Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1077-libiq-sled-kadafi

Два, появили се наскоро, експертни доклада разкриват какво точно представляват

либийските бунтовници и техните лидери

Либийските бунтовници, сражаващи се с армията на диктатора Муамар Кадафи, грабят магазини и болници и палят къщите на хората, заподозрени, че подкрепят режима, в градовете, завзети от опозицията и разположени в западните райони на страната. Това се твърди в публикувания на 15 юли доклад на Human Rights Watch (HRW) (1). Той се появи в момент, когато бунтовниците разшириха контролираната от тях територия на запад и бавно се придвижват към столицата Триполи, опитвайки се да овладеят основните комуникации към нея.

В същото време, самолетите на НАТО бомбардират частите на Кадафи и различни военни обекти, изпълнявайки резолюцията на ООН за защита на мирното либийско население. Независимо от това, гражданската война в страната, на практика, се намира в задънена улица, тъй като нито една от противоборстващите страни не съумя да постигне решаващ успех през последните седмици.

В доклада на HRW, в чиято основа са проведените от активисти на организацията разговори с местни жители и бойци на опозицията, се посочва, че след овладяването на редица градове бунтовниците са изгорили повечето къщи, принадлежащи според тях на привърженици на Кадафи, и са изнесли всички запаси от храни и лекарства от складовете на градските магазини и болници.

Първоначално говорителят на Националния преходен съвет на бунтовниците, намиращ се в Бенгази, т.е. на повече от 1000 км от фронтовата линия, отхвърли твърденията, че тези престъпления са били извършени от бунтовническите части. „Извършителите са хора, които нямат нищо общо както с НПС, така и с революцията от 17 февруари” – заяви той, имайки предвид въстанието срещу Кадафи. Малко по-късно обаче, същият човек заяви, че е „възможно да са били допуснати грешки” и, че ако бъдат открити доказателства, от онези, които са извършвали подобни действия, ще бъде потърсена съответната отговорност.

В един от случаите, цитирани в доклада, активистите на HWS споменават за пет запалени къщи в селцето Кавалиш, овладяно от бунтовниците на 6 юли, както и за групи въоръжени мъже, товарещи в камионите си стоки и храни, ограбени от съседния магазин. „На практика, конфискуваме всичко което намерим” – признава пред активистите на американската неправителствена организация санитар на бунтовниците в Авания.

Предполагаемите престъпления, извършени от бунтовниците, повечето от които са въоръжени цивилни доброволци с аморфна командна структура, пораждат тревога тъй като провокират и ответно насилие от страна на правителствените части, укрепили се около Триполи. Освен това, тези съобщения поставят в крайно неудобно положение НАТО, доколкото официално обявената цел на въздушните удари на пакта срещу частите на либийската армия е защитата на мирното местно население.

Впрочем, активистите на HRW критикуват и силите на Кадафи заради водения от тях безпорядъчен обстрел на граждански райони, жестокото им отношение към пленените бунтовници и използването на противопехотни мини.

Откакто в средата на февруари започна въстанието срещу либийския диктатор, който управлява страната вече 42 години въоръжените бунтовници успяха да поставят под свой контрол по-голямата част от източната половина на страната, където създадоха и собствена администрация, базирана в Бенгази. Те контролират и град Мисрата, на средиземноморското крайбрежие, както и по-голямата част от планинската верига Нафус, на югозапад от Триполи.

HRW е поискала от бунтовническите лидери да спрат и накажат онези свои бойци, които грабят и убиват цивилни граждани. „Опозиционните сили са длъжни да защитават мирното население и неговото имущество в контролираните от тях райони, така че хората да не се боят да се върнат по домовете си и да могат да водят нормален живот” – посочва Джо Сторк, зам. директор на Human Rights Watch, отговарящ за Близкия Изток и Северна Африка. В същото време, командирите на бунтовниците в западните либийски планини отказват да коментират твърденията на неправителствената организация, макар че в доклада и се цитират думите на един от тях – полковник Ел-Моктар Фирнан, който признава, че са били извършени някои нарушения, макар да отрича, че става дума за целенасочена политика: „ако не се бяхме намесили, хората щяха да сринат със земята завладените от нашите части градове”.

