше особени шансове.

Именно в този момент, бе поставено началото на западната намеса в либийската гражданска война, в резултат от което страната се оказа разделена на две. Кадафи контролира западното крайбрежие, където са повечето големи градове, и центъра на страната, а противниците – му изтока на страната и някои вътрешни райони на запад.

Факт е, че по време на управлението си и особено през последните години полковникът допусна груби грешки, от което се възползваха противниците му и западните държави. Така, Кадафи не съумя да установи тесни съюзнически отношения с нито една мюсюлманска държава, включително и с Иран. Впрочем, той не установи такива отношения и с Русия, и Китай, въпреки, че Москва опрости многомилиардните дългове на Либия от съветската епоха. Наистина, либийският диктатор обеща да купи големи количества свръхмодерно руско оръжие, но напоследък купуваше оръжие предимно от Европа. Едва след началото на бомбардировките той заяви, че ще предостави разработката на петролните си находища на Китай, Индия и Русия. Възможно е, да е разчитал, че самолетите на НАТО няма да бомбардират обекти, разработвани от западни компании, само че тези обекти бяха либийска държавна собственост.

В медиите и Интернет се появиха доста публикации за „приказния живот” на либийците по времето на Кадафи, в които се посочва, че диктаторът е отпускал големи суми за социални нужди, осигурявал е високи заплати и е поддържал цените ниски. Но, макар че това, до голяма степен, е вярно, в същото време безработицата в страната достигна 30%. Култът към Кадафи беше омръзнал на голяма част от либийците, пред които нямаше никакви други перспективи, освен пасивно да съзерцават строителството в собствените си градове, разчитайки единствено на държавните социални помощи. Много сериозно бяха нарушение

Удари на НАТО убиха син на Кадафи

традиционните племенни и кланови баланси във властта, оказало се особено болезнено за една страна, която, до голяма степен, продължава да се ръководи от тези принципи. На свой ред, ислямистите смятаха Кадафи за „еретик”, който вместо ислямските норми и шариата, налага в страната собствения си култ, заменяйки на практика свещения Коран с прословутата си „Зелена книга”. Именно от тези слабости се възползваха вътрешните и външните му противници за да превърнат страната в арена на гражданска война.

В момента, особено след намесата на Африканския съюз, развитието на ситуацията се оказва в задънена улица, а изход не се вижда. Трудно можем да си представим, че Кадафи е състояние да обърне изцяло ситуацията в своя полза. Ясно е, че Европа и САЩ в никакъв случая няма да възстановят отношенията си с режима му, в това отношение Западът вече изгори всички мостове. Не е ясно и, как диктаторът ще може да разчита в бъдеще на приходи от петролния сектор, особено след като Западът наложи ембарго върху износа на либийски петрол.

При това положение, единственият изход за Кадафи би било влизането в неговата зона на китайски петролни компании, които да възстановят добива и преработката на петрол и да организират транзита му за Китай или други държави, въпреки западната блокада. Само че подобно развитие е почти невероятно. Още по-малко това биха дръзнали да направят руските компании. А без да изнася петрол, Кадафи вече няма може да плаща на армията и населението. Ще му се наложи да се ориентира към контрабанден износ на енергоносители и чужда валута, което би било изключително трудно. Макар че на теория това би дало на полковника възможност да се съпротивлява още няколко месеца (ако междувременно не бъде ликвидиран от противниците си), по-вероятно е режимът му да рухне много по-бързо. Пак чисто теоретично бихме могли да допуснем, че Кадафи и бунтовниците ще започнат мирни преговори с международно посредничество. Само че омразата между тях е толкова голяма, че и този вариант изглежда съвършено нереален. Още повече, че не е ясно, дали Западът въобще е заинтересован от подобни преговори. За момента западните държави са доволни от хода на събитията в Либия, даващи им възможност да задълбочават хаоса в страната, извличайки от това определени дивиденти, в краткосрочна перспектива.

