Закономерностите на революционния хаос: последиците от събитията в арабския свят и предизвикателствата пред България

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1091-zakonomernostite-na-revoliucionniq-haos-posledicite-ot-sybitiqta-v-arabskiq-svqt-i-predizvikatelstvata-pred-bylgariq

Динамиката на събитията в Северна Африка и Близкия Изток е такава, че всеки анализ днес трябва да се допълва и коригира след броени седмици, а някои  прогнози трябва да се преформулират като свършен факт. Първоначалната изненада и недостиг на информация постепенно бе заменен с изобилие от репортажи, коментари и анализи от този регион на света. Изхождайки от това, смисълът на всеки опит за анализ на този етап би могъл да бъде в опита за обобщаване на оценките и изводите, за посочване на погрешните реакции и възможните сценарии на по–нататъшното развитие, както и за последствията, в геополитически план, и необходимата реална политика  в близко бъдеще, включително и на България.

Причини за събитията

Първоначалната реакция в света показа, че има наслоени твърде много предразсъдъци и погрешни представи, както и, че не познаваме в дълбочина развитието на региона, станал арена на протести, водещи до фундаментални бъдещи промени, но същевременно сме упоени от спокойствието на безсъвестното, но печелившо сътрудничество със стабилни на пръв поглед диктатури. Затова първите реакции бяха на страха от идването на власт (и застрашаване на енергийните доставки) на радикално ислямистки режими, т.е. на враждебни на европейската цивилизация сили. Действителните причини обаче, се оказаха (а за експертите винаги бяха) съвсем други:

-  Социално–икономически, а не религиозни;

-  Лишаване на народите от елементарни демократични права от диктатори, задържали се на власт няколко десетилетия (Либия– 42 години., Йемен–33, Египет– 30,  Тунис– 23, и т.н.) ;

-  Възмущение и недоволство от фалшифицирани и манипулирани избори (например в Египет и Йордания, през есента на 2010);

-  Демографски: постоянен, устойчив прираст на населението, значително превъзхождащ икономическия ръст (където е имало такъв) и, вследствие на това, безперспективност за развитие и живот на младите хора.

-  Безпрецедентно разрастване на корупцията и грабежа от управляващите прослойки;

-  Безспорното влияние на географски близкия регион на Европа, на постиженията на европейската демокрация и техническата цивилизация и  ролята на новите медии;

-  Неуспехите на неубедителната политика на Запада в района на Близкия Изток и продължилите дълги години военни действия в Ирак и Афганистан.

Разбирането за основната причина – социално-икономическата – изисква, като начало, един по-далечен поглед назад: развитието на региона изостана през последните 40 години, докато други страни, като източно азиатските например, междувременно го изпревариха. Освен това, тези страни останаха встрани и от развиващите се демократични и икономически процеси в Европа. Същевременно обаче, трябва да признаем наличието на културен ренесанс в арабските страни и формиране на нов елит, въпреки диктаторските режими.

След кризата през 2008, когато имаше протести в някои страни, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Спекулативно нарастваха цените на хранителните стоки, хората загубиха в кризата основния си капитал и собственост, безработицата непрекъснато растеше (през последните пет години в страните от Северна Африка и Близкия Изток имаше три увеличения на цените на хранителните стоки). Въпреки обобщените данни на ООН за 1 милиард гладуващи, тенденцията сочи, че броят на живеещите в екстремна бедност, до 2015, ще се удвои, вместо да намалее. На 12 август 2008 държавните ръководители от ЕС в Париж гласуваха 1,7 трилиона евро за стабилизация на банковата система. В същото време  беше съкратен бюджета на Програмата по прехранване и селско стопанство на ООН  с ½ – от 6 на 3 милиарда долара. Засегнати бяха страни като Йемен и други, които разчитаха на тези средства.  Само от юни 2010, 44 милиона души попаднаха в огромната маса на  екстремно бедните.  Фактът, че на всеки 5 секунди в света умира човек от глад, сякаш не съществуваше, особено за онези, които на Лондонската борса спекулативно изкупуваха суровини и вследствие на това рязко се вдигаха цени на хранителни стоки и продукти. А за страните от този регион пшеницата, захарта, царевицата, соята имат по–голямо значение.

Изненада ли бяха събитията от януари–февруари 2011?

Истината е, че имаше редица  предупредителни сигнали, които не бяха взети предвид:

-  Докладът на Програмата  по изхранване и селско стопанство към ООН предупреди още в началото на 2010, че 27 държави са в криза в сферата на осигуряването на населението, от която няма да могат да излязат без чужда помощ. Прогнозираше се, че през 2011 положението ще се влоши, особено в големите градски центрове с нарастваща концентрация на населението в развиващите се страни.

-  На американския президент Барак Обама беше връчен доклад за слабите арабски режими, между които и Египет, в който се предупреждаваше за неизбежни социално–икономически и политически сътресения.

- Още преди година Програмата за изхранване и селско стопанство сочеше, че 1/3та от населението в Йемен например, не се дохранва, а 7 милиона гладуват. През май 2010, в Женева, представителката на ООН  Емилия Газела предупреди, че „тези хора имат само три възможности: да въстанат, да се изселят или да умрат”.

- Още през септември 2010 в Мозамбик избухнаха вълнения, при които имаше убити и ранени в столицата Мапуто. Впрочем, от 2007 до 2009, включително, зачестилите бунтове в света, предизвикани от глад и  бедност и предвещаващи ефект на доминото, са над 60.

Първоначалните опити в коментари в Европа и САЩ да се търси някаква прилика между събитията в Северна Африка и Близкия Изток със събитията в Източна Европа отпреди 21 години бяха неверни и неоснователни именно поради горните  причини и поради коренно различната, идеологическа основа, на противоборство в нашите страни тогава.

Прибързано, повечето медии квалифицираха събитията като революции, докато в действителност ставаме свидетeли на „революционен хаос”. Разбира се, че това е началото на фундаментални промени, но революциите всъщност още не са се състояли и не във всички страни се очертават гаранции, че ще има успешни такива.

Втората заблуда, след въвеждането на понятието „революции”, е във формулировката „демократична вълна”. В някои случаи дори започналите като „демократични” протести, бяха овладени от  елити на национално или местно ниво, превърнали ги в инструмент за прокарване на властови и икономически интереси (например в Йемен).

Важен момент е, че събитията бяха предизвикани отвътре, а не отвън, както в Ирак и Афганистан. От друга страна обаче, до този момент не възникнаха някакви нови и значими партии и движения, които да се идентифицират като носители на революционни и демократични промени.

За характера на протестите е особено важно да отбележим, че те не съдържаха анти западни, анти израелски и религиозни лозунги. Отсъстваше чуждия виновник–„ционистите”, „американците”. Демонстрантите се бореха за себе си, за правата на всеки един, при това в повечето случаи не искаха да вземат властта, а по-скоро да окажат натиск върху правителствата да предприемат реформи.

Освен това, носителите на протеста в Либия се оказаха коренно различни от тези в Тунис и Египет, не само заради въоръженото насилие. Техният състав бе друг: очевидно, че образованите младежи, технически грамотните и свързаните с някакви европейски ценности нямаха това значение в Либия, което имаха подобни хора в Тунис и Египет. На площадите нямаше жени, а мъже с автомати.

Стихийни или планирани и режисирани събития

Въпреки че историята на арабския свят показва, че подобни „революции” рядко са спонтанни, а в повечето случаи зад тях стоят по–силни играчи, както се изрази един коментатор, съпоставянето на аргументите не свидетелства убедително за разиграван сценарий:

За планирани и предизвикани събития:

-  САЩ тайно са подкрепили планове за смяна на Хосни Мубарак, като са провели подготовка на египетски младежи още през 2008, като в тези планове се е посочвало дори и времето за това – 2011. Разкритията са от публикувани от „Уикилийкс” документи;

-  Преди повече от три години САЩ са сондирали, под формата на семинарни занятия, председатели на парламентарни комисии по външна политика и отбрана и заместник министри от 42 страни (общо 84 души) с въпроси, дали чрез външна намеса или подготовка на населението във всяка отделна страна могат да се премахнат диктаторските режими и да се утвърди демокрацията;

- Противно на коментарите за Египет, като приятелска, проамериканска страна, отношенията между Мубарак и Обама са били повече от хладни. Освен това, разбирането, което ще потвърди и всеки експерт, е било, че промените в Египет, които стояли на дневен ред от три години насам, ще окажат въздействие върху целия регион, т.е. страната е считана за ключов фактор в това отношение.

Против конспиративните теории за подготвен сценарий

- Събитията предизвикаха изключително рискова ситуация за целия регион и за ролята на САЩ и неговите съюзници, като Израел, което прави малко вероятна съпричастността им към тях.

- Застрашени бяха важни дипломатически и военни схеми на САЩ в региона. Последствията от такива размирици дават коз на един от основните противници на САЩ – Иран.

- Принудителната смяна на официалната позиция на САЩ към досегашните диктатори, подкрепяни от тях, и декларираната от Вашингтон подкрепа за демонстриращите маси, носи в себе си доказателство за двуличие, което още повече подронва спадащия авторитет на САЩ по света.

- Забавената реакция и колебливостта при вземането на решения свидетелства за изненада, а не за подготвен и стриктно проведен сценарий.

- Вярно е, че САЩ предоставяха дори софтуер на активисти от опозицията за прикриване на интернет–трафика и кодиране на информацията в мрежата, но за Иран, а не за Либия (впрочем дори това се оказа неуспешно – кодовете бяха разбити и опозиционерите изловени, да не говорим, че това е нещо като масов шпионаж, подривна дейност).  Египетските младежи бяха още на етап обучение в използване на Twitter и Facebook. Изглежда, че тази „играчка” избухна в ръцете на американците и не се знае тепърва още колко и какви вреди ще нанесе.

- Конспиративните теории, че е предизвикан хаос, за да последва военна намеса е неоснователна, защото, освен взривяването на стабилността в един регион с изключителна стратегическа важност,  Западът не може да си позволи откриване на нови фронтове и окончателна загуба на авторитет, след Ирак и Афганистан (при извършване на геноцид от Кадафи над либийското население и при санкция от ООН, разбира се, нещата биха придобили друга характеристика и ограничената военна сила обезпечаваща хуманитарни операции би била възможна).

След атентатите в САЩ на 11 септември 2001, конспиративните теории получиха своя разцвет. И за сегашните събития, на въпроса, защо им е на САЩ да предизвикват това се намериха най–невероятни отговори: Анатоли Васерман например обясни, че с блокирането на Суецкия канал, европейците ще са принудени да транспортират нефта, заобикаляйки Африка , което ще им излезе десетки пъти по–скъпо. Дестабилизацията ще окаже негативно влияние върху еврото и европейските ценни книжа, а доларът ще спечели. При крайни ситуации, като затварянето на Суецкия канал обаче, е спорно дали най-големия потърпевш ще е ЕС. Експерти твърдят, че ударът по Египет ще е несравнимо по–силен и по–бърз. Сергей Кугинян пък твърди, че с каскада от революции, подпомогнати от самите американци, се предизвиква радикална ислямизация и се създава липсващия противник на САЩ, както навремето СССР бе заменен с международния тероризъм. Третата теория е за някакъв финансово–икономически център, който няма нищо общо с правителствата на САЩ, Израел или друга сила, но подготвя света за периода след кризата с нова световна финансова система, също трудно може да се възприеме, не само защото за това не би попречила една Либия, един Тунис и т.н, но и защото отсега е трудно да се прогнозира, как ще излезе светът от кризата, кои ще са лидерите след една дузина избори, през 2012–2013, какъв ще е съставът на Г–8 и Г–20 и т.н.