Различната „либийска революция”

Според повечето експерти, либийската „революция”, която първоначално се смяташе за поредната проява на т.нар. „арабска пролет”, всъщност представлява съвършено различен феномен. Колкото и ясни да изглеждат на пръв поглед събитията в тази страна, те силно се отличават от случилото се в Тунис или Египет. Ситуацията в Либия е толкова сложна и непредсказуема, че възможността след сегашното горещо либийско лято да настъпи спокойна и „демократична” есен, не изглежда никак вероятна.

„Либия: бъдещето е неясно” – това е заглавието на появилият се на 30 май доклад (2) на международната група от експерти, посетили Либия през април 2011 за да изготвят независима и неутрална оценка на ситуацията в страната и да се срещнат с представители на двата противостоящи си лагера. Групата беше създадена по инициатива на Международния информационно-изследователски център по проблемите на тероризма и подпомагане жертвите на терора (CIRET-AVT) и Френския център за анализи в разузнавателната сфера (CF2R), с подкрепата на Форума за мир в Средиземноморския регион. Експертите посетиха Триполи и Триполитания, контролирани от силите на Муамар Кадафи, както и цялата бунтовническа провинция Киренайка, включително Бенгази. Групата включваше:

-          Саида Бен Абиле, бивш министър по въпросите на солидарността на Алжир и една от създателките на CIRET-AVT, носител на наградата „Гражданско общество” на ООН;

-          Румяна Угърчинска, българска журналистка, живееща и работеща във Франция, авторка на бестселърите „Истината за атентата срещу Йоан Павел ІІ”, „КГБ и сие” и „Газовата война”;

-          Ив Боне, почетен префект и бивш шеф на френското контраразузнаване по времето на президента Митеран и депутат от Съюза за френска демокрация, автор на много книги и президент на CIRET-AVT;

-          Дърк Боржер, белгийски експерт и бизнесмен, инвестиращ в различни африкански държави южно от Сахара;

-          Ерик Дьонесе, бивш офицер от френската армия и сътрудник на Управлението по стратегически въпроси на Министерството на отбраната, президент на CF2R;

-          Андре льо Менян, вицепрезидент на Международния благотворителен фонд в подкрепа на децата-сираци от Третия свят, посланик за специални поръчения и консултант на Африканския съюз.

Представителният състав на експертната група прави резултатите от проучванията им особено интересни. Да видим например, какво твърди комисията за причините за бунта в Либия:

„Анализът на фактите, свързани с неотдавнашните събития, налагат извода, че либийската „революция” не е нито демократична, нито спонтанна. Всъщност, става дума за въоръжено въстание срещу съществуващия режим, мотивирано от завистта и стремежа за мъст на лидерите на източния регион на страната, което въобще не се вписва в динамиката на събитията от т.нар. „арабска пролет” и очевидно има друг характер. Либийското бунтовническо движение не може да се сравнява с тунската и египетската народни революции. В тези две страни, причина за взрива на народното недоволство беше тежкото социално-икономическо положение, докато в Либия, най-вече заради големите и петролни запаси, населението не само че не беше лишено от основните социални блага, но и можеше да си позволи някои прищевки: така например правителството беше принудено да разчита на чуждестранна работна сила, тъй като самите ливийци не бяха склонни да се занимават с работа, която смятат за „унизителна””.

Авторите на доклада виждат причините за въстанието срещу режима на Кадафи в специфичния регионален контекст (примерът на съседните арабски държави, където се развиха основните събития на „арабската пролет”), ситуацията вътре в страната – и особено в източната и част, където традиционно са силни сепаратистките настроения, както и (до голяма степен) във външната намеса.