Държавите от Магреб: Алжир, Мароко, Тунис

Въпреки че именно в Тунис бе даден началният тласък на арабските „революции”, тази страна, също както и Мароко, няма особено стратегическо значение. Основният източник на приходи и за двете е туризмът и те не разполагат с големи природни ресурси. При това, в исторически план, двете са най-силно „европеизирани”, макар че в Тунис напоследък е налице известна активизация на ислямистите. Ислямистката партия официално бе допусната до голямата политика, а лидерът и се завърна в страната след дълга емиграция. Но, тъй като основната сфера на туниската икономика са туризмът и услугите, шансовете за идване на ислямистите на власт не са големи (това моментално би било оценено като заплаха в западните медии и ще доведе до прекратяване на туристическите поток от Европа). Аналогична е и ситуацията в Мароко. В сравнение с тези две страни, доста по-сериозна задача изглежда да прогнозираме развитието на ситуацията в Алжир.

Както е известно, Алжир е най-голямата по територия държава от Магреб, с достатъчно многобройно население. През последните десетилетия тя бе арена на доста бурни събития. Войната на Франция за запазването на Алжир беше най-кръвопролитната в процеса на разпадането на колониалните империи. През 90-те години на ХХ век обаче, страната преживя още една война – този път гражданска.

Причина за нея стана победата, на парламентарните избори през 1991, на местната ислямистка партия Фронт за ислямско спасение (FIS). Това бе първият случай в арабския свят, когато по парламентарен път до властта се добират откровени ислямски радикали със собствена идеология. Алжирската армия обаче не допусна подобно развитие и отмени резултатите от изборите. В резултат започна гражданска война, продължила почти десет години. В крайна сметка, през 1999, властта беше поета от сегашния президент Абделазиз Бутефлика, който в момента е на 74.

През януари 2011, в Алжир също започнаха социални вълнения, подобни на тези в Тунис. Но, за разлика от туниските, те (поне засега) не прераснаха в революция. Днес в Алжир основните играчи са се ориентирали към изчакване, но това едва ли ще продължи дълго. Режимът на Бутефлика, опиращ се на армията, ще бъде принуден да се съгласи на отстъпки и да отслаби политическите ограничения. Тогава, на сцената ще се появят няколко нови сили.

Сред тях несъмнено ще има прозападно (и най-вече проевропейски) настроени елементи, обявяващи се твърдо против ислямизацията и акцентиращи върху т.нар. „демократизация”. На второ място, става дума за военните които в момента, фактически, са на власт. Следват умерените и радикалните ислямисти. Умерено ислямисткото крило отново се представлява от „Мюсюлманските братя”, т.е. от алжирския им филиал. През 90-те години и при управлението на Бутефлика те участваха в изборите, заради което бяха заклеймени като „предатели” от радикалните ислямисти. Що се отнася до последните, част от лидерите им загинаха през 90-те години, но някои оцеляха. Сред тях са т.нар. „духовен водач” Абас Мадани, който вече е на 80 и живее в Катар, както и Али Белхадж. И двамата са прекарали по 12 години в затвора. Белхадж опита да се включи активно в политическия живот през януари 2011, когато започнаха масовите демонстрации, но моментално беше арестуван и освободен под гаранция до насрочения срещу него съдебен процес.

В най-новата алжирска история има една страница, която очевидно оказва определено влияние върху хода на сегашните събития. През 90-те години, по време на гражданската война, беше създадена паравоенната и, както се оказа впоследствие, терористична организация Въоръжена ислямска групировка (GIA). Тя се противопоставяше не само на правителството, но и на FIS и въоръженото му крило. Характерна на бойците на GIA беше почти животинската жестокост, като под флага на „ислямската съпротива” те изтребваха цели села. В същото време, редица експерти посочват, че мнозина от лидерите на GIA са били внедрени от специалните служби (или сътрудничат с тях) с цел да се настрои населението срещу радикалните ислямисти.

Съществува известна възможност, на власт в Алжир (този път без да срещнат съпротивата на военните) да дойдат умерените, или дори радикалните ислямисти, макар че, имайки предвид казаното по-горе, засега това не е много вероятно. При подобно развитие, Алжир би могъл да се превърне в страна, провеждаща антизападна политика, и в потенциален съюзник на Иран и Сирия. Но тъй като в тази държава има големи запаси от петрол и, особено, от природен газ, позицията и ще се окаже твърде важна в бъдещите политически трансформации в т.нар. Голям Близък Изток.