Изводът от претеглянето на горните аргументи „за” и „против” е по–скоро „не, няма дълбоко конспиративни планове” и, ако евентуално е имало такива, те са били изпреварени от събитията или  е започнало въвеждането на елементи от същите, когато събитията са вече в ход.

Затова тук по–скоро трябва да си спомним за теорията на Нассим Николас Талеб относно труднопрогнозируемите събития, променящи радикално хода на нещата, но имащи напълно рационални обяснения, сякаш са били очаквани.

Очаквания, временни резултати и прогнози  – различия между страните

Добилата популярност фраза за „вълна от демонстрации” или „революции” подвежда непознаващия региона средностатистически европеец и създава погрешни очаквания. Протестите наистина могат да обхванат повечето страни, защото социално–икономическите условия са сходни. Но те едва ли могат да доведат до фундаментални промени навсякъде или още по–малко до еднакви резултати. Причината е колкото проста, толкова и сложна, защото трябва да се вземат различни реално съществуващи особености в страните. На първо място, монархиите, по принцип, предполагат по–голяма стабилност и възможности за  превантивни решения. Такива са Йордания и Мароко. Бахрейн прави изключение, но той пък получи категорична външна подкрепа. Носителите на промяната в Тунис се различават от хората в някои други страни. Тунизийците са по–подготвени в това отношение, на базата на по–доброто образование и по–голяма модерност. Там възникна понятието „фейсбук поколение”. Алжир пък има възможности да се справи не само заради богатството си на петрол, но и заради наличието на няколко центрове на властта, което позволява маневриране. Египет не може да осигури шансове на младото поколение, но ролята на армията му, под прекия контрол на  финансиращите я САЩ, нямаше да позволи рухването на страната. Либия наистина бе изненада, но различното при нея е не само в армията, значително по–малка и без външна подкрепа, която не можеше да осигури стабилност, а  и в това, че там не е имало партии, нямаше опозиция. Племенната структура и интереси в страната предопределят много по–различната борба за власт и влияние в страната. В резултат на тези различия се създадоха и различни дадености, а оттам и перспективи за промени и нестабилност в страните от региона.

Египет

Не беше трудно да се прогнозира, че военните в Египет ще овладеят ситуацията. Неяснотата и несигурността в прогнозата идват оттук нататък: дали те ще успеят да гарантират преход към истински демократични промени, или временно потушиха пожара за да овладеят и задържат цялата власт. Временната победа, т.е. отстраняването на президента Мубарак, не бе постигната толкова от протестиращите на площада в Кайро, колкото от задкулисните режисьори на събитията. Затова е възможно младите демонстранти да останат само с романтичния спомен за своите действия. Фактът, че човекът на ЦРУ и шеф на разузнаването Омар Сулейман, издигнат от Мубарак за вицепрезидент, не бе включен в последвалия ход на генералите за създаване на Висш военен съвет, което не е в съответствие с Конституцията,  и  отмяната на самата Конституция, показват, че в хода на събитията един сценарий бе заменен с друг. Генералите и офицерите в Египет произхождат от средната класа, което ги отличава от елита на Мубарак.  Те ненавиждат безцеремонното и цинично обогатяване на елита, но консерватизмът им подклажда в тях страха от промени. Същевременно, не искат да загубят собствените и на семействата си привилегии.  Погрешните и повърхностни коментари на Запад, преди военните да се явят в ролята на защитник на демонстриращите, отчитаха в най–добрия случай, че САЩ ежегодно финансират египетската армия с 1,3 млрд. долара, но не вземаха предвид, че тя самата, и по–точно генералите и висшите офицери, имат огромни икономически интереси. Те са преки участници в ключови сектори на египетската промишленост – водоснабдяване, циментова и строителна индустрия, производство на маслиново олио, хотелиерство и петролна промишленост. Печалбите им възлизат на милиарди и затова е сигурно, че освен интересите на обучавалите ги и финансиращи ги САЩ, ще защитават преди всичко своите интереси. И докато някои жестокости в началото, за които сигнализираха неправителствени организации, не предизвикаха критики, подновяването им след поемането на властта трябва ясно да е показало, че въобще не може да става дума за „неутрална” роля на армията или, че тя е гарант за демократичен преход, което ни се внушаваше непрекъснато от западните медии.

Очакванията обаче са за съществени промени в изборното законодателство, правото на свободно регистриране на партии, конституцията, в посока намаляване на безграничните доскоро права на президента. Ограниченията за участие на религиозни организации в политиката няма да отпаднат. Движението „Мюсюлмански братя”1 заяви още по време на вълненията, че няма да се бори за свой президент, а в парламентарните избори не разчита на повече от 30% от местата. „Братята” не криеха намеренията си да регистрират своя политическа партия, с която ще участват на изборите, очевидно симпатизирайки на т.н „турски модел” в политиката. В дългосрочен план и при такъв модел, „Мюсюлмански братя” ще ерозират ролята на армията. Освен това,  самото им участие във властта вече ще означава повече независимост от САЩ и антиизраелска политика. Опозиционните сили в Египет се нуждаят от време за да се организират след дългогодишното подтискане и преследване от режима. Затова ускорен процес на преход от страна на военните, но по техни критерии и норми, може да се окаже по–умна тактика, отколкото протакането, изострящо съпротивата на опозицията. Но щом военните ще посочат експертите, които ще пишат Конституцията, за каква народна воля можем да говорим, за каква революция? Събитията в Либия оставиха в сянка ставащото в Египет, което е още едно предимство за военните. Последните сблъсъци между християни и мюсюлмани в Кайро на 8 март 2011, при които загинаха 11 души и 45 бяха ранени и за които нямаше достатъчна информация, също предизвиква тревога за посоката, в която могат да се развият нещата там.

Проведеният през март 2011 референдум за промени в конституцията, със 77,2% от гласовете „за”, отвори пътя към избори, смяна на президента и ограничаване на правата му, но съвсем не премахна текстовете за шариата. През септември 2011 ще се проведат парламентарни избори, а 2 месеца по-късно и президентски. Новият парламент ще пише нова конституция. Отрезвяването на „революционерите” и опасенията, че само организираните сили, т.е. „Мюсюлманските братя” и Национал–демократичната партия,  разполагащи със свои мрежи в страната, ще вземат превес в краткия срок до предстоящите избори, характеризират политическите настроения. Въпреки насилието, упражнено от армията обаче, населението продължава да гласува доверие на висшето военно ръководство. То има шанс да наложи промените, без да загуби контрола.

Либия

Очерталият се кървав преход бе неизбежен, предвид посочените по–горе особености на страната. Както посочихме, опозицията в Либия не протестираше мирно, а съставът й не се доминираше от образована и интелигентна младеж. Водещото е племенната принадлежност и чувството за мъст. Но и залогът на Муамар Кадафи е много по–голям. Демонстрираната нелоялност на част от 40 000-та армия е присъща за либийците, за разлика от египтяните. Само че Кадафи разчиташе не толкова на армията си, колкото на специалните сили, добре обучени, добре въоръжени и безпределно верни на режима. Разбира се и на наемниците, които транспортираше по въздуха от няколко африкански държави. Цената, коят плаща народът е висока. Либия има добре подготвен, образован елит, но въпросът е, дали този малоброен елит и твърде малобройната средна градска класа въобще ще имат възможност да изплуват над хаоса, защото засега това не става.

Много показателно е, че се формираха съюзи или органи от различни опозиционни организации, като самообявилият се Национален съвет на страната. При това, те са  против външна намеса (или поне доскоро бяха, преди частите на режима да ги притиснат сериозно) за разлика от племената, застанали зад бившия правосъден министър Мустафа Мухамад. Както във военно–политическата област, така и в доставките на енергоносители Западът ще се сблъсква с трудности при осигуряване лоялността на определени кръгове, докато обстановката в страната не се стабилизира при едно ново правителство и ясни намерения за реформи.

Потвърди се обаче и очакването, че враждуващите от десетилетия племена ще се противопоставят едно на друго, а влияние в Либия имат над 30 по–големи клана15. Очерта се и сценарий, при който Либия се разпада на три части. В основата му беше стремежът за овладяване и поставяне под контрол  на нефтодобивните центрове в страната. Впрочем, ако Либия беше се разпаднала или се разпадне, за Запада ще е по–лесно да се договори с отделните й части като защити влиянието си и доставките на нефт. Но, ако племенната структура и интереси разделят либийския народ, ислямът - религията на почти всички либийци, може да бъде обединител, но едва ли е желателно за Запада на тази основа да се гради нова държава.

Степента на намеса в Либия и подпомагане на опозиционните сили със сигурност не зависи от загубата на доставките на петрол за Европа, защото Либия има едва 1–2% световен дял. Единствено геноцидът срещу либийския народ даде оправдателен повод за решението на Съвета за сигурност на ООН за намеса. В случая с Либия категорично отсъства доводът, че страната излъчва заплаха, какъвто бе изтъкван при вземане на решенията за намеса в Ирак и в Афганистан.

Идеята за създаване на въздушна зона забранена за полети се появи преди тази за военна намеса, с цел да се изолират либийските военновъздушни сили и им се попречи да атакуват обекти на опозиционните сили. Несъгласието на някои страни и експерти бе оправдано от гледна точка на това, че налагането на подобна въздушна зона е, по същество, военна операция, налага унищожаването на противовъздушната отбрана на Либия, предполага въздушен бой с либийски бойни самолети (страната притежава 260 бойни самолета, предимно руски МиГ и 600 зенитно-артилерийски системи, което е от голямо значение; на въоръжение имат руски зенитни ракетни комплекси “Стрела 1” и “Стрела 10”, както 24 пускови установки зенитно управляеми ракети), загуби на техника, жертви на хора. Немаловажен факт е, че съседни страни, като Тунис и Судан,  бяха против реализацията на такъв план. Но в края на втората седмица на март Арабската лига взе решение да се обърне към Съвета за сигурност на ООН с призив за налагане на такава зона, което бе успех за САЩ, Франция и Великобритания, оказвали натиск за това. Алжир и Сирия са се въздържаха, но нямаше нито едни глас против решението, което беше същинската изненада за организация като тази. Центърът за стратегическо и бюджетно планиране на САЩ изчисли, че за 6-месечно поддържане на такава зона ще са необходими 9 милиарда долара. При сегашното задълбочаване на кризата в САЩ и затрудненията на западноевропейските страни, от които ще се иска да участват, заслужаваше да се анализира, доколко това е приемливо.