Корените на различията между двете основни области на страната – западната Триполитания и източната Киренайка могат да се открият още в античната епоха. Проникването, през ХІХ век, на религиозната секта на сенуситите в Киренайка, допълнително разделя двете области, тъй като жителите на Триполитания остават верни на традиционния сунитски ислям. Сенуситското религиозно-историческо движение пък си поставя за цел връщането към корените на исляма. През последните десетилетия най-големият град на Киренайка – Бенгази (вторият по големина в Либия след столицата Триполи) се смяташе за тлеещо огнище на религиозен екстремизъм. Малцина обаче знаят, че през последните петнайсетина години Бенгази се превърна и в епицентър на африканската миграция към Европа. Нелегалната имиграция се трансформира в своеобразна индустрия, чиито оборот се оценява на стотици милиони долари. В града се формира истинска мафия, включваща корумпирани правителствени чиновници и полицаи. Само преди година режимът на Кадафи (и то благодарение сътрудничеството с италианските специални служби) съумя да установи известен контрол над ситуацията, както и да арестува някои от по-видните мафиоти от Бенгази. Лишена от част от доходите си, местната мафия беше първата, предложила финансова помощ и военна подкрепа за либийското въстание. Фактът, че след началото на вълненията стотици чуждестранни работници бяха ограбени или убити от бунтовниците, съзнателно се прикрива от чуждестранните медии. Неслучайно в доклада си европейските експерти подчертават, че либийският конфликт има не толкова военен, колкото информационен, т.е. „медиен” характер и напомнят, че „датата на официалното начало на революцията – 17 февруари” беше обявена много преди избухването на вълненията във Фейсбук, а международните телевизионни канали излъчваха откровена дезинформация – например, че армията на Кадафи осъществява въздушен обстрел на столицата, макар че от началото на конфликта срещу Триполи не е изстрелян нито един либийски снаряд. Телевизия „Ал Джазира” пък е квалифицирана в доклада като „факторът, провокирал намесата на НАТО”, тъй като съобщенията на нейните кореспонденти (много от които са граждани на западни държави) са оказали силно влияние върху решенията на ООН за Либия.

По-нататък се посочва, че макар бунтовническото движение да се обявява за „общонародно”, всъщност не олицетворява народното единство, а обединява разнородни групировки, преследващи различни и често противоречащи си цели и интереси: от една страна са гражданите, обявяващи се против Кадафи по идейни съображения и стремящи се към демократични свободи, а от друга – представителите на племенната върхушка на източните либийски племена, недоволна от несправедливата подялба на националните богатства, както и привържениците на ислямизма. Още по-странно е, че движението се оглавява от бивши приближени на диктатора Кадафи, заемащи отговорни постове в правителството му: Мустафа Абдул Джалил и Абдул Фатах Юнис, чието минало свидетелства за презрителното им отношение към спазването на човешките права и за огромна жажда за власт. Докато народните вълнения в Тунис и Египет се развиха без протестиращите да използват оръжие, в либийския случай протестите много бързо прераснаха във въоръжен сблъсък, т.е. в гражданска война.

Правителството на Кадафи, първоначално се колебаеше, дали да използва военна сила срещу бунтовниците, но след това организира настъпление срещу тях и без особени усилия прогони въстаническите отряди от градските центрове, тъй като повече от тях бяха формирани от млади хора без военен опит.

В същото време, въпреки твърденията на повечето западни медии, експертите от групата твърдят, че не са открили в градовете признаци за интензивни боеве, което говори или, че армията на Кадафи е ограничила използването на военната си мощ, или пък за лошата военна подготовка на бунтовниците. Според двама професори от университета в Бенгази, цитирани в доклада, в навечерието на „революцията” в тяхното учебно заведение са се появили много млади хора, които без да са студенти, са водели активна революционна пропаганда сред учещите там и дори са заплашвали преподавателите, отказващи да агитират студентите по време на лекциите си.

Още в самото начало на вълненията, от ситуацията се възползват ислямистите и криминалните елементи за да организират нападения срещу затворите за особено опасни престъпници в околностите на Бенгази, освобождавайки своите хора там. Веднага след това криминалните банди атакуват полицейските участъци и официалните учреждения, а за жителите на града става нещо нормално да виждат обесени полицаи по улиците. В доклада са фиксирани и многобройни случаи на нападения срещу работници-мигранти от различни африкански държави, които биват арестувани, бити, ограбвани, а някои – убити. Междувременно революционната вълна залива повечето градове на Киренайка: Бенгази, Тобрук, Дерна, Ал-Байа, докато в Триполитания въстанието няма сериозна подкрепа. Въпреки това, както посочват авторите на доклада, народните вълнения в Завия, на 50 км от столицата, са били отлично подготвени и координирани предварително. Режимът на Кадафи, който очевидно е бил изненадан от подобни мащаби на народните бунтове, въпреки това се опитва да не допусне масови кръвопролития при потушаването им, опасявайки се да не провокира междуплеменна вендета.