В същото време Алжир традиционно поддържа тесни връзки с Русия (преди това със Съветския съюз), като дълги години армията му бе въоръжена предимно със съветско оръжие. През първото десетилетие на ХХІ век активното военно-техническо сътрудничество между двете страни беше подновено, като бяха сключени няколко големи сделки. Макар че и тук бяха налице немалко проблеми – така, Алжир върна на руснаците доставените от Москва изтребители МиГ-29 СМТ, заради използваните в тях части втора употреба.

Можем да предположим, че през следващите няколко години ще станем свидетели на остра и решаваща фаза от „битката за Алжир” между такива геополитически играчи, като САЩ, ЕС (Франция), Русия, Китай и ислямистките кръгове, подкрепени от Иран, „Мюсюлманските братя” или държавите от Персийския залив. Същото впрочем се отнася и за най-голямата северноафриканска държава Египет.

Сирия

Когато започнаха вълненията в арабските държави, сирийските власти се опитаха да внушат, че страната им е „имунизирана” срещу подобно развитие, използвайки като аргумент, че народните протести са насочени срещу „прозападните режими”, чието управление, не отговаря на стремежите на хората. Донякъде, те бяха прави: сирийският президент Башар Асад действително се ползва с популярност сред народа и не се смята от него за „фараон” и марионетка на Запада. И в Сирия обаче, нещата не са никак прости. Проблемът е, че, като изключим външната политика, вътрешнополитическият модел на страната не се отличава особено от повечето репресивни арабски режими, като този на Мубарак в Египет, Салех в Йемен и т.н. Националистическата и принципна външна политика подобрява донякъде отношението на населението към режима, но не е панацея.

Освен това, в Сирия е налице сложна конфесионална ситуация. По-голямата част от населението са мюсюлмани-сунити, следвани от т.нар. алауити (13%-15%), друзите, християните, асирийците, арменците и т.н. В същото време, още от времето на бащата на сегашния президент, алауитите доминират в силовите структури и във властта, като цяло. Разбира се, не може да се твърди, че сунитите са силно дискриминирани и формират някаква „каста” на потискано мнозинство, защото техни представители заемат редица важни политически и военни пости, но истината е, че алауитите са непропорционално широко представени по върховете на властта.

Идентификацията на самите алауити също не е проста. Дълго време много мюсюлмани, особено сунитите, дори не ги брояха за изповядващи исляма, смятайки ги за секта, поставила се извън религията. Впрочем, шиитите също се отнасят подозрително към тях. Все пак, през 70-те години на миналия век, те, като цяло, признаха алауитите за свои единоверци, т.е. за шиити, в широкия смисъл на понятието. Оттогава насам Сирия (която по онова време вече се ръководеше от представителя на алауитското малцинство Хафез Асад) традиционно поддържа тесни връзки с шиитски Иран и дори го подкрепи по време на иракско-иранската война. Иранското влияние в Сирия се усеща и днес. Тази страна е сред основните чуждестранни инвеститори в сирийската икономика, сериозно инвестират в нея и шиитите от арабските държави от Персийския залив. Това не може да не поражда подозрения сред сунитските режими, опасяващи се, че Сирия може, с течение на времето, да се превърне в шиитска държава. Лидерът на сирийския филиал на „Мюсюлманските братя” например твърди, че цели села, в които преди не е имало нито един шиит, преминават към шиизма, шейховете на някои племена се финансират от Иран и т.н.

Впрочем, що се отнася до”Мюсюлманските братя” и ислямистите, въобще, отношението на предишния президент към тях беше, меко казано, сложно. Като ислямистите му отговаряха по същия начин. Както е известно, при потушаването на ислямисткия бунт в Хомс, през 1982, силите на режима убиха няколко хиляди души (според някои 20 000). В страната са забранени ислямистките партии.