Такива стъпки като зона за забрана на полети и военна интервенция  обаче, би трябвало да се предшестват от задълбочено обсъждане на целите, които Западът си поставя. Това би определило степента на ангажиране– от хуманитарна операция, въздушна зона, забранена за полети, до военна операция, при това, какъв вид военна операция – само въздушна или и навлизане на въоръжени сили на либийска територия. Паралелно с това би трябвало да се обсъдят рисковете за населението и за участващите в операцията. И най–вече – какво е съотношението между целите, ползите и рисковете. Политиците и държавниците не  показаха, че са направили това.

В известна степен до тези наши разсъждения се приближава изразеното (с голямо закъснение) от генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен зачитане на три принципа при вземането на решение за военна намеса: да има очевидна необходимост от действия на НАТО, да има ясни правни основания и да има твърда регионална поддръжка.

Въздушна операция не можеше да постигне отстраняването на Кадафи. В това се изразяваше безизходицата на международната общност, която беше принудена да защити определени демократични ценности, да не позволи по-нататъшното избиване на хората, съзнавайки, че крайният резултат най–вероятно няма да е желаният. Същевременно трябваше да се балансира между цената за постигане на политическите цели, рисковете, например от бежанските вълни към Европа, и обезпечаване на нефтените доставки.

Изненадваща за наблюдателите грешка на планиращите операцията беше непознаването на състава на опозицията, нейните истински цели, въоръжение и реални възможности. Това се отрази пагубно в последвалите събития. Потвърждението на американски генерали, че сред опозиционните сили има представители на терористичната организация Ал Кайда, естествено, внесе допълнително колебание и забави допълнително вземането на решение. Катастрофално слабата военна подготовка на бунтовниците пък предопредели серията от поражения и многобройните жертви. Западът пое риска да представя тези хора като борци за демокрация, без да дава гласност на изготвените от тях списъци на 7500 души от режима на Кадафи, набелязани за екзекутиране.

На този етап обаче, можеха да се прогнозират три сценария за развитие на обстановката:

-  Продължителна и унищожителна гражданска война, с уточнението, че понятието „продължителна” за Либия е относително– страната все пак е пустиня, а в урбанизираните центрове няма как да водиш скрити партизански действия, затова такава гражданска война по-скоро ще е унищожителна, но не безкрайна.

-  Външна намеса със санкция на Съвета за сигурност на ООН, започваща с въздушна операция за създаване на зона, забранена за полети и бързо овладяване на обстановката, ако резолюцията позволяваше преминаване към втори етап – наземна операция.  Макар че нямаше отговор на въпроса, какво ще се прави след намесата на Запада в Либия, на който трябваше предварително да се отговори.

-  Не се изключваше вариантът, след физическо отстраняване на Кадафи или оттеглянето му, неговите последователи, начело с един от синовете му (вероятно Сейф Ал Ислам) да предприемат опит за установяване временно управление и да осъществят някакви реформи, което може само да отложи агонията във времето. Отсъствието на единна опозиция обаче, която можеше и да се разпадне, улесняваше донякъде развитието на подобен сценарий.

Всъщност, сценариите можеха да бъдат само два: сравнително бързо възстановяване, без Кадафи и с провеждане на повърхностни реформи, или дълъг период на създаване на нова държава с опасност от продължителна гражданска война. При това, предупреждението на говорителя на Националния преходен съвет, че част от опозицията може да премине към екстремистите, тъй като се чувстват изоставени от Запада, не трябваше да се възприема като преувеличено,  и продиктувано от стремежа на Съвета за намеса на международната общност. Не е изключено новият режим, дори и след Кадафи, да функционира в условия на нестабилност и терористични актове.

С резолюция № 1973 на Съвета за сигурност от 17 март 2011, подкрепена от 10 държави, при 5 въздържали се (Русия, Китай, Индия, Бразилия и Германия), всъщност се даде по-широк мандат, отколкото създаването само на зона за забрана на полети, благодарение на формулировката за вземане на „всички необходими мерки” за защита на цивилното население. Резолюцията обаче изрично изключва навлизане на чужди сили в Либия. Създадената възможност за нанасяне на удари по въоръжените сили на страната влиза в противоречие със забраната ООН да се намесва в протичаща гражданска война, което поставя под съмнение и цялата резолюция. Стартиралата само два дни след приемането на резолюцията операция имаше и друга съществена слабост: липсваше убедителен общ план на страните, участващи в интервенцията.

С военната операция бяха поети определени рискове, като по-съществени измерения имаха не военните, а политическите.

Първият политически риск беше у либийците да се наложи усещането, че заменят вътрешния диктатор и опекун с външен. Благоприятна предпоставка за това е фактът, че американците и европейците не са особено желани там и има доста силни настроения срещу тях.

Свързан с това е и вторият политически риск, интервенцията отвън да бъде възприета и от други страни в региона като отнемане на „тяхната революция”.

Третата политическа заплаха, която възникна, са неизбежните цивилни жертви и разногласията, които ще възникнат вследствие на това.

Четвъртият политически риск е, че с една такава операция се легитимират заплахите на Муамар Кадафи, според който Западът иска да сложи ръка на петролните залежи и затова ще нападне Либия. Естествено, хората видяха потвърждение на неговите думи.

Задава се безпредметният, след свършен факт, въпрос, а какво друго можеше да предприеме международната общност? Във всички случаи, най-малко две неща: на първо място тотална блокада, осъществена на много по–ранен етап - икономическа, финансова, военна, която да не позволява на режима да продава петрола си и да се въоръжава с бойна техника от същите тези държави, които днес го обсипват с ракети и бомби. Второ, можеше поне по-рано да бъде изградена тази въздушна зона за забрана на полети, а не 24 часа преди силите на Кадафи да нападнат Бенгази. Дори военната опция беше твърде закъсняла. Вместо тези две опции, европейските страни започнаха да търсят контакти с опозицията и да я молят да възобнови петролните доставки (опозицията в Бенгази  се съгласи и възобнови доставките).

Всяка продължителна операция, всеки хаос дава плодородна почва и условия за терористичните организации, включително за Ал Кайда. Те във всички случаи ще се възползват и ако сблъсъците продължат нищо чудно Либия да се превърне в полигон на Ал Кайда, както това стана в други държави. Това не се случи в Египет, защото там армията много бързо изигра своята стабилизираща роля, докато либийската армия предизвика, до голяма степен, хаоса, позволявайки дори разграбване на военни складове, безконтролно въоръжаване на групи хора и т.н.

След приключването на  военната операция  ще бъдем изправени пред съпротива, организирана от две основни групировки. Едната ще обединява последователите на Кадафи, защото те няма как да изчезнат или всички да бъдат унищожени физически, нито пък да бъдат  убедени в  добрите намерения на Запада. Освен това, не знаем какъв е капацитетът на Кадафи да продължи да подхранва силите си с наемници от други африкански страни, както правеше досега по въздушен път. А втората е Ал Кайда, която вече заяви, че ще се възползва от ситуацията. В такъв случай Либия ще се превърне във втори Ирак, където дълго време ще трябва да се воюва с тези съпротивителни сили.

Когато влиянието на племенните структури е силно, когато лоялността към тях е по–силна отколкото към държавата, когато интересите към петролните находища и условията за огромна корупция са определящи, не може да има демокрация. Колкото по–рано някои среди в Европа и САЩ разберат това и предприемат компромиси, толкова по–добре. Тази особеност на опозицията обаче ще играе роля и при  други сценарий: независимо дали при победа на опозицията, или при оцеляването й, поне в източните провинции, след продължително поддържане на зоната за забрана на полети,  не се знае какво ще поискат  племената (най–вероятно разделяне на отделни републики)16. Дори и при третия вариант, т.е. ако Кадафи оцелее след военната намеса на Запада, колкото и малко вероятно да е това, вече ще му е много трудно (почти невъзможно) да постави под контрол цялата страна. Тоест, ще се очертае продължителна нестабилност.

Дори и да се запази в сегашните си граници, Либия ще трябва изцяло да се изгражда наново като държава, поради липсата на функциониращи институции, разпада на държавните структури и органи за сигурност и факта, че страната няма конституция. Силите, които ще се заемат с възстановяване на Либия обаче, ще се ръководят на първо място, от интересите си в преразпределението на ресурсите и едва на второ място – от създаването на основите на държавност, в съответствие с първостепенния си интерес.

Йемен

Тази страна е най–често посочвана като следващата, чиито режим ще рухне. Всъщност той почти  е рухнал, защото контролът върху по–голяма част от страната е изгубен (само 35% от територията се контролира пряко от правителството). Най–бедната страна в света внася 90% от хранителните стоки, затова този фактор също е от огромно значение. Всяко трето дете гладува, повече от половината възрастни са неграмотни, безработицата е над 40%, корупцията процъфтява, има инфлация, населението расте главоломно, враждебността между пламената също. Религиозна война се води в северните части на страната, а сепаратистки движения действат в южната част. Йемен е номер едно в света по брой на оръжията на глава от населението (по 4 огнестрелни оръжия на човек).

Особеното тук е, че в страната развива активна дейност Ал Кайда. Тя продължава да укрепва позициите си, благодарение на прииждащите от чужбина екстремисти. След като през януари 2009 „Ал Кайда в Саудитска Арабия” и „Ал Кайда в Йемен” се обединиха в „Ал Кайда на Арабския полуостров”, активността й доста нарасна.

Събитията в Йемен станаха пример за това, как, макар и предизвикани от младежи и граждански активисти, протестите бяха използвани от силните на деня, обединени в племенния съюз Хашид, които искат оттеглянето на Салих. Тоест, ставаме свидетели на борба за власт, а не за демокрация. Това повлече след себе си и смяна на позиции на висши военни, включително и генералът, командващ Източната дивизия, контролираща износа на нефт и газ в Южен Йемен.

Президентът на Йемен Абдала Салех потърси оправдание за протестите в намесата на външни сили, твърдейки, че Израел и САЩ са истинските организатори на народното въстание, също както либийският диктатор Кадафи обвини за бунтовете  Израел и Ал Кайда. Подобно на други държавни ръководители в обзетите от революционен хаос държави, и Салех, който заема президентския пост от 1978, обеща да не се кандидатира на изборите 2013 и  да започне реформи. Парламентарни избори, пак според неговите обещания, трябва да се проведат на 27 април 2011. Експерти виждат единствено два пътя за изход от катастрофалната ситуация: Приемане на страната за член на Съвета за сътрудничество на страните от залива и развиване на износа на газ (нефтените находища ще се изчерпат най–късно до 2020).

Бахрейн

Това е малка, но ключова страна, както за САЩ, така и за Саудитска Арабия. За САЩ, защото там се намира най–важният команден и комуникационен център, военноморската база на 5–и американски флот, осигуряваща постоянно дежурство на над 30 бойни кораби, а за Саудитска Арабия, защото е буфер и залог за големите саудитски опасения, шиитите (70% от населението на Бахрейн) да не бъдат използвани като „пета колона” от Иран. В протестите обаче не участваха само шиити, но и сунити. Крал Хамад обеща проверки, но два дни по-късно заповяда да се стреля. Разликата между Бахрейн и Либия обаче е, че тук срещу демонстрантите бяха използвани газ и гумени патрони, докато в Либия още отначало бяха използвани бойни патрони. Има една особеност и в армията: в нея не се допускат на служба шиити и в нея служат много граждани от Пакистан, Йемен, Йордания. Американската военна помощ за Бахрейн скочи от 8 млн долара, през 2009, на 20 млн., през 2010.