Впрочем, не е изключено министърът на вътрешните работи Абдул Фатаф Юнус, вече планирал бягството си в Бенгази, съзнателно да е поощрявал бездействието на силите за сигурност, давайки възможност на опозиционното движение да набере сила. През трите седмици, в които бунтовниците контролират град Завия, там са ограбени и подпалени всички правителствени учреждения (съдилищата, затворите, полицейските участъци и т.н.), както и много магазини и аптеки. Фиксирани са множество случаи на изтезания на хора, включително изнасилвания на жени, убийства на цивилни граждани и полицаи и т.н. При това, според свидетелите, убийствата на жертвите са били в стила на алжирската Въоръжена ислямска групировка.

Въз основа на тези факти могат да се направят и първите изводи от доклада: либийската „революция” не е народно въстание, тя неслучайно не започва в столицата и корените и не следва да се търсят в социално-икономическите проблеми. Епицентърът и е в Киренайка, регион традиционно противопоставящ се на централна власт. След като правителствените части поставиха под контрол градовете в Триполитания, ситуацията влезе в нова фаза. Беше обявено, че в Либия има хуманитарна криза и авиацията на НАТО започна въздушни бомбардировки срещу позициите на „армията на Кадафи”, което съществено влоши ситуацията в без това застрашения от катастрофа региони. Междувременно, през април, Human Rights Watch излезе с декларация, в която се цитират точни цифри, според които, напук на твърденията на повечето западни медии, войските на Кадафи не са осъществявали масови разправи с жителите на овладените от тях градове.

Тоест, става очевидно, че лидерите на най-силно ангажираните в конфликта западни държави и най-вече френският и американският президенти Саркози и Обама, силно са преувеличили мащабите на хуманитарната заплаха за населението, с цел да оправдаят началото на военната интервенция срещу Либия.

Външната подкрепа за бунтовниците

Авторите на доклада цитират следните факти за осъществени тайни операции, за осигуряване на външна подкрепа за либийските бунтовници:

- Египет е изпратил в Либия поделение 777 на специалните си части (елитни сили) за доставка на оръжие и оказване тактическа помощ на бунтовниците;

- От началото на бомбардировките на Либия, по заповед на президента Обама, в страната са изпратени няколко групи на американското разузнаване с цел да установят контакт с бунтовниците и да насочват самолетните удари на НАТО. Предполага се, че американският президент е подписал секретен меморандум, позволяващ осъществяването на тайни операции, като по този начин „е дал собствен принос за успеха на опита за преврат в Либия”. Това е позволило в страната да се върне полковник Хафтер (вербуван през 1987 агент на ЦРУ), който в момента е член на Временния национален съвет и разполага с много сериозни пълномощия;

- Великобритания също е изпратила свои специални агенти в Либия, с цел да установят тайни контакти с бунтовническото правителство в Бенгази, но мисията им се е провалила, още преди да започне: арестуваните от либийските служби (при кацането на хеликоптера им) агенти са престояли няколко дни в затвора, преди британските власти, след като са признали за мисията им, са си ги прибрали със специален хеликоптер;

- Френският вестник „Канар Аншене” изнесе данни за доставката на 105-милиметрови оръдия от Франция за бунтовниците в Бенгази, под формата на хуманитарна помощ. Така Саркози демонстрира, че спазва обещанието си за военна подкрепа, дадено на Временния национален съвет.

Временният национален съвет (CNT), създаден от бунтовниците на 27 февруари 2011, на практика, представлява правителство на опозицията, макар членовете му всячески да подчертават неговия временен и представителен характер, обещавайки да създадат истинско правителство „веднага щом бъде освободена цяла Либия”. Между другото, при появата на доклада на експертната група (т.е. в началото на юни) бяха известни само 13 от имената на общо 31 членове на Съвета, макар че Франция и редица други западни държави вече бяха признали легитимността на Съвета, представляващ разнородна коалиция от различни групи и интереси, сред които са: „Либийската лига за човешки права” (чиято централа е в Лондон), Националният фронт за спасения на Либия (с централа в саудитската столиза Ер Риад), неколцина „либерали”, близки до различни американски неправителствени организации, както и откровени привърженици на радикалния ислямизъм (предимно военни). Официално, Съветът обяви като една от основните си цели създаването на демократична държава, но чл.1 на Националната му харта ясна декларира, че в основата на законодателството на тази демократична държава ще бъде шариатът.