В момента Сирия се намира на кръстопът. Според мнозина, западните държави ще се опитат да дестабилизират режима с помощта на младите и прозападно настроени „интернет-активисти”, обявяващи се за повече свобода и демокрация. Към тях обаче биха могли да се присъединят (в момента това вече е факт) ислямистите, както и привърженици на влиятелни сунитски кръгове, недоволни от доминацията на алауитите във властта и силното иранско присъствие. Сирийската политическа система е доста архаична и недопускаща промени, което дава повод за недоволството на опозицията. Според конституцията, управляваща (и на практика единствена) партия в страната е БААС, твърдяща, че целта и е изграждането на „социализъм по арабски модел”. Само че този дискурс касае по-скоро миналото, или по-точно, втората половина на ХХ век, когато немалко арабски и неарабски държави се ориентираха към изграждането на светски „социалистически” модели. Между другото, самата партия БААС, която първоначално беше замислена като „общоарабска”, вече почти няма местни поделения, освен в Сирия. Управляващата партия разполага с конституционно утвърдено мнозинство в сирийския парламент, което лишава изборите от всякакъв реален смисъл.

Очевидно, президентът на Сирия ще трябва да направи определени отстъпки и да реформира политическата система, както и да гарантира известна свобода на медиите. Но това не решава принципно важните въпроси за развитието на страната. Въпреки интензивното сътрудничество с Иран и Русия във военно-техническата сфера, Сирия си остава изостанала държава, по отношение развитието на собствена наука, технологии и генериране на знания. Тя все още се придържа към очевидно все по-неподходящия за съвременния арабски свят светски модел, чиято официална цел си остава изграждането на „арабски социализъм”. Тоест, ислямският фактор е напълно изключен от държавната идеология, макар че не е подложен на сериозни преследвания. Между другото, една от причините за бунта срещу Кадафи стана именно игнорирането на исляма, като идеология. Ако алауитите бяха мнозинство от сирийското население, подобен модел би могъл още дълго да функционира стабилно. Според мен обаче, ислямизацията на сунитското мнозинство в Сирия е почти неизбежна (рано или късно).

В тези условия само борбата с корупцията и частичната либерализация на вътрешния режим очевидно не решават всички задачи, пред които е изправена страната. Ако сирийският режим не иска да се превърне в поредната мишена на американските (и тези на НАТО) бомбардировачи, дошли на помощ на „потиснатите сунити”, сегашните лидери на страната би трябвало да намерят общ език с прословутите „Мюсюлмански братя” в плановете си за реформи. Продължаващите кървави сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност в различни сирийски градове обаче показват, че засега това не става.

Ливан

След Втората световна война Ливан преживя доста бурни и кървави десетилетия, но днес там сякаш е настъпило известно затишие – в смисъл, че се оформиха два лагера, разполагащи с приблизително еднаква сила и влияние, като нито единия, нито другия може да удържи решителна победа. Първият лагер се оглавява от шиитското движение „Хизбула”, а във втория доминират сунитските кръгове, подкрепяни от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, както и от Запада. „Хизбула”, съответно, поддържа тесни връзки с Иран и Сирия.

Очевидно, това крехко равновесие ще се запази докато не настъпят сериозни промени във външния за Ливан силов баланс, т.е. засягащи Иран, Саудитска Арабия или целия регион. Макар че шиитското население, което в момента е 30% от цялото, демонстрира най-големи темпове на нарастване, това няма да е достатъчно за да надхвърли 50% през близките няколко години. Освен това развитието на ситуацията в Ливан силно зависи от евентуалното формиране на регионален блок Иран-Ирак-Сирия, към който би могла да се присъедини и Турция.

Ирак

Както е известно, през 2011, американските войски би трябвало окончателно да напуснат тази държава, съгласно споразумението между Вашингтон и Багдад. Не е изключено обаче, американците да наложат удължаване на този срок, макар че едва ли ще успеят да получат съгласието на иракчаните за създаване на постоянни военни бази в страната.

Ако частите на САЩ все пак напуснат Ирак до края на 2011, крехката политическа стабилност там може да бъде нарушена. Арабските държави от Персийския залив, особено Саудитска Арабия, се опасяват от усилване на иранското влияние в Ирак. Знае се, че по-голямата част от населението на страната са араби-шиити. Засега американското присъствие балансира влиянието на Иран, но с изтеглянето на САЩ иранците ще се сдобият с повече възможности за укрепване позициите си в съседната държава. Важно е да имаме предвид, че в Ирак не просто има шиитско население, но и, че там се намират основните шиитски светини, включително свещените градове Кербала и Наджаф, където всяка година се стичат милиони шиити, най-вече от съседен Иран.