Управляващите обещаха някакви половинчати и поетапни реформи. Въпросът е, дали протестиращите са готови да възприемат такъв подход и доколко вярват в тях, защото въпреки някои кадрови промени в правителството, начело остава премиерът, управляващ с желязна ръка вече 40 години, а именно неговата оставка се искаше на демонстрациите. На 18 февруари 2011, от Саудитска Арабия дойде много важно изявление, което трябва да се има предвид: тя ще подкрепи безусловно съседен Бахрейн, ако трябва и с оръжие. Впрочем, има сведения, че при потушаването на вълненията са участвани специални сили от Саудитска Арабия. На 14 март пък дойде съобщението, че по искане на правителството на Бахрейн към Съвета за сътрудничество в Персийския залив, в страната вече са влезли първите 1000 военни от Саудитска Арабия и 500 полицаи от ОАЕ17. Това бе първата въоръжена намеса на чужди сили в страна от обхванатия от протести и бунтове регион. Искането за помощ отвън, спешната среща между командването на бахрейнската армия и командването на 5-и американски флот и обявеното извънредно положение за следващите три месеца, свидетелстват за наличието на големи опасения, но и за известна безпомощност.

Събитията в Бахрейн са пример за това, как методите на насилие и жестокост (проявени през февруари) водят до радикализиране на опозицията. Очертава се, че най–лошото за режима – надигане на шиитите, може да стане реалност. Навлизането на чужди военни части в Бахрейн може да доведе до обединяването на шиитските организации между които досега имаше чувствителни различия (Al Wefag, приемана за по-модерна, и радикалната Haq).

Най-важни обаче, са две неща: Първо, ставаме свидетели на стремежите на Саудитска Арабия и Иран за надмощие в региона. От Техеран се чуват закани на военните, че няма да оставят без последствия потъпкването на шиитския бунт. На второ място, военните сблъсъци и жертви в Бахрейн след евентуално повторно навлизане на чужди части, може да доведе до възпламеняване на конфликти и в други страни–членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (освен Бахрейн, нова са  Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени Арабски емирства и Оман). В отговор на писмото на Иран до Съвета за сигурност на ООН с призив за спиране „избиването на гражданите на Бахрейн”, Съветът за сътрудничество в Персийския залив излезе със собствена декларация, в която призовава международната общност ООН да спрат иранската намеса и провокации в техните страни. Това потвърждава, че Съветът за сътрудничество на петте сунитски държави поема твърд курс към противопоставяне на Иран и че реално нараства опасността от шиитско–сунитски сблъсък (като негови огнища могат да бъдат не само Бахрейн, но Ливан, Йемен и други), с елементи на провокиране от подкрепящия ги Иран.

Саудитска Арабия

Това е страната, чието евентуално попадане в сегашния революционен водовъртеж би изправило на нокти целия свят. Освен с дела си в нефтените доставки, тя е от значение и като единствената държава способна да компенсира всяко отпадане на доставките от друга държава. Зависимостта на Запада от нефтените доставки на Саудитска Арабия ще го кара да подкрепя сегашния режим.

Първият полъх на протестите и в Саудитска Арабия накара регентът Абдула да обяви, че отпуска 36 милиарда долара за „повишаване на жизненото равнище” и за повишаване на заплатите с 15%, като от тях 10 милиарда са за социални нужди на младите хора – покупка на дом, развитие на бизнес и т.н. Това обаче може само временно да забави и отложи настъпващите в региона революционни промени.

Някои оптимистично настроени автори, като Мадауи ал-Рашид от Кралския колеж в Лондон, смятат, че „дори и Саудитска Арабия е узряла за промени”. Може би защото, въпреки богатствата си, режимът наистина не създава работни места за младите - почти 40% от саудитците между 20 и 24 години са безработни. При това, трябва да се има предвид, че две трети от населението е под 30 годишна възраст. А корупцията при военните сделки, семействеността в държавните институции и безнаказаността допълват разочароващата младото поколение картина3.

Във външен план, Саудитска Арабия е заобиколена от нестабилни страни – Ирак, Сирия, Либия, Йемен. Тя все повече остава сама сред досегашните прозападно ориентирани страни, срещу нарастващите предизвикателства пред регионалната й роля. Не е изключено в определен момент някои местни сили да обвинят лидерите на Саудитска Арабия в подкрепа на Израел и така да усилят „революционния натиск” върху управляващите.

Сирия

Протестите в странато избухнаха след тези в Бахрейн, но не бяха изненада, защото и тук е налице съчетание на социално-икономически причини, въпреки създадената по–силна средна класа, както и 40–годиишна диктатура и изключителната жестокост при потъпкване правата на гражданите. Езекутирани бяха дори военни, отказващи да стрелят срещу демонстрантите (например в пристанищния град Баняс). Едва в началото на април 2011, в протестите се  включиха студенти и преподаватели, а дотогава интелигенцията се въздържаше. В резултат правителството склони да отмени въведеното още през 1963 извънредно положение.

Най–важното, което трябва да се има предвид в оценката на събитията е, че Сирия има стратегическо значение за региона. Стремежът на умерените арабски страни и на САЩ е да прекратят подкрепата й за Иран и проиранските организации в Ливан и в Палестина. Сирия е значително по-мощна във военно отношение от Либия, затова, въпреки че тук имаше повече цивилни жертви без да са водени сражения, международната общност въобще не обсъжда евентуална хуманитарна операция.

Мароко

Страната е пример за монархия, на която Европа продължава да разчита, въпреки протестите в нея, останали, до голяма степен, премълчани от западните медии. На 20 февруари например, имаше демонстрации в 53 града в цялата страна, въпреки че безработицата е колкото в България. Там наблюдаваме привидна свобода на словото и въздържаност на полицията за пред чуждите медии, но същевременно посещения на агентите на специалните служби по домовете и оказване на натиск, по подобие на посещенията на ДАНС у нас, във връзка с подписката, организирана от РЗС, ограничаване на профсъюзната дейност и др. Мароко е единствената страна от Африканския континент получила специален статут от ЕС ("Statut Avancé"). През настоящата година се предвиждаше да се стигне до Споразумение за свободна търговия със Съюза.  От 2008 монархията е и привилегирован партньор на ЕС в политиката за сигурност и политиката към бежанците. Франция и Германия се конкурират в инвестициите и проектите в страната. Берлин например, залага на проекта „Desertec” за производство на предназначена за Европа електроенергия в Сахара, който ще възлезе на  милиарди евро.

Портът на Танжер (Tanger Med) ще се превърне в най-голямото дълбочинно пристанище за контейнери в Африка. От него ще се възползва френския концерн Рено, който, от 2012, ще произвежда по 170 000 коли, а от 2014 - по 400 000 коли, тип „Дачиа”. Както виждаме, залозите са големи и в името на това отношенията с Мароко се оценяват като „отлични”. На страната на демократите тези европейски страни ще застанат едва тогава, когато те успеят сами да свалят режима.

Оман

Когато научаваме за протести в Оман, където загинаха 6 души и се питаме, какво ще стане от тук нататък, трябва да си дадем сметка, че ставащото има само външна прилика с това в останалите страни. Да, султан Кабус управлява от 1970, Консултативният съвет от 89 души има само съвещателни функции и е забранено създаването на  партии, но през последните десетилетия в страната се проведе безпрецедентен процес на модернизация. Когато султанът идва на власт, в цялата страна има само три училища. През 2006, четири от всеки пет деца са можели да четат и пишат, а 97% от оманците са грамотни. За сравнение, в Египет те са около 70%. Оманското правителство влага ежегодно една четвърт от бюджета си в образование. Приходите от нефта очевидно се ползват ефективно. В страната няма нито един гладуващ. Хората обаче протестират за работни места и политически права. Макар да няма съмнение, че обещанията дадени им от султан Кабус, ще бъдат изпълнени, не е ясно, дали сметките му ще излязат верни. Той обеща на протестиращите да назначи 50 000 в държавната администрация и да изплаща по 280 евро на безработните, имащи диплома. Безработицата е 15%, а ежегодно 40 000 младежи се вливат в редиците на безработните. Султан Кабес изпревари колегите си от другите държави в региона и отрано разпозна идващите опасности. При него това се съчетава с умение за вижда реалните нужди на хората и бързи реакции. Затова е малко вероятно да очакваме силови промени, по подобие на други страни.

Радикалният ислям като фактор

Когато разглеждахме по–горе особеностите и новото в характера на тези предреволюционни действия не може да не ни прави впечатление, че сред исканията на протестиращите (свобода, демокрация, правова държава, работа, храна, премахване на насилието и корупцията) отсъстваше религиозният фактор. Следователно, тук не може да става дума  за ислямска революция, целяща създаване на религиозна държава.

От друга страна обаче, прибързаните изводи на някои политолози (например Оливие Рой8), че мюсюлманските революционни движения са „постислямистки”, както по целите, така и по проявлението си и едва ли не сме в началото на „реислямизация” на арабските общества, не са приемливи и не бива да ни заблуждават. Все още,  както сочи статистиката, 80% мюсюлманите в Египет желаят приемането на шериата.

Но ако става дума за радикализъм, трябва да подчертаем, че в египетското общество няма мнозинство за радикален ислям. Промените в страната дават надежда, че ще има промени в застиналата теология. А ставащото в Египет влияе върху целия арабски свят. Голямо значение ще има способността на теолозите да се преборят за един модерен ислям. Защото, преди събитията в Египет, те бяха прогонвани за критичното му интерпретиране, тоест не само политиката беше репресивна.

Организацията „Мюсюлмански братя”1, за която стана дума по-горе, наистина е доста умерена, в сравнение с афганистанските талибани или алжирските бунтовници от 90–те години. Те изрично подчертават, че не се борят за създаване на религиозна държава. Следва да се запитаме обаче, дали предпочитаният от тях „турски модел” е най–сполучливият. Очевидно не, ако анализираме какво се случва в нашата съседка. Интересно е, че докато американските експерти не вярват в „модерността” на „Мюсюлманските братя”, службите в Израел потвърждават, че организацията не представлява религиозна опасност. Това е особено показателно, имайки предвид, че „братята” не се отказват от идеята за премахването на Израел. Но трезвата оценка изисква да подчертаем, че ако те не станат част от властта, т.е. от силите, които ще изграждат новата държава, поведението им може да се обърне в агресия срещу бъдещия режим.

Налага се изводът, че би било наивно да отричаме бъдещо влияние на исляма върху политиката. Но колкото повече демокрация постигат промените, толкова по–малко ще е това влияние. Следователно, важно е, каква роля ще заеме, или ще бъде позволена, на по-радикалния ислям в страните от региона през постреволюциония период.