Ето какво е известно до момента за състава на Временния национален съвет. Оглавява го 59-годишният шейх Мустафа Абдул Джалил, бивш министър на правосъдието на Либия, произхождащ от Ал Зайда, в Източна Либия. Известен е като специалист по ислямско право и заемаше министерския пост от 2007. Докато беше в изпълнителната власт демонстративно се отказа от редица привилегии (служебна вила, охрана и личен шофьор). Ползва се с имидж на борец за справедливост, но именно по негово време, в частност, се разви финалната фаза на скандалния съдебен процес срещу шестте български медицински сестри. Джалил се присъедини към „революцията от 17 февруари” на петия ден след започването и. Доскоро категорично се противопоставяше на евентуалното присъствие на чуждестранни войски на либийска територия, а през март обеща, че опозицията няма да започне съдебно преследване срещу Кадафи, ако той се откаже от властта и напусне страната. Малко по-късно обаче промени позицията си, обявявайки, че „след победата на опозицията” Кадафи ще бъде изправен пред съда.

Смята се, че преходното правителство може да бъде оглавено от бившия университетски преподавател Махмуд Джибрил. Като представител на бунтовниците, той вече се срещна с държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън и френския президент Никола Саркози. За фаворит за поста военен министър се смята Омар ал-Харири, а за външен министър – бившия министър на икономиката и кадрови дипломат Али Есауи. Последният доскоро беше посланик на страната си в Либия и един от първите представители на дипломатическия корпус, преминали на страната на опозицията.

Икономистът Али Тархони вече отговаря за икономиката, финансите и петрола на териториите, контролирани от бунтовниците. Затова не е трудно да прогнозираме, че ще поеме същите функции и в преходното правителство. Именно той, в частност, възложи на катарската компания Qatar Petroleum да поеме продажбите на петрол от териториите, контролирани от бунтовниците. Пак той твърдеше, в края на март, че на тези територии, могат да се добиват между 100 и 130 хиляди барела петрол дневно (до началото на безредиците, Либия добиваше по 150 хиляди барела дневно). Според Тархони, износът на либийски петрол през контролираните от бунтовниците пристанища, може да стартира „след по-малко от седмица”.

На 29 март, в интервю за италианската телевизия Rai Uno, Абдул Джалил увери управляващите в Рим, че след като дойде на власт новото либийско ръководство възнамерява да спазва всички споразумения, подписани по-рано с Италия, и ще продължи борбата с нелегалната имиграция през територията на Либия. Същия ден, на заседание на Международната контактна група за Либия, представителят на Временния национален съвет обеща, че ако опозицията дойде на власт, ще проведе „свободни и справедливи президентски и парламентарни избори”. А също, че новата конституция на страната ще бъде приета чрез референдум. Новият основен закон трябва да „гарантира свободата за създаване на политически партии, изразяване на позиции и мирни демонстрации”, както и „защитата на интересите и правата на чуждестранните компании”, работещи в Либия.

Очаква се в скоро време да „изплуват” още две лица на бъдещи министри, участвали и в правителството на Кадафи. Както е известно, бившият шеф на либийското Вътрешно министерство генерал Абдул Фатах Юнис командва бунтовническите сили в Бенгази. На свой ред, бившият външен министър Муса Куса (преди да заеме този пост, през 1994-2009, той ръководеше либийските специални служби), се намира в Лондон и все още не е излязъл от сянката. Впрочем, за да го върнат в либийската политика, западните съюзници на бунтовниците ще трябва да решат, какво да правят със задочната му присъда заради взривяването, през 1989, на самолет на авиокомпанията UTA, летящ над Нигер.

Членовете на групата експерти, посетила Либия по инициатива на CIRET-AVT и CF2R, твърдят, че са били изненадани от „изкуствения характер” на либийската „национална революция”.

Как воюват бунтовниците

Муамар Кадафи - след съобщението за смъртта на сина му

Наред с всичко останало, както твърдят авторите на доклада, Временният национален съвет се е дискредитирал и заради активната си пропаганда, която, според тях, включва най-вече системни преувеличения и откровена дезинформация за „престъпните действия” на армията на Кадафи, например, като завишават броя на „спасените от Саркози” мирни местни жители.

Показателно е, че никой не говори за евентуални финансови проблеми на Временния национален съвет, защото е добре известно, че бунтовниците разполагат с постоянни източници на финансова и хуманитарна подкрепа. Затова, най-важното за тях си остава получаването на политическо признание. Така, посещението на американския сенатор Маккейн беше изключително високо оценено от членовете на Съвета. Между другото, групировките Хизбула и ХАМАС също подкрепят бунтовниците и предлагат да им изпратят свои инструктори и военно оборудване.