Техеран вече започна да възстановява железопътната линия до иракската граница. След като се свържат с иракската жп мрежа, иранците планират да достигнат до мрежата на Сирия, а оттам и до Ливан. Така ще бъде изградена пряка сухопътна връзка между Иран и Южен Ливан, където са концентрирани най-много шиити и, където е границата с Израел. Ако това стане, Иран ще получи възможност безпрепятствено да прехвърля оръжие и военни специалисти директно в Ливан, през Ирак и Сирия. Разбира се, само ако американските части наистина бъдат изтеглени от Ирак.

Сам по себе си, Ирак разполага с големи потенциални възможности. Петролните му запаси са сред най-големите в света, при това те са сравнително слабо разработени, тъй като след 1980 Ирак почти непрекъснато беше или във война, или беше подложен на блокада, или пък беше арена на гражданска война (след чуждестранната интервенция през 2003). В страната има и газови находища, т.е. икономическата и независимост е гарантирана, стига разбира се правителството да съумее правилно да използва тези изключително богати природни ресурси.

Напоследък доста се говори за евентуално бъдещо разпадане на Ирак и подялбата му между отделните етноконфесионални групи. Подобно развитие обаче не изглежда вероятно, тъй като повечето иракски съседи – Турция, Иран и Сирия – категорично не са заинтересовани от това и не биха го допуснали, защото не искат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Тоест, поне в момента няма никакви основания за прокламирането на независим Иракски Кюрдистан. Възможно е, след изтеглянето на американците, кюрдите да опитат да дестабилизират ситуацията в страната, но ми се струва, че съседите и няма да го позволят.

Така, ако съумее да съхрани стабилността си, Ирак може да се превърне в свързващо звено между Иран и Сирия.

Йордания

„Хашемитското кралство” е, може би, най-невзрачната и второстепенна държава в Близкия Изток, въпреки, че в нея има немалко исторически паметници. Без да разполага с природни ресурси, технологии и каквато и да било идеология, държавата вегетира, разчитайки на приходите от туризма и западната (американска) икономическа помощ. Сегашният йордански крал, чиято майка е англичанка, отдавна е член на всички престижни западни (със свободен или ограничен достъп) клубове и за него т.нар. „край на историята” очевидно вече е факт

Демографската структура на Йордания е интересна с това, че по-голямата част от населението и са палестински бежанци, приели йорданско гражданство. Има доста потомци на преселници от Северен Кавказ, които, през ХІХ век се заселват в тогавашната Османска империя, бягайки от Русия. Те традиционно заемат важни позиции в местните силови структури. В момента, както и в близка перспектива, като основна опозиционна сила се изявява Ислямският фронт за действие, в чиято основа отново е местният филиал на „Мюсюлманските братя”. Мнозинството палестинци симпатизират именно на тази формация. При това, никой в Йордания, поне засега, не призовава за ликвидиране на монархията. Както е известно, членовете на управляващата Хашемитска династия са преки потомци на пророка Мохамед, затова ислямистите не си позволяват да се обявят открито против монархията, колкото и прозападна да е тя. Вместо това, призовават за ограничаване правата на краля, така че премиерът вече да се назначава от парламента.

В Йордания също се провеждат масови демонстрации, но засега те не са чак толкова мащабни, като в някои други арабски държави. Във всеки момент обаче, ситуацията може да се изостри и протестите да се разраснат. При подобно развитие, на крал Абдула ІІ вероятно ще се наложи да жертва непопулярния си министър-председател и да направи някои други отстъпки. Не бива обаче да очакваме радикална промяна в курса, следван от страната, през следващите няколко години, освен ако в целия арабски свят не настъпят тектонични промени.

Държавите от Персийския залив

Ще отделя специално внимание на три от тези държави – Саудитска Арабия, Йемен и Бахрейн, защото именно те са ключови за региона и тъкмо там се развиват бурни събития. При това, за да улесня читателите, няма да разглеждам всяка поотделно, защото ситуациите в тях силно се преплитат, както показаха и последните събития.