Отделен и по–задълбочен анализ е необходим за потенциала на младото поколение в страните от този регион. Досегашни изследвания безспорно показват, че младите хора, лишени от перспектива, са най-уязвими за влиянието на фундаменталистите. Днешните тенденции обаче сочат по-скоро друго. Израстващото по-образовано и модерно младо поколение вероятно скоро ще стигне до древната мъдрост, че това, което прави една страна богата, не са парите (в случая – привършващият петрол или престъпността), а знанието. И именно благодарение на знанието, техните страни  ще могат да тръгнат по пътя на просперитета.

Отношението на Ал Кайда към събитията

Може да се говори и за изненада в средите на терористите, които посрещнаха мълчаливо началото на протестите в Северна Африка. Официална декларация за събитията в Тунис се появи със закъснение, а за тези в Египет въобще нямаше такава, освен някои изказвания на отделни идеолози на джихада.  На 23 февруари 2011, „Северноафриканското крило на Ал Кайда” заклейми Кадафи и изрази солидарност с въстаналите срещу него. През втората седмица на март, либийски командир от Ал Кайда призова, вече конкретно, за „установяване на ислямско управление” в страната. Което е показателно, че когато протестите напуснат мирното си русло и една страна изпадне в хаос, се създават благоприятни условия за терористите.

Във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия Изток се появи една логична теза (изразена например от норвежкия историк Бриняр Лияр), според която прогнозата е, че идват трудни времена за Ал Кайда, по отношение на позиционирането й спрямо сегашните протестни движения, които са ненасилствени, популярни, интерактивни и разполагащи с огромна човешка база. Някои очакват, че Ал Кайда ще има по–важна роля след революциите. По–вярно е обаче да се каже, че терористите ще използват всяко кризисно развитие, насилие, настъпване на хаос и липса на държавност за да се намесят и ги използват за своята кауза. Ако арабският свят бъде обхванат изцяло от ислямизация, това ще бъде представено, включително и от експертите, като поражение на Запада. А това ще е победа за „Ал Кайда”, следователно е в нейн интерес. Освен това, подобно развитие ще се отрази на развитието на ислямизацията и в съседни региони, например в Южна Русия. Обратното, колкото повече демократични условия се създават в страните от региона, толкодва по–малка е вероятността хората да се подадат на призивите на Ал Кайда и да посегнат към насилието. Евентуалното разочарование от „революциите” обаче, ще даде нови шансове и възможности на Ал Кайда. Подготовката на ислямистите за подобно развитие се разчита още сега в последните изявления на водачите на терористичната организация: „Не е достатъчно да се свалят диктаторите. Справедливост, свобода и независимост може да се постигнат с джихад и съпротива до установяването на ислямски режим.”

Името на Ал Кайда се използва, особено от либийския режим, за внушаване на страх у Запада от последствията след евентуалното му падане. Но, докато Кадафи говори, че неговите сили се сражават с Ал Кайда, либийски дипломат например твърди, че терористичната организация разчитала събитията в Либия да се развият по афганистанския вариант, където, след падането на режима, на власт дойдоха ектремистките талибани, които си служат и с терористични средства. Това е абсолютно некомпетентно, защото разликата е, че днешните протестиращи в арабския свят, с изключение на либийцитие, залагат на мирни средства, докато талибаните – на силовите методи, на които ги бяха обучили американците за борба срещу руснаците.

В същото време, склонността на населението в засегнатите от протестите страни да подкрепят организации, използващи силови средства, не бива да се подценява. Така например,  според допитване до населението в Египет, през декември 2010, 30% от египтяните симпатизират на „Хизбула”, а 49% – на ХАМАС. Впрочем, следва да се отчитат не само настроенията в тези страни, но и склонността на мюсюлманите в Европа към радикализъм: така 33% от турците в Германия са готови вършат насилия в името на исляма. Във Великобритания, 16% от мюсюлманите са готови на същата стъпка, посочва Алекс Алексиев, в лекцията си в Дипломатическия институт към българското Външно министерство. Статистиката на 42 предотвратени терористични актове в САЩ, при които всички атентатори са били родени в страната, е показателен сигнал за източника на истинската заплаха в американските градове, за разлика от заплахата за геополитически и икономически интереси в Близкия Изток.

Ролята на медиите

Използването на Twitter  и Facebook, като фактор за организиране и провеждане на демонстрациите2, беше надценено, Реалистичният извод е, че новите медии просто направиха това по-лесно. До събитията в Тунис и Египет щеше да се стигне и без използването на Twitter и Facebook. Когато управляващите блокираха интернет-мрежата, информацията се предаваше от уста на уста, жени се маскираха ато бременни за да пренесат материали през контролните пунктове и т.н. Това е безспорен факт, независимо, че групата във Facebook „Движение 6–ти април”, събрала 80 000 съмишленици в защита на малтретирания младеж Ахмад Махер, изигра своята мобилизираща роля на 25 януари 2011, в Кайро.

Телевизионният канал „Ал Джазира” с централа в Катар се оказа отново най–въздействащият фактор. Оценката за нея най–сполучливо и само в едно изречение дава професорът от Вашингтон Марк Линч: „Нейните предавания не предизвикаха сегашното развитие на събитията, но е почти невъзможно да си представим случилото се без Ал Джазира”. Информативна, спорно обективна, представяща различни мнения, защищаваща правата на демонстриращите, телевизията отразява събитията непрекъснато, има почти хипнотично въздействие върху зрителя, а милиони араби се чувстват наблюдатели „от първия ред”, както се изрази един арабски медиен експерт. Това се отразява и върху национални телевизии в други страни, които, по примера и, вече се осмеляват да пускат дискусионни предавания. Експерти подхвърлят, че истинското изпитание за „Ал Джазира” ще настъпи, ако искрите на революцията прескочат в Сирия, на която Катар симпатизира. Ако тогава „Ал Джазира” не застане на страната на протестиращите, тя ще загуби доверието на арабския свят за една секунда, твърди медийният експерт Кхадер Кхадер.

Обективното отразяването на събитията от световните медии, което е предпоставка за верни оценки, заемане на позиции и формиране на адекватна политика, беше проблем в Египет, където не можеше да се работи свободно. Забранени  бяха и предаванията на телевизия „Ал Джазира”. В Тунис се работеше значително по–лесно. В Либия пък имаше пред пълно затъмнение за това, къде и какво се случва. Тук станахме свидетели и на най-широката дезинформационна война. В туниския случай, първите реакции на западните медии закъсняха с цели две седмици, макар че имаше демонстрации и убити. В случая с Египет, медиите реагираха значително по-бързо. Остава обаче въпросът, защо световните медии напълно изпуснаха от вниманието си случващото се в тези страни през последните няколко години, защото събитията не възникнаха изведнъж от нищото.

Възможното разширяване на нестабилността в други страни и региони

Освен продоволствената криза и безработицата, страните от региона са застрашени и от криза за вода, която ще допринесе за дестабилизацията им. Алжир, Тунис, ОАЕ, Мароко, Ирак и Иран и сега страдат от недостиг на вода. В Йемен, на един жител се падат 200 куб.м вода, при граница на бедност от 1000 куб.м. вода годишно. В доклад за ЕС, представен от швейцарското Външно министерство, се твърди, че „в бъдеще най–важните геополитически ресурси в Близкия Изток ще са водата и петрола. Ситуацията е алармираща в седем страни, между които Турция, Ирак, Йордания, Палестинските територии и Израел” 4.

Защитата на принципа „държавата да ми служи, а не да ме ограбва и мачка” може да предизвика вълнения, бунтове и революции навсякъде по света, където се премине определена граница на търпимост. Което напомня за известната мисъл: „демокрацията е като въздуха, усещащ я, когато ти липсва.”

В Централна Азия напълно узрели за такива събития са Узбекистан , Таджикистан и Киргизстан. Разликата обаче е, че в тези страни протестите все повече преминават във въоръжена борба и евентуални бъдещи събития обещават кървави последици. Увеличаване на населението, бедността и безработицата, недостигът на ресурси, семейно-родствените кланове, окупирали националната икономика - това са все сходни показатели между Узбекистан, Таджикистан, от една страна, и Египет например, от друга.

Нестабилността в Пакистан отдавна е налице, а след наводненията през миналата година 11 милиона души бяха прогонени от родните им места. Голяма част от плодородните земи са неизползваеми. Растящите цени на хранителните стоки неизбежно ще предизвикат социални недоволства. Още два фактора правят изключително важна страната за сигурността в региона: талибанските групировки, които имат своите бази на пакистанска територия и оперират в Афганистан, и двойно нарастналият ядрен потенциал на Пакистан, както и контролът над него. Проблемът е, че Пакистан бе ислямизира и днес в него има по-малко жени, които пишат и четат, отколкото през 1947 например, припомни Алекс Алексиев в лекцията си в нашия Дипломатическия институт. 20 000 радикални медресета в Пакистан произвеждат десетки хиляди джихадисти.

Не е без значение какво отражение могат да имат събитията в региона върху израелско–палестинския конфликт. Справедлив е въпросът, какво ще се случи, ако палестинците изберат тактиката на невъоръжени масови действия срещу Израел. Същият въпрос задава и един израелски автор (Ури Авнери в анализа си от 28 февруари 2011): „Ако стотици хиляди палестинци един ден срутят стената? Ако половин милион палестинци или палестински бежанци в Ливан се насочат към северната граница на Израел пред работещите телевизионни камери на „Ал Джазира” и световните медии?”. А изводът му е, че „ако Израел не сключи мир, докато още може”, това все някога ще се случи. Мирът с палестинците става абсолютно необходим. Ако се освободим от емоцията на въпросния автор обаче, трябва да направим извода, че Израел може да се възползва от хаоса и дестабилизацията в региона и притиснат от заплахата за своята сигурност да предприеме силови мерки за  постигне на целите си, поставяйки света пред свършен факт.

В Ливан опасенията на Израел идват от подкрепяната от Иран и Сирия шиитска организация „Хизбула”. Въоръжени сблъсъци, инициирани от Израел или „Хизбула”, могат да доведат до разрастване на войната в целия регион. Израелците твърдят, че „Хизбула” е увеличила броя на ракетите си с обсег 30 км на 40 000 броя, както и че Иран и Сирия са й доставили ракети с обсег от 250 км. Проведено е било обучение в Сирия на представители на „Хизбула” с руски системи за ПВО. Ако това е вярно, Израел рискува да загуби сегашното си военно-оперативно превъзходство във въдздуха.

Избирането за премиер на Наджиб Микати, който е близък с президента на Сирия Башар ал–Асад и макар да не е член на „Хизбула”, е техен доверен човек, е още една причина за Израел да реагира превантивно със сила. Във вътрешен план нараства опасността от въоръжен сблъсък между сунитските привърженици на предишния ливански премиер Харири и шиитските активисти на „Хизбула”.