Както е известно, Франция беше първата държава, която, на 10 март 2011, призна Временния съвет за „законен представител на либийския народ”. Това решение на Саркози учуди доста от европейските му партньори. Причини за него биха могли да бъдат:

- желанието на френската дипломация да вземе в свои ръце инициативата, тъй като, след като не съумя да повлияе върху хода на събитията в Тунис и Египет, тя се почувства изпреварена от американската и британска „конкуренция”;

- в очакване на президентските избори през 2012, Саркози иска да повиши рейтинга си, сражавайки се и побеждавайки „световното зло”;

- Саркози е направил този рискован избор, в момент, когато беше лишен от постоянните си консултанти, т.е. непосредствено след оттеглянето на генералния секретар на Елисейския дворец Клод Геан от поста му и след изпращането на координатора на националното разузнаване Бернар Бажоле за посланик в Кабул.

Лидерите на Съвета публично декларират, че „с решението си Саркози спаси над милион човешки живота”, навсякъде на територията, контролирана от бунтовниците, се продават френски знамена, а в Университета на Дерна отскоро е налице рязък скок на желаещите да учат във факултета за франкоезично обучение.

Според авторите на доклада обаче, мащабната медийна кампания, рекламираща ролята на Франция в либийския конфликт, може да се окаже погрешна и опасна игра и, че на практика Саркози е действал като марионетка на САЩ, които в момента вадят либийските „въглени” с чужди (френски) ръце. Още повече, че стойността на подобна операция, в очите на френските данъкоплатци, изглежда направо космическа: всеки ден Франция харчи в Либия пет пъти повече средства, отколкото в Афганистан. Като авторите се аргументират и със съответните данни.

Така, стойността на един част полет на изтребителя „Рафал” е около 13 хиляди евро, а на „Мираж 2000” – 11 хиляди евро, и то без да се отчитат разходите за гориво. При това самолетите излитат от френски бази, т.е. само времето за да достигнат Либия и да се върнат обратно е 6 часа. Една ракета „Скалп” пък струва около 850 хил. евро, а според доклада на френското Министерство на отбраната до края на април срещу Либия за изстреляни 11 такива ракети. Като цяло, по данни на различни специализирани източници, само двете първи седмици от намесата в Либия са стрували на Франция около 30 млн. евро. Окончателната стойност ще зависи от продължителността на операцията, но и сега е ясно, че това ще бъде огромно бреме за френския военен бюджет, който и без това преживява тежки времена, както и, че през следващите десетилетия ще се налага прехвърлянето на средства от други източници за покриване „либийския дълг” на Министерството на отбраната в Париж.

Междувременно, както твърдят и експертите от международната група, не е тайна, че държавите-членки на НАТО, подкрепящи военната намеса и признаващи временното правителство, преследват с това свои собствени интереси. Така например, като основна цел на САЩ, оправдаваща намесата им в либийския конфликт, се посочва не стремежът им да помогнат на народа на Либия да се освободи от омръзналия му диктатор, нито дори петролните и газови запаси на страната, а (ни повече, ни по-малко) да се попречи на по-нататъшното китайско проникване в икономиките на държавите от Африканския континент. Както е известно, наскоро Международният валутен фонд публикува доклад, в който се твърде, че „ерата на САЩ” е към края си и показателите на китайската икономика ще изпреварят тези на американската още през следващите пет години. Както твърдят редица френски експерти, Вашингтон се опитва да попречи на китайското развитие, използвайки военното и стратегическото си предимство и ограничавайки достъпа на Китай до природните и енергийни ресурси на региона: Пекин осъществи гигантски инвестиции в енергийния комплекс на Киренайка, разчитайки да използва местните енергоносители за собствените си огромни енергийни потребности. Сега, предвид случващото се в Либия, китайските компании губят милиони долари. В тази връзка, авторите на доклада се спират и на отношението към намесата в либийския конфликт на такива европейски държави-членки на НАТО, като Италия и Германия, които са основните потребители на либийския петрол и, следователно, заемат позиция „против интервенцията”. Франция и Великобритания, напротив, не могат да се похвалят с кой знае колко изгодни договори, сключени с режима на Кадафи, затова усилено търсят (и намират) съюзници сред другите арабски диктатури (Катар, ОАЕ и т.н.) в стремежа си да свалят по-бързо либийския лидер. Сред останалите държави, политически заинтересовани от либийския конфликт, авторите споменават Египет, на когото САЩ са обещали да „върнат” част от Киренайка, както и Палестина, за чието ръководство (и в частност за ХАМАС) е изгодна дестабилизацията в този регион, тъй като тя би застрашила толкова трудно изградените от Израел отношения с някои важни държави в него и би провокирала мощен подем на ислямизма.

Ислямисткият фактор

И сега в източната част на Либия, в Киренайка, все по-силно се усеща присъствието на ислямските интегристи: много местни жени вече не смеят да показват лицата си, а много мъже носят характерните за ислямистите и моджехидините бради. Тук е мястото да напомня и, че в източната част на страната се базират членовете на либийския филиал на „Мюсюлманските братя”. Един от районите на Киренайка – Джебел Ахдар, пък се е превърнал в убежище на Либийската ислямска въоръжена групировка (GICL), която е в черния списък на терористичните организации, изготвен от Съвета за сигурност на ООН. През 1995, водачът и обяви „джихад” на режима на Кадафи, като оттогава насам терористите не спират борбата за свалянето на полковника и превръщането на Либия в радикално-ислямистка държава. През 2007 GIGL се обяви за „дъщерна организация” на Ал Кайда. Заради сътрудничеството между правителството на Кадафи и някои западни разузнавателни служби в борбата срещу тази терористична групировка, както и против самата Ал Кайда, наследникът на Бин Ладен – Айман ас Зауахири, обяви, че либийският диктатор е сред приоритетните мишени на ислямистите. В доклада се цитират и думите на Салех Аби Мохамед (смятан за говорител на Ал Кайда), който в интервю за един саудитски вестник, излизащ в Лондон, потвърди, че Ал Кайда е получила официално разрешение от Временния национален съвет да действа в контролираните от него територии: „в момента се разполагаме в Дерна, където нашият емир – шейх Абдул Хаким, създаде ислямски Съвет, управляващ града по законите на шариата”. Освен това Аби Мохамед потвърждава, че организацията му наскоро е купила голямо количество оръжие, „предназначено за защита на нашите бойци и знамето на исляма”. Тоест, либийският конфликт е сериозен рисков фактор за целия Магребски регион.

В един доклад, представен през 2007 от американската Военна академия в Уест Пойнт, се цитират факти за това, че либийската провинция Киренайка е сред основните центрове за вербовка на бойци-ислямисти, действащи в Ирак. Сред документите, които са успели да заловят американските военни в Ирак през 2007, е и списък на 600 бойци – членове на Ал Кайда, като 112 от тях са дошли именно от либийска Киренайка. Освен това, не може да не поражда тревога фактът, че терористите-либийци много по-често от останалите осъществяват доброволни самоубийствени атентати (86%, срещу 56%, при представители на други арабски народи).

Водачът на бунтовниците Хаким ал-Хасиди, който е един от лидерите на Либийската ислямска въоръжена групировка (GICL), преминал военна подготовка в лагерите на моджехидините в Афганистан, заяви, че джихадистите, сражавали се против коалиционните сили в Ирак, сега са в авангарда на борбата срещу режима на Кадафи. В момента, под командването на Ал-Хасиди се намират около хиляда бойци, а самият той е член на Временния национален съвет в района на Дерна и отговаря за сигурността на Западна Киренайка, подчинявайки се директно на бившия вътрешен министър на Либия генерал Абдул Фатах Юнис. Твърденията на Ал-Хасиди се потвърждават и от американския адмирал Джеймс Ставридис, командващ Обединените сили на НАТО в Европа, според който: „десетки бивши бойци на GICL участват в опита на бунтовниците да свалят режима на Кадафи”.

Самите членове на Временния съвет въобще не се притесняват от присъствието на откровени фундаменталисти в своите редове. Както посочва Ашур Бурашид, член на Временния съвет, произхождащ от района на Дерна: „В момента ние сме във фазата на националното си освобождение и не е време да се караме заради различията помежду ни. Бихме се разтревожили, само ако тези хора започнат да се налагат над останалите”.