Въпреки че Бахрейн е малка островна държава, разположена край бреговете на Саудитска Арабия и Катар, тя има ключово значение за ситуацията в целия регион на Персийския залив. Нещата не опират само до това, че там е разположен командният пункт на военноморските сили на САЩ в тази зона. В края на краищата, той би могъл да се прехвърли в някоя съседна страна. Работата е, че днешен Бахрейн е малка част от голямото историческо държавно образувание Бахрейн (ар-Бахрейн), включващо не само островите (т.е. съвременен Бахрейн), но и цялото източно крайбрежие на днешна Саудитска Арабия. Тук е имало големи оазиси, където са били разположени и центровете на някогашната държава – Катиф и Ал-Хаса (територията на сегашната източна провинция на Саудитското кралство). Но и това не е всичко. Още през VІІІ-ІХ век в исторически Бахрейн започва да доминира религиозно-политическото учение на т.нар. „кармати”, представляващо разклонение на най-радикалната форма на шиизма – исмаелизма. Карматите създават могъща държава, контролираща търговските пътища от Изтока (Месопотамия и т.н.) към свещените ислямски градове Мека и Медина. Те дори осъществяват набези срещу Мека и успяват временно да си присвоят такива сакрални атрибути на ислямската религия, като т.нар. „Черен камък”. След краха на карматската държава, сунизмът не съумява да се разпространи по тези земи, които си остават предимно шиитски. Това положение се затвърждава след като иранците завоюват историческия Бахрейн в началото на ХVІІ век. Век по-късно обаче, те са изгонени от острова от сунитската династия Ал-Халифа, която и днес управлява Бахрейн.

Но, макар че се управлява от сунитско владетелско семейство, по-голямата част от населението на страната продължават да се придържат към шиитската версия на исляма. То обаче е почти лишено от политически права, тъй като горната камара на местния парламент, както и правителството, се назначават пряко от монарха.

След началото на арабските революции, шиитите в Бахрейн рязко се активизираха. Те организираха многохилядни мирни демонстрации и седящи стачки, а депутатите шиити напуснаха долната камара на парламента. Между протестиращите и военните части на кралството започнаха сблъсъци, след като правителството се опита да разпръсне със сила протестиращи и да разруши палатковите им лагери. Проля се кръв, много хора бяха ранени. Стана ясно, че сунитската династия е на път да изгуби контрола над ситуацията.

Тогава управляващите се обърнаха към Саудитска Арабия и останалите държави от полуострова (с изключение на Йемен) с молба да изпратят подкрепления, под формата на военни части и полицейски отряди. Така и стана – няколко хиляди чуждестранни военни (най-вече саудитци) пресякоха границата и влязоха в Бахрейн, смазаха протеста и поеха охраната на основните стратегически обекти.

Защо саудитските власти се решиха на толкова рискована стъпка за да спасят династията на малката островна държава? Те са наясно, че Бахрейн може да се превърне в ключова точка и плацдарм за шиитското проникване навътре в територията на Саудитска Арабия. Почти половината от населението на Източната провинция на страната са шиити, като те са най-много в историческите оазиси – Катифа и други.

При това, спецификата на Източната провинция на Саудитска Арабия е в това, че на територията и се намират най-големите петролни и газови находища в страната, включително гигантското петролно-газово находище Гавар, което е в основата на петролния добив в кралството. Там са и най-важните нефтопреработващи заводи, и пристанищата за петролните танкери. За Саудитската династия би било истинска катастрофа, ако властта в Бахрейн попадне в ръцете на шиитите (зад чиито гръб в Риад виждат основния си стратегически противник - Иран), а след това те се опитат да разширят влиянието си в полушиитската Източна провинция, която някога е формирала, заедно с днешен Бахрейн, историческата държава ар-Бахрейн. Затова битката между саудитските части и шиитските демонстранти в съседната държави е, в буквалния смисъл, на живот и смърт. Става дума за оцеляването на такава нестандартна държава, каквато е „уахабитската” Саудитска Арабия, която до голяма степен е изкуствено образувание, формирало се окончателно едва през 30-те години на ХХ век.

Както е известно, в основите на създаването на Саудитското кралство стоят британците, а вече през ХХ век, „опеката” над управляващата династия постепенно се поема от американците. Саудитска Арабия представлява предния пост на Запада, и най-вече на САЩ, в целия арабски свят, не само заради огромните си петролни ресурси, но и като стратегически разположена и изключително влиятелна в религиозен план държава. Затова американците и западните им съюзници ще продължат да си затварят очите за всички нарушения на човешките права в Бахрейн и в самата Саудитска Арабия, само и само да не загубят изключително ценния си съюзник. Тоест, няма никакъв шанс тези две страни да станат обект на каквато и да било външна „хуманитарна намеса”, още по-малко пък на военна, като тази в Либия например.