Страховете на Израел очевидно могат да предизвикат най–сериозните взривоопасни събития в региона. Изолацията му в света подсилва търсенията на защитни варианти. Проблемът се задълбочава от това, че събитията го завариха с държавно ръководство, което не показва способност да използване на съществуващите шансове. Първата му реакция бе да увеличи извънредно военния бюджет. Израел се опасява, че лидерите на арабските държави могат да пренасочат гнева на народите си срещу него. Вече е факт, че в пропаганден план събитията в Тунис и Египет бяха обяснени с подготовка и намеса от страна на Израел. Докато противниците му  са слаби, Израел ще бърза да утвърди и собствеността си върху новото находище на нефт в морето, което всъщност не му принадлежи, но ще има огромно значение за бъдещата енергийна независимост на страната. Призивите на автори, като Рами Хури от Американския университет в Бейрут, че „Израел трябва да приветства пробуждането” на страните от региона могат  да ни изглеждат днес също толкова наивно, колкото и горното твърдение, че мирът с палестинците става абсолютно необходим, но дали Израел няма да се окаже изправен пред нестандратна за досегашната си политика опция? При всички случаи, специалните му служби са доказали способността си да гледат и отвъд хоризонта.

Прогнозите на експертите са, че азиатският колос Китай също може да бъде застигнат от подобни събития, но далеч по-нататък във времето. Страхът на управляващите обаче, вече стана причина за непремерената им реакция при опита да се предотвратят демонстрации в 13 китайски града, предизвикани с призив в сайт от чужбина, което си беше очевиден опит за сондиране на подобна възможност. При изпреварващите действия на китайските служби обаче, се оказа, че някои от арестуваните дисиденти дори още не бяха чули за подготвяните протести.

На въпроса, дали и в Русия са възможни събития като тези в Северна Африка и Близкия Изток категоричен отговор даде лично президентът Медведев, като в думите му се съдържат поне два заслужаващи внимание момента. Така, той даде оценката, че обстановката в Близкия Изток и в арабския свят може да доведе до дезинтеграция на „гъсто населените държави” и идването на власт на фанатици, което да предизвика „пожари за десетилетия и по-нататъшно разпространение на екстремизма. Подобен сценарий е имало и за Русия, но той не може и няма да мине.” От това може да направим извода, на първо място, че руският президент е склонен да приеме конспиративната теория за наличието на предварителен сценарий и, на второ, че преувеличавайки шансовете на екстремистите днес, си служи с внушаване на  заплахи (подобно на лидерите на страните от засегнатите страни) за външна намеса.

Бившият руски президент Михаил Горбачов в изненадващо остро изказване обаче посочи, че „това политическо ръководство, което има Русия в момента, може лесно да повтори съдбата на правителството в Египет, при това в значително по-жестока форма.” Не става ясно обаче, дали подобно развитие би означавало поемане на властта от армията, защото така стана в Египет (засега временно).

Русия твърди, че не се опасява от оказване на външно влияние върху 20-милионното й мюсюлманско население. Така ли е обаче наистина? На първо място, това население не е имунизирано, особено ако в държавите от Близкия Изток нарастне ислямското влияние и се отключи факторът „ислямска солидарност”. На второ място, огнищата на истинска заплаха са радикалните уахабити, концентрирани в Татарстан и Башкортостан. Като сериозен симптом, че се подготвя нещо в средносрочен план, трябва да се оцени фактът, че редица ислямски духовници, завършили в Саудитска Арабия или в Египет и проповядващи крайно радикален ислям, масово се завръщат в тези райони5.

Позицията на Русия за ненамеса в Либия изрази премиерът Вл. Путин по време на  посещението си в Брюксел: „Да се отнасяме с уважение към онова, което става  и в никакъв случай да не се намесваме.”

В потока от информация за реакциите на западните страни останаха некоментирани фактите, че Русия губи много сделки в засегнатите от безредиците и бунтовете арабски държави, включително и на военната си индустрия, която изнасяше оръжия в този район за няколко милиарда долара (според шефа на „Рособоронекспорт” - 4 млрд долара) 14.

Реакциите, влиянието и двойнствената политика на Европа и САЩ

Първоначалните реакции на „арабските революции” и от двете страни на океана бяха белязани от изненада и неподготвеност. Дълго време отсъстваше единно послание на западните страни, което най-отчетливо се видя на ежегодната Европейската конференция за сигурност в Мюнхен, в началото на февруари 2011.

Очевидно стана неудобството в преодоляването на двойнствеността в политиката на западните страни към диктатурите от региона и търсещите справедливост демонстранти. Защото Западът помогна например на Бен Али в Тунис да си присвои местната икономика, на Кадафи в Либия да въоръжи специалните сили с оръжията, които сега използва срещу противниците си, и т.н. Освен това, половин тон злато на Бен Али и до днес се пази редом със златните резерви на САЩ във Форт Нокс.

От друга страна, ако Европа изоставеше протестиращите в Египет например, съществуваше опасността те да се радикализират. Тоест, тя бе длъжна да заяви подкрепа за демонстрантите. Пропуска се обаче фактът, че протестиращите в тези страни излязоха на площадите главно заради несправедливостите към тях, заради социално–икономическите проблеми, но и срещу дългогодишната подкрепа на западните страни за диктаторските режими. Защото въпросните диктатори са изнасяли ежегодно нелегално между 20 и 40 млрд. долара, от които 30% в швейцарски и 25% в английски банки. Приемайки тези средства, банките съдействаха на режимите да плащат за политически приятелства, да фалшифицират избори и т.н. В същото време, само 100 милиона долара са достатъчни за едногодишното лечение на 600 000 болни от СПИН.

След като либийският ръководител Кадафи използва оръжия срещу опозицията, въпросът с щедрите военни доставки от Запада за тези страни стана още по–болезнен. Разбира се, ставаше дума и за огромни печалби. Само през 2009 износът на оръжия от 27-те членки ЕС за Либия е възлязъл на 344 млн евро. Само Италия е издала лиценз за износ на самолети, хеликоптери и оръжия за 112 млн евро, Германия – за 53 млн евро, Франция – за 30,5 млн евро, а Великобритания – за 25 млн евро. През 2010, договорените но нереализирани доставки от Русия за Либия достигат 1,4 млрд евро.

Ако вълната на протестите достигне Саудитска Арабия и се употреби оръжие, вероятно ще си припомним за 60-милиардня проект, включващ 84 изтребители F-15 и хеликоптери „Апачи”, „Блек Хоук” и „Литъл бърд” от САЩ. На свой ред, от 2003 досега, правителството на Великобритания е увеличило 4 пъти броя на лицензиите за продажба на оръжие за Саудитска Арабия. Последното правителство в Лондон дори се намеси в британската правораздавателна система и спря разследването на корупционни сигнали при оръжейните сделки с Ер Риад.

Най–големите получатели на оръжие в региона са Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Ирак и Кувейт. При подобни на сегашните бунтове и въоръжени сблъсъци, се използват предимно леки стрелкови оръжия. За тях председателят на Лигата за човешки права в Белгия Беноя ван дер Меершен казва: „Леките оръжия убиват всяка година около 500 000 души в цял свят, като 90% от тях са цивилни.”

Западът продължи да демонстрира двоен морал и след като събитията в Северна Африка и Близкия Изток бяха в разгара си и официално беше обявена „подкрепа” за „демократичните революции”. В края на февруари се проведе голям международен панаир в Дубай, предназначен за клиенти от Средния Изток и Африка, на който се предлагаха последните постижения на техниката за подслушване, следене, блокиране на интернет, достъп  до компютърни дискове, следене на електронна поща, засичане на местонахождение на обект по GSM и т.н.Тоест инструмените, с които се държат под контрол демократичните движения - технологии, които вече бяха използвани в Иран и други страни.  По експертни данни, световният пазар на тази техника в момента се оценява на 100 млрд. евро. Германски експерт пък изчисли, че до 2018, само в Саудитска Арабия (където Берлин държи 10% от този пазар), обемът му ще нарастне на 90 млрд. долара. Повечето от фирмите, представени на изложението, имат свои филиали в страни като Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и др.

Военната операция в Либия се превърна в полигон за демонстрация и изпитване на нови въоръжения. Европейският концерн EADS например, беше изключително доволен от факта, че многоцелевият изтребител „Юрофайтър” за първи път влезе в реални бойни действия. Липсата на подобен опит досега се оказваше проблем в разговорите с потенциални клиенти, включително и с България. Използвано бе информационно и кибероръжие за парализипране на комуникациите и управлението на въоръжените сили на Кадафи.

Икономическите интереси на европейските страни и стратегическите интереси на САЩ се оказа определящи за поведението им. За САЩ, от изключителна важност беше запазването на стабилността на Египет, което е от значение за целия регион и за сигурността на Израел, като главен американски партньор. Инициативите на три страни  (Израел, Йордания, Саудитска Арабия и ОАЕ) пред американското правителство да намали натиска върху египетския режим, всъщност очерта и единствените му регионални съюзници. Впрочем, както предупреди преди време американският експерт по Близкия Изток Роберт Баер: „Западът трябва да си даде сметка, че всички негови съюзници вече не съществуват”.

Показателно е, че големите икономически интереси бяха в основата на активноста на най–високо държавно ниво в разгара на събитията и задълбочаването на нестабилността в региона. Така президентът на Германия посети Катар за да подкрепи печеливши сделки на немската индустрия, но бе принуден да съкрати визитите си в Кувейт и Бахрейн поради нестабилността там. В Мароко обаче посещенията бяха много активни.

Западни фирми могат да замразят за няколко години участието си в големи проекти, от което ще загубят. Само в Либия например, дъщерни фирми на BASF, RWE и Siemens са инвестирали милиарди, а някои проекти, като този за питейна вода, са най–големите в света7.

Западните разузнавателни служби, до голяма степен,  не можаха да се представят убедително пред своите правителства. Можеше да се очаква, че САЩ и Германия са по в час със събитията, защото имаха най–добрите информационни възможности в Египет. Не само заради агентурата на ЦРУ на високо ниво в египетската армия, а и защото германски експерти, повечето с минало във Веермахта, създадоха навремето египетското разузнаване и полиция, още след Втората световна война9. Качеството на докладите на американското разузнаване до президента обаче е било ниско, твърдят американски конгресмени. И наистина, след събитията в Северна Африка, Барак Обама изрази разочарование от специалните служби. В едни от последните им доклади дори се е твърдяло, че протестите няма да доведат до сваляне на местните режими. Израелското разузнаване като че ли реагира много по-бързо, което означава, че е имало и ресурсите за това. Израелски генерал не пропусна да се похвали, че навсякъде в региона са били задействани израелски разузнавателни групи, които да следят и информират за развитието на обстановката.

Освен разузнавателните служби, от значение е и дипломатическата активност в тези страни. Тук като че отново се прояви безсилието на американските дипломати от началото на миналото десетилетие в Афганистан, когато освен на приеми, в рамките на дипломатическия корпус, те нямаха никакви други контакти. В интерес на истината обаче, САЩ бяха пренесли акцента върху публичната дипломация, концентрирайки се върху обучение на младежи до 25 години и инструктирането им за работа с интернет.

Все пак има и по-лошо - докато посолствата на САЩ в Северна Африка бяха донякъде открити към опозиционни представители, френските дипломатически представителства се бяха напълно изолирили от тях.  За разлика от представителствата на САЩ и Франция  посолството на Германия в Кайро  показа изключителна компетентност и активност. Немските дипломати са провели срещи не само с представители на демонстриращите, но и на движението „Мюсюлмански братя”, което предизвикваше толкова въпросителни. Нещо повече, високопоставен немски дипломат е издействал спонсорство от представителства на немска фирма и банка (”Сименс” и „Комерцбанк”), с което е изкупил огромни количества медикаменти от аптеките, предоставяйки ги на протестиращите. Можем само със съжаление да си припомним за бедните контакти на нашите дипломати и пълната им пасивност и страх да предприемат действия, срещи и разговори, без изрично да им е наредено от София.

Освен разузнавателните служби и дипломацията, събитията показаха колко голямо значение имат неправителствените организации. Близката до германската СвДП фондация „Фридрих Науман” поддържаше от години връзки със сегашната опозиция в Египет. В Либия обаче, Кадафи не позволяваше откриването на представителства и осъществяване на дейността на западните фондации, което сега затруднява търсенето на контакти с нови партньори.

Комплексираното, в известна степен,  и белязано от собствени страхове поведение на европейците прозира и в следния момент от оперативните неодглеждания в политиката: Вместо да се захваща първо с блокиране на сметки на диктаторите и техните семейства и с издаване на заповеди за забрана на пътуванията им, както да се правят панически изявления за бежанците, които щяли да залеят Европа, трябваше да се влезе в положението на съседите на Либия, отчитайки, че работещите в либийски фирми 1,5 млн души, в опитите си да напуснат страната, ще създадат трудности главно на границата с Тунис и Египет - две съседки, които и без това си имат достатъчно проблеми със започналите в тях промени.

По-бързи и решителни реакции имаше едва след изостряне на ситуацията в Либия, но и след по-остри сблъсъци на мнения. Сред официалните реакции на международните организации, като ООН,  ЕС и НАТО, е важно да се отбележат въздържането на петте страни в Съвета за сигурност на ООН при приемане на резолюцията му за Либия, позицията на Русия за ненамеса в Либия, откроилото се несъгласие на редица западноевропейски страни с прибързаните действия и т.н. В същото време обаче, нямаше никакви противоречия при решенията за изключване на Либия от Комитета по правата на човека, при налагането на забрана за внос на оръжие и при призива за незабавно прекратяване на насилието. Но разнобоят бе демонстриран най-отчетливо в навечерието на срещата на министрите на външните работи на ЕС, на 10 март 2011. Франция, без да изчака заседанието, се обяви за подкрепа на едно от бунтовническите формирования (макар и самообявило са за национално), което бе неадекватна реакция, предвид на това, че ЕС подкрепя държави, а не партии или неясни формирования. Не може да не прави впечатление и фактът, че независимо от ясното становище, изразено от главния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в полза на военна намеса, страни–членки на алианса изразиха, в рамките на ЕС, коренно противоположно мнение, като за военна намеса се обявиха само Франция и Великобритания. Въздържането на Германия, което раздразни Вашингтон, се дължеше на комплекс от причини - конкуренцията с Франция, различната оценка на разузнаването, вътрешнополитически съображения и др. Турция пък премина през няколко етапа – от обидата, че първоначално не бе поканена от Франция, през блокирането на решения, до активни действия за позиционирането си като основен посредник в преговорите с либийската опозиция и с принос в хуманитарната операция. Франция обаче, сама се вкара в безизходна ситуация, защото всяко нейно следващо действие ще води до влошаване на положението й. По същество, спорните моменти се оформиха около начина за налагането на зоната, забранена на полети, средствата за постигане на крайните цели, дали да се преодоставят, или не, оръжия и военна техника на бунтовниците и т.н. Фактът, че само 6 от 28-те страни-членки на НАТО (Белгия, Канада, Дания, Франция, Норвегия и Великобритания) се включиха във военната операция бе достатъчно показателен. Обвиненията, че НАТО не се справя са само предвестник на предстоящи, в близко бъдеще, дебати за ефективността и рентабилността на алианса18. Всичко това оказа въздействие върху опозиционните сили и действията на силите на Кадафи, както и върху общественото мнение в западните страни.

Оттеглянето на САЩ от въздушната и военноморска военна операция срещу Либия може да доведе до въвличането на европейските страни в неизбежна наземна операция, а тогава противоречята между последните ще се разразят с още по–голяма сила.

Фундаментални въпроси, предизвикани от събитията

Процесите в Северна Африка и Близкия Изток активизираха водещите се вече дискусии по следните фундаментални въпроси, които изискват отделно и много по–задълбочено изследване:

-  Съвместими ли са ислямът и свободата, исляма и демокрацията?

-  Ще вземат ли инициатива и надмощие  радикалните ислямисти?

-  Ще се справят ли сами теолозите, преодолявайки днешните проблемите в исляма?

-  Ще се промени ли отношението на САЩ и Запада към мюсюлманите?

-  Възможен ли е  оздравителен ефект върху европейските общества, в средносрочен план, в резултат на промените в Северна Африка и Близкия Изток?

Ако се стигне до истинско модернизиране на мюсюлманския свят:

-  ще се промени коренно положението на мюсюлманите;

-  ще се намали миграцията към Европа;

-  ще се възстанови самочувствието на мюсюлманите.

Осъзнаването на факта, че диктаторските режими, до голяма степен, носят вината за формираните комплекси за малоценност у мюсюлманите и за гнева им срещу Запада, както и, че Западът носи вина за двуличието, с което проповядваше спазването на човешките права докато подпомагаше икономически и военно диктаторите, крие обновителна енергия за европейските общества и мюсюлманските емигранти сред тях10.

Регионални и геополитически последици

Предвид на това, че сме в началото на фундаментални промени в региона, може да се прогнозира, че през следващите години ще станем свидетели на продължителната му дестабилизация, с всички произтичащи от това последствия за сигурността, икономиката и политиката.

Повишаването на цените на суровините, което вече е факт, ще зависи от размера на „разлива” на революционния хаос, както и от това, дали той ще обхване и страни като Саудитска Арабия. Критичния праг за цената на един барел петрол е този, който беше достигнат 2008 – 147 долара за барел. Нива от 220 долара на барел могат да се очакват само, ако след срив и в Саудитска Арабия се стигне до блокиране на проливи и терористични актове срещу нефтопроводи. Ясно е, че това ще доведе до значително забавяне в развитието на световната икономика. Въпросът е, дали досегашното правило, че 10%-но увеличаване на цената на нефта води до 0,25%-но намаляване на глабалния икономически ръст, ще остане валидно, още повече, че някои страни ще бъдат по–засегнати от други.  В дългосрочен план обаче, ще се стигне до нови кризи и това беше ясно още преди събитията в Северна Африка и Близкия Изток, защото повечето източници се намират в нестабилни страни, а търсенето ще започне да превишава предлагането. Затова и преди кризата в този регион беше ясно, че трябва да се търсят решения, водещи към намаляване на зависимостта от нефтените доставки.

При евентуална крайна ситуация, като затваряне на Суецкия канал, чувствително би нараснала зависимостта на ЕС от доставките от Русия, която пък може би ще прокарва по–лесно интересите си в постсъветското пространство.

Събитията ще се отразят върху бъдещето на инфраструктурни проекти. Така например, реализацията на „Набуко” би изостанала още повече, ако следваме логиката, че при него се разчита на доставки от мюсюлмански страни.

Може да се очаква временно изтегляне на чужди инвеститори, като вече е факт насочването им към съседни, но по-стабилни страни.

Израел, който имаше мирни договори единствено с Египет и Йордания, ще бъде принуден, в условията на дестабилизация и засилващи се опасения, или да предприеме силови ходове, за което свидетелства извънредното увеличаване на военния бюджет, още в началото на събитията в Египет, или, в ускорен порядък, да постигне мир с палестинците.

Евентуалната опасност от разпалване на военни действия, които да обхванат целия регион, произтича не от военни действия, като тези в Либия, които могат да бъдат и капсулирани, а от възможен шиитско-сунитски сблъсък, провокиране на Иран, или война в Ливан и Палестина. Възможно е Израел да „накаже” Сирия, но също да удари и по ядрения потенциал на Иран.

Равновесието на силите в региона ще претърпи сериозни промени. Ролята на Иран и неговото влияние ще нарастват, а възможностите за въздействие върху него от Запада ще намаляват. „Иран е големият печеливш”, заяви американски експерт по региона.  Духовният лидер на Иран Али Хаменей пък открито заяви: „Влиянието на Израел и САЩ в региона отслабва и това дава историческа възможност на ислямските държави да станат по–силни.” Самочувствието на шиитите ще нараства (в Бахрейн, Кувейт, ОАЕ, Ирак, Сирия и Ливан), ролята на Саудитска Арабия ще отслабва.

Турция получава благоприятна възможност да продължи новата си политика спрямо мюсюлманските страни, търсейки утвърждаване на своята роля, в резултат на което ще действа с все по-високо самочувствие и все по-честоще отстоява на международните форуми позиции, различни от тези на Европа и САЩ.

Очакването Китай да се намеси в „голямата игра”13 противоречи на принципните положения на външната му политика, но той може да се намеси косвено, защото трябва да защити своите, преди всичко икономически, интереси. Имайки предвид, че през Ормузкия пролив се осъществяват голяма част от нефтените доставки за Китай, става ясно, че при изостряне на ситуацията, засягащо проливите, може да има последици и за Китай11. В стратегически план, продължителния икономически растеж и предимството на евтините китайски стоки може да бъде поставено под въпрос, ако новите държави, които ще бъдат изградени в Северна Африка и Близкия Изток, се превърнат в производител и изгоден износител на широк кръг продукти.

Отслабване на влиянието на САЩ и Европа в региона, което само усилва очакваното отслабване на това влияние, през следващите десетилетия, и в света, като цяло. Степента на нарушаване на баланса, поддържан от геополитическата ос САЩ – Израел – Египет - Саудитска Арабия, ще предопредели трудностите при преформулирането на американската политика. Една от предлаганите от американски експерти насоки е сближаването с Техеран, за да не се рискува загуба на влияние в Средния Изток. Такава промяна обаче би била трудна, имайки предвид, че неизбежното постигане на иранската амбиция за регионално надмощие се сблъсква с интересите на Запада за контрол на ресурсите в региона на всяка цена.

Силно затруднена може да се окаже борбата срещу тероризма. Така например, САЩ ползваха информация от египетското разузнаване, което разполага с по-широки разузнавателни възможности в някои територии, където американците трудно проникват със своя агентура (ивицата Газа, Судан и др.). Водещи офицери от германското разузнаване пък са имали дори общи с египетските агентурни източници в ислямисткия контингент. Независимо от сегашното оставане на терористичните организации на заден план, те, във всички случаи, ще се възползват в бъдеще от ситуацията в региона за да се намесят в протичащите процеси. Ако има продължителна гражданска война в Либия, или страната се разпадне, тя би се превърнала в притегателна точка за радикалните ислямисти, на което сме свидетели при толкова други „провалени” държави. Това пък, от своя страна, ще дестабилизира региона и ще увеличи потенциала на тероризма, застращаващ и развитите държави.

Ще възникне нова ситуация за някои, и без това буксуващи, инициативи, като тази на френския президент Саркози за Средиземноморски съюз, опираща се на подкрепата на вече бившите президенти на Египет и Тунис, а в икономически план под въпрос остава проектът за електроенергийна преносна мрежа, обхващаща Средиземноморския регион.

Можем да очакваме разместване на силите на влияние: Париж губи пред Берлин, а пред последния се разкриват нови шансове в Северна Африка. Някои европейски страни ще загубят някои свои партньори, а други ще спечелят нови, в рамките на една нова борба за влияние.

Очертава се императивна необходимост от формулиране на нова политика на ЕС към региона.

Набиращата сила групировка BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), която осъди военната операция в Либия, може да се превърне в нов център на световната политика и глобалната икономика.

България и събитията в Сеферна Африка и Близкия Изток

На настоящия етап се дискутират само две последствия за България - повишаването на цените на петрола и евентуална поява на бежански вълни. Всъщност, за страната ни се очертават последствия поне в още 5–6 направления.

Влиянието, което увеличаването на цените на петрола ще окаже върху Европа, неизбежно ще се отрази и в България като страна зависеща както от търговския обмен с европейските страни, така и от доставките на енергоносители.

В зависимост от разрастването на дестабилизацията в страните от Северна Африка и Близкия Изток и появата на бежански вълни, България ще бъде засегната и неизбежно ще се превърне не само в транзитна страна за тях, но и  в държава-приемник на определен брой граждани от страни, преживяващи революционна трансформация. Евентуалното въвеждане на по-строги критерии за опазване на европейските граници и отлагане на приемането ни в Шенген ще се превърне в ново предизвикателство за България. Защото нещата не се свеждат само до техническо осигуряване. В Европа отдавна не се практикува "линейният" граничен контрол, а се реализира стратегията на изнесения контрол и защита в страните на произход на заплахата и в транзитните страни. А за това е необходим кадрови капацитет и двустранни договорености.

Въвличане на страната ни в умиротворителни операции, като член на НАТО и ЕС (както предвижда Планът за евентуално решаване на израелско-палестинския конфликт) или в наблюдателски мисии (както се очертава в една ранна фаза на събитията в Либия).

Заделяне на средства в евентуален мащабен план на Запада за финансова подкрепа, а преди това за текущи хуманитарни операции.

Загуби за българската военна промишленост, която имаше клиенти сред арабските страни, и отказа на съответните поръчки ще и се отразят негативно заради и без това трудните условия на нейния бизнес. Цялата  и годишна продукция е за около 200–250 милиона долара, а с цивилната– общо над 400 млн долара.

Негативи от неизпълнението на договора с Египет за доставки на природен газ.

Загуби за туристическите фирми. Те обаче частично биха могли да бъдат компенсирани от пренасочване на туристи от Западна Европа  от арабските страни към Балканите, включително към България.

Останалият двустранен бизнес, колкото и малък да е той, в повечето случаи ще бъде прекратен или сведен до минимум поне през следващите няколко години. Това е становището и на големи европейски компании, които работеха в региона и то по значително по-големи проекти от нашите. В бъдеще обаче, регионът ще продължава да е инетересен за България. Водната криза например, позволява да се разширят доставките на български минерални води. Има шансове за завръщане на строителните ни фирми в страните от региона, където в миналото те се ползваха с висок авторитет.

Ако западните страни признаят за легитимен самообявилия се Национален съвет на Либия, начело с бившия правосъден министър, а нещата вече вървят натам,  България ще има проблем с присъединяването си към позицията на страните-членки на съюзите, в които членува (ЕС и НАТО, тъй като въпросното лице е свързано с мъченията на българските медици и получи министерския си пост на гърба на тяхното страдание.

Необходими действия и инициативи на българската страна

Необходимо е, на базата на приетата вече Концепция за национална сигурност, да се разработи Външнополитическа стратегия на страната, която да гарантира основните направления на външната ни политика, независимо от смяната на правителствата, като в нея Близкият Изток и Африка заемат подобващо място, в съответствие с перспективите им за развитие и нашите национални интереси.

Динамичното развитие на събитията и решенията на международната общност изискват България да има готови или изработва бързо ясни свои позиции. Не е достатъчно да правим това, което правят другите. Необходимо е ясно да кажем, защо се присъединяваме към определени санкции, дали подкрепяме или не военна намеса, дали сме готови да приемем повече от допустимия брой бежанци и т.н. Ако Външното ни министерство няма капацитетът за това, Министерският съвет може да създаде временен център за следене на обстановката и прогнозиране на промените в регионален и в геополитически план.

Ако се развие най-негативния вариант за широка ислямизация на Близкия Изток и се сбъдне прогнозата на един български професор (Владимир Чуков) за формиране на ос Израел - Балканите, като противовес на оста Турция - Арабския свят, България ще изпадне в твърде неизгодна ситуация, което ще затрудни развитието на пълноценни отношения с арабските страни.

България не трябва да изчаква и се присъединява към позициите на другите, а да иницира и подкрепи, в обсъжданията и споровете, една реалистична и перспективна политика на ЕС, изразяваща се в партньорство и отваряне на страните от Северна Африка и Близкия Изток, плюс мащабна международна финансова помощ за тяхното модернизиране.

Необходима е твърда политика за недопускане приемането на повече бежанци, отколкото имаме капацитет да подслоним и осигурим. Внимателно трябва да се преценят негативите, които могат да произтекат от „милитаризирането” на Frontex (изграждане на военно–цивилна гранична система) за възпрепятстване на бежанския поток, защото става дума не само за общата сума от 30 млн евро, но и за въвеждане на премахнат вече по Шенген контрол и създаване на централизирани структури в нарушение на Шенгенския граничен кодекс.

Известно компенсиране на загубите на отбранителната ни индустрия може да се постигне чрез по-голяма подкрепа на държавата за нея - ускоряване приемането на Стратегия за развитие на отбранителната индустрия през следващите 15 години, подкрепа за включването й в проекти на Европейската агенция по отбрана, увеличаване бюджета за научно-техническа и изследователска дейност и т.н.

При очертаващия се процес срещу Муамар Кадафи, ще бъде възможно предявяване на обвинения и във връзка с българските медицински сестри, за което ще трябва отново да се отворят делата и подготвят материалите за такова развитие.

Необходимо е  създаване на кадрови потенциал в дипломацията ни по страните от Северна Африка и Близкия Изток, който беше разпилян в периода на прехода. Днес не само че няма достатъчно експерти по Близкия Изток, но няма и хора с турски език и познавачи на страната, разбира се, за дипломатическите ни представителства в Турция. Както след 11 септември 2001 настъпиха промени в работата на разузнаватевлните служби, така и сега това ще се наложи и ще изисква и от България известни усилия. Те трябва да бъдат насочени в четири основни направления: повишаване ефективността на дейността им, включително възстановяване на предишни възможности в района на Близкия Изток, и подобряване на анализаторската дейност, активизиране на партньорските връзки и  подобряване на целевото финансиране чрез бюджетите им, особено в агентурния апарат и техническите му възможности.

Целесъобразно е България да се превърне отново в едно от местата в Европа за обучение на идващото ново поколение в арабските страни, като се възползваме в бъдеще от тях за едно по-конструктивно сътрудничество, отколкото с предишното поколение, минало през университети на България и заемало дори министерски постове в родината си, без политиците в София дори да знаят за това.

Бележки:

1. Движението „Мюсюлмански братя” е основано през 1928 и забранена през 1954. На изборите през 2000 печели 17 места в Парламента на Египет, а през 2005 – 88 места, което е и най–добрият му резултат. През 2008 „братята” се обявиха в подкрепа на Европейския парламент, когато той осъди режима на Мубарак за неспазване на човешките права.

2. Още по време на протестите в Иран, през лятото на 2009, опозиционните групи използваха Twitter, Facebook и силно разпространената в Иран Frienster.

3. Yes, It Could Happen Here Why Saudi Arabia is ripe for revolution. By Madawi al-Rasheed, February 28, 2011,  Foreign Policу

4. John Vidal, Öl kann man nicht trinken, Der Freitag, 23.02.2011

5. Александр Шустов, Египетский сценарий для СНГ, http://www.stoletie.ru/geopolitika/ jegipetskij_scenarij_dla_sng_2011-02-09.htm

6. Anja Hoffmann, Gegen den Absolutismus www.taz.de , 03.03. 2011

7. Дъщерната фирма на BASFWintershall, реализира в Либия инвестиции от 2 млрд. евро, което  е най–голямата петролна чуждестранна инвестиция. Дъщерната фирма на RWE – DEA, има концесии за добив на нефт и газ в област от 40 000 кв км. Siemens пък участва в либийски проект за водоснабдяване, който е най–големия в света за питейна вода.

8. Oliver Roy, „Paris hat viel Credit verloren”, http://www.nzz.ch/nachrichten/kultur/aktuell/paris_hat_viel_kredit_verloren_1.9749866.html

9. Влиянието на Германия върху репресивния апарат на Египет и разузнавателните му служби почива на исторически събития от времето след Втората световна война. Тогава офицери от Вермахта възстановяват не савмо армията и военната индустрия , но и полицията, разузнаването и пропагандния апарат на Египет. За целта германците са освободени от английски плен и остават в Египет. Ото Скорцени подбира над 100 съветници за подготовка и изграждане на египетския репресивния апарат. Работата им е съгласувана със САЩ. Продадено е и значително количество немско оръжие.

10. Thomas Hanke, Europa profitiert vom Islam, Handelsblatt, 24.02.2011

11. На изхода от Персийския залив се намира Ормузкият пролив, със 195 км дължина,  през който се осъществява една трета от световния експорт на нефт по море и голяма част от доставките на нефт за Китай.

12. На 25 февруари 2011, САЩ, Великобритания, Франция и Германия внасят проект на резолюция на Съвета за сигурност на ООН

13. Станислав Тарасов, Кой управлява „революционния хаос”, regnum.ru

14. Последните договорени количества въоръжение от Русия за Либия: 12 многоцелеви изтребителя Су–35, 42 танка Т–90, зенитноракетни комплекси, включително С–300, подводници „Кило”, морски мини, лекострелково оръжие и боеприпаси.

15. В Либия има 140 племена и големи фамилии. От тях 30 имат влияние в страната и региона Част от тях живеят в Тунис, Египет и дори Чад.

16. Преди Либия да извоюва независимостта си през 1951 e имало три автономни провинции: Триполитания, Фезан и Киренайка. Крал Идрис плаща скъпо за независимостта на страната, предоставяйки военни бази и право на експлоатация на нефтените и газови находища на САЩ и Великобритания. Истинска независимост Либия получава едва при Кадафи.

17. В Съвета за сътрудничество в Персийския залив членуват Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени арабски емирства и Оман.

18. Steven Metz, www.tnr.com , The New republic, 15.04.2011

--------------------------------------------------------------------------

* Директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения

 

Добави коментар

Моля спазвайте общите условия на сайта!


Защитен код
Обнови

Търсене