Междувременно, Ал-Хасиди твърди, че бойците му са „истински патриоти и правоверни мюсюлмани и също се борят против потисниците”, добавяйки: „напук на това което казва за мен Кадафи, не съм член на Ал Кайда, но ако ситуацията в страната си остане нестабилна, аз несъмнено ще поискам нейната помощ”.

На свой ред, адмирал Ставридис предупреди американския Сенат, че по данни на разузнаването, в редовете на бунтовниците „са налице признаци на терористична активност”. Което не е учудващо, имайки предвид, че именно членовете на GICL формират гръбнака на въоръжената съпротива. В тази връзка, в доклада на международната група се цитират следните факти:

- в средата на април, Ал-Хасиди е напуснал Бенгази, за да посрещне в Мисрата „25 отлично обучени ислямистки бойци, пристигнали с кораб, натоварен с оръжие”;

- търсеният от Интерпол Абделмомен ал-Мадуни (известен и като Ибн ал-Уард) е загинал по време на боевете в либийския град Брега, сражавайки се в редовете на бунтовниците;

- друг член на GICL – Исмаил Салаби, е ръководил през април, в една от казармите на Бенгази, обучението на 200 фундаменталисти, с помощта на двайсетима инструктори от Катар.

Някои изводи

И така, Либия е единствената страна, в която резултат от „арабската пролет” стана кръвопролитна и продължителна гражданска война, способна на доведе до нейното разделяне, както и увеличаващият се риск от установяването на ислямистки режим. Тоест, ако Временният национален съвет окончателно победи в Киренайка или в цяла Либия, това вероятно ще означава радикалната ислямизация на страната. Така излиза, че западната намеса в либийския конфликт създава повече проблеми, отколкото решава. Интервенцията на НАТО рискува да дестабилизира цяла Северна Африка и Близкия Изток и може да съдейства за появата на ново огнище на радикалния ислям и дори на тероризма в Киренайка.

Заключителната част на доклада на международната група експерти звучи така:

„Накрая, следва да поставим въпроса за законността на подобна намеса, в името на „свещената демокрация”, във вътрешните работи на една чужда държава, при което се забравя, че именно според демократичните принципи, само народът на една страна, а не чужденците, има правото да качва и сваля правителствата и. Международната общност не е някаква свръхдържава, която може да сменя управляващите в една или друга страна, както и когато и скимне. Особено, ако става дума за демократични принципи, които тя самата не спазва. Следва да се научим да различаваме, в какво точно е вината на определени управници – дали в това, че разполагат с петролни ресурси или, че са извършили някакви реални (или пък мними?) престъпления”.

Докладът се появи на този етап от „битката за Либия”, когато Западът сякаш започва на гледа по-трезво на нещата, съзнавайки, че черно-бялата представа, доминираща в началото на либийската кампания, не съответства изцяло на действителността. Възможно е, при всичките при всичките му недостатъци и дори престъпления, Кадафи да не се окаже чак такъв „човекоядец”, за какъвто го представят, а пък опозицията да не е чак толкова „демократична и чиста”, както беше удобно да се твърди допреди няколко месеца. Пръв от лидерите на „антилибийската коалиция” това призна италианският премиер Силвио Берлускони, който неочаквано обяви, на 7 юли, че от самото начало е бил против военната интервенция, но е трябвало да се подчини на решението на Парламента. Макар че, имайки предвид, че мнозинството в Парламента принадлежи именно на партията на Берлускони „Народ на свободата”, в това трудно може да се повярва. При всички случаи, тенденцията е налице. Днес никой от сериозните анализатори не се наема да прогнозира, как точно ще приключи тази битка. Вариантите са много – от разпадането на Либия на две или дори на три части, до победа на ислямистите или пък установяването на демокрация от „западен тип”. Очевидно е обаче, че нито един от тези сценарии няма как да се реализира в чист вид. Не е ясно, какво точно ще стане с Либия. Почти никой обаче не се замисля, какво ще стане с Европа и Запада, като цяло, след края на либийската война. Безспорно, след като за пореден път се „опари” в тази кампания западната общност ще си направи определени изводи. Ясно е едно: нито Либия, нито Европа, нито Западът ще бъдат същите, каквито бяха преди началото на тази битка.

Бележки:

1. www.hrw.org/en/news/2011/07/13/libya

2. www.cf2r.org/images/stories/news/201106/rapport-libye.pdf