Интересно е, че почти същата ситуация се очертава и в другия край на Саудитската държава – на югозапад. Тук тя граничи с Йемен, който също се тресе от масови протестни демонстрации на опозицията.

За разлика от Бахрейн, в Йемен е налице доста по-сложна племенна ситуация. В страната има няколко големи племена, които са ключови играчи в местните политически процеси. Следва да се има предвид и, че почти цялото йеменско население по традиция е въоръжено, включително с автоматично оръжие, а някои от племената разполагат и с по-сериозна военна техника. Освен това, в Йемен има ясно изразени политическо-географски разделения: така в северната му част действат шиитските бунтовници – т.нар. „хути”, а на юг – в района на голямото пристанище Аден и крайбрежието на Арабско море – отрядите на южните сепаратисти.

Сегашният йеменски президент Салех действа като проамерикански и просаудитски политик, макар че самият той произхожда от шиитите- зайдити. Шиитите, принадлежащи към зайдитската секта, са изключително враждебно настроени към Саудитска Арабия, обвинявайки я, че е заграбила йеменските провинции Асир, Джизан и Наджран. В тези области също живеят много шиити (зайдити), а на юг провинция Наджран граничи с Източната саудитска провинция, като по този начин „шиитският пръстен” обгражда страната от Изток и Юг, а на югозапад стига до провинция Мека.

Както е известно, Мека е не само център на ислямския свят, но и на историческата област Хиджаз, която също е присъединена към Саудитска Арабия сравнително неотдавна (през ХХ век). Ядрото на кралството е историческата област Неджд, която присъединява другите области на Арабския полуостров. Може да се каже, че в поне три от тези области – историческият Бахрейн (Източната провинция), историческият Северен Йемен (провинциите Асир, Джизан и Наджран) и историческият Хиджаз (Мека) съществува открито или прикрито недоволство от господството на Саудитската династия, Неджд и „уахабизма”. Това недоволство е най-остро в шиитските области, но не само в тях. Тоест, става дума за борба, в която не може въобще да се говори за помирение между участниците, в дългосрочна перспектива. Шиитите и останалите противници на уахабитите от Неджд изпитват към тях дълбока омраза, смятайки ги за изчадия на Ада и привърженици на Иблис (т.е. на дявола), като обясняват с това и прозападната им ориентация. На свой ред, уахабитите ненавиждат шиитите не по-малко, отколкото те тях. И въпреки че тази взаимна омраза засега не се демонстрира открито, за да не провокира дълбоко разцепление в ислямския свят, можем да сме сигурни, че двете страни без колебание биха повели унищожителна война помежду си, при първа възможност. Макар че, поне според мен, постигането на помирение между уахабитите и шиитите е теоретично възможно, на съвременния исторически етап то е много малко вероятно.

Затова можем да очакваме, че тази епична борба ще бъде продължителна, проточвайки се с десетилетия, тъй като Саудитската монархия ще продължи да се ползва с подкрепата на САЩ, Великобритания и съюзниците им. Стига, разбира се, крахът на глобалната система, да не ускори нейната развръзка.

За разлика от Бахрейн, днес саудитците не могат да се намесват открито в развиващите се в Йемен процеси, макар че през миналата 2010 армията им водеше активни бойни действия срещу бунтовниците хути в Северен Йемен. Може да се предполага обаче, че вместо да залагат на откритата намеса, външните сили (включително саудитците и американците) ще се опитат да активизират т.нар. „Ал Кайда в Йемен”, която да се използва от управляващия режим като плашило и предлог за смазване на опозицията и за осъществяване на „стратегия на управлявания хаос” в тази страна. Но, ако президентът Салех все пак падне, шиитските сили ще получат възможност да действат по-свободно в Северен Йемен, което пък ще принуди саудитския режим да прехвърли силите си към йеменската граница. Всичко това означава, че напрежението на Арабския полуостров едва ли ще намалее през следващите години. По-скоро напротив.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия